Драконови зъби

В равнините

Из дневника на Уилям Джонсън:

„Когато тръгнахме сутринта на 27 август, за да приберем останалите фосили, ентусиазмът ни беше невероятен. Бяхме четирима — Малкия вятър, скаутът от племето кроу, Жабата и аз (яздех малко назад и оглеждах околността) и накрая Черпака, кочияшът, който подкарваше конете с камшика и ги ругаеше, за да се движат по-бързо по равното в прерията. Трябваше да изминем дванайсет мили до лошите земи и още толкова на връщане.

Движехме се бързо, за да успеем да се върнем до остров Кау преди мръкване.

Беше ясна хладна красива сутрин. По небето се носеха перести облаци. Скалистите планини точно пред нас блестяха с белия сняг, който вече се бе спуснал от върховете до дълбоките клисури долу. Прерийната трева шумолеше от лекия ветрец. На хоризонта бягаха стада антилопи.

С Жабата си представяхме, че сме пионери и водим малката си експедиция в пущинаците към опасности и несгоди, които трябва да посрещнем храбро. Наистина, за двама студенти от Изтока на по седемнайсет години всичко това наистина беше вълнуващо. Седяхме изправени на седлата, оглеждахме хоризонта с присвити очи, държахме ръцете си близо до револверите и се стремяхме да сме нащрек.

С напредването на сутринта попаднахме на големи стада дивеч — не само антилопи, но също така елени и бизони. Бяха повече, отколкото бяхме видели през седмиците в равнината, и го коментирахме помежду си.

Не бяхме изминали и половината от разстоянието до лагера — може би шест мили или нещо такова, — когато Черпака извика да спрем. Отказах.

— Няма да спираме, докато не стигнем лагера — казах.

— Вие, копеленца, ще спрете, когато ви казвам! — изръмжа Черпака.

Обърнах се и видях, че е насочил към нас ловна пушка. Това повиши авторитета му. Спряхме.

— Какво значи това? — попитах.

— Млъквай, дребно… да не казвам какво — изсъска Черпака и скочи от каруцата. — Слизайте от конете. Веднага.

Погледнах Малкия вятър, но той отклони очи.

— Слизайте от конете — изръмжа готвачът още веднъж и слязохме.

— Ще ни кажеш ли какво е това безобразие? — попита Жабата и запремигва.

— Край на пътя, момчета — каза Черпака и поклати глава. — Аз бях дотук.

— Докъде?

— Не е моя грижа, че сте толкова глупави и не виждате по-далече от носа си. Цял ден имаше дивеч, нали?

— И какво от това?

— Запитахте ли се защо е толкова много? Защото някой го е подгонил на север, затова. Вижте там. — И посочи на юг.

Погледнахме. В далечината към небето се издигаха ивици дим.

— Това е лагерът на сиуксите, проклети глупаци! Там е Седящия бик. — Черпака взе конете ни и яхна единия.

Погледнах пак. Огньовете — ако наистина бяха огньове — бяха много далеч.

— Това е поне на ден път оттук — възразих. — Можем да стигнем до лагера, да натоварим и да се върнем на остров Кау, преди да ни настигнат.

— Вие, момчета, направете както си решите — каза Черпака. Беше яхнал коня на Жабата и държеше моя за юздата.

Погледнах Малкия вятър, но той отбягваше погледа ми. Поклати глава.

— Лош ден сега. Много сиукс воини в лагер на Седящ бик. Убие всички кроу. Убие бели хора.

— Чу го — каза Черпака. — Аз лично ценя скалпа си. Довиждане, момчета. Хайде, Малък вятър.

И препусна на север. Миг след това Малкия вятър извъртя коня си и го последва.

С Жабата останахме край каруцата и се вторачихме след тях.

— Планирали са го — каза той. Размаха юмрук след тях. — Копелета! Кучи синове!

Хубавото ми настроение се изпари. Изведнъж си дадох сметка какво ни се е случило — две момчета съвсем сами в безкрайните пусти равнини на Запада.

— Какво ще правим сега?

Жабата още беше ядосан.

— Коуп им плати предварително, иначе нямаше да направят това.

— Така е — съгласих се. — Какво обаче ще правим сега?

Жабата примижа към дима на хоризонта.

— Наистина ли мислиш, че са на ден път?

— Откъде да знам? — отвърнах. — Казах го, за да не си тръгнат.

— Защото — каза Жабата, — когато индианците вдигнат голям лагер, като на Седящия бик, изпращат ловни групи и съгледвачи напред.

— Колко напред? — попитах.

— Два дни, понякога три.

Двамата вперихме очи в пушеците.

— Виждам шест — каза Жабата. — Значи не може да е главният им лагер. Главният лагер трябва да има стотици огньове.

За себе си обаче бях решил. Не можех да се върна на остров Кау и да застана пред професор Коуп без фосилите. Не бих могъл да го погледна в очите.

— Трябва да вземем фосилите — казах.

— Да — съгласи се Жабата.

Качихме се на каруцата и потеглихме на запад. Никога не бях карал каруца, но се справях прилично.

Жабата шепнеше нервно до мен, после предложи:

— Хайде да пеем.

— Хайде да не пеем — казах. И продължихме мълчаливо, със сърца, заседнали в гърлата".

Загубиха се.

Не би трябвало да е трудно да се движат по следите си от предния ден, но равнината беше плоска като тепсия и нямаше никакви ориентири, като в океан, така че объркаха посоката няколко пъти.

Очакваха да стигнат до лагера преди пладне, но стигнаха късно следобед. Натовариха на каруцата последните десет сандъка с фосили, които тежаха поне половин тон, и още някои неща, включително фотографското оборудване на Джонсън. Натовариха и сандъка със знака X, в който бяха зъбите на бронтозавъра.

— Не можем да се приберем без тях — каза Джонсън.

Когато обаче бяха готови да тръгват назад, беше станало четири и започваше да се стъмва.

Бяха почти сигурни, че няма да намерят пътя до остров Кау в тъмнината. Това означаваше да прекарат нощта в прерията — а след още ден напредващите сиукси вероятно щяха да ги открият. Започнаха да обсъждат какво да правят, когато изведнъж чуха дивите, смразяващи кръвта крясъци на индианци.

— О, боже! — изпъшка Жабата.

Облак прах, вдигнат от множество ездачи, се появи откъм изток. Приближаваше се.

Те скочиха на каруцата, извадиха карабините и ги заредиха.

— Колко патрони имаме? — попита Джонсън.

— Малко — отговори Жабата. Ръцете му трепереха, изпускаше патроните, преди да ги мушне в оръжието.

Крясъците приближаваха. Видяха самотен ездач, приведен над седлото, преследван от десетина други. Не чуваха изстрели обаче.

— Може би нямат пушки — каза Жабата с надежда. В този момент покрай тях профуча първата стрела. — Да се махаме оттук!

— Накъде? — попита Джонсън.

— Накъдето и да е! Далече оттук!

Джонсън шибна конете и те откликнаха с непривичен ентусиазъм. Каруцата затрополи напред с плашеща скорост, заподскача и се затресе по прерията, сандъците се хлъзгаха по пода и се блъскаха в канатите. В сгъстяващия се здрач се насочиха на запад, настрани от река Мисисипи, от остров Кау, Коуп и безопасността.

Индианците се приближаваха. Самотният ездач се изравни с тях и видяха, че е Малкия вятър. Беше плувнал в пот. Конят му се беше запенил. Малкия вятър се приближи до каруцата и ловко се прехвърли в нея. Удари коня си и го прати да препуска на север.

Няколко индианци тръгнаха след него, но основната група продължи след каруцата.

— Проклети сиукси! Проклети сиукси! — изкрещя Малкия вятър и грабна една карабина. Зафучаха още стрели. Малкия вятър и Жабата започнаха да стрелят по индианците. Джонсън погледна през рамо и му се стори, че са десетина, може би повече.

Ездачите приближиха и с лекота обградиха каруцата от три страни. Жабата и Малкия вятър стреляха по тях и улучиха един и същ индианец, буквално едновременно — куршумите им го събориха от коня.

Друг приближи каруцата и Жабата се прицели и стреля. Воинът притисна окото си с длан, залитна напред и се претърколи на земята.

Един индианец успя да се качи на каруцата, както преди това Малкия вятър, и вдигна томахавка над главата на Джонсън, но Малкия вятър го застреля в устата. В момента, в който острието сряза горната устна на Джонсън, физиономията на индианеца разцъфна в червено и той падна от каруцата в прахоляка.

Джонсън притисна сцепената си устна, но нямаше време за изпадане в ужас. Малкия вятър се обърна към него и извика:

— Къде отиваш? Карай юг!

— На юг са лошите земи!

Вече беше съвсем тъмно. Би било самоубийство да се спуснат по стръмните скали и скатове през нощта.

— Карай юг!

— Ще умрем, ако отидем на юг!

— Всякак умрем! Давай юг!

Тогава Джонсън си даде сметка какво му се казва. Единствената им надежда, макар и минимална, беше да отидат някъде, където индианците не биха ги последвали.

Шибна конете и каруцата се насочи на юг, към лошите земи около река Джудит.

Отпред се простираше миля открита прерия и индианците отново ги обкръжиха от всички страни, с крясъци и викове. Стрела опари крака на Джонсън и закова крачола на панталона му за капрата, но той не изпита болка и продължи напред. Ставаше все по-тъмно, дулата на пушките им просветваха ярко при всеки изстрел. Индианците разбраха какво смятат да направят и ги подгониха още по-усърдно.

Скоро Джонсън видя ерозиралата тъмна линия на ръба над лошите земи. Равната земя сякаш изведнъж изчезваше в черна бездна. И летяха натам със страховита скорост.

— Дръжте се! — извика Джонсън и без да спира конете, ги остави да полетят през ръба и в тъмнината.

Лошите земи

Тишина под бледнеещата луна.

По лицето му се стичаше вода, по устните му всъщност. Той отвори очи и видя Малкия вятър наведен над него. Надигна глава.

Каруцата беше на колелата си. Конете пръхтяха тихо. Намираха се в подножието на тъмна скала, която се издигаше високо.

Джонсън усети бодване в крака. Опита да се раздвижи.

— Стой! — каза Малкия вятър. Гласът му беше напрегнат.

— Нещо не е наре…

— Стой! — повтори индианецът. Остави манерката и взе друга. — Пий.

Джонсън отпи, изплю, закашля се. Уискито изгори гърлото му, малко обля разцепената му устна и тя също пламна.

— Пие още — каза Малкия вятър. После сряза крачола на Джонсън с нож. Джонсън надигна глава, за да види какво прави.

— Не гледа — каза Малкия вятър, но беше много късно.

Стрелата беше пронизала десния му крак току под кожата и се бе забила в капрата. Около раната се виждаше нещо набъбнало, червено и грозно.

Джонсън почувства, че му призлява и му се повдига. Малкия вятър го сграбчи.

— Чакай! Пие!

Джонсън отпи голяма глътка. Пак му призля.

— Аз прави — каза Малкия вятър и се наведе над крака на Джонсън. — Ти не гледа.

Джонсън впери поглед в небето, в луната. Там се носеха тънки облаци. Почувства как уискито го хваща.

— Какво стана с Жабата?

— Сега не мърда. Не гледа.

— Жабата добре ли е?

— Сега не тревожи.

— Къде е? Искам да говоря с него!

— Сега боли — каза Малкия вятър.

Чу се лепкав звук и Джонсън усети пронизваща болка, толкова остра, че извика и гласът му отекна в черната скала. Усети парене, изгарящо и мъчително, което беше по-зле. Нямаше как да вика. Едва си поемаше дъх.

Малкия вятър вдигна кървавата стрела нагоре, към лунната светлина.

— Готово. Свършил.

Джонсън понечи да се надигне, но Малкия вятър го бутна назад и му подаде стрелата.

— Ти пази.

Джонсън усети топла кръв да изтича от отворената рана. Малкия вятър превърза раната с една кърпа.

— Добре. Така сега добре.

Въпреки разкъсващата болка Джонсън се надигна. Чувстваше се по-добре.

— Къде е Жабата?

Малкия вятър поклати глава.

Жабата беше проснат отзад в каруцата. Една стрела беше пронизала шията му отстрани, две други стърчаха от гърдите. Очите му гледаха изцъклено нагоре, устата беше отворена, сякаш беше изненадан, че е мъртъв.

Джонсън никога не беше виждал мъртвец и се почувства странно, когато затвори очите на Жабата и извърна лице. Тъгата не го потискаше много, защото имаше чувството, че не е тук, на това прокълнато място в Запада, че не е сам с някакъв индианец скаут, че не е в смъртна опасност.

Умът му просто отказваше да го приеме. Зачуди се какво да направи и каза:

— По-добре да го погребем.

— Не! — Малкия вятър беше ужасен.

— Защо не?

— Сиукс намери.

— Не и ако го погребем.

— Сиукс намери място, вземе скалп, вземе пръсти. Дойдат жени, вземат още. — Посочи чатала на трупа.

Джонсън потрепери.

— Къде са сиуксите сега?

Малкия вятър посочи нагоре, към равнината над скалите.

— Ще си тръгнат или ще останат?

— Останат. Дойдат сутринта. Може доведат още воини.

Умората налегна Джонсън, раната на крака му пулсираше.

— Ще тръгнем веднага щом съмне.

— Не. Тръгне веднага.

Джонсън вдигна очи. Облаците натежаваха, около луната се виждаше блед синкав пръстен.

— След няколко минути ще е тъмно като в рог. Няма да има и звездна светлина.

— Трябва тръгва — настоя Малкия вятър.

— Чудо е, че оцеляхме досега, но не можем да минем през лошите земи в тъмното.

— Тръгва сега — каза Малкия вятър.

— Ще умрем.

— Иначе пак умрем. Тръгва сега.

Тръгнаха в непрогледния мрак.

Джонсън караше каруцата, Малкия вятър крачеше няколко крачки напред. Носеше дълга тояга и шепа камъчета.

Когато не виждаше какво има напред, хвърляше камъче. Понякога минаваше доста време, преди камъчето да удари твърда земя, и тогава Малкия вятър продължаваше много бавно напред, като опипваше терена с тоягата като слепец, докато намери ръба на пропастта. След това насочваше каруцата в друга посока.

Напредваха мъчително и кошмарно бавно. Джонсън не смяташе, че изминават повече от неколкостотин метра за час. Струваше му се безпредметно. Призори индианците щяха да се спуснат в оврага, да видят следите им и да ги настигнат за минути.

— Има ли смисъл? — попита, когато пулсирането в крака му стана особено мъчително.

— Погледни небе — отвърна Малкия вятър.

— Виждам небето. Черно е.

Малкия вятър не каза нищо.

— Какво му има на проклетото небе? — настоя Джонсън.

Малкия вятър все така мълчеше.

Малко преди зазоряване заваля сняг.

Стигнаха до Мечи поток, края на лошите земи, и спряха да напоят конете.

— Сняг хубаво — каза Малкия вятър. — Войни хункпапа види сняг, знае лесно проследи и бави два часа в лагер.

— А през това време ние препускаме презглава.

Малкия вятър кимна.

— Препуска презглава.

От Мечи поток се насочиха през прерията възможно най-бързо. Каруцата подскачаше по неравния терен, болката в крака на Джонсън беше жестока.

— Къде отиваме? Във форт Бентън?

Малкия вятър поклати глава.

— Всички бели мъже отива във форт Бентън.

— Искаш да кажеш, че сиуксите ще очакват да отидем там?

Малкия вятър кимна.

— Тогава къде отиваме?

— Свещени планини.

— Какви Свещени планини? — попита Джонсън с тревога.

— Буреносни планини на Велик дух.

— Защо да ходим там?

Малкия вятър не отговори.

— Далече ли са тези планини? Какво ще правим, когато стигнем там?

— Четири дни — каза Малкия вятър. — Там намери много бели хора.

— А ти защо ще ходиш там?

Джонсън забеляза, че дрехата от еленова кожа на Малкия вятър е подгизнала в червено, изцапана е с кръв.

— Малък вятър! Ранен ли си?

С висок глас, почти фалцет, Малкия вятър започна да напява някаква песен. Повече не проговори.

Продължиха на юг.

Малкия вятър умря мълчаливо през третата нощ. Джонсън се събуди призори и го видя да лежи вдървен до тлеещия огън. Лицето му беше покрито със сняг, кожата му беше ледена на пипане.

Като се подпираше на карабината, Джонсън замъкна Малкия вятър до каруцата, намести го до Жабата и подкара пак. Беше гладен, тресеше го, имаше халюцинации. Беше сигурен, че се е загубил, но му беше все едно. Започна да си напомня да седи с изправен гръб, дори умът му се отдели от изпитанията и започна да му представя объркващи, разсейващи видения. В един момент беше убеден, че е на площад Ритънхаус във Филаделфия и безуспешно търси къщата на родителите си.

Рано на четвъртия ден попадна на пресни следи от каруца, много пресни. Водеха на изток, към верига ниски червеникави хълмове.

Навлезе сред хълмовете. Скоро видя места, където бяха сечени дървета, и имена, издялани по стъблата на други дървета — следи от бели хора. Беше много студено и снегът падаше на парцали. Накрая той изкачи последна стръмнина и видя града в долината от другата страна — една-единствена кална улица и груби дървени постройки от двете й страни.

Шибна конете и препусна надолу, към града.

Така на 31 август 1876 година Уилям Джонсън, полумъртъв от глад, жажда, изтощение и загуба на кръв, влезе с натоварена с кости и с два трупа — на бял мъж и на индиански скаут — каруца в град Дедуд Гълч.

Дедуд

Дедуд представляваше мрачна гледка — една-единствена улица с небоядисани дървени постройки сред голи хълмове. Дърветата бяха изсечени, за да осигурят материал за града. Всичко беше покрито с тънка пелена мръсен сняг. Въпреки мрачния вид обаче наоколо витаеше възбудата на селище в разгара на златна треска. Главната улица беше типична за миньорско градче — ковашка работилница, дърводелска работилница, три магазина за текстил, четири конюшни, шест магазина за железария, китайски квартал с четири китайски перални и седемдесет и пет бара.

И в центъра на всичко това, с дървен балкон на втория етаж, гордо се издигаше хотел „Гранд Централ“.

Джонсън изкачи залитайки стъпалата и когато след това се опомни, лежеше на една пейка, а за него се грижеше собственикът — възрастен мъж с дебели очила и оредяваща намазана с брилянтин коса.

— Млади момко — пошегува се той. — Виждал съм хора и в по-лошо състояние, обаче голям процент от тях са покойници.

— Храна? — изхриптя Джонсън.

— И храна имаме предостатъчно. Ще ти помогна да стигнеш до трапезарията и там ще напъхаме в теб някакви провизии. Имаш ли пари?

След час Джонсън определено се чувстваше по-добре. Вдигна очи от чинията и каза:

— Много беше вкусно. Какво е?

Жената, която раздигаше масата, отговори:

— Език от бизон.

Собственикът, казваше се Сам Пъркинс, надникна в трапезарията. Предвид грубата околна среда беше удивително учтив.

— Мисля, че имаш нужда от стая, млади момко.

Джонсън кимна.

— Четири долара, платими авансово. Вана има по-надолу по улицата, в обществената баня на Дедуд.

— Много благодаря — каза Джонсън.

— Този красив разрез на физиономията ти ще заздравее сам. Ще ти остане само белег. Кракът ти обаче има нужда от грижи.

— Съгласен съм — каза Джонсън уморено.

Пъркинс го попита откъде идва. Джонсън обясни, че идва от лошите земи на Монтана край форт Бентън. Пъркинс го изгледа стъписано, но отбеляза само, че това е дълъг път.

Джонсън стана и попита дали има къде да складира сандъците от каруцата. Пъркинс отговори, че отзад имало стая, която се ползвала от гостите на хотела, и че само той имал ключ от нея.

— Какво ще сложиш там?

— Кости — отговори Джонсън и усети, че топлата храна му е дала някакви сили.

— Искаш да кажеш животински кости, нали?

— Да.

— Супа ли ще правиш?

Джонсън не оцени шегата.

— За мен са ценни.

Пъркинс каза, че според него в Дедуд едва ли някой би искал да открадне костите му.

Джонсън обясни, че е влязъл в ада и се е върнал от него заради тези кости и че в каруцата му има два трупа, които го доказват, така че не би поел никакъв риск. Щял ли Пъркинс да бъде така добър да прибере костите в складовото помещение?

— Колко място ти трябва? Това не е хамбар.

— Имам десет сандъка с кости и отделно материали.

— Добре, да ги видим.

Пъркинс последва Джонсън на улицата, погледна в каруцата и кимна. Докато Джонсън пренасяше сандъците, Пъркинс огледа покритите със сняг трупове. Изчисти снега и каза:

— Този е индианец.

— Точно така.

Пъркинс присви очи.

— От колко време ги возиш?

— Единият умря преди близо седмица. Индианецът — вчера.

Пъркинс се почеса по брадичката и попита:

— Мислиш ли да погребеш приятеля си?

— След като вече съм далече от сиуксите, да, мисля да го погреба.

— Гробището е в северния край на града. Ами индианеца?

— Ще погреба и него.

— Не в гробището.

— Той е приятел.

— Ясно — каза Пъркинс. — Нямаме проблеми с приятел индианец, който е жив, но не можеш да го погребеш в гробището.

— Защо?

— Градът няма да търпи това.

Джонсън погледна небоядисаните дървени постройки. Градът не беше съществувал достатъчно дълго, за да има гражданско мнение по всички теми, но просто попита защо не.

— Езичник е.

— Той е приятел и не го погребах по същата причина, по която не погребах и белия си приятел. Ако сиуксите бяха намерили гроба, щяха да го изровят и да го осакатят и осквернят. Този индианец ме спаси. Дължа му прилично погребение.

— Това е хубаво. Прави с него каквото искаш — каза Пъркинс, — стига да не го погребваш в градското гробище. Не ти трябва да правиш проблеми. Не и в Дедуд.

Джонсън беше твърде уморен, за да спори. Внесе сандъците с фосили в стаята, подреди ги така, че да заемат възможно най-малко място, и се увери, че Пъркинс заключи стаята след него. После накара собственика да му уреди баня и се зае да погребе труповете.

Отне му много време да изкопае дупка за Жабата в градското гробище в края на града. Измъкна трупа от каруцата, завлече го до гроба, който не изглеждаше никак удобен дори за мъртвец.

— Съжалявам, Жаба — каза Джонсън. — Ще съобщя на семейството ти, когато имам възможност.

Когато първата лопата пръст се изсипа върху лицето на Жабата, Джонсън си помисли: „Вече не съм този, който бях“. След това запълни гроба.

Откара трупа на Малкия вятър извън града, до пътя, и изкопа гроб под една голяма ела.

Тук се копаеше по-лесно и той си помисли, че би трябвало да направят градското гробище на това място.

Тази страна на хълма гледаше на север и от нея не се виждаше никаква следа от бели хора или цивилизация.

След това Джонсън седна и плака, докато повече не можеше да издържа на студа. Върна се в града, взе си вана, внимателно почисти и превърза ранения си крак. После отново облече мръсните си покрити с корички от съсирена кръв дрехи.

В хотелската стая имаше малко огледало над умивалника и той за първи път огледа раната над устната си.

Беше започнала да зараства по ръбовете, но не се беше затворила. Щеше да остане сериозен белег.

Леглото беше с тънък сламен дюшек, метнат върху груба дървена рамка.

Спа трийсет часа, непробудно.

От дневника на Джонсън:

„Когато най-после се събудих и слязох в трапезарията да хапна, открих, че съм станал най-известният човек в Дедуд. Поръчах си пържоли от антилопа, а останалите гости на хотела — до един груби миньори — ме заляха с бърбън и въпроси за това какво съм преживял. Също като собственика мистър Пъркинс те бяха извънредно учтиви. Забелязах обаче, че учтиви или не, не вярват на историята, която им разказах.

Мина известно време, докато разбера защо. Изглежда, всеки, който твърди, че е минал от Монтана в Дакота, за тях е лъжец, защото всеки, който опита да го направи, несъмнено ще умре в ръцете на сиуксите. Истината обаче беше, че след нападението на каруцата не бях попадал на други индианци. Сиуксите на Седящия бик трябва да са били на север от нас, когато преминахме границата на териториите.

В Дедуд обаче не ми вярваха и това привлече вниманието към „костите", които бях складирал в хотела. Един от проявяващите интерес беше редовен клиент, казваше се Джак Маккол, по прякор Счупения нос, прякорът вероятно беше резултат от сбиване в някой бар. Едното око на Счупения нос гледаше втренчено леко наляво, със синкав отблясък, като хищна птица. Дали заради това око, или поради някаква друга причина, той беше много зъл, но не колкото приятеля си — Дик Къри Черния, който имаше татуирана змия на лявата китка и невероятния прякор Приятеля на миньорите. Когато попитах Пъркинс защо го наричат така, собственикът на хотела отговори, че било нещо като шега.

— Как така шега? — настоях.

— Не можем да го докажем, но повечето хора смятат, че Дик Къри и братята му Клем и Бил са бандитите, които ограбват дилижансите и пратките злато от Дедуд към Ларами и Шайен — обясни Пъркинс.

— Близо сме до Шайен!? — попитах и изведнъж наострих уши. За стотен път се наругах, че не познавам географията.

— Близо колкото и до всяко друго място — отговори собственикът.

— Искам да отида там — казах.

— Никой не те държи тук насила, нали?"

Силно възбуден, с мисли за Люсиен, Джонсън се върна в стаята си, за да си събере багажа. Щом отключи вратата обаче откри, че стаята му е била претършувана и че личните му вещи са пръснати.

Портфейлът му липсваше. Всичките му пари бяха изчезнали.

Слезе долу при Пъркинс, на рецепцията.

— Ограбили са ме.

— Как е възможно?! — попита Пъркинс и се качи с него горе.

Огледа стаята и каза равнодушно:

— Някое от момчетата сигурно е проверило дали версията ти отговаря на истината. Не са взели нищо, нали?

— Взели са портфейла ми.

— Как е възможно? — изненада се Пъркинс.

— Беше тук, в стаята ми.

— Оставил си портфейла си в стаята!?

— Само слязох долу да хапна.

— Мистър Джонсън. — Пъркинс поклати мрачно глава. — Това тук е Дедуд. Не можеш да оставяш парите си без надзор и за миг.

— Е, направих го.

— Това е проблем — отбеляза Пъркинс.

— По-добре повикай градския шериф и докладвай за кражбата.

— Мистър Джонсън, в Дедуд няма градски шериф.

— Няма шериф?

— Мистър Джонсън, миналата година по това време тук нямаше град. Определено не сме стигнали до наемане на шериф. Освен това не мисля, че момчетата биха изтърпели шериф. Ще го убият веднага. Само преди две седмици тук убиха Бил Хикок.

— Дивия Бил Хикок?

— Него. — Пъркинс обясни, че Хикок играел карти в бара на Натъл и Ман, когато Джак Маккол влязъл и го застрелял в тила. Куршумът излязъл от главата на Хикок и се забил в китката на друг играч. Хикок умрял преди ръцете му да докоснат револверите.

— Джак Маккол с когото вечерях ли?

— Същият. Повечето хора мислят, че Джак е бил нает да убие Дивия Бил, защото подозирали, че ще го наемат за градски шериф. Сега май никой не се натиска да заема поста.

— Тогава кой поддържа закона тук?

— Тук няма закон — отвърна Пъркинс. — Това е Дедуд. — Говореше бавно, като на глупаво дете. — Съдия Харлан председателства разследванията, когато е достатъчно трезвен, но иначе няма никакъв закон и на хората им харесва така. По дяволите, ами че то всички барове в Дедуд формално са незаконни! Тук е индианска територия, а на индианска територия е забранено да се продава алкохол!

— Добре — каза Джонсън. — Къде е телеграфът? Ще телеграфирам на баща ми да ми прати пари, ще ти платя и си тръгвам.

Пъркинс поклати глава.

— Няма телеграф?

— Няма. Не и в Дедуд, мистър Джонсън. Поне засега.

— Какво да направя за откраднатите пари?

— Това е проблем — съгласи се Пъркинс. — Вече си тук три дни, дължиш шест долара плюс вечерята тази вечер, което е още долар. И конете са ти при полковник Рамзи, нали?

— Да.

— Добре. Ще ти иска по два долара на ден, така че му дължиш още шест или осем долара. Предполагам, ще успееш да продадеш каруцата и конете и ще решиш въпроса.

— Ако продам каруцата и конете, как ще превозя костите?

— Това е проблем — каза Пъркинс пак. — Да, наистина е проблем.

— Знам, че е проблем! — ядоса се Джонсън.

— Добре, мистър Джонсън, запази самообладание — каза Пъркинс успокоително. — Още ли смяташ да заминеш за Ларами и Шайен?

— Да.

— Тогава каруцата бездруго няма да ти е от полза.

— Защо?

— Мистър Джонсън, защо не слезеш долу с мен да ти налея едно питие? Подозирам, че трябва да се запознаеш с някои факти.

Фактите се оказаха следните.

В Дедуд влизаха два пътя, от север и от юг. Джонсън беше влязъл в града необезпокояван само защото се бе появил от север. Никой не очакваше жива душа да се появи от северна посока — там пътят беше лош и имаше враждебни индианци, вследствие на което по него не се навъртаха бандити и обирджии.

От друга страна, пътят към Ларами и Шайен водеше в южна посока. И този път беше любим на крадците. Понякога претърсваха мигранти, които идваха по тези места да търсят късмета си, но най-вече ограбваха всичко живо, което излиза от Дедуд в южна посока.

Имаше и банди крадливи индианци, предвождани от бели бандити, като печално известния Пърсимънс Бил, за когото се говореше, че бил водил индианците, избили цялото домочадие на пекаря Мец в Червения каньон по-рано същата година.

Тази пролет беше пуснат дилижанс с един въоръжен пазач или куриер, който да пътува с кочияша.

Много скоро бяха започнали да пращат по двама куриери, после по трима. Напоследък не тръгваха по-малко от четирима. А сега, когато дилижансът тръгваше на юг веднъж седмично, винаги го придружаваше конвой от въоръжени мъже.

Дори и така дилижансът невинаги успяваше да стигне до местоназначението си. Понякога хората успяваха да се върнат в Дедуд, понякога ги избиваха и задигаха златото.

— Искаш да кажеш, че избиват охраната?

— Охраната и пътниците — каза Пъркинс. — Тези бандити естествено избиват всички, които се мернат пред очите им. Такъв е бизнесът им.

— Това е кошмар!

— Да. Лошо е.

— Как тогава ще си тръгна?

— Ами, точно това опитвах да ти обясня — каза Пъркинс търпеливо. — Много по-лесно е да дойдеш в Дедуд, отколкото да си заминеш.

— Какво мога да направя?

— Ами, пролетно време нещата се успокояват малко. Казват, че „Уелс Фарго“ ще пуснат редовен дилижанс, а те имат опит в разчистването на бандити. С тях ще си в безопасност.

— Пролетта? Но сега е едва септември!

— Да, струва ми се — каза Пъркинс.

— Искаш да ми кажеш, че трябва да стоя тук до пролетта?

— Да, струва ми се — повтори Пъркинс и наля по още едно питие.

Живот в Дедуд

В късните часове имаше доста стрелба и Джонсън прекара неспокойна нощ. Събуди се с главобол. Пъркинс му даде силно кафе, без захар, и той тръгна да види какво може да направи, за да се снабди с пари.

През нощта снегът се бе стопил. Сега на улицата имаше кал до глезените, а дървените постройки бяха покрити с ивици влага. Дедуд изглеждаше особено мрачен и мисълта, че трябва да остане тук шест-седем месеца, му се струваше особено потискаща. Настроението му не се подобри никак и когато видя мъртвец проснат по гръб по средата на улицата. Около тялото жужаха мухи. Трима-четирима зяпачи стояха край него, пушеха пури и обсъждаха бившия притежател на трупа, но никой не правеше усилие да го премести. Преминаващите коне и впрягове просто го заобикаляха.

Джонсън спря.

— Какво се случи?

— Това е Уили Джаксън. Снощи имало караница.

— Караница?

— Взел да спори с Черния Дик Къри и решили въпроса на улицата.

Друг се обади:

— Уили пиеше много.

— Искаш да кажеш, че Дик го е застрелял?

— Не е за първи път. Дик обича да убива. Щом се отвори възможност, прави го.

— И ще го оставите да лежи тук?

— Не знам кой ще дойде да го вземе — отговори един от зяпачите.

— Ами, той няма роднини, които да се тревожат за него. Имаше брат, ама умря от дизентерия преди два месеца. Имаха малък парцел на две мили източно оттук.

— Какво стана с този парцел? — попита друг от присъстващите и запрати фаса от пурата си в калта.

— Не мисля, че струва нещо.

— Никога не са имали късмет.

— Така е. Уили нямаше късмет.

Джонсън ги изгледа смаяно:

— Значи трупът ще си остане тук?

Един от мъжете посочи с палец магазина зад гърба си. На табелата пишеше „Ким Син, пране и гладене“.

— Ами, пред перачницата на Син е. Той сигурно ще го махне, когато се разсмърди и започне да му разваля бизнеса.

— Синът на Ким Син ще го махне.

— Много е тежък за сина му. Момчето е на десет-единайсет.

— Неее… той, малкият, е силен.

— Ама не толкова.

— Махна стария Джейк, когато го сгази дилижансът.

— Така си е. Той сам премести Джейк.

Продължиха дискусията, а Джонсън продължи нататък.

В конюшнята на полковник Рамзи предложи каруцата и конете за продан. Коуп ги беше купил във форт Бентън за 180 долара. Джонсън смяташе, че ще може да вземе четирийсет-петдесет.

Полковник Рамзи предложи десет.

След дълъг спор Джонсън се съгласи. Рамзи му обясни, че вече дължи шест долара, и остави разликата — четири сребърни долара — на тезгяха.

— Това е скандално — каза Джонсън.

Без да каже дума, Рамзи взе един от четирите долара и го прибра в джоба си.

— Това какво значи?

— Това е, задето ме обиди — каза Рамзи. — Искаш ли да опиташ пак?

Полковник Рамзи беше обръгнал мъж доста над един и осемдесет.

И носеше два дългоцевни револвера с по шест патрона.

Джонсън взе останалите три долара и се обърна, за да излезе.

— Имаш уста, копеленце малко — каза Рамзи. — На твое място щях да се науча да я държа затворена.

— Благодаря за съвета — отвърна Джонсън тихо. Започваше да разбира защо всички в Дедуд са толкова учтиви, толкова почти свръхестествено спокойни.

След това отиде до „Овърланд анд Мейл Експрес“ в северния край на улицата. Агентът там го информира, че пътят до Шайен струва осем долара с обикновен дилижанс и трийсет долара е експресния дилижанс.

— Защо бързият е толкова по-скъп?

— Експресният дилижанс се тегли от шест коня, а обикновеният — от два и затова е по-бавен.

— Само това ли е разликата?

— Ами… напоследък бавният дилижанс не успява да стигне до целта редовно.

— О…

След това Джонсън обясни, че има и багаж, който също трябва да транспортира. Агентът кимна.

— Повечето имат багаж. Ако е злато, половин процент от оценката на пратката.

— Не е злато.

— Тогава ще е на редовната цена за багаж, пет цента за половин килограм. Колко багаж имаш?

— Около половин тон.

— Половин тон! Какво, по дяволите, толкова носиш, че да тежи половин тон?

— Кости — отговори Джонсън.

— Това е много необикновено — каза агентът. — Не съм сигурен, че ще можем да ти помогнем.

Започна да смята нещо на един лист.

— Тези кости могат ли да бъдат на покрива?

— Мисля, че могат, ако са добре закрепени.

При пет цента за половин килограм, пресметна Джонсън, цената щеше да е петдесет долара.

— Прави осемдесет долара, плюс пет долара такса за товарене.

Повече, отколкото очакваше.

— А… Петдесет за превоза и трийсет за експреса. Осемдесет и пет всичко?

Агентът кимна.

— Искаш ли да запазиш място?

— Не точно сега.

— Е, знаеш къде да ни намериш — каза агентът и му обърна гръб.

Джонсън си тръгна, но спря до вратата и попита:

— Експресният дилижанс…

— Да?

— Той колко често стига целта?

— Ами, най-често стига — отговори агентът. — Трябва да заложиш на него, няма спор в това.

— Колко често обаче?

Агентът сви рамене.

— Бих казал, три от пет пъти. Доста от тях закъсват по пътя, но повечето се оправят добре.

— Благодаря — каза Джонсън.

— Няма защо — отвърна агентът. — Сигурен ли си, че нямаш кюлчета в онези сандъци?

Не само агентът беше чул за сандъците с кости. Цял Дедуд знаеше и вече се носеха всевъзможни спекулации.

Знаеше се например, че Джонсън е пристигнал в града с мъртъв индианец. Тъй като индианците са наясно по-добре от всеки бял човек къде е златото в техните свещени Черни хълмове, мнозина бяха на мнение, че червенокожият е показал на Джонсън златото и Джонсън го е убил, също и партньора си, за да се чупи с рудата, сега скрита в сандъци с уж „кости“.

Други бяха също толкова сигурни, че в сандъците няма злато, защото Джонсън не ги е занесъл от другата страна на улицата, при златаря, за оценка, което е единственото логично нещо, което можеш да направиш със злато. Все пак не изключваха възможността сандъците да са доста ценни — например да съдържат бижута или пари в брой.

В такъв случай обаче защо не ги е занесъл в банката на Дедуд? Единственото възможно обяснение тук беше, че сандъците съдържат някакво известно откраднато съкровище, което в банката биха разпознали веднага. Какво точно би могло да е това съкровище беше трудно да се каже, но всички говореха за това доста.

— Мисля, че ще е добре да преместиш тези кости — каза Сам Пъркинс. — Хората говорят. Не мога да гарантирам, че няма да ги откраднат от складовото помещение.

— Мога ли да ги кача в стаята си?

— Няма кой да ти помогне, ако питаш това.

— Не питам това.

— Както искаш. Щом искаш да спиш в стая, пълна с животински кости, няма кой да те спре.

Това и направи. Качи десетте сандъка по стълбите и старателно ги подреди край едната стена, така че почти закриха светлината от единствения прозорец.

— Разбира се, всички знаят, че си ги качил горе — каза Пъркинс, който вървеше след него. — Така изглеждат още по-ценни.

— Мина ми през ума.

— Стените са здрави, обаче всеки може да разбие вратата.

— Ще направя от вътрешната страна дебело дървено резе, като на конюшня.

Пъркинс кимна.

— Така сандъците ще са в безопасност, докато си в стаята, обаче какво става, като излезеш?

— Ще прорежа дупки около колоната на касата, една във вратата, една в стената, и ще сложа катинар с верига.

— Имаш ли хубав катинар?

— Не.

— Аз имам, обаче ще трябва да го купиш от мен. Десет долара. Взех го от един товарен вагон на „Пасифик“ в Сиукс Сити, след като се запали и изгоря. По-тежък е, отколкото изглежда.

— Ще ти бъда задължен.

— Ще ми бъдеш по-задължен във финансово отношение.

— Да.

— Е, очаквам да си намериш работа — каза Пъркинс. — Трябва да събереш повече от сто долара, отделно каквото ми дължиш. Това са доста пари, ако ги изкарваш по честния начин.

Джонсън нямаше нужда да му се напомня.

— Каква работа можеш да вършиш? Полезна работа?

— Цяло лято копах.

— Тук всички могат да копаят. Това е единствената причина народът да се стича към Черните хълмове — да копае руда. Имах предвид нещо от рода на подковаване на коне, дърводелство, такива неща. Занаят.

— Не. Аз съм студент. — Джонсън погледна сандъците с фосили. Докосна с пръсти един от тях, плъзна ги по него.

Би могъл да остави фосилите тук.

Би могъл да вземе дилижанса от Дедуд до форт Ларами и оттам да телеграфира у дома за пари. Би могъл да каже на Коуп — ако професорът беше още жив, разбира се, — че фосилите са се загубили. В ума му се оформи версия — попаднали са на засада, каруцата се е обърнала, паднала е в пропастта, костите са се разпилели или изпочупили. Жалко, но неизбежно.

Освен това, мислеше, тези кости не са чак толкова важни — нали американският Запад е пълен с такива. Където и да копнеш в скала, попадаш на някакви вкаменелости. В тези пущинаци определено имаше повече фосили, отколкото злато. Тези няколко сандъка нямаше да липсват на никого. С темповете, с които Коуп и Марш събираха фосили, след година или две никой нямаше да си спомня за тези тук.

Хрумна му друга идея — да остави фосилите в Дедуд, да отиде до Ларами, да телеграфира за пари, после да се върне с нужните средства в Дедуд, да вземе фосилите и отново да замине.

Обаче беше наясно, че ако се измъкне от Дедуд жив, повече няма да се върне. За нищо на света. Или трябваше да вземе сандъците сега, или да подвие опашка и да избяга без тях.

— Драконови зъби — каза тихо и си спомни как ги беше открил.

— Какво значи това? — попита Пъркинс.

— Нищо — отговори Джонсън. Колкото и да опитваше, фосилите си оставаха нещо важно за него. Не само че ги беше копал със собствените си ръце, че се бе потил цяло лято. Не само че хора бяха умрели заради тях, негови приятели и познати. Най-вече заради думите на Коуп.

Тези фосили бяха останки от най-големите същества, крачили някога по лицето на земята — същества, неподозирани от науката, неизвестни за хората, докато тяхната малка група не ги бе изровила от пущинаците на Монтана.

Написа в дневника си:

„С цялото си сърце искам да оставя тези прокълнати камъни тук, в този прокълнат град, сред тази прокълната дивотия. С цялото си сърце искам да ги зарежа, да се прибера у дома във Филаделфия и никога повече да не мисля за Коуп или Марш, за скални пластове, динозаври или нещо друго, свързано с тази изтощителна и скучна работа. И за свой ужас откривам, че не мога. Трябва да ги взема с мен или да остана с тях, както кокошка стои при яйцата си. По дяволите всички принципи!"

Докато Джонсън оглеждаше фосилите, Пъркинс посочи купчина материали, увити с брезент.

— И това ли е твое? Какво е?

— Фотографско оборудване — отговори Джонсън разсеяно.

— Знаеш ли да работиш с него?

— Разбира се.

— В такъв случай, момче, проблемите ти са решени!

— Как така?

— Тук имахме човек, който правеше снимки. Миналата пролет си взе апарата и хвана пътя на юг. Само той и коня му, за да снимал земята. Не знам защо. Там няма нищо. Следващият дилижанс го намерил проснат по гръб, накацан от лешояди. Апаратът му бил на хиляди парчета.

— Какво стана с плаките и химикалите му?

— Още са тук, обаче никой не знае какво да прави с тях.

Артгалерия „Черни хълмове“

„Колко бързо проблемите могат да се превърнат в печалба! Откакто отворих ателието, артгалерия „Черни хълмове", всичките ми недостатъци се възприемат в нова светлина. Преди източните ми привички бяха смятани за липса на мъжественост. Сега са доказателство за артистичност. По-рано на липсата ми на интерес към търсенето на злато се гледаше с подозрение. Сега — с облекчение. Преди нямах нищо, което някой да иска. Сега мога да правя нещо, за което всеки би платил скъпо и прескъпо — снимки".

Джонсън нае ателие в южния край на Дедуд, защото там светлината беше по-силна по-дълго време през деня. Артгалерия „Черни хълмове“ се намираше зад пералнята на Ким Син и бизнесът тръгна бързо.

Джонсън искаше по два долара за снимка, а после, когато търсенето нарасна, вдигна цената на три. Не можеше да свикне с това търсене: „В тази груба и мрачна обстановка закоравели мъже не искат нищо повече от това да седят неподвижно като мъртъвци, а после да си тръгнат със своя снимка“.

Животът на миньорите беше тежък и изнурителен. Всичките тези хора бяха дошли отдалече, за да търсят щастието си в тези каменисти пущинаци, и беше повече от ясно, че само малцина ще успеят.

Фотографиите осигуряваха нещо като осезаема реалност за мъжете, които бяха толкова далече от дома, изплашени и уморени. Те бяха доказателство за успех, сувенири, които да изпратят у дома на близки и любими, или просто спомен, уловен момент от бързо променящия се и несигурен свят.

Бизнесът му не се ограничаваше само с портрети. При хубаво време излизаше в околността, за да снима мъже, които копаят в парцелите си. За това взимаше по десет долара.

Междувременно всички собственици на бизнес в града го наемаха, за да снима заведенията им. Имаше и малки триумфални моменти — на 4 септември той пише в дневника си кратко:

„Снимка на конюшнята на полковник Рамзи. Поисках му двайсет и пет долара, защото е нужна „голяма плака". Сърцето му се късаше, когато плати. Експозиция 22 секунди, бленда 11, сумрачен ден".

И му доставяше видимо удоволствие да бъде приеман от всички жители на града. С минаването на дните „Фоти“ Джонсън (съкратено от „фотограф“) стана позната фигура в Дедуд, известна на всички.

Освен това се сблъска с проблемите на комерсиалните фотографи навсякъде по света. На 9 септември:

„Джак Маккол Счупения нос, печално известен бандит, се върна с оплакване от портрета, който му направих вчера. Показал го на любимата си, Сара, и тя му обяснила, че не изглеждал добре. Върна се, за да настоява за по-приемлив вариант.

Физиономията на мистър Маккол прилича на брадва, с презрителна усмивка, която може да убие крава от страх, надупчено от едра шарка лице, едно невиждащо око.

Обясних му учтиво, че съм направил всичко, на което съм способен. Той изпразни револверите си в ателието ми и щеше да продължи, докато не обещах да опитам пак, без допълнително заплащане.

Седна да позира още веднъж, но сега искаше друга поза, с опряна на ръката брадичка. Така обаче приличаше на замислен изнежен учен и нямаше нищо общо с начина му на живот, но той не искаше и да чуе възраженията ми по въпроса. Когато влязох в тъмната стаичка, за да обработя плаките, той остана отвън, пред вратата, така че да чувам щракането на револверите му, докато ги зареждаше с нови патрони в очакване на новото ми произведение. Такава е природата на арткритиците в Дедуд и при дадените обстоятелства работата ми надмина даже собствените ми очаквания, макар и доста да се потих, докато Счупения нос и Сара останат доволни".

Изглежда, Джонсън е знаел в основни линии как да ретушира фотографии, защото с прецизна намеса с молив е възможно да отстраниш белези и да направиш леки промени.

Не всички искаха да се снимат.

На 12 септември Джонсън беше нает да снима интериора на бар „Мелодеон“ — заведение за пиене и хазарт в южния край на главната улица. Интериорите обикновено са тъмни и се наложи да изчака няколко дни, докато се появи достатъчно силна външна светлина, за да може да изпълни поръчката. След няколко дни времето беше слънчево и той отиде в два часа с техниката си, за да направи експозицията.

Бар „Мелодеон“ беше мизерно заведение с дълъг бар пред задната стена и три или четири грубо направени маси за игра на карти в помещението. Джонсън отиде до прозорците и дръпна завесите, за да пусне вътре светлина. Клиентите заръмжаха и заругаха. Собственикът. Лиандър Самюълс, извика:

— Кротко, господа!

Джонсън се мушна под черното платнище на камерата, за да композира кадъра, и тогава се разнесе глас:

— Какви, по дяволите, ги вършиш, Фоти?

— Снимам — отвърна Джонсън.

— Как ли пък не!

Джонсън вдигна глава. Черния Дик — Приятеля на миньорите — се бе надигнал от една от масите. Ръката му бе опряна на револвера.

— Слушай, Дик — намеси се мистър Самюълс, — само ще направи снимка.

— Смущава спокойствието ми.

— Дик… — започна Самюълс.

— Казах си думата — заплаши Дик. — Играя карти и не искам никакви снимки.

— Може да излезеш вън, докато направя снимката — предложи Джонсън.

— Може би ти ще излезеш вън с мен? — каза Дик.

— Не, благодаря, сър — отвърна Джонсън.

— Тогава си вдигни задника и машинарията, изчезни и не се връщай.

— Слушай, Дик, аз наех Фоти. Искам да ми направи снимка за стената зад бара. Ще изглежда добре.

— Много хубаво — каза Дик. — Може да дойде по всяко време, когато иска, стига аз да не съм тук. Никой не може да ме снима. — Насочи пръст към Джонсън, като показа татуираната на китката си змия, с която суетно се гордееше. — Запомни това. И се махай.

Джонсън се махна.

Това беше първият сигурен знак, че Черния Дик се издирва някъде. Никой в Дедуд не би се изненадал да го чуе, а тайнствеността, която обвиваше Дик, в резултат още повече засилваше репутацията му.

Това обаче беше и началото на неприязън между Джонсън и тримата братя Къри — Дик, Клем и Бил, — които щяха да му донесат толкова много проблеми.

Бизнесът му вървеше много добре и от доста време той трупаше печалби. На 13 септември написа:

„Информираха ме, че планинските пътища стават непроходими от сняг най-късно до Деня на благодарността и може би до първи ноември.

Трябва да съм готов за заминаване преди края на октомври или да остана до следващата пролет.

Всеки ден записвам разходите и приходите си. Ако ще да ме убият, не е възможно да спечеля достатъчно, за да замина навреме".

Дневникът му следващите няколко дни е запълнен с отчаяни коментари, но след това съдбата на Джонсън отново преминава през чуден обрат.

„Бог отговори на молитвите ми — пише той. — Армията идва в града!“

Армията пристига

Ha 14 септември 1876 две хиляди миньори се наредиха по улицата в Дедуд, за да приветстват с изстрели и радостни възгласи генерал Джордж Крук и подразделението му от 2-ра кавалерия, които влязоха в града.

„Трудно можеш да си представиш по-харесвана гледка за местните — пише Джонсън, — защото всички тук се страхуват от индианците, а генерал Крук води успешна война с тях от пролетта“.

Пристигащата войска беше в забележимо лошо състояние след шест месеца в равнините. Когато генерал Крук взе стая в хотел „Гранд Централ“, Пъркинс, по неговия учтив начин, предложи генералът да вземе вана в обществената баня на Дедуд и може би да се снабди с кат нови дрехи от магазина. Генерал Крук схвана намека и когато излезе на балкона на хотела, за да направи кратко обръщение към събралата се долу тълпа миньори, беше чист и спретнат.

Джонсън гледаше на веселието, което продължи до доста късно през нощта, от съвсем друга перспектива. „Тук най-накрая — написа той — е моят билет за цивилизацията! “

Джонсън попита интенданта на Крук, лейтенант Кларк, дали може да се присъедини към кавалерията при пътуването им на юг. Кларк отговори, че той не би имал нищо против, но преди това трябвало да се разберат с генерала. Джонсън се замисли как да заговори този човек и реши, че може да му предложи да му направи портрет.

— Генералът не обича снимки — посъветва го Кларк. — Не прави това. Отиди при него и го попитай направо.

— Добре — каза Джонсън.

— И още нещо — добави Кларк. — Не му стискай ръката. Мрази ръкостисканията.

— Добре — каза Джонсън.

Генерал-майор Джордж Крук беше военен до мозъка на костите — късо подстригана коса, пронизващ поглед, широка дълга брада, изправена стойка дори когато седеше на стола в трапезарията.

Джонсън изчака, докато Крук изпие кафето си и няколко почитатели си отидат, отиде при него и му обясни ситуацията.

Крук изслуша внимателно разказа на Джонсън, но много скоро започна да клати глава и да обяснява, че не може да води цивилни със себе си по време на военен поход, и да изрежда всички възможни опасности — с две думи, съжалявам, но е невъзможно.

Тогава Джонсън спомена вкаменелите кости, които трябва да откара у дома.

— Вкаменели кости?

— Да, генерале.

Крук попита:

— Копал си вкаменели кости?

— Да, генерале.

— И си от Йейл?

— Да, генерале.

Цялото поведение на генерала се промени.

— Тогава трябва да си бил с професор Марш от Йейл?

След много кратко колебание Джонсън отговори, че наистина е бил с професор Марш.

— Чудесен човек! Очарователен, интелигентен човек — заговори Крук. — Запознах се с него в Уайоминг през седемдесет и втора. Ходихме заедно на лов. Изключителен човек. Забележителен човек.

— Няма друг като него — съгласи се Джонсън.

— С неговата експедиция ли си бил?

— Да. Но бях принуден да се отделя от нея.

— Дяволски лош късмет — каза Крук. — Е, щом е за Марш, каквото мога, ще направя. Добре дошъл си да се присъединиш към колоната ни и ще превозим вкаменелите кости до Шайен безпроблемно.

— Благодаря, генерале!

— Натовари костите на подходяща каруца. Лейтенант Кларк ще ти окаже всякакво съдействие. Тръгваме призори, вдругиден. Ще се радвам да ни придружиш.

— Благодаря, генерале!

Последен ден в Дедуд

На 15 септември, последния му ден в Дедуд, Джонсън пое два последни фотографски ангажимента.

Сутринта отиде до Негърската клисура, за да снима чернокожите миньори, попаднали там на невероятна жила. Шестима души вадеха близо две хиляди долара на ден от седмици — рудата им беше транспортирана у дома и те вече бяха продали парцела си.

Сега позираха облечени с парцаливите си работни дрехи до клисурата, после — наконтени с нови дрехи, как изгарят парцалите.

Бяха в приповдигнато настроение и искаха снимката, за да я занесат у дома, в Сейнт Луис. На свой ред Джонсън се зарадва да види миньори, които отнасят припечеленото у дома със себе си.

Повечето оставяха резултата от труда си в баровете или по игралните маси, но тези мъже бяха различни. „Толкова са весели! — написа Джонсън, несъмнено също развеселен. — Желая им много късмет по пътя към дома!“

Следобеда фотографира фасадата на хотел „Гранд Централ“ по поръчка на собственика Сам Пъркинс.

— Снима всички останали — каза му Пъркинс — и понеже заминаваш, можеш да направиш поне това за мен.

Джонсън трябваше да сложи камерата на отсрещната страна на улицата.

Ако я беше сложил по-близо, минаващите коне и впрягове щяха да изпръскат обектива с кал. Движението по улицата щеше да закрива гледката към хотела, но Джонсън беше наясно, че при продължителна експозиция бързо движещите се обекти — коне и каруци — ще оставят само призрачни хоризонтални ивици — а хотелът щеше да изглежда сякаш е на пуста улица.

Наистина, фотографите се виждаха в чудо, когато трябваше да заснемат оживлението по улиците, защото конете и впряговете се движеха прекалено бързо, за да бъдат уловени на снимка.

Джонсън направи обичайната експозиция, бленда 11, 22 секунди, а после, тъй като светлината беше особено силна и имаше резервна плака, която беше мокра и готова, реши да улови уличния живот на Дедуд в един последен бърз кадър. Използва бленда 3,5, за 2 секунди.

Прояви двете плаки в тъмната стаичка в ателието си и докато съхнеха, купи подходяща каруца, за да транспортира костите с кавалерията. После отиде до хотела, за да натовари сандъците и да вечеря за последен път в Дедуд.

Когато стигна, видя да изнасят на улицата труп.

Норман X. Уолш — Тексас Том — бил намерен удушен в стаята си на втория етаж на хотела. Тексас Том беше нисък раздразнителен човек, за когото се шушукаше, че бил член на бандата обирджии на дилижанси на Къри. Подозренията за убийството естествено се насочиха към Черния Дик Къри, който също беше отседнал в хотела по това време, но никой не беше достатъчно смел, за да го обвини открито.

На свой ред Черния Дик твърдеше, че по това време е бил в бар „Мелодеон“ и че е в пълно неведение какво може да се е случило с Тексас Том.

И въпросът щеше да приключи, ако Сам Пъркинс не се бе спрял край масата на Джонсън за вечеря и не го бе попитал за снимката на хотела.

— Направи ли я днес? — попита Пъркинс.

— Да.

— И как стана?

— Много добре — отговори Джонсън. — Утре сутринта ще я имаш.

— По кое време я направи? — попита Пъркинс.

— Трябва да е било към три следобед.

— Тогава няма ли сенки? Не искам заведението да изглежда потискащо, със сенки.

— Имаше някакви сенки — отговори Джонсън и му обясни, че със сенките снимките изглеждат по-добре, с тях имат повече дълбочина и настроение.

Едва тогава Джонсън забеляза, че Черния Дик ги наблюдава с интерес.

— Откъде направи снимката? — попита Пъркинс.

— От отсрещната страна на улицата.

— Къде точно? Пред магазина на Донахю?

— Не, по-нататък, пред Ким Син.

— Я да чуем какви ги дрънкате вие двамата? — намеси се Черния Дик.

— Фоти днес снима хотела ми.

— Така ли. — Гласът на Черния Дик стана леден. — Кога стана това?

Джонсън веднага съзря опасността в ситуацията, но Пъркинс нямаше понятие за това.

— Какво каза, Фоти? Към три часа?

— Някъде там — отговори Джонсън.

Дик наклони глава и впери в Джонсън здравото си око.

— Фоти, предупредих те да не снимаш, когато съм наблизо.

— Ама ти не беше наблизо, Дик — обади се Пъркинс. — Забрави ли? Каза на съдия Харлан, че цял следобед си бил в бара.

— Знам какво казах на съдия Харлан — изръмжа Дик и се обърна бавно към Джонсън. — Откъде направи снимките, Фоти?

— От отсрещната страна на улицата.

— Добре ли станаха?

— Е, всъщност нищо не излезе. Утре ще трябва да ги направя пак. — Докато говореше, ритна Пъркинс под масата.

— Мислех си, че снимките ти винаги се получават.

— Невинаги.

— Къде са снимките, които направи днес?

— Изтърках стъклата. Не ставаха за нищо.

Дик кимна.

— Добре тогава.

И пак се наведе над чинията си.

— Мислиш ли същото, което мисля аз? — попита Пъркинс по-късно.

— Да — отговори Джонсън.

— Тексас Том беше в стая от предната страна на хотела, с прозорец към улицата. По средата на следобеда слънцето свети вътре. Погледна ли внимателно снимката?

— Не — отговори Джонсън. — Не съм.

В този момент влезе съдия Харлан, задъхан. Разказаха му бързо за разговора с Черния Дик.

— Не виждам никаква причина да задържа Дик — каза той. — Идвам от „Мелодеон“. Всички се кълнат, че са играли карти с него цял следобед, точно както казва той.

— Сигурно ги е купил!

— Повече от двайсет души са го видели. Съмнявам се да е платил на всички — каза съдия Харлан. — Не, Дик наистина е бил там.

— Кой тогава е убил Тексас Том?

— Ще мисля за това по време на съдебното изслушване сутринта — каза съдия Харлан.

Джонсън смяташе да си събере багажа след вечеря, но любопитството — и настояванията на Пъркинс — го накараха да се върне в ателието си.

— Къде са? — попита Пъркинс, когато влязоха и заключиха вратата.

Огледаха двете проявени плаки.

Първата снимка беше, както си спомняше Джонсън — пуст хотел, без никакви хора и движение.

На втората снимка на улицата се виждаха коне и хора, които газеха в калта.

— Вижда ли се прозорецът? — попита Пъркинс.

— Не — отговори Джонсън и вдигна плаката към керосиновата лампа. — Не го виждам.

— Мисля, че тук има нещо — каза Пъркинс. — Имаш ли лупа?

Джонсън приближи увеличително стъкло до плаката.

В прозореца на втория етаж ясно се забелязваха две фигури.

Около шията на едната се виждаха ръцете на втори мъж, който стоеше зад него.

— Проклет да съм! — възкликна Пъркинс. — Снимал си убийството!

— Не се вижда кой знае какво — каза Джонсън.

— Увеличи го — предложи Пъркинс.

— Трябва да си събирам багажа — възрази Джонсън. — Тръгвам рано призори, с кавалерията.

— Кавалерията е пияна из баровете в града — каза Пъркинс — и няма как да тръгне призори. Увеличи го.

Джонсън нямаше увеличително оборудване, но успя да импровизира нещо подобно и да направи снимка. Двамата се вторачиха във ваната за проявяване, докато изображението постепенно се появяваше.

В прозореца се виждаше как Тексас Том се бори, как гърбът му е извит като дъга от усилието, лицето му е разкривено. Две ръце го стискаха за врата, но тялото и главата на убиеца бяха скрити зад завесата вляво, главата му беше в дълбока сянка.

— По-добре — каза Пъркинс. — Обаче пак не виждаме кой е.

Направиха още един отпечатък, после още един, по-голям. С напредването на вечерта работата вървеше все по-бавно. Импровизираната система беше чувствителна към вибрации, а Пъркинс беше толкова нервен, че не можеше да стои неподвижно по време на дългата експозиция.

Малко преди полунощ получиха чист отпечатък. При голямо увеличение снимката беше зърниста и на петна. Една подробност обаче се виждаше съвсем ясно. На едната китка на удушвача се виждаше татуировка — извита змия.

— Трябва да кажем на съдия Харлан — настоя Пъркинс.

— Трябва да си събирам нещата — отговори Джонсън. — Трябва и да поспя, преди да замина утре.

— Но това е убийство!

— Тук е Дедуд — каза Джонсън — Случва се непрекъснато.

— И просто ще си заминеш?

— Да.

— Тогава ми дай снимката и аз сам ще кажа на съдия Харлан.

— Както искаш — отвърна Джонсън и му даде снимката.

Във фоайето на хотела се размина със самия Дик Къри. Дик беше пиян.

— Здрасти, Фоти — поздрави той.

— Здрасти, Дик — отвърна Джонсън и се качи в стаята си. Това, отбеляза после в дневника си, беше нещо като последен фин ироничен щрих към последния му ден в кошмарния Дедуд.

Започна да си събира багажа. След половин час се появиха Пъркинс и съдия Харлан.

— Ти ли направи тази снимка? — попита съдията.

— Аз, съдия

— Обработвал ли си я по някакъв начин, с молив, туш или друго?

— Не, съдия.

— Добре. — Съдия Харлан кимна. — Ще го приклещим и няма да може да се измъкне.

— Радвам се за вас — каза Джонсън.

— Съдебното изслушване ще е утре сутринта — каза съдия Харлан. — Бъди там точно в десет, Фоти.

Джонсън обясни, че заминава с кавалерията на генерал Крук.

— Боя се, че няма да можеш да заминеш — въздъхна съдия Харлан. — Всъщност, изложен си на известна опасност и тук, тази вечер. Ще трябва да те поставим под охрана.

— За какво говорите? — попита Джонсън.

— Говоря за затвора — отговори съдия Харлан.

Следващия ден в Дедуд

Затворът беше изоставена минна шахта в края на града. Беше обзаведена с железни решетки и солидна ключалка. След като прекара нощта в ледената килия, Джонсън успя да види какво става вън, когато се съмна, и да проследи с поглед как кавалерията под командването на генерал Джордж Крук потегля от Дедуд в южна посока.

Извика към конниците — крещя, докато не пресипна, — но никой не му обърна внимание. Никой не отиде при него в затвора почти до обяд, когато се появи съдия Харлан — пъшкаше и клатеше глава.

— Какъв е проблемът? — попита Джонсън.

— Пих повечко снощи — отговори съдията и отвори вратата широко. — Свободен си да си вървиш.

— Ами съдебното изслушване?

— Съдебното изслушване се отмени.

— Какво!?

— Черния Дик Къри се е пръждосал от града. Изглежда, е дочул какво се готви и е избрал по-добрата част от храбростта, както би казал Шекспир. Значи, няма смисъл съдът да заседава, щом Дик го няма, нали така? Можеш да си вървиш.

— Да, ама кавалерията вече има половин ден преднина! — каза Джонсън. — Никога няма да ги настигна.

— Така си е — съгласи се съдията. — Много съжалявам за неудобството, синко. Както изглежда, ще трябва да останеш с нас в Дедуд още малко.

Историята за инкриминиращата фотография на Джонсън и как не е успял да замине с кавалерията плъзна из града.

Тя имаше сериозни последици.

Първата бяха влошените отношения между Джонсън и Черния Дик Къри, Приятеля на миньорите. Всичките му братя сега се държаха открито враждебно към Джонсън, особено след като съдия Харлан като че ли изгуби интерес да назначи друго съдебно заседание за смъртта на Тексас Том.

Когато бяха в Дедуд, което се случваше, когато ден или два от града нямаше да заминава дилижанс, братята отсядаха в хотел „Гранд Централ“. И когато се хранеха, което беше рядко, хранеха се там.

Джонсън дразнеше Дик и той обяви, че младият мъж се държи надменно с всички останали, „надуто, по фи-ла-дел-фий-ски“. „Би ли ми подал маслото, ако обичаш! Фу! Не мога да понасям лигавщините му!“

С дните Дик започна да тормози Джонсън, за забавление на братята си. Джонсън го понасяше мълчаливо — нямаше какво да направи, защото Дик винаги беше готов да решава споровете вън, на улицата, с револвери. Стреляше точно дори когато е пиян и убиваше по някого на всеки няколко дни.

Никой в града, който познаваше Дик, не би тръгнал срещу него и Джонсън определено нямаше такова намерение. Положението обаче стана толкова нетърпимо, че Джонсън започна да излиза от трапезарията, преди да се е нахранил, ако се появеше Дик.

А после започна историята с мис Емили.

Емили

Жените в Дедуд не бяха много и не бяха по-добри, отколкото трябваше да са. Повечето живееха в дом, наречен „Щуреца“, долу, в южния край на града, където упражняваха занаята си под хладния наблюдаващ поглед на мисис Маршал, която пушеше опиум и притежаваше заведението. Имаше и независими, като Джейн Белята, която демонстративно тъгуваше за смъртта на Бил Хикок, което пък отвращаваше приятелите на Бил. Джейн Белята беше толкова мъжествена, че често обличаше военна униформа и пътуваше незабелязано с момчетата в синьо, като ги обслужваше на терен. Бе придружавала 7-а кавалерия на генерал Къстър неведнъж. Беше такава мъжкарана обаче, че често се хвалеше: „Дай ми изкуствен и никоя жена няма да познае в тъмното, че не съм мъж“. Както бе отбелязал един наблюдател, заради това привлекателността на Джейн оставала някак неясна.

Неколцина миньори бяха взели със себе си жените и семействата си, но те не се появяваха често сред хората. Полковник Рамзи имаше дебела жена, индианка, казваше се Сен-а-лиз. Мистър Самюълс също имаше жена, но тя беше болна от туберкулоза и никога не излизаше. Така женският елемент се осигуряваше предимно от дамите от „Щуреца“ и момичетата, които работеха в баровете. По думите на един посетител на Дедуд, това бяха „приятни жени на определена възраст, но на вид закоравели и зли като останалия пейзаж в този злощастен миньорски град“. Тези, които бяха крупиета на масите в баровете, пушеха и псуваха не по-зле от най-обръгналите мъже и знаеха толкова трикове, че старите комарджии ги отбягваха и предпочитаха крупиета мъже. В този загрубял и неугледен свят мис Емили Шарлот Уилямс се открояваше като красиво ефимерно видение.

Пристигна един ден по пладне на миньорска каруца, облечена изцяло в бяло, с очарователно прибрана отзад коса. Беше млада — макар и няколко години по-възрастна от Джонсън. Беше безупречна — деликатна, свежа и мила, и притежаваше някои забележителни извивки на тялото. Когато си взе стая в „Гранд Централ“, тя стана най-интересният пришълец, откакто в града бе дошъл младият Фоти с каруца тайнствени сандъци и два трупа, покрити със сняг.

Новината за пристигането на мис Емили, за красивата й външност и трогателната й история обиколи града веднага. Трапезарията на Пъркинс, която дотогава никога не беше пълна, онази вечер се пукаше по шевовете, защото всички искаха да зърнат новопристигналото същество.

Беше осиротяла, дъщеря на проповедник, преподобния Уилямс, убит в близкия град Гейвил, докато строял църква. В началото се говореше, че бил застрелян от сатанински бандит, но после се оказа, че е паднал от строящия се покрив и си счупил врата.

В скръбта си, говореше се още, мис Емили събрала малкото си вещи и тръгнала да търси брат си, Том Уилямс, за когото знаела, че разработва парцел някъде в Черните хълмове. Вече беше ходила до Монтана Сити и Крук Сити, но не бе успяла да го открие. Сега беше в Дедуд, където смяташе да остане два-три дни, може би повече.

Мъжете в хотела онази вечер се бяха изкъпали и бяха облекли най-чистите си дрехи. Джонсън записа в дневника си, че е „забавно да гледаш как тези закоравели мъже се издокарват и как пъчат гърди, докато опитват да ядат супата си, без да сърбат“.

В трапезарията обаче се долавяше и някакво напрежение, което се усили, когато Черния Дик отиде до масата на мис Емили (обектът на всички погледи се хранеше сам) и се представи. Предложи й да я придружи на разходка из града същата вечер. Тя му благодари с възхитително самообладание и му каза, че смята да се оттегли в стаята си рано. Той й предложи да й помогне да открие брат си. Тя му благодари, но каза, че вече има много предложения за помощ.

Всички наблюдаваха Дик и той го знаеше. Потеше се. Лицето му почервеня, гледаше лошо.

— Изглежда, не мога да помогна с нищо, така ли?

— Оценявам щедрото ви предложение, разбира се — каза тя тихо.

Дик като че ли донякъде се омилостиви, след което се върна с тежки стъпки до масата си и седна посърнал при братята си.

Всичко това щеше да приключи дотам, ако мис Емили не се бе обърнала към Джонсън с най-милия възможен глас:

— Вие ли сте младият фотограф, за когото слушах толкова много?

Джонсън отговори, че сигурно е той.

— Ще се радвам да видя галерията ви от снимки — каза Емили. — Брат ми може да е на някоя от тях.

— С радост ще ви ги покажа сутринта — отговори Джонсън и се усмихна учтиво.

Черния Дик изглеждаше готов да убива — и най-вече да убие Джонсън.

„Няма по-голямо удоволствие от това да спечелиш нещо, което всички желаят“ — написа Джонсън в дневника си. Легна си щастлив. Беше свикнал да спи до сандъците в стаята си и не само с финия прах, който се сипеше от тях и се стелеше по пода, но и с тъмнината като в гробница и странното усещане за близост заради присъствието на костите на онези огромни същества в стаята. И разбира се, огромните зъби, зъбите на истинския дракон, ходил някога по земята. Намираше близостта им за странно успокояваща.

И сутринта щеше да му донесе срещата с Емили.

Щастието му обаче се оказа кратко.

Емили остана разочарована от снимките, защото не откри брат си на тях.

— Защо не погледнеш пак? — предложи й той, вече бяха минали на „ти“. Беше прегледала снимките съвсем набързо.

— Не, не. Знам, че не е на тези. — Заразхожда се неспокойно из ателието му, като оглеждаше наоколо.

— Показа ли ми всички снимки, които имаш?

— Всички от Дедуд. Да.

Тя посочи един рафт в ъгъла.

— Не ми показа тези.

— Тези са от времето, което прекарах в лошите земи. Брат ти го няма там, уверявам те.

— Но аз искам да ги разгледам. Донеси ги, седни до мен и ми разкажи какво е по тези лоши земи.

Беше толкова очарователна, че не би могъл да й откаже. Свали плаките и й показа снимките, които сега му се струваха правени в друг живот.

— Кой е този с малката копачка?

— Това е професор Коуп, с геоложкото му чукче.

— А това до него?

— Това е череп на саблезъб тигър.

— А този мъж?

— Това е Черпака, кочияш и готвач.

— А тези двамата? Този тук индианец ли е?

— Това са Чарли Стърнбърг и Малкия вятър. Той беше скаут. Умря.

— О, боже. И това ли са лошите земи? Приличат на пустиня.

— Да, виждаш каква ерозия има.

— Колко време прекара там?

— Месец и половина.

— А защо изобщо отидохте на такова място?

— Ами, където има ерозия, костите стърчат навън и се откриват по-лесно.

— Отишли сте там заради кости?

— Да, разбира се.

— Колко странно — каза тя. — Много пари ли ти платиха?

— Не, аз сам си платих, за да отида.

— Платил си сам? — Тя посочи пущинака на снимката. — За да отидеш там?

— Това е дълга история — каза Джонсън. — Хванах се на бас в Йейл, после трябваше да замина.

Обаче се виждаше, че тя вече не слуша. Вдигна стъклените плаки към светлината и ги огледа бързо една след друга.

— Какво се надяваш да откриеш? — попита я Джонсън, докато я наблюдаваше какво прави.

— За мен е странно — каза тя. — Просто бях любопитна с какво се занимаваш. Ето, върни ги на мястото им.

Когато той сложи плаките на рафта, Емили попита:

— И намери ли кости?

— О, да. Много.

— И къде са те сега?

— Половината заминаха по река Мисури с парахода. Другата половина са при мен.

— При теб? Къде?

— В хотела.

— Може ли да ги видя?

Нещо в поведението й го накара да се усъмни.

— Защо ти е да ги гледаш?

— Любопитно ми е, след като ги спомена…

— Всички в града са любопитни да ги видят.

— Разбира се, ако е толкова трудно да…

— О, не — прекъсна я Джонсън. — Няма нищо трудно.

В стаята си отвори един от сандъците, за да може Емили да разгледа съдържанието му. По пода се посипа фин прах.

— Това са само стари камънаци! — каза тя, когато се вгледа в парчетата почернял фосил.

— Не, не, това са вкаменелости. Погледни тук — каза Джонсън и проследи формата на динозавърско бедро. Беше чудесен екземпляр.

— Но аз мислех, че си намерил стари кости, не камъни.

— Вкаменелите кости са камъни.

— Няма нужда да се заяждаш.

— Извинявай, Емили. Разбери обаче, че тези неща нямат никаква стойност тук, в Дедуд. Това са кости, които са лежали в земята милиони години и които са били на същества, които отдавна са измрели. Тази кост е от животно с рог на носа, като носорог, но много по-голямо.

— Наистина?

— Да.

— Това е чудесно, Бил — каза тя, вече го наричаше на малко име. Деликатният й ентусиазъм го трогна.

Тя беше първият добронамерен човек, когото срещаше от доста време.

— Така е — отвърна той, — но никой не ми вярва. Колкото повече обяснявам, толкова повече се съмняват. И в края на краищата ще нахълтат и ще изпочупят всичките, ако не ги изнеса от Дедуд навреме.

По едната му буза се търкулна сълза и той се обърна, та Емили да не види, че плаче.

— Защо, Бил, какво има? — попита тя и седна до него на леглото.

— Нищо — отговори той, избърса лицето си и се обърна към нея. — Просто… Не съм искал да се занимавам с това. Дойдох на запад и сега трябва да се грижа за тези кости. Те са моя отговорност и искам да ги опазя, така че професорът да ги изследва, обаче никой тук не ми вярва.

— Аз ти вярвам — каза тя.

— Значи си единствената в Дедуд.

— Да ти кажа ли една моя тайна? — попита Емили. — Всъщност не съм сирак.

Той слушаше в очакване.

— Идвам от Уайтуд, където живея от лятото.

Джонсън продължаваше да слуша мълчаливо.

Емили прехапа устна.

— Дик ме забърка в това.

— В какво те забърка? — попита той, докато се чудеше колко добре Емили познава Дик.

— Смяташе, че ще споделиш с една жена и ще му кажеш какво всъщност има в сандъците.

— И ти се съгласи да ме попиташ — каза той. Чувстваше обида.

Тя сведе очи, сякаш засрамена.

— И аз самата бях любопитна.

— В сандъците наистина има кости.

— Вече ми е ясно.

— Не ги искам… не искам да правя с тях каквото и да било… обаче са моя отговорност.

— Вярвам ти. — Емили се намръщи. — Сега трябва да убедя Дик. Той е твърдоглав, знаеш.

— Знам.

— Но ще говоря с него — каза тя. — Ще се видим за вечеря.

Тази вечер в трапезарията имаше двама нови посетители. На пръв поглед приличаха на близнаци, бяха почти еднакви на външен вид — високи, стройни, мускулести мъже на по двайсет и няколко, с еднакви гъсти мустаци. Еднакви чисти бели ризи. Бяха тихи и самоуверени и излъчваха сила и спокойствие.

— Знаеш ли кои са тези? — прошепна Пъркинс на Джонсън, докато пиеха кафе.

— Не.

— Това са Уайът Ърп и брат му Морган. Уайът е по-високият.

Когато чуха имената си, двамата погледнаха към масата на Джонсън и кимнаха учтиво.

— Това е Фоти Джонсън. Той е фотограф от колежа Йейл — представи го Пъркинс.

— Здрасти — поздравиха братята Ърп и отново се съсредоточиха върху вечерята си.

Имената им не бяха познати на Джонсън, но поведението на Пъркинс показваше, че са важни и известни. Джонсън прошепна:

— Кои са те?

— От Канзас са — отговори Пъркинс. — Абилин и Додж Сити.

Джонсън поклати глава.

— Те са известни стрелци — прошепна Пъркинс. — И двамата.

Джонсън все още нямаше представа що за хора са, но всеки новодошъл в Дедуд беше потенциален кандидат за снимка, така че след вечеря им го предложи. В дневника си записа първия разговор с братя Ърп. В него няма нищо драматично.

— Дали вие, господа, бихте искали фотография? — попита Джонсън.

— Фотография? Може би — отговори Уайът Ърп. Отблизо приличаше на момче — слаб и висок. Гледаше втренчено, лицето му не трепваше, беше почти сънливо спокоен. — Колко ще струва?

— Четири долара — отговори Джонсън.

Братя Ърп се спогледаха мълчаливо.

— Не, благодаря — каза Уайът Ърп.

Новината на Емили

— Няма полза — прошепна му тя вън, на верандата на хотела, преди вечеря. — Братята Къри са обезпокоени от пристигането на Ърп. Това ги изнервя. Ще дойдат за костите ти тази нощ. Похвалиха се.

— Няма да ги получат — каза Джонсън.

— Струва ми се, че са свикнали да получават каквото искат.

— Не и този път.

— Какво ще направиш?

— Ще ги пазя — отговори Джонсън и посочи револвера си.

— На твое място не бих го направила.

— Какво според теб трябва да направя?

— Просто ги остави да ги вземат.

— Не мога да направя това, Емили.

— Те са опасни.

— Знам. Обаче трябва да пазя костите.

— Това са само кости.

— Не, не са само кости.

Видя как очите й светват.

— Значи са ценни?

— Безценни са. Казах ти.

— Кажи ми наистина! Какво са всъщност?

— Емили, това наистина са кости. Казах ти го.

Тя го изгледа с отвращение.

— На твое място не бих рискувала живота си заради купчина стари кости.

— Не си на мое място, а тези кости са важни. Те са от историята и са важни за науката.

— Братята Къри не дават пет пари за науката, обаче с удоволствие ще те убият в суматохата.

— Знам. Обаче трябва да опазя костите.

— Тогава по-добре намери помощ, Бил.

Той намери прочутия стрелец Уайът Ърп в бар „Мелодион“ да играе блекджак и го извика настрана.

— Мистър Ърп, може ли да наема услугите ви за тази вечер?

— Предполагам — отговори Ърп. — В какво качество?

— Като охрана — каза Джонсън и обясни ситуацията с вкаменелостите, стаята, братята Къри.

— Няма проблем — каза Уайът Ърп, след като го изслуша. — Ще ти струва пет долара.

Джонсън се съгласи.

— Предварително.

Джонсън му плати веднага, още в бара.

— Мога ли да разчитам на вас?

— Разбира се — отговори Уайът Ърп. — Ще дойда в стаята ти в десет вечерта. Донеси муниции и много уиски и повече не се тревожи. Сега Уайът Ърп е на твоя страна. Проблемите ти свършиха.

Джонсън вечеря с Емили в хотелската трапезария.

— Ще ми се да се откажеш от това — каза тя.

Това точно отговаряше на чувствата му, обаче той каза:

— Не мога, Емили.

Тя го целуна леко по бузата.

— Тогава късмет, Бил. Надявам се да те видя утре.

— Бъди спокойна — отговори той и й се усмихна храбро.

Емили се качи в стаята си. Джонсън се качи в своята и се заключи.

Беше девет вечерта.

Мина десет, после десет и половина. Джонсън тръсна джобния си часовник, зачуди се дали е верен. Най-накрая отключи стаята си, заключи я и слезе във фоайето на хотела.

Нощна смяна на рецепцията беше едно пъпчиво момче.

— Здрасти, мистър Джонсън.

— Здрасти, Едуин. Виждал ли си мистър Уайът Ърп?

— Не. Не тази вечер. Знам обаче къде е.

— Къде е?

— В „Мелодион“. Играе блекджак.

— Беше в „Мелодион“ днес следобед.

— Е, още е там.

Джонсън погледна стенния часовник Той също показваше десет и половина.

— Трябваше да се срещнем тук.

— Сигурно е забравил — каза Едуин.

— Имахме уговорка.

— Сигурно пие — предположи Едуин.

— Можеш ли да отидеш там и да го доведеш?

— Ще ми се да можех. Трябва да стоя тук обаче. Не се тревожи, мистър Ърп е отговорен човек. Щом е казал, че ще дойде, сигурен съм, че скоро ще се появи.

Джонсън кимна и пак се заключи в стаята си.

И зачака. „Ако дойдат до вратата — мислеше си, — по-добре да съм готов“. Сложи по един зареден револвер в двата си ботуша откъм долния край на леглото.

Часовете се нижеха. Към полунощ Джонсън излезе отново по вълнени чорапи, за да попита за Уайът Ърп, но Едуин спеше, а ключът на Ърп все още беше на таблото зад него, което означаваше, че не се е прибрал от бара.

Джонсън се върна в стаята си и отново зачака. Всичко беше стихнало. Той гледаше стрелките на часовника си. Слушаше тиктакането и чакаше.

Към два чу драскане по стената. Скочи с револвер в ръка.

Чу драскането пак.

— Кой е!?

Никой не отговори. Още драскане.

— Махай се! — каза с треперещ глас.

Чу тихо цвърчене и драскането бързо се отдалечи. Той се сети какво е.

— Плъхове!

Отново се отпусна на леглото, напрегнат и уморен. Потеше се.

Ръцете му трепереха. Това не беше неговият бизнес. Нямаше нерви за това. И къде, по дяволите, беше Уайът Ърп?

— Не мога да разбера защо се ядосваш толкова — каза Ърп на следващия ден.

— Имахме уговорка — каза Джонсън. — Затова се ядосвам.

Изобщо не беше спал. Беше ядосан и уморен.

— Да, имахме — каза Уайът Ърп. — Да защитя фосилите ти от братята Къри.

— И ти платих предварително.

— Да, плати ми.

— А къде беше ти?

— Правех това, за което ме нае — отговори Ърп. — Цяла нощ играх блекджак. С братята Къри.

Джонсън въздъхна. Беше твърде уморен, за да спори.

— Е, ти какво очакваше да направя? — попита Ърп. — Да ги оставя сами, за да дойда да стоя с теб в тъмното?

— Работата е там, че не знаех.

— Изглеждаш изтощен — каза Ърп съчувствено. — Отиди да поспиш.

Джонсън кимна и се обърна, за да се върне в хотела.

— Искаш ли да ме наемеш пак и тази вечер? — извика Ърп след него.

— Да — отговори Джонсън.

— Ще ти струва пет долара — каза Ърп.

— Няма да ти дам пет долара, за да играеш блекджак — отвърна Джонсън.

Ърп сви рамене.

— Както искаш, момче.

Същата вечер Джонсън пак сложи заредените револвери с малко допълнителни патрони в ботушите си. Някъде към полунощ вероятно беше заспал, защото се събуди от трошене на дърво. Счупената врата се отвори и някой се вмъкна в стаята. Вратата се затвори пак. Беше непрогледна тъмнина, защото сандъците закриваха прозореца.

— Фоти? — прошепна някой.

— Уайът? — прошепна Джонсън в отговор.

Чу рязкото изщракване на ударник на револвер, който се дръпва назад, за да е готов за стрелба. Стъпка. Тишина.

Дишане в тъмнината. Джонсън си даде сметка, че е лесна мишена, измъкна се от леглото и се мушна отдолу. Извади револвера от единия ботуш и запрати ботуша към стената.

При удара на ботуша в стената проблесна пламък и изтрещя изстрел — мъжът стреля по посока на звука. Някой веднага се развика някъде другаде в хотела.

— Махай се оттук, който и да си! — извика Джонсън. Стаята вече беше пълна с дим. — Държа зареден револвер. Махай се!

Тишина. Пристъпване. Дишане.

— Ти ли си Фоти, момче?

Вратата се отвори и влезе още един мъж.

— В леглото си е — чу се глас.

— Фоти, сега ще запалим лампата. Стой спокойно и ще изясним нещата.

Вместо това мъжете откриха огън по леглото и надупчиха рамката.

Джонсън грабна и втория револвер и изпразни и двата хаотично, без никакво умение.

Чу пукот на сцепено дърво, стенание, нещо падна, после може би се отвори вратата.

Той пипнешком зареди револверите. Чуваше тежко дишане — беше сигурен, че е дишане. Изнервяше го. Представяше си как убиецът стои, вслушва се в подплашеното му дишане и тракането на куршумите, преди да влязат в барабана, определя местоположението му, съсредоточава се…

Приключи със зареждането. Все още нищо.

— О, Кармела — чу се тъжен и уморен глас, — знам, че бях…

Дишането на мъжа стана тежко.

— Ако можех да си поема дъх… — Изкашля се. Някой ритна вратата. Кашляне, хриптене. И тишина.

В дневника си Джонсън записа:

„Тогава проумях, че съм убил човек, но стаята беше твърде тъмна, за да видя кой е. Изчаках както бях, на пода, с готови за стрелба револвери, в случай че другият стрелец се върне. Бях решен първо да стрелям, а да задавам въпроси после. Тогава обаче чух мистър Пъркинс, собственика, да вика от коридора. Отговорих му. Казах му, че няма да стрелям, и той се появи на вратата със запален фенер, с който освети стаята и пода, където лежеше едър мъж, мъртъв. Кръвта му беше напоила килима".

На широкия гръб на мъртвеца се виждаха три рани от куршуми.

Пъркинс преобърна тялото. В трепкащата светлина на фенера видя невиждащите очи на Клем Къри.

— Мъртъв като талпа — промърмори.

Коридорът се изпълни с гласове, после през вратата започнаха да надничат любопитни глави.

— Назад, стойте назад!

Съдия Харлан си проби път през тълпата и влезе в стаята. Съдията, помисли си Джонсън, вероятно е в лошо настроение, защото са го измъкнали от леглото. Оказа се, че изобщо не е така.

— Зарязах чудесна игра на покер — заяви Харлан, — за да се занимавам с това убийство тук.

Втренчи се в тялото.

— Това е Клем Къри, нали?

Джонсън отговори, че е той.

— Не е загуба за обществото, ако питат мен — каза съдията. — Какво е правил тук?

— Искаше да ме ограби — отговори Джонсън.

— Логично. — Съдия Харлан кимна, отпи голяма глътка от плоското си шишенце и го подаде на Джонсън. — Кой го застреля?

Джонсън отговори, че го е застрелял той.

— Добре — отвърна съдията. — Ако питаш мен, това е добре. Единственият проблем е, че си го застрелял в гърба.

Джонсън обясни, че е било тъмно и не е виждал нищо.

— Сигурен съм в това — каза съдията. — Проблемът е, че си го застрелял три пъти в гърба.

Джонсън каза, че не е имал намерение да убива никого.

— Сигурен съм и в това. Нямаш проблем с мен, но може да имаш известни затруднения, когато Черния Дик научи, утре или вдругиден, зависи кога ще се върне в града.

Тази мисъл вече бе минала през главата на Джонсън и той не искаше тя да се върти там прекалено дълго.

— Мислиш ли да заминеш от Дедуд? — попита съдията.

— Не още. Не — отговори Джонсън.

Съдия Харлан отпи още една глътка от плоската, после каза:

— Аз бих заминал. На твое място бих изчезнал още преди да е съмнало.

— Проклет да съм! — каза Сам Пъркинс, докато опипваше дупките от куршуми на стената, след като тълпата си тръгна. — Определено си свършил голяма работа, мистър Джонсън.

— Не успяха да вземат костите.

— Така е, обаче вдигнаха абсолютно всичките ми гости от леглата посред нощ, мистър Джонсън.

— Съжалявам за това.

— Едуин, нощният администратор, се изплаши толкова, че намокри гащите. Не се шегувам.

— Съжалявам.

— Така не може да се управлява хотел, мистър Джонсън. „Гранд Централ“ си има репутация. Искам тези кости да се махнат оттук още днес — каза Пъркинс.

— Мистър Пъркинс…

— Днес — натърти Пъркинс. — Това е окончателно. И ще платиш да ремонтират дупките от куршуми. Ще влезе в сметката ти.

— Къде да ги преместя?

— Не е мой проблем.

— Мистър Пъркинс, тези кости са ценни за науката.

— Много далече сме от науката. Просто ги махни.

Преместване на костите

На следващата сутрин натовари сандъците на каруцата и отиде най-напред в банката на Дедуд, но там имаше място само за златен прашец.

След това опита железарията на Сътър. Мистър Сътър разполагаше с укрепена стая отзад, в която складираше огнестрелните оръжия за продан. Отказа му веднага. Джонсън обаче използва възможността да купи още патрони за револверите си.

Хотел „Национал“ не беше толкова придирчив като „Гранд Централ“ и се знаеше, че персоналът е услужлив. Мъжът на рецепцията обаче каза, че нямат складови площи.

Барът на Фийлдър работеше денонощно и там ставаха толкова конфликти, че Фийлдър имаше въоръжена охрана, за да поддържа реда. Задната му стая беше достатъчно голяма.

Фийлдър каза „не“.

— Това са само кости, мистър Фийлдър.

— Може да са, може да не са. Каквото и да е, братята Къри ги искат. Аз няма да се забърквам в това.

Полковник Рамзи беше храбрец и имаше предостатъчно място в конюшнята си.

Когато Джонсън го попита, той само поклати глава.

— Всички ли се страхуват от братята Къри?

— Всички, които имат разум — отговори Рамзи.

Следобедът напредваше към своя край, светлината започваше да отслабва, температурата на въздуха падаше бързо. Джонсън се върна във фотоателието си, художествена галерия „Черни хълмове“, но нямаше клиенти. Изглежда, за една нощ бе станал изключително непопулярен.

Докато се озърташе в ателието и се чудеше дали ще може да складира костите там, хазяинът му, Ким Син, дойде от пералнята с младия си син — този, който бе отнесъл трупа на убития мъж от улицата.

Син кимаше и се усмихваше, но както обикновено не казваше нищо. Синът попита:

— Търсиш място, къде да складираш неща?

Английският на момчето беше доста добър.

— Да. Как се казваш?

— Кан.

— Харесват ми ботушите ти, Кан.

Момчето се усмихна. Младите китайци никога не носеха кожени ботуши. Баща му му каза нищо.

— Можеш да складираш нещата си в Китайския квартал.

— Мога ли?

— Да. Можеш.

— Трябва да е сигурно място.

— Да. Лин Чоу има барака за инструменти, много здрава, съвсем нова. Има ключалка и няма прозорци, само един малък, високо горе.

— Къде е?

— Зад ресторанта на Лин Чоу.

По средата на Китайския квартал. Идеално. Джонсън се изпълни с благодарност.

— Много мило от ваша страна. Оценявам го. Никой друг в града дори не би…

— Десет долара на вечер.

— Какво?!

— Десет долара на вечер. Окей?

— Не мога да си позволя десет долара на вечер!

Без да му мигне окото, момчето каза:

— Можеш.

— Това е ужасно много!

— Това е цената. Окей?

Джонсън се замисли, после каза:

— Окей. — И повтори: — Окей.

„По това време още имах повече от половин тон фосили. Десет сандъка по петдесетина килограма всеки. Наех момчето на Ким Син, Кан, да ми помогне с каруцата. Платих му два долара за следобеда и си ги спечели. Не преставаше да пита: „Какво е това?", и аз повтарях: „Стари кости". Не успявах да го убедя обаче. Също така и не знаех, че в Дедуд има толкова много китайци.

Струваше ми се, че гладките им безразлични лица са навсякъде — наблюдаваха ме, коментираха помежду си, стояха в плътен кръг около бараката за инструменти, надничаха от околните прозорци.

Накрая, когато сандъците бяха прибрани и подредени в бараката, Кан ги огледа и попита: „Защо толкова те е грижа?"

Отговорих му, че вече не знам защо. После отидох до „Гранд Централ" за вечеря, а след това се върнах при бараката, за да пазя динозавърските кости през нощта".

Не се наложи да чака дълго. Към десет във високото прозорче над вратата се мярнаха сенки. Джонсън дръпна ударника на револвера си. Отвън имаше няколко души — чу шушукащи гласове.

Прозорецът се открехна. Вътре се плъзна ръка. Джонсън видя да се появява тъмна глава. Прицели се.

— Махайте се, копелета!

Стресна го рязко кикотене. Бяха деца. Китайчета.

Той свали оръжието.

— Махайте се! Хайде, дим да ви няма!

Кикотенето продължи. След миг чу бягащи стъпки и отново остана сам. Въздъхна. Беше добре, че не бе стрелял прибързано.

Пак чу шум.

— Не ме ли чухте!? Махайте се!

„Сигурно не знаят английски“, помисли си. Повечето от малките обаче знаеха езика доста добре, а по-възрастните — доста по-добре, отколкото им се искаше да признаят.

На прозорчето се появи друга глава, в сянка.

— Махайте се, деца!

— Мистър Джонсън. — Беше Кан.

— Да?

— Нося лоша новина.

— Какво?

— Мисля, всички знаят, че си тук. Хората в пералнята говореха, че си донесъл сандъците тук.

Джонсън замръзна. Разбира се, че знаеха. Просто беше сменил една стая в града с друга.

— Кан, нали знаеш моята каруца?

— Да, да.

— В конюшнята е. Можеш ли да я докараш?

— Да.

Стори му се, че Кан се върна само след няколко минути.

— Кажи на приятелите си да натоварят сандъците възможно най-бързо.

Кан го направи и скоро каруцата беше натоварена.

Джонсън им даде един долар и им каза да се махат.

— Кан, ти остани с мен.

Китайският квартал беше по-голям, отколкото изглеждаше, защото непрекъснато се строяха нови къщи. Кан му показа как да води каруцата по тесните улици. На един ъгъл спряха, за да минат четирима конници, които препуснаха по улицата пред тях.

— Теб търсят, мисля — каза Кан.

Свиха по странична уличка и след още малко стигнаха до високия бор, където Джонсън бе погребал Малкия вятър. Земята все още беше мека, така че с Кан изкопаха Малкия вятър без особени усилия, като сдържаха дишането си, докато вадеха трупа от ямата. Миризмата беше кошмарна. Десетте сандъка щяха да заемат място за около още два гроба, така че Джонсън разшири дупката, която бе направил за Малкия вятър, и подреди сандъците възможно най-равно. След това положи Малкия вятър върху тях, сякаш е заспал отгоре.

„Ако камерата ми беше тук и беше ден, щях да снимам това“, помисли си.

Натрупа пръстта отново върху Малкия вятър, равномерно, така че да няма прекалено видима издутина, и пръсна върху мястото борови иглички.

— Това е нашата тайна — каза на Кан.

— Да, но може да бъде по-добра тайна.

— Да, разбира се. — Джонсън извади от джоба си пет златни долара.

— Няма да казваш на никого.

— Няма.

Но Джонсън не вярваше, че момчето няма да се разприказва.

— Когато заминавам, Кан, ще ти дам още пет долара, ако тайната ми се запази.

— Още пет долара?

— Да. В деня, когато замина от Дедуд.

Престрелка

Черния Дик се появи бесен в „Гранд Централ“ на закуска. Отвори вратата с ритник.

— Къде е малкото копеле?

После видя Джонсън.

— Не си падам по стрелбата — каза Джонсън възможно най-спокойно.

— Никой страхливец не си пада.

— Свободен си да имаш всякакво мнение.

— Застрелял си Клем в гърба. Ти си гадно змийче!

— Той ограбваше собствеността ми.

— Застрелял си го в гръб, кучи сине!

Джонсън поклати глава.

— Няма да ме предизвикаш.

— Тогава чуй следното — каза Дик. — Застани срещу мен на улицата или ще отида при онази барака в Китайския квартал и ще гръмна безценните ти кости с динамит на парчета, до една. Може да гръмна и малко от китайците, дето са ти помогнали.

— Няма да посмееш.

— Не виждам кой ще ме спре. Искаш ли да видиш как ще взривя безценните ти кокали?

Джонсън почувства как го обзема дълбок гняв. Всичките му разочарования, всички трудности от седмиците в Дедуд го връхлетяха.

Беше доволен, че е преместил сандъците. Задигна дълбоко, бавно. Лицето му беше странно изопнато.

— Не — каза Джонсън и стана. — Ще се видим отвън, Дик.

— Много добре — каза Дик. — Ще те чакам.

И Дик излезе, като затръшна вратата.

Джонсън стоеше в хотелската трапезария. Другите закусващи го гледаха мълчаливо. Пълна тишина. През прозорците влизаше слънчева светлина.

Той чуваше гарваните навън.

Чуваше тракането и скърцането на каруци. Чуваше хора, които подвикваха да се разчисти улицата, защото щяло да има стрелба. Чуваше уроците по пиано на мисис Уилсън от съседната къща — дете свиреше гами.

Чувстваше се напълно нереален.

След минута в трапезарията нахълта Уайът Ърп.

— Истина ли е тази глупост между теб и Дик Къри?

— Истина е.

Ърп се втренчи в него за момент, после каза:

— Послушай съвета ми и се откажи.

— Няма да се откажа.

— Можеш ли да стреляш?

— Не добре.

— Това е лошо.

— Все едно, ще застана срещу него.

— Искаш ли съвета ми, или искаш да умреш по своя си начин?

— Благодарен съм за всеки съвет — каза Джонсън. Усети, че устните му помръдват, че ръцете му треперят.

— Седни — каза Ърп. — Виждал съм доста такива репчения и винаги е едно и също. Пред теб е бандитът Дик, който е доста самонадеян и е застрелял доста хора. Бърз е. Повечето от жертвите му обаче са били или пияни, или изплашени до смърт, или и двете.

— Аз определено съм изплашен.

— Това е нормално. Само помни, че повечето от тези бандити са или страхливци, или самонадеяни кавгаджии, които използват свой трик. Трябва да избегнеш триковете му.

— Какъв трик? Какво ще направи?

— Някои се спускат към теб, други опитват да ти отвлекат вниманието — пушат пура, хвърлят я, очакват погледът ти инстинктивно да я проследи. Други опитват да ти говорят. Или се прозяват, за да те накарат и ти да се прозинеш. Трикове.

— Какво да направя? — Сърцето на Джонсън бумтеше толкова силно, че той едва чуваше гласа си.

— Когато излезеш вън, не бързай. И не го изпускай от очи, нито за миг — може да опита да те застреля още докато излизаш на улицата. Не го изпускай от очи. След това заеми позицията си, леко разкрачен, намери равновесието. Не допускай да те разсейва с приказки. Съсредоточи се върху него. Не го изпускай от поглед, каквото и да направи. Наблюдавай очите му. По очите му ще разбереш кога смята да започне играта, още преди да е мръднала ръката му.

— Как ще позная?

— Ще познаеш, не се тревожи. Остави го да стреля първи. Ти извади револвера си съсредоточено, прицели се внимателно, пусни един патрон в средата на корема му. Не прави глупостта да се целиш в главата му. Изстрелът ти трябва да е в целта. Улучи го в корема и го убий.

— О, боже! — Започваше да осъзнава реалността.

— Сигурен ли си, че не искаш да се откажеш?

— Няма да се откажа!

— Добре. — Ърп кимна. — Убеден съм, че ще се справиш. Дик е надут пуяк, мисли, че си лесна мишена. Няма по-добър противник от самонадеяния.

— Радвам се да го чуя.

— Ще се справиш — повтори Ърп. — Револверите ти заредени ли са?

— Не.

— Зареди ги, момче.

Джонсън излезе от хотела в утринната светлина. Главната улица на Дедуд беше пуста. Цареше пълна тишина, ако не се броеше урокът по пиано на мисис Уилсън — монотонните гами.

Черния Дик чакаше в северния край на улицата. Пушеше пура. Широкополата му шапка хвърляше върху лицето му плътна сянка. Джонсън не виждаше очите му. Поколеба се.

— Хайде, Фоти, излизай — извика Дик.

Джонсън направи няколко крачки от хотела към улицата. Усещаше как подметките му затъват в калта.

„Не го изпускай от очи. Нито за миг не го изпускай от очи“.

Стигна до средата на улицата, спря.

„Намери си баланса, леко разкрачи крака“.

Съвсем ясно чу гласа на мисис Уилсън да казва: „Не, не, Шарлот! Темпо!“.

„Съсредоточи се. Съсредоточи се върху него“.

Бяха на десетина метра един от друг, на главната улица на Дедуд, огрени от ранното слънце.

Дик се засмя.

— Ела ми по-насам, Фоти.

— И така е добре — каза Джонсън.

— Едва те виждам, Фоти.

„Не го оставяй да ти говори. Наблюдавай го“.

— Аз те виждам добре отвърна Джонсън.

Дик се засмя. Смехът му отекна в тишината.

„Наблюдавай очите му. Наблюдавай очите му“.

— Някакви последни желания, Фоти?

Джонсън не отговори. Усещаше как сърцето му се блъска в гръдния кош.

Черния Дик захвърли пурата си. Тя полетя във въздуха, падна в калта.

„Каквото и да прави, не го изпускай от поглед“.

Дик извади револвера си.

Стана много бързо. Тялото на Дик се скри зад облак гъст черен дим и два куршума изсвистяха покрай Джонсън, преди самият той да извади револвера си. Усети как трети куршум отнесе шапката му, преди да се прицели и да стреля. Револверът подскочи в ръката му. Чу болезнен вик.

— Кучи син! Улучи ме!

Джонсън се вторачи в дима, повече объркан, отколкото нещо друго. Първо не видя нищо — Дик сякаш се бе изпарил от улицата.

След това димът се разнесе и Джонсън видя Дик да се гърчи в калта.

— Простреля ме! Проклятие! Ти ме простреля!

Джонсън остана на място, вторачен в Дик. Дик се изправи с мъка, стиснал обляното си в кръв рамо, ръката му беше увиснала безсилно. Сега беше покрит и с кал.

— Проклет да си!

„Довърши го“, помисли си Джонсън.

Вече обаче бе убил човек и сърцето не му даваше да натисне спусъка. Проследи с поглед как Дик се добра със залитане до коня си, как се качи на седлото.

— Ще те пипна! Ще те пипна! — извика Дик и препусна извън града.

Джонсън го проследи с очи. Чу възгласи и аплодисменти от различни посоки, откъм околните сгради. Почувства се замаян, краката му омекнаха.

— Справи се добре — отбеляза Ърп. — Само дето не го уби.

— Не съм бандит.

— Всичко е наред — каза Ърп. — Обаче трябваше да го убиеш, помни ми думата. Раната му не е смъртоносна, а сега имаш враг за цял живот.

— Не можех да го убия, Уайът.

Ърп се вгледа в него за момент.

— От Изтока си, там е бедата. Нямаш здрав разум. Ще трябва да се изнесеш от града, при това бързо.

— Защо?

— Защото, момче, вече имаш репутация.

Джонсън се засмя.

— Всички тук знаят кой съм.

— Вече не — каза Ърп.

Оказа се, че Фоти Бил Джонсън, човекът, застрелял Клем Къри и застанал срещу Дик Къри, наистина се е превърнал в зловеща знаменитост в Дедуд. Всички, които се имаха за добри стрелци, изведнъж започнаха да искат среща с него.

След два дни измъкване от покани за дуели Джонсън си даде сметка, че Уайът Ърп е прав. Налагаше се да напусне Дедуд скоро. Имаше достатъчно пари да купи билет за себе си и багажа за експресния дилижанс за следващия ден. Преди да се е стъмнило съвсем, взе един от конете и отиде да провери дали гробът на Малкия вятър не е бил разкопан. Засега не беше. Земята се бе втвърдила от студа, а той не бе оставил следи. Въпреки това се прибра незабавно, за да не го забележат.

Междувременно на Ърп му бе писнало от хазарт и от безуспешното ухажване на мис Емили. Бе очаквал Дедуд да му предложи шерифския пост, но не последва предложение, така че той смяташе да пътува на юг за зимата.

— Кога тръгваш? — попита го Джонсън.

— Теб какво те интересува?

— Може да тръгнеш с мен.

— С теб и костите ти? — Ърп се засмя. — Момче, всички бандити и разбойници от тук до Шайен те чакат да излезеш от Дедуд с тези кости.

— Сигурен съм, че ще се измъкна, ако дойдеш с мен.

— Мисля да почакам, за да придружа мис Емили.

— Мис Емили също може да дойде утре, особено ако и ти яздиш с нас.

Ърп се втренчи в него изпитателно.

— А каква полза ще имам аз от това, момче?

— Обзалагам се, че дилижансът ще ти плати добре като куриер. — Куриерите бяха охрана и получаваха добри пари.

— Ти не можеш ли да подобриш условията?

— Няма начин.

Ърп се замисли, после каза:

— Ето какво. Ако те преведа до Шайен, ще ми дадеш половината от товара си.

— Половината от костите?

— Точно така — каза Ърп, усмихна се широко и намигна. — Половината кости. Какво ще кажеш?

„Тогава осъзнах — написа Джонсън вечерта на 28-и септември, — че мистър Ърп е като всички останали и изобщо не вярва, че в сандъците има кости. Бях изправен пред морална дилема.

Мистър Ърп се държеше приятелски с мен и ми бе помагал неведнъж. Исках от него да се изложи на истинска опасност, а той мислеше, че рискува живота си заради съкровище. Бях длъжен да го убедя, че това е недоразумение от алчност.

Бях получил обаче солидно образование от Запада — каквото Йейл не беше в състояние да ми осигури. Човек трябва да се грижи сам за себе си — това бях научил. Така че казах само:

„Мистър Ърп, имаме сделка".

Дилижансът трябваше да замине от Дедуд на следващата сутрин.

Джонсън се събуди в три след полунощ. Беше време да извади сандъците с кости. Беше се договорил с Кан да му помогне, защото никой бял мъж не би искал да изкопае мъртъв индианец.

Излязоха с каруцата от града и първото, което направиха, беше да изкопаят Малкия вятър, който сега не миришеше чак толкова лошо, колкото преди, заради студеното време.

Качиха сандъците на каруцата. Бяха мръсни и влажни от престоя под земята, но иначе всичко беше наред.

Този път Джонсън запълни по-голямата част от дупката, преди да върне трупа на Малкия вятър в земята. При вида му се замисли. Даде си сметка, че гротескното не е в гниещото сивкаво лице на Малкия вятър. Гротескното беше, че погребваше този нещастник за трети път. Малкия вятър бе умрял, за да го защити и спаси, а в замяна той не му даваше да почива в мир.

Пътят към Шайен

След като стигна до града, продължи към станцията на дилижансите.

Впрягът вече беше там. Отново валеше сняг и през градчето виеше леден вятър. Джонсън се радваше, че заминава, и се зае методично да товари сандъците. Въпреки уверенията на агента костите не можеха да се съберат на покрива и на капрата, заедно с невероятно дебелия кочияш Тим Едуарде Малкия. Джонсън се видя принуден да купи допълнителен пътнически билет и да вмести някои от сандъците вътре. За щастие, единствените пътници бяха мис Емили и той.

След това трябваше да изчакат Уайът Ърп, от когото нямаше и следа. Джонсън застана на снега с мис Емили и се заозърта по мрачната главна улица.

— Може би в края на краищата няма да дойде — предположи след малко.

— Аз мисля, че ще дойде — каза мис Емили.

Докато чакаха, едно червенокосо момче дотича и попита:

— Мистър Джонсън?

— Да, аз съм.

Момчето му подаде бележка и изчезна. Джонсън разгъна листчето, прочете го и бързо го смачка.

— Какво пише? — попита мис Емили.

— Бележка за „довиждане“ от съдия Харлан.

Към девет видяха братята Ърп да се задават по улицата. И двамата изглеждаха тежко натоварени. „Когато приближиха — пише Джонсън, — видях, че носят много оръжия. Никога не бях виждал Уайът Ърп да носи револвер — рядко се появяваше въоръжен на публично място, — обаче сега се бе натоварил със същински арсенал“.

Ърп беше закъснял, защото се беше наложило да изчака железарията на Сътър да отвори, за да купи оръжията. Носеше две рязани ловни пушки, три автоматични карабини „Пиърс“, четири револвера „Колт“ и десетина кутии патрони.

— Както виждам, очакваш горещи моменти — каза Джонсън.

Ърп каза на мис Емили да се качи в дилижанса, после се обърна към Джонсън:

— Не искам да я тревожа.

След това обясни, че очаква „определени проблеми“ и че няма смисъл да се преструва, че няма да дойдат.

Джонсън показа на Ърп бележката, на която пишеше:

„ДНЕСКА СИ МЪРТАВ ОБЕЩАВАМ

ИЛИ ИМЕТО МИ НЕЙ ДИК КЪРИ“

— Добре — каза Ърп. — Готови сме да го посрещнем. Братът на Уайът, Морган, беше сключил доходна сделка да доставя дърва за огрев и смяташе да прекара зимата в Дедуд, но заяви, че ще дойде с брат си и дилижанса до Къстър Сити, на петдесет мили в южна посока.

Малкия Тим се наведе от капрата.

— Вие, господа, цял ден ли смятате да дрънкате, или сте готови да тръгвате?

— Готови сме — отговори Ърп.

— Тогава се качвайте. Не можем да стигнем никъде, ако стоите на улицата, нали?

Джонсън се качи в дилижанса при мис Емили и за десети път тази сутрин провери сандъците, сбута ги, за да са плътно един до друг. Морган Ърп скочи на покрива, Уайът седна до кочияша.

Дотича китайче, с каубойски ботуши. Беше Кан и изглеждаше изнервен.

Джонсън бръкна в джоба си и извади петдоларова монета.

— Кан!

Наведе се през отворената врата и хвърли лъскавата монета във въздуха. Кан я улови със забележителна ловкост. Джонсън му кимна — знаеше, че повече няма да го види.

Тим размаха камшика, конете изпръхтяха и потеглиха сред вихрушките от снежинки.

До форт Ларами имаше три дни път — един ден до Къстър Сити, в средата на Черните хълмове, втори ден през опасния Червен каньон и до станцията за дилижанси в южния край на Черните хълмове и трети ден през прериите на Уайоминг до новопостроения стоманен мост над река Плат край Ларами.

Ърп го увери, че колкото повече напредват, толкова по-безопасно ще става пътуването, а когато стигнат Ларами, ще са в пълна безопасност. След това пътят от Ларами до Шайен се патрулирал от кавалерия.

Ако стигнат до Ларами.

„Между нас и целта ни имаше три препятствия.

Първото беше Черния Дик и бандата му главорези. Можехме да очакваме да ни нападнат първия ден. След това беше Пърсимънс Бил и неговите индианци ренегати, които можеха да ни нападнат в Червения каньон втория ден. Третото препятствие беше най-опасното и напълно неочаквано за мен".

Джонсън се бе подготвил психически за опасно пътуване, но беше неподготвен за чисто физическите опасности по пътя.

Пътищата през Черните хълмове бяха лоши и по тях не можеше да се пътува бързо. Пропастите бяха шеметни, а фактът, че дилижансът се доближаваше застрашително до ронливия ръб на пътя, плюс тежестта на костите, не беше никак окуражаващ. Няколко потока — Беър Бат, Елк и Бокселдър — бяха превърнати от снеговете в пълноводни буйни реки. Поради товара на дилижанса прекосяването им беше особено рисковано.

Както обясни Малкия: „Ако това нещо заседне в подвижен пясък по средата на реката, няма къде да отидем, освен да се върнем и да вземем още коне, за да го изтеглят, и това е то“.

И наред с тези трудности във всеки момент бяха заплашени от нападение. Напрежението изпъваше нервите им до скъсване, защото и най-малкото препятствие можеше да се превърне в сериозна опасност.

Някъде по пладне дилижансът спря. Джонсън погледна навън и попита:

— Защо спряхме?

— Дръж си главата вътре, освен ако не искаш да я загубиш — тросна се Ърп. — Отпред има паднало дърво.

— Е, и?

Морган Ърп се наведе от покрива и надникна през прозореца.

— Мис Емили? Ще съм ви много задължен, мадам, ако се снишите и останете долу, докато не потеглим отново.

— Това е просто паднало дърво — каза Джонсън.

— Може да е така — отвърна Ърп. — Може и да не е. — Посочи височините, които се издигаха над пътя. Дърветата растяха до самия път и осигуряваха добро прикритие от близко разстояние. — Ако ще ни нападат, това място е повече от подходящо.

Малкия Тим слезе от капрата и отиде да огледа падналото дърво. Джонсън чу как ударниците на ловните пушки прещракват.

— Има ли някаква опасност? — попита мис Емили. Не изглеждаше никак разтревожена.

— Предполагам, че има — отвърна Джонсън. Извади револвера си, погледна над цевта, завъртя барабана.

Мис Емили, до него, потрепери леко от вълнение.

Дървото обаче се оказа малко и паднало по естествени причини. Малкия го отмести и продължиха. Час след това, близо до Сребърния връх и Пактола, попаднаха на свлекли се камъни. Повториха процедурата и пак продължиха напред без проблеми.

„Когато атаката най-после започна — написа Джонсън в дневника си, — беше едва ли не облекчение“.

Уайът Ърп изкрещя:

— Лягайте долу! Скрийте си главите! — И пушката му изтрещя.

Отговориха с огън отзад.

Бяха в клисурата на Пясъчния поток. На това място пътят беше прав и широк, така че от двете страни на впряга имаше място за конници, които биха могли да стрелят през прозорците.

Чуха как Морган Ърп пълзи по покрива точно над тях и усетиха как дилижансът се люлее, докато той заеме позиция в задната част. Последваха още изстрели. Уайът извика:

— Лягай долу, Морг! Стрелям! — И още изстрели. Малкия шибна конете и почна да ги псува.

Куршумите се забиваха в дървенията на дилижанса. Джонсън и Емили се свиха на пода, обаче сандъците с фосили, оставени без нищо да ги държи на седалката горе, заплашваха да се срутят върху тях. Джонсън се надигна на колене и опита да ги избута назад, към облегалката. До прозореца се появи конник, който се прицели в Джонсън — и изчезна от коня след неочакван трясък някъде отпред.

Стъписан, Джонсън надникна навън.

— Фоти! Скрий си главата! Стрелям!

Джонсън се прибра вътре, а пушката на Уайът изтрещя от капрата. Още изстрели от конниците отвън се забиха в дилижанса. Някой изрева.

Без да спира да ругае и крещи, Малкия шибна конете. Дилижансът продължи да подскача и да се люлее по неравния път. Вътре Джонсън и мис Емили се сблъскаха и се притиснаха един в друг „по начин, който би бил смущаващ при други обстоятелства“, както написа Джонсън по-късно. „Следващия период — стори ми се часове, макар че едва ли е продължил повече от минута-две — беше страховита вихрушка от свистящи куршуми, препускащи коне, крясъци и писъци, друсане и гърмежи — докато най-накрая дилижансът не сви зад един завой и не излязохме от клисурата на Пясъчния поток. Стрелбата престана и отново продължихме пътя си невредими. Оцеляхме след атаката на зловещата банда на Дик Къри!“

— Само проклет глупак може да си го помисли — каза Уайът, когато спряха да починат и да сменят конете на станция Тайгървил.

— Защо? Не ни ли нападна бандата на Къри? И не се ли измъкнахме живи и здрави?

— Виж, момче — каза Уайът. — Знам, че си от Изтока, обаче никой не може да е толкова глупав.

И почна да зарежда пушките си.

Джонсън не разбра и Морган Ърп обясни:

— Черния Дик много иска да те пипне, така че не би рискувал всичко в такава зле замислена атака.

Джонсън, за когото атаката беше кошмарна, се учуди:

— Защо да е зле замислена?

— Най-рисковано е да се напада на кон — каза Морган. — Ездачите изобщо не могат да стрелят точно, дилижансът също се движи и освен ако не застрелят някой от конете отпред, става много вероятно жертвата да се измъкне, както се измъкнахме ние. Атаката от конски гръб е най-несигурното нещо.

— Тогава защо постъпиха така?

— За да се успокоим — обясни Уайът. — За да свалим гарда. Помни ми думата, те знаят, че ще спрем и ще сменим конете в станция Тайгървил, и в момента препускат презглава, за да ни устроят друга засада.

— Къде ще ни устроят засада?

— Ако знаех — отговори Уайът, — нямаше да се безпокоя. Какво мислиш, Морг?

— Някъде между тук и Шеридан, предполагам — отвърна Морган Ърп.

— И аз мисля така — каза Уайът и щракна цевите на ловната пушка. — И следващия път ще действат както трябва.

Втората атака

Половин час след като потеглиха спряха пред борова гора на брега на Пролетния поток. Лъкатушещата вода беше измамно плитка и повече от сто метра широка. Късното следобедно слънце се отразяваше в кротките бавни вълнички. Боровата гора на другия бряг изглеждаше гъста и тъмна.

Оглеждаха реката мълчаливо няколко минути. Най-накрая Джонсън подаде глава през прозореца, за да попита защо чакат. Морган Ърп, от покрива, се пресегна надолу, тупна го по темето да се прибира вътре и му направи знак с пръст пред устните да мълчи.

Джонсън седна отново на мястото си, разтри главата си и погледна въпросително мис Емили.

Мис Емили сви рамене и шляпна един комар.

Минаха няколко минути и Уайът Ърп най-после попита Малкия:

— Как ти изглежда?

— Не знам — отговори кочияшът.

Ърп се вгледа в следите по пясъчния бряг.

— Тук напоследък са минали много коне.

— Това е обичайно — отговори Малкия. — Шеридан е само на две мили южно, от другата страна.

Пак млъкнаха и зачакаха, вслушваха се в тихото ромолене на водата, в шумоленето на вятъра в боровете.

— Знаеш ли, обикновено тук, край реката, има птици — каза Малкия.

— Твърде тихо ли ти се струва? — попита Ърп.

— Да, твърде тихо.

— Как е дъното? — попита Ърп, докато оглеждаше водата.

— Никога не знаеш, докато не влезеш в реката. Искаш ли да опитаме?

— Мисля, че да — отговори Ърп. Скочи от капрата, отиде до прозореца и надникна, за да види как са Джонсън и мис Емили.

— Ще прекосим реката — каза им тихо. — Ако стигнем другия бряг, добре. Ако изникнат проблеми, стойте долу, каквото и да видите или чуете. Морг знае какво да прави. Оставете го да се погрижи за всичко. Окей?

Двамата кимнаха. Гърлото на Джонсън беше пресъхнало.

— Мислиш ли, че е капан?

Ърп сви рамене.

— Мястото е добро за капан.

Качи се отново на капрата и запъна ударниците на пушката. Малкия шибна конете и те полетяха напред. Дилижансът се разклати, когато колелата влязоха в мекия пясък, после се затресе по камъните на речното дъно.

И тогава започна стрелбата. Джонсън чу цвиленето на конете, после дилижансът рязко спря и те залитнаха напред. Бяха по средата на реката.

— Дотук сме! — извика Малкия.

Морган Ърп започна да стреля бясно.

— Прикривам те, Уайът!

Джонсън и мис Емили се свиха на пода. Запищяха куршуми, дилижансът се разклати от стъпките на Морган на покрива.

Джонсън надникна над перваза и видя Уайът Ърп да тича през водата към отсрещния бряг.

— Той си отива! Уайът ни зарязва! — извика Джонсън, но пореден залп го принуди пак да се просне на пода.

— Няма да ни изостави — каза Емили.

— Току-що го направи! — извика Джонсън. Беше изпаднал в паника.

Изведнъж вратата се отвори и Джонсън изкрещя, защото Малкия влетя вътре и се просна върху тях.

Кочияшът беше пребледнял и дишаше тежко. Затвори вратата, след като няколко куршума я натрошиха на парчета.

— Какво става? — попита Джонсън.

— Аз вече съм пас — каза Малкия.

— Какво става!?

— Заседнахме по средата на проклетата река, това става! — отговори Малкия. — Убиха един от конете, така че не можем да мръднем оттук, а братята Ърп стрелят като луди. Уайът хукна отсреща.

— Имат ли план?

— Много се надявам да имат — каза Малкия. — Защото аз нямам.

Стрелбата продължи. Малкия събра длани пред гърдите си и затвори очи. Устните му запотрепваха.

— Какво правиш?

— Моля се — отговори Малкия. — По-добре и ти се моли. Защото ако Черния Дик ни спипа, ще ни избие до един.

Дилижансът стоеше неподвижен по средата на реката в червеникавата следобедна светлина. Морган Ърп лежеше на покрива и стреляше към дърветата на отсрещния бряг. Уайът се добра успешно до него и се скри сред боровете.

Почти веднага след това стрелбата като че ли поутихна — бандата на Къри сега имаше нов проблем, за който да се тревожи.

Откъм боровете се разнесе трясък на ловна пушка и измъчен, агонизиращ вик, който заглъхна в пълна тишина. След миг се разнесе още един гърмеж от ловна пушка и още един вик.

Тогава бандата на Къри престана да стреля по дилижанса. Някакъв глас извика:

— Не стреляй, Уайът! Моля те не стреляй!

И още един трясък.

А после няколко гласа на отсрещния бряг започнаха да си крещят един на друг, чуха се и галопиращи коне.

И настъпи тишина.

Морган Ърп почука по покрива на дилижанса и извика:

— Край! Отидоха си. Можете да дишате спокойно.

Пасажерите се надигнаха и заизтупваха дрехите си от прахоляка. Джонсън погледна навън и видя Уайът Ърп на отсрещния бряг, ухилен. Рязаната му ловна пушка висеше в ръката му.

Мина бавно през реката към тях.

— Първо правило на засадите в гората — каза. — Винаги тичай към стрелбата, не в обратна посока.

— Колко уби? — попита Джонсън. — Всичките ли?

Ърп пак се ухили.

— Николко.

— Николко?

— Гората тук е гъста. Не се вижда и на пет метра. Никога не бих ги открил из храсталаците. Знаех обаче, че са се пръснали в редица покрай брега и не се виждат един друг. Е, само гръмнах с пушката два-три пъти и изревах на умряло.

— Уайът наистина умее да издава страховити звуци — обади се Морган.

— Така си е — съгласи се Уайът. — И бандата на Къри се изплаши и побягна.

— Искаш да кажеш, че си ги заблудил!? — възкликна Джонсън. Странно, но чувстваше разочарование.

— Виж какво — каза Уайът Ърп, — една от причините все още да съм жив е това, че не си търся белята. Тези момчета не са кой знае колко бързи и имат развинтено въображение. Освен това обаче сега имаме по-голям проблем от бандата на Къри.

— Така ли?

— Да. Трябва да извадим дилижанса от реката.

— Това защо е проблем?

Ърп въздъхна.

— Момче, опитвал ли си някога да преместиш умрял кон?

Мина час, докато освободят животното от юздите и го избутат да се носи надолу по течението.

Джонсън проследи с очи тъмния труп, докато той не изчезна. С петте останали коня успяха да измъкнат дилижанса на песъчливия бряг. Вече беше почти тъмно, така че забързаха към Шеридан, където взеха нови коне.

Шеридан беше малко градче с петдесетина къщи, но като че ли всички излязоха да ги посрещнат, Джонсън с изненада видя, че се разменят пари.

Ърп прибра доста.

— Какво е това?

— Обзаложихме се дали ще се върнем — каза Уайът Ърп. — Аз самият заложих някаква сума.

— Ти за какво заложи?

Ърп само се усмихна и кимна към бара.

— Знаеш ли, ще е много мило, ако влезеш с мен и поръчаш по питие на всички.

— Мислиш ли, че трябва да пием във време като това?

— Няма да имаме проблеми, докато не стигнем Червения каньон — отвърна Ърп. — А съм жаден.

Червеният каньон

Стигнаха до град Къстър в десет вечерта. Нощта беше тъмна и Джонсън беше разочарован — нямаше да види най-известното място от Черните хълмове, укреплението Гордън на Френския поток.

Само година преди това, през 1875-а, първите миньори от групата на Гордън си бяха построили дървени къщи, защитени от триметрова ограда от забити в земята дървени трупи. Бяха навлезли в Черните хълмове в нарушение на договора с индианците, възнамеряваха да промиват златен пясък и да се пазят от червенокожите с укреплението си. Беше се наложило да се прати кавалерия от форт Ларами, за да прогони заселниците — в онези дни армията все още защитаваше договора с индианците. Укреплението бе изоставено.

Сега всички, дори в Къстър, говореха за нов договор с индианците.

Макар правителството все още да воюваше със сиуксите, цената на тази война беше висока — вече превишаваше 15 милиона долара, — а беше година на избори. Военните разходи и легитимността на правителствената позиция се оказаха горещи теми в кампанията във Вашингтон. Поради това Великият бял баща предпочиташе да приключи войната мирно и тихо, като сключи нов договор, и за тази цел правителствени преговарящи бяха договорили среща с вождове на сиуксите в Шеридан.

Обаче дори специално подбраните вождове бяха възмутени от новите предложения.

Повечето от правителствените преговарящи бяха съгласни с индианците. Един от тези преговарящи, сега на път за Вашингтон, каза на Джонсън, че това било най-трудното нещо, което бил правил през живота си:

— Все ми е едно колко пера носи някой на главата си, той пак е човек. Един от тях, Червени крака, ме погледна и попита: „Мислиш ли, че това е честно? Ти би ли подписал такъв договор?“. Аз не можех да го погледна в очите. Чувствах се отвратително.

— Знаеш ли какво е казал Томас Джеферсън? — продължи той. — През 1803 Томас Джеферсън е казал, че ще минат хиляда години, преди Западът да се успокои напълно. Ще се успокои обаче за по-малко от сто години. Това е прогрес.

Джонсън записа в дневника си: „Той беше честен човек, изпратен да свърши нечестна работа, и сега не можеше да си прости, че е изпълнил инструкциите на правителството си. Когато пристигнахме, беше пиян; когато тръгнахме, продължаваше да пие“.

Морган Ърп остана в Къстър и продължиха без него.

Към полунощ минаха ранчото Четвърта миля и продължиха към долината Плезънт. Минаха и покрай ранчо Дванайсета миля, и ранчо Осемнайсета миля по тъмно.

Малко преди разсъмване стигнаха до Червения каньон.

Станцията за дилижансите пред Червения каньон беше изгорена.

Всички коне бяха откраднати. Мухи жужаха около десетина скалпирани трупа — свидетелство за безчинствата на Пърсимънс Бил.

— Предполагам, не са чули за новия договор — каза Ърп. — Както изглежда, няма да се храним тук.

Продължиха през каньона. Пътуването беше напрегнато и бавно, защото конете бяха уморени, но всичко мина без инциденти. В другия край тръгнаха покрай Ястребовия поток към Камп Колиър, който бележеше южния подход към Черните хълмове.

Сега, на сутрешната светлина, спряха за час, за да могат конете да се напасат и да си починат.

— Още малко, мистър Джонсън — каза Уайът Ърп, — и ще ми дължиш половината от тези кости.

Джонсън реши, че е крайно време да му каже истината.

— Мистър Ърп… — започна той.

— Да?

— Естествено, оценявам всичко, което направи, за да ми помогнеш да се измъкна от Дедуд.

— Сигурен съм в това.

— Има обаче нещо, което трябва да ти кажа.

Ърп се намръщи.

— Да не искаш да се откажеш от договорката ни?

— Не, не… — Джонсън поклати глава. — Трябва обаче да ти кажа, че това наистина са само вкаменели кости.

— А-ха — кимна Уайът Ърп.

— Само кости.

— Чух те.

— Те имат стойност само за учените, за палеонтолозите.

— Така да бъде, нямам нищо против.

Джонсън се усмихна едва забележимо.

— Само се надявам да не останеш разочарован.

— Ще опитам да не остана — каза Ърп, намигна и го тупна по рамото. — Момче, помни, че половината от тези кости са мои.

„Беше добър приятел — написа Джонсън — и подозирах, че би се превърнал в опасен враг. Поради тази причина продължих по пътя към форт Нарами и първата цивилизация, която щях да видя от много месеци, с известни опасния“.

Форт Ларами

Форт Ларами беше армейски преден пост, превърнал се в пограничен град, но армейският гарнизон все още определяше настроението, а в онзи момент то определено не беше добро. Армията воюваше с индианците от осем месеца и бе понесла сериозни загуби, най-забележима от които беше поражението на колоната на генерал Къстър при Литъл Бигхорн. Имаше и други кървави сражения, при река Паудър и Слим Бътс, но дори и когато не се водеха сражения, кампанията беше тежка и изнурителна. Всички новини от Изтока съобщаваха, че Вашингтон и останалата страна не подкрепят усилията им — многобройни статии в пресата критикуваха военната кампания срещу „благородния и беззащитен червенокож човек“. За младежите, видели как падат другарите им, младежите, погребвали загиналите на бойното поле свои приятели и откривали ги скалпирани и осакатени, младежите, виждали трупове с натикани в устата генитали — за тези войници статиите в източната преса не бяха леко четиво.

Самата армия бе получила заповед да започне тази война, без никой да я попита какво мисли за шансовете за успех или дали е морална. Военните изпълняваха заповедите възможно най-добре и със значителен успех и сега бяха ядосани, че не ги подкрепят и че водят толкова непопулярна война.

Това, че политиците във Вашингтон бяха подценили както трудността на кампанията срещу „диваците“, така и възмущението, което тя щеше да предизвика сред либерално настроените кръгове в източните градове — зле информирани автори, които през живота си не бяха виждали жив индианец и чиято представа за това население почиваше на чисти фантазии, — не беше по вина на армията.

Както се изрази един капитан: „Искат индианците да бъдат елиминирани и земите да бъдат разчистени за белите заселници, но искат при това да не пострада никой. Това просто не е възможно“.

Към всичко това се добавяше и фактът, че войната навлизаше в нова фаза. Армията водеше срещу индианците кампания на изтощение, при което възнамеряваше да избие всички бизони и така чрез глад да принуди племената да се подчинят. Въпреки това повечето военни очакваха войната да продължи поне още три години и да струва още 15 милиона долара — при все че никой във Вашингтон не искаше и да чуе такова нещо.

В станцията на дилижансите в покрайнините на града се водеха спорове в едната или другата посока. Джонсън хапна за обяд малко гранясал бекон със сухар, после седна на слънце пред станцията. От мястото си виждаше стоманения мост на река Плат.

Вече повече от десетилетие долината на река Плат беше рекламирана от брошурите на железницата „Юнион Пасифик“ като „плодородна цветна поляна, покрита с хранителни растения и напоявана от безброй потоци“. В действителност това беше неприветливо, зарязано от Бога място. Ала заселниците продължаваха да се стичат тук.

От най-ранните дни на пионерите река Плат беше известна като особено коварна и трудна за пресичане, така че новият железен мост бе едно от малкото подобрения в поредицата промени, които отваряха Запада за заселниците, като го правеха по-достъпен.

Джонсън задряма на слънцето и се събуди, понеже чу някой да казва:

— Страхотна гледка, нали?

Отвори очи. Висок мъж пушеше пура и гледаше моста.

— Така си е — съгласи се Джонсън.

— Миналата година за този мост само се говореше. — Високият мъж се обърна. На едната му буза имаше белег. Лицето му беше познато, но споменът се възстановяваше бавно.

Джо Бенедикту от Флота.

Дясната ръка на Марш.

Джонсън седна. Успя да се чуди какво прави тук Джо Бенедикт само миг, защото от станцията излезе друг познат му мъж и застана до Бенедикт.

Професор Марш погледна Джонсън и поздрави съвсем формално:

— Добро утро.

С нищо не показа да е познал Джонсън. Обърна се към помощника си и попита:

— Защо се бавим, Джо?

— Впрягат нови коне, професоре. Ще са готови след петнайсет-двайсет минути и ще потеглим.

— Виж дали не можеш да ускориш нещата — каза Марш.

Джо Бенедикт се отдалечи, а Марш се обърна към Джонсън. Като че ли наистина не го позна, защото младежът изглеждаше много различно, отколкото преди три месеца. Дрехите му бяха груби и мръсни, покрити със спечена кал.

Марш го заговори:

— Само минавате оттук?

— Да, само минавам.

— Накъде?

— Към Шайен.

— От Хълмовете ли идвате?

— Да.

— Къде бяхте там?

— В Дедуд.

— Злато ли търсехте?

— Да — отговори Джонсън.

— Забогатяхте ли?

— Не точно — отговори Джонсън. — А вие?

— Всъщност аз заминавам на север, към Хълмовете.

— За злато? — попита Джонсън, изпълнен с удивление, което прикриваше.

— Не. Аз съм професор по палеонтология в Йейлския колеж — каза Марш. — Изучавам вкаменели кости.

— Наистина? — Джонсън не можеше да повярва, че Марш не го е познал, но изглеждаше, че е така.

— Да — каза Марш. — И чух, че в Дедуд имало някакви древни кости. Вкаменелости.

— В Дедуд? Така ли?

— Така чух — отговори Марш. — Чух, че били притежание на някакъв младеж. Надявам се да ги получа. Готов съм да платя щедро за тях.

— О…?

— Да. — Марш извади дебела пачка банкноти и ги огледа на слънчевата светлина. — Също така бих могъл да платя и за информация относно местонахождението на този младеж. — Вгледа се внимателно в Джонсън. — Ако разбирате какво имам предвид.

— Не мисля, че разбирам — каза Джонсън.

— Ами нали идвате от Дедуд — каза Марш. — Питам се дали не сте чули нещо за този младеж?

— Той как се казва? — попита Джонсън.

— Джонсън. Доста безскрупулен младеж. По-рано работеше за мен.

— Наистина ли?

— Наистина. Обаче напусна групата ми и замина с шайка крадци и разбойници. Струва ми се, че го търсят за убийство в други територии.

— Сериозно!?

Марш кимна.

— Знаете ли нещо за него?

— Не съм чувал за такъв човек. Как смятате да вземете тези кости?

— Ще ги купя, ако се наложи — отговори Марш. — Намерението ми обаче е да ги получа на всяка цена, каквото и да се наложи да направя.

— Значи наистина ви трябват.

— Да, трябват ми — отвърна Марш и млъкна за миг за по-силен драматичен ефект. — Костите, за които говоря, всъщност са мои. Младият Джонсън ги открадна от мен.

Джонсън усети как го обзема гняв. Досега разговорът го забавляваше, но сега лицето му се зачерви от яд. Наложи се да положи сериозно усилие, за да успее да промърмори:

— Така ли?

— Той е лъжлив скункс, няма съмнение — каза Марш.

— Лошо — каза Джонсън.

В този момент се появи Уайът Ърп и извика:

— Ей, Джонсън! Идвай! Потегляме!

А Марш се усмихна на Джонсън и каза:

— Ах, ти, малък кучи сине!

Сделката с кости в Ларами

„Изглежда — написа Джонсън в дневника си — много гълъби бяха дошли да гнездят в Ларами“.

В онзи момент градът се оказа ангажиран с друга фигура от миналото на Джонсън — Джак Маккол Счупения нос, Джак беше избягал от Дедуд в Ларами, където бе започнал да се хвали, че е убил Дивия Бил Хикок. Причината да говори толкова свободно беше, че миньорският съд в Дедуд го бе съдил за това убийство и го бе оправдал, защото той бе заявил, че Дивия Бил е убил по-малкия му брат преди много години и сега той чисто и просто отмъстил за неговото престъпление. В Ларами Джак говореше открито за убийството на Хикок, защото беше сигурен, че няма да го съдят втори път за същото престъпление.

Джак обаче не си бе дал сметка, че миньорският съд в Дедуд не е признат официално, така че веднага бе натикан в затвора в Ларами и съден за убийството на Хикок. Тъй като публично вече бе признал, че го е извършил, процесът беше кратък — осъдиха го на смърт чрез обесване — поврат на събитията, който го „ядосал много“.

Докато продължаваше делото на Джак, в бара на Сътър се случваше много по-важен за Уилям Джонсън епизод.

Уайът Ърп седеше на една от масите, пиеше уиски и се пазареше с Отнийл Ч. Марш за продажбата на половината от костите на Джонсън.

И двамата държаха на своето, така че цялата история продължаваше вече почти цял ден.

Ърп на свой ред, изглежда, се забавляваше.

Джонсън седеше с мис Емили на маса в ъгъла и наблюдаваше случващото се.

— Не мога да повярвам, че това се случва — каза той.

— Че защо те изненадва? — попита тя.

— Какви бяха шансовете да попадна на професора? — Джонсън въздъхна. — Едно на милион сигурно. Или по-малко.

— О, не мисля така — възрази тя. — Уайът знаеше, че Марш е в тази територия.

По гръбнака на Джонсън бавно пропълзя неприятно усещане.

— Знаел е?

— Разбира се.

— Откъде е знаел?

— Бях с него в хотелската трапезария — отговори тя, — когато чу слуховете, че в Шайен имало колежански учител, който купувал всякакви вкаменели кости и разпитвал за някакви кости в Дедуд. Миньорите почнаха да се смеят, но очите на Уайът светнаха, когато чу историята.

Джонсън се намръщи.

— Значи затова е решил да ми помогне да превозя костите от Дедуд до Шайен?

— Да — отговори Емили. — Заминахме само ден след като чу историята.

— Искаш да кажеш, че Уайът от самото начало е имал намерение да продаде моите кости на Марш?

— Така мисля, да — отговори Емили тихо.

Джонсън се вторачи гневно в Ърп в другия край на заведението.

— А аз го имах за приятел!

— Ти го имаше за глупак — каза Емили. — А той е твой приятел.

— Как можеш да кажеш това? Виж го как се пазари, как се бори за всеки долар повече. Ако я карат така, ще им трябва цял ден.

— Да — съгласи се Емили. — Сигурна съм обаче, че Уайът би приключил сделката за пет минути. Ако това беше намерението му.

Джонсън се втренчи в нея.

— Искаш да кажеш…

Тя кимна.

— Не се съмнявам, че се чуди защо се бавиш тук, докато той задържа професор Марш заради теб.

— О, Емили! — извика той. — Искам да те целуна!

— Ще ми се да го направиш — отвърна тя тихо.

По-късно Джонсън написа:

„Твърде много неща се случиха едновременно. Главата ми откровено се завъртя при случващото се.

Забързах навън с Емили и отложих целувката, за да я изпратя да купи петдесеткилограмов чувал ориз, топ зебло и лопата с дълга дръжка. Междувременно набързо събрах нужните големи камъни, които за щастие не бяха далеч — остатъците от взривяванията при строежа на моста над река Плат".

Намери друга китайска пералня и плати малка сума, за да използва огъня и един стоманен котел, в който стоплиха вода. След това доста време вари прясна оризова паста, достатъчно гъста и лепкава, за да може да покрие плътно камъните, когато ги потопи един по един вътре.

Когато оризовата паста изсъхна, поръси камъните с прахоляк, за да изглеждат достатъчно мръсни. До огъня съхнеха бързо. Най-накрая извади безценните кости от всичките десет сандъка и ги смени с камъните. Затвори сандъците внимателно и се постара да не оставя следи, че са били отваряни скоро.

Към пет следобед всичко беше готово. Всички фосили на Джонсън бяха надлежно увити в зебло, както бяха в сандъците, и скрити в конюшнята под купчина конски фъшкии. Там скри и лопатата. Скоро след това дойдоха Ърп и Марш. Марш се ухили на Джонсън.

— Очаквам това да е последната ни среща, мистър Джонсън.

— Надявам се — каза Джонсън толкова искрено, колкото Марш не би могъл да си представи.

Започнаха разделянето. Марш искаше да отворят и десетте сандъка и да огледа фосилите, преди да ги разделят наполовина, но Джонсън упорито отказваше.

Трябваше да разделят костите между него и Ърп и това трябваше да стане на случаен принцип. Марш замърмори недоволно, но се съгласи.

Някъде към средата на процеса Марш каза:

— Мисля, че е по-добре да погледна какво има в някой от тези сандъци, за да съм удовлетворен.

— Не възразявам — каза Ърп и погледна право към Джонсън.

— Аз обаче имам много възражения — каза Джонсън.

— О! И какви са те? — попита Марш.

— Бързам — отговори Джонсън. — Освен това…

— Освен това?

— Трябва да се свържеш с баща си — подсказа му Емили бързо.

— Да, баща ми — каза Джонсън. — Колко ти предложи професор Марш за твоя дял от камъните, Уайът?

— Двеста долара — отговори Уайът.

— Двеста долара!? Възмутително!

— Ти нямаш и толкова, струва ми се — каза Марш.

— Виж, Уайът — каза Джонсън. — Тук, в Ларами, има телеграф. Мога да се свържа с баща ми да ми изпрати пари и утре по това време ще мога да ти дам петстотин долара за твоя дял.

Лицето на Марш потъмня.

— Мистър Ърп, имаме договорка.

— Така е — каза Ърп. — Но ми харесва как звучат петстотин долара.

— Ще ти дам шестстотин — каза Марш. — Сега.

— Седемстотин и петдесет — каза Джонсън. — Утре.

Марш поклати глава.

— Мистър Ърп, мислех, че имаме сделка.

— Удивително е — каза Ърп — как нещата на този свят непрекъснато се променят.

— Обаче дори не си сигурен, че този млад човек може да дойде утре с парите.

— Подозирам, че може.

— Осемстотин — каза Джонсън.

Половин час след това Марш обяви, че е доволен да вземе дяла от костите на Уайът Ърп веднага и без да ги проверява срещу хиляда долара в брой.

— Искам обаче този сандък — каза изведнъж, когато зърна малкия X, надраскан отстрани. — Това означава нещо.

— Не! — извика Джонсън.

Марш извади револвера си.

— Изглежда, в този сандък има нещо, което е особено ценно. И ако смяташ, че животът ти също е особено ценен, което аз не смятам, Джонсън, предлагам да ме оставиш да взема този сандък без повече разговори.

Марш изчака да натоварят сандъците на каруца и с Джо Бенедикт потеглиха на север, към Дедуд, за да вземат останалите кости.

— Какви ги говори той? Какви останали кости? — попита Джонсън, когато каруцата се скри от очите им.

— Казах му, че сме оставили още петстотин килограма в Дедуд, скрити в китайския квартал, и че ти не искаш той да знае за тях — отговори Ърп.

— По-добре да се размърдаме — каза Джонсън. — Няма да стигне далече, преди да отвори някой сандък и да види, че е купил безполезни камънаци. И ще се върне бесен.

— Готов съм да тръгвам — каза Уайът Ърп, докато броеше парите. — Чувствам се много удовлетворен от резултата от пътуването.

— Има един проблем, разбира се.

— Трябват ти сандъци, за да замениш тези, които продаде — каза Ърп.

— Обзалагам се, че военният гарнизон има сандъци, предвид нуждите им от провизии.

След час разполагаха с десет сандъка, повече или по-малко с размерите на онези, които бе взел Марш. Джонсън изрови костите изпод фъшкиите и ги сложи в сандъците внимателно, но и бързо. Сандъкът, в който бяха драконовите зъби, отново беше отбелязан с X, което му се стори повече от добре.

След минути потеглиха за Шайен.

Ърп седеше на капрата с Малкия. Вътре мис Емили се вторачи в Джонсън.

— Е?

— Какво, „е“?

— Мисля, че проявих голямо търпение.

— Помислих си, че може да си момиче на Уайът — каза той.

— Момиче на Уайът? Откъде ти хрумна това нещо?

— Помислих си го.

— Уайът Ърп е мошеник и скитник. Този човек живее заради риска, хазарта, престрелките и други подобни глупави неща.

— А аз?

— Ти си различен — каза тя. — Ти си смел, но също и изискан. Обзалагам се, че и се целуваш изискано.

Тя чакаше.

„Получих — написа по-късно Джонсън в дневника си — един пряк урок, а именно колко неразумно е да се целуваш в друсащ се дилижанс. Устната ми се оказа прехапана и потече кръв, което затрудни, но не прекрати по-нататъшните проучвания от този род“.

И добави:

„Надявам се да не е разбрала, че дотогава не бях целувал момиче по страстния френски начин, който като че ли й харесваше. Освен онзи път, с Лусиен. За Емили обаче ще кажа следното: и да е разбрала, не ми каза нищо, за което, както и за другите преживявания, които имах с нея в Шайен, съм й вечно благодарен“.

Шайен

В невъобразимия разкош на хотелска стая в хотел „Интер-Оушън“ (която преди му се бе сторила пълна с хлебарки дупка) Джонсън прекара няколко дни почивка, с Емили. Преди това обаче, още с пристигането си, се увери, че хотелът разполага с хранилище със стоманени стени, с нова ключалка, с комбинация, разработена за банките срещу кандидатите за банкови обирджии. Пиколата внесоха там сандъците, а той им плати щедро, за да са доволни и да не говорят за сандъците с колегите си.

Първия ден взе четири вани, защото след всяка следваща имаше чувството, че тялото му все още е мръсно. Сякаш прахолякът на прериите никога нямаше да се махне от кожата му.

Отиде при бръснаря, който подстрига косата и брадата му. Беше стряскащо да седи на стола и да вижда в огледалото как се преобразява лицето му.

Не можеше да свикне с това — чертите му се струваха непознати. Гледаше лице на друг човек — по-слабо, по-закоравяло, с по-решително изражение. И белега на горната си устна — доста го харесваше, харесваше го и Емили. Бръснарят отстъпи назад, с ножица в едната ръка и гребен в другата.

— Как ви се струва, сър? — Подобно на всички други в Шайен, бръснарят се отнасяше към Джонсън с респект. Не защото беше богат — никой в града не знаеше, че е богат, — а по-скоро заради нещо в поведението му, в маниерите му. Без да иска да е така, приличаше на човек, който е готов да застреля друг човек — защото вече го бе правил.

— Сър? Харесва ли ви? — попита бръснарят пак.

Джонсън не знаеше дали му харесва. Все пак накрая каза:

— Харесва ми, добре е.

Заведе Емили на вечеря в най-хубавия ресторант в града. Поръчаха си стриди от Калифорния, вино от Франция и poulet a l’estragon^[2]. Тя познаваше името на виното, забеляза Джонсън.

След вечеря се разхождаха ръка за ръка по улиците на града.

Спомняше си колко опасен му се бе сторил Шайен преди. Сега приличаше на сънлива железопътна гара в пущинаците, пълна със самохвалковци и комарджии, които си придават важност. Дори най-закоравелите на вид минувачи отстъпваха настрани, когато минаваше.

— Виждат, че носиш револвер — отбеляза Емили — и знаеш как да го използваш.

Доволен, Джонсън заведе Емили в хотела рано, и после в леглото.

Останаха в леглото почти целия следващ ден. Той се чувстваше чудесно, също и тя.

— Къде ще отидеш сега? — попита го тя на третия ден.

— Ще се върна във Филаделфия — отговори той.

— Никога не съм била във Филаделфия — каза тя.

— Ще ти хареса — увери я той с усмивка.

Емили също се усмихна, щастливо.

— Наистина ли искаш да дойда?

— Разбира се.

— Наистина?

— Не бъди глупава — каза той.

Започна обаче да долавя, че тя винаги е на крачка пред него.

Като че ли познаваше хотела по-добре, отколкото му се струваше нормално, и разговаряше с мъжете на рецепцията и келнерите в трапезарията с лекота и свръхфамилиарност. Някои като че ли дори я познаваха. И когато с Емили се шляеха по улиците и зяпаха витрините, тя като че ли разпознаваше модата от Източното крайбрежие веднага.

— Мисля, че това е много красиво.

— Струва ми се, че тук не е на мястото си, не че съм специалист.

— Е, момичетата от Запада също искат да знаят каква е модата.

По-късно щеше да има повод отново да се замисли над това изречение.

Няколко крачки по-нататък по дървената променада Емили попита:

— Що за човек е майка ти?

Джонсън не беше мислил за майка си от много време. Самата мисъл за нея го накара да се сепне.

— Защо питаш?

— Питах се какво ли ще е ако се запозная с нея.

— Какво имаш предвид?

— Дали ще ме хареса.

— А… разбира се.

— Мислиш ли, че ще ме хареса, Бил?

— О, ще те хареса, несъмнено — отговори Джонсън.

— Не изглеждаш убеден — нацупи се тя мило.

— Не бъди глупава — каза й той и стисна лакътя й.

— Да се връщаме в хотела — каза тя и бързо облиза ухото му.

— Престани, Емили!

— Какво има? Мислех, че ти харесва.

— Харесва ми, но не тук. Не на публично място.

— Защо? Никой не ни гледа.

— Знам, но не е прилично.

— Какво значение има? — Тя се намръщи. — Ако никой не гледа, какво значение може да има?

— Не знам. Просто има.

— Вече си във Филаделфия — каза тя, отстъпи назад и се втренчи в него.

— Виж, Емили…

— Така е.

Той обаче каза само:

— Не бъди глупава.

— Не съм глупава — отвърна тя. — И няма да дойда във Филаделфия.

Джонсън просто не знаеше какво да каже.

— Просто не ми е там мястото — каза тя и избърса една сълза.

— Емили…

Тя се разплака открито.

— Знам какво си мислиш, Бил. Знам от много дни

— Емили, моля те… — Нямаше представа какво има предвид тя, защото последните три дни бяха най-влудяващо приятните в живота му.

— Няма полза… не ме докосвай, моля те… няма полза, и това е.

Върнаха се в хотела, един до друг, без да говорят. Тя държеше главата си високо и от време на време подсмърчаше. Той се чувстваше неловко, непохватен, не знаеше какво да прави.

След малко вдигна очи към Емили и видя, че вече не плаче. Беше ядосана.

— След всичко, което направих за теб! — каза тя. — Дик отдавна щеше да те убие, ако не ти бях помогнала, и никога нямаше да заминеш от Дедуд, ако не бях убедила Уайът да ти помогне. Щеше да загубиш костите в Ларами, ако не ти бях подсказала как да постъпиш…

— Така е, Емил и.

— И какво получавам за благодарност? Захвърляш ме като парцал!

Наистина беше ядосана. Въпреки това обаче Джонсън някак си си даваше сметка, че той е захвърленият.

— Емили…

— Казах да не ме докосваш!

Изпита облекчение, когато до тях се приближи шерифът, докосна шапката си учтиво към Емили и попита:

— Ти ли си Уилям Джонсън от Филаделфия?

— Аз съм.

— И си отседнал в „Интер-Оушън“?

— Да.

— Имаш ли някакво удостоверение кой си?

— Разбира се.

— Много добре — каза шерифът и извади пистолета си. — Арестувам те за убийството на Уилям Джонсън.

— Но… Аз съм Уилям Джонсън.

— Не виждам как е възможно. Уилям Джонсън е покойник. Така че, който и да си, определено не си той, нали?

И щракна белезници на китките му.

Джонсън се обърна към Емили:

— Емили, кажи му.

Емили се обърна и се отдалечи, без да каже и дума.

— Емили!

— Да вървим, мистър — каза шерифът и бутна Джонсън към затвора.

Мина известно време, преди да излязат подробностите. През първия си ден в Шайен Джонсън бе телеграфирал на баща си с молба да му прати 500 долара. Баща му веднага телеграфирал на шерифа и съобщил, че някой в Шайен опитва да се представи за мъртвия му син.

Всичко, което представи Джонсън — пръстена от Йейл, изпомачкана кореспонденция, изрезка от местния вестник в Дедуд — беше прието за доказателство, че е ограбил мъртвец, като вероятно го е и убил.

— Този човек, Джонсън, е бил колежанин от Изтока — каза шерифът и примижа, за да огледа Джонсън внимателно. — Това няма как да си ти, нали?

— Но съм аз — настоя Джонсън.

— И е богат.

— Аз съм богат.

— Това си го биваше — засмя се шерифът. — Ти си богат колежанин от Изтока, а аз съм Дядо Коледа.

— Попитай момичето, Емили.

— О, попитах Емили — отвърна шерифът. — Каза, че е искрено разочарована от теб, че си й наговорил големи неща за себе си и сега е разбрала какъв си в действителност. Живее в хотелската ти стая и ще продаде онези сандъци, които си донесъл в града.

— Какво?!

— Тя не е твоя приятелка, мистър — каза шерифът.

— Не може да продаде сандъците!

— Не виждам защо не. Твърди, че са нейни.

— Мои са!

— Моментът не е подходящ да се горещиш така — каза шерифът. — Поговорих с някакви хора, които идват от Дедуд. Казват, че си се появил в града с мъртъв индианец и мъртъв бял. Ще се обзаложа сто към едно, че белият е бил Уилям Джонсън.

Джонсън понечи да обясни, но шерифът вдигна ръка.

— Сигурен съм, че имаш обяснение за всичко. Типовете като теб винаги имат.

Шерифът излезе от затвора. Джонсън чу помощник-шерифа да пита:

— Кой е този тип?

— Някакъв бандит, който си придава важност — отговори шерифът и излезе, за да пийне.

Помощникът беше момче на шестнайсет. Джонсън му предложи ботушите си, за да изпрати телеграма до Филаделфия.

— Шерифът много ще се ядоса, ако разбере — каза помощникът. — Иска да те прехвърли в Янктон, за да те съдят за убийство.

— Просто я изпрати — каза Джонсън и надраска бързо:

„Татко, съжалявам, че разбих яхтата. Помниш ли домашната катеричка от лято 71. Треската на мама след като се роди Едуард. Директорът Елис от училище предупреди в Ексетър. Аз съм жив и здрав, а ти създаваш големи проблеми. Изпрати пари и информирай шерифа.

Твой любящ син Пинки".

Помощник-шерифът прочете телеграмата бавно, като движеше устни. Накрая вдигна очи.

— Пинки?

— Просто я изпрати — каза Джонсън.

— Пинки?

— Така ме наричаха като малък.

Помощникът поклати глава, но изпрати телеграмата.

— Вижте сега, мистър Джонсън — каза шерифът след няколко часа. — Получи се неволна грешка. Изпълнявах задълженията си.

— Получил си телеграмата? — попита Джонсън.

— Получих три телеграми — отговори шерифът. — Една от баща ти, втора от сенатор Камерън от Пенсилвания и една от мистър Хейдън от Геоложки проучвания, Вашингтон. Като гледам, може да дойдат и още. Казвам ти, грешката беше неволна.

— Всичко е наред — каза Джонсън.

— Без лоши чувства?

Джонсън обаче мислеше за друго.

— Къде ми е револверът?

Завари Емили във фоайето на хотел „Интер-Оушън“. Пиеше вино.

— Къде са сандъците ми?

— Нямам какво да ти кажа.

— Какво направи със сандъците ми, Емили?

— Нищо. — Тя поклати глава. — Това са само стари кокали. Никой не ги иска.

Облекчен, Джонсън се отпусна на стола до нея.

— Не виждам защо са толкова важни за теб — каза тя.

— Важни са, и толкова.

— Добре, надявам се да имаш пари, защото хотелът си иска сметката, а усмивката ми пред човека на рецепцията започва да изтънява.

— Имам пари. Баща ми ми изпрати. — Тя обаче не го слушаше, а гледаше покрай него, към другия край на фоайето. Очите й се оживиха: — Колие!

Джонсън се обърна и погледна. Зад него намръщен здравеняк се регистрираше на рецепцията. Мъжът погледна към тях. Изражението му беше тъжно като на басет.

— Миранда? Миранда Лепъм?

Джонсън се намръщи.

— Миранда?

Емили стана, усмихната до ушите.

— Колие Хънтингтън, какво правиш в Шайен?

— Боже мой, Миранда Лепъм!

— Миранда? Лепъм? — повтори Джонсън, не само объркан от новото име на Емили, но и заради внезапното прозрение, че може изобщо да не е бил наясно коя е тя в действителност. И защо го беше лъгала?

Здравенякът прегърна Емили сърдечно и продължително.

— Боже, Миранда! Изглеждаш чудесно, просто чудесно!

— Радвам се да те видя, Колие.

— Виж се само! — каза той, отстъпи назад и се усмихна. — Не си се променила никак, Миранда. И мога да ти кажа, че ми липсваше, Миранда.

— И ти ми липсваше, Колие.

Мъжът се обърна към Джонсън.

— Тази красива млада дама е най-добрият лобист на железниците, който някога се е появявал във Вашингтон.

Джонсън не каза нищо. Още се мъчеше да сглоби картината. Колие Хънтингтън, Вашингтон, железници… Боже! Колие Хънтингтън!

Един от четиримата големи на „Сентръл Пасифик“ в Калифорния.

Колие Хънтингтън, безскрупулният сеяч на корупция, който всяка година пътуваше до Вашингтон с куфар пари за конгресмените, мъжът, когото описваха като „скрупольозно нечестен“.

— Липсваш на всички, Миранда — продължи Хънтингтън. — Питат за теб. Боб Артър…

— Милият сенатор Артър!

— И Джак Кърнс…

— Комисар Кърнс, какъв мил човек…

— И даже генералът…

— Генералът? Още пита за мен?

— Да, пита — каза Хънтингтън тъжно и поклати глава. — Защо не се върнеш, Миранда? Вашингтон винаги е бил първата ти любов!

— Добре — каза тя изведнъж. — Убеди ме.

Хънтингтън кимна към Джонсън и й каза:

— Няма ли да ме представиш на кавалера си?

— Той е никой — каза Миранда Лепъм и поклати глава, така че къдриците й се люшнаха красиво. Улови Хънтингтън за ръка.

— Хайде, Колие, ще хапнем нещо вкусно, а ти ще ми разкажеш новините от Вашингтон. И има толкова неща за вършене… ще трябва да ми намериш къща, разбира се, после ще трябва да се настаня…

Отдалечиха се, уловени за ръце, към трапезарията.

Джонсън гледаше стъписано след тях.

В осем на следващата сутрин, с усещането, че е преживял десетилетие само за няколко месеца, Джонсън се качи на влака на „Юнион Пасифик“ на изток, след като се погрижи да натоварят десетте сандъка в раздрънкания вагон за багаж. Монотонността на пътуването се оказа невероятно приятна и той забеляза колко повече зеленина има по тези места. Наближаването на есента се забелязваше по горните листа на дъбове, кленове и ябълки. На всяка гара слизаше и си купуваше местния вестник; и забелязваше как гледната точка на Изтока за индианската война постепенно се промъква в редакционните статии. Имаше и много други теми, разбира се.

Сутринта на четвъртия ден, в Питсбърг, телеграфира на Коуп, за да му каже, че е оцелял и би искал да отиде при него да поговорят. Не спомена нищо за сандъците с кости. След това телеграфира на родителите си и ги попита дали могат да предвидят още един човек за вечеря този ден.

Пристигна във Филаделфия на 8 октомври.

Четири срещи

На гарата нае човек с празна зарзаватчийска каруца, който да превози сандъците до дома на Коуп на улица „Пайн“. Не беше далече и когато пристигна, установи, че Коуп притежава две еднакви триетажни каменни къщи — едната жилище, другата — частен музей и офис. Най-изненадващото беше, че Коуп живееше само на седем или осем пресечки от площад „Ритенхаус“, където майка му в момента се готвеше да го посрещне.

— Коя къща е жилището? — попита той каруцаря.

— Не знам, но мисля, че онзи човек ще ти каже — отговори каруцарят и посочи.

Беше самият Коуп, който тичаше надолу по стълбите.

— Джонсън!

— Професоре!

Коуп стисна ръката на Джонсън здраво и го прегърна.

— Ти си жив и…

Видя товара на каруцата.

— Възможно ли е?!

Джонсън кимна.

— Не беше невъзможно може би е най-добрият отговор.

Сандъците бяха откарани до музейната част от имота на Коуп. Мисис Коуп донесе лимонада и сладки и седнаха — охкаха при разказа му, суетяха се за външния му вид, възклицаваха заради сандъците с кости.

— Искам секретарката ми да запише целия разказ за приключението ти — каза Коуп. — Трябва да сме в състояние да докажем, че костите, които изкопахме в Монтана, сега са във Филаделфия.

— Някои може да са се счупили от друсането по каруците и влака — каза Джонсън. — Може да има и някоя и друга дупка от куршум, но общо взето са цели.

— Зъбите от бронтозавър? — попита Коуп, трепереше от вълнение. — Опази ли зъбите? Може да не говори добре за мен, обаче се тревожа за тях още от деня, когато реших, че са те убили.

— Ето в този сандък, професоре — каза Джонсън, след като намери отбелязания с X.

Коуп го отвори веднага, вдигна зъбите един по един, оглежда ги дълго, като хипнотизиран. Подреди ги в редица, както беше направил преди толкова много седмици там, на скалата, близо две хиляди мили на запад.

— Удивително! — каза той. — Просто удивително. Марш ще трябва доста да се потруди, за да извади нещо такова.

— Едуард? — каза мисис Коуп. — Не е ли по-добре да изпратим мистър Джонсън у дома, при семейството му?

— Да, разбира се — съгласи се Коуп. — Сигурно горят от нетърпение да те видят.

Баща му го прегърна топло.

— Благодаря на бога, че се върна, синко.

Майка му стоеше в горния край на стълбата и плачеше. После каза:

— Тази брада те прави страшно грозен, Уилям! Отърви се от нея веднага.

— Какво е станало с устната ти? — попита баща му. — Раниха ли те?

— Индианци — отговори Джонсън.

— Прилича ми на следа от зъби — обади се брат му, Едуард.

— Така си е — каза Джонсън. — Един индианец се покатери на каруцата и ме ухапа. Искаше да види какъв съм на вкус.

— Ухапал те е по устната? Да не е опитвал да те целуне?

— Те са диваци — каза Джонсън. — И са непредвидими.

— Целунат от индианец! — възкликна Едуард и плесна с ръце. — Целунат от индианец!

Джонсън нави крачола си и показа на всички белега от стрелата, пронизала крака му. Показа им и върха й. Предпочете да не споделя с тях всички подробности и не спомена за Емил и Уилямс или Миранда Лепъм, или както беше истинското й име. Разказа им обаче как е погребал Жабата и Малкия вятър.

Едуард се разплака и изтича горе в стаята си.

— Радваме се, че се върна, сине — каза баща му и изведнъж изглеждаше много по-стар.

Есенният семестър вече беше започнал, но деканът на Йейлския колеж му позволи да се запише въпреки закъснението. Джонсън реши да се наслади на драматичния ефект да се появи в трапезарията с дрехите си от Запада и с револвера.

Всички притихнаха. После някой извика:

— Ей, това е Джонсън! Уили Джонсън!

Джонсън отиде до масата на Марлин, който се хранеше с приятели.

— Струва ми се, че ми дължиш пари — каза Джонсън възможно най-заплашително.

— Колко шарено си се докарал — каза Марлин и се засмя. — Трябва да ме запознаеш с шивача си, Уилям!

Джонсън не каза нищо.

— Да приема ли, че си преживял много приключения на запад и си участвал в истински престрелки? — попита Марлин високо, за да го чуят всички.

— Да — отговори Джонсън. — Това е истината.

Подигравателната усмивка на Марлин помръкна, защото не беше сигурен какво иска да каже Джонсън.

— Мисля, че ми дължиш пари — повтори Джонсън.

— Скъпи приятелю, не ти дължа абсолютно нищо! Ако си спомняш, каза, че заминаваш с професор Марш, но всички знаят, че не си бил с него дълго, защото те е изгонил като мошеник и лъжец.

Джонсън сграбчи Марлин за яката, изправи го на крака без усилие и го блъсна в стената.

— Ти, сополив кучи сине, дай ми онези хиляда долара или ще ти пръсна главата!

Марлин пъшкаше. Погледна белега на Джонсън.

— Променил си се.

— А ти ми дължиш пари. Сега кажи на всички какво ще направиш.

— Ще ти дам хиляда долара.

— По-високо.

Марлин повтори по-високо. Присъстващите се разсмяха. Джонсън го пусна и излезе от трапезарията, а Марлин се свлече на пода като пихтия.

Отнийл Марш живееше сам в голяма къща, която беше построил на един хълм край Ню Хейвън. Докато се изкачваше по склона, Джонсън долови самотата и изолацията на професора, желанието му да получава одобрение, да има висок статус и да бъде приеман от обществото. Въведоха го в трапезарията. Марш работеше там, сам, над някакъв ръкопис. Вдигна очи.

— Искал си да ме видиш, професоре?

Марш го изгледа гневно.

— Къде са?

— Костите ли имаш предвид?

— Разбира се, че имам предвид костите! Къде са?

Джонсън издържа на погледа му, без да отмести своя. Даде си сметка, че вече не се страхува от този човек, по никакъв начин.

— При професор Коуп са. Всичките.

— Вярно ли е, че сте намерили останки на неизвестен динозавър с голям размер?

— Не ми е позволено да казвам, професоре.

— Ти си загубен глупак — каза Марш. — Пропиля възможността да станеш велик. Коуп никога няма да публикува, а ако го направи, докладът му ще е написан набързо и ще е пълен с неточности, така че никога няма да получи истинско признание от научната общност. Трябваше да ги донесеш в Йейл, за да бъдат изучени както трябва. Ти си глупак и предател на своя колеж, Джонсън.

— Това ли е всичко, професоре?

— Да, това е всичко.

Джонсън се обърна да си върви.

— Още едно нещо — каза Марш.

— Да, професоре?

— Предполагам, няма начин да вземеш тези кости?

— Няма, професоре.

— Тогава всичко е загубено — каза Марш тъжно. — Всичко е загубено.

Върна се към ръкописа си. Писалката му заскърца по хартията.

Джонсън излезе от стаята. По пътя към изхода мина край малък скелет на миниатюрния кон Eohippus, от креда. Това някак си го натъжи.

Той се обърна, излезе и забърза надолу по склона към колежа.