Двете изгубени планини

Олтарът на Космоса,

британска територия, Гибралтар

3 декември, 20 дни по-рано

Лили лежеше по гръб в малък жертвен басейн под златните пръчки на решетката, примирена, че ще умре. Намираше се в церемониална зала, изсечена в сърцето на могъщата Гибралтарска скала.

Като Оракул на Сива тя трябваше да бъде принесена в жертва за спасението на света.

Директно над нея имаше широка полегата шахта, подобна на колосален древен комин, продължаващ нагоре през Скалата, през който се виждаше нощното небе, обсипано с хиляди блещукащи звезди.

Сфинкса стоеше над нея, стиснал легендарния меч Екскалибур. Блестящото му острие беше увиснало над сърцето й, готово да я прониже и така да изпълни нужния ритуал.

Лили затвори очи и зачака края…

Стрелба.

Оглушителна и неочаквана.

Очите й се отвориха.

Някой стреляше с пистолет.

Лили видя как Сфинкса се обръща объркан и вбесен. В същия миг един куршум го улучи в рамото и го завъртя, при което той изпусна меча и изкрещя от болка.

Лили чу още четири единични изстрела, които отекнаха силно в древната зала, преди да бъдат заглушени от още по-гръмка и бърза автоматична стрелба.

След това настъпи тишина.

Въздухът се изпълни с дим.

И с парливата миризма на барут.

Забързани стъпки — хората на Сфинкса бързаха да му се притекат на помощ.

От мястото си в плиткия басейн Лили видя как кардинал Мендоса пристъпва напред, коленичи до господаря си и възкликва:

— Ваше величество, ваше величество! Добре ли сте?

Сфинкса стана и изблъска кардинала.

— Нищо ми няма. Само драскотина. Как се е измъкнал, мамка му?

— Не знаем. Изглежда, е изненадал пазачите си на лодката…

— Жив ли е? — изръмжа Сфинкса.

— Да, ваше величество.

Стиснал окървавеното си рамо, Сфинкса излезе от полезрението на Лили.

— Проклето дребно лайно — каза той на някого.

Отговори му слаб глас — треперещ, измъчен глас на млад мъж или юноша.

— Ти уби… единствените хора… които са ме обичали.

Гласът звучеше смътно познато и отначало Лили не можеше да се сети откъде.

После й просветна.

Това беше…

— Извадете я от басейна и сложете вътре него — нареди Сфинкса. — И без това скоро ще умре от загуба на кръв.

Изведнъж навсякъде около Лили настана суматоха. Златната порта, която я държеше затворена в плиткия басейн, се отвори със скърцане на панти и двама войници подхванаха Лили и я изправиха.

И тя го видя.

Видя младия мъж, който беше нахлул в церемониалната зала и бе открил огън по Сфинкса и бандата му, въоръжен само с пистолет. Но сега тялото му беше цялото надупчено от куршуми. Двама от хората на Сфинкса го завлякоха при басейна. Младият мъж още беше жив, но само на косъм.

Лили не го беше виждала от години, но чертите му не се бяха променили.

И той беше на двайсет, също като нея. Сега беше с дълга коса — тъмна и права, тя се спускаше небрежно пред очите му и го караше да прилича на колежанче, бунтар или на член на някаква гръндж банда.

Но лицето му си беше същото. Малкият елфски нос и тъмните очи бяха същите като на Лили.

Съвсем като на Лили, ако трябва да сме точни.

Защото това беше брат й. Нейният брат близнак.

Александър.

И в краткия миг, докато се разминаваха, еднаквите им погледи се срещнаха и Лили видя, че Александър се взира настойчиво в нея.

В очите му гореше огън, извинение, молба за действие. Успя да предаде всичко това с един поглед.

— Не им позволявай да побе… — прошепна той, преди да го помъкнат покрай нея.

След това събитията се развиха бързо.

За Лили всичко, което се случи в залата и извън нея, беше като в полусън.

Сфинкса извърши жертвената церемония с безжалостна ефективност — положи ранения Александър в плиткия церемониален басейн, затръшна портата над него и без никаква пауза, размисъл или съжаление наръга младежа в сърцето.

Мечът мина право през тялото му, преди да бъде спрян от каменното дъно на басейна.

Александър изкрещя, когато кръвта изригна на фонтан от гърдите му, след което мъртвото му тяло се отпусна в плиткия басейн, чиито бистри води почервеняха.

Последва тишина.

Лили се взираше в ням шок в неподвижния труп на брат си, който лежеше в басейна. Но именно заради неговите действия само преди минута не тя беше там. Не знаеше какво да мисли и какво следва сега.

И тогава цялата зала засвети в зловещ оттенък на аленото, осветена от странна светлина, която излизаше от окървавената вода около тялото на Александър.

В противното червено сияние на едната стена се появи поредица символи — знаци на древния език, известен като Словото на Тот, който Лили можеше да разчита в движение.

Тя си преведе надписа наум:

Лили видя, че кардинал Мендоса е заредил на лаптоп компютърна програма, която превеждаше текста.

До Мендоса стоеше красивата англичанка, която съпровождаше Сфинкса. Това беше Хлоя Карнарвън, бившата асистентка на Йоланте Комптън-Джоунс, Пазителя на Кралския архив.

Лили си спомни как Йоланте беше споменала, че докато работила за нея, Хлоя Карнарвън на практика била като неин втори мозък. Станело ли дума за история, тя знаела всичко, което знаела и Йоланте. Но след Големите игри, когато Йоланте застана на страната на Джак, Карнарвън се присъедини към (и преспа с) брат й Орландо, който беше Царят на Земята, само за да го предаде тук, на Скалата, и да премине на страната на Сфинкса. Сега Хлоя заснемаше цялото събитие с цифрова камера.

Със силен грохот един каменен панел от стената се плъзна настрани, разкривайки пет искрящи пръстена, наредени на лавица.

Всеки пръстен имаше огромен скъпоценен камък. Един беше малко по-голям от останалите. Камъкът му беше червен. Камъните на другите четири пръстена бяха с кехлибарен цвят.

И тогава неземното светлинно шоу свърши и залата отново потъна в мрак, нарушаван от електрическите светлини, монтирани от хората на Сфинкса.

Сфинкса взе петте пръстена и ги отнесе при пулсиращия Боздуган на Посейдон.

Когато ги поднесе към оръжието, светещият камък на Боздугана започна да помръква…

… а камъните на петте пръстена засветиха все по-силно и по-силно.

— Силата на Боздугана се прехвърля в пръстените — каза Мендоса.

Когато всичко свърши, Сфинкса вдигна най-големия пръстен.

В грамадния му червен камък, който сега светеше ярко, беше гравирано нещо — изображение на корона.

Тя пулсираше със свирепа сила.

Сфинкса си сложи пръстена.

Мендоса се поклони и прошепна:

— Императоре мой…

Сфинкса се загледа в пръстена.

Беше необичайно прекрасно изделие, страховито и авторитетно. Не беше нито претруфен, нито безвкусен. А просто ясен символ на власт.

Хлоя кимна към него.

— Пръстенът на императора. Сега всички бронзови армии са на ваше разположение.

Сфинкса даде един от другите пръстени на протежето си Дион и още един на Йегер Айнс, който беше водачът на рицарите на Златната осмица и на практика негов главнокомандващ. Другите два пръстена останаха у него.

— Има четири бронзови батальона на различни места по света, по един във всеки от трите тайни града и един в Подземния свят. Моят пръстен ми осигурява командването на всички тях. Но който носи другите пръстени, също може да командва някои батальони. Дион, давам ти пръстена, който контролира бронзовите войници в град Атлас. Айнс, ти ще командваш онези от Долния свят. Съберете ги всичките. Ще ни трябват.

— За целта са осигурени самолети, ваше величество — каза Йегер Айнс. — Десет американски транспортни самолета С-5М „Сюпър Галакси“, оборудвани със СВД. Те са единствените достатъчно големи и мощни, за да поемат тежестта на бронзовите войници. Всичко ще бъде изпълнено в рамките на следващата седмица.

Кардинал Мендоса зачете на глас от екрана на компютъра си. Лили забеляза, че преводът му е същият като нейния. Програмата му определено я биваше.

— Кардинале — каза Сфинкса. — Първата желязна планина…?

— Очаква пристигането ви — отвърна Мендоса. — Висшият астроном отец Расмунсен в момента е там и приготвя всичко за вас. Той е най-големият специалист на Църквата по железните планини, лунните подравнявания и Падането.

Сфинкса кимна.

— Искам също и камбаните.

— Ваше величество — рече Мендоса. — Разбирате, че те не са необходими за преминаването на изпитанието.

— И са прословуто опасни… — добави Хлоя.

— Искам ги — отсече Сфинкса. — Защото те са ключът към плановете ми за управление. Това означава, че трябва да посетим милите дами от Новодевическия манастир в Москва.

— Курви — презрително процеди Мендоса. — Прекалено са умни за положението си.

— Аз ги харесвам — каза Сфинкса. — Отдадени са. На кодекса си и на каузата. И е така от пет хиляди години. И през цялото време са надхитрявали вашата Църква, кардинале. Кога е следващата поредица подравнявания?

— Според брат Расмунсен някъде около слънцестоенето. Бъдни вечер или нещо такова. Веднага ще взема от него точните часове и дати. Разполагаме с около три седмици.

— Разполагаш ли с всички данни за Апенините и Морето на дъждовете?

— Да, ваше величество — отвърна Мендоса.

— А обсерваторията готова ли е?

— Всичко е подготвено, ваше величество.

— В такъв случай да тръгваме за Москва — каза Сфинкса. — Само трябва да направим едно спиране по пътя.

— Къде, ваше величество?

— При Царския затвор Ереб — каза Сфинкса.

После се обърна кръгом и небрежно хвърли малко сиво камъче в жертвения басейн с мъртвото тяло на Александър.

Веднага щом камъчето падна във водата повърхността й се замъгли, стана тъмна и непрозрачна. Последва гаден пукот, докато черно-сивата вода се втвърдяваше в подобна на бетон субстанция, която напълно обгърна трупа на Александър и го скри от поглед.

И след това тръгнаха.

Лили беше грубо бутната към стълбището.

Успя да хвърли последен тъжен поглед назад към жертвения басейн. Брат й, когото почти не беше познавала, сега беше погребан в плътен камък.

Последните му действия, както сам беше казал, били заради единствените хора, които са го обичали.

Лили знаеше кого има предвид.

Чудесните любвеобилни родители на Скай Монстър, които бяха прибрали Александър в дома си като малко момче и го бяха отгледали като свое собствено дете.

Хората на Сфинкса — рицарите на Златната осмица — ги бяха убили по най-ужасен начин.

После я изблъскаха от залата и я качиха на самолет до Ереб.

Царски затвор, Ереб

Средиземноморски бряг, Алжир

5 декември

Роланд Рубълс си пееше щастливо в непрогледния мрак на изоставения царски затвор.

— Ирландски очи щом се усмихнат, на пролетно утро приличат…

Както можете да се досетите, Рубълс беше клинично луд.

Преди много време беше изискан иконом на малко владетелско домакинство в Люксембург. Но един уикенд, когато господарят му не си беше у дома, Рубълс беше убил и изял съпругата му, двете му деца и едно куче.

Осъден да прекара остатъка от живота си вграден в каменна плоча на печално известната Стена на страданието в Ереб, Рубълс остана ужасно разочарован, когато Джак Уест-младши, негов съсед на стената, беше успял да се измъкне от затвора, без да го вземе със себе си.

Фактът, че Джак беше първият човек, успял да избяга от прословутия затвор, не беше впечатлил особено Рубълс, макар че той си даваше сметка, че може би само трима души на целия свят знаят местоположението на това място.

— Ирландски смях щом се лее, сякаш ангели пеят…

Все пак Рубълс си имаше нов съсед, което беше известна утеха за него — при това не друг, а самият управител на Царския затвор, граф Яго Десакс, по-малкият брат на Хадес, царя на Подземното царство.

След като беше спасен от ловеца на глави Алойзиъс Найт, Джак най-безцеремонно беше оковал Яго в плоча от течен камък и го беше окачил на Стената на страданието, хвърляйки тъмничаря в собствената му тъмница.

— Щом ирландски сърца са щастливи, светът става ярък и весел…

И сега, няколко дни по-късно, докато затворниците около него полудяваха от глад, жажда и пеенето на Рубълс, мракът изведнъж беше прорязан от лъчи на фенери и пред Рубълс се появиха десетина въоръжени фигури.

Щом ги видя, той се разпя още по-прочувствено и енергично:

— Ирландски очи щом се усмихнат, на пролет…

Бам!

Челото на Рубълс се пръсна и навсякъде се разлетя кръв и мозък. Главата му, все още скована в изправената каменна плоча, не можеше дори да клюмне настрани. Рубълс остана да си виси там с широко отворени очи, увиснало чене и дупка в челото, кръвта от която мудно се стичаше по лицето му.

Сфинкса пристъпи от мрака и свали пистолета си.

Застана пред плочата на приятеля си Яго и нареди:

— Извадете го.

Отне им половин час да освободят Яго от плочата.

Докато всички се бяха скупчили около доскорошния затворник, един от помощниците на Мендоса, млад сръбски свещеник на име Мирослав Чилич, се измъкна тихомълком от групата.

Като се движеше бързо на светлината на малко фенерче, той мина по няколко тъмни прохода, навлизайки все по-навътре в древния затвор, докато най-сетне стигна до най-дълбоката тъмница на това отвратително място — квадратно помещение с каменни стени, в средата на което имаше голяма яма.

Трудно беше да се каже колко дълбока е тя.

Като едното нищо можеше и да е бездънна.

В средата на ямата, на шест метра от стените, висеше здрава желязна клетка, окачена на яка верига.

Килия, от която не можеше да се избяга.

Вътре в клетката се виждаше огромен тромав силует, обвит в сенки.

Не помръдваше.

Младият свещеник впери поглед в него с очи, разширени от страх и…

… обожание.

Макар лицето на затворника да тънеше в сянка, нямаше съмнение, че той гледа право към младия свещеник.

— Генерал Растор — тихо каза отец Чилич. — Казвам се Чилич. Аз съм верен ученик. Вие бяхте командир на брат ми по време на размириците в родината ми. Вземете.

И хвърли ключ през бездната към фигурата в клетката.

Ръката на затворника се стрелна като камшик и улови ключа.

Когато Растор заговори, гласът му беше като тихо стържене, от което по гърба на младия свещеник пробягаха ледени тръпки.

— Ще бъдеш награден в следващия живот, синко — каза затворникът.

— Благодаря, генерале — отвърна отец Чилич. — Простете, но трябва да се връщам преди да са забелязали отсъствието ми.

— Постъпи добре — каза затворникът. — Върви. Скоро ще те последвам.

Младият свещеник побърза да се махне от тъмницата в царския затвор, като остави затворника да виси в мрака в клетката, за която вече имаше ключ.

След половин час Сфинкса и хората му излязоха от Ереб заедно с Яго.

Сфинкса беше заповядал да освободят и още осмина необичайни затворници. Те също бяха взети, но им бяха сложили белезници и окови на краката и бяха запушили устите им с кожени ремъци.

Отец Чилич вървеше мълчаливо зад кардинал Мендоса и се оглеждаше скришом.

— Да съберем всички заедно — каза Сфинкса. — И после тръгваме за Москва. Към манастира.

Новодевически манастир, Москва, Русия

23 декември, 00:00

Новодевическият манастир беше притихнал в студената московска нощ.

Той беше започнал живота си като крепост — или като кремъл, какъвто беше руският термин — и все още беше запазил колосалните стени и отбранителните кули на някогашната цитадела.

Но през 16 век, по времето на Василий III и неговия син психопат Иван Грозни, бил превърнат в манастир, в който били затваряни жени от царското семейство, принудени насила да облекат расото.

Днес манастирът е прочут с три основни забележителности. Първата е поразителната му камбанария; втората е гробището, където са положени останките на много прочути руснаци; и третата е невероятната бяла Смоленска катедрала, която се издига в средата и е увенчана с пет купола в златно и сиво, които приличат на куполите на братовчедка й, по-голямата и по-прочутата катедрала „Св. Василий Блажени“, намираща се на няколко километра оттук.

В продължение на петстотин години манастирът е бил символ на стоическа издръжливост. Оцелял е през войните с Наполеон и Хитлер и дори се появява на страниците на „Война и мир“ на Толстой.

Освен това е и символ на решителната женска издръжливост.

Още от превръщането си от крепост в монашеска обител Новодевическият манастир е царство, запазено единствено за жените — орден на монахини, известен на повечето като Ордена на честните девици, или за по-кратко Честните, както и с едно много по-старо име.

Всичко това щеше да се промени в нощта на 23 декември, когато точно в полунощ силите на Сфинкса атакуваха манастира.

Атаката не беше безшумна. Не беше дори потайна. И в никакъв случай ограничена.

Беше внезапна, дръзка и гръмка.

Четири дълги черни сандъка, приличащи на бронирани контейнери, полетяха от небето и се стовариха в покрития със сняг двор на манастира.

БАМ!

БАМ!

БАМ!

БАМ!

При всеки удар земята под тях се разтърсваше и във въздуха се вдигаше сняг.

Във военните кръгове тези контейнери бяха известни като СВД-ИУМ — система за въздушно доставяне на издръжлив на удар материал.

На по-прост език това означаваше, че това са прецизно насочвани контейнери, които не се нуждаеха от меко кацане, тъй като съдържанието им не беше хора или чувствително механично оборудване. И с усъвършенстването на системите за глобално позициониране и насочване СВД контейнерите бяха станали много успешни в бързото приземяване на точно определени места.

Те се използваха предимно за доставяне на храна, оръжия или муниции в отдалечени бойни зони или изпаднали в хуманитарна криза градове.

Тези четири СВД контейнера се стовариха между крепостните стени на Новодевическия манастир, като блокираха четирите изхода на комплекса, разположени по посоките на света.

След секунди стените на контейнерите паднаха с трясък и от всеки изскочиха по трийсет бронзови войници, които се втурнаха към централната жилищна постройка.

Сфинкса и хората му пристигнаха само след минути с два летящи ниско хеликоптера „Нинук“, осигурени им от Въоръжените сили на Русия.

Сфинкса слезе от първия хеликоптер, като водеше след себе си Лили, чиито ръце бяха вързани със свински опашки.

Следваха ги кардинал Мендоса и Хлоя Карнарвън, Йегер Айнс с четирима от рицарите му, дванайсет бронзови войници и осмината неизвестни, които бяха взели от затвора Ереб.

Като видна фигура в потайния свят на Четирите царства, Сфинкса беше предупредил съответните хора от висшето военно командване на Русия за пристигането си, така че нямаше намеса нито от страна на армията, нито на полицията.

Сфинкса не искаше да му пречат, докато щурмува манастира.

Защото имаше важни неща за вършене.

Само след минути Сфинкса стоеше пред двайсетте обитателки на Новодевическия манастир в тъмната крипта дълбоко под катедралата с петте купола, в присъствието на двамата си съветници, петимата рицари, дванайсетте бронзови войника и осмината други мъже.

Всички монахини бяха коленичили с изключение на игуменката майка Беатрис, която стоеше дръзко пред него.

Някои от монахините хлипаха тихо.

Повечето хвърляха тревожни погледи не към Сфинкса или ужасяващите бронзови фигури, а към другите осем мъже.

Защото те бяха като излезли от кошмар.

Бяха дребни и кльощави, с жилави мускули и отпуснати рамене. Но истински ужасяващото в тях бяха лицата им — зъбите на мъжете бяха заострени, а на челата им, покрити с червени татуировки, имаше хирургически имплантирани подкожни рога.

Щом ги видяха да влизат, една от по-младите монахини беше ахнала неволно: „Вандали…“

Криптата на катедралата беше ужасно студена.

По същество тя представляваше дълъг коридор със сводове и затворени с решетки ниши от двете страни, които бяха паметници на велики руски жени през вековете. В някои от тях имаше малки параклиси и олтари, а други бяха заети от достигащи до кръста каменни саркофази.

Игуменката погледна Лили, която стоеше със закопчани ръце зад Сфинкса.

— Ти си Оракулът… — промълви старата жена, след което погледна с ужас Сфинкса.

— Първосвещенице — официално каза Сфинкса.

— Пазачо — с равен глас отвърна игуменката.

Сфинкса се усмихна весело.

— Радвам се да те видя, Беатрис. Поостаряла си.

— А ти, Хардин, си все същият никаквец от най-висока класа. — Старата игуменка го изгледа свирепо. — Беше си лайно, когато беше малък и ти бях гледачка, и очевидно си оставаш лайно. Е, значи най-сетне направи хода си?

— Много дълго чаках този момент — рече Сфинкса.

— Винаги си бил търпелив, признавам ти го — отвърна майка Беатрис. — Търпелив, наблюдателен…

— Ами, благо…

— … и жесток — довърши монахинята. — Никога няма да забравя какво направи на онова момче Лудовико.

— Той открадна новите ми слънчеви очила.

— А ти го ослепи.

— Една от заповедите гласи: „Не кради“.

— Ти беше на тринайсет, Хардин — каза старата монахиня. — Когато са деца, нормалните психопати измъчват малки животни и домашни любимци. А ти измъчва момче.

Сфинкса й отвърна със самодоволна усмивка, след което каза:

— Искам камбаните.

— Не са тук — отвърна майка Беатрис. — Не са тук от сто години…

— Те са в криптата на царевна София Алексеевна точно зад теб — рязко каза Сфинкса и кимна към огромното засводено хранилище зад нея, най-голямото в целия подземен комплекс.

То представляваше правоъгълно помещение с размерите на гараж за две коли, изградено изцяло от сив камък. На вратата му беше изобразено намръщеното лице на достолепна жена със свъсени вежди и корона на главата.

Сфинкса докосна сивото лице на релефа.

— Царевна София — каза той. — Дъщерята на цар Алексей и за известно време всемогъща регентка на Русия. Но това не свършило добре за нея, нали, Беатрис?

Игуменката премълча.

— В зенита на могъществото си царевната възстановила този манастир и поддържала монахините, но когато изгубила властта, била затворена тук до края на живота си — продължи Сфинкса. — Помниш ли какво е направил новият цар Петър с поддръжниците й, Беатрис?

— Обесил ги — тихо рече игуменката. — Точно пред прозорците на килията й, така че ако погледне навън, да ги види.

— Петър е бил наистина изобретателен садист, признавам му го — каза Сфинкса. Очите му се присвиха.

— Виж, Беатрис, нека се обзаложим. Да отворим криптата още сега. Ако Камбаните на сирените наистина ги няма, както твърдиш, ще убия теб и сестрите бързо и безболезнено, с куршум в главата. — Той вдигна пръст.

— Но ако камбаните са вътре и ме лъжеш, ще ви оставя на моите противни приятели.

И махна с ръка към осмината вандали с техните ужасяващи зъби и „рогати“ глави.

Майка Беатрис преглътна.

Лили замръзна.

— Отвори — нареди Сфинкса на Йегер Айнс.

След минути вратата на криптата беше разбита е контролирани експлозиви и Сфинкса огледа вътрешността.

Не беше от хората, които се впечатляват лесно, но този път затаи дъх.

Пред него се намираше огромна сфера от злато и сребро, висока девет стъпки.

Съвършените страни на великолепното изделие бяха полирани до блясък. Сферата беше изумителна е безупречността си — прекалено прецизна, за да е била изработена от хора от отминали столетия; може би прекалено прецизна дори за хората от настоящето.

Сферата стоеше пред него — тежка, древна и зловеща, отразявайки матово светлината. Беше монтирана върху плоча, която позволяваше на човек да види широката кръгла дупка в долната й част. Сферата беше куха и представляваше някаква огромна камбана.

Зад нея имаше още тринайсет сферични камбани, наредени в две дълги редици — със същите гигантски размери, всички изработени от злато и сребро.

— Камбаните на сирените… — промълви Хлоя.

Лицето на сестра Беатрис посърна.

Сфинкса поклати тъжно глава.

— О, Беатрис. Излъга ме.

— Не си играй с мен, Хардин. Прекалено стара съм за това — сряза го игуменката. — Получи онова, за което си дошъл. Носиш императорския пръстен на пръста си, а сега имаш и Камбаните на сирените. Успя. Спечели. Като момче беше нищожен тиран, а сега можеш да бъдеш истински. Остави ни. Иди при някоя от петте планини и изпълни Падането си. После иди в Лабиринта, седни си на трона и направи нас и всички останали по света свои слуги, както си искал открай време. Само ми спести шибаните си речи.

Сфинкса не отговори, а само впери поглед в дръзката старица. После каза тихо:

— Изгуби облога.

Каза го по такъв начин, че стомахът на Лили се сви на топка.

— Не съм тиран — добави Сфинкса. — В никакъв случай. Аз съм милостив човек. И за да ти го покажа, ще спестя на монахините ти цената на облога и ще им дам бърза смърт. Но не и на теб. Ти прие облога и затова ще платиш пълната цена.

Без никакво предупреждение Сфинкса изблъска майка Беатрис в съседния страничен параклис и нареди осмината вандали да бъдат пуснати и да им бъдат свалени ремъците около устите.

— Тя е изцяло ваша, мои гладни приятели.

Те се втурнаха в параклиса като кучета с потекли лиги. Сфинкса затръшна вратата след тях.

След секунда нечовешките, изпълнени с агония писъци на майка Беатрис изпълниха криптата, докато вандалите разкъсваха плътта й с ужасните си зъби и я изяждаха жива.

Лили стисна очи и се помъчи да не чува, но не успя.

След минута писъците на игуменката спряха и единствените звуци, идващи от параклиса, бяха хрущене на кости и мляскане.

Сфинкса удържа думата си спрямо останалите монахини. След няколко минути всички те бяха мъртви, застреляни безжалостно в главата.

Огромните камбани бяха извадени от криптата с мотокари.

Лили изгледа Сфинкса.

— Ти си чудовище.

— Млада госпожице, аз още не съм започнал — отвърна й той. — Хайде, да идем да опитаме една камбана.

След няколко часа Лили летеше с един от хеликоптерите високо над покрайнините на Москва, седнала в пилотската кабина до Сфинкса.

Огромната руска столица се простираше пред нея до хоризонта — колосален метрополис, дом на дванайсет милиона души.

Москва представляваше безразборна смесица от старо и ново, от красиво и грозно — източени стъклени небостъргачи, извисяващи се над груби жилищни блокове от съветската епоха; черни като въглен фабрики около аристократични квартали с варовикови постройки от деветнайсети век; оградени с високи стени манастири и прекрасни църкви до огромни обществени паркове, много от които със замръзнали езерца, използвани като пързалки.

И всичко това беше покрито с лед и сняг — сива завивка над града.

Облаци пара се издигаха от жилищни и промишлени комини — свидетелство за системите за отопление, необходими за издържането на руската зима.

През целия град минаваше широката ивица на Москва река, която беше напълно замръзнала и се виеше на широки завои.

Беше малко преди изгрев-слънце и руската столица вече се събуждаше.

Рехав поток автомобили пъплеше по околовръстните пътища. По булевардите ръмжаха автобуси. Ледоразбивачите, които щяха да прорежат канали в замръзналата река, още не бяха излезли, но скоро щяха да го направят.

Неколцина любители на зимните спортове бяха излезли с кънки на реката и изпълняваха изящни завъртания и обиколки. Ранобудни стопани на кучета разхождаха любимците си по пътеките покрай брега.

Боклукчийски камиони обикаляха улиците на жилищните квартали.

Изведнъж нещо се издигна над Новодевическия манастир и полетя бързо и направо нагоре в небето, сякаш дърпано от невидимо въже.

Огромен тежкотоварен хеликоптер „Чинук“ с два ротора и затъмнени прозорци.

Гърдите на Лили се свиха.

И преди беше виждала подобен хеликоптер. Преди няколко седмици в Лондон, когато рицарите на Златната осмица бяха накарали Джак да се разкрие, като окачиха червен двуетажен автобус за подобна машина над Темза.

Това беше дрон, управляван от рицарите на Златната осмица.

Под хеликоптера беше окачена мрежа, държаща една от огромните сферични камбани, които Лили беше видяла в криптата на манастира.

Загледан в спящия град и дрона, който вече се беше издигнал високо в небето, Сфинкса подаде на Лили защитни слушалки, каквито използваха агентите на специалните части.

— Сложи си ги.

Лили познаваше този модел — предпазни слушалки ЗМ Peltor ComTac с херметични уплътнения, които покриваха ушите.

Макар да изглеждаха като обикновени големи слушалки, каквито можеха да се намерят навсякъде, тези бяха нещо много повече.

Тези слушалки имаха външни елиминиращи шума микрофони няколко степени по-добри от онези, които се предлагаха в магазините. Използваха се от специалните части по цял свят, при това напълно основателно — можеха да елиминират целия шум около носещия ги, като по този начин му даваха почти свръхчовешки слух, като в същото време го предпазваха от оглушителни звуци като изстрели и експлозии, които иначе можеха да спукат тъпанчетата му.

Лили забеляза, че всички хора на Сфинкса са си сложили такива слушалки. И побърза да последва примера им.

— Удари я — каза Сфинкса.

Изведнъж хеликоптерът дрон се разклати, при което огромната камбана под него се разлюля…

… и нещо вътре в нея удари стената й.

Древната метална камбана издаде продължителен висок звук, който отекна могъщо над града като някакъв неземен звън.

Лили го чу като дигитализиран звук през слушалките.

Онова, което хората в Москва чуха подобна защита, беше трудно за описване.

Звукът беше едновременно прекрасен и ужасяващ, предизвикващ радост и болка. Миг на чист, но мимолетен екстаз.

И най-вече звънът беше повелителен, всепроникващ, неустоим.

Той се откъсна от мистериозната древна сфера и се разшири на невидими вълни над целия град.

Лили веднага видя последиците.

Боклукчийски камион под нея рязко зави от пътя и се вряза в една сграда.

Коли се блъскаха по околовръстния път. Автобусите по булевардите помитаха улични лампи, светофари и сергии.

Лили гледаше всичко това, обзета от безпомощен ужас.

Погледът й откри фигурите, пързалящи се по замръзналата Москва река.

Пред очите й всички те — всичките, абсолютно едновременно — се строполиха като кукли, чиито конци са били прерязани от невидима ножица.

Лили се съсредоточи върху една жена.

След като падна на леда, тя сякаш се спря объркана и се заоглежда около себе си, мъчейки се да разбере какво е станало.

Надигна се на четири крака в опит да се изправи, но поради някаква причина не успя и запълзя отчаяно по корем към брега.

След петнайсетина секунди напъване жената се отпусна на леда и остана да лежи неподвижна.

Някои от другите пързалящи се бяха направили същото и сега също лежаха неподвижно по очи.

Лили не можеше да определи дали са изгубили съзнание, или са мъртви.

Забеляза също и кучкарите покрай реката.

Те също бяха спрели насред крачка, а кучетата им завиха и заквичаха от болка, когато звукът на камбаната достигна до различно устроения им слух. Кучетата не се строполиха на земята.

— Мъртви ли са? — с равен тон попита тя Сфинкса.

— Не — отвърна той. — Все още не са. Изпаднали са в нещо като сън или кома. И не изпитват болка. Според древните текстове, когато изпадат в съня на сирените, преживяват момент на невероятен екстаз.

— Всички в града ли? — попита Лили.

Сфинкса кимна.

— В радиус от около петдесет километра по нашите преценки.

Градът под Лили вече беше напълно неподвижен.

Целият град.

Всяка кола, всеки автобус, всеки боклукчийски камион, всеки човек. Нищо не помръдваше.

Ревяха клаксони на коли, чиито шофьори бяха паднали върху воланите им. Автомобилни аларми виеха от множеството катастрофи.

Единственото движение беше на пушека, който продължаваше да бълва от комините.

— Някои от тях скоро ще умрат — добави Сфинкса. — Нищо не може да се направи. Пързалящите се на леда и шофьорите в колите почти сигурно ще умрат. Не от съня, а от студа или от жажда. Онези в леглата си ще са добре няколко дни или може би седмица, но също ще умрат от жажда или глад, ако сънят им продължи прекалено дълго. Именно затова исках да го направя сега — по това време на деня, в този ранен час, докато повечето жители са в леглата си. Те просто ще продължат да спят, но сънят им ще бъде кома, предизвикана от камбаната. Когато се събудят, ще се озоват в един нов свят.

Лили потръпна.

Не знаеше как точно да разбира думите му. Денят и без това беше изпълнен с прекалено много ужаси.

— Какъв свят?

Сфинкса се загледа към покорената Москва.

— Свят, управляван от мен.

Той се обърна към Лили и се усмихна ведро.

— Стига, скъпа. Не мисли за такива мрачни неща. Време е да изиграеш своята роля и да направиш онова, за което те доведох тук.

— И какво е то?

— По някакъв начин капитан Уест, твоят осиновител, е успял да се измъкне от град Атлас. Охранителните ми камери са го засекли. Трябва да призная, че е много решителен. Не се съмнявам, че ще дойде за теб, и затова трябва да му дадем онова, което търси.

И с тези странни думи Сфинкса фрасна Лили в лицето е дръжката на пистолета си и светът потъна в мрак.

По-късно същата сутрин Лили щеше да се събуди на стъпалата пред катедралата „Св. Василий Блажени“ насред Червения площад, вързана за стол, с натъртена глава и между две обезглавени монахини.

Първа офанзива Спасяване в Москва

Втора офанзива Падащият храм на Мон Сен Мишел

Мон Сен Мишел

Падащият Храм в Мон Сен Мишел (разрез)

Мон Сен Мишел,

Северозападна Франция,

23 декември, 20:00

Мон Сен Мишел е изумителен.

Няма друга дума, с която да се опише.

Подобно на двойника си Сейнт Майкълс Маунт от другата страна на Ламанша, той е приливен остров със средновековни структури върху него.

Но тук приликите свършват.

Докато замъкът на Сейнт Майкълс Маунт в Англия е нисък, четвъртит и утилитарен, замъкът на френския Мон Сен Мишел е поразителен, висок и спира дъха с красотата си.

Някои историци използвали името Мон Сен Мишел както за манастира, така и за острова, но това не е съвсем точно. Пълното име на острова е Мон Сен Мишел о перил де ла Мер — Планината на св. Михаил при гибелното море.

И името е съвсем заслужено.

Островът се намира на километър от брега, в средата на широк залив. Приливите и отливите в залива са изключително силни и големи — нивото водата се мени с петнайсет метра два пъти на ден.

Това са едни от най-големите и бързи приливи и отливи на света… и са смъртоносни — дори съвременни туристи са били хващани неподготвени от скоростта им и са били помитани от вълните. Самият Виктор Юго описва прилива като a la vitesse d’un cheval au galop — „бърз като препускащ в галоп кон“.

По време на отлива заливът около великолепния остров е не по-малко опасен. Оголеното морско дъно се превръща в смъртоносна пустош от засмукваща тиня и капани от подвижни пясъци.

Гибелното море.

Самият манастир е истинско архитектурно чудо. Ако беше построен на морското равнище, щеше да е съперник на Нотър Дам в Париж, но се издига на сто петдесет и два метра над околния терен на самия връх на острова и се вижда от километри.

Разположената на множество нива катедрала е нейните кули се спуска надолу по склоновете в поредица от огромни, подобни на стъпала стени, които пазят средновековния град в подножието. На нивото на водата пък островът е защитен от крепостна стена, която го обкръжава напълно.

На самия връх на манастира, на края на основната кула на катедралата, в най-високата точка на укрепения остров, се издига златна статуя на архангел Михаил.

Опасните приливи и крепостните стени са се доказали като отлична защита на Мон Сен Мишел — той издържал не една, а три английски обсади през Стогодишната война. Англичаните дори се установили на лагер на съседния необитаем остров Томбелен, но така и не успели да превземат Мон Сен Мишел.

През 19 век същите тези стени и приливи работели в полза на Наполеон, който превърнал острова в затвор — нещо като тогавашен Алкатрас.

И една последна забележителност, която си заслужава да се посочи — много преди Католическата църква да стъпи на острова, на Мон Сен Мишел имало множество каменни кръгове и древни езически светилища. В продължение на над хиляда години Църквата забранява достъпа до тези обекти.

Вечерта на 23 декември Мон Сен Мишел сияеше.

Пълната луна къпеше в светлината си целия залив, а прожекторите по долните стени на острова осветяваха горните нива на манастира. Те бяха поставени от предния отряд на Сфинкса, чиито членове можеха да се видят навсякъде по острова и най-вече около катедралата.

Приливът идваше. Бързо.

Прииждащите вълни се разбиваха в крепостните стени и кулите.

Единственият път, свързващ приливния остров със сушата, представляваше дълго издигнато шосе. То също беше осветено от прожектори и бе блокирано от четири джипа, два камиона и…

… двайсет бронзови войници, гледащи безстрастно навън.

В другата посока, на север, се намираше остров Томбелен, нисък и тъмен в нощта.

Но под него имаше движение.

Джак и Йоланте бързаха по тесния тунел, прокопан под морското дъно между Томбелен и Мон Сен Мишел.

Бяха оставили Никой и Хадес на острова при хидроплана, с който бяха стигнали тук. Самолетът беше скрит в стара рибарска барака, част от изоставените колиби по северния връх на необитаемия остров.

Долу в тунела Джак и Йоланте много добре си даваха сметка, че в света над тях приливът приближава.

Защото надигането на водите над тях означаваше и надигане на водите и вътре в тунела.

Това беше така, защото проходът, прокопан от англичаните преди шестстотин години, не беше съвсем херметичен. За повече от половин хилядолетие древните му стени бяха станали порести и по време на приливите тинестата вода бавно проникваше в него.

— Трябва да побързаме! — каза Йоланте, без да спира да тича. Надигащата се вода се плискаше около коленете й, лъчът на фенера й подскачаше нагоре-надолу. — Когато приливът дойде, водата постепенно пълни тунела и го превръща в капан. Англичаните го използвали само веднъж в опит да щурмуват Мон Сен Мишел, но приливът дошъл прекалено бързо и двеста войници се удавили. Множеството трупове така задръстили тунела, че той не можел да бъде използван отново, без да го разчистят. После войната свършила, англичаните си заминали и тунелът бил забравен.

Мрачното свидетелство за онова масово удавяне беше навсякъде около тях — дори сега, шестстотин години по-късно.

Плътта и костите на мъртвите нашественици отдавна бяха станали на прах — разчиствайки до голяма степен пътя, — но техните брони и оръжия от 15-и век бяха останали.

На Джак му се налагаше да прескача ръждясали нагръдници, изпуснати мечове и почернели щитове, докато бързаше по тесния грубо изсечен тунел.

Надигащата се вода представляваше зловонна бяла киша, смес от кал и тиня. Идеята да се удавиш в подобно нещо беше меко казано противна.

Тунелът беше дълъг около два километра и когато стигнаха края му, кишата, подхранвана от прилива над тях, се беше надигнала до бедрата им.

Най-сетне двамата стигнаха до средновековна стена с пробита в нея дупка. Там ги очакваше възрастен мъж с рошава бяла коса, католическа якичка и добродушно лице.

Брат Дагоберт дьо Монтрьо.

И им махаше настоятелно да спрат.

— Спрете, спрете, спрете! И не мърдайте! — прошепна им брат Дагоберт. — Точно пред вас има лазерен сензор!

Джак моментално се закова, погледна надолу и го видя в мътната вода.

Тънък червен лъч, пресичащ напречно тунела на височината на коляното му.

Двамата е Йоланте внимателно го прекрачиха и отидоха при стария свещеник.

Брат Дагоберт се усмихна, когато видя Йоланте, но след това усмивката му се стопи.

— Господи… — промълви той, докато оглеждаше почти бръснатата й глава и натъртеното й лице.

Джак си помисли, че при последната им среща тя вероятно е била с разкошната си кестенява коса и изваяно лице. Сега наистина бе много променена.

Бърти се завтече към нея и я прегърна.

— О, Йо! Толкова се радвам да те видя.

— И аз теб, Бърти. — Тя посочи Джак. — Брат Дагоберт дьо Монтрьо, представям ви капитан Джак Уест-младши.

Впечатленият Бърти кимна на Джак.

— Вие, млади човече, разбунихте вселената. Голям почитател съм ви. Обожавам стореното от вас. Онези самозвани царски фамилии управляват света от прекалено много време. Добре дошли при първата желязна планина.

— И на мен ми е приятно да се запознаем — каза Джак.

— А сега по-бързо, не бива да се туткаме — каза Бърти, рязко се обърна и закрачи към тъмните недра на Мон Сен Мишел. — Предният отряд на Сфинкса вече пристигна. Не знам къде е самият той, но чух някой да казва, че пътува насам. Предният отряд се води от кардинал Мендоса, който сега се е накичил с папския пръстен и Пръстен на командването, както и от Дионисий Десакс. И от моя шеф подлизурко, младия отец Расмусен, който не пропуска възможност да впечатли всеки висш представител на Църквата и съответно не може да отлепи устни от задника на Мендоса.

Йоланте и Джак забързаха след стария йезуит.

Той се движеше бързо, като опитен планинар.

Завиваха наляво и надясно през лабиринт от стари проходи, докато най-сетне стигнаха до тясно стръмно стълбище.

Бърти тръгна нагоре, без да се спира.

— Това е свещеническият вход към древния храм в планината. Много от старите светилища и храмове имат задни вратички, за да могат грижещите се за тях да влизат, без да използват главните входове.

Обърна се към Йоланте, без да спира да се изкачва.

— О, Йо, какво е станало с прекрасната ти коса?

— Брат ми ме подложи на изтезания, Бърти — отвърна Йоланте.

— Орландо. Хм. Беше гадно момче и несъмнено още по-гаден мъж. Обидчив момък. Разглезен. И не особено умен. Това никога не е било добра комбинация за един владетел.

— Познавали сте Орландо и Йоланте като деца — каза Джак. — Познавахте ли и Сфинкса?

— О-о, да — отвърна Бърти, без да спира. — Познавах го. По онова време Сфинкса беше просто Хардин. Хардин Ланкастър. Дори като младеж беше старец. Проницателен не за годините си. Коварен. Търпелив. И можеше да таи злоба към учител или друго дете по такъв начин, че няма да повярвате. Доколкото си спомням, имаше инцидент с едно момче от фамилията Лудовико. Не съм изненадан, че Хардин направи хода си сега.

За първи път Бърти спря на стълбите и кимна на Йоланте.

— Но пък Йо — той й се усмихна с истинска обич — беше най-добрата ми ученичка. Своенравна, да. Инат, да. Непослушна, и още как. Но надарена и с блестящ ум. Никой от учениците ми не можеше да се сравнява с нея.

Обърна се и продължи да се изкачва.

— Благодаря — с лека ирония отвърна Йоланте. Бърти вече изчезваше нагоре в мрака.

— Хайде, по-бързо. Отец Расмусен скоро ще забележи, че ме няма. Приготвят се да изпълнят Падането.

На остров Томбелен Никой седеше сгушен в прибрания в старата рибарска барака хидроплан и следеше картината и звука от камерата, монтирана на каската на Джак.

Хадес стоеше на хълма недалеч от дока и гледаше към Мон Сен Мишел, който се намираше на два километра на юг.

Огромният островен манастир беше осветен великолепно от пълната луна и лъчите на прожекторите.

Хадес слушаше сигнала, предаван от камерата на Джак, и не пропусна второто споменаване на сина си:

Хадес продължи да гледа мълчаливо към острова, потънал в мисли.

„Дион…“

Погледна малката каменна постройка, вкопана в склона недалеч. На пръв поглед приличаше на овчарска колиба, предназначена да подслони пастирите по време на внезапните бури, които бяха често явление тук, но в действителност скриваше входа на английския тунел до Мон Сен Мишел.

След няколко минути Никой слезе от самолета и подвикна:

— Хей, Хадес! Можеш ли да ми кажеш за…

И млъкна.

Хадес го нямаше.

Задъхан от опитите си да не изостава от Бърти, Джак бързаше нагоре по невероятно тясното стълбище.

Беше толкова тясно, че раменете му се опираха в каменните стени.

Имаше впечатлението, че множеството стръмни стъпала са изсечени вътре в средновековните стени на колосалния манастир.

Брат Бърти се изкачваше с енергичността на младеж. И говореше също толкова оживено.

— Съжалявам, че не можах да ти напиша всичко в съобщението, Йоланте. Шефовете ми можеха да се появят всеки момент. Затова ще ти го кажа сега. Ватиканският глобус, който първоначално е стоял на върха на обелиска пред „Свети Петър“, е непълен.

— Как така непълен? — попита Йоланте.

— Искам да кажа, че глобусът, пренесен от Калигула в Рим през трийсет и седма година, е бил обезобразен и затова не показва всичко.

— В какъв смисъл? — попита Джак.

— Винаги се е смятало, че обелискът е бил взет от Хелиополис — каза Бърти. — Но това не е така. Той е от Сива, прочутия оазис навътре в египетската пустиня, родното място на Оракулите. Когато научили, че побърканият император възнамерява да откара свещения им обелиск в Рим, жреците от култа на Амон-Ра в Сива били ужасени. Те знаели, че глобусът на върха му показва местоположението на трите тайни града и петте железни планини. Не можели да понесат мисълта, че безумец като Калигула ще се сдобие с подобно познание. Не забравяйте, че Калигула бил толкова побъркан, че направил коня си сенатор. Коня си!

Джак гледаше как старият монах се катери нагоре, без да спира да говори. Очевидно обожаваше цялата тази история. Джак вече го харесваше.

— И затова жреците на Амон-Ра в Сива веднага се заели да обезобразят глобуса, като изпилили планините, така че Калигула да не се сдобие със свещеното познание. Работата била трудна, тъй като глобусът е изработен от непознат в Египет метал, но все пак успели да премахнат две от планините, преди хората на Калигула да пристигнат, да вземат обелиска и да избият всички жреци. Така че глобусът е непълен.

— Без две планини — каза Джак.

— Да. Двете изгубени планини. Въпреки това, поради малките размери на глобуса и недостатъчното детайли, определянето на местоположението на другите три планини не е лесно. Местоположението на Мон Сен Мишел е ясно — точно край брега на съвременна Франция. Но другите две, които наричаме втората и третата планина…

Бърти сви рамене.

— Знаем, че втората несъмнено е Френските Алпи, но това е много общо. Може да става въпрос за няколко върха — Мон Блан, Матерхорн или дори Юнгфрау. Третата планина е някъде в Централна Азия в Хималаите. Може да е Еверест или Анапурна, да е някъде в Бутан или дори под двореца Потала, както смятат някои. И последните две планини, които били заличени напълно от глобуса. През вековете Църквата и царските фамилии са пращали множество експедиции за намирането им — Колумб, Магелан, Дрейк, Кук и разбира се, Хавиер, чийто дневник ги споменава, както писах на Йоланте. А, ето че стигнахме.

Спряха пред стара дървена врата в края на грубо изсеченото стълбище. Минаха през нея…

… и изведнъж Джак се озова в извит коридор, който се губеше от поглед в двете посоки. За разлика от стълбището, тук стените бяха изсечени старателно и бяха съвсем гладки.

Бърти забърза по коридора.

— Пратихме хора да намерят дневника на Хавиер в архива на Ватикана — каза Джак.

— Радвам се, че някой се вслушва в съветите ми — отвърна Бърти. — За разлика от тъпата Църква. Може би щях да им го кажа, ако не бяха направили бившия ми ученик Расмусен мой шеф.

„Това е“ — помисли си Джак. Възрастен човек, избутан от протежето си. Дожаля му за горкия Бърти.

— Както несъмнено си давате сметка, капитане, за шейсет години проучвания човек натрупва значително количество знания. Аз съм старец. Не притежавам нищо. Аз съм нищо. Нямам нищо, освен знанието в главата ми. Когато Расмусен ми беше ученик, не му казах всичко, което знам. Но това не е непосредственият ни проблем. А това.

Стигнаха до малък каменен балкон от вътрешната страна на извития коридор и Бърти каза:

— Внимавайте. Дръпнете се по-назад, за да не ви забележат.

Скрит в сенките, Джак надникна от балкона и ахна:

— Леле…

Залата на падащия храм

Под Джак се разкриваше грамадна пещерна зала, осветена от два мощни прожектора, поставени от предния отряд на Сфинкса.

Пространството беше огромно, широко най-малко двеста метра — и без под.

Отвесните му каменни стени, изсечени от сърцето на планината, просто се губеха надолу в мрака.

Балкони на пет нива обикаляха в широк кръг пространството. Джак и двамата му спътници бяха на най-горното ниво. Балконите приличаха на ложи за важни гости в някоя опера.

В средата на високия таван на залата имаше кръгла дупка, през която проникваше тънък сноп лунна светлина, насочен почти отвесно надолу.

Но вниманието на Джак беше приковано не към всичко това, а към огромната структура в самия център на пещерата.

Извънредно древен храм.

С формата на гигантски пумпал — широк кръгъл пояс и заострени горна и долна част.

И съоръжението беше с изумителни размери, може би около шестнайсет етажа между върховете — осем над пояса и още толкова под него.

Храмът висеше от тавана, окачен на четири яки вериги. Беше разположен така, че широката му средна част бе точно на нивото на четири моста, започващи от церемониални входове в стените на пещерата.

Загледан надолу към гигантския храм, Джак веднага видя, че той е разделен на две части — горна и долна половина.

Горната изглеждаше изградена от плътен камък и очевидно беше тежка. Върху нея имаше пет великолепни обелиска — четири по-малки около по-голям в центъра, който се извисяваше гордо на самия връх на висящия храм. Само той беше висок поне двайсет метра.

Обелискът беше покрит с характерните символи на Словото на Тот. На Джак му се прииска Лили да беше тук, за да ги прочете.

Долната половина на висящата структура беше съвсем различна.

Докато горната половина беше масивна и тежка, долната приличаше на скелет.

Беше разделена на осем открити нива, всяко следващо по-малко от онова над него, така че най-долното, върхът на огромния храм, представляваше на практика малък открит купол.

И в центъра му Джак различи висок до кръста олтар.

Всички долни нива бяха изработени от ярък бял камък и бяха свързани помежду си със златни стълбове, всеки със скоби, играещи ролята на стълба.

Джак погледна надолу в огромния кладенец под висящия храм.

В тъмните сенки се виждаше, че кладенецът се стеснява до шахта, съвсем малко по-широка от храма.

— Какво е това място? — прошепна Джак.

— Това — благоговейно отвърна Бърти — е Залата на Падащия храм при Първата желязна планина.

Долу на единия от мостовете можеха да се различат фигури, които изглеждаха съвсем дребни в сравнение с гигантския храм.

Джак разпозна в една от тях кардинал Рикардо Мендоса, началник на Конгрегацията за доктрината на вярата, или Светата инквизиция, както е била известна в миналото.

Мъжът до него беше по-млад и носеше пластмасова маска, която скриваше ужасно обезобразената му челюст.

„Дион Десакс“ — помисли си Джак. Синът психопат на Хадес.

С кардиналската си шапчица Мендоса гледаше съсредоточено нагоре към храма, докато някакъв русокос свещеник до него му посочваше разни неща.

— Онова там е отец Расмусен — изръмжа Бърти. — Гадна немска змия. Другият духовник е кардинал Мендоса, експертът на Сфинкса и водач на предния отряд, Умен е, добре запознат с древните въпроси. Именно той усъвършенства техния преводач на Тот.

— Познаваме Мендоса — каза Джак. — А онзи тип с маската е Дион, синът на Хадес. За съжаление, познаваме и него.

— Какво е станало с лицето му?

— Мой приятел го простреля — отвърна Джак.

Огледа тавана на пещерата и добави:

— Под църквата на върха ли се намираме?

— Да, точно под нефа. Хората на Мендоса махнаха върха на кулата в средата на катедралата. Освен това избутаха олтара, под който има дупка в пода. Лунната светлина минава директно през кулата и през дупката, за да стигне дотук.

Джак погледна към шахтата под окачения храм и попита:

— Бърти, колко дълбока е тази шахта?

— Точно три километра и осемстотин метра — отвърна Бърти. — С отвесни каменни стени.

— А дъното?

— Плътна скала.

— И храмът пада в шахтата?

— Да. Заедно с претендента — каза Бърти.

— Претендента?

— Човекът, който предявява претенции за Върховния трон.

Джак замълча умислено.

„Върховният трон…“

— Храмът е забележително инженерно постижение — добави Бърти. — Перфектно балансиран. Перфектно.

Ще падне право надолу в шахтата. Защото това е изпитанието за претендента.

— В какъв смисъл?

Бърти кимна към тъмната кръгла шахта, спускаща се в земните недра.

— В стената на шахтата са вградени два метални пръстена — един в началото й и втори на три километра надолу. Претендентът застава на върха на храма и го освобождава от веригите, при което цялата структура полита надолу… заедно с него. Когато храмът се спуска в шахтата и минава през първия пръстен, претендентът трябва да е поставил длан в един от четирите отпечатъка с форма на ръка в основата на горния обелиск. След това трябва да се движи бързо, защото когато храмът преминава през втория пръстен, точно петдесет и две секунди по-късно, той трябва да се е спуснал до най-долното ниво на храма и да е поставил ръка върху олтара там. Дланта му трябва да е притисната в отпечатъка на олтара в момента, в който храмът минава през втория пръстен. Само тогава падането ще спре.

— А ако не успее да се спусне навреме до долния олтар? — попита Джак.

— Тогава цялата структура, падаща с невероятна скорост, ще се разбие в каменното дъно на шахтата и тежката горна половина ще смаже долната на мига и ще убие всички там. — Бърти погледна Джак. — Видяхте ли знаците върху централния обелиск?

— Да.

— Според нашите архиви надписът гласи: „Не може да бъде император онзи, който не рискува собствената си кръв“. Властта над света не е за всеки. Това е изпитание на куража. И се изисква като част от Изпитанието на планините. „Само онези, които оцелеят при Падането, могат да влязат във Върховния Лабиринт и да се изправят пред лицето на Омега“. Това, драги ми капитан Уест, е Падането.

— Сега трябва да ви оставя — каза Бърти. — Казах на отец Расмусен, че трябва да взема нещо от библиотеката, и трябва да се върна, преди да са забелязали забавянето ми.

И подаде някакъв плик на Йоланте.

— Това е за теб, скъпа ми Йо. На деветнайсет ти беше ужасна малка никаквица — своенравна, безочлива и нахална. Всичките ти други учители си мислеха, че ще станеш наистина гадна принцеса, но… ами, винаги съм си мислил, че в теб има нещо добро.

Йоланте се усмихна.

Бърти кимна към Джак.

— Той е чудесен човек. Щом се мотаеш около него, значи и от теб е станало нещо. Радвам се да го видя. Може и да си доказала, че глупавият старец е бил прав.

Целуна я с обич по челото, прегърна я за последно и бързо си тръгна.

Джак изгледа Йоланте.

— Да му кажа ли, че се опита да ме убиеш навремето? Както и да ме съблазниш.

— Млъкни. Остави ме да се насладя на своя момент на…

Прекъсна я рев на хеликоптер — силен и близък.

Шарещият лъч на прожектора му се спусна през лунната шахта и освети залата.

Джак отстъпи по-назад в сенките.

— Предполагам, че това е Сфинкса.

Наистина беше Сфинкса.

В този момент високо в небето над Мон Сен Мишел на островния манастир пристигаше същинска въздушна автоколона.

Пет хеликоптера, летящи във формация стрела и осветяващи с прожекторите си укрепената планина, приближиха върха.

Водещият хеликоптер, този на Сфинкса, беше Ми-4000, същият като онзи, който беше използвал в Рим.

Следваха го четири големи „Чинук“ с по два ротора. Обикновено един „Чинук“ е най-големият в подобна въздушна колона, но не и този път. С напречната си греда и четирите мощни двигателя Ми-4000 беше алфа-мъжкарят в тази глутница.

Водещият хеликоптер кацна на широката тераса на върха на Мон Сен Мишел и следвана от сребърни и бронзови войници, малката фигура на Сфинкса слезе от него и влезе вътре.

От балкона Джак видя как Бърти се появява до Мендоса, Дион и Расмусен при Падащия храм.

Викът на Расмусен се чу ясно дори от това разстояние.

— Брат Дагоберт! Как смееш да караш кардинала да чака!

Унизеният Бърти се поклони извинително.

Джак изпита съчувствие към стария монах и го видя как поглежда крадешком нагоре към балкона.

Минута по-късно настана суматоха…

… и най-неочаквано четири сребристи автомата влязоха в пещерата, следвани от петдесет бронзови, зад които вървеше…

… Сфинкса.

Това беше процесия — процесията на най-могъщия човек на света, Царя на царете, Императора, ескортиран от верните си гвардейци.

С него бяха и Яго Десакс, Хлоя Карнарвън и Йегер Айнс.

Джак впери поглед в Сфинкса.

Не беше виждал Хардин Ланкастър XII от срещата им в имението на Сфинкса в Мароко на южния бряг на Средиземно море — имение, кацнало върху изгубения град Атлас и срещу Скалата на Гибралтар от другата страна на протока.

Джак щеше да помни дълго тази среща.

Именно там Сфинкса, който държеше Лили като заложница, беше принудил Джак и Алойзиъс Найт да свършат мръсната му работа в Атлас.

Тогава Сфинкса беше облечен като притежаващ обширни земи аристократ — риза с колосана яка, безупречно изгладен панталон, елегантни обувки. Висок и с яко телосложение, той беше в отлична форма за мъж в края на петдесетте. И определено създаваше впечатление с широкото си лъвско лице.

Сега носеше военна риза, широки дочени панталони и кубинки. Беше облечен за действие.

Йоланте пък впери поглед в някогашната си асистентка Хлоя Карнарвън.

Мендоса се завтече да посрещне господаря си.

— Ваше величество! Всичко е готово. Йегер Фиер е в лабораторията в Алпите. Екипът му е разкрил пиедестала на Луната. Йегер Фиер казва, че ще е на позиция точно след седем минути.

— Отлично.

— Ваше величество, желаете ли Дион да участва в Падането с вас? Позволено е.

— Не — твърдо отвърна Сфинкса. — Това е исторически момент, кардинале, и когато се напише историята му, трябва да се запомни, че съм го направил сам, в компанията единствено на куража ми. Хайде. Време е да предприема Падането.

Падащият храм

Сфинкса закрачи сам към висящия храм.

Няколко стъпала по наклонените страни на горната половина водеха към големия обелиск на върха. Той ги изкачи спокойно.

— Ваше величество, часът е 20:35 — каза гласът на Мендоса в ухото му. — Йегер Фиер и отрядът в лабораторията докладват, че пиедесталът на Луната е почти на позиция. Деветдесет секунди до началото.

Сфинкса погледна снопа лунна светлина, който проникваше през тавана на пещерата и осветяваше високия обелиск.

Пое си дълбоко дъх.

Дълго беше очаквал този момент. Беше изучавал изпитанието, беше се готвил за него.

„Не може да бъде император онзи, който не рискува собствената си кръв.“

„Монархии и царски фамилии са стигали само дотук“ — помисли си той, защото наследствената власт имаше един фатален недостатък — надарени владетели можеха да създадат тъпоумни наследници. И историята беше показала многократно, че често го правят.

Това обаче беше изпитание за истински владетел.

„Орландо не би могъл да го направи“ — помисли си Сфинкса. Орландо никога не бе подлаган на изпитание и затова не би могъл да бъде подготвен за подобно нещо.

Но Сфинкса беше подлаган.

И беше готов.

През годините беше анализирал многократно една стара схема на този Падащ храм и бе планирал пътя си надолу по склоновете и стълбите му.

— Ваше величество — каза гласът на Мендоса. — Шейсет секунди.

Сфинкса застана на най-високото ниво на Падащия храм.

Централният обелиск се извисяваше над него. Колосалните древни вериги, поддържащи храма, го стискаха с кръгла метална „яка“.

От позицията си точно до обелиска Сфинкса виждаше тясната лунна шахта в тавана в цялата й дължина.

Пълната луна светеше ярко горе и закриваше звездите.

И там, обърната право към него — невидима за невъоръжено око, но видима от астрономическа обсерватория — имаше подобна планина с пиедестал, която в момента се изравняваше съвсем точно с това древно място.

— Четирийсет секунди…

Застанал на върха на храма, Сфинкса погледна великолепния олтар, върху който се издигаше обелискът.

Олтарът беше наистина уникален.

С трапецовидна форма, як и солиден, той беше изсечен от мъгляв полупрозрачен камък, приличащ на нешлифован диамант.

На всяка от четирите му наклонени страни имаше по една вдлъбнатина с формата на човешка длан.

Във всеки отпечатък, нагоре по палеца, показалеца и средния пръст, имаше релефен знак, който грубо наподобяваше буквата W.

— Двайсет секунди… — каза гласът на Мендоса. — Моля, поставете ръката си на позиция, ваше величество.

Сфинкса задържа ръка над една от вдлъбнатините с формата на длан, като изравни палеца, показалеца и средния си пръст с издигнатото W.

Джак наблюдаваше в захлас всичко това от балкона над висящия храм.

Не знаеше какво точно да очаква.

Все още се мъчеше да настигне Сфинкса, който вече имаше прекалено много предимства — хора, време, ресурси и най-вече познания за тази жизненоважна церемония.

Сфинкса държеше ръка над древното изображение на човешка длан.

— Не може да бъде император онзи, който не рискува собствената си кръв — тихо каза той, без да се обръща към никого конкретно.

Гласът на Мендоса отново зазвуча в ухото му:

— … от обсерваторията съобщават, че лунният пиедестал ще бъде на позиция след… три, две, една…

— БАМ!

Точно в този момент абсолютно отвесен лъч зелена светлина блесна от пиедестала на Луната, преодоля мигновено разстоянието до Земята, проникна през тясната шахта в тавана на пещерата, пронизвайки мрака на залата, и улучи върха на централния обелиск!

В отговор Сфинкса тутакси притисна длан във вдлъбнатината на диамантения олтар.

Яркият зелен лъч от Луната сякаш беше преминал по цялата дължина на обелиска, защото полупрозрачният олтар в основата му, където бе Сфинкса, засия със същата зелена светлина.

Пристигането на лъча и едновременното докосване на отпечатъка имаше и друг ефект:

Веригите на металната яка, която поддържаше олтара, отпуснаха хватката си около обелиска…

… и целият окачен храм заедно със Сфинкса внезапно пропадна в тъмната шахта.

Когато храмът полетя надолу, Джак подскочи.

Беше толкова омагьосан от неземната зелена светлина, която се спусна в пещерата и освети обелиска, че внезапното пропадане на храма го свари неподготвен.

Структурата с размерите на сграда, тежаща хиляди тонове, пропадна като наковалня, като разсичаше със свистене въздуха…

… полетя в тясната шахта и изчезна от поглед.

Въздухът блъскаше Сфинкса и развяваше косата му.

Със силно свистене храмът полетя в тясната шахта. Стените се носеха нагоре само на сантиметри от краищата му.

Но храмът беше построен с такава прецизност и с такъв съвършен баланс, че така и не ги докосна. Просто летеше надолу в шахтата по същия начин, по който би го правил, ако падаше в пустото небе.

Докато пропадаше в шахтата, храмът мина през колосален сребърен пръстен, вграден в кръглата й стена.

Сфинкса задържа ръката си притисната в диамантения олтар, докато храмът прелиташе през пръстена…

… и изрева от болка, когато релефното W под дланта му внезапно се нажежи и нещо обгори дланта му — той разбра, че първата част от церемонията е завършена.

И се дръпна…

… и без да губи нито миг…

… се втурна по стъпалата на горната половина на Падащия храм…

— Минахте през първия пръстен. Петдесет и две секунди до втория — уведоми го гласът на Мендоса.

Сфинкса тичаше надолу по бързо пропадащата структура.

Въздухът го блъскаше от всички страни.

Зеленият лунен лъч го къпеше в неземна светлина.

Шестнайсететажната структура пропадаше в шахтата като излязъл от контрол асансьор.

Сфинкса стигна до средната част на храма при стълбата, която се спускаше през една дупка към долната половина.

— Четирийсет секунди, ваше величество…

Сфинкса забърза надолу по скобите на стълбата.

Беше тренирал многократно това спускане в имението си.

Огромният храм летеше надолу в шахтата, набираше скорост…

Сфинкса пропадаше с него — и се спускаше към долните му нива.

Усещането да се спуска така трескаво, докато самият храм падаше, беше странно. Сфинкса не разполагаше с много време — когато храмът престанеше да се ускорява, той щеше да достигне състояние на безтегловност и нямаше да може да се движи… ако преди това не стигнеше най-долното ниво.

— Двайсет и шест секунди…

Сфинкса продължаваше надолу към следващото ниво, без да обръща внимание на профучаващите покрай него стени на шахтата.

— Петнайсет секунди…

И ето че стигна.

До най-долното ниво…

… където видя висок до кръста диамантен олтар с още четири вдлъбнатини във форма на длан, на които имаше знаци — този път във формата на V.

— Десет секунди до втория пръстен…

Сфинкса стовари ръка върху едно от изображенията — усети как издигнатият релеф се притиска в кожата на двата му невредими пръста…

… Падащият храм профуча през втория грамаден пръстен в кръглата стена на шахтата…

… олтарът под ръката на Сфинкса се нажежи и вторият знак обгори ръката му…

… и в същия миг с оглушително скърцане един дебел метален обръч изскочи от централната част на Падащия храм, като направи тази част с няколко педи по-широка, и подейства като спирачка, когато опря стената на шахтата сред дъжд от искри…

… и забави падането на структурата.

Храмът се разтресе и спря. Сфинкса още беше на най-долното ниво.

Погледна надолу.

На няколко десетки метра под него се намираше дъното на шахтата — равна плътна скала.

Зави му се свят от притока на адреналин.

Погледна дясната си ръка.

Пет червени линии преминаваха по петте му пръста — трите от знака W и двата от V бяха образували един символ, жигосан върху ръката му.

Беше успял.

Беше оцелял при Падането.

И се беше сдобил с ключа към Лабиринта — отпечатан върху дланта му.

— Ваше величество, чувате ли ме? — разнесе се гласът на Мендоса и го изтръгна от унеса му. — Добре ли сте?

— Да — каза Сфинкса. — Свършено е. Спуснете веригите и ме издърпайте.

Докато тежките вериги дрънчаха в шахтата, спускани от някакъв невидим механизъм в тавана, Дион Десакс усети как телефонът му избръмча.

Погледна екрана. Беше получил съобщение:

Дион се огледа да провери дали някой от намиращите се наблизо е видял съобщението, но никой не му обръщаше внимание.

Докато всички гледаха как огромните вериги се спускат в шахтата, той се измъкна през най-близката врата.

След минути Дион Десакс влезе в нефа на църквата на върха на Мон Сен Мишел.

Озова се във великолепна стара катедрала с висок таван, витражи и десетки високи средновековни колони.

В момента всичко беше осветено от зловещата зелена светлина.

На тази светлина Дион видя, че върхът на кулата е махнат, за да може яркият зелен лъч от пиедестала на Луната да проникне в катедралата и да продължи през дупката в пода, скрита доскоро под олтара, който сега беше избутан настрани.

В църквата нямаше жива душа.

Всички бяха долу, в Залата на Падащия храм.

После зеленият лъч се измести и бледата сребриста лунна светлина отново изпълни нефа.

Хадес се появи иззад една колона, без да откъсва очи от Дион.

— Сине.

— Татко — с равен глас отвърна Дион.

Хадес излезе в осветения от луната неф.

— Провалих се, Дионисий. Аз те превърнах в мъжа, който си.

Дион не отговори. Обезобразената му челюст потрепна под маската, скриваща половината му лице.

— Бях твърде строг, прекалено неотстъпчив — каза Хадес. — Поставих дълга пред семейството си и те накарах да ме намразиш.

Замълча за момент и преглътна сълзите си.

— Господи, дори не ти измислих прякор. Дион, просто искам да кажа, че съжалявам.

Дион зяпна неразбиращо баща си.

После бавно свали маската си.

Хадес не успя да се сдържи и трепна от онова, което се разкри пред очите му.

Долната лява половина на лицето на Дион представляваше смесица от кожа и кост — резултат от куршума, изстрелян от Алби Калвин в Подземния свят по време на хаоса след Големите игри. Челюстта му сякаш беше оформена от разтопен пластилин.

— Това е мъжът, който станах, татко — каза той, като леко заваляше думите заради раната. — Противен и гротесков както отвън, така и отвътре. Не надценявай ролята си в създаването ми. Не ти ме накара да те мразя. От години поддържах контакт със Сфинкса. Именно той убеди мен и Зайтан да посегнем на живота ти в края на Игрите. Именно той стана наш приемен баща и ни накара да те намразим.

— Прощавам ти, сине — неочаквано и прочувствено рече Хадес. — Прощавам ти за това. Предполагам, че докато светът се е устремил към края на всичко, аз… аз също търся твоята прошка.

Дион го изгледа студено, с непроницаемо лице.

— Прошка ли, татко? Ще ти дам прошка.

Щракна с пръсти и от сенките изскочиха Йегер Айнс и трима от рицарите му с вдигнати оръжия.

В Залата на Падащия храм Джак гледаше в захлас как храмът се издига отново, теглен от могъщите вериги, заедно една фигура, стояща победоносно до централния обелиск.

Широко усмихнат, Сфинкса вдигна ликуващо свита в юмрук ръка.

Скочи от храма и Мендоса го прегърна. Яго го тупна по гърба. Хлоя ръкопляскаше възторжено и се усмихваше.

Джак гледаше как Сфинкса показва на събралите се около него ръката си, върху пръстите на която беше жигосано нещо.

— Ръката ми е ключът… — достигнаха до него думите на Сфинкса. — Преводът всъщност е жигосани, а не наточени.

— Ваше величество, желаете ли и Дион да изпълни Падането за всеки случай? Ако някой от противниците ни намери друга желязна планина и се стигне до съревнование в Лабиринта, това може да ни е от полза. Дион може да извърши Падането тук или на втората желязна планина при обсерваторията.

Сфинкса се замисли за момент.

— Трябва да тръгвам. Нека го направи тук, след като замина.

— Както наредите — с поклон отвърна кардинал Мендоса.

Сфинкса тръгна към изхода.

— Е, в такъв случай към Лабиринта. Госпожице Карнарвън, кардинале, идвате с мен. Кардинале, у теб ли са бележките на Имхотеп Велики за преминаването през лабиринта? В случай, че Императорският път е затворен за нас.

Джак наостри уши.

Имхотеп.

Нима древният египетски архитект и поклонник на Амон-Ра беше оставил наръчник за Лабиринта?

— Навсякъде нося със себе си копие на бележките му, ваше величество — отвърна Мендоса.

— Не бива да се бавим — каза Сфинкса, без да забавя крачка. — Събитието Омега ще настъпи след няколко дни. Време е да взема трона си.

— Ваше величество, само още едно нещо — каза Мендоса и забърза да го настигне. — Какво да правим с отец Расмусен, брат Дагоберт и останалите монаси тук?

Сфинкса спря.

Погледна Расмусен, Дагоберт и останалите трима монаси от манастира, сякаш те бяха незначителна подробност, която е забравил.

— Е, не можем да ги оставим да разказват на когото им падне какво са видели тук — безгрижно рече той. — Наредете на бронзовите да им откъснат главите и да хвърлят телата им в шахтата.

Бърти пребледня.

Лицето на Расмусен се наля с кръв от ужас.

— Господарю, умолявам ви, единственото ми желание е да служа…

— Ваше величество! — извика глас, който накара Расмусен да млъкне, а Сфинкса и Джак рязко да се обърнат — Джак горе на балкона, а Сфинкса долу на източния мост.

Дион влезе в залата.

Следваше го Хадес, воден от Йегер Айнс и тримата рицари.

— О, Господи… — промълви Джак.

— Как е дошъл тук…? — ахна Йоланте.

— Виж ти, самият господар Хадес. — Сфинкса се усмихна широко и хладните му сиви очи блеснаха доволно. — Добре де, бившият господар Хадес.

Хадес стоеше предизвикателно, заобиколен от враговете си — от Сфинкса, от ожесточения си син Дион и от вбесения си брат Яго, царския тъмничар.

— Ти ми открадна сина, Хардин — с равен глас каза Хадес. — И го обърна против мен.

— Не беше трудно, Антъни — отвърна Сфинкса. — Ти управляваше като владетел от старата школа. Очакваше вярност само заради короната си. Но хората се нуждаят от нещо повече. — Той посочи Дион. — Царските синове трябва да знаят бъдещето си. — После посочи Яго. — Царските братя се нуждаят от нещо повече от пощенски картички. И не мисля, че точно ти трябва да ни проповядваш вярност, Антъни. От края на Големите игри ти загърби царския свят и премина на страната на Джак Уест. — Сфинкса сви рамене. — Колкото до Дион, аз му предложих повече, отколкото ти би могъл да предложиш някога. Предложих му власт, каквато не е виждана в модерния свят. Сега той е мой син и като такъв ще бъде мой наследник. Аз го правя наследник на трона на целия свят, а не на някакво си затънтено подземно царство.

Джак гледаше как Хадес навежда глава.

През времето, което беше прекарал с бившия господар на Долния свят, Джак не се беше замислял как се е отразило на Хадес предателството на синовете му и омразата на брат му Яго.

Сега Хадес стоеше там долу. Победен.

Сфинкса пристъпи напред и застана пред него.

— Някога ти беше цар, Антъни. Сега си нищо. Коленичи пред твоя император.

Хадес се отпусна на коляно пред Сфинкса.

Сфинкса се обърна към Дион и Яго.

— Господа? Вие сте пострадали от този човек по време на управлението му. Каква присъда ще поискате от мен?

— Смърт — незабавно отвърна Дион.

— Смърт — повтори Яго.

Сфинкса погледна Хадес и повдигна вежди.

— Обезглавяването на Хадес.

Обърна се към един от четирите сребърни автомата, които стояха наблизо неподвижни като статуи, посочи Хадес и отсече:

— Сребърен! Откъсни му главата.

Горе на балкона Джак се облещи и прошепна:

— О, Господи…

Сребърният направи четири крачки към Хадес и без да спира нито за миг, сключи блестящите си сребристи пръсти около черепа му.

Сфинкса гледаше невъзмутимо.

Дион — ухилено.

Яго — мълчаливо.

Джак — обхванат от ужас.

— Никога няма да победиш, Хардин — гордо заяви Хадес, докато сребърният стискаше главата му. — Уест ще те бие…

С ужасяваща сила сребърният изви врата на Хадес…

… счупи го…

… и изтръгна главата от тялото му с противен звук, сякаш разпаряше плат.

Главата на Хадес се отдели от раменете му сред фонтан артериална кръв. Изтръгването беше толкова силно, че част от гръбначния му стълб се откъсна заедно с нея. Обезглавеното тяло се строполи на земята.

Джак преглътна надигналата се в гърлото му жлъч. Йоланте стоеше онемяла от ужас до него.

— Хвърли тялото му в шахтата — заповяда Сфинкса на сребърния.

Автоматът се подчини и метна главата и трупа на Хадес от източния мост, на който стояха Сфинкса и хората му.

Сфинкса загледа как тялото на Хадес изчезва от поглед…

И после направи нещо, което Джак изобщо не очакваше.

— Е? — извика. — Хареса ли ви представлението, капитан Уест?

Инстинктивната реакция на Джак беше да отстъпи още по-назад в сенките на балкона.

— Знаем, че сте тук, капитане! — извика Сфинкса. — Дошли сте през английския тунел, което е доста храбро, като се има предвид нестабилното му състояние. Хадес задейства лазерния датчик в този край, когато пристигна. Проверихме входа и открихме още следи. На мъж с туристически обувки, на жена и на монах. Логичното ми заключение е, че сте вие. Покажете се!

— Джак, недей… — започна Йоланте.

Джак се изправи и пристъпи напред на балкона…

… пред очите на Сфинкса и хората му в другия край на огромната зала.

Сфинкса се усмихна.

— О, здрасти.

Стоящата зад Джак Йоланте се намръщи.

— Е, по дяволите. Май няма връщане.

Тя също се изправи и застана до него.

Сфинкса я погледна изненадано — бръснатата глава и обезобразеното лице, — но после я позна. До него Хлоя Карнарвън я гледаше студено.

— Йоланте? Това ти ли си? О, скъпа — каза Сфинкса.

— Работа на палача на брат ми — каза Йоланте и гласът й се понесе през залата.

— Изглеждаш наистина отвратително — извика Сфинкса. — Ама ти сериозно ли? Нима си на страната на капитан Уест?

Йоланте отвърна на погледа му.

— Животът е избори. Аз преразгледах моите. Ами ти, Хлоя? И ти ли го направи, когато се съюзи с брат ми и после го предаде заради Сфинкса?

Хлоя изсумтя, после отвърна студено:

— Може да се каже, че и аз съм преразгледала моите. Честно казано, работата с теб само ме спъваше и както виждам, май съм избрала по-добре от теб.

Сфинкса се усмихна иронично на чутото.

— Е, капитане? Хареса ли ви представлението? Моето Падане и прискърбната кончина на господаря Хадес?

Джак го изгледа.

— Хадес постигна мир със света, преди да умре. Това няма да се случи с теб, задник такъв.

— Капитане, като стана дума за това какво ще се случи, нямаш никаква представа. Честно, имаш ли изобщо идея какво възнамерявам да сторя със света, когато го завладея?

Джак не отговори.

Запита се с колко ли време разполага. Вероятно в момента към балкона приближаваха бронзови, сребърни и рицари на Златната осмица.

— Сегашната система е рухнала — каза Сфинкса. — Редът е изгубен. Провалени държави, бедност, глад, мигранти. Цивилизацията е съсипана. И на всичкото отгоре заразена. Заразена със слаби хора. С утайката на човечеството. Хора с овчи мозъци. Цели популации живеят като животни, враждуват и се избиват едни други. Африканските държави почти не се различават от дивите племена отпреди три века. Много от тях още вярват в магьосничество. Индия живее в нищета. Китай е пренаселен. Африканци пресичат Средиземно море, за да избягат от бедността, латиноамериканци се опитват да се промъкнат в Щатите заради същото. И всичко това, докато самата Америка е пълна е наркомани и глупаци, които вярват, че Ноевият ковчег наистина съществува. Аз искам по-добър свят. Свят за интелигентни мъже и жени. Свят за напредналия човек. Останалите, утайката, трябва да бъде изчистена. И като мъдър, но твърд владетел, аз ще се заема с чистенето. Ще използвам Камбаните на сирените, за да приспя по-голямата част от човечеството… и ще събудя само онези, които ще направят света по-добър. Слабите няма да се събудят. На тях ще им бъде позволено само да умрат от глад в съня си.

Очите на Джак се разшириха от мащабите на плана на Сфинкса.

Това беше безумно.

Сфинкса го изгледа предизвикателно.

— И ще управлявам света с железен юмрук. Хората се нуждаят от владетел, който ясно определя правилата и условията на живота. Управляваният свят е по-добрият свят. Аз се боря за по-добър свят, капитане. Кажи ми, ти за какво се бориш? Знаеш ли изобщо?

Джак се намръщи. Това беше прекалено. От долните нива се чуваха забързани стъпки. Хората на Сфинкса идваха, а той искаше от него да оправдава каузата, за която се бори.

— За потиснатите ли се бориш? — попита Сфинкса. — И те потиснати ли са, или просто невежи? Прекалено глупави, за да знаят, че вселената не се свежда само до тях?

— Боря се за онези, които не могат да се борят сами за себе си — отвърна Джак.

— О, я стига! Това е фаталната ти слабост, капитане. На теб ти пука. Това твое съчувствие ще те довърши.

— Ако аз съм единственият, който се изправя срещу теб, нищо против — каза Джак.

— Това е друга твоя голяма слабост, капитане. Не си знаеш мястото. Помни ми думите. Когато този свят свърши, когато любимите ти хора лежат окървавени и мъртви около теб, а аз стоя над пребитото ти тяло с ботуш на гърлото ти, тогава ще си научиш мястото. Поетът Робърт Браунинг пише, че човек трябва да се стреми към онова, което е отвъд обхвата му. Той греши. Всеки човек трябва да си знае мястото. И не бива да се стреми към нещо повече. А ти вече се опита да достигнеш много по-далече, отколкото ти се полага.

— И ще продължа да го правя до края — отвърна Джак.

— А аз ще се боря много по-дълго от теб — изрева Сфинкса. — Вярвам в онова, което искам, капитане. Посветил съм се да създам моя нов свят на ниво, каквото не можеш да си представиш. А ти? В какво вярваш всъщност?

Джак не отговори.

Сфинкса се намръщи, махна пренебрежително с ръка и се обърна.

— Сбогом, капитан Уест. Уви, не ти е писано да видиш моя свят, защото няма да напуснеш жив този остров. На него има двеста бронзови, на които ще заповядам да те намерят и да те убият.

Сфинкса повиши глас.

— Мои верни войници! Убийте монасите и — той посочи нагоре към Джак — онзи мъж и онази жена! Дион! Заеми се с това. Когато приключиш, направи Падането и ела при мен.

— Да, ваше величество — отвърна Дион.

И Сфинкса излезе от Залата на падащия храм, следван по петите от Мендоса, Хлоя и Яго.

Бърти и отец Расмусен стояха до Падащия храм и Дион, а Джак и Йоланте бяха горе на балкона…

… докато двеста бронзови автомати пристъпваха към тях, за да ги убият.

— Джак, трябва ни Бърти и цялата информация в главата му! — извика Йоланте.

— Добре! — Джак извади вярната си „Магхук“.

Бърти, който беше долу на източния мост, не знаеше какво да прави. Беше виждал какво ли не през живота си, но нищо като това.

Рязко се обърна, когато най-неочаквано един бронзов изскочи, сграбчи отец Расмусен за главата и с едно жестоко извъртане я откъсна.

Кръвта изригна на фонтан и обезглавеното тяло на младия свещеник падна на земята.

Безликият бронзов автомат пусна главата, сякаш не представляваше нищо, и се обърна към Бърти.

Стоящият зад автоматите Дион се изсмя жестоко.

Джак се възползва от моментното отклоняване на вниманието.

— Бърти! Качи се веднага на храма! — извика той.

Шокиран от участта на Расмусен, Бърти се втурна с всички сили към храма, преследван от двайсет бронзови и трима сребърни.

В същото време Джак изстреля магнитната си кука от балкона от другата страна на залата към най-близкия кран с прожектор.

Куката се удари в металната рамка, задържа се…

… и без да се колебае нито за миг, Джак скочи от балкона, понесе се на широка дъга през западната страна на пещерата и се приземи на храма, точно до централния обелиск.

Бърти се катереше по склоновете и стълбищата на горната половина на храма, преследван от бронзовите и сребърните.

— Бърти! По-бързо! — извика Джак.

Бърти стигна до обелиска точно когато един бронзов замахна към глезените му, препъна го…

… и монахът падна в краката на Джак.

Бронзовите и сребърните напредваха по склоновете на храма — безлики чудовища, които не спираха нито за миг: единствената им цел беше да хванат Джак и Бърти и да ги убият.

Планът на Джак беше да се залюлее обратно до балкона с Бърти, но автоматите бяха твърде бързи и вече го бяха заобиколили и препречваха пътя му за отстъпление.

Дион се разсмя.

— Този път няма измъкване, капитане! — извика той. — Време е да умреш!

— О, я си го начукай — промърмори под нос Джак.

Наведе се и вдигна Бърти.

— Дръж се за мен! — извика той, докато насочваше едната от пушките на Алойзиъс Найт към веригите, държащи металния обръч, на който висеше Падащият храм.

И стреля… по обръча.

Бум!

Обръчът се счупи…

… освобождавайки храма…

… и той пропадна…

… заедно с Джак, Бърти и трийсет или повече бронзови и сребърни на него.

Ченето на Дион увисна, когато храмът, на който беше възнамерявал да извърши Падането, се откачи от тавана.

С колосално свистене храмът полетя надолу, както го беше направил преди малко, пропадайки към мрака на шахтата, а Джак, вкопчен в куката, остана във въздуха с висящия от него Бърти!

Двамата се залюляха на запад и стигнаха до един балкон на няколко нива под онзи, на който стоеше Йоланте.

Йоланте се наведе над парапета.

— Трябва да се върнем при английския тунел! — извика тя. — Среща при входа на свещениците! Размърдайте се!

Джак и Бърти забързаха към вратата на балкона.

След малко повече от петдесет секунди от шахтата се разнесе оглушителен трясък — храмът се беше ударил с шокираща сила в дъното й.

Джак и Бърти се срещнаха с Йоланте в началото на тясното тъмно и стръмно стълбище на входа на свещениците.

Спуснаха се надолу.

Тичешком, задъхани.

Джак водеше, като вземаше по три стъпала наведнъж, завърташе се на площадките и скачаше напред, следван плътно от Йоланте и Бърти.

Тежките стъпки на десетки бронзови отекваха някъде над тях.

Най-сетне стигнаха до началото на тунела.

Мътната вода вече стигаше до гърдите им и продължаваше да се покачва с прилива.

— Ще успеем ли да стигнем до другия край, преди да се е наводнил напълно? — попита Йоланте.

Между надигащата се вода и тавана на рушащия се тунел имаше по-малко от метър.

— Нямаме друг избор — отвърна Джак.

Тримата нагазиха в тунела и продължиха напред в белезникавата вода.

Бяха изминали само петдесет метра, когато Джак се обърна и видя първия бронзов да влиза в тунела.

Последва го втори, после трети и четвърти.

— Мамка му — изпъшка той и включи радиостанцията си. — Никой! Идваме през тунела! И ни преследват. По петите ни са!

— Имам лоши новини, Джак — отвърна гласът на Никой. — Те са и тук. Един хеликоптер току-що кацна на Томбелен и стовари поне четирийсет бронзови. Втурнаха се право към тунела от тази страна и после хеликоптерът отлетя.

Джак замръзна насред крачка — така внезапно, че Йоланте се блъсна в него.

— В капан сме. И от двете страни на тунела има бронзови. Няма как да се измъкнем.

Мислите на Джак запрепускаха.

Бронзовите зад тях продължаваха да напредват в надигащата се вода. Безликите им глави и вратове се подаваха над повърхността, металната им кожа блестеше под лъчите на фенерите на Джак и Йоланте.

Още от автоматите приближаваха от другата страна.

Тесният и не много стабилен тунел го обгръщаше; грубо прокопаните стени от пръст го притискаха; разпадащите се дървени греди, поддържащи тавана, надвисваха ниско над главата му.

А зловонната вода се надигаше неумолимо и вече пълзеше към раменете му.

— От скала, та на камък… — промърмори под нос Джак и внезапно млъкна. — Камък…

— Какво? — не разбра Йоланте.

Но Джак вече тършуваше в джобовете на панталона си.

Намери я.

Малката стъкленица със сив камък, която Зоуи беше намерила във Венеция в централата на монасите от ордена Омега — стъкленица, носена на врата като амулет от монасите.

Йоланте видя сивия прах. Много добре знаеше какво представлява той и какво може да прави.

— Какво си намислил? — попита тя.

Джак оглеждаше тавана и дървените греди, които го крепяха. Някои имаха цепнатини, за които можеха да се захванат с ръце и крака.

— Бързо, качвайте се, излезте от водата! — нареди той. — Давайте! Преди водата да се е надигнала прекалено! Хванете се за някоя греда и внимавайте телата ви да са над водата.

Бърти погледна озадачено Йоланте.

Тя само сви рамене.

— Ще свикнеш.

И в следващия момент всички се задействаха, протегнаха се нагоре към гредите, набраха се на тях и опряха крака на съседните греди.

След секунди тримата висяха от тавана на тесния коридор — с лицата нагоре, сграбчили гредите, увили крака около други греди, с гърбове само на сантиметри над неумолимо надигащата се вода.

Джак погледна назад.

Бронзовите вече бяха на двайсет метра от тях.

Почти ги бяха настигнали.

Той насочи фенера си напред…

… и лъчът му освети първите бронзови, идващи от другата страна. Десетки лъскави тела проблясваха в сумрака, газеха в дълбоката вече до гуша вода и напредваха.

— Майната му — каза Джак.

И разби стъкленицата със сивия камък в гредата, за която се държеше, и изсипа съдържанието й в зловонната вода, изпълваща шестстотингодишния тунел.

Отначало не се случи нищо.

Бронзовите продължиха да приближават от двете страни.

После белезникавокафявата вода под Джак започна да променя цвета си… да потъмнява.

Бронзовите продължаваха напред.

Десет метра…

Водата стана тъмносива.

Бърти се беше вкопчил в гредата си като дете в катерушка и гледаше с широко отворени очи. Йоланте също.

Пет метра…

Идващите от Мон Сен Мишел бронзови вече бяха толкова близо, че Джак различаваше сложно изваяните човки на безликите им метални глави.

— Джак… — настойчиво се обади Йоланте.

— Още няколко секунди…

Водата потъмня още повече и…

…Хряс!

Започна да се втвърдява.

Онова, което последва, беше наистина зашеметяващо.

Докато Джак, Йоланте и Бърти висяха от тавана на сантиметри от водата, която изпълваше тунела, достигащата до врата течност около приближаващите бронзови се превърна в камък…

… и ги закова на място.

И изведнъж Джак се озова висящ на сантиметри над плътен блок от сив камък, висок метър и половина и заемащ цялата дължина на вековния тунел.

Бронзовите бяха вградени в този блок и само главите им стърчаха от него.

— Джак Уест-младши — каза Йоланте. — Ако не беше женен, щях да те целуна в устата.

Бърти беше не по-малко впечатлен.

— Леле…

Джак се пусна от гредата и се спусна върху плътния камък на сантиметри под него.

Блокът на практика представляваше нов под на тунела — метър и половина по-висок от оригиналния, което на практика превръщаше тунела в много дълъг проход с височина малко над половин метър.

Нямаха време за губене.

Джак се обърна по корем и запълзя на север по камъка.

Веднага забеляза, че върху него вече се събира мътна вода.

— Хайде — каза той. — Още не сме се измъкнали. Приливът продължава и трябва да пропълзим останалата част преди тунелът да се е наводнил изцяло!

Запълзяха по тунела, като заобикаляха уловените в камъка бронзови глави.

Беше плашещо да приближават толкова много смъртоносните автомати.

Докато минаваха покрай тях, бронзовите се мъчеха да се освободят, но напразно — камъкът беше твърде як и ги сковаваше здраво.

Джак никога не беше приближавал толкова бронзов автомат и сега можеше да види подробности по главите им. С подобните си на клюнове носове приличаха на извънземни. А блестящите им метални глави бяха покрити с какви ли не знаци и символи от Словото на Тот.

Джак пропълзя последните стотина метра в една педя вода, като държеше неудобно главата си над повърхността и от време на време я блъскаше в тавана.

Най-после, много след като беше оставил бронзовите зад себе си, се измъкна навън.

Йоланте и Бърти го следваха, мокри до кости, но живи.

В далечината зад тях Джак видя извисяващата се грамада на Мон Сен Мишел, великолепна под лунната светлина и ярките лъчи на прожекторите.

Погледна в обратната посока и видя Никой, който им махаше.

— Джак! — викна той. — Слава богу, че се измъкнахте! Нищо не можех да направя, за да ги спра.

— Всичко е наред — отвърна Джак. — Намерихме начин.

— Докато бяхте вътре, скенерът засече някакви цифрови радиосигнали — каза Никой. — Насочени от Мон Сен Мишел към някакво място във Френските Алпи. Засякох мястото — обсерваторията Егуил дьо Миди при Монблан. Съвсем близо до върха е.

Джак кимна.

— Когато преминаваха изпитанието, чух Мендоса и Сфинкса да се свързват с един от рицарите на Златната осмица — Йегер Фиер или Ловец Четири, — който се намираше в някаква обсерватория в Алпите. Разговаряха за пиедестала на Луната. — Той поклати глава. — Беше адски гадно. Да се надяваме, че Зоуи и майка са изкарали повече късмет в Рим.

Тайният царски свят II В сърцето на Ватикана

Ватикана Рим, Италия

23 декември, 20:00

Докато Джак влизаше в Мон Сен Мишел във Франция, Зоуи и Мей приближаваха Рим с Руфъс и сестри Линда и Агнес.

Беше вечер и четирите жени, скупчени зад Руфъс в кабината на изтребителя-бомбардировач, видяха на хоризонта светлините много преди самият град да се появи пред очите им.

А когато приближиха още, видяха и стълбовете пушек, издигащи се към нощното небе.

Накрая Вечният град се появи пред тях и Мей рязко си пое дъх.

— Тук определено е звъняла Камбана на сирените, също като в Москва — каза тя.

— Но за разлика от Москва, явно е ударила през деня, когато жителите вече са били будни — уточни Зоуи.

Резултатите бяха катастрофални.

Навсякъде бушуваха пожари.

Пътнически самолети се бяха разбили на международното летище „Леонардо да Винчи“ и в предградията около него.

Зоуи видя над десет самолета, разбили се в жилищни блокове, офис сгради, магистрали и къщи. Десет от тях още горяха.

Навсякъде из града имаше катастрофирали коли и автобуси.

Два открити автобуса се бяха разбили в Колизея и изпадналите им в кома пътници бяха разхвърляни навсякъде.

Други туристически автобуси бяха паднали в река Тибър.

Гигантски стълб черен пушек се издигаше в небето в района на огромната железопътна гара — два високоскоростни влака се бяха блъснали с пълна скорост в терминала, след като машинистите им бяха изпаднали в безсъзнание.

Ако се съдеше по останките — премазани локомотиви и смачкани пътнически вагони, лежащи от двете страни на линиите подобно на огромни мъртви змии, — сблъсъците бяха колосални.

И хората!

Лежаха навсякъде, проснати там, където са се намирали, когато камбаната е ударила.

Туристи, местни жители, работници, бездомници. Всички лежаха в безсъзнание на земята.

— Исусе Христе… — промълви Руфъс, докато оглеждаше спящия град. — О, извинете. Богохулство — добави, когато се сети за сестри Линда и Агнес, които бяха зад него.

— Няма значение — каза сестра Линда. — Между другото, името му всъщност е Исус от Назарет и е бил просто човек. Вярно, много харизматичен и влиятелен човек, част от царския свят, но все пак човек.

Зоуи също оглеждаше пустия град.

Погледът й се спря върху гигантския купол на базиликата „Св. Петър“, която се извисяваше над Рим. Злачните градини на Ватикана се простираха от двете й страни — редки зелени петна насред иначе сиво-белия град.

— Закарай ни, Руфъс. До „Свети Петър“.

Докато летяха над притихналия град, Зоуи се обърна към сестра Линда.

— Добре, кажете ми повече за този дневник на Хавиер. Какво е той и кой е Хавиер? Не познавам никакви известни личности с това име.

Линда се усмихна.

— О, познавате го. Той е бил един от най-големите пътешественици и мисионери на Църквата. Просто го познавате с английския вариант на името му. В Църквата е известен като Франциско Хавиер, но светът го познава като Франсис Ксавиер или Франсоа Ксавие.

— Йезуитът, който пътувал до Индия и Азия да разпространява християнството ли? — попита Зоуи.

— Същият — потвърди Линда. — През 1541 година Франсис Ксавиер бил пратен от Павел III в Азия уж да покръства тамошните езичници, но малцина знаят, че папата го е натоварил и със секретна мисия. Опитите на Ксавиер да изпълни тази задача са записани в дневник, който той изпратил във Ватикана малко преди смъртта си през 1552 година. Онези, които знаят за него, го наричат дневника на Хавиер и според една от нашите монахини, която го видяла преди векове, в него се споменава местоположението на поне една от железните планини. В продължение на близо петстотин години дневникът се пази в Тайния архив на Ватикана.

След няколко минути самолетът увисна над площада пред базиликата.

Обикновено оживеният огромен площад беше неестествено притихнал.

Хиляди туристи лежаха на земята, поразени от удара на камбаната. Туристически автобуси и коли се бяха ударили в стълбове и сгради. Един автобус се беше преобърнал до високия обелиск, който се издигаше в центъра на площада.

Руфъс приземи самолета точно пред стъпалата на базиликата „Св. Петър“, тъй като това беше единственото място, където можеше да го направи, без неволно да смачка някоя невинна душа.

Зоуи и останалите слязоха от бомбения отсек и се загледаха в древния Рим, Вечния град, сега превърнал се в притихнал град.

— Вижте ги само — каза Мей и кимна към телата.

— Ще се събудите като роби… — тихо промълви Зоуи.

Сестра Линда се намръщи.

— Да се опитаме да избегнем това.

И тогава видяха трупа на папата.

Лежеше по очи на земята с петно кръв във формата на звезда около пръснатата му глава.

— Май нещата не са свършили добре за него — отбеляза Линда.

— Сфинкса е бил тук — каза Зоуи. — И не е бил приятелски настроен.

— Предполагам, че е взел от папата онова, което му е трябвало, и после го е убил — каза Линда. — Такъв е Хардин. Използва хората, докато са му изгодни, след което ги захвърля като носни кърпички.

— Откъде започваме? — попита Мей.

— Ами — каза Зоуи, — след като всички са в безсъзнание, влизането няма да е особен проблем.

— Предлагам да проверим две места — каза Линда.

— Тайния архив и личния кабинет на папата в Апостолическия дворец.

— Личният кабинет ли? — учуди се сестра Агнес.

— Всеки ден папата получава доклад за всички належащи въпроси, свързани със сигурността и тъй нататък. Днес също трябва да е получил и предполагам, че в него ще има нещо свързано с мисията ни. Докладът би трябвало да е в личния му кабинет.

— А Тайният архив? — попита Руфъс.

— Там е дневникът, в Хранилище IX — отвърна Зоуи.

— Архивът е една от най-строго охраняваните съкровищници на древни познания в света. Ако някога бъде открит за публика, спокойно ще е в състояние да съперничи и на Лувъра.

Линда кимна в знак на съгласие.

— Малцина освен най-старшите представители на Църквата се били допускани да видят колекцията артефакти. До голяма степен това се дължи на факта, че много от тези артефакти противоречат на църковните учения. Но не мога да го твърдя от личен опит, тъй като никога не съм стъпвала там. Достъпът на жени в архива е абсолютно забранен.

— Ясно — каза Мей.

— А аз какво да правя? — попита Руфъс.

— Намери някое закътано място наблизо, на което да паркираш птичката си — каза Зоуи. — Но не гаси двигателите.

В продължение на хиляда години личните офиси и кабинетът на папата бяха строго забранени за жени, но Зоуи и сестра Агнес просто отвориха вратите и влязоха, без никой да се опита да ги спре.

На пода на входния вестибюл лежаха тела — швейцарски гвардейци с ярките си униформи, кардинали с червени пояси и кепета, свещеници с черни дрехи и бели якички.

Всички мебели бяха с позлатени ръбове, полирани, тапицирани и разкошни до крайност. Богатството на Църквата се демонстрираше съвсем открито.

Зоуи прекрачи телата и забърза към папския апартамент.

— Провери бюрото на секретаря — каза тя на Агнес, докато минаваха през преддверието.

— Дадено.

Зоуи отвори богато украсената дъбова врата на личния кабинет на папата.

Вниманието й веднага бе грабнато от картините — оригинали на Рафаело, Ботичели и Микеланджело.

— Красота — промълви тя.

Сестра Агнес седна зад бюрото на папския секретар. Младият свещеник спеше на пода под бюрото, след като се беше свлякъл от стола си след камбанния звън.

— Сериозно? — каза тя, когато видя италианско гей списание, завряно дълбоко в едно чекмедже.

В папския кабинет пък Зоуи седна зад широкото махагоново бюро на папата, разположено между безценните картини.

Видя го моментално, сред разни други документи на писалището — червена папка с надпис на италиански: SEGRETISSIMO.

Отвори папката и зачете.

Гигантският неф на базиликата „Св. Петър“ обикновено е място на дълбок размисъл, изпълнени с благоговение движения и от време на време отекващи молитви или химни.

Днес Мей и сестра Линда тичаха с всички сили през него.

Нефът е истинско архитектурно чудо — дълъг 211 и висок 136 метра, той може да побере 20 000 богомолци.

Вниманието на повечето от тях обикновено щеше да е съсредоточено върху baldacchino на Бернини — високия 29 метра бронзов балдахин в сърцето на катедралата, който покрива олтара на Св. Петър, под който се предполага, че се намира гробницата на апостола.

Мей и Линда изтичаха покрай него, без да се спират.

Те бързаха към Тайния архив на Ватикана и това беше най-краткият път до него.

Завиха наляво, пробягаха през Сикстинската капела, без да обръщат внимание на изрисувания от Микеланджело таван с прословуто еретичното изображение на Бог, излизащ от човешки мозък, и влязоха в частта, до която имаха достъп единствено кардиналите.

Докато минаваха през съблекалнята, сестра Линда внезапно спря.

— Мей — рече тя, — даваш ли си сметка, че жена никога не е стъпвала тук?

Мей се намръщи.

— Не е ли тъжно, че никоя от аврамическите религии — християнството, юдаизма и исляма, — не се отнася добре към жените?

— Чисто пилеене на талант — съгласи се сестра Линда.

Двете продължиха към Тайния архив.

В папския кабинет Зоуи четеше ежедневните доклади за последната седмица.

Различни неща веднага приковаха вниманието й.

Сфинкса беше посетил Ватикана по-рано през деня и бе поискал две неща — Ватиканския глобус и синята Орфеева камбана.

Папата беше писал до старшите си съветници: ще дадем на Сфинкса глобуса, но не и всичките ни исторически сведения за Орфеевата камбана. Засега трябва да запазим камбаната при нас, за да се уверим, че ще спази обещанията си. Ключовите бележки за местоположението й бяха занесени на сигурно съхранение у емисаря на Албано…“

— Емисарят на Албано? — повтори на глас Зоуи и извика към сестра Агнес в преддверието. — Да си чувала за някой си Албано? Или за негов емисар?

— Мисля, че имаше дук Албано — отвърна Агнес. — Предполагам, че емисарят е някакъв негов подчинен.

— Ще трябва да разберем кой е той… — каза Зоуи. — О, Господи!

— Какво има? — Агнес надникна в кабинета.

Зоуи гледаше поредните два документа в папката.

Първият беше съобщение до папата.

Зоуи го прочете на глас:

Отговорът на папата беше на втория документ, закрепен с кламер за първия:

Зоуи се обърна към Агнес.

— Доктор Трейси Смит. Линда я спомена в имението на Хадес. Каза, че проучвала Камбаните на сирените. Била е една от вашите монахини.

— Беше, да — каза Агнес. — Трейси напусна ордена ни преди година и след това изчезна от радара.

— Явно е била важна, щом Църквата е поръчала убийството й — каза Зоуи.

— Така е — отвърна Агнес. — Сестра Трейси беше блестящ доктор. Специалист по уши-нос-гърло. Преди да напусне, беше една от водещите ни специалисти по Камбаните на сирените. Провеждаше подробни изследвания върху тях в звуконепроницаеми помещения, измерваше акустичните им вълни, начина, по който въздействат върху вътрешното ухо, такива работи. Но освен това много съчувстваше на положението на мигрантите и бедните. Накрая напусна ордена ни с отвращение, като каза, че било глупаво да се занимаваш с възвишени въпроси, когато обикновените хора гладуват. Не се изненадвам, че се е заела да се грижи за бежанци в Сицилия и че е заминала с Лекари без граници във военна зона в Сирия. Такава си беше Трейси.

— А сега Католическата църква иска смъртта й — каза Зоуи. — В каквато и военна зона да се намира, трябва да я намерим преди да са го направили убийците.

Входът към подземните хранилища на Тайния архив на Ватикана се намира в двора Белведере, просторно правоъгълно пространство с прекрасна морава.

Мей Мериуедър и сестра Линда Фадел минаха направо през моравата и влязоха в архива, без да спират до неколцината охранители и швейцарски гвардейци, които лежаха на постовете си.

Взеха асансьора до четвъртия подземен етаж, най-долния.

Озоваха се в дълъг коридор, от двете страни на който се намираха вратите на множество хранилища. Най-далечното беше и най-строго охраняваното — Хранилище XXII. Херметически затворени врати и високотехнологични ключалки пазеха прибраните там съкровища.

На Мей и Линда не им се налагаше да ходят чак до него.

Те отвориха вратата на по-маловажното Хранилище IX, посочено от Бърти в съобщението му до Йоланте.

— Спомените ми за Франсис Ксавиер са мъгляви — каза Мей. — Щом дневникът му е толкова важен, защо не е в Хранилище XXII?

— Ксавиер е бил изпратен на тайната си мисия от папа Павел III. Когато Ксавиер пратил дневника си обратно в Рим, папата вече бил мъртъв. Предполагам, че мисията е била толкова секретна, че папата не е казал на никого за нея. Така че когато дневникът пристигнал от Индия, двамата души, които знаели колко е важен той — папата и самият Ксавиер, — вече ги нямало. Предполагам, че са запазили дневника просто като спомен за прочутия светец. Точно така умират знанията — на книжните рафтове, пред очите на всички.

Отне им няколко минути, но най-накрая намериха рафтовете на св. Франсис Хавиер и един херметически контейнер, в който се съхраняваше дневникът му.

Той представляваше оръфана книжка с кожена подвързия от 16 век.

Имаше вид на нещо, преминало през какви ли не премеждия — виждаха се поражения от вода, слънце и сол. Страниците му бяха изсъхнали и чупливи и като че ли не бяха прелиствани и четени през изминалите петстотин години.

— Забравена книга — рече Мей. — Пълна с безценна информация.

Линда отвори дневника и запрелиства внимателно страниците, като четеше написаното на латински съдържание.

— Ето — внезапно каза тя.

Мей се наведе към нея.

Линда преведе откъса:

Тя наистина се намира там, където подозирахме — в древния град Лхаса, а не в Бутан, както смятаха другите, изучавали Глобуса.

В Лхаса има малък хълм, наричан от местните езичници Авалокитешвара — Господар на света. Величествено име за невзрачно възвишение. Но пък, от друга страна, хълмът е връх на гигантска платформа, огромната част от която е скрита под земята.

Това е върхът на Третата желязна планина. Влязох там и видях Падащия храм със собствените си очи.

Хълмът може да се разпознае по малкото дървено укрепление, построено на върха му.

Можете да добавите това към двете планини, които вече са ни известни — едната на приливния остров Сен Мишел и другата при Пенин“.

Сестра Линда рязко си пое дъх и каза:

— Авалокитешвара в Лхаса, Тибет. Знам за това място. Само че на върха му вече няма някакво си малко укрепление. Върху хълма е построен един от най-големите дворци на света — Потала.

— А аз знам какво е Пенин — каза Мей. — Това е римското име на планинския проход, минаващ покрай Монблан във Франция. Така че Монблан е втората желязна планина, а дворецът Потала се намира на третата.

Линда преглеждаше друга страница от дневника.

— Чакай, тук има и нещо за четвъртата планина.

И зачете на глас:

— Мечът на архангела — замислено повтори Линда. — Мислиш ли, че говори за…

— Да. За меча на архангел Михаил — каза Мей. — Трябва да съобщим за това.

Извади телефона си и звънна на Джак.

Той отговори веднага:

— Майко. Слушам те.

Мей не го знаеше, но той току-що беше излязъл от английския канал на остров Томбелен, след като беше пленил бронзовите в камъка.

— Джак, току-що намерихме сведения за две от железните планини. Втората е Монблан, а третата е под двореца Потала в Тибет. Имаме насоки за четвъртата, но не и за петата. Пращам ти снимки на страниците от дневника на Хавиер за Потала и за четвъртата планина.

Тя бързо снима страниците с телефона си и ги прати на Джак.

— Как мина при Мон Сен Мишел?

— Измъкнахме се живи, но иначе не мина добре. Чудесна работа, мамо. Махайте се оттам и продължете по следите.

— Ясно — каза Мей.

Затвори и се усмихна на сестра Линда.

— Работата ни тук е свършена. А сега да…

— Хей!

Резкият мъжки глас се разнесе зад тях.

Мей и Линда се обърнаха с почти спрели сърца…

… и видяха как някакъв мъж профуча покрай отворената врата на Хранилище IX и продължи да спринтира по коридора.

— Там е! — добави той, докато се отдалечаваше.

Не ги беше забелязал.

Викаше на някой друг.

Мей въздъхна с облекчение.

Двете с Линда бързо се скриха зад рафтовете, докато още трима мъже изтичаха по коридора след първия. И четиримата бързаха към Хранилище XXII.

— Май не сме единствените, търсещи информация от това място — прошепна Линда.

Мей надникна след четиримата и присви очи.

— Кои ли са и какво търсят? Да проверим.

Докато по-голямата част от Тайния архив на Ватикана е останала до голяма степен непроменена през последните петстотин години с километричните си рафтове в многото помещения, създаващи впечатление за подземно хранилище на голяма градска библиотека.

Хранилище XXII е различно.

То е невероятно модерно.

Представлява отчасти лаборатория и отчасти херметически затворена зала. Вътре се поддържа постоянна температура от шестнайсет градуса по Целзий и влажността е нула.

Едната от стените на хранилището е заета от големи метални чекмеджета със стъклени врати, през които може да се види съдържанието им.

Другата страна прилича на операционна зала в университетска болница и има отделен със стъкло балкон за наблюдение, от който зрителите — като папата например — могат да гледат как експертите вътре работят с деликатните съкровища. До този балкон се стига през отделна врата в дългия коридор.

Мей и Линда се промъкнаха безшумно в балкона и надникнаха през стъклото. Четиримата мъже, които бяха изтичали покрай тях, сега стояха в Хранилище XXII около един голям предмет в центъра му.

— Леле… — ахна Мей.

Не беше сигурна какво беше очаквала да види в Хранилище XXII, най-ревниво пазеното място във Ватикана.

Може би кръста на Христос или може би чашата от Тайната вечеря, или пък някакъв древен текст, написан от самия Исус от Назарет.

Но нищо не я беше подготвило за това.

На едната стена, поставени в стъклени шкафове, имаше две големи каменни плочи с приличащи си изображения върху тях — свързани помежду си кръгове:

— Това вдясно е Сефирот от Кабала — каза Мей. — Дървото на живота.

— А другото изображение е скандинавско — каза Линда. — Дървото Игдрасил, на което бил обесен Один, известно също като Дървото на смъртта.

Във всяка друга стая двете плочи щяха да доминират над всичко останало. Но не и тук.

Централното място в стерилното хранилище се заемаше от нещо още по-поразително — огромна статуя от пясъчник, изобразяваща изправена кобра.

Тя беше огромна, с височина някъде около два и петдесет.

Заемаше по-голямата част от пространството.

И беше плашеща — голямата каменна змия изглеждаше замръзнала насред атака, вдигната на опашката си, с оголени свирепи зъби.

— Какво… по… дяволите? — промълви сестра Линда.

— Статуя на змия?

— Статуята на змията — прошепна Вей, припомняйки си бележките на румънски, които Джак и Зоуи бяха намерили в централата на ордена на Омега във Венеция. — Нея са търсели монасите на Омега. И това не е просто някаква стара статуя. Това е уреус.

Линда се намръщи.

— Но какво прави тук? Във Ватикана?

Като историк сестра Линда знаеше какво е уреус — изправената кобра, красяща короната или немес на египетските фараони. Това беше върховният символ на властта в Древен Египет. Статуите и бюстовете на фараоните винаги включваха уреус на короните им.

Докато оглеждаха гигантската статуя, мъжете в хранилището прелистваха някакви стари подвързани с кожа книги с голям формат, извадени от чекмеджетата наоколо. В тях Мей зърна две изображения, които беше виждала и преди.

И двете показваха Големия сфинкс в Гиза.

Първото беше прочута скица на главата на Сфинкса, направена от Виван Денон през 1798 г., когато Денон участвал в известната експедиция на Наполеон до Египет.

Тя показваше Сфинкса почти напълно засипан от пустинните пясъци и френски учени, които стоят на главата му и правят измервания:

Второто изображение също показваше Сфинкса и също беше добре известно в историческите кръгове — малко размазана черно-бяла въздушна снимка, направена през 20-те години на миналия век от балон с горещ въздух, на която Сфинксът беше наполовина погребан в пясъка:

Дъхът на Мей секна, когато тя изведнъж осъзна произхода на гигантския уреус в хранилището под нея.

„Разбира се — помисли си тя. — Католическата църква е култът към Амон-Ра. Слънчевият култ от оазиса Сива в Египет. Естествено, че ще пази най-важното си съкровище в най-строго пазеното хранилище“.

— Линда — тихо каза тя. — Това не е просто някакъв уреус от египетска статуя. А най-прочутият липсващ уреус от всички. Този на Големия сфинкс от Гиза.

Четиримата мъже, които бяха изтичали покрай Мей и Линда към Хранилище XXII, се събраха около огромната каменна статуя на кобрата. Оглеждаха я внимателно, снимаха я и изучаваха изписаните по нея йероглифи.

Приглушените им гласове достигаха до Мей и Линда през стъклото:

— … Брат Езекил каза, че множителят е изписан някъде по уреуса…

Мей погледна Линда.

— Езекил. Тези типове са от ордена на Омега.

— Монасите женомразци — каза Линда. — Положението може да стане доста неловко.

Докато трима от монасите изучаваха кобрата, четвъртият следеше внимателно екрана на радар.

Изведнъж той се обърна към другарите си:

— Брат Енох! Засичам приближаващ въздушен сигнал, който се движи бързо откъм Малта.

— Малта? Хеликоптер или самолет? — попита водачът на групата. Мей предположи, че той е брат Енох.

— Голям самолет.

— Имаме време. Който и да е, ще трябва да кацне на летището, преди да дойде до Ватикана — каза Енох. — Ето! Намерих го!

Той се наведе към оголените зъби на кобрата и зачете йероглифите по тях.

Междувременно Мей направи няколко бързи снимки на лабораторията — с гигантския уреус, четиримата монаси и изображенията в отворените книги. После прати снимките на Джак и останалия екип.

Докато го правеше, си мислеше за произхода на уреуса.

Големият сфинкс в Гиза отдавна беше една от най-загадъчните статуи на света.

Той беше най-голямото монолитно изображение, изсечено от скалата на платото Гиза пред втората по големина пирамида, тази на фараона Хафра или Хефрен.

И беше наистина огромен — дълъг 73 и висок 21 метра.

И до днес никой не знае кога точно е бил създаден. Преценките за възрастта му варират от 4500 до 12 000 години, но никой не е сигурен колко точно.

Неподправеното усещане за загадъчност се засилва допълнително от големите поражения по лицето на Сфинкса.

Повечето хора знаят за липсващия нос и брадата на гигантската статуя (които не са били унищожени от Наполеон по време на упражнения по артилерийска стрелба — редица автори споменават липсващите черти на лицето преди това). Малцина обаче знаят, че някога на челото на Сфинкса е имало уреус.

Свидетелствата за него са очевидни — голямо отчупено парче точно над немигащите очи на Сфинкса показва мястото, където някога се е намирал той.

Като се имат предвид размерите на Сфинкса, изправената кобра би трябвало да е била огромна, висока около два и половина метра.

„Като тази тук“ — помисли си Мей.

Брат Енох, монахът водач, превеждаше йероглифите:

— Шестнайсет схини[4] от очите ми. — Той се усмихна широко. — Шестнайсет! Множителят е шестнайсет! Открихме го. Обади се на брат Езекил в Потала и му кажи.

Мей се намръщи и се обърна към Линда.

— Имаш ли представа какъв е този множител?

— Не — отвърна Линда. — Трябва да е свързан с…

— Не бива да сте тук — разнесе се тих глас зад тях. — Долни курви.

Този път коментарът определено беше насочен към тях.

Мей и Линда се обърнаха.

Други двама монаси на Омега стояха на прага зад тях и блокираха изхода с пистолети в ръце.

Зоуи още беше в кабинета на папата и сега четеше документи на личния му компютър, а сестра Агнес седеше до нея.

Двете преглеждаха имейл, изпратен от папата до кардинал Мендоса по-рано през деня.

Той гласеше: „Повърхностната точка на Лабиринта се намира точно под четвъртата червена звезда на хоризонта. Ще се видим след няколко часа в Рим. Свършихте чудесна работа, кардинале“.

— Повърхностната точка на Лабиринта — повтори Зоуи.

— И какво е четвъртата червена звезда на хоризонта? — попита Агнес.

— Ще трябва да разберем. Папата се е канил да се среща е Мендоса днес. Мисля, че спокойно можем да кажем, че въпросната среща не е минала добре за…

БУМ!

Стените около тях се разтресоха.

Двете жени се втурнаха към най-близкия прозорец и погледнаха навън.

— Боже мой… — ахна Агнес.

Зоуи само се взираше в шокиращата гледка.

Куполът на базиликата „Св. Петър“ беше разцепен и от него се издигаше пушек. Беше ударен от ракета или нещо подобно.

И в този миг в небето изсвистя втора ракета и улучи увредения купол.

Той се разлетя на парчета от зрелищната експлозия, преди…

… да рухне вътре в базиликата, оставяйки гигантска зееща дупка на покрива на църквата.

— Какво беше това? — попита Агнес.

— Някой се появява с гръм и трясък — отвърна Зоуи.

Долу в архива Мей и Линда бяха избутани грубо в дългия коридор, когато брат Енох, лидерът на групата монаси, излезе от Хранилище XXII да ги види.

Той сбърчи с отвращение нос.

— Тук не се допускат жени. Осквернявате това място с присъствието си.

Сестра Линда изсумтя.

— Искаш да кажеш „с присъствието на вагините ни“. Те ли те оскърбяват?

Енох я изгледа кръвнишки. Беше едър мъж с малки черни очи.

— Лично удуших последната жена, която ми попадна.

— Майната ти, шибан женомразец — сряза го Линда. — Дай да те видим…

БУМ!

Стените се разтресоха. От тавана се посипа прах.

Първата експлозия прозвуча приглушено на тази дълбочина.

Брат Енох погледна нагоре, сякаш можеше да види през четирите нива между него и външния свят.

Последва вторият взрив — онзи, който разруши купола на „Св. Петър“ — и един от монасите пристигна тичешком.

— Братко Енох! Някой току-що стреля по базиликата!

Енох замръзна за момент, докато осъзнае положението. После каза тихо:

— Не може да бъде. Ако е онзи, за когото си мисля, трябва да бягаме веднага, ако искаме да се измъкнем живи от това място. Вземете жените, но ако ни забавят дори за момент, застреляйте ги в главите и ги оставете.

Забързаха към асансьора — шестима монаси, Мей и Линда.

Натъпкаха се в кабината и поеха нагоре.

Вратата на асансьора се отвори…

… и бяха посрещнати от автоматична стрелба.

В гърдите на двама монаси моментално цъфнаха кървави дупки и те политнаха назад и се блъснаха в стената на асансьора.

Мей приклекна и се извърна, като закри главата и лицето си от стрелбата.

Когато се обърна да погледне отново, четиримата им похитители и сестра Линда бяха вдигнали ръце.

Пред тях стояха шестима войници с автомати и сиви униформи, със скрити зад непрозрачни визьори лица и предпазни слушалки на ушите.

— Моля ви! — извика брат Енох. — Ние не сме ваши врагове. Моля ви, не…

— Млъквай, монахо! — излая през маската си войникът, който стоеше пред останалите. — Засега ще живееш. Генерал Растор иска да говори с вас.

Мей и Линда заедно с четиримата оцелели монаси бяха изведени от Тайния архив в нефа на „Св. Петър“, или поне в онова, което беше оцеляло от него.

Останките от огромния купол на базиликата лежаха на пода на катедралата — гигантски парчета камък и стъкло, разхвърляни на купчини около балдахина, който също беше разпердушинен от срутването.

През огромната дупка в покрива на църквата можеше да се види нощното небе.

Замаяните посетители, които влизат за първи път в „Св. Петър“, често пропускат най-важния обект в катедралата. Защото той не е главният олтар или балдахинът над него. А гигантски златен трон в самия край на нефа.

Това е т.нар. Трон на Свети Петър и представлява масивен издигнат стол пред задната стена на базиликата. Макар да е само за един човек, той е висок цели четири етажа и е покрит със златни изображения на орли, ангели, херувими и, колкото и да е странно, множество слънчеви лъчи.

Сега на Трона на Свети Петър седеше някакъв мъж.

Много едър мъж.

Мей го гледаше внимателно.

Мъжът беше огромен екземпляр от човешкия вид — с широки рамене, мускулест и много над метър и осемдесет. Беше със сива военна униформа.

Главата му беше изцяло бръсната и очите му блестяха с настоятелност, граничеща с безумие.

— Така значи. Монасите на Омега… — бавно каза той.

— Опитвате се да се докопате до Лабиринта, а?

— Нямаме спор с вас, генерал Растор — каза брат Енох.

— О, напротив — меко рече едрият плешив мъж. — Целите ни си противоречат. Вие искате нещо, което аз не желая.

— Искаме само свят, който действа според естествения порядък — каза Енох и вдигна гордо брадичка, убеден в правотата си.

— Знам какво иска вашата монашеска пасмина. Свят, в който жените да ви се кланят — отвърна Растор. — Как е Езекил, между другото? Успя ли да привлече католически фанатици от румънските военни, които да му помогнат?

— Знаете ли, можем да работим заедно… — започна Енох.

— Не можем — отвърна Растор. — Както казах, целите ни си противоречат. Вие искате изкривен свят, а аз не искам никакъв свят. Не искам светът да продължи да съществува. Е, значи сте открили множителя? Кажете ми го.

Енох се поколеба.

Растор кимна на един от войниците си и — бам! — онзи пръсна мозъка на монаха, който стоеше отляво на Енох.

Мъртвото тяло се строполи на земята.

— Кажете ми множителя — повтори Растор.

— Не го открихме… — излъга брат Енох.

Бам.

Втори монах на Омега се строполи мъртъв на земята.

Сестра Линда се задъхваше.

Мей беше замръзнала от шок.

— Множителят — отново каза Растор.

Енох видимо оклюма.

— Шестнайсет — каза отпаднало. — Шестнайсет.

Растор се усмихна.

— Благодаря.

После кимна отново на капитана си и той преспокойно застреля Енох и последния монах на Омега.

Едва тогава Растор насочи погледа си към Мей и сестра Линда.

— Господи, къде са ми обноските — каза той. — Не ви се представих. Дами, аз съм генерал Гартън Растор, командир на Елитната царска гвардия, която от две хиляди години се втъкава във водещите военни сили на света. От римските легиони през армиите на Наполеон и до различните национални въоръжени сили днес, Царската гвардия винаги е присъствала в тях по някакъв начин, за да представлява интересите на Четирите царства. Все пак аз отсъствах от царското общество през последните две години поради неразбирателство с някои негови представители. Философиите ни за властта се разминаваха. Това ми осигури кратък престой в Ереб. Но сега отново съм на свобода и изглежда, че в отсъствието ми светът се е променил към по-добро.

Генералът ги изгледа пронизително.

— Имате вид на весталка — каза той на сестра Линда.

Линда кимна.

— Член съм на ордена. Сестра Линда Фадел.

Генерал Растор се обърна към Мей.

— А вие?

— Аз… — започна Мей.

— Вие сте Мейбъл Мериуедър, или Мей за вашите близки и приятели. — Растор се ухили. — Вие сте майката на мъжа на име Уест и навремето сте били съпруга на човек, известен като Вълка. Преди злополучното ми изпадане в немилост проучвах сина ви в случай че ми се наложи да го убия. Първото, което направих, беше да открия хората, които обича.

— Стига с глупостите. Какво искате? — попита Мей.

Растор се усмихна и погали облегалката на великолепния си трон.

— Знаете ли историята на този трон? Истинско произведение на изкуството, дело на самия Джан Лоренцо Бернини. Но поради великолепния му балдахин и внушителния интериор на базиликата малцина посетители му обръщат внимание. Жалко, защото този трон е всъщност най-важният артефакт на това място, тъй като е създаден в чест на много по-важен трон, който се намира във Върховния Лабиринт. Какво искам ли?

— Да управлявате света като тиран? — подкани го Мей.

Растор поклати глава.

— Някои от търсещите Световния трон го желаят, за да бъде властта им абсолютна. Други като монасите на Омега го искат, за да подчинят жените. Аз не искам нито едното, нито другото. Аз намирам наслада във вилнеенето, хаоса, нихилизма. Какво искам ли, мадам? Искам да попреча на всеки да седне на онзи трон и така да си осигуря място на първия ред за най-великото събитие на всички времена — края на вселената.

Изгледа твърдо двете жени.

— Вие, весталке, не сте ми нужна. Но вие, госпожо Мериуедър, сте ценна за мен.

С тези думи той кимна на капитана си, който опря пистолет в тила на сестра Линда…

Изтрещя изстрел…

… и главата на капитана се пръсна, простреляна отстрани. През изненаданите погледи на Линда и Мей той се свлече на земята.

Зоуи се появи иззад една колона с димящ пистолет, насочен към Растор и хората му. Агнес я следваше плътно.

— Прочутата госпожица Кисейн — каза Растор. — Съпругата на капитан Уест. За мен е удоволствие да се срещнем.

— Мей. Линда. Насам. Махаме се — извика Зоуи, като продължаваше да се цели в Растор. — Не ме карай да те убивам, приятел.

Той само сви рамене.

— Не се страхувам от смъртта. Всъщност приветствам я.

— Руфъс, идвай — каза Зоуи в микрофона си.

Черният Су-37 се спусна отвесно през дупката в покрива на „Св. Петър“ и оглушителният рев на двигателите му изпълни базиликата.

Мей можеше да види Руфъс в пилотското кресло, докато вещо вкарваше самолета си вътре е гигантската църква!

Машината се приземи върху останките от купола и Зоуи поведе Линда, Агнес и Мей нагоре по купчината към отворения бомбен отсек.

Растор гледаше невъзмутимо.

— Не мислете, че сте единствените, които си имат самолети с вертикално излитане и кацане — извика след тях.

В същия момент огромна сянка премина над голямата дупка в покрива — сянка с размерите на товарен самолет, но с цели четири двигателя вместо стандартните два.

Зоуи погледна нагоре и ченето й увисна.

Беше чела за тези самолети, но никога не ги беше виждала. Току-що бяха излезли от прототипната фаза.

Това беше „Боинг Куад ТилтРотор“, следващото поколение V-22 „Оспри“. Все още нямаше официално име, но онези, които знаеха за него, бяха започнали да го наричат V-88 „Кондор“.

Докато „Оспри“ беше двумоторен самолет със средни размери, „Кондор“ беше няколко пъти по-голям. Бе огромен самолет с четири крила и четири роторни двигателя с фюзелажа на С-130 „Херкулес“. На него се гледаше като на машина на бъдещето — самолет с огромен обхват и способност да се приземява на места, където няма писти. Имаше планове за различни негови версии, в това число товарни, за превозване на персонал и дори за летяща крепост, въоръжена с какви ли не оръдия, картечници и ракети.

Изглеждаше, че този „Кондор“ е от последните.

Мей се взираше със страхопочитание в огромния увиснал над тях самолет.

Това обясняваше защо брат Енох беше сгрешил толкова.

Той си беше помислил, че щом е самолет, ще се нуждае от писта, на която да кацне. Но тъй като тази могъща машина не се нуждаеше от писта, тя просто беше увиснала над Ватикана и беше разтоварила с шокираща бързина товара си от убийци.

И в този момент блокираше изхода им. Ревът на двигателите му беше оглушителен. Вятърът, който вдигаха роторите му, беше като миниатюрен ураган.

Насред целия този шум и движение Растор с бързината на камшик извади рядък и убийствен пистолет — „Глок“ 18С, способен да стреля автоматично — и откри огън по групата на Зоуи под самолета.

Когато той дръпна спусъка, Линда и Зоуи вече почти бяха влезли в бомбения отсек и се метнаха вътре в самолета.

Сестра Агнес не извади такъв късмет. Откосът на Растор премина през тялото й, стомахът й разцъфна на кървави дупки и тя се свлече по голямата купчина отломки.

Мей също беше улучена. Благодарение на чистия късмет тя се намираше зад Агнес, когато Растор откри огън, така че горката монахиня пое куршумите. Въпреки това Мей също беше улучена два пъти в бедрото и падна върху отломките на известно разстояние от самолета.

— Агнес! — изкрещя сестра Линда.

— Мей! — извика Зоуи.

Зоуи прецени ситуацията. Хората на Растор тичаха към тях с вдигнати оръжия. Агнес лежеше по очи и не помръдваше. Зоуи не можеше да прецени дали е мъртва, или не. Мей лежеше до Агнес със стиснати от болка зъби. Беше ранена, но жива — но се намираше прекалено далече, за да бъде спасена.

— Зоуи! — извика Мей през шумотевицата. — Вървете! Двете с Линда трябва да се измъкнете! И да помогнете на Джак!

Зоуи я погледна в очите и разбра, че тя е права. До нея Линда местеше поглед от Мей към Агнес, без да може да реши как да постъпи.

— Руфъс! — извика Зоуи. — Разкарай ни оттук!

Тя затвори бомбения отсек и Мей и Агнес изчезнаха от поглед.

В пилотската кабина Руфъс се оглеждаше във всички посоки за изход. После изръмжа:

— Е, май така и така ще ида в ада, задето влетях тук.

Форсира двигателите и завъртя самолета между гигантските стени на „Св. Петър“, след което се понесе по дължината на нефа към предните врати на огромната църква.

И откри огън по тях.

Вратите се пръснаха под градушката от куршуми, но входът беше прекалено тесен за самолета. И докато набираше скорост, Руфъс наклони „Черният гарван“ настрани и профуча през отвора, като се размина на косъм със стените, след което се издигна над Рим и над жителите му, които лежаха в несвяст на земята.

Мей лежеше върху покрития с отломки под с изкривено от болка лице и притискаше двете рани в бедрото си.

До нея се разнесе стон и я накара да се обърне.

Агнес беше все още жива, но гаснеше…

… и в следващия миг главата й се пръсна от къс автоматичен откос.

Над Мей падна сянка.

Растор свали димящия си пистолет.

— Не ми трябват умни монахини — каза той. — Но майката на капитан Уест… Вие сте много ценна.

Един от маскираните му войници дотича до него.

— Ще преследваме ли самолета им, сър?

Растор се загледа равнодушно в посоката, в която беше отлетял „Черният гарван“.

После погледна отново Мей и на лицето му заигра жестока усмивка.

— Не — каза генералът. — Имаме по-важна мисия. С множителя можем да изчислим местоположението на Върховния Лабиринт. А това означава, че имаме желязна планина за откриване.