Дунав мост

5. „Все на нас ли, Господи?“

Жоро Евтимов им четеше от изрезка във вестник за един вестникарски магнат, който издавал в продължение на година всяко ново заглавие само в един екземпляр: прочитал го, вземал си бележки и нареждал наборът да бъде разпилян. „Така се прави журналистика! — казваше радиобосът. — Тренираш на сухо, докато дойдеш във форма, и стъпваш на пазара напълно изряден! Това се нарича про-фесио-нализъм! Ясен ли съм?“

Беше сформирал вече два леки екипа и всеки ден ги лашкаше по разни обекти, после седяха пред монитора и обсъждаха заснетия материал. Амбицията му за местен телевизионен център не бе по-малка от тази на въпросния магнат, само средствата бяха мизерни, поради което всеки член на екипите тренираше да може да върши работата и на всички останали: операторът да бъде монтажист на пулт, монтажистката да води интервюта, момчетата на блендите и акумулатора — да разбират и от музикално оформление.

— Тая заран бе извикал екипа на Стела, в който влизаха още двама — операторът Ради Боб(чев) и едно техниче, на което викаше Блаже, защото бе съкратено от фабриката за блажни бои и лакове. Пиха кафе на масата на Евтимов в „Приста“, мобифонът прекъсна планьорката на два пъти, накрая босът ги отпрати към обекта с традиционната си шега:

— Камерата е налице, слагате чисто бельо и тръгвате на лов за сензации!

Интимната част на облеклото според неговата концепция била нужна на теле журналиста, за да бъде в изправност, ако обектът отсреща пусне по някое време ръка…

Днешният обект всъщност се оказаха няколко субекта от софийски клуб за бънджи — скокове от мостове с ластици. Бяха разтягали вече ластиците си по виадуктите на Витиня, на дъговия мост в Търново, сега бяха се насочили към Дунав — мост.

Срещнаха се на Колелото, под тръстиковия навес на „Далас“; бяха четирима млади мъже, около трийсетте, подстригани като борчета, само водачът им имаше дълга грива, прибрана на тила с ластичен пръстен. Куп ластици се виждаха и до задното стъкло на бусчето, с което пътуваха, а сега бяха паркирали почти до масата, на която пиеха кафе; ластиците вътре, разбира се, бяха дебели, черни и ръбести и само по химическия си състав напомняха за пръстенчето на бънджи — вожда.

В ранния преди обед две компаньонки вече бяха заели позиция в дъното на навеса и момчетата от групата се занасяха с тях, което още повече разваляше настроението на вожда: той бе получил отказ от граничните началници за всякакви мероприятия по Моста, което поставяше под заплаха широко разгласената атракция със скоковете с ластици.

— Кво че му стане на мосто? — питаше той с шопски акцент. — Че го повредиме с тия гуми?… Ега си чепико!… Ако е въпрос, ние сме рипали от най-високия виадукт на Балканите, сто и трийсет метра, без парапета!

— Витиня имате предвид? — попита Стела, за да се намеси в темата.

— Естествено! Витиня е височина, това тук кво е — манджа с праз! Само името му големо — Дунав — мост! Требвало тапия от генералния щаб! Ега си чепиците!

„Чепици“ той наричаше униформените лица, които не му позволяваха да се приближи до Моста, камо ли да се катери по парапета и да рипа оттам.

— Имам един познат митничар — каза Стела в опит да се намери изход от задънената улица. — Да опитаме с неговите връзки с офицерите да направим нещо. Само дано е на смяна!

Потърсиха Данмарк с мобифона на бънджи — вожда: на смяна беше и тя веднага замина при него, а двата екипа — нейният с камерата и бънджитата — останаха да я чакат в кафето.

Данмарк току-що бе заловил ирански тир с нелегални гастарбайтери от Шри Ланка, скрити зад контейнери и кашони; тирът зееше с разтворени врати, от вътрешността му полъхваше на ориенталска тоалетна.

— Синдромът на катурнатата кофа? — кимна Стела. — Така ли надушвате нелегалните трафиканти?

— Имаш кучешки нос! — каза Данмарк. — Много ценен уред за нашия занаят.

— Вземи ме, Данмарк, на щат при тебе! На половин кучешки щат — ще икономисаме от фонд работна заплата!

След разменените шеги в началото, като в дипломатическия протокол, лицето на митничаря стана сериозно: съжалявал, но не можел да помогне, военните са бетонни глави, без факс от щаба няма да стане; а и по принцип мероприятия по Моста не са разрешени — граничен обект е, със специален статут, с оглед на безопасността му…

Когато се връщаше към „Далас“ с обезсърчаващата вест за пропадналия репортаж, Стела видя под тръстиките някаква суматоха, притичване на хора, обръщане на маси и столове, излитащи във въздуха. Поне едно автентично сбиване можеха да заснемат и да покажат на Евтимов, друго като нямаше!

Тя потърси Ради Боб с камерата и дори му се скара:

— Снимай, какво гледаш!…

— Ама, Стелче…

— Не губи нито миг: снимай бе, човек! После ще умуваме!

Все пак имаше готовност — цяло чудо за съсловието с камерите, което почти винаги пропускаше важни мигове от събитията поради незаредена лента. Тя вървеше на крачка пред него и сочеше с бегли движения посоката на ракурсите му: това тук, дай крупен на кръвта по бузата, надникни над рамото на този…

Отначало мислеше, че се бият две групи от участници, като при всеки бой, където силите са приблизително равни. После видя между гърбовете на мъжете и две жени — раздрани блузи, сутиени, черни бикини, — несъмнено бяха двете компаньонки. А на земята лежеше циганин с кръв по лицето, ударите на бънджитата се сипеха върху него, по някое време на врата му прехвърлиха гумен ластик и започнаха да го душат…

— Стоп! Спрете! — чу се внезапно гласът на водача: беше видял камерата на Ради. — Какво снимаш ти бе? Пита ли някого да снимаш!…

— А вие кого биете? — Стела застана пред него.

— Мангалът се заяждаше… Кво толкоз? Търсеше си го!

Тя чу познатото повикване:

— Како Стелче, аз съм… Ачо!

Обръчът на биячите се разпадна внезапно: мангалът излезе познат на нашата мацка, ега си калпавия ден!

Появилият се собственик на „Далас“ въдвори окончателния мир; той попита на няколко пъти за полиция ли плачат или за нещо друго. Не се чу някой да плаче за полицията. Само Ачо плачеше, че го боли удареното.

— Бънджитата побързаха да се измъкнат с бусчето, а Стела поведе Ачо към Профилакториума да промие раните му. Двете пеперудки тръгнаха с тях.

— Туй са Тонито и Сонито, како Стелче! Запознай се! Те са с мен!

Стана ясно, че бе изял пердаха заради тях: ония почнали да се закачат, правили им неприлични предложения, той стоял наблизо и не се намесвал, както му било наредено от Рошков (някой си!). Но когато взели да ги дърпат към бусчето, трябвало да им зададе въпроса кои са и с какво право посягат на слабия пол. А копелетата, вместо да му отговорят, почнали да се бият и да го душат с гумен маркуч.

— Не е маркуч, а бънджи! — обясни му Сони. — С бънджи скачат от височини; давали са го по телевизията.

Тони имаше друга версия по събитието: тия копелета не са никакви бънджита, а преоблечени скинари, които са тръгнали да излавят малцинствата и да ги ликвидират с гумени примки.

— Що ми не каза досега? — Ачо беше уплашен не на шега. — Или се майтапиш?… Аз скинарите ги познавам по главите — нали те ни прогониха от гарата!… Тия, като Хитлер, ще ни варят на сапун!

Циганинът стенеше, докато промиваше раните му с ракия, тя го смъмри дори, че се глези, но забеляза, че пръстите на едната му ръка започваха подозрително да се подуват, и разбра, че навярно имаше счупени костици. Върнаха се на Колелото, тя остави Тони и Сони да заведат гарда на гипс в болницата и се отправи към „Полегнала Тодора“.

Евтимов гледаше материала на монитора и се смееше от сърце. Имаше комбинативна мисъл, не можеше да му се отрече, още вървяха кадрите с хвърчащите столове, гърбовете на биячите и крупните планове на разкривеното циганско лице, а той вече му търсеше пласирането.

— Като го изчистим и монтираме хитро, ще го коснем в Страсбург на Комисията по човешките права: „България — втората Босна на Балканите!“ Браво, Раде, получаваш похвала пред строя!

Операторът изживяваше лека вътрешна борба: похвалата ставаше в присъствието на Стела.

— Стела ме накара в интерес на истината! — призна той. — Тя се сети… Но такива кадри не са проблем: едно минаване през Селяметя и не ти трябва Филиповци и Столипиново!

Към един и половина Евтимов я взе с колата и я заведе на обяд в „Приста“. Работната му маса тоя път имаше специална аранжировка: колосана покривка и салфетки във формата на бели перуники, старинни виенски прибори за трима и самият Йоргаки Цанев в тържествен тъмносин блейзер с монограм на горния джоб.

— Кой ще е третият? — вече питаше Стела, когато го видя да влиза: беше Станоев, изпълнителният директор на ЗАР. — Я виж ти, още един емигрирал от Стари хан!

— Моля, моля — никакви емигранти! — Станоев галантно се помъчи да целуне ръката й; тя усети повече докосването на носа му и видя, че е зачервен и влажен от притеснение: беше бързал за уговореното време и присъствието на младата дама му идваше като допълнителна гарнитура към светските маниери, които тепърва трябваше да усвоява. — Виждам, че Жоро не те е информирал за моето присъствие?

— Изненадата — подправка на провинциалния живот! — каза Евтимов през гърлен смях. — Исках да наблюдавам на живо епизод от среща на двама староханчани, които довчера са били, меко казано, опоненти, а днес си разменят целувки! Се ла ви, Стела ви — както казва моят приятел Евстати Кацаров.

Появи се Йоргаки с менюто и бутилка „Бисерна“, цялата в ледена коричка от престоя във фризера. Носеше си отделна чашка за участие в първата наздравица; наздравицата беше за Станоев, купил основния пакет акции на ТВ — център „Дунав — мост“.

— Нали ще купувате ЗАР, защо пренасочихте капиталите към дунавския бряг? — попита Стела, след като отпиха по глътка и настъпи паузата за размисъл и въпроси.

— Една част, мила! Една част! — отговори Евтимов вместо главния акционер. — Васко Станоев не се е отказал от ЗАР; гросмайсторът си играе играта: прави страничен ход, за да разчисти пътя за главния удар. Така ли е, Васе? Прав ли съм?

— Е, не чак тъй завъртяно, както го каза — скромно опроверга Станоев. — Истината е винаги по-прозаична: търгът ще се забави по всяка вероятност; очаква се закон за работническо-мениджърските дружества, които ще решат проблема с приватизацията. Иначе положението става неспасяемо…

— В какъв смисъл? — попита Стела.

— Ще нахлуят чужди капитали, ще ни изкупят дълготрайно — материалните активи и ще ни превърнат в какво? В придатък на… но това са банални истини, които слушаме непрекъснато; дайте да говорим за друго!

— Той е прав — каза Евтимов, — има националноотговорен капитал в тая страна; той няма да позволи да си продадем независимостта в края на краищата. Не си съгласна, естествено, ти си космополитка или как беше… интер девочка!

— Няма значение каква съм. — Тя не се засягаше от подхвърлянето му, което в същността си бе обидно. — И нямам претенции, че съм политолог, но мисля, че грешите. Без чужди капитали няма измъкване от блатото.

— Като оня, дето се изтеглил за косата, Гъливер? Туй Желю Желев го повтаряше като папагал и какво постигна: удариха му балтията на предварителните избори. С право, разбира се — не държеше на националноотговорния капитал!… Хайде бе, Йоргаки, изпихме аперитива без мезе!

— Иде! — извика Йоргаки зад рамото на сервитьора, който носеше кристалните чаши за шампанско със салата от раци в розов сос от майонеза и кетчуп. — Какво избрахте — има риба „фиш“, лангустата не е лоша…

— Дай от лангустата! — Евтимов разхлабваше възела на вратовръзката си. — Стела ви, какво ще кажеш, да му цапнем по една лангуста? Яла ли си лангуста?

— Да му цапнем — съгласи се Стела.

— Така те обичам! Мани ги тия политики, пизди-майни, ние да си гледаме нашето регионче…

— Дето викаше Парцалев навремето: всеки да си оправи личната държавица, няма начин да не се оправи и оная, голямата. — Станоев въртеше пръсти във въздуха, моделираше въображаемо кълбо, плод на глобалното му мислене. — Абе, голяма работа беше тоя Парцалев, вечна му памет… А като го погледнеш отблизо — нищо особено; не беше красавец, искам да кажа…

— Циганин от гара Левски! — Евтимов беше категоричен. — Красавец!… Между другото, Васе, Стела е избичила един материал за мангалите — бомба, бомба! Ще го лапнат тия баламурници от Си Ен Ен, обзалагам се — от воле!

— Парцалев веднъж го осигурих за ЗАР. — Станоев още бе на старата вълна. — Среща с колектива… Голям майтап! Подарихме му пепелник от бракуван снаряд за зенитките… Той го взе, видя му се тежко, солидно — стомана неръждавейка… Взе да загрява: „Вие, казва, уж сте завод за арматурни разфасовки, пък туй ми прилича на снаряд за гаубица…“ За малко да нагазим във военната тайна…

— Виж го мангала! — възкликна Евтимов. — Акълът му чаткал като на артилерист, а е служил трудовак; със сигурност знам…

Стела допря устни до чашката си; питието бе се затоплило; усети, че клепачите й припърхаха уморено…

Дяволска лангуста… Сега ли я ловяха в Дунава?…

Крайдунавският град осъмна една заран с рекламни афиши, плакати, транспаранти, известяващи за хепънинг в градската градина и пърформанс на модерното изкуство в Ротондата на гарата.

Стела напомни на Ради Боб да се запаси с касети, Блаже взе сака с камерата „Бетакам“ и тръгнаха. Хепънингът — само името му ново, вносно и непонятно за българското ухо; другото — най-елементарна естрада, каквато построяваха два пъти в годината — на Девети септември и на Първи май. За разлика от някогашните организирани народни празници, днешната неделя страдаше откъм участници и масовост. Участниците бяха няколко поп — състава, местни и гостуващи, които свиреха повече за референтите от общинския отдел „Култура“, контролиращи усвояването на субсидията от бюджета по перото за отдих и развлечения. Публиката бе от двата възрастови пояса — децата, с ролери, велосипеди и скейтбордове, и пенсионерите по пейките из градината. Третият пояс — средната възраст — предпочиташе да бяга извън града по вили, нивички и лозя: октомври беше и гроздоберът отиваше към своя залез.

„Към залеза на гроздобера…“

Стела трепна, сякаш пред погледа й мина птица и махна с крило; нещо звънна някъде вътре в нея, чу го да подрежда думите, които винаги бе обичала, откакто се помнеше:

Ради Боб забеляза стъписването й, върна се крачка назад.

— Какво?

Тя му се усмихна.

— Какво „какво“?

— Мижава работа! — Говореше за кадрите, заснети досега. — Ще минем с Блаже откъм „Николаевска“ — светлината ми е в контражур, а ти ни чакай пред „Гирдап“: наливното им пиво е супер!

Тя ги гледаше как прекосяват плочника — Ради с „Бетакам“-а на дясното рамо и помощникът му, свързан с него с асфалтово черния гъвкав кабел на акумулатора.

„Гирдап“ бе в ниската сграда недалеч; тя взе халба и седна на байцваната масичка в края, с лице към площада, където затихваше хепънингът, като… в залеза на гроздобера… Заглъхващи гроздоберачи и пустота между лозите и в избистрения въздух, тъй гъст и сладостен до вчера, кръжи мъхнатото жужене на пчелните рояци сити в залеза на гроздобера…

Тя помнеше дядовото лозе на високия дунавски бряг, редиците от циментени стълбове, между които я пускаха да щапа с едва проходили крачета… Зелената светлина, пронизваща ластарите, увисналите гроздове със зърна като потекли капки мед, около които се носеше „мъхнатото жужене“… От колибата от лозови пръчки се откриваше дълбоката гледка към надречното небе, трептящо, шаващо на вълнички, сякаш не то, а реката се оглеждаше във въздушното му огледало…

Бяха й казали, че лозето е „дядово“, дядо й го садил; тя не бе заварила дядото. Както не помнеше и баща си, чалгаджията от Цибрица, на двеста километра по-нагоре по Дунава; Сарасате на сини дунавски щрауси, унгарски чардаши и румънски чучулиги — по ироничните данни на майка й, зарязаната… По-късно тя щеше да зареже дъщерята деветокласничка и да се премести при новия си мъж в Ботунец, спалнята на кремиковския първенец на родната черна металургия. Малко преди спалнята нямаше да забрави да доведе някакви мъже от Ловешко и да им продаде без пазарлък петдекаровото лозе. Мъжете пък нямаше да забравят да изкоренят лозовите главини, да разчистят коловете и да палнат кибрита на колибата от сухи пръчки. На нейното място щяха да построят Профилакториума за реанимация на класата, строяща с ентусиазъм реалсоциализма.

Останаха в апартамента на „Г. Димитров“ 105 двете Параскеви — бабата и деветокласничката. Да се гледат, да живеят с пенсия и стипендия, да готвят вегетариански блюда; да шият бельо от хасе и американ (за бабата!); да дочакат абитуриентския бал в Дома на металурга, където в едно странично помещение същата нощ щеше да бъде извършен колективен обред: лишаване от девственост на всички девственички на класа (около дузина). Събитието стана без знанието и участието, естествено, на баба Параскевги, макар да събуди подозрението й… Година по-късно тя отнесе и подозрението, и всички ядове, болки, разочарования, радости и надежди през живота си в гроба, по-точно в урната, която бе сега в бетонната клетка край оградата на гробището в Малашевци, място злачно и заупокойно, отстоящо недалеч от Ботунец. Нямаше го вече двустайния апартамент на „Г. Димитров“, стопи се през тия шест-седем години за следването в Търново, за квартири, кафета, цигари, дънки, бикини, маратонки; за хапчета за помятане (само опаковка — две; каква глупост, Господи, какво безразсъдство!); за бутилката уиски за доктор Чавдаров, израждал Александър; бонбониерата „Моцарт“ за сестра Чернякова (бял ден да не види: тя доведе Кантарджиеви, осиновителите…). Тече реката на живота й и влачи детинство, топлия поглед на баба Параскебги, апартаменти, квартири, лозя, аудитории, натежали мъжки тела, сънища с летящи къщи, манастирски зидове, сини знамена, груби крака, тъпчещи книга върху жълти плочки; микрофони, касети, касетофони, камери „Бетакам“…

Едно кръгло стъклено око я гледаше отсреща, идеше към нея; тя се видя в зеницата му — микроскопична фигурка на фона на големия, светъл свят наоколо. Беше камерата на Ради Боб.

— В кадър си! Камера… микрофон — работи!… Действай, Стела ви!

Тя отпи от халбата, вдигна я енергично.

— Окей, момчета! Снимайте!… Хепънингът продължава! Ще бачкаме до залеза…

И чу дълбоко в себе си като ехо, като заглъхващ звук:

— … на гроздобера…

С идването на вечерта навалицата около Ротондата се увеличаваше; влаковете докарваха прибиращите се виладжии, берачите на ябълки и грозде, учениците и войниците, пуснати в домашна отпуска. Крушки и неонови тръби от надписи и рекламни пана засилваха светлините си; димяха скари за кебапчета; в процепа на малко дюкянче се въртеше апетитното вретено на дюнер — кебапа.

Квартет музиканти в лилави рубашки от изкуствена материя свиреше потпури от Горан Брегович; филмът „Ъндърграунд“ наскоро бе минал по екраните и балканската чалга бе подействала като мехлем за ранимата душа на българина.

Слязоха в подземието на подлеза и още на входа се натъкнаха на две момчета с оранжевите елеци на „Пътно строителство“, с каски на главите и очила за оксижен; замеряха се с празни бутилки от родното шампанско „Искра“. На плаката, залепен със скоч на фарфоровата облицовка, пишеше, че от „Искрата“ ще се разгори пламък.

Стела опита изправността на микрофона, кимна на Ради.

— Хващаш ги от крупен, до влизането ми в кадър!

Поднесе микрофона на по-близкия елек.

— Секунда, господине… Какъв смисъл влагате във вашата рефлексия? Зрителите на РТЦ „Дунав — мост“ ще са любопитни да узнаят…

Бъбреше повече, докато оня излезеше от естетическата наслада от жонглирането с бутилките.

— Нашата рефлексия ъъъъ — той събираше парчетата от мисли — … нашата е… атракция…

— Симулативна атракция върху съвременния акционизъм! — притича се на помощ елек номер две.

— Помислих, че трошите стъкления амбалаж, защото не го изкупуват във „Вторични суровини“! — подметна Стела и се изтегли. — Тенк ю за участието!

— Бай — бай! — извикаха елеците.

— Ега си идиотите! — шепнеше Ради Боб на ухото й. — Скивай тия с изварата…

— Снимай, после коментарите! — изсъска му тя.

Гол мъж с препаска на слабините, твърде захабена впрочем, седеше в позата на Шива и не смееше да пошавне, за да не разпилее кашкавалената извара (тя е леко кремава, Стела я различаваше от обикновената!) — изварата, посипана на раменете му като снежен кит, посипал се от докосната клонка. Млада дама в индийско сари, теменужено с оранжеви орнаменти, и с кафява точка от флумастер между веждите забеляза обектива и кимна предразполагащо. В едър план Ради Боб хвана ръката й, която отвори вратичка на кафез, измъкна отвътре живо пиле и го сложи върху рамото на медитиращия мъж. Пилето започна на секундата да кълве извара.

— Дресирано или просто гладно? — попита Стела.

— Попитайте него, госпожице! — отвърна Индира с точката менте; предразполагащата й усмивка бе угаснала — тя не обичаше профански въпроси.

Камерата забърса от край до край надписа над главата й: „Храненето с извара — процес на естетизация“.

— Не е ли твърде естетски вашият пърформанс? Извинете за директния въпрос!

— Това е само една реплика — каза дамата.

— Реплика на кого, на какво?

— На великата Марина Абрамович!

Блаже, немият свидетел по принцип, не се сдържа и прихна: „На майка му дивия!“…

На другия ден Стела монтира материала и повика Евтимов да хвърли едно око. Босът се забавляваше, особено много му харесаха момчето и момичето в кожени костюми, целите в синджири, катарами и синци, със стилизирани юзди в устата. В облаче над главите им, като в комикс, пишеше: „Като няма пари за изкуство, яжте фъшкии!“

— Здравата го зачукват на демокрацията! — каза доволен Жоро Евтимов. — Добре! Добре! Получило се е.

Но подир малко, когато секретарката донесе кафетата, вече преосмислил видяното, той даваше заден ход.

— Получило се е сатира, мила! Трябва да го огледаме от всички страни… Нямаме интерес да ни смятат ретрогради, неприятели на новото изкуство.

— Какво му е новото? — Стела повиши тон. — Това са ментърджии. Да не говорим, че половината бяха дрогирани…

— Искаш да кажеш, че зад пърформанса въртят наркотърговия?

— Както зад много днешни фасади, шефе! Не се прави на застрелян!

— И все пак трябва да сме предпазливи, да не повтаряме грешките на тоталитарната партия… Партията гонеше модернизма, гореше го с нажежено желязо, защото глупавите старци се плашеха, че изкуството ще им вземе властта! Пълна илюзия: изкуство власт не сваля!… Бай Тошо, ако беше малко интелигентен, можеше още да ни управлява… Изкуството е най-добрият начин за отклоняване на вниманието на масите по-далеч от властта. Ама това само американецът го разбира: тия пърформанси са негово изобретение!

— В такъв случай всичко е окей? — погледна го Стела.

— Не, мила, не без премонтиране. Всякакви елементи на сатира, на гавра, изобщо на отношение — вън! Ние сме обективна телевизия, независима и надпартийна.

— Без мен! — Стела стана и взе чантата си.

— Това е твой проблем. — Той не се опитваше да я задържи. В погледа на възпалените му очи се четеше подтекст: „Няма къде да идеш! Ще кацнеш пак на рамото ми… Изварата е тук!“

Напоследък нещо ставаше с вродения оптимизъм на Беса Марковска: започна да се съмнява, че е придобит. Населението взе да проявява апатия към екстрасенсите, обръгна или просто нямаше финансови възможности да подкрепя паранормалните импулси на обществото. С две думи, нейните приходи силно спаднаха, а на всичко отгоре правителството въведе налог за екстрасенски услуги и на всички екстрасенси се наложи да се пререгистрират като природолечители или програмисти по опазване на околната среда. Затова тя се зарадва искрено, като видя Росица.

— Заповядай, Роси! Тъкмо чаках някой, че да сваря кафе, сама не обичам да го пия!

— Свари от турското! — каза Роси с измъчена усмивка. — Събраха се много неща за гледане…

— Знам, мила, чух! — Веса имаше предвид взрива в пицарията. — Съчувствам ти! Каква жестокост, какви нрави!

Росица заплака.

— Все на мен ли, Господи! Все на мен ли? Нямам сили вече, не издържам.

За да отклони вълнението й в друга посока, Веса попита дали е била застрахована. Всичко било още по-усложнено: ипотекирана е, теглили са заем срещу нея, нали събират средствата за търга. Сега трябва да направят ипотека и на вилата в Кенар или просто да я продадат, безизходицата става неизбежна.

— Така сме всички, душа! — Веса следеше кафеничето да не кипне, раздвояваше вниманието си ту към гостенката, ту към котлона, но забеляза, че емоционалният градус на Роси се прибира в нормата. — Всичко е от нашата бедност, от нисък стандарт. На сиромаха кравата му умира, тъй е открай време!… А нямаме изгледи да забогатеем, това и на децата е ясно… Да имахме някой петролен кладенец като в Либия… В Либия аз съм ходила, знаеш — там нафтата тече като чешмата. Само пълни барелите!… Те им викат барели… И гущерите ще ги затрупат!… Ние какво имаме — по същество нищо!… Една плоча под нас, която ни тегли с магнита си, не ни дава да се измъкнем от гравитацията!…

— Нали беше казан, дето сами се дърпаме надолу… Сега пък плоча!

— Онова е виц, мила, майтап!… Учените установяват по научен път наличието на магнитна плоча под целия Балкански полуостров… Тя ни дърпа… Сега обясняваш ли си защо регионалните конфликти са все на Балканите? Защо няма регионални конфликти в една Канада, в Лос Анжелес… Австралия примерно… Следиш ли сериала от Австралия с кенгурите, дето скачат по сто-двеста метра, като перца!… Че тук ако дойде едно кенгуру, стига е скочило сто метра! Две плочки на тротоара — плочата не дава повече!…

— Говорим си с Джими, прехвърляме варианти… Да обърне всичко във валута, рисковано е, но и с долара нещо става, мина трийсет и пет лева… Един приятел от банката му казал, че можело да стане като в Русия, там рублата станала три хиляди за долар. Да сме обръщали в долари. Да не ги държим… да не кажа в какво…

— Знам. И да не ми казваш, знам — в буркани! На село — между вареното пуешко и маринованата капия! Обаче на кого да се довериш?

— Това казва и Джими: на кого да се довериш? Варненският фараон — Майкъл какъв беше? — обра милионите на народеца и изчезна… Имаме паспорт, миналия април ходихме до Солун… Да вземем да емигрираме; нашите кумци откога ни обработват: те чакат „зелена карта“, с нея ти поемат пътя; ставало с малко пари…

— Бе и това е вариант! — Веса се присегна, обърна чашата й, направи кръст на дъното. — Малко ли народ замина? Сигурно има милион!… И аз да бях по-млада и да имах мъж до себе си — нямаше да му мисля!… Какво ме задържа тук?… Само плочата!… Имах някакви аспирации към земята… Баща ми остави към стотина декара в Тележене; ако ги върнат, можеха да ми подсигурят известна осигуровка за старини… Колко години се мотат тия поземлени комисии! Явно имат друга интифа: задържайте, докато изпукат всички собственици, тогава държавата автоматически става единствен земевладелец!… Как му се вика на това? Вика му се държавен капитализъм!… Я да видим сега какво ще каже чашата!

— Да бръкна с палеца? — попита Роси и докато получи разрешение, избърза и завъртя палец в утайката на дъното.

— Оле, какво направи?! — извика Веса Марковска. — Накрая се бърка, миличка! Ами ти си затри късмета!?

Росица ревна отново.

— Все на мен ли, Господи! Все на мен ли?… Домакинята изчака да мине първият пристъп и каза, че не е станало кой знае какво: ще сложи кафеника още веднъж. Чудо голямо! Такива да са ни винаги несполуките, благодарни ще сме на нашия дядо Господ; и него ще го черпим едно двойно кафе!

Джими докара от Кенар фрезата, разглобена на няколко блока, мислеха да я монтират отново в едно задно помещение на Профилакториума и Ники да продължи работата си по „спецпроизводството“ — каналът за пласиране на готовата продукция временно бе блокиран от провал при молдованците, но имаше сигнали, че ще бъде скоро възстановен. Имаше проблем и с изнасянето на метала от ЗАР — Станоев бе уволнил няколко души от старата охрана и бе сложил свои хора на погребите и секретните складове. Временно, докато разчистваха бурена от проблеми, Ники направи преса за капачки на буркани, тип „Омния“, от италианско бяло тенеке. Тенекето им достави един швейцарец от италиански произход, Дино дел Монти, който идваше по Балкана да купува кашкавал, сливи и сливова ракия; той се познаваше с Данмарк.

Капачките вървяха на пазара до края на октомври, докато се прибираха плодовете и зеленчукът; сетне търговците почнаха да ги вземат на консигнация, което означаваше, че можеха да влачат задълженията си до другото лято.

Минаваме на веро! — заяви една заран Джими, докато закусваха в трапезарията на партера; той даде на Луко някакъв адрес. — Отивате в Тръмбеш на адреса и купувате оборудване за веро. Цял цех! С автоклавите, разливните машини и колкото налични опаковки има — вземате всичко. Аз съм ги капарирал и ще мина някой ден да си оправим сметките!

— Без тебе не тръгвам! — каза Луко нацупено. Може да не дадат нищо, щом не плащаме на момента!

Той подозираше, че Джими напоследък нарочно не му даваше пари на ръка, заради едно-две напивания — при едното бе загубил документите си, включително и шофьорската книжка, та отново отидоха сума марки за вадене на дубликати.

— Капарирано е, казах, всичко е уговорено! — повтори Джими. — Мислех да дойда с вас, но трябва да прескоча до Градуил; старият бил зле; на брадъра му изтровили кокошките… Абе — невървеж по всички линии… Ще взема да ви натоваря всички на ифата и да се бухаме в тихия бял Дунав, както отдавна настоява Стела ви!

Стела слизаше по вътрешната стълба от своя офис по домашен халат, синкаво сребрист, на баклавички. Краищата на халата се разтваряха в долната част, където не бе закопчано едно копче, и хубавите й колене караха тримата мъже да съберат погледи на тях. Носеше празната си чаша за сутрешното кафе и пакет кроасани.

— Цитираш ме неправилно и тенденциозно, сър Джими! — каза тя нарочно разглезено, защото знаеше, че жените тип „умилкваща се котка“ се ползват с предимство пред българските мъже. — Все още не съм казвала за бухане във! Засега предлогът е през, преминаване от единия край на предмета до другия. Пресичане, в случая на предмета река.

— Не се глези, кафето ти изстина — извикал съм те преди половин час! — каза нервно Джими. — Нямаме време за твоите граматики!

— Виждам, че сте на друга вълна… Няма да преча. Само ще помоля домовладиката — тя погледна Джими — да намери отнякъде една електрическа печка: нощем става адски студено!… И въобще иде зима, някой мисли ли как ще се зимува в тоя ветрилник?

— Като дойде, тогава ще му мислиме! — каза Джими.

— Класически отговор на български мъж! Не се среща и при ескимосите, предполагам…

Тримата я оставиха да подгрява кафето си и тръгнаха по своите маршрути. Цехът в Тръмбеш се оказа мазе под къща с каратаван вместо бетонна плоча, поради което изпаренията от химикалите за измиващия препарат бяха предизвикали алергични реакции в жената на стопанина и внука, оставен на отглеждане от баба си. По тази причина се налагало ликвидиране на производството, за което се намирал пазар въпреки многобройните ментета веро, които се правят по циганските махали, съдържащи луга и недопустим процент сода каустик — не спираше да обяснява човекът някои тънкости от технологията и мениджмънта на препарата. Беше шейсетгодишен селянин с лилави капиляри на алените бузи и с мечешки лапи, с опадали нокти на пръстите и претъняла кожа от прекалено миене със собственото производство. Изглеждаше добряк; преди да си тръгнат, ги почерпи по една бира. Бирата се пенеше в чашите твърде подозрително, което накара Луко да се пошегува: „Мой човек, да не си й слагал веро за пенливост?“ (Из таблоидите бе тиражиран слухът, че някои бирени заводи правели този номер!) Селянинът се усмихна кратко, словоохотливостта му спадна и когато се разделяха, останаха с чувството, че бе се обидил от шегата.

Наближаваха високия бряг, когато Ники помоли да спрат за малко — бирата имала доказан диуретичен ефект. Луко настояваше да изчака някое кръчме, и без това умирал от глад, накрая отби на мястото, което му посочи инженерът. Това бе мястото, където бутна трабанта.

Ники скочи от кабината и мина зад храстите от шипка и чашкодрян, непораснали от бръснещите крайречни ветрове.

Приближи до ръба, под който бе празното пространство; в най-ниското, долу, глухо плискаше есенната вода, бозава от дъждовете на Средна Европа. Взря се продължително в непрозрачната материя, сякаш се мъчеше да пробие с поглед диплите й. Някъде там, зад тая завеса бе изчезнал краят на една нощ, в която се бе разиграла драмата на живота му. Много пъти бе тръгвал към това място, да надникне за миг, както сега, и винаги бе се връщал от сред път, не бе намирал сили да застане до този ръб. Бяха минали три месеца оттогава, всичко бе така живо в съзнанието му, сякаш бе станало вчера или тази заран. Времето бе безсилно да замъгли, да притъпи картината, да разхлаби натегнатите струни на нервите му. Не помогна отшелничеството в бърлогата на Лома, не помагаше възвръщането му към алкохола. Оставаха последните две възможности — или един последен скок във Дунава! Или минаването отвъд и възможно най-далеч — от този ръб, от този бряг. От тази греховна земя…

Когато се прибра в кабината, Луко забеляза промяната на цвета на лицето му.

— Драйфа ли?… Оня пейзанин май беше сложил някаква химия, мамка му!… Мен пък стомахът ми свири от глад, та се къса. Да спрем на Колелото, да му цапнем по една шкембе чорба.

Но не спряха, защото се страхуваха да оставят ифата на пътя, пълна с оборудването; а когато пристигнаха в Профилакториума, ги очакваше приятна изненада: през отвореното крило на прозореца на трапезарията пълзеше и се разстилаше из двора апетитната миризма на варени свински крачета с чесън и дафинов лист.

Чули бръмченето на камиона, на прага се появиха ромът Ачо и Павлина; мъжът оголи зарадвано венци и им помаха с ръка, на която имаше гипсова ръкавица и му придаваше вид на цветнокож американец бейзболист.

— Кво става тука? — попита Луко Луков. — Кой ви пусна вътре, кой ви отключи?

— Кака Стелка, батко! — Ачо се дръпна и му направи път да влезе. — Тя ни плати и пикапа за багажа…

— И багаж са довлекли! Вие какво: нанесохте се, без да питате? Това да не е хотел — мотел или къмпинг; кой отде мине, да… такова… И манджа сте сложили да…

На газовия котлон къкреше тенджера, невидима пара изпълваше помещението, правеше го затоплено, уютно.

— Рошков ни даде ултиматум, батко: напускате за нула време… — Ромът счете за нужно да обясни неочакваното им появяване. — Рошков щеше да ни държи, ама синът му си доведе нова жена, онази я натирил.

— Жена му го натирила! — обади се Павлина.

— А ти как си? — Луко я погледна отблизо и гласът му прозвуча по-меко. — Какво си наготвила? Не сме обядвали с инженера, време не остана. Сипи по една чорба!

— Няма ли да видиш Сандричка? Ще стане скоро на три месеца, а не си я виждал…

— После; целият съм мръсен… Да хапнем, че имаме и разтоварване: няма да държим оборудването в ифата… Мангал, ще вземеш участие в разтоварването!

— Както кажеш, батко!

Луко го погледна и го съжали: с тоя гипс не става за нищо, по-добре да стои тук и да бави бебето…

Жоржет Лющеров обичаше да послъгва от малък. Повечето от интерес, но по-често от напиращ отвътре артистизъм, под напора на живеещия в него хомо луденс2. Това го отведе няколко пъти пред изпитната комисия на театралната академия, докато най-сетне, на ентия път, влезе в класа на професор Островски. Професорът, член на комисията, всъщност бе повече впечатлен от името на кандидата, отколкото от заложбите му.

— Какво е това Жоржет? Каква е етимологията на името ви? Пък и Лющеров на всичко отгоре! Моля, обяснете ни, ако обичате, това ще бъде вашият етюд; от него ще зависи по-нататъшната ви съдба.

Жоржет, кръглолик, с пуйчи яйца по бузите, както викаха в неговия край на ситните лунички, не бе мислил никога по зададените въпроси. В неговия Михайловградски край, някога Кутловишки, сетне Фердинандски, а днес Монтански, никой не се замисляше върху имената на хора, животни, местности, села, градове; регионът, известен с езическата си вяра в таласъми, върколаци, верблюди и прочие магически продукти на едно хитровато — прагматично съзнание; в региона се залагаше на чудноватото име като на подемна сила, която ще позволи на новороденото да се оттласне от дъното на котловината и да полети към широките хоризонти на славата и известността. Кандидат-студентът, който бе зубрил най-вече за обща култура имената на генералните секретари на Японската компартия (Токуда!) или на Куба (не, не е Фидел, а Блас Рока, наскоро свален от брата на Фидел, Раул Кастро!), кандидатът за артист Жоржет Лющеров не можеше да допусне провал по такъв страничен и неясен въпрос. Той излезе с обяснение, изцяло лъжливо.

— Лющер по нашия край казват на златното покритие; нещо като златото по кубетата на „Александър Невски“.

От комисията се чуха тихи възклицания: интересно, интересно, от кой край е младежът?

— От края на Йордан Радичков. А бате Данчо ми е братовчед.

— Това обяснява всичко! — извика комисията и забравила за етимологията на името Жоржет, вписа кандидата в списъка на издържалите.

През следването той навъди още много братовчеди, известни народни артисти, членове на Политбюро, министри. Като роднина на министъра на търговията успя да купи няколко леки коли „Москвич 407“ без ред; магазинерът на „Мототехника“ изпитваше мистичен страх от най-висшия си началник и не се осмеляваше да вдигне телефона и да го попита от какво е недоволен братовчед му, та така често сменя колите си…

Само веднъж стана провал с една — и то самоцелна, напълно артистична — лъжа. На язовир „Сопот“, където Жорж бе отишъл за риба, ненадейно пристигна световният бас Николай Гяуров. Жоржет отначало не го позна, видя само по номера на колата, че новият рибар, съпроводен от шофьора си, е столичанин. Той им се представи за артист от Народния театър (а бе заверил само два семестъра). Започна да им разказва какъв приятел е с Гец, с Данчо Матев и Кабакчиев, как денонощно играят карти, пият при Антиката (само веднъж бе пил една газирана вода и Антиката го изгони!).

— А Гяуров познаваш ли? — попита шофьорът, за да се намират на приказка.

— Гяуров, певеца? — извика Жоржет. — Кольо?… При всяко връщане в България най-напред на мен звъни от аерогарата: Жоржи, вземай едно такси за моя сметка и тръгвай насам!… Страхотно сме гъсти! Понякога, когато сме на кеф, пеем дует: „Ха-ха-ха-блоха!“… Ария на бълхата от едноименната опера… Той с бас-профундис: „Ха-ха-ха!“… Аз само викам: „Бълха! Бълха!“… Впрочем на руски е бло…

Той не довърши, защото забеляза, че лицето на единия от слушателите му започва да става розово, сетне — по-наситеночервено. Изсмя се накрая и този смях прозвуча като онова „ха-ха-ха“ от операта. Изведнъж го позна.

— Ти си Гяуров! Познах те!… Ти си Гяуров, аз лъжа! Повярвайте ми, другари, лъжа!…

Като разказваше случката на маса, Лющеров винаги завършваше с хепиенд: как Гяуров го прегърнал и му простил лъжата, дал му адреса си в чужбина и веднъж Жоржет му ходил на гости, а Мирела Френи, Гяуровица, лично му направила италианско капучино. Един епилог, на който, естествено, никой не обръщаше внимание.

Съществува мнение, че лъжата в изкуството не минавала, но това не се отнася за нашата географска ширина и дължина. Жоржет Лющеров стана артист, игра на много софийски и провинциални сцени и в много трупи, дълги години бе директор на театрите в Русе, Ловеч, Шумен, Видин и Добрич; беше личен приятел на големците на окръзите; от своя страна пък големците бяха меценати, спонсори и духовни наставници на чадата на Мелпомена. Бяха времена весели, сити, телесно — задоволени; времена на нирвана. Лъжливи като всички нирвани, родени от въображението на ленивия човешки мозък. В една прекрасна заран, подир Луканови зими, шокови терапии и структурни реформи, Жоржет се събуди, увиснал на една пенсия, с която можеше да купи месечно трийсет и два хляба, пет килограма скумрия или револвер „Макаров“, хит в оръжейното пространство, произведен впрочем в почти неизвестното градче от Дунавската равнина Стари хан. Но пенсионираният, вече застаряващ лъжец не искаше да повярва на промяната. Още имаше старите връзки, инстинкта за оцеляване и вярата, че лъжата като антипод на истината има същите възможности за съществуване на тоя свят, затова той не трябваше да отстъпва от избраното си поприще. С помощта на приятели от старата партийна номенклатура взе кредити от две банки, остъкли една съборетина недалече от хотел „Рига“, събра млади рускини, украинки и румънки, със стаж по специалността, и откри пийпшоу „Дунав-пийп“. Той ги лъжеше, че ще ги води по-нататък, към световните подиуми на зрителната наслада, към Виена, Париж и по на север, към Скандинавието, ерогенната зона на богата и щедра Европа. Тази лъжа се котираше добре, пийпенцата, както викаше той галено на момичетата, галейки заоблените им търтички, кълвяха обещанията му и приемаха тяхното забавяне, особено след падането на Шенгенската бариера. Но една лъжа никога не можа да пусне дълбок корен — лъжата, че им плаща навреме и добре. Поради което текучеството в заведението му вземаше все по-застрашителни размери. Стигаше се понякога до крайно неприемливи за зрителите положения: на подиума се виеше само едно „пийпенце“, с бикини тип „мокра връв“ в чатала, и въпреки уверенията на диджей Жожи: „Тази вечер, дами и господа, сме поканили да ни гостува една-единствена, нетърпяща конкуренция и съперничество, неотразимата мис Кони, Корнелия Мамулуй, което на български означава «Кълбовидна мълния»!“… Въпреки гръмкия анонс интересът на публиката спадаше към десетата минута и кълбовидната мълния оставаше да кръжи самотна в опразнения салон още броени минути.

За да не се стига до подобни крайности, Жоржет Лющеров бе предвидил едно резервно депо от млади момичета — резервни играчи, за да са му подръка, когато се наложеше. Това бе едностайното таванско помещение над пийпшоуто, преградено с шумозаглушителен сандвич по средата и превърнато в две кабини с два телефонни апарата. Това бяха телефони на доверието, еротиката, две островчета за самотни Робинзоновци, преминали към самозадоволяване по кабел по липса на жива плът подръка. Номерата на телефоните можеха да се видят във всеки брой на регионалния печат, в полосите за реклами на компаньонки, жигола, ясновидските сеанси с карти „таро“ и съобщения за хепънинги на мастурбаторите, където „под наблюдателни женски погледи ще показват умения и сръчности ентусиазирани младежи“…

… Жоржет Лющеров се приближи до вратата — сандвич и долепи ухо: оттатък се чуваше знойно пъшкане, тих кикот и нечленоразделна реч, стичаща се на свободни струи, като разноцветните бои по платното на нашенски имитатор на Дали.

— Още не е свършила! — тихо каза той, като се отдръпна от вратата.

— Ами прекъсни я! — извика жената координатор на еротичните телефони, свита в своя ъгъл, в който винаги не достигаше кислород за дишане.

— Не, нека пердаши! Това са импулси, мила!

— А долу ония стоят и люпят семки!

Координаторката бе жената, с която Жоржет живееше от няколко години в безбрачие, но и в невъзможност да сложи край на тази връзка. Беше по-млада от него с десет години, с бръчици покрай устните от усмивки — някога безгрижно — закачливи и безсъдържателни, с напредването на възрастта — все по-иронично — ревниви. Тя ревнуваше Жожи от „пийпенцата“ и за да я отдалечи от тях, той трябваше да направи отклонението с еротичната централка, на която я сложи за шеф. От своя страна Роза — това бе името й — напоследък вдигна мерника на една от операторките на еротичния телефон, към която Лющеров проявяваше нездрав интерес. Операторката бе дошла наскоро от районния телевизионен център, имаше чене, ако се съдеше по това, което се чуваше по време на сеансите й зад вратата. Жожи често долепваше ухо да послуша и тя го усещаше как целият реагира с вече затихващите си пенсионерски слабини. Боеше се, че в някой издебнат момент, когато нея нямаше да я има, старият коцкар можеше да се вмъкне оттатък тъкмо когато оная е разгорещена до точката на преминаване от едно агрегатно състояние в друго, и тогава ходът на живота можеше да вземе напълно противоположна посока. Имаше предвид живота на Лющеров, човек с един прекаран инфаркт на миокарда; такива индивиди, според брошурата на китайката Хао Лин, трябва да забравят за секс в деня на навършване на петдесетата си година. Роза нямаше нищо против пръдльото да се възнесе от грешната земя, но държеше това да стане поне в деня, когато излязат от нотариуса и тя прибере документчето за собствеността на нейно име, приписана легитимно по правилата на играта. Затова държеше Жожи по-далеч от Стела, а за да е още по-сигурна в раздалечаването, бе замислила да свалят операторката долу при гърлите — без това рускинята Натали бе напуснала наскоро шоуто, примамена от столичното заведение при Лъвовия мост.

Долу гърлите наистина чакаха и можеха да загубят тонус за репетиция; Лющеров открехна безшумно вратата и се вмъкна оттатък, изпратен от зоркото око на Роза.

Стела бе свършила с лакирането на ноктите си, чакаше ацетона да излети, разперените й пръсти със седефени шлемчета стърчаха насреща му някак си заплашително. Тя притискаше слушалката на рамото си с брадичка и довършваше последните въздишки към партньора на другия край на тела.

— Свършвай вече, миличък… Твоята Венера те моли, настоява да побързаш… Добре беше, нали?… Утре пак ще те чакам, по същото време… Ще бъда по същите дантелени гащички, които тъй много харесваш… Черни, като пещерата на насладата, в която бяхме допреди малко… Усещаш ли копринената им мекота? Скърцането на дантелката?… Обувам ги вече, миличък, достатъчно за днес! Чао! Ще те чакам!…

Тя затвори телефона. Изключи го от мрежата.

Жоржет Лющеров премлясна с устни.

— Страхотна си! Какъв шлайфан глас! Във ВИТИЗ няма такава чистота, такова извайване на нюанса!

— Но искаш да ме правиш пийп-гърла! Трябва да ми застраховаш глезените — не съм свикнала да стъпвам на ония шила, двайсет сантиметра над земята!

— Ще се справиш, мила, налага се, както вече разбра… До идването на заместничка на Натали. Ти си много талантлива, свръх, бих казал… А на телефона ще идваш винаги когато пожелаеш: твоите импулси са си твои — заработени, кой може да ти ги отнеме!

Беше от великите досадници и с удоволствие можеше да го прати на майната му, както скъса с боса Евтимов, ако имаше други източници за препитание. Другите източници за съжаление бяха пресъхнали като стубели на старинни чешми, останала бе тънката струйка на шоуто, да блика на пресекулки: пийп… пийп… пийп…

Когато слязоха в салона, Роза бе ги изпреварила и бе донесла на момичетата по кебапче върху филийка хляб и кафе без захар.

— Само по кебапче! — напомни Лющеров строгата диета на балерините. — И никакви коментари по темата!

— Стига бе, шефе! — обади се Ивет, брюнетка с плътни вежди, които почти се допираха високо над носа и напомняха лястовичи крилца. — Сто пъти вече го слушаме твоето предупреждение!

— На Стела не съм го казвал!

— Окей! — каза Стела. — Не си падам по кебапчетата!

— Но за алкохола не си прав — продължи Ивет. — Той разгражда мастите: дебело пиянде виждал ли си, всички са чирози!

— А, не! Не си права, Иве! — намеси се и Роза. — Алкохолът превръща захарите в мазнини!

— На бас! Сложи десет марки и ще звъннем за една консултация! Аз тая наука съм я учила три години в техникум!

— Как се казва тоя техникум? — попита Жоржет, сигурен, че такъв техникум няма: той не обичаше всяка лъжа, която не е негова.

— „Баба Тонка“, за сведение.

Момичетата прихнаха: кой го знае има ли го, няма ли го тоя техникум!

Когато привършиха със закуската и кафетата, Роза вече бе превъртяла ролката на канкана — все още неовладения колективен номер от програмата. Момичетата се подредиха в редица, подръпнаха ластиците на анцузите, сплетоха ръце.

— Три — и! — извика Жожи и подскочи насреща им. — Ляв крак! Десен!… Рамо… цица… Темпо! Темпо!… Главите високо!… Та-ка! Та-ка!… Продължавай!

От чужденките Натали бе най-впечатляваща: стройна, с плосък корем и изящни полукълба на задничето, които възбуждаха дори момичетата, докато се обличаха в едно странично помещение, задушно от пот и дезодоранти. „Цялата се надървям, като те гледам!“, казваше й Ивет и поглаждаше овала, както се глади едра ябълка. „Что? Что?“ Рускинчето не разбираше твърдата българска дума. Опитваха се да й я преведат с друг материал — стомана, чугун, — не се получаваше. „Вы нимфоманки!“, недоволно се цупеше Натали и непрекъснато искаше от Жоржет параван — срамувала се да се съблича и облича под погледите на колежките си. Жоржет я лъжеше, че е поръчал копринен параван с японски изглед на планината Фуджияма. (Като студент бе виждал нещо подобно в будоара на една оперетна актриса: един семестър беше момче за всичко в Музикалния театър, а актрисата го допускаше да масажира гърба й зад паравана.)

Корнелия Мамулуй също имаше хубава глава и изправена стойка — твърдеше, че е братовчедка на световната гимнастичка Команечи. Нещо в усмивката й обаче смущаваше: през пубертета при някакъв купон тя загубила няколко зъба на горната челюст, имаше мост от никелова тел, който при по-широка усмивка се откачаше и падаше от устата й. „Моят Дунай-мост! Дунай-мост!“, смееше се тя, докато го наместваше — правеше го светкавично, но веднъж се случи по време на вечерен канкан и Лющеров остана крайно недоволен. „Този мост трябва да се монтира от специалист; да му кажеш на твоя румънски зъботехник да си изяде дипломата, сварена в тенджера с мамалига.“

— Ще ти намеря местен кадър! — каза Ивет на румънката. — Цар е на мостовете. Само ще внимаваш в момента, когато ти напълни устата с гипс… Прескочите ли тоя момент, нататък е голям сладур!

Момичетата се захилиха, но Корнелия не можеше да загрее.

— Обикновен тенекеджия! — обясни й Стела. — Пълни ти устата с гипс, не можеш да кажеш гък, през това време те изчуква и те пуска по живо, по здраво. Патент на българските зъболекари и техници.

Ивет си оставаше най-голямата скица сред малките пийп-гърли. Отличаваше се с невероятното си чувство за самоосмиване, почти непонятно за рускините или украинките. Чужденките не допускаха критики или шеги за тяхното поведение, физика, социален или национален белег; самоиронията пък им бе непозната. Докато Ивет се шегуваше с всичко, което вършеше, носеше по себе си или което бе получила за своите осемнайсет години живот на тази земя. „Майка ми, франкофонката, ме кръстила Ивет! А всъщност съм си най-чистокръвна Иванка от Тутракан!“ И като заставаше пред единственото огледало в помещението гримьорна, гола, преди да обуе сатенените гащички за танците, рошеше оскъдната растителност на корема си и недоволно заключаваше: „Гледката е отчайваща!… Мъжете обичат гъсти джунгли, да ровят като носорози в селвата на Африка… Аз им предлагам пустинята Гоби или Шамо!“

— Селвата не беше ли в Бразилия? — питаше Стела.

— Може би! — Ивет ококорваше очи, твърде големи за малкото лице, подчертани още повече от лястовичите вежди. — Във всеки случай не е в моето подпъпно пространство!

Тя твърдеше, че в кръвта й имало нещо арменско, прадядо или прабаба — произходът й не бил напълно изяснен, тъй като била продадено дете и купено отново: били много деца в семейството, минал керван цигани и баба й я продала, дядото на другия ден настигнал кервана и си взел внучката и точно в този момент може би е станала грешката — в бързината е взел друго дете… Както и да е, пепел му сложи. Но сега Ивет живееше при арменеца Бедрос Тамаджанян (тя го наричаше зад гърба му Дамаджанян), който шлифовал диаманти от Якутия, внесени в крайдунавския град по таен канал. Веднъж тя се яви с обици, на които наистина хвърляха отблясъци два шлифовани диаманта.

— С колко ръба са? — попита Наталия, явно запозната с материята.

— Осем!

— Малко са, Ивушка! Поискай му с шестнайсет! Огърлицата трябва да е с шейсет и четири ръба, обиците — с шестнайсет!

— Мани го тоя сфинктер! — каза Ивет. — Стиснат е като кокоше дупе. И осем не му се даваха…

Седмица по-късно тя дойде на работа със синини, които дълго мазаха с цинкова мас и пудриха, за да ги скрият от любопитните очи на пийп-зрителите. А след полунощ, когато си тръгваха, Ивет се лепна за Стела: повече не можела да се върне при Дамаджанян.

— Не говориш много за боя? — попита я Стела, когато се прибираха с такси в Профилакториума. — Изглежда, си дала повод?

— Изчезнаха му едни обици с шестнайсет ръба…

— Приватизира ли ги?

— Беше ми ги обещал, сфинктерът стиснат!… И без това вече не можеше да се остане при него, каналът е разкрит от турските „сиви вълци“ и скоро ще го взривят; обзалагам се!

Профилакториумът беше тъмен, всички спяха, само екранът на телевизора в трапезарията трептеше: Никсън гледаше румънски канал; в ъгъла Ачо спеше, както спят ромите — завит презглава.

— Защо не лягаш? — попита Стела.

— Чакам теб!

— Що за мераци?

— Ти си ми законна, ще спя при теб.

— Кредитът ти е изчерпан, Никсън, казано в прав текст. Откъде да съм сигурна, че не си серопозитивен?

— Глупости!

— Регионът гъмжи от лолитки… Като папатаци със съмнителна кръв… Трябва да влезем чисти в Европа.

— Голямо си дрънкало!

— Става дума за цивилизованост. Ако те попитам имаш ли презерватив, ще запръхтиш… Имаш грънци!

Ники се притесни от този разговор, воден в присъствието на непознатото момиче.

— Ивет ще спи при мен! — каза Стела. — Сори! Нарушаваме законните ти права, но не може без хуманизъм от време на време; най-дефицитният продукт на българската сергия…

… На заранта дойдоха Джими и Данмарк. Стела беше под душа, а Ивет пържеше филии на газовия котлон. Джими я огледа от глава до пети.

— Дядовата ръкавичка набъбнала, както виждам… Ти като каква се явяваш на терена?

— Колежка на Стела, шефе! — каза Ивет. — Не бъркам, нали? По ирисите ти чета, че си баровец!

— Моля?

— Имаш язва на дванадесетопръстника, нали? Подсети ме някой път да ти спретна една ирисова диагностика…

— Коя си ти бе, как те викат?

— Иванка!

Стела се появи с хавлиена кърпа на главата.

— Мина без моето представяне… Иве, това е нашият гуру, господин Диамандиев, истински диамант със сто двайсет и осем ръба!

Джими беше ошашавен.

— Ега ви в мадамите! Кой господ ви събра в една клетка!…

В петък вечерта шоуто затвори поради внезапното напускане на Корнелия и едно украинче, които бяха повикани от Наталия с факс: Лъвов мост продължаваше да обезкървява заведението на Жоржет Лющеров. Върнаха се в Профилакториума, но не можеха да си намерят място от неочакваното бездействие. Слязоха към Колелото отново; едно БМВ им предложи услугите си, да ги закара към центъра: беше самият Данчо Марков! Още в колата потърсиха по мобилния телефон Джими. Откриха го в „Приста“.

Можеха да останат да вечерят при Йоргаки, но митничарят упорито отказваше, верен на принципа си да не се появява по заведенията, докато носи митничарската униформа. Откара ги на вилата в Липака.

Ноемврийският вятър, който пълзеше над Дунава, бе свалил листата от дърветата и храстите; вилата се гушеше между клоните им, твърде невзрачна в сравнение със сградите в района.

— Това ли е ранчото ти? — попита Стела, когато плътните порти се затвориха зад тях. — Малко е скромно за възможностите ти; по-скоро доколкото се досещам, отколкото да знам нещо по същество.

— Очевидното не всякога е меродавно — каза митничарят. — По диамат винаги даваха примера със слънцето, което изгрява и залязва — нещо очевидно, но дълбоко невярно в същността си.

— Митничар си, но нямаш нищо общо с Русо — похвали го Стела.

— Кой бе, Стелче, Жан-Жак ли имаш предвид? — попита Ивет, за да демонстрира интелигентност.

— Наивиста, с картините… Какво съчетание е демонстрирал миналият век! Митничар — наивник! Да се пукнеш от смях!… Или се е правел на наивен, докато е цапотел по платната, през свободното от кражби време!

— Тихо де! — смъмри я Джими. — Добре, че домакина го нямаше, да те чуе…

Домакинът бе отишъл да включи климатичната инсталация: по тръбите премина тръпка, тръгнала някъде откъм подземието.

Вилата на митничаря се оказа с два етажа под повърхността на ранчото, като църквите, строени през турско, за да не се набиват в очите на светската власт…

Микровълновата печка затопляше светкавично пържолите и кебапчетата, които бе им завил Йоргаки; от фризера вадеха заледени бутилки водка и лед за уискито. Данмарк се отпусна и изпя с голям успех „Поручик Галицин, не падайте духом“ и още две парчета на Висоцки. Прочете им вицове и от колекцията си, водена още преди десети ноември; смяха се повече на най-новите вицове за митничари: „Сто митничари, заровени до гуша в пясъка. Що значи това?“ — „Недостатъчно пясък!“…

Момичетата се напиха, излязоха на терасата да погледат хоризонта към реката, но не се виждаше нищо от ситния дъждец, който бе почнал да иде на талази от Румънско и навярно скоро щеше да се превърне в първия за годината сняг.

Докато те бяха отвън, мъжете оправиха двете спални и шепнешком хвърлиха чоп — кой с коя. Ивет се падна на Джими.

— Черничкото е твое, ще го оправиш ли? — Данмарк не бе сигурен дали Джими ще уважи чопа.

— Навит съм! Ако Стела вземе да вдига гири, обещай й, че ще й съдействаш да мине Моста… Навила се е да фъсне с някоя група чужденци… Ти можеш да го уредиш!

— Няма проблеми!

Под предлог, че Ивет е обещала да гледа ирисите на Джими, мургавелката бе повикана да седне до газовата камина под светлината на специалната лампа „Люсрам“ с живачно съпротивление. Но нейният поглед бе замъглен от алкохола, не можеше да се концентрира и сеансът изглеждаше обречен. Все пак тя си спомни за страданието, което му бе диагностицирала на прима виста при запознаването.

— Дванадесетопръстникът ти е прошибан, шефе. Не те виждам столетник, извинявай за откровеността.

— Моля ти се! — каза Джими унило. — Карай без извинения.

— Нощем те буди между два и три…

— Да не е карцинома?

— Засега не. Трябва да откажеш цигарите и да пиеш зехтин. Арменеца Дамаджанян го спаси зехтинът, но италианският; гръцкият е гола оливия… Абе ти мерил ли си скоро захарта? Като те гледам, май че си минал деветката?

— Ти ме разби! — въздъхна Джими. — Девет и едно, скоро я мерих.

— Вземай мерки! С тая захар коя жена ще те чака да я оправиш като хората…

— В смисъл?

— Ерекцията ти отива на кино! Не четеш ли брошури?

Той започна да се вкисва.

— Ти от брошурите ли си ги научила тия дивотии? Ай разкарай се от главата ми!

— Глей го, той се впрегна! Бе вие, баровците, много не си падате по истината!… Казва ти се една истина, изслушай я, па тогава се дърви!

— Коя си ти, че я знаеш истината? Кой ти я каза?

— Нищо не си разбрал: в ирисите го има всичко! И по телевизията, като гледам, всичко ми е като на длан: тоя страда от язва, другият от простата, Тина Търнър има запушени тръби, за твое сведение.

— Да, ще звъня сега на Тина Търнър да я питам за тръбите й. Ега ти!

— Чупи се, нещастнико! — ядоса се Ивет и му зашлеви една плесница. Джими инстинктивно вдигна ръка, но успя да се удържи: къде да го удариш това маломерно създание?… Да върви да пасе!

Излезе на терасата. Дъждът бе станал някак си по-лек, по-въздушен. Трябваше му време да осъзнае, че вали сняг.

Следователят Буйнезов отбеляза положителна точка в борбата с престъпността: отровителят на кокошките в птицефермата на Дамян Диамандиев бе заловен за рекордно късо време — още в деня на престъплението. Беше възрастен мъж, самотен вдовец от покрайнините на Градуил, безпартиен, неосъждан, с чисто морално и криминално минало. Буйнезов бе особено доволен от подбудите, които бяха го тласнали към престъплението. В тях нямаше нищо класово, нямаше мотив на ненавист към новия бизнесмен, не бе от прословутата комунистическа омраза към частната собственост, към предприемчивите, за която непрекъснато тръбяха политиците отдясно. Причината бе връстница на най-стария занаят — ревност, отчаян жест на несподелена близост… Седемдесетгодишният Неделчо Петрушев Симеонов имал, след смъртта на съпругата си, интимни връзки с Величка Горчева Найденова, вдовица, гледачка на птици в частното стопанство на Дамян Диамандиев. През последните месеци обаче отношенията им започнали да охладняват, Величка ставала все по-сдържана и необщителна спрямо Неделчо и той си обяснявал всичко с намесването на някой трети между тях двамата. Подозирал всички мъже, които имали някакъв достъп до фермата — от собственика Дами до стареца дядо Симеон, вече прехвърлил осемдесетте, а на всичко отгоре втори братовчед на бащата на Неделчо. Дълго време Неделчо обмислял различни варианти за наказание на коравосърдечната Величка: най-жестокият бил душене със сезал или заливане със сода за сапун, като наскоро заляната с киселина журналистка в София. Да подпали къщата й — не е трудно за извършване: в мазата има варел нафта, колко му е да лисне една кофа и да драсне кибрита. Но Градуил е пълен с празни къщи — ще я настанят в някоя от тях и какво? Няма да тръгне сега да пали цял Градуил заради една Величка, джанъм!… Чуваше непрекъснато от телевизора за взривове и стрелби, имаше приятели, работили някога в ЗАР, които си бяха изнесли и скрили пищови всякакви, но той от оръжия не отбираше — цял живот бе работил като помпиер на напоителна станция, там дочака и пенсийката, знанията му стигаха до налягането в тръби и по язове и саваци; можеше, да речем, да натисне непокорната глава на Величка в някой канал и да я държи, докато й дойде акълът, но от десетина години напоителната система бе излязла от строя, по вина на демокрацията, и по каналите не течеше вода… Оставаше препаратът копроцин, за пръскане на лозя и овошки, който в силна доза действаше като отрова. Неделчо накисна половин кофа жито с копроцин и рано една заран го хвърли на кокошките на Диамандиеви; проблемът с отклоненията на Величка от правия път се разрешаваше от раз: Величка си оставаше в къщи, далеч от мъжурята, Неделчо вече можеше вечер да й гостува, пък и не само вечер, по всяко време, и да я намира сама и отпочинала; никой не можеше да попречи на срещите им, дори и куче нямаше в нейния двор — преди време той бе отстранил пак с помощта на копроцина едно дворно помиярче, което лаеше като калашник, та будеше половината Градуил…

Но както в една къща човек чува, усеща и знае всеки миг какво става от мазето до тавана, така и в село като Градуил никакви потайности, загадки и мъглявини андромеди не оставаха не разбулени, необяснени. Населението на селото, вярно, бе малобройно, но това бе население будно, неможещо да спи поведе от три-четири часа на нощ по причини от здравословен, безпаричен и най-вече есграонен характер. Въпреки набезите по вечерна доба и отстраняването на помияра населението на Градуил знаеше за връзката на Неделчо и Величка, следеше нейния ход и развитие. Бе регистрирано и спадането на градуса й напоследък, охладняването. Случайни подслушвателни уредби, комшийски тип, бяха засекли няколко спречквания между двамата, както и пряката Неделчова закана срещу напълно невинните пернати във фермата: „А на тия мърши ще им видя сметката някой ден!…“ Така че да се открие авторът на злодеянието не беше особено трудно, още повече, че имаше и свидетел(ка), забелязала в ранината Неделчо да се приближава към оградата на кокошарника и да ръси като сеяч зърно от пластмасов съд (кофа).

Следователят Буйнезов лично сложи белезници на Неделчо и го откара в Стари хан, където го държа четирийсет и осем часа и го пусна срещу парична гаранция. Той изпрати по факса данните от произшествието в Градуил и след няколко дни прочете в таблоидите: „Масов убиец на бройлери вилнее в Подунавието; проблемът с изхранването на народа с птичи мръвки ще се решава чрез внос“…

Дами преглътна и тази беда. Събра с жените мъртвите птици, откараха ги в обща гробница в края на селото и ги заляха с нафта, а помещенията измиха и варосаха отново. Но бе вече късна есен, да зареждат с пилета пред наближаващите студове бе неразумно, затова оставиха фермата в покой до февруари, с настъпването на пролетта и с Божията воля да продължат по-нататък.

Ударът по бизнеса на Дами обаче имаше съдбоносни последствия за стария Диамандиев. Колкото и да се мъчеха да скрият от него лошата новина, накрая той разбра, адреналинът в кръвта му достигна фаталната граница; откараха го по спешност в града, но сърдечният удар не бе предотвратен. Няколко часа преди края около леглото му се събраха двамата синове и снахата Росица. Петър Диамандиев бе в съзнание, дори опитваше да се шегува.

— Виждам, че сте в пълен състав… Веднъж да ви видя, двамата братя, в консенсус… Е, татко, знаеш, че никога не сме се карали! — опита се да му възрази Джими.

— Бе не сте, ама и не сте вървели в една бразда… Както и да е… Тъй върви светът, не можем да го променим, разбра се… Нищо не успяхме да променим, защо бяха тия мъки и напъни…

— Не говори, татко! — Дами седна до него, докосна ръката му. — Не трябва да се вълнуваш, знаеш, че…

— Знам. Млъквам… Всичко е изприказвано… Колко е часът?

Казаха му: минава два следобед.

— Няма смисъл да… Поизлезте, разходете се, пийте по кафе. Елате към шест… Дядо умря в шест, казвал съм го и друг път… И оня апарат за кръвното показваше шест… върхът на… Задъхвам се, въздухът е малко…

Той притвори клепачи, едва ги удържаше; помислиха, че се унася, че може би настъпва краят, въпреки че до шест имаше време. Отвори ги. Спря поглед на Росица, забеляза сълзите, потекли по страните й.

— Сълзи да няма! — Гласът му бе отпаднал, но същата строгост, даскалската, бащината, която познаваха добре, още се усещаше. — Няма смисъл да плачете, не го заслужаваме… Не го заслужаваме. Питаше ме лекарката за поп… Поп викали вече за причестяване. Няма смисъл да го разкарвате… Цял живот са ме учили да не вярвам… И аз ги учих, децата… Децата… На какво ги научих?…

Думите му започнаха да се повтарят — едни и същи, после ставаха все по-неясни, неразбираеми, прилични на бълнуване. Следваха ги дълги паузи на мълчание, в което се чуваха само ритмичните вдишвания и изтласквания на дробовете. Към шест и този шум вече затихна. Сестрата включи монитора и на екрана се видя отровнозелената лъкатушна черта на живота, ставаща все по-права… все по-права…

Едва в самия край.

Ивет бе работила една зима като санитарка в очна клиника, оттам бяха познанията й по ирисова диагностика; лекарите ценели любознателността и открития й характер. Един от тях дори се увлякъл по арменския й темперамент, предложил й да избягат в Гърция, там смятал да отвори клиника, а Ивет да му бъде пръв помощник. По-късно той осъществил намерението си донякъде, без да бяга, като взел жена си и децата и отишли да берат портокали из егейските плантации. На Ивет се сетил веднъж да изпрати картичка от Александропулос, в която я питал съгласна ли е да гледа един богат старец в инвалидна количка; богат не чак като Онасис, но също бил корабопритежател. Ивет отвърнала, без да се замисли: „Съгласна съм!“, само че докторът нямал възможността да чуе положителния отговор: като истински нашенец в разсеяността си той бил пропуснал да напише адреса и изобщо координатите на въпросния Онасис II, а без координати — върви го търси като бисерно зрънце из пясъците на егейското крайбрежие!

В самата клиника също настъпили хаотични изпълнения, довели до създаване на многополюсен модел, като всеки от полюсите искал да приватизира лечебното заведение и го превърне в частна собственост. Опорочени били и трите публични търга: спечелилите на първия тур губели на втория, клиниката минавала от едни ръце в други като жилищен дом по време на Сталинградската битка. Накрая общината се видяла в чудо и разформировала лечебното заведение, като разпръснала кадрите и инвентара между съседните болници и поликлиники. Само най-нисшият персонал не бил желан никъде и имало опасност да остане буквално на улицата. За Ивет, разбира се, имало покрив над главата — апартаментът на Бедрос Дамаджаната; той се навил да му шета из къщи, но не можел да й предложи работа по неговата специалност — шлифоването на диаманти е в топлистата на занаятите. Неподозиран резервен парашут се отворил по някое време и тя се приземила на дансинга на Жоржет…

Ивет нямаше илюзии, че е родена за тази работа, и не смяташе да й се посвети за дълго; парите, които й плащаше лъжльото, също бяха лъжлива заплата, по-скоро социална помощ, но не можеше да се лиши и от тях. Дансингът бе временната чакалня, докато се получеше новата картичка от Александропулос — тя вярваше с вярата и надеждата на осемнайсетгодишните, че рано или късно ще се получат истинските координати, че може да пристигне направо самолетен билет и предплата, както бе чувала да става между деловитите бели човеци.

Междувременно клиентка на ювелира (Ивет я подозираше, че му се натиска и фактически иска да я измести от неговата сфера на влияние…), та тази жена, доста несимпатична, й каза веднъж, че иска да я запознае с австралиец, дошъл да си търси българка за жена — една мода, зачестила напоследък по тия краища. „Дай го насам! — извика Ивет. — Кенгуру да е, вземам го на рамо — от воле!“ — „Човекът е почтен, Иве! — каза жената, леко обидена от сравнението. — Имал верига от хотели и намеренията му били напълно сериозни!“ — „Глътвам го за отрицателно време! Само копчетата му ще изплюя!“, довърши заканата си Ивет. Жената ги запозна неофициално и набързо, но австралиецът имал спешен ангажимент и се уговориха двете страни да се срещнат на другия ден в „Приста“. Колкото и да се пишеше нафукана пред зрители и слушатели, насаме Ивет изпадна в депресия, изпи две дози лексотан; с наближаването на часа на срещата се усещаше „пред изкукуригване“, затова кандърдиса Стела да я придружи — само за първите десетина минути, а нататък — с Божията воля — ще се оправя сама. Отидоха по-рано в кафето и заеха маса, откъдето се виждаше добре пространството отвън, в което трябваше да се появи мъжът.

Той закъсня — за да потвърди българския си корен, — но през стъклото изглеждаше изтупан: имаше сиво-бяла кожена шапка, вероятно от австралийско животно; пардесюто му бе метално сребристо, с дискретна тъмна нишка. Държеше букет лилави хризантеми, купени от „Гербер“ наблизо: бяха ги видели преди малко и не бяха от най-скъпите. („Стиснат като всеки баровец!“) Почакаха да се завърти около оста си, за да огледат профилите му: носът му бе малък и прав, устата — малко вдадена навътре, а брадичката — леко изпъкнала, но не чак като при „обратната захапка“.

— Не е „обратна захапка“, как ти се вижда? — попита Ивет, страдаща от непоносимост към хора с енергична долна челюст: беше й внушено, че са перверзни по природа, годни за лидери, но тиранични за съпрузи.

— Спокойно! — През цялото време Стела се мъчеше да смъкне напрежението й. — И не се втренчвай толкова в детайлите. Иначе рискуваш да си останеш кючеклийка до пенсия!

— На години как го намираш?

— Между четирсет и петдесет.

— Уха, татенце! Няма ли да ти преседне крехко месце?…

— Има потенциал най-малко още двайсет — продължи Стела. — Не ти трябват и повече: ще си минала четирийсете, когато сексът за жената става рутинно занимание, понижаващо качеството на вагиналната флора.

— Страхотна си!… Ма коя беше столицата на Австралия, ако ме попита, Мелбърн, мисля?

— Няма да решавате кръстословици! Във всеки случай не е Мелбърн, а Канбера. Ще я запомниш по сиренето камамбер.

— Оле, почвам да изкукуригвам!

— Излизай и го довеждай веднага! Ще вземеш да направиш някое изпълнение, докато се моткаме.

Ивет стисна пръстите й.

— Стелче, няма да ме хареса! Имам предсантиман!

— Глупости! Много си готина, не се глези!

— Дребен ми изглежда; ниските мъже харесват високите кобили.

— Заеби ги тия!

— Той ще хареса теб, имам предсантиман!

— Предсантимайната ти!!! — Стела я бухна по рамото и я тласна към входа. После я наблюдаваше как се появява пред госта и му обяснява с ръце, очи и уста: „Абе що стърчиш отвън, та не влезеш, ние сме там, с една приятелка… И за цветя си се охарчил! Много са готини… Това е «Приста», както виждаш, да влизаме, че и това временце, мам си джейс!“

Доведе го на масата, като го побутваше оттук-оттам.

— Запознай се, Стела се казва, много е готина, нали? Висока, стройна… Да я видиш на дансинга — мъжете разтягат ей такива ластици…

— Кротко, Иве! — смъмра я Стела и подаде галантно ръка на мъжа, който се наведе, леко морав от вълнение и начална хипертония, и целуна ръката й, съобщавайки фамилията си:

— Мерджански, мерси!

— Трябва да сте от Котленско? — заинтересува се Стела. — Мерджаните са от Котел и региона.

— Карнобат, госпожице!

— Светът е малък!

— Госпожицата също е от Карнобат?

— Не, но съм участвала в етнографски проучвания; познат край!

— Хубав край — хубави хора! — възкликна Ивет. — Имаше такъв филм!…

— Я! Я! — Мерджански преодоляваше първоначалното смущение, оглеждаше се, изучаваше обстановката. — Нещо да се почерпим?

— Ще дойде момичето, господин Мерджански, при нас сервитьорите се движат в забавен каданс — каза Стела и съжали за изтърваната дума, която бе непонятна за госта.

— Простете, не разбрах…

— Не са като в Канбера, искам да кажа, там сервитьорките са с ролкови кънки, нали? Но пък българките са по-красиви! Какво ще кажете?

— О, йес!

— И в Канбера сигурно има готини — намеси се Ивет, — милионен град… Всъщност колко милиона е столицата на Австралия?

Мерджански се замисли за миг, но не искаше да рискува.

— Да си призная, не знам… Аз живея в Бърт.

— Не съм го чувала! Ти, Стелче, чувала ли си го — какво е то: град, село или нещо сбъркано, като нашия Дунав — мост?

— Град в Западна Австралия, госпожице. Там са прериите.

— Запад? Може! Мангизите са винаги на запад. На изтока са… помогни бе, Стелче! Какво е на изтока?

— Златните пясъци!… Между другото, може да сте чели, само по източните крайбрежия има златни пясъци, по западните са само скали. Обяснява се с гравитацията!

— Гостът поръча кафе и по петдесет грама евксиняк, производство на Евксиноградската изба по арменска рецепта.

— Конякът е готин, обаче трябва да внимаваш, господин Мерджански! — каза Ивет, загледана в зеленикавите ириси на мъжа. — Очните ти дъна са прошибани.

Лицето на Мерджански потъмня от пристъп на капилярна кръв.

— Не разбрах!

— Заформя се чернодробна цироза; ако не са ти казвали, да го знаеш от мен!

— Госпожицата е медиум?

— Абе и медиум, и интер медиум — всичко съм аз! Само ме заведи зад океаните, па да отворим един бардак в твоя Бърт, отдолу фитнес зала, горе масаж, екстрасенски номера и модерно подстригване на дамски пубиси във форма на сърце, каро, пика или орел — лешояд, с разперени криле…

— Ивет, млъкни малко.

— Да му обясним на господина, който сигурно не знае какво е пубис?!

По очите на Мерджански се познаваше, че не знае.

Вълната бе… Козината на венериния хълм. Сега е модно да се правят специални прически, за които ти светнах… Една моя приятелка — козметичка — стана милионерка от подстригване на студентки…

— Побъркахме го, завалията, от много информация — допи чашата си Стела и стана. — Дами и господа, аз ви напускам, както се прави в подобни случаи!

— Госпожице, останете! — примоли се Мерджански.

— Третият трябва да си тръгне, сър; не знам как е в родината на кенгуруто, но в нашия вилает е закон.

Тя се сбогува с него, млясна Ивет по слепоочието и й пожела успех. Когато вървеше между масите към изхода, влезе в ритъма на шоуто, звучащ в ушите й с тембъра на Жожи: „Цица, дупе, полудупе…“

— Хубава е! — чу да казва гостът.

— Много е печена! — Това бе Ивет.

После оня попита пак за името й, сякаш се боеше, че ще го забрави.

Някъде в късните часове на деня Лющеров й даде знак по време на пауза.

— Отвънка те чака някакво ченге… Внимавай, много те моля… Не искам никакъв излишен шум!

— С кожена шапка, нали?

— Да му кензам на шапката!

— Спокойно, лицето няма никаква връзка със закона; прибери колесника!

Тя се досети, че е карнобатският австралиец, излезе през задния вход, наметнала канадката си, и му махна да се дръпне от официалния.

— Тук съм, господине! Какво има?

— Госпожице Стела, искам да се видим с вас, да поговориме.

— Ето ме!

— Не, не тук! Намеренията ми са сериозни. Дайте ми ваш мобителефон, факс.

— В движение съм, трудно ще ме засечете. Но в „Приста“ съм сутрин към десет… Кафето, дето бяхме…

— Йес, „Приста“, утре — десет! Става ли?

— Става. — Тя го погледна с майчинска загриженост. — Сега си вървете, но само по светлото… Не се спирайте никъде: ще ви смъкнат пардесюто. Или каубойката.

Но той не бързаше да си върви, та се наложи да префасонира програмата си до полунощ.

— Само да се обадя и ще ви придружа. За всеки случай.

И когато подир малко прекосяваха тъмните улици и площади, уловила го под ръка, тя доизясни ролята си.

— Ще ви бъда бодигард!… Тук, при нас, нощем не можеш да се разхождаш без бодигард; не знам как е в Бърт!

— В Бърт е спокойно; няма апаши.

— Уплашили сте ги, изглежда… Или живеете един век по-назад: у нас преди сто и петдесет години пускат една мома от Жеравна, с наниз жълтици на шията, и за седмица тя пристига пеша в Цариград, без да падне косъм от главата й!… Описано е в литературата.

„Приста“ още светеше; Йоргаки оставяше един сервитьор да дежури, независимо от наличието или липсата на клиенти. Този път беше Буби, общо взето, неподходящ за сервитьор. Когато влязоха, Буби сгъваше покривки, макар че му беше забранено да върши тази операция пред външни лица.

— Има още един час до финала! — каза му Стела. — Остави покривките и ела да ни обслужиш.

— Не се прави на интересна — отвърна Буби.

— А ти си пази хлебеца, умнико! Йоргаки ще те уволни за пропуснати ползи и никакви синдикати не са в състояние да те възстановят!

Това бяха реплики, разменени в движение и с елегантна усмивка от страна на Стела; Буби, като български сервитьор, не познаваше подобна смяна в израза на лицето си.

Все пак той знаеше, че мадамата е близка на шефа, и побърза да донесе русенска фетяска и мезе — панирано филе от океанска акула.

— В твоя чест, Методи! — Тя се извини, че минава на „ти“. — В твоя чест поръчах мезето от твоя океански район, по Дунава няма акули. Имаме моруна, есетра и тъй нататък, но няма кой да ги лови. Продължаваме да живеем по социалистическия закон, който прави местното производство по-скъпо от вносното… Видя ли ябълките на пазара? Два пъти по-скъпи от бананите от Еквадор… Дядо Маркс се върти в гроба си като дюнер — кебап и не може да си обясни законите на българската икономика… Но това е тема за дисертация… Хареса ли ти фетяската?

— Румънско ли е? — попита Мерджански, като се взираше в етикета, дело на график — сюрреалист.

— Наше, родно… Пише го: „Русенска фетяска“. Май че това е единствен пример, след Аспарух, за нещо, минало Дунава оттам насам и пуснало корен на наша почва. Посоката е обикновено навън! Екс!… Впрочем да пием на екс за Ивет, твоята избраница! Няма да сбъркаш, Методи… Няма да сбъркаш, ако вземеш Ивет, момичето е хубаво… Заведи я в Мелбърн и я пусни на някое дефиле — готова „Мис Австралия“!

Методи Мерджански бе в добро настроение, но бе сдържан в оценките си за Ивет, което не остана незабелязано от Стела.

— Това си е твое право на вкус и преценка. Имаш избор. Богат. Във всеки случай ще си избереш невеста, няма да се върнеш с празни ръце.

— Снаха! — уточни той. — Синът ми, Енко, трябваше да бъде с мен, билет имаше резервиран… Но бизнесът… бизнесът не дава време, госпожице… Той има фирма за манифактура от кожи… Как е тукашно… палта, панталони, якета…

— Кожено облекло!

— Я! Я!… Сега при нас лято, кожите — нескъпи; Енко купува, прави резерв…

— Гледах шапката ти… От фина кожа ми изглежда, да не е от кенгуру?

— Ноу… Заек! Не кенгуру!… Аз нося ръкавици от заек, много елеганс! Ще ти подаря, сега — не в мен!… Какво ще кажеш за един обяд утре? Вдругиден трябва да пътувам. Карнобат. Ти също каза, че Карнобат твой град?…

— Не, погрешно си ме разбрал. Тукашна съм, от Туна вилает. Преди двеста години, през турско, Туна са викали на Дунава. А управител е бил Митхад паша… Той подарява на прапрадядо ми люлка… бебешка… Целият ни род се ражда в люлката на Митхад, с това се фука родата… Фукаше, искам да кажа, защото останахме по-малко от пръстите на тая ръка…

— Интересно… И какво още?

— Какво — пълна деградация!… Четири поколения събират, трупат, петото им разпилява майката… Позната история!… Наздраве все пак! Последна глътка, че фетяската ме хвана: не мога да пусна колесника!

Часовникът показваше вече два след полунощ. Буби, сервитьорът, шумолеше с покривките като буба в черничев лист: беше му го казвала и друг път по това време. Мерджански я гледаше прехласнато и я харесваше за снаха, но още не смееше да й го каже. Време бе да го хване като грижлива проектоснаха и да го затътри до „Дунав-хотел“.

— Ще те водя в Бърт! — изломоти по някое време той, когато се разделяха в студената ноемврийска нощ.

— По принцип идеята ти се приема… Внасяш генетичен материал от България. Един ден, когато се наложи, този материал ще се върне пак по тези земи. Като се изродим съвсем, искам да кажа. Това в конезаводите го правят.

— Ще те водя в Бърт! — повтори Методи Мерджански, за да свиква постепенно с тази мисъл.

— Чао засега, сър!… Иди до Карнобат и като се върнеш, ще седнем на масата за преговори. Като свекър и снаха… В нашия фолклор няма регистриран конфликт между свекър и снаха. Проблемите са били решавани на софрата за преговори…

Таксито я чакаше пред хотела. Тя се чудеше дали да го целуне на раздяла, но предпочете само да му прати целувка по етера: бъдещият статут я задължаваше да се държи чинно пред свекъра.

Мерджански дойде на две вечерни представления, преди да замине за родния си край; сядаше на втория ред на масите — по липса на клиенти трети ред нямаше. В отразеното сияние на подиума Стела го виждаше да седи съсредоточен и без особено въодушевление — явно женското тяло не бе приоритетен пункт в неговата таблица на ценностите. Ивет не можеше да разбере това и се престараваше в желанието си да бъде харесана: усмивката й, задължителна на всяка минута, сега бе с един размер по-голяма от стандартните; а когато виеше телце около галванизирания лост в танца „спирала на екстаза“, голото й задниче, разполовено от тънката копринена прашка, оставаше няколко такта по-дълго към полезрението на бъдещия свекър. Въпреки това Мерджански отклони вниманието си от Ивет и го насочи към Стела. Последната вечер преди заминаването той я повика на задния вход и й каза, че подир седмица трябва да е готова с решението си: имал резервирани места в самолета, само да си носи задграничния паспорт и куфарче с най-необходимите вещи. Направиха приблизителна сметка: падаше се един понеделник, десетина дни преди Коледа.

— По-хубав коледен дар на моя Енко никой не може да му направи! — пошегува се сполучливо Мерджански: в присъствието на Стела той се усмихваше повече и правеше непрекъснати опити да се шегува. Преди да си тръгне, извади отново снимката на Енко и я тикна в ръцете й: „Разглеждай го, докато се върна — да свикваш с лика му.“ Тя прибра фотографията в чантичката си и не смееше да я покаже на никого. Една нощ й се присъни летището в Пиргово, видя копите сено, събрани по края на пистата, и раирания чорап на пилона, издуван от дунавския бриз; видя белите облачета, летящи покрай нея върху синьото ултрамариново небе, и разбра, че отново лети не в обикновените самолети на „Балкан“, а в панелната къща — самолет, която й се присънваше почти всяко тримесечие. Стана й неприятно и поиска да се събуди веднага, да се измъкне от съня като от салон, където се разиграва тъпо представление. Но единственият начин, както съобразяваше в съня си, бе по-скоро да се съмне, да дойде денят. И тя се чу да произнася молба, гореща като молитва: „Събуди ме, ден! Събуди ме!“ Когато наистина се събуди, в ушите й още звучеше тази молба, ритмична като стих или рефрен на песен. Спомни си, че това бе стих от Далчев, само че напълно огледален: там лирическият герой бе минал в „съня, портата едничка, през която умрелите при живите дохождат“ — и искаше да остане колкото се може по-дълго „там“: „Ден, не ме събуждай още!“

Усети суеверна тръпка, като си спомни съня с панела. Какво можеше да означава това; че я чакаше пропадането с някой „Джъмбо“ и гмурването му в океанските дълбини? Бе слушала за подобни предчувствия на самолетокрушенци преди излитане — трудно доказуеми впрочем, тъй като идеха от живите им слушатели и тълкуватели на сънища, истинските източници вече ги нямаше… Тя се помъчи да не мисли за смъртта, като си припомни нещо весело, нещо абсурдно, което все още можеше да предизвика по-скоро леко прихване у българина, отколкото гръмогласен, освободен смях. Но съзнанието й още витаеше в облаците и тогава се сети за падащата крава от небето, за която Сашо Градев й четеше веднъж от изрезка от „Московские новости“. Някъде в безкрайните пространства на Сибир, покрай голяма река, нещо като нашия Дунав, намерили полужив моряк, изхвърлен от вълните на брега. Когато го свестили, не повярвали на разказа му: от небето паднала крава, улучила рибарското им корабче и го потопила! Откъде ще се вземе такава торпила, явно морячето още не било дошло на себе си!… Но скоро се разбрало, че казвало истината… На някакво летище в оня край пилоти на самолет от селскостопанската авиация забелязали в ливадите покрай пистата да пасе крава. Решили да я откраднат, натикали я в търбуха на самолета, но забравили да я завържат добре. По време на полета кравата започнала да се буха от стена в стена, имало опасност да катастрофират. Отворили люка и я пуснали в реката… Където в този момент пътувало корабчето…

Стела не вярваше в паранормални явления; неприятните съновидения си обясняваше с предстоящи здравословни проблеми, нещо като сигнали за разклащане в имунната система. Или че я очакваше — в най-невинната форма — някоя неприятност. Като разправията с Лющеров на заранта.

— Какви са тия изпълнения, Стела ви? — попита я, като й сервираше кафе — менте в пластмасова чашка. — Какви сигнали достигнаха до умореното ми ухо?

— Моля? — погледна го тя. — Говори веднъж в прав текст, без евфемизми!

— Някой се е опитал да подлее вода на дружката си? — Оня не можеше да излезе бързо от гамата.

— Ивет ли е подала оплакване?

— Изплакване, по-точно. Снощи ми изплака, че вашият австралиец си дигнал чуковете, без да й каже нищо определено… Зарязал я, с една дума.

— Техен проблем.

— Но ти да си правила някакви изявления все пак?… Не може така, без нищо…

— Срещу Ивет? Шефе, бъркаш ме с някого! Никакви изявления не съм правила.

— Не са хубави тия работи, не са… Не обичам скандали и сплетни! Или ще работим джентълменски, или да скачаме колективно в Дунава, заловени за ръце… Влез, Иве, влез!… Тъкмо обсъждаме твоя случай!

На вратата бе се появила Ивет, случайно или режисирано; Стела скочи демонстративно.

— Няма случай!… Къде ме търсите мен? Рекъл — казал — това не е в природата ми… Ако не сте го разбрали досега, по-зле за вас. Не съм шушумига!

И се прибра в Профилакториума.

Никсън и Луко пиеха греяна ракия, на печката къкреше чайник; на въженце съхнеха пелените на Касандра. Мисълта за нейния Алекс я прониза в този миг и тя си помисли, че понятието „гузна съвест“ не е само книжна метафора: почти не бе се занимавала с пеленките на Алекс и гузната й съвест само напомняше тази подробност… Реши да тръгне за Търново начаса.

— О, „Жена за австралиеца“! — Луко я приветстваше с димяща чаша. — Имаше такъв филм! Ще пиеш ли нещо загряващо?… Или предпочиташ австралийска текила?

Значи Ивет, в раздразнението си, вече бе ги посветила в операцията на карнобатския свекър. Не счете за необходимо да влиза в разговор, само му се изблещи по момичешки и се качи в стаята си. Нахлузи вълнения чорапогащник, обу „алените терлички“ — ботинките, които бе купила на битака в Търново и носеше вече шеста зима.

Когато слезе на двора, студът й се видя омекнал; имаше време да вземе автобус до старопрестолния град и да се върне вечерта за представление. В същата минута видя ладата на Дами Диамандиев да влиза през портала и си помисли, че това не е случайност, а чиста Божия намеса…

Дами бе идвал до фирмата за фуражни смески, от която купуваше храната за кокошките — имал да внася една сума за няколко тона, дадени му на кредит; той превел сумата по банков път, но му съобщили, че има промяна в цената и се налага лично да дойде до Русе. Обясняваше на Стела подробности, които до известно време не я интересуваха. По-точно до момента, когато каза, загледан в нея с невиждащ поглед:

— Нещо става, което не можем да разберем… Носи се около нас… Доларът е скочил от трийсет на шейсет лева. За седмица!

— Инфлация, доколкото разбирам от валутни сделки — каза Стела.

— Скоковете не са добри. Рублата стигна по същия начин до хиперинфлация. Логично е да стане и при нас.

— Хлябът сега е двайсет лева. С колко процента ще скочи?

— С пъти, не с проценти. Умножи го двайсет, петдесет пъти… Знае ли човек?!

— Хиляда лева един хляб! Възможно ли е?

— Всичко е възможно! Чели сме в книгите как с чували с пари са ходили до фурната… Може да е дошъл и нашият ред?!

Тя се засмя, като го гледаше отблизо в очите.

— Пепел ти на езика!… Впрочем, ако не прозвучи дебелашки, бих казала, че всичко това вече слабо ме интересува… Само след някой ден ще съм на другия край на планетата. На другия полюс от двуполюсния планетарен модел!

— В Антарктида ли заминаваш? — Дами бе се приземил и я разглеждаше изучаващо: зимна канадка, с подплата, шалче и ръкавици, ботинки — екипировка като за туристически поход.

— За днес само един кратък маршрут — до Търновград. Навит ли си да ме откараш? Ако не си зает, естествено.

Той си помисли да й каже, че би тръгнал с нея навсякъде, във всяка посока на света, избрана от нея, но се боеше да не заприлича на Джими, който си падаше по бомбастичните изявления. Истината бе, че мина към Профилакториума само да я види. Не бързаше и да разпитва закъде се готвеше да заминава: бе чувал вече нейни проекти за емигриране в различни страни и континенти, надяваше се и този да е от въображаемите.

Но в колата тя бе доста конкретна и както му се видя, навита за предстоящата авантюра. Какво я задържало всъщност на тази земя? И трите опорни точки на стабилността — минало, настояще и бъдеще — вече изгубили притегателната си сила. Миналото, макар да е било „славно“ някога, „люляно“ в люлката на знаменития паша, е толкова далече, че очертанията му се губят зад хълмовете на времето. За минало тя броеше по-скоро двайсетте години, откакто се помнеше на тоя свят — от времето около баба Параскевги до днешния сив декемврийски ден, скриван от облаци, зад които бе далечното слънце. Сивият ден бе нейното настояще, едно живуркане по всички линии — семейна, професионална, приятелска. Бъдещето пък е разтегнато настояще, протегнат мост към невидими брегове. Нещо като емблемата на районния телецентър „Полегнала Тодора“: мост, увиснал в пространството само върху единия си пилон, другият се губи в мъгла и изпарения; не се знае, ако тръгнеш по него, дали ще стъпиш на твърда земя, или ще скочиш в нищото!

— „Скок в тъмното“? — засмя се Дами, след като я изслуша. — Само че това го е казал Чърчил за България, когато е тръгвала към комунизма. И е познал!… Твоята метафора ми се вижда спорна, макар и ефектна. Лошото е, че тази философия отдавна зрее в главата ти и никой не може да я разкара оттам. А по-лошото е… — Той замълча за миг, загледан в пътя на колата: наближаваха разклон с надписи и знаци от всякакъв вид, предупреждаващи за опасност.

— По-лошото? — попита Стела, когато излязоха на чистото платно.

— Че твоето поколение разсъждава като теб и вижда нещата еднопосочно, в права линия: само напред! Да вървим накъдето ни видят очите, пък после ще му мислим… Българинът, вместо да седне на задника си и да бачка, е седнал на куфара си.

— Пътуващият проповедник!

— Така е, моето момиче, изглежда домошарско и както искаш го наречи, но посоката не е към далечината, а обратно, към самите нас и все по-навътре!

— „Далечината е в нас“! — Тя почти извика, спомнила си, че това бяха същите думи, които Сашо Градев повтаряше някога като свой девиз. — Това е девизът на един приятел… Знаеш ли, че можем да му идем на гости; ако го открием, разбира се…

Дами се съгласи мълчаливо: „Щом желаеш…“

Но тя се отказа от хрумването си, след като размисли — не беше виждала доцента вече толкова време, беше го изтръгнала от сърцето си, както се казваше в любовните романи, мястото му бе запълнено със сива съединителна тъкан — материята на нейното ежедневно живуркане…

— Друг път! — каза тя, когато навлизаха в града. — Сега ще идем само на улица „Бурмов“…

Но през цялото време, докато се движеха към улица „Бурмов“ или изчакваха зеления сигнал по пресечките, Стела поглеждаше към течащите назад витрини, огради, минувачи и се надяваше да зърне фигурата на Сашо. Уж го нямало, уж бил изтръгнат!… Отпечатъкът му стои някъде в нея, като татуировка в сърцето („Какво заглавие!“, помисли си), и тя ще го носи винаги, дори да идеше от другата страна на земята, в прериите и пустините на Западна Австралия…

Дами паркира на съседната улица, искаше да я придружи, но тя го спря само с жест: ще те повикам, ако се наложи! Чу как той пусна музика в колата и не й стана приятно: сега й трябваше тишина, неподвижност, пълен синхрон с нейните чувства — можеше да изчака поне докато завиеше зад ъгъла… Не, никой не може да следи с такава прецизност чуждите чувства, да улавя амплитудата им и да се мъчи да поддържа в равновесие своето рамо от везните. Ако владеехме с подобна чувствителност сетивата си, нямаше да има сблъсъци, раздели, разводи; хармонията щеше да е в нашата власт, щеше да е дълготрайна… Или и това е само едно непосилно желание, един максимализъм, без изгледи да бъде реализиран, за жалост… Който трупа максимализми, трупа тъга…

На ъгъла имаше малко квартално кафе с няколко маси зад стъклото, оформено като голям екран на телевизор, и с пъстри рафтчета зад плота, отрупани с лакомства и напитки; тя влезе и купи от най-скъпия шоколад „Нестле“.

Оградата на Кантарджиеви. Не е двуметрова крепостна стена, като на днешните най-новобогаташи, но е солидна, с много желязо между бетонните колони. И портите са в същия стил и от същия материал; по пътеката, която води към гаража в дъното на двора, личат следи от скоро влизала или излизала кола. Ноемврийският сняг се е стопил на двора, тревата е смачкана и разгазена, виждаха се няколко дървени колчета, очертавали писта за шейна или ски; тук-там по колчетата имаше парчета от лента в трите цвята на българското знаме… Алекс се е пързалял от стълбището на къщата по лекия наклон… Пораснал е, Господи, иска вече да бъде скиор, спортист!…

Стела бутна портата, не бе заключена; влезе, без да бърза, прекрачи бордюра на алеята, излезе на пързалката. Едно парче от трикольорната лента лежеше смачкано и мокро; тя го взе и почна бавно да го навива на ролка, да го суши с пръстите си и изглажда гънките му. Но умът й беше другаде. Досега никога не бе прекрачвала границите на този двор, гледала бе отвън, повече набързо, крадешком… Сега, този път, този последен път, си позволяваше да проникне толкова навътре в чуждата територия, без да се крие и да изпитва каквото и да било неудобство, възползвайки се от правото на последната среща на една майка с нейното дете… Ще бъде храбра, ще бъде любезна и внимателна към чуждите хора (какво са й виновни те?), а на Александър само ще даде шоколада… И никакви сълзи, никакви широки, славянски прегръдки („Сине мой, надежда моя, скъпа…“). Мъката, като далечината, не е пред нас, не е в жестовете и въздишките; тя е в другата посока, все по-навътре, все по-дълбоко в нас самите…

Един поглед зад телената ограда. Съседът е на поста си.

— Добър ден! — Тя му кимна, да го умилостиви. — Търся Кантарджиеви!

— Как влязохте?

— Беше отключено.

— Обикновено заключват. Отидоха на болницата — госпожа Кантарджиева я оперираха: старческо перде. Четвъртък е — ден за свиждане.

— Детето?

— Отидоха с колата. Добре е, расте.

Тя не смее да пита нищо повече. И съседът не задава никакви въпроси. Той знае. Както и махалата. И целият град, без Алекс…

Тя върти масурчето от трикольорната лента между пръстите си, докато прекрачва лехата за цветя, сега мокра, с осланени и обезцветени листа и стъбла на растения, които преди месец-два са били свежи, одушевени. Стъпва на алеята, която води към изхода. Желязната врата звънва зад гърба й, едва чуто. Като стон. Желязо, но и то стене…

Тя върви, като внимава да не мигва — хладният въздух да отнеме топлината на клепачите. Мигне ли — ще нахлуят сълзите…

На ъгъла е кафето — телевизор; на другия — колата на Дами.

Тя блъсва алуминиевата рамка и влиза. Зад плота стои мъж, може би същият от преди малко — не си го спомня, — може да го е сменил друг.

— Нещо допълнително? — пита той; значи е същият, с шоколада.

— Малка водка!

— Каква да бъде?

— Няма значение…

Монтирал е пред барплота три еднокраки стола, по форма напомнящи бутони на тромпет. Тя плъзва хълбок по седалката на един от тях и се отпуска. Питието минава през гърлото й, но вместо по обичайния си път поема нагоре, към клепачите.

Мъжът я наблюдава съсредоточено. Още един ирисов диагностик! Народонаселението на тази земя вече откача на тема съзерцание: стои от години вцепенено, загледано в собствения си пъп, или се втренчва непрекъснато в очните дъна на ближния. Нирваната — националната доктрина в края на века! Тема за дисертация.

— Конюнктивит? — проговорва мъжът. Той е среден на ръст и в средата на своя живот; видимо отегчен от всекидневното бръснене, щом може да се мине и със седмичния ритуал пред огледалото. Очите му са светли и почти без цвят, като растения в късната есен. Цветна е само рамката на истинския конюнктивит, която ги обгражда.

— Май сме адаши по заболяване? — усмихва му се Стела.

Това му носи известна радост и раздвижване.

— Моят е алергия към бета- и гама-лъчите… От завода за телевизори, дето го закриха… Един конюнктивит ми остана. Иначе съм инженер слаби токове. Бях де…

— При мен е от електрожена — каза тя, след като го изслуша. — Рязахме мост. За старо желязо. Скрап… Пълна скръб!… Моста вече го няма… Няма връщане назад…

— Ай стига! — внезапно каза мъжът, изпълнен със съмнения. — Нямаш вид на електроженистка!

— Вярно е! Режа мостове… — Внезапно съжали за издевателството над кроткия човечец. По-добре да плаща и да си тръгва, преди да е поискал документ за правоспособност при боравене с електроженен апарат.

— Кой разряд имаш? — Ето: очакваше нещо подобно!

— Пошегувах се, извинявайте! — каза тя и почувства внезапно облекчение от тона на простота и откровение, който се откърти от душата й. — Учих преди време тук, правих глупости — като всички в лудите години. Опитвам се да променя нещо от живота си; от себе си, да почна отначало…

— И сигурно решихте да емигрирате? Сега всички го правят — на вашата възраст, имам предвид.

— Нещо такова.

— И аз съм го мислил по едно време, когато не пускаха и трябваше да се бяга през минираната граница. Уплаших се, не от мините, а от самата мисъл за емигрантство… Самият аз бях емигрант в този град от трийсет години и не можех да свикна; живеех като емигрант. Защото бях от село и не можех да свикна. Сънищата ми и досега са „селски“, така да кажа, нощем съм там, дето съм се родил. Макар това да е едно загубено село от пет къщи — за другите. Този град — замълча за миг, загледан към улицата, отвъд витрината, — в този град осемдесет на сто са като мен, емигранти от селата, и се мъчат да стават граждани. А то не може.

— И тогава избива алергията?

— Ами сигурно! Защо сме първи в света по инфаркти и инсулти? Миграцията ни съсипа, а сега емиграцията ще ни довърши.

Тя остави пари за водката и тръгна да си върви.

В колата Дами намали радиото, после го спря, миг преди да включи стартера: акумулаторът не беше човешко сърце, не можеше да издържа на натоварвания, трябваше да се щади…

В очаквания понеделник Стела събра в един сак само най-необходимото, което имаше подръка в Профилакториума. Книгите, останалите дрешки и вещи нейна собственост оставаха в гарсониерата в Стари хан.

— Да ти напомнят за мен! — каза тя на Ники. — До момента, когато ще загубиш способността да си спомняш. Близък впрочем.

Ники стоеше, облегнат на перваза на вратата, и наблюдаваше приготовленията й. Прие, без да се сърди, директната обида за пораженията, които го очакваха от злоупотребата с алкохола. Тази негова неподвижност още повече я дразнеше.

— Имам предвид самоубийството ти с пиене, ако не си разбрал! Не се оставяй да те открият комшиите, като в разказа на Фокнър: с обонянието си!…

— В колко ти е самолетът? — попита Ники. — Ще дойда да те изпратя на летището.

Но не стигнаха чак дотам. Луко Луков ги закара с ифата пред „Дунав-хотел“, където трябваше да стане срещата с Методи Мерджански. На тръгване Стела подари на Павлина коженото яке в цвят какао с малко мляко; кожата му беше мека, но проскърца, когато Павлина го облече и развълнуваната й гръд го обтегна до краен предел. От сухия звук се пробуди Касандра.

— И Сандричка иска да се сбогувате! — Павлина се наведе над креватчето от фазер и вдигна бебето. Стела почувства слабост в коленете, но се овладя и побърза да отвори чантата си. Пъхна сто марки в една гънка под лигавничето.

„Само да не се разлигавя!“, мина й през ум, докато прекосяваше двора на Профилакториума. Свърталището с дългото идиотско име, където бе минала половин година от живота й, сякаш започваше да я умилява. Не бе сигурна какво щеше да отнесе от тоя лунен пейзаж в паметта си — всичко сега бе мърляво и някак си недостойно за запомняне; но тя знаеше, че по смътните закони на човешкото битие съзнанието щеше да извърши своята избирателност на доброто, на приятното и да остави грозното да се утаи към дъното на забравата. Някой ден или в някой сън щяха да се връщат парче по парче детайлите от пъзела, който сега минаваше пред очите й: този куп ръждиви железа, останки от рязането на баржите; караваната, марка „Фолксваген“, изписана от Данмарк при митничарските му операции и докарана в бурените на двора — да чака своя нов, рециклиран час; контейнерите на Джими от предишния живот на ЗАР, също очакващи своя нов период на възраждане и подем; най-сетне тази спираща дъха необятност над коритото на голямата вода, от която погледът получаваше спазъм от безсилие и невъзможност да я обгърне — цялата и наведнъж… Щеше ли да го има този простор там, където отиваше, на другия край на света, или предвидливото предчувствие трупаше отсега запаси за недоимъка, който я очакваше в някой забутан кът с тесен хоризонт и потискащо ниска синева?…

На рецепцията на „Дунав-хотел“ им казаха, че Мерджански току-що се е обадил — да му запазят такси за летището; седнаха в бара да го чакат и Ники поръча за изпроводяк две чаши джин с тоник.

— В твоя чест! — каза той, вдигнал чаша. — Знам две жени на тоя свят, които пият джин — тоник. Ти си едната.

— Нещо приповдигнато го даваш! — погледна го Стела и не попита коя е адашката по питие, беше я казвал и друг път в подобно настроение: английската кралица. — Само не се прави на шут, защото аз не съм английската кралица.

— Ти си моята звезда!… Все не остана време да те питам как от Параскева се прекръсти на Стела; псевдонимът какво е — част от маскарада или желание да бъдеш друг, да бягаш от себе си?

— То е едно и също.

— Да бе, какъв съм застрелян… Но какво исках да кажа?

— Само да не захленчиш на рамото ми, че те изоставям. При свободния пазар и бракът е бизнес: съчетаване и разминаване на интереси. Надявам се, че си прагматик, драги Никсън, и тези неща са ти ясни.

Никсън се помъчи да скалъпи една прагматична усмивка, но не му се удаде напълно. Погледна остатъка от питието и вдигна тост с последната глътка.

— Ми да живее либерализмът тогава!… Австралийският, защото нашия не го виждам и след сто години… Знам, че си желевистка и ще те заболи, но това е истината: няма почва твоят либерализъм у нас, сори!

— И това е още една причина за заминаването ми! — каза тя.

Методи Мерджански се бавеше. Мъжът на рецепцията изчете и последния вестник и го върна на телената стойка, където няколко от днешните таблоиди чакаха клиентите на хотела. Клиенти нямаше по това време на годината. По тази причина изключваха парното към полунощ, пестяха нафтата; в бара беше хладно, а джин — тоникът направи устните на инженера метално синкави, като цвета на материала, от който майстореше стрелящите играчки в планинската вила. Нуждаеше се от една затопляща водка, но се виждаше, че не смее да си я поръча по финансови причини: той бе привършил спестяванията от спецпроизводството, а постъпления от верото нямаше; засега от миещия препарат се носеше само сладникав дъх, попил в дрехите му, който се усещаше през масичката. Стела пъхна една банкнота под чашата му.

— Донеси две водки за моя сметка. И рестото задръж, както го правят в изисканите общества. Апропо, къде изчезна твоят трабант, успя ли да го коснеш за хиляда марки?

— Почти — отвърна той.

— Дължиш ми една втора. Или това е собственост, придобита преди брака?… Ако е така — пардон, изтеглям си иска. Остава само поръчката за водките.

Той отиде на бара и ги донесе. А по-късно — още две.

Когато се появи Методи Мерджански, сетивата им бяха притъпени, а образът на бъдещия свекър нещо не идваше на фокус. Странно раздвоена изглеждаше и спътничката му — младо момиче с ботуши над коленете и тъмносиньо костюмче с позлатени копчета като немски гулдени. Миг по-късно разбраха, че не беше оптическа измама: момичетата бяха две, близначки от Карнобат, взели съдбоносното решение да придружат Методи през морета и континенти до далечна Австралия.

— Госпожице Стела, изненадващо е, нали? — Свекърът имаше излъчването на ловец, завърнал се от успешен лов. — Запознай се с Ваня и Ванеса, две сестрици — хубавици от родния край! Баща им ни докара с автомобила си!

— Олигофрен! — Стела скочи и преметна чантата си през рамо. Никсън помъкна сака след нея.

Спуснаха се по хотелското стълбище; той едва я догонваше.

„Веднъж и ти да си намериш майстора!“, помисли си, но му се видя злобарско и не й го каза. Предпочете да потърси нещо по-неутрално и успокояващо. Нарече Мерджански пълно куку и безотговорен капиталист.

Наскоро и той, като Дами, бе срещнал из таблоидите мисълта на Хенри Кисинджър за „безотговорния капитализъм“, довел в края на краищата до появяването на комунизма.

— Не живеем ли и ние в такова време — на пълна разюзданост и безотговорност?… Какво да му се сърдим на тоя австралийски чукундур! Хенри е прав.

— Млъкни, нещастнико! — прекъсна го Стела.

Прекосиха мълчаливи мраморната настилка на площада, издънена на места от манифестации, митинги, хепънинги. По ръбовете на локвите сребрееха кристалчета лед, които проскърцваха под стъпките им. Пулсиращо скрибуцаха и ремъците на кожения сак. Пред пийпшоуто на Лющеров тя го взе от Никсън.

— Изчезвай!

Но когато той си тръгна, настръхнал от студа, с вдигната яка на дънковото яке, внезапно й дожаля за него, извика му да почака и му нави на врата мохерното си шалче. Даде му и малко пари.