Двете изгубени планини

Интервю с Матю Райли

Това интервю съдържа СПОЙЛЕРИ за „Двете изгубени планини“. Съветваме читателите, които още не са прочели романа, да не четат и интервюто, тъй като то издава основни моменти от сюжета на книгата.

Здравата ни уплаши, когато едва не уби Лили в края на „Трите тайни града“, а в самото начало на тази книга разбираме каква е съдбата на горкия Александър!

Да, исках да доведа читателите до самия ръб с Лили и ритуалното жертвоприношение. Всъщност в първата чернова на „Трите тайни града“ не бях включил епилога, в който се намеква, че тя е добре. Някои от прочелите въпросната чернова наистина вярваха, че съм я убил, и ми бяха доста ядосани.

Аз съм читател. Обичам четенето. В това отношение съм същият като почитателите ми. И като читател твърдо вярвам, че когато приключа с някой роман и затворя книгата за последен път, трябва да се усмихна и да си кажа: „М-м-м, това наистина ми хареса“.

Прилагам този стандарт към собствените си романи. Надявам се, че след като прочете някоя от книгите ми, читателят ще се усмихне и ще си каже: „М-м-м, това наистина ми хареса и ми достави удоволствие“.

Така.

Не исках читателите да завършат ЗТГ и да си кажат: „Какво? Лошите победиха и убиха Лили! “. Завършването на една книга с изпълнен с напрежение отворен край може да бъде забавно, както беше с „Шестте свещени камъка“, но най-важното е чувството за удовлетворение.

Точно затова реших да добавя епилога. Мисля, че той направи „Трите тайни града“ по-добър, тъй като даде на читателите един изпълнен с надежда край, а не ги остави натъжени… и така те са затворили книгата с удовлетворение от факта, че Лили може да е все още жива и че предстоят нови неща.

Именно затова „Двете изгубени планини“ незабавно се заема с участта на Лили. Сметнах, че дължа това на читателите си. Определено ми хареса да започна книгата с Лили на стъпалата на катедралата „Св. Василий Блажени“ в Москва, насред студа, между две обезглавени монахини. Доста стряскащо начало за роман — похват, който обожавам (малко като начина, по който започнах „Четирите легендарни царства“ с Джак, който се събужда и открива, че е в някаква древна клетка и с обръсната глава — подобно нещо моментално събужда любопитството на читателите и ги подтиква да продължат).

С всяка следваща книга за Джак Уест се чудим какви ли митологии или шокиращи древни технологии ще открием. Как ти дойде идеята за Камбаните на сирените? Когато Джак „заспива“ и изпитва с пълна сила въздействието им, чувството е ужасяващо!

Мисля, че книгите за Джак Уест ясно показват, че съм огромен фен на митологията. Нещо повече, още по-голям фен съм на обясняването на древни митове по съвременен, реалистичен начин.

Всичко започва със „Седемте смъртоносни чудеса“, където си представих Висящите градини на Вавилон. Или с „Четирите легендарни царства“, където се опитах да изясня какви всъщност може да са били дванайсетте подвига на Херакъл. Отговорът ми е — предизвикателни смъртоносни съревнования, в които оцелява само победителят!

Относно Камбаните на сирените и съня, който причиняват те, прякото ми вдъхновение беше гръцкият мит за сирените — прекрасни девици, които с омайните си гласове и песни карат моряците да разбиват корабите си в скалите. За първи път прочетох за сирените в „Аргонавтика“ на Аполоний Родоски и си помислих, че са направо страхотни (между другото, книгата е разкошна). Също толкова добра е и историята за Одисей, който с типичното си любопитство иска да чуе песента им и да оцелее, за да я опише. Методът, по който го постигнал, е велик — наредил на хората си да го завържат за мачтата на кораба, а самите те да си запушат ушите с восък.

И вместо хипнотизираща песен на някакви сладкопойни девици аз се спрях на високотехнологични камбани, чийто звън вкарва хората в подобно на сън състояние. (Особено ми хареса как Джак може да чува света около себе си, докато спи, което прави сцената в Йерусалим още по-драматична.)

На сюжетно ниво, с приближаването на края на поредицата исках да вдигна залога и да поставя в опасност цялото население на света. Вместо да карам Джак да „спасява света“ като цяло, сега той трябва да събуди всички от ужасния сън, защото иначе хората ще загинат от измръзване или глад. А ако победи, Сфинкса ще събуди само няколко милиона души. Така сцената е подготвена за последната книга.

Ще видим ли още митове като тези в последната книга?

О, да! Определено! Запазил съм няколко невероятни истории в ръкава си. В последната книга от поредицата ще засегна някои от най-страхотните митове на света.

Съдбата на света (или на галактиката, вселената и т.н.) е винаги поставена на карта, но обикновено Джак Уест и екипът му са онези, които са на предната линия. Имаше някои изключения като инцидента в Лондон в „Трите тайни града“, но в „Двете изгубени планини“ ти наистина постави населението на света в опасност — Москва е попиляна, свещени места в Йерусалим са унищожени, цели градове са приспани…

Винаги съм се придържал към принципа „ако ще е гарга, да е рошава“. Но ако трябва да съм сериозен, в много от предишните книги Джак действаше в най-затънтените краища на света, далеч от големите градове и гъстонаселените центрове. Открих обаче, че с увеличаването на залога приключенията му водят по-близко до цивилизацията — като беше със сцената при Темза в Лондон и екшъна в апартамента на Хадес в Ню Йорк в „Трите тайни града“.

Предполагам, че на някакво ниво съм решил, че е време хората на света да научат за усилията на Джак в тяхно име. Горкият герой постоянно спасява света, а никой не разбира! Макар самият Джак да няма нищо против това — всъщност основна част от характера му е да не иска да бъде възхваляван и най-голямото му желание е да се прибере у дома във фермата си и да остане далече от света, — на мен това не ми допада особено.

Освен това приближаваме края на история, превърнала се в гигантска поредица от седем книги, така че трябва да се погрижа тя да завърши с гръм и трясък. А това означава, че залогът трябва да обхваща всичко.

За първи път намекна за важността на мисията „Аполо 15“ в „Трите тайни града“. Какво те вдъхнови да използваш Луната като ключов компонент в Изпитанието на планините?

Просто исках да натоваря Джак с абсолютно неизпълнима задача — да го накарам да направи нещо на повърхността на Луната!

Първо, просто обожавам всичко, свързано с кацанията на Луната. Мисля, че те са върхът на човешките постижения, пътешествия и дързост. Една от най-любимите ми книги е „Лунен прах“ на Андрю Смит. Авторът е разговарял с всеки жив астронавт, стъпил на лунната повърхност. Изживяването променило всички тях и описанията на кацанията на Луната — особено това на Армстронг, което е едно от най-вълнуващите четива — са просто невероятни.

Хареса ми идеята да свържа една от лунните мисии — „Аполо 15“, която наистина е първата, използвала роувър — с конкретно искане на четиримата царе. Идеята ми се въртеше от доста време и затова пуснах намека в „Трите тайни града“.

Откакто поредицата за Джак Уест-младши продължи с „Четирите легендарни царства“, прибягвам повече до подобни неща — вкарвам в по-ранна книга намеци и в следващите развивам историята или историите. (Винаги съм харесвал образа на петима воини, стоящи зад четирима царе, която въведох в „Шестте свещени камъка“ още през 2006 г. само за да разкрия кои са четиримата царе десет години по-късно в „Четирите легендарни царства“ — това беше доста дългосрочен намек!)

Мисля, че правя това, защото лично за мен последните три книги от поредицата са една голяма история.

Когато седнах да пиша „Четирите легендарни царства“, знаех, че започвам да отброявам назад до „Едното някакво си нещо“. За мен „Четирите легендарни царства“ нарежда шахматната дъска за последните етапи на тази история и в последните три книги просто препускам с всички сили към финалната линия.

О, и само за сведение, в по-ранните книги все още се спотайват неща, за които ще стане дума в „Едното някакво си нещо“.

И в тази книга отново се връщаме в Египет! За дългогодишните фенове на Джак Уест чувството е доста носталгично. Когато писа „Седемте смъртоносни чудеса“, представял ли си си, че ще върнеш Джак там или че ще използваш по някакъв начин Сфинкса?

Чаках адски дълго да вкарам Сфинкса в някой от романите. Наложи ми се да впрегна цялата си воля, за да издържа толкова дълго.

В книгите за Джак Уест се опитвам да свържа всички странни древни обекти по света в една мащабна история и Сфинксът е един от най-странните от тях. Даже мисля, че е най-страхотният. Когато посетих Египет преди години, седнах и го зяпах цяла вечност. Сфинксът е наистина загадъчен.

И между другото, двете негови изображения в книгата са съвсем истински.

Да поговорим за другия Сфинкс — за злодея дин Ланкастър XII, пазителя на град Атлас. Той се появява за първи път като член на трисмагите в „Четирите легендарни царства“ и се оказва корав опонент на Джак в „Трите тайни града“. Джак не се беше изправял срещу такъв хитроумен противник, откакто победи баща си Вълка. Сигурно е било забавно да преобърнеш наопаки още един мит — как един от тримата мъдреци използва знанията си не за благородни цели, а за да се сдобие с власт.

Отново ще кажа, че ми харесва да използвам митични фигури и да ги представям в различна светлина. Дори известно време си мислех да направя един от „тримата мъдреци от Изтока“ мистик от Китай.

Докато обмислях големия финал на поредицата, реших да въведа нови злодеи и лично според мен тип като Хардин Ланкастър/Сфинкса има огромна мотивация да прави онова, което прави. Поради начина, по който работи владетелският свят, той е останал на заден план заради Орландо, въпреки че е по-умен и по-осведомен от него. (Честно казано, намирам наследствената система за завладяваща точно защото има един фатален недостатък — умствено слабите принцове и принцеси. Добри крале и кралици могат да имат тъпи деца, но системата изисква тъпаците да носят короната. Много шантава работа.)

Ако на финала Джак трябва да се изправи срещу някой злодей, противникът му трябва да е умен, корав и напълно отдаден на каузата си. Сфинкса е всички тези неща, че и повече, както видяхме, когато изпълни Падането.

Като спомена това, разкажи ни повече за Падането.

Като писател винаги мисля за злодеите и злото. Защото в крайна сметка героят е всъщност само толкова добър, колкото добър е злодеят. Затова винаги се опитвам да намеря начини да направя злодеите си по-корави и трудни за побеждаване.

Нека първо да кажа, че ми отне наистина много време да замисля Падането. Открай време ми се въртеше идеята за убийствен скок в бездна, който Джак трябва да направи, за да стане „достоен“ за последния лабиринт, но докато не седнах да нахвърля плана за „Двете изгубени планини“, тази идея беше съвсем смътна. За да я направя реална, трябваше да измисля структура, която наистина да пада. Решаващият момент дойде, докато си играех с различни версии на Падащия храм и скицирах една с крехка долна половина, която ще се смачка под по-тежката горна, щом се удари в дъното на шахтата.

Падането беше замислено поради друга важна причина — да представя Сфинкса, както и Езекил и Растор като злодеи, които са готови да рискуват живота си, за да спечелят залога.

В опитите си да създам по-качествени злодеи открих, че в наши дни най-добрите от тях са онези, които са тотално отдадени на целта си — дотам, че са готови да жертват всичко, за да я достигнат. Добър пример за това е Танос от „Отмъстителите: Война без край“ и „Отмъстителите: Краят“. Много се забавлявах да го гледам, защото той беше абсолютно отдаден на целта си и бе готов да направи всичко заради нея.

Като стана въпрос за това, в тази книга има и друг ГОЛЯМ нов играч — нихилистът генерал Растор. Можеш ли да ни разкажеш повече за него?

С приближаването на кулминацията на поредицата реших да включа и герой, който не иска да владее света и да спасява когото и да било.

Растор беше забавен злодей за създаване, защото освен че е абсолютно отдаден на целта си да унищожи вселената, с него не може да се излезе на глава или да бъде разубеден. С Растор не можеш да се пазариш. Той няма любими хора или такива, за които да го е грижа. И освен това е безжалостен и убийствен маниак.

В цялата книга Джак и екипът му са на няколко крачки зад лошите. Сфинкса, Растор и монасите на Омега знаят много повече за Изпитанието на планините и как да стигнат до Върховния Лабиринт за събитието Омега, докато Джак и нашите герои нямат време да си отдъхнат. Кажи ни как стигна до тази ситуация.

За мен „Двете изгубени планини“ е всъщност средната част от история в три книги, която започва с „Трите тайни града“ и ще завърши с „Едното някакво си нещо“. Тази история се завързва в „Четирите легендарни царства“, където се полагат основните идеи за царствата, изпитанията и събитието Омега.

Това означава, че „Двете изгубени планини“ е по същество главоломна надпревара към последната битка, която ще се състои (най-вече) в гигантската плетеница, наричана Върховен лабиринт. Исках предизвикателството пред Джак да бъде това, че винаги изостава, винаги догонва, винаги разполага с по-малко информация. Исках да натрупам шансовете срещу него и да направя мисията му абсолютно отчаяна. (Както вече споменах, точно когато изглежда, че мисията му е напълно невъзможна, той научава, че трябва физически да премести нещо на Луната.)

Забележителен и шокиращ момент от книгата беше ужасното обезглавяване на Хадес, после и краят на горката Мей! Разпната и смазана! Как ще се отрази на Джак смъртта на майка му?

Хадес трябваше да си отиде. Иска ми се да можех да го обясня по по-дълбок начин, но това е истината.

Той също беше забавен герой за създаване, особено в качеството му на „тъмен ментор“ на Джак (който донякъде замести Магьосника, добрия ментор). Освен това имаше много пари, което ми позволи да му дам много страхотни играчки, самолети и имения! И познанията му за царствата и техните ритуали бяха важни. Но имах чувството, че в повествованието съм стигнал до точка, в която Джак трябва да продължи нататък сам, без помощта на тъмния си ментор.

При Мей нещата са малко по-различни. Макар и тя да е нещо като ментор на Джак, Мей представлява също неговата душа и сърце. Тя беше добрата майка, която за разлика от баща му, е изградила у Джак чувствата за съчувствие и съпричастност. По същия начин, по който трябва да продължи с приключението си без мъдростта на Магьосника и познанията на Хадес, Джак трябва да го направи и без напътствията на Мей. Ако е истински герой, той трябва да се изправи сам срещу последните предизвикателства.

Смъртта на Мей послужи и за конституирането на Растор като достоен противник на Джак. Растор играе голяма роля в последната книга и сега той и Джак имат сериозни сметки за разчистване.

Планът Матрьошка в края беше доста смахнат и шеметен, Матю! Всичко е подготвено за големия финал във Върховния Лабиринт. Някакви намеци какво ще бъде ЕДНОТО в поредицата?

Както вече споменах, голяма част от тази книга е свързана с издигането на какви ли не безумни препятствия между Джак и целта му. Последното препятствие беше армията бронзови и сребърни, през която трябваше да премине.

Планът Матрьошка беше моето решение за въпросното препятствие — постепенно напредване, спиране… поява на друго, по-малко превозно средство, отново напредване, спиране… трето, още по-малко превозно средство. След което Джак успява да прекрачи прага благодарение на помощта на приятелите си.

Колкото до заглавието на последната книга, както винаги ще го разкрия няколко месеца преди излизането й. Хората може и да не го знаят, но аз не казвам и на издателя си заглавието на следващата книга за Джак Уест — до деня, в който му я давам! Това е тайна, която обичам да пазя до последния момент, който ще настъпи може би след година или две.

Това ли е следващата книга, върху която работиш?

Да, точно тя е. Реших, че не мога да доведа читателите чак до портите на Върховния Лабиринт четири дни преди събитието Омега и да ги зарежа, за да започна книга на друга тема. Вече имам добър напредък. Откъм писане винаги е най-добре да продължиш направо със следващата книга. Вече го направих с „Шестте свещени камъка“ и „Петимата велики воини“ и това наистина помогна историята да премине плавно от едната книга в другата.

Как се справяш в Ел Ей по време на пандемията?

Времето е определено странно и трудно, но съм здрав и съчувствам на онези, които са изгубили любими хора или работата си, или просто са били подложени на финансов стрес.

Подобно на всеки друг, предпочетох да се пазя и просто си останах у дома. Имах два готови разказа — „Роджър Ашам и заповедта на мъртвата кралица“ и „Джак Уест и китайското приводняване“, така че ми беше приятно да ги пусна безплатно онлайн по време на пълната карантина. Открай време обичам да пускам безплатни разкази, просто за да дам нещо на читателите ми. Да го направя във време, когато всички се затварят по домовете си, ми създаде чувството, че по някакъв малък начин правя пълната карантина малко по-поносима.

Блокадата ми попречи да участвам на писателския фестивал в Маргарет Ривър, за което наистина съжалявам. Надявам се, че все някога ще участвам в него. Блокадата отложи и всички други неща, които правя, така че в крайна сметка покрай разчистения календар използвах възможността да се посветя на писането.

В крайна сметка, опитах се да извлека най-доброто от лоша ситуация и да използвам времето, за да бъда продуктивен. Завърших две повести, включващи една история за много готин супергерой, един филмов сценарий и, разбира се, започнах последния роман за Джак Уест.

А след това? Какво следва? Ще има ли още романи за Джак Уест?

Ха-ха! Не, само „Едното някакво си нещо“ — и толкова! Историята ще завърши с тази книга. Писането на поредицата много ми хареса и не искам да прекалявам, като я продължа отвъд първоначално замисленото. А аз смятах да я завърша с „Едното“.

В поредицата за Джак Уест хвърлих горе-долу всичко, което знам за историята, митовете и древните места. „Седемте смъртоносни чудеса“ излезе през 2005 г. Когато реших да започна продълженията, целта ми беше да напиша една гигантска, наистина епична поредица, която свързва всички странни древни места по света, от Стоунхендж до Великденския остров и Големия сфинкс. И мисля, че в края на последната книга ще съм го постигнал.

Надявам се, че читателите са намерили това пътуване за забавно, но… то е пътуване с край. В момента единствената ми цел е да се погрижа краят, последната седма книга, да е задоволяваща за всички онези, които са отделили от времето си да ме последват. Завършването на поредицата всъщност е донякъде предизвикателство за мен. Досега никога не съм завършвал поредица — тази за Плашилото може да си продължава безкрайно, но за да завършиш дълга история по задоволяващ начин се изисква много мислене и аз приех предизвикателството.

И после ще дойде времето за нещо ново, което ми носи съвсем друг вид радост.

Както винаги, надявам се да сте харесали тази книга. Следващата ще бъде трепач.

Матю Райли

Лос Анджелис, Май 2020