Драконови зъби

Младият Джонсън се присъединява към експедицията на Запад

Уилям Джейсън Тертълиъс Джонсън, първороден син на корабостроителя от Филаделфия Сайлъс Джонсън, влиза в колежа Йейл през есента на 1875 г. Според директора на училището му в Ексетър Джонсън е „надарен, привлекателен, атлетичен и способен“. Директорът обаче добавя и че Джонсън е „своенравен, ленив и много разглезен, със забележимо безразличие към всяка мотивация извън собствените му удоволствия. Ако не открие цел в живота си, рискува нелицеприятно затъване леност и порок“.

Тези думи биха могли да се използват по адрес на хиляди млади мъже в Америка от края на деветнайсети век — млади мъже с напористи и строги бащи, големи пари и липса на конкретен начин да убиват времето.

Уилям Джонсън сбъдва предсказанието на директора на училището през първата си година в Йейл. През ноември го слагат на пробация за хазарт, после отново, през февруари, за инцидент с употреба на много алкохол и счупване на витрина на търговец от Ню Хейвън. Сайлъс Джонсън плаща сметката. Въпреки това безразсъдно поведение Джонсън остава учтив, дори стеснителен с момичетата на негова възраст, защото все още не е имал никакъв късмет с тях. На свой ред те имат всички основания да търсят вниманието му въпреки строгото си възпитание. Във всякакви други отношения обаче той си остава неразкаян.

Рано същата пролет един неделен следобед Джонсън разбива яхтата на съквартиранта си, като засяда в плитчините в протока на Лонг Айланд. Яхтата потъва за минути. Джонсън е спасен от минаващ наблизо траулер. При въпроса какво се е случило той признава пред стъписаните рибари, че не умеел да управлява яхта, защото било „толкова невероятно отегчително да се научиш. А и бездруго изглеждаше достатъчно лесно“. Запитан ребром от съквартиранта си, Джонсън признава, че не е поискал позволение да използва яхтата, защото „беше ужасно досадно да те търся“.

Когато му представят сметката за потопената яхта, бащата на Джонсън се оплаква пред приятелите си, че „цената на образованието за млади господа в Йейл напоследък е станала разораващо висока“. Баща му е сериозният син на шотландски емигрант и полага доста усилия, за да скрие ексцесиите на потомъка си. В писмата си отново и отново настоява Уилям да открие някаква цел в живота си. Уилям обаче изглежда доволен от разюзданата си фриволност, а когато обявява намерението си да прекара наближаващото лято в Европа, баща му отбелязва: „Тази перспектива ме изпълва с кошмарен финансов ужас“.

Поради това семейството му се изненадва, когато през лятото на 1876 г. Уилям Джонсън ненадейно решава да замине на Запад. Джонсън никога не е обяснявал публично защо е променил решението си. Близки до него в Йейл обаче знаят причината. Решил е да замине на Запад заради облог. Ето неговите собствени думи, записани в дневника, който е водил педантично:

„Всеки млад мъж вероятно има архисъперник в някакъв момент от живота си и през първата ми година в Йейл аз също имах такъв. Харолд Ханибал Марлин беше на моята възраст, осемнайсет. Беше представителен, атлетичен, възпитан, ужасно богат и беше от Ню Йорк, с което смяташе, че превъзхожда момчетата от Филаделфия във всяко отношение. Намирах го за непоносим. Това мнение той ми връщаше подобаващо.

С Марлин си съперничехме във всичко — в класната стая, на игрището, в студентските номера, които погаждахме нощем. Нямаше нещо, за което да не се състезаваме. Спорехме непрекъснато и винаги заемахме противоположни позиции.

Една вечер, докато се хранехме, той каза, че бъдещето на Америка било в развиващия се Запад.

Аз възразих, че не е така, че бъдещето на великата ни страна не може да зависи от онзи огромен пущинак, населен с диви племена.

Той отвърна, че не знам какво говоря, защото не съм ходил там. Това беше отворена рана — Марлин беше ходил на Запад, поне до Канзас Сити, където живееше брат му, и не пропускаше да изтъкне превъзходството си по този пункт.

И не бях успял да го неутрализирам.

— Не е кой знае какво да отидеш на Запад — казах му. — Всеки глупак го може.

— Но глупаците не са отишли… поне ти още си тук.

— Никога не съм имал желание да отида — отговорих аз.

— Ще ти кажа какво мисля — каза Ханибал Марлин и се огледа, за да види дали другите слушат.

— Мисля, че те е страх.

— Мен? Абсурдно.

— О, да, страх те е. Едно приятно пътуване до Европа ти приляга много повече.

— Европа? Европа е за старци и прашасали учени.

— Помни ми думата. Това лято ще обикаляш Европа, може би с чадърче за слънце.

— Дори и да отида, това не значи, че…

— А-ха! Видя ли? — Марлин се обърна към седящите на масата. — Страх го е. Страх го е!

Усмихна се покровителствено, иронично, заради което го намразих още повече, и не ми остави избор.

— Всъщност — отвърнах ледено, — вече съм решил да пътувам на Запад това лято.

Това го изненада и самодоволната му усмивка замръзна.

— О…?

— Да — добавих. — Заминавам с професор Марш. Всяко лято взема със себе си група студенти.

Във вестника миналата седмица имаше обява. Спомнях си я бегло.

— Какво? Със стария дебелак Марш? Професора по кокалите?

— Точно така.

— Заминаваш с Марш!? Условията за групата му са спартански, а и разправят, че кара момчетата да работят до изнемога, безмилостно. Не мисля, че си по тази част. — Присви очи. — Кога заминаваш?

— Още не ни е казал датата.

Марлин се усмихна.

— Не си се доближавал до професор Марш и няма да заминеш с него.

— Ще замина.

— Няма.

— Казвам ти, вече е решено.

Марлин се усмихна снизходително.

— Имам едни хиляда долара, които казват, че няма да заминеш.

Губеше вниманието на масата, но с това си го върна веднага. През 1876-а хиляда долара бяха много пари дори и за богатите момчета.

— Хиляда долара казват, че няма да заминеш на запад с Марш това лято — повтори Марлин.

— Сър, току-що сключихме облог — казах аз. И в този момент си дадох сметка, че без да имам вина, ще прекарам цялото лято в някаква противна и гореща пустиня, в компанията на известен луд, за да копая стари кокали".

Марш

Професор Марш имаше кабинет в музея „Пийбоди“, в кампуса на Йейл. Джонсън спря пред тежка зелена врата с табела с бели букви, на която пишеше „Проф. О. Ч. Марш. Посещения само с писмено съгласие“.

Почука. Не последва отговор и той почука пак.

— Махай се.

Джонсън почука трети път.

В средата на вратата се отвори малко капаче, показа се око и примижа.

— Какво има?

— Искам да видя професор Марш.

— А той дали иска да те види? — натърти окото. — Съмнявам се.

— Идвам заради обявата. — Джонсън вдигна вестника с обявата от миналата седмица.

— Съжалявам. Твърде късно. Местата са заети. — Капачето се затръшна.

Джонсън не беше свикнал да му отказват каквото и да било, особено глупаво пътуване, което самият той не искаше. Ритна вратата ядосано. Вторачи се в минаващите по авеню „Уитни“ файтони. Обаче първо гордостта, после хилядата долара го накараха да се овладее и да почука учтиво още веднъж.

— Много съжалявам, професор Марш, но наистина трябва да дойда с вас.

— Млади момко, единственото място, на което трябва да отидеш, е някъде другаде. Върви си.

— Моля, професор Марш. Приемете ме да дойда с експедицията ви.

Мисълта за унижението му пред Марлин беше ужасна.

Гласът му трепереше, очите му се напълниха със сълзи.

— Моля, изслушайте ме, сър. Ще направя каквото кажете, ще донеса мое оборудване.

Капачето се вдигна пак.

— Млади човече, всички носят свое оборудване и правят каквото кажа, но не и ти. Ти си жалка картинка. — Окото се вторачи в него. — Върви си.

— Моля, сър, трябва да ме вземете.

— Ако искаше да дойдеш, трябваше да отговориш на обявата миналата седмица. Всички други го направиха. Миналата седмица имахме трийсет кандидати, от които да избираме. Сега сме избрали всички освен… дали по някаква случайност не си фотограф?

Джонсън видя шанса си и го сграбчи.

— Фотограф? Да, сър, наистина съм фотограф!

— Добре! Трябваше с това да започнеш. Влизай.

Вратата се отвори широко и Джонсън за първи път видя набитата, мощна, впечатляваща фигура на Отнийл Чарлз Марш, първия професор по палеонтология в Йейл — беше среден на ръст и изглежда, се радваше на чудесно здраве.

Марш го въведе в музея. Въздухът беше изпълнен с фин бял прах, слънчеви лъчи го пронизваха като в катедрала. В огромното подобно на пещера пространство Джонсън видя мъже с бели лабораторни престилки, наведени над големи парчета скали.

Отчупваха парченца вкаменели кости с малки длета. Работеха внимателно, забеляза той, после почистваха с малки четчици. В дъното сглобяваха гигантски скелет, конструкцията от кости се издигаше до тавана.

— Giganthopus marshiensis, най-голямото ми постижение — каза Марш и кимна към костите на звяра. — Засега, разбира се. Открита е през 74-та, в територия Уайоминг. Винаги мисля за нея като за момиче. Как се казваш?

— Уилям Джонсън, сър.

— С какво се занимава баща ти?

— Баща ми е в корабоплаването, сър. — Варовиковият прах се носеше във въздуха. Джонсън се закашля.

Марш го изгледа подозрително.

— Да не би да си болен, Джонсън?

— Не, сър. Чувствам се много добре.

— Няма да търпя болести около себе си.

— Здравето ми е отлично, сър.

Марш като че ли не остана убеден.

— На колко години си, Джонсън?

— На осемнайсет, сър.

— И от колко време си фотограф?

— Фотограф?… О… от дете, сър. Татко… баща ми снимаше и се научих от него, сър.

— И имаш ли свое собствено оборудване?

— Да… не, сър… но мога да го осигуря. От баща ми, сър.

— Нервен си, Джонсън. Защо така?

— Нямам търпение да тръгна с вас, сър.

— Така ли. — Марш се вторачи в него, сякаш самият Джонсън беше любопитен анатомичен екземпляр.

Джонсън се почувства неловко заради втренчения поглед на професора и опита да направи комплимент.

— Чувал съм много вълнуващи неща за вас, сър.

— Така ли? Какво си чул?

Джонсън се поколеба. В действителност беше чувал само, че Марш бил маниакален, дори налудничав, и дължал позицията си в колежа само на обсесивния си интерес към вкаменелости, и на вуйчо си, известния филантроп Джордж Пийбоди, осигурил финансирането за музея „Пийбоди“, за професурата на Марш и за ежегодните му експедиции на Запад.

— Само, че студентите смятат за привилегия и приключение да ви придружат, сър.

Марш замълча за момент. После каза:

— Не харесвам комплиментите и празните ласкателства. Не обичам да ме наричат „сър“. Можеш да се обръщаш към мен с „професоре“. Що се отнася до привилегиите и приключенията, предлагам дяволски тежка работа, при това много. Ще кажа едно обаче — всичките ми студенти са се върнали живи и здрави. Добре. Ти защо толкова много искаш да дойдеш?

— Лични причини, съ… професоре.

— Всички причини са лични, Джонсън. Питам какви са твоите.

— Ами, професоре, интересувам се от изучаването на фосилите.

— Интересуваш ли се? Казваш, че се интересуваш? Млади човече, тези фосили… — направи широк жест с ръка към помещението — тези фосили не искат интерес. Те искат страстна всеотдайност, религиозно преклонение и научно въображение, те искат разгорещени дискусии и спорове, но не могат да съществуват само с прост интерес. Не, не. Съжалявам. Наистина. Не.

Джонсън се изплаши, че е загубил възможността си с тази случайна забележка, но Марш отново промени изражението си, усмихна се и каза:

— Няма значение. Трябва ми фотограф, така че си добре дошъл да дойдеш с нас. — Протегна ръка и Джонсън я стисна. — Откъде си, Джонсън?

— От Филаделфия.

Името произведе необичаен ефект върху Марш. Той пусна ръката на Джонсън и отстъпи назад.

— Филаделфия! Ти… ти… ти си от Филаделфия?

— Да, сър. Има ли нещо нередно във Филаделфия?

— Не ме наричай „сър“! И баща ти се занимава с кораби?

— Да.

Лицето на Марш почервеня. Тялото му се разтрепери от гняв.

— И предполагам, че си квакер? Ммммм!? Квакер от Филаделфия?

— Не, всъщност съм методист.

— Това не е ли много близо до квакер?

— Не мисля.

— Но живееш в същия град като него.

— Като кого, професоре?

Марш млъкна, загледа се намръщено в пода, после настроението му отново рязко се промени и той се раздвижи пъргаво. Беше изненадващо гъвкав и атлетичен.

— Все едно — каза и пак се усмихна. — Не се карам с никой жител на Града на братската любов, каквото и да говорят. Предполагам, че се чудиш къде ще замине моята експедиция това лято, за да търси фосили?

Точно този въпрос не беше минавал през ума на Джонсън, но за да покаже нужния интерес, той отговори:

— Чудя се, да.

— Знам, че се чудиш. Няма как иначе. Е, това е тайна — каза Марш, наведе се към Джонсън и изсъска:

— Разбираш ли ме? Тайна. И ще си остане тайна, известна само на мен, докато не се качим на влака и не потеглим на запад. Е ли това напълно ясно?

Джонсън отстъпи под натиска на думите.

— Да, професоре.

— Добре. Ако семейството ти иска да знае къде заминаваш, ще кажеш Колорадо. Не е вярно, защото тази година няма да сме в Колорадо, но няма значение, защото бездруго няма да имат връзка с теб, а Колорадо е приятно място да прекараш лятото. Ясно?

— Да, професоре.

— Добре. Ето какво. Заминаваме на четиринайсети юни от гара Гранд Централ в Ню Йорк. Няма да се върнем преди първи септември, на същата гара. Обади се на секретаря на музея утре и той ще ти каже какви провизии трябва да осигуриш — заедно, в твоя случай, с фотографското оборудване. Ще са ти нужни материали за сто снимки. Въпроси?

— Не, сър… не, професоре.

— Тогава ще се видим на перона на четиринайсети юни, мистър Джонсън.

Стиснаха си ръцете. Дланта на Марш беше влажна и студена.

— Благодаря, професоре. — Джонсън се обърна и тръгна към вратата.

— Ах, ах, ах… Къде тръгна?

— Да изляза.

— Сам?

— Мога да намеря изхода…

— Никой, Джонсън, няма право да се движи без придружител в тези помещения. Не съм глупак, знам, че е пълно с шпиони, които умират да погледнат последните чернови на статиите ми или последните кости, появили се от скалите. Асистентът ми, мистър Гал, ще те изпрати.

Щом чу името си, един слаб сбръчкан мъж с лабораторна престилка остави длетото си и съпроводи Джонсън до изхода.

— Винаги ли е такъв? — прошепна Джонсън.

— Днес е чудесен ден, нали? — каза Гал и се усмихна. — Приятен ден, сър.

И Уилям Джонсън излезе на улицата.

Изучаване на фотографията

Повече от всичко Джонсън искаше да се измъкне от условията на облога и предстоящата експедиция. Марш очевидно беше луд от първи порядък, а освен това и потенциално опасен. Така че Джонсън реши да седне отново на масата за хранене с Марлин и някак си да се измъкне от облога.

Но същата вечер научи, че облогът е станал баснословно известен. Сега всички в колежа говореха за него, по време на вечерята при него идваха хора, за да говорят за това, да пускат дребни забележки или да се шегуват. Измъкването вече беше немислимо.

Осъзна, че е обречен.

На следващия ден отиде в ателието на мистър Карлтън Луис, местен фотограф, който му предложи двайсет урока в занаята си срещу възмутителната сума от петдесет долара. Мистър Луис се забавляваше с новия си ученик — фотографията не беше работа за богаташи, а по-скоро временно занимание за хора, които нямат достатъчно капитал, за да се заемат с някакво по-престижно занимание. Дори Матю Брейди, най-известният фотограф на деня, хроникьорът на Гражданската война, мъжът, който фотографираше държавници и президенти, никога не бе третиран от моделите, които му позираха, като нещо различно от слуга.

Джонсън обаче беше упорит и за няколко седмици усвои уменията, нужни за прилагането на този метод на регистриране на действителността, внесен от Франция четирийсет години преди това от телеграфиста Самюъл Морз.

Процесът по онова време беше фотографската техника, наречена „мокра плака“ — в затъмнена стая или палатка се смесват химикалите и така получената лепкава светлочувствителна емулсия се нанася върху стъклена плака. Тази мокра плака след това бързо се отнася до камерата, преди да е изсъхнала. Нужни са сериозни умения, за да приготвиш стъкло с равномерно нанесена емулсия, а после да експонираш снимката, преди материалът да изсъхне. Появилите се по-късно по-нови процеси са лесни в сравнение с това.

Джонсън се учеше трудно. Не беше в състояние да усвоява стъпките достатъчно бързо, с лесния ритъм на своя учител — в началото емулсиите му ставаха или прекалено дебели, или прекалено тънки, или твърде мокри, или твърде сухи. Плаките му имаха мехури или емулсията капеше, заради което снимките му изглеждаха аматьорски.

Мразеше тясната стаичка, тъмнината, миризливите химикали, които дразнеха очите, цапаха пръстите му, прогаряха дрехите. Най-много го ядосваше фактът, че не може да усвои занаята лесно. Ядосваше го и мистър Луис, който обичаше да философства.

— Очакваш всичко да е лесно, защото си богат. — Луис се смееше, докато го гледаше как нервничи и ругае. — Плаката обаче не знае колко си богат. Химикалите не дават пет пари колко си богат. На обектива не му пука колко пари имаш и колко си богат. Трябва да се научиш на търпение, ако искаш изобщо да научиш нещо.

— Проклет да си! — отвръщаше Джонсън ядосано. Този човек не беше нищо повече от образован магазинер, който си придава важност.

— Не аз съм проблемът — отговаряше Луис, без да се обижда. — Ти си проблемът. Сега ела и опитай пак.

Джонсън стискаше зъби и ругаеше под нос.

С минаването на седмиците обаче положението се подобри. Към края на април плаките му ставаха достатъчно равномерни и ги приготвяше достатъчно бързо, за да прави добри експозиции. Снимките му излизаха ясни и отчетливи и той ги показваше на учителя си с удоволствие.

— За какво се радваш толкова? — попита го мистър Луис веднъж. — Тези снимки са жалки.

— Жалки? Перфектни са.

— Технически са перфектни — каза Луис и сви рамене. — Това означава само, че можеш да започнеш да учиш фотография. Струва ми се, че точно заради това дойде при мен.

Луис започна да го учи на тънкостите на експонирането, широчината на блендата и дълбочината на фокуса. Джонсън се отчая, защото се оказа, че има да учи още безкрайно много: „Снимай портрети с широка бленда и кратки експозиции, защото отвореният обектив придава мекота, която ласкае модела“. И: „Снимай пейзажи с дълги експозиции и по-затворена бленда, защото пейзажът трябва да е на фокус в дълбочина“. Научи се да променя контраста, като променя експозицията и времето за проявяване след това. Научи се да разполага моделите си в светлината, да променя състава на емулсиите в светли и мрачни дни. Работеше усилено и водеше подробни записки в дневника си — записваше обаче и недоволствата си.

„Презирам този човек от миналото — отбелязва един типичен запис — и все пак отчаяно чакам да чуя това, което май никога няма да каже — че съм научил занаята му“. Дори и в оплакванията му обаче се долавя промяната от надменния младеж, който само преди няколко месеца не си бе направил труда да се научи да управлява яхта. Сега искаше да е отличен в работата си.

В началото на май Луис взе поредната плака и я вдигна към светлината, после я огледа с лупа и се обърна към Джонсън:

— Тази работа е почти приемлива — каза му. — Справи се добре.

Джонсън се почувства на седмото небе. В дневника си записа: „Почти приемлива! Почти приемлива! Нищо по-хубаво не съм чувал през живота си!“.

И други аспекти от държането на Джонсън се променяха — въпреки всичко той започваше да очаква заминаването с нетърпение.

„Продължавам да смятам трите месеца на Запад за нещо като три месеца принудителен престой в германската опера. Трябва обаче да призная, че с приближаването на важната дата изпитвам някакво приятно вълнение. Набавих си всичко от списъка, който взех от секретаря на музея, включително ловджийски нож, шестзаряден револвер „Смит и Уесън", карабина.50 калибър, здрави кавалерийски ботуши и геоложки чук.

С всяка следваща покупка нетърпението ми расте. Овладях фотографските техники доста добре. Снабдих се с 40-те килограма химикали и оборудване и стоте стъклени плаки. С две думи, готов съм за експедицията.

Само една голяма пречка ме дели от заминаването — семейството ми. Трябва да се върна във Филаделфия и да кажа на нашите".

Филаделфия

Онзи май Филаделфия беше най-оживеният град в Америка, защото се пукаше по шевовете от тълпите, които прииждаха заради Континенталното изложение от 1876 г. Вълнението, съпътстващо това отбелязване на стогодишнината на страната, беше почти осезаемо. Джонсън обикаляше просторните изложбени палати и гледаше чудесата, които изумяваха света — голямата парна машина „Корлис“, експонатите на земеделието и растениевъдството в Америка, новите изобретения, за които говореха всички.

Перспективата да се впрегне силата на електричеството беше последната тема — дори говореха, че можело да има електрическо осветление, което да осветява градските улици нощем. Казваха, че Едисон щял да има решение до една година. Междувременно можеха да се удивляват на други електрически чудеса, особено на странното устройство, наречено телефон.

Всеки посетил изложението виждаше тази странност, но малцина смятаха, че има някаква стойност. Джонсън беше от мнозинството, защото записа в дневника си: „Вече имаме телеграф, който дава връзка на всеки, който желае. Каква е допълнителната полза от комуникация с глас на големи разстояния е неясно. Може би в бъдеще някой ще поиска да чуе гласа на някой друг, който е далече, но едва ли ще има много кандидати. Аз лично смятам, че телефонът на мистър Бел е куриоз, който няма истинско приложение“.

Въпреки великолепните постройки и огромните тълпи не всичко в страната вървеше добре. Тази година трябваше да има избори и много се говореше за политика. Президентът Юлисис Грант беше открил Изложението, но дребният генерал вече не беше популярен. Управлението му беше белязано от скандали и корупция, а ексцесиите на финансовите спекуланти хвърлиха страната в една от най-тежките кризи в историята. Хиляди инвеститори на Уолстрийт фалираха. Западните фермери бяха съсипани от спада в цените, от студените зими и нашествията на скакалци. Индианските войни в териториите Монтана, Дакота и Уайоминг продължаваха да придават горчив вкус, поне за източната преса, а двете големи партии, демократите и републиканците, в кампаниите си обещаваха да се съсредоточат върху реформите.

За един млад човек обаче всичките тези новини — и добри, и лоши — бяха само вълнуващ фон в навечерието на голямото му приключение. „Изложението ми хареса — написа Джонсън, — обаче всъщност намирам всичко за отегчително цивилизовано. Погледът ми е отправен към бъдещето, към Големите равнини, към които ще се отправим. Ако нашите се съгласят да ме пуснат, разбира се“.

Семейство Джонсън живееше в една от красивите големи къщи на площад Ритенхаус във Филаделфия. Уилям не знаеше друг дом — пищна мебелировка, маниерна елегантност, прислуга зад всяка врата. Реши да каже на семейството си една сутрин на закуска.

В ретроспекция намираше реакцията на близките си абсолютно предсказуема.

— О, скъпи! Защо ти е да ходиш чак там!? — попита майка му, докато мажеше препечената си филийка с масло.

— Мисля, че е прекрасна идея — каза баща му. — Отлично!

— Но мислиш ли, че е умно, Уилям? — попита майка му. — Непрекъснато има проблеми с индианците, знаеш.

— Добре е да отиде, може би ще го скалпират — обади се по-малкият му брат, Едуард, който беше на четиринайсет. Той непрекъснато говореше такива неща и никой не му обръщаше внимание.

— Не разбирам какво те привлича в това — продължи майка му с тревожна нотка в гласа. — Защо искаш да отидеш? Няма никакъв смисъл. Защо вместо това не отидеш в Европа? Там е безопасно, ще се запознаеш с културата…

— Сигурен съм, че и тук ще е в безопасност — каза баща му. — Днес „Инкуайърър“ пише, че сиуксите са въстанали в Дакота. Изпращат генерал Къстър, за да се справи с тях лично. Няма да се бави дълго.

— Не ми се ще да те изядат — каза майка му.

— Да го скалпират, майко — поправи я Едуард. — Отрязват ти косата около темето, след като те убият, разбира се. Само дето понякога не си съвсем умрял и усещаш как ножът реже кожата ти чак до веждите…

— Не на закуска, Едуард.

— Ти си отвратителен, Едуард — каза сестра им, Илайза, която беше на десет. — Ще повърна от теб!

— Илайза!

— Ами така е, мамо. Той е отвратително същество.

— Къде точно ще бъдете с професор Марш, синко? — попита баща му.

— В Колорадо.

— Това не е ли близо до Дакота? — попита майка му.

— Не е много близо.

— Ох, майко, знаеш ли изобщо нещо? — обади се Едуард.

— Има ли индианци в Колорадо?

— Навсякъде има индианци, майко.

— Не питах теб, Едуард.

— Не мисля, че в Колорадо има враждебно настроени индианци — каза баща му. — Говорят, че мястото било хубаво. Сухо, не вали.

— Говорят, че било пустиня — поклати глава майка му. — И ужасно негостоприемно. В какъв хотел ще отседнете?

— Ще спим в палатки, най-вече.

— Чудесно — каза баща му. — Чист въздух и физически труд. Това дава живот.

— Ще спиш на земята при всичките онези змии, животни и насекоми? Това е ужасно — каза майка му.

— Лято сред природата, това е чудесно за млад човек — каза баща му. — В края на краищата болнавите хлапета в наши дни ги пращат на „палатково лечение“.

— Предполагам… — съгласи се майка му. — Уилям обаче не е болнав. Защо искаш да заминеш, Уилям?

— Мисля, че е крайно време да направя нещо със себе си — отговори Уилям, изненадан от собствената си откровеност.

— Добре казано! — възкликна баща му и удари въодушевено по масата.

Накрая майка му даде съгласието си, макар и да изглеждаше искрено разтревожена. Уилям реши, че се държи като майка и глупаво. Опасенията, които изрази тя, само го караха да се чувства по-мотивиран, смел и решен да замине.

Може би щеше да разсъждава по друг начин, ако знаеше, че в края на лятото ще й съобщят, че първородният й син е мъртъв.

„Готови ли сте да копаете за Йейл?“

Влакът замина в осем вечерта от огромния търбух на гара Гранд Централ в Ню Йорк. Докато търсеше пътя си през гарата, Джонсън видя няколко атрактивни млади девойки, придружавани от семействата си, но не намери смелост да срещне любопитните им погледи. Междувременно трябваше да открие групата си. Общо дванайсет студенти от Йейл щяха да придружават професор Марш и асистентите му мистър Гал и мистър Белоус.

Марш беше пристигнал на гарата рано, крачеше покрай редицата файтони, посрещаше всички еднакво: „Здравей, млади момко, готов ли са да копаеш за Йейл?“. Обикновено мълчалив и подозрителен, сега Марш беше дружелюбен и приветлив. Беше подбрал студентите от високопоставени и заможни семейства, които сега изпращаха момчетата си на гарата.

Марш си даваше сметка, че е нещо като екскурзовод на издънките на богатите, които по-късно биха могли да му се отблагодарят подобаващо, задето е превърнал момчетата им в мъже. Освен това разбираше, че след като много от най-изтъкнатите свещеници и теолози открито заклеймяват безбожните палеонтологически проучвания, всичките пари за изследвания в тази област идват от частни покровители като неговия вуйчо, финансистът Джордж Пийбоди. Тук, в Ню Йорк, новият Американски музей за естествена история в Сентръл Парк беше току-що създаден от други натрупали сами богатството си мъже като Андрю Карнеги, Дж. Пиърпонт Морган и Маршал Фийлд.

Защото колкото повече религиозните деятели опитваха да дискредитират учението за еволюцията, толкова повече богатите хора се стремяха да я утвърждават. В принципа за естествения отбор те виждаха научно оправдание за собственото си издигане над останалите и собствения си освободен от скрупули живот. В края на краищата самият Чарлз Лайъл, приятел и предшественик на Чарлз Дарвин, бе настоявал отново и отново: „В универсалната борба за съществуване правото на най-силния в крайна сметка взема връх“.

Тук Марш беше заобиколен от децата на най-силните. Насаме пред Белоус твърдеше, че „изпратеното от Ню Йорк е най-продуктивната част от експедицията“, и тези мисли бяха твърдо фиксирани в главата му, когато посрещна Джонсън с обичайното: „Здравей, млади момко, готов ли си да копаеш за Йейл?“.

Джонсън беше заобиколен от неколцина носачи, които товареха тежкото му фотографско оборудване на влака. Марш се огледа и се намръщи.

— Къде са близките ти?

— Във Филаделфия, съ… професоре.

— Баща ти не е дошъл да те изпрати? — Марш си спомни, че бащата на Джонсън се занимава с кораби. Не знаеше кой знае какво за корабите, но не се съмняваше, че носят добри доходи и че около тях се прилагат „остри“ похвати.

Всеки ден корабите носеха цели състояния.

— Баща ми ме изпрати във Филаделфия.

— Така ли? Повечето семейства искат да се срещнат с мен лично, да добият представа за експедицията…

— Да, сигурен съм, но, разбирате, решиха, че идването дотук ще е голямо сътресение за… майка ми… която не одобрява изцяло…

— Майка ти не одобрява? — Марш не успя да скрие потреса си. — Не одобрява какво? Не мен, надявам се…

— О, не. Индианците, професоре. Не одобрява, че заминавам на Запад, защото се страхува от индианците.

— Очевидно не знае нищо за миналото ми — изсумтя Марш. — Аз съм широко известен приятел на червенокожите. Няма да имаме проблеми с индианците, повярвай ми.

За Марш обаче ситуацията беше изцяло неудовлетворителна и по-късно той промърмори на Белоус, че Джонсън „изглежда по-възрастен от другите“, и намекна мрачно, че „може би изобщо не е студент. И баща му е в корабите. Мисля, че не е нужно да се казва нищо повече“.

Свирката на влака изпищя, последваха последни целувки и ръкомахания от перона и вагоните се изнизаха от гарата.

Марш беше уредил да пътуват в частен вагон, осигурен от самия комодоре Вандербилт, сега побелял осемдесет и две годишен старец, прикован на легло от болест. Това беше едно от множеството удобства, които Марш беше осигурил за пътуването чрез широките си контакти с армията, правителството и лидерите на индустрията като Вандербилт.

В разцвета на силите си навъсеният Комодоре, сега прегърбен старик с кожено палто лете и зиме, беше обект на възхищение в Ню Йорк. С безмилостните си агресивни инстинкти, а също и с острия си груб език това необразовано момче от ферибота за Статън Айланд, син на холандски селяни, вече контролираше корабните линии в Ню Йорк и в Сан Франциско. По-късно прояви интерес към железниците и разгърна могъщата си Ню Йорк Централ от сърцето на Ню Йорк до процъфтяващия Чикаго. Винаги беше добър материал за вестниците, дори и когато е победен. Когато потайният Джей Гулд го измести от контрола на железницата за Ери, Вандербилт обяви: „Тази война за Ери ме научи, че не си струва да риташ скункс“. И в друг случай, думите му към адвокатите му: „Какво ме интересува законът? Аз нямам ли власт?“ — което го бе превърнало в легенда.

През последните години Вандербилт ставаше все по-ексцентричен, сдружаваше се с ясновидци и хипнотизатори, общуваше с мъртвите, често заради належащи бизнес дела. И макар да покровителстваше феминистки с лоша слава като Виктория Удхил, продължаваше да преследва момичета на една четвърт от възрастта му.

Няколко дни преди това вестникарските заглавия в Ню Йорк разтръбиха: „ВАНДЕРБИЛТ УМИРА!“ — което накара стареца да се надигне от леглото и да изреве на репортерите: „Не умирам! Дори да умирах, пак щях да имам достатъчно сили, за да навра тази обида в гърлата ви!“. Поне това съобщиха журналистите, макар всеки в Америка да беше наясно, че езикът на Комодоре е доста по-пиперлив.

Вагонът на Вандербилт беше последна дума на елегантността и модата — лампи „Тифани“, кристални и порцеланови сервизи, както и хитроумните легла за спане, изобретени от Джордж Пулман. По това време Джонсън вече бе огледал останалите студенти и бе записал в дневника си, че са „малко отегчителни и разглезени, но общо взето търсещи приключения хора. И всички ние споделяме общ страх — от професор Марш“.

Беше ясно, като гледат Марш да крачи властно из вагона, да се отпуска на плюшено кресло, за да запали пура или да щрака с пръсти на някой прислужник да му донесе ледена напитка, че в тази обстановка се чувства в свои води.

И наистина, понякога вестниците го наричаха Барона на костите, както Карнеги беше Стоманения барон, а Рокфелер — Нефтения барон.

Също като тези прочути мъже Марш беше постигнал всичко съвсем сам.

Син на фермер от Ню Йорк, още от млад той бе започнал да проявява интерес към вкаменелостите и науката. Въпреки подигравките в семейството беше успял да завърши академия Филипс в Андовър на двайсет и девет с почести и прякора Татко Марш. От Андовър отиде в Йейл, а оттам — в Англия, за да търси помощ от вуйчо си, филантропа Джордж Пийбоди. Вуйчо му се възхищаваше от всякакво познание и се зарадва, че член от семейството му се насочва към академичния живот. Даде на Отнийл Марш средствата, нужни, за да създаде музея „Пийбоди“ в Йейл. Единственият проблем беше, че Пийбоди даде същата сума и на Харвард, за да направят там друг музей „Пийбоди“. Направи го, защото Марш беше привърженик на дарвинизма, а Джордж Пийбоди не одобряваше такива безбожни теории. В Харвард се подвизаваше Луис Агасиз, виден професор по зоология, който не приемаше идеите на Дарвин и поради тази причина бе станал стълб на антиеволюционистите — Харвард би осигурил полезен коректив на ексцесиите на племенника му, както смяташе вуйчо Пийбоди. Джонсън научи всичко това от разговорите шепнешком в клатещите се легла на Пулман същата вечер, преди развълнуваните студенти да заспят.

Сутринта бяха в Рочестър, по обед — в Бъфало, и зачакаха нетърпеливо да зърнат Ниагарския водопад. За съжаление гледката от моста, доста надолу по течението, беше разочароваща.

Разочарованието обаче бързо изчезна, когато им казаха, че професор Марш очаква да ги види веднага в частното си купе.

Марш огледа коридора наляво и надясно, затвори вратата и я заключи отвътре. Макар следобедът да беше топъл, затвори всички прозорци и също ги заключи. Едва тогава се обърна към дванайсетимата студенти.

— Несъмнено се питате къде отиваме — започна той. — Твърде рано е да ви кажа. Ще научите след Чикаго. Междувременно, предупреждавам ви да избягвате контакти с непознати и да не говорите с никого за плановете ни. Той има шпиони навсякъде.

Един студент попита боязливо:

— Кой има шпиони?

— Коуп, разбира се! — тросна се Марш.

Като чуха непознатото име, студентите се спогледаха озадачено, но Марш не забеляза. Започваше тирада.

— Господа, както и да ви предупреждавам за този човек, няма да е достатъчно. Професор Едуард Дринкър Коуп може да претендира, че е учен, но всъщност почти не се различава от обикновен крадец и човек, който наднича през ключалката. Не ми е известно някога да е спечелил нещо с честен труд, ако има как да го открадне. Този човек е долен лъжец и подлец. Бъдете нащрек.

Марш пухтеше, сякаш се бе уморил. Огледа купето.

— Някакви въпроси?

Нямаше никакви.

— Добре — каза Марш. — Само исках да изясня това. Ще научите повече, след като минем Чикаго. Дотогава — не говорете с непознати.

Озадачени, студентите се изнизаха от купето.

Един от тях, казваше се Уинслоу, знаеше кой е Коуп.

— И той е професор по палеонтология, в колежа Хейвърфорд, в Пенсилвания, струва ми се. С Марш някога били приятели, а сега са непримирими врагове. Както чух, Коуп опитал да открадне първите открити вкаменелости на Марш и след този случай двамата не се понасят. Освен това Коуп е ухажвал жена, за която Марш е искал да се ожени, и я е дискредитирал или поне е опетнил репутацията й. Бащата на Коуп бил богат квакер, търговец, и му завещал милиони, както научих. При това положение Коуп прави каквото си иска. Изглежда е и нещо като шарлатанин и подлец. Коварните трикове, до които прибягва, за да открадне това, което по право принадлежи на Марш, нямат край. Заради това Марш е толкова подозрителен — непрекъснато следи да не попадне на Коуп и негови хора.

— Нямах представа за тези неща — отбеляза Джонсън.

— Е, вече имаш — отвърна Уинслоу. Загледа се през прозореца към равните царевични ниви. Влакът бе излязъл от щата Ню Йорк, беше минал през Пенсилвания и сега беше в Охайо.

— Като гледам себе си — каза Уинслоу след малко, — не знам защо си тръгнал на тази експедиция. Никога не бих дошъл, ако не ме бяха накарали нашите. Баща ми смята, че след едно лято на Запад на гърдите ми „ще поникнат косми“. — Поклати замислено глава. — Боже. Аз само си мисля, че ме чакат три месеца лоша храна и мръсна вода, и гадни насекоми. И никакви момичета. Никакви забавления. Боже!

Все още изпълнен е любопитство за Коуп, Джонсън попита асистента на Марш, Белоус, сбръчкания преподавател по зоология. Белоус веднага стана подозрителен.

— Защо питаш?

— Просто ми е любопитно.

— Но защо конкретно питаш? Никой от другите студенти не е питал.

— Може да не им е интересно.

— Може би нямат причина да проявяват интерес.

— Това е същото — каза Джонсън.

— Така ли? — попита Белоус и го изгледа многозначително. — Питам те така ли е наистина?

— Ами така мисля — отговори Джонсън, — макар че не съм сигурен. Разговорът стана много объркан.

— Не ме иронизирай, млади момко — каза Белоус. — Може да си мислиш, че съм глупак, може да си мислиш, че всички ние сме глупаци, но те уверявам, че не сме.

И продължи да говори разпалено, с което още повече разпали любопитството на Джонсън.

Запис от дневника на Марш:

„Белоус съобщава, че студент У. Дж. е разпитвал за Коуп! Каква дързост, какво дебелоочие! Сигурно ни взема за глупаци! Много съм ядосан! Много! Много!!!!

Подозренията ни към У. Дж. очевидно потвърдени. Израснал във Филад. — корабите на баща му и т. н. — повече от ясно. Утре ще говоря с У. Дж. и ще подготвя сцената за следващите събития. Ще се погрижа този млад човек да не причинява повече неприятности".

Фермите на Индиана се нижеха покрай прозореца миля след миля, час след час, и унесоха Джонсън в усещането за монотонност. Подпрял брадичка на ръката си, миг преди да заспи, той чу гласа на Марш:

— Какво точно знаеш за Коуп?

Джонсън се сепна.

— Нищо, професоре.

— Добре, тогава ще ти кажа някои неща, които може би не знаеш. Той уби собствения си баща, за да получи наследството му. Знаеше ли го?

— Не, професоре.

— Уби го преди няма и половин година. Освен това мами жена си и осакати жена, която никога не му е сторила никакво зло — която го обожава всъщност, толкова заблудено е горкото създание.

— Изглежда пълен престъпник.

Марш го изгледа остро.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам ви, професоре.

— Освен това личната хигиена не му е силна страна. Този човек вони и е вечно мръсен. Но не искам да навлизам в лични нападки.

— Да, професоре.

— Фактът е, че е безскрупулен и безотговорен до крайност. Имаше скандал със заграбване на заеми и права за добив на минерали. Заради това го изритаха от Геоложки проучвания.

— Изритали са го от Геоложки проучвания?

— Преди години. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ви, професоре.

— Е, не ти личи, че ми вярваш.

— Вярвам ви — натърти Джонсън. — Вярвам ви.

Замълчаха. Влакът тракаше по пътя си напред.

Марш се прокашля.

— Познаваш ли професор Коуп?

— Не, не го познавам.

— Мислех си, че може би го познаваш.

— Не, професоре.

— Ако го познаваш, ще е по-добре, ако ми кажеш веднага — каза Марш. — Вместо да чакаш.

— Ако го познавах, професоре — отвърна Джонсън, — щях. Но не познавам този човек.

— Аха. — Марш кимна и се вгледа в лицето на Джонсън. — Хмммм.

По-късно същия ден Джонсън се запозна с един болезнено слаб млад мъж, който пишеше нещо в подвързан с кожа бележник. Беше от Шотландия и се казваше Луис Стивънсън.

— За къде пътуваш? — попита го Джонсън.

— До края на линията. Калифорния — отвърна Стивънсън и запали поредната цигара. Пушеше непрекъснато. Дългите му деликатни пръсти бяха станали тъмнокафяви. Кашляше доста и общо взето не приличаше на човек в отлично здраве, който търси приключения на Запад, така че Джонсън го попита защо пътува.

— Влюбен съм — отговори Стивънсън простичко. — Тя е в Калифорния.

След това продължи да пише и като че ли за известно време забрави за Джонсън. Джонсън се отдалечи, за да си намери по-дружелюбна компания, и се натъкна на Марш.

— Този млад човек ето там — заговори Марш и кимна към другата страна на вагона.

— Какво той?

— Разговаряше с него.

— Казва се Стивънсън.

— Не се доверявам на хора, които водят записки — каза Марш. — За какво разговаряхте?

— Той е от Шотландия и отива в Калифорния, за да намери жената, в която е влюбен.

— Колко романтично. И попита ли те ти накъде пътуваш?

— Не, не прояви никакъв интерес.

Марш присви очи.

— Така казва той.

— Проучих онзи тип Стивънсън — обяви Марш пред групата по-късно. — От Шотландия е и пътува до Калифорния, за да намери някаква жена. Зле е със здравето. Изглежда, се мисли за писател, заради това само пише в онзи бележник.

Джонсън мълчеше.

— Стори ми се, че може да ви е интересно — добави Марш. — Аз лично мисля, че пуши твърде много.

Погледна през прозореца и добави:

— А… езерото. Скоро ще сме в Чикаго.

Чикаго

Чикаго беше най-бързо разрастващият се град на света, и като население, и като търговски център.

От село в прерията с четири хиляди жители през 1840 г. се бе превърнал в град с население от половин милион и сега удвояваше големината си на всеки пет години. Наричан Калната дупка в прерията и Плочника, сега градът се простираше на трийсет и пет квадратни мили покрай езерото Мичиган и имаше улици с тротоари, широки булеварди с конски трамваи, елегантни сгради, хубави магазини, хотели, художествени галерии, театри. И това въпреки факта, че само преди пет години градът беше унищожен от кошмарен пожар.

Успехът на Чикаго не се дължеше по никакъв начин на климата и физическите условия на местността. Бреговете на езерото Мичиган са блатисти. Повечето от ранните сгради бяха затънали в тинята и после повдигнати със специални приспособления от гениалния млад чикагски инженер Джордж Пулман. Водата беше толкова замърсена, че хората често намираха в питейната вода малки рибки — дори в прясното мляко от мандрите. И времето беше кошмарно — горещо през лятото, убийствено студено през зимата, ветровито през всички сезони.

Чикаго дължеше успеха си на географското си положение в сърцето на страната, на значението си като търговски и транспортен център и най-вече на възможността да се справя с невероятни тонажи говеждо и свинско месо.

„Харесва ми да превръщам четината, кръвта, вътрешното и външното на телета и прасета в печалба“ — бе казал Филип Армър, един от основателите на гигантските чикагски кланици. Заедно с приятеля си магната транжор Густавус Суифт Армър управляваше индустрия, която пращаше в отвъдното милион глави добитък и четири милиона прасета всяка година, при което осигуряваше работа на една шеста от населението на града.

С централизираната дистрибуция, механизираното клане и хладилните вагони бароните на Чикаго създаваха цяла нова индустрия — хранителната.

Чикагските кланици бяха най-големите на света и много посетители на града отиваха да ги разглеждат. Един от йейлските студенти се оказа племенник на Суифт, така че всички отидоха на обиколка в кланиците, които за Джонсън бяха съмнителна туристическа атракция. Марш обаче не бе спрял в Чикаго с цел туризъм. Беше дошъл по работа.

От великолепно крайбрежно железопътно депо той заведе студентите в хотел „Гранд Пасифик“. Там младежите се стъписаха от един от най-големите и най-елегантни хотели на света. Както навсякъде, Марш беше уредил специално настаняване за групата си, чакаха го и журналисти, за да го интервюират.

Отнийл Марш винаги беше добър обект. Предната година, 1875-а, беше разкрил скандал в Бюрото за индианците, чиито служители се оказа, че не са раздавали храна и пари в резерватите, а са я запазвали за себе си, докато индианците буквално умирали от глад. Марш научи за това от самия Червен облак, легендарния вожд на сиуксите, и после разкри доказателствата във Вашингтон, с което силно злепостави президентството на Грант в очите на либералите от Източното крайбрежие. Марш беше добър приятел на Червения облак, така че вестникарите искаха да говорят с него за войните със сиуксите, които се водеха в момента. „Това е ужасен конфликт — казваше Марш, — но няма лесно решение на индианския въпрос“.

От друга страна, на чикагските репортери не им омръзваше да говорят за предишното публично появяване на Марш във връзка с аферата с Кардифския гигант.

През 1869 г. в Кардиф, Ню Йорк, беше изкопан скелет на триметров гигант, който бързо се превърна в национален феномен.

Имаше общо съгласие, че гигантът е представител на човешката раса, която се е издавила при потопа на Ной. Гордън Бърнит от „Ню Йорк Хералд“ и няколко учени го бяха обявили за истински.

Марш, в качеството си на нов професор по палеонтология от Йейл, посети находката и каза недалеч от един репортер:

— Много забележителен.

— Може ли да ви цитирам? — попита репортерът.

— Да — отвърна Марш. — Цитирай ме, че съм казал: „Много забележителен фалшификат“.

По-късно се оказа, че така нареченият гигант произхожда от гипсов блок, издялан тайно в Чикаго. Случката обаче привлече националното внимание към Марш — и след това репортерите не престанаха да го търсят.

— Какво ви води в Чикаго този път? — попита един от тях.

— Пътувам на Запад, за да търся още кости — отговори Марш.

— Кости ли ще гледате в Чикаго?

Марш се засмя.

— Не. В Чикаго ще се срещнем с генерал Шеридан, за да уговорим контактите си с армията.

Марш взе Джонсън със себе си, защото искаше да се снима с генерал Шеридан.

Дребният Фил Шеридан беше набит енергичен мъж на четирийсет и пет и си падаше по тютюна за дъвчене и пиперливите изрази. Беше събрал щаба на армията, който сега водеше индианските войни — генералите Крук, Тери и Къстър, които в момента ловяха сиукси. Шеридан особено харесваше Армстронг Къстър и беше рискувал неодобрението на президента Грант, като отново го бе повикал на служба заедно с генералите Крук и Тери в Индианските войни.

— Кампанията не е лесна — каза Шеридан. — И ни е нужен човек със замаха на Къстър. Гоним индианците от домовете им, понеже така трябва, а те ще се бият с нас като дяволи. Фактът, че Индианската агенция ги снабдява с добри карабини, също не ни помага. Основният конфликт, изглежда, ще е в Монтана и Уайоминг.

— Уайоминг — каза Марш. — Хмммм. Ще има ли проблеми за нашата група?

Джонсън забеляза, че изобщо не изглежда смутен.

— Не виждам защо — отвърна Шеридан и изплю със забележителна точност тютюнева плюнка в един метален плювалник в другия край на стаята. — Ако стоите настрана от Уайоминг и Монтана, ще сте в безопасност.

Марш позира за снимка, застанал вдървено до генерал Шеридан. След това получи препоръчителни писма до тримата генерали и до командващите на гарнизоните във форт Нарами и Шайен.

След два часа се върнаха на гарата, готови да продължат пътя си на запад.

Пред изхода за заминаващи пътници някакъв груб на вид мъж, висок и с особен кос белег на лицето, попита Джонсън:

— За къде пътуваш?

— За Уайоминг. — Още щом го каза, се сети, че трябваше да каже Колорадо.

— Уайоминг? Е, успех — каза мъжът, обърна се и се отдалечи.

Марш настигна Джонсън миг след това.

— Кой беше този?

— Нямам представа.

— Какво искаше?

— Попита за къде пътувам.

— Така ли? Ти какво му каза?

— Уайоминг.

Марш се намръщи.

— Повярва ли ти?

— Не знам.

— Стори ли ти се, че ти е повярвал?

— Да, професоре, така мисля.

— Така мислиш?

— Доста съм сигурен, професоре.

Марш се загледа в посоката, в която се отдалечаваше мъжът. Гарата все още беше пълна с хора и оживена. Звуците отекваха в залата, чуваха се свирките на заминаващите влакове.

— Предупредих те да не говориш с непознати — каза професорът. — Този, който те заговори, беше любимият надзирател на Коуп, Джо Бенедикт, от Флота. Брутален главорез в човешки образ. Ако си му казал, че отиваме в Уайоминг, всичко е наред.

— Тоест няма да пътуваме за Уайоминг?

— Няма — отговори Марш. — Ще пътуваме за Колорадо.

— Колорадо?

— Разбира се — каза Марш. — Колорадо е най-добрият източник на фосили в Запада, макар че не можеш да очакваш глупак като Коуп да го знае.

Пътуване на Запад

Железницата „Чикаго и Норт Уестърн“ ги пренесе над река Мисисипи при Клинтън, Айова, по железен мост с дванайсет свода, дълъг почти миля. Студентите се развълнуваха, когато пресичаха най-голямата река в Америка, но след като калната ивица остана зад гърба им, летаргията се върна.

Айова беше покрита с полегати ниви, почти без забележителности и интересни обекти. През прозорците нахлуваше суха горещина, заедно с някое и друго насекомо или пеперуда. Мрачно потно отегчение се спусна над групата.

Джонсън се надяваше да види индианци, но нямаше никакви. Един пътник до него се засмя:

— Тук няма индианци от четирийсет години, от войните на Черния ястреб. Ако искаш индианци, трябва да отидеш на запад.

— Това не е ли Западът? — попита Джонсън.

— Още не. Западът е оттатък Мисури.

— Кога ще минем Мисури?

— След Сидър Рапидс. Половин ден път.

Обаче откритата прерия и преминаването на Мисисипи вече оказваха влияние върху пътниците. На всяка гара и станция за зареждане на локомотива на перона слизаха мъже и стреляха с пистолети по прерийни кучета и птици. Птиците се издигаха с крясъци във въздуха, малките гризачи се скриваха в дупките си. Никой не улучи нищо.

— Да — обади се един пътник. — Вече усещат откритите пространства.

За Джонсън откритите пространства бяха извънредно отегчителни.

Студентите се забавляваха, доколкото могат, с игри на карти и домино, но битката със скуката беше обречена. Известно време слизаха на всяка гара и се разхождаха, но скоро и гарите станаха монотонно еднакви, така че повечето оставаха по местата си във влака.

На Сидър Рапидс влакът имаше два часа престой и Джонсън реши да се разтъпче. Сви зад ъгъла на миниатюрната гара, която беше построена в края на пшеничена нива, и видя Марш да разговаря тихо с белязания мъж, човека на Коуп, Джо Бенедикт, от Флота. Държаха се като стари познати. След малко Марш бръкна в джоба си и подаде нещо на Бенедикт. Джонсън видя отблясък на злато на слънчевата светлина. Скри се зад ъгъла, преди да го видят, и бързо се върна във влака.

Когато влакът потегли, Джонсън се обърка още повече, защото Марш веднага дойде и седна до него.

— Питам се къде ли ще отиде Коуп това лято — каза професорът, като че ли мислеше на глас.

Джонсън не отговори.

— Питам се къде ли ще отиде Коуп — повтори Марш.

— Много добър въпрос — съгласи се Джонсън.

— Съмнявам се да отиде в Колорадо като нас.

— Не мога да знам. — Джонсън започваше да се отегчава от тази игра и си позволи да погледне професора право в очите, без да отмества поглед.

— Разбира се, че не — каза Марш. — Разбира се, че не.

Прекосиха Мисури в ранна вечер при Каунсъл Блъфс, крайна гара за Чикаго и Норт Уестърн“. От другата страна на моста, откъм Омаха, щеше да ги поеме „Юнион Пасифик“, която стигаше чак до Сан Франциско.

Гарата на „Юнион Пасифик“ представляваше голям открит от всички страни навес и беше пълна с пътници от най-долнопробен вид. Имаше груби мъже, боядисани жени, гранични бандити, джебчии, войници, разплакани деца, амбулантни търговци, лаещи кучета, крадци, баби и дядовци, майстори на стрелбата — объркана човешка гмеж, ентусиазирана от треската на неизвестното.

— От Черните хълмове са — обясни Марш. — Тук се екипират и оборудват, после заминават за Шайен и форт Ларами, за да продължат на север, към Черните хълмове, за да търсят злато.

Студентите, нетърпеливи да видят „истинския Запад“, бяха във възторг и си въобразяваха, че и самите те са станали по-истински.

Въпреки трескавата възбуда обаче Джонсън реши, че гледката е тъжна. В дневника си записа: „Надеждите на човечеството за богатство и слава, или поне за личен комфорт, могат да те вкарат в заблуда много лесно! Защото, разбира се, само шепа хора от тези тук ще открият това, което търсят. Останалите ще се сблъскат с разочарование, трудности и болести, може би гладна смърт, индианци или бандити, които дебнат изпълнените с надежда пионери“.

И добави иронична бележка: „Радвам се от сърце, че не отивам към опасните и несигурни Черни хълмове“.

Западът

След Омаха започваше истинският Запад и всички във влака отново бяха обзети от нетърпелива възбуда, укротявана от съветите на по-възрастните пътешественици. Не, нямало да видят бизони — през седемте години, откакто била открита трансконтиненталната линия, бизоните изчезнали от прериите около релсите, а и легендарните огромни стада бързо се топели и изчезвали.

След това се чу възбуден вик: „Индианци!“

Спуснаха се към другата страна на вагона и залепиха лица за стъклата. Видяха в далечината три типита, около които пасяха пет-шест коня, и тъмни очертани като силуети фигури, изправени и загледани в минаващия влак. След това индианците изчезнаха зад поредния хълм.

— От кое племе бяха тези? — попита Джонсън. Седеше до асистента на Марш Гал.

— Вероятно пони — отговори Гал безразлично.

— Враждебни ли са?

— Могат да са.

Джонсън си спомни майка си.

— Ще видим ли още индианци?

— О, да — каза Гал. — Там, където отиваме, има много.

— Наистина?

— Да. И може би са ядосани. Скоро в Черните хълмове ще започне открита война със сиуксите.

Федералното правителство беше подписало договор със сиуксите през 1868 г. и като част от този договор дакота получаваха изключителни права над Черните хълмове — място, свещено за тях.

— Този договор е излишно благоприятен за индианците — отбеляза Гал. — Правителството даже се съгласи да премахне всички фортове и предни постове от региона.

А регионът беше огромен, защото през 1868 г. териториите Уайоминг, Монтана и Дакота все още изглеждаха далечни и непристъпни пущинаци. Никой във Вашингтон не си бе дал сметка колко бързо Западът ще започне да се отваря. Само година след подписването на договора започна да работи трансконтиненталната железница и с нея само за дни можеше да се стигне до места, до които преди това се пътуваше със седмици при много тежки условия.

Дори и така земите на сиуксите можеха да си останат незасегнати, ако по време на рутинно проучване през 1874 Къстър не бе попаднал на злато в Черните хълмове. Новите златни находища, открити по време на национална криза, бяха неустоими.

— Дори и в най-добри времена — отбеляза Гал — няма начин да държиш хората настрана от златото. Това си е факт.

Въпреки забраната на правителството златотърсачите се промъкнаха в свещените Черни хълмове. Армията предприе експедиции през 1874-та и 75-а, за да ги прогони, сиуксите ги убиваха където ги откриваха. Те обаче продължаваха да се стичат там, все повече и повече.

Убедени, че договорът е бил нарушен, сиуксите поеха по пътя на войната. През май 1876 правителството нареди на армията да потуши въстанието им.

— Значи индианците са в правото си? — попита Джонсън.

Гал сви рамене.

— Не можеш да спреш прогреса и това също е факт.

— Ние близо ли ще сме до Черните хълмове?

Гал кимна.

— Доста близо.

Разбиранията на Джонсън за географията открай време бяха смътни и той пусна въображението си на свобода. Загледа се в безкрайните равнини, които изведнъж му се сториха още по-пусти и непривлекателни.

— Колко често индианците нападат бели хора?

— Ами… непредсказуеми са — отговори Гал. — Като дивите животни: никога не знаеш какво ще направят, защото са диваци.

Западно от Омаха влакът започна да се изкачва едва доловимо и постоянно, след като навлезе във високите равнини в подстъпите към Скалистите планини. Тук имаше повече животни — прерийни кучета, по някоя антилопа, койоти, които подтичваха в далечината пред залеза. Градовете станаха по-малки, по-самотни: Фримонт, Кърни Джънкшън, Алкали, Огалала, Джулсбърг и накрая обвития в лоша слава Сидни, където кондукторът предупреди студентите да не слизат, „ако ценят живота си“.

Разбира се, всички слязоха, за да разгледат.

Видяха редица дървени магазини, град, състоящ се, написа Джонсън, „почти изцяло от търговци на оборудване и инструменти, конюшни и барове, които въртят бърза търговия. Сидни е градът най-близо до Черните хълмове и е пълен с емигранти, според повечето от които цените са възмутително високи. Репутацията на града като свърталище на главорези и убийци не се потвърди пред нас, но все пак бяхме там само час“.

Разочарованието им не продължи дълго, защото влакът на „Юнион Пасифик“ забърза на запад, към още по зловещо свърталище на порока и престъплението: Шайен, територия Уайоминг.

При влизането в Шайен пътниците започнаха да зареждат револверите си.

Кондукторът дръпна Марш настрана и му препоръча да наеме водач, който да ги преведе безопасно през града.

„Това начало — написа Джонсън — предизвика у нас почти приятно нервно очакване, защото си представяхме беззаконно и диво място, което се оказа точно това — плод на нашето въображение“.

Шайен всъщност беше доста подредено и улегнало градче, с множество тухлени сгради, наред с дървените, но все пак не напълно мирно. Имаше едно училище, два театъра, пет църкви и двайсет бара, в които се играеха хазартни игри.

Както отбелязва един наблюдател, „хазартът в Шайен съвсем не е забавление или отдих, а се е превърнал в достойна и легитимна професия — на която са отдадени девет десети от населението, било то постоянно или приходящо“.

Игралните зали бяха отворени денонощно и осигуряваха основните доходи на града. Някаква представа за бизнеса им дава фактът, че собствениците плащаха по 600 долара на игрална маса годишно за лиценз, а във всяко заведение имаше между шест и дванайсет маси със зелен плат.

Ентусиазмът към хазарта не беше чужд на повечето студенти, които се настаниха в хотел „Интер-Оушън“ в Шайен, в който Марш предварително беше уредил специална цена. Макар да беше най-добрият хотел в града, той, отбеляза Джонсън „е налазена от хлебарки дупка, по чиито стени нагоре и надолу тичат плъхове и цвъртят непрекъснато“. Независимо от всичко всеки студент получи самостоятелна стая и след известно време в горещите вани всички бяха готови за нощ в града.

Нощ в Шайен

Тръгнаха боязливо в група — дванайсет прилежни момчета от Изтока, все още с високи яки и филцови шапки, — за да обикалят от бар на бар с цялата невъзмутимост, която успяха да мобилизират. Защото градът, който им се бе сторил разочароващо питомен през деня, през нощта придоби определено зловещ привкус.

На жълтата светлина от прозорците на заведенията се движеше шарена тълпа от каубои, бандити, комарджии и главорези, които ги оглеждаха с удивление. „Тези отрепки ще те убият както ти се усмихват“ — каза един от студентите мелодраматично. Усещаха непривичната тежест на револверите на бедрата си и ги подръпваха и наместваха.

Един мъж ги спря и им каза:

— Приличате ми на свестни момчета. Ще ви дам един приятелски съвет. В Шайен не пипайте оръжието си, ако няма да го използвате. Тук хората не те гледат в лицето, а в ръцете, а и цяла нощ се пие доста.

На дъсчената платформа за разходки нямаше само главорези. Минаха и покрай няколко nymphs du pave, тежко боядисани, които им подвикваха предизвикателно от тъмни входове. Общо взето го намираха екзотичен и вълнуващ — първия им досег с истинския Запад, опасния Запад, който чакаха с такова нетърпение. Влязоха в няколко бара, опитаха силния алкохол, поиграха кено и 21. Един от студентите извади джобен часовник.

— Наближава десет, а още не сме видели стрелба — каза той с леко разочарование.

След минути видяха и престрелка.

— Стана изумително бързо — отбеляза Джонсън.

„В един миг гневни викове и ругатни. В следващия — шум от падащи столове и мъже, които се спасяват, докато двамата участници си ръмжат един на друг, макар да са само на ръка разстояние. Бяха комарджии, от най-закоравелите. „Хайде, действай тогава" — каза единият и докато другият посегне към револвера си, го застреля право в корема. Появи се голям облак черен дим, улученият залитна назад от удара на куршума, а дрехите му се запалиха заради близкото разстояние. Започна да кърви обилно, да стене неразбираемо, около минута потрепваше, после умря. Някои от другите изведоха стрелеца навън. Извикаха градския шериф, но докато дойде, повечето играчи се бяха върнали на местата си по масите и към прекъснатата преди малко игра".

След тази хладнокръвна демонстрация студентите — изпаднали в шок — изпитаха облекчение, когато чуха музика от театъра в съседство. Когато неколцина от играещите станаха от местата си, за да идат да гледат представлението, те ги последваха към следващата атракция.

И там, неочаквано, Уилям Джонсън се влюби.

Театър „Гордостта на Париж“ беше двуетажна триъгълна конструкция със сцена в широкия край, маси на пода и балкони високо по стените от двете страни. Местата на балконите бяха най-скъпи и желани, макар да бяха най-далече от сцената, така че купиха билети за тях.

Представлението, отбеляза Джонсън, се състоеше от „пеене, танцуване и размахване на фусти, най-груба форма на забавление, но събралите се зрители го посрещаха с такива ентусиазирани възгласи, че удоволствието им постепенно зарази нашите по-изискани вкусове“.

Скоро научиха стойността на местата на балкона, защото от тавана висяха трапеци, на които започнаха да се люлеят млади жени с оскъдни костюми и мрежести чорапи. Докато жените се извиваха напред и назад, мъжете от балконите мушкаха банкноти в гънките на костюмите им. Момичетата като че ли познаваха много от посетителите и високо във въздуха се разменяха добронамерени реплики от рода: „Къде са ти ръцете, Фред!“ и „Каква голяма пура имаш, Клем“, както и други мили закачки.

Един от студентите изсумтя: „Не са по-добри от проститутки“, но останалите харесваха спектакъла, подвикваха и мушкаха банкноти като всички останали, а момичетата, щом видяха новите лица и източните дрехи, направиха така, че по-често да се приближават до техния балкон.

Забавляваха се много добре, после момичетата горе се смениха с нови и люлеенето започна пак, а едно от новите се приближи до балкона им. Джонсън се засмя, посегна да извади нова банкнота и тогава погледите им се срещнаха. Грубите звуци от театъра изчезнаха, времето като че ли спря, а той като че ли не виждаше нищо освен тъмната дълбочина на очите й и не чуваше нищо освен блъскането на сърцето си.

Казваше се Лусиен.

— Френско е — обясни тя, докато бършеше лъскавата пот по раменете си.

Бяха долу, седяха на една от масите, където момичетата имаха позволение да изпият по напитка с клиентите между представленията. Другите студенти се бяха върнали в хотела, но Джонсън остана, с надеждата Лусиен да излезе, което и стана. Дойде право на неговата маса.

— Ще ми поръчаш ли питие?

— Каквото поискаш — отвърна Джонсън. Тя поръча уиски, той също. След това я попита как се казва и тя му каза.

— Лусиен — повтори Джонсън. — Лусиен. Прекрасно име.

— Много момичета в Париж се казват Лусиен — обяви тя и продължи да бърше потта. — Ти как се казваш?

— Уилям — отговори той. — Уилям Джонсън.

Кожата й грееше в розово, косата й беше катраненочерна, очите — тъмни и палави. Той беше омагьосан.

— Приличаш на джентълмен — каза тя и се усмихна. Усмихваше се със затворена уста, без да се виждат зъбите й. Това й придаваше някаква тайнственост и самостоятелност. — Откъде си?

— От Ню Хейвън — каза той. — Е, израснах във Филаделфия.

— На Изток? Мина ми през ум, че си различен. Личи си по дрехите.

Той се притесни, че това може да не й хареса, и изведнъж се оказа, че не знае какво да каже.

— Имаш ли си любима на Изток? — попита тя невинно и така помогна да продължи разговорът.

— Аз…

Млъкна, после реши, че е най-добре да й каже истината.

— Ужасно харесвах едно момиче във Филаделфия, преди няколко години, но тя не изпитваше същото към мен. — Погледна я в очите. — Но това беше… беше много отдавна.

Лусиен не отмести очи от неговите и му се усмихна нежно, а той си каза, че трябва да измисли какво да каже.

— Ти откъде си? — попита я. — Нямаш френски акцент.

Може би беше дошла от Франция като дете.

— От Сейнт Луис. Лусиен е само сценично име — отговори тя весело. — Мистър Бърлоу, собственикът, иска всички от шоуто да сме с френски имена, защото театърът е „Гордостта на Париж“, нали? Той е много добър.

— Отдавна ли си в Шайен?

— О, не — отговори тя. — Преди бях в един театър във Вирджиния Сити, където играехме истински пиеси, от английски автори и така нататък, но го затвориха заради тиф миналата зима. Тръгнах да се прибера, за да видя майка ми, но имах пари само колкото да стигна тук.

Засмя се и Джонсън видя, че от един от предните й зъби е отчупено парченце. Това малко несъвършенство го накара да се влюби в нея още повече. Явно беше независима жена, която сама си проправя път в живота.

— Ами ти? — попита тя. — Към Черните хълмове ли си тръгнал? Да търсиш злато?

Той се усмихна.

— Не. Пътувам с група учени, които търсят фосили. — По лицето й мина сянка. — Вкаменелости. Стари кости — обясни той.

— Можеш ли да изкарваш добри пари от това?

— Не, не. Заради науката е — отговори той.

Лусиен сложи топла длан на ръката му и от докосването през тялото му премина тръпка.

— Знам ви вас, златотърсачите — каза тя заговорнически. — Знам, че имате тайни. Няма да кажа на никого.

— Наистина търся фосили.

Лусиен се усмихна пак и смени темата.

— Колко време ще си в Шайен?

— Уви, само една нощ. Утре трябва да продължим на запад.

Тази мисъл вече го изпълваше със сладка болка, но тя като че ли не се вълнуваше особено дали заминава, или не. Съвсем делово каза:

— След час имам още едно шоу, после ще стоя с клиентите още час, но след това съм свободна.

— Ще те чакам — каза й той. — Ще те чакам цяла нощ, ако искаш.

Лусиен се наведе към него и го целуна леко по бузата.

— Ще дойда — каза и тръгна през пълната зала, където други мъже очакваха компанията й.

Остатъкът от вечерта мина неусетно, като сън. Джонсън не изпитваше умора и беше щастлив, че я чака, докато свърши с представленията си. Срещнаха се пред театъра. Тя беше със семпла рокля от тъмен памук. Улови ръката му.

Мъж мина покрай тях на тротоара и попита в тъмнината:

— Ще те видя ли по-късно, Люси?

— Не днес, Бен. — Тя се засмя. Джонсън се обърна, за да изгледа мъжа ядосано, но тя обясни: — Това е чичо ми. Грижи се за мен. Къде си отседнал?

— В „Интер-Оушън“.

— Не можем да отидем там — каза тя. — Следят строго кой влиза в стаите.

— Ще те изпратя до вас — каза Джонсън.

Тя го изгледа странно, после се усмихна.

— Това е много мило.

Докато крачеха, облегна глава на рамото му.

— Уморена ли си?

— Малко.

Нощта беше топла, въздухът — приятен. Джонсън усещаше как го изпълва някакво спокойствие.

— Ще ми липсваш — каза й.

— О, и ти на мен.

— Обаче ще се върна.

— Кога?

— Към края на август, някъде там.

— Август — повтори тя тихо. — Август.

— Знам, че е много време…

— Не е толкова много…

— Тогава обаче ще мога да остана повече. Ще оставя групата и ще остана при теб, какво ще кажеш?

Тя се отпусна на рамото му.

— Ще е чудесно. — Продължиха напред мълчаливо. — Ти си мил, Уилям — каза му тя след малко. — Ти си много мило момче.

И спря и съвсем непринудено го целуна по устните, там, в топлия западен мрак на Шайен, дълбоко, както никога не го бяха целували. Джонсън имаше чувството, че ще умре от удоволствието.

— Обичам те, Лусиен — изтърси. Думите просто се появиха, неканени, неочаквани. Но беше истина. Чувстваше го с цялото си тяло.

Тя го погали по бузата.

— Ти си мило момче.

Той нямаше представа колко дълго стоят така, един срещу друг в тъмнината. Целунаха се пак, после трети път. Джонсън остана без дъх.

— Да вървим, хайде — каза той накрая.

Тя поклати глава.

— Ти се прибирай вече. Връщай се в хотела.

— По-добре да те изпратя до вкъщи.

— Не — каза тя. — Утре ще пътуваш. Трябва да поспиш.

Джонсън се огледа.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Ще се оправя.

— Наистина ли?

Лусиен се усмихна.

— Наистина.

Джонсън направи няколко крачки назад, към хотела, спря и се обърна.

— Не се тревожи за мен — извика Лусиен и му прати въздушна целувка.

Той й я върна и продължи по пътя си. На следващата пресечка се обърна, но нея я нямаше.

В хотела съненият служител на рецепцията му даде ключа и попита:

— Хубава вечер, сър?

— Чудесна — отговори Джонсън. — Абсолютно чудесна.

Сутрин в Шайен

Джонсън се събуди в осем, освежен и развълнуван. Погледна през прозореца към равния град, квадратни сгради, изникнали в равнината. Според всички критерии трябваше да е грозна гледка, но за него беше прекрасна. Денят също беше чудесен, ясен и топъл, с пухкавите бели облачета, така характерни за Запада.

Наистина, нямаше да види красивата Лусиен много седмици напред, до връщането си, но този факт само добавяше сладостна острота на настроението му, така че беше в чудесно разположение на духа, когато слезе в трапезарията, където групата на Марш беше инструктирана да се събере за закуска.

Там нямаше никого.

Имаше дълга маса за голяма група, но беше отрупана с използвани чинии и един келнер ги прибираше.

— Къде са всички? — попита Джонсън.

— Кой имаш предвид?

— Професор Марш и студентите му.

— Няма ги — отговори келнерът.

— Къде са?

— Тръгнаха, преди час и повече.

Думите стигнаха до съзнанието му бавно.

— Професорът и студените са тръгнали?

— Отидоха да хванат влака в девет.

— Какъв влак в девет?

Келнерът изгледа Джонсън с досада.

— Чака ме много работа — каза и продължи да дрънка с чиниите.

Куфарите и оборудването за експедицията бяха складирани в голяма стая на партера в хотела, зад рецепцията.

Пиколото отключи вратата — стаята беше празна, ако не се брояха сандъците с фотографското оборудване на Джонсън.

— Заминали са!

— Липсва ли ви нещо? — попита пиколото.

— Не, не, всичко мое е тук. Хората обаче са заминали.

— Сега започвам работа — каза момчето с извиняващ се тон. Беше на шестнайсет. — Може би трябва да попитате на рецепцията.

— О, да, мистър Джонсън — каза мъжът на рецепцията. — Професор Марш каза да не ви будим, когато заминаха. Каза, че напускате експедицията тук, в Шайен.

— Казал е това?

— Че напускате експедицията.

Джонсън усети пристъп на паника.

— Защо го е казал?

— Наистина не знам, сър.

— Какво ще правя сега? — попита Джонсън гласно.

Отчаянието, изглежда, пролича в гласа и по лицето му. Мъжът на рецепцията го изгледа съчувствено и каза:

— В трапезарията сервират закуска още половин час.

Джонсън нямаше апетит, но се върна в трапезарията и седна на малка странична маса. Келнерът още разчистваше чиниите от голямата. Джонсън го наблюдаваше и си представяше групата на Марш и студентите, възбудените им гласове, говорещи едновременно, готови за път… Защо го бяха оставили? Каква възможна причина би могло да има?

Пиколото приближи.

— От експедицията на Марш ли сте?

— Да.

— Професорът попита дали може да седне при вас за закуска.

За миг Джонсън помисли, че в края на краищата всичко е грешка, че професорът не си е заминал, че хотелските служители не са разбрали, че всичко ще бъде наред.

С невероятно облекчение отговори:

— Разбира се, че може.

Миг след това ясен доста висок глас каза:

— Мистър Джонсън?

Джонсън се обърна и видя човек, когото не беше виждал никога преди — до масата застана жилав русоляв мъж с мустаци и козя брадичка. Макар дрехите му да бяха скъпи и добре скроени, създаваше впечатление за небрежност към външния си вид, дори безразличие. Очите му бяха живи и умни. Изглеждаше развеселен.

— Може ли да седна?

— Кой сте вие?

— Не знаеш ли? — попита мъжът още по-развеселен. Протегна ръка. — Аз съм професор Коуп.

Джонсън забеляза, че ръкостискането му е здраво и уверено, пръстите му бяха изцапани с мастило.

Джонсън се втренчи в него и скочи на крака. Коуп! Самият Коуп! Тук, в Шайен!? Коуп му посочи да седне и махна на келнера да донесе кафе.

— Не се тревожи — каза после. — Не съм чудовището, което си чувал да описват. Това чудовище съществува единствено в болния мозък на мистър Марш. Поредното му грешно описание на природата. Трябва да си забелязал, че този човек е параноик и е толкова потаен, колкото и дебел, и винаги си въобразява най-лошото за всички. Още кафе?

Джонсън кимна вдървено. Коуп му наля кафе.

— Ако още не си поръчал, препоръчвам ти свинското задушено. Ям го всеки ден. Просто ястие, но готвачът знае как да го приготвя.

Джонсън промърмори, че ще вземе от задушеното. Келнерът се отдалечи.

Коуп се усмихна.

Определено не приличаше на чудовище.

Бърз, енергичен, може би нервен — но не чудовище. Напротив — у него имаше някакъв младежки, дори детински ентусиазъм, но също така излъчваше решителност и компетентност. Приличаше на човек на делата.

— Какви са плановете ти сега? — попита Коуп весело и разбърка лъжица черна меласа в кафето си.

— Не бива да разговарям с теб.

— Това едва ли е нужно, след като старият заговорник те изостави. Какво смяташ да правиш сега?

— Не знам. Нямам планове. — Джонсън огледа почти празната трапезария. — Като че ли се оказах разделен от групата ми.

— Разделен? Той те заряза.

— Защо? — зачуди се Джонсън.

— Решил е, че си шпионин, разбира се.

— Но аз не съм шпионин.

Коуп се усмихна.

— Знам това, Джонсън, и ти го знаеш. Всички го знаят, освен мистър Марш. Това е едно от хилядите неща, които не знае, но приема, че знае.

Джонсън беше объркан и това вероятно бе проличало на лицето му.

— Коя фантазия ти пробута за мен? — продължи Коуп, все още развеселен. — Побойник на жени? Крадец? Прелюбодеец? Убиец с брадва?

Всичко това като че ли го забавляваше.

— Няма високо мнение за теб.

Намастилените пръсти на Коуп се раздвижиха във въздуха в пренебрежителен жест.

— Марш е безбожник, който се е откъснал от всякакви котви. Умът му е активен и болен. Познавам го от доста време. Всъщност някога бяхме приятели. И двамата учихме в Германия по време на Гражданската война. После заедно копаехме фосили в Ню Джърси. Това обаче беше отдавна.

Донесоха храната. Джонсън си даде сметка, че е гладен.

— Така е по-добре — отбеляза Коуп, докато го гледаше как се храни. — Добре. Разбирам, че си фотограф. Нужен ми е фотограф. Пътувам на запад, за да търся кости от динозаври, с група студенти от университета на Пенсилвания.

— Точно като професор Марш — каза Джонсън.

— Не съвсем като професор Марш. Ние не пътуваме навсякъде със специални цени и услуги от страна на властите. И моите студенти не са подбрани според богатството и контактите им, а според интереса им към науката. Нашата експедиция не е самохвалеща се рекламна шумотевица, а е сериозно начинание. — Коуп млъкна за момент, вгледа се в съсредоточеното лице на Джонсън. — Ние сме малка група и няма да ни е леко, но си добре дошъл да се присъединиш към нас, ако искаш.

Така Уилям Джонсън се оказа, по обедно време, на перона на гарата на Шайен, със струпано от едната му страна оборудване, за да се качи на влака в западна посока задно с групата на Едуард Дринкър Коуп.

Експедицията на Коуп

Веднага се виждаше, че групата на Коуп не притежава военната прецизност, характерна за всяко начинание на Марш.

Хората му се събраха на гарата един по един и по двама — най-напред Коуп и очарователната му съпруга, Ани, която поздрави Джонсън топло и отказа да говори лошо за Марш въпреки подканянията на мъжа си.

После мъж с гръден кош като варел, на двайсет и шест, казваше се Чарлз X. Стърнбърг, ловец на фосили от Канзас, който беше работил с Коуп и предната година. Чарли Стърнбърг куцаше леко в резултат на инцидент в детските му години. Не можеше да се ръкува, защото имаше гнойна фистула на дланта и понякога изпадаше в пристъпи на малария, но иначе беше невероятно компетентен и пълен с жлъчен хумор.

После още един млад мъж, Дж. С. Айзък („Дж. С. значи само Дж. С., и толкова), който изпитваше страх от индианци — преди месец и половина бил с група приятели и червенокожите ги нападнали. Останалите били застреляни и скалпирани, само той успял да се измъкне, но останал с дълбок страх и тик на лицето, около очите.

Имаше трима студенти — Лиандър Дейвис, по прякор Жабата — възпълно момче, астматик, с очила и изпъкнали очи. Жабата се интересуваше много от индианските общества и изглежда, знаеше много за тях. После Джордж Мортън, съсухрен мълчалив млад мъж от Йейл, който непрекъснато скицираше нещо и заявяваше, че ще стане художник или свещеник като баща си. Още не бил сигурен кое. Мортън беше вглъбен и доста намръщен и Джонсън не го хареса особено.

И накрая Харолд Чапман от Пенсилвания — умен приказлив младеж, който проявяваше интерес към костите. След като го представиха на Джонсън, почти веднага отиде да рови в купчина бизонски кости, струпани край перона на гарата.

Любимка на Джонсън от групата беше хубавата мисис Коуп, която беше всичко друго, но не и заблуденото същество, за което говореше Марш. Тя щеше да ги придружи само до Юта. След това шестимата мъже — с Джонсън ставаха седем — щяха да продължат до река Джудит в Северна Монтана, за да търсят вкаменелости от креда.

— Монтана! — възкликна Джонсън, който си спомни думите на Шеридан да стоят настрана от Монтана и Уайоминг. — Наистина ли искате да отидете в Монтана?

— Да, разбира се, там е невероятно интересно — отговори Коуп със сияещо от ентусиазъм лице. — Никой не е стъпвал там, откакто Фердинанд Хейдън откри района в 55-а година и отбеляза наличие на големи количества фосили.

— Какво е станало с Хейдън? — попита Джонсън.

— О, подгониха го чернокраките — отговори Коуп. — Трябваше да бяга, за да оцелее.

И се разсмя.

На запад с Коуп

Джонсън се събуди в мастилена тъмнина. Влакът все така тракаше. Младежът извади джобния си часовник. Показваше десет. За момент си помисли, че е десет вечерта. После тъмнината се разпръсна от лъч ярка светлина, после още един и още един, после светлина и тъмнина започнаха да се редуват в спалното купе — влакът минаваше под дълги противоснежни заслони в Скалистите планини. Видя снежни преспи в края на юни — бяха толкова бели, че го заслепяваха.

Десет часът! Облече се набързо, изскочи от купето и попадна на Коуп, който гледаше през прозореца и нетърпеливо барабанеше с изпоцапаните си пръсти по перваза.

— Съжалявам, че се успах, професоре, ако някой ме беше събудил, щях…

— Защо? — учуди се Коуп. — Какво значение има, че си се успал?

— Ами, искам да кажа, толкова е късно…

— Все още имаме два часа път до Солт Лейк — каза Коуп. — Ти спа, защото си уморен, което е чудесна причина да се наспиш. — Коуп се усмихна. — Да не си помисли, че и ние ще те оставим?

Объркан, Джонсън млъкна. Коуп продължи да се усмихва. Тогава, след миг, се наведе над скицника на коленете си, взе писалката си и започна да рисува с изцапаните си с мастило пръсти. Без да вдига очи, каза:

— Струва ми се, че мисис Коуп е уредила каничка кафе.

Същата вечер Джонсън записа в дневника си:

„Коуп скицира цялата сутрин, което прави много бързо и с талант. Научих много за него от другите. Бил е дете чудо, написало първата си научна работа на шестгодишна възраст и сега (на 36 е, струва ми се) е автор на около 1000 статии. Носят се слухове, че имал любовна връзка преди сегашния си брак, която била прекратена, след което пътувал до Европа, където се запознал с много от известните природоизпитатели. Срещнал Марш за първи път в Берлин, после разменяли писма, ръкописи и снимки. Също така бил специалист по змиите, влечугите и земноводните като цяло, както и рибите. Стърнбърг и студентите (без Мортън) са му предани. Той е квакер и миролюбив до дъното на душата си. Има дървени изкуствени зъби, които удивително приличат на истински — нямаше да се досетя. В това отношение — и в почти всяко друго — е коренно различен от Марш. 

Докато Марш се движи пипнешком, Коуп е брилянтен; докато Марш заговорничи, Коуп е честен; докато Марш е потаен, Коуп е свободен. Във всяко отношение професор Коуп показва повече човечност от съперника си. Професор Марш е отчаян вманиачен фанатик, който прави собствения си живот толкова кошмарен, колкото и живота на тези, които командва. Коуп показва уравновесеност и сдържаност и е напълно приемлив". 

Нямаше да мине много време и Джонсън щеше да приеме различно мнение за Коуп.

Влакът се спусна от Скалистите планини и стигна Солт Лейк Сити, в територията Юта.

Създаден трийсет години преди това, град Солт Лейк беше село с дървени и тухлени сгради, внимателно разположени по правоъгълна мрежа от улици, доминирано от бялата фасада на мормонския храм, сграда, написа Джонсън, „толкова главозамайващо грозна, че малко постройки в Америка могат да се надяват да я надминат“. Това мнение беше всеобщо. Горе-долу по същото време журналистът Чарлз Нордхоф я нарича „възхитително разположена и много грозна сграда“ и заключава, че „Солт Лейк не би трябвало да задържи пътуващия за удоволствие повече от ден“.

Макар Вашингтон да твърдеше, че това е територия Юта и следователно част от Съединените щати, там беше установена мормонска теокрация, както ясно личеше от мащабите и значимостта на религиозните постройки. Групата на Коуп посети храма Тайдинг Хаус и Лайън Хаус, където Бригам Йънг държеше многото си жени.

След това Коуп имаше аудиенция при президент Йънг — заведе със себе си и жена си, за да я представи на възрастния патриарх. Джонсън попита що за човек е.

— Достолепен мъж, внимателен и пресметлив. В продължение на четирийсет години мормоните са били гонени и преследвани във всички щати на Съюза, сега са си направили свой собствен щат и на свой ред преследват друговерци. — Коуп поклати глава. — Ще си помислиш, че хора, които са преживели несправедливост, няма да се отнасят несправедливо към други хора, но те го правят, и то с усърдие. Жертвите стават насилници със смразяващо кръвта самочувствие на праведници. Това е същността на фанатизма, да привлича и провокира крайни поведения. И заради това всички фанатици са еднакви, каквато и да е конкретната форма на фанатизма им.

— Да не би да казваш, че мормоните са фанатици? — попита синът на свещеника, Мортън.

— Казвам само, че религията им е направила щат, който не спира несправедливостите, а по-скоро ги институционализира. Смятат, че превъзхождат хората с друга вяра. Убедени са, че само те знаят правия път.

— Не виждам как можеш да твърдиш такова нещо… — почна Мортън, но другите се намесиха. Мортън и Коуп винаги се караха на религиозни теми и споровете им след време ставаха отегчителни.

— Защо се видя с Бригам Йънг? — попита Стърнбърг.

Коуп сви рамене.

— Засега няма известни находища на фосили в Юта, но се носят слухове за кости в източните региони, близо до границата с Колорадо. Не виждам защо да не се сприятелим, за всеки случай. — И добави: — Марш се срещна с него миналата година.

На следващия ден мисис Коуп взе влака на „Юнион Пасифик“ назад, на изток, а мъжете продължиха на север с теснолинейка до Франклин, Айдахо, „град сред алкални равнини — както отбеляза Джонсън, — който няма с какво да се похвали освен с железопътната линия и редовните дилижанси, с които човек може да си тръгне възможно най-бързо“.

Във Франклин обаче, докато Коуп купуваше билети за дилижанса, към него ненадейно се приближи градският шериф, едър мъж с малки очички.

— Арестуван си — каза той на Коуп и го улови за ръката — по обвинение в убийство.

— И кого се предполага, че съм убил? — попита Коуп стъписано.

— Баща си — отговори шерифът. — Там, на Изток.

— Това е нелепо… баща ми почина миналата година от сърдечен пристъп.

Макар да бе квакер, Коуп беше известен с буйния си темперамент и Джонсън виждаше, че полага невероятни усилия да запази спокойствие.

— Обичах баща си с цялото си сърце! Беше мил и мъдър и ми помагаше при моите объркани научни експедиции — каза той с едва сдържан гняв.

Внезапният изблик на красноречие сепна всички. Мъжете последваха Коуп и шерифа до ареста, на учтива дистанция.

Оказа се, че има федерална заповед за ареста му, заведена в територията Айдахо. Също така се оказа, че федералният шериф е в друг район и няма да се върне във Франклин преди септември.

Коуп, както се изрази градският шериф, щеше да „търка нара“ в ареста дотогава.

Коуп възрази — каза, че е професор Едуард Дринкър Коуп, американски палеонтолог. Шерифът му връчи телеграмата, на която пишеше, че „проф. Е. Д. Коуп, палеонтолог“ се издирва за убийство.

— Знам кой стои зад това — изръмжа Коуп ядосано. Лицето му беше станало пурпурно.

— Професоре, не може да… — започна Стърнбърг.

— Добре съм — прекъсна го Коуп ледено. Обърна се към шерифа. — Предлагам да платя разходите за телеграфа, за да се увериш, че обвиненията срещу мен са фалшиви.

Шерифът изплю тютюн.

— Разбира се. Ако накараш баща ти да ми пусне телеграма в отговор, ще ти се извиня.

— Не мога да направя това — каза Коуп.

— Защо?

— Казах ти вече, баща ми е покойник.

— Мислиш ме за глупак. — Шерифът сграбчи Коуп за яката и започна да го бута към килията. Беше възнаграден с поредица светкавични удари от Коуп, които го свалиха на пода. Последва поредица ритници, докато нещастният шериф не започна да се търкаля безпомощно и докато Стърнбърг и Айзък не се развикаха:

— Стига, професоре!

— Достатъчно!

— Опомни се, професоре!

След малко Айзък успя да дръпне Коуп настрана. Стърнбърг помогна на шерифа да се изправи и изтупа дрехите му от прахоляка.

— Съжалявам, обаче професорът има ужасен темперамент.

— Темперамент? Този човек е заплаха за гражданите!

— Виж, той знае, че професор Марш ти е изпратил телеграмата, заедно с подкуп, за да го арестуваш, а несправедливостта в поведението ти го ядосва.

— Не знам за какво говориш — измърмори шерифът, не особено убедено.

— Виж какво — каза Стърнбърг, — на повечето места, които професорът посещава, се сблъсква с проблеми, създадени от Марш. Съперничеството им продължава от години и двамата много лесно разпознават, когато си погаждат номера.

— Искам да се махнете от града ми — извика шерифът. — Чувате ли? Махайте се от града ми!

— С удоволствие — каза Стърнбърг.

Качиха се на следващия дилижанс.

От Франклин ги очакваше пътуване от шестстотин мили с дилижанс „Конкорд“ до форт Бентън, територия Монтана. Джонсън, който досега не бе пътувал с нищо по-изтощаващо от железопътен вагон, очакваше с нетърпение романтиката на дилижанса. Стърнбърг и останалите бяха наясно с реалността.

Оказа се кошмарно пътуване — десет мили на час, ден и нощ, без спиране, освен за храна, ужасно скъпо, по долар на човек, и изобщо ужасно. И при всяко спиране на дилижанса всички говореха за проблеми с индианците и възможно скалпиране, така че дори Джонсън да бе изпитал някакво желание да хапне вмирисаните парчета бекон от армията, гранясалото масло и хляб поне на седмица, сега изгуби всякакъв апетит.

Пейзажът беше еднакво мрачен, прахолякът — остро алкален, налагаше се да изкачват пеша всички стръмни участъци, ден и нощ — не че можеше да се спи в раздрънкания подскачащ дилижанс; запасите на Джонсън от химикали протекоха, така че в един момент „бяхме подложени на пролетен дъждец от солна киселина, която прояде димящи кръгчета по шапките на господата и изтръгна сложни ругатни от всички засегнати. Дилижансът спря, кочияшът изслуша останалите ругатни, после виновната бутилка беше запушена и отново продължихме пътя си“.

Освен тях в дилижанса пътуваше само още една жена, млада, някоя си мисис Питърсън, омъжена за армейски капитан, разквартируван в Хелена, територия Монтана. Мисис Питърсън не изглеждаше ентусиазирана, че скоро ще види съпруга си, защото често плачеше.

Често вадеше писмо, четеше го, бършеше очите си, прибираше го отново. При последното спиране на дилижанса, преди Хелена, изгори писмото и го пусна на земята, за да се разпилее пепелта му.

Когато стигнаха Хелена, мисис Питърсън беше посрещната официално от четирима армейски капитани с мрачни изражения. Отведоха я, тя крачеше вдървено между тях. Всички проследиха групата е очи.

— Сигурно е мъртъв — каза Жабата. — Заради това е всичко. Мъртъв е.

На станцията на дилижанса им казаха, че капитан Питърсън бил убит от индианци. Носеха се и слухове за неотдавнашно сериозно поражение на кавалерията от индианците. Някои твърдяха, че генерал Тери бил убит някъде по течението на река Паудър, други, че генерал Крук отървал смъртта на косъм на бреговете на Йелоустон и че получил отравяне на кръвта от стрелите, които извадили от хълбока му.

В Хелена ги посъветваха да се върнат, но Коуп нямаше такива намерения.

— Празни приказки — каза той. — Глупави приказки. Ще продължим.

И отново се качиха на дилижанса, за да изминат дългия път до форт Бентън.

Появилият се на брега на река Мисури форт Бентън бил убежище на трапери много време, още от ранните дни на територия Монтана, когато Джон Джейкъб Астор лобира в Конгреса да не се приемат никакви закони в защита на бизоните, за да не се пречи на доходоносния бизнес с кожи. В Северна Монтана се добивали и други кожи, включително боброви и вълчи. Сега обаче търговията с кожи западаше, а най-бързо развиващите се градове се намираха на юг, в минните райони Бът и Хелена, където имаше злато и мед. Форт Бентън бе преживял и по-добри дни и това си личеше.

Когато дилижансът им пристигна — на 4 юли 1876 г., - видяха, че укрепените порти са затворени и цари някакво напрежение. Войниците бяха мрачни и разстроени. Американският флаг беше издигнат на пилона само наполовина.

Коуп отиде при командващия офицер, капитан Чарлз Рансъм.

— Какъв е проблемът? — попита професорът. — Защо знамето е спуснато наполовина?

— Седма кавалерия, сър.

— Какво е станало? — попита Коуп.

— Цялата седма кавалерия под командването на генерал Къстър беше избита при Литъл Бигхорн миналата седмица. Повече от триста души са мъртви. Няма оцелели.

Форт Бентън

Джордж Армстронг Къстър си остана противоречива фигура и в смъртта, както беше и приживе.

Къстър Къдрицата винаги е бил обект на силни чувства. Завършва военната академия Уест Пойнт последен в групата си, като натрупва деветдесет и седем простъпки само за последната половин година — с три по-малко от нужните, за да бъде изключен. Дори и като кадет си създава врагове, които ще го тормозят цял живот.

Този недисциплиниран кадет обаче се превръща в брилянтен военен лидер. Момчето чудо от Апоматокс. Хубав и дързък до безразсъдство, с времето той си спечелва слава на голям борец против индианците на Запад, но репутацията му се обсъжда масово. Запален ловец, пътува с ловните си кучета навсякъде и се говори, че за тях се грижел по-добре, отколкото за хората си. През 1867 заповядва на войниците си да стрелят по дезертьорите от неговата част. Петима са ранени и Къстър им отказва медицинска помощ. Впоследствие един от тях умира.

Дори за армията това е прекалено. През юли 1867 Къстър е арестуван, изправен пред военен съд и отстранен от служба за година. Той обаче е любимец на генералите и се връща на служба след десет месеца по настояване на Фил Шеридан, като сега се бие с индианците при река Уашита, в територия Оклахома.

Къстър води 7-а кавалерия срещу вожда Черния чайник. Инструкциите, които получава, са ясни — да избие възможно най-много индианци. Самият генерал Шърман казва: „Колкото повече убием тази година, толкова по-малко ще трябва да бъдат убивани следващата година, защото колкото повече гледам тези индианци, толкова повече се убеждавам, че трябва да бъдат убивани или държани като някакъв вид просяци“.

Тази война е особено жестока. Индианците вземат за заложници бели жени и деца, които връщат срещу откуп на заселниците. Когато войници нападнат индианско селище, заложниците биват избивани веднага. Това обстоятелство оправдава светкавичната дързост, която така или иначе става запазена марка на Къстър.

След като повежда войниците си на продължителни маршове без храна и почивка, той смазва Черния чайник, когото убива, и унищожава селището му. Едва тогава си дава сметка, че индианците от околните села се събират, за да предприемат масирана контраатака, че е прекалил и че е изложил на риск войниците си. Все пак успява да се измъкне, но оставя отделение от 15 души, които смята за убити.

По-късно цялата битка се оплита в скандали. Източната преса критикува Къстър за жестокото третиране на племето на Черния чайник, като твърди, че той не е бил лош индианец, а изкупителна жертва за военни провали. Това почти сигурно не е истина. Армията критикува Къстър заради прибързаната атака и също толкова прибързаното изоставяне на откъснатото отделение. Къстър не успява да даде задоволително обяснение за поведението си пред своите критици, но смята, и с право, че е направил точно това, което армията е очаквала от него — да смаже индианците с типичната си дързост и смелост.

Личният му стил — дългата къдрава коса, ловните кучета, дрехите от еленова кожа и арогантното поведение — остават обект на одумки, както и статиите, които пише за източната преса. Къстър има особен афинитет към врага си и често пише с възхищение за индианците. Несъмнено това е източникът на несекващите слухове, че е имал дете от красива индианка след битката при Уашита.

Противоречията продължават. През 1874 тъкмо Къстър води отряд в свещените Черни хълмове и открива злато, което води до войната със сиуксите. През пролетта на 1876 отива във Вашингтон и свидетелства срещу корупцията на секретаря на войната Белнап, който получавал подкупи срещу направени доставки от всички военни постове в страната. Показанията на Къстър помагат да се започне разследване срещу Белнап, но не го правят симпатичен на администрацията на Грант, която му заповядва да остане във Вашингтон, а когато напуска града без разрешение през март, настоява да бъде арестуван.

Сега беше мъртъв, загинал в най-ужасяващото и унизително военно поражение в историята на страната, както вече го наричаха.

— Кой го направи? — попита Коуп.

— Седящия бик — отговори Рансъм. — Къстър нападнал лагера на Седящия бик без предварително разузнаване. Седящия бик имал три хиляди воини. Къстър имаше триста. — Капитан Рансъм поклати глава. — Казвам ти, Къстър щеше да бъде убит рано или късно. Беше суетен и се отнасяше зле с хората си. Изненадан съм, че не са го застреляли в гръб по време на битка, както често се случва с такива като него. Бяхме заедно край Уашита, когато нападна едно село, а после не успя да се измъкне. Спасиха го само късметът и блъфирането, но късметът един ден свършва. Почти съм сигурен, че сам е предизвикал случилото се. Сиуксите го ненавиждаха и искаха да го убият, но сега ще започне кървава война. Цялата страна ще пламне.

— Е — каза Коуп, — ние смятаме да търсим вкаменелости в земите около река Джудит.

Рансъм го изгледа изненадано.

— Аз не бих го направил.

— Има ли проблеми в басейна на река Джудит?

— Не, не конкретно, сър. Не ни е известно да има.

— Тогава?

— Сър, повечето индиански племена са на пътеката на войната. Седящия бик има три хиляди воини някъде на юг… Никой не знае къде точно са… обаче предполагаме, че ще потърсят убежище в Канада, преди да започне зимата. Това означава, че ще минат покрай Джудит.

— Няма проблем — каза Коуп. — Ще сме в безопасност няколко седмици през лятото, точно поради причините, които изреди. Седящия бик не е там.

— Сър — възрази Рансъм, — река Джудит е обща ловна територия на сиуксите и кроу. Кроу обикновено са миролюбиви, но сега ще ви убият в мига, в който ви зърнат, защото ще могат да обвинят за смъртта ви сиуксите.

— Малко вероятно е — каза Коуп. — Отиваме.

— Нямам заповед да ви спра — каза Рансъм. — Сигурен съм, че никой във Вашингтон не би си и помислил, че някой ще иска да отиде там. Равносилно е на самоубийство, сър. Аз лично не бих отишъл с по-малко от петстотин обучени кавалеристи зад гърба.

— Оценявам загрижеността ти — каза Коуп. — Ти изпълни дълга си, като ме информира. Тръгнах от Филаделфия обаче с намерението да стигна до Джудит и не бих се върнал, след като съм на по-малко от сто мили от целта. Можеш ли да ми препоръчаш водач?

— Разбира се, сър — отвърна Рансъм.

През следващите двайсет и четири часа обаче водачите мистериозно изчезнаха, също като конете, провизиите и всичко, което Коуп очакваше да намери във форт Бентън. Въпреки всичко той не униваше. Просто предлагаше още пари и още пари, докато провизиите в края на краищата не започнаха да се появяват.

Там за първи път добиха представа за фамозната желязна воля на професор Коуп. Нищо не беше в състояние да го спре. Поискаха му 180 долара, безумна сума, за стара разнебитена каруца. Той ги плати. Поискаха му още повече за четири впрегатни и четири ездитни коня, „най-калпавите животни, които някога са се събирали на едно място“, според оценката на Стърнбърг. Не искаха да му продадат храна освен боб и ориз, и евтино уиски „Червено куче“. Коуп купи, каквото можа. Похарчи цели 900 долара за мизерното си оборудване, но не се оплака нито веднъж.

Не изпускаше от поглед целта си — фосилите в басейна на Джудит.

Най-накрая, на 6 юли, Рансъм го извика в армейското укрепление. Там цареше трескаво оживление и подготовка. Рансъм каза на Коуп, че току-що е получил от Департамента на войната във Вашингтон заповед „никакви цивилни да не бъдат допускани до спорните индиански земи в територии Монтана, Уайоминг и Дакота“.

— Съжалявам, че се налага да спра плановете на групата ви, сър — каза Рансъм учтиво и остави телеграмата настрана.

— Трябва да изпълниш дълга си, разбира се — отвърна Коуп, също толкова учтиво.

Професорът се върна при хората си. Вече бяха чули новината.

— Предполагам, трябва да се върнем — каза Стърнбърг.

— Още не — отговори Коуп жизнерадостно. — Знаете ли, форт Бентън ми харесва. Мисля, че трябва да останем тук още няколко дни.

— Харесва ти форт Бентън?

— Да. Тук е приятно и хубаво. И всички се готвят за война.

Коуп се усмихна.

На 8 юли кавалерията на форт Бентън замина да се сражава със сиуксите. Колоната потегли, оркестърът засвири „Момичето, което оставих у дома“. По-късно същия ден от форта тихомълком се измъкна съвсем друга група.

Бяха, написа Джонсън, „особено разнородна компания“.

Най-отпред яздеше Едуард Дринкър Коуп, палеонтолог и милионер от Съединените щати. Вляво от него яздеше Чарли Стърнбърг, който от време на време се навеждаше, за да масажира изтръпналия си крак.

Вдясно от Коуп яздеше водачът им и съгледвач от племето шошони Малкия вятър. Малкия вятър имаше горда стойка и увери Коуп, че познава района на река Джудит като лицето на собствения си баща.

Зад тримата беше Дж. С. Айзък, който не изпускаше от очи Малкия вятър. С него бяха студентите — Леандър Дейвис, Харолд Чапман, Джордж Мортън и Джонсън.

Най-отзад беше каруцата, теглена от четирите калпави коня и карана от кочияша и готвач Ръсел Т. Хил — Сержанта. Сержанта беше дебел, обръгнал на всичко мъж, чието шкембе Коуп приемаше за знак, че умее да готви. Впечатляваше не само с размерите си и уменията си да ругае, толкова често срещани сред представителите на професията му, но също и с прякорите си, които като че ли бяха безброй. Наричаха го Черпака, Сухото, Лъжльото и Смръдльото. Хил използваше малко думи и най-често ги повтаряше отново и отново.

Така например, когато студентите го попитаха защо го наричат Черпака или Смръдльото, той неизменно отговаряше: „Ще видите достатъчно скоро“.

И когато се сблъскваше с препятствие, колкото и да е малко, винаги казваше: „Не може да стане, не може да стане“.

Най-накрая, за каруцата беше завързана Беси, кобилата, която носеше фотографското оборудване на Джонсън. Беси беше негова отговорност и той скоро я намрази.

Час след като потеглиха форт Бентън остана далече зад тях и останаха съвсем сами в Големите равнини.