Дунав мост

3. Без задръжки

Най-сетне дойде вест от следователя Буйнезов и Дами Диамандиев тръгна за Стари хан. Тръгна една заран с ранния автобус, който обираше пътниците от селата между Градуил и града; беше препълнен със сънен народ, останал без поминък на село и поел да си търси късмета в по-голямото селище — без надежди за голям успех, ако се съдеше по лицата на мъжете и жените, полюшващи се безмълвни в утринната дрезгавина. С тягостно чувство в душата Дами пристигна при мраморния площад, където бяха градските служби и учреждения; имаше повече от час до работното време на чиновниците, той си купи вестник и влезе в кафе „Бруклин“. Това бе кафето, от което преди време баща му бе дебнал партийното началство, за да изтърчи и му извика своето открито „Не“ — неговият първи публичен жест срещу партията, която бе подкрепял още от младите си години. Като мислеше за тази случка, Дами се улавяше, че ту му ставаше смешно от детинско — трогателния наивитет на стария, ту го обземаше внезапна жал като към един несретник, жестоко изигран от съдбата в залеза на живота си. Имаше и такива партийци като баща му, разочаровани след провала на идеала им, подир който бяха вървели десетилетия с послушанието на деца, водени за ръка от учителя, на когото бяха вярвали във всичко, но според Дами те бяха единици. Повечето още носеха червените си билети в портфейлите или ги заключваха в чекмеджетата с вярата, че ще им потрябват отново някой ден. Те гласуваха по изборите с червената бюлетина, защото искаха да продължат да живеят, както бяха живели досега: партията — държава да се грижи за тях, да решава съдбите им вместо тях, да мисли вместо тях. Те бяха станали партийци не от порива към вечна правда, братство и справедливост или от състрадание към бедните си братя, а за да станат богати самите те. Бяха проумели с хитроумна и алчна пресметливост, че бе дошло времето, когато можеше да се живее добре и без да се пролива пот в браздата или в работилницата. За пръв път един по-широк слой от населението се стремеше към властта, защото очакваше от нея да постигне печалби, каквито трудно се постигат с почтени средства и за кратко време. Затова стремежът към членство в партията не бе секнал повече от четири десетилетия: от осем милиона българи милион и половина редовно плащаха членския си внос, останалите членуваха в нейните ОФ, профсъюзни или комсомолски подразделения. Дами се опитваше да разбере основанията им: хората бяха лишени от частна собственост, не можеха да водят самостоятелно и независимо съществуване; те разчитаха само на единствения си работодател — партията — държава. Тя им даваше хляба и разрешителното за жителство, от нея зависеше в какво жилище ще живеят, какво образование ще получат децата им, каква кола ще карат или колко време ще чакат, докато си я купят. Срещу партийните добрини се искаше само да бъдат сплотени под знамето й, да ръкопляскат на вождовете й и по празниците да манифестират по мегданите с плакати и книжни цветя, а най-важното — нито за миг да не им минава през ума, че може да има и други пътища освен пътя, по който ги води партията — прав и гладък като мраморния площад насреща. Дами се усмихваше в себе си от гледката на мегдана. Някога тия пет-шест декара бяха постлани с полирани плочи, защото Стари хан трябваше да има площад като правешкия; по него време всяко по-голямо населено място се равняваше по родния град на човека от народа. Стари хан нямаше вода за пиене по половин година; нямаше канализация и улиците му бяха без настилка, учениците му учеха на три смени по липса на класни стаи, но партийната повеля бе изпълнена: надойдоха майстори — павьори от региона и от съседните окръзи и наредиха мрамора върху циментени възглавници с фуги от мозайка и зелена декоративна боя. По средата издигнаха паметник на незнайния покорител на Космоса — бронзов мъж с мотоциклетна каска, на когото дълго време староханчани викаха Буцата. (Фигурата от бронз бе стъпила върху чугунено земно кълбо в модерната геометрична форма декаедър; това десетостенно тяло повече приличаше на буца пръст, откъдето дойде името му, употребявано в разговорната реч на гражданството.) Но както гласи библейското правило, нетрайни са делата човешки. Сега мегданът отсреща имаше унил, невзрачен вид, плочите бяха разкъртени, почупени и надупчени от въздействието на природните стихии; по фугите растеше троскот и пача трева, а Буцата изчезна една нощ, заграбена от стоманената лъжица на незнайна фадрома. Тя бе апетитно парче цветен метал и не можеше да остане незабелязана от бизнесмените, които събираха медни и пиринчени суровини, изливаха ги на слитъци и ги прехвърляха през западната граница по посока на босненския военен театър, където се превръщаха в гилзи. На мястото на паметника тъмнееше плитък кратер, останал като след падането на мини — метеорит.

Дами допи кафето си и погледна към стряхата на общинската сграда. „Часовниковият механизъм“, както му викаше баща му, бе неподвижен: времето бе спряло за Стари хан, двете стрелки, верни на гравитационния закон, висяха надолу към цифрата 6…

Буйнезов се появи в коридорите на следственото някъде към осем и двайсет. Беше в добро настроение; от избръснатите му бузи полъхваше на доброкачествен мъжки парфюм.

— Агрономе, ще черпиш! — каза той, като видя Дами. — Заловихме го, твоя свински герой! Окафезихме го! След малко ще ви устроя една очна среща!

Дами не сметна за необходимо да опровергава, че не е агроном; изчака го да подреди бюрото си и да вземе ключа за арестантската килия. Мислеше, че ще тръгнат към мазето, но се изкачиха на таванския етаж; поради пренаселеност на подземните килии бяха открили няколко нови и на тавана. Буйнезов отключи и го пусна да влезе.

Един рус мъж с подпухнало лице и с херпеси на устните се надигна от пружинената кушетка и го повика по име:

— Даме, ти ли внесе гаранцията?

Беше Луков, братовият му шурей.

— Ама вие се познавате? — възкликна Буйнезов с радостна нотка в гласа. — Остава да излезете и роднини!

— Роднини сме — каза Дами. — Да няма грешка някаква!

— Идиотска грешка! — извика Луков. — Питай го, Буйнеза, защо ме държи в тоя гълъбарник! Питай го!

— Трай, Луков! Знам защо те държа, не ме предизвиквай.

— Вярваш на един мангал, затова ме държиш. Мангалът ме е натопил, но аз ще го линчувам, като излеза; ще го разфасовам!

— По-добре кажи къде косна свинете — каза следователят и поясни на Дами: — Изтъргувал ги е, преди да го окафезим. При обиска не намерихме нищо.

— Защото не ги е имало, не слушай мангала! — Началната ярост на Луко Луков постепенно заглъхваше; той беше спокоен — преди да го арестуват, бе успял да натовари прасетата и да ги продаде в една частна кланица, беше им взел парите, сега можеше да отрича всичко, в което го обвиняваше следователят, усетил, че единствената улика срещу него бяха показанията на циганина Ачо.

— Е добре — каза Дами, — какво правя аз тука? Прасетата ги няма, моят роднина отрича да има нещо общо с тях; за какво ме повика?

— Повиках те да видиш с какви шибани работи се занимаваме — каза Буйнезов и стрелна с пръст арестанта. — Той ги е свил от свинарника ти, в това съм хиляди пъти сигурен. Въпросът е, че на оня свидетел не може да му се вярва, а други доказателства нямам. И нямам време за нови доказателства, сега ще се появи брат ти, ще внесе гаранцията и ще ми го зачука квадратен!

— Да ти го зачука! — обади се Луков. — Заслужаваш си го, като не вярваш на българин, а играеш по гайдата на един мингянин. Кажи му бе, Даме, и пушката да ми върне. Пушката ми отмъкнаха тия боклуци, ще ми я съсипят!

— Млъквай!

Всичко се завърташе отначало; Дами се дръпна назад и излезе в коридора. Възможно ли бе наистина роднината на брат му да е извършил кражбата, не беше ли станала грешка със задържането му, или Буйнезов разчиташе на вярната си интуиция? Познаваше бегло Луков, помнеше го от сватбата на Джими навремето, чувал беше за женитбите и разводите му, за объркания му живот. Но само той ли беше такъв? И ако той беше крадецът, дали е знаел чии са прасетата, или пък бе толкова нагъл, че е посегнал на роднинската собственост, без да му мигне окото? Буйнезов имаше право: в тая дяволска бъркотия никак не е лесно да напипаш вярната следа, да се добереш до истината; до обективната истина, ако все още съществуваше такова животно…

Неприятното чувство, с което бе започнал деня, продължаваше да го гнети. Още един ден на празен ход, на безсмислен, неефективен труд; не минаваше ли така времето на хиляди българи като него, вече толкова години! Бе чувал за пестенето на всяка минута в богатите държави, за това, че дори изпушването на една цигара е изчислено и калкулирано в цената на общонародния продукт. А при нас минават месеци, години, цели десетилетия в разтакаване, в протакане и отлагане, в преливане от пусто в празно и на всичко отгоре сме сърдити и обидени, че ни смятат за бедни, че „ония“ ни мразят и не искат да ни помагат. Това бе толкова широко разпространено мнение всред членовете на бащината му партия, което винаги го разсмиваше: те презираха богатия капитализъм, ругаеха го и го кълняха и в същото време се сърдеха, че не им помагал. Защо да им помага? Война ли бе минала, катаклизъм или опустошителен мор? Или богатият по някакво компенсативно правило бе длъжен да помага на некадърния; правило, измислено, естествено, от некадърника. По силата на това правило срещу можещия се обединяваха всички неможещи, срещу даровития въставаха всички посредствени, срещу имащия — съюзът на нямащите. Много пъти си бе мислил, съзнаващ, че това е същият наивитет, наследен от стария Диамандиев, колко е трудно на кадърния човек в малката, бедна държава. И че цяло нещастие е да си белязан с Божията дарба, да си талантлив. Бездарието ще те преследва през целия ти живот, ще изправя прегради по пътя ти, ще пречи да разкриеш способностите си докрай. Законите, създадени от посредствени чиновници, също са в полза на посредствеността. Защо, да речем, ако си построиш къща, ще бъдеш обложен с данък — сгради, а този, който живее под наем и чака някой друг да му построи жилището, се измъква сух от водата? Защо не се поощрява трудолюбието, пестеливостта, трезвеността, способността, а се насърчава мързелът, безволието, егоизмът и безотговорността? Каква справедливост имаше в партийните лозунги за социална справедливост, за равенство, за какво зовеше тръбата пролетариите от всички страни да се обединяват и съединяват, срещу кого? Срещу имащия, можещия и знаещия, срещу този, който вече бе направил нещо по пътя на човешкия прогрес…

— Диамандиев! — Следователят поднасяше преписката. — Тури тука един подпис!

— Пак ли? — Дами го погледна насмешливо.

— Няма как. Трябва да документираме очната ставка.

— Трябваше да направите очна ставка със свидетеля; аз не съм свидетел!

— Знам какво трябва, ами времената не го позволяват! Два шамара понякога струват повече от цял месец разпити… Сега остава да се разберете по роднински: ако иска, да ти ги плаща, или ще пиеш една студена вода; аз бях дотук!

По вратата на килията се чуха тъпи удари от юмруците на Луков.

— Диамандиев, плати гаранцията! Като изляза, ще се оправим!

Беше слушал разговора им.

— Какво изпълнение! — изсмя се Буйнезов. — Сега остава и да го измъкнеш от пандиза, като му платиш. Човешката дивотия няма предел!

— Колко е гаранцията? — попита Дами.

Не бе голяма сума и можеше да я плати, но рискуваше да мине в очите на следователя за съучастник в човешката дивотия.

Тръгна си, като му обеща да се отбие при Джими.

Навън вече полъхваше топлината на наближаващото лято; слънцето плъзгаше лъчите си по мрамора и помияри се протягаха по затоплените припечни места извън сенките на липите. Миришеше на дюнер — кебап от грил — ресторанта на Пехливанов, олимпийската слава на Стари хан. Пред сергията за вестници продавачка говореше по мобилния си телефон, вероятно следеше маршрута на колата, която караше столичната преса; сутрешната преса пристигаше в града около обяд.

По това време Стела затваряше за малко гаража и тръгваше към центъра за вестници. На Овчи пазар срещна Росица, видя й се неспокойна, с набързо направена прическа и тънък ръб червило по устните.

— Побърках се от бачкане, душа! Имам повреда в елтаблото, а техника го извикали на люпилнята; Джими е от вторник на Дунав — мост; нямам време да прескоча да внеса гаранцията на Луко… Направо ще колабирам!

— Спокойно! — Стела посегна и оправи подгъва на якичката й. — Дай нещо да ти помогна. Мога да внеса гаранцията, не е проблем!

— Правиш ми адска услуга! Пък и, казано честно, не ми се стъпва в тия служби, познават ме: „На Луков дъщерята!“… Ох, дано не са го били много!

— Кого?

— Брат ми, той е буен, ще ги предизвика и като знаят на кого е син, ще го потрошат. Виках му: смени си фамилията, вече нямаме аванта да сме Лукови, но чува ли те!… Извинявай, Стелче, нервно ми е. И тая скапана люпилня, къде на майната й да я търся! Но нямам избор, без ток сме заникъде… Вземи тия мангизи, купи му едно уиски на оня тулум, Буйнезов; той си пада по марковите, да не му вземеш някое менте!… Буйнезов навремето ми беше мераклия, въртеше се около баща ми, зет искаше да му стане, да дръпне в службата. А сега се прави, че не ме познава. Абе шибана нация сме, какво ли не правим за това оцеляване… Хайде, чао, и после ще се чуем!

Ключове звъннаха в ръката й, наблизо бе пикапът, тя хвърли чантата през сваленото стъкло и се разкрачи пред волана, като не забрави да допълни поръчката, преди да потегли.

— И ядки му вземи: фъстъци, бадеми… Мачките да го чукат!

Стела й махна с жест, че всичко ще бъде изпълнено.

Както и стана. Половин час по-късно тя излезе от службата на Буйнезов и се нареди пред сергията с ново докараните вестници. Редица нямаше, пред нея беше само млад мъж, чиято фигура й напомни за Джими; когато се обърна, видя, че е брат му Дамян. Той също я забеляза и кимна усмихнат.

— О, Радио „Дунав — мост“! Добър ден!

Видя й се по-хубав от Джими, имаше мекота в чертите му, нещо по-цивилизовано, което не бе срещала твърде често сред мъжките лица, които спираха поглед на нейното лице и фигура. Усети внезапно, че иска да остане по-дълго до него.

— Кой вестник си взехте? — попита тя, забелязала, че вестниците им бяха различни. — Тъкмо ще си ги разменим, когато ги изчетем, както правят пенсионерите.

— Дълго се колебах — каза Дами. — Еднакъв боклук са всичките. Или са партизански, или за дебили.

— Което е едно и също — засмя се тя и му показа голямото заглавие на първа от нейния вестник. — Вижте какво става тук…

Заглавието съобщаваше, че Хаджи Димитър, юнакът от баладите на Ботев, изглежда, е бил болен от хемофилия, щом кръвта му продължавала да тече цяло денонощие „там, на Балкана“.

— Що за дивотия?

— Моля, моля! Специалист по протромбиновото време прави това откритие от думите на Ботев: „А кръвта тече ли, тече…“

— Още един за връзване! — възкликна Дами. — Впрочем и аз мога да се включа в състезанието…

И като разгърна своя таблоид, показа друго заглавие, което гласеше: „Деми Мур напоследък се разгонила като мастия“.

— Каква красота на словото! Какво изящество!

Нейният смях бликна спонтанно, като у децата, и сякаш идеше не само от устата, но и от очите, от ноздрите, от малките стегнати гърди под фланелката — от цялата й същност. Той го усети със слабините си и си каза, че трябва да я задържи още малко, минута макар, за да я гледа, да слуша гласа й, да долавя дъха и топлината на тялото й.

— Така можем да се замеряме със заглавия до утре — каза той, като сви вестника под мишница. — Навремето с брадъра тъй играехме на градове и държави… Имате ли време за едно кафе; да не стърчим на площада? Или да хапнем нещо? Да си призная, аз не съм закусвал тая заран и нещо ми стърже отвътре.

„По-естествен е от Джими“, мина й през ума, докато вървяха към грил — ресторанта. Усещането отпреди малко за лекота и уют, които излъчваше този мъж, продължаваше да я владее. Не беше ли това поредният сеанс на женското безразсъдство, от което почваха бъдещите разочарования, несполуки, горчивини? Тя се усмихваше в себе си: любовта е като пиянството. Сбогом, разум!

Сервитьорът дойде за поръчката.

Като намалееха запасите от пиене и го хванеше съклет, инженер Ники слизаше към центъра на Кенар, където беше бирхалето „Бавария“. Беше кръчма на шофьор на камион „МАН“-дизел, започнал бизнес, един от първите в тоя край, със сливова ракия и овче сирене в земите на Средна Европа, откъдето бе докарал пълното обзавеждане на едно баварско бирхале, с масите, пейките, дебелостенните халби и автоклавните тенджери за най-доброто мезе на пивото — варените вурстчета с горчица. По стените на заведението, обшити с чамова ламперия, висяха еленови рога и алпийски рогове, гравюри от Дюрер и емайлирани пана с руси германки в местни носии на фона на снежните зъбери на планината Шварцвалд. Едър надпис, извит като венец, с готически букви от златен бронз с вишневи сенки красеше входа на бирхалето; под него се четеше името на собственика — Минко Дачев.

— Буквите ли гледаш? — попита веднъж Евстати, който се оказа буквописецът на фирмата. — Направил съм ги по рецептата на Захари Зограф: сложих жълтък от яйца на юрдечка в златния бронз.

Ники похвали работата му, но каза, че е впечатлен от друго. Напоследък, ако се вгледаме в надписите и фирмите на частните заведения и магазини по градове и села, няма да видим имената на новите собственици. Продължава социалистическата анонимност, синоним на безстопанственост. Може би от инерцията на досегашното, от скромност или от липса на самочувствие, що ли?

— По-скоро от третото — каза Евстати. — От липсата на увереност в бизнеса, от нестабилността на живота. Бай Минко също бе обхванат от несигурност и се мъчеше да си дава кураж с готиката и бронза. Но интуицията му излезе по-вярна: вече две години лежи, повален от инсулт, а бирхалето го взе под аренда един глухар, пенсиониран майстор в предачница.

Когато влязоха да изпият по бира, майсторът зад барплота наистина не ги чу, за да приеме поръчката, а от касетофона се носеше музика на високи децибели. Евстати отиде сам за двете бутилки, посегна и намали шума, като заповяда на глухаря да не пипа повече транзистора, докато двамата си изпият бирата.

— Ти си нещо като почетен клиент на заведението — отбеляза Ники.

— Кръстник! — каза послушникът. — Аз я измислих тая „Бавария“ и бай Минко ме послуша. От баварска кръчма, му казах, е почнал триумфът на лудия ефрейтор, който разбуни Европа; действай и ти като ницшеанец, ако искаш простаците да те слушат и да те уважават. И всичко вървеше добре; тук вечер нямаше място къде да паркират колите на клиентите от целия регион наоколо. Но инсултът обърна нещата. Глухарят сега ме гледа като натрапник, не признава заслугите ми на идеен вдъхновител, затуй вече идвам по-рядко; открил съм една бабичка с разкошна изба — някой път ще те заведа да дегустираме продукцията й.

Бе пристигнал преди малко от града с автобуса, носеше сак от естествена кожа, подарък от Минко Дачев, и като го разтвори, извади стек цигари. С дългия нокът на кутрето си разкъса целофана, измъкна пакет, а от пакета — цигара.

— Това е комисионното — каза той и плъзна стека към Ники. — Останалото е за теб, Стела ти го праща.

— Как мина урокът? — попита Ники.

— Напредваме. За радост на мисис Марковска. Всъщност аз си го опреснявам и трупам речников фонд. А истинското учене ще бъде там, на самия терен.

— В Англия?

— Кипър, сър! Държим връзка с един манастир, православен като нашия. Шест месеца специализация, до година. Ако не ми мине котка път, наесен ще пея на кипърския плаж: „Я кажи ми, облаче ле бяло…“ Абе защо се наливаме с тая бира; трябва да пием мастика. Какво узо ме чака в кипърските таверни!

— Трябва да вървя — каза Ники. Денят беше дълъг, имаше още няколко часа до мръкването, можеше да поработи.

— Всъщност ти какво правиш във вилата на Луков? — погледна го Евстати. — Роман ли пишеш? Или работиш мадам Роси с големия бюст? Нямаш вид на цицоман. Дано само не се боцкаш… Я запретни ръкавчето.

— Глупости — каза Ники.

— Значи, стабилизираш нервите. Всички се нуждаем от релаксация, преходът ни изнерви, докара ни до ръба. Щом и младоженците не могат докрай да изкарат медения си месец, нацията трябва да се замисли; кризата е тотална.

Глухарът донесе бутилка мастика, отпиха по глътка направо, без чаши, послушникът я запуши и я прибра в сака.

— Какво съм взел да те разпитвам като на „Развигор“: кой си, що си? Като че има някакво значение миналото на личността. Нацията трябва да знае миналото си, личността — не! Бердяев, ако не си го чел. Ще ме изпратиш ли до светата обител?

— Друг път — каза Ники.

Те се разделиха при моста, откъдето се отклоняваше пътят за манастира. Евстати метна сака на рамо и се отправи с леката крачка на местните жители, свикнали да вземат разстоянията пеша, без да се оплакват. Малко преди да се скрие зад завоя, го настигна кола, отвори врата и го прие като свой човек. Явно беше популярна фигура в региона.

„Той се интересува кой съм аз — помисли си инженер Ники, — а трябваше да го попитам кой е той всъщност? Какво знам за него? И не е ли от ония, които знаят всичко за теб или близките ти, а ти не знаеш нищо за тях, нито имената им, нито как изглеждат?“

И докато вървеше към вилата, пред очите му дълго стоеше образът на Евстати: пъргави, неспокойни очи с маслинен блясък, сочни устни, наситени с кръвоносни съдове; на едното ухо — сребърна обичка със синьо камъче…

Няколко дни по-късно Евстати го заведе в избата с най-добрите напитки, домашно производство. Беше в края на малка махала от четири-пет къщи, строени като че едновременно и от един майстор. Имаха еднакви плочести покриви с дълги стрехи и огради почти два човешки боя, трудно преодолими за непрофесионални нападатели. Портите им бяха от тъмни дъски с изпъкнали жили, щедро обковани с цигански пирони, плочки и розетки, ръчно изработени от ковашкия чук. Беше трудно да се проникне в тесните дворчета, ако някой не ти издърпа сюрметата и лостовете отвътре.

Отвори им стопанката на избата подир настойчивото им хлопане. Беше над седемдесетте, с издължено лице, жълто като тютюнев лист. Казваше се Ружа. Тя изслуша равнодушно залпа от приветствени думи на Евстати, не протегна и ръка на новия клиент, който й бе довел. Макар че я нарече няколко пъти Ружка — дружка, за да я предразположи, в жълтеникавите й очи се четеше сдържана неприязън: „Още едно пиянде!“

После бабата се раздвижи, като леко залиташе от болките в единия крак, обут и през лятото във вълнен калцун. Заведе ги пред входа на избата, където имаше каменна маса и две пластмасови табуретки. През открехнатата врата на избата се виждаха подредени рафтове с бурета и дамаджани в предпазни кошове от чембер. Личеше, че някой млад човек се грижеше за избата, за подредбата и зареждането й, а баба Ружа бе само по обслужването на клиентите. И чашките, в които им наля по петдесет грама джиброва, имаха съвременен дизайн — бяха без никакви украси по стъклото и се виждаше как ракията „прави синджир“ — гаранция за качеството на питието. Платиха почти наполовина от цената, която им вземаше глухарят от „Бавария“, и от този ден вече забравиха пътя към бирхалето. Срещаха се при баба Ружа два-три пъти седмично или си купуваха бутилка от джибровата и си я пиеха с много салати, които Евстати умееше да майстори. Веднъж ги завари Росица, тъкмо замезваха с „пачи крак“ с чесън, зехтин и ябълков оцет — специална владишка рецепта.

Дики познаваше звука на пикапа, който се приближаваше отвън, джафна и тръгна към портата.

— Някой кацна отвън — каза Евстати, наострил уши като кучето. — Ако е чорбаджийката, моментално се телепортирам!

Той имаше спомен още от венчавката за тази жена с яка фигура и недобър поглед, както му се стори тогава. Щом има привличане от пръв поглед между индивидите, защо да няма обратното явление; не искаше да прави сцени от това свое откритие, предпочиташе да се изтегли, преди да е светнала искрата между тях. Но за всеки случай я срещна, станал на крака, наведе се и целуна свободната й ръка, защото с другата тя крепеше пазарска чанта с бира и кашонче с пица от заведението си.

— Моите почитания, мадам! — каза послушникът, загледан отблизо в очите й; бяха същите, както тогава, и дори още по-наситена изглеждаше женската й ненавист към него, колкото да се мъчеше да бъде сдържана. — Може би ме помните от сватбения обред: Евстати Кацаров, родом от Русчук, за протокола!

— Познаваме се — каза Роси. — Но защо станахте и двамата? Нося нещо апетитно за след аперитива. Както виждам… и салатка сте си направили, гъбки, нали?

— Ефо я донесе! — обади се най-сетне Ники. — Нещо по техните рецепти, много е гот!

— Специалитет на владиката Григорий, от него съм я записал. Имам вече цял тефтер манастирски рецепти, ще взема да ги издам като София Лорен, ако намеря спонсор.

— Роси ще ти бъде спонсорът! — засмя се Ники, с тайното намерение да провери дали имат основания страховете на Евстати от хазайката.

— Колко му е — каза тя някак разсеяно и се зае да разтоварва чантата си.

Евстати използва паузата и си замина безшумно.

— Този няма да ми го влачиш тук! — каза Росица и избута чинията му гнусливо. — Спонсор! Драйфа ми се от него; ще му ставам спонсор!

— Е, хайде и ти! Кво му е толкова? Интелигентен е, имал „Енциклопедия Британика“ на касети…

— Боже, касети! — Тя посегна и гаврътна ракията, която Ники й бе налял. — Може да има сто касети, но си е педал! Не го ли виждам!

— Господ да му бере греха!

— Къде го намери, да те пита човек? — каза тя, още възбудена въпреки упойката на алкохола. — Уж си усамотен в тоя кафез и бачкаш, а се оказва, че миткаш по махалите!

— Аз? Миткам? Няма такова нещо, Роси, не си в час!

— Ти не си в час, умнико! Миткал си по бабичките за пиене, имам информация. Или си тръгнал да сваляш баби; станал си бабосвал?

Той не знаеше, че на идване тя бе се отбила в „Бавария“ и глухарят, раздразнен от конкуренцията на Ружината изба, бе й поднесъл информацията за похожденията на бившите му клиенти. Но не му се искаше в тоя момент да разпитва, да спорят и да стигнат накрая до скарване, както обикновено завършват дискусиите между един мъж и една жена. Предпочете да отпива от чашата си на бавни глътки и да я наблюдава. Тя беше се разгорещила, сваляше презрамките на роклята, после разкопча сутиена и се освободи от него, като изпитваше наслада от люлеенето на едрите си гърди, чиито зърна още стърчаха нависоко. В улея между двата балона лъщеше влага и Ники си спомни как манастирският послушник му говореше по някакъв повод, че жените го отблъсквали с мазнините, които се излъчвали от кожата им, и въобще с разните свои продукти на жлезите с вътрешна секреция, каквито при мъжете ги нямало. Мъжът е по-хармоничен, приличал му на кон от арабска порода, стегнат, с изящни линии и без нито една излишна клетка или мастна тъкан, за разлика от жената с нейните излишъци, издатини, резервни депа, които се люшкат, клатят и подрусват, щедро натрупани от природата с цел презастраховка на рода. „Може да ти звучи като богохулство — казваше Евстати с хитър блясък в очите, — но аз смятам, че Библията не е наясно. Мъжът е произлязъл от реброто на Ева, материалът в него е по-качествен, изработката — по-прецизна.“ — „За такива приказки ще те отлюспят от службата — каза му Ники, — ще си останеш обслужващ персонал.“ — „Имам по-крупни намерения“, отвърна оня със загадъчната си усмивка, с която спираше винаги там, откъдето трябваше да каже нещо повече от истината за себе си.

— Къде се отнесе? — Роси придърпа мезето на Евстати, бодна гъбка, напоена с ароматния сос, заслуша се в дегустатора експерт, който се пробуди някъде в нея, и закима одобрително. — Мисълта ти тича още след педеругата! Макар че мезето му не е лошо, да го чукат мачките! Тая пасмина си ги бива в кулинарията, доколкото съм чувала, царе са на манджите и сладкишите. Веса Марковска искаше да ми прати един обратен баничар, правел корите като оризова хартия, но аз я стопирах. Не ме интересуват мутантите, аз си падам по нормалните мъже. Ти нормален ли си, мистър Никсън, както ти вика твоята законна съпруга?

Не дочака отговора му, защото мисълта й, кривнала случайно и взела на фокус Стела, вече диплеше друга информация.

— Между другото, Джими и Стела отпратиха снощи към Дунав — мост и ще спят за пръв път в Профилакториума, двете спални били готови с всичките му екстри. Как мислиш, дали няма да я оправи моят Перко Наумов, пада малко помияр, пък и твоята изгора не е за вярване?! Добре, че Луко е с тях, казах му да си отваря очите и да ми светне, като се върне. Ще им издера очите и на двамата, само да науча, че са мърсували!

— Ами ако някой им светне за теб? — каза той, за да я дразни.

— Какво за мен?

— Дето идваш тук и му слагаш рога на твоя Перко.

— Той си ги заслужава. Знаеш ли, че има вече две години и кусур как не съм достигала до оргазъм? Само двама души знаят — Веса Марковска и ти.

— Какво казва Марковска?

— Смята, че Джими има захар в кръвта, начало на диабет. За такова нещо се давал автоматически развод.

— Тогава защо се плашиш от изневяра, той е практически безопасен.

— От баща ми знам: подлагай всичко на съмнение!

Тя се изправи, разкопча роклята си до долу и я разтвори, за да покаже бикините си.

— Да ти покажа новите си бикини. Последен писък на модата: ароматизирани. Джими ги донесе от някакъв бутик на Моста; шведско производство. Абе на тоя Дунав — мост какво ли няма! Подушваш ли нещо?

Ники задиша шумно, но не бързаше с отзива за шведското изобретение.

— Стани де, раздвижи се. Самочувствието ти не ми харесва, извинявай, че ти го казвам. Тая Стела съвсем ти го смъкна, за да подбие цената ти и да те приватизира за един долар. Като губещо предприятие!

Тя се разсмя на шегата си, захвърли роклята, а след нея смъкна и бикините. Той спря да мисли за химията на шведите, облъхнат от аромата на истинската млада плът, която го заля като вълна, плиснала на две крачки от него. Успя да каже само:

— Какво правиш, на двора сме!

— В моя двор! — каза тя. — И всичко, каквото поискам, мога да го правя, без да ми пука!… И ще го направя тук, на пейката, да усещам със задника си коравите талпи. Стига меки пружини! При пружините се губят милиметри, научно доказано… Какво чакаш?

— Роси, ти откачи? — каза той, но угаси цигарата си и стана.

Действай, действай! Кво ме гледаш! Бабосвал!

И го придърпа към себе си.

— „Само да те гепна…“

Стела излизаше от банята, наметнала хавлията на Джими, когато блеснаха порцелановите зъби на Луко, готови за захапка. Пръстите му се впиха над китката й като пранга.

— „… дънките ш’ти цепна!“ — Чалгата не обещаваше нищо добро.

— Върви на майната си, тъпако! — Тя успя да се отскубне и си помисли в същия миг какво велико средство за отбрана е ругатнята, щом разхлаби примката на тъпака с използването на минимум изразни средства.

Видя го, че загриза юздата си.

— Извинявай, душа, не исках да те плаша.

— Какви са тия изпълнения? — погледна го тя, докато решеше енергично косите на тила си; беше взела душ, без да мокри прическата си: в Профилакториума нямаше сешоар. Внезапно й стана жал за тоя непохватен рус мечок с незарасналия херпес на устната. Май че го обиди в прав текст, затова му се усмихна: — „Забравил шутът ранга свой…“ Остави чалгите и си спомни тая песен! Ако изобщо си я знаел!

— Стела, възбуждаш ме! — изсумтя той.

— Избрал си крайно неподходящ момент и работна площадка! — каза тя, доближила се до отвореното крило на прозореца към двора, за да го ползва за огледало. — Зет ти е долу, можеш да го видиш с просто око. Не ми се ще да те завари във фазата на разгонен нерез. Както знаеш, ходи винаги въоръжен.

— Тогава ще кажа на сестра ми! — измърмори Луко.

— Моля? Това рекет ли е? И какво ще докладваш, ако не е фирмена тайна? Че съм спала нощес при Джими?

Луко дъвчеше неспокойно устната си; не даваше на херпеса да зарасне.

— Изчезвай, обличам се. В десет имам делова среща — каза тя, привършила с прическата. — А за спането, както виждаш, изборът е ограничен: две стаи, недовършени, леглата са кът, на двора нощем вилнеят дунавските комари, едри като колибри — както би казал Реймънд Чандлър.

Той излезе, като забрави да затвори вратата. След малко го видя, екипиран в огнеупорния костюм за заварки и с кръглите тъмнолилави очила на челото, да слиза при късовете от барджата, която режеше с ацетиленовата горелка за скрап. Джими бе намерил една австрийска фирма, която изкупуваше старите железа на добра цена, и ако каналът проработеше нормално, вече говореше за цяла танкова колона от Украйна, която чакала край Днепър, за да тръгне по старите дири на Толбухиновата армия отпреди петдесет години. Историята както обикновено се повтаряше само като фарс: танковете на някогашния Трети украински фронт този път идеха само за да бъдат нарязани от горелката на Луко и да поемат с шлеповете към високите пещи на австрийците…

Стела си обу късите панталонки от тафта, шотландско каре; крачолите им подчертаваха закръглеността на бедрата по-добре от всяка минипола. Сложи си тениската с емблемата на Радио „Дунав — мост“ — една измишльотина на Евтимов, която той бе нахвърлял в сепарето на „Приста“, вдъхновен от двойния „Балънтайн“ с лед. Представляваше детайл от мост, преминаващ в края в радиоантена, излъчваща концентрични сини кръгове. Приличаше й на полегнала Айфелова кула. „«Полегнала Тодора» — каза тя за проекта му. — Има метафора, която измества акцента от класическата.“ — „Говори, слушам те!“, каза той. „Класическата метафора за мост е връзката между две точки. Два полюса. Две противоположности, които си подават ръка. Емблема на диалогичността, на толерантността. «Полегнала Тодора» го побългарява: трябва да се снишиш, да пречупиш гръб, да се оставиш да минат по теб, ако искаш да ти се отвори парашутът.“ — „По-модерна трактовка! — засмя се той. — Признавам, че не съм мислил по темата. А твоето есе ме впечатли. Един ден, като станем холдинг, ще те взема за шеф на отдел «Виртуални есета». Дотогава ще станем и телецентър.“ Холдингът нещо се провлачи, като всяка нова идея от двете страни на Стара планина, но Евтимов даде проекта на график, а сетне отпечатаха хиляда тениски с емблемата и последния път, когато се отби при него, той й подари цяла гроса, да има и за приятелите.

Тя слезе по стълбището от горния етаж, изкърпено на места и боядисано с идиотски зелен латекс, смесван по различно време от синьо и жълто в нееднакви пропорции. Вчера Джими се скара с двамата бояджии пияндета, съкратени от фабриката за бои поради залежала продукция; но, изглежда, и поради неоткрития им далтонизъм, подхвърли тя, като имаше предвид оплесканото стълбище.

На партера беше офисът на Джими, с кашони от фризерите, подредени за бюро и миндери за преспиване. Снощната софра, на която ядоха пържена чига, закупена от заведението „Далас“ при Колелото, стоеше неразтребена, слънцето хвърляше отблясъци по изпитите бутилки бира. Каничката с кафе, сварено заранта, тъй стоеше неизпита — Джими бе излязъл да срещне работниците по строежа на оградата, после, увлечен в декофрирането, бе забравил за закуската. Както и за Стела.

Сепна се, като я видя да прекосява двора, с чантата през рамо. По навик погледна лявата си ръка, забравил, че часовникът му е още горе, в спалнята.

— Наближава девет — каза Стела. — Кафето ти изстина, чорбаджи!

— Замотах се с дюлгерите, извинявай! Свалят кофража през куп за грош и къртят ръбовете. Не е лоша оградата, нали, хваща окото?

Първите двайсетина метра вече имаха завършен вид: беше стена от кремави блокчета от дунавски пясък и цимент, почти без фуга, с бетонни колони от рендосан кофраж на всеки четири метра. Както изчисляваше Джими, оградата от този вид имаше няколко предимства пред металните — беше по-евтина, не се нуждаеше от допълнителна мазилка, не се поддаваше на корозия и ръжда. И най-важното, което той установи с внезапно прозрение, не можеше да бъде открадната в тия хайдушки времена. Той бе имал намерението да използва ламарина — неръждавейка от ЗАР, но бързо я замени с блокчетата и сега се надяваше, че ще бъде похвален за прозорливостта и практичния си ум.

— Много е гот! И ти си ми строител на съвременна България от третия том на Симеон Радев! — каза му Стела, като се доближи и допря устни до четината на бузата му.

Той долавяше, че в думите й имаше леко поднасяне, тънка интелигентна гавра с националните светини, твърде разпространена сред най-младите поколения, но искаше да вярва, че е добронамерено и че идва от някаква вътрешна необходимост да разведрява сивите тонове на живота. Не можеше да си представи човешките взаимоотношения без усмивка, без закачка и игра, сякаш природата бе създала човека точно заради играта, в противовес на скуката, монотонността и безразличието във вечния кръговрат на материята.

Беше му приятно нейното докосване и като я гледаше с късите панталонки и тениската, му се дощя да я задържи, да й попречи да излиза.

— И ти си супер! — каза той. — Като те гледам с тия шорти, знаеш ли какво си мисля?

— Знам! — каза тя. — „Само да те гепна…“

— Как позна?

— Всички мъже сте чалгаджии. Тоест — предсказуеми!

— Остани, ще идем да закусим някъде; Жоро Евтимов ще почака.

— Чао, строителю, не обичам да ме чакат!

И като се обърна, тръгна, слагайки крак пред крак, за да му създаде илюзията, че гледа модно дефиле.

Частното радио на Жоро Евтимов държеше етаж от сграда, прилична на Профилакториума, служила за база за отдих и рехабилитация на трудещи се, сега завладяна тихомълком от туристическа агенция, в която радиобосът имаше делово участие. Отдалече на покрива се виждаше „Полегнала Тодора“, в неонов вариант, и антената — леген на предавателя, обърната към града. Бодигард отвори вратичка — ниша, като в чейнджбюро, с блиндирано стъкло, погледна името й в бележника си и каза, че шефът имал спешна среща с рекламодатели и ще я чака в „Приста“, за което се извинява.

— Сори! — каза Стела и му се усмихна, също като на тъпака тая заран. Трябва да тренира по дисциплината европейско възпитание. Нашенецът ще го познаеш точно в тия реакции, в отношението му към нисшия персонал. Какво е виновен клетият човечец, който храни жена и деца, като изпълнява стриктно нарежданията на шефа? Да оголваш зъби насреща му само за да покажеш превъзходство и да смъкнеш стрелката на собственото си напрежение? Оставаш си ливада, ако не проумееш сам тия банални истини, и наистина ще ти трябват триста години, за да заприличаш на цивилизована английска ливада…

Слезе до Колелото, при бензиностанцията на Карадимови, да я вземе някой на автостоп до града, но й се видя много компаньонско: жриците на любовта от Дунав — мост кръжаха най-вече около тия пиаци. Един синкав автобус с ниски прагове спря наблизо, появил се тъкмо навреме. Важното е да стигнеш целта, не обръщай внимание на превозното средство!

С Жоро Евтимов се познаваха от Търново, беше партиен секретар на факултета, имаше нагласата и за ректор. „И за малко да стане, ако не беше се обърнала карта — казваше за него Сашо Градев. — Притежаваше първото условие за голяма партийна кариера: нямаше талант.“ По време на митингите, молебените за демокрация и стачките срещу член първи на Живковата конституция кандидатът за ректор се ската някъде. Казваха, че бил видян в родния му край, Благоевградско, където се говорело, че вече имало пари за американски университет; американски пари. Градев не беше прав: Жоро имаше таланта да надушва големите пари, както мухата месарка — тлъстата пържола. Изглежда, достъпът до гущерите не е бил толкова лесен, защото година по-късно го намираме на ново място, диагонално противоположно на Пиринския край — в района на Дунав — мост, вече съдружник на туристическа фирма и по време на единайсетмесечната синя власт — редовен посетител на „The Blue Cafe“ в центъра на крайдунавския град. При кабинета на Беров отново тихомълком — неговата добре отработена походка на снишаване от времето на перестройката, той зарязва оцветеното заведение, заменяйки го с неутрално шарената „Приста“, сепарето в дъното. В това сепаре, докато слушаше касетофона над главата си, сложен в плексигласов кафез срещу крадци, над чашата марково питие („Балънтайн“, „Тийчърс“, „Ред лейбъл“) се оформи замисълът му за частното радио с ограничен периметър на излъчване. Важна беше хрумката, светването за част от секундата в тунела, като посока, като цел; за средствата не се безпокоеше, знаеше как да ги намери…

Не можеше да му се отрече и талантът да надушва приятелите единомишленици. Достатъчно му бе да чуе някой да говори за единство на нацията, за разбирателство и национални интереси, против разрухата и прочие. Това бяха ключови думи, които му отваряха пътищата към кредити, разсрочки, погасяване на задължения, лихви, проценти, комисиони… „Не имей сто рублей, а имей сто друзей“, тананикаше си братската песничка и тя му служеше за девиз и ръководство за действие.

Собственикът на „Приста“ излезе съмишленик, възпитаник на финансово — счетоводния институт във Варна, с двайсетгодишен стаж като счетоводител на болница. Реституцията му върнала партера на наследствен имот, национализиран навремето и превърнат в общинска служба по озеленяване и парково строителство. Едно минаване с латекс и теракота на пода превърнаха невзрачното помещение на оживената улица в днешната „Приста“, известна и на децата от забавачниците на града. За отрицателно време счетоводителят Йоргаки Цанев (Йоргаки е разпространено име в крайдунавието и звучи сериозно), бившият счетоводител, станал барман, възвърна заемите от банката и приятелите, изплати взетите под наем кафе — машина, хладилни шкафове, фризери, кухненско обзавеждане и започна да печели. Печелеше от кафето и айрана, от бирата и безалкохолните, от дъвките, близалките и вафлите трепач, рекламирани по телевизията. Печелеше от ниските фабрично-заводски цени. Но най-вече от несъвършенствата на законите и разпоредбите, на които той като експерт виждаше дупките, страничните изходи и пролуки и умееше хладнокръвно да ги заобикаля и избягва. Практически не плащаше данъци, не можеше да бъде наречен данъкоплатец в класическия смисъл на думата. Доколкото отделяше някакви суми, наречени от него „хвърлени на вятъра“, те бяха за някои проверяващи данъчни служители и униформени, но и на тях гледаше да се отблагодарява предимно в натура — някоя бира, хамбургер или шоколад за в къщи. Първият милион го споходи към края на третия месец; след няколко седмици милионът близни и продължи да се размножава като живо същество. Йоргаки забрави каква беше някогашната му заплата като счетоводител, не си спомняше, че само два пъти месечно виждаше пари в себе си — на първо и шестнайсето число. Сега, в който и джоб да бръкнеше и по което и да е време на денонощието, можеше да извади тесте банкноти, стегнато с гумено ластиче. Купи си червен форд — корса — неговият любим цвят; представителството на фирмата от Софийския клон му я достави с пет процента отстъпка: беше при едно великденско намаление. Отмяната на крепостната наредба за жителството му даде възможност да купи на дъщеря си мезонет в квартала на Варненския университет, където той бе учил и където сега учеше тя. Нямаше да мине много време и новият милионер Йоргаки Цанев щеше да се насочи и към планината. Вилата на Лукови край Кенарския манастир щеше да стане негов недвижим имот. Овладял финансовите тънкости на лева, като един съвременен Буров, Йоргаки знаеше, че в тази държава парите трябва да се влагат само в недвижима собственост. Никакви банки, спестовни каси, сейфове или (върхът на глупостта!) буркани, това примитивно откритие на Андрешковците. Истината е в недвижимия имот, там е сигурността, спокойствието, богатството в реални граници. Затуй той нямаше да се поколебае нито минута, когато Стела щеше да му светне за вилата в Кенар; още на заранта щеше да скочи с форда, да я огледа и да я спазари.

Но това щеше да стане по-късно, през зимата, дотогава имаше време; сега бе още началото на лятото, наследничката на полковник Луков не подозираше, че ще й се наложи да продава наследството от баща си; Стела не знаеше, че води разговор със собственика на „Приста“ за този имот; дори Веса Марковска от Стари хан, надарена със сетива за паранормалното, не можеше да си представи в подробности как щяха да се развият събитията през следващите дни, седмици и месеци до зимата…

Засега бе ясно само едно, че Стела пътуваше в синия градски рейс с ниски стъпенки, който щеше да я остави на спирката, точно срещу „Приста“. А в дъното на „Приста“, в сепарето под транзистора в плексигласовия кафез трябваше да я чака радиобосът Жоро Евтимов.

Там беше. И я подхвана с очи като на дефиле от началото на пътеката до сепарето, променящ фокуса от чатала до гънката на тениската и пак обратно. Нямаше да се изненада, ако чуеше за трети път тая заран чалгата, възпяваща митичната сексуална мощ на днешния българин.

Не пропя, слава Богу, само се надигна и я млясна с устни, по които още лепнеше вкусът на сутрешното уиски. Той имаше бартерна сделка с Йоргаки: срещу безплатно излъчване на реклами за заведението да получава по едно двойно уиски на ден. В чашата му ледът се бе разтопил, на дъното като лъч при залез догаряше последната глътка от питието.

— Какво ще пиеш? — попита той. Имаше вече забележими полумесеци под очите и влажна лъскавина на носа, признак на плаки в кръвоносните съдове, както бе чела в таблоидите.

Момичето на Йоргаки донесе кафе и кола. Прибра чашите на рекламодателите, отнесе и пепелника с фасовете им. Евтимов изглеждаше леко потиснат от току-що завършилите преговори.

— Не изглеждаш весел — каза Стела. — Или умора на метала?

— Битки по пътя! — засмя се той пресилено. — С разни идиоти и непочтени партньори, за които няма морал, съвест и прочие нравствени добродетели.

Но той се сети, че не трябва да я посвещава в детайлите на своите неприятности, похлупи ръката й с дланта си, сякаш слагаше капак на темата. — Радвам се, че ми се обади! Повярвай ми!

— Вярвам ти. Макар че и миналия път се зарадва, когато ти се обадих.

— Кога беше то?

— Преди месец. И ми каза, че имаш нещо предвид. Спомена за телецентъра.

— Ще стане! Мога да те уверя, че ще стане, както съм споменал. Само не мога да кажа кога!

— Същия разговор водихме и тогава, ако си спомняш.

— Нищо не си спомням! — каза той, като бършеше високото си олисяло чело. Сякаш от това зависеше раздвижването на мозъчните му гънки. — Какво казах накрая?

— Накрая се появи господин Йоргаки и донесе един „Балънтайн“. Това беше.

— Ами ето го! Господин Йоргаки е отново тук! — извика Евтимов, забелязал, че зад барплота наистина бе се появил Йоргаки Цанев, с химикалка над ухото, като старите тишлери. — Едно питие за гостенката, маестро! Ти знаеш от кое!

Маестрото донесе чашата и се ръкува със Стела като стар познат. Беше над петдесетте, с гъсти мустаци на военен, които боядисваше, и с усмивката на мераклия.

— За какво става дума? — попита той. — Най-вероятно за любов, за какво друго може да мисли един мъж в присъствието на такава госпожица? Любов, всичко останало ще си го купим, както казват братята грузинци.

Той вече имаше репертоар за водене на разговор на маса, имаше самочувствието на човек с финансови възможности и ако не беше химикалката над ухото, по нищо не личеше, че е бил довчерашен счетоводител.

— Телевизията ще стане! — каза той, разбрал, че говорят за проектите на Евтимов за районна телевизионна програма. — Жорето ще я направи, в това не се съмнявам. И ще те вземе за първата говорителка, казвал ми го е и на мене.

— Стелчето си я обичам от ей такава! — каза Евтимов. — И ще я направя телезвезда, щом съм казал!

— Ако не те вземе той, ще те взема аз! — закани се Йоргаки. — Не съм казал, не съм те взел!

— За комуниста няма невъзможни неща! — засмя се Стела и забеляза как по лицето на бармана премина сянка.

— И ако не си седесарка, разбира се! — каза мрачно той.

— Ти да не излезеш предрешен комунист? — погледна го тя, все още мислейки, че продължава шеговитият им разговор, макар и безсмислен. Йоргаки продължаваше да потъва в мрачната сянка.

— Не обичам гаврата с един велик идеал — каза навъсено той.

— Човекът си има твърди убеждения и не отстъпва от тях — каза Жоро Евтимов с тон, в който вече нямаше следа от предишната несериозност.

— Вие ме разбихте! — Стела отпи от питието, едно ледено зърно звънна в зъбите й и охлади желанието й да продължава по-нататък. „Никога не спорете с комунисти“, казваше Сашо Градев, цитирайки едно от правилата на Калифорнийския университет, и беше прав. Барманът беше странен феномен в този триизмерен свят: капиталист по форма и комунист по съдържание. Какви ли не мутанти има под твоето небе, Господи, с какво да си обясним появяването им — с влиянието на планетите, с Чернобил или с озоновата дупка от неразумната употреба на аерозолни препарати?

Тя посегна за чантата, да плати сметката си, но Евтимов не й позволи, даде банкнота на момичето, тъй като Йоргаки бе се оттеглил в служебното помещение.

— Не трябваше да го дразниш — каза той навън, тръгнал да я изпрати.

— Ега ти откачалката! — ядоса се Стела. — Не е за вярване, че има и такива!

— Има всякакви и трябва да им вземем парите. Този обещава да финансира проекта.

— И ще иска всяка вечер да свършваш програмата с „Нас червеното знаме роди ни“.

— Ще му пускам каквото поиска. Знаеш ли колко струва една камера? А той е готов да я купи.

— „Нас червеното знаме… — затананика Стела, извърната към него. — Нас не ще ни уплаши смъртта… Ние сме на всеки километър…“

— Млъквай! — смръщи чело той.

— „Вас не ще ви уплаши смъртта… Вие сте на всеки километър…“

— Ще видиш студио през крив макарон.

— Окей! — каза тя, усетила, че към калифорнийските правила трябваше да се добави още едно: не се шегувай с хора без чувство за хумор. — Вземи ме в твоята деполитизирана телевизия, ще ти бъда послушна. И вечер, вместо лека нощ, ще казвам усмихната: „Само да ви гепна, драги зрители, дънките ви ще цепна…“ Така може ли?

— Маймуна! От кой клон слезе, да те вземе дяволът? — въздъхна радиобосът.

Лятото се случи сушаво, горещините, вместо през юли, подраниха със седмици. В гаража не можеше да се стои повече от час-два на ден, клиенти нямаше; обитателите на панелния квартал бяха се пръснали по селата, да чоплят частното ползване и да прекарват поне нощите по-поносимо, между стени и покриви, които не акумулираха жегата като панела. Стела замина при Ники и като се пробуди първата заран, усети свежия дъх на планината, влизащ през балконската врата. Помисли си, че можеше да дойде месец и два преди това, напразно се влачеше в града, играеше на продавачка на стока, от която никой не се интересуваше. Стари хан едва даваше признаци на живот. Населението му, с години свързано със ЗАР, още не можеше да осъзнае какво бе се случило с поминъка, който крепеше тия пет-шестстотин домакинства, пресъхнал като градската бара през летните жеги. Мнозина продължаваха да се надяват, че както барата наесен, заводът ще се съживи, ще се възвърне потокът на всекидневния труд, залисии, смехове и кахъри, че „дето е текло, пак ще потече“. По-младите не вярваха на тази философия на изчакването и примирението, оставането в Стари хан им се струваше най-безумният вариант. Службите по учреждения и частни фирми се съкращаваха; да се връщат по селата, в наследствените ниви на дядовците, бе още невъзможно: поземлените комисии, назначени без крайни срокове на дейност, нямаха интерес да приключат по-бързо земеразделянето, процедурата по издаването на новите крепостни актове бе досадна, беше губене на време, на нерви и пари. Нямаше сред младите истински интерес към земята; ако съществуваше някакъв, то бе как да се отърват от нея, да я продадат. Но нямаше купувачи, нито пазар. Миграционният поток от града към селото, обещаван от ораторите по митингите, не се получаваше засега; изглежда, нямаше и да се получи, както бе навсякъде по света — в света на напредналите народи. Селата потъваха безвъзвратно — днес в бурените, в безлюдието и саморазпада, нататък — невидимо, полека-лека — потъваха в земята. Най-отчаяната възможност, предвидена от народното въображение в клетви, урочасвания, черни магии. Да потънеш в земята — тази най-ниска точка на срама. На безпомощността. На безизходицата. С инстинкта си за живот младите предугаждаха опасностите от инертността на обществото, изпаднало в безотговорност и летаргия, и поемаха кой накъдето види — към по-многолюдните сборища на големите градски центрове, към паспортни бюра, посолства и контролно-пропускателни гранични изходи. Беше се завихрила непозната, невиждана досега емигрантска вълна, която носеше вече половин милион българи към далечни, непознати, чужди брегове…

Стела си спомняше, че началото на тази вълна бе в самия край на нейното гимназиално образование преди шест години. Беше месец май, вече нямаше уроци и изпити, каталясваха от купони и балове, но във въздуха се усещаше напрежение, нещо тревожно, нерадостно, като магнитните инверсии при смяната на атмосферното налягане. Телевизията предаваше вечер репортажи от южната граница, с кервани от коли, селски каруци, камиони, накамарени с покъщнина. Властта на Живков пъдеше през границата триста хиляди български турци. Безчовечната, насилствена кампания бе наречена по комунистически нагло — „голямата екскурзия“. Сякаш ставаше дума не за напуснати завинаги домашни огнища, за човешки съдби, а за неделна разходка по профлиния. По това време Стела чу отблизо един човек да нарича варварски коравосърдечно отношението на управляващите към невинните деца, жени, старци. Беше поетът Иван Радоев. Тя ходеше понякога в кафето на театъра с една съученичка, учеха се да пият джин с тоник. Поетът също пиеше джин, загледан в телерепортажа от гарата на Капитан Андреево; на екрана вървеше бавен влак със смъкнати прозорци и гроздове от глави изпълваха рамките, мокри от майския дъжд, сякаш поръчан от властта, за да измие сълзите на изгнаниците.

— „Ситен дъжд вали като маргарит!“ — каза Стела, спомнила си народната песен от христоматията. Иван Радоев бе на съседната маса и я чу. Усмихна й се, имаше измъчено лице с хлътнали страни, но усмивката му придаде необикновена мекота и одухотвореност. Той вдигна чашата си и кимна.

Есента, вече студентка първи семестър, тя слушаше лекции по народно творчество при една столична преподавателка, която гостуваше по два дни седмично в Търново. Със седмици нищеше героичния фолклор — исторически, митически, езически и прочие мотиви, а съзнателно заобикаляше гурбетчийските. В края на една лекция Стела я попита от залата: „Не подценявате ли шедьовъра на народното изкуство «Ситен дъжд вали като маргарит»?“ И защото знаеше, че ще размърда залата, допълни: „Съзнателно или да?“ Гостенката пламна: „Шедьоврите не са един и два, уважаема.“ — „Един е! — заяви Стела. — Това е класацията на Иван Радоев! И аз я споделям напълно!“

Открай време минаваше за скандалджийка, за цапната в устата, едва сдържаше неуважението си към учителите; почти същата си остана и през цялото следване. Един професор Куюмджиев, който също изнесе няколко лекции като гастрольор, един Сашо Градев, негов студент и приятел, и май с това свършваше нейният списък на хората, от които можеше да чуе нещо свястно, без пози и маниерности, без книжни тъпизми и постмодернизми с вкус на дунапрен: „обговаряне“, „наратив“, „дискурсно начало“… Към списъка си на мъжете, които измиваха очите на половината човечество, тя прибавяше и поета от онази тревожна вечер в кафето на театъра, когато той чу нейната реплика, кимна с красивата си глава и вдигна чашата си за поздрав. Май че бе влюбена дълго време в него, като тийнейджърка, намери старите му книги, запомняше стиховете му без усилие, сякаш бе ги писала сама: „Села от равнината, аз ви зная…“, „Нямам нужда от нищо, освен от един бял лист, на който да пиша: Аз съм добре!“… От указателя за София взе телефонния му номер, искаше да му завърти, колкото да чуе гласа му, после й се видя много пуберско, не й се щеше да заприлича на ония пуберчета от рок — концертите, които зееха като гарджета към идолите си на подиума. Достатъчно й бе да знае, че го има, че диша и кара летата си някъде наблизо край нея, по тези краища — от един актьор бе разбрала, че имал селска къща из планинските махали на Дряновско. Сега, спомнила си внезапно за него, тя си го представи как лежи, също като нея, до някоя такава отворена балконска врата, заслушан в диханието на планината, нахлуващо отвън. И като си помисли това, усети, че току-що е изпитала един от краткотрайните мигове на щастие, махнал с крило покрай нея, за който философи и поети казваха, макар и с половин уста, че си заслужавало да се живее…

Навън беше заран, още отпусната, омаломощена от нощта; птиците мълчаха по гнездата, само рекичката под брега не спираше своя шепот, напомнящ дъждовен ръмеж. „Ситен дъжд вали като маргарита… Моето либе коня седлае, на кяр да иде по Каравлашко…“ Помнеше как навремето изтръпна детската й душа, когато за пръв път се вслуша в тези думи. Какво бе това? Ехо от миналото на прадедите гурбетчии, прекосявали с каици Дунава, за да настигнат и си върнат откраднатата златна ябълка? Или само едно предчувствие, уловено в миг от подсъзнанието, за бъдещата й съдба на емигрантка? Съдбата, която я чакаше отвъд Моста, на другия бряг, в Каравлашко и по-нататък, хоризонт подир хоризонт, в пространствата на чуждата чужбина?

След час от досегашното й настроение не остана следа. Изтърсиха се с ламаринен звън и гумено тътрузене по асфалта аудито и пикапът на Диамандиеви, натоварени с кашони бира, разхладителни напитки и щайги с пресен зеленчук. Слязоха и Луко Луков и Павлина, „луковицата ми“, както я наричаше той, като прекарваше длан по заобления й корем, вече в седмия месец. След изписването от болницата ромът Ачо бе изтеглил молбата си на ищец по престрелката с ловната карабина, Луковата преписка бе прекратена и щастливият завършек щеше да бъде отбелязан този ден с курбан. Поради жегата вместо жертвено животно, печено агне или прасе — сукалче Луков бе осигурил седемкилограмов дунавски сом, уловен една заран при устието на Лома с помощта на тротилова шашка с детонатор.

Луко дотътри найлоновия чувал с едрия екземпляр и позволи на Стела да го види. Сомът лежеше, прегънат неудобно на две, и не можеше да се схване истинската му дължина, но той я уверяваше, че е над метър и двайсет.

— Вярвам ти! — каза му тя.

— Такова парче да ти е в ръцете, можеш ли го укроти? — погледна я той и разбра, че тя улови сексуалния му намек.

Джими каза, че ще пекат сома на барбекю, и измъкна от мазето прерязан варел и чувал с дървени въглища. Жените сложиха готварски престилки, талията на Павлина не можеше да се обхване от престилката и като се посъветваха помежду си, Роси и Стела отпратиха бременната да полежи на шезлонга в сянката на терасата. С ръце, окървавени над китките от разфасоването на сома, Луко я откри малко по-късно и й се скара, че мързелува, докато другите се скъсват от работа. Тя му отвърна, той кипна още повече и метна парче от сомското филе, което я плесна по бузата и залепна там. Спуснаха се и ги разтърваха, Луко отпратиха на реката да изстудява бирата, а оскверненото парче с полепнали женски коси хвърлиха на Дики.

— Такъв си е от малък, няма и да се промени — каза Роси. — Баща ми го биеше с колана си, що бой е отнесъл, и какво? Човек не се променя. Не! Ще вземе да повреди плода! Няма задръжки!

— Природата е взела мерки за охрана — обади се Джими с очи, зачервени от разпалващите се въглища. — Вижте каква талия е заформила.

— Не намеквай за талията ми! — докачи се Роси.

— Не намеквам.

— Намекваш!

— Хайде и вие! Какво става днес, да няма магнитни бури! От вашето джафкане Дики не може да се обади! — скара им се Стела. — Имам си книга горе и се оттеглям да си чета, ако продължавате.

Димът от барбекюто постепенно изтъня и се разсея, изтласкан от миризмата на горяща рибена мазнина. Ники отлепи с огрибката първата препечена пържола и я донесе на жените, да я опитат как е на сол. Роси му каза, че нарушава реда: най-напред трябваше да отнесе на бременната Павлина; бременните ползват предимство. Сложи пържолата в друга чиния и я понесе към шезлонга. „Най-сетне нещо разбираемо, нещо обяснимо — помисли си Стела, като я наблюдаваше. — Не е раждала и се отнася със съчувствие към жената, която скоро ще роди. Още повече, че детето е на брат й, от тяхната кръв, не се знае, един ден може това още неродено дете да го осиновят, да стане нейно, да му стане майка. Майчинският инстинкт бяга далече напред, изпреварва събития и време, търси скрити възможности да се прояви.“

Едно от приятните й занимания, когато не беше сама, бе да дава ухо на разговорите, споровете и кавгите и да търси логика, първопричина за тяхното възникване. Общо взето, едно безполезно занимание. Напразно търсеше сред познатите си по-сложно мислене, душевни дълбочини, подмоли и лабиринти. Обикновено й се озъбваха, като камъни по речен бързей, елементарна посредственост и простотия, невнимание към другите, разсеяност или зле прикрита враждебност. В такива моменти й ставаше досадно и наистина предпочиташе да се оттегли с някоя книга, където също срещаше понякога глупости, плитчини или скука, но поне бяха безшумни…

Веднъж стана дума за скуката в Стари хан, за сивотата на ежедневието, за съботните и неделни напивания на мъжете около някой казан за ракия или по капанчетата, където самозвани кръчмари правеха питиета — ментета с виртуозността на средновековни алхимици. Селището, произведено от стария режим в град, за да увеличи процента на градските жители в страната, всъщност не приличаше и на село; нямаше ги признаците на живот в някогашните села, движението на хора и добитък, звуците, багрите и миризмите на селския труд; Стари хан, скован от бездействието на неработещите държавни предприятия, бе като изпаднал в постоянен махмурлук, сънливост и умора. Дори пиянски сбивания нямаше, не се чуваха никакви истории за изневери и прелюбодеяния, сякаш населението бе обхванато от сексуална немощ и безсилие. „Ега си кахърния град!“ — казваше през смях Стела при някоя среща с Джими. — Трябва да го прекръстите на Ел Кахъро… Звучи ми ориенталско… Ел Кахиро, така се казва Кайро, да речем… „— Не, не! — сещаше се Джими изведнъж. — Нещо безполово, ангелско… Лос Анжелес, градът на ангелите, където се размножават чрез клониране… Лос Старихангелес!“ Тя се гушваше в него, притихваше. Тъпо, тъпо! Тъпо, Уотсън!… И питието ти има мириса на гроздова пращина край казанджийница…

… Отнякъде я лъхна на джиброва ракия. Ники бе дошъл при жените с еднолитрова бутилка, да похвали продукцията от избата на баба Ружа. Отпиха на крак, като край шведска маса, докато подреждаха българската.

Когато вече бяха готови да насядат, слънцето бе се издигнало в зенита и трябваше да намерят сянка да се подслонят. Полковникът навремето не бе садил дръвчета по двора от съображения за сигурност, за да му е чисто полезрението към всяка точка на оградата. Успяха да изместят софрата в северната страна на вилата, където бе по-прохладно и сянката щеше да расте и набъбва с всеки час.

— Молитва няма да четем! — каза Джими, като чукна с вилица по бирена бутилка. — Давам ход на днешната сбирка в чест на моя скъп шурей, виновника за…

— Не се чувствам виновник! — възрази Луко и всички се разсмяха.

— Виновник за тържеството, глупчо! — поясни му Павлина. — Така се казва, в кавички.

— Знам, не съм олигофрен, обаче на оня етнически българин трябваше да му думна едно бренеке, та да му разкажа играта. Но ме свари неподготвен.

— Бренеке ми звучи като тенеке, какво беше то? — попита Росица.

Обясниха й, че се касае за ловен патрон.

— Ти да оставиш бренекетата и да ставаш човек, че няма да си даваме парите да те откупуваме от пандиза. Погледни се колчев мъж си, а мозъкът ти остана неразвит като на пионерче!

— Бе глей си работата! Ще ти върна мангизите, като ти се свидят — обиди се братът. Той си наля пълна чаша ракия и я изпи светкавично, по руски, и отново посегна към бутилката, но Павлина предугади намерението му и я отмести на безопасно разстояние.

— Скапан живот! Какво знаете вие, бил ли е някой в следственото, дето и в кенефа те водят с белезници… Закопчава ти ги оня тулум за седалката — да не драснеш през прозореца! Щото нямат пари за решетки, изродите!… Та няма да бягам ли? Прас един в мутрата и — в шумата! Дойде време за шумкарство!

— Той се е побъркал на тема шумкарство — каза Павлина, като едва сдържаше смеха си, за да не го забележи Луков.

— И ще го направя! Само да ми върнат туловката!

— Луков — партизанин! Как ви звучи? Със знамето, червеното!

Масата се разсмя.

— Народен закрилник! — каза Ники.

— Защо не — вече има мандри, щом почнаха да ги палят — намеси се Стела. — Лукче, ти не подозираш колко си прав. Първите шумкари навремето с какво са започнали? С кокошкарство. Но в „затвора попадат на хора“ и стават идейни борци… Прасетата на Дами Диамандиев са твоето бойно кръщение. „Зелена карта“ не ти трябва за гората, ами къде ще идеш, като няма гори? Казал го е Радой Ралин.

— Той си има червен паспорт — отбеляза Джими. — И може да зацепи за отрицателно време към царството на Ким Ир Сен. Там приемат такива като него без формалности. Впрочем… — Той се сети изведнъж, че бе забравил да съобщи на Стела и Ники, че паспортите им за задгранично пътуване вече били готови в търновското бюро, казала му позната служителка.

— Това е вече новина! — каза Стела и изля със замах бира от бутилката, пяната преля и намокри пръстите й. — Радостта ми прелива като буйната пяна в чашата. За разлика от вас, които само приказвате за заминаване, ние с Никсън наистина тръгваме! Към Кейптаун! Към Ел Ей и Брега на слонските кокали!

— Какво беше туй Кейптаун? — попита Роси.

— ЮАР, златните мини на Африка — каза Павлина с категоричността на експерт. — Най-евтините мерцедеси и БМВ — та. Столица — Йоханесбург.

— Моята луковица е трепач на кръстословиците! — каза Луков. — Значи, като вземе вестника, друго не търси, само — водоравно и отвесно… „Град в Патагония със седемнайсет букви“… Някой сеща ли се?

Софрата напрягаше мозъци, но не се сещаше.

— Кажи го, душа, светни им малко информация!

— Комодоро Ривадавия. Пристанищен и административен център — каза Павлина.

— Кажи им сега: „Крупен обир“! С дванайсет букви!

— Приватизация!

Дворът се огласи от смеховете им.

— Чуйте, чуйте! — каза Ники, вдигнал чашата си като за тост. — Защо още се мотаме, та не зацепим към Комодоро На Майната Му?… Кво правим тук, в земята — човешка длан? Какво ни задържа, гравитацията, що ли? Светът е пред нас, с офертите си: иконом в Белгия — заплата осемстотин гущера, плюс допълнителни екстри… Домашна помощница в Карибието: изисква се приятна външност и приятелско отношение.

— Стига, Никсън! — прекъсна го Стела. — Не му наливайте повече, вече е готов за изстискване! Джими, влез си в ролята на домакин!

— Окей! — каза Джими и отново почука с прибор по стъкло. — Да сменим темата. Тая муха, дето ви бръмчи в глобусите, да си я избиете. Никакви паспорти, маршрути и прочие балкантуризми. Оставаме тук и ще копаем до водоносния пласт!

— Лично аз бих живяла в Ирландия, данъците били само десет на сто. От теб съм го чула! — каза Росица.

— Исландия, в интерес на истината, но няма значение! — коригира я Джими. — Важното е, че ако сме истински мъже, а не посткомунистически боклук, трябва да се заемем здравата…

— Той замълча, заслушан в кашлицата на Ники, която се носеше откъм сервизното помещение; не бяха забелязали кога бе напуснал масата. Росица се надигна да види какво става, но Стела я спря.

— Обикновено драйфане! Почва да го хваща от две чашки моя Никсън, ще объркаме графика на задграничните турнета.

— Почакаха малко, но инженерът се бавеше подозрително и тогава станаха. Намериха го на венецианската мозайка в тоалетната, блед и оплескан с материала от драйфането.

— Свиня в собствен сос! — Стела откачи душа телефонна слушалка и пусна струята. Пияният усети присъствието им и даде знак с конвулсия на крайниците, като жабата на Галвани, но продължи да потъва в блаженство и кротост. Извикаха мъжете да го изнесат навън, беше неудобно мъкненето през врати, чупки и прагове; накрая Луков го метна на рамо като навита рогозка, счупена по средата, и го отнесе на горния етаж, в стаята, отредена за младото семейство. Стела го придружи, смъкнаха заедно мокрите дрехи, изтеглиха дънките и го завиха с родопско одеяло, пъхнато в плик.

— Алкохолна кома, бъбреците му да извадя, няма да усети — блесна порцелановата усмивка на Луко. Миг след нея Стела усети прангата на хватката му около китката си. — Сега вече ми падна и няма измъкване!

— Пак ли почваш!

— Адски съм ти навит, казах ти вече. Ставам на кокал… Пипни! Пипни животното! — Той теглеше ръката й към ципа. — Истински сом! Жив сом, ако не си виждала… Можеш ли да му извиеш врата?

— Дръпни се, простако!

— А, не! Не! Така не!… Без злоба, красавице! Изключи алармата! Никой няма да те чуе, в алкохолна кома са… Няма да се измъкнеш! Кротко! Кротко!…

Нямаше измъкване. Беше поне два пъти по-силен от нея, усещаше костите му, обвити в плоски и ръбести мускули, напрегнатите колене, лакти, челюсти. Можеше ли да се надява на чудото от приказките, на внезапното избавление, дошло от силите на доброто, пред които злото подвиваше опашка и се шмугваше нанякъде? Само че това бе във фолклора, във филмите с хепиенд, в измислиците, съчинени да се харесват на невръстните, на безпомощните, да им вдъхват надежда, желание да живеят и по-нататък. В действителния живот вероятността от такива обрати, от избавление в последната секунда бе невероятна, едно на хиляда, на десет хиляди. Оставаше суровата възможност да изтърпиш, да се стегнеш, да стискаш зъби и клепачи и да се молиш по-кратко да трае напънът на ударната вълна.

Тя се свлече на колене, похлупена от тежката мъжка прегръдка, изработена от еволюцията в най-устойчивия, в най-безспорния и дълготраен вариант; усещаше зад себе си тласъците на еластичната стена от мускулни влакна, жили и кръвоносни съдове; здравите му пръсти, впити в ключиците й, пречеха на усещането й, че всеки миг може да се разпадне, да се разглоби. Накрая бе захапката му в гривата на тила й; тя усети снопа косми, обхванат от устните му — тази последна точка за укротяване на женската съпротива. По-късно щеше да си спомни, че в този необикновен момент на разгаряне на страстта в съзнанието й бе се мярнала странна догадка: я виж ти, затова жените не оплешивяват, гривата им е нужна, предвидена от прозорливата природа именно за да послужи за стопиране на съпротивлението им, за да се извърши великото тайнство на оплождането в името на вездесъщата целесъобразност — продължаването на рода!… Щеше да се пита и дали подобна мисъл бе възможно да се появи по време на акта, или въображението бъркаше в своя шейкър обичайния коктейл от съновидения, чуто, видяно, четено, бленувано?

И без будилник Петър Диамандиев се будеше заран по едно и също време, към пет часа. Холтерът, записал денонощния цикъл на кръвообращението му, също бе отбелязал като върхов този час. Усещаше леко почукване в тила и смътна болка, краткотрайна като искра. Кълвачът включи морза, казваше той, и подаде сигнал за ставане. Туй ще е атавизъм някакъв, от предпотопното време, когато е трябвало да раздвижим рано кръвта, за да сме готови за двете точки в дневния ред: да ядем и да се вардим да не ни изядат. Вечният дневен ред. Като погледнеш, какво прави човечеството всъщност от време оно до днес? Все това, все едно и също. И го прави без задръжки, без срам и свян. Търбух бездънен, оченце ненаситно… Ей го и тоя Луко Луков, михлюзинът с михлюзин, откъде се е дигнал, с превоз специален — толкова жива стока не можеш с чувал да задигнеш — и съучастници сигурно е наел… Защо? За да бастиса стоката ни!

— Не е знаел, че е наша, случайно било — каза Дами, току-що дошъл от града с известието за извършителя на свинския обир.

— Знаел е! — Петър Диамандиев имаше друга версия за мотивите на крадеца. — Не го оневинявай. Познавам ги аз Луковите, тия лукови глави…

— Май не трябваше да ти казвам — усмихна се Дами. — Щях да ти спестя излишни вълнения.

— Рано или късно щях да се досетя. — Старецът бърчеше чело, погледът му бе обърнат някъде навътре, към гънките на паметта, където се спотайваха стародавните деяния на Луковия род. — Дъртият Луков, сватът, да ми прости Господ, не е свършил работа за пет стотинки през целия си живот. Само е тъпкал търбуха и е гледал кого да хване за гръцмуля, да му изпие кръвчицата. Затворници му направиха вилата, от мазето до комина. Осемдесет и трета, когато подгониха щурците, той ги привикваше по двама, по трима: „Ти какъв си? Зидар. Ела, че ми трябваш!“ Турци му зидаха оградите, лепиха плочките, мозайките, атомно скривалище му направиха — срещу един печат в паспорта… По него време бил в командировка из капанските села, ръководел бригада цивилни милиционери. Ония завалии, уплашени, товарят багажа на москвичите — какво може да побере един багажник на москвич? Другото го оставят на Луков и Луковци… Овца за три лева, крава за пет, къща с двор, с хамбари, с плевни и кошари — за хиляда! Лапай, Луков, сега ти се е паднало, няма кой да ти държи сметка, партията — твоя, държавата — на партията! Няма срам, няма свян, няма задръжка никаква! Ей за тоя грабеж трябваше Тодор да лежи, ама днешните Луковци заметоха следите, все едно, че нищо не е било, тури му пепел! И на твоите прасета ще турят пепел, ще го влачат с години туй дело, помни ми думата, защото Тодор не е на власт, но властта е в неговите наследници, които помнят неговите инструкции: „Дела, дела и пак дела! И никакви присъди!“ Има пари Луко Луков, ще се откупи, а ти ще пиеш една студена вода, ще видиш, че тъй ще стане!

— Джими му плати гаранцията — каза Дами.

— Така си и знаех!

— Какво да го прави — шурей!

— Глупав е Джими, като глух петел. Не разбира, че Луков е откраднал твоите прасета, за да отмъсти на Росица за вилата. Той няма да се помири цял живот, че вилата остана за сестра му, и ще я мрази кръвно, както само брат може да мрази собствената си сестра…

— Е, татко, версията ти е съвсем отчайваща! Едва ли е толкова завъртяно; за една кокошкарска акция едва ли си струват някакви сложни разработки, дълбоки замисли. Крадецът краде, когато усети, че няма да бъде заловен, че няма да бъде наказан, всичко останало са случайности.

„И ти си наивен като брат си!“, помисли си Петър Диамандиев, но усети, че му става жал за момчето, и не посмя да му го каже в очите. Грях ли е да си наивен, вина ли е или недъг? И за да са такива децата му, не беше ли виновен той, че цял живот бе ги възпитавал в честност и почтеност, че беше ги учил на морал? Не беше ли учил и децата на другите на същото, нали за това са учителите, училището! На какво друго да ги учи — да лъжат, да крадат, убиват, да са агресивни, неотстъпчиви, жестоки, безпощадни? Какво ще е това общество, в което всички ще са хитри, пресметливи, хладнокръвни и безмилостни, а няма да ги има добродушните, учтивите, добронамерените, Донкихотовците и Хамлетовците?

Той взе новия вестник, донесен от града, и отиде да полегне. Кълвачът почукваше на тила му и следобед, беше го раздразнил, изглежда, с неприятните новини около свинската афера, дано го успокои с някое приятно четиво, с някоя утеха и добро предзнаменование…

Пак същото. Няма утеха, няма радости. Бизнесмен гръмнат от неизвестен килър в офиса си. Снаха бастисала свекър със сатър. Шестнайсетгодишна изнасилена трижди за една нощ. „30-годишният С. И. от село Вълчитрън, излязъл преди месец от затвора, срещнал девойчето на улицата и го отвел в изоставена къща. Там го изнасилил. Жертвата се отскубнала и потърсила закрила в близкото ТКЗС. Докато успокоявал разплаканото дете, пазачът щракнал резето на стаичката си и го тръшнал на кревата. Виковете чул минувач, който изритал мъчителя и повел малката към къщи. Там той й бил третият за тази нощ.“

Петър Диамандиев притвори очи. „Боже, Боже, ако те има! И ако четеш сега дописката от Вълчитрън, любопитен съм да зърна плачеш ли, или се смееш? Или правиш като нас, българите — смееш се, когато най-много ти се плаче?“

Беше в Профилакториума, когато му се обади Начо, от охраната на ЗАР: Станоев напълнил две халета с жито, сложил и двама свои пазачи. Джими усети, че нервите му се нажежават до бяло: какви ги върти тоя червен боклук, на складова база ли превръща завода, или е влязъл в някакви задкулисни сделки с мелничния комбинат?… През целия път до Стари хан нямаше настроение от белите полета в информацията на своя верен човек, предчувстваше вече открит сблъсък с изпълнителния тъпунгер, дошло бе времето да кръстосат шпаги, пък — каквото шпага покаже…

Връщаше се сам в аудито, Луков бе останал да довършва експедицията на скрапа; беше девет вечерта, но денят бе дълъг, бялата нощ на Дунавската равнина щеше да настъпи два часа по-късно. Че идеше нощта, си личеше и по жриците на любовта, които почнаха да се появяват към ханчетата преди Бяла. Изскачаха иззад смрадликовите храсти единично, по двойки, при един железопътен прелез бяха половин дузина. Махаха му да ги вземе на автостоп, показваха бедро, вадеха живо месо от сутиена; през смъкнатите стъкла чуваше гласовете им: „Господине, сексробиня бута гратис!“ Когато отминаваше, усещаше как ругатните отскачат от ламарината: „Спри бе, вибратор! Мамка ти баровска!“… По-рано, когато имаше настроение, отдръпваше газта и минаваше на забавен каданс, за да разгледа отблизо контингента. Разголени рамене, смъкнати презрамки, кръстчета, стегнати с лачени коланчета от изкуствена змийска кожа; графитно лъскави бодита, впити в пилешки кълчици; висулки по ушите, по шията, гривни, пръстени, християнски разпятия над бюстиетата от фалшив метал; патъчки с токове — платформи или по някой демодиран луи кенз, измъкнат от бабиния таван… Общо взето, тъжен реквизит от още по-отчайващ пейзаж, сълза да пророниш, като го скиваш. Мизерабъл в края на сиекъла, както казваше Данмарк, почнал да взема уроци по френски, за да закръгли полиглотските си митничарски умения. Учителка му беше една Анет, съкратена от френската гимназия, която се представяше при запознаване като „операторка по спири-секс“. „Спири-секс?“, Джими се затрудни в разшифроването на енигмата. „Френска любов, мосю! — каза през смях операторката. — От спиритус, дух; от духане, казано в прав текст.“ Беше червенокоса и освен за услугите й на сексробиня Данмарк я ползваше за преводачка при някои преговори с Гюргево и Букурещ. Веднъж Анет доведе своя колежка румънка, нейно огледално копие от персонала на митницата отвъд Дунава. Беше миньонче, по каквито Джими си падаше открай време; черното на очичките й беше като зрелите зърна на бъза, умити от дъжд; имаше прическа сасон и панталонки от шлиферна коприна, под които по-късно се оказаха еротичните бикини „прашка“ от сатен, тъмнорозови, с кантове от дантела. „Охо, Шанз-Елизе!“, възкликна Джими, за да демонстрира парижки познания. „Но, мосьо! — отрече Миньон Леско (каламбура го измисли Джими пак от същите съображения). — Марка «Фредерикс». Ю Ес Ей!“… С малкото пежо 106 на Анет отидоха в квартал „Чародейка“, на тавана на един познат на Данмарк, който изчезна веднага, със скоростта на добре обучен сводник. Пиха бърбън от овална бутилка с ледчета в целофанени калъпчета от кутия за шоколадови бонбони. По кожата на Миньон Леско над очите, освободена от излишните косъмчета на веждите, избиха бисерни капчици пот; Джими вдъхна мириса им. Отведе я в съседното помещение, тя смъкна панталонките, а еротичните бикини метна нависоко, без да гледа накъде; те се закачиха на аплика на стената, представляващ дунавска платноходка с платно от мътен плексиглас. Триъгълното парче с дантелите се залюля и падна върху купчината парцали, което всъщност бяха дънките на Джими, но и двамата не видяха това. Убиха се да ги търсят по-късно, накрая румънката ги отписа: „Карай да върви, както казвате вие, българите! Имам още в къщи.“ Когато се спускаха с асансьора, тя се кикотеше и по едно време разтвори ципа на панталонките, под които беше голото й пъпче, и се мярна снопче къдрав перчем, като бретон на агънце от породата Плевенска черноглава овца.

Загадката се разкри, когато Джими се прибра в Профилакториума: розовите бикини изпаднаха от чатала на дънките му; бяха толкова ефирни, че не бе усетил гънките им през цялото време, докато бе се движил до квартирата. На другия ден той ги изпра, изглади и ги сложи в целофанен плик от някаква друга стока, защото бе сигурен, че Росица няма да обърне внимание на опаковката. Тя наистина не я забеляза, но се нацупи на размера. „Мъж не трябва да купува бельо на жена си! — каза тя, докато пробваше подаръка и дантелените крачоли пращяха върху пълните й бедра. — Ти не видя ли, че тоя размер не е за моя диференциал!? Или си ги купил за някоя друга, пезевенко мой? Признай си!“ Той се оправдаваше, докато съчиняваше някаква версия около покупката на задокеанското еротично изобретение…

Стари истории. Вече се улавяше, че все по-рядко му оставаше време да мисли за забавления и секс — наслади. Бизнес и секс са две материи, от които не се получава еднородна сплав. Като студент си бе купил два тома с лекции на Зигмунд Фройд, русенско издание на циклостил, забранено по него време. Помнеше, че още първите изречения на виенския професор бяха за непрекъснатото мислене на човека за секс, наяве и насън, от ранно детство до старостта; тогава му се видя вярна тази мисъл, звучаща като аксиома. Сега аксиомата му се струваше не толкова категорична. Професорът я бе създал преди бизнес епохата, не бе предвидил динамиката на постиндустриалното общество, новите технологии, скоростите, проникването във всички тайни на живия и неживия свят — остава ли пространство за човешки чувства, за любовни емоции? Къде вече време за дълги погледи, безкрайни разговори, за безконечни тегели по градското стъргало — то и стъргалото отдавна го няма! — дошъл бе редът на нетърпението, на акробатическите номера, на „чук и чао“… Той си спомни миньончето, което облизваше набъбналите си устни, тъмночервени, с морав оттенък, като цвета на дива джанка; светкавиците в бъзовия й поглед, замаха, с който смъкна „прашката“ и я запокити към тавана, към небето, все едно къде, само по-скоро да се отърве от нея, да отхвърли преградата, която забавя втурването в сеанса, в тръпката. Всичко е гонене на двете секунди потръпване, каква любов, какви чувства! Техника, акробатика, здравословно изтичане на статично електричество, гимнастически упражнения на телата! Може би не си даваме сметка, че сме в подстъпите на нова ера, ерата на победилия егоизъм. Егоизмът, изпълзял от досегашната си нелегалност, преживял вековните атаки на философи, мислители, алтруисти, педагози. Веднъж се живее на белия свят, веднъж си се родил, вземи всичко, което можеш да вземеш, хич да не ти пука за другите, за ближните. Другите — това е адът, досадната паплач, омръзналият ближен. Презри го, обърни му гръб, изключи му микрофона. Тренирай само индивидуален стил. Едноместно кану по талвега на живота. Сам като бог, единствен и неповторим. Виртуозен солист в единственото изкуство — изкуството да бъдеш егоист. Модна къща „Егоист“ — твоята бърлога. Списание „Егоист“ — четивото за теб. Кафене „Ароганс“ — коневръзът, където можеш да цвилиш, да лочиш и да хвърляш къчове към света зад тебе. Разбий го с твоя шут. Ритник за ближния, слабия, безпомощния. Резервето е само за настъпателните, напористите, бруталните. За читателите на вулгарния таблоид, на постмодерната фекална проза. Вулгарността е аурата ти, тя е в твоя ген. Исторически кодирана. Ти си хомо булгарикус, вулгарикус, българският нахал, преминал Дунава и самонастанил се в тучните прерии на Византия. Озовал се тук без Дунав — мостове, преджапал, прерипнал на куц крак. Мостове не са нужни — към нищо. Към никого. Долу мостовете! Руши изградените, не гради нови! В природата мостове няма, те са приумица човешка, а всичко човешко е грешно, нетрайно, нестабилно. Сбъркано!… Всички сме сбъркани, Станоев, но на теб по ти личи! Ти си завършен егоист, другарю Станоев, член на най-егоистичната партия, майка на сбърканото време. Не ви стига половин век господаруване върху изтощеното тяло на държавата, не се пускате, кърлежи подути, искате да продължите като капиталисти номенклатурчици. Обаче този път — нанай! Нанай! Нанай!

Барабаните от касетата на металиците дънеха: Нанай! Нанай! Той пускаше волана и удряше с длан по грапавия му кравай: Нанай! Нанай!… Цяло парче ставаше от това „нанай“, как нямаше дар — перо да го запише на нотен лист, да го аранжира за някой състав, ще накара феновете да цвилят и се гърчат от кеф до припадък. Нанай! Баста! Стига! Дотук с изчакването, с отлагането и протакането. Интелигентният си подава оставката, егоистът трябва да бъде изритан!

На портала го чакаше Начо, видял фаровете на колата, беше го очаквал.

— Какво жито, за какви складове става дума? — попита Джими, като спусна стъклото и не бързаше да слезе.

— Ми ела да видиш! — каза Начо. — Целият хангар на пласмента е задръстен. И негов човек стои въоръжена охрана!

Преминаха през тъмния двор, осветление бяха оставили само около секретните цехове. Пред хангара на пласмента светеше мижава неонова тръба, която припламваше на пресекулки, сякаш броеше секундите живот, които й оставаха. Бодигардът седеше върху бракувано сандъче за патрони и не се помръдна, когато го наближиха.

— Бдим ли? — попита Джими, неочаквано меко, защото му мина през ума, че пазачът нямаше вина за това, че си изкарва прехраната по този начин. — Станоев ли ти възложи задачата?

— Има и по-зле от мен — отвърна мъжът. По гласа си личеше, че е в третата възраст.

— Какво е това жито, на кого е? — попита Джими.

— На шефа е — отговори Начо вместо мъжа. — Рента от имота в Тръмбеш. В Тръмбеш наследствените му ниви били към двеста декара. Смятай по триста и осемдесет от декар… Три дена не може да го извози с един баркас.

— Номенклатурният капиталист се оказа крупен земевладелец — каза Джими и не пожела да види плода на тръмбешкото поле. През металната мрежа идеше сладък дъх на ново зърно, съхнещо в лятната нощ; заводът се отдръпна сякаш и пусна мириса на харман, на пресен хляб, на житената питка, която се търкаля в кръвообращението на българина като знак на плодородие, на сигурност, на вечност…

На заранта Станоев го чакаше в кабинета си по риза с къс ръкав и пепитена вратовръзка; беше подновил боята на алаброса и мустаците, както правеше обикновено, преди да тръгне към столицата.

— Трябваше да съм на път, но те изчаках. Снощи си вдигал гири при пласмента? Или нещо не съм разбрал?

— Правилно си разбрал! — озъби му се Джими. — Хангарите не са складове на „Сортови семена“! Утре ще вкараш каракачани да ти правят кашкавал! Заводът не ти е мандра!

— Спокойно бе, Диамандиев! Не си станал още собственик, укроти топката! Какво е станало толкова? Складът празен ли е? Празен. Ще се амортизира ли, ако зърното постои за месец — два? Не разбирам реакцията ти!

„Всъщност той е прав, глупаво е да правя скандал — помисли Джими. — Но вече съм го притиснал до стената и ще му кажа всичко в прав текст.“

— Да си говорим открито, Станоев: отдръпвай се и не пречи!

— На теб ли преча? — Станоев нямаше вид на уплашен, единият ъгъл на устните му бе леко счупен от иронична усмивка.

— И на мен, и на всички! — избухна Джими. — Омръзнахте ни вече с вашите византийщини — и ти, и твоята партия. Скатавайте се! Напускайте сцената!

— Не забравяй: тази партия ти даде образование и служба. И родният ти баща беше номенклатура, ако не си забравил.

— Селски даскал — номенклатура!

— Няма значение, плащал е членски внос и сигурно още го плаща; можеш да го попиташ. Но аз не разбирам за какво спорим вече толкова години. Народът беше единен, това не се хареса на някого и реши да го разцепи и скара. Разделяй и владей — това е формулата. И България е слаба както никога досега.

— България е слаба не защото някой си го иска отнякъде. Това са ваши, комунистически измишльотини! — нервно възрази Джими. — А защото става дума за собственост. За държавната собственост, която искате да запазите само за себе си.

— Спокойствие не може да има, докато не се реши този въпрос. Не си правете илюзии!

— Така значи, пак за тлъстите парчета на баницата! — изсмя се Станоев. — Кажи си го, няма що да шикалкавим!

— Мръсни баничари! — изтърси Джими и се отправи към кабинета си.

— Подир малко чу щракането на секретните брави на директорския кабинет, звъна на ключовете, стъпките на Станоев, които отекваха по голата мозайка, тъй като килимите отдавна бяха навити и прибрани по складовете. Видя го отгоре да влиза в заводската лада, която шофираше сам, и да се отправя на лов за приятели и съмишленици, по комитети, министерства, приватизационни агенции. Бавен, избягващ преките пътища към успеха, търпелив, почти невидим, скрит зад маската на примирил се със съдбата си при новите обстоятелства. В действителност бе скрил ноктите си в меките котешки възглавнички, за да ги извади внезапно и ги забие в жертвата си в момента, когато настъпеше поредната реставрация. Реставрациите са неизбежни, мислеше си Джими, след Френската революция техният брой е стигнал дузината; революционният процес, като част от пулсациите в природата, също се движи в приливи и отливи. Това Виденово правителство си е чист отлив, но какво ще дойде след него и дали няма да е мъртво вълнение?

Веса Марковска бе наредила чаши за кафе от стар сервиз с темперни бои в основните цветове, топеше пръсти и рисуваше на платно зюмбюли, перуники, кремове с издължени шии, с жълти стъбълца по средата. Удаваше й се изкуството, личеше по лекотата, с която движеше пръстите си, при това без никакво смущение от присъствието на Роси.

— Ръката ми сама се движи! — каза тя, отделила за миг вапцани пръсти от платното. — Някой ми диктува: тук завърти, тук сложи червеничко, синичко… Получава се от само себе си.

— Глас ли е? — попита Роси. — Чуваш ли го? Или ти се явява като ангел, да речем?

— Мога ли ти каза, мила! Сила някаква, която напира отвътре. Енергийно поле, в това съм уверена. Какво знаем ние всъщност за това, което е в нас, то е по-голямата загадка, отколкото външното, което виждаме. Понякога лежа и слушам потока на кръвта, който циркулира в сърдечно-съдовата ми система. Свят ми се завива, като си го представя: неспирно течение шурти в затворен кръг и оня мотор само прави туп-туп, без почивка, без пауза… Години — седемдесет, осемдесет… па и по сто и кусур. Има ли друга машина, друг механизъм, който може да издържи на този ритъм по цял век, замисляла ли си се върху този философски въпрос?

Росица не можеше да каже нищо определено, само кимна мълчаливо.

— Повечето хора се плашат от външни страхове: куче да не ги ухапе, земетресение, светкавици и гръмотевици; мъжът ми, Бог да го прости, се плашеше от морето, признаваше си го.

— И аз потръпвам пред голяма вода! — каза Роси и поглади косъмчетата по ръката си, готови да настръхнат от спомена за водните стихии. — Настръхвам пред Дунава, а на морето съм цяла трепетлика!

— Обладана си от негативни енергии, ще трябва да ги разградим някой път, когато намерим свободно време… Морето не е страшно, мила, то е само една голяма саламура, като се замислиш. Загадката е само кой се е сетил навремето, та го е направил солено. Представяш ли си тази голяма вода, както казваш, ако беше обикновена вода, как щеше да шупне от микроорганизми, каква воня щеше да се понесе от такова блато без брегове? Ужас, ужас! Всемогъщият творец се е сетил, предвидливо е ръснал морската сол и е избягнал ферментацията. Евалла, евалла, бог ли си, дух ли си, който и да си, само за това човекът трябва да те почита и възхвалява!

Тя взе стъклото с разредител, изми ръцете си, дълго ги ми на чешмата и бърса и тогава дойде, та седна при нея.

— Дай да видим какво си донесла! Както ти казах, нали?

Росица носеше две калъфки на възглавници, едната на Джими, другата — на инженер Николай. Носеше и две банкноти по петдесет дойче марки. Веса ги погледна за металната нишка, извади игла с конец и като отиде към светлината до прозореца, взе да ги зашива поотделно в ръба на калъфките. Росица запали цигара, отпусна се на дивана и притвори очи. Не вярваше много в тия разграждания на магии, но реши да прежали сто марки, да не каже един ден, че не е опитвала и тоя мурафет. Джими трябваше да бъде излекуван от любовно охлаждане, водещо до полова слабост, а Никсън — да спре с това лошо пиене. Марковска я уверяваше, че само след седемдесет и седем дни и нощи спане върху муската, пришита в калъфката, злите сили ще се изпарят от омагьосания обект, ще се избистри енергийното му поле и ще настъпи пълна промяна в живота му. „Да видя, па да не повярвам!“, бе възкликнала Роси спонтанно, като чу за пръв път думите на екстрасенската. „Знам, че си скептична — каза Веса, без да се засегне от съмненията й. — Всички сме скептици в тия времена, мила, много сме лъгани, разбирам те напълно и ако искаш да спрем дотук, няма изобщо да го правя на въпрос!“ — „Ама моля ти се, Весе, казах го просто по принцип. Така са ме възпитавали, че да вярвам само на нещо, което може да се види.“ — „А електричеството? — стрелна я Веса. — Можем ли да видим електрическия ток, но той съществува, нали, някой съмнява ли се в това?… Ние всъщност сме само едни съдове за електрическа енергия, мила, ние сме акумулатори, заредени с положително или отрицателно електричество. Учила си физика: анод и катод, аниони, катиони. Зубрехме ги папагалски, без да знаем, че те са в самите нас, че от тях зависят човешките ни съдби; като се замислиш… Бялата магия по същество е чисто физически способ за отвеждане на отрицателното електричество от нашите клетки и заменянето му с положително.“

Беше толкова сладкодумна и убедителна, че си заслужаваше човек да даде сто марки, за да послуша една лекция на достъпен, стигащ до дълбините на душата език.

Веса Марковска направи последния бод, скъса със зъби конеца, провери към светлината дали не прозират зашитите банкноти, сгъна двете калъфки и отново припомни условията за успешното обезмагьосване.

— Днес коя дата сме? Броиш седемдесет и седем дни и нощи от днеска нататък.

— Какво ти дължа? — попита Роси.

— Нищо, мила, от теб пари не вземам, нали знаеш.

— Обичам да си плащам сметките! — каза Роси и извади две банкноти по двайсет марки.

— Е, добре, ще взема само едната! — Веса Марковска прибра двайсетачката на дъното на калъфа за очила; върху нея постла тютюнево жълтата гюдерия за изтриване на стъкла от заешки велур с изящно назъбени краища. Този калъф й беше армаган от бащата на Росица, полковник Иван Луков, от едно негово посещение в оръжейните заводи на град Тула.

Като излезе от дома на Веса, Росица реши да тръгне направо за Кенар, да сложи калъфката на Никсън, докато е свежо още електрическото поле около нея. Метна се на пикапа, но се сети, че не бе взела нищо за ядене и пиене, завъртя към пицарията, да хвърли поне две пици и кашонче бира за младия смок, когото бе решила да спасява от алкохола. Безнадежден случай, разбира се, едва ли ще го откаже от чашата, но поне да го свикне да пие бира вместо твърдия алкохол, да го отклони към по-малкото зло. Немците защо са изобретили бирата — точно с такава цел: да разводнят огнената отрова, да разконцентрират концентрата. Със същата цел в Америка слагат буците лед в уискито, правят коктейли, бъркат буламачи всякакви, да притъпят острието на прогарящия лъч, който удря в черния дроб, панкреаса и всичките карантии наоколо. Това в Стари хан не могат да го разберат любителите на силните усещания. Наливат се с ракии всякакви, че и двойно препечени, жулят метил алкохол и като погледнеш, мъжете над шейсетте ги няма, ритнали камбаната. Да не говорим за цирозата или за мъжката полова немощ, за проблемите на ерекцията. Че нацията има проблеми в тая област, не трябва да съществува и съмнение, щом като един депутат — академик каза наскоро на пресконференция пред журналистките, че не искал да бъде директор, а еректор… Не е нужно да си голям психолог, за да разбереш, че зад шегичката академикът изплакваше някаква мъка по прекършената си мъжка гордост…

В пицария „Роси“ по това време — три след пладне — прекратяваха за малко работа, да забършат теракотата и да измият тавите; отшумяла е обедната вълна от клиенти, а към четири идеха ожаднелите за кафе, бира и безалкохолни. Нямаше ги още; на входа кака Златуша бе препречила по диагонал дръжката на четката — метла. Роси се опита да мине под диагонала, но ъгълът не можеше да побере едрия й бюст, събори преградата и пластмасата прокънтя на лъснатия под. Златуша надникна от кухнята и излезе да я посрещне.

— Някой да ме е търсил? — попита Роси и погледът й се задържа на служебната маса до касовия апарат, където имаше две чаши за кафе и още една, с резенче от лимон: Стела пиеше своя джин — тоник с лимон! — Стела е била тук?

— И Джими! — каза Златуша. — Пиха кафе.

— Джими е на борд, какво прави тук?

— Свършили бързо, дойде много зарадван: успял да изхвърли двама от хората на Станоев и сложил свои. Черпи за случая.

— Най-сетне една добра новина! — каза Роси. — Бях забелязала, че от сума време телефоните звънят само за да ти сервират неприятни изненади. Накъде отидоха?

— Джими каза, че се прибира да отмори. Пък Стелчето — не разбрах. Заедно излязоха.

Роси взе за вилата каквото си бе наумила и пое към къщи да види Джими, тъкмо незабелязано да подмени и неговата калъфка. Колата му беше пред блока, но в антрето не подуши миризмата му като друг път, когато беше наблизо. Нямаше го на дивана в хола, нито на спалнята. Докато обмисляше къде може да бъде, тя набързо подмени калъфката на неговата възглавница, работеше чевръсто и поглеждаше крадешком, за да не я изненада с внезапното си появяване.

Но никой не се появяваше. В апартамента беше тихо, отвън идеше обикновеният квартален шум от бързея на живота, твърде забавен и размит от летния зной. Дори гълъбите по капандурите бяха преустановили своите безкрайни любовни игри, своите песни и пляски; каква любов в задухата, животните не са толкова глупави да правят любов кога и как да е само защото им е паднало. За разлика от венеца на природата — винаги ненаситен за любов, винаги готов! „Льох, льох, лилильох, за целувки и любов винаги…“ Както си тананикаше някакво шлагерче от бабиния репертоар, тя млъкна изведнъж, обзета от прозрение: Тия кретени, двамата, сигурно се свалят в тоя момент отвъд стената, в апартамента на Дами! Къде другаде? Колата е долу, на паркинга, Джими, какъвто е глезльо, няма да тръгне в тоя пек да маа гащи към квартирата на Стела. Ключът на братовото жилище е в джоба му, по-точно в антрето, на пирона до електромера; тя надникна, да се увери в точността на своя дедуктивен метод на разсъждение, и дъхът й спря: нямаше го! Значи са там! Мошеници безподобни! Любов ще ми правите ни в туй, ни в онуй време! На една ръка разстояние! Отвъд един жалък, тънък, некачествен, скапан панел!

— Да хукне да удря по вратата, да кърти первази и да прави шоу за бабичките от региона — не! Нямаше да изпада в подобно ретро! Да ги стреля с някой пистолет от колекцията на Джими и сетне — какво? — да изкара животеца си по пандизите? Хайде, джанъм, без такива изпълнения! Заслужават ли подобно житие и страдание двама помияри, две пенюги, залепнали в жегата в собствените си секрети, слюнки, пот и слуз; сумтящи, гърчещи се, стенещи по разголени дюшеци, над бръмчащи стоманизирани пружини… По-добре да ги зареже, да им обърне гръб, да се мята в пикапа и да се оттегли в планината — на въздух и простор, по-далече от това напечено, прашно, смрадливо недоразумение, наречено Стари хан!

Но се бавеше, не тръгваше към пикапа, после смени посоката; излезе на терасата. Терасата беше обща, братска територия, по средата имаше символична преграда от винкелова рамка с армирано стъкло в бирен цвят. Старият Диамандиев навремето не бе дал да правят висока, недостъпна преграда; всичко може да се случи между двама братя, но комшулукът трябва да бъде символичен, да е лесно преодолим, ще потрябва все някой път. Предвидлив е бил мъдрият даскал — ето: само прехвърли крак и беше оттатък! Погледна към хола, но пердетата бяха плътни, освен пердета тя бе сложила и бяла оризова хартия на прозорците и на двата апартамента, както правеха по българските градове, за да гори хартията през летните жеги, а не материята на пердетата. Сега тези хартии й пречеха да надникне в стаите. Побутна балконската врата — какъв късмет! Отворена беше! Тогава се втурна вътре, разтвори спалнята и ги видя, любовниците, кротнали се вече, заспали, с по един край от чаршаф, придърпан инстинктивно в съня за защита на бъбреците. Парцалките им — разхвърляни от бързане по килима и табуретките, а дънките на Джими, смачкани накуп, както ги събува винаги, свикнал някой да върви подире му и да ги оправя.

Тя се наведе, събра всичко в един наръч и преди да тръгне към терасата, извика високо, за да ги разбуди:

— Нямам думи! Нямам думи!… Пенюги такива! Хора без срам и задръжки!… Как не носех камера да ви заснема! Ставайте, скапаняци!… Съмна се! Съмна се!…

И докато двамата се измъкваха от мъглата на съня, уловили се за чаршафа, Роси беше вече на терасата; не погледна какво има там долу, на три етажа дълбочина, замахна и хвърли в нищото наръча парцалки и го мерна с периферното си зрение как се понесе накуп, приличен на ленива птица с разноцветна перушина, която падаше в горещия въздух, без да се интересува от мястото на приземяването…

… Какъв беше този ден — на магнитни аномалии, на черна магия или на дебелашки шеги, които си правеше скучаещата човешка съдба? Само час по-късно, когато вече бе на вилата в Кенар, Росица трябваше да повтори всичко отново, като в странен римейк, като във втори дубъл на посредствен филм.

Тя влезе в двора, посрещната от равнодушното пролайване на Дики, явно някой бе минал преди нея и бе утолил глада му. Спря се пред масата под чардака: неразтребена, с две чаши, две салатиери и недопита бутилка, производство Ружка — дружка. Пресните следи говореха, че и двете дружки — теменужки са горе, заиграли са се някъде, не я чуха, като влезе, не излязоха да я срещнат…

Усети, че няма сили да изкачи дървеното стълбище, смелостта й внезапно спадна, почувства се уморена, натежала от днешните шокови натоварвания. Пък и защо й бе да се качва и да наднича като малоумна! Какво ще види? Двама сбърканяци, наказани от дядо Господ, кой знае в какви примитивни, праисторически пози — да си изповърнеш стомашното съдържание от потрес!… И после — какво? Отново да им събира парцалките и да ги мята от чардака, със същите благословии, които вече изпя веднъж преди броени минути: „Пенюги безподобни! Хора без задръжки!… Не, не! Гледала съм го вече тоя епизод! Участвала съм!… Ай сифон! И да ви чукат мачки и мачоци!“…

Тя отпуши недопитата бутилка, седна и отпи от гърлото й. Спиртът проби небцето й, удари право в слъзните канали, отпуши ги; топлина рукна по страните й, надолу по шията. „Все на мен ли, Господи! Все на мен ли?!“

Трябваше да има кърпа някъде из шибаната чанта, какво ли няма вътре, само не това, което ти трябва! Напипа нещо меко, бяло: калъфката с бялата магия. Разпра злобно подгъва. „И съм се загрижила за скапаното пиянде! Тръгнала съм по знахари да спасявам здравето му, да треперя за бъдещето му!“ Ще оцени ли, говедото, нейното тичане, нейния труд, нейната, хм… любов?

Барем марките си да прибере.

Тя разви двете банкноти и преди да ги приглади, замръзна като в стопкадър. Поредното чудо на тоя шибан, омагьосан ден бе пред очите й: дойче банкнотите се бяха превърнали в две парчета бяла хартия!