Двете изгубени планини

Пърт, Австралия,

юли 2007

Когато Лили и Алби бяха в шести клас, тяхното училище за надарени деца в Пърт организира ден на кариерите.

Естествено, Лили замоли Джак и Зоуи да участват и да представят своите кариери. И така Джак и Зоуи оставиха изолираната си ферма и се преместиха за няколко дни в града.

Това беше в чудесните спокойни дни след мисията им да възстановят ключовия камък на Голямата пирамида в Гиза и преди смазващата атака срещу фермата, дала началото на мисията за откриването на Шестте свещени камъка на Рамзес.

През онази сутрин в училището Джак седеше на един стол в дъното на класната стая на Лили и гледаше как останалите родители разказват за професиите си.

Като човек, прекарал голяма част от живота си в посещаване на невероятни места и вършене на опасни неща — и който най-вече обичаше да се крие от всички, когато не се занимаваше с това, — на Джак му харесваше да вижда реални хора в реалния свят. Техните интереси и страсти го очароваха.

Майката на едно момиче беше парамедик — и беше страхотна.

Имаше също адвокат, счетоводител и директор на хедж фонд.

Счетоводителят беше Фил, таткото на Тили Маккаръл. Джак се беше срещал няколко пъти с него, тъй като Тили и Лили бяха приятелки.

Фил Маккаръл беше дребен оплешивяващ очилат мъж и не беше от най-талантливите оратори.

Всъщност горкият Фил беше ужасен оратор.

Потеше се и заекваше, докато разказваше на децата с какво се занимава.

— Учих в гимназия „Гирауийн“ тук, в Западна Австралия. Аз… ъ-ъ-ъ… станах СПС, докато разнасях пици вечер, а после и СФА, докато работех за една фирма в града…

Хлапетата започнаха да се въртят и да кашлят — сигурен знак, че Фил е изгубил вниманието им.

Накрая той измънка едно „Благодаря“ и се затътри към мястото си, изпратен с неубедителни аплодисменти.

Джак изпита съжаление към Фил и го потупа по рамото, когато счетоводителят седна до него и избърса с облекчение потта от челото си.

Следващият говорител, онзи от хедж фонда, излезе с енергична крачка пред бялата дъска.

Дон Далтън беше пълна противоположност на Фил Маккаръл — забавен, харизматичен и веднага грабна вниманието на децата — най-вече като им каза какви пари изкарва в „Далтън Фъндс Мениджмънт“.

После дойде ред на Джак (професия — историк) и той направи кратка, но интересна презентация, която започна с въпроса:

— Знаете ли за Голямата пирамида?

— Да — отвърнаха в хор децата.

— А знаете ли, че тя е с почти три метра по-ниска, отколкото би трябвало да е?

След това показа диапозитив с пирамидите в Гиза — и наистина, Голямата пирамида беше с равен връх, тъй като ключовият й камък липсваше. Не разказа как е намерил парчетата от върха и ги е върнал на мястото им точно навреме, за да избегне унищожението на света, но въпреки това разказът му беше много интересен.

После си седна и отстъпи сцената на Зоуи.

Тя влезе в класната стая с пълно бойно снаряжение — каска, броня, лазерен мерник, камуфлажно облекло, кубинки и оръжия — много оръжия.

Децата зяпнаха.

Зоуи открадна шоуто.

Да видиш войник от специалните части в пълно бойно снаряжение беше страхотно. Още по-страхотно беше, че войникът е жена.

Джак се усмихна в дъното на стаята, докато децата я засипваха с въпроси.

И тогава чу изсумтяването на мъжа до него — Далтън, онзи с хедж фонда.

— Хм, чакай да разберат колко се плаща в армията — промърмори той.

След училище Джак и Зоуи вечеряха с Лили и Алби.

— Е, Лили — каза Джак. — Какво научи от беседите днес?

Лили сви замислено устни.

— Научих, че Зоуи наистина сритва задници. И че ако искам да направя много пари, трябва да си основа хедж фонд като таткото на Лиъм Далтън, макар че не съм съвсем сигурна какво е хедж фонд.

— И аз не съм — каза Зоуи.

— Добре, ще попитам по друг начин — каза Джак.

— Като изключите Зоуи и мен, тъй като ни познавате, кого намерихте за най-впечатляващ?

— Аз харесах госпожата парамедик — каза Алби.

— И на мен ми хареса — каза Лили. — Но господин Далтън говори най-добре.

— Добре — кимна Джак. — А знаете ли аз кого намерих за най-впечатляващ?

— Кого?

— Таткото на Тили. Господин Маккаръл.

— Господин Маккаръл? Защо? Той беше малко скучен и изобщо не го биваше в говоренето.

— Първо, млада госпожице, никой не е скучен — строго каза Джак. — Никога не наричаме някого скучен. Всеки има своята интересна история. Трябва само да се вслушаш и ще я откриеш. Докато слушах господин Маккаръл и господин Далтън, научих доста неща за тях.

— Какви?

— Първо, научих, че господин Маккаръл е завършил държавно училище и после е учил за СПС, тоест сертифициран практикуващ счетоводител, а това никак не е лесно. И го е направил, докато е работил като разносвач на пици. А след това е станал СФА. Това вече е сериозно. СФА означава сертифициран финансов аналитик и тази квалификация е много трудна, една от най-трудните на света. Трябва да учиш години наред и да вземеш поредица наистина много тежки изпити, за да получиш сертификата. Вярно, господин Далтън направи добро представление и да, той изкарва много пари, но знаете ли, че „Далтън Фъндс Мениджмънт“ е основан от баща му? На господин Далтън не му се е налагало да получава никакви квалификации, за да заеме поста си и да изкарва куп пари. Господин Маккаръл може да не е най-добрият на сцената, но ако се беше заслушала в онова, което каза, щеше да видиш човек, който е тръгнал от обществено училище в покрайнините на Пърт и е стигнал до достойната за възхищение позиция, на която е днес. Точно такива хора уважавам. И предполагам, че ако му направиш комплимент следващия път, когато се видите, той наистина ще го оцени.

Случи се така, че Лили видя г-н Маккаръл на следващата сутрин, когато той остави Тили пред училището.

— Господин Маккаръл, вчерашната ви презентация много ми хареса — каза тя.

Г-н Маккаръл засия от гордост.

— Наистина ли? Благодаря, Лили. Благодаря, че го каза.

Лили никога не забрави този случай.

Около месец по-късно Лили зададе на Джак друг въпрос.

— Татко, защо в деня на кариерите каза, че си просто историк? Така де, ти също си войник, който спасява света. Бориш се с лоши хора и ги побеждаваш. Ти си велик човек и въпреки това не го каза. Защо?

Джак извърна поглед.

— Лили, изучаването на историята ме е научило на много интересни неща и най-вече на едно. Не всички велики хора са добри хора. Вземи например Юлий Цезар. Чингис хан. Наполеон. Все велики мъже. И в същото време пълни задници. Колкото до мен, вероятно притежавам определени таланти, които ме правят подходящ човек за определени мисии. Затова правя онова, което трябва, и след това се прибирам у дома. Не искам никой да научава. В крайна сметка предпочитам да съм добър, отколкото велик.

Докато растеше — и следваше Джак в приключенията му със Свещените камъни, Големите игри и Трите тайни града, и след като замина да учи в Станфорд, — Лили постепенно започна да се възхищава все повече и повече на особения му скромен героизъм.

Имаше много бляскави и богати млади мъже, особено в Станфорд, и понякога Лили попадаше под магията им, както беше станало с Дион. Но със съзряването си тя откри, че търси човек със същия тих героизъм, който се спотайва под повърхността.

Разбира се, намери го в лицето на Алби.

Колкото до Алби, през триседмичния период след откриването на Трите тайни града той също беше мислил много. Беше изгубил едната си ръка по време на мисията за намирането на градовете — това беше жестокото отмъщение на Дион, когато Алби беше пленен от него и от рицарите на Златната осмица.

Случаят засегна представата му за самия себе си повече, отколкото би могъл да си представи. Като малък Алби винаги беше дребен и особняк. Майка му малко прекаляваше със закрилническото си отношение, а баща му не му обръщаше особено внимание.

И после той се сприятели с Лили в училище, запозна се с Джак и откри цял един нов свят, в който интелигентността му имаше стойност и където нямаше никакво значение колко си висок.

И все пак, макар че на двайсет и една Алби беше станал висок млад мъж, загубата на ръката беше съживила всички тревоги от детството му, че е дребно и слабо хлапе.

Никога не беше забравил онзи път, когато Джак беше застанал на негова страна по време на една родителска среща с арогантния учител по физическо.

(Учителят, който имаше много мускули и малко мозък, не беше обърнал внимание на плахата майка на Алби, когато тя го помоли да освободи сина й от часовете по физическо. Но обърна, когато Джак, без да каже нито дума, смачка пред очите му една топка за софтбол с титановата си лява ръка.)

Алби запомни тази случка, тъй като остана заинтригуван от начина, по който Джак общува с хората.

Независимо дали разговаряше с принц, с премиер или с прост минотавър като Истън, Джак се отнасяше с всеки еднакво вежливо. (Или, както бе в случая с надутия учител по физическо, вежливо, но твърдо.)

Бащата на Алби, който беше ръководител на мина, не правеше така. Той мереше хората по титлите на визитните им картички.

Освен това Алби беше видял различни играчи в тайния царски свят — хора като Дион и рицарите на Златната осмица, които показваха уважение единствено към онези, които смятат за „по-добри“ или по-високопоставени от тях.

За Джак обаче неща като обществено положение сякаш не съществуваха.

— Те са просто хора — каза той, когато Алби го запита за това малко преди Джак да замине за Мон Сен Мишел. — Парите идват и си отиват, а положението е относително спрямо времето и мястото. И ако притежаването на пари е единственото, което ти осигурява положението, значи живееш върху подвижни пясъци. Ами ако изгубиш всичките си пари? Според мен, ако се отнасяш към всеки с уважение, независимо дали е принц или просяк, нещата винаги ще са добре за теб. При мен засега действа.

— Да, но ти си умен, корав и силен — отвърна Алби, кимайки към якото му телосложение. — Аз пък съм глух и малко особняк.

Джак сподави смеха си.

— О, така ли? — Той запретна ръкава си, разкривайки ръката от титан от лакътя надолу. — Виж това нещо. Аз пък бях еднорък преди него.

Двамата знаеха как се беше случило. В деня на раждането на Лили в един вулкан в Уганда, за да спаси нея, Магьосника и себе си, Джак беше пъхнал ръката си във водопад от лава.

— Когато го направих, знаех, че сигурно никога вече няма да бъда войник — каза Джак. — Армията не се нуждае от едноръки пехотинци. Но после Магьосника ми изработи тази ръка и тя е страхотна. По-добра от ръката, с която съм се родил. И ме е спасявала в доста напечени ситуации.

Той въздъхна.

— Шантава работа. Понякога онова, което хората смятат за твоя най-голяма слабост, може да се окаже най-голямата ти сила. Вземи например твоята глухота. Някои биха казали, че тя е слабост. Но заради нея ти научи Лили, Зоуи и мен на езика на жестовете и така ни направи по-способни хора. И виж какво стана в Москва. Тъй като си глух, камбаните не могат да ти подействат. Ако питаш мен, това е огромна сила в битката, която ни предстои.

„Джак Уест-младши каза това за теб“ — помисли си Алби в имението на Хадес, след като екипът на Джак замина за Мон Сен Мишел, а този на Зоуи — в Рим.

Никой никога нямаше да нарече Джак супергерой, но той наистина имаше една суперсила — способността да те накара да повярваш, че си способен на всичко.

Имението на Хадес,

Елзас-Лотарингия, Франция

24 декември, 22:50

Алби примигна и излезе от унеса си.

Беше късно и всичко в имението на Хадес в горите на Източна Франция беше притихнало.

Алби седеше в стаята за комуникации и очакваше напрегнато новини от Мон Сен Мишел и Рим. Истън беше навън, недалеч от къщата при езерото. Току-що беше изпълнил „специалната задача“, дадена му от Стреч, и оставяше завършения продукт в дузина кутии в специалното подземно хранилище под къщата.

Докато чакаше, Алби беше направил сериозни проучвания върху петте железни планини и връзката им с Луната.

Оказваше се, че Луната е наистина странно небесно тяло.

Фактът, че идеално покриваше слънцето по време на затъмнение — това, че дисковете им изглеждаха с еднакви размери, беше съвпадение, вероятността за което направо не можеше да се изчисли. Слънцето беше четиристотин пъти по-голямо от Луната, но и в същото време се намираше четиристотин пъти по-далече от Земята. Освен това Луната винаги беше обърната към Земята с едната си страна. И подобно на Юпитер, предпазваше Земята от астероиди и метеорити. Играеше ролята на неин защитник.

Едно нещо, което отне много време на Алби, беше разгадаването на въртенето на Луната около Земята и оста й, което му даваше възможност да определи къде ще се намира тя над определена точки на Земята в даден момент, но накрая успя да се справи. След това се зае със задачата на Джак да намери каквото може за Върховния Лабиринт.

С помощта на програми за превеждане на йероглифи попадна на няколко споменавания на лабиринти в колекцията артефакти и документи на Джак от фермата — онези, които бяха свързани с мисията му за Седемте смъртоносни чудеса и Голямата пирамида в Гиза.

Първото споменаване беше от частично запазен гръцки свитък в ужасно състояние, в който се споменаваше най-прочутият лабиринт в историята — този на цар Минос на остров Крит, където владетелят държал ужасното си чудовище Минотавър.

Алби погледна изображението на свитъка на компютърния екран.

Според програмата преводач текстът гласеше: „… влязох в… лабиринта заедно със… сина на брат ми, знатния Тезей, и… мъж на име Астерион, пратен от… другия ми брат…“

Повредите в свитъка правеха разчитането му трудно, но явно документът представляваше някакво преразказване на легендата за Тезей.

Алби познаваше добре историята. Подобно на много момчета, той я обичаше много. Това беше един от най-известните митове на света за героизъм и храброст.

На всеки девет години жестокият цар Минос изисквал от град Атина да му праща като данък по седем младежи и седем девици. След пристигането си на Крит младежите били затваряни в лабиринта, където били преследвани и убивани от Минотавъра.

Ужасен от това, Тезей, който бил син на атинския цар, решил да отиде доброволно като жертва. Влязъл в лабиринта, убил Минотавъра и с помощта на кълбо прежда, дадено му от дъщерята на цар Минос Ариадна, успял да намери обратния път навън.

Второто споменаване на лабиринт, на което попадна Алби, беше много по-вълнуващо.

То беше от фотография на египетски йероглифи на стената на гробница под Стъпаловидната пирамида в Сакара в Египет и беше запазено много по-добре. Щом прочете първия ред, Алби се наведе с интерес към екрана.

Йероглифите бяха оставени от самия Имхотеп Велики, архитектът и строителят на пирамидата. Надписът гласеше:

— Тайните на лабиринта — повтори Алби. — Предал си ги на тялото си по начина на древните и си ги погребал със себе си. Какъв е този начин на древните?

Какъвто и да беше, тревожещото бе, че Имхотеп е заръчал на бъдещите първожреци на Амон-Ра да го направят. Което означаваше, че Католическата църква, която бе модерното лице на култа, може би вече разполага с тази информация.

— И какъв е този Императорски път? — запита се на глас той. — Хм.

Направи бърза справка за Имхотеп.

Казано с две думи, Имхотеп Велики се оказа изключително важна фигура в египетската история.

Първожрец, царски съветник, блестящ астроном и надарен лекар, той живял някъде около 2700 г. пр. н. е., непосредствено преди построяването на Голямата пирамида. Като най-голям гений на времето си бил един от двамата, които не са били фараони, но въпреки това са били обожествени.

В чест на статута му древните египтяни бяха създали множество негови изображения.

Всички го представяха по един и същи начин — със свитък папирус в ръце, с многоцветна огърлица и подобна на шлем шапка на главата.

Имхотеп беше най-големият архитект на Древен Египет, а може би и в цялата история. Той проектирал първата гигантска пирамида — Стъпаловидната, преди на някой изобщо да му хрумне идеята за пирамида.

Той беше изпреварил времето си с хиляди години.

Алби знаеше и за връзката между Имхотеп и една от предишните мисии на Джак.

Джак му беше разказал как неколцина блестящи жреци, почетени с името Имхотеп, създали много от капаните, които беше преодолял в търсенето си на ключовия камък на Голямата пирамида.

Тези връзки с древния свят — включително и знанията за Върховния Лабиринт — караха Алби да се запита дали Имхотеп Велики не е имал някаква допълнителна помощ в придобиването на невероятните си умения.

Дали е имал достъп до мъдростта на високоразвитата цивилизация, създала Падащите храмове и Лабиринта?

Човек, познаващ Словото на Тот, с лекота би замаял някоя примитивна култура като онази на ранния Египет.

— Ако си отнесъл тайните на Лабиринта със себе си в гроба, къде си погребан? — запита на глас Алби. — Къде е този голям хълм на Оракула под морето?

Думата Оракул напълно естествено го накара да си помиели за Лили. В края на краищата в момента тя беше Оракулът на Сива.

Може би Имхотеп е бил погребан в Сива. Пустинното градче наистина имаше висок скалист хълм, надупчен от катакомби и гробници, но Сива беше много отдалечена от морета и океани. Тя се намираше дълбоко в пустинята Сахара, недалеч от границата с Либия, на стотици километри от най-близкия бряг.

Алби потърси някаква информация за гробницата на Имхотеп и установи, че такава не е била откривана.

Отбеляза си да се върне на този въпрос и продължи със следващото попадение.

А то се оказа голямо.

Програмата му преводач беше намерила споменаване на „невъзможен лабиринт“ и „свещен връх“ в друг от файловете на Джак за Голямата пирамида — стара британска снимка на някакви йероглифи върху стената на Царската камера в самата пирамида.

Изглеждаше, че надписът е бил оставен по нареждане на строителя на пирамидата, всемогъщия фараон Хуфу, или Хеопс, както са го наричали гърците.

Преводът гласеше:

— Интересно — промърмори Алби.

Унищожителят на Ра беше древноегипетското название на убийственото слънчево петно Тартар, което щеше да унищожи Земята, ако Джак не беше възстановил ключовия камък на Голямата пирамида и не бе уловил лъчите му в кристалната му структура.

Но погледът на Алби беше прикован към друга част от текста:

— Който бди над невъзможния лабиринт — прочете на глас Алби. — Върховният Лабиринт.

Бързо потърси египетския термин Акер.

За момент си помисли, че може да се отнася за Големия сфинкс — който несъмнено беше „неуморно бдящ“, — но това не можеше да е вярно. Големият сфинкс се намираше в падина под пирамидите, а не на планински връх.

Оказа се, че Акер е египетски бог — и по-точно богът, който посреща мъртвите фараони в Отвъдния свят и ги води през него.

Освен това той беше много стар бог, дори по египетските стандарти.

Акер се появяваше в първите египетски митове, които бяха много по-ранни от познатите истории за Озирис, Изида, Хор и дори Ра. Беше по-ранен и от пирамидите.

— Той бди над лабиринта от свещения си връх… — каза Алби.

Най-високият планински масив в Египет се намираше на Синайския полуостров от другата страна на Суецкия канал, на доста голямо разстояние от Гиза. По-близо се намираха планините в Източната пустиня, където Сахара достигаше до Червено море.

Алби се намръщи. Това изискваше по-подробно проучване.

Реши да се заеме с него по-късно, защото много му се искаше да проследи нещо, което беше казала Йоланте преди да замине за Мон Сен Мишел с Джак.

Беше казала, че в миналото учени като Нютон, Питагор и Алберт Айнщайн са обсъждали петте железни планини.

„Айнщайн“ — помисли си Алби.

Лили също беше споменала Айнщайн в набързо надрасканата бележка до Джак — нещо за Айнщайн, Александър Фридман и к>0.

Алби знаеше какво означава това.

Уравнението на Фридман. Сложна математическа формула, обясняваща разширяването на вселената. Но ако един неин елемент — к — беше по-голям от нула, вселената щеше да се свие в себе си, достигайки сингуларност.

Събитието Омега.

Освен това Айнщайн открай време беше любимец на Алби — неговият най-голям герой.

Като очилато момче особняк, когато брат му и другите момчета на неговата възраст слагаха на стените на стаите си плакати със спортни звезди и рок групи, Алби беше закачил плакат на Алберт Айнщайн с прочутия му цитат:

Това означаваше също, че Алби беше по-запознат от повечето с най-прочутия учен на света.

Разбира се, той знаеше всичко за прочутото уравнение Е=mc², за специалната и общата теория на относителността и за прочутото му писмо до президента Франклин Рузвелт за силата на атома и възможността за създаване на ядрено оръжие — писмото, довело до създаването на Проекта Манхатън.

Но Алби беше запознат и с някои не толкова известни факти за Алберт Айнщайн.

Като например това как Айнщайн изчезнал по време на Втората световна война.

След като написал прочутото си писмо до президента, Айнщайн, колкото и странно да изглеждаше, не бил допуснат да участва в Проекта Манхатън. Американското военно разузнаване смятало, че левичарските му политически възгледи представляват опасност за сигурността на начинанието.

Американските военноморски сили обаче били на друго мнение и с радост го наели по време на войната. Алби знаеше, че работата на Айнщайн през тези четири години открай време е забулена в тайна.

И затова реши да провери дали няма нещо свързано с Айнщайн във флотския архив.

Наложи се да порови и да заобиколи няколко защитни стени на военните, но накрая попадна на кодовото име на Айнщайн във флота — г-н Лайт[5].

Това го отведе до няколко документа, сред които един, който направо му взе ума.

Второ писмо до президента, носещо дата 10 април 1945 г.

Върху него бяха сложени няколко червени печата с предупреждението:

Алби зачете:

Алби се изправи в стола си.

С научни термини, а не като историк или разказвач на митове, Айнщайн описваше какво ще се случи във Върховния Лабиринт.

Квантов импулс.

Сигнал, който ще бъде излъчен със свръхсветлинна скорост, за да каже на — на какво? — на разума в центъра на вселената, че на Земята все още има разумен живот.

Военните явно бяха решили, че Айнщайн си е изгубил ума, което и обясняваше множеството червени печати.

Само дето Айнщайн изобщо не беше бил луд.

Може и да не бе знаел за Големите игри, Трите тайни града, Петте железни планини и за трона в центъра на Върховния Лабиринт, но беше успял да открие същността на събитието Омега и квантовата механика зад начина на предотвратяването му.

— Жестоко… — промълви Алби.

В същото време Истън се върна от къщата при езерото и каза:

— Всички кутии са в мазето.

— Браво на теб — отвърна Алби. — Сигурен съм, че тези неща ще ни потрябват.

И после, докато часовникът отмерваше единайсет, Мей започна да изпраща картини от Рим.

След няколко минути радиото оживя и двата екипа се обадиха.

— Хора, чувате ли ме? — прозвуча гласът на Джак от говорителя.

Алби скочи към микрофона.

— Да, Джак.

Гласът на Зоуи се обади секунда по-късно.

— И ние ви чуваме.

— Какво открихте в Рим? — попита Джак.

— Джак, майка ти беше заловена от нов играч, някакъв тип на име Растор. Освен това се наложи да тръгнем без Агнес. Не знам дали е жива, или не. Растор я простреля доста лошо.

— Растор ли?

— Блестящ генерал, служил на Четирите царства, но после изпаднал в немилост — обясни Линда. — Изключително силен и безпощаден. Майка ти ще е в безопасност поне засега, защото той ще иска да я използва срещу теб. Агнес няма подобна стойност за него. Ако още не е мъртва, боя се за нея.

Последва мълчание.

— Разкажете ми за Рим — каза Джак.

— Целият град е заспал, също като Москва — отвърна Зоуи. — Открихме, че папата е наредил покушение срещу експерта по камбаните, бившата монахиня доктор Трейси Смит, но опитът бил неуспешен. Освен това се натъкнахме на няколко монаси на Омега и споменатия вече задник генерал Растор. Той си има свой собствен V-88 „Кондор“ и е повече от радостен да го използва. Взриви купола на „Свети Петър“ с него, преди да види сметката на монасите на Омега. Освен това спомена, че монасите може би се ползват с помощта на войниците католици от румънската армия, което е малко обезпокоително. После взе майка ти. Казано с две думи, той е голяма клечка в царския свят и се е върнал, за да направи своя ход.

— Кажете ми какво научихте за планината — каза Джак.

— Преди Растор да я плени, Мей прати снимки на документите, които видяхме в Тайния архив на Ватикана — каза Линда. — Снимки на Големия сфинкс в Гиза и писма от Франсис Ксавиер до тогавашния папа.

— Дай основното — каза Джак.

— Добре. Втората планина е Монблан. Третата е в Лхаса, в Тибет. Двете с майка ти сме убедени, че се намира под двореца Потала. Църквата смята, че четвъртата планина е някъде в Италия, по редицата местности, известни като Меча на архангел Михаил, но това не е сигурно. Трябва да проучим тази следа допълнително.

— А петата планина? — попита Алби, докато преглеждаше изпратените от Мей снимки от Тайния архив.

— Съжалявам, не открихме нищо за нея — отвърна Линда.

— Ами ти, Джак? — попита Зоуи. — Как мина в Мон Сен Мишел?

— Зле — отвърна Джак. — Сфинкса извърши Падането и после нареди да убият Хадес. В момента пътува към Върховния Лабиринт с някакви напътствия, написани от Имхотеп Велики…

— Чакай малко — прекъсна го Алби. — За бележките на Имхотеп. За оригинали ли става дума, или за копие?

— Ъ-ъ, копие — отвърна Джак. — Поне така мисля. Сфинкса или Мендоса каза, че били църковно копие на бележки на Имхотеп. Защо?

— Тъкмо правех проучване върху оригиналите — каза Алби. — Имхотеп е знаел всичко за Лабиринта, включително за нещо, наречено Императорски път през него. Линда? Имаш ли някаква представа какво е това?

— Лабиринтът е прословут с размерите и сложността си, но има един-единствен прав път, който води направо към центъра му — каза Линда. — Това е Императорският път. Той е предназначен за царя на царете. Прави преминаването през Лабиринта лесно и просто, като процесия. Именно по него е преминал Зевс, защото е влязъл в Лабиринта като неоспорим цар на царете, или император. Но ако императорът бъде предизвикан, нещата стават съвсем различни. Ако някой друг премине през Падането и влезе в Лабиринта през някоя от другите четири порти, Императорският път ще се затвори и ще последва надпревара през лабиринта до трона, което трябва да бъде завършено преди настъпването на събитието Омега на 29 декември.

— Което означава, че на всяка цена трябва да преминем през Падането на някоя от другите железни планини и после да идем в Лабиринта, за да спрем Сфинкса — каза Джак.

— Те имат много голяма преднина, Джак — каза Алби.

— Няма да престанем да ги гоним, докато сме живи.

Алби погледна Истън.

— О, Джак. Истън изпълни задачата си. Кутиите са в подземното хранилище под къщата при езерото, ако ти потрябват.

— Благодаря, Истън — каза Джак. — Знам, че не е било лесно. Добре, народе, ето как ще действаме. Аз продължавам с Никой, Йоланте и новия ни приятел Бърти към втората планина, Монблан. Зоуи, Руфъс и Линда, искам да идете при третата планина под Потала…

— Внимание, Джак Уест. Внимание, народи на света — прозвуча друг глас, прекъсвайки Джак.

Кръвта на Алби се смрази.

Гласът беше на Сфинкса.

Но той не беше дошъл от радиото. А от редицата телевизори зад Алби…

… от всички тях.

Всеки телевизор беше превключил на извънредно съобщение и гласът на Сфинкса звучеше от всички приемници.

Подобно на рицарите на Златната осмица преди няколко седмици, Сфинкса беше поел контрола над всяка честота по света.

Звучеше едва ли не като Бог.

— Народи на света, вече трябва да сте научили за Москва и Рим. Окажете ли съпротива, ще ви сполети същата участ. Или ако съм в настроение, може да ви сполети това.

Всички телевизори показаха картина на някакъв нисък прашен град сред кафяви планини със снежни върхове.

Алби моментално позна планинския град с внушителния дворец в бяло и червено, кацнал на върха на един хълм в центъра му.

Това беше Лхаса в Тибет, с двореца Потала.

И изведнъж, с шокираща внезапност, в небето профуча ракета, заби се в огромния дворец в средата на града и се взриви.

Последва колосална ядрена експлозия.

Тя премина през града с изумителна сила, като помиташе сгради и разтърсваше земята, докато накрая ударната вълна достигна до камерата и картината прекъсна.

Гласът на Сфинкса зазвуча отново.

— Народи на света, очаква ви нова епоха. Аз съм Хардин Ланкастър Дванайсети. Сфинкса. Скоро повечето от вас ще изпаднат в спокоен сън. Когато се събудите, ще се озовете в нов свят. Засега просто изчакайте онези от нас с необходимите знания да изпълнят необходимите неща във ваше име. Човек трябва да си спечели правото да управлява и аз трябва да го направя.

На всички екрани се появи снимка на Джак.

— О, и ако видите този човек, капитан Джак Уест-младши, убийте го. Онзи, който убие капитан Уест и ми донесе тялото му, ще бъде възнаграден пребогато в моя нов световен ред.

— Всички, бързо — каза Джак на групата. — Превключете всички комуникации на тази честота.

— Той избра напосоки една на радиостанцията си. — Не можем да позволим хората му да ни подслушват.

Сфинкса не беше свършил.

— Не можеш да ме биеш, капитане. Можеш да ме гониш, но ще бъде напразно. Знам повече от теб както за планините, така и за Лабиринта. И знам къде се криеш. В имението на покойния господар Хадес в Източна Франция.

И сигналът прекъсна.

Алби така и не го забеляза.

Не забеляза и че телевизорите продължиха с обичайните си програми.

Защото вече излизаше тичешком и викаше на Истън да вземе леглата на Лили, Алойзиъс Найт и Стреч и да ги свали долу.

Докато минаваше покрай един прозорец, ги видя как излизат от гората около имението — сто бронзови, водени от Яго Десакс.

Идваха за него и за приятелите му.

Идваха да ги убият.

Дълбоко под главната сграда на имението на Хадес имаше голям товарен склад от Втората световна война, част от защитната линия Мажино, която минаваше през имота.

Почти всичко в склада беше от сив бетон — стените, подът, таванът… и железопътният перон.

Насред целия този ронещ се деветдесетгодишен бетон можеше да се види превозно средство от двайсет и първи век.

Малък влак — локомотив и един вагон.

Влакът беше спрял на перона на блестящи релси, които изчезваха в стар тунел, който водеше към подобната на лабиринт подземна система на линията Мажино.

Алби изскочи от асансьора, бутайки трескаво двете легла с неподвижните фигури на Лили и Стреч. Освен това на леглата беше сложил няколко от лаптопите си и документи.

Истън го следваше с носилката, на която лежеше спящият Алойзиъс Найт.

Соколът на Джак Хор беше кацнал на таблата на леглото на Лили, а двете му кучета — енергичната черна Рокси и по-кротката Аш — тичаха след тях.

Алби вкара двете легла във вагона и се втурна към локомотива.

Истън тъкмо вкара леглото на Алойзиъс във вагона, когато някъде над тях отекна взрив — не можеха да го видят оттук, но рицарите бяха изстреляли ракета по прекрасното имение на Хадес и го бяха разпердушинили на безброй парчета.

Целият склад се разтресе и две бетонни греди се откъснаха от тавана и се стовариха между вагона и двете кучета. Рокси, която беше по-малка и по-пъргава от Аш, просто отскочи настрани, преодоля препятствието и стигна до влака.

Аш обаче се озова в капана на падналия бетон, заскимтя уплашено и започна да се върти безпомощно в търсене на изход.

Стоящият при вратата на вагона Истън я видя…

… точно когато вратата на асансьора зад нея се отвори…

… разкривайки шестима бронзови и един рицар на Златната осмица в кабината.

— Кученце… — промълви той.

— Истън! Трябва да тръгваме! — извика Алби от локомотива. — Всички ли се качихте?

Истън се взираше с ужас в Аш. Очите й се бяха разширили от ужас, че ще бъде изоставена от глутницата си.

Истън нямаше да позволи подобно нещо.

— Не! — извика той на Алби. — Тръгвай! Ние настигнем!

И изхвърча от влака, прескочи едната бетонна греда и вдигна Аш на ръце.

Влакът потегли.

Бронзовите изскочиха от кабината и се втурнаха след него.

Истън имаше съвсем малка преднина и му беше трудно да тича с тежкия жълт лабрадор в ръцете си.

Стигна до задната врата на вагона и метна Аш вътре. Тя падна тромаво по корем с разперени лапи, но иначе беше добре.

Истън вече тичаше с всички сили покрай ускоряващия влак, приклекна да скочи…

… и точно тогава рицарят стреля с автомата си и го улучи в десния прасец.

Алби погледна назад от локомотива и видя как кракът на Истън се подгъва под него. Неандерталецът падна на сантиметри от отворената врата на вагона.

Истън се просна на перона и изкрещя от болка. Влакът вече навлизаше в тунела и изчезваше в подземния мрак.

Алби можеше само да гледа с ужас назад. Знаеше, че не е имал никакъв избор.

— О, Истън, толкова съжалявам — промълви той, обърна гръб на гледката и се зае с уредите за управление.

Във въздуха на Източна Франция

24 декември, 03:00

След няколко часа Истън седеше навъсен в огромния товарен отсек на един от военните товарни самолети С-5М на Сфинкса.

Ръцете му бяха закопчани зад гърба му и той беше сам…

… ако не се брояха шейсетте бронзови, строени в пет колони по дванайсет по дължината на отсека.

Не помръдваха.

Не издаваха нито звук.

Самолетът С-5М „Сюпър Галакси“ на „Локхийд Мартин“ е най-големият самолет на американските ВВС.

Той е не толкова самолет, колкото летящ склад. Създаден е да превозва големи товари по света, без да спира, и размерите му са наистина зашеметяващи.

Дълъг 76 метра и с размах на крилата 67 метра, той се задвижва от четири огромни турбореактивни двигателя TF39 на „Дженеръл Илектрик“. И изглежда доста елегантно за размерите си — прилича на голям сив 747 без прозорци и с уголемена муцуна.

Най-голямото качество на самолета е товарният му отсек. На света няма друг подобен на него. Размерите му са чудовищни.

При нужда може да побере пет двуетажни лондонски автобуса, паркирани един зад друг, един хеликоптер „Чинук“ или фюзелажа на товарен самолет „Херкулес“ С-130.

Освен това достъпът до отсека е лесен — освен задната рампа носът на самолета е подвижен и може да се повдигне за товарене и разтоварване отпред. На Истън не му пукаше.

Той седеше оклюмал на стола си в огромния отсек. Беше пленник.

Командирът на самолета слезе от горната палуба.

Беше висок, як и внушителен. Истън беше чул един от екипажа да се обръща към него с „господарю Яго“.

Яго застана над Истън и го изгледа с отвращение. Не каза нищо.

Радиостанцията му изпращя.

— Какво намерихте в останките от тайното имение на Хадес? — попита нечий глас.

— Само един жалък минотавър — каза Яго. — Останалите избягаха през тунелите на Мажино. Съжалявам, Хардин.

— Жалко — каза гласът. — Надявах се да се сдобием с няколко индивида, с които да тормозим капитан Уест. Не мога да си представя, че ще му пука за някакъв си минотавър.

— Капитан Джак е мой приятел — каза Истън. — Той ще дойде за мен.

Яго изсумтя презрително.

— Какъв е номерът ти, минотавър? — попита гласът от радиостанцията.

— Името ми е Истън — гордо отвърна той. — Аз сам си го избрах…

— Минотавър с име — изсмя се Яго. — Накъде се е запътил този свят?

— Аз съм приятел на капитан Джак. Той ще ме спаси — дръзко каза Истън.

— Минотавре, какво можеш да означаваш ти за Уест? — отвърна Яго. — Ти си едно от хилядите безименни нищожества като теб от Долния свят. Защо очакваш, че той ще направи каквото и да било усилие да те спаси?

Истън се поколеба и в гласа му се прокрадна колебание.

— Защото… аз… аз съм… негов приятел.

— Ваше величество, казахте да заловим всички живи — каза Яго по радиостанцията. — Какво да правя с този?

Последва кратка пауза.

— Чудя се дали да не го задържим като заложник. Уест е склонен да се грижи за подобни индивиди. Но не. Изхвърли го от самолета. Трябва да тръгвам. Пристигнахме при Лабиринта.

Връзката прекъсна.

Яго погледна Истън и сви рамене.

— Съжалявам, минотавре.

Вдигна ръка и посочи големия пръстен е печат, който носеше.

— Виждаш ли този пръстен? Сфинкса ми го даде. Докато го нося, тези бронзови са под мое командване. Ще направят всичко, което кажа. Всичко. Нека ти покажа.

И се обърна към най-близките бронзови.

— Вие двамата! Елате тук.

Бронзовите направиха три резки стъпки напред и се заковаха неподвижно пред Яго.

— Минотавър е номер… — отново каза Яго и поклати глава. — Бронзови. Хванете го.

Двамата бронзови сграбчиха Истън за ръцете и го изправиха на крака.

Яго преспокойно отиде до страничната врата на отсека и я отвори. Отвън нахлу вятър.

Ужас обзе Истън. Той отчаяно се опита да се отскубне, но без резултат. Бронзовите бяха много по-силни от него.

— Излезте през вратата с него.

Двамата безлики бронзови вдигнаха Истън и тръгнаха към отворената врата…

… и точно тогава самолетът се разтресе.

И неочаквано се люшна.

Стана толкова внезапно, че Яго и двамата бронзови отлетяха назад.

Истън падна на земята. Вече никой не го държеше.

— Сър! — обади се глас от говорителите в отсека. — Докладва мостикът! Имаме проблем! Някой хаква самолета!

Яго залитна към стълбите, които водеха към горната палуба и пилотската кабина, и извика гневно:

— Как така хаква самолета?

Самолетът рязко се наклони в другата посока и Яго трябваше да се вкопчи в парапета, за да не падне обратно в отсека.

— Някой пое контрол над управлението! Изглежда, са хакнали навигационната система! Вече нямаме контрол над самолета!

Истън гледаше всичко това с ужас и смущение. Бронзовите, които трябваше да излязат от самолета с него, тъкмо се изправяха на крака, когато второто рязко наклоняване ги отхвърли в другата посока.

И тогава, сякаш всичко това не беше достатъчно изненадващо, се случи най-неочакваното.

Задната рампа на огромния самолет започна да се отваря.

Малък циклон нахлу в товарния отсек и вятърът зафуча около бронзовите.

А после, следвайки вятъра, се появи хидроплан, който влетя в отсека и премина през колоните бронзови, разхвърляйки ги като кегли!

Хидропланът беше малък ICON А10, на чийто фюзелаж беше изписано Секси принц 1.

Той рязко спря…

… и от него изскочи Джак Уест-младши с две рязани пушки „Ремингтън“ в ръце, със стиснати зъби и пламтящи от ярост очи.

— Търся приятеля си Истън! — извика той.

Разбира се, Джак не беше предприел сам дръзкото спасяване.

Всички участваха.

И не беше лесно.

Веднага щом научи, че Истън е пленен от хората на Сфинкса в Елзас-Лотарингия, Джак нареди на Алби да се погрижи за самолета, в който го бяха качили.

Самолетът лесно беше открит и след кратко спиране в имението на Хадес Джак помоли Никой да го последва с техния много по-малък — но по-бърз — хидроплан.

Когато приближиха гигантския товарен самолет толкова, че да го виждат с просто око, Джак каза на Алби (който седеше в черния микробус „Мерцедес-Бенц Спринтър“, чакащ при другия край на тунела и използваше свръхсекретната система за хакване на джипиеси и сателити на Алойзиъс Найт и Руфъс) да хакне самолета, да поеме управлението и да отвори задната рампа.

След което Джак каза на Никой да вкара малкия А10 вътре в товарния отсек.

Ако в този момент наблизо имаше някой, щеше да види наистина изумителна гледка.

Щеше да види как огромният С-5М се носи с грохот в осветеното от луната небе…

… и как един малък хидроплан го приближава най-неочаквано отдолу и отзад. И после как ускорява и изчезва в търбуха на големия самолет!

В товарния отсек на „Сюпър Галакси“ бушуваше яростна буря.

Хидропланът лежеше килнат под ъгъл трийсет градуса, притиснал под себе си или съборил поне десетина бронзови. Но други четирийсет още бяха на крака, безстрастни и мълчаливи, без изобщо да трепнат от зрелищната поява на малкия самолет в отсека.

Джак стоеше пред самолета с вдигнати пушки. Никой скочи до него.

Стоящият до Истън Яго ги посочи с пръст.

— Бронзови! Убийте тези мъже!

Останалите на крака бронзови завъртяха безликите си глави към Джак и Никой…

… докато Джак насочваше двете си пушки към тях.

Яго се изсмя.

— Тук пушките ти са безполезни, Уест!

Джак му отвърна с иронична усмивка.

— Мислиш ли?

И стреля в главата на най-близкия бронзов.

Сачмите улучиха металната глава на бронзовия — и минаха през нея, излизайки през тила. Бронзовият се закова на място…

… и се строполи, изваден от строя.

Физиономията на Яго беше повече от красноречива.

— Не може да бъде… — промълви той.

Яго нямаше как да знае за секретния проект на Стреч в имението, който беше включвал остъргване на метал от острието на легендарния Екскалибур.

Проектът, който включваше добавяне — на ръка, с лепило, на стружки от блестящото острие на Екскалибур към върховете на стотици и стотици патрони.

Това беше досадната задача, възложена на Истън.

Той й беше посветил много часове — беше прикрепял стружки към куршуми и сачми и ги беше зареждал в пълнители и патрони.

Джак не беше разполагал с тях по време на мисията в Москва, но сега ги имаше — беше ги взел при краткото си спиране в имението.

Джак и Никой стреляха и настъпваха през ветровития товарен отсек — Джак със сребристите пушки на Алойзиъс, Никой с двата си пистолета.

Бронзови с простреляни глави падаха на земята.

Но единствено попаденията в главата ги поваляха. Всичко друго — изстрели в гърдите или крайниците — само оставяше в металните им кожи дупки, които не ги спираха.

Сега товарният отсек на С-5 представляваше шантава гледка — килнат хидроплан, десетки паднали бронзови, много изправени бронзови, Джак и Никой, стрелящи и настъпващи от задната част, Яго и Истън в предния край на дългото пространство.

— Убийте ги! Убийте ги! Убийте ги! — ревеше Яго.

Бронзовите бяха навсякъде — прекалено много, независимо колко специални куршуми имаха Джак и Никой.

Истън погледна от Яго към Джак и Никой и бронзовите. Знаеше, че трябва да помогне по някакъв начин — и скочи на крака, както си беше със закопчани отзад ръце, блъсна с рамо Яго отзад и го просна на металния под.

Докато падаше, Истън сви колене и прокара ръце под краката си, така че сега те бяха отпред.

Джак и Никой продължаваха да стрелят — наляво и надясно, надясно и наляво.

Пушките на Джак бумтяха; пистолетите на Никой трещяха.

Но бронзовите продължаваха да настъпват, без да показват и капка страх, докато напредваха през бурята от сачми и куршуми.

После патроните на Джак свършиха и той прибра рязаните пушки в кобурите, извади два пистолета „Де зърт Игъл“ и отново започна да стреля.

Никой също стреляше, после и неговите патрони свършиха и му се наложи бързо да смени пълнителите.

Но бронзовите продължаваха да настъпват.

И в този момент Джак разбра.

Беше сгрешил в преценката си.

„Бронзовите просто са прекалено много“.

Продължи да стреля, макар да знаеше, че положението е безнадеждно.

Бронзовите бяха навсякъде около него и Никой.

Джак „застреля“ един в челото от упор, докато друг замахваше с острия си като бръснач нокът към главата му.

Джак приклекна и застреля и него.

Никой покриваше левия фланг и стреляше непрекъснато, но на мястото на всеки повален бронзов заставаше нов.

— Прекалено са много! — извика той.

— Не бива да… спираме… — извика му Джак и в същия миг плъзгачът на единия му пистолет остана в задна позиция — патроните му бяха свършили.

С периферното си зрение видя, че Истън и Яго се търкалят по пода и се борят ожесточено.

И в следващия момент един бронзов перна другия пистолет на Джак и оръжието отлетя от ръката му. Джак се метна към стената на отсека, вече напълно беззащитен.

Бронзовият бързо пристъпи към него, вдигна ръка и без никакво колебание замахна към гърлото му. Джак затвори очи… Бронзови! Спрете! — извика някакъв глас.

Нокътят на бронзовия замръзна на сантиметри от врата на Джак.

Джак рязко обърна глава към гласа и се опули, когато видя Истън.

Сладкият дребен минотавър беше успял да се отскубне от Яго и сега стоеше изправен недалеч от него.

Ръцете му още бяха закопчани отпред, но на единия си пръст той носеше пръстена на Яго.

Всички бронзови в товарния отсек бяха замръзнали по местата си.

Джак още стоеше притиснат към стената, но бронзовият, който секунди по-рано се канеше да го порази, сега стоеше тъпо и неподвижно пред него.

Яго скочи на крака, но Истън се обърна и извика:

— Бронзови! Хванете го!

Двамата най-близки до него автомати сграбчиха бесния Яго и го задържаха на място.

И изведнъж ролите на Яго и Истън се оказаха разменени — сега бронзовите държаха Яго пред дребния минотавър.

Вятърът продължаваше да свисти, но след края на битката в товарния отсек цареше относително спокойствие. Едва сега другите двама пътници в хидроплана надникнаха навън — Йоланте и Бърти. Йоланте скочи леко от самолета. Бърти изглеждаше потресен до дъното на душата си.

— Никой, Йоланте — каза Джак. — Качете се на мостика и доведете екипажа.

Никой презареди пистолетите си и двамата с Йоланте тръгнаха към стълбата.

Джак отиде при Истън, свали белезниците му и изгледа безстрастно Яго.

Очевидно обърканият Истън се обърна към Джак.

— Капитан Джак идва да спаси Истън? Защо?

— Защото си част от семейството. Алби ми каза, че са те пленили, докато си спасявал Аш. Това само по себе си гарантира опит за спасяване с всички сили.

— Но капитан Джак можеше да умре. Спасяване на Истън можеше да съсипе плана ти за спасяване на свят.

Джак му се усмихна.

— Или ще го постигнем заедно, или ще умрем заедно. Никой няма да бъде изоставен, Истън.

— Благодаря, капитан Джак.

Той му подаде пръстена печат.

— Ето. Истън мисли, че е по-добре капитан Джак носи това. То командва бронзови.

Джак завъртя пръстена и го огледа. Беше изключително стар и поразителен.

— Ако носи пръстен, бронзови изпълнява всяка заповед — каза Истън. — Той искаше да накара бронзови да излязат с мен през онази врата.

Джак погледна Яго.

— Вярно ли е?

Яго го изгледа кръвнишки.

— Трябваше да те убия, докато беше в Ереб.

— Доколкото си спомням, нямаше нищо против да ме оставиш да гния там до края на живота ми — отвърна Джак. — Освен това бях в апартамента на Хадес в Ню Йорк, когато уби всичките му слуги. Ти си боклук, Яго.

— Не можеш да победиш! — процеди Яго. — Сфинкса вече е пред портата на Върховния Лабиринт. Скоро ще живееш под неговата власт.

Джак кимна бавно…

… докато си слагаше пръстена.

— Но не и ти. Който нож вади, от нож умира. Бронзови, изведете го през задната рампа.

Яго изпъшка от ужас, когато двамата бронзови го понесоха към все още отворената задна рампа на самолета.

Той се замята и закрещя „Не! Нееее!“, докато го завлякоха до ръба на рампата и без изобщо да спрат, прекрачиха през него и изчезнаха от поглед, отнасяйки Яго със себе си.

Той полетя от шест хиляди метра височина, като крещеше през цялото време, преди да се забие в земята заедно с бронзовите.

Към двамата пилоти на самолета Джак се отнесе по-снизходително.

Върза ръцете им отзад и им сложи парашути. После ги изблъска от рампата, като дръпна кордите, за да отвори парашутите им. Двамата щяха да оцелеят.

После, застанал в товарния отсек на самолета с Истън и заобиколен от бронзови, Джак направи нещо неочаквано.

Подаде пръстена на Истън.

— Мисля, че трябва да остане у теб, Истън. Разполагаме с малък легион бронзови и не мога да се сетя за по-добър командир от теб. Благодаря, че спаси кучето ми.

И прегърна Истън, а дребният минотавър отвърна енергично на прегръдката му.

Джак се огледа и погледът му се спря върху някакви кутии с боя — светлосиня, с каквато Военновъздушните сили боядисваха самолетите си.

— Истън, не е зле да използваш боята, за да знаем кои бронзови са наши — каза той.

Истън кимна.

— Остави това на Истън, капитан Джак.

— Джак — обади се гласът на Никой по интеркома. — А сега накъде?

— Към Монблан — каза Джак. — Колкото се може по-бързо.

Докато се случваше всичко това, имението на Хадес беше зловещо пусто и притихнало.

Някой пристигна там.

Двама.

Мъжете се загледаха в останките от бруталния щурм.

Главната сграда беше буквално разпердушинена. Покривът й беше напълно отнесен от ракетата. Доскоро прекрасният замък сега беше опушена, зееща към небето развалина.

Двамата мъже се взираха в пораженията, без да пропускат нищо.

След което закрачиха към езерото.

Трета офанзива Втората желязна планина — Монблан

Планински масив Монблан,

френско-италианска граница

24 декември, 03:40

Полетът до Френските Алпи беше кратък — само трийсетина минути — и Джак стигна бързо там с новия си „Сюпър Галакси“.

Това, което не беше очаквал, беше оживената активност в ефира.

Когато заснежените върхове на Алпите се появиха пред тях, блещукащи под пълната луна, от цифровия му радиоскенер се разнесоха трескави викове и експлозии.

Гласът на Дион Десакс викаше:

— Не спирайте! Стреляйте, дявол да го вземе!

— Йегер Айнс — извика друг глас, — виждам още вражески машини да приближават от италианския край на тунела! Изглежда, монасите са довели със себе си румънските специални части.

— Йегер Драй — обади се Йегер Айнс, — отивай там с бронзовите! Двамата с господаря Дион сме притиснати при храма. Задръжте ги! Трябва ни възможно повече време!

И трясък на ротори на хеликоптер като фон.

Джак слушаше гласовете на враговете си, загледан в колосалния планински масив пред себе си с огромния Монблан, извисяващ се над всички останали върхове.

Долу като че ли цареше хаос.

Когато беше стартирал алгоритъма за прехващане на радиовълни, Джак се беше надявал да чуе обикновени доклади за положението и проверки, които да му дадат представа за местоположението на Падащия храм.

Вместо това чуваше стрелба, експлозии, панически заповеди и хеликоптери.

— Шибани Омега монаси! — извика вбесеният глас на Дион. — Вижте им сметката! ВИЖТЕ ИМ СМЕТКАТА!

Гласът на Йегер Айнс беше по-спокоен.

— Рицари, повтарям, задръжте подкрепленията им в тунела. Не можем да извършим Падането, преди разчистващата капсула да е махнала леда и снега от лунната шахта. Йегер Фиер, докладвай.

— Сър, тук Фиер. При обсерваторията всичко е спо…

Стрелба.

Експлозия.

Писъци.

— Сър! Тук Фиер! Корекция! Обсерваторията е под атака! Поне десетима противници. Парашутисти. Идват отгоре!

— Фиер, задръж обсерваторията, докато извършим Падането. След това изпълни дадените ти заповеди. Айнс, край.

Поразеният Джак слушаше, без да каже нито дума.

Никой, Йоланте, Бърти и Истън също слушаха, седнали в кабината на откраднатия „Сюпър Галакси“.

Мислите на Джак препускаха — храмове, обсерватории, разчистваща капсула, рицарите на Златната осмица… и един специфичен детайл.

— Тунелът — каза той. — Той е входна точка. Трябва да има някакво разклонение, което дава достъп до Падащия храм. Йоланте, навремето ми каза, че под Монблан имало някаква кухина и че баща ти не ти е позволил да я видиш. Това трябва да е Залата на Падащия храм. Изглежда, до него може да се стигне през тунела, който минава под планинския масив.

— А какво е разчистваща капсула? — попита Бърти.

— Малка асансьорна кабина, с която се разчистват задръстени миньорски шахти — обясни Джак. — Монблан не е като Мон Сен Мишел. Шахтата е била откри та векове наред за стихиите и несъмнено е запълнена със сняг и лед. Дион трябва да я разчисти, преди луната да се озове точно над нея.

— Но изглежда, че е дошъл и още някой — каза Никой. — Монасите на Омега, с румънски подкрепления.

В този момент от приемника се разнесоха други гласове — по-тихи, по-спокойни и по-хладнокръвни.

— Брат Езраел. Овладей храмовата зала. Ако искаме да помогнем на брат Езекил, трябва да установим контрол над храма преди шахтата да е разчистена, Луната да е застанала на позиция и момчето Десакс да може да извърши Падането…

— Разбрано…

„Брат Езекил“ — помисли си Джак. Името му беше познато.

Лидерът на ордена на Омега, потайното монашеско братство от Венеция, което знаеше повече от всеки друг за събитието Омега и което беше изчезнало преди няколко седмици. Мей и Линда се бяха сблъскали с неколцина от братството в Рим, а ето че тук имаше и други, които очевидно се опитваха да изпълнят Падането, е което да получат достъп до Върховния Лабиринт и по някакъв начин да помогнат на лидера си брат Езекил, който се намираше някъде другаде.

— Монасите на Омега — каза Джак и присви очи. — Това може да е добре дошло за нас. Докато двете страни се сражават, може да успеем да се промъкнем покрай тях и да изпълним Падането. Трябва да намерим начин да стигнем до тунела.

Открит през 1965 г., тунелът Монблан свързва Франция и Италия. Дължината му е повече от десет километра.

Невероятно инженерно постижение, той е важен търговски път, който позволява бързо превозване на стоки между двете страни под непреодолимите иначе Алпи.

Джак обаче знаеше, че името му е малко неточно.

Тунелът Монблан всъщност не минаваше под върха със същото име, а под друг връх в масива Монблан, носещ името Егюий дю Миди, или Иглата на пладне.

Егюий дю Миди е наистина поразителен — висок и източен, с почти отвесни склонове, спускащи се от заострения връх, на който има постройки, кацнали над пропастта.

Сред тези постройки, свързани с мостчета и алеи, има станция на лифт, туристически наблюдателни тераси, дванайсететажна обсерватория с купол и висока, подобна на игла антена, поставена на самия връх.

Когато огромният самолет започна да се снижава, Джак се загледа в покритите със сняг планини долу. Масивът Монблан включваше единайсет върха, част от Френските Алпи.

— Нямаме време за изтънчени подходи — мрачно каза той. — Ще действаме твърдо, гадно и най-вече бързо.

След петнайсет минути, когато пълната луна се намираше почти директно над масива Монблан, самолетът на Джак се спусна ниско над Алпите.

Алби беше направил изчисленията. Луната с нейния пиедестал щеше да се озове точно над шахтата в 4:03 ч.

Внезапно две дребни фигури — Никой и Йоланте, облечени във височинна парашутистка екипировка, скочиха от задната рампа на самолета и се понесоха през небето към осветената от луната планина.

Джак, Истън и четирима от наскоро боядисаните им бронзови обърнаха килнатия хидроплан с носа към отворената рампа.

Тъй като главите на всички бронзови вече бяха омацани с бледосиня боя, бяха решили да ги наричат „бледолики“.

Джак закрепи със стоманено въже хидроплана за стената на товарния отсек и нареди на Истън и четиримата бледолики да се качват.

Щом те се натъпкаха вътре, Джак отиде при Бърти, последния от групата им, който щеше да остане на самолета с останалите трийсет бледолики.

Бърти погледна със съмнение малкия хидроплан.

— Колесниците изглеждат доста очукани след кацането в отсека. Сигурен ли си, че ще успееш да кацнеш?

Джак сви рамене.

— Всичко ще мине добре. Колесниците не са нужни за плана ми.

— Добре — каза Бърти. — Ами този самолет? Кажи ми пак, как подобно нещо може да кацне безопасно, без никой да го управлява?

Вместо отговор Джак включи радиостанцията си.

— Алби?

— Приемам, Джак — отвърна Алби.

— Вече имаш ли пълен контрол над самолета?

— Завивам наляво — каза Алби.

Самолетът леко се наклони наляво.

Джак кимна на брат Бърти.

— Алби управлява самолета. Ще кацне на едно частно летище до Дижон. Това е най-доброто, което мога да направя, освен ако не искаш и ти да се включиш в адска престрелка.

— Ами, аз… искам да кажа… — запелтечи Бърти.

— Всичко ще бъде наред — обеща му Джак. — Трябва да тръгвам.

— Но дали с вас ще бъде наред? — отвърна Бърти. — Онзи гаден млад Десакс, монасите на Омега, рицарите на Златната осмица и неизвестно колко бронзови. Не знаете какво ви очаква.

Джак сви устни и кимна.

— И все пак трябва да опитаме. Ще се видим на земята.

Върна се при хидроплана, който беше на ръба на товарната рампа, освободи въжето, качи се и кимна на Истън, който извика на първата редица бледолики в товарния отсек:

— Избутайте това нещо!

Бледоликите се подчиниха и с внезапен тласък…

… с опашката напред хидропланът се отдели от товарния С-5М.

Започна да пада заднешком, след което се обърна с носа надолу…

… двигателят му се включи и машината се изравни, управлявана от Джак в пилотската седалка, и се насочи право към Монблан и Егюий дю Миди.

Дион беше казал по радиото, че силите на монасите на Омега атакуват откъм италианската страна на тунела, и затова Джак се насочи към северния му френски край, който се намираше недалеч от градчето Шамони.

Летеше ниско и следваше извивките на терена, като се придържаше към долините и дефилетата, за да не бъде засечен от някой радар. Накрая, когато приближи Шамони, малкият хидроплан внезапно се появи иззад един склон, рязко зави и полетя с пълна скорост.

Както се беше надявал Джак, хората на Дион бяха влезли в тунела да посрещнат заплахата от другия край, което означаваше, че тук имаше само няколко коли — три камиона за персонал и два джипа с монтирани на тях картечници.

Войниците на Дион бяха хванати неподготвени от внезапната поява на хидроплана, който изникна от мрака зад близкия склон.

И останаха още по-изненадани, когато малкият самолет, управляван от Джак, спря.

Той профуча над пътя, малко над спрелите при входа коли — толкова ниско, че едва не ги закачи, — след което полетя като изстрелян куршум право в тунела!

От гледна точка на Джак картината беше смразяваща.

В един момент той се рееше в сребристата лунна светлина през долини между скалисти склонове.

А в следващия се носеше над пътя с военни машини и после…

… стените на тунела профучаваха покрай него.

Тунелът беше модерен и широк, с две широки платна, позволяващи на два тежкотоварни камиона да се разминат спокойно; освен това от двете страни на пътя имаше издигнати тротоари в случай че на някой му се наложи да спре заради авария.

Което означаваше, че тунелът беше достатъчно широк, за да може хидропланът на Джак да лети в него с безумна скорост.

Джак трябваше да се съсредоточи изцяло, за да не удари стените на тунела с краищата на крилата, но се справи и не след дълго ги видя — големи камиони, мотоциклети, джипове и трупове, може би двайсет, пред отворен авариен изход в лявата стена на тунела.

Обърна се към Истън и четиримата му бледолики.

— Дръжте се! Ще е наистина адски гадно!

Беше казал на Бърти, че не се нуждае от колесници, и това наистина беше така.

Натисна лоста напред и хидропланът се сниши още повече над пътя.

Плъзгачите докоснаха асфалта… издържаха секунда, преди да се счупят… след което малкият А10 се понесе по корем, вдигайки дъжд от искри… право към спрелите при аварийния изход машини.

Вряза се в групата коли, които се разлетяха във всички посоки, накрая се удари в един джип, отскочи настрани и се тресна в един паркиран камион.

Джак вече беше разкопчал колана си и отваряше вратата.

Истън и бледоликите му изскочиха от другата врата и го последваха.

В слушалката си Джак чуваше стрелба, трясък на хеликоптер и отчаяните викове на Дион и монасите на Омега, които се сражаваха в пещерата на храма.

Джак посочи голямата врата на аварийния изход.

— Истън! Разположи бледоликите във формация около нас. Влизаме в гнездо на оси, където две групи вече се бият.

И с тези думи се затича от смачкания хидроплан „Секси принц 1“, някогашна играчка на Дион, а сега пълна развалина — към вратата, водеща към Залата на Падащия храм в тази желязна планина.

Пробягаха стотина метра по широк тунел с грубо изсечени стени.

В края му имаше огромна древна арка, покрита с йероглифи на Словото на Тот. Върху ключовия й камък имаше примитивна версия на рисунката на Нютон на Луната и нейната планина, насочена надолу към друга планина на Земята.

От другата страна на арката се лееше ярка светлина на прожектори.

Трещяха изстрели.

Бумтенето на ротори разтърсваше въздуха.

И на ярката светлина Джак зърна силуети на хора — или на бронзови, не можеше да определи, — които тичаха през входа.

Преглътна.

Това наистина беше гнездо на оси.

Стигна до арката и погледна към залата.

— Къде сме се озовали, по дяволите?

Пред очите му се разкриваше истински пандемониум.

Битката в залата на този Падащ храм беше мащабна, хаотична, шумна и ожесточена.

Навсякъде имаше движение и на Джак му трябваха няколко секунди, докато възприеме всичко.

Първо, самото място.

То горе-долу приличаше на Залата на Падащия храм на Мон Сен Мишел — гигантска пещера с великолепен храм с формата на пумпал в центъра. Също като на Мон Сен Мишел, храмът беше окачен на древни вериги над широка шахта, която се устремяваше към земните недра.

Точно над храма имаше друга, много по-тясна шахта — с ширината на човек, — която продължаваше нагоре, най-вероятно до самия връх на Егюий дю Миди.

От по-тясната шахта се спускаше стоманено въже, което продължаваше надолу към горното ниво на Падащия храм и завършваше с малка клетка.

В клетката имаше нещо като лебедка и лост. Това беше капсулата, с която хората на Дион бяха разчистили лунната шахта, за да я подготвят за Падането.

Джак реши, че някоя от постройките на върха на Егюий дю Миди е служела като похлупак, който да скрива лунната шахта. Но тези постройки бяха съвсем нови. Шахтата явно се бе запълнила със сняг и лед през вековете и сега на Дион му се беше наложило да я разчиства.

Но залата не беше всичко.

В нея имаше две противникови сили — хора, коли и оръжия.

Разположението им беше просто — едната се намираше в центъра на пещерата и защитаваше Падащия храм. Там беше Дион с хората си.

Втората сила беше подредена около храма и се опитваше да го превземе. Това беше орденът на Омега с неговите войници.

Джак огледа бойното поле от центъра навън.

На самия храм, зад прикритието на обелиските и подиумите, бяха Дион Десакс и Йегер Айнс, които стреляха отчаяно.

Те се намираха на второто ниво на храма и се опитваха да се доберат до огромния централен обелиск, прикривани от двама рицари на Златната осмица, които също стреляха.

Около основата на Падащия храм, непосредствено до тесния процеп между ръба му и шахтата, имаше петдесетина бронзови, обърнати навън и въоръжени с блестящи бронзови копия. Джак не знаеше откъде Дион се е сдобил с тях…

Но рицарите и бронзовите не бяха единствените съюзници на Дион.

Не един, а два хеликоптера „Сюпър Сталион“ бяха увиснали във въздуха над храма и стреляха със страничните си тежки картечници.

Гледката беше внушителна и шантава — Джак никога не беше очаквал да види два от най-големите военни хеликоптери на света в затворено пространство като това.

Хеликоптерите изстрелваха трасиращи куршуми и оглушителният рев на роторите им изпълваше огромната пещера до такава степен, че беше трудно да се чуе каквото и да било друго.

За търбусите на хеликоптерите бяха окачени яки вериги, които се мятаха като камшици.

„Защо е трябвало да вкарват хеликоптери тук?“ — запита се Джак.

После видя веригите над Падащия храм и разбра.

Те бяха замръзнали и покрити с дебел лед. Дион беше извикал хеликоптерите да вдигнат храма — и самия него — след Падането.

Недалеч от храма бяха паркирани три танка, три камиона за персонал и два дълги влекача с открити платформи, които най-вероятно бяха докарали хеликоптерите със сгънати ротори.

Джак погледна към втората воюваща страна, която се опитваше да достигне до Падащия храм.

Тя се състоеше от пет военни джипа, върху които бяха монтирани мощни 23-мм зенитни оръдия. По страните им имаше флаг в синьо, жълто и червено.

Джиповете бяха паркирани до самата арка, оръдията им бяха насочени както нагоре към хеликоптерите, така и надолу към бронзовите. Войници в камуфлажно облекло стреляха неуморно и по двете мишени. За разлика от обичайните куршуми на пистолети и автомати, зенитните помитаха бронзовите и ги държаха на разстояние, но без да ги убиват.

Погледът на Джак се спря върху флаговете.

Румънски.

„Румънски войници — помисли си той. — Мускулите на ордена на Омега. Вероятно ултраконсервативни военни от ултраконсервативна християнска страна, притекли се с радост на помощ на един ултраконсервативен орден“.

Заключението му се потвърди — Джак видя, че двамата, които водеха румънските войници и раздаваха заповеди, са монаси на Омега.

Последна беше третата група — той самият, Истън и четиримата им бледолики.

— Добре — каза Джак. — Как да изиграем това…?

В този миг някакъв бронзов изникна до Джак — измъкна се изпод една преобърната кола и се хвърли към него, — но беше спрян навреме и отблъснат от двама бледолики.

— Леле… — изпъшка Джак.

— Джак! — каза гласът на Алби в ухото му. — Луната се изравнява с Егюий дю Миди! След десетина секунди ще се озове директно над теб и ще остане така четиринайсет минути. Ако искаш да извършиш Падането тук, по-добре се размърдай!

— Ясно. — Мислите на Джак запрепускаха.

Внезапно трасиращ куршум улучи един от джиповете. Последва огромна експлозия, джипът отхвърча назад и се блъсна в стената на метър от Джак.

Ответният огън на трите други джипа улучи хеликоптера и пръсна двигателя му. Машината се завъртя във въздуха, наклони се…

… и с колосален трясък се стовари върху двайсет бронзови. Роторите заудряха каменния под на залата, вдигайки фонтани от искри, след което целият хеликоптер се взриви. Шрапнели се разлетяха във всички посоки.

Всички в пещерата, включително Джак, се хвърлиха към най-близкото прикритие, докато нажежените парчета метал се забиваха в стените.

Но не и бронзовите. Онези, които се озоваха на пътя на ударната вълна от експлозията, бяха съборени от силата й или от шрапнелите, но не и убити.

Дион се нуждаеше точно от такова отвличане на вниманието.

Часовникът отброи 4:03. Луната се озова директно над Егюий дю Миди и зелена светлина, подобна на лазерен лъч, проникна през лунната шахта и попадна върху обелиска на върха на Падащия храм, изпълвайки цялата пещера с неземно зелено сияние.

Джак погледна с ужас ярко осветения храм.

— Не!

Можеше само да гледа безпомощно как в този момент, докато всички останали все още се криеха, Дион скочи на най-горното ниво на Падащия храм.

Там, прикриван от Йегер Айнс и другите двама рицари на Златната осмица, Дион постави дясната си ръка върху отпечатъка на длан в основата на обелиска и внезапно целият шестнайсететажен храм полетя надолу в шахтата, изчезвайки от погледа на Джак.

Храмът пропадаше бързо, стените на шахтата профучаваха около страните му.

Дион знаеше какво трябва да прави и, следван от Йегер Айнс, след преминаването през пръстена се втурна надолу по нивата — осемте горни и осемте долни, — докато не стигна до най-долното, където сложи ръка върху изображението на втория олтар точно когато храмът премина през втория пръстен в стената на шахтата.

Жизненоважният ключ вече беше жигосан върху дланта му.

И тогава, както стана и със Сфинкса на Мон Сен Мишел, „спирачките“ на храма се разгънаха от средното ниво и опряха стените на шахтата, спирайки шеметното пропадане на огромната структура.

Задъхани от облекчение и възторг, Дион и Йегер Айнс се спогледаха и плеснаха длани.

Дион беше извършил Падането.

Дион се изкатери на горната половина на Падащия храм.

Погледна нагоре.

Високо над него, съвсем малък от това разстояние, висеше вторият „Сюпър Сталион“.

Дион включи радиостанцията си.

— Хеликоптер две, слез да ни прибереш. Без Хеликоптер едно няма да можем да измъкнем храма обратно. Слез да ни прибереш!

Затаи дъх и отново натисна копчето на радиостанцията.

— Обсерватория. Приключихме тук. Как сте там горе?

— Добре, сър — отвърна Йегер Фиер, който командваше отряда в обсерваторията. — Задържахме ги и ги избихме всичките. Оказаха се румънски парашутисти.

— Използвайте лунохода, за да покриете отново пиедестала с термичното фолио, и после унищожете връзката с него. Така никой няма да може да извърши ново Падане от друга планина.

Дион се обърна към Йегер Айнс.

— Приятелю, успяхме. А сега да се разкараме от това шибано място и да идем при Сфинкса в Лабиринта.

Джак чу нарежданията на Дион по радиостанцията.

Първата част — че не могат да извлекат храма обратно — беше достатъчно лоша. А втората направо смрази кръвта му.

„Използвайте лунохода, за да покриете отново пиедестала с термичното фолио, и после унищожете връзката с него. Така никой няма да може да извърши ново Падане от друга планина“.

Докато слушаше, Джак гледаше как оцелелият хеликоптер се спуска в широката шахта, в която беше пропаднал древният храм, за да прибере Дион.

Мислите му отново запрепускаха.

Бяха пристигнали с няколко минути закъснение и сега Дион беше извършил Падането, с което си беше осигурил достъп до Върховния Лабиринт.

Още по-лошо беше, че негови хора управляваха луноход и щяха да го използват, за да покрият пиедестала с фолио — а той беше жизненоважен за изпълняването на друго Падане.

Лунната планина, древен пиедестал, термично фолио, луноход, железни планини и многобройни сили тук долу. Това беше прекалено.

Хеликоптерът се появи от шахтата и Джак зърна в него Дион и Йегер Айнс, заобиколени от рицари и бронзови.

Хеликоптерът изстреля ракета в шахтата и след секунди от земните дълбини проехтя гръм.

На Джак му се зави свят.

— Той току-що унищожи Падащия храм. Сега никой няма да е в състояние да го издигне и да извърши Падането. Гарантира си, че никой няма да може да последва него и Сфинкса във Върховния Лабиринт.

Последваха две кратки резки експлозии…

… и входът на малкия тунел се срути, запълвайки се със скали и прахоляк.

И изведнъж Джак и Истън се озоваха хванати натясно в пещерата на Падащия храм с монасите на Омега и страховития генерал Растор.

След това събитията се развиха наистина стремглаво.

Облечен в сиво войник с маска и гранатомет на рамо скочи от камиона на Растор и стреля по хеликоптера, от който беше скочил Дион.

Реактивният снаряд улучи целта си и хеликоптерът експлодира и започна да се върти бясно в затвореното пространство, оставяйки след себе си черна диря.

Огромната машина се стовари по нос върху каменния под на пещерата и перките й се отчупиха на мига.

Опашката на хеликоптера се оплете в една от дебелите древни вериги, които висяха от тавана, и машината остана да виси със задницата нагоре — носът й балансираше на ръба на шахтата, а опашката висеше от замръзналата верига.

Петима монаси на Омега и петима от румънските им войници се опитаха да се доберат до изходния тунел, но двайсетина от хората на Растор скочиха от камионите и бързо ги обкръжиха с вдигнати оръжия. Монасите и румънците хвърлиха оръжията си и вдигнаха ръце.

И Джак и Истън, които продължаваха да се крият зад преобърнатия джип, станаха свидетели на изключително необичаен разговор.

Растор се извиси над главния монах, който беше хванат от двама от неговите облечени в сиво маскирани войници.

— Как се казваш, монахо?

— Брат Езраел.

— Какъв е постът ти в ордена?

— Втори след брат Езекил.

Растор кимна.

— Познавам методите ви, монахо, защото навремето бях един от вас. Кажи ми, Езекил успя ли в Потала, преди желязната планина там да бъде унищожена от ракетата на Сфинкса?

Джак едва не скочи на крака от изненада.

Брат Езраел също беше сащисан.

— Аз… той… откъде знаете…? — запелтечи изуменият монах.

Растор се пресегна и сграбчи брат Езраел за гърлото с огромната си ръка.

Вдигна безпомощния монах на две педи над земята.

— Попитах: твоят събрат изпълни ли Падането под двореца Потала в Лхаса, преди Сфинкса да унищожи желязната планина с ядрена ракета?

Задушаващият се брат Езраел задраска стисналата гърлото му ръка и накрая изграчи:

— Да… да, Езекил успя.

— И сега е на път към Върховния Лабиринт ли? — попита Растор.

— Да…

Зашеметеният Джак слушаше мълчаливо и мислите му препускаха още по-бясно от чутото.

Сфинкса беше изпълнил Падането при Мон Сен Мишел.

И Дион току-що беше направил същото тук, при Монблан.

Но Езекил също го беше направил при друга желязна планина в Тибет и в момента пътуваше към Върховния Лабиринт.

Растор, който продължаваше да държи монаха над пода, поклати разочаровано глава.

— Вашият орден се стреми към свят, в който жените и телата им са собственост на мъжете. Ако успее в Лабиринта, твоят брат Езекил ще създаде такъв свят.

Монахът Езраел вече се задушаваше.

— Ама че дребнава философия — продължи Растор и вдигна монаха още, така че лицето му да се изравни с неговото. — Защо изобщо да има мъже, жени и дори вселена?

И с тези думи генералът гигант пречупи врата на монаха и тялото на брат Езраел се отпусна безжизнено.

Растор хвърли трупа му на пода.

— Убийте другите монаси и румънските им приятели — нареди той на войниците си и закрачи небрежно към шахтата.

Затрещя автоматична стрелба. Останалите монаси и румънците бяха застреляни там, където ги бяха поставили на колене.

Растор стигна до ръба на шахтата и спря при едно лежащо на земята тяло. Главата на бронзовия беше отнесена от един от огромните 50-милиметрови куршуми.

— Какво имаме тук?

Главата и раменете на бронзовия бяха боядисани в светлосиньо. Един от бледоликите на Истън. Същият, който беше улучен пред очите на Джак преди малко.

— Боядисан бронзов… — каза Растор. — Ама че странно. Кой би помислил да направи подобно нещо?

Гигантът се обърна и повиши глас.

— Капитан Уест! Тук ли сте? Ако отговорът е да, по-добре се покажете, защото рано или късно ще ви открием.

Сърцето на Джак едва не спря.

— Какво ще правим? — прошепна Истън.

Джак не отговори.

А просто се изправи.

Растор изгледа спокойно Джак и каза бавно:

— Капитан Уест. Човекът, направил на пух и прах системата на Четирите царства. Вестта за забележителните ви дела по време на Големите игри достигна чак до най-дълбоката тъмница на Ереб. Мисля, че и двамата бяхме негови обитатели по едно и също време. Поне за кратко.

— Кой сте вие? — попита Джак.

— Генерал Гартън Растор. На младини бях член на ордена на Омега. Там научих за края на всички неща. Но монашеският живот не беше за мен, така че постъпих в армията. Безпощадността ми послужи добре и се издигах, докато не станах генерал на Четиримата царе. Аз бях техният меч, най-добрият им генерал… докато не престанах да съм такъв. Докато не започнаха да се страхуват от мен. И един ден сипаха опиат във виното ми, отвлякоха ме и ме заключиха в недрата на Ереб.

Докато Растор говореше, Джак побутна Истън назад към хеликоптера, оплетен във веригата над шахтата.

— Защо Четиримата царе са се страхували от вас? — попита той.

— Защо всеки владетел се страхува от пълководеца си? Защото пълководецът става прекалено любим на войниците си. Защото се превръща в заплаха. И защото аз и онези, които ме следват, не вярваме в нищо.

— В нищо? Какво означава това? — попита Джак.

Хеликоптерът вече се намираше точно зад него и Истън.

Растор пусна характерната си усмивка.

— Аз вярвам в събитието Омега. В края на всички неща. В нищото, което трябва да последва момента, когато вселената се свие сама в себе си. Не се стремя да властвам над света като Сфинкса и пасмината му. Не искам да поробвам жени като монасите на Омега. Искам да вляза във Върховния Лабиринт, за да попреча на Сфинкса и монасите да седнат на Световния трон. Желанието ми е никой да не седи на него, когато настъпи Омега. Искам да позволя Омега да се случи, както и трябва. Искам вселената да се свие, както й е предопределено.

В този момент Джак видя безумието — чистото и същевременно преценено безумие — в очите на Растор.

— Трябва да се махаме оттук. Веднага — прошепна Джак на Истън. — Просто ме следвай, ясно?

И най-неочаквано Джак се метна в кабината на хеликоптера и натисна копчето за изстрелване на лоста за управление.

Ракетата излетя от левия борд на хеликоптера, профуча през пещерата, улучи първия камион на Растор и се взриви.

Ударната вълна вдигна камиона от земята и го запрати в каменната стена зад него.

Хората на Растор се хвърлиха към най-близките прикрития. Самият Растор дори не трепна.

Джак сграбчи за ръката Истън, който гледаше с изумление всичко това, издърпа го върху фюзелажа на наклонения хеликоптер…

… и в следващия миг двамата тичаха по дължината му към опашката, която беше оплетена в една от древните вериги, висящи от тавана на пещерата.

Истън нямаше представа какво е замислил Джак.

Недалеч от опашката на хеликоптера висеше разчистващата капсула, окачена на стоманеното си въже, което продължаваше нагоре в тясната лунна шахта на тавана на залата.

Когато Падащият храм се намираше в началното си положение, капсулата висеше над горните му нива. Но след като храмът пропадна, тя беше останала да виси на въжето си над зейналата шахта долу.

— Скачай! — извика Джак, когато двамата с Истън стигнаха опашката на наклонения хеликоптер.

И двамата се метнаха заедно към капсулата.

Джак успя да се хване за долния ръб на капсулата, а Истън се хвана за него.

Капсулата представляваше всъщност отворена клетка с дизелов мотор и няколко свредла за пробиване на лед, с които бяха разчистили лунната шахта.

— Убийте ги! — извика Растор.

Увиснал на титановата си лява ръка, Джак се пресегна с дясната и дръпна лоста, който задействаше лебедката.

И изведнъж малката капсула се понесе нагоре към отвора и точно когато враговете им откриха огън и куршумите започнаха да рикошират от каменния таван, Джак и Истън се озоваха в лунната шахта.

Джак и Истън се издигаха в тясната тъмна шахта, увиснали от капсулата.

Цилиндричните стени профучаваха само на педя от тях.

Докато се носеха нагоре, Джак включи микрофона си.

— Никой! Йоланте! Не знам дали сте стигнали до обсерваторията, но ние с Истън идваме през лунната шахта!

Продължиха да се изкачват доста дълго по вертикалната шахта, преди да се озоват в ярко осветено помещение на самия връх на Егюий дю Миди. Въжето на капсулата се навиваше на макара, закрепена за як триножник, монтиран над шахтата.

Клетката рязко спря и Джак и Истън се залюляха, когато изкачването приключи.

Двамата се огледаха…

… и видяха множество трупове. Телата на мъртви румънски парашутисти.

— Джак! — извика някой и Йоланте и Никой влязоха тичешком в стаята.

Никой помогна на Джак и Истън да слязат от капсулата.

— Изкарахме късмет. Явно сме пропуснали с няколко минути престрелката. Хората на Дион току-що се изнесоха с един хеликоптер.

— Джак, ела — каза Йоланте. — Трябва да ти покажем нещо.

Връх Егюий дю Миди

Никой и Йоланте поведоха Джак и Истън през постройките, кацнали на самия връх на Егюий дю Миди.

Те бяха различни — някои нови, други стари; някои от бетон и стомана, други от избеляло дърво, построени през различни времена.

Джак и Истън бяха излезли от шахтата на самия връх, далеч от туристическите тераси за наблюдение, кафенетата и огромната станция на въжения лифт. Шахтата минаваше през самата среда на върха. На горния й отвор явно бе имало висока антена, която хората на Дион бяха преместили преди Падането.

Никой и Йоланте ги водеха към „професионалния“ район от другата страна на върха — постройки, включващи метеорологични бараки, сателитни антени и внушителна обсерватория.

Висока дванайсет етажа, сребриста и цилиндрична, обсерваторията Егюий дю Миди приличаше на силоз за зърно.

Заоблените й стени блестяха на лунната светлина като излезли от научнофантастичен филм.

Върхът й представляваше купол, от който надничаше обективът на масивен оптичен телескоп.

— Насам — подкани ги Никой и поведе Джак вътре.

След минути Джак стоеше в главната зала на обсерваторията.

Огромният телескоп доминираше в помещението и се издигаше високо над него, колосалните му лещи гледаха почти отвесно нагоре, право към…

— Луната — каза Джак.

Йоланте кимна и изтича при основата на масивния телескоп, където беше окулярът му. До него имаше голяма маса на колелца с компютри и други устройства.

Докато я следваше, Джак забеляза, че единият от компютрите е разбит, сякаш някой го е удрял с ковашки чук.

— Бързо, Джак, трябва да видиш накъде е насочен — каза Йоланте.

Джак забърза към окуляра. Мина му мисълта, че е странно, че толкова голямо устройство е предназначено за човешко око.

Погледна през окуляра…

… и видя лунната повърхност с такива подробности, сякаш самият той се намираше на Луната.

Пред него се простираше сива равнина, един кратер, някакви възвишения в далечината, а в самия център на картината…

… имаше две малки превозни средства с четвъртити метални тела, механични ръце и с по шест колела с дебели гуми.

— Лунни роувъри — промълви Джак.

— Виж какво има до тях — каза Йоланте.

Джак видя.

И преглътна.

До луноходите от иначе голата лунна повърхност стърчеше перфектно правоъгълна плоча.

— Природата не използва прави линии — тихо каза той.

— Определено — потвърди Йоланте. — Това е пиедесталът. Онзи, който се изравнява с всяка желязна планина и изпраща лъча зелена светлина по време на Падането.

— На него има нещо — каза Джак.

Виждаше смачкан сребрист лист, поставен върху подобния на олтар пиедестал.

— Това е термично фолио — каза Йоланте. — Каптон. Изолационен материал, използван в космическите апарати за защита от слънчевото лъчение. Пиедесталът се намира в планински район на Луната, наречен Апенини, до равнината на Морето на дъждовете, където…

— … са кацнали астронавтите от „Аполо 15“. Четвъртата лунна мисия — довърши Джак. — Хадес каза, че именно тя била важната. И тя първа е използвала лунен роувър.

— Но машините са две — каза Никой.

— Руснаците никога не са изпращали хора на Луната, но имат няколко успешни сонди и луноходи с дистанционно управление — отвърна Джак. — Явно са закарали един от луноходите си там.

— Най-вероятно по нареждане на царски агенти — добави Йоланте.

Джак отстъпи от окуляра.

Един екран до него показваше координатите на мястото, към което беше насочен телескопът.

Джак загледа замислено координатите.

— Виждал съм ги някъде…

И си спомни къде — във Венеция, в изоставената централа на ордена на Омега.

Погледна Йоланте.

— Монасите на Омега са разполагали с цялата тази информация. И преди малко чух, че са изпълнили успешно Падането в Потала, преди дворецът да бъде унищожен. Освен това чух Дион да нарежда унищожаването на връзката с лунохода.

Йоланте кимна към разбития компютър на масата.

— Това сигурно е бил компютърът им за връзка. Хората му са покрили пиедестала с фолиото и после са потрошили компютъра, осигуряващ връзка с единственото нещо, което може да го открие — луноходите. Джак, дори да знаехме къде са другите две планини, докато пиедесталът е покрит, не можем да изпълним Падането.

Джак прехапа устна и се замисли. После изруга:

— По дяволите! Мътните да го вземат…

И сякаш в отговор на ругатните му мониторът на един от компютрите до него оживя.

— Здравейте, капитан Уест.

Обезобразеното лице на Дион Десакс се хилеше подигравателно на Джак и останалите.

— Май сте позакъснели за партито, капитане. — Дион стоеше на някаква писта пред реактивен самолет и военни коли. Алпите се издигаха в далечината зад него.

Не беше далеч, може би долу в Шамони.

— Рано или късно намирам решение — каза Джак.

Дион изсумтя.

— Както стана на Големите игри. Не се безпокойте, не сте пропуснали цялото парти. Например не сте пропуснали фойерверките. Огън.

Последната дума беше казана на някого извън обектива.

Дион се дръпна настрани, за да може Джак да види голямата машина на пистата зад него.

Мобилна ракетна установка М270.

На нея имаше две тактически ракети земя-земя „Локхийд Мартин“ MGM-140E.

Ракетите излетяха в небето с нажежени до бяло огнени опашки.

— Сбогом, капитан Уест. Насладете се на фойерверките. Защото ще станете част от тях — каза Дион и екранът угасна.

Джак ги чу, преди да ги е видял.

Чу характерното свистене на ракетите земя-земя, носещи се към върха на Егюий дю Миди.

Не им се беше наложило да пътуват дълго, за да достигнат целта си.

Джак нямаше никакво време да реагира.

Нямаха време да бягат.

Една след друга ракетите улучиха дванайсететажната обсерватория, кацнала на планинския връх.

Първата улучи основата на високата цилиндрична сграда и бойната й глава с маса четвърт тон се взриви с шокираща сила.

Сградата се разтресе.

Стените заскърцаха.

Основата се разпука.

Ударът на втората ракета довърши работата, както и беше предвидено.

От взрива на бойната й глава цялата дванайсететажна сграда със сребристите й стени и огромния купол се откъсна от основите си и полетя от върха…

… с Джак и останалите в нея.

Когато ракетите улучиха сградата, Джак падна на пода. И се плъзна странично, когато обсерваторията изведнъж се килна.

Въздухът се изпълни с писък на разкъсваща се стомана. Джак погледна нагоре точно когато огромният телескоп се откъсна от държащата го рамка.

— Пази се! — Джак изблъска Никой и Йоланте миг преди трийсетметровият телескоп да се стовари точно там, където се бяха намирали, и да пробие част от стената.

И тогава положението стана наистина шантаво.

Джак видя как всичко около него се накланя. Компютри се плъзгаха по бюра, шкафове се преобръщаха.

Обсерваторията падаше.

Подобно на часовникова стрелка, тя посочи един часа, после два, после три — и после цялата сграда легна хоризонтално.

Когато „стрелката“ посочи пет, сградата се откъсна от основата си, стовари върху покрития със сняг склон…

… и се плъзна с покрива напред надолу по планината.

Джак тъкмо беше успял да се изправи, когато усети как сградата започна да се движи.

Двамата с Никой се спогледаха с ужас.

— Плъзгаме се… — промълви Никой.

Джак не знаеше какво да направи.

Отвътре обсерваторията имаше вид на ударена от бомба, което си беше точно така.

Горяха пожари, прозорците бяха изпочупени, захранващи кабели се мятаха като змии, а огромният телескоп се търкаляше насам-натам, заплашвайки да помете и смачка всичко по пътя си.

През един счупен прозорец Джак видя как заснеженият склон профучава от другата страна на стената.

Умът му се мъчеше да схване ситуацията.

Намираха се в сграда, в астрономическа обсерватория, в преобърната обсерватория, която се плъзгаше надолу по планина.

И набираше скорост.

Джак погледна по дължината на сградата през широкия отвор, който доскоро беше покривът й, а сега бе най-долната й част.

— О, я стига…

През отвора можеше да види склона пред тях.

Покрит със сняг, той продължаваше стръмно още километър напред и свършваше рязко със скалист ръб над трикилометрова пропаст.

Сградата, в която се намираха, щеше да полети от отвесна скала.

И в този момент го осъзна.

Плъзгаха се прекалено бързо.

Този път нямаше да успеят да се измъкнат.

Не можеха да направят нищо, нямаше къде да скочат, не разполагаха с хитроумен начин да скалъпят някакъв парашут, който да спаси живота им.

Този път наистина бяха лишени от всякакви опции.

Джак преглътна с мъка.

Щяха да умрат.

Слушалката му изпращя.

— Джак! Джак! Чуваш ли ме? — извика глас. — Идваме от дясната ви страна! Идете до някой прозорец или врата и се пригответе да скочите!

Гласът имаше характерен акцент, който Джак познаваше отлично.

Новозеландски акцент.

Скай Монстър.

Някаква част от съзнанието на Джак се помъчи да си обясни как е възможно Скай Монстър да се е озовал тук.

Скай Монстър беше мъртъв. Беше загинал заедно с Мечо Пух, когато самолетът им беше улучен в небето недалеч от Москва и свален, докато двамата бяха в кома след звъна на камбаната и летяха на автопилот. Че той дори беше прочел техните Писма от Другата страна.

„После ще мислиш за това! “ — изкрещя умът му.

Джак се задейства.

— Всички! Насам! Бързо, бързо, бързо!

Джак си запробива път през натрошени парчетии, стигна до една врата, изрита я…

… и пред него се разкри изумителна гледка.

Хидроплан ICON А10 летеше точно до тях, бързо и ниско, като почти докосваше стръмния склон само на метри от плъзгащата се обсерватория!

Името на самолета беше изписано на фюзелажа му:

Вторият хидроплан от имението на Хадес.

И в кабината му беше Скай Монстър и изпълняваше въздушен акробатичен номер, на който бяха способни само шепа пилоти в целия свят. А до него, протегнал ръка през отворената врата на самолета, им махаше Мечо Пух!

Гледката наистина не можеше да се опише с думи.

Дванайсететажна сребриста обсерватория, плъзгаща се по планинския склон с покрива напред, носеща се към бездънна пропаст — и до нея малък хидроплан и мъж, който махаше от отворената врата на самолета.

Тъй като се плъзгаше странично, вратата се беше отворила надолу и се беше превърнала в малка платформа, на която Джак и хората му можеха да застанат.

Те стояха обърнати към Мечо Пух, който се намираше на три метра от тях. Но заради размаха на крилете на самолета вратата на Пух беше прекалено далече, за да стигнат до нея.

Мечо Пух посочи левия понтон на хидроплана.

— Хванете се за плъзгача!

Йоланте опита първа, прекрачи от вратата и се хвана за понтона. Никой я последва, после и Истън.

Блъскани от вятъра и снега, тримата се вкопчиха отчаяно в пръчките на плъзгача.

Но на него нямаше повече място.

Нямаше място за Джак.

Мечо Пух също го забеляза, погледна Джак в очите…

… и протегна едната си ръка, като с другата се държеше за рамката на вратата.

— Скачай! Ще те хвана, приятелю! — извика той.

И точно когато сградата стигна скалния ръб, запращайки сняг в пропастта под него, Джак скочи през вратата, протегнал ръка към Мечо Пух…

… и двамата се сграбчиха здраво.

Обсерваторията полетя през ръба и се понесе надолу в бездната.

Сребристата й дванайсететажна кула се отдалечаваше, ставаше все по-малка и по-малка на фона на планината около нея…

… докато малкият хидроплан продължи хоризонтално и напред с трите фигури, вкопчени в левия му плъзгач, и четвърта, висяща от лявата му врата.

Хидропланът летеше в нощното небе, окъпан в лунната светлина.

Много секунди по-късно някъде в дълбините на планинската пропаст се разнесе оглушителен трясък — обсерваторията падна на дъното й.

След десет минути хидропланът се приводни в едно планинско езеро в съседна Швейцария и спря при брега.

Всички скочиха на земята, прегърнаха Скай Монстър и му благодариха за невероятното пилотиране.

— Вие пък откъде се взехте? — попита Джак. — Нали бяхте мъртви.

— Скочихме от „Небесният воин“ малко преди ракетата да го удари — отвърна Скай Монстър.

— Познаваш ме, Джак. Винаги използвам най-добрите слушалки, когато летя — военни, напълно изолиращи. Не бяхме заспали, просто сигналът ни беше заглушен.

— И се приземихме в някакво затънтено поле край Москва, направо насред нищото, така че нямаше как да се свържем с вас — добави Мечо Пух. — Оттогава се мъчехме да се върнем. Накрая отмъкнахме самолет от едно местно летище и се добрахме до имението на Хадес в Елзас-Лотарингия… добре де, до онова, което беше останало от него. Димящи развалини. Там засякохме куп сигнали, някои от които споменаваха теб, и веднага запрашихме насам. Опитвахме се да се свържем по радиото, но сигурно сте превключили на друга честота.

— Така е. Превключихме, след като Сфинкса хакна комерсиалните радиочестоти. Но определено се радвам, че пристигнахте точно навреме — каза Джак.

Погледна спокойната планина около тях. Още се намираха в Алпите, източно от Монблан, в швейцарската част на масива, но далече от всичко.

Джак се загледа умислено в планината.

Йоланте застана до него.

— И сега какво ще правим?

— Сфинкса вече или е пристигнал, или е на път да пристигне във Върховния Лабиринт — каза Джак. — Долу в пещерата чух, че монасите на Омега са изпълнили Падането в Потала преди Сфинкса да унищожи тамошната планина. А сега и Дион изпълни Падането и може да отиде при Сфинкса в Лабиринта и да му помогне…

Гласът му замря.

— Което ни оставя победени, безсилни, разпръснати и много изостанали. Трябва да изпълним Падането. Но за да го направим, трябва да открием една от двете изгубени планини и да намерим начин да махнем фолиото от пиедестала на Луната.

Изричането на това на глас сякаш само потвърди колко безнадеждно е положението им.

Никой не отвърна.

Всички само се взираха умърлушено в прекрасния планински пейзаж под лунната светлина.

Петте укрепени манастира,

някъде в някаква пустиня,

25 декември, 09:00

Могъщата армия на Сфинкса напредваше през огромната пустинна равнина под лъчите на изгряващото слънце и вдигаше облак прах, сякаш следвана от пясъчна буря.

Петдесет машини с всякакви форми и размери се носеха с грохот напред — както по равния терен, така и над него.

Шурмови хеликоптери „Апачи“ с картечници и ракети.

Транспортни “Чинук“ с хиляди бронзови в тях.

И разбира се, гигантският квадрокоптер на Сфинкса Ми 4000.

По пустинната равнина се носеха и множество камиони и влекачи с още бронзови в тях.

Целта им беше ниска планинска верига, издигаща се от иначе равната пустиня.

В подножието на едно от голите каменисти възвишения се бяха сгушили пет отдавна изоставени манастира, които не се различаваха особено от прочутата обител в Синай, посветена на света Екатерина.

Подобно на „Св. Екатерина“, тези пет укрепени манастира бяха невероятно изолирани, отдалечени на хиляда километра от най-близкото обитавано място. Истинска мечта за един отшелник.

И подобно на „Св. Екатерина“, те бяха едва ли не вкопани във възвишенията зад тях.

Манастирите бяха подредени приблизително в полукръг в подножието на жълто-кафявата планина, на около петстотин метра един от друг — и всички бяха в сходни степени на разпадане. Защото, за разлика от „Св. Екатерина“, те бяха напълно изоставени в продължение на повече от хилядолетие.

Според местните жители малка група християнски монаси живеела в тях и ги защитавала по времето на възхода на Мохамед и армиите му през 8 век, но всички измрели по време на жестока чумна епидемия.

Мюсюлманската войска пристигнала при петте укрепени манастира малко след това и като видели заразените трупове, запечатали портите на манастирите и изписали по тях предупреждения: НЕ ВЛИЗАЙТЕ, ЧУМА.

И така мястото и важността на петте манастира било забравено.

До днес.

Военната част спря пред първия изоставен манастир — онзи в средата на петте. Огромният хеликоптер на Сфинкса кацна пред всички коли и той слезе от него.

Загледа се към ниската планина.

Кафява и набраздена от дерета, тя беше по-широка, отколкото висока. Сякаш беше създадена от едно-единствено парче разтопена скала.

Древната порта на манастира, върху чиито дъски с нитове още можеше да се различи мюсюлманското предупреждение отпреди много векове, се отвори със скърцане и на прага й се появи фигура.

Кардинал Мендоса. Той беше изпратен тук по-рано.

Само че сега изглеждаше различно.

Преди Мендоса имаше черна коса, която обикновено зализваше назад под червената кардиналска шапчица.

Сега шапчицата я нямаше и в някакъв момент между Мон Сен Мишел и тук той беше обръснал напълно главата си.

Мендоса се поклони на своя господар…

… и върху скалпа му се видя сложна татуировка.

Тя обхващаше напълно главата му от слепоочие до слепоочие и представляваше множество странни завъртулки и геометрични фигури, както и редове текст на Словото на Тот.

— Ваше величество — каза той. — Това е. Краят на дългата ви мисия. Това е Императорският портал към Върховния Лабиринт и аз имам указанията за успешното му преминаване, татуирани на главата ми.

Хората на Сфинкса се задействаха бързо.

Докато Сфинкса влизаше в манастира, армията му зае отбранителен периметър около ниската кафява планина.

Четири хиляди бронзови бяха разтоварени от различните хеликоптери, камиони и автовлакове.

Хиляда от тях се строиха в редици пред портата на манастира и застанаха мирно, абсолютно неподвижни и неуязвими за пустинната жега — нещо, което никоя човешка армия не би могла да направи.

Останалите три хиляди се насочиха към другите четири манастира около планината, където се намираха другите входове към Върховния Лабиринт, за да заемат позиции при тях.

Сфинкса щеше да мине през последното изпитание на събитието Омега и беше твърдо решен да не позволи на никого да му попречи.

Непосредствено до портата на манастира имаше малък прашен параклис.

И това беше всичко. Нямаше нищо друго. Само един порутен параклис или по-скоро пещера с гладки стени.

Постройката беше дълга десет крачки и покрита с вековен прахоляк, пясък и паяжини. Стените се рушаха. Наистина плачевна гледка.

В дъното на параклиса имаше висока каменна стена.

Тя беше изградена във формата на висок засводен вход и от нея стърчеше малък олтар. Археолозите наричаха това „фалшива врата“ — стена, построена така, че да прилича на врата.

Беше доста неугледна и не впечатляваше с нищо.

Освен ако не знаеш повече за това място.

В пода до стената имаше леко издигнат камък със символ, който Сфинкса познаваше.

Символ с пет върха, приблизително с размерите на човешка длан.

Сфинкса се усмихна.

— Добре дошли при първата от Петте порти на Върховния Лабиринт — каза Мендоса, който стоеше зад Сфинкса заедно с Хлоя Карнарвън.

— Заразените трупове, оставени от монасите преди хиляда и двеста години, са си свършили работата — каза Хлоя. — Държали са нежеланите гости настрани, докато мястото не било забравено.

— Средният вход е Императорската порта — каза Мендоса. — Специален вход. Защото щом го отворите и влезете във Върховния Лабиринт, външната му порта и всички други външни порти ще започнат да се затварят.

— Не бива да губим време — каза Сфинкса. — И други вече са изпълнили Падането и ще се опитат да влязат през другите входове. Вземете всичките си неща и съберете отряда. Да го направим.

След трийсет минути, облечен във военна униформа, с каска и с раница, пълна с храна и вода за една седмица, Сфинкса стоеше пред стената на параклиса.

От двете му страни стояха Мендоса, Хлоя и трима рицари на Златната осмица — шести, седми и осми, — всички облечени и екипирани по същия начин за продължителния преход. Рицарите носеха големи раници и бяха приготвили сандъци на колела с всякаква екипировка и оръжия в тях.

Четвърти рицар, Йегер Фюнф, стоеше отстрани, въоръжен единствено с автомат.

Последни бяха осемте дребни червенокожи вандали, които пристъпваха нетърпеливо от крак на крак.

— За мен е чест да ви служа, ваше величество, по време на този паметен случай — каза Мендоса, плешив като билярдна топка и с лъщяща татуирана глава. — Изключително горд съм, че нося за вас упътването през лабиринта, записано на тялото ми.

Сфинкса се загледа в стената на параклиса, без да каже нищо.

Протегна дясната си ръка, чиито пръсти бяха белязани със символа, жигосан по време на Падането, и притисна длан в повдигнатия камък на входа.

С дълбок грохот каменната стена се плъзна нагоре сред облак от прах и паяжини, разкривайки древния вход.

Пред тях зейна висок правоъгълник от мрак.

Зад него Сфинкса зърна широко стълбище, което се спускаше стръмно надолу.

Изведнъж зад тях се чу силно стържене и Сфинкса рязко се обърна…

… и видя как друга, много по-тежка каменна плоча бавно се спуска пред входа на параклиса.

Огромната плоча се спускаше много бавно, задвижвана от някакъв невидим древен механизъм.

— С отварянето на Императорската порта вие задействахте затварянето на петте външни входа — каза Мендоса. — Подобно на тази, външните входове на другите манастири около планината също се затварят.

— Колко време ще е нужно, докато се затворят напълно? — изръмжа Сфинкса.

— Според древните текстове, едно завъртане на Земята. Горе-долу двайсет и четири часа — отвърна Мендоса.

Сфинкса се обърна към рицаря Йегер Фюнф и му даде един пръстен печат.

— Всичките ни части да заемат позиции пред всеки вход. Погрижи се да се затворят напълно. Никой да не минава през тях.

— Слушам, ваше величество — отвърна Йегер Фюнф.

Сфинкса извади сателитен телефон и се обади по него:

— Йегер Айнс — каза той, — как се справихте с Дион при Монблан?

— Господарят Дион успешно извърши Падането, ваше величество — отвърна Йегер Айнс. — Готови сме да ви съдействаме, ако имате нужда от нас.

— Елате тук. Другите бронирани врати започват да се затварят. Входовете ще бъдат напълно запечатани след двайсет и четири часа. Ще взема предпазни мерки в случай че някои от противниците ни проникнат в Лабиринта. Но ако все пак го направят, искам Дион с неколцина скуайъри да дойде да ми помага. Ти ще командваш отбраната отвън с помощта на Йегер Фюнф.

— Разбрано, ваше величество.

— Камбаните на позиция ли са? — попита Сфинкса.

— Да, ваше величество. Изпратихме по една в Лондон, Ню Йорк, Вашингтон, Лос Анджелис, Шанхай, Пекин и в религиозните центрове Йерусалим, Мека и Кайро. Хората при камбаните очакват вашата заповед.

— Приспете всички — твърдо нареди Сфинкса. — И после елате тук.

— Както заповядате, ваше величество.

Сфинкса прекъсна връзката и се обърна към Хлоя.

— Госпожице Карнарвън. Вземете няколко скуайъра и намерете Синята камбана. Тя е жизненоважна за моя нов свят, защото аз ще определя кого да събудя от съня.

— Ще бъде направено, ваше величество — отвърна Хлоя и се поклони почтително.

Сфинкса отново се обърна към входа на лабиринта.

— Това е последното изпитание, през което трябва да се премине преди събитието Омега — дългото пътуване през Върховния Лабиринт до Световния трон. Хайде, време е.

И с тези думи, следван от Мендоса, тримата рицари и осемте дребни вандали, Сфинкса мина през Императорската порта.

На пода от другата страна имаше втори издигнат камък със символа с петте върха.

След като всичките му хора влязоха, Сфинкса се наведе и опря длан върху него. Жигосаните отпечатъци върху дланта му отново паснаха идеално на символа.

Вътрешната врата незабавно се плъзна надолу.

Вече никой не можеше да мине през тази порта. Всеки, който искаше да влезе в лабиринта, трябваше да го направи през някоя от другите четири порти, които скоро щяха да се охраняват от войската на Сфинкса от бронзови и сребърни. А след един ден и те щяха да се затворят напълно.

Вътрешната врата се затвори с трясък, скривайки от поглед Сфинкса и групата му, които се спускаха надолу към гигантския лабиринт.

Сфинкса включи радиостанцията си.

— Йегер Фюнф, чуваш ли ме?

Отговор не последва.

— Нямаме ли сигнал тук? — попита Сфинкса.

— Това е Лабиринтът — отвърна кардиналът. — Той излъчва особено електромагнитно поле, което заглушава радиовълните. Лабиринтът не е от тази планета, ваше величество. Радиосигналите не означават нищо за него.

Това беше причината секунди по-късно Сфинкса да не чуе вика на Йегер Фюнф по радиостанцията:

— Ракетни части! Вземете на прицел онзи самолет и огън, огън, огън!

Защото точно в този момент, от другата страна на входа към Лабиринта, един „Лиърджет“ се спусна ниско над пустинята, приземи се по корем и се плъзна по пясъка към портата, намираща се отляво на онази, през която бе влязъл Сфинкса.

Докато се носеше право към портата, самолетът вдигна същинско торнадо от пясък и прах.

Бронзовите на Сфинкса още не бяха стигнали до нея и се затичаха, когато самолетът спря пред втората порта и шестима души изскочиха от кабината му и се втурнаха отчаяно вътре.

Това бяха брат Езекил и петима монаси на Омега.

Те влязоха през втората порта преди някой да разбере какво става и когато хората на Йегер Фюнф стигнаха там, вътрешната каменна плоча вече беше затворена.

— Мамка му! — изръмжа Йегер Фюнф и се обърна към стоящия зад него. — Обади се на господаря Дион и Йегер Айнс. Кажи им да дойдат колкото се може по-скоро. Дион задължително трябва да влезе в лабиринта.

Докато Коледа настъпваше по света, няколко хеликоптера дронове се издигнаха незабелязано над деветте големи града — Лондон, Ню Йорк, Вашингтон, Лос Анджелис, Шанхай, Пекин, Йерусалим, Мека и Кайро — и удариха камбаните си.

И тези градове се присъединиха към Москва и Рим в загадъчния сън на сирените.

В Ню Йорк, малко преди камбаната да удари, хора на Сфинкса хакнаха множеството екрани по Таймс Скуеър и смениха рекламите им с едно последно подигравателно послание, което засия отвсякъде:

Четвърта офанзива Двете изгубени планини

Франция, недалеч от Дижон

25 декември, 10:00

23 часа до затварянето на портите на Лабиринта

Беше Коледа, но коледното чувство го нямаше.

Обикновено 25 декември е ден на раздаване на подаръци, празненства, семейни събирания и шеги, но днес светът беше притихнал, смълчан, уплашен.

След като видяха как толкова много големи градове потънаха в мистериозен сън и как град Лхаса в Тибет беше унищожен от ядрен удар, хората по света се криеха уплашени по домовете си.

Никой не знаеше кой град ще бъде сполетян от същото.

Екипът на Джак се прегрупира при летището до Дижон във Франция.

Гигантският товарен самолет „Сюпър Галакси“, управляван дистанционно от Алби, сега беше паркиран в единия край на пистата.

До него беше спрял черният микробус „Мерцедес-Бенц Спринтър“, с който Алби беше пристигнал от Елзас-Лотарингия, както и два по-малки самолета — хидропланът „Секси принц 2“ и изтребителят-бомбардировач Су-37 на Руфъс, наскоро върнал се от Рим със Зоуи и сестра Линда.

Във всички посоки от летището до хоризонта се простираха ферми и поля на класическата френска провинция. Всичко пустееше. Хората, живеещи тук, се бяха сврели в домовете си.

Лили, Стреч и Алойзиъс Найт лежаха на носилките си в микробуса, все така в прегръдките на съня на сирените.

Мей я нямаше — тя беше заловена от Растор. Надяваха се, че генералът е решил, че запазването й жива ще му бъде от полза. И се страхуваха, че Агнес вече не е сред живите.

Групата се беше смълчала мрачно.

„Поне Мечо Пух и Скай Монстър са отново тук, живи и здрави“ — помисли си Джак.

— Прочетох прощалното ти писмо — прошепна той на Скай Монстър. — Помислих си, че си мъртъв. Добро послание.

Скай Монстър кимна.

— Всяка дума е съвсем искрена.

Джак се обърна към останалите. Всички се бяха събрали около комуникационната конзола на товарния самолет.

— Пусни го още веднъж — каза той.

Неотдавнашният разговор между Сфинкса и Йегер Айнс прозвуча отново по говорителите:

Групата се взираше мрачно в говорителите.

— И тъй, нещата стоят по следния начин — каза Джак. — Сфинкса е влязъл в Лабиринта.

Изглежда, че с влизането си е активирал някакви външни защитни врати, които ще се затворят напълно в рамките на един ден. Което означава, че разполагаме с двайсет и четири… не, е двайсет и три часа да намерим една от двете изгубени планини, да изпълним Падането и да се доберем до Лабиринта.

— Не забравяй, че за да изпълним Падането, пиедесталът на Луната трябва да е открит — добави Алби.

— Да… — каза Джак. — Определено може да се каже, че тази задача е точно за нас. Добре, народе, казвайте с какво разполагаме.

Членовете на екипа споделиха различните древни знания, до които бяха достигнали през последните няколко дни.

Зоуи разказа за странното споменаване на „емисаря на Албано“, на което беше попаднала в личния кабинет на папата.

— Според папата бележките на Църквата за местоположението на Синята камбана са били предадени на емисаря на Албано. Трябва да установим кой е той, тъй като имам чувството, че камбаната ще ни потрябва.

Линда описа огромната статуя на кобра от пясъчник, която двете с Мей бяха видели в Хранилище XXII на Тайния архив на Ватикана — изгубения уреус от главата на Големия сфинкс.

— Монасите на Омега, които я оглеждаха, я сравняваха с две стари изображения на Големия сфинкс — скицата на Денон и една въздушна фотография от двайсетте години на миналия век.

Алби кимна.

— Твърди се, че уреусът така и не бил намерен. Дори доведените от Наполеон учени не успели да го открият по време на подробните проучвания на Сфинкса и пирамидите през деветдесетте години на осемнайсети век. Оказва се, че той открай време бил в ръцете на Църквата.

Йоланте се обърна към Бърти.

— Ти знаеше ли това?

Бърти поклати глава.

— Чувал съм слухове, но нищо конкретно.

— Имаше и две каменни плочи с изображения, които приличаха на Сефирот и на скандинавското Дърво на смъртта — каза Линда. — Не знам откъде са, нито какво означават.

— А имаме ли нещо за последните две железни планини? — попита Джак.

Сестра Линда извади снимка на една страница от дневника на Франсис Ксавиер, който двете с Мей бяха намерили в Тайния архив, и зачете на глас:

— „В секретния си доклад до папата великият скитащ монах, почитаемият Лавренций от Леванта, пише: „Онзи, който държи меча на архангела, ще намери четвъртата планина“. Двамата с Игнаций смятаме, че това означава, че четвъртата планина е или Сакра ди Сан Микеле в Торино, или Светилището на архангела в Монте Гаргано, недалеч от Фоджа“

— „Онзи, който държи меча на архангела, ще намери четвъртата планина“ — повтори Линда. — Смятаме, че става дума за меча на архангел Михаил.

— Меч ли? — каза Мечо Пух. — Имаш предвид някакво легендарно оръжие като Екскалибур ли?

Линда поклати глава.

— Не. Не става дума за меч. Това е метафора. Означава всъщност права линия, известна като лей линия. Лей линиите са географски връзки между древни структури — мегалитни обекти, църкви, манастири, често разположени на голямо разстояние едни от други, понякога дори в различни страни.

Джак кимна.

— Попаднахме на такава, която свързваше Стоунхендж, кариерата му и Голямата пирамида. И трите обекта се намират на една линия.

— И тази е не по-малко впечатляваща — каза Линда. — Мечът на архангел Михаил е много интересна линия, която включва седем църкви и манастири от Великобритания до Израел. Причината за името й е, че всички тези църкви и манастири са посветени на архангел Михаил, включително двата манастира, споменати от Хавиер — Сакра ди Сан Микеле в Торино и Светилището на архангела в Монте Гаргано. Ще ви покажа.

Линда отвори карта от интернет:

Джак видя някои от местата, които вече беше посетил — Маунт Сейнт Майкъл в Корнуол и Мон Сен Мишел във Франция. Забеляза също, че лей линията минава почти през масива Монблан.

— Това е най-честото изображение на линията като меч — каза Линда.

— Архангел Михаил е военачалникът на Бог във войната с Дявола и затова линията е наречена Мечът на свети Михаил — обясни сестра Линда. — Както виждате, той започва в Ирландия при Скелиг Майкъл и стига до Светите земи в съвременен Израел.

Джак се загледа в двете изображения.

— Онзи, който държи меча на архангела… Който държи.

Той рязко вдигна глава.

— Дръжката. Държиш ли меч, трябва да си го хванал за дръжката. Планината в началото на линията.

И посочи двата края на Меча на архангел Михаил.

— Линията свещени обекти минава от Ирландия до Израел. Казваш, че започва в Ирландия? При Скелиг Майкъл?

Линда сви рамене.

— Смята се, че започва там.

Джак се намръщи.

— Скелиг Майкъл е гола скала със съвсем прост манастир върху някакви езически руини. Бил е разкопаван неведнъж от археолози. Там няма нищо. Ами… ами ако мечът сочи не надолу, а нагоре? Ако започва тук… — той посочи другия край на линията, — в Израел? Какъв свещен обект в Израел лежи на лей линията?

— Има два кандидата — каза Линда. — Първият е манастирът Света Богородица звезда на морето в Хайфа. Но той е бил плячкосан и унищожен от мюсюлманите по време на Кръстоносните походи, така че никой не е сигурен къде точно се е намирал.

— А вторият кандидат? — попита Джак.

Линда се поколеба.

— Ами… ако продължиш линията още…

Джак се наведе напред.

— Каква е втората възможност?

Сестра Линда преглътна.

— Куполът на скалата в Йерусалим.

— Куполът на скалата? — повтори Алби. — Най-святото място за юдейската вяра?

— И третото най-свято за исляма — добави Мечо Пух.

— И място, което двете религии си оспорват вече повече от хиляда години — каза Бърти.

— И за което се твърди, че се намира върху останките на Соломоновия храм — обади се Зоуи.

Джак помълча известно време.

— Има логика — каза накрая. — Всичко, на което се натъкнахме дотук, имаше някаква връзка със съществуващите религии. Някои места често са били смятани за свещени от дълбока древност, преди появата на тези религии.

— Същото е и с датите — отбеляза Алби. — Вземете например днешния ден, Рождество. Двайсет и пети декември първоначално е бил честван от езическите народи, защото това е денят на зимното слънцестоене в северното полукълбо, когато денят започва да расте. Зимното слънцестоене е началото на новата година и съответно на новия живот.

— Много от съвременните църкви са построени върху основите на древни светилища — добави Джак. — Куполът на скалата и целият стар град е свещен за три религии. Причината Йерусалим днес да има такова огромно значение може да се корени във времето преди появата на юдаизма и исляма. И това е единият край на Меча на архангел Михаил. Предвид всичко това е напълно възможно четвъртата желязна планина да се намира именно там…

— Йерусалим е — твърдо каза Руфъс.

Всички се обърнаха.

Едрият добродушен пилот не беше точно експерт по история, но думите му бяха изречени абсолютно категорично.

— Откъде си сигурен, големи друже? — попита Джак.

— Заради това. — Руфъс посочи малкия телевизор от неговата страна на комуникационната конзола.

Той беше включен на „Би Би Си Уърлд“ и показваше невероятна черно-бяла картина от охранителна камера в Йерусалим.

Говорителят казваше:

На екрана се виждаше гигантски четиримоторен самолет с оръдия и ракетни установки, увиснал над блестящия Купол на скалата.

От двете му страни имаше по-малки хеликоптери.

Това беше V-88 „Кондор“ на Растор.

Генералът вече се намираше в Йерусалим.

Джак впери поглед в телевизионния екран.

— По дяволите, Растор вече е там и държи майка ми. — Той се обърна — Алби. Бързо. По кое време Луната ще застане над Йерусалим?

Алби затрака на клавиатурата на компютъра си.

— Ще се намира точно над града в 22: 05 и ще остане така в продължение на четиринайсет минути.

— Трябва веднага да тръгваме.

— Джак, ами незначителният въпрос с Луната? — попита Никой. — Няма смисъл да отиваме при онази изгубена планина, ако не можем да разкрием пиедестала на лунната повърхност.

Джак се обърна към Алби.

— Какво откри?

— Намерих една възможност, която може и да свърши работа. Но ако трябва да съм честен, вижда ми се доста мижава.

Джак сви уморено рамене.

— Точно сега, синко, мижавата възможност е по-добра от никаква. Казвай.

Алби му каза.

Когато приключи, Джак кимна.

— Възможността е наистина ужасна. Ако питате мен, Растор нямаше да е в Йерусалим, ако не се е погрижил за лунния проблем. Ще идем в града и ще се надяваме да се възползваме от знанията му. Алби, като резервен вариант искам да изпълниш мижавата възможност. Руфъс? Нещо против да закараш Алби и да му помогнеш?

Руфъс погледна към спящия си приятел Алойзиъс, който лежеше наблизо на носилката си.

— Брой ме, кап’тане. На сто процента.

Алби се обърна към Истън.

— Там, където отивам, не мога да взема кучетата. Нещо против отново да се грижиш за тях?

— Винаги — отговори Истън.

Джак се обърна към Йоланте и Бърти, които бяха отишли в ъгъла на помещението и обсъждаха нещо.

— Йоланте? Бърти? Искате ли да споделите нещо?

— Капитан Уест, мислех си за онова, което съпругата ви Зоуи е научила във Ватикана за местоположението на Синята камбана — каза Бърти. — И по-конкретно за бележките на Църквата, че била занесена на „емисаря на Албано“. Имам една идея и бих искал да я проуча по-подробно… в Италия.

— Направи го — каза Джак. — Никой, Йоланте, можете ли да отидете с него и да ни държите в течение?

— Да — каза Никой.

— Разбира се — добави Йоланте.

Сестра Линда вдигна глава от компютъра.

— Капитане, мисля, че открих местоположението на Трейси Смит. Може и да греша, но намерих доклад от някакви американски части в Алепо в Сирия. Миналия месец след бомбардировки на града са се опитали да изведат бяла жена хирург от Лекари без граници, но тя отказала. Така и не научили името й, но ми прилича на Трейси.

— Върви — каза Джак. — Нуждаем се от всяка помощ за съня на сирените, до която можем да се доберем. Зоуи?

— Аз ще откарам Линда — каза тя. — Ще вземем хидроплана и ще натоварим някак Лили, Стреч и Алойзиъс отзад. Ако онази дама знае някакъв лек за съня, може би ще успее да ги събуди.

— Добре, народе, да действаме — каза Джак. — Битката в Йерусалим вече започна.

Куполът на скалата на храмовия хълм в Йерусалим, Израел

Йерусалим, Израел,

Старият град

25 декември, 22:04

Куполът на скалата се намира на самия край на Стария град в Йерусалим, на върха на голям естествен хълм, известен като Храмовия хълм.

През последните две хилядолетия Храмовият хълм постепенно е бил обгръщан от подпорни стени и укрепления, първо от Ирод Велики и по-късно от християни и мюсюлмани по време на Кръстоносните походи, така че днес той прилича не толкова на хълм, колкото на внушителна четириъгълна крепост, надвиснала над по-малките хълмове и долините на модерен Йерусалим.

Мястото е свещено за юдаизма и исляма, както и до известна степен за християнството.

Евреите смятат, че на него се е намирал някогашният храм, построен от цар Соломон.

Освен това те вярват, че най-святото помещение на храма, така наречената Светая светих, е мястото, където се е пазил Ковчегът на завета — сандъкът с Десетте заповеди.

(Разбира се, Джак знаеше истината за Десетте заповеди. Вместо да съдържат десетте основни закона, изпратени от Бог на Мойсей, те представляваха две идентични плочки със заклинание, написано на Словото на Тот. И че библейската фигура, известна като Мойсей, е била всъщност египетски жрец ренегат на име Тутмос, който откраднал плочките от втората пирамида в Гиза.

Джак беше намерил плочките в една мина под каменните църкви при Лалибела в Етиопия по време на приключението, свързано с Шестте свещени камъка.)

Така или иначе, вярващите евреи не смеят да припарят до Храмовия хълм от страх, че могат неволно да стъпят на мястото, където се е намирала Светая светих. Тъй като хълмът се намира под разпореждането на мюсюлманите, евреите имат достъп само до една част от западната му стена, известна като Стената на плача.

За мюсюлманите нещата стоят малко по-различно.

Макар да почитат мястото и да твърдят, че е третото най-свято за религията им, постройката, която са издигнали на хълма — Куполът на скалата с неговия поразителен златен покрив — не е джамия.

А просто свято място.

Същинската джамия, носеща името Ал Акса, се намира на няколкостотин метра от него, в южната част на хълма.

Оригиналният покрив на Купола на скалата дори не е бил изработен от злато и в продължение на много векове мюсюлманите не му обръщали особено внимание. Макар да се твърди, че той е издигнат на мястото, от което Мохамед се възнесъл на небето, Куполът на скалата си останал занемарен до двайсети век, когато със засилването на религиозното напрежение в района кралят на Йордания го реставрирал и добавил златния покрив.

Джак и екипът му, състоящ се от Мечо Пух и Истън, се носеха през Средиземно море от Франция към Израел с товарния С-5 „Сюпър Галакси“. Когато стигнаха Израел, поради часовата разлика над Йерусалим вече беше паднала нощта…

… и подобен на лазерен лъч от ефирна зелена светлина се спускаше от Луната…

… и генерал Растор тотално беше разпердушинил Храмовия хълм.

Храмовият хълм… …след растора

Йерусалим, Израел,

Старият град

25 декември, 22:15

Докато летеше надолу през нощното небе, Джак видя много тънък, но изумително ярък лъч зелена светлина да се спуска от небето към Йерусалим.

Много добре си даваше сметка, че лъчът ще изчезне след няколко минути…

И тогава пораженията се разкриха пред него.

— Господи — промълви той, когато видя какво е направил Растор с Храмовия хълм.

В източната стена на хълма зееше гигантска дупка.

Огромна грозна рана, широка поне сто метра.

Гигантски блокове от някогашната подпорна стена, очевидно взривена навън от множество мощни експлозии, бяха изпопадали по склона, достигайки до пътя долу.

По краищата на дупката бяха поставени мощни прожектори, които я осветяваха ярко.

Но наоколо не се забелязваше никакво движение.

Нямаше никакви хора.

Над и отстрани на дупката бяха зарязани двайсетина военни изкопни машини — булдозери и кранове, които бяха разчистили отломките за по-лесен достъп.

Но хората, които ги управляваха, бяха изчезнали.

А жителите на Йерусалим, приспани часове по-рано от камбаната на Сфинкса, не бяха имали възможност да окажат каквато и да било съпротива на Растор.

Нямаше никаква следа от огромния V-88 „Кондор“, който Джак беше видял по телевизията да виси над града и на който Зоуи и останалите се бяха натъкнали в Рим.

— Алби — каза Джак в микрофона си. — Колко остава до изчезването на лъча от Луната?

— Четири минути — отговори Алби.

Джак полетя към дупката и вече разкрития Падащ храм в нея.

Кацна в огромния изкоп, окъпан в зловещото зелено сияние на лъча от Луната.

Мащабите на пораженията около него бяха чудовищни. Навсякъде бяха разхвърляни канари с размерите на автобуси. Изкопните работи на Растор бяха превърнали подземната някога зала на Падащия храм в огромна пещера без таван.

Джак забърза към Падащия храм, доскоро останал скрит в продължение на хиляди години точно под Купола на скалата.

Подобно на другите при Мон Сен Мишел и Монблан, този имаше формата на пумпал, с осем каменни нива на горната половина и по-тънка долна половина, също от осем нива, които бяха открити отстрани и се свързваха със стълби по тънки златни колони.

С премахването на тавана на пещерата веригите на храма бяха паднали, но въпреки това по някакъв начин структурата висеше над шахтата.

Тогава Джак забеляза четирите дебели стоманени стълба — модерна човешка изработка, — които поддържаха Падащия храм в средата.

„Какво е това? Някакъв капан? “

Под храма видя шахтата, в която структурата трябваше да пропадне по време на изпитанието.

Всичко това беше осветено от зарязаните прожектори на Растор и зеления лъч от Луната.

„Нещо не е наред… “ — каза си Джак.

Застана пред огромния Падащ храм, на ръба на тъмната шахта.

Внезапното пращене на говорител разпръсна тишината. Последва глас.

— Здравейте, капитан Уест.

Гласът на Растор.

Джак рязко се обърна, затърси с очи и видя радиостанция, лежаща на няколко крачки от него, до ръба на шахтата.

— Закъсняхте. Както за Падането, така и за да спасите майка си.

Джак извади едната пушка и се завъртя в търсене на Растор.

Но тук нямаше никого.

Беше сам в огромния взривен изкоп.

И тогава я забеляза — малка камера, монтирана на един от булдозерите наблизо.

Растор го наблюдаваше отнякъде.

Джак вдигна радиостанцията. Растор заговори отново:

— Вашата репутация ви изпреварва, капитане. Репутация на човек с твърда решимост, извършил героични дела, когато всичко изглежда изгубено. Репутацията на човек, спасяващ онези, които не могат да се спасят сами.

— Докато има шанс, не се отказвам — каза Джак.

— Да, но вече официално нямате шансове — каза Растор. — Вече изпълних Падането. Направих го преди да пристигнете и изтеглих храма със самолета си. Вие обаче няма да имате този шанс.

В този момент, сякаш по даден сигнал, зеленият лъч от Луната угасна.

— Джак — каза гласът на Алби. — Разполагаш с още три минути, светлината още е там, но нещо я блокира. Явно Растор е покрил отново пиедестала с термичното фолио.

— Точно това направих — потвърди Растор. — Но стига на тази тема, капитане. Знам, че искате да ме питате още нещо.

— Къде е майка ми? — с равен глас каза Джак.

— По-близо до вас, отколкото до мен — леко развеселено отвърна Растор.

Джак се обърна, затърси с очи и извика:

— Мамо! Чуваш ли ме? Мамо!

— Джак…! Джак…!

Гласът на Мей.

Но приглушен, отекващ и изпълнен с болка.

Джак се дръпна назад от Падащия храм, за да може да надникне към долните му нива.

— Джак! — отново извика майка му.

И Джак я видя и изпъшка:

— Мамицата му…

Едва виждаше Мей на най-долното ниво на Падащия храм.

Тя лежеше с гръб, притиснат в долната страна на храма, с лице надолу, право към тъмната бездна, като някакво противно украшение на водещия край на падащата структура.

Макар да не можеше да види изцяло ужасната картина, Мей Мериуедър беше разпъната и прикована с пирони под най-долното ниво на Падащия храм.

Чудовищното намерение на Растор беше ясно — когато храмът полетеше надолу и паднеше на дъното на шахтата, тя щеше да бъде смазана, след като тежестта на структурата се стовари отгоре й.

От радиото се разнесе гаден смях.

— Какво става, когато не можете да спасите някого, капитане? Някого, когото наистина обичате?

Джак не му обърна внимание, а пак извика:

— Мамо!

Мей завъртя глава, доколкото можеше, и го видя.

Ръцете й бяха разперени и приковани жестоко към камъка.

— Джак!

— Не се безпокой, ще те спася!

— Не! Трябва да се махнеш!

Мислите на Джак запрепускаха.

Положението беше извън контрол.

Съсипаният Храмов хълм, блокираният лъч от Луната, Падащият храм — и майка му, прикована под него над пропастта.

— Кутре — каза Мей.

Каза го спокойно, твърдо, въпреки положението, в което се намираше.

— Не можеш да спасиш мен и света. Всичко, което искам да ти кажа, е в моето Писмо от Другата страна. А сега върви! Моля те!

— Не мога да те оставя да умреш…

— Джак! Трябва! МАХАЙ СЕ ОТТУК И ВЪРВИ ДА СПАСИШ СВЕТА! Обичам те, Кутре! Бий се докрай. Винаги го правиш. Толкова се гордея с теб.

— О, капитане — каза гласът на Растор. — Колко трогателно. Но вие нямате представа на какво съм готов аз, за да унищожа този свят. Едно от нещата, които трябва да направя дотогава, е да пречупя духа ви.

И тогава се случи.

Експлозивите, закрепени за стоманените стълбове, поддържащи Падащия храм, се взривиха, стълбовете се пречупиха и храмът внезапно пропадна в шахтата заедно с прикованата за него Мей.

Джак изкрещя безпомощно.

Със силно свистене структурата пропадна в шахтата под Храмовия хълм… с прикованата за долния й край Мей.

Падащият храм се носеше в мрака на шахтата.

Майката на Джак Уест затвори очи и си пое дълбоко и спокойно дъх…

… миг преди цялата масивна структура да се стовари върху скалната основа и тежката горна половина на храма да рухне върху чупливата долна част, като строши тънките колони, сякаш бяха кибритени клечки, и смаза Мей Мериуедър.

В горния край на шахтата Джак чу как храмът се удари в дъното с далечен, отекващ трясък.

— О, мамо… — изстена той. — О, не.

Следващият час мина като в просъница.

Шокът от падането на Мей и ужасната й смърт под Падащия храм беше разтърсила Джак до дъното на душата му.

— Джак! — прозвуча в ухото му гласът на Мечо Пух. — Иди при портата Яфа! Ще те вземем при нея!

И Джак се запрепъва през лабиринта от улички на Стария град на запад, към портата Яфа.

Залиташе по алеите, блъскаше се замаян в стените, умът му беше пълен е картини на падащи храмове и на ужасната смърт на майка му.

На един ъгъл се удари в стена и слушалките паднаха от ушите му и останаха да висят на врата му.

Докато тичаше, чу кикота на Растор и отначало си помисли, че си въобразява, но после осъзна, че е пъхнал радиостанцията на генерала в джоба си и че смехът идва от нея, в реално време.

Най-сетне Джак стигна до портата Яфа, висока средновековна кула в западния край на Стария град, част от монументалната външна стена на Йерусалим.

Прочутата стена на Йерусалим продължаваше на стотици метри на юг от портата и се губеше в нощния сумрак. Построена преди повече от две хиляди години и подсилена по време на Кръстоносните походи, тя беше висока, яка и внушителна.

На Джак не му пукаше.

Всичко беше отишло по дяволите.

Растор беше изпълнил Падането преди Джак и несъмнено в момента пътуваше към Върховния Лабиринт.

Джак не беше изпълнил Падането и когато го направеше, Върховният Лабиринт щеше да е затворен за него. Господи, та той дори не знаеше къде се намира Лабиринтът.

Нещата и преди не бяха леки за него, но никога не бяха били толкова зле.

Дъщеря му беше изпаднала в мъртвешки сън.

Стреч и Алойзиъс Найт също.

Беше изгубил Хадес в Мон Сен Мишел.

А сега и майка си.

Докато гледаше как Мечо Пух и Истън спират с някакъв микробус край крепостната стена, Джак се запита възможно ли е изобщо положението да стане по-лошо.

И то стана.

Джак го видя да се издига над тъмните покрити с дървета хълмове на юг, над слабо осветените улици на новия град, и ченето му увисна от ужас.

Самотен хеликоптер “Чинук“ с два ротора и прожектори, които осветяваха наоколо.

Издигаше се право нагоре.

Нагоре, нагоре и нагоре.

Джак замръзна от ужас, когато видя какво виси под хеликоптера.

Гигантска метална сфера.

Камбана на сирените.

Не беше виждал такава от Москва. Беше забравил колко са големи.

— О, не. Не, не, не…

Замаха трескаво на Мечо Пух и Истън и — колкото и странно да беше за този момент — забеляза, че Истън е взел Рокси със себе си.

„Господи — помисли си Джак. — И кучето ми е тук насред цялата лудница“.

Примигна, за да пропъди тази мисъл.

— Слагайте си слушалките! Сфинкса още има хора тук!

Посегна към собствените си слушалки, които висяха на врата му.

Но преди да успее да си ги сложи, хеликоптерът се разклати, огромната камбана се люшна…

… и удари…

… и за свой абсолютен ужас Джак я чу, чу единствения й удар и в този смразяващ момент разбра, че ще потъне в сън.

Тъй като в Москва беше носил защитни слушалки, досега не беше чувал звъна на такава камбана.

Той беше странно прекрасен, дори зловещо прекрасен, подобен на гонг, но по-лек, по-сладък.

Мозъкът му погълна звука на камбаната, центровете му на удоволствие полудяха.

Джак видя как Мечо Пух изпада от микробуса, с който беше пристигнал; как Истън се отпуска в седалката си.

И тогава сладкият звук на камбаната заля и Джак и докато силите му гаснеха и сънят го обгръщаше, той успя да промълви само една последна дума:

— Не…

После настъпи мрак.

Сънят на сирените.

Много странен вид сън, откри Джак. По-скоро гранично състояние, отколкото дълбок сън.

Сякаш беше заспал, но и частично буден. Очите му бяха затворени и за всеки страничен наблюдател би трябвало да изглежда заспал, изгубен в предизвиканата от камбаната кома.

И въпреки че очите му бяха затворени, Джак чуваше света около себе си, макар и отдалеч, смътно и приглушено, сякаш се намираше под вода.

Но не можеше да помръдне.

Колкото и да се мъчеше да заповяда на мускулите си да се раздвижат, не можеше да ги накара да се подчинят.

Беше парализиран. Парализиран и сляп, а в същото време обречен да чува сякаш отдалеч какво става около него.

Например чу как хеликоптерът прелетя над главата му. Обикновено оглушителният трясък на роторите му прозвуча като далечно думкане.

Усети го как се приземява на широкия булевард пред портата Яфа — булевард, през деня обикновено задръстен от туристически автобуси.

После чу и усети стъпките.

Множество стъпки — тежки, в съвършен унисон.

Звукът на бронзови…

Ставащ все по-силен.

Приближаващ.

Към него.

И точно тогава, колкото и невероятно да изглеждаше, Джак чу не друго, а кучешки лай.

Джак не беше в състояние, но ако можеше, щеше да се види как лежи по гръб на широкия булевард пред портата Яфа, под стените на Йерусалим.

Недалеч от него беше микробусът с отпуснатите фигури на Мечо Пух и Истън, които също бяха заспали.

Хеликоптерът беше кацнал на двеста метра от него. Ослепителните лъчи на прожекторите му бяха насочени право към Джак.

От задната му рампа излязоха двайсетина бронзови.

Закрачиха в строй, в пълен унисон към спящата фигура на Джак Уест-младши.

След тях самоуверено и небрежно вървеше Йегер Цвай, рицарят на Златната осмица, който не беше успял да убие Джак в Москва.

Със защитни военни слушалки на ушите.

Цвай се ухили гадно.

Не можеше да повярва на късмета си.

Беше получил втори шанс да убие Джак Уест-младши.

След като удари камбаната над Йерусалим и приспа жителите му, Йегер Цвай се канеше да напусне града, когато се появи Растор със страховитата си войска.

Цвай и хеликоптерът му се спотаиха и наблюдаваха как Растор взривява Храмовия хълм и изпълнява Падането на светлината на яркия зелен лъч от Луната. Използването на камбаната срещу него не беше опция, тъй като той и хората му носеха предпазни слушалки. А изгубването на камбаната и позволяването тя да попадне в ръцете на генерала, който имаше много по-мощен самолет от този на Цвай, трябваше да се избегне на всяка цена.

После Растор се махна, появи се Уест и Цвай видя възможност да си отмъсти.

И сега Джак беше в ръцете му, парализиран и беззащитен, оставен изцяло на милостта му.

И тогава се случи нещо наистина шантаво.

Малък черен пудел скочи от микробуса до Уест и се втурна към него.

Йегер Цвай се намръщи.

На ярката светлина на прожекторите малкото черно куче застана до тялото на Уест, разперило широко предните си лапи, и заръмжа към Цвай и приближаващите бронзови.

И направи онова, което правят кучетата.

Започна да лае по тях.

Цвай извади пистолета си. Щеше да застреля и шибаното куче.

Това беше може би най-трогателната гледка на света.

Мъничката Рокси лаеше свирепо към приближаващите редици безстрастни бронзови.

Автоматите не забавиха крачка.

Рокси продължи да лае.

След като видя, че номерът не минава, тя наведе глава, захапа яката на Джак и се опита да го извлече към микробуса.

Гледката вече беше наистина необикновена.

Мъничкият черен пудел, който не стигаше и до коляното на човек, тежащ само петнайсет килограма и със сакат заден крак, отчаяно се опитваше да издърпа човешкия си господар, за да го спаси.

Но Джак беше твърде едър, прекалено тежък.

Скимтяща от напъните, Рокси изпусна на няколко пъти яката му и безжизненото тяло на Джак се отпускаше на земята.

Но всеки път Рокси отново захапваше яката и започваше да го влачи в решителен, но безполезен опит да го спаси.

В мъгливия свят на ума на Джак всичко това се случваше някъде много, много далече.

Той чуваше лая, стъпките и роторите на хеликоптера. Дори чувстваше как го влачат, но в състоянието, в което се намираше, това усещане беше чуждо и умът му не беше в състояние да го интерпретира.

И тогава чу нещо, което умът му можеше да разбере — глас, който също идваше някъде отдалеч.

Женски глас.

Глас, който познаваше.

Глас на млада жена.

Но когато го позна, разбра със сигурност, че сънува, тъй като беше невъзможно тя да е тук…

Защото гласът беше на Лили.

— Всичко е наред, Рокси — казваше тя. — Добро момиче. Добро момиче. Поехме го. Държим го. Зоуи?

— Добре, Трейси, направи го — каза гласът на Зоуи.

В сегашното си състояние, пленник в собственото си тяло, Джак не знаеше какво да мисли.

Явно беше, че Лили не е тук. Тя също беше заспала.

Зоуи също не можеше да е тук. Тя беше другаде, на друга мисия — но Джак не можеше да си спомни къде точно.

Може би това се случваше накрая, в миговете преди смъртта. Докато тя те взема, чуваш гласовете на хората, които си обичал най-много — в неговия случай гласовете на Лили и Зоуи.

И тогава усети внезапни бодежи зад ушите си и…

… Джак Уест-младши се надигна и седна на пътя пред портата Яфа, буден и съвсем жив!

За момент силните прожектори на хеликоптера го заслепиха и той вдигна ръка, за да защити очите си.

Няколко неща се случиха едновременно:

Нещо малко, черно и космато скочи в скута му.

Рокси.

Тя облиза свирепо лицето му и го олигави целия, за да покаже обожанието си.

Някакви човешки ръце го сграбчиха в силни прегръдки и той чу гласа на Лили.

— Татко!

Когато очите му привикнаха с ярката светлина, Джак видя, че наистина е Лили — неговата Лили, будна и жива, го държеше в прегръдките си.

После започна стрелба, силна и близка, и Джак видя три фигури да стоят недалеч от него и Лили и да стрелят към приближаващите бронзови редици.

Зоуи.

И Стреч.

И Алойзиъс Найт.

Но как беше възможно? Последния път, когато беше видял Стреч и Алойзиъс, те спяха…

Точно сега това нямаше значение.

Тримата явно използваха специалните куршуми, защото бронзовите падаха, а Йегер Цвай си плю на петите.

Джак още не беше сигурен, че това не е някакъв безумен сън, предизвикан от звъна на камбаната.

И после, прикривани от все още стрелящите Стреч и Алойзиъс, Лили и Зоуи го вдигнаха заедно с още някаква тъмнокоса жена, която не беше виждал никога, и го понесоха към микробуса, зад чийто волан седеше сестра Линда.

— По-бързо, мамка му! — извика старата монахиня насред стрелбата.

„Май наистина е някакъв смахнат сън“ — помисли си Джак.

След секунди вече беше вътре до все още отпуснатите тела на Мечо Пух и Истън и се отдалечаваше от Стария град. Надигна се и видя през задното стъкло как Йегер Цвай гледа яростно след тях.

Докато микробусът се носеше по пустите улици на модерния Йерусалим, Джак започна да идва на себе си.

Сестра Линда караше като демон и изобщо не намаляваше скоростта на завоите по улиците с жилищни блокове от двете страни.

— Линда! — извика Зоуи. — Не можем да избягаме на хеликоптера, след като се издигне! Трябва да се скрием! Вкарай ни веднага под земята!

В отговор сестра Линда рязко завъртя волана и колата се понесе по рампата на подземен паркинг под един жилищен блок.

Спуснаха се три нива, преди Линда да набие спирачките.

Джак още лежеше на едната си страна и се опитваше да проумее внезапното си и неочаквано спасение.

Стреч и Алойзиъс огледаха паркинга с вдигнати оръжия.

И Зоуи и Лили клекнаха до Джак.

И се усмихнаха широко.

— Хей — рече Зоуи. — Хайде, събуждай се.

— Здрасти, тате — каза Лили. — Върнах се.

Алепо, Сирия

4 часа по-рано

Докато Джак бързаше към Йерусалим, Зоуи и сестра Линда летяха с малкия си хидроплан А10 — със спящите Лили, Стреч и Алойзиъс отзад — към град Алепо в Сирия.

Отне им известно време, но сред руините на великолепния някога римски град, чиито жители живееха под постоянна заплаха от бомбардировки от страна на бруталния сирийски режим, успяха да открият малка мобилна болница на Medecines Sans Frontieres — Лекари без граници.

Намериха полевата болница, след като разпитаха местните жени дали знаят за лекарка, специалист по проблеми със слуха и дишането. Оказа се, че много от тях знаят, и им разказаха за чудесна ушна лекарка, спасила слуха на много от децата им след като в близост до тях избухнали бомби.

Чудесна ушна лекарка.

Това определено звучеше като д-р Трейси Смит.

Така на Коледа, сред прашните руини на Алепо, Зоуи и сестра Линда откриха една поразителна жена със запретнати ръкави и кафява коса, вързана небрежно на опашка, да преглежда съсредоточено с отоскоп ухото на едно малко дете.

— Трейси! — повика я Линда.

Лекарката се обърна. Беше на около четирийсет и пет, с остър поглед и доста привлекателна.

Кимна им.

— Я, здравей, Линда. Покрай всички онези камбани на сирени по света се чудех дали някой няма да дойде да ме търси.

След краткото представяне Зоуи бързо видя, че Трейси Смит няма никакви илюзии относно тайния царски свят.

— Има една стара африканска поговорка — каза Трейси. — „Когато слоновете се бият, тревата страда“. Писна ми от всички интриги между монахините, Църквата и владетелските фамилии. Разбрах, че гласът ми никога няма да бъде чут в тронните зали и да накарам слоновете да ми обърнат внимание, и затова си казах — майната му, в такъв случай ще помагам на тревата — на бедните, на лишените, на онези, които губят домовете си, докато господарите на всичко се дърлят помежду си.

— Вие сте по-важна, отколкото осъзнавате — с искрена симпатия каза Зоуи. — Католическата църква иска смъртта ви. Поръчали са ви. Предполагам, че заради работата ви върху Камбаните на сирените.

Трейси Смит кимна отсечено.

— Най-вероятно.

— Знаете ли как може да се прекъсне сънят? — попита Зоуи.

Трейси отново кимна.

— Сънят на сирените не е някаква магия или религиозен фокус. А просто наука. Звънът на камбаните засяга вътрешното ухо и по-точно полукръглите канали в него. Това е нещо като свръхнатоварена версия на болестта на Мениер.

— Какво е това?

— Камбаните нарушават достъпа на специален вид течност до тези канали, така наречената ендолимфна течност. Звънът не действа на животни, тъй като техните полукръгли канали са по-големи от нашите. Моята теория е, че сънят може да се прекъсне с инжектиране на синтетичен ендолимфен серум в полукръглия канал на ушите.

Очите на Зоуи се разшириха от надежда.

— Доктор Смит, аз работя с Джак Уест-младши и се нуждаем от помощта ви. Ако дойдете с мен да проверите теорията си върху една много важна млада жена, казва се Лили, не само ще нанесете тежък удар върху тронните зали на света, но и ще помогнете за спасяването на целия свят от робство.

Трейси Смит я погледна.

Зоуи отвори уста да каже още нещо, но лекарката вдигна ръка.

— Не е нужно да казвате нищо повече, госпожице Кисейн. Спечелихте ме с „тежък удар върху тронните зали на света“. Да идем да им го начукаме.

След трийсет минути на една изровена от бомбардировки писта в Сирия д-р Трейси Смит вкара дълга игла в меката тъкан зад дясното ухо на Лили и инжектира серума.

После направи същото с лявото ухо.

Всички затаиха дъх и се загледаха с очакване в Лили.

Нищо не се случи.

Линда погледна Трейси.

— Колко ще…

— Чакайте! — възкликна Зоуи, която не беше откъсвала поглед от Лили.

Клепачите на младата жена потрепнаха.

После се отвориха много бавно, замигаха, докато очите се фокусират, и Лили седна и погледна жените около себе си.

— Аз… аз… Благодаря.

Зоуи сграбчи осиновената си дъщеря в прегръдките си. По бузите й потекоха сълзи.

Лили отвърна на прегръдката й.

— Няма да повярвате колко съм гладна. Да ви се намира храна и вода?

— Определено — каза Зоуи и бръкна в раницата си за манерка и шоколадови блокчета.

Докато й подаваше водата, Лили замръзна, внезапно спомнила си момента на заспиването.

— Къде е татко? Опитах се да го предупредя… в Москва… с бележка.

— Той намери бележката ти, Лили, и тя го спаси от камбаните — каза Зоуи. — И благодарение на тази бележка сме още в играта. Но тя стана доста шантава и сме много изостанали от лошите. Както обикновено, Джак е в разгара на всичко това и трябва веднага да му помогнем в Йерусалим.

И с тези думи те се задействаха и отлетяха направо за Йерусалим, след като се бяха сдобили с нов член в пъстрата им група — д-р Трейси Смит.

По пътя за Йерусалим Трейси използва серума си, за да събуди Стреч и Алойзиъс.

Стреч изстена.

— Какво стана? Всички добре ли са?

Алойзиъс Найт разтърка тила си.

— Мъчи ме страшно главоболие. Сякаш съм препил здравата.

И се обърна към Зоуи. Първият му въпрос не беше за Джак, за съня или за края на света.

— Къде е Руфъс?

— Той е добре — меко рече Зоуи. — На мисия е с Алби Калвин. Отиват на едно място, за да се опитат да установят връзка с един роувър на Луната.

Алойзиъс я изгледа неразбиращо.

— На Луната ли? Колко време съм спал?

— Достатъчно дълго. — Зоуи се обърна към Трейси Смит. — Не можем да събудим цели градове с този серум. За целта ще трябва да намерим Синята камбана. Но това тотално променя всичко.

След това пристигнаха в Йерусалим и намериха Джак под стените на Стария град точно навреме, за да инжектират серума зад ушите му и да го спасят от Йегер Цвай и неговите бронзови.

Щом се озоваха на безопасно място в паркинга, Трейси събуди и Мечо Пух и Истън.

Всички бяха единодушни, че Рокси е героинята с отчаяното й влачене на Джак. Няколкото безценни секунди, които им беше спечелил малкият пудел, бяха спасили живота му.

Джак почеса Рокси зад ухото и опашката й се замята от радост.

Точно тогава им се обади Алби.

Той остана във възторг от новината, че Лили е будна и че серумът на Трейси действа.

— С Руфъс сме на космодрума — докладва Алби. — Изглежда, че все още работи. И още нещо — направих допълнителни проучвания по пътя насам. Мисля, че открих последната желязна планина.

Пета офанзива Последната желязна планина

Във въздуха над Либия

25 декември, 20:20

Алби го беше открил по пътя към дестинацията си.

Докато Руфъс управляваше самолета, Алби седеше в задната седалка на стрелеца, погълнат от проучването си в търсене на местоположението на последната желязна планина, като през цялото време си даваше сметка, че часовникът им неумолимо отброява времето, оставащо им да стигнат до Върховния Лабиринт.

След два часа попадна на нещо обещаващо.

Откри го, когато се върна към проучването си в имението на Хадес в Елзас-Лотарингия малко преди то да бъде атакувано от бронзовите на Сфинкса и информацията в старите документи на Джак, свързани с мисията му със Седемте смъртоносни чудеса и Голямата пирамида в Гиза.

Алби отвори превода от едикта на Хуфу, открит в Голямата пирамида:

Когато го прочете за първи път, вниманието му беше привлечено от споменаването на невъзможен лабиринт.

Този път той реши да задълбае повече в идеята за планини недалеч от некропола в Гиза.

Стандартното търсене в интернет и библиотечните бази данни не даде интересни резултати.

Все пак попадна на PDF документ, озаглавен

Документът беше едно от онези неясни неща, на които попадаш при търсене онлайн.

Алби все пак го отвори, колкото да види какво пише. Попадна на много сух и скучен доклад на някакви строителни инженери за нов жилищен комплекс, който се е строял по онова време в западните покрайнини на Кайро, недалеч от пирамидите.

След като проучили скалата с дълбочинен радар, инженерите попаднали на плътен гранит.

В доклада им пишеше:

Алби се намръщи.

Конична подземна маса? В западните покрайнини на Кайро, недалеч от платото Гиза?

Замисли се.

Движението на пустинните пясъци на Египет можеше да е много голямо. Цели храмове са се озовавали под тях. Самият Сфинкс е бил погребан до шията в продължение на много векове, през които пясъкът е бил носен от пустинята западно от него.

Щом нещо с размерите на Сфинкса можеше да бъде покрито от пясъка, напълно възможно беше през хилядолетията пясъците на пустинята да погълнат и ниска планина.

Алби продължи да преглежда доклада на инженерите и неочаквано попадна на едно изображение.

— Мътните да ме вземат — промълви той.

Изображението се наби в очите му.

Резултатите може и да не означаваха нищо за строителните инженери, но фактът беше налице, ясен като ден — Сфинксът върху подземен камък, подземна планина.

Алби бързо написа в търсачката „Акер, изображения“ с очакването да попадне на някаква птица — Хуфу споменаваше, че Акер бди над лабиринта, кацнал на свещения си връх.

Но когато видя първото изображение, подскочи от изненада.

Изображението на Акер показваше два полегнали лъва с общо тяло, гледащи в противоположни посоки.

— Леле… защо не съм го видял по-рано? — промълви Алби. — Уреусът от Ватикана. Снимките, видени от Мей и Линда там. През цялото време е било пред очите ни.

Седящият отпред Руфъс го чу, че си мърмори под нос, и попита:

— Какво те тормози, хлапе?

— Руфъс — каза Алби, — някой е заповядал на Хуфу да построи Голямата пирамида и той го е направил недалеч от нещо, наричано Акер. Въпросният Акер е много важен за нас, защото не само бди над лабиринта, който търсим, но и със сигурност се намира на върха на четвъртата желязна планина. Руфъс, мисля, че знам какво е Акер.

— Какво?

— Най-прочутата статуя в Египет. Акер е Големият сфинкс в Гиза.

— Ако Сфинксът лежи върху последната желязна планина — запита се Алби на глас, — тогава къде е входът към храма?

Прозрението му дойде като гръм от ясно небе.

— Чакай, виждал съм входа! — каза той.

— Хлапе, какви ги говориш? — попита Руфъс.

Алби затрака яростно на лаптопа си, докато не ги намери — снимките, които Мей беше направила в Тайния архив на Ватикана и им беше изпратила. Две изображения на Сфинкса.

Първото беше прочутата скица на Виван Денон, направена по време на експедицията на Наполеон в Египет през 1798 година:

— Еха… — промълви Алби, когато погледна скицата.

Сигурно беше виждал това изображение десетки пъти, но сега се съсредоточи не върху гигантската каменна глава, която стърчеше от пясъка, а върху на темето й.

— Никога досега не съм обръщал внимание какво правят там.

Сега, когато имаше причина да се вгледа по-внимателно, фигурите изпъкваха по-ясно.

Мъжете не бяха включени в скицата с единствената цел да покажат размерите на Сфинкса. Те правеха нещо.

Две неща, ако трябва да сме по-точни.

Върху главата на Сфинкса се бяха качили трима мъже.

Онзи, който стоеше отпред, държеше въже с тежест над челото на статуята, сякаш мереше нещо.

— Опитва се да пресъздаде уреуса — каза Алби.

По-важен обаче беше единият от другите двама мъже.

Той излизаше от главата на Сфинкса.

— Това е входът — промълви Алби.

За да го потвърди, отвори другото изображение, пратено от Мей от Ватикана — въздушната снимка на Големия сфинкс, направена някъде през двайсетте години на миналия век:

И ето го.

На темето на Сфинкса имаше кръгла дупка, несъмнено същата, използвана от хората на Наполеон, докато Денон е правел скицата си.

Бърза справка за музейните експонати от прочутата египетска експедиция го отведе до запис от дневник, направен от самия Наполеон:

Алби поклати глава.

Два фатома правеше малко над три метра и шейсет сантиметра.

Ако беше прокопал запушалката на тясната шахта, Наполеон сигурно би открил нещо невероятно.

— Руфъс, току-що намерих онова, което ни трябва — каза той.

— Искаш да отидем някъде другаде ли? — попита Руфъс.

Алби бързо пресметна орбитата на Луната.

Тя щеше да се озове директно над Гиза след няколко часа, в 2:25 местно време, и щеше да остане там в продължение на тринайсет минути.

— Не — твърдо заяви той. — Трябва да стигнем до дестинацията ни. Защото докато Джак слиза в Сфинкса в Гиза, трябва да махнем фолиото от пиедестала на Луната.

Във въздуха над Египет

26 декември, 01:55

Докато огромният С-5 „Сюпър Галакси“ прелиташе краткото разстояние от Йерусалим до Кайро, Джак седеше в товарния отсек с Лили.

След целия хаос в Йерусалим — Растор и взривения Храмов хълм, смъртта на Мей, изпадането на Джак в съня на сирените — това беше първият им истински шанс да наваксат.

Всъщност беше минал почти месец, откакто Джак беше разговарял с Лили — в Лондон, преди тя да бъде отвлечена от рицарите на Златната осмица и доставена на Сфинкса.

— Направо се сринах, когато реших, че си мъртва, дечко — каза Джак.

Лили кимна.

— Благодаря.

— Правя всичко това заради теб. Просто се опитвам да осигуря свят, в който да живееш.

— Знам, татко.

— Сблъсъкът ще настъпи скоро — тихо каза Джак. — В Лабиринта. След това няма да има връщане назад. Наваксване. Втори шансове. Сценарият ще бъде всичко или нищо.

— Да — съгласи се Лили.

— Може да стане безумно — каза Джак. — Може да се наложи да направя отчаяни неща.

— По-отчаяни от обичайните ли?

— Мисля си за цяло ново ниво на „драстични“ — каза Джак. — Толкова се радвам, че отново сме заедно. Това е единственото, от което се нуждаех.

Лили го прегърна.

— Ти си най-добрият, татко.

След като тя го пусна, Джак извади телефона си.

— О, като стана дума за родители… Намери защитената папка и потърси имейла от майка си. Той беше озаглавен МОЕТО ПОСЛАНИЕ ОТ ДРУГАТА СТРАНА.

Джак го отвори.

Първият ред гласеше:

Джак се обади на Зоуи да слезе в товарния отсек при тях и когато тя дойде, тримата прочетоха заедно последните думи на Мей Мериуедър.

Лили заподсмърча и се опита да сподави риданията си.

Зоуи прегърна Джак.

Никой от тримата не каза нищо.

Джак си мислеше за майка си. Дребна на ръст, но великан по ум, тя беше корава и силна, непоколебима и страховита. Надарен учител, вдъхновяващ историк и страхотна майка.

— Ще ни липсваш, мамо — прошепна той.

— Джак, започваме да се спускаме към Кайро — чу се гласът на Скай Монстър от говорителя. — Градът изглежда заспал, явно от звъна на камбаната, но виждам някакви прожектори при пирамидите. Някой е стигнал там преди нас.

Международно летище Кайро, Кайро,

Египет 26 декември, 02:00

7 часа до затварянето на портите на Лабиринта

Международното летище на Кайро беше напълно притихнало.

Нищо не помръдваше.

Въпреки че беше два след полунощ, при нормални обстоятелства щеше да има някакво движение — камион на техници, микробус за кетъринг и другите обичайни нощни дейности на едно международно летище.

Но тази нощ поради камбаната на сирените целият Кайро, включително летището му, беше смълчан и пуст.

Различните микробуси, камиони и полицейски коли при летището бяха неподвижни, някои от шофьорите им бяха клюмнали върху воланите.

Дори военните машини в единия ъгъл на летището — товарен самолет „Херкулес“, два щурмови хеликоптера и няколко джипа с монтирани 50-мм оръдия — бяха напълно неподвижни на пистата, а войниците, пилотите и техниците лежаха на земята до тях.

Така че С-5 „Сюпър Галакси“ на Джак се приземи безпрепятствено, без никой да се свърже с него от кулата на летището.

Щом докоснаха земята, Джак се обърна към двамата най-важни хора в живота си.

— Зоуи, Лили. Искам и двете да извършите Падането с мен. Само човек с белег на дланта може да седне на трона в центъра на Върховния Лабиринт в края на всичко това. Не ми се иска да го казвам, но може не всички да стигнем до този момент, затова ако и тримата носим белега, ще имаме по-добър шанс. Съгласни ли сте?

— Да — сериозно отвърна Лили.

— Разбира се — каза Зоуи.

Веднага щом големият самолет спря, тримата изтичаха навън, следвани от Пух и Стреч.

Скочиха в една полицейска кола наблизо, запалиха и потеглиха към Кайро.

Алойзиъс, който все още беше замаян от съня на сирените, остана с Истън да пази самолета заедно с малкия легион бледолики в товарния отсек. Сестра Линда и Трейси Смит също останаха на борда, за да продължат с проучванията и да търсят начин за произвеждане на по-големи количества от серума на Трейси.

Полицейската кола на Джак се носеше към пирамидите, които се издигаха над западния край на града.

Беше 02:01.

Луната щеше да застане точно над Гиза в 02: 25. Разполагаха с двайсет и четири минути.

„Космодрум „Западни“, Либия

Либийска пустиня

26 декември, 02:00

Докато Джак с екипа си пристигаше в Кайро, Алби и Руфъс пристигаха на тяхната дестинация… в Либия.

На космодрум.

Работещо съоръжение за изстрелване на сателити, разположено насред огромната Либийска пустиня, на около сто и шейсет километра от Средиземно море.

Ченето на Алби увисна, когато го видя.

Мащабите му бяха невероятни. Просто казано, космодрумът беше огромен във всяко отношение.

И за това имаше причина.

Докато съвременните частни съоръжения за изстрелване на сателити са доста компактни, с малки ракети и минимално въздействие върху околната среда, този космодрум беше построен от Съветския съюз през 70-те години на миналия век, в разгара на Студената война.

Руснаците бяха построили космодрума по време на управлението на Муамар Кадафи (разбира се, след като му бяха платили огромен подкуп), за да изстрелват спътници на геостационарна орбита от място, намиращо се по-близко до екватора.

Достигането на подобни орбити беше много по-трудно от другите съветски космодруми — Байконур в Казахстан и Восточни — или „източен“ — в Сибир. Затова първоначалното име на съоръжението беше „Западни“.

Тъй като беше построен от съветски инженери, космодрумът беше много сив, много грозен и много, много голям. Трите силоза, приютявали навремето руски многостепенни ракети, бяха високи по двайсет етажа. Релсите, които водеха от тях до площадката за изстрелване, бяха широки колкото четири камиона, паркирани един до друг.

Централното място в космодрума се заемаше от ракетната площадка.

Тя беше построена в същия груб съветски стил като онази в Байконур. Иначе казано, представляваше гигантска метална платформа, която благодарение на две колосални бетонни колони стърчеше от ръба на почти отвесна скала над огромна циментова чаша с дълбочина шейсет метра.

По време на изстрелването, когато ракетата се издигаше от площадката, опашката й от нажежени газове попадаше в чашата, без да засяга командните сгради горе.

След множеството изстрелвания през последните четирийсет години бетонната повърхност на чашата беше почерняла като стените на стара камина.

Защото космодрумът все още работеше. След рухването на Съветския съюз през 1989 г. той бил занемарен, но с появата на частни компании за изстрелване на сателити бе купен от европейска корпорация и преоборудван.

Затова, когато самолетът приближи космодрума, Алби видя на глухото оранжево сияние на охранителните светлини модерна ракета — висока, бяла и стройна, поставена на площадката и готова за изстрелване.

Руфъс също беше силно впечатлен.

— Мътните да ме вземат, виж само размерите на това място.

Но когато приближиха, лицето на Алби посърна.

Той видя контролната кула на космодрума — четириетажна сграда, която приличаше на умалена версия на кулата за въздушен контрол на някое летище.

Всичките й прозорци бяха изпотрошени от силна експлозия.

И в този момент Алби се досети.

— Хората на Растор явно са имали същата идея — каза той. — Използвали са средствата за комуникация тук, за да установят контакт с втория роувър на Луната и да открият пиедестала, когато Растор е изпълнил Падането в Йерусалим. След това са го покрили отново с фолиото и са унищожили кулата, така че противници като нас да не могат да използват отново апаратурата. Мамка му!

Руфъс огледа опустелия космодрум. Високите му сгради и ракетата бяха осветени в оранжево от охранителните светлини.

— Не съм гений или нещо такова — рече той, — но може да е останал някакъв начин да се свържем с онзи лунен роувър.

— Я пак? — каза Алби.

Кайро, Египет

26 декември, 02:10

Джак се носеше през центъра на Кайро в откраднатата полицейска кола и пресичаше кръстовища на червени светофари, без никой да го спре.

Градът пустееше.

Нищо не помръдваше по улиците. Всички коли бяха спрели, паркирани до тротоарите или блъснали се в стени или една в друга.

Целият Кайро спеше.

Със Зоуи до него и Лили, Мечо Пух и Стреч на задната седалка, Джак зави по една рампа и излезе на автострадата, пресичаща града. Караше с изгасени светлини, за да останат незабелязани.

Издигнатата автострада се виеше между модерните сгради на египетската столица. Централната част на Кайро е като цяло ниска, с няколко десетки офис сгради и западни хотели, които стърчат над бъркотията от джамии, тесни улички и пазари.

На запад над всичко това се издигаше гордостта на страната.

Древни и гигантски, трите пирамиди на Гиза доминираха на западния хоризонт. Недалеч от тях, в предградието Гиза, бяха построени няколко небостъргача, но никой от тях, независимо от височината си, не можеше да се сравнява с присъствието на пирамидите.

Те бяха построени по различни мащаби.

И бяха от друго време.

Джак погледна пирамидите, без да спира да лети на запад през града и да профучава покрай спрелите коли.

Спомни си безумната битка на върха на Голямата пирамида преди повече от десетилетие, когато бе поставил отново ключовия й камък.

И ето че сега отново беше тук.

Всъщност това изглеждаше напълно уместно. Станеше ли дума за древни времена, всички пътища водеха към Египет.

Точно в този момент скенерът му улови радиосигнали от някой, който вече се намираше в некропола Гиза.

Разнесоха се забързани гласове:

— База Луцифер, тук брат Илай с екипа в Гиза. Готови ли сте?

— Разбрано, екип Гиза, тук база Луцифер в Аризона. Връзката е установена. Когато кажеш, Илай.

— Току-що проникнахме през дъното на шахтата в главата на Сфинкса и виждаме огромно помещение с Падащ храм в средата. Влизаме. Бъдете в готовност.

Очите на Зоуи се разшириха.

— Намерили са храма под Сфинкса.

— Кои са тези? — попита Лили.

— Монаси от ордена на Омега — отвърна Джак. — Още приятелчета на брат Езекил. Смятаме, че Езекил е извършил Падането под двореца Потала, преди Сфинкса да го унищожи с ядрен удар. Вероятно в момента пътува към Върховния Лабиринт, ако вече не е там. Изглежда, че приятелчето му Илай се опитва да изпълни Падането тук, за да удвоят шансовете си в Лабиринта. Отново сме последни в тази надпревара.

— Какво е Луцифер? — попита Мечо Пух. — Изглежда ми странно момчета католици да си имат база с такова име.

— Свръхмодерна обсерватория на Католическата църква в Маунт Грейм в Аризона, на двеста и четирийсет километра източно от Тусон — отвърна Джак. — „Луцифер“ е прякорът на телескопа. Явно оттам монасите са установили връзка с лунохода, за да махнат фолиото от пиедестала.

Колата им — все още с изгасени светлини — излезе от поредния завой и внезапно пирамидите се изпречиха пред тях като огромни тъмни триъгълници на фона на нощното небе.

И там, пред пирамидите, легнал спокойно на мястото, което беше заемал хиляди години, загледан мълчаливо на изток, с изпънати напред лапи и перфектно повдигната глава, ги чакаше Сфинксът, странен и загадъчен както винаги.

На ярката светлина на прожекторите можеха да се видят трима мъже с миньорски каски, пълзящи по темето на огромната статуя.

Четвърти стоеше до микробус в подножието й.

Тримата на главата на Големия сфинкс бяха издигнали над дупката стойка, на която беше монтирана лебедка с въже, спускащо се в шахтата.

Внезапно радиото оживя отново.

— Екип Гиза, в Луцифер току-що засякохме нещо да приближава към вас. Чакай, какво…!

Сигналът прекъсна.

Джак погледна Зоуи.

— Какво стана, по дяволите?

Стреч отговори, като вдигна телефона си. Си Ен Ен предаваше на живо. Водещият изглеждаше объркан.

— Получихме… момент… получихме непотвърдени съобщения за ядрена експлозия недалеч от Тусон, Аризона. Все още очакваме картина, но първите сведения са за експлозия източно от града…

Лили ахна.

— На двеста и четирийсет километра източно ли?

Секунди по-късно на екрана се появи зърнеста картина.

Тя показваше адска гъба, издигаща се над пустинята на Аризона. Надписът под картината гласеше: ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ — ЯДРЕН ВЗРИВ НЕДАЛЕЧ ОТ ТУСОН, АРИЗОНА.

Отговорът на монасите при Големия сфинкс беше моментален:

— Луцифер, докладвайте!

Никакъв отговор.

— Луцифер, обадете се!

Пак нищо.

Джак преглътна. После включи сателитната си радиостанция.

— Алби, пристигна ли на космодрума?

— Току-що, Джак. Имаме малко проблеми, но може би ще намерим начин да установим връзка с един от роувърите на Луната.

— Правете каквото е нужно — каза Джак. — И си пазете гърба. Лошите явно не искат никой друг да изпълни Падане и могат да дойдат за вас.

Космодрум „Западни“

Либийска пустиня

В либийската пустиня се провеждаше демонстрация на майсторско пилотиране.

Внимателно управляван от Руфъс, Су-37 приближи върха на шейсетметровата ракета, стояща на площадката на космодрума.

Ракетата приличаше на гигантско копие, насочено към небето и поддържано от метални подпори.

Преди да бъде изстреляна, тя се крепеше в метално скеле — плетеница от асансьори, стълби, платформи, тръби за вода, газ и гориво и работни помещения. Изумителното в случая беше, че цялото скеле можеше да се дръпне назад на огромните си панти подобно на разтварящо се цвете, преди ракетата да се понесе с рев към небето.

Когато Изтребителят-бомбардировач стигна върха на ракетата, стъкленият похлупак на кабината му се отвори и дребната фигура на Алби изпълзя на едното крило и скочи на най-горната платформа на гигантското скеле.

След което се затича към върха на ракетата.

Блъскан от вятъра, Алби спря до ракетата над пустинята. Заради допълнителните шейсет метра дълбочина на чашата му се струваше, че се намира на замайваща височина.

От това място можеше да вижда на километри във всяка посока. Равният терен наоколо се простираше чак до тъмния хоризонт, без да бъде прекъсван от нищо.

Толкова навътре в пустинята звездите обсипваха цялото небе.

Огромната пълна луна, толкова ярка, че можеше да чете на светлината й, се намираше на изток, почти директно над Гиза в Египет.

Алби нямаше време да се възхищава на гледката.

С помощта на автоматична отвертка той бързо свали един панел от конусовидния нос на ракетата, разкривайки различни датчици, кабели, мигащи лампички и малка клавиатура с компютърен екран.

Това беше навигационната и комуникационна система на ракетата.

Основната част на ракетата, шейсетметровото й тяло, се заема от горивото. Работната част е в носа й. Именно там се намира цялата авионика и електроника, включително инструментите за насочване и комуникация, както и спътникът (често съвсем малък), който трябва да бъде изведен в орбита.

С помощта на ТЗ кабел Алби свърза лаптопа си с комуникационната конзола на ракетата и влезе в системата.

— Как се справяш, хлапе? — попита гласът на Руфъс в слушалката му.

— Свързвам се с комуникационната система на ракетата — отвърна Алби.

Това беше блестящата идея на Руфъс.

Трябваше им достатъчно силен сигнал, за да достигне до Луната, която беше отдалечена на 386 000 км от Земята. Малко превозни средства на света разполагаха с подобна система. Ракетите бяха едни от тях. И Алби щеше да я използва, за да поеме контрол над един от лунните роувъри.

Той чукна няколко клавиша, за да накара комуникационната система на ракетата да търси приемник на повърхността на Луната…

… и не след дълго на екрана се изписа:

Алби подаде команда на компютъра да поеме управлението на лунохода и на екрана се появи картина, показваща лунната повърхност.

— Леле… — промълви Алби.

Пейзажът на екрана беше досущ като онези, които беше виждал на множеството документални филми за лунните мисии.

Всичко беше сиво — земята, скалите, камъните. Всяка сянка беше тъмна — наистина тъмна.

Недалеч беше спрял друг луноход — американският роувър от „Аполо 15“.

И до него имаше нещо, което, макар и сиво на цвят, очевидно не беше от естествен произход.

Пиедесталът.

Нямаше съмнение, че е извънземен.

Беше с правоъгълна форма, с рязко отсечени ръбове и съвършено равна горна повърхност.

Но беше покрит с тънък лист сребрист материал — термичното фолио, което щеше да блокира лъча към Земята.

— Бинго — каза Алби.

Отне му минута да схване как да управлява лунохода и механичните му ръце. Не беше лесно. Технологията беше много стара и не особено отзивчива. Когато успя да хване фолиото с щипката, тя се спря на място и отказа да помръдне.

Алби току-що беше успял да хване фолиото, когато гласът на Руфъс прозвуча отново в ухото му.

— Ъ-ъ, хлапе. Имаме проблем. Нещо приближава, при това бързо.

Алби рязко се обърна и погледна нагоре, опасявайки се, че е изстреляна поредната ядрена ракета, за да унищожи космодрума.

И го видя.

Малка светеща точка сред звездите.

Само че тази „звезда“ се движеше. Бързо.

Идваше от север.

Към тях.

Приближаващ самолет или нещо подобно.

Алби си погледна часовника.

02:24

След една минута Луната щеше да застане над Гиза. След това Джак щеше да разполага с тринайсет минути да изпълни Падането.

В този момент нещо се отдели от приближаващата се светлина — нещо тъмно и правоъгълно, което полетя надолу към космодрума.

Каквото и да бе, не беше ракета.

Нещото се устреми надолу и се заби в земята само на триста метра от ракетата и Алби, вдигайки облак от прах и пясък.

Алби впери поглед в облака, зачуден какво е това.

Постепенно прахта се разнесе и той видя дълъг черен контейнер.

Това беше СВД-ИУМ — система за въздушно доставяне на издръжлив на удар материал, идентична на онези четири, които бяха стоварили бронзовите в Новодевическия манастир в Москва.

Със силен трясък четирите стени на контейнера се отвориха едновременно, разкривайки шейсет бронзови, които незабавно се насочиха към ракетата на площадката за изстрелване.

— Ох, по дяволите — изруга Алби и включи радиостанцията си. — Джак! Стигна ли вече до храма под Сфинкса? Установих връзка с Луната. Побързай, че току-що от небето се стовариха бронзови и в момента идват към нас!

Колата на Джак наби спирачки и вдигна облак прах зад някакви музейни сгради на стотина метра от Големия сфинкс.

Неколцината монаси на Омега на главата на гигантската статуя не го забелязаха, а продължаваха да се гледат, объркани от внезапното прекъсване на връзката с Аризона.

Джак включи радиостанцията си.

— Разчисти пиедестала, Алби! Влизаме!

На върха на ракетата високо над космодрума, докато бронзовите напредваха към него по площадката, Алби пое управлението през комуникационната система…

… и руският луноход запълзя назад, сграбчил в механичната си ръка фолиото, като го сваляше от древния пиедестал…

… когато се случи нещо неочаквано.

Луноходът внезапно потегли напред и избута сребристото фолио обратно на пиедестала, покривайки го отново.

— Проклети руски системи! — изкрещя Алби и продължи да се бори с управлението, докато не разбра какво се е случило.

Беше някаква автоматизирана маневра, програмирана преди години в лунохода. Резултатът беше, че всеки път, когато Алби го караше да се премести назад, луноходът заемаше отново първоначалната си позиция, като връщаше фолиото върху пиедестала.

— Добре, мога да го направя — каза си Алби. Просто трябваше да държи управлението през цялото време. Отново върна лунохода назад и фолиото се дръпна от пиедестала точно когато…

… часовникът отброи 02:25…

… и — бам! — ослепителен яркозелен лъч блесна от пиедестала и се насочи към платото Гиза на Земята.

Тримата монаси на Омега върху главата на Големия сфинкс отскочиха изненадано, когато яркият зелен лъч се устреми надолу в шахтата през дупката в темето на статуята.

Лидерът им брат Илай се оказа достатъчно съобразителен, за да се сети какво става.

— Някой е разкрил пиедестала на Луната! — извика той, осветен от неземната зелена светлина. — Пазете входа! Трябва да изпълня Падането!

Той забърза към дупката, скочи в металната кошница, закачена на металното въже, и се понесе надолу по шахтата, докато другите двама монаси се обърнаха, за да пазят.

Миг по-късно два изстрела ги повалиха и Джак Уест-младши, Зоуи и Лили се изправиха върху главата на Големия сфинкс.

Джак погледна в дупката.

Моторната лебедка продължаваше да се върти шум но, спускайки брат Илай надолу в мрака.

— Още ли сте съгласни да изпълните Падането? — попита Джак.

— Винаги — отвърна Лили.

— Абсолютно — каза Зоуи.

Със силно изтракване лебедката спря да се върти.

— Стигнал е до храма! Нямаме много време. Лили, хвани се за мен. Зоуи, спусни се след нас!

Лили обви с ръце врата на Джак, който пристъпи под зеления лъч и се хвана за металното въже.

После обви с крака въжето и се спусна в тясната отвесна шахта, пробита в главата на Големия сфинкс.

След секунди, окъпани в зелената светлина на лъча от лунния пиедестал, Джак и Лили се озоваха в огромна пещера с куполовиден таван.

Подобно на другите планини, Падащият храм се намираше точно под тях.

Беше същият като другите — с формата на гигантски пумпал, с тежка горна половина и лека долна. Висеше на могъщи древни вериги, закрепени за тавана. В центъра му се издигаше внушителен обелиск, заобиколен от четири по-малки.

Брат Илай — тъкмо излизаше от кошницата, непосредствено до централния обелиск — ги видя.

Втурна се към олтара в подножието на обелиска и посегна към четирите изображения на човешка длан с релефните издатъци във формата на буквата W.

Притисна длан в едно изображение…

… и Падащият храм се освободи от веригите и пропадна надолу…

… точно когато Джак и Лили, следвани от Зоуи, се пуснаха от въжето, полетяха към най-горното ниво на храма и се приземиха на него точно когато тежката древна структура започна церемониалното си Падане.

В Либия Алби продължаваше да управлява лунохода от върха на ракетата, като трескаво поглеждаше надолу.

Отекна стрелба — Руфъс обърна самолета и откри огън.

Куршумите му отнесоха няколко бронзови, но простият факт беше, че те бяха твърде много.

Четирийсет бронзови стигнаха подножието на скелето и се закатериха към Алби.

Но той не можеше да се махне. Трябваше да се увери, че луноходът няма да върне фолиото върху пиедестала, преди Джак и останалите да са изпълнили Падането.

— Лошо, много лошо… — промърмори Алби.

Освободен от веригите си, Падащият храм полетя с плашеща скорост към зейналата паст на широката шахта под него.

Пропадаше бързо, като набираше скорост.

Монахът Илай се смая, когато Джак, Лили и Зоуи се приземиха зад него и опряха длани върху другите три изображения точно когато храмът профуча през горния пръстен на шахтата.

Трите линии на символа се врязаха в техните палци, показалци и средни пръсти, докато Храмът продължаваше да се носи устремно през шахтата.

— Бързо! — извика Джак. — Трябва да стигнем до долния олтар преди храмът да е минал втория пръстен!

И надпреварата започна.

Вятърът свистеше около Джак, Лили, Зоуи и Илай, които скачаха надолу по нивата на горната половина на храма. Монахът, брат Илай, имаше малко предимство.

Стените на шахтата профучаваха покрай тях.

Зелената светлина на лъча осветяваше всичко.

Джак, Лили и Зоуи стигнаха до средната част на храма и забързаха по стълбата към пръстените на долната половина.

Джак зърна Илай на няколко крачки пред тях — тичаше към следващата стълба в противоположния край.

Подгони го, следван от Лили и Зоуи.

В същото време в Либия четирийсетте бронзови се бяха покатерили до средата на скелето и се приближаваха към Алби при върха на ракетата.

Алби ги погледна нервно, без да престава да държи управлението, за да остави лунния пиедестал открит.

— Джак! Приключи ли? Тук си имаме сериозен проблем!

— Още не, Алби! — извика Джак, докато скачаше на следващото ниво. — Задръж лъча още малко, докато стигнем долния олтар!

И продължи надолу по пръстени и стълби, докато не се озова на най-долното и най-малко ниво на храма…

… където се озова срещу едрия брат Илай, който му препречваше пътя към долния олтар, на две крачки зад него.

Стените на шахтата продължаваха да профучават около тях.

— Не успя, капитане! — извика Илай. — След секунди ще минем през втория пръстен, а ти няма да си опрял длан в олтара…

Джак нямаше време за речи, така че просто се хвърли напред, подхвана Илай и го събори настрани, докато Лили и Зоуи се втурнаха покрай тях и бързо опряха дланите си в две от изображенията на долния олтар.

Бронзовите вече бяха само едно ниво под Алби и продължаваха да се катерят неумолимо.

Първият подаде глава на нивото на Алби.

Бам!

Алби го застреля в главата с един от специалните си куршуми.

Бронзовият отлетя назад и изчезна от поглед.

По-бързо, Джак…!

Илай и Джак се бореха на най-долното ниво на Падащия храм.

Илай, който беше едър, силен и бърз, успя да се озове зад Джак и го сграбчи в душеща хватка.

После извади дълъг извит нож и замахна да му пререже гърлото, но Джак рязко се извъртя и се хвърли напред, повличайки Илай със себе си, така че челото на монаха се блъсна в каменния ръб на олтара.

Ударът беше ужасяващ.

Плисна кръв.

Монахът се сви — зашеметен, но не и мъртъв.

В следващия миг Джак се погрижи за това.

Свободен от хватката на Илай, той изрита монаха право в гърдите и го запрати от платформата на Падащия храм. Илай изкрещя, докато падаше през ръба.

Джак запълзя на четири крака към олтара и стовари длан върху едно от изображенията…

… точно когато храмът профуча през втория сребърен пръстен в кръглата стена на шахтата…

… и Джак, Лили и Зоуи изреваха от болка, когато издатините се врязаха в дланите им, оставяйки пет дълги белега по пръстите.

В същия миг спирачната система на храма се задейства и падането се забави и спря.

Монахът Илай продължи да пада с писъци, докато изчезваше в мрака на шахтата.

След секунди се удари в дъното и писъците замлъкнаха.

Задъханият Джак погледна Лили и Зоуи.

Тримата вдигнаха ръце.

На десните им длани имаше отпечатъци.

Джак включи радиостанцията си.

— Алби! Успяхме! Махай се оттам!

Алби стреляше като обезумял по настъпващите към него бронзови.

Цялото скеле беше покрито с тях.

Те продължаваха да прииждат. Веднага щом елиминираше един със специалните си куршуми, друг заемаше мястото му. Алби стреляше, без да спира да управлява лунохода. Положението щеше да е комично, ако не беше толкова жизненоважно.

Трябваше да задържи зеления лъч, докато Джак и останалите не завършат Падането.

Един бронзов скочи внезапно зад него — толкова близко, че Алби можеше да различи не само подобната му на клюн муцуна, но и заплетените шарки по блестящия му череп.

Смес от спирали, геометрични фигури и символи на Словото на Тот, шарките приличаха на татуировки върху металното покритие на автомата.

Точно в момента на Алби не му пукаше особено какво представляват.

Застреля бронзовия в лицето. Тилът му цъфна и той полетя от скелето към земята.

И тогава гласът на Джак се разнесе в ухото му:

— Алби! Успяхме! Махай се оттам!

Алби изпадна във възторг от командата на Джак, но измъкването от това положение беше съвсем друга тема…

Тряс!

Нещо се блъсна с дрънчене в моста, свързващ платформата му със скелето.

Клетка, окачена на стоманено въже.

Стоманено въже, спускащо се от изтребителя-бомбардировач!

Руфъс беше приближил самолета точно над ракетата и беше спуснал клетката от бомбения отсек.

— Влизай, хлапе! — прозвуча гласът му в ухото на Алби.

Алби не се поколеба нито за миг.

Хвърли се към клетката и се вкопчи с пръсти в нея, докато бронзовите изпълваха площадката при върха на ракетата. Секунди по-късно руският луноход отново тръгна автоматично напред, покривайки пиедестала със сребристото фолио.

Клетката се залюля силно, докато Руфъс отдръпваше самолета от скелето и пъплещите по него бронзови.

Изтребителят-бомбардировач се отдалечи в нощта.

Руфъс и Алби бяха свършили онова, за което бяха дошли тук.

Бяха разкрили пиедестала на Луната достатъчно дълго, за да могат Джак и останалите да изпълнят Падането в Гиза.

Сега беше време да помогнат на Джак в последното предизвикателство — откриването и влизането във Върховния Лабиринт.

Последна офанзива Петте порти на Върховния Лабиринт

Гиза, Египет

26 декември, 04:00

5 часа до затварянето на портите към Лабиринта

След като излязоха от Залата на Падащия храм под Големия сфинкс в Гиза, Джак, Зоуи и Лили се понесоха обратно със Стреч и Мечо Пух към международното летище на Кайро.

Развълнуваната сестра Линда ги посрещна пред очакващия ги С-5 „Сюпър Галакси“ на пистата.

— Знам къде е Лабиринтът — каза тя.

— „Шестнайсет схини от очите ми“ — обясни тя, след като всички бързо се качиха в самолета. — Това каза един от монасите на Омега във Ватикана, докато оглеждаха уреуса на Големия сфинкс. Тогава с Мей не знаехме какво има предвид, но сега знам. Думите му имат смисъл тук, или по-точно в Гиза.

— Чакай, задръж малко. Ще ни трябват по-подробни обяснения — каза Джак.

Линда си пое дъх.

— Схина е древноегипетска мярка за дължина. Равнява се на около десет и половина километра. Онзи монах на Омега каза: „Шестнайсет схини от очите ми“. Подобно на нас и Растор, те са търсили Върховния Лабиринт. И по-точно нещо, което наричаха множител, който определя колко далече — на колко схини — се намира Лабиринтът от някаква изходна точка. Монасите са знаели отправната точка, но не и на какво разстояние от нея е Лабиринтът.

— И коя е отправната точка? — попита Зоуи.

— Сфинксът — отвърна Линда. — Уреусът във Ватикана навремето се е намирал на челото му. Шестнайсет схини от очите ми означава около сто и шейсет километра от очите на Големия сфинкс.

Тя посочи на изток.

— Върховният лабиринт е на приблизително сто и шейсет километра в тази посока. Самият Наполеон навремето е попитал: „Какво гледа Сфинксът? “. Точно това, в продължение на хиляди години — Върховния Лабиринт.

На един компютърен екран беше отворена карта.

На нея Джак наложи линия, започваща от Гиза, и измери 160 километра на запад.

Всички се загледаха в резултата.

— Явно е в Синайската пустиня — каза Зоуи.

— Буквално насред нищото — съгласи се Линда. Джак се намръщи.

Вече беше виждал нещо подобно.

И тогава си спомни.

Бързо отвори на телефона си снимка, която беше направил, докато двамата с Лили бяха в най-вътрешното хранилище на ордена на Омега във Венеция, преди цяла вечност, както му изглеждаше.

Това беше снимка на много стар папирус, озаглавен на латински — MAGNVM VIAM PORTAE QVINQVE. Петте порти на Големия лабиринт.

— Не мога да повярвам, че не съм го забелязал по-рано — каза той. — Приличаше ми на звездна карта, но не е. Това е карта на Египет. Трите ярки звезди отляво, които приличат на Пояса на Орион, са всъщност трите пирамиди в Гиза. Извиващата се вертикална ивица от звезди в средата е Нил. А онова подобно на колело нещо вдясно с петте спици и главината трябва да е Лабиринтът и петте му входа. Да, монасите определено са знаели отправната точка. И просто им е трябвало да определят разстоянието с помощта на множителя.

— Не е много далече — каза Лили. — На не повече от час със самолета.

Джак се намръщи.

— Сфинкса е стигнал там преди един ден и е влязъл в Лабиринта. Трябва да приемем, че Дион вече също е там. Освен това е много вероятно Сфинкса да е разположил охрана при другите порти, за да попречи на съперници като нас, монасите и генерал Растор да влязат.

Той включи радиостанцията си.

— Алби? Руфъс? Живи ли сте?

— Разбира се, Джак — отвърна гласът на Алби. — Тъкмо напускаме космодрума.

— На какво разстояние сте от Кайро?

— Може би на четирийсет минути път — отвърна Руфъс.

— Не можем да ви чакаме — каза Джак. — Трябва веднага да тръгваме за Лабиринта. Среща там. Побързайте. Ще ви пратя координатите.

Прехапа устна и се замисли с какво ще трябва да работи — хора, самолети, коли, оръжия.

— Трябва ни план…

И примигна, когато го осени.

Зоуи забеляза.

— Какъв план си намислил, Джак?

Джак се обърна към нея.

— Ще го нарека план Матрьошка. Ей сега ще ви обясня.

Във въздуха над Либия

26 декември, 04:05

4 часа и 55 минути до затварянето на портите на Лабиринта

Докато Руфъс пилотираше своя Су-37 с пълна скорост към Египет, изтощеният Алби седеше в седалката на стрелеца.

Гледаше безразлично интерактивната цифрова карта на самолета, показваща терена долу — голата пустиня Сахара, Либия и Египет.

Подобно на всички самолетни карти, картината на тази пълзеше в реално време с движението на самолета, като показваше имената на различни селища и топографски особености.

Както се беше зазяпал, Алби изведнъж видя име на селище, което му беше познато.

Сгушено до либийско-египетската граница, от египетска страна. Щяха да прелетят директно над него.

На картата пишеше: ОАЗИС СИВА (-19)

„Оазисът Сива“ — помисли си Алби.

В известен смисъл именно тук бе започнало цялото това приключение — в края на краищата Лили беше последната от дългата поредица оракули от това място.

Алби се вгледа по-внимателно в цифровата карта и забеляза допълнението към името: (-19).

За момент се зачуди какво може да означава това и после, когато видя подобни числа до други населени места и формации, се досети.

Височината над морското равнище.

Но в случая със Сива числото беше отрицателно: -19.

— Оазисът Сива се намира под морското равнище — тихо промълви Алби.

— Сега пък какво си мърмориш, хлапе? — попита Руфъс.

— Оазисът Сива се намира в западния край на падината Катара, огромна низина в Сахара, една от най-ниските точки в цяла Африка. Според тази карта той се намира на деветнайсет метра под…

Млъкна.

— Гробницата на Имхотеп — каза той. — Имхотеп пише, че гробницата му се намира в големия хълм на Оракула под морето. Мислех си, че има предвид океана и затова напълно изключих Сива, но съм грешил. Той е говорил за Сива, тъй като тя се намира под морското равнище.

Алби грабна лаптопа си и затрака бързо.

— Какво правиш? — попита Руфъс и се обърна в седалката си към него.

Алби отговори, без да вдига глава.

— Май открих нещо, което ще потрябва на Джак. Някаква древна следа, която може да го преведе безопасно през Върховния Лабиринт.

Кайро, Египет

На международното летище на Кайро екипът на Джак правеше трескави подготовки.

Джак беше дал инструкции на всеки (Алойзиъс и Истън получиха особено важно поръчение) и хората му се бяха пръснали да изпълняват задачите си.

Докато другите действаха, Джак привика Стреч и Мечо Пух.

— Вие двамата няма да дойдете в Лабиринта — каза им сериозно. — Имам друга мисия за вас.

— Да? — предпазливо рече Пух.

— Ако приемем, че някой успее в Лабиринта, светът след това ще е доста шантаво място — каза Джак. — Куп големи градове все още ще спят. И всички свързани с Четирите царства го знаят. Независимо дали подкрепят Сфинкса, или не, онези задници ще имат някакъв план за това как да се развиват нещата след събитието Омега. Не знам как, но искам да намерите въпросните задници и да научите плана им. Вземете сестра Линда и Трейси Смит. Може би ще успеят да ви помогнат. О, и между другото, ако умра, поне вгорчете живота на онези копелета.

Стреч кимна.

— Дадено, Джак.

— И като стана въпрос за смъртта ми… — Джак извади от джоба си запечатан плик и го даде на Мечо Пух. — Пратих това на Зоуи и Лили като имейл, но искам и вие да го имате — тихо добави той.

— Какво е това? — попита Мечо Пух, макар че се досещаше.

— Моето послание — отвърна Джак. — Моето Писмо от Другата страна. Да бъде отворено в случай че не изляза жив от това.

— Джак, не мисли такива… — започна Стреч.

— Ако всичко мине добре, ще вляза в лабиринта с Лили и Зоуи — каза Джак. — И тримата имаме белезите по дланите си, така че всеки от нас може да спаси света, ако успеем да се доберем до трона в центъра. Аз просто… ами… просто не знам за това изпитание. Няма никакви гаранции. Хадес и майка ми бяха убити и не знам колко време ще продължи късметът ми. Аз… просто имам чувството, че може и да не… Вижте, ако не изляза жив, искам да отворите писмото ми и да го прочетете, става ли?

Мечо Пух кимна мрачно.

— Дадено, Джак. Ще се погрижим.

Стреч, който открай време беше стоик и не си падаше по емоционалните жестове, се наведе и прегърна силно Джак.

— Ще успееш, приятел. Винаги успяваш. Винаги.

— За този път не съм сигурен — със сведени очи рече Джак.

И се отдалечи, за да се захване за работа.

Малко по-късно отлетяха на изток към полуостров Синай и петте укрепени входа към Върховния Лабиринт с ясното съзнание, че им предстои най-голямата битка в живота им.

Оазисът Сива, Западен Египет

26 декември, 06:55

2 часа и 5 минути до затварянето на портите към Лабиринта

Докато Джак се готвеше да потегли от Кайро, Алби и Руфъс се отклониха от първоначалния си курс и се спуснаха към дома на предците на Лили — оазиса Сива.

Със своите захранвани от извори езера и хиляди финикови палми оазисът Сива е наистина забележителен, истинско чудо на природата — изпълнен с живот остров от зеленина насред безкрайно пясъчно море.

При всички други обстоятелства Алби с огромно удоволствие би спрял тук, за да се потопи в историята на това място, но не и сега.

Сега бързаха.

Изтребителят-бомбардировач се спусна от осветеното от луната небе и увисна над главната забележителност на отдалечения оазис — Хълма на мъртвите.

Това беше високо конусовидно образувание, което се извисяваше над огромното главно езеро на Сива и дължеше името си на множеството гробници и гробни ниши в катакомбите си.

Алби скочи на земята и извика:

— Хайде, Руфъс! Ако съм прав, ще ми трябва помощта ти. Вземи чука и длетото.

Двамата оставиха изтребителя-бомбардировач на върха на хълма и забързаха към катакомбите.

В Хълма на мъртвите в Сива има стотици гробници, но по пътя насам Алби беше установил, че само четири от тях са с размери, които биха били достойни за първожрец на Амон-Ра, и само една от тях носеше името Гробницата на Ниперпатот — гробницата на „онзи, който принадлежи към Дома на Тот“.

Алби си припомни думите на Имхотеп:

Бързо откриха гробницата. Тя беше второстепенна туристическа атракция за малцината корави туристи, осмелили се да отидат толкова навътре в пустинята. Представляваше голо правоъгълно помещение, вонящо на вековна плесен.

Алби и Руфъс осветиха гробницата с фенерите си. Тя беше необичайна с простотата си. Върху стените й имаше само две груби изображения на бога на мъдростта Тот с глава на ибис.

— Хлапе, тук няма нищо — каза Руфъс.

Гробницата беше наистина крещящо празна.

Иманяри и археолози отдавна бяха отнесли всичко ценно, което може да се вземе.

— Няма проблем — каза Алби. — Онова, което търсим, няма да е пред очите ни.

Той насочи лъча на фенера си към плочите на пода.

Търсеше нещо, което беше виждал по-рано в древния царски свят…

— Ето! — възкликна и посочи една издължена плоча.

Тя беше малко по-тъмна от останалите.

Изработена от различен камък.

— Сив камък… — каза Алби. — Имхотеп се е разпоредил да ме запечата в камък. Наредил е на последователите след като го мумифицират да погребат мумията му в сив камък. Да го направим.

И така Алби и Руфъс се нахвърлиха върху пода на древната гробница с чука и длетото, започнаха да изсичат камъка и след няколко минути…

… попаднаха на нещо…

… увито в лен.

— Внимателно — каза Алби, докато разчистваха парчетата и разкриха…

… мумията на Имхотеп Велики.

— Леле, майко — прошепна Руфъс.

Алби разви ленените обвивки на главата на мумията, разкривайки за първи път от пет хиляди години лицето на Имхотеп Велики.

Подобно на другите мумии, кожата беше суха, набръчкана и черна. Орбитите бяха хлътнали, устата беше отворена във вечен писък, разкривайки противни зъби.

— Сигурен ли си, че е той? — попита Руфъс.

— Той е — каза Алби. — Носи кепето си.

А каква гледка представляваше то!

Древните статуи и другите изображения на Имхотеп създаваха погрешна представа за характерната му шапчица.

Защото тя не беше изработена от някакъв си прост метал.

Великолепно полираното сребро сияеше под светлината на фенерите им. По ръба на шапката бяха гравирани символи от Словото на Тот.

Алби се загледа с благоговение в сребърната шапка. Среброто беше странно — матово, без да отразява светлината, като това на…

— Сребърните… — промълви Алби. — Шапката на Имхотеп е взета от главата на сребърен. Те са били пазители на древни места като Лабиринта. Чудя се дали Имхотеп не я е взел от някой сребърен при посещението си в Лабиринта.

Бавно и внимателно Алби бръкна в разбития под и свали сребърната шапка на мумията, разкривайки черната кожа на скалпа.

Това беше основната причина да дойде тук.

Беше му хрумнало по време на полета.

Картина, която беше видял на космодрума.

Спомни си подобните на татуировки изображения върху главите на бронзовите, подобни на тези, които виждаше в момента върху сребърната шапка — спирали и символи от Словото на Тот, гравирани върху блестящите им черепи.

На тялото си.

Според обичая на древните.

По начина, по който древните бяха гравирали главите на бронзовите и сребърните.

— Именно затова е носил винаги тази шапка — каза Алби. — За да скрива знаците върху скалпа си.

И освети с фенера си почернялата кожа на черепа на Имхотеп Велики. Запечатана в сивия камък, мумията се беше запазила много добре.

Знаците върху скалпа се различаваха трудно, но ги имаше, нанесени със сиво мастило върху почернялата от времето кожа.

Завъртулки.

Геометрични форми.

И редове текст, изписани със Словото на Тот.

Докато разглеждаше татуирания текст и изображенията, си спомни друга част от текста на Имхотеп:

— Следващият първожрец на Амон-Ра — повтори Алби. — Предполагам, че някой високопоставен в Католическата църква пази същите тези тайни, татуирани на скалпа му. Най-вероятно кардинал Мендоса.

Руфъс кимна към мумията, чиято глава беше разкрита, но тялото й оставаше запечатано в сивия камък.

— Значи ще го вземем с нас, така ли? И как по-точно?

— Само не казвай на някой археолог какво съм направил — отвърна Алби.

И без никаква церемониалност или почтителност хвана главата и я дръпна рязко. Разнесе се рязко хрущене и главата се отдели от тялото. Алби я пусна в раницата си.

— Значи ще вземем главата? — изуми се Руфъс.

— Определено. — Алби метна раницата на рамо. — Да вървим. Трябва да я занесем на Джак преди да е стигнал до Лабиринта.

Забързаха навън.

Когато излязоха, чуха полицейска сирена в нощта. Някой се беше обадил на местните ченгета.

Но когато полицейската кола спря на върха на Хълма на мъртвите, самолетът вече беше отлетял на изток, към Египет и Върховния Лабиринт.

Петте порти на Върховния Лабиринт

Портите на Върховния Лабиринт, Синайска пустиня, Египет

26 декември, 08:30

30 минути до затварянето на портите

Самолетът на Джак летеше към изгряващото слънце над началото на Суецкия канал в северния край на Червено море.

Пред него се простираше суровият терен на Синайския полуостров.

Той беше брутален — кафяв и неприветлив, насечен и планински, сух и по-горещ от самия ад. Земя на чакъл и скали, пясък и прах.

Нищо не живееше тук. Нито дървета, нито дори бурени.

„И някъде там — помисли си Джак, докато гледаше през предното стъкло на пилотската кабина, — има полукръг от пет древни порти, даващи достъп до гигантски подземен лабиринт“.

След като въведоха в навигационната система курса, водещ право на изток от Големия сфинкс в Гиза (по-точно от очите на уреуса, красял някога челото му), те се надяваха да открият мястото на около 160 километра от отправната точка.

Оказа се, че целта им не е трудна за откриване. Поради три причини.

Първо, заради четирихилядната армия бронзови, строена в отбранителни формации около комплекса заедно с увисналия във въздуха квадрокоптер на Сфинкса и допълнителни хора на земята и в оборудваните със зенитни оръдия джипове.

Второ, заради останките от наскоро разбил се самолет при една от портите.

И трето, заради гигантската битка, бушуваща там.

Огромният самолет на Растор сипеше огън и жупел върху отбранителните сили на Сфинкса.

Гигантският V-88 „Кондор“ беше по-голям дори от квадрокоптера Ми-4000 на Сфинкса. Беше увиснал вдясно от една ниска планина и изстрелваше ракети по квадрокоптера, като в същото време засипваше с трасиращи куршуми цели по земята, като правеше на пух и прах джиповете и посичаше редиците бронзови.

Отекваха експлозии.

Бронзови хвърчаха във всички посоки.

По планината изригваха гейзери от прах и пясък.

В един момент квадрокоптерът на Сфинкса беше улучен от ракета и огромният Ми-4000 се завъртя неуправляемо във въздуха, преди да се стовари в склона на планината и да се разлети на парчета в колосален взрив от пламъци и пръст.

Ниската жълто-кафява планина стърчеше от по-голям масив, сякаш беше обърната към Големия сфинкс на сто и шейсет километра оттук. Имаше приблизително формата на полусфера, от двете страни на която минаваха две тесни долини.

От въздуха Джак различи по краищата на полусферата малки правоъгълни постройки — кафяви каменни кубове, които заради цвета си почти се сливаха с планината.

Портите на Лабиринта.

Те бяха на по около петстотин метра една от друга и щяха да са трудни за забелязване, ако не бяха нещата пред някои от тях. Например пред едната порта имаше разбит самолет. (Джак предположи, че Езекил и негови монаси са пристигнали с него тук предишния ден, след успешното изпълняване на Падането.)

Пред двете крайни порти имаше редици бронзови, по хиляда при всяка порта, построени в отбранителни дъги, за да ги предпазват от настъпление по земя.

Зад тях имаше по-малки фаланги от сребърни — може би по четирийсет във всяка. Те бяха разположени непосредствено пред портите в случай че някой успее да си пробие път през бронзовите.

Явно Сфинкса беше оставил заповеди никой да не бъде допускан да влезе в Лабиринта след него и тези две порти явно все още не бяха използвани.

Джак се загледа в гигантския V-88, който сипеше огън върху най-дясната порта. Беше го виждал на телевизионния екран в Йерусалим, но на живо се оказа още по-огромен. Това беше върховната летяща крепост.

— Обзалагам се, че Растор е използвал този самолет за взривяването на Храмовия хълм — каза той.

Зоуи кимна.

— Както и за унищожаването на купола на „Свети Петър“ в Рим.

— А сега го използва и тук — рече Лили.

Джак видя как гигантският самолет се спусна пред крайната дясна порта, като разпердушини сребърните. Група дребни фигури, водени от Растор, изскочиха от него и се втурнаха вътре.

Джак се обърна към членовете на екипа си.

Вече ги беше запознал с плана Матрьошка. Той беше изключително рискован. Във всеки от трите му етапа можеше да се провали и те щяха да са мъртви още преди да се усетят какво става.

— Добре — каза той. — Целта ни е последната порта, крайната отляво. Всичко се свежда до този момент. Благодаря ви за приятелството и помощта ви през годините. Надявам се да се видим по-късно, ако и когато всичко приключи. Скай Монстър, стари приятелю, закарай ни там.

Могъщият „Сюпър Галакси“, управляван от Скай Монстър, започна да се спуска към комплекса с портите на Върховния Лабиринт.

Откриха огън по тях, но самолетът беше с дебела броня и с едни от най-добрите контрамерки в света и изстреляните ракети профучаваха покрай тях, а куршумите рикошираха от бронирания фюзелаж.

И тогава, най-неочаквано, зад „Сюпър Галакси“ се появи втори самолет! Беше се приближил зад по-големия С-5 и бе останал незабелязан.

Товарният „Херкулес“ на египетските ВВС, пилотиран от Алойзиъс Найт — това беше специалната му задача — изпревари спускащия се „Сюпър Галакси“ и се приземи точно пред него!

В повечето сценарии един „Херкулес“ би бил най-големият участващ самолет, но в случая изглеждаше дребен в сравнение с огромния С-5.

Управляван от Алойзиъс, самолетът се приземи на пустинната равнина пред комплекса, следван от „Сюпър Галакси“.

Той вдигна огромен облак прах и пясък и в следващия момент вече се носеше право към ниската планина и легионите бронзови.

Изобщо не намали скорост.

“Херкулес“-ът се заби право в редиците бронзови и за миг смаза петдесет от тях…

… прокарвайки през строя им просека…

… която секунди по-късно беше използвана като писта от самолета на Джак…

Гледката беше зашеметяваща.

Два огромни самолета, носещи се един след друг през пустинята и помитащи редиците на защитниците.

— На ви, тенекиени шибаняци! — извика Алойзиъс, докато обръщаше самолета наляво към крайната порта на комплекса и гледаше как бронзовите падат с десетки под носа му.

Но той знаеше, че в крайна сметка те щяха да го спрат дори само с огромното си числено превъзходство.

Металните автомати, смазвани и потрошавани като играчки, попаднаха в колесниците, заклещиха ги и след като мина през две трети от редиците им, големият „Херкулес“ започна да забавя скорост.

Тогава Алойзиъс зави рязко надясно и товарният самолет поднесе и спря…

… а следващият го „Сюпър Галакси“, който не беше помитал бронзови, продължи напред към портата.

Сега големият самолет продължи през бронзовите, като ги смазваше под носа си и приближаваше лявата порта на Лабиринта.

Колесниците му също започнаха да се задръстват от натрошените тела на автоматите — въпреки пораженията бронзовите си оставаха „живи“ и продължаваха да дерат и секат като някакви метални зомбита дори докато колесниците ги премазваха — и накрая „Сюпър Галакси“ спря…

… на триста метра от лявата порта, пред най-малко петстотин бронзови, които продължаваха да блокират пътя.

Облак от прах и пясък се вдигна над окаяната сцена — двата очукани самолета с пръснати около тях бронзови.

Онези от бронзовите, които още бяха на крака, започнаха да настъпват към неподвижния

„Сюпър Галакси“.

В този момент предната част на самолета — масивният коничен нос — се повдигна, разкривайки огромния товарен отсек, от който изхвърча камион, спусна се по рампата и се понесе към бронзовите, като ги помиташе по същия начин, по който го бяха направили самолетите!

Джак беше зад волана, а Лили и Зоуи седяха до него. Той караше бързо, като правеше резки завои в опит да стигне до портата в ниската планина.

Камионът рязко подскачаше, докато бронзовите изчезваха под него.

Някои автомати успяха да се вкопчат в камиона, забивайки острите си нокти в метала.

— Господи! — извика Зоуи, когато ноктите на един бронзов пръснаха прозореца на вратата от нейната страна.

Бам!

Тя отнесе главата на бронзовия със специалния куршум, изстрелян от упор.

Така продължиха напред през редиците на бронзовите — Джак караше, а Лили и Зоуи стреляха наляво и надясно, докато приближаваха портата.

Но подобно на самолетите по-рано, камионът в крайна сметка не издържа на огромния брой бронзови.

Той приближи на стотина метра от портата, преди да бъде спрян…

… и тогава третият елемент от плана Матрьошка — превозно средство в превозно средство в превозно средство — изскочи от каросерията на камиона — мотоциклет с кош, с Джак на кормилото и Лили и Зоуи в коша!

Джак управляваше съсредоточено, докато мотоциклетът се приземяваше от каросерията и завиваше. Той се насочи към портала…

… и посърна.

Оцелелите бронзови бързо затвориха редиците си.

Триста на брой.

Препречващи пътя.

А зад тях имаше и сребърни.

— Мамка му! — изруга Джак. — А почти стигнахме.

В следващия миг от двете страни на мотоциклета минаха два откоса тежки 50-милиметрови куршуми, които пометоха бронзовите пред него, разчиствайки пътека до портата.

— Тук сме, Джак! — извика гласът на Алби в ухото му.

„Черният гарван“ се сниши над тях и увисна във въздуха, а тежките картечници на крилете му продължиха да трещят и да помитат редиците бронзови.

Джак даде газ и се понесе напред по пътеката, профучавайки покрай падащите от двете му страни автомати.

Хаосът беше абсолютен.

Изтребителят-бомбардировач висеше над него и разчистваше пътя; Зоуи и Лили стреляха наляво и надясно от коша със специалните си куршуми.

Джак гледаше право напред, съсредоточен върху портата.

И когато приближиха, видя дебела каменна плоча, която се спускаше надолу — външната врата се затваряше бавно, за да запечати входа. И вече почти достигаше земята.

Оставаха й само около две стъпки, преди да се затвори напълно.

Вече се намираха само на шейсет метра от нея…

… когато реактивен снаряд, изстрелян от един от защитниците-хора на Сфинкса, улучи „Черният гарван“ и той отлетя назад ранен, оставяйки черна диря след себе си, и се стовари в прахта на четирийсет метра от портата, завъртя се странично на нея, едното му крило почти се отчупи и…

… последната група сребърни затвори редиците си пред мотора на Джак и блокира пътя.

На Джак му идеше да закрещи.

Обърна се да погледне самолета, да види дали Алби и Руфъс са добре. Точно в този момент похлупакът на изтребителя-бомбардировач се отвори и Руфъс и Алби изскочиха навън и откриха огън по сребърните.

Бяха добре и продължаваха отчаяно да помагат, за да разчистят така необходимия път пред Джак.

Той отново даде газ и се понесе напред…

… и най-неочаквано друг противников камион изникна от нищото и спря пред тях, блокирайки портата!

Камионът се шофираше от рицар на Златната осмица — отново Йегер Цвай, противникът на Джак от Москва и Йерусалим — и беше натоварен с още двайсет сребърни, които бързо скочиха от него!

— Това вече не е истина… — изпъшка Джак.

— Съвсем близко сме! — извика Лили.

Джак просто не можеше да повярва на очите си.

Погледът му се стрелна от двайсетте новопристигнали сребърни към намръщеното лице на Йегер Цвай в кабината, каменната плоча, която вече почти се беше затворила, и първоначалните сребърни защитници, които бяха пометени, но сега се изправяха отново на крака и тръгваха със залитане към него.

И тогава положението стана още по-лошо.

Пак от нищото изникна още един камион и когато го видя, Джак изгуби всяка надежда.

Камионът наби спирачки между мотора на Джак и Йегер Цвай, като вдигна огромен облак прах и пясък.

Когато облакът започна да се разсейва, Джак видя силуетите на още слизащи от каросерията автомати и сърцето му се сви.

Лошите бяха получили още подкрепления.

Но тогава облакът се разнесе и той успя да види бронзовите по-ясно. По главите и раменете им имаше светлосиня боя.

Това бяха бледоликите на Истън!

Насочвани от дребния Истън, който скочи от камиона, шофиран от Алойзиъс Найт, бледоликите се хвърлиха към сребърните — автомати срещу автомати.

— Давай, Джак, давай! — извика Алойзиъс.

И в този кратък момент за отдих, осигурен му от Истън и Алойзиъс, Джак видя решението.

— Благодаря! — извика той и се обърна към Зоуи и Лили. — След мен!

Намираха се само на четирийсет метра от портата, но все още не можеха да стигнат до нея заради сребърните, много от които сега се биеха с бледоликите на Истън.

Тримата се втурнаха в прахта не към портата, а настрани, към…

… разбилия се Су-37.

Покатериха се на крилото на изтребителя-бомбардировач.

— Алби! Руфъс! — извика Джак, докато минаваше покрай тях. — Използвайте втората, за да се измъкнете!

Руфъс се намръщи.

— Втората какво?

Алби метна раницата си към Джак и викна:

— Джак! Вътре има нещо, което ще помогне!

— Благодаря, хлапе! — Джак улови раницата и се пльосна в пилотската седалка на самолета.

— Лили! — каза, докато тя влизаше в кабината. — В скута ми. Зоуи, закопчай се с нея!

Двете скочиха върху Джак, а той вдигна пушката си и колкото и странно да изглеждаше — стреля в дясното крило на самолета.

След три оглушителни гърмежа вече пукнатото крило се отчупи и целият самолет се люшна настрани и се катурна…

… така че сега горната част на кабината беше обърната към затварящата се древна порта.

Зоуи се сети какво предстои.

— Да не би да си решил да…?

— И още как — навъсено отвърна Джак. — Дръжте се.

И с тези думи дръпна лоста за катапултиране и направи невъзможното.

Пилотската седалка изхвърча от преобърнатия самолет като тапа на шампанско и се понесе странично през пустинята, на две стъпки над земята, право към затварящата се порта.

Зоуи извика.

Лили изкрещя.

Джак стисна зъби, когато седалката заподскача по пясъка като хвърлено в езеро плоско камъче, профучавайки между сребърните.

Портата се спусна над тях, но подсилената облегалка на седалката се изпречи на пътя й и я заклещи, принуждавайки я да спре.

Джак бързо разкопча колана и избута Лили и Зоуи под плочата в мрака от другата страна.

— Давайте, давайте, давайте!

Обърна се и хвърли последен поглед към Алби, Алойзиъс и Руфъс, които вече бяха стигнали до изтребителя-бомбардировач, скачаха в кабината му и стреляха по другото му крило, за да го изправят отново. След секунда втората седалка, тази на стрелеца, полетя в небето с надеждата да се приземи успешно на достатъчно разстояние от суматохата.

И тогава гледката на Джак беше закрита от един сребърен, който изникна точно до него.

С бързината на змия сребърният сграбчи Джак за главата и започна да стиска и извива…

… щеше да му откъсне главата…

… но внезапно автоматът беше изблъскан от двама бледолики, които го принудиха да пусне Джак. Изведнъж отнякъде се появи Истън, вдигна Джак на крака и го бутна към спускащата се плоча на портата.

Вече само една педя отделяше плочата от земята.

С последен поглед към небето, планините и пустинята Джак се промуши през процепа на древния вход, следван от Истън и четирима от бледоликите му.

Процепът беше станал толкова тесен, че докато последният бледолик се промъкваше през него, плочата остави дълбоки драскотини по металната му глава…

… и след миг се стовари с грохот върху земята, откъсвайки лабиринта от външния свят.

Джак, Лили и Зоуи стояха в пълния мрак заедно с Истън и четиримата бледолики.

Джак включи фенерчето, монтирано на пожарникарската му каска.

Зоуи — това на цевта на картечния й пистолет МР-7.

Джак, Зоуи и Лили имаха леки раници, пълни с манерки, протеинови блокчета, очила за нощно виждане, резервни пълнители със специално модифицирани патрони, въжета, екипировка за катерене и малки магнитни куки „Магхук“.

Джак провери съдържанието на раницата, подхвърлена му от Алби.

От нея го погледна откъсната мумифицирана глава.

— Това определено не го очаквах — обади се Лили.

Мумифицираната глава имаше сребърна шапка и Джак веднага се сети чия е.

— Това е Имхотеп.

За шапчицата беше залепена бележка с почерка на Алби:

Джак свали сребърната шапка, вгледа се внимателно и видя татуировките — сложна поредица фигури и символи от Словото на Тот, изписани с по-светло сиво върху черната мумифицирана кожа.

— Лили, какво пише тук?

Лили погледна знаците.

— Хм. Неща от сорта на: „Върви напред или умри, защото Лабиринтът се затваря; всяка негова част остава отворена само за едно завъртане. Щом минеш блестящото стълбище, няма връщане назад. За да намериш безкрайния тунел, мини през вратата под образа на Нингизида. В тунела винаги завивай наляво. Не говори в присъствието на златните — можеш да преминеш единствено в мълчание. Не поглеждай лицата им, защото очите ти ще престанат да виждат. Пази се от течния огън“. И накрая: „Животът е правило, смъртта е живот. Но няма измъкване от върховния избор. Пред лицето на Омега не можеш да скриеш истинските си желания“.

— Това са инструкции за лабиринта… — каза Зоуи. — Чудесна работа, Алби. Чудесна. — Обърна се към Лили. — Скъпа, ако излезем живи оттук, омъжи се за това момче.

— И на мен ми е минавала тази мисъл — отвърна Лили.

Джак прибра главата в раницата и се огледа.

Намираха се в малък прашен и смълчан параклис.

Водени от лъчите на фенерчетата си и следвани от Истън и бледоликите му, пристъпиха към вътрешната стена, която беше изсечена така, че да прилича на засводена врата.

На пода пред нея имаше издигнат камък с изображение — знакът с петте лъча.

Джак, Зоуи и Лили носеха същия знак на дланите си, получен по време на Падането.

Джак опря длан в релефния знак на пода и с дълбоко зловещо буботене древната вътрешна врата се отвори.

От другата страна имаше широко стълбище, което се спускаше в мрака.

— Върховният лабиринт — каза Лили. — Последното изпитание преди събитието Омега, края на всички неща.

— И ние сме последните, влезли тук — добави Зоуи. — Противниците ни вече са вътре.

Джак кимна.

— Така е. Но пък нали знаете какво казвам — не сме стигнали дотук, за да се отказваме. Зоуи, Лили, Истън, много се радвам, че сте с мен на тази последна мисия. Да го направим.

И следвани от четиримата бледолики, те прекрачиха древния праг и заслизаха по тъмните стъпала към Върховния Лабиринт.