Двете изгубени планини

Пролог Пустият град — Москва

Москва, Русия

23 декември, 09:00

Лили Уест се свести със стряскане, обзета от ужас и насред ужасен, убийствен студ.

Беше със запушена уста, вързана за здрав дървен стол, поставен на открито, в горния край на някакво стълбище, гледащо към широк площад.

Не беше сама.

От двете й страни, също вързани на дървени столове, седяха два обезглавени трупа.

Лили се сви от ужас.

„Господи…“

Вгледа се по-внимателно и видя, че труповете са на жени, облечени в черните одежди на монахини.

Краищата на вратовете им бяха ужасяващи — накъсани и неравни. Главите им не бяха отрязани. А откъснати.

На гърдите на единия труп беше забоден лист, който потръпваше на ледения вятър. На него на ръка бяха изписани пет думи:

Валеше сняг.

Виеше вятър.

Денят беше безрадостен и навъсен.

Лили погледна към широкия площад. Видя сгради, които познаваше — макар и само от книги, — и изведнъж разбра къде точно се намира.

На Червения площад.

В Москва.

От дясната й страна беше Кремъл. Кървавочервените му стени и внушителни кули се издигаха като някакви исполински стражи на светлината на утрото. Всяка хоризонтална повърхност по тях беше покрита със сняг.

Лили примигна в опит да рестартира мозъка си. Измъчваше я ужасно главоболие. Смътно си спомняше идването тук, но после някой я беше ударил и тя бе изгубила съзнание.

Опита се да мисли, да си спомни.

Самият Червен площад — огромният параден плац, използван от руското правителство за организиране на военни зрелища и национални събития — беше почти напълно пуст, макар че часовникът върху Спаската кула, където беше и едноименната главна порта на Кремъл, показваше девет сутринта.

Почти пуст — заради една поразителна подробност.

Множеството тела, пръснати по площада.

Бяха може би трийсет, проснати по очи върху поръсената със сняг земя, на пръв поглед мъртви. Имаше както мъже с униформи — руски войници и полицаи с канадки, — така и цивилни от двата пола. Изглеждаха така, сякаш са се строполили внезапно, докато са вървели. Гърбовете им вече бяха побелели от снега.

Ако се изключеше носеният от вятъра сняг, нищо не помръдваше.

Лили се взираше с ужас в телата.

Внезапно през площада пробяга някакво животно. Улично куче. Спря да подуши едно от неподвижните тела и побърза да се изнесе.

Лили се завъртя в стола си и откри, че седи на стъпалата пред южната страна на сграда, известна по целия свят.

Катедралата „Св. Василий Блажени“.

С деветте си огромни кули с форма на луковици тя беше най-прочутата сграда в Русия и символ на Москва.

Куполите на историческата катедрала бяха гордостта на руската архитектура, макар че никой не знаеше какъв точно е произходът им. По някое време изящните луковици били боядисани на разноцветни ивици — разкошно червено и зелено, пастелно синьо и чисто бяло. Но не бяха изглеждали винаги по този начин.

„Москва…“ — помисли си Лили. И започна да си припомня.

Сфинкса я беше довел тук.

След церемонията в Скалата на Гибралтар. Онази ужасна церемония.

Искаше да иде в Москва, за да посети някакъв…

… манастир.

Лили потръпна.

Студът започваше да й причинява физическа болка. Облечена само в джинси, маратонки, тениска и някаква военна куртка, взела се незнайно откъде, тя не беше екипирана подходящо за руската зима.

Зъбите й затракаха.

Ръцете й бяха вързани отзад и не можеше дори да обгърне тялото си с тях.

Какво беше казал Сфинкса?

Стар храм в Москва. Нещо пазено там.

Беше го споменал след церемонията

„Господи — помисли си Лили. — Церемонията".

До края на живота си нямаше да забрави какво се беше случило там…