Драконови зъби

Нощ в прерията

Първата нощ си устроиха лагер на място, наречено Клагет, на брега на река Джудит. Там имаше търговски пункт със защитна стена от трупи, неотдавна изоставен.

Хил сготви първата вечеря, която беше тежка, но иначе приемлива. Използваше сухи изпражнения от бизон и това обясняваше два от прякорите му: Сухото и Смръдльото. След вечеря окачи храната на едно дърво.

— Защо го правиш? — попита Джонсън.

— За да е настрана от крадливи мечки гризли — отговори Хил. — Сега се гответе за сън.

След което тропна няколко пъти с ботуши по земята, преди да легне на постелката си.

— Защо го правиш? — попита Джонсън.

— За да сплаша гърмящите змии в дупките им — отговори Хил. — Да не изпълзят през нощта да се мушнат в одеялото ми.

— Поднасяш ме — каза Джонсън.

— Не — отговори Хил. — Питай когото щеш. Вечер става хладно, а те обичат топлина, така че като нищо ще пропълзят при теб да се свият в чатала ти.

Джонсън отиде при Стърнбърг, който вече беше легнал, и попита:

— Ти няма ли да тропаш с крака по земята?

— Не — отговори Стърнбърг. — Мястото е равно, изглежда удобно и без да го заравнявам.

— Ами ако гърмящите змии пропълзят в завивките ти?

— Това се случва рядко — отвърна Стърнбърг.

— Случва се рядко? — Гласът на Джонсън се извиси тревожно.

— Не бих се безпокоил за това — каза Стърнбърг. — Просто като се събудиш утре, не ставай преди да провериш дали нямаш гости. Сутрин змиите бягат.

Джонсън потрепери.

Цял ден не бяха видели и следа от човешко присъствие, но Айзък беше убеден, че индианците са наблизо.

— Ако си имаш работа с индианец — измърмори той, — когато смяташ, че е най-безопасно, е най-малко безопасно.

Айзък настоя да оставят охрана за през нощта. Другите неохотно се съгласиха. Той щеше да поеме последната смяна, преди разсъмване.

Това беше първата нощ на Джонсън под огромния небесен купол над прерията и се оказа, че е невъзможно да заспи. Самата мисъл за гърмящи змии и мечки гризли би била достатъчна, за да не може да спи, но освен това имаше и толкова много и всевъзможни звуци — шепота на вятъра в тревата, крясъци на сови, далечен вой на койоти. Той се взираше в хилядите звезди на безоблачното небе и слушаше.

Беше буден при всяка смяна на охраната и видя как Айзък застъпва след Стърнбърг в четири сутринта. В края на краищата обаче умората взе връх и най-накрая той заспа, но почти веднага след това го разбудиха гърмежи. Айзък крещеше: „Стой! Стой! Стой!“ и стреляше с револвера си.

Всички скочиха на крака. Айзък посочи към прерията.

— Там има нещо! Виждате ли? Ей там има нещо!

Гледаха натам, но не виждаха нищо.

— Казвам ви, има човек, сам човек!

— Къде?

— Там, ей там!

Гледаха към далечния хоризонт в равнината и не виждаха абсолютно нищо.

Черпака изригна порой псувни.

— Страх го е от индианци, ама е и луд — ще му се привижда червенокож зад всеки храст, докато сме тука. Няма да ни остави да спим!

Коуп каза тихо, че ще поеме смяната, и прати другите да спят.

Щяха да минат много седмици, преди да си дадат сметка, че Айзък е бил прав.

Ако от храната на Смръдльо и пазенето на Айзък можеше да се желае още, можеше да се желае още и от разузнаването на Малкия вятър. Храбрецът от племето шошони ги заблуди и обикаляха напразно през по-голямата част от следващия ден.

Два часа след като потеглиха попаднаха на пресни конски фъшкии.

— Индианци! — простена Айзък.

Хил изсумтя презрително:

— Знаеш ли какво е това? Това са лайната на собствените ни коне и нищо друго.

— Невъзможно.

— Така ли мислиш? Виждаш ли следите от каруца ей там? — Посочи леките вдлъбнатини, където прерийната трева беше смачкана. — Искаш ли да се обзаложим, че ако сложа каруцата в тези следи, ще паснат идеално? Загубихме се, казвам ви.

Коуп застана с коня си до Малкия вятър.

— Загубихме ли се?

— Не — отговори Малкия вятър.

— А какво очакваш да каже? — изсумтя Хил. — Да си чул някога индианец да е признавал, че се е заблудил?

— Не съм чувал индианец някога да се е заблудил — вметна Стърнбърг.

— Е, тук имаме такъв, нает срещу големи пари — каза Хил. — Помни ми думата. Той никога не е стъпвал по тези места, каквото и да ти говори. И се е загубил, каквото и да ти говори.

Разговорът изпълни Джонсън със странен ужас. Цял ден яздиха под огромния небесен купол, през монотонно плоската равнина, простор без характерни белези освен някое и друго самотно дърво или храсталаци по бреговете на поток. Наистина беше „море от трева“ и също като море беше безкрайно и необозримо. Джонсън започна да разбира защо хората от Запада говорят с такава привързаност за някои ориентири — Колоната на Помпей, Туин Пийкс, Жълтите скали. Тези малко на брой разпознаваеми обекти бяха острови в безкрайния океан на прерията и да знаеш къде се намират се оказваше важна част от умението да оцеляваш.

Джонсън яздеше до Жабата.

— Може ли да сме се загубили наистина?

Жабата поклати глава.

— Индианците са родени тук. Могат да разчитат земята, както изобщо не можем да си представим. Не сме се загубили.

— Е, движим се на юг — изсумтя Черпака и примижа срещу слънцето. — Защо се движим на юг, когато всеки знае, че Джудит е на изток? Някой може ли да ми обясни?

Следващите два часа бяха напрегнати, докато не стигнаха до стари коловози от каруци, водещи на изток. Малкия вятър ги посочи.

— Това път за каруци към река Джудит.

— Ето това е бил проблемът — каза Жабата. — Не е свикнал да пътува с впрягове и е трябвало да намери път, по който може да мине нашата каруца.

— Проблемът — обади се Хил — е, че не познава района.

— Познава района — възрази Стърнбърг. — Сега сме в индианските ловни полета.

Продължиха да яздят мрачно замлъкнали.

Инциденти в равнините

По средата на огнено горещия следобед, докато Джонсън яздеше до Коуп и разговаряше с него спокойно, шапката изведнъж отлетя от главата му, макар че нямаше никакъв вятър.

Миг след това чу гърмежа.

После още и още.

Някой стреляше по тях.

— Залегни! — извика Коуп. — Залегни веднага!

Скочиха от конете и се прикриха под каруцата. В далечината видяха облак кафяв прахоляк.

— Боже! — изпъшка Айзък. — Индианци.

Далечният облак се уголеми и се раздели на силуетите на множество конници. Куршумите продължаваха да пищят във въздуха, канатата на каруцата се натроши, куршумите зашибаха тенджерите и тиганите вътре. Беси изцвили тревожно.

— Това беше, дотук сме — простена Мортън.

— Всеки момент ще чуем свистенето на стрелите — каза Айзък. — После, като приближат, ще извадят томахавките…

— Млъквай! — тросна се Коуп. Досега не беше свалил очи от облака. — Това не са индианци.

— Проклет да съм, ако не си по-голям глупак, отколкото мислех! Какви други може да…

Айзък млъкна. Сега облакът беше достатъчно близо, за да могат да видят по-добре конниците. Бяха със сини униформи.

— Пак може да се червенокожи — каза Айзък. — Облечени с армейски униформи. Униформите на Къстър. За да ни изненадат.

— Ако е така, не виждам кой знае каква изненада.

Малкия вятър присви очи и се вгледа, после каза:

— Не индианци. Имат седла.

— По дяволите! — изкрещя Черпака. — Армията! Моите момчета в синьо!

Скочи и размаха ръце. Залп от олово го накара отново да се скрие под каруцата.

Армията заобиколи каруцата с викове в индиански стил и изстрели във въздуха. Най-накрая спряха и напред излезе млад капитан, конят му пръхтеше. Капитанът насочи револвера си към налягалите под каруцата и викна:

— Излизайте, отрепки! Бог ми е свидетел, смятам да ви изтребя тук, на място, до последния боклук!

Коуп излезе, почервенял от ярост. Юмруците му бяха стиснати.

— Какво означава това безобразие?!

— Ще научиш в ада, продажнико! — изръмжа капитанът и стреля два пъти по Коуп, но конят му се изправи на задните си крака и отклони ръката му.

— Чакай, капитане! — извика един от войниците. Сега всички от експедицията на Коуп бяха изпълзели изпод каруцата. — Не приличат на контрабандисти на оръжие.

— Проклет да съм, ако не са — изръмжа капитанът. Сега видяха, че е пиян. Заваляше думите и се олюляваше опасно на седлото. — Никой освен контрабандистите не може да е на тази територия сега. Снабдяваш индианците с оръжия, а миналата седмица шестстотин от нашите момчета бяха избити от диваците. Време е отрепките да…

Коуп се окопити.

— Това е научна експедиция — каза той, — предприета с разрешение и пълномощията на капитан Рансъм от форт Бентън.

— Глупости! — изръмжа капитанът и стреля във въздуха, за да сложи препинателния знак.

— Аз съм професор Коуп от Филаделфия и съм палеонтолог на Съединените щати и…

— Цуни ме по гъза! — каза капитанът.

Коуп излезе от кожата си и скочи напред, но Стърнбърг и Айзък побързаха да се намесят.

— Професоре, овладей се!

Стърнбърг изкрещя, докато Коуп се мъчеше да се отскубне с викове:

— Дайте ми го, само ми го дайте!

В последвалата бъркотия армейският капитан стреля още три пъти и се завъртя с коня си.

— Запалете ги, момчета! Изгорете ги!

— Но, капитане…

— Казах, запалете ги! — Нови изстрели. — Изпълнявайте каквото ви казвам!

Последваха още три изстрела и Жабата падна и изкрещя:

— Улучиха ме! Улучиха ме!

Спуснаха се да му помагат. От дланта му течеше обилно кръв. Един от войниците приближи с горяща факла и сухият брезент на каруцата пламна като барут.

Опитаха да изгасят огъня, който бушуваше страховито. Конниците препуснаха в кръг около тях, а капитанът крещеше: „Дайте им урок, момчета! Дайте им урок в ада!“

После, без да престават да стрелят, се отдалечиха.

Дневникът на Коуп отбелязва лаконично:

„Преживяхме първата открита конфронтация, при това с американската кавалерия. Изгасихме огъня с минимални щети, макар че сега каруцата ни няма покривало и две от палатките ни изгоряха. Един кон беше убит, а един от студентите получи рана на дланта. Нищо сериозно, слава богу".

Същата вечер заваля. Порой, трещящи гръмотевици, които продължиха през целия следващ ден и следващата нощ. Премръзнали и треперещи, всички се свиваха под каруцата и се опитваха да поспят въпреки ослепителните мълнии, които осветяваха физиономиите им.

На следващия ден отново валеше и коловозите се разкаляха, колелата затъваха. Изминаха само две мили — мъчително, подгизнали от дъжда. Късно следобед обаче слънцето отново се показа през облаците и се стопли. Почувстваха се по-добре, особено след като изкачиха едно полегато възвишение и видяха една от великите гледки на Запада.

Стадо бизони, простиращо се докъдето поглед стига, тъмни рунтави животни в жълто-зелената прерия.

Животните бяха спокойни, ако не се броеше някое и друго изпръхтяване и мучене.

Коуп прецени, че в това стадо има поне два милиона бизони, може би и повече.

— Имате късмет, че ги виждате — каза той. — След година-две стадата като това ще са само спомен.

Айзък стана нервен.

— Където има бизони, има и индианци — каза той и настоя да устроят лагера си на възвишението.

Джонсън бе запленен от безразличието на животните към появата на хората. Дори когато Стърнбърг се отдалечи и застреля антилопа за вечеря, стадото почти не реагира. Обаче по-късно си спомняше, че Черпака попита Коуп: „Да разпрегна ли конете тази вечер?“, а Коуп погледна небето и отговори: „По-добре не“.

Междувременно одраха антилопата и установиха, че месото й гъмжи от подобни на червеи паразити. Черпака заяви, че е ял и по-лошо, но останалите решиха, че е по-добре да вечерят сухари.

Джонсън записа: „Вече ми писна от боб, при положение че ме чакат още шест седмици същото“.

Но не всичко беше черно. Нахраниха се, седнали на скалите до лагера, гледаха как стадото бизони се оцветява в червено със спускането на слънцето зад хоризонта. После, на лунна светлина, Джонсън написа: „рунтавите мучащи същества представляваха величествена гледка, простираща се миролюбиво пред очите ни. С такива мисли се отдадох на така необходимия ми сън“.

Към полунощ мълния раздра небето и заваля отново.

Пухтящи и ядосани, студентите замъкнаха постелките си под каруцата. Почти веднага дъждът спря.

Натъркаляха се на твърдата земя и опитаха да заспят отново.

— По дяволите! — изръмжа Мортън и подуши въздуха. — Каква е тази воня?

— Лежиш на конско лайно — каза Жабата.

— Боже! Наистина!

Смееха се на случилото се с Мортън, а тътенът продължаваше да боботи в ушите им. Тогава Коуп изведнъж дотича и ги срита.

— Ставайте! Бързо! Полудяхте ли? Ставайте!

Джонсън вдигна очи и видя Стърнбърг и Айзък бързо да прибират нещата им и да ги хвърлят в каруцата. Тя се задвижи над главите им, докато изпълзяха обезумели изпод нея, останали без дъх.

Черпака и Малкия вятър си крещяха нещо.

Джонсън изтича при Коуп. Косата му беше залепнала за темето от дъжда. Погледът му беше безумен. Луната над тях се носеше зад буреносни облаци.

— Какво има? — извика Джонсън, за да надвика боботещата буря. — Защо се местим?

Коуп го избута грубо настрана.

— Застани зад скалите! Прикрийте се зад скалите!

Айзък вече беше откарал каруцата близо до стърчащата скала, а Черпака се бореше с конете, които пръхтяха и се дърпаха разтревожени. Студентите се спогледаха в недоумение.

И тогава Джонсън си даде сметка, че боботенето не е от бурята. Бяха бизоните.

Подплашени от трясъка на мълнията, животните препускаха покрай хората като мокра плътна река от козина, която течеше от двете страни на скалите. Бяха изпоцапани със сериозни количества кал — за Джонсън това беше особено усещане, защото написа: „Калта покри дрехите ни, косите ни, лицата ни, натежахме, защото се превърнахме в хора от кал, докато накрая не се превихме под огромната й тежест“.

След време не виждаха нищо и само можеха да слушат тътена на копитата, пръхтенето и мученето, докато тъмните силуети се нижеха покрай тях сякаш безкрайно. Изглеждаше като че ли наистина няма да свърши.

Всъщност стадото препуска покрай тях два часа.

Когато Джонсън се събуди, всичко го болеше, тялото му беше вдървено. Не можеше да си отвори очите. Докосна лицето си, усети кората кал, обели я.

„Посрещна ме гледка на пълно опустошение — спомня си той по-късно, — сякаш ни бе ударил ураган или вихрушка. Докъдето стигаше поглед имаше само стъпкана кал и нашата жалка човешка група трябваше да си проправи път през нея. Каквото от оборудването на лагера беше защитено от скалите, оцеля. Всичко останало беше съсипано. Две палатки бяха стъпкани в калта толкова дълбоко, че не можахме да ги намерим, тежки тенджери и тигани бяха изкривени и смачкани от хиляди копита, видях скъсани останки от жълта риза, изкривена и счупена карабина“.

Бяха отчаяни, особено Джордж Мортън, който сякаш изпадна в дълбок потрес. Черпака искаше да се връщат, но както винаги Коуп беше неумолим.

— Не съм дошъл да копая покъщнина от калта — каза той. — Тук съм да копая праисторически кости.

— Да — отвърна Черпака. — Ако изобщо стигнем дотам.

— Ще стигнем.

Нареди им да събират багажа и да потеглят.

Малкия вятър беше особено мрачен. Каза нещо на Коуп и препусна на север.

— Къде отива? — попита разтревожено Джордж Мортън.

— Не вярва, че бизоните са се подплашили от мълнията — отговори Коуп. — Казва, че не се плашат от такива неща.

— Подплашили са се — каза Айзък. — Глупави и непредсказуеми, това са бизоните.

— Какво друго може да ги е изплашило обаче? — попита Мортън тревожно. — Какво мисли той?

— Мисли, че е чул изстрели точно преди стадото да се подплаши. Ще отиде да погледне.

— Ще се свърже с приятелите си червенокожи — изсумтя Айзък. — Ще им каже къде могат да намерят хубави скалпове на бледолики.

— Аз пък мисля, че е смахнато! — възкликна Мортън войнствено. — Мисля, че трябва да се откажем и да престанем да гоним дивото.

Уплахата от препускащите бизони вероятно го беше изнервила, помисли си Джонсън. Видя как Мортън рови в калта, за да открие скицника си.

Малкия вятър го нямаше около час, после се върна в галоп.

— Едно лагер — каза и посочи на север. — При Кучешки поток. Две мъже, две или три кон. Едно огън. Не палатка. Много гилзи от карабина.

Отвори шепата си и в слънчевата светлина от нея изпаднаха няколко месингови гилзи.

— Проклет да съм! — възкликна Стърнбърг.

— Хората на Марш са — каза Коуп навъсено.

— Видя ли ги? — попита Мортън.

Малкия вятър поклати глава.

— Тръгнали много часове.

— Накъде са тръгнали?

Малкия вятър посочи на изток. Посоката, в която се движеха те.

— Значи ще ги срещнем пак — каза Коуп. Стисна юмруци. — Ще ми бъде приятно.

Лошите земи

Река Джудит, приток на Мисури, течеше от планините Литъл Белт и в нея се вливаха най-различни криволичещи потоци.

— В тези реки има дяволски добра пъстърва — каза Черпака. — Не че очаквам да се захванем с риболов.

Басейнът на река Джудит се състоеше от пущинаци, скални образувания, които заемаха странни за окото форми, мистериозни демони и дракони. Място на чудовища, както отбеляза Жабата.

Ръката му беше отекла и зачервена. Оплакваше се, че го боли.

Стърнбърг подхвърли, че Жабата би трябвало да бъде изпратен назад, във форт Бентън, та военният хирург да ампутира ръката му с помощта на уиски и трион за кости. Никой не го каза на Жабата обаче.

Скалните образувания в лошите земи около Джудит бяха огромни. Величествени скали — Коуп ги наричаше „разкрития“, — извисяващи се на десетки метри, на места повече от сто метра над главите им. С пастелни ленти от розов и черен камък, мястото притежаваше някаква поразителна, мрачна красота. Ала беше неприветлива земя — почти нямаше вода, почвата беше предимно солена, алкална, отровна.

— Трудно е да повярваш, че това е било голямо вътрешно езеро, заобиколено от блата — каза Коуп, докато се взираше в изваяните скали.

Коуп като че ли винаги виждаше повече от другите. Коуп, но също и Стърнбърг — обръгналият ловец на вкаменелости имаше набитото око на следотърсач от прериите и като че ли винаги знаеше къде да открие дивеч и вода.

— Тук ще имаме достатъчно вода — каза той. — Няма да имаме проблем с това. Ще имаме проблем с праха.

Въздухът наистина имаше алкален привкус, но никой не му обръщаше кой знае какво внимание. Непосредственият проблем беше да открият подходящо място за лагер близо до подходящо място за разкопки, а това не беше лека задача.

Придвижването на каруцата по терена — нямаше път или коловози — беше трудно, а понякога дори опасно.

Освен това се опасяваха от поява на индианци, защото наоколо имаше предостатъчно следи — от конски копита, изгаснали огнища, тук-там скелет на антилопа. Някои от огнищата бяха явно скорошни, но Стърнбърг проявяваше пълно безразличие — дори сиуксите не бяха достатъчно луди, за да се задържат в лошите земи дълго.

— Само откачен бял може да прекара цяло лято тук — засмя се той. — И само откачен богат бял може да прекара отпуската си тук! — И тупна Джонсън по гърба.

Два дни бутаха каруцата при изкачванията и я удържаха при спусканията, докато накрая Коуп не заяви, че са открили подходящо място за търсене на кости и могат да направят лагер възможно най-близо. Стърнбърг предложи върха на един хълм недалеч и избутаха каруцата нагоре за последен път, като кашляха заради прахоляка от колелата. Жабата, който не можеше да помага заради отеклата си ръка, попита:

— Мирише ли ви на пушек?

На никого не му миришеше на пушек.

Когато стигнаха върха, пред тях се разкри гледка към равнините и лъкатушещ поток, около който растяха тополи. И докъдето стигаше поглед имаше бели типита, от които се издигаха двойни нишки дим.

— Боже! — изпъшка Стърнбърг и пресметна набързо.

— Какво мислиш? — попита Айзък.

— Мисля, че са повече от хиляда типита. Боже! — възкликна Стърнбърг пак.

— Излиза — каза Айзък, — че сме покойници.

— Така излиза — съгласи се готвачът Хил и се изплю на земята.

Стърнбърг не смяташе така. Въпросът беше кое е това племе. Ако бяха сиукси, Айзък щеше да е прав — нямаше да се отърват. Обаче се предполагаше, че сиуксите все още са по-далече на юг.

— На кого му пука къде се предполага, че са? — попита Черпака. — Те са тук, ние също. Малката червена невестулка ни доведе тук…

— Достатъчно — прекъсна го Коуп. — Да се залавяме за работата си. Да направим лагера си и да се държим естествено.

— След теб, професоре — каза Черпака.

Не беше лесно да се държиш естествено, когато на равнината долу има хиляда типита заедно със съответните коне, огньове и хора. Разбира се, вече ги бяха забелязали — някои индианци сочеха и правеха жестове.

Докато разтоварваха съдовете на готвача и палеха огъня за нощта, група конници прекоси потока долу и се насочи нагоре, към лагера им.

— Ето ги, идват — промърмори Черпака.

Джонсън преброи дванайсет конници. Сърцето му се разтуптя, докато се вслушваше в приближаващия тропот на копитата. Яздеха великолепно, с лекота, зад тях се стелеше облак прах. С приближаването си започнаха да крещят и да викат дивашки.

„Това бяха първите ми индианци — написа Джонсън по-късно — и бях обзет в еднаква степен от любопитство и ужас. Признавам, че облакът прах и дивашките им крясъци засилиха второто и за хиляден път съжалих за прибързаното лекомислие на облога ми“.

Индианците се приближиха съвсем и започнаха да яздят в кръг около каруцата, без да престават да крещят ентусиазирано. Знаеха, че белите мъже са изплашени, и това им доставяше удоволствие. Най-накрая спряха и водачът им повтори няколко пъти „Хоуа, хоуа“. Прозвуча като пръхтене.

Джонсън попита Стърнбърг шепнешком:

— Какво каза?

— Каза „Хау“.

— Какво значи това?

— Значи: „добре, всичко е наред, настроен съм приятелски“.

Джонсън вече виждаше индианците ясно. Като много други, които виждат индианци от равнините за първи път, той също беше поразен от достолепния им вид — високи, мускулести, с приятни, правилни черти на лицата, с естествено горда и вдъхваща респект осанка, с изненадващо чисти дрехи от еленова кожа.

Индианците не се усмихваха, но изглеждаха достатъчно добронамерени.

Всеки от тях каза „хоуа“ и огледа лагера.

Последва неловко мълчание. Айзък, който знаеше малко някакъв индиански език, се осмели да каже няколко приветствени думи.

Индианците веднага се намръщиха. Обърнаха конете си и се отдалечиха сред облак прахоляк.

Стърнбърг се намръщи.

— Проклет глупак, какво им каза?

— Казах им: „Поздравявам ви с добре дошли и ви желая успех и щастие по пътя на живота ви“.

— На какъв език го каза?

— Мандан.

— Проклет глупак! Мандан е език на сиуксите! Тези тук са кроу!

Дори Джонсън вече бе прекарал достатъчно дълго в прериите, за да научи за традиционната вражда между сиуксите и кроу. Омразата помежду им беше дълбока и непримирима, особено след като в последно време кроу се бяха съюзили с белите войници в битката против сиуксите.

— Ами знам само мандан — тросна се Айзък. — Затова го казах на мандан.

— Проклет глупак! — повтори Стърнбърг. — Ако досега нямахме, вече имаме проблем.

— Мислех, че индианците кроу не убиват бели — обади се Мортън и облиза устни.

— Така казват самите кроу — отвърна Стърнбърг, — но те често преувеличават. Да, момчета, наистина имаме проблем.

— Ами тогава да слезем долу и да изгладим нещата — каза Коуп с типичната си решителност.

— Няма ли преди това да си направим прощална вечеря? — попита Черпака.

— Не — каза Коуп. — Веднага.

Индианското село

Местните народи са ловували в западните равнини на Америка повече от десет хиляди години. Видели са как се оттеглят глетчерите и земята се затопля. Видели са (а може би са и ускорили) изчезването на големия мастодонт, хипопотама и страховития саблезъб тигър. Ловували са, когато земята е била покрита с гъсти гори, ловували са и когато се е превърнала в море от трева. През всичките тези хиляди години, при всичките промени на климата и дивеча, те са продължавали да живеят като ловци номади на огромните пространства на континента.

През деветнайсети век индианците от прериите бяха колоритни, загадъчни и войнствени хора. Пленяваха въображението на всички, които ги бяха виждали, и в много отношения, в популярните представи, олицетворяваха американските индианци въобще. Древността на ритуалите им и сложната организация на начина им на живот бяха обект на възхищение на либералните мислители.

Истината обаче беше, че общностите на индианците от равнините едва ли бяха по-стари от общностите на белите американци, които застрашаваха съществуването им. Индианците от равнините бяха номадски ловуващи общества, организирани около коня, подобно на монголите от Азия. Обаче в Америка не е имало коне, преди да ги докарат испанците триста години преди това, с което обществото на индианците се променя коренно.

Дори традиционните племенни структури и племенни съперничества не бяха така стари, както често се предполагаше. Повечето авторитети бяха на мнение, че индианците кроу някога са били част от народността на сиуксите, които населяваха земите, известни като Айова. Мигрирали на запад, към Монтана, и развили собствена идентичност, при което станали непримирими противници на бившите си роднини. Както пише един експерт: „Сиуксите и кроу са буквално еднакви като облекло, поведение, навици, език, обичаи, ценности. Би могло да се очаква, че тази близост ще бъде основа за приятелство, но в действителност тя само изостря антагонизма помежду им“.

Сега отиваха да посетят тези индианци кроу.

Първите впечатления от едно индианско селище често са противоречиви.

Хенри Мортън Стенли, уелският изследовател и журналист, който през 1871 г. открива д-р Дейвид Ливингстън в Африка, влиза в селото на Черния чайник заедно с войските на генерал Къстър и го намира за мръсно: „толкова мръсно всъщност, че не може да се опише“. Постелките гъмжали от пълзящи паразити, навсякъде се носела миризма на екскременти.

Други посетили индианско селище за първи път са потресени, защото видели как се пече куче или как жителите на селото дъвчат кървави парчета бизонско месо. Първите впечатления на Джонсън обаче при влизането на групата в селото онази вечер говорят повече за него, отколкото за индианците кроу. Ето какво пише той:

„Всеки, който си въобразява, че индианците номади водят волен и безгрижен живот, ще е лошо изненадан, когато посети тяхно селище. Селището на прерийните индианци, както и животът на воините, е подредено до крайност. Типитата се еднакви, от еленова кожа, подредени по строги правила. Има правила за поставяне на облегалките и постелките в типитата, за подреждането на суровите кожи, има правила за кройките и шарките на дрехите и типитата, правила за палене на огън и правила за готвене, правила за поведение на индианеца във всеки момент и по всяко време от живота му, правила за лов и правила за поведение преди лов. И всички тези правила се следват строго, до маниакалност, и напомнят на посетителя, че е попаднал сред народ от воини".

Завързаха конете в края на селото и влязоха вътре бавно. От всички страни ги посрещаха любопитни погледи — смеещите се деца се смълчаваха и изчакваха непознатите да отминат. В ноздрите им нахлуха аромати от готвено еленско и смъдящата миризма на съхнещи кожи. След малко пред тях застана младеж и направи няколко сложни движения с ръце.

— Какво прави? — прошепна Джонсън.

— Език на знаците — отговори Жабата, който държеше инфектираната си ръка с другата.

— Разбираш ли го?

— Не — отговори Жабата.

Обаче Малкия вятър го разбираше и заговори на воина на езика на кроу. Индианецът ги поведе навътре в селището, до голямо типи, в което петима по-възрастни воини седяха в полукръг около запален огън.

— Вождовете — прошепна Жабата. Единият направи жест и белите мъже седнаха в полукръг срещу него.

„Тогава започнаха най-протяжните преговори, на които бях присъствал през живота си. Индианците обичат да говорят и няма за какво да бързат. Любопитството им, формалната сложност на церемониалните им слова, липсата на обстоятелства, налагащи бързане — всичко това говореше, че опознавателната среща ще продължи цяла нощ. Обсъждаха всичко (включително имената ни и значението им), откъде сме (градовете, значението на имената на градовете, по какви пътища сме минали, как сме избрали тези пътища и какво сме преживели по време на пътуването), защо сме дошли (защо се интересуваме от кости, как смятаме да ги изкопаваме и какво смятаме да правим с тях), с какво сме облечени и защо, какво е значението на пръстените, дрънкулките и токите на коланите ни и така нататък и така нататък до безкрай и до призляване".

Ако приказките изглеждаха безкрайни, отчасти това се дължеше на напрежението, което изпитваха бледоликите. Стърнбърг забеляза, че „не се интересуват особено от отговорите ни“. Скоро стана ясно, че знаят за Коуп, че са им казали, че не обича индианците и че е убил собствения си баща. Били получили съвет да го убият.

Коуп побесня, но сдържа гнева си. Усмихна се приятно и каза на другите:

— Виждате ли злодеянията и техниките на черния измамник, които най-после лъсват пред очите на всички? Аз тормозя ли Марш? Опитвам ли да спра напредъка му на всеки кръстопът? Завиждам ли му? Това ви питам. Това ви питам!

Вождовете виждаха, че Коуп е разстроен, и Малкия вятър побърза да ги увери, че има недоразумение.

Индианците настояваха, че няма недоразумение — Коуп им бил описан добре и вярно.

Кой им е казал тези неща за него, попита ги Малкия вятър.

Агенция Червен облак.

Агенция Червен облак е агенция на сиуксите.

Така е.

Сиуксите са ваши врагове.

Така е.

Как можете да вярвате на думите на враг?

Разговорът продължаваше още и още. Най-накрая, за да овладее гнева си или може би нервите си, Коуп започна да скицира. Нарисува вожда и портретът предизвика голям интерес. Вождът поиска рисунката и Коуп му я даде. После поиска писалката на Коуп. Коуп отказа.

— Професоре — намеси се Стърнбърг. — Мисля, че е по-добре да му я дадеш.

— Няма.

— Професоре…

— Е, добре. — Коуп подаде писалката.

Малко преди разсъмване разговорът се насочи към Жабата.

Повикаха някакъв друг вожд, много бледен и с безумен поглед. Името му беше Белия елен. Белия елен погледна Жабата, промърмори нещо и излезе.

След това индианците заявиха, че искат Жабата да остане в лагера, а другите да си отидат.

Коуп отказа.

— Всичко е наред — успокои го Жабата. — Ще съм нещо като заложник.

— Могат да те убият.

— Ако убият мен — каза Жабата, — почти сигурно ще убият и вас, малко след това.

В края на краищата Жабата остана, а другите си тръгнаха.

От лагера гледаха надолу към индианското селище. Съмваше. Воините започнаха да подвикват и да яздят в кръг. Запалиха голям огън.

— Горкият Жаба — каза Айзък. — Сигурно ще го изтезават.

Коуп се взираше през далекогледа, но димът скриваше всичко.

Индианците започнаха да пеят. Това продължи до девет сутринта, когато изведнъж престана.

Няколко воини се качиха на коне до лагера им и доведоха Жабата, също на кон. Видяха как Коуп мие изкуствените си зъби в тенекиена купа, останаха омагьосани и преди Жабата да слезе от коня, настояха Коуп да си сложи зъбите, почти като истински, и да ги свали пак.

Коуп го направи няколко пъти, като показваше контраста между ослепителна усмивка и зяпаща беззъба дупка. Индианците си тръгнаха много развеселени.

Объркан, Жабата ги проследи с поглед.

— Този вожд, Белия елен, направи магия с ръката ми — каза той. — За да я излекува.

— Болеше ли?

— Не, само размахваха пера над нея и припяваха. Обаче трябваше да изям някаква гадост.

— Каква гадост?

— Не знам, обаче беше ужасна. Сега съм много уморен.

Сви се под каруцата и спа дванайсет часа.

На следващата сутрин ръката на Жабата беше много по-добре. След три дни беше напълно излекувана. Индианците идваха всяка сутрин, за да видят Коуп.

И гледаха как Смешния зъб си мие изкуствените зъби. Често се въртяха в лагера, но не задигнаха нищо.

И много се интересуваха от това, което правят белите — търсенето на кости.

Костница

След като първоначалните проблеми се решиха, Коуп гореше от нетърпение да започне работа. Студентите го завариха застанал в сутрешния хлад да гледа към току-що огрените от слънчевата светлина скали недалеч от лагера. Изведнъж той се сепна и подвикна:

— Елате, елате! Бързо, това е най-доброто време за търсене.

— Търсене на какво? — попитаха студентите изненадани.

— Ей сега ще разберете. — Отведе ги до най-близката отвесна скала и посочи. — Виждате ли нещо?

Започнаха да се взират. Виждаха гола ерозирала скала, предимно сива на цвят, с розови и тъмносиви пластове, подчертани от слабата сутрешна светлина. И нищо повече.

— Няма кости, така ли? — попита Коуп.

Окуражени от намека, те отново се вгледаха в скалата, примижали заради първите слънчеви лъчи. Жабата посочи с ръка.

— Да не би да е онова ей там горе?

Коуп поклати глава.

— Не, това са обикновени кръгли речни камъни.

Мортън посочи.

— А там, близо до върха?

Коуп пак поклати глава.

— Твърде високо е. Търсете по-долу.

Джонсън също си опита късмета:

— Ей там?

Коуп се усмихна.

— Изсъхнали храсталаци. Изглежда, виждате всичко друго освен костите. Добре, сега погледнете към средата на скалата. Скалите с тази височина обикновено имат по средата пластове от периода креда — ако е по-ниска скала, ще е по-близо до горния край, но тук е по средата, точно под розовия пласт, ей там. Сега плъзнете поглед по ивицата до онази издатина. Онази облата там. Видяхте ли? Това са кости.

Вгледаха се и видяха — костите поемаха светлината различно от околния камък, цветът им беше един оттенък по-мек, ръбовете по-загладени от ръбестата скала. След като им ги показа, не беше трудно — откриха още едно място, после още едно по-нататък, после още и още.

„

Дадохме си сметка

написа Джонсън

че цялата скала е натъпкана с кости, които дотогава не бяхме в състояние да видим, а сега личаха като носа на физиономията ти. Както обаче казва професор Коуп, трябва да се научим да разпознаваме и носа си. „Нищо не е очевидно", така казва той".

Откриваха динозаври.

През 1876 науката беше приела съществуването на динозаврите съвсем наскоро. В началото на века никой не бе подозирал за съществуването на тези гигантски влечуги, макар че следите от тях били налице.

През юли 1806 г. Уилям Кларк от експедицията на Луис и Кларк проучва южния бряг на река Йелоустоун, в територията, която по-късно става Монтана, и открива фосил „симентиран [sic] в откоса на скалата“. Описва го като кост с дебелина девет сантиметра и дълга метър и решава, че е кост от риба, при все че най-вероятно е било кост от динозавър.

Още кости от динозаври са открити през 1818 и се смятало, че са останки от човешки същества. Стъпки от динозаври, открити в същия регион, са описани като следи от „гарван на Ной“.

Истинското значение на фосилите за първи път е признато в Англия.

През 1824 един ексцентричен английски свещеник на име Бъкланд описва „Megalosaurus, или големия вкаменен гущер от Стоунсфийлд“.

Бъкланд си представя вкаменялото същество дълго дванайсет метра и с „туловище като на слон, висок два метра“.

Забележителният гущер обаче бил сметнат за изолиран вид.

На следващата година Гидиън Мантъл, английски лекар, описва „Iguanodon, наскоро открито вкаменяло влечуго“. Описанието на Мантъл се базира най-вече на зъби, открити в английска кариера. Първоначално зъбите били изпратени на барон Кювие, най-големия зоолог на онова време, и той ги обявил за резци на носорог.

Недоволен от определението, Мантъл убедено заявил: „Открих зъби от неизвестен тревопасен вид“, и успял да покаже, че зъбите много напомнят зъби на игуана, вид американски гущер.

Барон Кювие признал грешката си и се питал: „Дали не става дума за ново животно, тревопасно влечуго… от друга ера?“. Скоро след това, бързо едно след друго, били открити още вкаменели влечуги:

Hylaeosaurus през 1832, Macrodontophion през 1834, Thecodontosaurus и Paleosaurus през 1836, Plateosaurus през 1837. С новото откритие идва и подозрението, че костите са представителни за цяла група влечуги, изчезнали от лицето на земята.

Най-накрая, през 1841, друг лекар и анатом, Ричард Оуен, предлага тази група да бъде назована Dinosauria, или „ужасяващи гущери“. През 1854 г. идеята се приема толкова широко, че в Кристалния дворец в Лондон са направени макети на динозаври в естествените им размери и те стават много популярни сред посетителите.

(Оуен, на когото е дадено рицарско звание от кралица Виктория, по-късно става ожесточен опонент на Дарвин и неговата теория за еволюцията.) Към 1870 центърът на търсенето на динозаври се премества от Европа в Северна Америка. След 1850 година става всепризнат факт, че в американския запад има много вкаменелости, но разриването на гигантските кости остава неизпълнимо до завършването на трансконтиненталната железница през 1869 година.

На следващата година Коуп и Марш започват ожесточеното си съперничество в откриването на фосили в този нов регион. Заемат се с работата си с безмилостната безскрупулност на Карнеги или Рокфелер.

Отчасти тази агресивност — нова за света на научните начинания — отразява ценностите на тяхното време. Отчасти е и признание на факта, че динозаврите вече не са така забулени в тайнственост. Коуп и Марш знаят точно с какво са се заели — да разкрият пълната номенклатура на огромен род изчезнали влечуги. Пишат история на науката.

И си дават сметка какви почести и слава ще получи онзи, който открие и опише най-много находки.

И двамата са погълнати от търсенето си. „Ловът на кости — пише Джонсън — носи някаква особена магия, не много различна от тази при търсенето на злато. Никога не знаеш какво ще откриеш, а потенциалните открития, които те очакват някъде там, подхранват търсенето“.

И наистина правеха открития. Докато студентите бяха на склона, Коуп седеше долу и скицираше, правеше записки, класифицираше. Настояваше да записват педантично всяка кост в близост до кои други е била открита.

Използваха лопати и кирки, за да разхлабят камъните, но после преминаваха към малки и достатъчно прости инструменти: чукче, длето, четка. Въпреки нетърпението си първо трябваше да усвоят доста техники — трябваше да се научат да избират между чуковете с широка глава, три размера, четири ширини длета за камък (внесени от Германия заради качествената стомана, както обясни Коуп), два размера стоманени шила за подпъхване между камъните и няколко размера четки с твърд косъм за почистване на прахта и парченцата камък.

— Изминахме твърде много път, за да не го правим както трябва — казваше Коуп. — Освен това фосилите не се предават лесно.

Не е въпросът просто да извадиш вкаменената кост от скалата, обясняваше им той. Важното е да проучиш положението на вкаменелостта, да почукваш внимателно и педантично и да удряш здравата с чука много рядко. За да доловиш размитата граница между скала и вкаменена кост, трябва да се научиш да различаваш нюансите в цветовете.

— Понякога помага само да се изплюеш отгоре — каза Коуп. — Влагата засилва контраста.

— Така ще умра от жажда доста бързо — промърмори Джордж Мортън.

— И не е достатъчно само да гледате това, което правите — продължи Коуп. — Трябва и да слушате. Да слушате звука от длетото, когато удря камъка.

Колкото по-висок е тонът, толкова по-твърд е камъкът.

Обясни им също и каква е правилната стойка при изваждането на фосили, според наклона на скалата. Работеха по корем, на колене, клекнали, понякога и прави.

Когато скатът беше особено стръмен, забиваха клинове и се осигуряваха с въжета. Трябваше да схванат как ъгълът на слънчевите лъчи разкрива не само повърхността на камъка, но също така дефектите и неочакваните дълбочини.

Джонсън си спомни колко трудно се бе научил да прави фотографии. Измъкването на фосили от хватката на скалите, без да ги повреди, беше много по-трудно.

Коуп им показа как да разполагат инструментите си в близост до ръката, с която ги ползват, за да работят възможно най-ефективно и без усилия, защото за ден всеки от тях сменяше чука и длетото с четката и обратно стотици пъти.

Левичарите държаха длетата вдясно, четките — вляво.

— Работата е по-уморителна, отколкото си мислите — каза им Коуп.

И наистина беше така.

— Пръстите ме болят, китките ме болят, раменете ме болят, а също коленете и стъпалата — каза Джордж Мортън след първите няколко дни.

— По-добре теб, отколкото мен — каза Черпака.

Когато костите стигаха долу до лагера, Коуп ги подреждаше върху тъмно вълнено одеяло за по-голям контраст и ги гледаше дълго, докато не преценеше как са били разположени една спрямо друга. Към края на юли обяви нов Hadrosaurus с патешка човка, седмица след това — летящо влечуго. После, през август, откриха Titanosaurus, и накрая зъби от Champsosaurus.

— Откриваме чудесни динозаври! — радваше се Коуп. — Чудесни, фантастични динозаври!

Работата беше изтощителна, убийствена, понякога опасна. Първо, мащабът на пейзажа, както навсякъде на Запад, беше измамен. Малка оголена скала можеше да се окаже висока сто-двеста метра и отвесна. Пълзенето по тези стръмни ронещи се повърхности, работата на голяма височина, пазенето на равновесие там горе беше ужасно уморително. Беше странен свят — често, докато работеха по огромните скални скатове, бяха толкова далече един от друг, че едва се виждаха, но поради тишината наоколо и извивките на скалите, които действаха като гигантски фунии, можеха да водят ясни разговори почти шепнешком въпреки непрекъснатото почукване на длетата и чукчетата по камъка.

В други моменти надвисналата тишина и усамотението ги потискаха. Особено след като индианците вдигнаха лагера си тишината стана почти осезаема.

И Стърнбърг се оказа прав — в крайна сметка най-лошото в лошите земи беше прахолякът. Силно алкален, той се вдигаше на облаци след всяко пукване с длетото и чука, пареше в очите, смъдеше в носа, изсушаваше устата и предизвикваше спастична кашлица. Дразнеше открити рани, покриваше дрехите и разраняваше кожата на подмишниците и сгъвките на коленете, драскаше в завивките за спане, покриваше храната, кисел и горчив, влизаше в кафето, издигаше се с вятъра, превръщаше се в постоянна сила, патент на това сурово и непристъпно място.

Ръцете им, с които вършеха всичко, най-вече разчистването на фосилите, скоро се напукаха и загрубяха, а прахолякът пареше във всяка раничка. Коуп настояваше да си мият ръцете старателно след всеки работен ден и ги караше да мажат дланите и пръстите си с някакъв жълтеникав мехлем.

— Мирише лошо — каза Джонсън. — Какво е?

— Пречистена меча мас.

Ала прахолякът беше навсякъде. Нищо не помагаше. Кърпите на устата и носа и маските от плат бяха почти безполезни, защото не защитаваха очите. Черпака направи навес, за да пази храната, която готвеше, но той изгоря на втория ден. Известно време се оплакваха, обаче след втората седмица спряха. Все едно бяха влезли в сговор за мълчание.

Престанаха да обръщат внимание на прахоляка.

След като отделяха костите от скалата, ги спускаха с въжета — бавен и мъчителен процес. Едно подхлъзване и вкаменелостите се измъкваха и се изсипваха долу, ставаха на парчета, неизползваеми.

В такива моменти Коуп позеленяваше от гняв, напомняше им, че фосилите са „лежали необезпокоявани милиони години, съвършено запазени, и са чакали вас, за да ги изпуснете като идиоти! Идиоти!“

Тези гневни укори ги караха да очакват с нетърпение самият Коуп да сгреши, но това никога не се случваше. Най-накрая Стърнбърг призна:

— Ако не се брои темпераментът му, професорът е съвършен, и май е най-добре да го признаем.

Скалите обаче бяха трошливи и фосилите непрекъснато се чупеха, дори при най-внимателно боравене с тях. Най-разочароващо беше когато се чупеха дни и седмици след като са извадени от скалата.

Стърнбърг предложи решение.

Когато потеглиха от форт Бентън, бяха взели няколкостотин килограма ориз. С времето стана ясно, че никога няма да изядат толкова ориз („Особено както го готви Смръдльо“ — изсумтя Айзък). Вместо да оставят ориза неизползван, Стърнбърг го вареше на гъста лепкава каша, с която заливаше фосилите. При тази нова техника за консервиране вкаменелостите приличаха на снежни късове или, както се изрази той, на „гигантски сладкиши“.

Както и да я наричаха обаче, кашата наистина предпазваше парчетата.

Повече нищо не се счупи.

Около огъня

Всяка вечер, когато слънцето започваше да залязва и светлината ставаше мека, при което теренът не изглеждаше така суров, Коуп обсъждаше с тях находките от деня и говореше за изгубения свят, който са населявали онези гигантски същества.

„Коуп може да говори като оратор, когато реши — отбеляза Стърнбърг. — Вечер мъртвите сиви скали ставаха гъста зелена джунгла, буйни потоци, големи заобиколени от растителност езера, синьото небе натежаваше от буреносни облаци и целият пейзаж пред очите ни се превръщаше в древно блато. Когато говореше така, лъхаше някаква тайнственост. Усещахме студени тръпки по гърба и настръхвахме“.

Отчасти този хлад идваше от остатъчния аромат на ерес. За разлика от Марш, Коуп не беше открит привърженик на Дарвин, но като че ли приемаше теорията за еволюцията и категорично вярваше в праисторическите времена. Мортън, който щеше да стане проповедник като баща си, веднъж попита Коуп, „като човек на науката“, колко стар според него е светът.

Коуп отговори, че няма представа — кротко и смирено, сякаш искаше да прикрие нещо. Тонът му беше пълна противоположност на буйния му темперамент — лениво безразличие, спокоен, напевен глас. Тази мекота обземаше Коуп, когато разговорът се насочваше към теми, които можеха да се смятат за религиозни. Той беше ревностен квакер (въпреки боксьорския си темперамент) и за него беше трудно да гази религиозните чувства на другите.

— Дали светът — попита Мортън — е на шест хиляди години, както твърди епископ Ъшър?

Немалко сериозни и образовани хора все още вярваха в тази възраст на света въпреки Дарвин и шума, който новите учени, нарекли себе си „геолози“, вдигаха напоследък. В края на краищата проблемът с учените е, че винаги говорят различни неща. Тази година една идея, следващата — друга.

Научното мнение се променяше непрекъснато като модата в женските облекла, но датата 4004 г. преди Христа все така привличаше вниманието на тези, които търсеха по-голяма достоверност.

— Не — отговори Коуп. — Не мисля, че е на толкова малко години.

— На колко е тогава? — настоя Мортън. — Шест хиляди? Десет хиляди?

— Не — отговори Коуп, все така спокойно.

— Колко по-стар е?

— Хиляда хиляди пъти по-стар — каза Коуп замечтано.

— Шегуваш се! — възкликна Мортън. — Четири милиарда години? Това е абсурдно.

— Не познавам никой, който е бил там по това време — каза Коуп помирително.

— А какво ще кажеш за възрастта на слънцето? — попита Мортън със самодоволно изражение.

През 1871 година лорд Келвин, най-видният физик на своето време, представя сериозни възражения срещу теорията на Дарвин. Дарвин не отговаря, не отговаря и никой друг през следващите години.

Каквото и да се мисли за еволюционната теория обаче, тя очевидно обхваща значителни периоди — поне няколкостотин хиляди години, — за да проличат ефектите от нея. При публикуването на теорията най-големите оценки за възрастта на Земята са около десет хиляди години. Самият Дарвин предполага, че Земята би трябвало да е поне на триста хиляди години, за да има време еволюцията да се осъществи. Доказателствата от самата земна кора, получени от новата наука геология, са объркващи и противоречиви, но с тях изглежда поне реалистично Земята да е на няколкостотин хиляди години.

Лорд Келвин възприема различен поход към проблема. Задава си въпроса от колко време гори слънцето. По това време масата на слънцето е установена точно. Очевидно то гори със същите процеси на изгаряне, които се наблюдават и на Земята, поради което може да се пресметне колко време ще е нужно, за да изгори цялата му маса. Отговорът на Келвин е, че слънцето ще изгори изцяло за двайсет хиляди години.

Фактът, че лорд Келвин е бил дълбоко религиозен човек и поради това не е приемал теорията за еволюцията, не би могъл да повлияе върху мисленето му в този случай. Той изучава проблема от обективната гледна точка на математиката и физиката. И стига до неоспоримия извод, че просто не е имало достатъчно време, за да се развие еволюционният процес.

Подкрепящи доказателства има в температурата на земята.

От миньорски шахти и други сондажи става ясно, че температурата се покачва с един градус на всеки триста метра дълбочина.

Това означава, че ядрото на земята все още е много горещо. Ако обаче планетата се е образувала преди стотици хиляди години, отдавна би трябвало да е изстинала. Това е пряко следствие от втория закон на термодинамиката и няма как да се оспори…

Имаше само един изход от тези физически дилеми и Коуп повтори Дарвин, като ги изрече:

— Може би — каза той — не знаем всичко за енергийните източници на Слънцето и Земята.

— Искаш да кажеш, че може да има източник на енергия, който още не е известен на науката? — учуди се Мортън. — Физиците обаче казват, че това е невъзможно, че правилата на вселената са напълно разбрани и ясни за тях.

— Може би физиците грешат — каза Коуп.

— Някой определено греши.

— Така е — съгласи се професорът примирено.

Изслушваше убежденията на Мортън с отворен ум, но слушаше по същия начин и Малкия вятър, индианския скаут.

В началото на разкопките Малкия вятър се разтревожи и се противопостави на изваждането на кости. Каза, че всички те ще бъдат убити.

— Кой ще ни убие? — попита Стърнбърг.

— Великият дух. С мълния.

— Защо? — попита Стърнбърг.

— Защото поругаваме земята на мъртвите.

Малкия вятър обясни, че това са костите на гигантските змии, населявали земята през вековете преди Великия дух да ги убие с мълнии, така че хората да могат да живеят на земята.

Великият дух не искал костите на змиите да бъдат безпокоени и нямало да погледне с добро око на дързостта им.

Стърнбърг, който и бездруго не харесваше Малкия вятър, надлежно докладва за разговора на Коуп.

— Може да е прав — каза Коуп.

— Как така? Това са дивашки суеверия — изсумтя Стърнбърг.

— Суеверия? Кое точно е суеверие?

— Всичко — каза Стърнбърг. — Самата мисъл.

Коуп поклати глава.

— Индианците мислят, че фосилите са кости от змии, което ще рече влечуги. Ние също мислим, че са влечуги. Те мислят, че съществата са били гигантски. И ние го мислим. Мислят, че тези гигантски влечуги са живели в далечното минало. Ние също. Мислят че ги е убил Великият дух. Ние казваме, че не знаем защо са изчезнали — след като обаче не предлагаме обяснение, как можем да сме сигурни, че тяхното е суеверие?

Стърнбърг само поклати глава.

Лоша вода

Коуп избираше местата за лагеруване единствено според местоположението на фосилите и никаква друга причина. Една от трудностите при първия им лагер беше липсата на вода. Близкият Мечи поток беше лошо замърсен и престанаха да вземат вода от него след първата нощ, когато всички получиха диария и спазми. А навсякъде из околните пущинаци, както се изрази Стърнбърг, водата беше „като гъст разтвор слабително, магнезиев сулфат“.

Така че търсеха извори. Малкия вятър знаеше няколко; най-близкият беше на две мили от лагера. Тъй като Джонсън беше най-придирчив за водата, която използваше във фотографските си процеси, стана негова работа всеки ден да язди до извора и да пълни меховете.

Някой винаги го придружаваше. Не бяха имали проблеми с кроу, а сиуксите все още би трябвало да са далече на юг, но земите наоколо бяха индиански ловни полета и винаги можеха да се натъкнат на враждебни индианци.

Самотните ездачи винаги бяха изложени на риск.

Независимо от всичко за Джонсън това беше най-забавната част от деня. Язденето под огромния купол на небето сред ширналата се на всички страни прерия беше преживяване, което се доближаваше до мистиката.

Най-често с него яздеше Малкия вятър. Индианецът също обичаше да излиза от лагера, но по други причини. С дните откриваха все повече кости и индианецът все повече се страхуваше от гнева на Великия дух или, както понякога го наричаше, Навсякъде дух — духът, който съществува във всички неща на света и се намира навсякъде.

Обикновено стигаха до извора към три следобед, когато слънцето започваше да се спуска и светлината ставаше жълта. Пълнеха меховете, мятаха ги на конете, пиеха до насита от извора и поемаха по обратния път.

Един ден, когато стигнаха до извора, Малкия вятър направи знак на Джонсън да остане назад и заоглежда земята внимателно.

— Какво има? — попита Джонсън.

Малкия вятър пълзеше бързо около извора, с нос на сантиметри от земята. От време на време вдигаше стиска трева, подушваше я и я пускаше.

Това поведение винаги изпълваше Джонсън със смесица от удивление и раздразнение — удивление, че един индианец може да разчита следите по земята, както той чете книга, и раздразнение, че самият той не би могъл да се научи да го прави. Подозираше, че Малкия вятър си дава сметка за това и добавя театрален елемент в действията си.

— Какво е? — попита Джонсън, този път по-настойчиво.

— Коне — отговори Малкия вятър. — Два коня, два мъже. Тази сутрин.

— Индианци? — Думата прозвуча по-тревожно, отколкото му се искаше.

Малкия вятър поклати глава.

— Коне има подкови. Мъже има ботуши.

Не бяха виждали бели хора от близо месец, освен тези от групата. Нямаше причини наоколо да се въртят бели хора.

Джонсън се намръщи.

— Трапери?

— Какви трапери? — Малкия вятър махна с ръка към безкрайната прерия. — Няма какво лови.

— Ловци на бизони? — Все още имаше търговия с бизонски кожи, от които правеха дрехи за продан в градовете.

Малкия вятър поклати глава.

— Бизон ловци не ловува на земя на сиукси.

Истина беше. Нахлуването в земите на сиуксите в търсене на злато беше едно, но ловците на бизони никога не биха поели този риск.

— Кои са тогава?

— Същи мъже.

— Кои същи мъже?

— Същи мъже от Кучешки поток.

Джонсън слезе от коня.

— Онези, чийто лагер откри край Кучешкия поток? Откъде си сигурен?

Малкия вятър посочи калта.

— Този ботуш със спукана пета. Същ мъж.

— Проклет да съм — изпъшка Джонсън. — Следят ни.

— Да.

— Добре — каза Джонсън. — Да вземем водата и да кажем на Коуп. Може би той ще реши да предприеме нещо.

— Вода тук не добра — каза Малкия вятър и посочи конете, които стояха кротко край извора.

— Не разбирам — отвърна Джонсън.

— Коне не пие — обясни Малкия вятър.

Конете винаги пиеха от извора още с пристигането.

Правеха това преди всичко останало — оставяха животните да се напият с вода и едва след това пълнеха меховете.

Малкия вятър обаче беше прав — днес конете не пиеха.

— Проклет да съм! — изпъшка Джонсън.

— Вода не добра — каза Малкия вятър. Наведе се към извора и подуши. После бръкна във водата и измъкна голяма туфа бледозелена трева. Бръкна пак, извади още. И още.

Каза на Джонсън как се казва тревата и обясни, че ако човек пие такава вода, ще се разболее. Говореше бързо и Джонсън не разбра всичко, освен че тревата явно причинявала треска и повръщане и хората полудявали, ако преди това не умирали.

— Лошо — завърши Малкия вятър. — Утре вода добра.

Загледа се към прерията.

— Ще отидем ли да намерим тези бели мъже? — попита Джонсън.

— Аз отиде — отговори Малкия вятър.

— И аз идвам — каза Джонсън.

Препускаха един до друг в жълтата следобедна светлина и скоро доста се отдалечиха от лагера. Джонсън си даде сметка, че ще е трудно да се върнат по светло.

Малкия вятър току спираше коня, скачаше на земята и я оглеждаше внимателно.

— Още колко?

— Скоро.

Продължаваха да яздят.

Слънцето се спусна зад зъберите на Скалистите планини, а те все още продължаваха да яздят. Джонсън започваше да се тревожи. Никога не беше замръквал в прерията, а Коуп непрекъснато предупреждаваше да се прибират в лагера преди мръкване.

— Още колко?

— Скоро.

Яздиха още петнайсетина минути и пак спряха. После пак.

Малкия вятър започна да спира все по-често. Джонсън реши, че е така, защото става тъмно и по-трудно вижда следите.

— Още колко?

— Искаш връщаш ли?

— Аз? Не. Просто питам още колко ще яздим.

Малкия вятър се засмя.

— Става тъмно, ти плаши.

— Стига глупости. Просто попитах. Колко далече са според теб?

— Не далече — отговори Малкия вятър и посочи. — Там.

Далече пред тях тънка ивица сив дим се издигаше към небето. Лагерен огън.

— Оставим коне — каза Малкия вятър и слезе от коня. Откъсна стиска суха трева, вдигна я и пусна стеблата да паднат на земята. Ветрецът ги отклони на юг.

Малкия вятър кимна и обясни, че трябва да се приближат към лагера срещу вятъра, та конете на онези мъже да не ги надушат.

Пропълзяха напред и погледнаха към долината.

В сгъстяващия се здрач видяха двама мъже, палатка и пламтящ огън. Зад палатката бяха вързани шест коня. Единият мъж беше пълен, другият — висок. Печаха нещо на огъня, сигурно месо. Джонсън не виждаше лицата им добре.

Този самотен лагер, заобиколен от мили и мили открити равнини, беше странно смущаващ. Защо тези хора бяха тук?

— Тези мъже искат кости — каза Малкия вятър, сякаш беше прочел мислите му.

Високият мъж се наведе към огъня, за да нагласи шиша, и Джонсън го позна. Беше грубият на вид тип, с когото бе разговарял на гарата в Омаха. Мъжът, с когото бе видял да говори Марш близо до царевичните ниви. Джо Бенедикт, от Флота.

В същия миг платнището на палатката се повдигна и се появи оплешивяващ мъж със солидно телосложение. Триеше нещо между пръстите си — бършеше очилата си. Каза нещо и дори от това разстояние Джонсън разпозна леките паузи и официалния му тон.

Беше Марш.

Коуп възторжено плесна с ръце.

— Охо! Достопочтеният професор по коупология ни е проследил дотук! Какво по-добро доказателство за думите ми от това? Този човек не е учен. Той е копой и завистник. Не търси свои собствени открития, а шпионира моите. Нямам нито време, нито желание да се занимавам с него, обаче Татко Марш е дошъл чак от Йейл в територия Монтана, за да ме следи! — Поклати глава. — Психиатрията го очаква с отворени обятия.

— Изглежда, се забавляваш, професоре — каза Джонсън.

— Разбира се, че се забавлявам! Не само теорията ми за деменцията на този човек се потвърждава повече от достатъчно, но и докато ме следи, няма да може да открие никакви свои вкаменелости!

— Съмнявам се да е така — отбеляза Стърнбърг мрачно. — Марш има много пари, а студентите не са с него. Вероятно плаща на ловците си на кости да копаят едновременно в три или четири територии, дори и в този момент.

Стърнбърг беше работил за Марш няколко години преди това, в Канзас. Несъмнено беше прав и усмивката на Коуп се стопи.

— Като говорим за находки — обади се Черпака, — как е успял да ни намери?

— Малкия вятър каза, че тези са същите мъже, които ни следят още от Кучешкия поток.

Айзък скочи.

— Видяхте ли! Казах ви, че ни следят!

— Сядай, Айзък — скастри го Коуп. Мръщеше се, доброто му настроение си бе отишло.

— Какво правят тук всъщност? — попита Черпака. — Не са почтени. Ще ни убият и ще вземат костите.

— Няма да ни убият — каза Коуп.

— Е, най-малкото ще вземат костите, не се съмнявам.

— Няма да посмеят. Дори Марш няма да посмее.

Обаче в тъмнината на прерията думите му не прозвучаха убедително.

Смълчаха се. Заслушаха се в стенанията на вечерния вятър.

— Отровиха водата — отбеляза Джонсън.

— Да. — Коуп кимна. — Наистина.

— Не бих го нарекъл добросъседски жест — каза Черпака.

— Така е…

— Направил си някои важни открития, професоре. Всеки учен би дал едната си ръка, за да каже, че са негови.

— Така е.

Последва нова продължителна пауза.

— Тук наистина сме далече от дома — каза Айзък след малко. — Ако нещо се случи с нас, кой ще разбере? Ако не се появим във форт Бентън, ще обвинят индианците, и толкова.

— Обвинят индианци — съгласи се Малкия вятър.

— Наистина.

— По-добре ние да направим нещо в тази връзка — каза Айзък.

— Прав си — каза Коуп накрая. Загледа се в лагерния огън. — Ще направим нещо. Утре ще ги поканим на вечеря.

Вечеря с Коуп и Марш

На следващия ден изоставиха търсенето на вкаменелости заради трескавата подготовка за Марш. Почистиха лагера, изпраха дрехите си, изкъпаха се. Стърнбърг застреля елен за вечеря и Черпака се зае да го пече.

Коуп се зае със своя собствена подготовка. Преглеждаше купчините кости, подбираше някои и ги оставяше настрана.

Джонсън попита дали може да помогне, но Коуп поклати глава.

— Тази работа е за специалист.

— Избираш находки, които да покажеш на Марш?

— Може и така да се каже. Създавам ново същество: Dinosaurus marshiensis vulgaris.

Към края на деня беше събрал от парчета приличен череп с два рогоподобни израстъка от челюстта, като извити бивни.

Айзък отбеляза, че прилича на глиган.

— Именно — каза Коуп въодушевено. — Праисторически глиган гигант. Подобен на прасе динозавър. Прасе за прасето!

— Хубаво е — съгласи се Стърнбърг, — но няма да мине, ако Марш се вгледа внимателно.

— Няма да е необходимо.

Коуп им нареди да вдигнат черепа, чиито парчета бяха съединени с оризова паста, и по негови инструкции го преместиха най-напред по-далече от огъня, после по-близо, после пак по-далече. Близо до едната страна, после до другата. Коуп стоеше край огъня, примижаваше, после отново ги караше да местят чудатото нещо.

— Като жена е, която си обзавежда къщата — изпъшка Черпака. — Ние само местим мебелите.

Когато Коуп заяви, че е доволен от положението на черепа, беше късен следобед. Всички се заеха да разчистват, а Малкия вятър беше пратен да покани другия лагер на вечеря.

Върна се само след няколко минути и каза, че трима ездачи вече приближават лагера им.

Коуп се засмя.

— Трябваше да предвидя, че ще се самопокани.

„Има нещо театрално при двамата професори

пише Стърнбърг, който е работил и за двамата,

макар и да се проявява по различен начин. Професор Марш беше мрачен и сериозен, говореше с дълбокомислени паузи, бавно, и някак си караше слушателя си да чака с нетърпение всяка следваща дума. Професор Коуп беше негова противоположност — думите му се лееха една след друга, като порой, движенията му бяха трескави и нервни, и привличаше вниманието като го прави колибрито — с брилянтна бързина, така че не искаш да пропуснеш нищичко. На тази среща — единствената тяхна среща лице в лице, на която съм присъствал — беше ясно, че не хранят никакви симпатии един към друг, колкото и да опитваха да прикрият този факт с ледената формалност на Изтока".

— На какво дължим честта, професор Марш? — попита Коуп, когато тримата мъже стигнаха до лагера им и слязоха от конете.

— Посещение на учтивост, професор Коуп. Оказахме се в района.

— Удивително, професор Марш, като вземем предвид колко голям е районът.

— Близките интереси, професор Коуп, следват близки пътища.

— Изненадан съм. Как така знаете, че сме тук?

— Не знаехме — отговори Марш. — Видяхме дима от огъня ви и дойдохме да проверим.

— Вниманието ви ме ласкае — каза Коуп. — Разбира се, ще останете за вечеря, нали?

— Не желаем да се натрапваме — каза Марш, погледът му шареше из лагера.

— Е, ние също не бихме искали да ви задържаме…

— Но щом настоявате, с радост ще останем за вечеря, професор Коуп. Приемаме поканата с благодарност.

Черпака извади някакъв приличен бърбън и докато пиеха, Марш не преставаше да оглежда лагера. Погледът му се спря на няколко вкаменелости и най-накрая на странния череп с бивни, оставен настрана. Очите му се разшириха.

— Виждам, че проявяваш интерес към… — започна Коуп.

— А, не, не…

— Вероятно експедицията ни ти се струва малка в сравнение с мащабите на твоето начинание.

— Експедицията ти е малка, но ефективна.

— Имахме щастието да направим едно-две значими открития.

— Не се съмнявам — каза Марш. Гаврътна нервно бърбъна и си избърса устата с ръка.

— Като колега към колега, професор Марш, мисля, че ще ти хареса скромният ни лагер.

Възбудата на Марш стана осезаема, но той каза:

— О, не, не искам да се натрапвам.

— Не мога ли да те изкуся?

— Не искам да ме обвиняват в непочтено поведение — отвърна Марш с усмивка.

— Като се замисля — каза Коуп, — както винаги, си прав. Да оставим разглеждането и да седнем да вечеряме.

За миг Марш го прониза с такъв убийствен поглед, изпълнен с омраза, че по гърба на Джонсън полазиха тръпки.

— Още уиски? — попита Коуп.

— Да, благодаря — отговори Марш и протегна чашата си.

Вечерята беше комедия на дипломацията. Марш припомни на Коуп подробности от предишната им дружба, започнала, разбира се, в Берлин, когато двамата били млади, а Гражданската война била в разгара си. Коуп побърза да добави свои собствени анекдоти, мили смешни случки, потвърждаващи спомените — двамата се надпреварваха да заявяват безрезервните си адмирации един към друг.

— Професор Коуп вероятно ви е разказвал как му намерих първата работа — каза Марш.

Всички мълчаха учтиво — все едно не са чули.

— Е, не беше съвсем първата — продължи Марш. — Професор Коуп беше напуснал поста си като професор по зоология в Харвард — при това доста неочаквано, доколкото си спомням — и през 1868 година искаше да замине на Запад. Нали така, професор Коуп?

— Да, професор Марш. Точно така.

— И аз го заведох във Вашингтон, за да се срещне с Фердинанд Хейдън, който планираше експедиция за геоложки проучвания. С Хейдън си допаднаха и професор Коуп се включи в експедицията като палеонтолог.

— Така беше.

— Макар че не замина с експедицията, струва ми се — каза Марш.

— Не заминах — съгласи се Коуп. — Дъщеричката ми, още бебе, се разболя, а и моето здраве не беше особено добро, така че работих във Филаделфия. Каталогизирах костите, които изпращаше експедицията.

— Притежаваш най-удивителния талант да стигаш до заключения за кости, без да си имал възможност да ги видиш на мястото, където са открити или да си ги изкопал сам.

Марш успя да превърне този комплимент в обида.

— Твоят талант в това отношение не е по-малък, професор Марш — отговори Коуп бързо. — Често си мечтая да разполагах, като теб, с достатъчно средства, за да мога да поддържам мрежа от търсачи на кости и вкаменелости като тази, която поддържаш ти. Трябва да е трудно да обработваш количествата, които ти изпращат в Ню Хейвън, и да пишеш научни доклади за всички тях съвсем сам.

— И ти имаш този проблем — каза Марш. — За мен е удивително, че си изостанал само година с докладите си. Вероятно често ти се налага да работиш набързо.

— Много бързо, да — съгласи се Коуп.

— Винаги си се справял умело — каза Марш и се впусна в спомени за няколкото седмици, които двамата бяха прекарали заедно в Хадънфийлд, Ню Джърси, в търсене на фосили. — Бяха прекрасни времена — добави той и разцъфна в усмивка.

— Разбира се, тогава бяхме по-млади и не знаехме това, което знаем сега.

— Но дори и така — каза Марш, — спомням си, че се налагаше да си блъскам главата с дни, когато намерим фосил, за да определя значението му, докато професор Коуп само го поглеждаше, щракваше с пръсти и му даваше име. Впечатляваща демонстрация на ерудиция… въпреки грешките понякога.

— Не помня грешки — възрази Коуп, — макар че в годините след това ти беше достатъчно добър, за да откриваш такива и да ми ги показваш.

— Науката е взискателна господарка и изисква истината повече от всичко.

— Аз лично смятам, че истината е страничен продукт на характера на човека. Честният ще разкрива истината с всеки свой дъх, а нечестният ще я изкривява по същия начин. Още уиски?

— Мисля да пийна вода — каза Марш. Джо Бенедикт, който седеше до него, го бутна. — Всъщност не. Нека да е уиски.

— Не искаш вода?

— Водата в лошите земи често не ми понася.

— Затова ние вземаме вода от един извор. Както и да е, професоре, говореше за честността?

— Не, струва ми се, че това беше твоята тема, професор Коуп.

По-късно Джонсън записа:

„С напредването на вечерта удивлението ни от срещата очи в очи на двамата гиганти в палеонтологията постепенно се стопи. Интересно беше да научим от колко време се познават и колко много си приличат биографиите им. И двамата бяха загубили майките си като деца и бяха отглеждани от строги бащи. И двамата бяха проявили интерес към фосилите от ранно детство — и бащите им се бяха противопоставили на този интерес. И двамата бяха трудни за издържане индивидуалисти — Марш, защото е отраснал във ферма на село, Коуп, защото е бил дете чудо и е водил анатомични записки, когато е бил на шест. И двамата са следвали успоредни кариери, които в крайна сметка са довели до срещата им в Европа, където са изучавали вкаменелостите на онзи континент. По онова време били добри приятели, а сега са непримирими врагове.

С напредването на вечерта интересът към словесния им дуел спадна. Бяхме уморени от усилията през деня и готови за сън.

От страната на Марш закоравелите му сподвижници изглеждаха също толкова уморени. А Коуп и Марш продължаваха да разговарят в нощта, да се хапят, жилят, спорят, да разменят обиди и любезности.

Най-накрая Жабата заспа край огъня. Силното му хъркане беше безспорно доказателство, че двамата са загубили интереса на публиката, а след като нямаха публика, която да следи ударите, които си разменяха, като че ли загубиха интерес и един към друг.

Вечерта стигна до видимо недраматичен завършек — нямаше крясъци и изстрели — и всички бяха изпили доста алкохол. Марш и Коуп си стиснаха ръцете, но забелязах, че ръкостискането е удължено — единият задържа ръката на другия здраво, не я пускаше, докато двамата се гледаха с омраза в очите, с осветени от трепкащия огън лица. В този момент не можех да преценя кой от двамата е агресорът, но видях как и двамата се кълнат в безсмъртната си вражда към другия. След това ръкостискането беше прекратено почти със сила и Марш и хората му изчезнаха на конете си в нощта".

„Спете с револверите, момчета“

Веднага щом изчезнаха зад близкия хълм, Коуп отново стана бдителен и енергичен.

— Заредете оръжията си — каза той. — Тази нощ спете с револверите си, момчета.

— Защо? Какво имаш предвид?

— Ще имаме посетители тази нощ, помнете ми думата. — Коуп вдигна юмруци като боксьор. — Тази безгръбначна отрепка ще допълзи като змия, за да разгледа отблизо черепа ми на прасе.

— Да не искаш да стреляме по тях!? — възкликна Айзък ужасен.

— Искам — отговори Коуп. — Те ни се противопоставяха и ни пречеха, пуснаха армията против нас, отровиха водата ни и ни обидиха, а сега искат да откраднат находките ни. Да, искам да стреляте по тях.

Струваше им се крайно, но Коуп беше ядосан и не искаше и да чуе друго.

Мина час. Повечето заспаха. Джонсън лежеше до Коуп, който се въртеше и мърдаше и не му даваше да заспи.

Беше буден, когато първата тъмна фигура пропълзя над билото на хълма.

Коуп тихо си пое дъх.

Втора фигура, после трета. Третата беше едра, непохватна.

Коуп въздъхна пак и насочи карабината си.

Фигурите пропълзяха към лагера, насочиха се към сглобения от парчета череп.

Коуп се приготви да стреля. Беше отличен стрелец и за момент Джонсън се ужаси, че ще убие съперника си.

— Виж, професоре…

— Джонсън — отвърна Коуп, — държа го на мушка. От мен зависи дали да застрелям промъкващ се тайно крадец. Не забравяй тази нощ.

Коуп вдигна пушката по-високо, стреля два пъти към небето и закрещя:

— Индианци! Индианци!

Виковете изправиха лагера на крака. Затрещяха изстрели и нощта се заоблачи от дим, миришеше на барут.

Видяха как натрапниците се катерят презглава нагоре по хълма. От време на време се чуваше по някое: „Проклет да си! Проклети да са очите ти!“.

Накрая познат отчетлив глас извика:

— Типично за теб, Коуп! Фалшификат!

И тримата мъже изчезнаха.

Стрелбата престана.

— Убеден съм, че повече няма да видим Оти Марш — каза Коуп.

Усмихна се и легна да спи.

Преместване на лагера

В началото на август ги посети подразделение войници, които минаваха през лошите земи на път към река Мисури. Параходите стигаха нагоре чак до остров Кау, където армията поддържаше малък лагер. Войниците отиваха да подсилят тамошния гарнизон.

Бяха млади ирландци и германци, не по-възрастни от студентите в експедицията, и като че ли се изненадаха сериозно, че виждат живи бели хора в околността.

— Аз бих заминал оттук — каза един от тях.

Носеха новини от войната и те не бяха добри — поражението на Къстър все още не беше отмъстено, генерал Крук бе водил битка без ясен резултат край река Паудър, в Уайоминг, но след това не бе виждал индианци, генерал Тери изобщо не бе попадал на големи групи сиукси. Войната, която източната преса уверено бе предсказала, че ще свърши за седмици, сега изглеждаше, че ще се влачи безкрайно. Според някои генерали нямаше да бъде решена поне за година, а може би не и до края на десетилетието.

— Проблемът с индианците — обясни един войник — е, че ако искат да те намерят, те намират, обаче когато не искат ти да ги намериш, никога няма да разбереш къде са. — Замисли се за момент. — Това са техни земи в края на краищата, обаче все едно не съм ти го казал.

Друг войник се загледа в струпаните им сандъци.

— Злато ли търсите тук?

— Не — отговори Джонсън. — Това са кости. Копаем вкаменели кости.

— Да бе — каза войникът и се ухили. Предложи на Джонсън да пийне от манерката му, която беше пълна с бърбън.

Джонсън изпъшка. Войникът се засмя и подметна:

— Така разстоянията се скъсяват, казвам ти.

Войниците оставиха конете си да пасат за час до лагера на Коуп, после продължиха по пътя си.

— Определено не бих стоял тук повече — каза капитанът на подразделението, казваше се Лоусън. — Доколкото знаем, Седящия бик, Лудия кон и техните сиукси ще се отправят към Канада преди зимата, а това значи, че ще са тук всеки момент. Ако ви намерят, ще ви убият. Със сигурност.

И с този последен съвет войниците си препуснаха по пътя.

(Много по-късно Джонсън чу, че при похода си на север Седящия бик наистина избил белите, на които попаднал по пътя си, и сред тях били войниците на остров Кау, заедно с капитан Лоусън.)

— Мисля, че трябва да тръгваме — каза Айзък и почеса брадичката си.

— Още не — възрази Коуп.

— Намерихме предостатъчно кости.

— Така си е — обади се Черпака. — Предостатъчно са вече. Не ти трябват повече.

— Още не — повтори Коуп с леден глас, който сложи край на дискусията.

Както отбеляза Стърнбърг по-късно в разказа си за експедицията: „Отдавна бяхме разбрали, че е безпредметно да се спори с него, когато е взел решение.

Несломимата воля на Коуп не можеше да бъде преодоляна“.

Коуп обаче реши да вдигнат лагера и да го преместят на друго място.

През последните три седмици се бяха разположили в подножието на тристаметрово възвишение от седиментни скали. Коуп беше проучил района и беше открил обещаващо находище на кости на около три мили.

— Къде ще се преместим? — попита Стърнбърг.

Коуп посочи.

— Горе в прериите.

— Искаш да кажеш в равната земя?

— Именно.

Айзък се възпротиви:

— Професоре! Ще ни трябват три дни, за да се измъкнем оттук, да намерим път нагоре към платото и да се върнем.

— Не, няма.

— Не можем да се изкачим през тези скали.

— Напротив. Можем.

— Човек не може да се изкачи, кон не може да се изкачи, каруцата категорично няма как да мине…

— Има как. Ще ви покажа.

Коуп настоя да потеглят веднага. Минаха две мили в източна посока и там той гордо им посочи един полегат варовиков склон.

Беше доста по-полегат от околните скали, но пак беше достатъчно стръмен, за да се изкачат по него с лекота. Макар да имаше и сравнително равни участъци, варовикът беше ронлив и трошлив и беше опасно дори да се стъпва по него.

Черпака, кочияшът, погледна предложения маршрут и изплю тютюнева храчка.

— Няма да стане. Не може да стане.

— Може — каза Коуп. — И ще стане.

Отне им четиринайсет часа да се изкачат на платото, на триста метра височина — невероятно усилие и постоянна опасност. С лопати и кирки изровиха подобие на път нагоре по склона. След това разтовариха каруцата и качиха всичко, което можеше, на гърбовете на конете. Успяха. Остана само каруцата.

Черпака я докара до средата на склона, стигна до място толкова тясно, че едното колело увисна над празното пространство, и отказа да продължи напред.

Коуп се ядоса и каза, че сам ще подкара каруцата:

— Не само си отвратителен готвач, но и некадърен кочияш!

Другите бързо се намесиха и Айзък се качи на капрата.

Наложи се да разпрегнат първата двойка коне и да оставят само двата задни.

Стърнбърг описа случката в „Животът на един ловец на фосили“:

„Айзък измина десетина метра и неизбежното се случи. Видях как каруцата бавно се наклони, а после целият впряг, каруца и коне, започна да се хлъзга надолу по склона. Конете напрягаха сили да изтеглят каруцата, но не успяваха да се задържат на ронливата повърхност и се хлъзнаха надолу.

Сърцето заседна в гърлото ми, защото ми мина през ум, че Айзък може да умре, но няколко метра по-надолу каруцата спря на равно място и конете застанаха, като че ли нищо не се е случило".

В края на краищата разпрегнаха конете и изтеглиха каруцата с въжета, но все пак успяха и късно следобед устроиха новия лагер в прерията горе.

Коуп се тросна на Черпака:

— Гледай тази вечеря да ти е най-добрата!

— Само почакай да видиш — изръмжа Черпака и после им сервира обичайната комбинация от сухари, бекон и боб.

Въпреки мърморенето новият лагер беше значително по-добър от предишния.

Беше по-хладно заради ветреца, защото се намираха в съвсем открита равнина, както написа Джонсън, „с величествена гледка във всички посоки — на запад зъберите на Скалистите планини с побелели от снега върхове, на юг, изток и север — река Джудит, планините Медисин Бау, Мечата лапа и Суийт Грас, които ни заобикаляха отвсякъде. Особено рано сутрин, когато въздухът беше кристален и виждахме стада елени, сърни и антилопи, и планините зад тях, гледката беше толкова величествена, че едва ли нещо подобно може да се види другаде в цялото мироздание“.

Обаче стадата елени и антилопи мигрираха на север, а снегът се спускаше все по-надолу по склоновете на Скалистите планини с всеки ден. Една сутрин се събудиха под тънка пелена от сняг, който бе паднал през нощта, и макар че се стопи веднага, нямаше как да пренебрегнат неизбежното. Сезоните се сменяха. Идваше есента, а с нея — сиуксите.

— Време е да се махаме, професоре.

— Още не — каза Коуп. — Не точно сега.

Зъбите

Един следобед Джонсън попадна на някакви скални издатини, не по-големи от юмрук всяка. Работеше на обещаващо находище по средата на ронливия склон и тези издатини му пречеха. Извади няколко от оголената повърхност и те се хлъзнаха надолу по склона, като за малко да ударят Коуп, който работеше в основата на склона и скицираше неотдавна открита бедрена кост от Allosaurus.

— Внимавай бе! — извика той нагоре към склона.

— Съжалявам, професоре — извика Джонсън виновно в отговор. Едно-две парчета камък продължаваха да се търкалят надолу. Коуп се отмести настрани и изтупа дрехите си.

— Внимавай!

— Съжалявам! — повтори Джоунс. Върна се предпазливо към работата си. Продължи да копае около други издатини, за да ги извади, и…

— Стой!

Джонсън погледна надолу. Коуп се катереше по склона като полудял — в двете си ръце стискаше две от падналите парчета.

— Стой! Стой! Стой, ти казвам!

— Внимавам — отговори Джонсън изненадано. — Наистина, аз…

— Чакай! — Коуп се хлъзна няколко метра надолу по склона. — Не прави нищо! Не пипай нищо!

Продължи да крещи, докато се хлъзгаше сред облак прах.

Джонсън изчака. След малко професор Коуп се измъкна от прашния облак и се покатери при него, обладан от трескава енергия.

Джонсън реши, че сигурно е много ядосан. Беше глупаво и почти невъзможно да изпълзи право нагоре по склона — отдавна всички бяха научили този урок. Повърхността беше стръмна и ронлива. За да се изкачиш, трябваше да се движиш на зигзаг, но дори и тогава предпочитаха да заобиколят до едно по-полегато място на около половин миля, за да се изкачат до платото, а от там вече да се спускат до където се налага.

Сега обаче Коуп драскаше нагоре, като че ли животът му зависеше от това.

— Чакай!

— Чакам, професоре.

— Не пипай нищо!

— Не пипам нищо, професоре.

Най-накрая Коуп стигна при него, покрит с прах и задъхан. Но не се поколеба и за миг. Избърса лицето си с ръкав и се вторачи в разкопаното.

— Къде ти е апаратът? Защо не е при теб? Искам снимка in situ^[1].

— На тези скали? — попита Джонсън стъписано.

— Скали? Мислиш, че това са скали? Не са никакви скали!

— Какво са тогава?

— Това са зъби! — възкликна Коуп.

Коуп докосна един от тях и проследи с пръст меките извивки. Сложи двете парчета, които бе донесъл, едно до друго, намери трето в краката на Джонсън и го постави до другите две — от подобната им големина и форма беше ясно, че са били заедно.

— Зъби — повтори той. — Динозавърски зъби.

— Огромни са! Този динозавър трябва да е бил с фантастични размери!

За момент двамата мълчаливо опитаха да си представят колко голям трябва да е бил динозавърът — челюстта, способна да задържи такива големи зъби, дебелия череп, способен да задържи такава голяма челюст, огромния врат с дебелина на ствол на дърво, за да издига и върти огромния череп, гигантския гръбначен стълб, съизмерим с врата, всеки прешлен с големината на колело на железопътен вагон, с четири невероятно дебели крака, за да издържат подобен звяр. Големината на зъбите говореше за големината на всяка друга кост и става. Такова голямо животно би трябвало да има и огромна опашка, за да балансира врата и главата.

Коуп се вгледа в скалите и отвъд, към собственото си въображение и познание. За момент обикновената му гневна увереност отстъпи пред смаяно удивление.

— Това същество трябва да е било поне два пъти по-голямо от всички известни досега — каза той почти на себе си.

Вече бяха открили няколко големи динозавъра, включително три екземпляра от рода Monoclonius — рогат динозавър, напомнящ гигантски носорог. Monoclonius sphenocerus, един от видовете, според Коуп би трябвало да е достигал близо три метра на височина при раменните стави и близо десет метра на дължина от главата до края на опашката.

А този нов динозавър беше много по-голям от онези. Коуп измери зъбите със стоманения си дебеломер, надраска някакви изчисления в бележника си и поклати глава.

— Изглежда невъзможно — каза и измери пак. И се вторачи в скалата, сякаш очакваше гигантският динозавър да се изправи пред очите му и да разтърси земята с тежките си стъпки. — Ако продължаваме да правим такива открития — каза на Джонсън, — значи че едва сме надраскали повърхността на това, което е възможно да научим. Ние с теб сме първите хора в историята, видели тези зъби. Те ще променят всичко, което си мислим, че знаем за древните влечуги, за забележителните зверове, живели тук преди нас.

Джонсън си даде сметка, че всичко, което се върши в рамките на експедицията на Коуп — всичко, което дори той, Джонсън, знае — ще е от значение за учените в бъдеще.

— Апаратът — напомни му Коуп. — Трябва да снимаме този момент.

Джонсън отиде да вземе оборудването си от платото горе. Когато се върна — внимателно, за да не се хлъзне, — Коуп все още клатеше удивено глава.

— Разбира се, не можем да сме сигурни само от зъбите — каза той. — Алометричните фактори могат да подвеждат.

— Колко голям е бил според теб? — попита Джонсън и погледна бележника, вече покрит с изчисления, задраскани изчисления и нови.

— Около трийсет метра дълъг, а главата му е била може би на десет метра над земята.

И там, на място, даде името: Brontosaurus, „тътнещ гущер“, защото земята трябва да е тътнела, когато е ходел. „Може би обаче — добави, — трябва да го назовем Apatosaurus, или „нереален гущер“. Защото е трудно да повярваш, че такова нещо някога е съществувало…“

Джонсън направи няколко плаки, отблизо и от по-далеч, като на всички се виждаше и Коуп. После бързо се прибраха в лагера, разказаха на другите за откритието си и в спускащия се здрач отмериха с крачки бронтозавъра — същество дълго колкото три конски каруци и високо колкото къща. Въображението не го побираше. Беше направо невероятно и Коуп заяви, че „само това откритие е достатъчно, за да оправдае престоя ни на Запад“ и че са направили „невероятно откритие с тези зъби, зъби на дракон“. Все още не можеха да си представят неприятностите, които щяха да им докарат тези зъби.

Около лагерния огън

Всяка находка караше Коуп да изпада във философско настроение край лагерния огън вечер. Всички бяха разгледали зъбите, бяха ги опипали, бяха претеглили тежестта им в ръка. Откриването на гигантския бронтозавър предизвика необикновено много догадки.

— В природата има толкова много неща, които не можем да си представим — каза Коуп. — По времето на този бронтозавър ледниковата епоха е приключила и цялата планета е била с тропически климат. В Гренландия е имало смокини, в Аляска е имало палми. Големите равнини на Америка тогава са били езера, а тук, където седим сега, също е било дъно на езеро. Животните, които намираме, са се запазили, защото са умрели и са потънали на дъното на езерото, където са били плътно обгърнати от тинестата утайка, която постепенно ги е превърнала в камък. Кой обаче би допуснал нещо такова, преди да бъдат открити останките от тези същества?

Всички мълчаха. Гледаха смълчани пукащия огън.

— Сега съм на трийсет и шест — каза Коуп, — обаче по времето, когато съм се родил, динозаврите не са били известни. Толкова човешки поколения са се раждали и населявали земята, раждали са се и са умирали, без дори да подозират, че много, много преди тях нашата планета е била владение на род гигантски влечуги, които са живели на нея милиони години.

Джордж Мортън се изкашля многозначително.

— Ако е така, какво ще кажем за човека?

Последва неловко мълчание. Повечето дискусии за еволюцията заобикаляха въпроса за човека. Самият Дарвин не се бе занимавал с човека повече от десетилетие, след като книгата му бе излязла.

— Знаете ли за германските находки в долината Неандер? — попита Коуп. — Не? Е, през петдесет и шеста там откриха цял череп — с дебела кост и изпъкнали надочни дъги. Пластът е бил нарушен, но изглежда доста стар. Аз самият съм виждал тази находка в Европа, през шейсет и трета.

— Чувал съм, че черепът от Неандер бил на маймуна или дегенерат — обади се Стърнбърг.

— Малко вероятно е да е така — възрази Коуп. — Професор Вен, от Дюселдорф, създаде нов метод за измерване на масата на мозъка в черепите. Просто е — пълниш черепната кутия със синапени семена, после изсипваш семената в съдинката на везна. Изследванията му показват, че черепът от Неандер е имал повече мозък, отколкото имаме ние днес.

— Искаш да кажеш, че черепът от Неандер е човешки? — попита Мортън.

— Не знам — каза Коуп. — Но не виждам как може да вярваме, че динозаврите са преминали процес на еволюция, влечугите са преминали през процес на еволюция, бозайниците, като конете например, са преминали през процес на еволюция, обаче хората са се появили напълно развити, без предшественици.

— Не си ли квакер, професор Коуп?

Идеите на Коуп все още не бяха приемливи за повечето религии, включително и за „Религиозното общество на приятелите“, което е официалното име на квакерите.

— Може и да не съм — отговори Коуп. — Религията обяснява нещата, които човек не може да си обясни сам. Когато обаче видя нещо с очите си, а религията ми бърза да ме увери, че греша, че не съм видял каквото съм видял… Не. Може пък вече да не съм квакер.

Заминаване от лошите земи

Сутринта на 26 август, когато се отправиха на еднодневното пътуване до остров Кау, беше определено хладна. Островът се намираше до един от малкото естествени бродове по протежение на двеста мили от река Мисури, която се виеше между хълмовете на района, наречен Мисури Брейкс. Островът служеше и за пристан на параходите и там Коуп възнамеряваше да се качи на парахода от Сейнт Луис. Всички много бързаха да си тръгнат и сериозно се тревожеха заради индианците, но имаха твърде много фосили и нямаше как да ги откарат само с каруцата. Можеха единствено да направят два курса. Коуп означи най-ценния сандък, този със зъбите от бронтозавъра, с тайно X от едната страна.

— Ще го оставя тук — каза. — За втория преход.

Джонсън се учуди. Защо не на първия?

— Вероятно шансовете да ни нападнат при първия преход са по-големи, отколкото шансовете да открият материалите ни тук — обясни Коуп. — Освен това може би ще наемем още хора от остров Кау, за да ни пазят втория път.

Първото пътуване мина монотонно. Стигнаха до острова привечер и вечеряха с разквартируваните там войници. Марш и хората му бяха отпътували по реката с предния параход, след като бяха предупредили войниците за „Коуп и неговите главорези и разбойници“, които можело да се появят по-късно.

Капитан Лоусън се засмя:

— Май Марш не гори от възторг, че сте тук.

Коуп потвърди, че случаят е точно такъв.

Параходът трябваше да пристигне след два дни, но графикът не беше сигурен, особено толкова късно през годината. Беше належащо да направят второто пътуване до лагера в прерията на следващия ден. Коуп щеше да остане на остров Кау, за да подготви фосилите за пътуването с кораба, а Малкия вятър и Черпака щяха да се върнат с каруцата под ръководството на Стърнбърг.

Рано на следващата сутрин обаче Стърнбърг се събуди със силна треска — пореден епизод от маларията му. Айзък се страхуваше твърде много от индианците, за да се върне в лагера, а на Малкия вятър не можеше да се разчита да свърши каквото трябва без надзор. Въпросът беше кой да води експедицията.

Джонсън каза:

— Нека отида аз.

Очакваше този момент. Лятото в равнините го бе закалило, но около него винаги имаше по-възрастни и по-опитни хора, които следяха какво прави. Копнееше за възможност да докаже себе си самостоятелно и това кратко пътуване му се струваше идеалната възможност да прояви независимост, а и щеше да е чудесен завършек на летните приключения.

Жабата мислеше по подобен начин и веднага добави:

— И аз ще отида.

— Не бива да ходите сами — каза Коуп. — Не успях да намеря още хора. Не можем да използваме войниците.

— Няма да сме сами. С нас ще са Черпака и Малкия вятър.

Коуп се намръщи и забарабани нервно с пръсти по бележника си.

— Моля те, професоре. Важно е да опаковаш фосилите както трябва. Ние ще се справим. А времето лети, докато седим тук и разсъждаваме.

— Добре — каза Коуп накрая. — Това е против преценката на здравия ми разум, но… добре.

Обзети от възторг, Джонсън и Жабата заминаха в седем същата сутрин заедно с Черпака и Малкия вятър, които се грижеха за каруцата.

Коуп се зае да подрежда дървените сандъци с фосили и да преопакова тези, които не биха издържали отношението на товарачите на кея. Айзък се грижеше за Стърнбърг, който бълнуваше трескаво — свари му чай от върбови клонки, които според него помагали при треска. Мортън работеше при професора.

Неколцина пасажери също чакаха парахода. Сред тях бяха един фермер, един мормон, казваше се Травис, и младият му син. Двамата бяха дошли в Монтана, за да разпространяват евангелието сред заселниците, но не бяха постигнали никакъв успех и бяха разочаровани.

— Какво карате в тези сандъци? — попита Травис.

Коуп вдигна очи.

— Вкаменели кости.

— За какво са?

— Изучавам ги — отговори Коуп.

Травис се засмя.

— Че защо изучаваш кости, когато можеш да изучаваш живите животни?

— Тези кости са на животни, които са изчезнали.

— Не може да бъде.

— Защо? — попита Коуп.

— Ти имаш ли страх от Бога?

— Имам.

— Вярваш ли, че Бог е съвършен?

— Да, вярвам.

Травис се засмя отново.

— Добре тогава, значи ще се съгласиш, че не може да има изчезнали животни, защото добрият Бог в Своето съвършенство никога не би допуснал потомството на неговите създания да изчезне.

— Защо? — попита Коуп.

— Току-що ти казах. — Травис изглеждаше нервиран.

— Току-що ми каза как според теб Бог си върши работата. Ами ако предпочита да постига съвършенството постепенно, като се отказва от някои създания, за да създаде по-съвършени?

— Това може да прави човекът, защото той не е съвършен. Не и Бог, защото Бог е съвършен. Има само едно Съзидание. Мислиш ли, че Той е допуснал грешка в това Съзидание?

— Създал е човека. Не каза ли, че човекът е несъвършен?

Травис го изгледа свирепо и изръмжа:

— Ти си един от онези професори! Един от образованите глупаци, които са се отдалечили от праведното и стигат до светотатство!

Коуп не беше в настроение да води теологични спорове и отсече:

— По-добре образован, отколкото необразован глупак.

— Вършиш работата на Дявола! — каза Травис и изрита един от сандъците с фосили.

— Направи го пак — каза Коуп — и ще ти пръсна мозъка от бой.

Травис ритна друг сандък.

В писмо до жена си Коуп написа:

„Вече се срамувам заради случилото се след това и нямам друго оправдание, освен усилията, които вложихме за събирането на тези фосили, безценната им същност и собствената ми умора след лятото в горещините и насекомите, и парещите алкални пари на лошите земи край река Джудит. Този глупав фанатик просто прекали и търпението ми ме изостави“.

Мортън описва случилото се по-директно:

„Без увъртания или предупреждение Коуп се нахвърли върху този човек, Травис, и го докара до безсъзнание. Не отне повече от минута, защото професор Коуп има предразположение към бокса. Между ударите викаше: „Как смееш да пипаш фосилите ми! Как смееш?!", а също и: „В името на религията!".

Боят свърши, когато войниците дръпнаха Коуп от нещастния джентълмен мормон, който не бе казал нищо повече от това, което повечето хора по света смятат за неоспорима истина".

През 1876 това определено беше така. Доста по-рано Томас Джеферсън внимателно бе прикрил собствения си възглед, че фосилите са останки от изчезнали същества. В дните на Джеферсън вярата в изчезването на видовете би се сметнала за ерес. Оттогава мисленето на много места се беше променило, но не навсякъде. В някои райони на Съединените щати все още се смяташе за неприемливо да прегърнеш идеята за еволюцията.

Малко след като боят приключи параходът, „Лизи Б.“, се появи иззад завоя и изсвири, за да оповести скорошното си пристигане. Всички погледи се насочиха към парахода, ако не се броеше един войник, който гледаше към равнините и извика:

— Вижте там! Коне!

От другия край на равнината се задаваха два коня без ездачи.

„Дъхът ми секна — пише Коуп в дневника си, — когато си представих какво може да означава това“.

Бързо скочиха на конете и препуснаха. Когато приближиха, видяха Черпака отпуснат върху седлото, полумъртъв. Няколко стрели се бяха забили в покрития му със засъхнала кръв гръб. Другият кон беше на Джонсън — по седлото имаше кръв, от кожата стърчаха забити стрели.

Войниците свалиха готвача и го положиха на земята. Устните му бяха отекли и напукани, сухи. Дадоха му вода, за да може да говори.

— Какво стана? — попита Коуп.

— Индианци — изхриптя Черпака. — Проклети индианци. Нищо не можахме да…

Разкашля се, изплю кръв, сгърчи се и издъхна.

— Трябва да отидем да потърсим оцелели — каза Коуп. — И да приберем фосилите.

Капитан Лоусън поклати глава, измъкна една стрела от седлото и каза:

— Тези стрели са на сиуксите.

— И какво?

Капитанът кимна към прерията.

— Няма смисъл да ходиш там, професоре. Съжалявам, но ако изобщо намериш приятелите си, в което се съмнявам, те ще са скалпирани, осакатени и оставени да гният в пущинака.

— Все нещо трябва да можем да направим.

— Погреби този, кажи молитва за останалите и това е всичко. — Капитан Лоусън поклати глава.

На следващата сутрин качиха посърнали фосилите на парахода и потеглиха надолу по Мисури.

Най-близката телеграфна станция беше в Бисмарк, територия Дакота, намираше се на петстотин мили в източна посока. Когато „Лизи Б.“ спря там, Коуп изпрати на семейството на Джонсън във Филаделфия следната телеграма:

„С дълбоко съжаление ви информирам за смъртта на вашия син Уилям и трима други мъже на 27 август, в лошите земи по течението на река Джудит, територия Монтана, от ръцете на враждебно настроени индианци сиу. Приемете искрените ми съболезнования.

Едуард Дринкър Коуп, американски палеонтолог".