Дунав мост

2. Първоначалното натрупване

Като се спусне от високото плато към реката, крайградската магистрала описва почти пълен кръг на Колелото и излъчва отклонения, като спици, в посоките към Тутракан и Силистра, Добрич и Варна, както и към близките лозя и вилните парцели наоколо. Районът, известен като Дунав — мост заради огромния мост, стъпил отсреща в Румъния, бе територия, още ненанесена в общинския кадастър, с неясна инфраструктура и временни постройки. Две бензиностанции изглеждаха по-солидни с бетонните си козирки и кетонените площадки; останалото бяха капанчета, бараки и бирарии от ламарина и азбестови плоскости; снекбар „Далас“ пък имаше покрив от тръстикови рогозки. Пейзажът около Колелото изглеждаше унил и хаотичен от купищата разнороден боклук, до който никога не бяха достигали колите на службите по чистотата. Разнообразяваха го тук-там цветните билбордове на „Кока-кола“, „Марлборо“ и сребристо синкавият изглед от далечна северна Карелия, рекламиращ гръцки цигари. Не се срещаха пътни знаци на височина човешки бой; оцелели бяха единствено надписите на български и латиница високо горе на жиците, опънати между стълбовете на магистралното осветление тип триглав питон.

Малко преди Колелото Джими даде знак на Луков да обере газта и да внимава да не задминат отклонението към Профилакториума. Минаха покрай охраняем паркинг за тирове и автовлакове и асфалтовата настилка скоро свърши, продължена от тревясали коловози, по които личеше, че не е имало сериозно движение напоследък. Скоро се показа и самият Профилакториум, двуетажна сграда с недовършен горен етаж, собственост на ловешки чугунолеярен завод, изпаднал във фалит след разпадането на Варшавския договор. Пред една метална врата на склад четеше вестник Данчо Марков, седнал напреки на предната седалка на своето БМВ.

— Трогвате ме с точността си! — каза той, когато паркираха ифата до него. — За всеки случай си бях взел два вестника с кръстословици, докато ви чакам.

— За теб сме готови и в Дунава да скочим! — каза Джими и двамата треснаха длани в гив ми файф, усвоено от времето, когато и двамата бяха играли в институтския отбор по баскетбол.

Пред снажния ръст на Джими митничарят нямаше вид на баскетболист: беше с тънки кости и бледа кожа на лицето, добре обръсната с фини бръснарски инструменти. Гълъбовите му очи, идеално отиващи на служебната габардинена униформа, гледаха леко уморено, което го правеше да изглежда към четирийсетте, макар да бе само година по-голям от Джими. Нямаше никакви пръстени, ланци или други златни украшения, каквито носеха по-непредпазливите и суетни митничари; Данмарк избягваше дори електронните часовници с пъстри циферблати и много екстри по тях, а носеше още ленинградския „Луч“, който бе купил в първи курс на следването си от продажбата на ксерографирани записки.

Поклонник на европейския стил за деловитост и пестене на време, той отвори незабавно склада и показа стоката. Бяха немски фризери, хоризонтални и вертикални, по четиринайсет от двата вида, със сменени агрегати; от вътрешната страна на вратата на всеки бе залепена гаранционна карта с указания за експлоатация на немски и български, която предизвика възхищението на Джими.

— Гледай го бе, немеца! Помислил за нашенския купувач! Евалла, евалла!

— Че как! — каза Данмарк. — Трябва да престанем да се учудваме. Когато прави нещо, европеецът или го прави както трябва, или не!

— Всъщност, като помислиш, разноските по това картонче са нищо — съгласи се Джими. — Все едно за визитка. Но се печели престиж.

— Западнякът е разбрал тайната на детайла — отбеляза Данмарк. — Вътрешно той си е като нас, с нищо не ни превъзхожда, но знае къде да сложи лустрото, да ти привлече окото с амбалажа. А ние сме си мърльовци, караме как да е и светът ни презира. „Добрият кон под съдран чувал се познава!“ Като чуя тая нашенска дивотия, направо побеснявам. Превеждал съм я на чужденци, те мигат като малоумни: „Варум?“ Къде си тръгнал на пазар със съдран чул? И са прави.

— Така е.

Прехвърлиха фризерите в търбуха на камиона и отпратиха Луков да ги чака на Колелото, в снекбара, а двамата тръгнаха да обходят двора на Профилакториума и да обмислят какво трябва да се направи в новата база. Незабавно според Данчо трябваше да намерят пазач, ако не искат да бъдат тарашени от бандюгите по два пъти на нощ. После да се огради мястото със солидна ограда, като тухлено — бетонните стени, които издигат сега баровците около имотите си, с алармени инсталации и скрити камери, колкото и да струва една подобна инвестиция. Трябва да се подменят вратите на долния етаж с блиндирани рулетки и друга охранителна техника.

— Но това са много пари! — възкликна Джими. — А ние още нямаме никакъв документ за собственост. Не се знае ловешкият завод дали няма някой ден да се размърда и да потърси имота си — все пак пари са хвърлили навремето, имот е това!

— По принцип си прав — каза митничарят. — Нищо не е сигурно в днешните времена. Каквото помислиш, възможно е да стане, както е възможно и да не стане. Играем фифти-фифти! Но аз съм човек на риска! Ако можех, щях да рискувам и да се хвърля, имот е това, както казваш, не е за изпускане. Лошото е, че съм под лупа, всяка моя крачка се следи. Затова разчитам на теб, приятелю, няма що да се лъжем! Мисля, че съм пределно ясен!

„Приказваш, защото всъщност не даваш нищо — помисли си Джими. — А само тая ограда ще ми струва едно пет хиляди марки. Освен ако не взема да я направя от щанцованата ламарина.“

Бе се сетил, че в механичния цех при матриците имаше няколко тона неръждавейка, шестмилиметрова, с размери хиляда и триста на хиляда и осемстотин, от която можеха да станат платна за ограда, обрамчени с трийсетмилиметров винкел.

Данмарк намери идеята му за приемлива. В края на краищата оградата не може да спре крадеца, но внушава уважение към чуждата собственост, има, така да се каже, възпиращо — възпитателна цел. Трябва да очертаят границите, нищо, че още няма кадастър; един ден все ще го има и тогава ще се съобразят със статуквото, законът дава предимство на солидно построеното, приема го най-накрая и го узаконява. Няма защо да се плашат от санкции, от глоби или закани, че ще пратят багери или фадроми да разчистват направеното без разрешение. Това са пропагандни трикове на чиновника. Да си видял някъде съборена незаконна постройка? Не си и няма и да видиш. Чиновникът мята гръм и мълнии не от вярна служба на закона, а за да си получи своето — това са правилата на бюрократичната държава.

— Говориш против чиновника, но и ти си чиновник! — засмя се Джими.

— Естествено! Нашето царство настъпи. Казвам го като констатация. И не искам да те отчайвам, но шансовете ти да станеш дребен капиталист поне засега са около нулата. Чиновникът няма никакъв интерес да те изпусне от ръцете си; да ти даде глътка въздух, та да стъпиш на краката си. Ще ти пречи да печелиш търгове, ще смъква по три кожи от гърба ти с данъци и лицензи, ще ти лепи мита и бандероли по стоките и ще се радва да чуе, че се предаваш, че напускаш играта.

— Така е. Милион пъти ми е идвало да се оттегля, да плюя на всичко и да заживея като обикновен човек.

— Като обикновен дембелин, рожба на социализма? — засмя се митничарят. Беше запалил тънка кафява цигара от ароматен тютюн, който се усещаше дори в широкия двор; нямаше вятър и димът се виеше около двамата и ги забулваше в едва забележимия си тюл.

— Не, драги — продължи Данчо. — Ние не сме обикновени човеци, ние с теб сме белязани със знака на успеха.

— И аз тъй приказвам, когато има кой да ме слуша, но вътрешно си знам, че…

— По-умни сме от другите — това е началният ни капитал. Останалото е въпрос на воля и самодисциплина. Аз имам вече две дузини касети от пленарната зала и като остана свободен, си ги пускам и наблюдавам внимателно. Жена ми побеснява и бяга в другата стая, но аз наблюдавам. Трябва да ти кажа, че пленарната зала ме зарежда с положителна енергия!

— Хайде бе! — Джими прихна, развеселен. — Там няма и пет човека свестни!

— Съотношението е като навсякъде. Аз гледам останалите. Пълен боклук, случайно попаднал откъде ли не. В политиката няма случайности, но гъмжи от случайни хора. С какво ни превъзхождат — теб и мен? С нищо. Случайно попаднали на гребена на вълната.

— Данка, ти ме разби! Депутат ли си намислил да ставаш?

— Един ден — може би! Засега да бъдем реалисти, да не се хвърляме нависоко, а да градим основите.

— Първоначалното натрупване…

— Цел! И воля към целта! Ако не сме глупаци, трябва да мобилизираме енергията си и да не се занимаваме с нищо друго. Ясен ли съм?

— Превзе ме без бой! — каза Джими и разтърси енергично лакътя на митничаря. Имаше нещо наистина природно заложено в тия мъже с ръста на Наполеон, психолозите са прави. Данчо Марков бе незабележим в първите семестри на следването, един от сивата маса, а завърши като най-богатия и авторитетен абсолвент и неформален лидер на випуска. Беше роден в едно от никополските села, потомък на селски род, чието начало се губеше поколения назад в черноземните крайдунавски бразди. Никой вече не можеше да каже откъде се бяха взели тази амбиция и воля за преуспяване у слабото, с бледа кожа момче, което страдаше от студова алергия и не пропускаше нито една грипна вълна. Забелязаха го най-напред на купоните по студентските квартири, когато с лекота припечелваше по една-две стипендии на вечер от победите на бридж-белот. После почнаха да го викат на по-избрани сбирки на покер при доцентите и професорите от института, за да достигне накрая до екипа на партийния шеф на окръга. Понякога го разбуждаха посред нощ, мерцедес го чакаше пред квартирата и го отнасяше в резиденцията в Липника; шефът беше със силно обтегнати нерви, не можеше да спи и до разсъмване искаше да играе белот, най-елементарен белот, и се радваше като дете, щом спечелеше. Данчо и другите двама от карето обикновено се сговаряха с погледи и докарваха играта дотам, че винаги оня да спечели; това им осигуряваше обилни топли закуски в ранните часове на деня и питиета по желание. Няколко пъти остана да преспи в резиденцията. През деня хората от персонала му сервираха в стаята, той се излежаваше в чаршафосаните одеяла от камилска вълна или отвън, в шезлонга на терасата, откъдето се виждаше зеленото кадифе на гората, пробито от покривите на вилите от престижната вилна зона. „Един ден тук ще бъде и моята вила, мислеше си Данчо Марков още в онова време. С какво ме превъзхожда тоя инфантилен шишко, който иска винаги да печели и си вярва на победите? По какъв път бе вървял, за да стигне до тази луксозна сграда, където живееше на държавна издръжка, а покрай него живееха и неговите роднини и приятели? Дали притежаваше лични способности, дарби или свръх умения, или само партийното послушание го бе изнесло на гребена на вълната?“ Бяха вече годините на Горбачовата перестройка, когато недосегаемият прашец от крилцата на партийните пеперуди започна да се рони и отдолу да избива непривлекателната им същност. Свършено бе с досегашната политическа система, това ставаше ясно на всеки мислещ мозък, пък бил той и далеч от активната политика; идеха други времена, с тях щяха да дойдат и други хора. „Аз ще постигна същите цели с други средства, казваше си Данчо Марков, комунистите разчитаха на връзкарството, моята сила ще бъдат парите.“ И когато се дипломира, отказа асистентското място, отхвърли и други предложения за научна кариера. Избра митницата. Имаше вече достатъчно пари, за да плати избора си, каквато беше практиката. И ето, вече десетина години се изнизаха, откакто носеше гълъбовата униформа, имаше вече солидна сметка в австрийска банка, притежаваше и мечтаната вила в Липника, недалече от старата партийна резиденция. Но той не бе глупав и знаеше, че в Българско е некрасиво да притежаваш, да си богат и това да ти личи. Затова живееше като скромен чиновник в панелен апартамент на комплекса „Чародейка“, не посещаваше луксозни заведения и коктейли, носеше стария часовник с проста кожена каишка и караше невзрачно БМВ, модел осемдесет и пета година…

БМВ-то ги смъкна до Колелото. Ифата бе паркирана близо до „Далас“, в прашния буренак, но от Луков нямаше и следа. Джими остана да го чака под тръстиковия навес, като предложи на митничаря да хапнат нещо, отдавна минаваше обяд. Данмарк отказа: не сядал в заведенията на района, не се знаело колко скрити камери го дебнат да попадне в полезрението им. Отпраши по отбивката към Моста.

Джими си поръча пица с филе и бира „Хайнекен“ в кутия, обикновено не си позволяваше тоя разкош, но след напрежението напоследък се нуждаеше от малко отпускане, от релаксация. Изцеди кутията до капка и я изпи бавно, а Луков още не се появяваше. Дано не се е запило някъде говедото, започваше вече да се безпокои. Извади мобифона и реши да го повика с пейджъра. Набра ядосан текст: „Говедо къде блееш чакам.“ И се засмя на екстравагантното съчетание между едрото рогато и овцата.

По това време Луко Луков бе в бинго залата до Пантеона на възрожденците. Надяваше се да довърши линия, но пейджърът му попречи. „Побарал съм ви майката“, каза той срещу всички зли сили, които непрекъснато се бъркаха в живота му, но след като помисли, напусна залата, влезе в едно такси и пое към „Далас“.

Седмица след кражбата на прасетата Дамян Диамандиев отиде при следователя Буйнезов да провери за резултата. Молбата му стоеше на същото място в папката, където Буйнезов я беше оставил.

— Поне прочетохте ли я? — попита Дами, като се мъчеше да сдържи раздразнението си. Но чувствителното ухо на следователя, обучено да долавя и най-тънките нюанси на критика към институцията, го регистрира.

— Какво искаш да кажеш, че получаваме заплата, за да си чешем таратанците? Още една жертва на медиите! Скапаните медии ви внушиха, че органите са длъжни за нула време да откриват и залавят престъпника! Че това и по времето на Шерлок Холмс е ставало за сума време! Вие искате с магическа пръчка да… Ама нямаме магически пръчки. За съжаление.

— Искаме да видим поне, че нещо се прави — каза Дами.

— Прави се! Ето: ако разбираш от файлове, ще разбереш, че се прави!

Той изтрака на клавишите файла на молбата и Дамян видя на монитора шрифта на пишещата си машина. Екранът светеше с цвета на застояла вода в канцеларска гарафа, по рамката му от графитна пластмаса личеше, че отдавна не е минавала меката кърпа на чистачката.

Стана ясно, че оглед на мястото не бе извършван, колите на полицията били малко, бензинът — под лимит, който свършвал още в първата десетдневка на месеца, приоритет на следствените органи били престъпления, свързани с пряко нарушение на правата на личността, тоест убийство или телесна повреда, останалите чакали реда си. Но молбата бе въведена в компютър и имаше файл.

— Колата ми е отвън, да прескочим за час, ако няма полза, няма да има и вреда — предложи миролюбиво Дами.

Буйнезов пренавиваше ролка в следователския касетофон, пъхна я в картонения калъф и я надписа с флумастер, като не забрави да нанесе файла в съответните квадратчета. Вършеше рутинни действия, докато съобразяваше какво да отговори на предложението на Диамандиев. Не го познаваше, но нещо познато звучеше във фамилното му име, току-виж, че излезе някоя важна птица или нещо подобно, трябва да се мисли с няколко хода напред, днешните мътни времена го изискваха. Диамандиев, Диамандиев… Не беше ли Диамандиев оня, дето иска да купи ЗАР за един долар и се върти из Координационния съвет на СДС, да го благословят един ден, като се стигне до търговете? Джими Диамандиев, дето има една яка булка, която държи пицарията на Овчи пазар, ами да! Джими трябва да му е брат, приличат си…

— Джими брат ли ти е? — попита Буйнезов.

Дами кимна.

— Дедукцията работи! — Староханският Шерлок се засмя, доволен от попадението си. Беше от няколко години в града, познаваше жителите му, но някои му се изплъзваха — десетина хиляди са все пак.

— Защо не те знам тебе?

— Живея в Градуил — каза Дами. — Баща ми е зле, помагам му да се посъвземе.

— Да прескочим тогава, за твое успокоение. Виждаш при нас как са нещата, двама души сме с един колега — къде по-напред да идеш, слънце да си, не можеш всичко да огрееш. Престъпниците се прескачат като зайци, кого да заловиш по-напред? Ако го заловиш, съдиите го пускат под гаранция, играем си на котка и мишка… Абе майката си сексило, дето викат тийнейджърите. Аз например не съм длъжен да се занимавам с оперативна дейност, ами като оперативният е един и от три недели е на семинар? Какво да правим, питам те аз!

— Не знам — каза Дами.

— Не те питам, казвам, за да се знае.

Буйнезов заключи компютъра и го покри с мушамен калъф, превключи телефона на автоматичния секретар, облече шушляковото си яке. Беше едър мъж с наднормено тегло, натрупано в депа около кръста и седалището. Когато седна в ладата на Дами, регулиращото устройство на облегалото изтърва два зъба и едва задържа на третия от натиска на масивния гръб. Дъхът му миришеше на деликатесен шпек и препечени филии…

Това, което преди седмица бе приличало на свинеферма, сега вече имаше вид на случайно нахвърляни в полето корита, части от тараби, прокъсана покривна хартия, импрегнирана с асфалт. На тръгване камионът на крадците бе закачил дървената рамка на портата, сега тя лежеше с пречупен ъгъл, набит от гумите в земята. Нови крадци бяха минали по-късно и бяха отнесли оградната мрежа и здравите мертеци на навеса.

— Лунен пейзаж! — каза Буйнезов, застанал на границата на имота, без желание да пристъпва по-нататък. — Оставя ли се стока в тоя лунен пейзаж?

— Имаше един пазач, но въпреки това…

— Лъвове и тигри да сложиш пазачи, гаранции няма, драги, няма защо да се лъжем. Напразно си хвърлял грешни пари за частен бизнес. Там ти е грешката.

— Някога тук е била градината на дядо ми — каза Дами. — Имало е и кошари, и бъчви с вино е държал — имало е дълбок зимник, — и не се е чувало някога да е изчезвало нещо…

— Кога е било то? Ти си историк, по-добре знаеш от мен: преди новата ера! Други българи са били ония, някогашните, няма що да се лъжем; ние нямаме нищо общо с тях!

Буйнезов можеше още да излага мислите си на глас, но забеляза, че Диамандиев бе отишъл към дъното на двора, където стърчаха кофражните колони на бъдещ строеж; като гледаше в краката си, за да не си измърси кубинките, той се приближи до него.

— Модерна ферма, както виждам. За пет хиляди бройки, нали?

— Достатъчни са и стотина — каза Дами.

— Решил си да ставаш чифликчия. Да речем, че си прав: няма работа за историци, минаваш в аграрния сектор, добре. Но виждаш — цената на свинското пада, всяка вечер по телевизията го казват. Имаме по-голяма сметка да си го внесем, отколкото да се бъхтим като глухи петли!

— Е, какво? Да скръстим ръце и да чакаме всичко отвън? — Дами усети, че тия безсмислени разговори вече го изнервят.

— Не! Само казвам. То си е твой проблем.

— По-добре да видим за какво сме дошли — дръпна се Дами и се наведе над следите, оставени от грайферите на камиона. — Няма ли да заснемете все пак някакви следи, отпечатъци?

— Какви следи?

— На тия гуми. Тука са дошли с камион, грайферите още личат.

— Грайфери — много! Милион грайфери минават по пътищата, можеш ли да им уловиш края?

Дами съгледа аерозолната опаковка и я подаде на следователя, като я държеше за връхчето, за да не остави отпечатък от собствените си пръсти.

— Нервнопаралитичен газ — констатира Буйнезов, помириса бомбичката и я изхвърли. — С него действат напоследък. По-рано биеха със спринцовки, сега спреят излезе на мода.

— Вземете я за веществено доказателство.

Погледът на следователя говореше повече от красноречиво: за един камион прасета никой няма да се занимава с лаборатории, изследване на отпечатъци, ровене по картотеки; един ден престъпникът ще падне в капана и сам ще изпее всичко, тогава ще му се притурят и прасетата от Градуил; живеем във време на бум на престъпността, няма що да се лъжем. Населението претръпна, почна вече да не се жалва на следствените органи, приема го за нормално. Във вилната зона на Стари хан няма вила, необрана досега поне по пет пъти. Някои оставяли пари на масата и бележки за крадеца: вземи, почерпи се за наше здраве, но не я запалвай. Друг сложил капсул-детонатор с тротилова шашка в транзисторно радио, намериха едно цигане с откъснати китки, умряло от загуба на кръв. Осъдиха виладжията на година и половина и да плати кръвнина на ромското семейство три хиляди марки. Виличката не струваше и две хиляди…

Буйнезов се настани в колата, попълни данните в констативния протокол, повика Диамандиев да го подпише. Никой не можеше да санкционира следователя за незаловен крадец, но за неизряден протокол можеше да има неприятности с началството.

В три следобед имаше два автобуса от Търново за Стари хан — един изтощен „Чавдар“ на държавната автомобилна компания и рециклиран мерцедес на частната фирма „Златев“. Стела се настани в мерцедеса, другата кола замина, а Златев — или неговият шофьор — някъде се бавеше и малкото пътници започнаха да поглеждат часовниците си. Най-после се зададоха двама мъже, една жена в униформа на полицай и още една, с контрольорска лента на ръкава. Полицайката, яка селянка със седефено червило на устните, подкани пътниците да покажат билетите си. Нямаше човек без билет. Групата се извини за безпокойството и се оттегли, шофьорът притвори вратите и каза повече на себе си:

— До гуша ми дойде! До гуша ми дойде!

Стела се засмя: „До гуша ми дойде“ бе фразата, която доцент Градев обичаше да казва като рефрен към фактите и събитията на днешната действителност. Нейното начало имаше вече стогодишна история — през миналия век сръбският крал Милан подал оставката си, като казал само: „До гуша ми дойде!“ Представяш ли си — доцентът коментираше фразата широко усмихнат — какво му е било на краля, за да изтърси това простонародно откровение, тази метафора на пълното отчаяние! То са били интриги, нерви, загуби и поражения във войни, разочарования от близки, от жени и приятели, безсъния, гастрит и язва на дванадесетопръстника, кариеси и обложен език, хемороиди и гъбички в ушите — огромен куп от негативни емоции, през който монархът се е помъчил да промуши глава, за да поеме глътка въздух. „До гуша ми дойде! До гуша ми дойде!“

Доцент Градев прекарваше две трети от денонощието си над книгите по читални и библиотеки и с удоволствие преразказваше прочетеното, разиграваше комични епизоди, правеше съпоставки, наблягаше на някоя дума или израз, на жест или символ; в такива случаи той се преобразяваше в актьор, в увлекателен разказвач, нямащ нищо общо с представите за семиотика сухар, съставител на книжни текстове от изкълчени думи, най-вече от чужд произход. „Ти си бил само за ВИТИЗ — казваше му Стела, която сама бе правила безуспешен опит за Театралната академия. — Никой ли не те подсети, още в гимназията, че имаш артистични заложби?“ — „Не, не! — Доцентът възразяваше енергично, с лукави светлини в погледа. — Не съм толкова глупав, за да произнасям само чужди мисли.“ Тяхната връзка започна в часовете за упражнения, в междучасията на чашка разводнено кафе, по-нататък продължи в дълги разходки покрай коритото на реката, в проломи между варовиковите скали, където обикновено рядко имаше разхождащи се студенти, повечето предпочитаха изгледите от историческия Царевец. Семиотикът наближаваше четирийсетте, имаше две момчета, вече гимназисти; парите не му достигаха, бе отказал цигарите, пиеше рядко — малка гроздова, две-три кафета на ден. Девизът му беше странен, казваше, че го е прочел в една новела на Борис Априлов: „Далечината е в теб!“ „Далечината е в нас самите! — префасонираше го Сашо Градев за тях, за двамата. — Не навън, към хоризонтите на света, там е хаосът; навътре в душите; при равновесието, в сговор със самия себе си; не е ли там истината?“ Питаше и погледът му беше вдъхновен, магнетичен; тя бе готова да тръгне към него. С него. До него. Завинаги.

Обичаше всичко негово: кадифения панталон с кръпка в чатала, вълнената фланела от небоядисана, серява вълна с цвета на дъбова шума в късна есен. Знаеше бельото му. Първия път, когато той трябваше да се съблече пред нея, тя улови за миг неговото стъписване пред демонстрацията; вместо вносен слип, каквито носеха мъжете през последните години, гащетата му бяха от хасе с крачоли като на московските футболисти от отбора „Спартак“, както се пошегува сам той. После й разви цяла лекция за вредата от слиповете, как се получавало повишаване на температурата в скротума, което понижавало качеството на сперматозоидите, и погледнато в перспектива, това можело да доведе един ден до затриването на човешкия вид. Тя обичаше да слуша неговите импровизации, неочакваните метафори, които се раждаха във въображението му и повличаха мисълта в разни посоки; часовете, прекарани с него, минаваха като в ускорен каданс, минутата за раздяла винаги идваше внезапно, преждевременно. Сетне се повличаха отчайващо бавни дни, вечери и нощи, до следващото виждане. Най-отчайващо и безнадеждно бе заключението й винаги когато мислеше за бъдещето на тяхната любов. Струваше й се, че вече няма да срещне мъж като Сашо Градев, с когото би могла да живее десет, двайсет, петдесет години, да изживее живота си докрай. Не мечтаеше за охолство, не я привличаше блясъкът на филмовите и шоузвездите, измамното лустро на техния лайф; мислеше си, че би могла да живее простичко, с човек до себе си, като Сашо, в малка къща с двор, ако можеха да имат нещо такова, и с две-три деца, заради които би зарязала всякаква кариера, за да ги отгледа и възпита. И внезапно потръпваше от неосъществимостта на мечтата си: не, това не можеше да стане сега, в наши дни, в нашето време. Някога е било, някога се е считало в реда на нещата — дори два века назад нашите прадеди са имали своите къщи за челядта, живели са в труд и в бедност, но в сговор помежду си и по простите закони на природата; така са живели тогава българите, колко от техните потомци могат да си го позволят днес?… С неженска разсъдливост тя се вглеждаше в съдбата на днешния български мъж, съдба за окайване, казано без заобикалки: да не можеш с почтени средства да бъдеш опората на семейното гнездо, да отгледаш децата си и един ден да завещаеш темели, от които да продължат да градят внуците ти. Не бяха ли това истинските причини за ниското самочувствие на съвременните мъже, комплексите им за малоценност, ранното състаряване, инфарктите и инсултите, импотентността или другите крайности — агресивността, безогледния стремеж към власт и богатство, насилието, жестокостта? Тя обичаше структуралиста, но понякога, когато мислеше за него, се улавяше, че я обхваща чувство на жал към този мъж, почтен и морален в помислите и в деянията си, но обречен на мизерен начин на съществуване, без реални възможности да го промени, този начин, да се извиси до благородна цел с благородни средства. „До гуша ми дойде! До гуша ми дойде!“ Той се смееше на кралския вопъл, а всъщност окайваше собственото си живуркане, безизходицата си в този днешен житейски лабиринт. Стела не виждаше и някакъв начин да му помогне, заедно да се опитат да се оттласнат „на крилете на любовта“. Главата й беше пълна с щампи и клишета, посети от бъбривото общество през годините на детството и ученичеството й; отдавна бе престанала да им вярва, гледаше на тях с насмешка, с ирония, не така често срещана в света на слабия пол; приятелството със Сашо Градев бе отключило и стимулирало може би някакъв спящ център на иронията и скепсиса в нейния женски мозък и тя си мислеше понякога, че това бе също Божи дар, не по-малък от преживяванията на любовта. Този дар я предпазваше от някои чисто женски намерения и постъпки, некрасиви и отблъскващи за обкръжението от познати и приятели, които обикновено наблюдават една любов. Когато Стела усети, че е бременна, не направи нито една сцена със сълзи и преследване на извънбрачния баща, не поиска да разтури семейството му; не му каза дори, че ще запази детето. Замина за цяла година в Шумен, там роди; там направи глупостта, която не можеше да си прости — даде детето за осиновяване, но успя да запази името на бащата — Александър. И отново намеса на съдбата, тази режисьорка на сапунените опери: осиновителите се оказаха от Велико Търново, на няколко пресечки от квартирата на Сашо Градев; четвърта година той минаваше покрай желязната ограда на Кантарджиеви, но не подозираше, че малкият Алекс, който играеше на двора, беше негов син…

Автобусът с приглушена газ се спускаше към изхода на града, зад него оставаха кръстовищата със светофарите, малките магазини с витрини от алуминий и хромирана стомана, уличните сергии за книги и вестници; някъде назад остана и малката улица „Бурмов“, улицата на Алекс Кантарджиев, четиригодишен, родом от Шумен, който имаше родители, къща на два етажа с мансарда, имаше и единен граждански номер, есграон, за който още не подозираше. На днешния ден, четвърто число от месец четвърти на годината, бе духнал четирите свещички на тортата под радостните викове на приятелчетата и светкавиците на бащиния фотоапарат. Той не знаеше, че по същото време отвън на улицата една жена, която нямаше да забрави никога днешния ден, минаваше със забавена крачка покрай желязната ограда — на отиване и на връщане — с надеждата да види отдалече детето, на което бе дала живот преди четири пролети. Четвъртият рожден ден се случи облачен, с тънък, зъл ветрец, малкият двор зад оградата бе празен, някъде във вътрешността на къщата отекваха детски гласове и майчиното ухо се мъчеше да разпознае сред тях едно гласче, което чу като вик и плач в онази първа минута след раждането. Оттогава веднъж в годината тя нарушаваше първото условие на осиновителите — да забрави завинаги името и адреса им — и където и да бе, потегляше към старопрестолния град, за да се озове на улица „Бурмов“. Не видя Алекс нито веднъж досега. Зад оградата все така зеленееше поддържаната морава от райграс, цъфтеше жасминовият храст и туфите от жълта и лилава иглика, на която търновчани викат примула; в края на градината мълчаливо присъстваше достолепната къща с тераси и тавански етаж, спотаила зад щорите си тайната на едно осиновяване…

След бъркотията от завои край бирената фабрика пътят се измъкваше най-сетне от магистралното платно и поемаше на север, към меките гънки на равнината. Щеше да минава през унили села, с олющени дувари, потъващи в чернозема, и с оредели жители, невидими сред подивелия бурен; по железни и бетонни мостове, строени успоредно край старите росенски каменни мостове от ранната Каралийчева проза; долу, между бреговете, щяха да лежат претънели реки с анилинови води, неизтекли още от измислената приказка за мощна социалистическа индустрия. Малко преди разклона за Стари хан от студеното априлско небе щеше да завали…

Увита в шлифера си, Стела гледаше полегатите бразди по стъклото, размивани от въздушната струя. Природата плачеше вместо нея за днешния неуспешен ден; за третия неуспешен опит да види Алекс; за горчивия й неуспех да бъде добра майка. „Хм, природата… — би се усмихнал Сашо Градев. — Остави природата, моето момиче, нека плачат с нея соцлитераторите над четивата на критическия реализъм. Кой не е грешил на младини, станалото вече не се връща, не бива цял живот да живееш с чувството за вина. В края на краищата Александър е щастлив в новото си гнездо.“ — „В кукувичето си гнездо. Впрочем кукувицата съм аз, защо злобея? Защото не съм се родила силен мъж?“ — „Сега ще се обиждаме ли? — Той беше й говорил много пъти на тази тема. — Чиста митология, моето момиче. Ако има нещо най-засегнато от предишния режим, това са мъжете; те са направо съсипани, обезкостени, негодни да вземат правилни решения и да ги превръщаш в реалности.“ — „Говориш като феминистка!“ — „Говоря като изтрезнял. И друг път съм си мислил: добре, че не съм се родил жена — щях да си остана стара мома. Не виждам мъжа, за когото да се оженя!“ И с търпението на изследовател той измъкваше аргумент след аргумент в подкрепа на спорната си теза: още от детската ясла, от забавачницата и началното училище момчето попада в ръцете на жени. Мъжете в днешното училище ги няма; възпитанието е изцяло феминизирано. В семейството бащата е без самочувствие, заплатата му е същата като на майката, имотите са общи, думата му почти не се чува по всички въпроси. Липсва примерът, който възпитава, няма го авторитета. Е как при толкова неблагоприятни външни фактори можеш да израснеш достоен представител на силния пол?…

На волана Златев, собственикът на рециклираната кола, бе привел рамене, умората се усещаше дори в стойката му. Умората на труженика от сегашната менте — пазарна система. Капнал не от шофирането, а от сблъсъка с чиновниците контрольори, данъчни агенти, катаджии, рекетьори, корупционери от всякакъв калибър; от озлобените пасажери, съседи, родственици и приятели, свикнали да виждат в него частника капиталист, който ще натрупа милионите и милиардите, а те ще го гледат отстрани с един-единствен въпрос в ума, за който няма отговор: „Защо той, а не ние?“

„До гуша ми дойде! До гуша ми дойде!“…

Тя се усмихваше тъжно в себе си: наистина живи да ги оплачеш днешните мъже, прав беше доцентът. Не се ли омъжи и тя за Ники от жал, от състрадание и съчувствие към нерадостното му съществуване, към живуркането му ден по ден? Съдбата му бе отнела майчината ласка, топлината на семейното огнище и сега му поднасяше Стела като компенсация, един вид — да му бъде всичко наведнъж, да му даде и любов, и грижа, и внимание, и кураж, и вдъхновение за из пътя нататък през годините на живота. И както става понякога с илюзиите, които сами си съчиняваме, тя разбра твърде бързо, още в деня преди венчавката, че всичко бе отново баналният номер на женската природа. Състраданието към инженера всъщност бе само състрадание към самата себе си; тя трябваше да замести по някакъв начин липсващия Алекс; чувствата й към Ники са майчински, неженски, лишени са от страсти, от неразгаданата, най-първична тайна на привличането между телата на жената и мъжа; че трябваше, рано или късно, да се появи пратеникът на Афродита, богинята на плътската любов; любовникът, който щеше да доведе двата полюса до нажежаване, до експлозията на волтовата дъга, без която изчезва магията на любовта. Любовникът Джими, бизнесменът Диамандиев, симпатягата с вид на плейбой — това ли беше той?

Всеки път, когато мислеше за отношенията си с Ники, Стела откриваше с изненада, че на това място съзнанието й извикваше отнякъде Джими, сякаш й поднасяше към жадните устни чаша с вода: „Ти си жена. Това е мъжът, който е потребен, за да се любите. Вземи го!“ „Чуй какво казва Хайнрих Бьол“ — сочеше й веднъж Сашо Градев едно място от романа на нобелиста: „Нормалната жена има потребност от време на време само от чукане.“ „Съгласна ли си с него?“ Тя кимаше утвърдително: „Прав е нобелистът. Казал го е, както жена не може да го каже!“ Сега, с приближаването към Стари хан, усещаше как оставаше назад унилото й настроение от улица „Бурмов“, мъчителното криволене на излизане от старопрестолния град, плавният галоп през хълмовете на Предбалкана, които ставаха все по-полегати — затихващи вълни към брега на Дунава. Младостта бързаше да обърне енергиите си напред, към сегашното, към предстоящото; предишното се смаляваше и чезнеше зад гърба й. И когато умореният собственик на возилото завъртя волана на площада, където пладнуваха автобусите, тя се улови, че вече не мисли за Александър или за Николай, скатал се някъде в пущинака до електронната фреза, а се надяваше да зърне между посрещачите атлетичното тяло на Джими.

Нямаше го, но тя знаеше къде е и от автогарата се отправи към него.

Джими беше в гаража, както бяха се уговорили от вечерта. Бе изкарал отвън аудито, за да освободи място за фризерите, и монтираше секретна брава със суперзаключване, усвоено в цеха за спускателни механизми на ЗАР. Гаражът беше в блока с апартаментите на братя Диамандиеви; временно щеше да служи за склад и магазин на новата стока, още непопулярна сред гражданите на Стари хан, но вече превръщаща се в необходимост във времената на недоимък и финансова нестабилност. Мястото не бе най-подходящото за търговска дейност — вътрешен двор между блоковете, усойничав и потънал в боклуци, където едва ли щеше да мине купувач; за което, разбира се, не бе виновен незнайният проектант на блока. Незнайният проектант само преди десетилетие не би могъл да предвиди, че един ден гаражът щеше да претърпи странна метаморфоза и от помещение за автомобил щеше да стане търговски обект, част от гаражната търговия, оказала се животоспасяваща за населението в първите години на прехода.

Автоматичното сюрме от легирана стомана, смазано с оръжейна смазка, светла като вазелин, влизаше в отвърстието с точността на калашников механизъм. Джими бе доволен: най-сетне един детайл от местното производство да влезе в действие! Па макар и не за истинското си предназначение, за което бе създаден.

— Готово ли е резето, чеденце? — Смехът на Стела звънна в гаража като месингово звънче, каквито вече монтираха над вратите новите собственици на частни магазинчета.

Той я пусна да влезе и притвори след нея; вътре падна здрач, от ивицата светлина над вратите мътно лъщяха емайлираните повърхности на фризерите и отразяваха движенията на двете млади тела.

— Можехме да се качим горе…

— Късно е, чеденце, резето е пуснато!

Тя смъкна чевръсто оскъдната си опаковка и му се притече на помощ в събличането, докато той още изтриваше греста от пръстите си с кожената гюдерия. После увисна на врата му и впи устни в устата му, а капакът на един фризер се огъна меко под гърба й.

— Невероятно! — каза малко по-късно тя, като плъзгаше длан по затоплената ламарина. — Не съм подозирала, че и металът може да действа секси.

— За малко да разтопиш емайла — засмя се Джими.

— Джими!

— Кажи, котараче!

— Напоследък ми бягаш.

— Моля?

— Бягаш ми по тъчлинията! Повече от седмица не сме се виждали.

— Бизнес! — Той кимна към стоката около тях. — Стока, пари.

— Пари — стока — пари прим! Ще ги обърнеш ли в пари прим?

— Да се надяваме. Макар че местният абориген още не знае какво е фризер.

— Или няма какво да сложи във фризера.

— Ще ги пусна най-напред с голяма отстъпка — двайсет и пет, трийсет процента, докато тръгнат.

— Аз бих свалила на петдесет! — каза Стела. — Това се казва зарибяване. После ще балансирам с цените.

— Ти си разбирала от мениджмънт! Що не те направя един пласьор на стоката. Каквато си разтропана, мисля, че ще се справиш.

— Не се казва пласьор, а дистрибутор! — каза тя и преметна презрамката на чантата си. — Съгласувай предложението с шефката на домашния си борд и ми се обади…

… Беше им смешно, като всяка абсурдна идея, лансирана за пръв път, но още вечерта Джими я сподели с Росица, като започна отдалече. Обикновено вечер той ходеше в пицарията, към края на работното време, да я съпровожда към къщи с найлоновия плик с парите от дневния оборот и да включи алармената система на входа. Този път се повъртя повече в празното пространство между масите, измери го с крачки и нещо пресмяташе, така, че да бъде забелязан.

— Какво смяташ? — попита Роси.

— На това място могат да се изложат един-два от хоризонталните. И един вертикален — най-много!

— За какво говориш?

— За фризерите. Трябва някъде да ги изложим, стока е, има нужда да бъде изложена на клиента.

— Абсурд! — възрази тя. — Не виждаш ли, че няма място да се обърнеш! Сега и фризери!

— В гаража ли да ги продавам?

Тя каза, че сега гаражите са превърнати в бакалници и кафенета, защо в техния да не се продават фризери. Той се съгласи, но каза, че за целта ще се наложи да търсят продавач. Някой разтропан и устат продавач, който ще привлече клиенти в това забутано място между блоковете.

Роси бе приключила с касата и забърсваше с влажен парцал теракотения под на заведението; спря се за секунда и го погледна.

— Мен ли имаш предвид? Извинявай, но не съм слънце да огрея навсякъде!

— Някой като теб — поясни Джими. — Или като Стела, да речем, дето ще посрещне купувача и ще му разкаже играта.

— Стела? Ти ме разби!

— Вместо да се мотае по кафенетата, да свърши нещо полезно.

— И ще я назначиш на щат?

— Глупости — щат! Процент някакъв ще й даваме. Щат!

Роси се приближи почти със скок пред лицето му, да долови следи от съмнителни намерения, за които тя се досещаше.

— Знам ти замисъла, мръснико! Ще я набуташ в гаража, да си я работиш, когато ти се прииска!

— Е, Роси! — Той възрази с хладно спокойствие. — Никога не си била ревнива!

— Вече съм! И ще съм!… Не виждам ли с какви зъркели я гледаш!

— Приказки в ефир! — Той се развесели, защото усети, че съмненията й бяха от общ характер, като на всяка съпруга, готова да хвърли срещу мъжа си своите страхове и заклинания срещу възможни семейни изненади и неблагополучия. Остана спокоен, допря устни в трапчинката край устата й, близна с език ръбчето от червило, оцеляло в края на работния ден; свали напрежението й. С това съгласуването можеше да се приеме за приключило и на другия ден, по липса на други оферти, Стела пое гаража.

Надвечер Росица мина да я види на новото работно място. Завари я да изписва на картончета марките на хладилните шкафове и да ги лепи с тиксо по вратите: „Сен Мориц–250 л“, „Бош–180 л“, „АЕГ — хоризонтален, 220 л“. Около входа на гаража вече бе накачила първите реклами, изписани с цветни флумастери: „Ново! Изгодно! Необходимост за всеки дом!“

— Станало е неузнаваемо! — ахкаше Роси, докато си разменяха целувки. Стела се чудеше къде да сложи гостенката, нямаше столове.

— Не смея да те сложа на капака на фризера. Каквато си темпераментна, ще разтопиш емайла с дъто си!

— Аз? Темпераментна? — Роси възразяваше от благоприличие. — Капнала съм от тичане. Като товарен кон.

Тя извади пакет „Виктори“, запалиха; Стела ходеше между шкафовете, отваряше врати и чекмеджета, превърташе регулаторите на устройствата за замразяване, изтъкваше предимствата на една марка пред неудобствата на друга.

— Ти си била печен търговец! — похвали я Роси. — Не съм сбъркала в избора си, не съм! Виках на Джими: „Само нашата кукличка, каквато е разтропана, може да свърши тази работа!“ Той се дърпаше отначало, мислеше, че няма да се навиеш.

— Значи ти си ме предложила?

— Че кой?!

Но Росица побърза да отклони темата, като се загледа в поличката на Стела от телешка напа.

— Как добре ти стои! Ще взема да опитам и аз нещо такова, много се носят напоследък.

И тя не се сдържа, посегна и поглади меката кожена материя.

След пролетните дъждове Дамян Диамандиев продължи строителството във фермата. Този път късметът му с майсторите проработи: попадна на няколко момчета българомохамедани, които идваха от смолянските села, подгонени от безработицата, работеха съвестно и не вземаха скъпо. За две седмици иззидаха боксовете, построиха хамбар за царевица и помещение за фуражомелка, направиха и халето за птици, отделено от свинарника с плътна ограда с бяла мозайка, устойчива на птичите клюнове. Злощастната случка с прасетата не го отчая, докара от люпилнята в Славяново триста пилета, излюпени преди месец, а за гледачки взе две жени от Градуил, работили на младини в пилчарниците на текезесето. В края на април строителите изляха плочата на свинарника и си заминаха за две седмици в родния край, да помогнат на жените си в засаждането на тютюна. През това време Дами записваше на касетофон спомените на баща си и сетне ги преписваше на машина. Беше намислил да издава библиотека „Мемоари“ и като начало щеше да бъде томчето на учителя Петър Диамандиев, родил се, учил и изживял живота си в Градуил…

Петър Диамандиев се събуди тоя ден от следобедната дрямка и излезе пред къщи. Грееше майско слънце и топлината му се усещаше; миришеше на мокра пръст и на дим от пчеларско духало: в огряната половина на двора, където бе пчелинът, Дами бе отворил един кошер и опушваше между питите срещу акар. Не е забравил, помисли си Петър с приятното чувство на баща, доволен от някоя постъпка на сина си. Бяха говорили тия дни за акарите, нанесли големи поразии на пчеларството в тукашните краища; досегашните химически препарати вече не им действаха, оставаше единственото средство засега — механическото унищожаване чрез изрязване на късове от пилото, където се криеха. Това пък принуждаваше пчеларя два-три пъти седмично да надниква в кошерите. Добре, че заниманията с пчелите допадаха на Дами. От две-три години той бе поел пчелина, бързо размножи семействата и миналата година изкара добри пари от продажбата на меда — парите, с които строеше фермата и смяташе да издава мемоарна литература.

Филизите на лозята бяха още млади, хвърляха рехава сянка, точно каквато обичаше Петър — умереността във всичко бе най-добрият режим за болното му сърце. Той се настани на стола си до градинската маса с мраморен плот, където го очакваше и чашата му за следобеден чай. Изминали бяха три години от смъртта на Русана, стопанката на дома, но двамата мъже се стараеха да запазят реда, съществувал при нея. Успяваха да се справят и с неизбежните къщни занимания — готвене, пране, чистене. Понякога идваше от града Росица, гладеше покривки, кърпи, пердета; Петър свързваше присъствието й с мириса на ютия, на проветрено, леко за дишане, на някаква приласкаваща топлина, която излъчваше младото женско тяло. Чувстваше се липсата на още една снаха, но той разбираше, че не бе толкова лесно сбъдването на желанието му в сегашните времена. Градуил бе селище от старци, коя млада жена, учила, живяла, свикнала на градския живот, щеше да се съгласи да отиде на село? И той избягваше да говори с Дами по тази тема. Доволен бе, че Дами беше при него, отказа се от научна кариера; всичко щеше да се срути отведнъж, ако го нямаше. Съзнаваше, че разсъждава егоистично, но можеше ли да се справи сам, щом лекарите му забраняваха да похване брадва или мотика, да носи пръскачката на гръб, да отхлупва кошерите — някой трябваше да върши тия неща в малкото му стопанство. Късмет бе, че Дами имаше влечение към земята още от малък, че вършеше всичко не по принуда, а от вътрешни подбуди. Още като завърши гимназия, искаше да следва агрономство, тогава семейството не го подкрепи, Джими направо му се подиграваше: „Мечки, вълци, агрономи…“ Те си имаха една семейна шега, възникнала още когато момчетата бяха деца. По него време в Градуил бе станала някаква случка с местния агроном: бяха го заловили в царевиците с момиче; селото коментираше случката надълго и широко и не се знаеше как бе достигнала и до детските уши. Към списъка на опасните животни бе прибавено още едно и се получаваше странна подредба в степените на кръвожадност: мечки, вълци, агрономи… Петър Диамандиев още не можеше да си прости, че също бе против избора на Дами. Беше разочарован от агрономите, които се сменяха постоянно в градуилското стопанство. Повечето бяха равнодушни към професията си, прекарваха времето си по канцелариите в правене на планове и отчети, рядко се мяркаха при работещите на полето. Той смяташе, че има нещо сбъркано и в науката им, която допускаше крайности като дълбоката оран, прекомерното торене с химикали и отрови, паленето на стърнищата след жътва… Неясно му се виждаше и бъдещето на кооперативните стопанства. Населението по селата остаряваше, все по-малки ставаха звената и бригадите по блоковете, а нови набори нямаше откъде да дойдат. Лозята оставаха не окопани, царевицата — необрана, тревата по ливадите подивяваше от не косене, опитомената земя, обработвана досега от поколения земеделци, се връщаше към дивото си състояние. Какво щеше да прави един агроном след десет, след двайсет години?, питаше се Петър Диамандиев и не можеше да налучка някакъв отговор. Сега, две десетилетия по-късно, вече виждаше, че опасенията му са имали основания, но и обратът, който бе настъпил, никога не бе се явявал във въображението му. Ремсист още от гимназиална възраст, по-късно член на партията, той бе попивал през целия си живот внушенията само на една идеология: комунизмът е бъдещето на човечеството, връщането към частната собственост се смяташе за нещо като космическа катастрофа, като край на света. „Колко съм бил глупав, наивен и заблуден“, казваше си все по-често, откакто почна да говори пред касетофона на Дами за предишния си живот, да си спомня различни случки и събития, да ги претегля и преценява вече с днешни очи. „Боже!! Боже! А минавах за умен и схватлив, бях учител, трийсет години ръководех като директор прогимназия! На какво научих толкова поколения ученици, какво ще си спомнят един ден за мен, за учителите, за училището; подготвихме ли истински стопани на живота, възпитахме ли мислещи граждани, или и социалистическата педагогика е била част от репресивната идеологическа машина, създадена да подхваща отрано и да моделира крехките човешки души?“ Когато се размислеше, обърнал поглед назад, към изминалото време, той усещаше, че го обхваща отчаяние от пустотата, която се откриваше като безкрайно снежно поле, през което невидимо течение замита следите му. Нищо нямаше, нищо трайно, солидно, стойностно. Беше водил децата да събират сив червей и колорадски бръмбари, да копаят ломски ямки и да изнасят литературно — музикални програми на комбайнерите; бе ги призовавал да повишават знанията си в чест на поредния партиен конгрес, да се борят за мир и против американския империализъм, да обичат виетнамския народ и да мразят света на капитала. Два свята, пишеше още в първолашкия буквар, единият е излишен! Кой е излишен, деца? Техният, другарю учител, светът на богатите, те са лошите, те трябва да изчезнат! Браво, доволен съм от отговора ви, така трябва да отговаря бодрата смяна, закърмена с идеите на хиляди знайни и незнайни герои!… Глупости! Глупости! Половин век празнословие, клишета, затъпяващо дърдорене под път и над път. Толкова ли съм бил глупав, наивен и заблуден?! Усещаше, че немощното му сърце се свива в спазъм от такива размишления, още малко, и няма да издържи, ще спре. „Да спрем, Даме, няма да мога по-нататък, отказвам се. Няма смисъл.“ Дами посягаше към клавиша, чекръчето вътре спираше да се върти, ставаше тихо. „Защо, тате?“ — „Болно ми става, като се размисля. Излиза, че съм живял бадева, че на вятъра съм пропилял младини, здраве, вяра някаква. И в нещо.“ — „Има смисъл, тате, не си прав. Да го запишем, както си е бяло, па да оставим читателя да преценява. Това е документ, преживяно е, има друга стойност, не е белетристика.“ — „Кой ще се интересува от приказките на един даскал! Не съм Захари Стоянов. Стефан Цвайг. «Светът от вчера». Чел съм го барем пет пъти.“ — „Това го запомни, става за предговор. Другото е по-важното: как се е получило тъй, че цял век учителското съсловие, най-ученото, най-образованото ядро от народа, тръгва след утопията, става сеяч на семената й, пропагандатор и дори физически участник при нейното управление? И дори след сгромолясването й наркозата й продължава да действа отново — и пак най-осезаемо сред учителите. Това има ли някакво обяснение?“ — „Знам ли, Даме! От глупост може би. «И най-умният си е малко прост». Или от «пуста мода»… Щом има мода при дрехите, при прическите и брадите, що да я няма и при идеите за промяна на обществената действителност! «Пуста мода»!… Като вица за оная булка, дето я питали защо си намерила любовник — да не би мъжът й нещо да не е в ред. Всичко си му е на място, рекла, и мен, и вас ще оправи, ами пуста мода!…“

— Смееш ли се, тате?

Не бе забелязал кога Дами е привършил при кошерите и стоеше пред него под лозницата, с китка нова маточина в ръка.

— Смея ли се?

— Чу ми се, че се изсмя нещо…

— Трябва да съм дремнал под шарената сянка. Уж спах вътре, но пак съм се унесъл… И съм прехвърлял разни врели-некипели.

— Набрах маточина да сварим чай. Нещо за закуска да ти донеса ли?

— Недей, Даме, не съм гладен. А чай може. Маточината е тлъста по туй време, кръвена, усещам я чак тука.

Дами, първородното му момче… Каква самотия го очакваше, ако го нямаше Дами, какво тегло на стари години!… „Сине мой! — пееше му някога, наведен над кошчето му, не устата — сърцето му пееше и плачеше от радост. — Надежда моя скъпа…“ И сега му е още радостно: оправда Дами надеждите му, остана край него, не го изостави, както много пораснали деца изоставиха бащи и майки, хукнали като зверчета по нови пътеки, по чужди вървища… Дами излезе човек, не се полакоми за богатства, опази се от порока. И най-важното, дето рядко се среща между човеците — благородството му надхвърля себичното; туй трябва да се помни, да се напомня… Искаха с Русана, като се роди, него да кръстят Диаманд — да продължат родовата линия. Диамандиеви са се зародили някъде в Долината на розите, правил е свои проучвания като млад учител; разпитвал е, родословно дърво има някъде по книгите му, рисувано тогава… По-късно клонче от Диамандиевия род прехвърлило Балкана, пуснало корен по тия краища; земя са търсили, поминък — какво друго?… Един Диамандиев има описан в „Под игото“ на дядо Вазова: чорбаджи Юрдан — и той ще е от същото коренище… В съвета обаче удариха на камък: не можело име Диаманд, нямало го в поименните им списъци! Бе кой ги измисли тия списъци, защо се бъркате в живота на хората? Бъркаха се. И не отстъпиха. Съгласиха се на името Дамян, напомняло за Диаманд. Дрън-дрън… Година и нещо по-късно, като се роди Джими — за него разрешиха. Ама как? Като се обади лично Найден Стаевски, партийният началник… За Стаевски нямаше списъци, нямаше забрани и закони…

Зелената китка беше на плота, но ароматът й пълнеше ноздрите му. Той взе стрък, разтри го между пръстите си; листата бяха ситно назъбени, плътни и сякаш облени от зелен, лепнещ восък. И каква дива миризма излъчваха, замайваща, привличаща отдалеч! Нищо и никаква тревица, но и тя иска да бъде забелязана, да се открои всред безкрайното зелено царство от треви, цветя и бурен. „Малко цвете съм в полето, кича полския венец“, пееше някога на дечицата, насядали по чиновете в селското училище. Пееше и свиреше на цигулката — половинка от червено смърчово дърво; дечицата подхващаха, класната стая кънтеше, училището тръпнеше цялото с широко отворени прозорци, като живо същество с широко отворени очи от радост, от щастие… Дечицата, дечицата… Обичаше да гледа розовите им бузки, мокрите нослета, в отслабналите му уши още кънтяха чистите гласчета; мислеше си, че на стари години и в неговия двор ще се гонят внучета, ще се люлеят люлки, ще ечи от глъчка, от детски смях и плач. Но не стана. Джими и Росица кукуват сами в гнездото си комай десета година, Дами остана единак, къщата е празна и с пожълтели хартии по черчеветата, а лозата плаче цяла пролет след лозарската ножица с едри, бистри и хладни сълзи…

— Плачеш ли, тате?

Дами сложи кастрона с вряла вода, захарницата, целофанения пакет с бисквити. На пакета тичаха, боричкаха се, смееха се и плачеха от радост и щастие нарисувани дечица.

— Да плача ли?

— Страните ти мокри…

— Лозата капе, Даме, цяла пролет вече… Не зараства лесно порязаното.

Един ден пристигна Джими. Беше седмо число, старецът реши сам да иде до пощата за пенсията. Дълго се бръсна, облече най-новата си риза, изми с веро очилата си. „Ако се забавя подозрително, ще ме търсиш някъде под репея“, пошегува се, преди да тръгне. Миналото лято един съсед „от набора“ бе изчезнал внезапно, търсиха го навсякъде, от града дойде специализиран отряд на гражданската отбрана, където работеше синът му, преровиха с куки дъното на местния вир, но не откриха никакви следи. Няколко дни по-късно стадо юрдечки насочи следотърсачите към репея до пътната врата: друг път юрдечките бързаха да се скрият под широките листа на репеите, щом усетеха опасност, а сега стояха отстрани и само поглеждаха с по едно око към бурена и не смееха да пристъпят нататък; старецът беше там, на две крачки от двора си.

Докато чакаше баща си, Дами извади машината под лозата, но не бе изписал половин страница, когато видя аудито на Джими. Джими бе сам и не бързаше да влезе, оглеждаше къщата, оградата от циментови блокчета с надстройка от армирано стъкло в рамки от винкел, каквито се продаваха през шейсетте години. Петър Диамандиев обичаше красивото и не бе жалил пари за солидна и привличаща окото ограда още навремето.

— Само оградата сега струва четири-пет хиляди марки! — каза Джими, като дойде под лозата и подаде ръка на брат си.

— Ако има кой да ги даде — каза Дами. Разговорът им за стойността на селската къща, прекъсван на няколко пъти, отново се подхващаше.

— Бях забравил оградата — каза Джими. — Ако я включим към къщата и двора, това ще вдигне кредита с някой милион. Което не е за подценяване.

Той бе намерил банка, в която искаше да ипотекират селския имот, за да получи кредит за участие в търга за ЗАР, но това можеше да стане само с подписа на единствения собственик, баща им. И всякога, щом стигнеха дотук, настъпваше най-трудното: как да кажат на стария деликатно неприятната вест, която можеше да го срути. Дами настояваше да не бързат, Джими вече губеше търпение.

— Говорих с юриста, той е приятел с нотариуса, вадим пълномощно за нула време.

— Без неговия подпис?

— Знам, знам как ще реагираш, брадър, жестоко е, неморално и прочие, но аз повече не мога да отлагам! Времето ми е засечено и вече изтича!

— Тайни от такъв сорт не могат да се скрият — каза Дами. — Ще научи, рано или късно, и това ще го убие.

— Как ще научи?! Само двамата с теб ще знаем. Няма начин.

— Представи си един провал на сделката. Казвам условно. Експериментът се проваля, кредиторът идва един ден да си търси парите, обявява къщата за продан… И прочие, и прочие… не ми се мисли по апокалиптичния сценарий!

— Няма такъв сценарий. Не е възможен.

— Един финансов банкрут ще прати всичко на кино.

— Финансов банкрут не е възможен — повтори Джими. — В малка България. Големите сривове стават в империите на капитала, у нас няколко души държат положението и няма да допуснат провал — това съм го усетил, вярвай ми.

— Кои са тия „няколко“? Знаеш ли им имената?

— Имена не знам, мога само да се досещам. Помниш ли, когато стана първият скок на долара? По-миналата пролет. Чиста шахматна операция!… Няколко души теглят от банките пет милиарда български пари — едноседмичен кредит! Теглят го, да речем, във вторник. Доларът беше двайсет лева. Моментално се пускат на пазарите в София, Пловдив, Варна, Бургас и изкупуват всичките долари по чейнджовете. До събота доларът става трийсет! И изчезва от пазара. В понеделник почват да го пускат при новата цена. Във вторник връщат петте милиарда в банките и банкерите са спокойни: липсата на милиардите може и да не се е забелязала. Обаче печалбата от акцията е страхотна: най-малко три-четири милиарда!… За една седмица!

— Звучи убедително! — засмя се Дами.

— Не само звучи! Станало е! Обзалагам се, че така е станало.

— У нас?

— У нас, в нашата България. Защото тук е възможно да стане много по-лесно, отколкото в Япония.

— Но това е чудовищно, което разиграваш като модел! Излиза, че държавата е една голяма пирамида — най-голямата, — която в даден момент може да се срути.

— Правилно схващаш: най-голямата пирамида, брадър! И държавните фараони няма да позволят да се провалят публично, да стигнат до съда или бесилото. Затова не трябва да се изтърва сегашният момент на банковите кредити. Трябва да се вземат от воле, без да се мисли за последиците!

— Нали трябва да се връщат някой път — това не го разбирам! — По челото на Дами пробяга сянка, веселостта в погледа му също помръкна: в разсъжденията на брадъра имаше нещо авантюристично, налудничаво, безнравствено. По този път, рано или късно, се стигаше до затвора, до падане в пропастта.

— Големите крадци не ги съдят. Правило номер едно при капитализма втора употреба. За една кокошка ще лежиш в панделата, но за милиард съдебната система блокира. От главния прокурор до ченгето в квартала.

— Така е — кимна Дами. — Банкерът Моллов заяви по телевизията, че отказва да плаща данъци на „тая държава“. Във всяко нормално общество щяха да го арестуват още в студиото. На нашия не му се случи нищо. — Той замълча, забелязал зад армираните стъкла на оградата бавното придвижване на баща си. — Татко се прибира. Пред него — пълен пас!

— Естествено! — каза Джими, извади цигарите си и реши да запали, докато изчакваха стареца да дойде под лозата, но се сети, че той не обичаше пушачите, и прибра пакета и запалката.

Петър Диамандиев вървеше още изправен, но с малки крачки, като носеше за всеки случай и тънка тояжка от жилав дрян. В ръката с тояжката стискаше и прозрачната торбичка с покупки, които бе направил с новата пенсия.

— Не знаех, че имаме гостенин! — засмя се той и подаде малко тържествено пръсти за ръкуване с Джими. — Щях да взема нещо за почерпка, а сега нося само мезето: малко саздърмица — пенсионерска радост.

— За пенсията ли беше? — попита Джими, за да каже нещо.

— Нали сме свети седмочисленици! Братя и сестри от седмото число на месеца. Всеки месец се сбираме на преброяване. Да се видим с наборите, да се поразтъпчем…

— Да се пооплачете…

— Какво да се оплакваме? Че са ни ниски пенсиите? Аз пък им викам на колегите: не сте прави, правителството дава ниски пенсии, за да продължава животът ни. Ще ядем малко и диетично — това е тайната на дълголетието! Социалният министър, ако иска да намали пенсионерите, трябва да дигне пенсиите три пъти… Ама той не може да я разбере тая тънка сметка!…

Момчетата се засмяха на смешките му, но бързо се смълчаха, нещо друго бе ги събрало пред бащината къща, грижа някаква, която гасеше доброто настроение.

— Нещо тревожно да няма, а, Джими? Да не криете нещо?

— Всичко е окей, татко! Минавах по работа в района и се отбих да ви видя.

— Абе, окей… Братя да видиш на едно място, какво може да правят, освен да делят бащино наследство… Е, разделихте ли наследството на Гулденбург?

И присвил очи, за да докара образите им на фокус, без да слага очилата, Петър Диамандиев се засмя с тих, продължителен смях, в който не се долавяше радост, а само печелене на време за размисъл.

От половин час Луко Луков търсеше ловната чанта, сумката, и не можеше да я намери. Не беше сезон за ловуване, но смяташе да сложи вътре малко патрони за заек и глиган — след зимата дивечът огладняваше и слизаше по-близо до селищата под планината. Беше събота, малко след осем, всеки момент Джими можеше да свирне с клаксона и да го понесе към Кенар за днешната учебна стрелба. Никсън, дребният инженер, бе изработил вече няколко пушкала, ръчна направа, трябваше да ги прогонят, както казват военните, преди да ги отнесат на клиентите при Дунав — мост.

Чантата я нямаше в килера, нито в долапа, където държеше никелираната двуцевка, не я откри и в купа дрехи за пране, който бе почнал вече да издава лош дъх, като уста на ловно куче. А помнеше добре, че бе я дал на Павлина да я изпере — кога бе това? — в края на февруари или началото на март, когато ходи за патици в устието на Лом и донесе цяла торба с бърнета.

— Сумката се губи! — каза той, като надникна в спалнята. След рутинния сутрешен секссеанс Павлина отново спеше дълбоко и не го чу. Той реши да не я буди, върна се в коридора и с периферното си зрение съгледа един ремък в кръглия илюминатор на пералната машина. Изръмжа от яд: тази жена не можа да разбере, че от година чешмите на Каунци не работеха, водопроводът бе аварирал и нямаше кой да го поправи, а тя продължаваше да слага в пералнята мръсно пране! Измъкна сумката и я изнесе отвън да се проветри от тежката миризма на засъхналата кръв на бърнетата.

Вода нямаше от чешмите, добре, че кладенецът, копан още от дядо му, не беше затрупан, както направиха много каунчани със старите герани — понякога мързелът и немарливостта помагат.

Ачо навиваше въжето на чекръка и носеше пълната кофа до коритото на прасетата, мързеше го да я прелива в друга. Като го гледаше отдалече, Луко усети, че както не беше на кеф цялата сутрин, малко му трябва да иде и да опердаши циганина.

Въжето се влачеше по земята, докато циганинът връщаше обратно кофата в кладенеца, събираше мръсотия, която сетне отиваше във водата. Той се приближи до него и му се скара за мърлящината.

— Кво толкоз? — не разбираше Ачо.

— За такива като теб не ни щат в Шенген! — каза злобно Луко.

— Па вие сте много стока! — възрази циганинът.

Сигурно щеше да го опердаши, ако не бе се появила колата на Джими.

Чула клаксона, на прага се появи Павлина в широката бархетна риза на ситни незабравки.

— Викаш ли нещо?

— Виках, когато виках! — сопна се той. — Сега мене ме викат и поемам. А ти наблюдавай рома и го дръж изкъсо.

— Притрябвал ми е.

— Вчера заварих коритата сухи! Аз търча по бизнес, може да ме няма и десет дена, стоката трябва да е сита и напоена.

— Караш ли ми се?

— Не се карам, а казвам: циганин ли е, трябва да се държи изкъсо.

— Дръж си го, мен какво ме засяга… — каза Павлина миролюбиво.

Той взе сумката и ловната карабина, счупена на две и скатана в брезентовия калъф, допря бузата й с нос и седна отдясно на Джими. Час по-късно взеха и Ники от вилата в Кенар и като заобиколиха манастира, уловиха един изоставен асфалтов път от времето на оживения дърводобив. Минаваха покрай стари разтоварища на трупи, където изтляваха букови пънове със зелена растителност, поникнала в чворовете; покрай остатъци от телени въжета, гърчещи се като лиани между стволовете на буките; паркираха на някогашно обръщало за камиони с каменна софра, превзета вече от буйното обкръжение на тютюнево зелената горска папрат.

Луко остана при колата, а Джими и Николай прехвърлиха малка рътлина, зад която имаше глух дол, удобен за стрелбище. Закачиха книжните мишени с кабарчета по стволовете и отмериха три позиции — на шест, осем и дванайсет метра. Стреляха с двата модела — „Макаров“ и „Цървена застава“, и двата с деветмилиметрови патрони. Останаха доволни и от двата, само спускателният механизъм на заставата се нуждаеше от корекции. „Сърбинът е чопнал оттук-оттам, но не е догледал всичко — каза Ники. — Ембаргото го е спешило да бърза.“

После той извади внезапно металическа химикалка и я показа на Джими, като я подхвърляше леко на дланта си.

— Какво е туй? — вгледа се Джими отблизо, усетил, че в баналната вещ се крие изненада. — Джаджа някаква?

— Експериментален екземпляр! — каза Ники и като насочи химикалката встрани от мишените, произведе неочаквано силен гръм.

— Ай сиктир! — извика Джими от възхищение. — Ти ме разби!

Той знаеше за изобретението на един инженер от Пазарджик — газов пистолет във формата на ключодържател, който бе взел акъла на митничарите на летището в Ню Йорк, но не бе очаквал, че и Ники може да изработи нещо подобно и да не му каже досега. Беше проста хром — никелова тръбичка, побираща осеммилиметров газов патрон с капачка на другия край, която спокойно можеше да се закача на всеки джоб, без да събуди никакво подозрение, че се касае за оръжие. Оръжие, което от три-четири метра можеше да има фатални последици за всеки нападател.

— Страхотен си! — каза Джими и като прехвърли ръка през рамото на инженера, разтърси го невъздържано, буйно. — Колко парчета можеш да избичиш — ще ги коснем на молдованеца по петстотин марки!

Той бе намерил на Дунав — мост канал за износ на огнестрелно оръжие, който се ръководеше от търговец на спиртни напитки от Кишинев.

— Ще се споразумеем — засмя се Ники, доволен от похвалите. — Ако почерпиш нещо марково…

Джими моментално извади плоско тристаграмово стъкло с уиски „Бяло конче“.

— За теб — винаги, приятелю! — И като отвинти капачката, отля в нея за себе си, а бутилката даде на инженера.

В тази минута отвъд рида се чу гърмеж на ловна пушка.

— Шуреят ти стреля по гаргите! Нека се забавлява!

Луко наистина се забавляваше с двуцевката, седнал върху камара папрат, когато забеляза една птица да прелита между дърветата. Но не беше гарга. Заприлича му на фазан, но откъде фазан в планината? Най-вероятно бухал или ястреб, слязъл от скалите по билото. Сложи две гилзи със заешки сачми и стреля, както бе седнал, но птицата не падна, а се отдалечи навътре, като удряше с крила гладките кори на буките. Той се втурна след нея.

Изглежда, бе я засегнала някоя сачма още при първия изстрел, защото не й спореше в летенето. При третия гърмеж вече береше душа в папратта.

Луко се хвърли след нея и я докопа за крилото, измъкна я от гъстата сянка на светлото и видя, че беше див петел, глухар. Позна го по дебелата кожена вежда над окото, моравочервена като курвенски джуки, както бе му казал веднъж един ловджия от ловната дружинка на баща му. Той откъсна главата на глухара и подложи една празна гилза под струйката кръв. Изпи я на екс.

На втората гилза видя Джими да излиза от храстите.

— Кръвчицата му изпих! — извика Луко и му показа обезглавената птица.

Джими потръпна от погнуса.

— Какво е това, дивако?

— Див петел! Кеф! Кеф!

— Гнус ме е да те гледам, съвсем си вампирясал!

— Ще го подаря на Росица. Една сестричка си имам аз, защо да не й го подаря? Печен глухар на фурна — как ти звучи?

Джими се върна при Ники, да съберат мишените и подредят пистолетите в кожения сак. Инженерът бе пресушил бутилката до капка.

— Не видя какво правеше оня дебил — каза Джими. — Лочеше кръвта на един глухар! Направо ми се повдигна!… Да се чудиш откъде ги е научил тия гадости!

— Старият Луков нали е бил ловджия?

— Шеф на ловната дружинка открай време!

— Що се чудиш тогава? Кубадински си е носел кратунка на сафарито в Африка и с нея гребял кръвта на всяка убита антилопа!… Писаха го във вестниците.

— Мммм, отврат! — И Джими плю настрана в горския буренак.

Сигурно мина цял час, откакто Луков влезе в колата на Джими с такъмите за лов; ако бе забравил нещо, да се бе върнал пет пъти досега, но не се върна. Слънцето напичаше и скъсяваше сенките по двора, очакваше се горещ ден — две от прасетата отсега бяха предвидили къде ще е прохладно следобеда, в югозападния ъгъл на кочината, където се оттичаха водите от коритата; там си правеха удобни леговища, гнездиха се като кокошки в полог. Като ги гледаше, на Ачо му стана весело, а по слабините му тръгнаха сладостни тръпки от обилието на плът, бледорозова, окръглена и плуваща в ситост и блаженство.

Той изплакна ръце в кофата на герана, избърса ги в четината на алаброса, която бе порасла вече два пръста след последното стригане нула номер. Влезе при Павлина.

Павлина се гнездеше в своя полог на широката спалня, облегнала гръб на две възглавници, разкрачена в най-удобната поза, която разпределяше равномерно тежестта от набъбналия й корем.

— Положението е разкрачено! — извика Ачо, спомнил си един израз на надзирател от асфалтовата база в Тръмбеш. Влезе и превъртя ключа.

— Какво правиш бе, Ангеле! Не виждаш ли, че гледам! — разсърдено каза Павлина.

— Какво гледаш?

На екрана в ъгъла трептеше бетонена писта на летище и бял самолет се насочваше за кацане.

— „Евроком“ гледам. „Богат и красив“, двайсет и девети епизод. Сега тоя иде с частния си самолет и не знае какво го дебне…

— Бе мани го! — каза Ачо и клъвна с пръст дистанционното. Дънките се сгърчиха на пода, той измъкна голи крака, а бельо не носеше, откакто се запролети; Павлина също го избягваше заради ластика. Той се вмъкна под лекото одеяло от целволе…

Събуди се от къркоренето на собствените си черва, някъде към два. Съобщи, че умира от глад. Павлина изпържи саздърма с яйца и зелени лукови пера и всеки изяде своята половина от тигана, разделен по равно с върха на вилицата. После легнаха отново и се любиха, без да бързат, полегнали на ребро поради препълнените стомаси. И пак заспаха, и пак се събудиха, а на двора бе паднала вечерта, прасетата свиреха гладни на най-тънките си гласни струни: изглежда, техните сигнали бяха ги събудили.

— Ангеле, ставай! Кое време е навън!

Ромът премлясна като сукалче.

— Изчезвай!

— Изчезвам.

— Изчезваш, ама далдисваш наново! Ще ни завари оня вампир, кръвчицата ни ще излочи!

Прасетата вече губеха търпение, ще издънят някъде тарабите, помисли си тя, стана, обу портокаловите си бикини, които в здрача имаха канелен цвят, отиде в кочината и сипа две кофи сухи смески в коритата. Провери в съдовете за вода, лъщеше на дъната им, но до заранта щеше да стигне.

— Ангеле, не се шматкай, излизай!

Никакъв отговор.

Усещаше се подгизнала, лепкава, загреба с пластмасов панер от варела с дъждовна вода и като се съблече чевръсто, обля се до стената на къщата, където растеше дюлево дърво с гъста стена от подънки, добра преграда към лятната баня за външните погледи.

Обличаше се, когато видя фаровете на колата, която се насочваше към тяхната порта. „Мамка му циганска, какво се мотка още, та не излиза!“

Колата спря на пътя с незагасени светлини, тресна се врата, чу се гласът на Луко. „Изчезвай, нещастник, ще стане въргал, мамка ти!“

— Чао! — викаше Луко на пътя, после скрипнаха пантите на пътната порта, дворът потръпна от стъпките му.

— Ти ли си, Луко? Идеш ли си?

— Аз съм, Павка, прибирам се…

В тая минута прозорецът на спалнята издрънча, човек се хвърли оттам, с два-три скока взе разстоянието до герана, избрал посоката, която водеше най-пряко до двора на съседа.

— … ах му мамата! — извика Луко и смъкна от рамото си ловната сумка, захвърли всичко и скочи след бягащия, но се върна моментално, сетил се за пушката, измъкна я от калъфа и в движение я сглобяваше и пъхаше в цевта й патрон. Последва изстрел. Беглецът се катереше по дувара към съседния двор, прехвърли го, чу се нов гърмеж и след него викът на Ачо, избиващ на плач:

— Не стреляй, Луков, аз съм!

— Кво прай циганинът в къщи? — извика Луко, като се върна при Павлина.

— Питай го!

— Я виж видеото там ли е?

Но не дочака тя да иде, втурна се сам в спалнята и се увери, че видеото го нямаше на мястото му.

Павлина го откри до дувара — ромът не бе намерил сили да се прехвърли с него оттатък, бе го облегнал, да му служи за стъпало, и бе се прехвърлил, и сега лежеше и охкаше в тъмното — тя се уплаши, че може да умре от загуба на кръв, ако е улучен на лоши места.

— Дай нещо да светнем! — извика, но освен запалката Луко нямаше подръка друг източник на светлина.

— Ранен ли е мангалът? — каза той и като откри едно срутено място на дувара, мина оттатък и домъкна беглеца на ръце. Занесе го пред къщи, под светлината на външната крушка. Раненият стенеше с дива уплаха в погледа, по ризата на гърба му имаше петна от кръв.

— Ти си го убил бе, идиото! — проплака Павлина. — Кръвта му изтича!

— Нищо му няма!

— Ама ще го лежиш! Даваш ли си сметка, че ще го лежиш?

— Кво прай в къщата ми! Видео ще краде!

— Пали ифата!

— Сега ли?

— Ми остави го да умре пред къщи!

Той я погледна, докато размишляваше, каза й да се прибира и да внесе видеото; но съобрази, че не биваше да вдига тежко поради бременността, внесе го сам и го пусна, да провери дали е в изправност. В изправност беше.

Успокоен, излезе да направи маневра в двора и да натовари циганина; не забеляза, че Павлина стоеше в тъмната рамка на прозореца и го изпращаше с поглед, пълен с тревога и състрадание.

Джими бе купил микровълнова фурна за петстотин марки, той си падаше по елитните кухненски джаджи, но Роси си имаше едно наум: бързото печене е менте като всяка бърза работа! Едно е, казваше на компанията, да припърлиш бройлер за петнайсет минути в микрото, друго е да го задушиш в електрическата под алуминиево фолио, поливано от време на време с марината от краве масло, къри и тъмна бира… „Защо бобът в дядовото пръстено гърне добива неповторима сладост? — питаше тя и след малка пауза поднасяше отговора: — Защото къкри половин ден на огнището, затова!… Швейцарците, ония с лъскавите съдове с тежките дъна, са изградили концепцията си точно на къкренето. Никакви специални сплави и суперстомани — само къкрене на бавен огън!“

— Бе ти заслужаваш диплома по реторика! — похвали я Ники, вече пийнал няколко чашки гроздова, докато очакваха печеното.

— Никсън, кротко! — погледна го Стела. Напомнянето за нейната университетска специалност не й бе приятно.

— Е, какво съм казал толкова? — каза той за упрека й, а задето го наричаше с името на бившия американски президент, не възрази — вече бе свикнал. — Казах само, че е убедителна.

— Не в тоя контекст! — поясни Стела. — Реториката, е наука от висшите сфери на духа — Сократ, Платон, — не смъквай възвишеното до дъното на цептера!

— Страхотна си! — възхити й се Джими, издебнал мига, когато Росица бе минала в кухнята и не можеше да го чуе.

Най-сетне домакинята се появи с тавата, където цвъртеше опеченият глухар, подаръкът на Луко Луков. В хола се втурна завихрена вълна от миризма на цвъртящо месо и екзотични подправки, която предизвика спазъм на сетивата и събра погледите върху лакомството — златисто — огнено островче сред парещо море от сос и пресни картофки. Околният свят престана да съществува, за да се завърне подир малко, след тоста на Роси.

— Да е живо и здраво братчето ми, че отдавна бях забравила вкуса на дивия петел!

— Твоето братче е натурален див петел! — каза Джими, но не се разбра това шега ли бе или заяждане.

— Моля?

— Дивак, меко казано!

— Но ядеш от дивеча му… Каква неблагодарност! — каза Роси.

— Едното няма връзка с другото.

Препирнята отиваше към усложняване и Стела трябваше да се намеси.

— Какво става тук? Да няма екшън някакъв?

— Джими приказва, както винаги, без да мисли. Приказвам, защото има за какво! Не съм го измислил, от полицията имам точни данни…

— Данни! Глупости…

— Да убиеш човек не са глупости.

— Не го е убил, а само го е засегнал… — Роси търсеше най-невинните думи за стрелба по човек. — Една-две сачми са го засегнали, ще му мине.

— За две сачми няма да те държат в интензивното. В момента улученият лежи в интензивното; това е истината.

— Но за кого говорите, нищо не се разбира!

Наложи се да пояснят в подробности случката с циганина, станала в двора на Луко Луков.

— Стрелба по крадец… — Версията на сестрата. — Влязъл да му краде видеото и брат ми го засича в момента, опитал се да го залови, после му гръмнал и това е всичко…

— Само че го улучил смъртоносно! И не се знае дали ще оживее.

— Ще оживее! Циганинът има девет души. Като котките.

— Не бъди толкова сигурна. Ако умре, ще го лежи.

— В Америка това се признава за самоотбрана: нападнал те е в къщата ти, имаш право да се отбраняваш; в това отношение американците са прави.

— Е, най-сетне! — Смехът на Джими преливаше от ирония. — Най-сетне Росица Лукова призна американската демокрация! Дайте да го отбележим някъде, черно на бяло!

— Което е разумно, винаги съм го признавала! А ти не се пиши толкова тъмносин, знам те какъв беше преди десети.

— Какъв? — Смехът на Джими се изтегляше от лицето му.

— И ти имаше червена книжка.

— На партиец! Има голяма разлика между партиец и комунист. Баща ти беше от втория вид.

— Като е бил, да не е пил кръв!

— Пил е! И брат ти пие като него… Ники, кажи как го видяхме да пие кръв!… Кажи бе, Ники! Пфу! Още ми е гнусно, като…

— Видяхме, вярно е — потвърди Ники. — Откъсна главата на глухара и пи от кръвта му.

— Защото няма далак. И няма кой да му произвежда червени кръвни телца. — Аргументът на Роси беше железен, никой не можеше да му възрази. Тя изгледа компанията тържествуващо, наля си от бялото вино и пресуши чашата на един дъх. Тогава забеляза, че Стела едва бе докоснала месото в чинията си. — Душа, защо не ядеш? Не ти ли харесва?

— Чакам да свърши дискусията — каза Стела.

— Стела не обича всичко, което има пера и се скубе — каза Ники с надебелял език. — Тя дере кожата на бройлера, защото съдържа холестерин.

— Та това е най-сладкото — препечена кожичка, аз умирам за кожа! — възкликна Роси.

— И аз — каза Ники. — По това си приличаме с теб, защото обичаме препечена кожа от глухар или бройлер!

— Никсън, ти върза кънките! Да ставаме да си ходим, утре те чака бачкане.

— Ние с Росето обичаме… — подхвана отново Ники натрапчивата си мисъл, но тоя път и Роси го прекъсна; тя се боеше, че инженерът, повлечен от стихията на алкохолното бръщолевене, може да изтърси нещо за тайната им връзка.

— Кротувай, кумец, разбрахме вече кой какво обича!

Внезапно се смълчаха — отвън се чу стрелба от пистолет, два изстрела, сетне още един, а като ехо някъде отвъд панелните блокове последва къс автоматичен откос.

— „Макаров“ срещу „Калашников“ — каза Джими с тон на специалист от оръжейната промишленост. — Станахме втора Босна.

Стела и Ники се готвеха да си вървят, домакинята настояваше да останат, има места за спане, пък и навънка, нали чуват — мафиоти разни стрелят на поразия.

— Мафията не е опасна за обикновените граждани — каза Стела. — Господ пази лудите и пияните.

Никсън се олюляваше до нея вече с напълно блокирал език. И като не можа да каже нещо смислено, само кривеше лице в опит за усмивка и сочеше с пръст ту Стела, ту себе си…

Навън нямаше улично осветление, но светеше пълната луна и можеха да крачат спокойно в пространството между блоковете на квартала. Нямаше движение, нито имаше следа от стрелбата, която бяха чули преди малко. Когато излязоха зад един ъгъл, откъдето се откриваше полето, видяха в подножието на ниския тъмен хълм да гори огън и да се мяркат хора, осветени от фаровете на автомобил. Там бе вилната зона на Стари хан и няколко частни ферми за овце и прасета, които от време на време лумваха в пожари, предизвикани от неустановени източници. Вероятно автомобилът бе пожарната кола, профучала с пукотевица през града, а някой откачен стрелец бе искал да привлече гражданите за участие в гасенето на огъня, но резултат от тревожните призиви не бе последвал. Блоковете спяха среднощен сън и само тук-там зад някой прозорец трептеше луминесцентното сияние на някой още неизключен телевизионен екран.

Блокът им бе на пет етажа и без асансьор, за икономии, и трябваше да мъкне Ники до най-горната площадка, отпуснат и натежал, от време на време поемащ силно въздух, сякаш заспиваше прав. „Детенце, не заспивай! — говореше му Стела като на непослушно дете. — Още малко, още две площадки, още една-едничка и ще те сложа да нанкаш, мамин сладък, хубавец.“ Най-сетне го завлече на леглото, разсъблече го, той вече хъркаше, тя го обърна на едната му страна, за да притихне. Притихна до него. Ръцете й още тръпнеха от тоя чувал с картофи. Добре, че все пак е малогабаритен, можеше да се натресе на някой трикрил гардероб, мечтата на всяко момиче. Никсън — малогабаритната находка. Спрял да расте през пубертета, стопиран пубер, дано да не излезе накрая э оборотное… Този Евстати, послушникът от манастира, постоянно я разпитва за него, женската й интуиция се изправя на нокти, като заговорят: кой си всъщност ти, сър Евстати, какво търсиш сред монасите, в тази западнала икономически обител, да не излезеш някоя дублетна форма? Разкарай се с тая зехтинена физиономия; вярно ли е, че в манастира готвите само със зехтин, шарлаган, както го пише в класиката? Уж сте бедни като манастирски мишки, а имате мангизи за зехтин, как го правите това бе, Евстати?… Той се подхилваше насреща й — пембени устни, леко извърнати като на риба, а очите му — две кафяви маслини, но като че гледат през нея, не са очите на сваляч. Веднъж, на излизане от Веса Марковска, той я покани на кафе и тя го попита направо: „Сваляш ли ме, Евстати?“ Истинският сваляч при подобен директен въпрос се черви и гъне като заловен в небрано лозе. Евстати не трепна, каза само: „Не введи нас в изкушение, сестричке!“… С цитат се измъкна, като всички хитреци, които за всеки неудобен момент си имат клишето — спасителен пояс. Евстати, шарлаганеният… Шарлатанин, изглежда, оттам води началото си: зехтинен, мазен, изплъзващ се… Тя се зарадва на малкото си откритие; винаги изпитваше удоволствие от втренчването в думата, любопитно й бе да търси корена й в долните езикови пластове; цяло криминале е да изчегърташ, като археолог, налепите на времето, докато се добереш до най-първия смисъл… Но на кого да го разправяш това, кой ще те разбере? Как се бе отдалечила неусетно от ранната си, най-първа увлеченост по етимологията, накъде бе завил животът й по-нататък; какво правеше сега в тоя Стари хан, на този пети етаж в панелната кутия, залепила гръб до едно трийсетгодишно същество, в момента плуващо блажено в своя призрачен алкохолен антисвят?

Опаковката лексотан бе наблизо, нямаше нужда да пали лампа, луната светеше услужливо и с чувство за вина — тези безсъния са нейна работа! Луната, причинителката на приливите и отливите, на люшкането напред-назад. Илюзия е спиралата на прогреса все нагоре, уж всяка извивка с една степен по-нагоре от предишната. Вятър! Всичко е само люшкане напред-назад, оттук дотам, от ляво до дясно; само подем и срив; иди ми — дойди ми…

Нощта течеше тихо над плоските покриви, долу лаеха бездомните кучета, но дотук идеше повече ехото от гласовете им. Долетя от далечния хоризонт и бръмченето на пожарникарската кола; прибираше се. Утре стопаните на изгорялата мандра щяха да крачат из топлата черна пепел, сковани от безсилие: бяха отлепили колесник от пистата и отново заораване в пръстта; ще има ли истински полет някога, чисто небе и кристално бистър въздух за дишане?… Небе бездънно синьо и бели облачета тук-там и между тях лети нейният самолет с четвъртити стени, нейната летяща къща, която се появяваше само в сънищата й; появи се най-сетне: значи спеше!

На заранта Ники трябваше да се връща в Кенар, в своята тайна печатница за мангизи. От работата му досега имаше вече нещо налице: Джими бе успял да пласира пищовите по молдованския канал, снощи се разплати и направи нова поръчка. Най-сетне младоженците да видят някой лев, да забравят за безпаричието, този постоянен член на всяко българско семейство!

Докато инженерът още се излежаваше, Стела стана, включи котлон, забърка брашно с бакпулвер и кисело мляко и направи бухти; знаеше, че миризмата ще го разсъни окончателно.

— Ставай, драги ми господине! И шейхът на Кувейт не е кусвал такава закуска!

Подсъзнанието й само избута шейха на езика й. Е, не са чак от неговата категория, но и стотинките вече няма да броят както досега, поне за известно време! Ако всичко върви без усложнения, до есента ще съберат парите за самолетните билети и ще излетят нанякъде, без да чакат повече „зелената карта“. Ще отпътуват с редовни паспорти, на родно летище, изпратени от близки и приятели, ще им помахат от стълбичката на самолета със самочувствието на бели хора. Накъде? Канада, ЮАР, Брега на слоновата кост… Това са подробности! В Австралия, казват, семейните двойки били предпочитани пред бекярите, приемали ги с предимство и с помощта на фондовете до шест месеца успявали да си стъпят в обувките!…

— Мистър Никсън, не заспивай вторично! Вълшебната фреза в Кенар те очаква!

Мистърът отлепи клепачи; тя беше докоснала като при акупунктура някаква чувствителна точка в сетивата му и той прошава. Фрезата — може би бе почнало вече да му дотяга скритото занимание в планинската пустош?

— Май че фрезата почва да ти писва? Виждам, виждам!

— Ставаш за екстрасенс — промърмори Ники.

— Имам трето око. И знам, че ти е кофти в оная дупка, но нямаме избор, дарлинг! Без мангизите сме заникъде.

— А панделата? Рано или късно панделата не ми мърда.

— Естествено. Като на всеки фалшификатор, прецакал закона. — Стела се засмя. — Обаче вероятността да те гепят, в настоящия исторически момент, е близо до нулата. Намираме се в „голямото междучасие“, за което съм ти светвала и друг път; моята успокояваща версия.

Според версията й при смяната на системите настъпва голямото междучасие в държавата. Паднали са всякакви забрани, а което не е забранено, е позволено. Правораздавателните органи са ошашавени до колапс. Кого да преследват по-напред — едрите престъпници, които изнесоха народното богатство, или неорганизираната самодейност? Предпочитат най-лесното: никого! На Чаушеску му намерили двеста милиона в швейцарска банка! Намерили, защото ги търсили. На нашия човек от Правец не му намират нищо, защото не се занимават с него — изоставен страда, горкият, във вила за милиони, охранявана от неизвестни доброжелатели!… Ало, другари и господа! В кой век живеем и в коя държава? Не се чудете тогава защо българинът е възседнал куфара си и гони сияйните върхове на капитализма — довчера гонеше съответните на комунизма…

— Пак излетя нанякъде!…

— Пардон, дадох само примери за безнаказаност. През историческото междучасие. Можеш да си бачкаш спокойно на фрезата, нищо няма да ти се случи. Дори и да ти се случи — тя допи последната глътка от кафето, облиза устната си, обмисляйки варианта за провал, — дори и да ти се случи инфекция, дотогава ще си натрупал парите за гаранцията… Това ти го казвам в заключение на моята пледоария!… Абе, мамка му и шанс, трябваше да запиша право — мислех го по едно време, — сега щях да съм богат, добре корумпиран магистрат и щях да поема безплатно защитата ти!

— А не да продаваш фризери! — подметна Ники, за да влезе в нейния тон.

Тя грабна чантата си и в движение прокара гребена в косите си — бе дошло време да отива при фризерите.

Ники остана цял час след нея; дояде бухтите и почна да се бръсне, но спряха водата; резервният леген в тоалетната му се видя гаден, затова довърши тоалета си, като се изми с половинка бира, останала кой знае откога; през целия ден щеше да го придружава полъхът на бирените дрожди. Тъкмо се приготви да излиза, навън притъмня, изви се буря и съвсем наблизо тресна гръм, който включи алармените инсталации на колите от квартала. Дъждът бе кратък, в края на май такива дъждове от самотни облаци, слезли от планината, често ръсеха Стари хан. Скоро отмина, но писукането на колите още дълго се носеше между блоковете. Тези звуци, измислени да създават тревога, подсилиха тягостното състояние на инженера. Беше му кофти още от вечерта, когато Джими му даде пачката с парите, не му я даде, а я подхвърли пред него — в този жест имаше като че пренебрежение и лека подигравка: „На, Едисон, живей!“ И не сметна за необходимо да даде някакви допълнителни детайли, като на съдружник: как е станала сделката, какво е казал оня за стоката, в края на краищата и фалшификаторът е човек, и той иска да чуе добра дума за произведението си! Не! Граби мангизите и да те няма!… Сякаш ти хвърля нещо в паничката… Или те бърка с пеперудките на Дунав — мост: ти да му снасяш валута в зелено, а той, босът, да си пие уискито в „The Blue Cafe“. Да, ама не!… И в знак на протест той се напи.

Трябваше да тръгва. След дъжда изведнъж стана топло, от покривите се вдигаше пара, по корнизите плюш яха с криле гълъби — сушаха перата си. Беше му мъчително да диша изпаренията, като дете страдаше от спастичен бронхит, знаеше, че ако не откаже цигарите и ако доживее до средната възраст, ще бъде завършен астматик. Непрекъснато се отказваше и пропушваше наново. Откри в барчето при бутилките пакет „Виктори“ с две цигари: от запасите на Стела; погледна и за някоя заблудена бира, но нямаше. А цяла заран му се пиеше, след като се изми след бръсненето с оная топла конска течност, по липса на друга. Май че е добре да завърти трабанта и да хвърли два кашона „Болярка“ от заведението на Роси. Или по-добре тя да му донесе на вилата, не биваше много да се мярка из града, тъкмо староханските наблюдателки на градския лайф са загубили дирите му от известно време… От тия съображения не искаше да се обади и на Веса Марковска; следобед при нея щеше да бъде на английски урок Евстати от манастира, можеше да го изчака и заедно да се изтеглят с трабанта към планината. Нищо, ще го намери в светата обител, ще направи една разходка нататък, когато го стегне шапката…

Трабантът бе сред боклуците пред входа на блока, сам той гедермански боклук от ерата на реалсоциализма. Нарочно не го миеше, както правеха и всички притежатели на моторни превозни средства, за заблуда и отклоняване на автоапашите. Но вътрешните му органи и системи работеха безупречно, регулирани от ръката на специалиста по фина механика. Преди да отключи, погледна по навик ауспуха; не беше запушен. Местните идиотчета преди години бяха си измислили интересно занимание: редовно запушваха ауспусите на паркиралите коли с хартии, парцали или кал и наблюдаваха отдалече поведението на шофьорите от гасненето на двигателя. Подобна идиотска атракция имаше и по ключалките на вратите — там материалът за запушване беше размекнато топче дъвка. Но всичко това бе преди години, когато все още имаше малки деца по дворовете, а дъвките бяха евтини. Сега ауспухът бе кух, моторът работеше нормално и като превъртя колела, пластмасовата таратайка залъкатуши между локвите на Стари хан, докато излезе на пътя за Кенар.

— И сега наближаваме до най-интересното място — рече Петър Диамандиев, докато Дами сменяше касетите с магнитната лента. — Само че не бързай да включваш, трябва да обсъдим случката, може да решим, че не е за разправяне…

— Автоцензура, искаш да кажеш? — подхвърли синът.

— Бе не е цензура, ма да не се получи нещо калпаво… Никой не е казал дума по тоя въпрос, аз ли трябва да съм първият? От морална гледна точка, искам да кажа… Предателско пада някак си.

— Говорили сме неведнъж: кажи го, както е било, без да си кривиш душата; не е речено, че ще го разгласим. Нека да го имаме автентично — това има стойност, всичко друго е ала-бала.

— Не съм го казвал на никого, Даме! Само майка ти го знаеше, с нея го споделих, като се върнах, и цяла нощ не можахме да мигнем, за малко да откачим до заранта, да се побъркаме… Не бяха малко пари — пет милиона, на ония пари…

— Чакай, почни подред, отдалече.

— И на Джими не трябва да казваме. — Старецът сниши глас. — Ще ме изяде с парцалите. Знам го Джими. Той изобщо не разбра тогава, не му казахме с майка ти. Ти пък беше по София… Значи по едно време отивам на помпата, подлагам глава — дими, фанара вдига; как не ме тресна някой инфаркт или инсулт, още ми е необяснимо!

— Сега се успокой, спомни си кой те повика, кога беше…

— Сега съм спокоен, ама тогава… То и времето беше такова тогава, усещаше се, че нещо ще стане, вече никой не се криеше, открито се приказваше за промяна; перестройка, откакто дойде Горбачов. На едно събрание — то и събрания, партийни, не ставаха от доста време, викам веднъж на партийния, чичо ти Теньо, знаеш го: бе няма ли да ни събереш, да обсъдим ситуацията? „Да си иде бай Тодор, па тогава!“ Знаеше се, че си отива, искам да кажа, само той се правеше на разсеян и на непукист, да се изразя хулигански. Излиза в НДК — то пред профсъюзите и се подхилва: перестройката ний сме я били минали преди Горбачов, отишли сме много напред, сега трябвало да се спрем и да го изчакаме… Нагъл като правешки циганин!… Както и да е. Никога не съм го обичал; за мен той си беше един прост човек и такъв си остана. Нищо, че живя цял живот по дворци и резиденции… Виждал съм го само веднъж, ей от такова разстояние, като до тебе. В Търново, на едно съвещание по културата. Напекло едно слънце, пък той с каскет и му стана горещо, бутна каскета назад и не го свали, ами го бутна назад, без да гледа къде ще падне зад гърба му. Ама не падна: човек стоеше зад него, присегна се и прибра каскета! Абе, отработено положение! Кой може да го направи туй — да си пернеш каскета и да не гледаш къде ще падне? Само един прост човек, туй е моето умозаключение.

Петър Диамандиев замълча, загледан пред себе си, с поглед, който не виждаше мраморния плот, табличката с чашата за чай и чинийката с бисквити, нито апарата, който продължаваше безшумно да размотава ролките си. Измина доста време, Дами не се помръдваше, за да не смути виденията му, изчака го сам да реши кога да продължи.

— Прост ли, прост ли? — Старецът свъси прошарени вежди, сякаш спореше с някого. — Ние си го мислехме за прост, но той излезе сух накрая, какво ще рече туй? Ще рече, че не е бил прост и загубен. Докато се подхилваше в НДК — то, свикал хората си, дал им по един чек и паспорт за целия свят: вървете и се оправяйте, корабът се проби и потъва!… Туй го знам с положителност, защото и аз самият можех да взема чека, лично Стаевски ми рече — затвори вратата и ми рече: „Бай Петре, партията прецени, че си достоен и тъй нататък“… Мога да ти цитирам думите му, мо та мо, помня ги; такива думи не се забравят и при най-люта склероза.

— Как те повика Стаевски, по телефона или прати човек?

— Шофьорът му пристигна, караше японска кола, бяха заменили волгите с японски мазди. „Другарят Стаевски нареди да те заведа при него, важно било.“ Стаевски, ти го знаеш, съм го учил до края на прогимназията, будно момче беше, на състезания съм го пращал, околийски, по шах; пръв донесе медала ГТО — готов за труд и отбрана. И ме обичаше, слушаше ме, викаше ми „другарю директор“, после почна „бай Петре“. Той ми издейства званието „заслужил учител“, като го направиха на градския комитет, нищо лошо не мога да кажа, така беше. Ако няма кой да те сложи в списъка, ония горе откъде да те знаят заслужил ли си, прослужил ли си; така беше. Найден Стаевски, кой го знае и него къде е по света; при сина си, казват, бил, синът му завърши „Международни отношения“ и взе дъщерята на Бутански, председател на окръжния народен; посланик някъде трябва да е, консул…

— Найден Стаевски, помня, и за включването в блока се обади, имаше усложнения някакви?

— Големи. Не разрешаваха два апартамента на плоча, но като се обади Найчо, къде ще идат: тогава партията каквото кажеше, смей да й излезеш насреща! Твоите прасета, откраднатите, ако беше тогава, за двайсет и четири, не, за дванайсет часа щяха да бъдат открити, щом партията удари по масата; така е думата де… И тогава се крадеше, кога не се е крало? Какво казва Бисмарк за племето, още миналия век: конекрадците от Долния Дунав… Сега правнуците от Долния Дунав крадат коли, по липса на коне… Отплеснах се.

— Стигнахме до шофьора на Стаевски…

— „Влизай в колата — вика шофьорът, — наредено ми е и прочие.“ Пък майка ти ме гледа и по лицето й минават вълни: бяла, сива, червена; много притеснителна беше, горката, нищо не казва, ама на гледците й изписано: за добро ли те вика или за лошо?… Спокойно, казвам, Найчо няма да трака служебна кола за нещо лошо и незначително. И тръгвам. По пътя опипвам отдалеч ситуацията, задавам отвлечени въпроси на момчето, но то се гъне, не казва. И да знае, казали са му да пази партийната тайна; те подписват и декларация при постъпване, като в милицията: доживотна. От такъв човек не чакай да седне пред твоя апарат и да ти разправя преживелиците си. Затуй нямаме като по другите държави записки на шофьора на еди-кой си или дневник някакъв, страхът ги парализира още като сложат подписа си и — край, губят си паметта като след катастрофа; амнезия се казва, да не дава Господ! По-лошо от склероза… Та задавам си аз въпроси, но момчето няма желание за диалог, прави се, че не знае нищо. По-сетне се разбра, че не се правело, наистина не му било казано нищо по въпроса. Шофьор е все пак, друга социална група, по-нисш персонал от партийната стълба; перестройката не се отнасяла за техническия персонал. Обаче аз не се водех към техническия персонал, аз бях в друг списък. И още като влязох при Стаевски, той нареди никой да не ни безпокои и пусна радиото — вземаше мерки да не ни подслушват. И почна направо, без кафета и коняци, както правеше друг път: явно му беше напечено. „Извиках те, бай Петре, по една задача, която иска светкавично решение: може да я решим още сега или най-късно до утре по това време.“ — „Бре, Найчо, режи изкъсо, че ще дигна кръвното от твоите загадки!“ Той измъкна от бюрото найлон, а в найлона — надиплени пачки двайсетачки, ей толкова дебели, до ръба на каничката. „Тук са пет милиона, вземаш ги, без да задаваш въпроси, твои са от тоя момент и кончено дело!“ По-късно разбрах, че ако някой кажел: къде да сложа подпис, или нещо от тоя род, магията се разваляла: „Извинявай, станала е грешка, как ти беше името? Не се отнася за теб!“ — и прочие и многоточие… А пък на мен направо ми се схвана челюстта, не мога да я отворя, само мигам на парцали — бре, ще ме тресне някой инфаркт или инсулт! Взе Найден шише швепс, наля ми да пийна, отведе ме до вратата и вика: „Утре по това време ще пратя шофьора да те доведе, помислете дотогава вкъщи, утре чакам отговора ти!“ — „Бре, Найчо, туй са много пари!“ — „Много за душманите, бай Петре!“ — „Какво да ги правя, нямам идея?“ — „Търговийка завърти, имоти купи, изяжте ги с бабата, ако можете — твои са, партията смята, че си достоен да вземеш участие в първоначалното натрупване. Точка. Край.“ И прибра найлона с бързината на фокусника Мистър Сенко… На другия ден се качих на рейса… Не, преди туй — нощта! Кошмарна нощ. Двамата с майка ти направо щяхме да откачим. Да ги вземем? Да ги откажем?… Какви са тия пари и защо на мен? Аз съм прост даскал. Бил съм директор, вярно, на прогимназията, ама тя почна да запада по липса на ученици и я закрихме накрая. Не по моя вина, исторически неизбежно. Градуил западна от остаряване на местното население, явлението е повсеместно, не само при нас. „Не си виновен — вика Русана, майка ти, — хората не те упрекват; ако те упрекваха, нямаше да те викат в комитета…“ — „Шт, тихо! — правя й знаци. — Само ти знаеш, че са ме викали. И за какво. И на момчетата не трябва да казваме. Хайде, Дами го няма, но Джимито да не разбере, че от малко си пада по паричките, ще рече: «Вземи ги, тате, да не си луд да ги отказваш!»… Не, Русано, отказвам ги! Вземам рейса още в шест, няма да чакам японската кола. И ще му кажа, че не е за мен на тия години да ставам търговец или капиталист някакъв, капитал ми не трябва. Цял живот ни учеха, че капиталът е потосмукач на народите; цял живот и аз съм учил учениците да стават гробокопачи на капитала, сега какво? Той се оказва жив и здрав, аз ли да скачам в изкопаното?“ — „Мълчи, Петре, не предизвиквай съдбата — дума майка ти, — ще си докараш някой инфаркт, няма да издържи сърцето ти.“ И вярно: после доктор Атанасов бая се чуди: „Ти си изкарал микроинфаркт, за малко да ти се пръсне аортата; трябва нещо да си преживял?“ Не му казах. Как да му кажа? Никой не приказва по тоя въпрос, ако си забелязал, заглъхна всичко — все едно, че не го е имало Стаевски, градския комитет на мраморния площад; площадът стои, ама в комитета сега е пълно с фирми, щанд за конфекция има, некролози печатат на принтер… Както и да е. Не заспахме до заранта. Главата ми — като тъпан: дум-дум, чувам си пулса, по някое време от носа ми закапа кръв, капиляр се пукна и по-добре, че в носа, можеше да е в мозъка; бушонът те е спасил, вика после Атанасов, докторът. Посред нощ излизам на помпата, не бях я зазимил още, подлагам се на струята, дигам фенера като бойлер малко преди да се взриви; миг незабравим. „Русано, ами ако това е нашият звезден миг в живота; всеки човек, казват, през живота си имал един-единствен миг на късмет, когато птицата на щастието каца на рамото му; ако най-подир е кацнала и на нашето рамо, да я оставим ли да изплющи с криле и да отлети веднъж и завинаги?“ — „Не знам, Петре, чувала съм за такваз птица, ама не мога да знам дали е възможна, ти по знаеш; туй, което зная с простия си акъл, е, че имаме две момчета и че бяхме им отворили спестовни книжки още като се родиха, а после всичките им парички ги глътна блокът и сега нямат книжки, ни лев бели пари за черни дни, и трябваше да питаш Стаевски на влог можеш ли да ги туриш и ако можеш, ги тури.“ — „Не, Русано, не! Никъде няма да ги туря, не мъчени пари, от дядо ми съм чувал, са грозни пари, отровни пари, мъка ще дочакаш някой ден от тях, добро няма да видиш. Не! Не!“ На заранта слизам от рейса, пия едно кафе до мраморния площад, там правят еспресо с италианска машина; пия, но не му усещам ни вкуса, ни аромата, горчеше като виетнамското. И съм застанал пред един джам — витрина, насреща се бялнал мраморът, още е рано и никой не се мярка по него, само гълъби, дето мътят горе при часовниковия механизъм. По едно време дойде колата, докара Найден Стаевски; той ме не види, че съм зад джама, но аз го проследих стъпка по стъпка. И — през площада, по него, по него, той влиза в кабинета, още си сваля пардесюто, аз отварям вратата, подавам глава и викам, та цял се треса: „Не! Не! Не, Найчо, чуваш ли?“… Тряс вратата, затварям, изтеглям се назад, навън съм вече, на площадката, и усещам как се свлича товар от раменете ми, как ми олеква, криле ми растат, ще полетя нагоре, над мраморния площад, високо към часовниковия механизъм…