Dominus

78

Вторник.

Апостолският дворец

Сутринта нахлу в Рим с обичайната си грация. Изгряващото слънце беше сляпо за ужасите, които вечерта беше донесла на Свещения град. Трафикът вървеше с нормалните си темпове за 6,30 часа сутринта, суматохата, създавана от бизнеса и туристите, не стихваше. Животът продължаваше.

Под строгия съвет, че трябва да даде изявление колкото се може по-скоро, папа Григорий беше насрочил пресконференция за 10,30 часа. Престрелката от предната вечер при северозападната стена беше широко коментирана в пресата, както и последващите съобщения за автоматична стрелба във вътрешността на Апостолския дворец, прихваната от параболичните микрофони на новинарските ванове, разположени около Ватикана. Светът беше наясно, че нещо се бе случило зад тези древни стени. Колкото повече време се даваше на хората да спекулират по темата, толкова по-лошо щеше да става.

Григорий се приготвяше за това събитие, както никога не се беше приготвял за друго в живота си. Първия път, когато беше излязъл да говори като папа, беше изпитал тревога и оттогава не можеше да свикне с каквито и да било медийни изяви. Но тук ставаше въпрос за нещо различно. За първи път се чувстваше напълно объркан, но освен това в него се беше надигнало чувството за отговорност. Ужасни неща се бяха случили и духовният лидер на хората беше длъжен да говори.

Все още имаше кръв под ноктите на папата. Беше изсъхнала и кафява, втвърдена, разпадаща се по бялата хартия, която използваше, за да си записва кратки бележки за изявлението си. Обикновено това беше работа на държавния секретар, но част от тази кръв беше негова.

Григорий нямаше време да се изкъпе след събитията от предната вечер. Едва успя да свали бялото расо, което беше опръскано в пурпур с кръвта на... Боже, дори не помнеше кръвта на колко хора беше по него. Кристоф Рабер, кардинал Витери, Габриела Фиеро, мъжа, който я застреля.

Както и на странника.

Неговата кръв също се беше проляла по пода на Апостолския дворец. Папата не беше видял как го простреляха. Разбра, че гостът му е паднал, едва когато видя проснатата му фигура до Александър Трекио, който беше поел в ръцете си мъртвото тяло на Габриела. В този момент Григорий беше разбрал, че единственото нещо, което може да направи, е да се моли. Така че беше паднал на колене, беше сплел изцапаните си с кръв пръсти и стори онова, което смяташе, че Господ иска от него.

Когато отвори очи, мистериозният дар, който беше получил, му беше отнет. Жената беше жива - папата видя чудото с очите си, това невероятно завръщане - но странникът не помръдваше. Раната му беше прекалено тежка. Животът му беше откраднат от него, макар да го беше дал охотно. Мълчаливо. Смирено.

И в този момент за първи път на Григорий му се прииска да беше попитал за името му.

Папата се появи по телевизията от своя кабинет, тъй като краката не го държаха и самият той не знаеше дали ще може да произнесе думите си изправен, а не искаше да стои ех cathedra за тях. Затова покани малък новинарски екип, позволи им да разположат оборудването си и остави двама репортери, които да си записват в бележниците си думите му. Това щеше да е достатъчно.

Когато времето настъпи, светлината на камерата стана червена и операторът отброи три секунди преди началото. Григорий докладва събитията фактически, спокойно, с колкото се може повече безстрастие. Имало нахлуване във Ватикана в ранните часове на отминалата вечер, макар че лицата, които медиите нарочили за неговото организиране - Александър Трекио и Габриела Фиеро - нямали нищо общо с това. Те били усърдни следователи, които с цената на живота си успели да проникнат във Ватикана, за да предложат помощта си. И двамата се намирали в безопасност в момента, живи и здрави и под протекцията на светия отец.

Григорий едва не се задави при последните си думи. Сам беше видял как куршумът минава през гърдите на Габриела. Единствени той и Александър знаеха на какво покъртително чудо са станали свидетели, за да могат да нарекат тази жена отново „жива и здрава“.

Но някои неща не трябваше да стигат до медиите. Не и сега.

Папата обобщи онова, което беше известно за пробива. Не виждаше смисъл да лъже или да скрива истината от обществото. Група, вътре в Църквата, точно от този тип, срещу който водил борба от момента на своето възкачване на престола на Свети Петър, се обединила с външна корпорация. Те се опитали да манипулират и изкривяват публичното мнение относно събитията от последните дни, които целели да дискредитират него лично и Църквата като цяло. Целите им били злонамерени, мотивирани от персонални желания и жаждата за повече власт.

- Не всички чудеса, на които станахме свидетели, са с божествен характер - заяви първосвещеникът. - Хора се опитаха да се правят на Бог, да се маскират като Бог, да оспорят вярата на всички нас, които вярваме в Бог. Този заговор завърши брутално, както обикновено свършват подобни неща. Но плановете им бяха осуетени. Гласът на истината беше много по-силен.

Двамата репортери драскаха енергично по бележниците си, формулираха въпросите, които щяха да погълнат медиите и обществеността в следващите дни. Кои чудеса са били фалшиви? Коя е била тази външна компания? Коя група вътре в Църквата е действала по този начин? Щеше да има въпроси и конспиративни теории, и слухове, и съмнения за цяло едно поколение. Въпреки очевидната му невинност, папата разкриваше скандал, а скандалите винаги почерняха всички. Никога нямаше да бъде погледнат както преди.

Но тогава Григорий стигна до най-трудната част от изявлението си, онази, която се беше насилил да напише, защото се страхуваше някъде по пътя емоциите да не го отклонят. Наложи си строг вид и заговори спокойно:

- Също така трябва да съобщя - зачете към камерата, - че странникът, който дойде при нас, в чието присъствие станахме свидетели на толкова много чудесни събития, беше убит по време на престрелката във Ватикана предната вечер. Тази престрелка беше част от план да бъде отнет моят живот. Това доведе до безмилостната смърт на много други. Включително и на неговата. Наредих тялото му да бъде занесено в личния ми параклис, докато организираме погребение, подходящо за човек, който ни даде толкова много.

Дори миниатюрният новинарски екип не успя да запази самообладание, когато папата директно спомена странника за първи път, откакто той пристигна в базиликата „Сан Пиетро“. Те забелязаха, както и милионите зрители пред телевизионните екрани, че очите на понтифика се навлажниха.

Единият от репортерите беше прекалено завладян и наруши протокола, като прекъсна папата.

- Ваше Светейшество - започна журналистът, - кой беше той? Този странник? Можете ли да ни кажете най-накрая кой беше този човек тук с вас, във Ватикана?

Това беше въпросът, чийто отговор светът искаше да узнае, откакто папата се изправи на крака под великия купол на „Сан Пиетро“. Беше въпрос, в който самият първосвещеник се беше вкопчил, дори и само заради изумлението, което който и да бил отговор би му донесъл. Беше въпрос, който така и не почувства подходящ момент да зададе на човека, който го беше изцерил и който - макар да си беше заслужил завистта в сърцата на онези с медицинските ресурси, които се бяха впуснали в действия след появата му - все пак накара слепите да прогледнат и болните да се излекуват. Не успя да попита мъжа, който връщаше мъртвите към живот.

Най-накрая папата знаеше отговора.

- В един от свещените ни текстове е написано - отвърна той, - че човек не може да покаже по-голяма любов от това, да даде живота си за приятел. Вие ще продължите да имате въпроси. Аз ще продължа да ги имам. Но това, което мога да ви кажа, е следното: този човек даде живота си. Той беше пример за абсолютна любов.

Папата изпъди сълзите си, но за момент лицето му изразяваше странна и успокоителна радост.

- Мисля, че той беше мой приятел.

Отне само няколко минути, за да достигнат думите на папата ново ниво на безумни дебати и спекулации. Светът не беше готов за появата на странника, но явно беше още по-мал- ко подготвен за напускането му. Все едно по този начин беше длъжен да приеме, че има нещо невероятно около него, па дори само поради това, че беше в центъра на събитията, които разтърсиха обществото.

Водеше се ревностен дебат в един публичен форум, дали странникът беше онова, което мнозина смятаха: завърналият се Христос, ангел, Божи пратеник. Милиони вярващи бяха твърдо убедени в това, милиони противници го отхвърляха непреклонно. Но всички знаеха, че историята на мъжа ще продължи да съществува; че ще имат достатъчно време за размисли, дебати и спорове. Не че нямаше всичко да приключи внезапно, с много въпроси, на които нямаше да бъдат дадени отговори. Появата на непознатия беше разделила страната, беше разделила обществото, но внезапната му смърт беше обединила хората, поне в този момент.

Погребението му щеше да се извърши при затворени врата. Човекът беше „докоснал“ света, но Ватиканът беше взел решение, че в чест на смирения характер на мъжа отпътуването му от този свят няма да се превърне в спектакъл. Вече се носеха слухове относно това решение. Знаеше ли Ватиканът кой беше той наистина? Криеха ли нещо? Защо не позволяваха тялото му да бъде видяно? Теориите на конспирацията се редяха една върху друга. Но Ватиканът, спазващ репутацията си, все още пазеше някои тайни.

Денят най-накрая отмина и когато нощта се настани върху Вечния град, тя донесе друг вид мрак със себе си. Заедно с тази нощ се спусна и споделена тъга, която се простираше много отвъд хълмовете и кулите на Рим. Тъга, че нещо е било отнето, че нещо е било изгубено. Тъга, че нещо е било променено завинаги и светът може никога да не узнае защо.

79

Сряда.

Болница „Гемели“, на три километра северно от Ватикана

Александър стоеше до болничното легло на Габриела. Със съдействието на светия отец ѝ беше осигурена комфортна самостоятелна стая, която приличаше на хотелските. Състоянието ѝ се следеше отблизо и постоянно.

Само мигове след завръщането ѝ към живота, останалата част от Швейцарската гвардия се появи на мястото на събитията и първата инструкция на папата беше своевременно да я отведат в болница „Гемели“. След по-малко от десет минути я качиха в линейката на Ватикана. След по-малко от трийсет се намираше на носилка в ръцете на най-добрите доктори в Италия.

Швейцарската гвардия не позволи на понтифика да напусне Ватикана, но той обеща, че ще я посети в болницата колкото се може по-скоро. Докато Катерина Амато не бъдеше отведена в ареста, а бордът на директорите ѝ открит и разпитан от полицията, гвардията желаеше папата да бъде под постоянно наблюдение. Щяха да му позволят да напусне рамките на Апостолския дворец едва когато можеха да осигурят безопасността му.

Александър от своя страна не се отдели от Габриела. Тя се беше завърнала към живот на пода на двореца. Шокът и загубата на кръв обаче оказаха своето влияние и жената веднага загуби съзнание. Трекио не пускаше ръката ѝ и вървеше заедно c нея навсякъде, вози се в линейката с нея, не се отдели от нея нито за миг в болницата.

Габриела беше цялостно прегледана, но като се изключеха шокът и фактът, че е в безсъзнание, нямаше признаци на животозастрашаващи наранявания. Раната от куршум, която Александър видя на гърдите й, я нямаше. Инспекторката беше натъртена и беше изгубила значително количество кръв, за което докторите предполагаха, че причината е раната на рамото ѝ. За щастие, този изстрел беше пропуснал да уцели костта, беше засегнал само мускула, което не беше трудно за лечение. Прогнозата ѝ беше отлична.

Трекио стоеше до леглото ѝ, докато понеделникът се превърна във вторник, докато папата направи своето изявление пред света и светът отвърна с нова вълна от интерес. В болничната стая на Габриела имаше телевизор и той проследи предаването, но само след няколко минути го изключи.

За пръв път в живота си Александър нямаше въпроси. Не беше любопитен. Просто чакаше.

Когато вторникът се превърна в сряда и Габриела дойде в съзнание, той беше до нея, за да стане свидетел на събуждането ѝ.

Очите ѝ се отвориха бавно, докато привикнаха със светлината. Лешниковият блясък в тях беше премрежен, но силен. Фиеро се беше върнала при него.

- Какво... какво се случи? - попита тя, гласът ѝ беше пресипнал от болкоуспокояващите, които ѝ вливаха със система.

Александър отвори уста, но не знаеше какво да каже.

- Не съм сигурен - отвърна той, хвана я за ръката и преплете пръсти с нейните. Очите му грееха от щастие. - Но мисля, че най-накрая съм готов да си призная, че видях чудо.

Габриела остана под наблюдение в болницата през целия ден.

Бързо се съвземаше и събираше сили, а Александър стоеше до леглото ѝ и ѝ разказваше какво се беше случило през онези последни минути в Апостолския дворец.

Папата също дойде да я посети, както беше обещал. Донесе ѝ цветя, топла и дълга прегръдка и малък подарък.

- Можех да ти донеса всичко от съкровищницата на Ватикана - каза понтификът с весела усмивка и седна до леглото ѝ, - бих го направил с удоволствие. Бих дал всичко заради онова, което направи за мен и за Църквата.

Габриела направи знак с ръката си, че никакъв подарък не е необходим. Папата ѝ отговори със знак да не се движи.

- Както и да е, вярвам, че намерих нещо, което е много по-ценно за теб от първо издание на Галилео или Рафаело, който да закачиш на стената си. - Мъжът млъкна. На лицето му играеше доволна усмивка. - Някой ми каза, че през целия си живот си носила в джоба си евтина лилава пластмасова броеница.

Габриела се изчерви. Наистина беше евтина и пластмасова. Когато баба ѝ я подари в деня на нейното кръщене, си призна, че я е купила от благотворителен магазин на много ниска цена. Но Фиеро си я обичаше.

- В кръвта, която покриваше пода на онзи коридор - продължи папата, - хората ми намериха скъсани пластмасови мъниста. Събрах ги, измих ги, доколкото успях, и помолих една от помощниците си, сестра Пърл, да ги наниже отново.

Мъжът бръкна в джоба на расото си и извади от него своя подарък: пластмасовата броеница на Габриела, нанизана наново и излъскана.

Очите на инспекторката се навлажниха, както и тези на Григорий. Тя вдигна ръка и папата уви броеницата около пръстите ѝ, след което затвори дланта ѝ и я стисна в своята.

- Най-малкото, което можех да направя - прошепна първосвещеникът.

Габриела поклати глава. Този жест беше повече и от най-големите ѝ очаквания.

- Знаеш ли - продължи Григорий, като доближи устни до ухото ѝ, - онова, което видяхме, което преживяхме, ти и аз... светът никога няма да го разбере. Всички ще видят само лъжите, манипулациите, болката.

Фиеро го погледна в очите.

- Ваше Светейшество, не ми казвайте, че изпитвате съмнение!

- Не. - Мъжът се усмихна, но на лицето му беше изписана тъга. - Не е съмнение. Само страх. Страхувам се, че независимо какво ще кажа или ще направя, светът отвън няма да приеме никакъв отговор за въпросите, които има. Кой съм аз, че да кажа кой беше този човек? Нямам отговор за това, както нямам отговор и откъде дойде и какво е сторил.

Габриела постави другата си ръка върху тази на Григорий.

- Скъпи татко - започна тя, - понякога дори наследникът на Свети Петър не знае отговорите на всичко.

- Какво да сторя тогава? След всичко, което преживяхме, мисля, че трябва да знам.

Пластмасовите мъниста на броеницата на Габриела бяха преплетени между нейните пръсти и тези на върховния понтифик.

- Не мога да кажа, че аз знам какво - отвърна жената, - но както наскоро научих, отговорът много често не се крие в това, което знаем, а в това, в което вярваме.

80

Отвъд прозорците на болница „Гемели“, вън на улиците, Рим беше затаил дъх. Пулсът на града не биеше със своя нормален ритъм. На площад „Сан Пиетро“ се беше събрала тълпа, макар папата да не беше там и никакви аудиенции и служби да не бяха предвидени за деня. Въпреки това хората прииждаха по двама, по трима, по дузина, че и по повече. Те се струпваха пред обелиска и се взираха към монументалната ренесансова фасада.

Чакаха.

Не за новини. Те идваха на талази, откакто стана ясно за нападението над Ватикана. Компанията на Катерина Амато стана обект на разследване от всяка правителствена организация и от всеки новинарски екип в страната. Манипулациите, които беше осъществила през последните дни, лъснаха на бял свят. Истината за чудесата в медицинските клиники в Пескара и Рим, които бяха основна тема сред обществото, излезе наяве: те бяха в резултат на изключително напреднали медицински проучвания, които компанията криеше от обществеността, финансирани със суми в същия размер на онези, които имаха за цел да накарат хората да вярват в злодеяние и измама. Това не бяха чудеса, но имаха същия ефект. Светът на медицината ликуваше, макар поддръжниците на конспиративните теории да бяха излезли прави. Следата на парите беше проследена.

Хората продължаваха да чакат на площада.

Що се отнасяше до другите две събития, които разклатиха целия свят, всичко, което беше разкрито около тях, ги правеше да изглеждат още по-мистериозни от всякога. Нито компанията на Амато, нито тайната група във Ватикана бяха отговорни за невероятното изцеряване на папата. Докато първата беше обект на постоянни и задълбочени разследвания, загадъчното Братство като че ли беше погълнато от ватиканската машина. Понтификът разкри, че е имало хора в Църквата, които са участвали в събитията от седмицата, но нищо повече не излезе от курията. Каквито и действия да се предприемеха оттук насетне, Швейцарската гвардия даде да се разбере, че това са вътрешни дела. Носеха се слухове обаче, че колкото и спокойна да изглеждаше Църквата на външен вид, вътре в нея кипеше дейност. Гвардията се опитваше да залови групата, която беше причинила толкова много вреди, но въпреки това, от онова, което откриха, стана ясно, че няма никаква връзка между нея и оздравяването на папата.

Същото се отнасяше и за завръщането от мъртвите на Абигайл Дзола. Скептиците бяха сигурни, че то е свързано с машинациите на фирмите, а вярващите се съмняваха дали корумпирани мъже, облечени в расо, също не са участвали; разследването на криминалистите обаче не можа да намери абсолютно никаква връзка. Събитието не можеше да се обясни.

А тълпата на площада се увеличаваше.

Папата беше подложен на пълни медицински изследвания. Липсата на каквато и да е следа от спинална стеноза изуми всички специалисти, които участваха в прегледите. Що се отнасяше до момичето, отвсякъде се чуваха викове за измама и заблуда, но персоналът на болницата в Пиомбино потвърди, че всичко е истина, и публикува диаграми и други медицински материали като доказателство. Абигайл беше мъртва. Как така сега беше жива, никой не можеше да каже.

Площадът „Сан Пиетро“ започваше да прилича на море от хора.

Мъжът, чието лице беше предизвикало воя, че всичко е заблуда, когато тялото му беше открито в река Тибър, остана в моргата на града. Съществуването му беше хвърлило нацията в съмнение. Но преди четиринайсет часа неговият брат близнак беше открит в едно малко село на деветдесет километра от Рим. Отавио Динаполи се криеше в един изоставен навес за лодки. Когато полицията дойде, за да го арестува, той се пречупи след няколко минути и призна, че е убил своя брат Бенедето, докато пътували към столицата преди няколко дни. Семейният спор прераснал в нещо повече. Отавио бил доста пиян, когато срещата между братята поела в очаквана посока и се превърнала в скарване. Неочаквана била силата, с която той блъснал Бенедето в гърдите и вторият паднал през парапета на грозния висящ мост, който прекосявал Тибър северно от летище „Рома Урбе“. На това запуснато място, върху бетона долу, намиращо се между магистралата и водопречиствателната станция, Отавио отнел живота на брат си. Било инцидент, но мъжът знаел, че никой няма да му повярва. Не и с неговото минало. Така че той омотал краката на брат си във вериги, които имал в багажника на вана си, и го хвърлил в буйните води долу. След което, подчинен на навика, който следвал от години, изчезнал.

Великата заблуда вече не била заблуда. Останала само мистерията. Който и да беше странникът, то той не бе измамникът, за когото го смяташе светът в онзи момент.

Площадът пред базиликата се напълни. Градът знаеше, че погребението ще е при затворени врата и никой няма да бъде допуснат до личния параклис на папата. Всички знаеха, че няма да им бъде позволено да видят тялото, дори и гроба. Но въпреки това дойдоха.

За повечето от тях смъртта на странника беше като удар. Но онези, които носеха вярата в себе си през вековете, не пропуснаха да забележат, че това беше третият ден от неговата смърт.

Третият ден.

Денят на възкресението.