Dominus

55

17,00 часът.

„Таверна Дуе Алпини", на северозапад от Ватикана

Когато времето за срещата им наближи, слънцето беше започнало да залязва. Светлините на града, винаги изглеждащи някак си древни и от друг свят, започнаха да покафеняват по краищата си, превръщайки слънчевите лъчи, поели по свой път към здрача, в оранжеви. Понякога изглеждаше романтично, друг път - призрачно. Тук, както и при много други неща, всичко зависеше от перспективата.

„Таверна Дуе Алпини“ се намираше на оживената Виа Анджело Емо, само на няколко пресечки от северозападната част на великата стена, която обгръщаше Ватикана. Александър стоеше отвън, беше в същите дрехи, които носеше и вчера. Помисли си да се преоблече, но споменът от отминалите нападения беше прекалено пресен, за да се върне отново в апартамента си. Единствената промяна беше в това, че заряза сакото на костюма си някъде между офиса си и кафенето, в което се срещна с вуйчо си. Не искаше да е допълнително обременен с каквото и да било за работата, която им предстоеше.

Александър се беше прикрил, доколкото това му беше възможно, на ъгъла на улицата - под няколко дървета близо до една улична лампа. Очите му постоянно оглеждаха наоколо. Откакто се разделиха с Габриела, постоянно имаше усещането, че го следят. Знаеше, че мъжете, които се опитаха да ги убият два пъти, можеше да се намират зад всеки ъгъл.

Инспекторката се появи, пристъпваше с бърза крачка към него. Тя също изглеждаше изключително внимателна къде върви. Едното ѝ рамо беше винаги близо до сградите, движеше се така, че да може да използва по най-добрия начин периферното си зрение, както и да хвърля погледи назад от време на време. Очите ѝ опипваха абсолютно всичко около нея.

Въпреки обстоятелствата, Александър се зарадва, когато я видя да приближава. След всичко случило се през последните двайсет и четири часа, инспекторката беше единственото нещо, което му носеше някаква утеха. Габриела Фиеро, жената, която беше до него по времето, когато напусна духовенството. Жената, която смяташе, че отдавна е останала някъде в миналото. Само спомен - тревожен и объркан. Раздялата им изглеждаше толкова категорична.

През последните два дни двамата отново се събраха. Срещата им не беше онова, за което Александър се беше надявал. Бомби в колата и снимки на плаващи трупове бяха далеч от предишните им прекарани заедно моменти. Но едно нещо не го изненада, колкото и да искаше да го отрече: чувствата му към Габриела, които изпитваше някога, не си бяха отишли. Макар да бяха минали четири години. Животът му на свещеник отдавна беше приключил. Беше се променил. Сърцето му изпитваше...

Фиеро тръгна към него, най-накрая беше стигнала до предната част на таверната.

- Изглеждаш ми замислен - нежно констатира тя с усмивка на лицето, въпреки вътрешните ѝ терзания.

Александър я погледна сърдечно. Дали се беше изгубил, попита се, или всъщност се беше открил?

Репортерът забеляза папка с листове, затъкната под мишницата на Габриела.

- Успя ли да откриеш нещо полезно? - попита я той, излизайки от унеса си.

- Повече, отколкото очаквах - отвърна жената. - Срещнах се с Тито извън участъка. Това беше единственият начин, за да се съгласи да ме види. Но в крайна сметка ми даде каквото исках.

- Хлапето си е паднало по теб.

- Правя каквото се изисква от мен - отвърна инспекторката с дяволито пламъче в очите си. Тя почука по папката. - Пълни подробности около тялото. Искаш ли да ги прочетеш?

- Дай ми само същественото.

- Казва се Бенедето Динаполи. Идентифициран е по пръстовите отпечатъци от родилните регистри в малката болница в Портичи, близо до Неапол. - Габриела явно беше прехвърлила тази информация безброй пъти в главата си. - Роден е на 25 март 1982 година. Учил е в родния си град до завършването на основното си образование. След това е започнал работа във фабриката на местен производител на консерви.

Жената млъкна, но от блясъка в очите ѝ Александър можеше да разбере, че това не е всичко.

- И? - попита я той нетърпеливо.

- И той е единият от двойка идентични близнаци - малко по-младият. По-големият му брат се казва Отавио и двамата са толкова еднакви, че докторите в града казват, че никога не са виждали подобна прилика. В тази папка има снимка на мъжете един до друг, която би се заклел, че е дубликат на една и съща фотография.

- Къде е брат му?

- В това е разковничето. Отавио винаги е бил по-буйният от двамата и е напуснал родния дом малко след като е завършил училище. Появявал се е тук и там през годините, обикновено за да проси пари от семейството. Но основно е бил в неизвестност през последните осем години. Няма трудови записи. Нито здравни осигуровки. Нищо. Просто... е скитал.

Габриела приключи с доклада си и за момент Александър потъна в мълчание.

- Никой ли не знае къде се намира сега? - попита той най-накрая.

- Никой не го е виждал поне от шест месеца.

Трекио бавно се завъртя и погледна към стената на Ватикана, която се издигаше пред погледа му.

- Мисля, че не е точно така - отвърна репортерът. - Нашата задача е да накараме папата да осъзнае с кого си има работа.

56

17,03 часът.

Апостолският дворец

Кристоф Рабер затвори плътно вратата след себе си, когато влезе в личния кабинет на понтифика. По негова молба странникът беше отведен в друга стая, за да може комендантът на Швейцарската гвардия да поговори насаме с човека, когото се беше заклел пред Бог, че ще защитава.

- Ваше Светейшество, дългът ме зове да ви информирам, че животът ви е в голяма опасност.

Веждите на Григорий се надигнаха. Лъжицата, с която бъркаше чая си, застина.

- Опасност?

Мъжът беше спокоен, но изглеждаше изненадан.

- Да, Ваше Светейшество. Имаме основание да смятаме, че вие и вашият пост са под заплаха.

- Кои сте тези „вие“? - учуди се папата.

- Аз, заедно с всички източници на Гвардията. Разполагаме с... доказателство, Ваше Светейшество.

Григорий остави лъжичката си и направи знак на Рабер да се приближи. Изненадата му беше отстъпила място на нормалното му държание.

- Да оставим формалностите настрана, Кристоф. Говори направо. За какво става въпрос? Както виждаш, кабинетът ми е напълно обезопасен. Сигурен съм, че хората ти са пред вратата ми, както винаги.

Рабер кимна.

- Разбира се. Но постът ви не е. Добрахме се до информация, която пределно ясно разкрива, че чудесата от последните двайсет и четири часа са в резултат на манипулация.

- Как е възможно да се манипулира изцеряване, Кристоф?

- Като прикриваш едно научно събитие в одеждите на религиозно чудо. - Рабер пристъпи напред, дръпна си стол и седна точно срещу папата. - Като се финансира медицинска фирма, която се занимава с генетична слепота и разработва лекарство за това състояние от десетилетия. Като им се плаща да приложат това лекарство в точния момент, за да се покаже като спонтанен акт. Акт, който хората ще разчетат като божествен.

Понтификът изглеждаше объркан.

- Това ми се струва малко...

Комендантът го прекъсна:

- Или като платиш на доктор, който работи във фирма за изследване на онкоболни, да започне тайно лечение върху пациентите си по нов режим, разработен от мултимилиардна компания. Компания, която също управляваш. Знаем името на лекаря. Разполагаме с банковите му извлечения и ясни доказателства за преведените суми. Неговата задача е да обяви пред света за излекуваните хора. Събитие, което обществеността ще приеме за чудо.

- Защо някой би искал да направи това? - попита папата. - Медицинските фирми не са известни с пазенето в тайна на подобни открития. Ако те могат да излекуват този рак, със сигурност ще обявят новината, а няма да я крият.

- Да, защо наистина, Ваше Светейшество? Това е въпрос, който си задавам от вчера. - Рабер се подвоуми, но знаеше, че трябва да бъде директен. - Нямаше да стигна до отговора, ако не бяхте вие.

- Аз?

- Да, Григорий. - Това беше един от изключително редките случаи, в които комендантът не се обръщаше официално към понтифика на Църквата. - Имам пред себе си наръч от информация. Редица измамни чудеса, които се случиха часове след твоето изцеряване. Пристигането на мъж, когото много хора смятат за божествен пратеник, да не кажа за самия Христос. При тези обстоятелства не трябва да приемаме, че той е невинен. Има само едно заключение, което съм способен да изведа. Някой иска да те дискредитира. Да те унищожи.

Постепенно кожата на папата започна да се доближава до белия цвят на одеждите му.

- Това е много сериозно обвинение, Кристоф.

- Нямаше да съм тук, ако не бях напълно сигурен. Идентифицирахме замесените компании. Проследихме движението на парите. Това не е просто теория, Ваше Светейшество. Това е факт.

- Кой би сторил подобно нещо? Да си играе с вярата и убежденията на милиони... за да се добере до мен?

Рабер се взря в очите на папата.

- Знаеш много добре, че имаш врагове, Григорий.

Понтификът кимна, но това беше просто съгласие с очевидното.

- Всеки първосвещеник ги има. Всеки световен лидер.

- Твоите са... по-близо до дома.

Папата се наведе напред към коменданта.

- Намекваш, че тази заблуда е ръководена от самия Ватикан?

- Фактите са такива - отвърна Рабер. - Някои от парите, които проследихме, идват от нашия Институто пер ле Опере ди Релиджионе. Оказа се, че Фратернитас Кристи Салваторис не е просто мит без никаква фактическа основа. Те съществуват и са се заели сериозно с тази работа.

Папата се отпусна в мястото си онемял.

- Собствените ни хора?

- С външна помощ - добави комендантът. Той извади снимка от чантата си и я остави на бюрото на понтифика. - Това е Катерина Амато. Тя е директорка на „Глобал Капитал Италия“, финансова фирма, за която няма причина да си чувал нещо. Но тя е била в противоречие с нас и преди. Колкото повече навлизах в тези взаимодействия, толкова повече забелязвах в тях агресия срещу Църквата, макар да не съм наясно за източника ѝ.

Григорий млъкна за миг, за да осмисли подробностите.

- Каква е връзката ѝ с всичко това?

- Нейната компания е плащала на същите медицински компании, Ваше Светейшество. Тя работи заедно с този, който те е предал тук, във Ватикана. И...

Рабер не продължи.

- Изплюй камъчето - настоя папата.

- Тази жена е изключително опасна. Хората, които са се изправили срещу ѝ, са приключили по един от двата начина: унижени в публичното пространство, опропастени и оклеветени...

- Или?

- Или са били убити, Ваше Светейшество. Изненадващо голям брой от бившите ѝ опоненти подозрително са се оказали с доста къса продължителност на живота.

Григорий осмисли новата информация и най-накрая каза:

- Трябва да разговарям с тази жена. Обадете ѝ се или я повикайте тук. Сигурен съм, че ще успеем да стигнем до разумно и мирно разрешение на проблемите.

- Опасявам се, че това няма да е възможно - отвърна Рабер.

- Защо не?

- Защото заплахите, които са се извисили над нас, са много сериозни, за да позволим външна намеса. От този момент, Ваше Светейшество, въвеждам в сила най-строгите протоколи на Гвардията. Настоявам да останете в кабинета си, докато не открием хората, които заплашват живота ви, и да не разговаряте с никого през това време.

- Искаш да ме направиш затворник в собствения ми офис, Кристоф.

Рабер се опита да си постави физиономия на дълбоко съжаление, но чертите на лицето му останаха непроменени.

- Моите извинения, Ваше Светейшество, но това е за ваше добро.

57

17,18 часът.

Северозападната стена, Ватиканът

Габриела изгледа стената пред тях. Целият Ватикан беше ограден от огромни укрепления, започнати по времето на Павел III преди почти петстотин години, надграждащи по- стари стени, датиращи отпреди седем века. На повечето места те бяха високи поне два етажа, а някъде и цели пет. Всичко беше построено от солиден камък, който варираше от два до десет метра дебелина.

- Алекс, немислимо е да смяташ, че ще успеем да влезем, ако не ни искат вътре - започна жената.

С настъпването на мрака стените изглеждаха още по-заплашителни, отколкото на светлината от деня.

Александър просто погледна към на пръв поглед непробиваемата фасада. Ъгълчетата на устните му бяха изкривени в уверена усмивка.

- Повярвай ми, има пътища през тези стени.

Стояха точно на Виале Ватикано, който ограждаше Ватикана, върху малък триъгълник от трева и дървета, които се свързваха с улицата и се виеха надясно към великата стена.

- Както казах и преди - продължи Трекио, - през вековете намиращите се във Ватикана са се нуждаели от пътища за бягство от него.

- Смятах, че стената има за цел да държи хората отвън.

- Вън, вътре - понякога разликата между двете е много тънка. Животът вътре може да стане скучен. Служителите на кури- ята са имали цяло хилядолетие на разположение, за да създадат достатъчно проходи за по-незабележимо напускане от това, да минеш през Бронзовите врати. Със сигурност си чувала за виадукта passetto[39]?

- Онзи, който води към замъка „Сант Анджело“?

Александър кимна.

- Вътре във Ватикана той се отваря към малка библиотека в Апостолския дворец. Но това е само една от възможностите, създадена по-скоро за безопасност, отколкото за потайност.

Габриела отново погледна към структурата пред тях.

- Казваш ми, че някъде тук има проход, който ще ни отведе безпрепятствено в сърцето на Апостолския дворец?

Александър се ухили.

- Не точно. Но казвам, че има част от стената, точно там - мъжът посочи вдясно от тях към няколко храста, - която ще ни осигури подземен достъп до тунел, който води зад Ватикана, до Ватиканското радио.

Габриела беше скептично настроена.

- Предполагам, че тази врата ще стои отворена и ще ни чака?

- Тя е с електронно заключване - отвърна Трекио. - Това е единствената част от плана ми, в която не съм сигурен.

- Единствената!

Александър не обърна внимание на сарказма ѝ.

- Надявам се кодът да не е променен. Знам, че ти звучи странно, тъй като от няколко години не съм в занаята. Но от друга страна, шифърът никога не се е променял, докато бях в курията. Използвал съм го и след това, за да влизам и излизам, когато ходя на посещения при вуйчо ми. Сигурен съм, че все още е същият.

- Значи, въвеждаме кода, вратите се отварят широко и ние просто си влизаме във Ватикана незабелязани?

- О, не, определено няма да останем незабелязани - отвърна Александър. - Ще знаят, че идваме. Има камера, точно там - мъжът посочи нагоре към стената, - и още една от другата страна. А и съм сигурен, че вратата се следи електронно. Ще знаят, че сме тук, в момента, в който припарим.

Габриела изглеждаше напълно объркана.

- Не мисля, че ще успеем да си проправим път през Швейцарската гвардия.

- Нито пък аз - отвърна Александър. На лицето му танцуваше дяволита усмивка. - Мислех си просто да ги оставим да ни арестуват.

На по-малко от четиресет метра от тях, от другата страна на улицата, в една от стаите на малка спретната къщурка с червен шистов покрив, Умберто и Томазо надничаха през тесен прозорец. Възрастната обитателка на приземния стаж лежеше в ъгъла, от двете дупки в челото ѝ, които глокът със заглушител произведе, се стичаше кръв.

Директният микрофон, който Мазо беше използвал по-рано през деня, беше монтиран в основата на прозореца, който беше отворен около три сантиметра. Макар уличната шумотевица да пречеше изключително много, успяха да чуят разговора, който се проведе стсреща, под сянката на ватиканската стена.

Умберто се претърколи от мястото си до прозореца, застана до един от близките радиатори и извади слушалката от лявото си ухо.

- Така - започна той, - това е билетът ни за вътре.

Мъжът свали фотоапарата, с който засне няколко снимки, които да изпрати на Катерина. Тя ги беше накарала да я държат постоянно в течение на нещата, които правеха. А след като се провалиха да елиминират Трекио и Фиеро по-рано, Умберто не искаше да я ядосва.

Мазо се обърна към него, на лицето му беше изписано учудване.

- Не чу ли какво каза човекът току-що? Ще е пълно с охранители от другата страна на вратата!

Мъжът млъкна, все едно доводът му беше достатъчно красноречив. Умберто не отговори.

- Охранители - натърти Мазо. - Няма просто да ни позволят да се разхождаме след тях.

Брат му изгрухтя и завъртя очи. Посочи към хълбока на Томазо.

- Какво държиш ей там, братко?

- Оръжие.

- Имаш и други, нали?

- Знаеш, че имам.

- И знаеш как да ги използваш? - попита го Умберто.

- Разбира се, че знам как да ги използвам!

- В такъв случай, Мазо, просто не разбирам защо водим този разговор.

58

17,24 часът.

Главният команден център на Швейцарската гвардия

- Оберст Рабер, трябва да видите това.

Комендантът бързо стана от мястото си в централната наблюдателна станция и се насочи към бюрото на един от офицерите си. Главнокомандващият вече беше разположил всичките си патрули в Апостолския дворец и на ключови места в целия град. Персоналът в командния център беше удвоен, за да могат да се следят всичките триста камери, свързани с централната им компютърна система.

- Какво да видя?

- Раздвижване при Незнайната порта.

Незнайната порта беше саркастично наименование, което Швейцарската гвардия беше дала на малката врата, която водеше от Виале Чентро дел Боско, намираща се в града зад ра- диокулата, навън в центъра на Рим. Името беше дадено заради глупавото схващане от членовете на курията, че Гвардията не знае за нея и следователно може да се ползва безнаказано. В действителност се следеше също толкова изкъсо, колкото и всеки друг вход на Ватикана.

- Посоката каква е: влизане или излизане? - попита Рабер.

- Клавиатурата е била използвана от външната страна. Някой се опитва да влезе.

- От нашите ли е? - Комендантът беше наясно, че дори пълното изолиране на града няма да спре хората да се промъкват навътре и навън. Възможността някой кардинал да е излязъл на тайна среща или свещеник, решил да прекара няколко часа навън, не би била изненада за никого.

- Не ги разпознавам. Моля да погледнете и вие, сър.

Офицерът манипулира известно време клавиатурата и пред тях се появиха две картини. Едната беше от външната камера, която улови движението на малката каменна врата, която се прибра отново в огромната стена.

Втората, която възпроизвеждаше картината от вътрешната камера, показваше ясно как мъж и жена стъпваха на ватиканска земя.

- Не са от нашите - потвърди Рабер на мига. - Изпратете хората ни при тях.

- Вече са тръгнали - отвърна офицерът.

В ъгъла на екрана координираните движения на отряд от гвардейци настъпваха по тъмните коридори към Незнайната порта.

17,29 часът.

Северозападната врата, Ватиканът

- Внимателно - обърна се Александър към Габриела и посегна, за да я хване. - Малко е височко от тази страна.

Жената пое предложената ѝ ръка, стисна я здраво и се издърпа през тесния отвор в камъка, който едва минаваше за врата, но все пак осигуряваше достъп. Само секунда по-късно последва меко тупване и тя се приземи на земята на единствената нация в Западна Европа, чийто суверен представляваше самия Бог.

Не минаха повече от три секунди и характерните изщраквания на насочени към тях оръжия заместиха всеки друг звук в съзнанието на Габриела. Тя вдигна поглед и осъзна, че са заобиколени от швейцарски гвардейци в пълно бойно снаряжение, неразличими от всеки SWAT екип, с изключение на килнатите на една страна барети, които носеха древния печат на папата.

Мъжете бяха въоръжени с автомати „SG 552 Командо“ и „Хеклер и Кох МР5“, които си бяха доста съвременни.

Без да сваля очи от гвардейците, Фиеро прошепна на Александър:

- Каза, че ще ни арестуват. Надявам се наистина да направят само това.

59

17,33 часът

Швейцарските гвардейци, които държаха Александър и Габриела на мушка, заговориха с учтивост, която беше неочаквана от мъже, в чиито ръце имаше достатъчно огнева мощ, за да ги заличат завинаги.

- Сър, мадам, вие нахлухте в суверенната територия на Ватикана в нарушение на международния закон. - Войникът, който заговори, стоеше в центъра на формирания полукръг, в който бяха попаднали. Той не се различаваше от останалите си колеги, но по стойката и авторитетния му глас ставаше ясно, че им е командир. - Искам да ви уведомя, че ще ви арестуваме в съмнения за терористични дейности.

- Терористични дейности? - изуми се Габриела.

Александър поклати глава настоятелно. Недей, казваше този жест.

- Двама от офицерите ми ще пристъпят напред, за да ви претърсят - продължи командирът, - но ви питам предварително: носите ли в себе си някакви оръжия или опасни предмети, за които трябва да знаем?

- Не - отговори спокойно Трекио, - не носим.

- Наистина се надявам да е така - каза гвардеецът.

Мъжът кимна и двама от войниците му пристъпиха напред.

Обискирането, което направиха на Александър и Габриела, беше сурово и изключително обстойно.

- Чисти са - обяви единият от гвардейците. - Единствените предмети в тях са лични, както и две папки с листове.

Войникът подаде документите на командира си.

- Моля ви - започна Трекио, - не сме тук, за да създаваме проблеми, само искаме да помогнем. Папата е в опасност и се надяваме тези файлове да помогнат.

Лицата на гвардейците не се промениха.

- Светият отец е добре охраняван - строго отвърна главният офицер, - а притежанията ви ще бъдат върнати едва след като бъдат проучени. - Мъжът направи знак на един друг гварде- ец. - Сложете белезници и на двамата. След това ги отведете в килиите.

Габриела разбираше начина, по който работеха протоколите тук, и добре отренираните процедури за действие. Трябваше да ги убеди да нарушат нормалния си ред.

- Преди да ни заключите - започна жената, - искам да отбележа, че не дойдохме съвсем без покана. По-рано днес разговаряхме с кардинал Риналдо Трекио. - Надяваше се споменаването на името да им помогне. - Трябва спешно да се срещнем с него.

Гвардеецът остана равнодушен.

- Каквито и да са били намеренията ви, проникването тук е било много лош ход, мадам. Няма да разговаряте с никого, докато не бъдете отведени в ареста.

Закопчаха я с белезници. Ръцете на Александър вече бяха обезопасени. Въпреки това Габриела трябваше да продължава да се възпротивява. Тези мъже трябваше да я чуят. Не бяха стигнали толкова далече само за да...

Мисълта ѝ остана недовършена. Около тях се разнесоха изстрели, които превърнаха сюрреалистичната сцена в пълен хаос.

Това не беше стрелба, която Фиеро някога беше виждала. Нямаше гърмежи, не се виждаха искри. Инспекторката веднага разбра за какво става въпрос: лавина от куршуми, които се носеха мълчаливо във въздуха със смъртоносна сила и се врязваха в земята около краката им, изстреляни от оръжия със заглушители.

- Мамка му! - провикна се един от гвардейците, беше зарязал учтивите фрази и благоприличието. - Някой стреля по нас!

- Не по нас - отвърна му друг войник. - По тях!

Мъжът посочи надолу и всички от Гвардията видяха едно и също нещо. Куршумите не се приземяваха в техните крака.

Приземяваха се около двамата пленници, които бяха на път да арестуват.

- Прикривайте ги! - провикна се лидерът им и двама от хората му хукнаха напред, прикриха с телата си тези на Александър и Габриела и ги издърпаха настрани от линията на огъня. - И неутрализирайте който там стреля по нас!

60

17,42 часът

За разлика от оръжията на нападателите им, тези на швейцарските гвардейци не бяха заглушени и отговорът към огъня промени цялата обстановка наоколо. Полумракът беше разкъсан от проблясъци, а гърмежите отекваха между дърветата и каменните стени на Ватикана.

- Минете зад нас! - провикна се един от мъжете и издърпа Александър от лявата си страна.

Земята под краката му експлодира, един безшумен изстрел се вряза на сантиметри от левия му ботуш.

Репортерът по-скоро падна, а не побягна към указаната му посока. Габриела се намираше до рамото му и двамата продължиха да се изтеглят настрани, докато не се скриха от огневата линия.

- Същите мъже от апартамента ми? От колата? - провикна се Трекио, за да надвика шума.

- Кой друг може да бъде? - отвърна, викайки, Фиеро.

Последва кратко затишие в размяната на изстрели, но тя бързо беше подновена. Докато петима от гвардейците продължиха да стрелят срещу нападателите, двама се отделиха от групата и се насочиха към стената. Стояха в полезрението на собствените си хора, за да не станат случайно жертва на приятелски огън, и се запромъкваха към отворената врата.

- Сега! - провикна се командирът им, когато бяха достатъчно близо. Хората му прекратиха стрелбата си и двамата гвардейци бързо изминаха останалото разстояние. Единият сграбчи отворената врата и вложи цялата си тежест, за да я притвори. Вторият войник му помогна да я затворят изцяло, докато не чуха добре познатото изщракване. Последният въведе код, който накара клавиатурата да засвети в червено - знак, че е заключена и няма да допусне никого вътре.

Изведнъж настана странна тишина. Единственият звук беше приглушеното врязване на куршумите от другата страна на стената. Десетките сантиметри солиден камък нямаше да се предадат под натиска на муниции от този калибър.

- Повикайте екип от външната страна - нареди командирът на хората си - и отстранете който е там отвън.

- Управлението вече е изпратило отряд.

- Тогава заемете позиции тук, тук и тук - мъжът посочваше ключовите места около и зад тях - и се уверете, че няма да успеят да проникнат.

Войниците мълчаливо се разположиха по указаните позиции.

Командирът най-накрая се обърна към Александър и Габриела. Двамата стояха с оковани зад гърбовете си ръце и притиснати един в друг. Офицерът ги изгледа гневно.

- Време е да ми кажете кои сте вие, по дяволите!

Да даваш обяснение по време на престрелка, съвсем не беше лесно начинание. Александър се чувстваше напълно не на място. Опита се да говори, но думите бяха заседнали някъде в гърдите му.

- Тук сме, за да се срещнем с Риналдо Трекио - намеси се Габриела и отново спомени името на кардинала.

Тя също не беше свикнала да бъде разпитвана по този начин, но нямаше по-голям опит с подобни ситуации от Александър.

- Какво искате от кардинала? - пожела да разбере гвардеецът.

- Това е племенникът му - отвърна Фиеро и бутна Трекио. - Кардиналът се свърза с нас по-рано днес във връзка с разследване, върху което работим заедно. - Жената млъкна за момент. - Аз съм инспектор от местната полиция.

- Нямам информация да работим съвместно по случай с италианската полиция - прекъсна я гвардеецът. - Нашата територия е суверенна. Както и разследванията ни.

- Не съм тук официално - продължи Габриела. - Разследваме поредица от убийства, които започнаха в Рим от появата на странника, който се намира между тези стени.

При споменаването на непознатия, чертите на лицето на мъжа се стегнаха, но въпреки това продължиха да бъдат неразгадаеми.

- Двама мъже бяха убити - заговори най-накрая Александър, снимката от туитър на професор Този се сля в паметта му със зловещия спомен от обезобразеното тяло на Маркъс Крослър. - Смятаме, че извършителите са същите хора, които са отвън на тази врата.

- А целите им са доста високи. Донесохме всичките доказателства, които успяхме да открием - добави Габриела и посочи към папките, които гвардейците им бяха отнели. - Доказателства за покушение срещу папата. Трябва да се доберем до кардинал Риналдо Трекио и да му предадем откритията си.

Войникът като че ли обмисли тази информация за няколко секунди, но лицето му бързо стана строго. Не такава беше работата му. Тези хора бяха натрапници, а протоколът беше ясен. Щяха да бъдат арестувани и отведени в килиите.

Мъжът отвори уста, но преди да изрече и дума, се чу пису- кане в ухото му.

- Ja, Herr Kommandant - заговори той в микрофона си.

Връзката с командния център беше активна през цялото време. От другата страна на линията оберст Кристоф Рабер раздаде заповедите на своите офицери.

Разговорът бързо приключи и гвардеецът се обърна към Александър и Габриела. Той кимна към друг мъж, който пристъпи към тях и свали белезниците им.

- Не се отделяйте от хората ми - нареди лидерът. - Наредено ми е да ви отведа при кардинал Трекио веднага.

61

17,56 часът.

Седалището на „Глобал Капитал Италия“

Катерина Амато беше свикала борда на директорите за вечерна среща. Денят беше ползотворен, но времето за следващата фаза от тяхната операция беше настъпило.

- Изявлението на папата от тази сутрин се вписа прекрасно в плановете ни - отбеляза тя. - Макар да не обяви странника, адски ясно се изказа за чудесата.

Мъжете около масата се усмихнаха. На света така му се искаше да повярва. Малко парични манипулации, малко модерна наука и започваше да вижда чудеса навсякъде.

- Заместник-комисар Д’Антонио отиде до Пиомбино, за да разпита момичето - продължи Катерина. - За наше облекчение, тя не помни нищо.

Разнесоха се доволни въздишки.

- Нищо от какво? - попита мъжът с елегантния външен вид. - Имаме ли представа какво точно се е случило с нея?

- Има ли някакво значение?

- Тя беше... в ковчег - възпротиви се той.

- Има начини, по които може да се фалшифицира една смърт - сопна се Катерина. - Вероятно баща ѝ крие нещо. Само Бог знае какво. Някаква застрахователна измама или рекламен трик.

- Но цялата нация стана свидетел на смъртта ѝ. Новината беше навсякъде - възпротиви се друг член на борда. - Обществото ще разчете това само по един начин: завръщане от мъртвите.

- В такъв случай няма от какво да се тревожим. Всичко работи в наша полза. Единствените ѝ спомени са точно такива, които лесно могат да ни наведат на извода, че всичко е фалшифицирано. Размазани светлини, неразличими гласове.

Катерина млъкна, даде възможност на колегите си да осмислят думите ѝ.

- Искаш да кажеш, че е била дрогирана? Че е била държана в кома, а смъртта ѝ е била изфабрикувана? Защо?

- Още излишни въпроси! - ядоса се Амато. - Никой от вас ли не внимава? Важното е, че нейната ситуация може да бъде накарана да изглежда като измама. На кого му пука каква е истината? Можем да обявим завръщането ѝ за фалшиво и това е единственото, което има значение. Веднъж светът да прихване треската за лъжовни чудеса и ще започне да вижда лъжи навсякъде.

Катерина беше права. Сами създадоха медицинските събития в Пескара и Рим, така че всеки в помещението беше наясно, че няма да е особен проблем да докажат, че са измама. Странното завръщане на Абигайл Дзола в Пиомбино се беше осъществило без тяхната помощ, също както и изцеряването на папата, но в крайна сметка това наистина не беше от особено значение.

- Време е кампанията да започне - обяви решително Катерина. - Трябва да накараме хората да направят преход от вярата към съмнението.

- Защо е всичкото това бързане? Мислех, че сме стигнали до съгласие да изчакаме, докато папата заговори по-открито за своя гост.

Разгневеното лице на Катерина почервеня.

- Бързането е, защото онова репортерско копеле и неговата приятелка полицайка откриха прекалено много. Със семейните му връзки в курията е изключително рисковано да чакаме. В случай че знаят нещо и го споделят - продължи директорката, - цялата ни работа ще се обърне срещу нас.

Гневният ѝ поглед говореше по-добре от думите ѝ. Чудесата, които създадоха, трябваше да бъдат разкрити отвън, така че светът да разбере, че великият му духовен водач е бил уловен в мрежите на измамна заблуда. Ако разкритието дойдеше отвътре във Ватикана, целият план щеше да се обърне с главата надолу: папата щеше да изглежда по-мъдър и разумен от всякога, тъй като щеше да признае с достойнство, че чудесата, които са го вдъхновили, са имали за цел да манипулират както църквата му, така и самия него.

- Можем ли да ги спрем? - попита един от директорите.

- Вече съм се погрижила. Наредих Трекио и жената да бъдат премахнати от небосклона веднъж и завинаги. Кардиналът е отстранен от вътре.

Катерина бавно огледа сътрудниците си. Чертите на лицето ѝ бяха като че ли от камък.

- Време е да действаме - каза тя. - Пуснете снимката на близнака. Искам я на всеки телевизионен канал, интернет блог и списание в страната. Искам след двайсет минути да се превърне в най-известната фотография в Италия.

62

18,01 часът.

Апостолският дворец

По нареждане на оберст Рабер в главните коридори на Апостолския дворец бяха поставени стражи на двайсет метра разстояние. Александър и Габриела напредваха към офиса на кардинал Риналдо Трекио, придружавани от мълчаливите гвардейци. Малко неща можеха да се случат на място, охранявано като това. Въпреки опасностите и стреса, на които бяха подложени, репортерът и инспекторката не можеха да останат напълно равнодушни към античния дух на мястото. Това бяха коридори, изработени от едни от най-добрите архитекти и украсени от едни от най-великите художници, които Европа някога е имала. Пинтурикио е рисувал тук. Микеланджело. Рафаело. Техните духове блуждаеха в тези древни кътчета и съблюдаваха богато украсените си произведения, които бяха завещали на поколенията.

- Офисът на вуйчо ми се намира надолу по този коридор, след това наляво...

- Местоположението на кардинал Трекио ни е добре известно - изръмжа командирът на гвардейците презрително.

Очевидно беше, че мъжът не одобряваше тези нарушители да бъдат разхождани в Апостолския дворец, вместо да бъдат мигновено арестувани. Заповедите обаче си бяха заповеди, а той никога не беше оспорвал нарежданията. Командирът вървеше пред арестуваните, един от хората му ги следваше отзад, а двама - от двете им страни. Всички държаха ръце върху оръжията си. Всичко в поведението им подсказваше, че ако мотивите на Александър и Габриела да нахлуят в двореца не бяха толкова чисти, колкото самите те твърдяха, гвардейците нямаше да им оставят никакъв шанс за бягство.

- Чакайте тук - нареди водачът, когато стигнаха до края на дълъг, покрит с мрамор коридор, стените на който бяха украсени в натруфени червени и оранжеви маслени фрески, осеяни с всички цветове на дъгата. Мъжът пристъпи внимателно към тройното кръстовище, образувано от перпендикулярен коридор - също толкова дълъг и грандиозен. Въпреки видеонаблю- дението и наличието на охрана навсякъде, водачът инспектира разклоненията, преди да нареди на своите хора да продължат напред и наляво.

Десет-петнайсет метра по-късно стигнаха до дървена врата, релефна и внушителна, излъскана до огледален блясък. Тя, също както и всяка друга в това крило, не беше белязана. Предполагаше се, че всеки, който имаше работа тук, щеше да знае коя врата търси.

Александър пристъпи напред и протегна ръка, за да почука на добре познатата врата на вуйчо си.

- Отстъпете - нареди водачът на гвардейците и избута Трекио настрани.

- Той ще разбере, че съм аз.

Войникът само го изгледа. Александър реши да отстъпи.

Гвардеецът се обърна, изпъна униформата си и намести баретата, след което почука силно три пъти.

- Ваше Преосвещенство, тук е капитан Ремо Дойбел от Гвардията. С мен е човек, който твърди, че е ваш племенник, както и неговата придружителка.

Оповестяването прозвуча по дългия коридор, камъкът и полираното дърво му придадоха призрачно ехо.

Александър чакаше нетърпелив. Знаеше, че на Габриела няма да ѝ допадне да я определят като придружителка, затова се опита да не поглежда към нея.

Не последва никакъв отговор. Цялата група остана в мълчание няколко мига, след което капитанът почука отново.

- Кардинал Трекио, имам заповеди от комендант Рабер да ви доведа тези лица. От изключителна важност е да ни приемете.

След като ехото отшумя, отново настъпи тишина. Не се чуваха стъпки от другата страна на вратата. Александър започна да усеща стягане в гърдите. Нещо тук не беше наред.

Минаха още няколко мълчаливи мига, след което Дойбел заговори в микрофона на рамото си:

- Наблюдение, дайте ми координатите на кардинал Риналдо Трекио. - Пауза, след която последваха изписукване и отговорът от другата страна, който благодарение на настъпилата тишина можеше да се чуе от всички.

- Кардиналът се намира в офиса си. Влезе в него точно в 14,56 часа и оттогава не го е напускал.

Напрежението в групата се увеличи. Слушалката на Дойбел изписука пак, но този път в нея прозвуча друг глас.

- Ремо, тук е Рабер. Разбийте вратата.

Очите на командира се ококориха, но миг по-късно мъжът се подготви да изпълни заповедта.

- Отдръпнете се - нареди на другите той и се отдръпна стъпка назад.

След това, с вдигнато напред оръжие, Дойбел заби тежко и бързо крак във вратата, само на сантиметър по-долу от ключалката ѝ.

Дървото изскърца и се пропука - но не поддаде. Гвардеецът си пое три пъти въздух, стегна мускулите си и опита отново.

Този път дървото под ботуша му се предаде и навсякъде се разлетяха трески. Вратата не се отвори, но ключалката беше отстранена. Дойбел издърпа крака си, стегна се и блъсна с рамо.

Нямаше нужда да вика Риналдо Трекио. Тялото на кардинала беше проснато върху бюрото му, с лице надолу, отпуснати около главата му ръце и разлят навсякъде чай.

Александър се спусна напред. Този път гвардейците не го спряха. Застана до вуйчо си, на лицето му беше изписан ужас.

- Вуйчо! - провикна се той и хвана стареца за рамото.

Опита се да го повдигне, но кардиналът се беше вкочанил.

Капитан Дойбел се беше озовал мигновено до стария Трекио и вече завираше пръст във врата му. Последва мълчание, след което мъжът обяви онова, което вече всички знаеха.

- Кардиналът е мъртъв.

- Не! - изкрещя Александър, разкъсван от чувствата си. - Не може да е мъртъв!

Габриела се приближи до него и постави ръка на гърба му в опит да то успокои, макар да знаеше, че този жест няма да стори това.

Дойбел отново говореше в микрофона си - бързо и тихо запознаваше командването с новините. Миг по-късно се изправи пред Александър и Габриела.

- Съжалявам за загубата ви - каза без никаква емоция мъжът. - Дано душата на вуйчо ви намери покой. Но сега трябва да отидем в командния център.

63

18,20 часът.

Щабът на Швейцарската гвардия

Кристоф Рабер беше вбесен. Някак си един от кардиналите, един от принцовете на Църквата, беше убит по време на неговата смяна. Не само това, ами беше убит и вътре в Апостолския дворец - сърцето на неговата юрисдикция и най-пазеното място във Ватикана. Очевидно Риналдо не беше умрял от естествена смърт. Не и по този начин, не и днес, не и при тези обстоятелства.

Най-лошите страхове на Рабер започваха да се сбъдват.

Незабавно нареди трети отряд гвардейци да се насочи към покоите на папата. Другите два вече се бяха разположили на всеки вход, на всяко стълбище и на всеки коридор, който водеше до понтифика. Но на този трети отряд нареди да влязат в личния кабинет на папата и да не отделят поглед от него. Григорий нямаше да е доволен, но имаше моменти, в които дори светият отец трябваше да се довери на професионалното мнение на коменданта. Папата можеше и да е човек, който отговаря пряко пред Бог, но самият Господ беше избрал Рабер да управлява екип от хора, чиято единствена цел в живота е да пазят божия викарий. Нямаше нищо против да изпита гнева на светия отец, стига по този начин да успееше да предпази живота му.

Комендантът щеше да се присъедини към хората си съвсем скоро. Щеше лично да обясни ситуацията на папата. Но първо искаше да разбере причината за нахлуването на Александър Трекио и Габриела Фиеро на територията на Ватикана.

От момента на пристигането им в командния център безпокойството на Габриела се увеличаваше драматично. Всичко в щаба на Гвардията говореше за технологично-ориентира- ни, хипербдителни средства, към които съвременното общество беше научено да изпитва недоверие. Мрежите за наблюдение на НСА, методите за разпити на ЦРУ, военната дисциплина - лишената от емоции атмосфера в този подземен комплекс като че ли беше събрала най-лошото от всичките.

Тя и Александър бяха отведени във вътрешността на центъра, към изрисуваната стъклена врата на комендант Кристоф Рабер. Казаха им да стоят мирно, докато едно дигитално око ги сканираше отгоре. Когато стъклото най-накрая се плъзна настрани, бяха избутани в помещението.

Озоваха се в офис, лъскав и модерен, а мъжът, който стоеше зад бюрото в средата, ги наблюдаваше косо. Той беше облечен в цивилни дрехи: тъмносин костюм, под който изпъкваше затъкнат на раменен кобур пистолет. Косата му беше къса и добре поддържана, бръчките на лицето му бяха причинени по-скоро от опита му, отколкото от възрастта. Изглеждаше едновременно приятелски настроен и застрашителен.

- Господин Трекио, инспектор Фиеро - започна той, когато влязоха, - името ми е Кристоф Рабер. Аз съм главнокомандващият на папската Швейцарска гвардия. Като за начало искам да отбележа, че никак не обичам някой да нахлува във Ватикана.

Александър се опита да отговори:

- Ние бяхме...

- Дори - прекъсна го комендантът - единият от нарушителите да е племенник на кардинал и бивш свещеник, който обикновено се разхожда наоколо е някаква негласна свобода. - Мъжът погледна гневно в очите репортера. Явно знаеше всичко за него. След секунда се обърна към Габриела: - Или пък средна класа офицер, който, както ми съобщиха източниците ми, е бил отстранен от активна служба заради неподчинение.

Фиеро осъзна, че няма смисъл да отговаря.

- Но - каза накрая комендантът и се обърна към Александър, - вие наистина сте племенник на кардинал Риналдо Трекио - човек, когото уважавам изключително много. В интерес на истината, знам, че и той ви цени много. Съобщили сте на хората ми, че папата е в опасност. Засега единственото нещо, което ви държи вън от килиите, е, че сте казали, че носите доказателство.

Изведнъж Габриела намери частици кураж в себе си.

- Върнете ни папките, които носехме с нас. Доказателството е там.

Рабер кимна и един от гвардейците ѝ подаде конфискуваните книжа. Тя хвърли първата купчина на бюрото на коменданта - материалите, които Александър беше събрал.

- В тази папка се съдържа цялата информация за три медицински фирми, които вярваме, че са изфабрикували изцеряванията през последните два дни. Извели сме плащания към тях, които водят началото си от Ватикана, и по-конкретно от ИОР. Свързани са и с външна фирма, която, за съжаление, не успяхме да разберем коя е.

Рабер се отпусна в мястото си и повдигна рамене.

- Тази информация не е нова за мен. Нашето разследване стигна до същите изводи.

- Има хора във Ватикана, които поддържат тази заблуда - продължи Габриела.

Комендантът не обърна внимание на това разкритие и отбеляза:

- Курията съвсем не е чиста като сняг. Подозираме всеки, дори самите нас, докато трае разследването.

- Явно те са готови дори да убиват.

Чертите на лицето на Рабер се стегнаха.

- Смъртта на кардинал Трекио няма да остане ненаказана. Мога да ви уверя в това.

- Не за това убийство говоря - възпротиви се Габриела и за първи път Кристоф изглеждаше изненадан.

- Навярно имате предвид двамата професори.

Явно комендантът беше открил същата информация, с която тя и Александър разполагаха.

- Не и тези убийства.

Рабер се изправи в мястото си.

- За кое убийство всъщност говорите, инспектор Фиеро?

Габриела го погледна право в очите, след което потърси съдействие от Александър. Той кимна в знак на съгласие и тя отново се обърна към коменданта:

- Наистина не знаете за какво говоря, нали?

- Не ме карайте да ви питам отново - предупреди мъжът.

Фиеро развърза връзката на втората пластмасова папка.

- Една друга смърт се появи на бял свят днес. Засега се държи в дълбока тайна, което си е подозрително само но себе си. Но след като видите тялото... Е, ще разберете.

Рабер изчака жената да прелисти страниците и да намери онази, която търсеше.

- Знам, че всички сте изпитали нещо в присъствието на мъжа, когото държите тук заедно с папата. Гледах видеозаписа от литургията. Видях как всички коленичихте. Но за който и да го мислите, мога да ви уверя, че този човек не е божи пратеник. Той е проблемен блуден брат от двойка близнаци, чиято половина е намерена в Тибър рано тази сутрин.

Жената остави фотографията на бюрото на Рабер. Дори в притъмнения офис забелязаха как лицето му мигновено пребледня като платно.

- Когото и да държите там горе - продължи Габриела, - той е подставено лице. Дали сам се е подставил, или работи за други, нямаме представа. Но в момента се организира покушение срещу Църквата и срещу папата. Този човек е част от всичко това, както и който друг е замесен. Досега тези хора са оставили единствено кървава диря и смърт след себе си.

В офиса налегна напрегната тишина. Само след миг Рабер скочи на крака. Взе снимката и я прибра в джоба на якето си. Очите му се стовариха първо в Габриела, а след това и в Александър.

- Вземете си нещата.

- Къде отиваме? - попита Трекио.

- Да се видим със светия отец.

64

18,31 часът.

Навсякъде в Италия

Всичко започна на десетки хиляди телевизори в десетки хиляди къщи.

На изложени по витрините на магазините екрани в сърцето на Рим.

На LCD билбордове върху входовете на шикозните градски центрове на Тосканската Ривиера, както и на не толкова крещящите публични телевизори, осеяли главните булеварди на Флоренция. Във всеки град, във всяко село, във всяко едно кътче на страната.

Една снимка заливаше съзнанията на обърканата публика: лицето на странника.

Онзи, когото бяха наблюдавали да върви по централния коридор на божията катедрала.

Онзи, който беше накарал масите да замълчат.

Онзи, пред когото Швейцарската гвардия беше коленичила в синхрон.

Онзи, който се беше изкачил към олтара и беше заговорил на викария на Господ.

Онзи, който беше изцерил папата.

Онзи, чието присъствие беше накарало слепите да прогледнат и болните да бъдат излекувани. Онзи, който беше върнал мъртвите обратно към живот.

Но това не беше онзи. Целият свят знаеше, че той е във Ватикана, но снимката беше направена отвън. В река. Тяло. Мъртво тяло, чиито черти бяха напълно идентични с лицето, което познаваха до болка. Всяко сърце, всеки ум и душа знаеха какво означава това зловещо изображение. Бяха се питали - съвестно и благочестиво - за самоличността на този човек. Сега вече знаеха.

Той беше фалшив. Измамник.

Вестниците все още нямаха достатъчно време, за да пуснат нови броеве, но голямото заглавие беше изписано на шокираните лица на милиони италианци, чиито изненада, гняв и ярост започнаха да се разпространяват из целия свят.

Само една дума можеше да определи тази подлост и порочност.

ЗАБЛУДА.

18,36 часът.

Ватиканът

Кардинал Витери се страхуваше от този телефонен разговор повече от всичко друго в този ненавистен ден. Държавен секретар на Ватикана, лидер на Фратернитас Кристи Салвато- рис, довереник на папи и антипапи. Но това щеше да е втори разговор с Катерина Амато, втори, в който да ѝ съобщи лоши новини, и това го изпълваше с истински страх.

- Какво има, Донато? - попита жената, когато осъществиха връзка.

- Нещата не минаха по план.

Последва пауза, а след нея яростен изблик:

- Какво, да го еба, трябва да значи това?

- Означава, че твоите убийци не успяха да елиминират Трекио и жената. Опитаха, но...

- Искаш да ми кажеш, че двете лица, които разполагат с цялата информация за работата ни, са избягали от нашите наемници, два пъти, и сега се намират във вашия свещен град?

- Намират се в ръцете на Швейцарската гвардия.

- Как можа да позволиш това да се случи!

- Не съм... Те трябваше да...

Кардинал Витери не можеше да намери правилните думи.

- Млъквай! - излая в отговор Катерина. - Това може да разруши всичко, за което съм се борила! Хубаво, че не си ми пред очите, Донато. С новини като тези, не съм сигурна, че бих успяла да гарантирам твоята... лична безопасност.

Витери знаеше, че навярно си въобразява, но му се стори, че от другата страна на линията чу зареждането на пистолет и прибирането му в кобур. Той се въздържа да отвърне и остана мълчалив. След което, с най-голямото спокойствие, на което беше способен, рече:

- Кажи ми какво искаш да сторим.

- Искам да се подготвите - отговори Катерина. Тя вече беше започнала да го прави. - Използвай всичката си власт, Донато, цялото влияние на своето Братство. Защото онова, което предстои да се случи, не може да се остави в ръцете на други.

Жената млъкна, след което отново заговори равнодушно:

- Идвам лично и ще си доведа мой екип.

18, 38 часът.

Редакцията на вестник „Ла Република“

Антонио Латерца рядко искреше от щастие. Почти никога не ликуваше. Но анонимният телефонен разговор, който проведе само преди две минути, събуди тези чужди чувства в него. Целият сияеше.

„Ла Република“, заедно с всяка друга медия в страната, се беше хванала за водещата новина: незнайния близнак на странника във Ватикана, чиято снимка беше изтекла само преди половин час. Всички се бяха впуснали да разкриват самоличността на този човек, да търсят каква беше връзката между двамата и какво, по дяволите, всъщност се случваше в Църквата.

Но сега... сега Латерца разполагаше с нещо, което никой друг в света не притежаваше. Нещо, което щеше да донесе на него и на вестника му редица награди. Допълнителният скъпоценен камък в тази предоставена му корона се оказа възможността да разпъне на кръст Александър Трекио.

Телефонният разговор се осъществи две минути по-рано, обади му се жена, която не познаваше. Тя не се представи, но за бога, каза такива прекрасни неща.

- Вие ли сте редакторът на вестника? - попита го тя.

- Коя сте вие?

- Аз съм жената, която ще ви даде следващата ви голяма история.

Латерца запази своята подозрителност. Много хора обещаваха подобно нещо.

- Изпращам ви поредица от имейли, с прикачени към тях снимки - продължи жената. - Ще ги получите на личната си поща.

- Откъде знаете личната ми пощ...

- По-добре да не задавате въпроси - прекъсна го неизвестната му благодетелка. - Отидете при компютъра си и потвърдете, че сте получили съобщенията. Направете го сега.

Латерца отиде при машината си и изпълни нареждането. Както беше обещала жената, очакваха го три имейла. Адресите, от които му бяха изпратени, представляваха произволна поредица от цифри и букви - временни акаунти, които бяха създадени, за да му изпратят информацията, веднага след което щяха да бъдат изтрити.

- Получих ги - потвърди Антонио.

- Отворете ги и ги разгледайте - нареди жената.

Редакторът отвори първия имейл и започна да чете. Очите му се ококориха още след първия ред. Темата беше кратка: Александър Трекио. „Ядосан на Църквата човек, побеснял от факта, че е бил отлъчен от нея. Мъж, разгневен на една корумпирана институция, оглавена от корумпиран водач, предлагащ единствено лъжи и празни надежди на света. Мъж, решен да сее раздор в Църквата на всяка цена.“

Латерца отвори втория имейл и прикачените към него снимки. Александър напуска сцената на убийство, което все още не е разкрито. Обобщение на опитите му да обясни на полицията, че жертвата - неговата жертва? - е знаела тайни, които могат да унищожат курията. Александър привлича полицайка, известна със своята дълбока, даже прекалена вяра, готова на всичко, за да му помогне. Снимки на двама им как влизат в сградата на ИОР по времето на изолацията на Ватикана. Доказателства, че изнасят финансова информация.

Сърцето на Латерца заплашваше да пробие гърдите му. Мъжът отвори третия имейл. В него се съдържаше само една снимка: Александър Трекио и Габриела Фиеро проникват във Ватикана през една малка врата в стената му.

Редакторът едва успяваше да си поеме въздух.

- Вярвам, че тези материали са достатъчни, за да напишете нещо ново - каза жената от другата страна на телефонната линия. - Ще намерите достатъчно подробности в документите, за да подкрепите публикацията си. - Последва пауза. - Предлагам ви да се захващате веднага. Пуснете информацията първо в онлайн изданието си, след което я споделете с всички останали. Името ви ще се прочуе. Вие ще сте редакторът, спасил Църквата.

65

18,43 часът.

Папските покои, Ватиканът

Двама швейцарски гвардейци в церемониални одежди стояха пред вратата на личния кабинет на папата, алебардите им бяха прибрани навътре, а погледите им - насочени напред. Те бяха най-вътрешните пазители на понтифика, но всъщност представляваха само лицето на много по-голям екип от мъже, които бяха заобиколили мястото. Екип, който Кристоф Рабер беше подсилил. От другата страна на вратата се намираха още хора, те не бяха въоръжени с алебарди, а с автомати. Всяка част от вътрешността беше охранявана, нямаше и милиметър от кабинета, офиса или покоите на папата, които да бяха оставени без наблюдение.

Рабер приближи релефните дървени врати, зад него вървяха Александър и Габриела, както и малък отряд от най-доверените му хора. Двамата униформени стражи изпънаха алебардите си. Комендантът реши да следва протокола и почука тържествено три пъти. След което наруши същия този протокол, като отвори вратата, без да е бил поканен.

Когато влезе, папата вече се изправяше на крака. Той погледна Рабер, лицето му почервеня, а обичайно спокойното изражение изчезна.

- Кристоф, наясно съм, че си загрижен за моята сигурност, но необходимо ли е всичко това...

- Ваше Светейшество, животът ви е в голяма опасност - прекъсна го комендантът.

- Вече ме уведоми за това. - Отговорът на първосвещеника беше гарниран с леко раздразнение. - Както ти казах, заплахите към папата не са нещо необичайно и няма да позволя да ни изпълват със страх. Ти най-добре от всички трябва да знаеш това.

Рабер направи още една крачка напред. Стойката му беше непоклатима, но физиономията му разкриваше истинските му чувства. Мъжът знаеше, че следващите му думи ще наранят искрено папата.

- Кардинал Риналдо е мъртъв.

Комендантът запази самообладание и погледна в очите светия отец. Григорий беше изумен.

- Ти... сигурен ли си? - успя да попита той.

В гласа му се усещаше неподправена болка.

- Беше открит в офиса си преди по-малко от час, от неговия племенник.

Рабер направи знак на Александър, който пристъпи крачка напред. Понтификът не се обърна към него.

- Риналдо беше... - запелтечи папата. - Той беше мой приятел. От дълги години.

Изведнъж духовникът прикри лицето си с длан и зарида. Сълзите му рукнаха, той изхлипа веднъж. Бързо се овладя и си пое дълбоко въздух. Свали ръце от зачервените си очи и се вторачи пред себе си.

- Кой е сторил това?

- Не знаем - отвърна Рабер. - Случило се е в офиса му. Отрова.

Внезапно погледът на първосвещеника се отклони върху Александър и Габриела. Той не беше нито топъл, нито приветлив.

- Как се озоваха тези двамата тук? - попита духовникът. - Заповядах Ватиканът да бъде изолиран.

- Нахлухме, Ваше Светейшество - отвърна честно Трекио. - Това беше единственият начин да се доберем до вас.

- Надявахме се да говорим с кардинала - добави Фиеро. - Разполагаме с информация за вас, но никой не изгаряше от желание да ни помогне да ви я предадем.

- И аз така разбрах! - отвърна папата.

Посегна и взе малко дистанционно от бюрото си и го насочи към един телевизор в другия край на стаята. Едва бяха забелязали безмълвните картини, които вървяха на него, но звукът ги накара да се вторачат в него.

- Повтаряме - съобщи някакъв новинар, застанал на фона на изображение на северозападната стена на Ватикана, - две лица - бившият свещеник и наскоро уволнен журналист Александър Трекио и отстранената от длъжност инспекторка от римската полиция Габриела Фиеро - са нахлули във Ватикана през последния половин час. Свидетели са съобщили, че са чули стрелба, преди редът да бъде възстановен.

- Господи - въздъхна полицайката.

Папата ѝ направи знак да замълчи.

- Само секунда.

Репортажът продължи, на екрана се сменяха стари снимки на Александър и Габриела.

- Трекио и Фиеро разполагат с различни причини да действат толкова агресивно срещу Църквата. Трекио, разгневен от скандалите в духовенството, е познат с дългогодишната си борба срещу бившите си работодатели. Фиеро, набожна жена до мозъка на костите си, вероятно е била подведена от Трекио да му помогне.

- Това е нелепо! - оплака се Габриела.

- Потвърждение за тази връзка - продължи новинарят - са преведените само преди два дни десет хиляди евро от личната сметка на Трекио в тази на Фиеро, с което първият си е осигурил съдействието ѝ.

- Десет хиляди! - изригна Александър. - Никога не съм имал толкова много пари в сметката си!

Папата изключи звука на телевизора. Лицето му издаваше недоверието му, когато се обърна към Рабер.

- Май наистина съм в опасност, Кристоф, но изглежда, си довел отговорните за това хора право пред вратите ми.

Комендантът обмисли тази възможност, но бързо поклати глава.

- Ваше Светейшество, лично проверих Александър Трекио и Габриела Фиеро. Преди двайсет и четири часа банковите им сметки бяха чисти. Това, което току-що чухте, може да е възможно единствено ако средствата им са били манипулирани. А манипулиране на финансови средства е точно онова, което разследваме. Вярвам, помните фирмите, за които говорихме по-рано.

Папата обмисли информацията, макар да не му се искаше да я приеме.

- Григорий - започна Рабер, този път по-меко и доста по-лично, - били са накиснати.

Габриела пристъпи колебливо към първосвещеника.

- Ваше Светейшество, нито аз, нито Александър имаме нещо против вас. Аз съм отдадено на Църквата дете, както и Алекс, макар белезите му от детството да са по-малко от моите.

При тези думи чертите на лицето на папата се отпуснаха. Явно мъжът беше наясно, че много често хората, които държаха Църквата в сърцето си, носеха в душата си рани и белези.

Габриела продължи:

- Не изпитваме нищо друго освен уважение към вас. Проправихме си път до тук по този начин, защото имаме нещо срещу...

Фиеро беше прекъсната. Страничната врата се отвори. Всички изведнъж онемяха.

Странникът влезе и погледна Габриела право в очите.

- Имате нещо срещу мен.

66

18,47 часът.

Централен Рим, на път за Ватикана

Катерина Амато съскаше в автомобилния телефон на своя мерцедес S-класа, докато шофьорът ѝ си проправяше път през вечерния трафик на града. Мъжът от другата страна на линията бързо се беше превърнал в най-презирания от нея в света. Амато не беше жена, свикнала да приема провали, а също така не позволяваше на подчинените си да допускат такива.

- Ако искаш да избегнеш куршум в главата в момента, в който свалиш ръката си, Умберто - заяви на трижди провалилия се убиец, - ще ни чакаш на входа на Апостолския дворец след десет минути.

- Вече сме на път - отвърна наемникът. - Мазо беше ранен в ръката, но ще може да участва в мисията.

- Ранен?

- Беше уцелен от един от куршумите на гвардейците по време на престрелката пред стената. Само драскотина.

Първоначално Катерина си каза наум: Вече е мъртъв кон. Застреляй го в главата и продължавай напред. Но персоналът ѝ за онова, което ѝ предстоеше, беше ограничен.

- Може ли да държи пистолет?

- Разбира се.

- Тогава го превържи и го подготви за действие. Вече събрах екип от хората на Д’Антонио.

Ползата от това, да имаш заместник-комисар в джоба си, беше, че всяко корумпирано ченге, което той държеше в своя джоб - стрелци, снайперисти и членове на тактически екипи, които бяха готови да сторят всичко на съответната цена - беше на разположение също и на Амато. Тези хора ѝ трябваха тази вечер.

Последва кратко забавяне, преди Умберто да отговори.

- Каква точно е промяната в плана?

- Дискредитирането на папата вече не е на дневен ред - отвърна Катерина. - Не можем просто да го свалим, не и сега.

- Не съм сигурен в това - отговори Умберто.

Това беше първият път в живота му, в който директно опонираше на работодателката си.

- Какво трябваше да означава това?

- Имам предвид, че ти вече успя. Независимо дали Трекио и Фиеро ще разкрият нашето участие, скандалът ще е достатъчен, за да постигнеш целта си. Дори папата да бъде оневинен от участие във всичко това, никой вече няма да му вярва. В крайна сметка ще си го съсипала.

Катерина се ядоса.

- Не ти плащам, за да мислиш - изсъска тя. - Плащам ти, за да изпълняваш нарежданията ми.

Гневът ѝ отдавна беше преминал границата и очернянето на папата нямаше да я успокои. А и каква утеха щеше да получи от падението на първосвещеника, ако нейната компания биваше разрушена по същото време? Целта на войната не беше общо изтребление, а излизането на едната страна като победител.

Последва нова мълчалива пауза. Умберто осъзна, че е поставен на мястото си.

- Какви са новите инструкции?

Катерина се отпусна в меката седалка.

- Ще направим следващата логична стъпка, Умберто. В крайна сметка май ще е възможно да се убие папа.

67

18,53 часът.

Папският кабинет

Внезапната поява на странника в папския кабинет сложи край на всички разговори. Габриела и Александър виждаха за първи път мъжа, който беше поставил началото на това им приключение. До този момент той беше само изображение във видеоклиповете, репортажите и вестниците. Точно сега се намираше сред тях. Човекът, който Крослър и Този бяха обвинили, че е част от зъл заговор. Човекът, чийто произход беше съмнителен и чиито сили бяха мистерия, обвита в измама, а намеренията му - неясни.

И все пак странникът не започна да се обяснява. Не заплаши. Позата му не беше отбранителна. Нищо в поведението му не предполагаше апетит за власт. Изглеждаше просто... смирен.

Ефирна тишина налегна помещението, когато мъжът запристъпва към групата.

- Вие сте тук - най-накрая заговори той, като се обърна към инспекторката; думите му бяха нежни, - защото мислите, че манипулирам папата. Че манипулирам хората.

И Александър, и Габриела искаха да отвърнат, но и двамата не можеха да го сторят. Трекио, великият скептик, не можеше да отдели очи от тези на непознатия. Те бяха като басейни, в които се потапяше.

- Не е ли така? - попита странникът. В гласа му нямаше злоба, нито обвинение. Просто задаваше въпрос.

- Присъствието ви тук - започна Габриела - е свързано със събития, които знаем, че са измама. - Последната дума излезе от устата ѝ като съжаление.

- Измама - повтори непознатият. На лицето му се четеше нещо подобно на състрадателна усмивка. - Да, винаги има измама. Не се съмнявам, че тя е навсякъде около нас. Винаги е било така. Но какво общо има измамата с мен? Извършил ли съм аз такава?

- Нищо не ви свързва пряко със скандалите, на които станахме свидетели в Пескара или в клиниката в Рим - каза Рабер, като в гласа му внезапно се усети силно покровителство.

Александър искаше да атакува, да бъде агресивен, но не можа да стори нищо друго, освен да заговори с мек тон:

- Моментът е подозрителен. Твоето пристигане е ключът.

Мъжът го изгледа с чувство, което наподобяваше съчувствие.

- Моментът може да е много странно нещо, не мислите ли? Дойде моментът папата да проходи и целият свят стана свидетел на това. Това беше дело на Бог, а тези дела не се вършат непреднамерено. Но този момент може да бъде преимущество.

- Какво преимущество?

- Пристигането на доброто - отвърна странникът - често предизвиква зли реакции.

- Казваш, че нямаш нищо общо с излекуваните - с децата, с онкоболните? - попита Трекио. Гласът му беше станал по-твърд. - Че всичко е просто съвпадение?

- Нито аз, нито ти вярваме, че това е съвпадение - рече спокойно мъжът. - Всички в тази стая са наясно, че други са се намесили в тези афери.

Очите на Александър се ококориха.

- Той си призна!

- Макар че искам да те попитам - продължи странникът, - нима тези изцерявания са по-малко изключителни само защото са в резултат на машинациите на някакви хора? Даже тези хора да са лоши? Слепите продължават да виждат. И болните да са здрави.

- Ами момичето? - попита Фиеро. - Абигайл Дзола? Това също ли е измама?

Непознатият нежно отвърна:

- Ти какво мислиш, Габриела? Смяташ ли, че това мило дете е било върнато към живот?

Инспекторката се подвоуми. Сърцето ѝ изведнъж я заболя. Почувства се несигурно.

- Но тя беше... Може да има други обяснения.

Мъжът се усмихна.

- Винаги може да има други обяснения. За всичко. Вярата рядко съществува в отсъствието на други възможности.

Очите на Габриела се навлажниха. Бяха готови да се изпълнят със сълзи. Но Александър беше по-дързък. Той не се чувстваше задоволен от тези отговори.

- Всичко е много хубаво, но се страхувам, че нищо от философските ти възгледи не може да обясни това.

Репортерът се пресегна към Рабер, който инстинктивно му подаде снимката. Трекио я постави върху бюрото на папата. Цялата група, освен странника, пристъпи напред.

- Предполагам, че това е известната фотография? - попита той. - На една от нещастните души, намерени в реката.

Още веднъж тонът на непознатия не беше отбранителен. Усещаха се единствено следи от печал в гласа му, без никакво ехо от самооправдание.

- Това е изобличаващо - отвърна репортерът. - Знаем, че този човек е имал близнак, който се е скитал наляво-надясно. Знаем, че е изчезнал преди седмици. След това се появяваш ти, сам и грандиозен, в основата на чудеса, които не са чудеса.

- Защо просто не кажеш онова, което е в сърцето ти, Александър? - настоя спокойно странникът. - Ти смяташ, че аз съм близнакът на този човек. Че съм убил брат си, за да прикрия своята самоличност.

- Или някой друг го е направил.

Обвинението на Трекио беше изложено, но това, което разклати убежденията му, беше кимането от страна на мъжа. Той като че ли се съгласяваше, че обвиненията срещу него са очаквани и логични. Но въпреки това странникът изглеждаше тъжен, че Александър ги е изрекьл на глас. Все едно се чувстваше предаден. Все едно някой, когото е обичал, се е отрекъл от любовта му. Това като че ли го нарани повече от обвиненията в убийство и двуличие.

- Ами ако ти кажа - най-накрая отговори странникът, - че братът на този човек ще бъде открит след няколко дни, криещ се от кредиторите си в един порутен навес за лодки някъде на север, опитващ се да избегне ареста заради убийството на близнака си, това ще те задоволи ли?

- Искаш да кажеш, че ти не си той? Искаш да кажеш, че ти не си братът на този човек? - попита Александър.

- Просто питам как би реагирал, ако разбереш, че неговият живот и моят не са свързани. Че човек със сходни черти като моите е открит мъртъв по времето на събития, които хората не могат да обяснят по никакъв начин. В такъв случай сходството се превръща в идентичност, а мистерията в заблуда. Питам те как би реагирал, ако случайността може да бъде също толкова добре манипулирана, както и заговорът.

Гласът на Фиеро беше изпълнен с безпокойство:

- Имаш ли доказателство за местонахождението на брата на този човек?

- О, Габриела, досега говорихме за вяра - отговори странникът и отново се обърна към нея. - Защо ме питаш какво знам? Онова, в което вярваш, ще даде отговори на въпросите ти.

- Аз вярвам в това, което виждам - обвинително отговори Александър и посочи отново към снимката, - а тук виждам лицето на мъж, който попълва пропуските в една история, изпълнена с такива.

Очите на странника се върнаха върху репортера. Той се усмихна.

- Виждаме това, което искаме да видим.

Мъжът се приближи до Трекио. Гласът му остана мек.

- Стоя тук пред теб, съвсем нормален. Няма нищо красиво пред очите ти, не съм някоя величествена фигура. Предполагам, че приличам на много други хора. - Александър искаше да отвърне, но странникът нежно му направи жест да не го прави. - Както и ти - продължи непознатият. - Както и всички ние. - Мъжът пристъпи още една крачка напред. - Така работят човешките възприятия. Виждаме онова, което искаме да видим, когато искаме да го видим. - Странникът посочи към фотографията на бюрото на папата. - Ти искаш да видиш заблуда, да видиш лъжци и измамници. Така че поглеждаш човека в лицето, знаеш историята му и виждаш мен. Защото, като сториш така, това ще ти помогне... да ме обясниш.

Непознатият вдигна снимката и я погледа замислен известно време. Най-накрая направи последната крачка, за да застане до своя основен в този момент обвинител.

- Александър - започна той, - този човек на снимката, този човек със златистокафеникава коса, зелени очи и гладко избръснати бузи. Може да съм аз. Може да е всеки. Може дори да си ти.

С голяма нежност странникът се пресегна и обърна Трекио наляво. На западната стена в кабинета на папата беше поставено огромно огледало. Мъжът намести репортера така, че и двамата да се виждат в него, след което вдигна фотографията помежду им.

Александър затаи дъх. Когато снимката се приближи до лицето му, нещо във възприятията му се промени. Един до друг, той започна да вижда собствените си черти в тези на лицето на мъртвия близнак. Косите им бяха със сходен цвят. Очите им бяха почти в еднакъв нюанс на зеленото. Приликата им не беше толкова голяма, но ако някой беше решен да я търси - решен също както Трекио и останалите да намерят прилика със странника - щеше да я намери и да се закълне, че са напълно идентични.

- Виждаме онова, което искаме да видим - повтори нежно непознатият. - Особено когато искаме да видим заблуда и лъжи, ние ги виждаме навсякъде.

Мъжът изчака още малко, след което бавно свали ръката си, за да останат само двамата с Алекс, който се взираше във фигурите им в огледалото.

- Въпросът невинаги е какво знаеш, Александър - каза странникът. - Понякога е в какво вярваш.

- Вярвам - намеси се светият отец за първи път от няколко минути насам и се обърна към госта си. - Кажи ми, какво искаш да сторя?

Мъжът се усмихна нежно.

- Онова, което трябва да се направи за доброто на истината. Трябва да обориш лъжите.

68

19,12 часът.

Апостолският дворец

Проникването във Ватикана е изключително трудно начинание, ако на вратата не те очаква държавният секретар в цялото си пурпурно изящество. При липсата на подобен ескорт шансовете за пробиване клонят към нула. Много малко хора във Ватикана могат да се изправят пред втория по ранг човек в Църквата.

Мерцедесът на Катерина Амато беше посрещнат пред всеизвестните Бронзови врати от самия кардинал Витери. Той беше съпътстван от малък антураж от курията. Всеки един от тях беше член на Братството, всеки беше наясно, че това не е нормално посещение. Зад колата на Катерина идваха два големи джипа и когато от тях излязоха мъже, които приличаха на всичко друго, но не и на нормални посетители на Ватикана, Витери показа, че ги очаква.

- Госпожице Амато, толкова се радвам, че успяхте да се присъедините към нас - посрещна я кардиналът, стъпи на тротоара и протегна ръка в традиционен епископски стил, с дланта надолу, пръстите леко свити и готов за целуване пръстен.

Мъжът забеляза мигновеното възмущение в погледа на Катерина, но тя се наведе и приближи устните си на милиметри от ръката му, ловко избягвайки целуването на метала.

- Ние също се радваме, че успяхме да дойдем тук толкова рано - произнесе жената, изправи се и продължи да играе роля. - Поласкана съм, че в това тежко време на изпитания, светият отец вярва, че можем да му бъдем полезни.

- Така е, така е - промърмори Витери, усмихна се и погледна към отряда, който я придружаваше.

Не му пукаше какви глупави изказвания правеше Амато. Единствените въпроси, които охранителите щяха да зададат, щяха да са дали имат покана, дали имат право да влязат и дали Рабер е позволил нарушаването на изолацията.

Държавният секретар можеше да ги увери, че всички отговори на тези въпроси са положителни. Заради положението му никой нямаше да оспори лъжите.

- Папата помоли за лична среща с госпожица Амато и колегите ѝ - обясни на най-близкия гвардеец. - Проверете регистъра, сигурен съм, че срещата е отбелязана.

Защото моите хора я вписаха в него. Братството знаеше как да опъва конците на великото куклено шоу, което представляваше ватиканският протокол, когато това се наложеше.

Охранителят се скри в една кабинка, взира се в екрана на компютъра си няколко секунди, след което се върна.

- Всичко е точно, Ваше Преосвещенство - каза той. - Срещата е одобрена от самия комендант.

Разбира се, че е, по дяволите, помисли си Витери. Рабер щеше да изкорми държавния секретар, ако знаеше, че е подправил регистъра.

Но колкото и груби да бяха мислите му, думите му си останаха картина на политическа формалност.

- Тогава се уверете, че тази дама и тези джентълмени ще бъдат съпроводени колкото се може по-бързо. - Кардиналът сложи на лицето си бегла усмивка - от онзи вид, който правеше епископите да изглеждат мъдри и любезни. Гвардеецът кимна и само след няколко секунди той и колегата му поведоха Катерина Амато и спътниците ѝ в сърцето на Ватикана.

Зад Бронзовите врати излязоха в богато украсено фоайе с широко стълбище, което водеше към главния коридор, по който щяха да стигнат до сърцето на Апостолския дворец. Витери и спътниците му от Фратериитас Кристи Салваторис асистираха на швейцарските гвардейци в ескортирането на гостите - тринайсет според кардинала - нагоре по стълбите.

Намираха се под кристален полилей, увиснал под фреска с изображения на ангели, когато Катерина Амато кимна на един от своите хора.

За по-малко от две секунди мъжете извадиха оръжия, окачени на раменете и кръстовете им, всяко едно от тях имаше заглушител. Двамата церемониално облечени швейцарски гвардейци бяха отстранени с по два куршума в гърдите и по един в главата. Трети, който се намираше в близката контролна кабина, получи два изстрела в челото, преди дори да осъзнае какво се случва. Няколко стъпки напред в коридора един прислужник, който чакаше групата, за да я отведе до мястото на срещата, беше свален с куршум във врата, бялата му брокатена яка и каменният под бяха опръскани от кървава плетеница.

Още три изстрела отстраниха камерите - Братството беше дало местоположението им на екипа на Амато преди доста време. Това беше всичко. Вече бяха сами, без никаква охрана, в дома на викария на Господ.

- Боже, Катерина! Това наистина ли беше необходимо? - възпротиви се кардинал Витери, отвратен. - Та те са едва момчета!

- Отгледай си малко топки, Ваше Преосвещенство - отвърна му жената и го погледна така, все едно той е уплашен младеж, боящ се да участва в свада на възрастни. - Не си мисли, че това ще е всичко.

Амато се обърна към хората си и направи знак на четирима от тях.

- Знаете пътя към покоите и офисите. Вървете напред. Убийте всеки, абсолютно всеки, когото срещнете, докато не стигнете до кабинета на папата.

Преди да довърши заповедта си, мъжете вече се бяха размърдали.

Катерина се обърна към кардинал Витери:

- Значи, това е твоята „държава“. Бъди добър секретар тогава. Заведи ме при човека, който управлява тук.

69

19,14 часът.

Папският кабинет

В папския кабинет Кристоф Рабер се приближи до папа Григорий. Най-накрая странникът беше изрекъл думи, с които комендантът беше съгласен. Първосвещеникът трябваше да говори срещу лъжите, и то нито в дипломатичен, нито в пасторален вид. Времето за подобни приказки беше отминало. Задачата на Рабер в момента беше да убеди Григорий, че вече не само истината беше под заплаха, но и самият той.

- Ваше Светейшество, моля ви да помислите за онова, което предстои. Заговорът да бъдете дискредитиран се провали. Прекалено много хора научиха за него: аз, тези двамата... - Мъжът посочи към Александър и Габриела. - Но вашите врагове не са от хората, които ще се предадат. Няма да се откажат от плановете си. Само ще ги променят.

Най-накрая папата осъзна какво предстои.

- Ще се стремят да отнемат живота ми - каза бавно.

Рабер кимна.

- Желанието им едва ли е било такова в началото. Защо да рискуват да бъдат разкрити или да подбудят теории на конспирацията? По-добре да ви въвлекат в духовни заблуди и финансови скандали. Да ви накарат сам да се разрушите.

- Но - намеси се Александър - сега, като имаме доказателства, че подобни измами идват от другаде, подобно дискредитиране няма да проработи. Пак могат да ви забъркат в скандал, но само ако искат и самите те да бъдат разкрити. Не мисля, че желаят корабът им да потъне с вашия.

- Те ще те убият, Григорий - настоя Рабер. - Това сега е най-логичният план. Ти ще умреш, а тези, които искаха да те дискредитират, ще прехвърлят вината на някой друг. - Мъжът кимна отново към Александър и Габриела. - Изкупителни жертви. Истинските виновници ще бъдат също толкова ужасени, колкото и останалата част от света, от деянията на тези „фанатици“. След което ще се върнат към ежедневието си, без да живеят под заплахата от твоето желание да прочистиш Църквата.

- Какво е решението? - попита Григорий. - Какво можем да сторим?

- Трябва да действаш - отвърна Рабер. - Разкрий ги, разкрий ги всички, сега. Имаме средствата тук, във Ватикана. Излез по телевизията, атакувай заблудата и назови онези, които са замесени в заговора.

Папата беше пребледнял.

- Но кои са те, Кристоф? Мога да разбера, че външни сили желаят да се отърват от влиянието на Църквата. Но кой от вътрешността на нашата обична Майка би желал да ми причини това?

Отговорът дойде от другата страна на стените на кабинета.

Поредица от тупвания беше единственото доказателство за безшумните куршуми, които пронизаха гвардейците на пост пред покоите на папата. Само след миг уцелените жертви започваха да се строполяват на пода.

Последва тишина, след което долетя един глас:

- Ваше Светейшество. - Чу се отвъд дървената врата. - Моля ви, важно е да отворите. Трябва спешно да разговарям с вас.

Григорий пребледня, очите му се ококориха.

- Кардинал Витери?

Последва дълга пауза, която нагнети още повече напрегнатата атмосфера. След което:

- Да, Григорий. Опасявам се, че е крайно време да приключваме с това.

Папата запелтечи, беше изумен от това предателство.

- Има ли и други, които ме предадоха - промърмори първосвещеникът, цитирайки евангелието, - или си само ти, моят най-близък приятел...

Последва момент, изпълнен с мълчание, с прекършената, с разбитата дружба между двама мъже, които са работили толкова дълго време заедно.

Но тогава женски глас взе надмощие.

- Заебете това - беше всичко, което каза.

Секунда по-късно стрелбата започна.

70

19,22 часът

Не мина много време, преди стрелбата отвъд папския кабинет да постигне желаните резултати. Гвардейците, които бяха на пост пред него, бяха отстранени с грозна ефикасност, елементът на изненадата, който беше на страната на противника, не им позволи да реагират адекватно. Сега огневата сила на Катерина Амато не беше съсредоточена върху охранителите, а върху древните врати. На дървото веднага се появиха дупки, очертавайки кръгове около бравата и пантите.

- Ваше Светейшество, прикрийте се в задната част на помещението - нареди Рабер.

Хората му вътре в кабинета веднага се раздвижиха. Двама от тях отведоха папата в най-далечния от вратата ъгъл. Преместиха един голям шкаф и накараха първосвещеника да застане зад това малко прикритие.

Другите гвардейци заеха ключови позиции в стаята: двама от двете страни на входа, с готови да посекат всеки, който влезе през него, оръжия. Вратите като че ли всеки момент щяха да поддадат. Други двама бяха на няколко крачки успоредно от тях. Рабер избута Александър и Габриела колкото се може по-далеч от огневата линия, след което отстъпи назад. Застана пред шкафа, който беше единственото препятствие до светия отец.

Точно това беше неговият пост. Капитаните винаги стояха гордо изправени на носовете на своите кораби. Генералите развяваха знамена, когато войниците им не можеха да се бият повече. Комендантът на Швейцарската гвардия стоеше пред светия отец, готов да жертва абсолютно всичко, преди да позволи главата на Църквата да бъде наранен.

Странникът стоеше спокоен настрани.

Вратата експлодира. Трески от ренесансовата дърворезба полетяха над богато украсения с килими под и двама мъже с дебели като дървени стволове крака изритаха останалите здрави дъски.

Хората на Рабер откриха огън още преди някой да е влязъл в помещението. Двамата гвардейци от двете страни на вратата простреляха ритащите крака на нарушителите. Колегите им, които се намираха зад тях под четиресет градуса, пронизаха натрапниците в гърдите със залп от куршуми. Това не беше бой с мечове. Въздухът беше изпълнен с непрестанната стрелба на мощни оръжия и миризмата на сяра и барут.

Извън вратата отрядът на Катерина Амато беше позициониран много внимателно. Двамата, които разбиха вратата, бяха предвидени жертви. Някой трябваше да бъде на фронтовата линия, а такива хора рядко преживяваха, за да разказват историите си. Зад тях обаче стояха въоръжени мъже, разположени по подобен начин на швейцарските гвардейци в помещението. Докато хладнокръвно наблюдаваха как охранителите убиват техните другари, тези стрелци преценяваха къде се намират целите им и само с няколко натискания на спусъците вкараха по един 10-милиметров куршум в главите им.

Останаха само двамата гвардейци от двете страни на вратата. Нямаше как да ги застрелят под ъгъл, така че имаше само една възможност. Изключително бързо един от хората на Амато се плъзна по стената към входа. Гранатата в ръката му имаше поразяващ радиус от само три метра: спокойно можеше да отстрани двамата охранители, без да представлява опасност за останалите, които се намираха в помещението.

Мъжът дръпна иглата, преброи, след което внимателно я търколи на няколко сантиметра от центъра на рамката на вратата и се шмугна настрани.

Взривът беше като топка бяла светлина, в началото беззвучен и тих. Милисекунда по-късно дойде и гърмежът - той като че ли разтресе всеки орган и всяка кост във всяко тяло в помещението. Но нанесе сериозни щети единствено на двамата гвардейци на Рабер, позиционирани от двете страни на вратата: те бяха хвърлени назад и зашеметени. В този момент на дезориентация двама от хората на Амато пристъпиха в стаята, изстреляха по три куршума във всяко от проснатите тела на пода и отново се отдръпнаха отвън в безопасност.

Единствените останали живи гвардейци, бяха двамата до папата и самият Кристоф Рабер.

71

19,29 часът

Когато стрелбата утихна, стана ясно, че мъжете на Катерина са взели надмощие, и наоколо налегна странна тишина. Подът беше покрит от дървени парчета и трески, вековните гипсови украшения по стените бяха станали на прах, персийските килими бяха разкъсани. Над всичко това лежаха трупове - имаше няколко от нейните, но повечето бяха на победените швейцарски гвардейци - които придаваха допълнителен пурпурен цвят към картината.

Останалите мъже, дошли с Катерина - девет на брой - нахлуха светкавично в помещението, когато прахът започна да се разсейва, и заеха стратегически позиции. Заплахите за тях не бяха много: двамата останали живи охранители в другия край на стаята и техният командир. Малка групичка. Три оръжия. Нямаха абсолютно никакъв шанс да ги надделеят в евентуална престрелка. Ако някой от тях беше достатъчно глупав, за да стреля, всички щяха да са мъртви до секунда.

Времето като че ли не течеше, а се точеше. Прахът наоколо улавяше меката светлина, която се стелеше през античното стъкло на високите прозорци, и като че ли танцуваше в този странно спокоен момент. Чуваше се единствено тежкото дишане на мъжете и металическо дрънчене на оръжия.

Най-накрай влезе той.

Държавният секретар Донато Витери пристъпи в кабинета на папата с непривично за случая спокойствие. Носеше обичайните си одежди: черно расо с пурпурни ширити, огромен златен кръст на гърдите му и ален шарф около талията му. Кичури коса се подаваха изпод червената му шапчица и изглеждаха малко не на място, както и във всеки друг ден. Единственото, което го различаваше от всеки друг път, беше нескритата жестокост в погледа му.

- Донато, как смееш! - удиви се папата и излезе иззад обемистия дървен шкаф, зад който се беше прикрил. Рабер изтръпна, но понтификът не беше спрян. - Ти от всички хора. Да нападаш водача на Църквата!

- Не му е сега времето да ме поучаваш, Григорий - отвърна Витери. Имаше злоба в гласа му. - А ти, ти не си човек, който може да ръководи някого.

Папата изглеждаше искрено изумен.

- Какво те е прихванало? Ти винаги си бил лоялен син на Църквата. Как може да я предадеш точно сега... по този начин? - посочи към мъртвите тела наоколо първосвещеникът.

- Аз съм по-лоялен на Църквата, отколкото ти някога си бил - отвърна кардиналът. - Един син защитава наследството, оставено му от неговите предци, а не се опитва да го разруши.

На лицето на папата се изписа осъзнаване.

- Всичко това е, защото си разстроен от моите реформи? Донато, аз само се опитвам да оправя кашата, в която е изпаднала нашата курия. Да ни изчистя от скандалите!

Витери се изплю на пода, лицето му беше изкривено от отвращение.

- Винаги си си падал по баналностите, Григорий. Но така и не разбра с какво си имаш работа. Някои неща не бива да бъдат променяни. Не трябва да бъдат променяни. Трябва да си продължат постарому. За някои от нас те са святи.

Папата заговори възмутен:

- Ръцете ти са изцапани с кръв, а ти смееш да ми казваш кое е свещено! Единственото ти желание е да защитиш територията си, Донато. Твоето влияние и власт. Ти си срам за Църквата и за титлите, които ти е дала!

- По-младите епископи не бива да поучават по-старите, независимо какъв цвят шапка носят - изсъска Витери в отговор. - Ти си папа от по-малко от година, кардинал - от по-малко от десет. Аз бях принц на Църквата още когато си бил помощник-свещеник и си се чудил от коя страна се хваща потирът. И ти ми казваш кое трябва да се запази и кое трябва да се промени!

Григорий въздъхна. Покрай гнева на Витери осъзна и нещо друго.

- Братството. Групата, за която всички шептят. Това си ти. Ти си бил зад всичко това през цялото време. Заговорничил си срещу мен.

- Не бъди арогантен. Никога не е било само заради теб. Ние работим срещу всеки, който заплашва онова, което вековете са създали. Ако това означава, че е необходимо братство от няколко отдадени на Църквата духовници, за да се запазят древните традиции, така да бъде. Ние сме готови да сторим всичко, което е необходимо да се направи.

Разправията между двамата можеше да продължи още дълго, ако не беше една дръзка фигура зад кардинал Витери, която се изкашля и ги прекъсна. В хаоса пристъпи жена на средна възраст, но с царствена осанка. Тя беше висока - благодарение на обувките с токчета, които носеше - и беше облечена в костюм, който ѝ придаваше вид на персона, свикнала да раздава заповеди. Синьо-зелените ѝ очи бяха изпълнени с презрение.

- Извинете ме, господа - каза Катерина Амато и пристъпи още една крачка напред, - но колкото и прочувствено да е всичко това, не съм дошла тук, за да ви слушам как спорите за идеологиите на Църквата. - Жената се усмихна иронично само за секунда, след което грубо избута кардинал Витери от пътя си. Изправи се лице в лице с папата. - Господин Антонио Павези - започна злобно тя, използвайки истинското име на понтифика, без да го съпътства с каквито и да било титли, - ти си човек на много служби. На много роли. Даже на ново име.

Амато го огледа от глава до пети. Това беше мъж, който притежаваше такава власт в своя свят, с каквато желаеше да разполага и тя. Възмущението, изписано на лицето ѝ, беше явно.

- Има голяма разлика между твоя държавен секретар и мен - каза жената. - По някакъв извратен начин на него наистина му пука за Църквата. - Катерина се приближи толкова, че лицето ѝ беше само на сантиметри от това на папата. Дишаха един срещу друг. - Аз от своя страна мога да те уверя, че хич не ми дреме за нея.

72

19,41 часът

Какво искаш? - попита папата, като не се пречупваше пред накипелия поглед на Катерина Амато.

- Онова, което всеки професионалист би пожелал - отвърна жената. - Свободата да правя каквото си искам. Да ръководя бизнеса си така, както пожелая, без намесата на институции като твоята.

- Не си ли свободна?

- Натрупах състояние, влияние и всичко останало. Но истинската свобода означава да си необременен. Невъзпрепятстван. И точно тук, господин Павези, ти се явяваш проблем за мен.

- Никога не съм правил нищо, за да ти преча - отвърна папата. - До днес даже не знаех коя си ти.

- Твоите атаки не са лични, Ваше Светейшество - отговори подигравателно Амато. - Твоят контрол е манипулативен. Говориш за морал и пречиш на свободното изследване и научния напредък. Правиш изказвания, в които заклеймяш финансовата свобода и определяш кое е етично и кое не е, и милиарди хора по света те слушат.

Жената гледаше, разгневена, лицето на папата и за момент в него видя повелителните черти на майка си.

- Просто се опитвам да проповядвам онова, което е добро за света - отвърна първосвещеникът.

- Онова, което диктуваш, че е добро. - Катерина млъкна, вратът ѝ беше почервенял. Тя се изправи, погледът ѝ беше непоколебим. - Смятам, че можем да бъдем честни един с друг, нали? Ако намесата ти беше политическа и икономическа, нямаше да съм тук. Това, за което наистина трябва да отговаряш, Светейшество, е, че свещеният ти дворец на правдата е стър- шелово гнездо на лъжци, измамници и много по-лоши люде. А ти имаш ненадминатата дързост да казваш на другите, да казваш на мен какво мога и какво не мога да правя, на основата на личните ти възгледи за добро и за лошо.

- Евангелието е чисто. Всички знаем, че хората могат да бъдат порочни, но аз се трудих неуморно, за да променя тов...

- Промяната не е достатъчна! Когато разполагаш с хора, които вземат невинността и я унищожават, които вземат момчета... които вземат моя брат и го оскверняват.

Жената размаха пръст срещу кардинал Витери, но продължи да гледа към папата. Изведнъж лицето на кардинала почервеня като ширитите на расото му.

- Катерина, недей! Ти обеща, че...

- Когато това се случва - провикна се Амато, без да обръща внимание на протестите на Витери, - когато хора като този са допуснати да носят расо, то значи, е дошло време не за промяна, а за елиминация.

Директорката на „Глобал Капитал Италия“ изговори последната дума с пламък в гласа си, беше започнала да диша учестено. Тя гледаше папата като буреносен облак, омразата струеше от всяка нейна черта на лицето. И тогава, само миг по-късно, тя възвърна самообладанието си.

- Истината е, че ми писна. Ако това ще ти донесе някакво облекчение, не исках нещата да приключат така. Надявах се унищожението ти да не е толкова физическо. Някакъв мъж се появява на вратата ти неканен, само Господ знае кой е той - Катерина посочи към странника, който продължаваше да стои мълчалив в другия край на стаята - и само той знае как изведнъж се изправяш на крака. Може би си тренирал или пък си получил някакви по-добри лекарства. Но проклета да съм, ако това не е възможността, която съм чакала цял живот.

- И реши да изфабрикуваш останалото - намеси се Александър. - Видяла си своя шанс и си се вкопчила в него. Подправила си няколко чудеса, накарала си папата да повярва, накарала си хората да повярват, след което си разкрила собствената си измама. Понтификът е направен да изглежда глупак.

- Край на моралните ограничения - кимна в знак на съгласие Амато.

- Ако искаш да дискредитираш светия отец - най-накрая се намеси и Рабер, - просто го направи. Не е необходимо да продължаваш с подобно насилие.

- И двамата знаем, че вече няма връщане назад - отвърна жената. Тя изгледа коменданта за един дълъг момент, след което отново се обърна към папата. Следващите й думи бяха изречени бавно: - Всички знаем какво следва.

Григорий стоеше мълчалив, неподвижен.

- Ще убиеш папата - промълви Александър, думите му излязоха като шепот.

- Не - изсмя се Катерина. - Аз няма да убивам никого. - Жената погледна репортера право в очите. - Ти ще убиеш папата.

Габриела се опули насреща им, но Трекио беше непоколебим.

- Това никога няма да се случи - отговори той. - Григорий е добър човек. Корупцията, за която говориш - тя е в ръцете на хората, с които той се бори. Нещата се промениха. Нека миналото не унищожава онова, което може да е добро в бъдещето.

Имаше огромна ирония в цялата тази работа, един бивш свещеник защитаваше папата и благородството на Църквата, въпреки греховността на някои вътре в нея. Защото точно те бяха едно от основните неща, които го накараха да изгуби вярата си.

Катерина поклати глава, беше разочарована.

- Не му мисли - отвърна тя. - Винаги можем да подправим уликите да изглеждат все едно ти си го убил. - Амато се обърна към кардинал Витери, взе оръжието от един от хората си и му го подаде. - Ваше Преосвещенство, време е да убиете светия отец.

Кардинал Витери пребледня. Очите му не се отлепяха от оръ- \жието, което му беше предложено.

- Това никога не е било част от сделката! - оплака се той. - Не съм убиец! Уговорката ни беше да го опозорите, да разрушите репутацията му!

Катерина го изгледа злобно, чертите на лицето ѝ бяха строги.

- Планът се промени - твърдо заяви тя. - Но не се тревожи, в края на краищата ще излезеш невинен. Вината ще падне на полуделия бивш свещеник и неговата приятелка, които също ще застреляш. Историята е перфектна: те убиват папата, ти убиваш тях. Ще станеш герой. - В такъв случай Витери щеше да остане в ръцете ѝ, в неин контрол завинаги. - Не ти давам право на избор.

- Това е лудост!

Катерина набута пистолета по-близо до лицето му.

- Губя търпение. Вземай шибаното оръжие и застреляй шибания папа!

Светът като че ли се беше ограничил до един-единствен мехур, в който се намираха. Кардиналът стоеше в своите одежди, свят и властен. Жената беше въплъщение на силата, гнева и контрола. Нямаше нищо друго около тях. Нямаше го Ватикана, нямаше нито минало, нито бъдеще - само този момент. Всички очи в помещението бяха паднали върху тях.

Витери не можеше да се съгласи.

- Няма да направ...

Катерина не го остави да довърши. Тя дръпна спусъка два пъти и отвори две перфектни дупки в челото на кардинала. Лицето на Донато нямаше време дори да регистрира изненадата му. Задържа се на крака още секунда, мускулната памет го държеше прав, след което най-дълго изпълняващият длъжността „Държавен секретар“ в историята на Ватикана, се строполи на пода.

Планът се промени.

- Е, Ваше Светейшество - продължи Амато и се обърна към папата, - в крайна сметка май сама трябва да си свърша работата.

Когато се обърна, сърцето ѝ пропусна следващия си удар. Там, където първосвещеникът беше стоял само допреди миг, нямаше никого. Той беше изчезнал - както и Рабер и хората му, Александър, Габриела... и странникът.

- Къде отидоха? - изкрещя жената и се обърна към своите хора. - Не ги ли наблюдавахте?

И тогава Катерина видя необяснимото. Хората ѝ стояха на същите места, на които бяха позиционирани допреди малко, но някак си бяха сюрреалистично застинали, като че ли замръзнали на място. Очите на всички бяха вперени в мъртвото тяло на кардинал Витери.

- Какво, по дяволите, правите? - развика се Амато, отиде до най-близко стоящия и го ритна в сгъвката на крака.

Той се огъна и като че ли се съживи, заедно с останалите.

Какво им ставаше на хората ѝ? Толкова улисани ли бяха в крамолата ѝ с Витери, че не бяха забелязали кога пленниците им се бяха измъкнали? Как можеше толкова добре тренирани мъже да бъдат толкова разсеяни? Нещата й се струваха направо нереални. Свръхестествени.

- Измъкнаха се! - провикна се Катерина и френетично започна да претърсва стаята, докато хората ѝ излизаха от унеса и се заемаха със същата задача. Зад големия шкаф - нищо. Библиотеката - беше стандартна, нямаше скрити проходи. Ъгълът, до който стоеше странникът и до който се намираше голямо позлатено огледало... огледало с панти.

Панти.

Катерина го грабна и го издърпа навън, зад него се откри тъмен коридор.

- Тръгнали са насам! - изкрещя на хората си тя. - След тях! Убийте ги всичките!

73

19,52 часът.

Коридорите зад кабинета на папата

- Оттук, Ваше Светейшество. Внимавайте къде стъпвате. Малко е стръмно.

Рабер съпровождаше понтифика през древния коридор, който водеше от папския кабинет към една малка библиотека един етаж по-надолу. Зад тях ги следваше странникът, заедно с Габриела и Александър. Комендантът беше наредил на последните си останали гвардейци да застанат на пост в прохода, тъй като беше сигурен, че липсата им щеше да бъде забелязана изключително бързо.

- Добре ли си? - обърна се Григорий към непознатия, който се намираше точно зад него.

Човекът не беше загубил изключителното си спокойствие от момента, в който за първи път се изправи пред папата. Дори хаосът от последните няколко минути не беше способен да промени този факт.

- Добре съм - отвърна мъжът и дари първосвещеника с нежна, окуражителна усмивка, видима дори и на слабото осветление.

- Какво се случи там? - попита Александър зад тях. - Какво накара тези хора да ни оставят да се измъкнем?

Габриела го потупа по рамото.

- Просто приеми, че успяхме да го сторим - прошепна тя. - Имай малко вяра.

Трекио се въздържа от отговор. Това не беше най-подходящият момент да обсъждат вярата си. И все пак, каквото и да беше разсеяло похитителите им, каквото и да беше задържало погледите им другаде, докато се измъкваха, беше далеч от онова, което можеше да възприеме. Или да обясни.

Беше нещо близко до чуд...

- Тук трябва да завием наляво - съобщи Рабер, когато стигнаха до разклонение във формата на вилица.

Групата го последва.

Изстрели нарушиха тишината зад тях. Първо се разнесе стрелба от лишените от заглушители оръжия на гвардейците, след което заглъхналото свистене от тези на мъжете с Амато. Престрелката трая само няколко секунди и отново налегна тишина.

- Всичко свърши - нежно каза странникът. - Ваше Светейшество, хората ти са мъртви.

Папата се прекръсти върху гърдите си и продължи напред. Войниците зад тях бяха последната им отбранителна линия. Бяха останали съвсем сами.

- Накъде тръгнаха? - попита един от мъжете с Катерина, когато стигнаха до разклонението във формата на вилица. Нито една от възможностите не носеше някакви отличителни знаци - просто каменни стени, които се виеха напред.

- Половината от вас надясно, другата половина с мен наляво - нареди Амато.

Остави хората си да се разделят на две и да поемат по коридорите, преди да се насочи след тримата, които хукнаха в левия. Счупи токчетата на обувките си, за да може да поддържа същото темпо като тях. Мъжът точно пред нея беше Умберто, оцелелият от двамата братя наемни убийци. Това не можеше да облекчи презрението, което Катерина изпитваше към човека, който я беше провалил няколко пъти през последните два дни. Ако не беше неговата некомпетентност, сега нямаше да се намират в подобно положение. Поне неговият брат идиот, Мазо, лежеше мъртъв в коридора зад тях. Преди вечерта да изтече, по един или друг начин, щеше да се увери, че и Умберто ще го последва.

- Пред нас има светлина - съобщи с тих глас мъжът, който водеше отряда им.

Всички забавиха крачка, светлината от електрическа лампа пронизваше мрака в тунела.

- Дръжте оръжията си готови за стрелба - нареди Катерина. - Ако това е изход, искам да направите онова, което се изисква от вас, когато стигнем от другата страна.

Рабер издърпа папата от коридора в малката библиотека, до която водеше той, след което помогна на странника и двамата си спътници. След секунди всички се озоваха в лъскавото помещение от махагон и кожа.

- Отдръпнете се от лавицата - нареди комендантът и бутна напред рафта, който служеше като скрита в тунела врата. - Напътстващите светлини, които видяхме от другата страна, ще доведат преследвачите ни до този изход, а той може да се заключва само от вътрешната страна.

- Но това е много глупаво - оплака се Александър.

- Проектиран е, за да не пуска хора вътре - отвърна Рабер, - а смисълът на самия тунел е да осигури на папата път за бягство, а не да го държи заключен вътре.

Габриела бързо огледа стаята. Единствената врата се намираше на противоположната стена и беше затворена.

- От тук - каза тя и посочи към нея.

- Чакайте - предупреди комендантът и вдигна длан в знак да изчакат малко. - Там, където завихме наляво, хората след нас може да са завили надясно. Ако наистина са поели натам, ще се озоват на няколко десетки метра в коридора отвън. Минем ли през тази врата, може да се натъкнем право на тях.

- Какво да правим тогава? - попита Александър.

- Дай ми секунда, за да...

Рабер не успя да довърши изречението си. От тунела зад тях се разнесе автоматична стрелба и лавицата, която играеше ролята на тайна врата, избухна в облак от скъсана хартия и дърво.

Комендантът извади оръжието си, застана в един от ъглите и се прицели към вратата. Бръкна зад себе си и извади втори пистолет, който подаде на Габриела.

- Вече нямаме право на избор! - провикна се той. - Вървете. Ще ги задържа колкото се може повече.

Александър хвана папата за раменете и го избута към вратата. Фиеро прибра оръжието в джоба си, сграбчи странника за ръката и бързо се насочиха към изхода. Трекио изрита вратата и надникна отвън. Нямаше никого наоколо.

- Хайде.

Алекс се обърна към Рабер и му кимна и преди да успее да изведе папата, главнокомандващият на Швейцарската гвардия се наведе към кобура на глезена си, извади ново оръжие от там и го хвърли към репортера. Моментната размяна на погледи свърза двамата мъже, лицето на Рабер излъчваше една-единствена команда: Пази го. След като се увери, че Габриела и странникът са зад него, Александър поведе групата и затръшна вратата след себе си.

Отвътре Кристоф насочи пистолета си към бързо разпадащата се лавица. Стрелбата секна и комендантът на Швейцарската гвардия използва моментната тишина, за да направи онова, което не беше правил от доста време. Да каже молитва.

Бог да пази Негово Светейшество и да ни освободи от злото.

Когато вратата към тунела се отвори, той започна да стреля.

74

20,03 часът

Оберст Кристоф Рабер беше мъртъв само след няколко секунди. Малката библиотека не предлагаше тактическа позиция, дори и за толкова опитен човек като коменданта, с помощта на която да отвърне на смъртоносната лавина, която хората на Катерина Амато стовариха отгоре му. В помещението беше хвърлена граната. Ударната ѝ сила запрати Рабер на земята. Това беше достатъчно. Само след секунда двама мъже се бяха надвесили над него и изпразваха половината си пълнители в гърдите и главата му.

- Другите са в коридора - каза Катерина, когато влезе в помещението. - Хванете ги.

- Сега накъде? - попита Александър, когато оставиха библиотеката зад гърба си и се озоваха в един от големите вестибюли, които минаваха през Апостолския дворец.

Високо над тях ренесансови херувими висяха от изрисувани облаци, а брадати светци надничаха от колоните, издигащи се от край до край.

- Надясно - отвърна папата. - Няколко врати по-надолу се намира стълбище, което води до приземния етаж. От там можем да излезем в градините.

Групата се насочи натам. Александър водеше, а понтификът и странникът вървяха след него. Габриела беше най-отзад: най-опасната позиция. Надяваха се да успеят да се измъкнат от преследвачите си, преди онези да минат през вратата зад тях.

В крайна сметка плановете им излязоха криви. Двайсет метра пред тях една от вратите беше изблъскана. Двама мъже минаха през нея. От движенията им ставаше ясно, че са дезориентирани, мятаха глави насам-натам, за да се съвземат.

Александър знаеше, че не трябва много да му мисли. Вдигна пистолета си и стреля. Първият изстрел пропусна и рикошира в древната зидария. Вторият също пропусна целта си. Двамата мъже осъзнаха, че са под прицел. Извадиха оръжията, окачени на раменете им, обърнаха се... но Трекио стреля отново. Този път пистолетът му намери мишената си, куршумът уцели рамото на единия от преследвачите. Не беше достатъчно, за да го убие, но онзи падна назад и повлече колегата си. Александър стреля отново и този път проби черепа на втория мъж. Прибяга бързо напред, насочи оръжието си между очите на ужасения първи нападател и отново дръпна спусъка.

Зад гърба му се разнесоха изстрели. Трекио се завъртя и забеляза, че през изхода на библиотеката прииждаха мъже.

- Габриела! - провикна се той, за да предупреди инспекторката, но тя вече беше видяла опасността.

Александър хукна в нейната посока, за да постави тялото си между нападателите и папата, а тя вдигна оръжието, което беше получила от оберст Рабер, и започна да стреля.

Жената имаше много повече опит и беше много по-точна с пистолета от Трекио. Изстреля два бързи куршума, които свалиха първия мъж до библиотеката, след което отстъпи назад и избута странника на земята, за да не е толкова открит за куршумите.

- Свали папата на пода! - провикна се Габриела към Александър, който веднага се подчини.

Инспекторката стреля отново, но вторият мъж очакваше това ѝ действие и се стрелна в противоположния край на коридора, където огромна декоративна ваза беше поставена на каменен пиедестал, наполовина на човешката височина. Мъжът се прикри зад него и започна да отвръща на огъня, първите му изстрели пропуснаха рамото на Фиеро на сантиметри. Жената си пое дълбоко въздух, успокои се, стреля отново и строши вазата. Но нападателят вече беше залегнал. Куршумът се заби в стената зад него, когато онзи вдигна отново оръжието си и произведе нов изстрел.

Този път уцели мишената си и дясното рамо на инспекторката се обагри в кръв. Тя изпищя от болката и загуби равновесие.

- Габриела! - изкрещя Александър, ужасен.

Той се обърна и насочи оръжието си към мъжа, който я беше ранил. Натисна спусъка три пъти. Главата на нападателя се килна назад, когато третият куршум го улучи в челото, тялото му се отпусна и падна на пода.

Моментът на отмъщение разсея Трекио. Друг мъж беше излязъл от библиотеката, но докато репортерът го забележи, онзи се озова лице в лице с него. Александър веднага го разпозна: беше го видял да се взира през прозореца на апартамента му, когато двамата с Габриела бягаха по аварийното стълбище. Сега, както и тогава, лицето му беше лишено от емоции. Нямаше омраза, нямаше гняв - само студена и непоклатима отдаденост.

Мъжът беше вдигнал оръжието си и Трекио осъзна, че няма да има време да стори същото. Нямаше как да се защити от изстрела, който щеше да последва. Той, който вярваше, който се съмняваше, който служеше, който беше изпитал падението - той трябваше да умре тук, екзекутиран от човек без сърце, на няколко метра от главния пастир на Църквата, която беше изоставил.

Леденият мъж стреля. Всичко приключи.

Но куршумът не беше предназначен за Александър. За част от секундата осъзна, че този момент ще е много по-лош, отколкото предполагаше.

Габриела стоеше на колене с лице към него и се опитваше да се съвземе от изстрела, който получи в рамото. Очите ѝ срещнаха неговите, в тях се съдържаше решимост, желание за борба. Трекио знаеше, че в собствените му имаше само тъга.

Куршумът на ледения мъж я уцели право в гърба, разкъса плът и кости и органи, и си проправи път през гърдите ѝ, съпроводен от жестока, гротескна струя кръв.

Съзнанието ѝ продължи да съществува само още миг, но очите ѝ - тези красиви очи - осъзнаха какво се беше случило. Те се взираха умолително в Александър. Съжалявам. Страхувам се. Аз...

И тогава, след още миг, живеца го нямаше в тях и те не молеха за нищо. Жената падна напред, лицето ѝ се стовари върxy мрамора, който вече беше обагрен в кръвта ѝ, и животът си отиде от нея.

Трекио беше погълнат от гняв и болка, и скръб. Той вдигна пистолета си към мъжа зад нея и стреля, докато му свършиха куршумите. Добре облечената фигура на убиеца на Габриела се тресеше от конвулсии, когато изстрелите го пронизваха, блъсна се в стената и се свлече безжизнена на пода.

75

20,07 часът

Александър Трекио не познаваше скръб като тази, която изпитваше в момента. Чувстваше се така, сякаш цялото му същество е било разкъсано на части. Габриела си беше отишла. Той осъзна, че тя е била нещо повече от приятел, нещо повече от обикновен флирт или стар спомен. Тя беше негова, не негова собственост, а нещо, някой, когото дълбоко ценеше в сърцето си. Досега не беше осъзнавал този факт. Беше привлечен от нея, страхуваше се от нея, но не знаеше, че част от него никога не се е отделяла от нея. Че се нуждаеше от нея, че...

Но това вече нямаше значение. Тя си беше отишла, а Александър имаше смазващото и ужасяващо чувство, че никога вече няма да е цял.

- Изключително много съжалявам! - Скръбта му беше нарушена от един глас. Трекио вдигна поглед, очите му бяха зачервени и изпълнени с влага. Катерина Амато беше излязла от библиотеката заедно с последния оцелял член на групата ѝ. Косата ѝ беше разчорлена и изглеждаше странно на тази светлина, тя отметна няколко сиви кичура от лицето си. В другата си ръка държеше пистолет, насочен към репортера. - Предполагам, че е трудно да приемеш, че партньорът ти е умрял.

Александър едва успя да отвърне:

- Тя не беше просто партн...

Катерина му направи знак да запази коментара за себе си.

- Моля ви, господин Трекио, наистина не ми дреме. Просто се опитвах да съм учтива. Хич не ми пука, че е умряла. Така или иначе, днес щеше да е последният ѝ ден сред живите. Както и на вас, както и на тях.

Жената посочи с оръжието си папата и странника, преди да го върне отново на Александър. Той беше единственият от тримата, който разполагаше с пистолет, и все още го държеше в ръката си.

Трекио съдържаше в себе си само гняв и нямаше какво да губи. Той вдигна оръжието си към лицето на Катерина и започна да натиска спусъка отново и отново, някъде от вътрешностите му се надигна животински писък. Всеки вопъл, който някога бе искал да изпусне, всяка болка, която беше складирал в себе си, всяка частица от измъчената му и изтерзана душа излязоха на бял свят в един-единствен изблик на агония и ярост.

Но всеки път, в който натискаше спусъка, се чуваше само безполезно щракане. Александър замлъкна и осъзна, че Катерина все още стои пред него и се хили.

- Няма никакъв смисъл да продължаваш да го натискаш - каза директорката на „Глобал Капитал Италия“. Усмивката ѝ беше широка и самодоволна. - Страхувам се, че направи всичко възможно. Пистолет, който все още има куршуми, звучи по този начин.

Жената вдигна оръжието си и без да се замисли, дръпна спусъка. Тя се намираше толкова близо до Александър, че той не таеше никакви надежди, че ще бъде пропуснат, но куршумът изсвистя вляво от него и продължи по коридора. Предупреждение. Садистичен акт на предсмъртно мъчение.

Онова, което се случи впоследствие, стана толкова бързо и неочаквано, че Катерина беше хваната със свален гард.

Когато Габриела беше паднала, беретата ѝ се беше изплъзнала от безжизнените ѝ пръсти и се бе озовала на пода. Оръжието беше останало там, докато не беше вдигнато от човек, който никога през живота си не се беше доближавал до такова. Човек, чието тяло беше цялото облечено в бяло.

Папата стоеше изправен, здраво стиснал пистолета.

Амато се опули насреща му, не вярваше на очите си.

- Това е чудно! Пастирът на мира държи оръжие в ръцете си! И двамата знаем, че няма да го използваш. Ти си шибаният папа! „Обърни и другата буза“ е татуирано някъде в съзнанието от момента на раждането ти.

Първосвещеникът дишаше тежко, но ръката му не помръдваше.

Катерина го гледаше заплашително.

- Стига толкова. Всички сме наясно, че няма да ме застреляш.

- Права си - отвърна Григорий спокойно. - Няма да те убия.

Папата дръпна спусъка само веднъж. На лицето на Амато се изписа недоумение, но понтификът спази обещанието си. Куршумът уцели лявото ѝ коляно, строши костта и разкъса хрущяла. Жената изпищя от болка и се разлюля назад. Пистолетът ѝ хвръкна настрани. Преди да се строполи на пода, Александър се втурна към нея, блъсна я силно на мрамора и взе оръжието, което само допреди секунди беше насочила в него.

Тялото на Катерина потръпна, беше завладяно от шок и ужас. Трекио клекна до нея, завъртя пистолета и го опря в слепоочието ѝ.

- Както вече спомена - каза хладно той, - в този все още са останали няколко патрона. - Гласът му стана още по-студен: - Но на мен ще ми трябва само един.

Амато затвори очи. Нямаше какво да стори - нямаше смисъл от съпротива, нямаше нужда от борба. На феодалната ѝ власт беше сложен край, империята ѝ рухна. Беше загубена.

Трекио стегна пръст около спусъка, започна да го натиска.

- Спри - заповяда му един глас. Той замръзна и бавно се обърна назад. Думите принадлежаха на папа Григорий, белите му одежди бяха покрити в кръвта на гвардейците, на хората на Амато, на Габриела. - Не можеш да сториш това, Александър.

- Тя го заслужава! - изрева репортерът, в тона му се съдържаше и огромна доза молба. - Повече от всеки друг на този свят го заслужава!

Ръката, която държеше оръжието, се разтрепери.

Очите на понтифика бяха нежни. Александър се взря в тях. В края на краищата те бяха два скъпоценни камъка, спокойни и смирени.

- Животът може да ти предложи повече от това - каза нежно Григорий.

Трекио се разплака за първи път от години насам.

- Какво? - попита безпомощно той. - Какво може да ми предложи?

Папата се усмихна сърдечно. Отговорът му представляваше една-единствена дума:

- Надежда.

Александър не беше сигурен дали да вярва на обещанието на първосвещеника. Не беше сигурен дали надеждата щеше да съществува някога отново за него. Но заради спокойната увереност на папата знаеше, че трябва да прекрати това. Вдиша дълбоко. Издиша, докато дробовете му се изпразниха изцяло.

След което пусна пистолета да падне на пода.

76

20,26 часът

Папa Григорий се върна в библиотеката, при падналото тяло на верния му главнокомандващ на Швейцарската гвардия, и извади чифт белезници от колана на мъжа. Прекръсти се над тялото на Кристоф Рабер и произнесе мълчалива молитва за душата му. Щеше да има много погребения в следващите дни, много молитви. Това на коменданта щеше да е едно от най-тежките. Мъжът беше сторил онова, в което се беше врекъл под брокатените знамена, където беше целунал папския пръстен на двора „Сан Домазо“ и беше произнесъл древната клетва: Кълна се, че смирено, лоялно и почтено ще служа на Върховния понтифик и ще се отдам нему с цялата си сила, и ако се налага, ще жертвам себе си, за да го защитя. В това се кълна! Нека Бог и всички светии да ме напътстват!

И те го напътстваха. Папата беше в безопасност, макар това да беше отнело живота на Рабер.

Григорий се изправи и напусна помещението, вървеше изправен и уверен. Работата на Кристоф трябваше да се довърши. Първосвещеникът отиде до падналото тяло на Катерина Амато и окова едната ѝ ръка с белезниците, а другия кръг постави на една от тръбите за отоплението, които минаваха по стената. Не беше най-доброто средство за възпиране, но жената беше обезоръжена и тежко ранена. В тази ситуация директорката на „Глобал Капитал Италия“ изглеждаше стара и посърнала.

Папата обмисли положението им още малко, след което се върна в библиотеката и взе радиото от рамото на Рабер. Устройството беше лесно за употреба и той успя да повика помощ без проблем. Всеки останал жив член на гвардията щеше да дойде при тях всеки момент.

Но нямаше какво да се направи срещу мъката, която раздираше сърцето на понтифика. Едно беше да скърбиш за загубата на човек, който всеки ден е бил готов да даде живота си в акт като този, но онова, което изпитваше папа Григорий, сега беше...

Александър Трекио отново беше застанал до проснатото по лице тяло на Габриела Фиеро. Първосвещеникът беше разбрал, че жената е била набожна католичка и по време на младостта си е обмисляла възможността да стане монахиня. Днес тя загина в опит да предпази живота му. И не само неговия, но и на Църквата, приятеля си и един човек, когото дори не познаваше. Господ щеше да ѝ осигури спокойствие в дома на праведните, понтификът беше напълно сигурен в това. Странникът вече беше коленичил на пода и стоеше близо до нея. Той, много по-добре от Григорий, можеше да предложи успокоителни думи.

Мъката, която струеше от Александър Трекио, беше премазваща. Някога мъжът бе бил свещеник, припомни си папата. Той беше племенник на кардинал Риналдо, един от най-близките приятели на първосвещеника - още една загуба, която нямаше време да обмисли, но за която щеше да тъжи в предстоящите дни. Александър беше изгубил вярата си и търсеше онова, което го беше крепяло в младостта му. Какво щеше да му причини всичко това? Каква вяра би оцеляла след подобна трагедия и печал?

За първи път в своя живот, наблюдавайки този пречупен човек и слушайки агонизиращите му викове, които ехтяха по дългите древни коридори на Апостолския дворец, папата се почувства напълно безпомощен.

Александър се беше привел над тялото на Габриела. Той се пресегна и внимателно го преобърна. Знаеше, че така ще открие ужасната рана в гърдите ѝ, но искаше да види лицето ѝ. Трябваше да погледне очите ѝ.

Постави я съвсем нежно по гръб. Очите ѝ все още бяха отворени. Не можеше да се насили да ги затвори. Не можеше да понесе мисълта, че те вече бяха видели последните си картини, че тази силна и изпълнена е надежда жена...

Тихите хлипове на Александър заплашваха да го задавят. Той беше човек, напълно неподготвен за емоциите, които изпитваше в момента.

И тогава, без да усети пристигането му, го почувства до себе си. Затворените му очи не позволяваха на сълзите му да потекат, затова не ги отвори, но някак си знаеше, че до него е странникът, който постави началото на всичко това.

- Знаеш ли - попита нежно мъжът и гласът му беше като море на спокойствието, макар и много по-колеблив, отколкото бе бил досега - коя беше любимата ѝ строфа? Едно-единствено изречение, което си повтаряше отново и отново, което ѝ даваше сили да продължава напред?

Александър не можеше да отговори. Не знаеше. Габриела никога не му беше споделила това. Нямаха достатъчно време.

- Било е момент от историята, случил се доста отдавна - продължи странникът. Гласът му беше дрезгав, фразите кратки, но говореше със същото спокойствие както и преди. - Един човек имал син, който бил обладан от демон. Съществото го измъчвало и момчето припадало, беснеело, наранявало се, не можело да говори. Нищо не можело да се направи за него. Било изгубена кауза.

Александър искаше мъжът да замълчи. Нямаше нужда от истории точно сега. Не ги желаеше в този момент. Но когато най-накрая отвори очи и ги вдигна нагоре, онова, което видя, го хвана неподготвен. Странникът стоеше до него, но не клекнал в благочестивата поза на състраданието. Беше се подпрял до тялото на Габриела, собствената му риза беше подгизнала от кръв. Трекио забеляза червена розетка в лявата част на гърдите на непознатия. Много по-голяма рана покриваше дясната му страна, ставаше все по-тъмна, а гъста кръв потичаше към дънките на човека.

Всеки мускул в тялото на Александър се напрегна. Първият изстрел, предупреждението, което Катерина беше изстреляла близо до него като акт на садистично мъчение преди екзекуцията... В този момент Трекио осъзна, че въобще не е бил предупредителен изстрел. Куршумът ѝ беше уцелил странника, който не беше показал раната си но никакъв начин. И сега, когато кръвта му се стичаше в количества, които бяха достатъчно красноречиви, че нараняването е фатално, мъжът се беше добрал до Габриела и предлагаше утешителни слова.

Александър се опита да остави жената и да отиде при непознатия, но той само вдигна ръка и му направи знак с глава да не го прави.

Не търсеше утеха за болката си, а само възможност да доразкаже историята си.

- Синът бил изгубена кауза - продължи мъжът и Трекио забеляза кръвта, която се появи в ъгълчетата на устата му, - но бащата на обладаното дете го отвел при Бог и го помолил да го изцери. Помолил го да стори невъзможното. Тогава Господ му отвърнал: „Всичко е възможно за онези, които вярват“.

Очите на Александър се напълниха със сълзи, които потекоха надолу към опръсканото му с кръв лице. Репортерът погледна право към спокойното изражение на странника, погледът му сияеше още по-ярко на фона на пребледнялата му кожа. Ръката на мъжа се намести нежно върху разкъсаните гърди на Габриела.

- Това ли е? - попита Трекио. - Това ли е любимата ѝ строфа?

Странникът се закашля, още кръв се появи на устните му, гърдите му започнаха да треперят, но усмивката не слезе от лицето му.

- Не, Александър. Любимата ѝ строфа беше отговорът на бащата. - Мъжът се пресегна с другата си ръка и затвори очите на Трекио отново. Без да знае защо, репортерът остави ръката на непознатия да покрие лицето му. Можеше да почувства кръвта, която знаеше, че е на странника, тя беше топла и лепкава върху клепачите му.

- Скърбящият баща се провикнал към Бога от дъното на душата си: О, Боже, аз вярвам. Помогни ми да изгоня неверието си. И това, Александър... - Мъжът млъкна. - ...Това са думите, които Габриела повтаряше всеки божи ден.

Най-накрая сърцето на Трекио беше напълно разбито. Едва когато приятелката му умря, той разбра, че и нейната вяра е била също толкова крехка, колкото и неговата. Само сега, тук, покрит в кръв, на пода на Апостолския дворец, той осъзна, че вярва, независимо от всичко - но вярата му не можеше да се поддържа сама. Тя се нуждаеше от вуйчо му. Донякъде се нуждаеше и от Габриела. И сега, сега се нуждаеше...

Контактът между Александър и странника продължи още няколко секунди, очите му продължаваха да са затворени под дланта му. И тогава чу остро вдишване и дълго, финално издишване, гьргорещо и затихващо, което знаеше, че е последният дъх на човека. Чуваше звука, когато духът напуска тялото и животът си отива. Очите му продължиха да са затворени, когато усети как ръката на странника падна от лицето му и чу приглушеното свличане на тялото му на пода.

Александър продължи да държи очите си затворени, пръстите му стискаха нежно ръката на Габриела, когато прошепна любимата ѝ строфа за последен път - за нея и за него, и дори за странника.

О, Боже, аз вярвам. Помогни ми да изгоня неверието си.

77

Поемането на въздух беше тихо, едва доловимо в това огромно пространство. Почти не се чу. Но след това дойде още едно, по-силно. Последва и трето, пълно и завършено, и Александър почувства раздвижване под пръстите си.

Той отвори очи. На мраморния под пред него Габриела продължаваше да лежи както допреди малко, дланта му беше нежно увита около ръката ѝ.

Видя как лешниковите ѝ очи премигаха.

Тя вдиша.

Гърдите ѝ се издигнаха и тялото ѝ се изпълни с живот.

Александър не можеше да повярва на очите си. Папата беше коленичил по средата на залата, очите му бяха затворени - той произнасяше пламенна молитва.

Погледът на Трекио се върна отново върху Габриела, гърдите ѝ се повдигаха и спадаха бавно.

Жива.

Но до нея странникът беше загинал. Ръцете, които покриваха сърцето ѝ, които покриваха собствените очи на Александър, бяха разтворени. Прострени на мраморния под. Кръвта от раните му бавно се разливаше под тялото му и напояваше древните плочи.

Парадоксът удари Трекио като рана в собственото му сърце. Габриела беше жива. Беше се завърнала.

Но странникът беше мъртъв.