Дунав мост

6. Пътуването е нищо…

Отец Йоан тътреше джапанки по манастирския калдъръм и удряше с дървено чукче по една липова дъска; ехото от ръчното клепало се блъскаше между старите сгради и прехвърляше високия каменен зид на светата обител.

Джими и Роси го чуха отвън на паркинга, където бяха спрели аудито и смъкваха новия бакърен купел. Беше петък, навръх Никулден, денят на свети Николай — защитника на частния бизнес, на риска и волята за преуспяване в живота; бяха избрали този ден за техен празник — преди осем години по това време бяха сключили граждански брак, сега идеха да се венчаят в Божия дом, да узаконят връзката си и пред светия олтар и да продължат да живеят по-нататък като православни люде, докато смъртта ги раздели. Джими напоследък разгръщаше Библията през свободното си време, искаше му се да запълни донякъде пропуските в атеистичното си възпитание; ситните редове, набрани с възможно най-дребния и нечетлив шрифт, предизвикваха напрежение в зрението му, но пък минути след това усещаше, че започва да мисли по-вглъбено, напрежението в клетките му като че спадаше, обхващаше го смирение и доброта. „Не е случайно това откритие на човешкия мозък — казваше си. — Ако нямаше някакви конкретни, леснодостъпни ползи, нямаше да се задържа вече две хиляди години и да се предава от поколение на поколение…“ Росица също бе невярваща, но държеше на църковните ритуали по свои си, женски съображения: напоследък бяха станали модни кръщавките и венчавките, населението разбираше, че настъпва нова епоха, при която християнските добродетели щяха да се отчитат от властта, вече със знак плюс, и гледаше да трупа активи по тази линия. Църквата в Стари хан, занемарена доскоро, с прокапал покрив и срутена ограда, бе ремонтирана от наследниците на някогашните собственици на дъскорезницата, превърната през петилетките във фабрика „Талашит“. В почивни и празнични дни църквата започна да се превръща в притегателен център за староханчани; възвръщаше се интересът към богослуженията и обредите, през горещините дворът привличаше със сенките на вековните си дървета; отвън около оградата се появиха сергии и маси, където сервираха кафе и разхладителни напитки. Росица искаше да покаже булото от брюкселска дантела, скъпите обувки, които бе донесла от Кавала и тъй и не бе обувала досега; знаеше, че минаването под венчило на двама души, отиващи към средната възраст, щеше да даде обилен материал на градските коментатори, и смяташе, че това ще е добре за имиджа на един Диамандиев, евентуалния бъдещ собственик на ЗАР; така се правеха сега сватбените ритуали, това бе модата. Джими бе по-резервиран. Така или иначе, едно подобно събитие винаги ще се разчуе в малък град като техния. По-добре да го направят по-загадъчно, с по-малко свидетели и някъде на по-затънтено, като в манастира например, при отец Йоан — българинът се респектира повече от дискретните събития, които стават някъде извън полезрението му — тогава всичко изглежда по-тайнствено и забулено в мистична мъгла. Тя се съгласи, а той определи деня — Никулден — и донесе от Дунава една четирикилограмова бяла мряна, която нареди да приготвят в „Бавария“ за тържествения обяд след венчавката.

Известно усложнение се получи около избора на кумовете. Джими бе приятел с доктор Крум Павлов, основател на синята организация в Стари хан, и бе го поканил още преди три месеца за кум. Но в политическата кариера на доктора от ХЕИ внезапно настъпи обрат след първичните избори за нов президент: докторът бе проявил неблагоразумието да подкрепи предишния, за което бе „отлюспен“ от поста си, според новата политическа терминология. Джими си даде сметка, че нещата в политиката не са толкова прости, както изглеждат отстрани. Вътрешните избори в градската организация всъщност бяха добре замаскиран преврат за отстраняване на старото ръководство, елегантен ход, който оставаше почти незабелязан за електората. Трябваше да внимава занапред с кого дружи и се обвързва, да не допуска фалстартове. Едно кумуване на Павлов вече ставаше не само безпредметно, но направо се превръщаше в автогол: кой вече ще го подкрепи при търговете, когато на челото му имаше такъв компромат — човек на лидер, изпаднал в немилост! И Джими тихомълком се отдалечи от доктора, сне от него не само политическото, но и кумското си доверие. За по-сигурно тогава му хрумна да смени мястото на венчавката — от града в манастира. Но въпросът за новия кум продължаваше да стои открит. Познаваха се добре и с новия председател на Координационния съвет — един юрисконсулт от „Държавни имоти“; при това бяха и малко рода — жената на юриста бе втора братовчедка на Росица. Но Джими не посмя да го потърси — знаеше, че оня ще му откаже. Кой друг тогава? Кметът Друмчев? Също приятел и съученик от гимназията, но за съжаление червен. Утре ще се обърнат нещата — с тия скокове на долара положението на Жан Виденов никак не е стабилно! — ще се срине и Друмчев след него. За чий бяс ти е такъв кум?… Не, не! Джими бе категоричен: ще караме без кумове! Отец Йоан ще впише в книгите си някой от своите манастирски хора, като Евстати, да речем, макар че Роси се мръщеше при споменаването на послушника, смяташе го за гей… Отец Йоан няма накъде да мърда — носят му нов купел, сто и шейсет марки е броил Джими на един тревненски бакърджия в края на краищата; манастирът трябва да се отнася уважително към всеки спонсор, да разтваря широко портите си пред нево, а от камбанарията да звучи ангелогласна музика.

Вместо музика откъм манастирския двор се носеше плоското плякане на дървеното клепало и в това имаше нещо обидно.

Но Джими бе в добро настроение и искаше поне на днешния ден да гледа на всичко откъм веселата страна.

— Старецът го е закършил здравата: свили са му камбаната и е минал на ударен инструмент…

Камбаната бе още на мястото си — видяха я горе, над църковния покрив, с провесеното неподвижно въже — изглежда, бяха решили да не я бият повече, за да не привличат с гласа й крадците на цветни метали.

Отец Йоан стоеше сред двора, загледан с умиление към бакърения съд.

— Бог да ви поживи, господин Диамандиев! Благороден човек излязохте: казахте и удържахте на думата си!

— Човек за едната чест живее, отче! — Доволен от похвалата, Джими се наведе и целуна десницата му. Видя джапанките, обути с вълнени чорапи, с пръст за палеца, и му мина през ум, че светият отец се нуждаеше и от едни прилични обувки за зимата.

Влязоха в църквата. Облякъл шушляково яке с дебела подплата, послушникът Евстати разпалваше кадилницата. В ъгъла до входа върху ръждив котлон вреше големият чайник с вода за кръщавката. Измиха калайдисаната вътрешност на купела, за да отстранят миризмата на нишадър и киселина, останали от бакърджийницата; в чистата вода оставиха да плува китка босилек и няколко стръка зелен здравец; в църквата замириса на хубаво.

— Господи, помилуй! — Надянал епитрахила, отец Йоан прочисти гласа си и направи кръстен знак към Джими и Росица. — И избави от изкушения раба твой Диаманд Диамандиев… Хубаво име са ти избрали родителите ти, синко… В Светата книга е казано, че греховете на Юда са записани с диамантен писец…

— Не го знаех това, отче — каза Джими.

— Пише го. Пише го!… А всичко записано остава и се помни…

Сляха в едно кръщаването и венчаването; отецът разлистваше като че напосоки требника, извисяваше от време на време глас, от думите му както винаги не се разбираше нищо. Чуха се отчетливо само изрази на възхвала към Всевишния и трикратното: „еврейче ни го дадохте, християнче ви го връщаме“, което оставаше неразгадаемо за българското съзнание. По липса на червено вино наляха шампанско в чашите, които носеше Роси; пиха четиримата, а кръстникът Евстати целуна Джими по устните, а сетне — Росица. Тя потръпна от внезапна възбуда: послушникът имаше, блестящи и равни бели зъби, като на холивудски актьор, меките кестеняви косми около устата му, завити на охлювчета, сякаш излъчваха биоток, който я прониза цялата. „Възможно ли е да е гей? — мина й през ума. — Той излъчва мъжка сила, пред която трудно би устояла всяка жена!“

Евстати усети промяната, която настъпи неочаквано бързо в нея, и кимна, да го последва за документите. Минаха в отсрещния ъгъл, зад някакви дървени шкафове, където бе оформено нещо като църковна канцелария. Евстати взе написаните предварително свидетелства и хвана ръцете й. Росица отвори уста, защото въздухът внезапно не й достигна.

— Много си готена! — тихо каза той.

Тя събра сили да се отдръпне, по-скоро да се отдалечи от биополето, защото усещаше, че още секунда забавяне — и нямаше да може повече да се контролира.

Джими и отецът допиваха шампанското, загледани във фреската на стената, нарисувана на най-достъпното за окото място. Това бе изображение на ада, с двата казана, в които бяха потопени до кръста жени с разпуснати коси и с надпис над главите им: блудници. „Там ми е мястото! — помисли си Росица. — И аз съм една блудница, една ненаситна кучка, готова да завърти опашка пред всеки помияр. Рано или късно, ако има Бог, ще ме накаже, няма да ме търпи…“

— Някакви проблеми? — Джими бе доловил напрежението в очите й.

— Никакви! — каза тя. — Трябва само да дадем бутилките на отчето.

Носеха още две бутилки шампанско и кутия „Троен лешник“; отец Йоан ги прие с благодарност и каза, че ги минава като дарение на манастира лично от достолепната госпожа Диамандиева; в книгата на дарителите ще бъде записано и нейното име.

— С диамантен писец! — обади се отстрани Евстати и всички се засмяха…

Към обяд слязоха с аудито до „Бавария“. Ръмеше дъждовен прашец, който надвечер щеше да стане на сняг. Когато слязоха на плочника, погледите им неволно се насочиха към черните поли на игумена: дали не бе тръгнал в кишата с джапанките? Не. Беше ги заменил с яки кубинки с дълбок грайфер; значи имаше някакви резерви, светиня му, демонстративното показване на нищета е било повече за пред милосърдните спонсори!…

Дунавската мряна лежеше в стоманена тепсия и излъчваше оранжево сияние. Глухият съдържател на заведението, вложил цялото си умение при приготвянето й, ги канеше с жестове да заемат местата си около дъбовата маса.

— Страхотна е! — похвали го Джими, като го потупваше по гърба. — Изпял си я като „Одата на радостта“… Абе ти си един Бетовен на кулинарното изкуство! Позволи ми да употребя това сравнение!

— Сравнението е изключително точно! — каза Евстати, когато Бетовен се отдалечи за нещо в кухнята. — И нашият човек си е малко глухичък, но в замяна на това другите му сетива са по-изострени…

За аперитив глухарът поднесе греяна сливова с мед, в баварски чашки с резбовани подложки, имитиращи жълъдови шапчици. Отец Йоан вдигна първия тост в чест на семейство Диамандиеви. Бе се сетил по някое време, че при венчавката бе изпуснал накрая най-важната благословия, с която обикновено завършваше ритуала, преди да каже „амин“.

— И нека Господ-Бог даде мир и любов на християнското семейство, спокойствие и сговор… И само смъртта да ви раздели! Амин!

— Амин, дай Боже! — отвърна задружно масата.

— Блага е ракията — каза Джими, след като отпи от чашата си. — Като на другата заран след сватбата… И твоите думи, отче, са благи и мъдри, карат те да се замислиш… Само не съм съгласен, дето споменаваш смъртта. Рано е да мрем. Рано е.

— Така е по канона, синко. Казано е: „Мементо мори“, сиреч „Помни, че си смъртен“.

— Не знам за другите, аз лично нямам намерение да мра. Нямам време за умирачка. Предстоят ми велики дела — и то в най-близкото бъдеще! На една ръка разстояние!

— Знаем, знаем! — възкликна Евстати. — Говориш за идния понеделник, девети, струва ми се?… Денят на търга?

— Всичко знаеш, кръстник! Добре си информиран.

— Знам и че няма да ти бъде лесно с тоя опонент насреща — другаря Станоев. Не го подценявай! Не го подценявай!

— Не го подценявам — напротив! Знам връзките му с „Позитано“ 20 и кой стои плътно зад него, но процесите са вече необратими. Не-о-бра-тими!

— „Времето е наше“, нали? Хубав лозунг, но без покритие, сър! Защото времето е пари, а парите са — къде? Във всеки случай не в теб, а в Станоев енд къмпани. Сори, ако съм казал нещо не на място!

— Така е! Прав си, Евстати! — обади се Росица. — И аз съм му казвала на Джими да не се натяга толкова. Няма да стане лесно, както ни се иска. Баща ми, лека му пръст, умря през Лукановата зима и до края не вярваше, че е станал преврат.

— Защото не му се искаше да стане! — подхвърли Джими.

Той затърси цигарите си, приготви и запалката и излезе на въздух, изпратен от мълчаливите погледи на тримата.

— Баща ти беше един красив мъж! — каза Евстати, след като помълчаха. — Познавах го добре, а и той, струва ми се, ме ценеше.

— Остави булката, мискинино! — намеси се отец Йоан. — Знам истинските ти козни и помисли. Не му обръщайте внимание, госпожа Диамандиева, нашият Евстати е невестар, Боже, прости му!

Всъщност Евстати не обърна внимание на думите на отеца; той сложи ръка върху ръката на Роси, загледан отблизо в очите й с оня лазерен поглед, с който питонът сваля от клона изпадналата в смут птичка.

— Боже, аз се напих! — въздъхна Росица.

— Всички сме пияни, мила! — Гласът на послушника се лееше приспиващо. — Самият аз съм пиян от щастието, че си до мен — жива и истинска. Сори, че ти го казвам — може би в неподходящ момент и на неподходящо място…

Отец Йоан се размърда неспокойно на пейката; спомни си, че днес бе ден Никулден, и реши да отправи молитва към свети Николай, именника.

— Отче свещеноначалниче Николае, моли Христа Бога да спаси душите ни.

И се прекръсти три пъти.

Ачо събираше покрай Дунава клони от върби и тополи, дъски от амбалаж, стари траверси, режеше ги с флекса и палеше варела, да затопля общото помещение. Къпеха бебето денем, в корито от лека пластична материя, като застинала пяна, от опаковка на хладилник „Бош“. Касандра цапаше щастлива в малкия басейн, подкрепяна от чевръстите пръсти на Ачо. Макар че още нямаше двайсет години и още не беше се задомявал, циганинът показваше удивителни умения в отглеждането на бебето. Павлина му се доверяваше напълно; даваше му да го храни и приспива, да пере пеленките, да става нощем и да го наглежда, да не се е отвило. Не му позволяваше — както и на останалите обитатели на Профилакториума — да го целува заради върлуващия напоследък грипен вирус „Хонконг А1“.

Този съботен следобед Ачо се зае да изпере бебешките дрешки в сапунената вода след къпането, а Павлина се настани в къта зад печката да накърми Касандра.

Луко и Ники играеха наблизо табла; по телевизията излъчваха за енти път нашенската сага за мустакатия капитан Петко, финансиран с чужди рубли, за да брани българските национални интереси. Не му обръщаха внимание, само когато станеше някаква патаклама и почнеха да хвърчат чалми и калпаци, Луко подвикваше ентусиазирано: „Бой! Бой по канчето!“, и с още по-голям замах удряше пуловете на таблата.

На печката — варел къкреше чайниче с гореща ракия, миришеше още на пържен лук и шаран от тавата на масата с остатъците от вчерашния рибник, направен от Стела в чест на Никулден, именния ден на Никсън.

— Трети дюшеш! Бой! Бой! — На Луко му вървеше зар, както винаги, пуловете му се подреждаха на саръци с анимационна скорост. Внезапно: Ах! Това зарче, тази луда пуканка!… Подскочи и изчезна от полезрението му.

— Зарът!… Къде изчезна зарът?!

Той се оглеждаше трескаво около масата, по леглото, прокара пръсти по шареното одеяло — нямаше го! Дяволска орисия: точно когато почне да ти върви, внезапно се изпречва някаква идиотска дреболия, която обръща нещата наопаки и ти къса нервите. При това някой се оригва до теб подигравателно, надсмива се на собствения ти невървеж!

Той вдигна глава: беше бебето, изправено от Павлина след кърменето да се оригне, устата му — кръгла и зинала, точно да побере един зар.

— Павлино, детето глътна зара!

— Стига бе!

— Виж го как зее… Зарът изчезна! Само то го е глътнало! Дай да го стръскам!

— Не го пипай! — извика тя.

— Но то ще се задави! Ще вземе да…

— Ти пукни, нещастнико! Че ми писна от твоите простотии! Алергия добих от простаци като теб! Непоносимост!… Господи!

Касандра изплака от внезапната врява; дотича Ачо, пое я с мокри ръце; Павлина не спираше с клетвите и призивите към небесните сили за помощ и съдействие; Луко сипеше ругатни. Добре, че Ники изпълзя изпод леглото и показа намерения зар; страстите утихнаха и се възцари предишният домашен мир и уют.

Стела се появи на вътрешната стълба минута по-късно, тръгнала за дневното представление на „Дунав-пийп“; слизаше бавно, стъпало по стъпало, като обличаше в движение зимното си манто, изпод чиито дълги поли се показваха стройните й крака в сребристо — станиолови ботуши. Таблата спря да трака, някой докосна дистанционното и прекрати мъките на капитана; няколко чифта очи следяха ококорени всяко нейно движение.

— Страхотна мадама ставаш от ден на ден! Бих ти разрешил да ми скатаеш парашута!

Според Луковата таблица на ценностите да разрешиш на някого да ти скатае парашута бе израз на възхищение и свръх доверие.

— Не се лигави, а върви при камиона! — каза му тя. — Данмарк е довел италианеца, от половин час го обикаля навън.

Митничарят им беше казал за един търговец на сирене и кашкавал, на когото румънските крадци задигнали тира и той търсел да наеме или да купи ново возило за стоката до Централна Европа. Сега човекът бе дошъл, надничаше под шасито на ифата, взираше се в гумите и джантите, когато се появи Луко, поиска ключовете, влезе в кабината и дълго се заслушва в работата на двигателя.

— Само тоя ще ни хвърли отвъд Дунава! — каза Луко, докато чакаха чужденеца да излезе от кабината. — Ще ни набута зад кашкавала и тенекиите и никакъв Шенген няма да ни спре. Въпросът е да клъвне на ифата.

Той спря поглед на Стела и моментално съобрази, че можеха да предложат и допълнителна стръв.

— Покажи му едно коляно на господин синьора, разкопчай още едно копче на мантото. Жабарите са известни като курварите на Европа — няма начин да не те вземе на мушка.

— Продължавай да се лигавиш, лапацало! — извика му тя и продължи пътя си.

Но като се размисли малко по-късно, усети, че в подхвърлянето на лапацалото имаше известен смисъл: ако чужденецът се навиеше, можеха да минат граничната бариера в запечатания фургон на камиона — двамата с Ники; нататък, през европейските граници, важен е паспортът, а визи се купуват на четири очи, както навсякъде по света, по митници и гранични пунктове. Проблемът бе наистина в италианеца — как да бъде предразположен, купен, съблазнен… Тя се помъчи да си спомни лицето му, но нещо й се губеше, размиваше, защото всъщност го бе видяла зад захабеното стъкло на кабината; тогава той не гледаше към нея, а цялото му внимание бе отправено към бръмченето на двигателя. Трябваше да го накара да погледне към нея, да забрави за малко тенекиите, питите кашкавал и тировете, да си спомни, че е праправнук на Джакомо Казанова, да не говорим за по-възвишените — Петрарка или Бокачо; да усети, че освен бизнес на света съществува и женска плът, в изящни форми и пропорции, пред която трудно би устоял жабарят му с жабар… И тя реши, без много да отлага, да вземе от Данмарк координатите на италианеца.

Най-сетне тежкият воденичен камък се смъкна от плещите на Диаманд Диамандиев: в понеделник, девети декември, мина търгът и той успя да купи петдесет и три процента от дълготрайните материални активи на Завода за армирани разфасовки. Още на другия ден внесе в районната инспекция по приватизация първата вноска от сумата, която бе събирал с години от ипотеки, спестявания, курсови разлики на долари и марки, от бизнеса със скрап и фризери (само преди седмица бе успял да се отърве от тия фризери, като ги препродаде на един собственик на супермаркет в Търговище с минимална печалба).

Не мина без напрежение самият търг; малко преди председателката на съдебния състав да удари чукчето, от Дунав — мост му позвъни Данчо Марков. Съветваше го, ако е възможно, да стопират процедурата, доларът скачал главоломно, левът се обезценява не с дни, а с часове, който изчаква — печели. Но съдебният механизъм вече бе задвижен и не можеше да се спре.

Няколко дни по-късно стана ясно, че Данмарк е бил прав, трябвало е да направи нещо драстично в последната секунда — да се тръшне на пода и да изиграе сърдечен припадък, да речем, — но да бъде отложено съдебното заседание. Сега си обясняваше спокойствието на Станоев и неговите двама адвокати през цялото време на наддаването. Обаждаха се вяло, вдигаха сумата едва ли не със стотинки, бяха се примирили сякаш с поражението си, нещо повече — едва ли не искаха Джими да спечели. Сега си даваше сметка, че всичко е било разчетено до микрон: при галопиращата инфлация всяко изчакване води до обезценяване на материалните активи, което днес струва хиляда, утре ще го купиш за двеста, за сто… Започна да се замисля и върху още една подробност от пейзажа: след като месеци наред не насрочваха датата за търга, магистратите изведнъж се разбързаха, заковаха на девети декември и се стараеха като че всичко да мине ускорено, по някаква кратка процедура, както става винаги когато се изпълнява някакво поръчение отнякъде и от някого. Станоев ли бе им наредил чрез мрежата от свои близки и съпартийци, от по-влиятелните етажи на властта ли имаше някакви внушения или указания — кой да ти каже!

„Минаха ме, мошениците!“, мислеше си Джими и се стараеше Росица да не забележи смута в душата му; външно имитираше веселост, оптимизъм, надуваше децибелите на касетофона с любимите „Ролинг стоунс“ или съпровождаше Фигаро с пълно гърло: „Как съм доволен, как съм щастлив!“… Но останал сам, вземаше елката и пресмяташе след всеки нов фиксинг на долара. „При толкова печеля толкова, загуба — толкова… — Вдигаше юмрук и се заканваше на самия себе си от близкото минало: — Говедо, трябваше да смениш до стотинка всички левове за зелената валута; когато левът беше още шестнайсет, двайсет за долар… Виждаш какво стана: стана двайсет и пет, трийсет лева, мина шейсет… вече гони стотака… Хлябът беше трийсет лева, сега — сто и двайсет… Московската хиперинфлация е на Дунава, скоро ще е тук — къде са ти твърдите валути, къде са ти недвижимите имоти, къде му е сигурността? На кучето в задника!“

Вечер седеше пред телевизора, следеше внимателно какво става в столицата. Миньори стояха пред парламента с плакати срещу закриване на рудници, учители искаха заплатите си, неплатени от пролетта; мелничари питаха защо има дефицит от зърно при такава богата реколта 95… По Би Би Си четяха статия от списание „Икономист“ за бюджетния дефицит на България: премиерът обърнал гръб на Валутния фонд и сега се налагало да продава от златните запаси на Народната банка… В Стари хан вечер се появяваха, незнайно откъде, момчета с черни знамена, пееха възрожденската песен: „Доста робство и тиранство. Всички на оръжие!“ След изобилието на алкохолни ментета се появиха ментета и на светлите борци от Възраждането — хъшовете, войводите; в телевизионно шоу бръсната глава пееше за Охрида син и за Вардаро и призоваваше в прав текст да тръгваме да си ги вземаме, защото са си наши… Задаваше се тежка политическа зима несъмнено. Може би щеше да има нов правителствен кабинет, но за да го има, трябва да се промени парламентарното мнозинство, а тая промяна можеше да стане или с бунт, или с извънредни избори…

Пред дните на Рождество Христово в Стари хан бе тържествено открит нов бизнес център; семейство Диамандиеви бяха сред поканените за водосвета коктейл. Росица облече тюлена рокля с подплата от синьо-зелен атлаз, направи прическата си при най-добрата фризьорка в града — Диди Дамянова. Дълго се колеба да сложи ли и бизона, който Джими бе й донесъл от едно пътуване до Будапеща и който все още не бе обличала. Завъртя се пред огледалото и остана доволна от себе си: имаше вид на тежка матрона, щеше да накара Стари хан да се изправи на нокти от завист! „Госпожата на господин собственика на ЗАР!“ И ще псуват и ще я одумват зад гърба й: не я ли знаем коя е, дъщерята на еди-кого си, дето еди-какво си… Мани, мани! Я не се точи от юфка на кадаиф, Росенце, я не се пъхай сама между шамарите! Ще му дойде времето и на визона! Който бърза по-бавно, стига по-далече…

Бизнес центърът се открояваше в дъното на мраморния площад с модерните си форми от стомана и млечносини огледални стъкла. Външен асансьор, внесен от Швеция, се движеше безшумно в своята прозрачна тръба, от тротоара до високата кула на покрива, където светеше табло с цифри, показващи на импулси часа и температурата; в момента беше нула градуса по Целзий.

— Мама му стара, кмете, не можем да мръднем от тая нула! — каза Джими на кмета Друмчев, с когото се засякоха пред входа. Кметът целуна ръка на Роси, Джими — на кметицата, мъжете се дръпнаха и пуснаха дамите да прекрачат прага.

— За каква нула говореше отвън? — попита Друмчев, когато влязоха.

— Шегувах се, за термометъра на покрива ставаше дума.

— Помислих, че и ти си от тия мърморковци, дето все им се вижда, че не правим нищо, че сме оставили нещата на самотек. Ето само тоя център да вземем, що тичане беше, докато осигурим средствата, що нерви — сам си зная… Впрочем защо ти ги разправям тия неща, ти си ги изпитал на гърба си — малко ли е да лапнеш това сочно парче от баницата — ЗАРчето на Стари хан… Щастлив си ти, Диамандиев, истински дюшеш хвърли с това „зарче“… Ха-ха!

— Ще умре от завист — пошепна Роси, когато кметът се отдалечи, след като им обеща да се видят в най-скоро време и да отбележат победата на Джими.

— Да се разцепи и на подпалки, ако ще! Процесът е необратим, казвал съм ти го неведнъж. Не-обра-тим!

Взеха по чаша димят, тържеството се бавеше. Появи се Веса Марковска, в рокля от рипсено кадифе, със златен кръст в улея на деколтето. Разцелуваха я, казаха й, че заради нея е било забавянето — това много я поласка. Но не беше заради нея, нито заради отец Йоан, придружен от послушника Евстати, които пристигнаха със служебното пежо на Друмчев; очакваше се депутатът от района, Русчушки — официалното лице на вечерта, — а чакането започваше да става тягостно. Димятът отиваше на привършване, вече събираха празните бутилки и ги отнасяха в кашони към задния изход, когато Друмчев кимна на отец Йоан да започне водосвета. Евстати разгърна епитрахила и помогна на светия старец да го надене; пална със запалката си тамяновите зрънца в кадилницата; публиката се умири. Минаха началните минути, когато пристигна и Русчушки, народният представител, познат на населението от телевизионния екран с тиковете си на долната устна, сякаш невидима юзда от време на време го теглеше назад и му пречеше да полети като вран жребец. Като го видя, старецът върна страниците на требника и почна водосвета отначало.

— Ама вие какво? — попита Русчушки, схванал веднага ситуацията. — Като едно време при другаря Живков, а?… Закъснял другарят Живков на лов, пристига в театъра за второто действие, а режисьорът пуска завесата и почват пак от първото!… Има такъв случай, разправяли са ми го актьори от Театъра на въоръжените сили… И вие по тоталитарному, а? Друмчев? Така се получава…

— Това да ни е грехът, господин Русчушки, за туй да ни съди оня, дето гледа отгоре… — отвърна кметът.

Депутатът изглеждаше неспокоен, тикът променяше непрекъснато изражението на лицето му, не можеше да се разбере смее ли се, или гледа с укор на заобикалящата го публика. Погледът му се местеше от лице на лице; по някое време кимна на някого като на стар познат: беше Станоев.

— Познават се! — пошепна Роси.

Джими изсумтя:

— Да ги чукат мачките!

На тръгване някой я дръпна в навалицата.

— Къде, кумичката ми, няма ли да дойдете в ресторанта, на пържола с народен избраник?

— Не сме канени, Евстати!

— Мога да го уредя с кмета, няма проблем!

— Ще се прибираме, Джими е работил цял ден, уморен е.

— А ти не ми се сърдиш, нали? — Той я гледаше усмихнат, както винаги. — Задето ти казах, че си готена… Продължавам да държа на своето!

— Боже, да ти имам проблемите! — отвърна тя и забърза да настигне Джими.

— Какво искаше педеругата? И той ли е свършил цигарите?

В Стари хан от два дни нямаше цигари, търговците бяха ги изпокрили в очакване на нови цени и тази тема започваше да вълнува не само пушачите, но и останалите жители на градчето. Тя реши да премълчи последните думи на послушника, каза само, че му дала целия пакет, какво да го прави — кръстник!

— И той ми е една муши трънка, навсякъде си пъха гагата! — Джими приплюваше ситно — навик, когато му бе нервно. — Ама карай! Иначе е информиран, може да потрябва по-нататък. Ако зареже манастира, ще го назнача за мениджър или за пъблик рилейшънс; сега са модни пъблик рилейшъните — голяма дума, бедно положение.

— Мислех, че ще вземеш Стела за тази работа. Нещо май ти охладня на сърчицето напоследък… — Роси се опитваше чрез смеха да пробута истинските си мисли за кумичката.

— Стела, каквато е вей-хайвей, сега е по петите на един италианец. Навива го да ги вземе в ифата; като ония от Шри Ланка, дето ги намериха задушени в собствен сос… Авантюризъм пар екселанс!

— Данчо ще се навие ли да ги пусне?

— Данчо си взема процентчето, какво го интересува кой е във фургона! Това му е ежедневието… Абе разграден бостан, кой каквото докопа — влачи! „Куче влачи рейс!“ — най-новата чалга. Едно време е било — антерия, дрешка някаква, къде сме напреднали в мащабите на краденето — до кучето, повлякло рейс!

— И ти, като кумичката, почна да тълкуваш поговорките — забеляза Росица.

— На човек му се иска да има база за сравнение, нещо трайно и стабилно. Май че езикът ще излезе най-издръжливото от всичко, което е измудрил българинът?…

Росица се олюля внезапно, стъпила в тъмното накриво, той я подкрепи и прекъсна мисълта си; улицата бе неосветена и грапава; кметът Друмчев продължаваше традицията на предшествениците си — правеше бизнес — палати, нещо като нов мраморен площад, вместо да асфалтира града и да го направи по-нормален за живеене.

Минаха край гаража, където доскоро бяха фризерите и сега аудито бе заело най-сетне законното си място. Джими си помисли, че в жабката имаше стек цигари БТ, можеше да се отбие и да го вземе, но се отказа — до заранта щеше да издържи някак си без тая отрова, трябва да я зареже вече, стига е робувал на младежките глупости! Предстояха му години на истински сериозна работа като собственик на фабрика със суперважно производство; вече от него, от волята му и пълната му интелектуална и физическа мобилизация зависеше дали ще успее, или ще се провали; трябва да бъде нащрек за всяка дреболия, за най-незабележимия нюанс на нещата от живота; всичко е в собствените му ръце и всяко оправдаване с другите, с намесата отвън е самопризнание за некадърност; това е истината.

Но той се лъжеше: това бе само едната страна на истината. Имаше и друга и той щеше да я забележи, ако бе се отбил в гаража и бе отворил жабката, да вземе стека. Тогава щеше да види двете жици, водещи към капсул-детонатора под седалката. И щеше да продължи и по-нататък това, което бе досега — редуването на радости и разочарования, приливът на сили, следван от умора и отчаяние, смяната на изгреви и залези, на деня, преминаващ в нощ.

Той не знаеше, че живее своята последна нощ…

Отминаха гаража. Мракът се разреждаше на места, където минаваха покрай светлините на ниските етажи, виждаше се гъстият декемврийски въздух, наситен от влага, готова за минути да стане на мъгла, на сняг. „Дано до заранта валежът да не премине в поледица — помисли Джими, — тази жива мъка за шофьорите по тези краища.“ На другия ден бе обещал на Данмарк да бъде на Дунав — мост; два пъти звъня Данмарк, в гласа му долови и тревога, и хазартна страст — доларът минал петстотин лева, трябва да се видят и да поговорят по новата ситуация; големите финансови удари се правят в такива шокови моменти…

— Трябва ми чиста риза за утре! — каза Джими, когато влязоха в антрето и той се спря пред вратата на банята. — Ризата ми да се белее, перчемът да се ветрее, както се пее в поп — фолка!

— Знаеш къде са ризите, вземи си! — Роси още бе леко раздразнена от интонацията му, която й напомняше за Стела, за нейните езикови каламбури и глезотии.

Но докато сваляше перления гердан от врата си, усети, че раздразнението й затихва, сякаш перлите наистина поглъщаха неприятните човешки чувства, както бе чувала да се говори за тях. Отвори гардероба и му избра риза в бледосинкаво райе, добави гълъбовия унгарски пуловер без ръкави и връзката на ситни лилави фигурки, които й напомняха дивите теменужки на Кенар. В паметта й просветнаха като виолетови искри цветенцата от онова пролетно утро, които Джими накъса край паркинга на манастира, един прост знак на внимание, на привързаност, на обич може би… Тя не знаеше дали Джими я обича, но знаеше, че е привързан към нея, нищо, че по едно време бе привлечен от лъскавата окраска на пеперудата Стелка… Всеки е залитал през живота си, тя също не забравяше пеперуденото си пърхане над онова сбъркано момче, което отначало й се виждаше сериозно, а излезе слаба ракия… Джими си оставаше стабилен, амбициозен, зареден с положителна енергия, както казваше и Веса Марковска. Може би се зареждаше и от тези постоянни контакти с манастира — не сбъркаха, дето се кръстиха и венчаха: ако някой наистина наблюдава от небето делата човешки, не можеше да не си е отбелязал със знак плюс тяхното изправяне пред светия олтар! Тези свети места крият неведоми сили, носят късмет в края на краищата и нейният Джими е пример на човек — късметлия, погален от ласкавата десница на дядо Господ…

Тя се приближи до Джими, притисна се до мокрото му полуголо тяло, току-що излязло изпод струите на душа, погали влажните му коси, близна устната му; сетне рязко се отправи към банята, като смъкваше в движение всичко, което имаше по себе си. Когато се върна, Джими спеше.

А на заранта тя спеше и той не искаше да я буди.

Пусна радиото в шест и половина, да чуе прегледа на печата, докато се бръснеше, изпи дозата алмагел с минерална вода, а сутрешното кафе остави за срещата с Данмарк. Взе чантата и пардесюто и тръгна към гаража.

Времето бе като снощи, поледицата се бе разминала за щастие, от ниското небе прелитаха отделни снежинки — разузнавачи на снега, който идеше откъм Дунава; при сух студ се пътува приятно, с отличен климатик и готина касета в касетофона…

Той седна зад волана, превъртя ключа и не можа да види огненожълтото кълбо, познато от безброй екшъни, което повдигна покрива на гаража и го пръсна във въздуха на ситни и едри късчета, които почнаха да се връщат към земята заедно с падащия сняг.

До вечерта снегът щеше да покрие мястото на взрива, да заличи следите на престъплението. Още едно престъпление щеше да остане невидимо за отслабналото зрение на обществото. Оставаше надеждата, че всевиждащото око на небето е било будно и е видяло всичко. Ако го имаше, разбира се.

— Съсипахме си мъжете! — Веса Марковска редеше карта, две, сякаш изчакваше картите да свикнат една до друга, добавяше нова, похлупваше новата с тестето, спираше пасианса, задържаше го. — Моят можеше още да е жив, ако навремето, по тия бригади… Язовир „Копринка“, каскадите на Баташкия водносилов — и бъбреците му отиват на кино… Аз го взех с издънени бъбреци; какво можеш да направиш! Топеше се пред очите ми… Сега присаждат бъбреци, можех да му дам един мой, донор да му стана, но сега… А тогава — къде ти! И тая дума — донор — я нямаше!… Отиде си, на годините на твоя Джими… И аз бях колкото теб! Жестоко, жестоко! Разбирам те напълно, мила, но това е карма. Предопределеност! Нищо не може да се направи… Вземи си от пая, кайсиите са като пресни, затварях ги лятото цели, без костилката, само със захар и никаква вода… Вземи си!

— Благодаря! Не съм гладна. — Росица седеше на ръба на дивана, скръстила ръце на скута, не й се посягаше към сладкиша.

— Сега пък тая вълна, емигрантската… Половин милион, казват, кой ги е броил? Млади, прави, интелигентни мъже. Предприемчиви. Цветът на нацията!… Какви остават — пенюгите и бандюгите… Да взривяват и малкото кадърни, последните… Пу, мамка му и орисията! Преди ме беше срам! Сега ме е гнус… Ето тази спатия непрекъснато се вре напред; спатията не е на добро, черен кръст, добре, че купата я покри — малко любов… Боже, любов дай, без любов няма живот… Сечи с лява ръка! На какво отсече? Път! Втори път ти се пада същият бирлик, забеляза ли? Път!

— Ще вървим. Да минат четирсетте и снеговете да омекнат, ще вървим. Решили сме го вече. И Дами се е навил. Ще ме придружи, сама просто нямам сили.

— Знаеш, че винаги съм била анти, но не те спирам, мила. Млада си, иди, опитай си късмета… Ако не ти потръгне, винаги можеш да се върнеш. Къщата в Градуил нека стои, не я продавайте.

— И да искаме — на кого? Няма пазар.

— Тъй си е, пазар няма… Това какво е, визонче?

Росица отвори пакета, който бе донесла: беше визонът от Будапеща, който се канеше да облече в оня ден на декември, когато тръгваха за водосвета на бизнес центъра. Не го облече тогава, нямаше да му дойде времето никога, по-добре да го подари на Веса, защо да го ядат молците по гардеробите?

— Не, не! — Веса Марковска не можеше да го приеме. — Това е скъп подарък, миличка, благодаря ти, но ако имах пари, щях да ти го платя, не мога да го взема даром… Или да опитаме с една съученичка, синът й е дилърче, има възможности, но нямам представа — колко марки да му кажа? Сто и петдесет — двеста, татък някъде.

— И за десет му го дай, все ми е едно.

— А, не! Не! Виждам колко си неадекватна, но трябва постепенно да се измъкваш от това състояние.

— Направо съм недействителна.

— След малко, като дойдат хората, не трябва да те виждат такава… Да ти направя един джус с лимон, ще те ободри.

Тя щеше да направи напитката, ако не бе се звъннало на входа; грабна пакета с визона, пътьом го пъхна в някакъв шкаф и отвори, като ахкаше на поднесените подаръци: „Бели хризантеми! Е И уиски! Господи, сега бутилка уиски струва колкото моята пенсия, господин Евтимов! Бива ли да се охарчвате?!“

Тя въведе двамата мъже — бяха Жоро Евтимов и Евстати; телевизионният бос се наведе и целуна ръка на Роси, изрази съболезнованията си.

— Много са ми говорили за вашия съпруг, лека му пръст, съжалявам, съжалявам…

Евстати само кимна и седна малко настрана, пъхнал ръце в джобовете на кожена полушубка с бисерна яка.

Веса Марковска донесе чаши и сипа на всички по малко уиски от донесената бутилка.

— Каква стана тя? Да ви почерпя с вашето питие!

— От благодарния клиент! — подчерта Евтимов, вдигнал чашата си. — Госпожа Веса ми гледа през Лукановата зима и още тогава ми позна — какво? Позна ми трите „П“: Път, пари и…

— Писмо навярно? Не помня, Жоро… — гадаеше домакинята.

— Просперитет!… Ти си забравила, но за мен бе много важен знак в оня момент… И няма да го забравя никога! Защото всичко, което ми каза тогава, се сбъдна, в общи линии… Тъй че — наздраве за нашата мила и надарена от Бога домакиня… И сигурно избързвам, но ще ви разкрия една редакционна тайна: ние възнамеряваме да направим филм за Веса Марковска. И спонсор сме намерили — господин Станоев!… Но за това друг път, сега сме дошли за главното — той се обърна към Росица, — как гледате на нашата оферта, госпожо Диамандиева?

Преди два дни Евстати бе посетил Росица и бе казал, че телецентърът „Дунав — мост“ иска да купи акциите на Джими от ЗАР; тогава решиха да се срещнат с Жоро Евтимов на днешния ден при Веса. Евстати бе дошъл с черен джип „Тойота“, с шофьор, който остана на волана; послушникът също остана на вратата, като се извини, че закъснява за друга среща, и когато си замина, Росица усети, че кръвното й се качи светкавично в слепите очи и за малко да колабира на стълбищната площадка. Взе две таблетки лексотан и замина веднага с пикапа за Градуил, да се посъветва с девера Дами; оттам се върнаха при юриста на завода, Сапунджиев, да се посъветват като с близко и компетентно лице. Но юристът бил пенсиониран около Коледа от съвета на директорите и ги посрещна мрачен като облак. „Продавайте каквото ви дадат — каза той. — Ако ви дадат нещо, защото утре и половината на това може да не получите. Виждате каква каша е в държавата!“ И ги отпрати… Те се прибраха, още по-объркани. Росица запари чай от кантарион и маточина, седяха и разсъждаваха на глас, умуваха. В държавата наистина бе настъпила пълна неразбория. Само преди дни бе станало нападение над парламента, видяха на екрана сблъсъка на демонстранти и полиция, катерещи се хора по прозорците, лумпени, трошащи вратите на една джипка под погледите на нищо не предприемащи пазители на реда. „Това нещо силно напомня за опожаряването на партийния дом през август деветдесета — казваше Дами, — тогава също полицията наблюдаваше отстрани как изнасяха телевизори, компютри и купища документи и накрая не се стигна до процес, не бе осъден нито един грабител, нито един подпалвач, макар че ги имаше на лента, да не говорим за стотиците свидетели, скупчени отстрани, с техните показания можеха да бъдат вкарани в затвора две роти престъпници!“ Но някой бе дал заповед на органите на реда да си траят; някой бе заинтересован от бъркотията — тогава, както и сега… Последва падане на правителството, появи се опасността от граждански междуособици, от война. Тя всъщност се водеше вече седма година, макар и безкръвна, колко му трябваше да се окървави!… В такава нестабилна обстановка логично бе да не предприемат нищо, да изчакат отминаването на бурята, а Сапунджиев ги съветваше точно обратното: да продават акциите! „Той е специалист, Джими го ценеше — казваше Росица, — може наистина накрая да останем с едни хартийки без покритие (тя си спомни загадъчното превращение на ония дойче марки в бяла хартия); най-добре е да го послушаме, да свърши веднъж завинаги с тоя ЗАР, който уби Джими.“ Не му ще повече облагите, печалбите; да се вдигат с италианеца и да минават Дунав — мост, това решение може да се окаже единствено най-правилното, най-спасителното… „Добре — казваше Дами, опитвайки се да погледне на проблема от нови, неочаквани позиции, — ами ако юристът се окаже подкупено лице, уговорено да дава точно определени консултантски съвети, изгодни за този, който му е платил?“ — „Сапунджиев? — трепваше Роси. — Не вярвам, Джими го ценеше, бяха приятели…“ — „Няма приятели, Роси, да не се заблуждаваме: дето играят големи пари, няма приятели, има интереси. Класическият лозунг на стара Англия!…“ Чаят остана недопит в чашите, Дами се прибра в полунощ в апартамента си отсреща, Росица не заспа цялата нощ и още две нощи след това и дойде на срещата още повече объркана, обезверена, със сломено желание за съпротива, за живеене по-нататък…

— И тъй, госпожо Диамандиева — подхвана Евтимов, — имахте малко време за размисъл. Подчертавам, че наистина времето бе малко, но с повече не разполагаме в тоя исторически момент! Кажете какво мислите, защото събитията ни пришпорват…

— Събитията са неприятни — съгласи се тя. Така е, не се знае какво ни очаква утре, но не смятате ли, че предложението ви за продажба по номинална стойност не е логично точно сега, когато доларът играе нагоре-надолу като луд? Ами ако утре мине хиляда лева — това не е ли пълно обезценяване на акциите? Аз, разбира се, не съм компетентна по финансовите операции, Джими се занимаваше с валутите, но като разсъждавам логически…

— В тия неща няма логика, скъпа госпожо! — Евтимов усети, че трябва да вземе положението в ръцете си. — Вярно е, което казвате, за долара — може да стигне хилядарката, но има и обратната — напълно възможна — възможност, извинявам се за тавтологията. Може — какво? Да се срине до границите на шейсет лева, откъдето и почна… Не е ли така?

— Не гледаме ли какво става на Токийската борса — намеси се Веса, — всяка вечер ту се качва, ту се срива! Нас какво ни засяга доларът, питам аз? Американска им работа.

— Не знам — каза Роси и повтори: — Не знам…

— Ваша воля, не настояваме на всяка цена! — продължи Евтимов. — Изнесете ги на борсата, ще разберете колко ще ви дадат. Само че — той прихна неочаквано — къде я виждате тази борса, тук не е Токио или Лондон, няма го индекса Дау Джоунс… А нашето дружество няма големи възможности, повече не бихме могли да качим, съжалявам. Пък и предприятието — всички знаем — в какво небулозно състояние се намира: дългове, стара технология — до болка втръснали ни истини!

Евтимов погълна последната капка уиски, погледна към Евстати: какво, да бяхме си тръгнали, що ли?

— Росе, мила — обади се в настъпилата пауза Марковска, — ти си знаеш най-добре, не ти се бъркам в работите, но на твое място — при този жесток удар на съдбата, който те сполетя… аз самата си давам сметка, че не бих могла да издържа, да се забъркам в производство, да правя планове, да търся суровини и да пласирам готова продукция. Това за жена ли е? — питам се и не намирам отговор. Не намирам отговор… Апропо, не ви попитах: няма ли да пиете по едно нес — кафе, чайникът ври, ще стане за минутка.

— Ще ставаме, госпожо Веса… Може би следващия път… Струва ми се, че ще се видим отново на кръглата маса, не е речено, че трябва да постигнем консенсус още на прима виста, нали така?

— Росе, ти питай нещо, душко, докато Жоро е тук, не се стеснявай, поговорете си. — Веса Марковска продължаваше ролята си на парламентьор. — Виждам напрежение в ирисите ти, не е обидно да питаш господата, докато са тук.

— Споменахте, господин Евтимов, едно име в началото… Да попитам все пак, Станоев замесен ли е в нашата сделка?

— Дотолкова, доколкото и той е един от акционерите на дружеството.

— На Станоев не давам и четвърт акция! — избухна Росица.

— Но защо? Не разбирам.

— Той уби мъжа ми! В това съм сто процента сигурна.

— Доказателства имате ли? Факти?

— Никой не може да ме разубеди.

Жоро Евтимов се усмихна, сетне сви усмивката си, стана отново угрижен.

— Може и да е така… На ваше място сигурно същото щях да мисля и аз; има неща, за които не са нужни факти и доказателства, достатъчна е едната интуиция… Убийството не е случайно, права сте, това не е транспортна злополука или гръм от небесата… От уроците в гимназията още знаем: обществото убива, а не наемният убиец; азбучна истина…

— Станоев имаше интереси, той е платил да сложат бомбата.

— Може и да е така, но на търга е имало и още двама-трима кандидати, доколкото знам… Каква е гаранцията, че най-незабележимият измежду тях — най мижитурката! — не е авторът на гнусното злодеяние?

— Евалла, Жоро! — възкликна Веса Марковска. — Обичам добрата полемика.

И като улови ръката на Росица, разтвори дланта й и се вгледа в нея.

— Не мисли, че чакам някакво комисионно, мила, виждам колко ти е тежко в тоя момент, искам само да ти окажа помощ и подкрепа… Господин Евтимов не е лош човек, погледни линиите на дланта му — колко много напомнят на твоите, — това са линии, които се събират към палеца… Само при добрите хора е така, доказала го е науката…

Тя взе ръката и на Евтимов, доближи я до дланта на Росица, събра ги в неусетно ръкостискане и ги задържа дълго, застинала неподвижно, с изчезнал поглед зад клепачите, обърнат някъде навътре към неуловимите токови импулси, които преминаваха в тоя момент от едното биополе към другото. Накрая отвори очи и ги задържа на Евстати.

— Евстати, само ти мълчиш през цялото време, не казваш нищо…

— Какво да кажа, мисис Марковска! Аз съм само един деятел от застрахователния бранш. И то отскоро… Гледам, слушам, съобразявам…

— Застраховател, така ли каза? Росица погледна манастирския послушник, за миг го видя в нова светлина: това не беше голият дангалак, когото бе заварила на китеника във вилата и чиито парцали бе мятала през перилото на чардака; не беше гладната черковна мишка, която носеше топла вода за пластмасовия леген и разпалваше кадилницата на отец Йоан!… Бе подкъсил косата си и я бе сресал на две, разделена от правия път — модна прическа на бизнесмените напоследък. И кожухчето му бе модерно, с тази биберна яка, която обгръщаше лицето му, понапълняло, озарено от кротка, дяволита усмивка, издаваща добро самочувствие… Кой всъщност бе този Евстати, какво знаеше за него освен беглото му подхвърляне, че познавал навремето баща й, полковника?… Кога е било то, колко годишен е бил — двайсетина и нещо, откъде можеше да познава отблизо шефа на районната държавна сигурност — информатор ли е бил, сътрудник, щатен служител?… Тя помнеше смътно баща си да казва веднъж за момчетата от Школата в Симеоново — партията подготвяла отдалече нови поколения: идейно здрави, образовани, интелигентни, за постепенна подмяна на стария кадър, напускащ властта по неумолимите биологични закони. За някои от тях се споменаваше сега из вестниците — един станал банкер, друг искаше да управлява столицата, трети издаваше вестници, четвърти развиваше родолюбива и християнска дейност, за която в Школата са го учили, че е опиум за народа… И Евстати ли бе един от тях? Знаеше ли и Джими нещо повече за него, когато се канеше да го наема за пъблик рилейшънс на новата фабрика? „Боже, ще се взривя от толкова неясноти, от толкова неочаквани обрати с хората около теб, сякаш не живееш един нормален живот, а участваш в карнавал, в маскен бал, и не знаеш от внезапно падналата маска кои очи ще срещнеш, в радост или в уплаха ще подскочи сърцето ти от картините, които непрестанно се сменят пред теб с кинематографична скорост… Докога ще трае този наш начин на съществуване, приличен на сънуване, изпълнено с кошмари, въздишане, невнятен говор, смях, избиващ на моменти в плач?“

Веса Марковска донесе каничка с вряла вода, бурканче с нес — кафе; погледна с укор към застрахователния деятел.

— Евстати, ти го даде толкова загадъчно, че ни хвърли в оркестъра… Ми кажи на кумицата си, че би решил да промениш досегашния си живот, че захвърляш расото, защото усещаш, че имаш сили да опиташ и нещо друго… Млад си още, в това няма нищо лошо — дори напротив.

— Но какво казах, мисис Марковска? — Евстати се подхилваше. — Ако бях малко повечко врял и кипял в цивилния живот, можех да предложа на Росица да поема по-директно работите й — тя знае чувствата ми към нея! Но и аз съм новобранец, боя се да не я разочаровам накрая. Тя наистина е още в стрес; нека оставим времето постепенно да й подскаже най-вярното решение. Както каза Жоро, и ние, ако бяхме на нейното място, сигурно щяхме да сме същите — това е толкова разбираемо, толкова човешко!

— Но колко ще трае всичко това? — Росица потръпна нервно. — Чувствам се недействителна и не знам ще имам ли сили да издържа.

— Колко? — обади се отново Евтимов. — Има един отговор, в мащабите на страната, разбира се, не се визира отделната човешка личност. Казал го е Бжежински, знаете го, който предсказа падането на Стената… Излизането от комунизма ще трае толкова, колкото е траял самият комунизъм!… Четирсет и пет години, така да се каже, по скалата на Бжежински!

— Не, няма да мога! Поне аз за себе си казвам — няма да издържа.

— Ами това е положението, госпожо Диамандиева… Дето рекъл оня фелдфебел, когато тръгвали на война: „Някои от вас ще паднат, другите ще се върнем!“… В кръга на шегата, разбира се, иска ми се да ви разведря, пък и — защо ли не? — да ви разсмея…

Самият той я гледаше с весели пламъчета в очите и се смееше приглушено, с пресметнато подкупващ смях, докато усети, че ледът помежду им започва да се топи и по устните й пробяга усмивка. Тогава посегна към чантата си, издърпа ципа и разтвори папката с книжата, подготвени за подпис…

Няколко дни по-късно акционерното дружество „Дунав — мост“ преведе по банков път цялата сума от акциите на Диаманд Диамандиев. Росица за пореден път изпадна в паника: какво да прави толкова пари, да ги задържи в банката, или да ги тегли? Хиперинфлацията по това време набираше скорост; търговците криеха стоките по складове и хранилища в очакване на по-спокойни дни; хлябът стигна и надмина петстотин лева, започнал от трийсетина само преди три-четири месеца; появяваха се съобщения по вестниците за фалирали банки. На всичко отгоре една вечер шефката на Държавната спестовна каса изтърва по телевизията — случайно или съзнателно? — една нова дума, която хвърли населението в смут и объркване. Шефката каза, че касата е ликвидна, термин от финансовия речник, който означавал състоятелност, стабилност, но за подозрителното ухо на българина смисълът бе схванат точно обратното — че банката е пред ликвидация. Това бе в петък вечерта, преди уикенда — двата дни бяха достатъчни искрата да предизвика експлозията: в понеделник пред гишетата на спестовните клонове се извиха невиждани опашки и до сряда от касите бяха изтеглени шестнайсет милиарда от влоговете на спестителите. С това банката на българина претърпя крах, непознат в полувековното й съществуване. Остана другата — Бурканбанк.

Преводът се получи в Стари хан по това време; Росица нямаше по-близък човек от Дами, помоли го да я придружи и двамата застанаха с двата кожени сака пред гишето.

Парите не бяха малко, пачките се трупаха на перваза от полиран масленозелен гранит, саковете се пълнеха. Иззад дебелите стъкла на съседните гишета надничаха любопитни очи. Появи се и самият управител на клона — приятел на Джими, — извиняваше се, че не може да им предложи някакъв друг вариант: сейфовете му не били свободни, не разполагал с налична западна валута, можело да стане чейндж, но и дори да имал долари, вече не било изгодно — доларът наближавал третата хилядарка.

— Това не е ли истинска хиперинфлация? — попита го Дами.

— Така е, но не я наричат официално, за да не се плаши населението — повдигна рамене управителят.

— Докога ще продължи това? — попита Росица и се изплаши, че можеше да чуе отговора на Евтимов на оня въпрос за дълготрайността на прехода: „Четирсет и пет по скалата на Бжежински!“

— Знае ли някой? — каза управителят. — Нищо чудно да стигнем дотам, че да ходим за един хляб с куфарче банкноти!

Той ги изпрати до пикапа и за да не ги отчая съвсем, обеща да направи нещо до ден — два: можело да настъпи някакво движение в неговите трезори, да се освободи сейф; засега да сложат парите на сигурно място и да изчакат да им се обади.

— Сигурно място? — Дами се засмя. — Да ги затваряме като сарми в буркани?… Баща ми ще се обърне в гроба!

Оня безпомощно поклати глава: това е положението!

Сега накъде? Росица не искаше парите да замръкват в нейния апартамент; във вилата в Кенар бе още по-несигурно. Оставаше старата къща на Диамандиеви в Градуил.

Затвориха саковете в един долап в зимника, който се заключваше с катинар; Росица взе ключетата и се прибра в града.

На заранта чу звънеца на входа и докато отиваше да отвори, усети, че краката й се подкосяват. Успя да събере сила и да извика: „Дами, ти ли си?“

В отговор чу гласа на следователя Буйнезов:

— Не съм Дами! Дами бере душа в реанимацията…

Той я изчака на площадката, докато тя се приготви, и служебната кола ги откара в Градуил. Спалнята на Дами бе с разбита врата, кинескопът на телевизора — прострелян с два куршума; по пода се търкаляха възглавници и чаршафи със следи от кръв; долапът в зимника бе с разтворени врати…

— Проследили са ви. — Буйнезов дъвчеше филтъра на цигарата си. — Има едни копелета, дето по цели дни бъзикат по компютрите, хакерчета им викат… Няма начин да не са напипали кода на банката и следят кой внася и кой изнася… Друго обяснение аз нямам.

— Само дано оживее! Моля се на Господа, дано оживее! — каза Росица със свито гърло. — Нищо друго няма значение… Майната му на пари, на всичко.

— Така е, но и вие — съвсем аджамийски… Нямаше ли къде да ги сложите… Покрито мляко котки не го…

— Къде? — попита рязко Росица. — Кажи ми къде? Има ли сигурно място в тая държава?

Буйнезов подритна свлечения юрган, стъпкан на топка на пода, търсеше гилзи, но не му се навеждаше да поглежда около и под леглото.

— Има следи от съпротива… Той се е опънал от началото, по всяка вероятност, те са го простреляли — да го сплашат; дано не е загубил много кръв… После им е казал за зимника… Аджамийска работа, аджамийска… Мъжът ти продаваше оръжие по света, не можа ли да даде на брат си един пищов? Ако е бил въоръжен, нямаше да се стигне до екшъни!

— Дами не се интересуваше от оръжия и… — Тя млъкна изведнъж, защото усети как страшно звучаха думите в минало време. — Да вървим в болницата! Може да се наложи да даваме кръв… Господи, какво ми се струпа на главата!

Тя заплака чак сега и не спря да хълца до болницата.

Пред вратата на реанимацията й дадоха престилка, разрешиха й да влезе, но Буйнезов го оставиха да чака отвън.

— Внимавай какво ще каже хирургът — рече той. — Обикновено се измъкват с неясни формулировки, но е въпрос на досещане. Ако каже „правим всичко възможно“ — надеждата е малка…

Тя не изслуша докрай инструкциите му, втурна се в коридора и видя през стъклената преграда стойката за кръвопреливане, снопа от разноцветни тръбички, отвеждащи към болния, част от лицето на самия болен, облепено с ленти лейкопласт.

Посрещна я лекарят на отделението — тя го познаваше, но не отблизо; не каза нищо, само я хвана под ръка и я върна обратно по коридора.

Буйнезов стоеше пред вратата и въртеше незапалената си цигара.

— Докторе, какво е положението?

— Какво може да бъде, началство, по-добре ти кажи кога ще се справите с тия убийци! — Лекарят говореше грубо, със зло изражение на лицето. — Обърнахме се на лазарет, като на бойно поле. В тоя град и бебетата вече имат калашници, поне оръжието можехте да изземете, а вие не правите нищо.

— Правим всичко възможно — каза Буйнезов. Слязоха при колата; той предложи да я откарат до вкъщи, но Росица каза, че ще повърви.

— Нямам думи — каза следователят и прибра цигарата си, преди да влезе в колата. — На някои хора просто не им върви… То на кого ли е тръгнало, но на твоите Диамандиеви пък хептен… Прасета им крадоха, пицарията запалиха, мъжа ти взривиха, сега и девера ти… Не знам, не знам… Някой ви е направил черна, ама от най-черната магия! Друго обяснение аз нямам.

— Вярваш ли в магии? — погледна го Росица.

— Абе… не е до вярване, а има ли го, или го няма… Биоелектричество някакво не може да няма. Отрицателно на единия полюс, положително — на другия… Как има прав и променлив ток? Друго обяснение аз нямам.

Росица си тръгна покрай оградата на болницата, мина пешеходния метален мост над Стара бара и се насочи по най-прекия път към Овчи пазар, където бе блокът с двата апартамента на братя Диамандиеви. Тя щеше да минава два пъти на ден по същия маршрут, шест дни поред, а на седмия Дами щеше да умре от белодробна емболия, без да дойде в съзнание.

Погребаха го в един кишав февруарски ден, на стотина крачки по-далече от Джими. В гробището на Стари хан копаеха гробовете с малко холандско багерче, подарено на града за инфраструктурни цели, но го използваха веднъж месечно и на гробищата. Багерчето копаеше гробовете предварително на дълги редове, на определено разстояние един от друг, съгласно утвърдени норми и стандарти; пръстта се извисяваше на сиви пирамиди — на това място земята бе пясъчно — белезникава — и отдалече гробището приличаше на палатков бивак, чиито обитатели са заминали за някъде и вече нямаше да се върнат…

Стела остана няколко дни при Росица, не излизаха никъде, почти не ядяха нищо, само пиеха кафе и пушеха. Обмисляха пътуването с камиона, италианецът бе се съгласил да ги прехвърли нелегално срещу две хиляди и петстотин марки на човек, и дата на тръгването бе насрочил. Нямаше време за продажби на апартаментите, пък и Росица не искаше изведнъж да продава всичко — ако не потръгнат нещата в чужбина, трябва да има къде да се върне един ден. После се сетиха изведнъж: какви продажби? Апартаментът бе ипотекиран, както и къщата в Градуил и вилата в Кенар! Трябваше да намерят адвокат, на когото да оставят пълномощно и с него да държат връзка за процедурите на банката по-нататък. Адвокат нямаше, затова потърсиха счетоводителя Сапунджиев, той склони срещу комисиона от петнайсет процента, а за вилата бе категоричен, че трябва да намерят купувач, иначе ще я разграбят до основи. Но ще се съгласи ли някой да купи ипотекиран имот, да плаща заем, натрупани лихви и тъй нататък?

— Познавам един, който ще се навие! — каза Стела. — Йоргаки!

Няколко дни по-късно заведоха Йоргаки Цанев, собственика на „Приста“, в Кенар. Посрещна го кучето Дики, само кожа и кокали, повече от месец — през кризата за бензин — Роси не му бе носила храна и вода и не можеше да повярва, че е оживял.

— Тая мърша да я разкарате оттук! — каза Йоргаки. — Не обичам кучетата по принцип; котките поне ловят мишки.

Кучето го дразнеше, но вилата му хареса, макар да се сдържаше откъм одобрителни реакции. Разгледа стабилната ограда, дърворезбите и бетонните скривалища на полковника, системата за снабдяване с планинска вода за пиене. Тайно правеше сметка, че сега да се построи всичко това, трийсет хиляди долара едва ли щяха да стигнат. Но Йоргаки каза, че може да даде само пет хиляди долара на ръка, като поема ипотеката пред банката.

— Йоргаки, ти ни разби! — каза му Стела. — Тоя имот струва поне пет пъти по пет!

Тя не смееше да каже пред Роси (надяваше се, че няма да се досети) тънката сметка на хитреца: след рязкото вдигане на зелената валута заемът, взет от Джими, се обезценяваше десет пъти, вилата отиваше за жълти стотинки!…

Усетил се вече победител, Йоргаки се гърчеше в стремежа си да запази хладнокръвие.

— Намерете друг, който да ви даде повече… Аз не съм милионер, нямам печатница за американски пари. Правя по-скоро една приятелска услуга, нищо повече!

— Йоргаки, Йоргаки! — Стела го гледаше с присмех. — Какво си ми пухче и шепа перушина!

Той не знаеше какво означаваха тия перушинени сравнения и се чудеше да се засмее ли, или да се нацупи, но избра първото. И като разтвори чантата, която висеше на ремък на рамото му, извади бутилка уиски, взета за поливане на евентуалната успешна сделка.

Сделката стана; Росица разля от питието по чашите и по някое време реши да прескочи до „Бавария“, където бе уговорила — срещу стотина марки — да остави Дики на „доизживяване“.

Когато чуха тежката порта да хлопва, Йоргаки пусна ръка.

— Моля? — погледна го Стела, без да трепне. — Как да разбирам жеста ти?

— Много съм ти навит! — По веждите на Йоргаки избиха ситни перлички пот. — Знаеш, че тръгнах заради теб; тоя имот за какво ми е — аз съм вдовец, дъщерята съм оправил, пари имам; искам само да ти се порадвам, макар и веднъж, пък ако ще да пукна между кълките ти!

— А, не! Само тия да ги нямаме! Ако смяташ да стигаш до такива изпълнения, по-добре не почвай!

— Здрав съм като бик! — похвали се той.

— Второ: знам, че си известен скъперник, затова мангизите предварително, ето тук. — Тя потропа по масата. — Живеем при пазарна икономика, всичко трябва да е регламентирано, алинея по алинея.

— Но аз те обичам! — простена Йоргаки.

— Обич? Няма такова животно, сър, по нашите краища. Никой никого не обича, ако си забелязал, размножаването е на нулево равнище. Оттам се породиха и демографските проблеми на обществото.

— Стелче, да не губим време; Диамандиева може да се върне всеки момент!

— Пет хиляди марки! — каза Стела.

Той извади портфейла, отброи пет банкноти и посегна да разхлаби възела на вратовръзката си.

— Не тук, сър! Наблизо има диван с китеник! — И тръгна към съседната стая.

Йоргаки сумтеше подире й.

Няколко дни по-късно тя внесе петте банкноти като такса за две места в ифата — нейното и на Росица. След обира в Градуил Росица изведнъж остана без средства; Йоргаки бавеше капарото — държеше да внесе цялата сума пред нотариуса при получаването на нотариалния акт. Не можаха да продадат лесно и пикапа — продажбите на коли бяха рязко спаднали при инфлационните трусове. След дълго назлъндисване Йоргаки даде две хиляди марки и за него — щеше да го притури към машинния парк на „Приста“. Оставаше фрезата. Не можеха да я обявяват публично — беше вещ, която можеше да привлече вниманието на контролните органи, единствената надежда беше Данчо Марков и една вечер той ги събра и изсипа на масата осем хиляди швейцарски франка — точно валутата, която щеше да им върши работа на първо време в страната, за която се готвеха да заминават.

Не попитаха кой е новият собственик на скъпото средство за производство на суперизделията — парите отклониха вниманието им. На другата заран той дойде сам, с лъскавата си тойота в доматен цвят, която събуди завистта на Луко Луков.

Беше Евстати Кацаров, загърнат в модната полушуба с бисерна яка; пушеше тънка кафява пуричка, а ключовете на колата бе нанизал на златна верижка.

— Много баровски го даваш бе, Ефо! — каза Луков, който притягаше въжетата на платнището на камиона. — А тойотата е с пренабити номера, нали? Ха-ха!

Евстати посегна изведнъж и стисна ластичната яка на полото му.

— Ама ако не е с пренабити номера, ще ги оближеш ли?

И го повлече към колата. Луко успя да се измъкне от хватката му, гледаше объркано — не бе очаквал такъв обрат във взаимоотношенията им, протичащи винаги досега в иронично лигав тон.

— Писнахте ми с вашите лигавщини! — каза Евстати и се насочи към общото помещение. — Боклуци скапани! Сбирайте си партакешите и да ви няма до понеделник!… Ясен ли съм?

Сигурно щеше да продължи тирадата си, но в помещението нямаше никой, обитателите на Профилакториума още не бяха слезли на закуска от нощните си леговища; на варела вреше чайникът, миришеше на евтино вино от недопитите бутилки от вечерта.

— Кочина! — каза Евстати и катурна най-близкия стол. — Ще ви изрина за отрицателно време с фадромата!

— По какъв случай? — попита Луко, който бе почнал да се окопитва. — Ти да не си дрогиран нещо…

Евстати извади някаква хартия и му я блъсна в очите.

— Можеш ли да четеш, боклук безподобен! Не си ли забравил буквичките?… Документ за собственост! Частна собственост, ако трябва да съм по-конкретен. Всичко това наоколо, дето го скиваш, вече не е ничие! Вече има стопанин! И името му е изписано тук на кирилица, можеш ли да четеш, неграмотнико?

Луко Луков се вторачи, видя името му, изпсува безадресно и се върна при камиона.

Евстати се повъртя около печката, като плюеше нервно късчета от пурата, която бе дъвкал, ядосан от Луко. Да се махат тия тутманици, да минават границите и повече да не се връщат! Тая държава няма полза от мързеливци. От некадърници. Хрантутници държавни! Скапани продукти на социални помощи… От това семе не очаквай кадърни поколения: боклукът ражда нов боклук!… Лигльовци, бълнуващи за демокрация, за свобода и човешки права; папагали, които мислят, че с митинги се прави държава; че се сплотява нация!… Това общество ще се измъкне от батака само със силна ръка, с пречистена кръв! Баста на кръвосмешенията на проклетия, омърсен, осран балкански кръстопът! Ще изметем цигани, турци, арменци, гагаузи, каракачани, цялата тази измет, ще я запалим, ще я сварим на сапун и ще измием окирливения образ на майката родина… Край на тюрлюгювеча! Иде ерата на експертите, на професионалите! Ставайте, сънливци, берете клонки и цветя — да ни срещате!…

— Ставайте, сънливци! — извика той, бръкнал в джобовете на полушубката, отметнал глава към стълбата, откъдето трябваше да се появят евентуалните му слушатели. — Ставайте, тюрлюгювечи! Свърши гювечът! Фадромата иде да ви изрине като фъшкии…

Появи се Стела, още сънена, загърната с жилетка вместо шал.

— Евстати, какви са тия изпълнения?

Той изведнъж смени тона.

— Оо, Стела ви! Гут морнинг! Гут морнинг!

— Сигурно идеш от дискотека?

— Как позна?

— Много си третопатетичен. От Чайковски.

— Майката ми разгони! — изпъшка той, изчака я да се спусне отгоре, взе ръката й, бавно я плъзна по устните си, замижал по котарашки. — Обожавам мириса на сънена жена!

— Не си в ред, едно кафе ще те проясни! — каза тя, като се измъкна от прегръдката му, развинти кафеварката, зареди я и я сложи на варела. — Седни, докато стане кафето, и кажи за целта на посещението си; ако не е тайна.

— Без цел! „Движението е всичко, целта е нищо!“ Бернщайн, ревизионистът…

— При теб няма случайни работи… Ти си плетеш тайно кошничката и я оплете накрая: купи Профилакториума за един пробит долар.

— Виждам, че Данмарк ти е казал…

— Как стават тия работи бе, Евстати, обясни на съда: беден манастирски послушник, събирал стотинки от лептата на вярващите, и изведнъж се явява в обществото в ролята на новобогаташ, притежател на едра недвижима собственост! Каква беше тая милиционерска школа в Симеоново — тоя инкубатор на гениални бизнесмени, банкери и супермени?

— Виждам: реториката е в кръвта ти, не е само в дипломата. — Той се усмихваше с половин уста; от другата половина излизаше тънка струйка дим от пурата. — Реториката е губивреме, дарлинг, ти го знаеш по-добре от мен… Със задаване на въпроси Сократ — ако не бъркам — стига докъде? До чашата с отровата!… Аз дойдох за друго… Знам, че в неделя тръгваш с твоите аутсайдери; остави ги да вървят на майната си — ти остани!

— Моля?

— Не заминавай, Стела ви! Знаеш, че те харесвам, мога да ти предложа друга оферта…

— Шеф на агенция за недвижими имоти „Евстати Кацаров“? И ще приватизираме манастира на отец Йоан?

— Говоря сериозно! Навита ли си да се ожениш за мен? Няма да те разочаровам.

— И да ти родя две момчета и едно момиче — нормата за положителен прираст? Ноу, сър! Вече съм държала теста за лоша майка. Сори.

— Всеки е бъркал през живота си… Не заминавай! Къде отиваш всъщност?… Да буташ из целия свят? За какво? За един скапан бутик евентуално; във всеки случай не на Шанз-Елизе, няма да те пуснат чак там… Трябва да останем, тая земя е наша! Трябва да сме тук и сега!

— „Ние пак сме тук!“ — засмя се тя. — И сме същите!… С колко захар го пиеш, сър, лъжичка, две?

— Върви по дяволите! — Той перна лъжичката, разпиля захарта; лицето му бе станало тъмноалено от нахлулата кръв. В здравните колони на таблоидите това се наричаше хиперемия, прекомерен прилив на кръв, признак на съдово заболяване, и рано или късно щеше да го доведе до инсулт или инфаркт — краят на бизнесмените. Ако не го гръмнеха преди това, разбира се, помисли си Стела, като гледаше вдигнатата бисерна яка да се отдалечава към тойотата на двора.

Дино дел Монти, швейцарецът от италиански произход, притежател на предприятие за млечни продукти в кантон Тичино — ако можеше да му се вярва, че има такава мандра и такъв кантон, — бе определил неслучайно неделята за ден за тръгване. В неделя следобед митничари и граничари гледат с презрение към останалия, недежурен, свободен свят; движенията им са вяли, проверките — епидермални. Плюс това тази неделя, двайсет и трети февруари, дежурен на митница Дунав — мост щеше да бъде Данмарк, който лично щеше да сложи пломбата на камиона и да удари печатите на трийсет и първа страница на паспортите.

Дино ръководеше товаренето на ифата. Той беше петдесетгодишен, леко прошарен, с гъста коса, слизаща упорито към мургавото му чело; знаеше завален български, смесваше понякога българските думи с турски, румънски и сръбски; любимата му дума бе „тюрлюгювеч“ — думата, която винаги предизвикваше яростта на Евстати Кацаров: след вавилонското стълпотворение, смяташе той, балканският тюрлюгювеч е символ на скапаниада и невървеж.

— Трябва балансира товар! — викаше Дино към товарачите. — Не може тюрлюгювеч: всичко накуп! Къде помъкнал пружина? Пружина ненужна, камион има федерасион, не друса…

Ачо бе помъкнал пружината на кушетка, скараха му се всички и го отпратиха да я занесе, откъдето я бе донесъл. Няколко дюшека щяха да бъдат леглата, а за малката Касандра приспособиха от два кашона за телевизор бебешко креватче с дунапренена плънка вместо дюшече.

Докато другите пренасяха вещи, дрехи, завивки, Стела свари две кафеварки кафе — да пийнат по чаша преди тръгване. Когато насядаха, настъпи внезапно мълчание, като в руския обичай преди заминаване. Беше им тежко на душите, пък и нямаше какво да си кажат след толкова приказки, изприказвани от съвместния живот в свърталището.

Стела извади трикольорната лента, която бе прибрала в чантата си при последното ходене на улица „Бурмов“, режеше с кухненския нож по една педя от лентата и я даваше на всеки един.

— Сувенир дьо булгари!… Можем да се изпогубим по широкия свят, това да ни спомня откъде сме тръгнали!

Павлина изхлипа и поиска още една лентичка — за бебето.

— Глупости! — каза Ники.

— Фетишизъм, Никсън! Мементо сантименто — да каже Дино звучи ли му по италиански…

— Си, синьора, си! — потвърди Дино.

Ромът също протегна ръка, но Стела се поколеба.

— Ти нямаш паспорт, душа, няма начин да те вземем!

— Вземете ме, как’ Стелче! Земете ме с мене си… такова, имам две хиляди марки. — И циганинът започна да се бърка за марките.

— Мани се бе, мангал! — Луко се присегна да го удари. — Казва ти се, че си без паспорт! Визи се купуват с мангизи!… Ай разкарай се!

Циганинът го удари на плач.

— Скрийте ме бе, ще кротувам! Не ме оставяйте! Имам две хиляди марки, ей ги, ако не вярвате… Как’ Стелче!… Павлинке… как тъй ще ме оставите…

Навън Дино припалваше камиона, появи се и Данмарк — да заключи след тях и вземе ключовете от свърталището. В суматохата Ачо, прикриван от Павлинка, успя да се скрие в дъното на фургона, затрупан с кашони и вехти одеяла.

— Кофа взехте, нали, както ви предупредих! — напомни им митничарят. — Закрепете я добре, да не стане някой франс; какъвто случай вече имаше…

Камионът потегли, но преди да се насочи към митницата, минаха край един склад, да вземат истинския товар на Дино: кашони с пити кашкавал и тенекии с овче сирене — зад тяхната стена щеше да бъде празното пространство за бегълците.

Два часа по-късно Данмарк стоеше пред разтворените врати на фургона, Стела му подаваше паспорт след паспорт, той поглеждаше името, сетне човека, който се подаваше в тясната пролука между кашоните.

— Луко Иванов Луков!… Павлина и Касандра… бебето… Николай Христов Колев, съпругът… Росица Иванова Диамандиева?

Полуавтоматичният печат оставяше своята следа върху страница трийсет и първа.

— Кажете на циганина да излиза от дъното! — каза накрая митничарят. — Знам, че е там, не ме будалкайте.

Всеки помисли, че някой от групата е издал Ачо, затова го измъкнаха без съпротива. (В действителност нямаше предателство, а само една елементарна митничарска интуиция.)

— Имам две хиляди марки бе, бат’ Данчо! — Ачо бе съкрушен от лошия шанс, който го сполетя. — Да ти ги дам всичките…

— Няма начин, приятел! Аз да те пусна, още в Гюргево ще те награбят комшиите…

— Нека замина бе, бате!

— Не може всички да заминат. Все някой трябва да остане в тая страна, не може всички… Ние с теб оставаме!

Преди да хлопне вратите, Данмарк им пожела добър път и попита има ли някакво последно желание, което е в състояние да им изпълни.

— Една бира! — поиска Никсън.

Но желанието му не бе изпълнено по технически причини: най-близката лавка имаше почивен ден.

Дино козирува на Данмарк и влезе в кабината; от другата страна щеше да му прави компания, по дългите пътища на Средна Европа, Параскева Иван Стефанова, която — кой знае защо — всички наричаха Стела. Тя имаше младо, красиво лице, като на куклите Барби, и щеше да задържа погледите на всички униформени и цивилни, които щяха да надникват през стъклото; това щеше да улеснява пътуването до известна степен.

Данмарк прибра печата и клещите за пломбиране и тръгна към офиса си. Циганинът вървеше до него, загледан в пейджъра, който стискаше в шепа.

— От кого го сви?

— Луко ми го даде. Честен кръст, бате! Луко Луков каза, че няма да му требе…

— Добре, добре, влачи! И едно предупреждение: няма да ходиш в Профилакториума, че онова ченге ще те свари на сапун…

— Евстати ли? Пепел ти на езика, пу-пу!…

— Предупредил съм те, да не кажеш сетне, че… Хайде, още ли си тук?

Във фургона бе здрачно; малко светлинка идеше само от един отвор на страничното платнище, оставен за отдушник. Имаха и фенерче с батерии, което щеше да стои у Ники, но бе още рано да го използват.

Луко и Павлина лежаха на дюшеците, сложени напречно на каросерията; между тях беше бебешкото легло. Отсреща, на дюшека по дължина, щяха да прекарват дните и нощите Росица и Ники. Макар че бе се загърнала с дебело вълнено палто и бе изпила два аспирина на тръгване, Росица трепереше зиморничаво, притисната в инженера.

Известно време двигателят на камиона виеше на изкачване; разбираха, че бяха на стръмнината пред Моста, после тръгнаха по равното и бръмченето се успокои.

— Стъпихме горе, връщане няма! — обади се Луко. — Погледни бе, Никсън, вижда ли се нещо — да не ставам аз!

Ники се надигна, откопча ремъка на брезентеното капаче, което затваряше кръглия отвор.

— На Моста сме!…

— Какво е времето навън? Мръкна се сякаш?

— Има облаци.

— „Я кажи ми, облаче ле бяло…“ — запя Луко Луков с недодялан и фалшив глас; в здрача Павлина напипа устата му и я покри с ръка, да го заглуши: — Мълчи! Ще събудиш детето!

Седмица по-късно в криминалните хроники на таблоидите се появи съобщение, което мина почти незабелязано от читателите:

„Италианските гранични власти заловиха камион ИФА с българска регистрация, прекарвал нелегално български граждани без входни визи за страните от Централна Европа. Между стоката на италианския търговец от швейцарски произход Дино дел Монти били открити 70 кг наркотично вещество. Нарушителите са задържани. Води се следствие.“