Двадесет спомена

20. СКЛОПЕНИ ОЧИ.

— Много сте любезни — каза Николай на двамата младежи. Те бяха археолози от Космосити, в академични одежди, тогите им бяха отрупани с отличия и медали от Земния звезден район. Изведнъж Николай осъзна, че не може да си спомни имената им.

— Няма нищо, сър — утешиха го те. — Сега е наш дълг ние да ви помним, а не вие нас.

Николай се смути. Не си бе дал сметка, че е говорил на глас.

— Взех отрова — обясни им, сякаш се извиняваше.

— Знаем — кимнаха те. — Надяваме се, че не усещате болка, нали?

— Не, абсолютно никаква. Знам, че съм постъпил добре. Аз съм стар човек. Много по-стар, отколкото бих могъл да го понеса.

Изведнъж той почувства как нещо вътре в него рухва. Съзнанието му започна да се разпада, докато се плъзгаше към небитието. Внезапно осъзна, че не си спомня своите последни думи. С неимоверно напрягане все пак си ги припомни и ги изкрещя:

— Безсилието е свобода!

Той умря тържествуващ, а те склопиха очите му.

От сборника „Други светове“, изд. „Офир“, 1996