Дяволската стъпка

1.

Вашингтон, окръг Колумбия

Кодираният факс пристигна тъкмо когато тримата закусваха.

В стаята на водача им имаше условия за готвене, затова групичката си приготви японска закуска, с каквато бе свикнала. Беше направо облекчение да не се налага да пият кафе с бял прах и да дъвчат нещо като кроасан, накиснат в мазнина. Как можеше човек да работи след подобно изтезание, за Уаками-сан си оставаше мистерия.

Факсът бе декодиран от Джин Ендо, най-младия член на групата. Лицето му посивя, докато, оглеждайки за правописни грешки текста, го представяше на водача на групата.

Бе се клел да умре в служба на Яибо и съвсем не смяташе клетвата си за празни приказки. Но бе малко трудно да преглътнеш факта, че най-вероятно ще умреш точно днес. Той беше млад, симпатичен и кръвта бушуваше във вените му. Спомни си за младата руса стажантка, която се бе опитал да заговори предната вечер. Полата й се бе дръпнала високо над коляното и голото й бедро се бе притиснало о неговото, както бяха седнали на масата в претъпкания бар. Той бе азиатец и слабо говореше английски, но усети, че тя го бе харесала.

Момичето работеше във Фарнсуърт Билдинг за някакъв конгресмен от Тексас. Бе му дала телефона на централата и вътрешния си номер, надрасквайки ги набързо на подложката за бира. Той пък й бе казал, че е студент и че заедно с по-големия си брат и чичо си са на екскурзия във Вашингтон. Щял да остане още няколко дни. Огледай ме добре! — бяха го подтикнали очите й. А топлината на крака й бе потвърдила обещанието. Той обаче нямаше да успее да спази своето, защото дотогава вече щеше да е мъртъв.

Не се замислиха нито за секунда защо този Патрисио Никанор трябва да умре, а се съсредоточиха изцяло върху начина, по който трябваше да изпълнят заповедта. В нея се подчертаваше, че най-важното е Никанор да бъде ликвидиран.

Те трябваше да са абсолютно сигурни, че е убит, преди да е успял да говори с когото и да било от офиса на конгресмена, където бе базирана Група Т. Трябваше да бъде накаран да млъкне на всяка цена. Животът на изпълнителите нямаше значение.

Стомахът на водача на групата се присви, когато прочете декодирания факс, но на лицето му не пролича нищо. Дълги години бе обучаван за такива случаи и бе успял да развие невероятно самообладание. Първоначалното усещане можеше да е страх, ужас или шок, но той вече знаеше, че това са измамни реакции. Важното бе неговото вътрешно аз, както и непоклатимото му чувство за цел.

Смъртта нямаше значение, защото той вече беше все едно мъртъв. Бе посветил живота си на Яибо, така че щеше да изпълни заповедта без капка колебание или съжаление.

Във факса имаше и снимка на обекта, накъсана на дузина малки парчета, пръснати между йероглифите на канджи. Този номер едва ли би заблудил компютрите на Националната служба за сигурност, но като за пред хотелския служител, донесъл факса, минаваше без проблеми.

Ендо наряза хартията с ножици и събра парченцата на снимката. Появи се изображение на около тридесет и пет годишен мъж с латиноамерикански черти. Снимката бе ясна, но показваше по-скоро типа човек, отколкото отделен индивид. Само от нея не можеха да заключат с абсолютна сигурност кой е набелязаният.

Уаками погледна по-възрастния си колега. С Мацунага-сан бяха работили дълги години двамата. Бяха връстници и преди време постъпиха в Яибо заедно. Мислеха като един.

Уаками не каза нищо, но Мацунага-сан кимна.

— Има само един начин да разпознаем със сигурност нашия човек, Уаками-сан. Знаем къде ще отиде и кога горе-долу ще пристигне. Трябва да го убием в сградата на Конгреса точно преди да се добере до целта си. Само тогава можем да бъдем сигурни, че сме премахнали човека, който трябва.

— Но как, Уаками-сан? — попита Ендо. — На входа има охрана и всички посетители се претърсват.

— Това е проблем, с който ни предстои да се справим — отвърна Уаками. — Но все пак не сме напълно неподготвени, решение има.

Тогава Ендо зададе въпроса, който го бе измъчвал до този момент. За миг се поколеба, но думите изведнъж сами изскочиха от устата му, като че ли живееха свой собствен живот. Това не бе подходящо поведение за по-младши колега, а пък и той вече знаеше отговора. Но беше неопитен, страх го беше и трябваше да попита. Ръцете му, почтително събрани пред гърдите в знак на уважение, леко трепереха, дланите му бяха влажни от пот.

— Уаками-сан — отрони той. — Как ще се измъкнем, след като убием този човек?

Уаками погледна младия си колега с любов. Колко малко знаеше той и колко дребнави бяха грижите му.

— Ендо-сан — каза той, — тревогата ти, че може да бъдеш заловен жив, наистина ти прави чест. Трябва да ми се довериш. Знам, че ще изпълниш дълга си.

Ендо се поклони. Вътрешностите му сякаш се вледениха. Беше сигурен, че животът му, по един или друг начин, щеше да приключи същия този ден. Почти усещаше аромата на кожата на младата руса стажантка — безгрижна и пълна с ентусиазъм. Всичко тепърва й предстоеше. Прииска му се да изстене високо. Обаче се стегна и само след миг възвърна самообладанието си. Предстоеше му работа.

Ошима-сан му бе оказала доверие и лично го бе въвела в съзаклятието. Нямаше да я подведе.

Навлязоха в покрайнините на Вашингтон.

Двадесет минути по-късно Уорнър махна на униформения часови. Поздравът бе приет с дружелюбно кимване, бариерата бе вдигната и колата се вмъкна в подземния паркинг на Фарнсуърт Билдинг. Сградата представляваше горе-долу прилично, но иначе с нищо незабележимо здание, построено от светлосив камък, в което се помещаваха четиристотин и петдесетте членове на Конгреса на Съединените щати заедно с персонала си.

Фицдуейн огледа еднообразния пейзаж на паркинга около себе си. Две трети от площта му бе празна. По нищо не се различаваше от паркингите на десетки хиляди обикновени супермаркети, но мисълта, че се намира в самото ядро на най-могъщия политически център в света, го накара да спре и да се позамисли.

От тези сгради изтичаха законите, които правеха Съединените американски щати това, което са.

Фицдуейн обичаше Щатите. За столицата им обаче не бе толкова сигурен.

Тъй или иначе, това беше Вашингтон, окръг Колумбия. Нямаше никакво значение дали онова, което правеха тук, ти харесва, или не. Мощта си беше съвсем реална.

Уорнър излезе пъргаво от колата и заобиколи откъм страната на Фицдуейн. Ирландецът продължаваше да седи, потънал в мисли.

— Когато идва тук за пръв път, човек винаги се замисля — подхвана Уорнър. — Ето, пред теб са Конгресът, Сенатът, Върховният съд, Държавният департамент, ФБР, Пентагонът. Всички тези висши органи на САЩ, събрани накуп и готови да служат… Достатъчно, за да ти се надигне буца в гърлото. Чувстваш се на върха на света. Разкарваш се наперено наоколо няколко дни, няколко седмици, дори може месец-два. И след това бавно разбираш, че структурата неусетно започва да те разрушава… Разбираш, че е почти невъзможно да направиш каквото и да било в това шибано място. Всичките тези таланти и амбиции, всичките сто сенатори и четиристотин и петдесет конгресмени, и двадесет хиляди персонал, и осемдесет хиляди лобисти, всички те се неутрализират един друг. Бащите основатели са искали всичко да е балансирано и са постигнали пълен успех.

Фицдуейн се усмихна.

— Ама че прозрение, Дан — подхвърли той.

— Нямаше да ми повярваш — рече Уорнър, — ако ти бях казал, че ми харесва.

Двамата се приближиха към асансьорите.

— Как е с охраната? — попита ирландецът. — На входа не ни спряха, а видях, че ти не показа никакъв пропуск, Дан.

— Най-общо казано, слаба работа — отвърна Уорнър, — но мисля, че не можеш да хвърлиш цялата вина върху полицията в Капитол Хил. Задължението им е да държат лошите навън, като в същото време пускат обществото вътре. Адски трудно е, обаче се справят. Ако не беше с мен, Хюго, и влезеше през главния вход горе, щеше да ти се наложи да минеш през металотърсач, а чантата ти, ако имаше такава, щеше да мине през скенер. Но тия боклуци винаги могат да се заобиколят. Комисията по антитероризма постоянно се бори за затягане на охраната, но политиците не искат да изпуснат нито един глас. Познай кой излиза победител в тая борба?

Фицдуейн се усмихна. Асансьорът стигна до втория етаж.

Дий Кокрейн, началник-щаб на Комисията по борба с тероризма в Американския конгрес, бе вперил ядосан поглед в подчинения си.

Морис Исър, сложен хибрид от френско-канадско-руско-еврейски произход — в момента всичко това удобно пакетирано в американска опаковка, — понякога бе невъзможен човек. Обаче му се разминаваше, защото бе безспорен гений и в разузнаването, и в анализа на придобитата информация. Един от многото му отвратителни навици беше абсолютната му параноя, когато опреше до срещи с непознати. Мразеше първоначалния контакт във всичките му форми, но най-вече, когато предварително не беше добре подготвен.

На Кокрейн му се искаше да го удуши — това щеше да му достави огромно удоволствие. Тази мисъл го ободри малко.

— Мори — подхвана отново той, — всичко, което искам от теб, е само да се запознаеш с него. Не можеш да се държиш цял живот като невидим или да се криеш в някой шкаф и да надничаш през открехнатата врата. Накрая някой ще те вземе за багаж, ще те опакова и ще те прати на майната си.

— Защо не ми каза? — обади се Мори със задгробен глас.

Кокрейн вдигна поглед към тавана, но това не му помогна кой знае колко. Имаше крещяща нужда от боя. Явно парите от федералния бюджет не се харчеха тук.

— Ти беше на път — оправда се Кокрейн.

— Фицдуейн — продължи Мори сякаш без да го чува. — Кой е този? Дай ми малко предистория.

— Божичко, Мори — възкликна Кокрейн, — предистории да искаш само! — той си пое дъх и продължи: — Преди около седемстотин години един нормански рицар, сър Хюго Фицдуейн, участник в първите окупационни британски войски в Ирландия, се скарал с някакво височество, напуснал войските и се заселил в Западна Ирландия. Биел се с лошите, оженил се за една ирландска принцеса и си намерил остров, на който си построил замък. Островът се нарича Дънклийв — Замъка на меча. Това вече трябва да ти говори достатъчно за Фицдуейновци… Е, минали са вече толкова векове, но там все още живее един Хюго Фицдуейн. Тия Фицдуейновци май са доста упорита шайка и възгледът им „Моето си е мое“ е преживял времето. Както и традиционната им слабост към оръжията.

Столът бавно започна да се завърта. Кокрейн бе привлякъл вниманието на Мори.

— Настоящият Фицдуейн спазил традицията. Записал се в ирландската армия и бил изпратен в Конго със специалните сили на Обединените нации. Командир му бил полковник Шейн Килмара. Подразделението му там си спечелило завидна репутация. По онова време Конго е било кървава баня.

— А, да! — досети се Мори. — Вече е генерал Килмара, мисля. Сега си спомних, през последните две десетилетия усилено обикаля навсякъде по планетата. Вероятно е най-добрият антитерорист сред военните.

Крайно време беше, помисли си Кокрейн. Мори не забравяше нищо, но понякога не можеше да си спомни къде точно е съхранил определени данни и номерът беше да му се помогне да ги намери.

— Килмара, изглежда, винаги се е подчинявал на зова на боеца в него. Фицдуейн е бил малко по-умерен и е изпитвал хем любов, хем омраза към насилието. Той се уволнил от армията след мисията в Конго и следващите двадесет години прекарал като военен фотограф. Правел някои корици за „Таим“, такива работи… Независимо от това, няма война, на която да не е бил. Говори се, че знае за битките повече от доста генерали. Освен това, макар и да не обича да се прави на боец, бил много добър в бой. Един от най-добрите.

— Онази работа с Палача — прошепна Мори.

Кокрейн кимна.

— Било е класическа антитерористична операция и по време на изпълнението й нашият приятел Хюго Фицдуейн започнал да губи аматьорския си статус. Наложило му се да се сблъска с горчивата истина, че веднъж започнеш ли играта, почти невъзможно е да излезеш от нея жив. Няколко години по-късно, когато си помислил, че работата с Палача вече е забравена, една ударна група на японската терористична организация Яибо кацнала на острова му и стреляла по него и по малкия му син. И двамата по-късно се оправили, но едва избегнали смъртта. След като обмислил създалата се след този дребен инцидент ситуация, той решил, че щом се налага да бъде постоянен играч, то нека да е добър.

— Сетих се! — скочи Мори и закрачи из офиса възбудено. — Това е същият човек, дето разработи онази тактика за борба с тероризма. Разменяхме си информация, но тогава контактувах с някакъв си Хенсен, германец, доколкото си спомням.

— Аха — кимна отново Кокрейн, — Хенсен ръководи шоуто, но оставя време на Фицдуейн да се занимава и с други дейности, между които и да работи с рейнджърите, специалните сили на Ирландия. Хюго Фицдуейн се води към тях като полковник от запаса и е много близък с Килмара.

Внезапно Мори спря да се разхожда и замръзна на място леко изгърбен.

Кокрейн въздъхна. Мори отново включи, че не са се консултирали с него. Време беше за малко дипломация, защото в противен случай Мори щеше да започне да им го намила на главата.

— Това беше твоя идея, Мори — излъга Кокрейн и го погледна невинно със сините си очи. — След като не ни дават да използваме американски сили, нека намерим някой друг да свърши работата. Затова, докато теб те нямаше, ние се поогледахме и се спряхме на Фицдуейн. Той си мисли, че идва на обикновено посещение на добра воля, но според мен ще успеем да го накараме. Точно затова искам той да се срещне с Патрисио.

Интересът на Мори отново нарасна. Взе досието на Фицдуейн и внимателно го прегледа, след което прочете и забележките на Кокрейн.

— Тук няма никакъв доклад от Патрисио — каза той укорително.

— Патрисио не искаше да обяснява подробности по телефона от Мексико — отвърна Кокрейн, — нито пък по телефон в Щатите, като се има предвид политическият климат в момента — той се усмихна и впери поглед в параноичния си приятел. — Това поне можеш да го разбереш, Мори. Няма страшно, успокой се, Патрисио е излязъл вече от Мексико. Преди половин час ни се обади от летището във Вашингтон. Очакваме го всеки момент.

— Каза ли нещо? — попита Мори.

— Изпитваше огромно облекчение, че е успял да напусне Мексико невредим, и добави, че ще донесе някои физически улики.

— Улики на какво? — продължи да разпитва Мори. — Нямам ни най-малка представа, по дяволите! — бодро отвърна Кокрейн. — Просто каза, че работата била далеч по-сериозна, отколкото сме я мислели, и че Реймън е имал дяволски късмет да се озове там при него. Реймън за мен не означаваше нищо, но Патрисио нямаше търпение да дойде дотук, затова реших, че това може да почака.

Мори се тръшна обратно на стола и се завъртя няколко пъти, вдигнал крака. После, точно когато бе с лице към Кокрейн, рязко ги отпусна на пода и се наведе напред, за да придаде необходимата тежест на думите си:

— От къде на къде полковник Хюго Фицдуейн, този добронамерен ирландски аристократ със своя остров и замък и с умствения си багаж, ще тръгне да изпълнява наша задача! Според това, което прочетох тук, той се е оженил неотдавна и има малък син от предишен брак? Защо трябва да си рискува живота, за да върши черната работа на комисията?

— Ами какво да ти кажа? — започна Кокрейн. — Точно това му е хубавото. Фицдуейн още не знае, но тук има един проблем, който той просто няма да може да подмине. Спомняш ли си за жената, за която бяха казали, че е мъртва, а пък изведнъж се появила в Текуно? Някоя си Рейко Ошима от Япония?

Мори помисли няколко секунди, после, внезапно разбрал всичко, лицето му светна.

— Това е един брилянтен план, Лий — прошепна той.

— Концепцията е изцяло твоя, Мори — отвърна Кокрейн тактично.

2.

Кацането не бе от най-добрите за авиокомпанията.

Можеше да бъде отнесено към категорията „всяко кацане, след което можеш да си тръгнеш, е добро“, но Патрисио изпитваше невероятно облекчение. Вече се намираше на американска земя и му се искаше да прегърне пилота и да разцелува отегченото лице на имиграционния служител от Националното летище във Вашингтон.

Патрисио спря пред една будка и си купи две пластмасови торби и парче лента от онази, с която опасваха куфари. После се насочи към тоалетните и влезе в кабинката, предназначена за инвалиди. Имаше нужда от допълнително пространство, за да отвори куфара си, който бе единственият му багаж. Двата пакета вътре, всеки напъхан в плик от дебел найлон, бяха привлекли вниманието на митничарите. „Минни проби“, отвърна той на въпросителните им погледи, отваряйки единия пакет, от който се изсипа нещо, подобно на отчупени парчета бетон.

Митничарите погледнаха отбелязаната в паспорта му професия. „Inginiero de Minas“, пишеше там на испански. Пробите бяха съвсем на място.

Сдобиването със съдържанието на двата пакета бе изключително трудно и опасно. Патрисио искаше да ги държи колкото е възможно по-близо до себе си, докато успее да ги отнесе на приятелите си в Конгреса.

Като свали сакото си, пипайки бързо и сръчно, той направи нещо като проста презрамка, която нахлузи на шията си, окачвайки двете торбички с пробите под мишниците си като полицейски кобури. И лентите, и торбичките бяха направени от здрав черен найлон.

После облече сакото. Сигурно изглеждаше малко по-широкоплещест, но отвън нищо не се виждаше. Бе много по-безопасно пробите да са у него.

Грабна отново куфара, обади се на Кокрейн и взе такси.

Странна система за плащане имат тия хора, спомни си той. Плащаше се на зони, а не според показанията на апарата. Така че, ако си турист, подлагаш се на капризите на съдбата.

Тъкмо излязоха от асансьора и поеха по етажа, където се намираха офисите на комисията, от тялото на Уорнър се понесоха чуруликащи звуци. Той се извини с жест на Фицдуейн и вдигна тениската, измъквайки мобифона, закачен на колана му.

— С ирландеца ли си? — попита го Кокрейн.

— Да — отвърна Уорнър. — Тъкмо излязохме от асансьора и вървим по коридора. Мога да ти извикам, ако това нещо се счупи.

— Мамка му! — бе коментарът на Кокрейн. После добави: — Умник такъв!

— Някакъв проблем с Мори ли? — сети се Уорнър.

— Аха — отговори Кокрейн. — Слушай, тук трябва да оправим някои неща, а и Патрисио не е дошъл. Дай ми още петнадесет минути, а през това време пообработи Фицдуейн.

— Графикът на Лий нещо куца — обърна се Уорнър към ирландеца. — Ела да те черпя едно кафе.

Кафенето в сградата бе почти празно, избраха маса в ъгъла.

— Какво знаеш за нас, Хюго? — започна Уорнър.

Фицдуейн се усмихна.

— Чел съм докладите ви и съм разменял информация с вас. Стори ми се, че си струва да ви посетя. Освен това почти нищо не знам.

Уорнър кимна.

— Комисията бе създадена от Лий. Той направи сделка с конгресмен Уейн Сандърс. Лий да помогне на Сандърс да бъде избран, а той да подкрепи създаването на Комисия за борба с тероризма. Лий се върна от Виетнам, усещайки, че никой по върховете в Щатите не обръща сериозно внимание на заплахите, появяващи се навсякъде по света.

— А защо Лий сам не се кандидатира? — попита Фицдуейн.

— Лий страда от неизлечима почтеност — Уорнър се засмя. — Накратко казано, той не става за политик, обаче е умен и решителен, знае предимствата и слабостите си, затова е намерил друг начин. Ще завлече идеите си колкото е възможно по-близо до центъра на властта. Можеше да се насочи към Белия дом или Сената, но е реалист.

— Какво е накарало Лий да съсредоточи усилията си върху тероризма? — попита Фицдуейн. — За повечето хора това е едно абстрактно понятие. Чак когато човек бъде засегнат лично, започва да му обръща внимание и да си дава сметка, че светът е далеч по-опасно място, отколкото го е смятал до този момент.

Уорнър кимна.

— Лий имал някакъв командир във Виетнам, от когото се възхищавал. После този офицер отишъл да работи в ЦРУ, бил отвлечен от фундаменталисти в Ливан, измъчвали го с месеци и накрая го обесили. Именно тази случка го подтикнала към действие. Освен това бил убеден, че повечето правителствени институции във Вашингтон правят съвсем малко по въпроса.

— И така, как всъщност работите? — попита Фицдуейн. — В края на краищата Конгресът е създаден да прави закони, а не да преследва лошите момчета. Медиите ще изпаднат в екстаз, ако въоръжена до зъби група от персонала на Конгреса започне да напада суверенни държави и да измъква от тях терористи. Виж например Оли Норт2, а той при това не е застрелял никого. Е, поне доколкото знам.

— Сърцето и главата на Оли не са работили в добър синхрон — засмя се Уорнър, — но Оли не е най-лошият случай. Виж какво стана с „Акиле Лауро“3. Ония типове убиха заложник инвалид, сключиха сделка с Египет и замалко да се измъкнат. Оли принудил самолета им да кацне. Прав ли е бил? Мисля, че да. Съединените американски щати не бива да седят бездейно, докато убиват гражданите им по света.

Фицдуейн отпи от кафето. Не възразяваше срещу основната мисъл на Уорнър, но все още не можеше да разбере какво може да направи една малка групичка служители срещу действителна физическа заплаха.

— Ние сме малка група, но имаме огромно предимство — задачата ни е съвсем проста — каза Уорнър. — Идентифициране и унищожаване на тероризма, насочен към страната ни. И целият екип е обединен около тази задача. При нас няма груповщина и фракции, както е в ЦРУ и ФБР, нито пък се сблъскваме с взаимно изключващи се директиви като в Държавния департамент или хазната. Целта ни не е да оцелеем на всяка цена, а да се погрижим тероризмът да намалее.

Интересът на Фицдуейн нарасна. Беше добре запознат с начина на действие на Държавния департамент и ЦРУ, но хазната бе играч, с който не бе се сблъсквал.

— Хазната ли? — попита той.

— Една история, която е много показателна как понякога ги оставяме да им се размине — заразправя Уорнър. — Когато шахът на Иран бе на власт, правителството им бе считано за близък съюзник на Запада. Нещо повече, Иран бе главен купувач на стоки от Запада. Шахът винаги искаше най-новото и най-доброто и тъй като имаше петрол, можеше да си го позволи. Заедно с танковете, самолетите и ракетите, Съединените щати му осигуряваха и последните новости в печатарската технология, така че профилът му на иранските банкноти да изглежда супер… Дотук добре, ама закупената от него технология била абсолютно същата, която се използвала и в Щатите. И какво става? На сцената излиза аятолахът заедно с банда фундаменталисти, които, меко казано, не са особено благоразположени към нас, и изведнъж ни залива потоп от чисто новички долари, толкова съвършени в техническо отношение, че са почти неразличими от истинските… Става даже още по-лошо. Сирийците гледат как Иран си играе играта, а Чичо Сам не си мърда пръста да направи нещо по въпроса, затова разполагат цяла фаланга от печатарски машини в долината Бекаа. Е, качеството им не е кой знае какво, но те го компенсират с количество, което хвърлят в низините на пазара.

— За каква сума става въпрос? — попита Фицдуейн.

— Ами… На брифингите казваме, че става въпрос за около милиард долара на месец, защото по-голяма сума трудно може да се преглътне. Всъщност знаем, че е доста повече… И така, година след година, мина повече от цяло десетилетие. Ситуацията се влоши до такава степен, че в някои части на света трябва да се подписваш върху всяка банкнота и да си оставиш адреса, така че да те издирят, ако някой надолу по веригата се оплаче. Толкова за доверието в долара. Нищо чудно, че цената му спада.

Фицдуейн се засмя:

— Добре де, а каква е ролята на хазната във всичко това?

— Тук става въпрос за икономически тероризъм — продължи Уорнър, — за фалшификация от такъв мащаб, че хазната, която ти праща Секретната служба дори само ако фотокопираш еднодоларова банкнота, този път си наляга парцалите.

Страх ги е, че ако се разчуе, доларът ще падне като камък, затова мълчат и не казват нищо. Освен това Секретната служба не е точно организацията, която ще хукне да окупира чужди страни. Така че единственият ни избор е да си променим валутата, обаче типовете, дето играят срещу нас, са умни и няма просто така да си дигнат чуковете и да се ометат по живо, по здраво. Мамка му, те вече спокойно могат да използват най-новите технологии, и то само защото ние им ги продаваме с удоволствие. Щатите имат проблем с търговския баланс, трябва ни износ. Мога да те уверя, че това е наистина адски зор, но то вече е друг въпрос. Крайният извод е, че правителството на Съединените щати е враг на самото себе си, при това най-големият.

Фицдуейн разпери ръце. Лицето му изрази съгласие поне с част от казаното, но и леко нетърпение от това, че на въпроса му, зададен два пъти, още не е отговорено.

— Добре — рече Уорнър. — На въпроса — искаш да знаеш какво правим и как работим. Ето как: оглавяваме една група за разузнаване и анализ, базиран върху огромна мрежа от контакти. Много хора мислят, че структурата ни е като на ЦРУ или на Държавния департамент. Тези структури може и да са закостенели и задръстени от политиканство, обаче отделните индивиди в тях не са загубили желанието да правят онова, което трябва. Имаме връзки чак в Афганистан, но също така и съвсем наблизо — в дъното на коридора например. Събираме отделните късчета информация, обработваме я и анализираме полученото. След което правим доклад и го представяме на подходящи хора. Понякога дава резултат, в повечето случаи обаче отива в архива. Не е лесно…

— И в същото време ковете закони? — удиви се Фицдуейн.

— Разбира се — отвърна Уорнър. — Все пак работим в Конгреса, а на него точно това му е работата. Ала в процеса на създаването на законите промъкваме и наш план. Ако можем да измислим някаква програма за намаляване вълната от тероризъм, правим го. Имаме някои успехи. В повечето случаи работата е много, а резултатите — малко. Основоположниците не са и мислили да правят това място ефективно. Разбирам ги, но днешните заплахи ги е нямало по него време. Дори не са ги предвидили.

— Значи огромна работа и скромни резултати — забеляза Фицдуейн предпазливо. — Много неприятно.

— Е, Хюго — въздъхна Уорнър, — започваш да схващаш същината на въпроса. Има и такива ситуации, че просто не можем да стоим със скръстени ръце като добри граждани. Понякога заплахата е толкова ужасна, а реакцията толкова незначителна, че сами трябва да предприемем нещо.

— И как става това?

— Обръщаме се към подходящи хора и им светваме лампичката — отвърна веднага Уорнър. — Не че ги наемаме, по-точно е да се каже, че ги убеждаваме — той отправи втренчен поглед към Фицдуейн. — Както сега например имаме подобна ситуация в Мексико.

— Не — каза Фицдуейн твърдо. — И тъй като това е град на политиката, това „не“ не означава, че съм готов да преговарям — той се усмихна. — Казвам го, за да сме наясно по този въпрос.

— Мисля, че може да си промениш решението — бодро възрази Уорнър, — след като чуеш цялата история. За Мексико ти вече си въвлечен от обстоятелствата, така да се каже.

Фицдуейн погледна безизразно Уорнър, после решително поклати глава. Изпитваше дълбоко уважение към докладите на Комисията за борба с тероризма и с нетърпение бе чакал да се запознае с хората, които ги правеха, но всичко спираше дотук.

Не виждаше нито една причина да се захваща с Мексико, освен да иде до Акапулко и да поработи здравата върху тена си. Идеята не беше лоша, като се има предвид какво е времето в Ирландия. Даже и змиите бяха избягали, защото им беше писнало от непрестанните дъждове.

— Не — повтори убедено той.

Уорнър отново се усмихна.

— Забрави да сложиш едно „твърдо“ отпред — каза той и в същото време от колана му отново се разнесоха чуруликащи звуци.

Той се обади по мобифона, послуша малко, после затвори и каза:

— Мори е престанал да стои на нокти, а Патрисио току-що е минал през охраната. Време е да те осветлим, Хюго, за една гадна работа на юг от границата. И след това знам, че ще направиш онова, което трябва. Ти може да си ирландец и баба ти да е била испанка, но когато нещата опрат до работа, си истински американец.

— Давай, давай, набутай ме в игрите си — уморено подметна Фицдуейн.

Любопитството му обаче бе възбудено — за рода Фицдуейн можеше да се каже всичко, но не и че са равнодушни. В течение на толкова векове това любопитство бе усмъртило не един член на фамилията.

Колкото и да го славословеха този Конгрес, Фарнсуърт Билдинг си беше едно най-обикновено практично съоръжение. Вътре, след като човек прекосеше фоайетата след входа, нямаше нищо друго, освен етаж след етаж широки и дълги коридори с наблъскани по тях офисни отделения, водещи към кабинетите на отделните конгресмени.

Някоя от големите частни корпорации би се стъписала от претъпкаността на повечето офиси. Един типичен кабинет на конгресмен се състоеше от комплекс от три стаи с миниатюрна приемна и чакалня. В едната от стаите се помещаваше конгресменът, втората бе за началника на щаба му, а в третата се намъкваха толкова хора от този щаб, колкото можеха да се поберат. Тук беше много важно да си нисък и слаб. Или дори дълъг и слаб. Стаите бяха с високи тавани.

— Хюго, Съединените американски щати се управляват от хлапета — каза Уорнър, докато двамата крачеха към офиса. Той хвърли поглед към Фицдуейн и се усмихна. — И това адски обърква врага, който и да е той. Боже мили! Върни ни, моля те, Студената война! Всичко беше толкова простичко!

Фицдуейн вдигна въпросително вежди, а Уорнър не се нуждаеше от по-нататъшно подканяне.

— Количеството работа тук е смешно — каза той, зарадван, че може да обясни достъпно. — По-голямата част от времето на един среден служител на избираема длъжност е посветено на работа по преизбирането му — създаване на имидж и непрекъснати срещи с избиратели. Останалото време отива за сваляне на грима след телевизионно предаване, присъствие на събрания, пиене и шибане, защото, в края на краищата, той работи толкова много и, видиш ли, се нуждае от отпускане. Затова не му остава абсолютно никакво време за четене на ония неща, за които гласува в Конгреса. Всеки случай не и подробно… Хей, човече, помисли за всички тия бумаги, дето се събират тук, и начина, по който ги обработват! Една най-обикновена сметка може да достигне до хиляда страници! А правилата в тази сграда са с такава степен на повишена трудност, че дори и Макиавели би им завидял. А и непрекъснато се изменят.

— Казваше нещо за хлапетата — напомни му прилежно Фицдуейн.

— И тъй, след като нашият избраник няма време да се занимава с работата, за която сме го избрали, вършат я хората от персонала му. Обаче и тук има едно капанче. Членовете на Конгреса не искат да чуват обвинения, че харчат много пари за себе си, затова гласуваният от тях бюджет за щабовете им е направо символичен. Това означава две неща. Първо, много малко хора с добър стаж зад гърба си могат да си позволят да останат тук. Докато стареят, натрупват задължения, а това е доста скъп град. Затова се махат и стават лобисти или пък се връщат по родните си места и си изкарват хляба, разказвайки истории за войната. Второ, щабовете са здраво претъпкани от студенти и колежани, работещи само за чест и слава. На тях не им плащат нищо… Ама странна система имаме, а? Означава, че американската законодателна машина се управлява от банда тийнейджъри, които бачкат безплатно. И тъй като Щатите в момента наистина са суперсила, това обяснява много неща. Бог да благослови Америка!

— Ами вие с Лий и Мори? — забеляза Фицдуейн. — Вие поне не сте в пелени.

Уорнър спря рязко и впери поглед във Фицдуейн.

— Е, Хюго — безгрижно подхвърли той. — Според мен сме някакво изключение.

Фицдуейн вече свикваше с емоционалното поведение на Дан Уорнър, но на този етап не знаеше дали заместник-шефът на щаба се шегува, или не. Халосни или истински бяха патроните му?

Бе цяло щастие, че групата Яибо бе вече на място.

Екипът на Уаками не бе дошъл във Вашингтон само заради убийството. Трябваше да огледат града и да са подготвени и за по-нататъшни акции. Вече бяха проверили много от правителствените учреждения, включително и Фарнсуърт Билдинг. Влизали бяха няколко пъти и дори посетиха офисите, разположени до този на конгресмена Уейн Сандърс, където се намираше щабът на Комисията за борба с тероризма.

Успяха да огледат сградата надлъж и нашир, без някой да им попречи, защото се представяха не като туристи, а като лобисти. Тъй като японците особено енергично използваха американската система на лобиране, за да разширяват и пазят японските интереси — даже и в случаите, когато тези интереси противоречаха на американските, — трима японци в повече не привлякоха ничие внимание.

Уаками дори си беше приготвил визитни картички, идентифициращи ги като „Група за приятелство между Осака Индъстриз и Съединените щати“. Тези картички им бяха осигурили достъп като генерално пълномощно.

Сенаторите, конгресмените и техните щабове непрекъснато търсеха пари, влияние и гласове — горе-долу в този порядък. Всички знаеха, че японските бизнесмени си тъпчат парите в чували от ориз, а с тях можеше да се купи влияние.

Всичко това изигра решаваща роля за сърдечното и топло посрещане на Уаками-сан и хората му. Уаками, който говореше слабо английски, беше станал доста добър в държането на речи за взаимна дружба, произнасяни на японски. И докато Ендо ги превеждаше на неуверен английски, политиците стояха пред него със замъглен поглед и се усмихваха. Правенето на снимки на такива срещи бе желателно, дори се насърчаваше. Попълването на списъка за убийства, придружен с цветен снимков материал, никога не бе ставало толкова лесно.

Въоръжен с един брой от „Световен алманах на американските политици“, купен от книжарницата „Сидни Крамерс“, и с един брой на „Телефонен указател на Камарата на представителите на Съединените щати“, даден му от член на един щаб, надяващ се да премине на по-добре платена работа, като лобира за Япония, Уаками накара Ендо да му уреди среща с Лий Кокрейн в неговия офис.

Кокрейн-сан можеше и да ръководи антитероризма с минимален брой хора, но също така трябваше да обръща внимание на политиката като началник-щаб на своя конгресмен. Той обезателно щеше да се види с Уаками и хората му или поне щеше да уреди да бъдат приети от някой недорасъл да пие законно студент.

Тъй или иначе, най-важното нещо беше, че Уаками вече имаше достъп до офисите на комисията. Ако някой от охраната на входа звъннеше горе да ги попита — нещо, което най-вероятно нямаше да направи — щеше да се увери, че всичко е наред.

Той и хората му щяха да чакат в приемната на подкомисията, докато се появи обектът. Щеше да отлага срещата под предлог, че чакат още един член на групата, който кой знае защо закъснява. С малко късмет даже можеше да им поднесат и чай. Не се притесняваше, че по-късно някой ще го разпознае.

Всички членове на „Групата за приятелство между Осака Индъстриз и Съединените щати“ нарочно се бяха подстригали еднакво, носеха едни и същи костюми и очила с рогови рамки. За американците щяха да изглеждат като три грахови зърна, изпаднали от шушулката, побираща 120-те милиона население.

По мнението на Уаками всичко това показваше как Съединените щати гледат на тероризма. Реши, че ще влязат през главния вход. Оттам минаваха повече хора и охраната щеше да бъде по-заета. Оттук дойде и решението му как да извърши самото убийство. В инструкциите беше подчертано, че те трябва да се уверят, че е мъртъв. Защото умиращият човек също може да говори.

За да минат през металотърсача и скенера, убийството трябваше да бъде извършено без никакви огнестрелни или хладни оръжия. Но въпреки това смъртта трябваше да настъпи внезапно и сигурно.

Имаше само един начин и Уаками го знаеше.

Най-накрая той посвети мислите си и на това, как членовете щяха да се измъкнат. „Измъкнат“, разбира се, бе относително казано.

Течният експлозив бе вмъкнат в ампули инсулин с двойни стени.

Охраната на входа бе забелязала двете кутийки и спринцовката на скенера през стената на куфарчето и в гласовете им се промъкна съчувствена нотка.

На етикетите и на двете кутийки пишеше с дебели черни букви „Инсулин“, а под тях бе и името на доктора, предписал лекарството, както и името на аптеката. В такова обкръжение спринцовката не се нуждаеше от обяснение.

Ако трябваше да се проверят ампулите, това нямаше да промени нищо, освен ако не се отвореше запечатаната двойна стена. В средата, имаше истински инсулин, а при някои случаи това бе много полезна отрова. Ако на здрав човек се бие голяма доза, изходът ще е летален, а след това инсулинът се открива много трудно. Когато е в стресова ситуация, а неизбежната смърт попада именно в тази категория, организмът разпределя инсулина в кръвоносната система по естествен начин.

Външното пространство бе напълнено с експлозив, равен на мощта на ръчна граната. Оръжието на убийството мина като удължение към спусъка на фотоапарата. Нормалното удължение всъщност представляваше жило с външна гъвкава броня, в чиято сърцевина се вие тънка жичка. Натискаш от едната страна, от другата излиза крайчето на жичката и натиска спусъка на фотоапарата. В този случай двата края бяха просто декорация. И вътре вместо жило имаше остра като бръснач, назъбена стоманена жица.

Останалите оръжия бяха така наречените „ками“ — супертънки като игла остриета с дръжка, подобна на буквата „Т“, които се стискаха в юмрука с щръкнало между пръстите острие и така се нанасяше удар. Бяха вградени в куфарчетата така, че да приличат на част от външната метална рамка. Остриетата бяха много здрави и при мушкане можеха да пробият дори и бронежилетка.

Докато влизаше в офиса, Фицдуейн улови за миг погледа на Мори. Служителят се усмихваше леко и топло, като че ли беше съвсем естествено да поздравява хората, полускрит зад завеса.

— Хюго, много ми е приятно — каза Кокрейн.

За разлика от Уорнър и останалите от персонала, стегнатият по военному началник-щаб бе официално облечен — ризата му бе снежнобяла, а връзката намекваше за армейска принадлежност. Стилът му бе като на военен, облечен в цивилни дрехи, но очите му като че принадлежаха на друг човек. Погледът му бе предпазлив, интелигентен, като на мъж, преживял много разочарования, но все още вярващ. Фицдуейн се ядоса леко на себе си, задето се остави да бъде изненадан. Бе очаквал външно лустро и демонстративна компетентност, обаче срещу него стоеше сложен човек, изпълнен с вътрешен живот.

Фицдуейн беше чел докладите на Комисията за борба с тероризма. Хората, които ги пишеха, разбираха как се работи в техния специален свят. А Мори, от това, което бе чувал и чел за него, никога не би работил с глупак. Фицдуейн се усмихна вътрешно.

Мори продължаваше да стои зад завесата и да мълчи. Ситуацията би била доста странна, но офисът на началник-щаба бе относително малък. Мори не надничаше някъде отдалеч, а беше само на метър-два, сякаш се надяваше да остане невидим, стоейки, без да помръдне. Имаше място колкото за едно бюро и два сбутани един в друг кожени дивана с малка масичка пред тях.

Това бе функционално място за срещи и делови разговори — не бе направено да произвежда впечатление. Единственото изключение представляваше малка поставка с няколко медала и снимка с двама мъже във военни униформи.

Виетнам. Фицдуейн огледа спомените със смесени чувства. Беше млад тогава и в известен смисъл това бяха хубави времена. Но твърде много приятели бяха останали там.

Кокрейн улови погледа му.

— Медалите не са мои — каза той. — Принадлежат на човека, който ме вдъхнови да направя всичко това. Вдовицата му ми ги даде.

— Сигурен съм, че имаш и твои, Лий — отвърна Фицдуейн.

Кокрейн кимна някак сковано.

— Военните тогава ги раздаваха по два за лев, не ги броя. Важното е за какво се бориш и как го правиш. Аз просто успях да се върна.

А доста не успяха, помисли си Фицдуейн.

Застанал отстрани до него, на Уорнър изведнъж му се стори, че присъства на среща между двама средновековни рицари.

Всяка фибра от телата им ги издаваше, че са бойци. И двамата ценяха това у другия, но все пак между тях като че ли имаше някакво неизречено съперничество. И като помисли още малко, Уорнър реши, че съперничеството вероятно се излъчва от Лий. Хюго Фицдуейн вече бе правил неща, които на Лий само му се искаше да прави. Разбира се, Лий бе отслужил своето, но това е било преди много години. Хюго също е бил във Виетнам, ала е имал два тежки сблъсъка с тероризма, единия от тях едва преди година.

Лий, чиновникът, се бе озовал лице в лице с човека на действието. Началникът на щаба беше съперник от главата до петите. Сигурно не му е лесно. Че и по-лошо — трябваше да се държи прилично.

Той искаше да получи помощта на ирландеца, а полковник Хюго Фицдуейн никак не приличаше на човек, който можеше да бъде воден за носа. На Уорнър изведнъж му стана весело — шоуто май щеше да бъде доста забавно.

Разбира се, това, което двама благородни рицари като Кокрейн и Фицдуейн правеха в Конгреса, бе съвсем друг въпрос. В него за благородство нямаше място. Тук се правеше политика и това беше студен, базиран на реалността свят.

— Лий? — Таня, една от администраторките на пълно работно време, надникна в стаята. — Преди още да сте седнали… Вън има някаква японска делегация, а Патрисио току-що пристигна.

Кокрейн махна към Фицдуейн.

— Сядай, Хюго, връщам се веднага. Дан ще те представи на приятеля ни от Мексико, а аз ще отида да разменя някоя и друга любезност с приятелите ни от Япония. Предполагам, че минават само от учтивост — той се обърна към Таня: — Покани Патрисио тук. Аз ще се видя с японците в кабинета на конгресмена. Поднесе ли им чай?

Таня кимна, а Кокрейн се усмихна. Знаеше си тя урока.

— Е, хайде тогава.

Администраторката се отдръпна от вратата, Лий тръгна към нея и се спря отвътре, за да поздрави Патрисио, преди да излезе. Винаги идваха много хора, но времето не стигаше, да не говорим за пространство. Опитваш се да подредиш тези елементи по най-добър начин, все едно си играеш с куба на Рубик.

Нямаше никакви предисловия.

— Какво ис… Ааах! Боже! Тези ще ме убият! Тези ще ме…

Виковете й късият пронизителен писък бяха задушени още преди да се разбере ужасното им значение.

Звуците, издавани от умиращи хора, принадлежаха на друг свят, не на света на бумагите в Конгреса.

Те се спогледаха несигурно. Навсякъде имаше телевизори и някой май беше надул звука, загледан в интересен филм. Беше много нереално.

Просветлението дойде твърде късно.

Вратата с трясък се отвори докрай, принуждавайки Кокрейн инстинктивно да отстъпи назад. Той се спъна в масичката и преобръщайки я пред себе си, падна на пода.

Уорнър скочи да помогне и Фицдуейн бе блокиран.

Патрисио Никанор стоеше на входа, а лицето му бе изкривено от шок, ужас, страх, болка и нещо далеч по-ужасно. Бе израз на животното в човека, предаващо на друго животно от своя вид, че в следващия миг със сигурност ще изгуби живота си — първичен и неповторим инстинкт, разбираем за всичко живо на тази планета.

Докато останалите гледаха, сковани от внезапността на разиграващата се пред тях драма, очите му изхвръкнаха от орбитите, а гърлото му зяпна във влажна, аленочервена усмивка.

Зад него се чу тържествуващ вик, нещо разтърси тялото му отзад и след това от трупа му бликна кървав фонтан. Главата се отдели от раменете му, наклони се напред, тупна на пода и се търколи към тях.

Обезглавеното тяло на Патрисио бе все още изправено, сърцето му продължаваше да бие и да помпа кръв — алената течност бликаше безспир от кървавото чуканче, останало на раменете му. После тялото му бе освободено и се свлече на земята.

Убиецът остана неподвижен над него един безкраен миг с кървавата гарота в ръце и с тържествуващ израз на лицето. Откъм външния офис започнаха да долитат гласове. Фицдуейн видя как терористът пуска единия край на гаротата, извръща се нататък, като в същото време свободната му ръка бърка в страничния джоб на сакото. Чу се гръмка експлозия, последвана веднага от сърцераздирателни викове, които бяха като че ли още по-страшни, защото веднага заглъхнаха.

Мозъкът на Фицдуейн с усилие се опита да смели постъпващата в него противоречива информация. Логиката му подсказваше, че това, което вижда, е невъзможно да стане. Той се намира в добре охранявана сграда. Инстинктът му обаче, събуден от жестокия мирис на смърт, му подсказа, че ако не вземе светкавични мерки, ще го сполети съдбата на Патрисио Никанор. Той трескаво се огледа из офиса на Кокрейн за някакво оръжие — каквото и да е, дори нож за рязане на хартия или безобиден военен сувенир.

Нямаше нищо друго, освен голяма чаша за кафе. Всичко става за оръжие! Той сграбчи чашата за дъното, скочи през проснатите на пода Кокрейн и Уорнър и с отвора й с все сила тресна лицето на японеца, който тъкмо се обръщаше, след като бе хвърлил гранатата.

Фицдуейн вложи цялата си сила в този удар. Сътресението от него премина по ръката му като ток и разтърси рамото му, принуждавайки го да изохка неволно от болка и усилие. Чашата мигновено се разби, сякаш експлодира. Лицето на убиеца цъфна от набити натрошени парченца. Дъното на чашата разби носа и скулата му, той се олюля, замаян и стенещ от болка.

Някакво метално острие се заби в касата на вратата до Фицдуейн и той инстинктивно приклекна. Разбра, че в момента вече щеше да лежи на пода с пронизани гърди, ако залитналото тяло на убиеца не бе попречило на другия нападател.

Той се извъртя, заби лакът в стомаха на новия си противник и замахна с острите краища на строшената чаша към ръката, стискаща кама. Ударът попадна в целта и прикова отдръпващата се ръка обратно към касата на вратата. Фицдуейн натисна с всичката сила на отчаян човек.

Мъжът изрева от болка, докато костите на ръката се трошаха, и изтърва камата. Фицдуейн го сграбчи за лакътя, отпусна се на коляно — счупената ръка увисна безпомощно — и го прехвърли през рамо в офиса. После издърпа забитото в касата странно изглеждащо оръжие. Чувстваше го като резбарски инструмент в ръката си — приличаше на свредел, но острието бе тънко и остро като игла.

С добре премерени движения той се извърна и с жесток удар под брадичката вдигна провесената глава на първия нападател. В същото време, в точен синхрон с удара, другата му ръка изсвистя във въздуха и острието се заби като светкавица в ухото на мъжа.

Терористът се изпъна рязко, по тялото му мина спазъм и устата му зейна, сякаш за да извика, но върхът на острието вече бе пронизал мозъка му. Свлече се на пода като марионетка, чиито конци внезапно са се скъсали.

Фицдуейн светкавично огледа офиса на Кокрейн.

Терористът, когото бе преметнал през рамо вътре, бе паднал върху ръба на обърнатата маса. Ударът бе изкарал въздуха от гърдите му и докато лежеше зашеметен, Кокрейн си бе свалил колана, бързо бе направил примка и му я бе нахлузил на шията.

Терористът риташе отчаяно и здравата му ръка се мъчеше да разхлаби неумолимо затягащата се примка.

Уорнър се опитваше да задържи ритащите във всички посоки крака. Терористът се виеше и гърчеше с неподозирана сила, подхранвана от отчаянието. Кокрейн изведнъж дръпна примката встрани с цялата си ярост.

Фицдуейн чу пукота от счупените вратни прешлени.

Кокрейн, с изкривена на една страна връзка, с разрошена коса, вдигна поглед към Фицдуейн.

— Добре ли си, Хюго? Провери навън, може да има и други.

Това бе възможност, която Фицдуейн вече бе обмислил. Реакцията му на непосредствената заплаха бе най-обикновен инстинкт за самосъхранение. Сега вече той се отдели предпазливо от рамката на вратата.

Всеки миг тук щяха да долетят полицаи с треперещи върху спусъците пръсти и тази мисъл съвсем не беше от най-приятните. Освен това можеше да има още терористи. В чакалнята наистина бяха седнали само двама, но това не означаваше, че наоколо не се навъртат и други.

Пространството бе толкова ограничено, че късият му път от вратата на Кокрейн минаваше през коридор от шкафове за досиета. Само след два метра пространството отново се разширяваше, но в този коридор Фицдуейн се чувстваше в относителна безопасност и никак не му се искаше да го напуска.

Ала някои неща просто трябваше да се направят. Той трябваше да изостави укритието от метални чекмеджета и вратички и да се моли зад ъгъла да не го чака някой, който съвсем не му мисли доброто. Обезглавяването на Патрисио Никанор се бе запечатало в паметта му, а и да не беше, трябваше само да се извърне назад и да си го припомни.

Той тръгна. Откъм външния офис вляво долитаха пронизителни писъци и викове, но приемната бе необичайно тиха. Той се опита да си спомни кое къде беше. Когато влизаше на идване, забеляза, че от двете страни имаше бюра и зад тях седяха администраторки. Едната бе Таня, имената на останалите не ги знаеше. Бе видял дребна брюнетка малко под тридесет години. Май имаше и още някакво момче, наведено над бюрото си, но всичко, което бе видял, бе бялата му риза и гъстата му коса. Толкова гъста коса можеше да има само млад човек. Студент.

Дочу зад гърба си някакъв шум и се извъртя като ужилен, стиснал подаващото се между пръстите му острие на камата.

Отзад бе застанал Мори. Фицдуейн изобщо бе забравил за него. Хрумна му неособено ласкавата мисъл, че не би било зле Мори да се беше намесил малко по-раничко. Но после си даде сметка, че той просто не е имал нито време, нито възможност да го направи. Само няколко секунди бяха минали, а водачът на терористите бе отстранен вече от акцията от просналите се отгоре му Кокрейн и Уорнър. Затова е стоял мирно и се включва в подходящия момент. Разбира се, размишляваше Фицдуейн, Мори бе антипод на човек на действието по външен вид, но всъщност в живота си бе видял повече битки от доста хора. Разбираше от такива неща, а самата мисъл за това бе успокояваща.

Мори вдигна пръст към устните си, посочи надясно, а след това към себе си. После — наляво, с изписан на лицето безмълвен въпрос.

Фицдуейн бе проявил непростима небрежност — Конгресът не бе в сесия. Напълно забрави за празния офис на конгресмена. А най-вероятно той съвсем не беше празен… Ако бе поел вляво, каквото бе намерението му, щеше да обърне гръб на офиса. Почти усети как острата кама се забива между бъбреците му.

И двамата тъкмо щяха да тръгнат, когато за миг замръзнаха, видели лъкатушещата иззад последния шкаф вадичка кръв.

Вътрешностите на Фицдуейн се преобърнаха. Той отново впери очи в Мори, вдигна три пръста и един след друг започна да ги свива. „Три, две, едно, марш!“, преброиха устните им безмълвно, двамата изхвръкнаха от прикритието на шкафовете и единият се хвърли вляво, а другият вдясно в приемната.

Таня лежеше просната на земята, с ръце върху лицето, сякаш опитваща да се предпази от нападател. Горната част на роклята й бе подгизнала от кръв, а платът бе накъсан и раздърпан, сякаш е била удряна.

Другата администраторка бе загинала върху бюрото си. Беше паднала с лице върху клавиатурата на компютъра, кървава дупка зееше в основата на шията й.

Точно пред вратата имаше още един труп — явно смъртта бе настигнала студента, докато се е опитвал да избяга. Бялата му риза аленееше, но по нея нямаше дупки. Фицдуейн се наведе и видя, че камата се бе забила в основата на черепа. Не изпитваше нищо друго, освен ярост. Младите не бива да умират, не и по такъв начин — заклани като животни.

Фицдуейн влезе във външния офис. Няколко души лежаха проснати върху бюрата си. Почти всяка свободна повърхност бе надупчена, сякаш вътре бе избухнала граната. Силуетите започнаха да се надигат. На някои им течеше кръв от одраскано, но иначе като че ли им нямаше нищо. Имаше достатъчно здрави хора, способни да се погрижат за пострадалите. Един от тях даже вече говореше по телефона.

— Никой да не мърда — каза им той, — докато не проверим наоколо. Двама ги пипнахме, но може да има и други.

Мори излезе от офиса на конгресмена.

— Чисто е!

Кокрейн също излезе от офиса си, насочил стреснатия си поглед във Фицдуейн и Мори.

— Онзи е… мисля, че го убихме — проговори той с треперещ глас. Огледа се наоколо и в гласа му прозвуча гняв: — По дяволите, къде е тая охрана?

Но замръзна на място, като забеляза Таня и останалите служители. Ръцете му се вдигнаха към лицето, сякаш да скрият ужасяващата гледка.

— О, боже! — изстена той.

Отпусна се на колене до Таня и я пое в ръце, макар че беше излишно.

На Фицдуейн му мина през ума, че това бяха хора, с които началникът на щаба бе работил всеки ден и за чиято безопасност се чувстваше отговорен. А ето че сега ги намира мъртви. Тези служители и студенти не бяха се пазарили за подобно нещо.

Кокрейн хлипаше с виновно изражение.

Фицдуейн клекна до него.

— Лий — промълви той меко.

Кокрейн вдигна към него изкривеното си от мъка лице.

— Лий! — повтори рязко Фицдуейн. — Колко души бяха в японската делегация?

Кокрейн поклати глава, мъчейки се да се съсредоточи.

— Ами… Не знам — отвърна той тъпо. — Двама май. Има ли значение?

Фицдуейн се изправи и се обърна към Мори:

— Можеш ли да ме свържеш с охраната? Обясни им ситуацията тук, представи ме и им кажи да донесат бронежилетки и оръжие. Трябват ни и някои медикаменти. Най-вероятно има още един терорист. Винаги слагат по един наблюдател, а понякога и повече. Знаеш ги тези неща, сблъсквал си се с тях. Трябва да помогнем, тези ченгета нямат необходимия опит.

Кимайки, Мори вдигна телефона. Последваха няколко кратки реплики на английски, после той премина на бърз разговорен френски.

— Daccord — завърши той накрая, затвори и се обърна към Фицдуейн: — Квебекците са също като ирландците, ще се разберем някак.

— Кой е тоя? — попита го Фицдуейн.

— Номер втори в Корпуса за бързо реагиране — отвърна Мори. — Как обаче да разберем кого търсим? Навсякъде е пълно с японски туристи. Освен това този, който ни трябва, може изобщо да не е японец…

Полицаите от охраната нахълтаха с насочени напред пистолети и несигурно се огледаха. Човекът на Мори още не бе влязъл във връзка с тях.

Фицдуейн вдигна ръка тъкмо когато едно от ченгетата тръгна напред. Полицаят веднага спря, макар че не беше много сигурен защо трябва да обръща внимание на някакъв си изпоплескан с кръв цивилен. И все пак човекът притежаваше осезаемо командирско излъчване. Фицдуейн се наведе и вдигна двата чифта очила в черни рогови рамки, сложени прилежно до празните чаши на масичката.

Мори присви устни, влезе в офиса на Кокрейн и веднага се върна с думите:

— Еднакви прически, еднакви костюми, ризи, връзки и обувки. Прост и хитър трик, ако искаш по-късно да не могат да те разпознаят.

— Но който може да се обърне в наша полза — забеляза Фицдуейн. — Или по-точно, дано да се обърне. С друг белег не разполагаме.

В кабинета влезе нисък и набит мъж, облечен в камуфлажната униформа на Корпуса за бързо реагиране. Той заговори Мори на френски, след което се обърна към Фицдуейн.

— Това е Анри — каза Мори, преминавайки отново на английски.

— Хайде тогава да почваме — предложи Фицдуейн.

Анри поклати глава.

— Полковник Фицдуейн, знам как се чувствате, но тук е заложено нещо повече от работата ми. Този случай ще бъде разгледан под лупа от повече институции, отколкото букви има азбуката. Без да споменавам докладите по охраната, които ще се изслушат и от двете камари. Ако само се разчуе, че съм дал оръжие на двама цивилни и съм ги пуснал на лов за терористи, смятайте, че главата ми е паднала!

Кокрейн бе възвърнал част от самообладанието си. Макар че бе бледен и видимо съкрушен, прекара уморено длан през лицето си и след като зави тялото на Таня със сакото, се обади:

— Той е прав, Хюго. Намираме се във Вашингтон. Прякото действие не е на мода тук.

През четири офиса по-нататък по коридора наблюдателят, за когото Фицдуейн знаеше, че е някъде наблизо, бъбреше с привлекателната русокоса стажантка, с която се бе запознал в Булфедърс.

Джин Ендо бе решил, че си е свършил работата, след като бе забелязал обекта да минава през охраната на главния вход и бе телефонирал да предупреди Уаками-сан в приемната на комисията. В ръката си държеше бележка, на която бе записано къде работи стажантката, и той тръгна натам, спирайки само за миг до едно боклукчийско кошче, за да се отърве от оръжието.

Две минути след убийството на Патрисио Никанор и останалите Фарнсуърт Билдинг бе отцепена и около целия комплекс от сгради бе опасан още един кордон.

Самоличността на всички във вътрешния кордон бе установена, бяха разпитани. Това отне шест часа. Когато издирването приключи, Джин Ендо и новата му приятелка излязоха заедно. Всички от офиса, където работеше момичето, бяха уверени, че Ендо не би могъл да има нищо общо с тази работа. Полицията знаеше точното време на нападението, а в същото време Ендо демонстративно бъбреше с приятелката си, което пък обясняваше присъствието му в сградата. Разбира се, беше японец, но във вътрешния пръстен бяха попаднали над сто японци, чиято обиколка на Конгреса се бе оказала далеч по-вълнуваща от очакваното.

Същата нощ младата стажантка, разтърсена от мрачните събития през деня, позволи на младия и симпатичен лобист да я успокои. Вярно, беше японец също като терористите, но нима можеш да виниш всеки италианец за безобразията на мафията?

Партньорът й бе в чудесна физическа форма и някой го бе научил добре на изкуството да задоволява жените. Стажантката бе по-млада от него и сексът им бе интензивен, опасен и облекчаващ. Като афродизиак им действаше фактът, че бяха толкова близо до смъртта. И двамата бяха станали свидетели на събитията, последвали клането.

Агентите от ФБР, проследявайки уликите, направиха връзката след четири дни, след като стажантката не се бе явила на работа. Вярно, доста служители от Конгреса бяха решили да отсъстват, докато се оправят от шока, но повечето от тях се бяха обадили по телефона. Специално тази стажантка не се бе обадила, а това не беше в неин стил.

Семейството й бе богато и единствената им дъщеря се радваше на изключително внимание. След като завършеше стажа си, тя трябваше да следва международни отношения в Джорджтаунския университет, затова се бе настанила удобно в разкошно обзаведен апартамент в самия Джорджтаун.

Наложи се агентите да разбият вратата на жилището й, за да влязат. Намериха трупа на стажантката увит в изплесканите с кръв и сперма чаршафи и напъхан във фризера.

От нейния партньор нямаше и следа, с изключение на чифт очила в черни рогови рамки, които се оказаха с обикновени стъкла.

3.

Катлийн Фицдуейн, облечена в копринено кимоно, изпратено от един приятел на Хюго от Япония като сватбен подарък, се бе облегнала на терасата в дадения им апартамент в Арлингтън и бе отправила замислен поглед към Вашингтон.

Надарена от природата с богата червена коса и дълги, добре оформени крака, тя бе от онези ирландски хубавици, които приемаха красотата като даденост и не обръщаха внимание на чара си. Смехът й бе спокоен, усмивката — заразителна и у нея се усещаше някаква вътрешна топлота. Точно в този момент чертите на лицето й бяха отпуснати, а в очите й се четеше загриженост.

Пред нея, на около половин километър оттук, бе мемориалът Ио Джима4, на който бе изобразено вдигането на американското знаме над планината Сурибачи след кървавата битка за този остров. Малко по-нататък се виждаха река Потомак и Пентагонът, а още по-надалеч се мержелееха очертанията и на самия Вашингтон. Съвсем наблизо бе Арлингтънското национално гробище и Форт Майър, домът на Старата гвардия.

Беше особено подходящо място да разбереш и се слееш с американската история и бе избрано съвсем неслучайно.

Лий Кокрейн им го бе уредил, а Катлийн имаше някои резерви към началник-щаба. Бе твърде отдаден на работата си и тя се притесняваше за мъжа си. Хюго Фицдуейн имаше слабост към каузите и изпитваше дълбока симпатия към Америка. Хюго и Кокрейн и се струваха рискована комбинация. И, разбира се, тази комбинация вече бе предизвикала взрив от насилие, макар че, право да си кажем, едва ли можеше да вини Кокрейн за това. Или пък кой знае?

Още не си личеше, но Катлийн беше бременна в третия месец и я плашеше мисълта, че мъжът, когото обичаше, можеше да не присъства на раждането.

И все пак дълбоко в себе си знаеше, че е безпомощна. Предните на Хюго бяха удържали позициите си през вековете със силата на оръжието и склонността му да се изправи срещу някого изглеждаше програмирана в него. Цената за това обаче бе твърде висока… Бе видяла как го донесоха, надупчен от куршумите на терористи. А по-късно и самата тя бе въвлечена в терористичната акция, когато взеха майка й и баща й за заложници и изтръгнаха от нея информация как да убият Хюго в болницата. Бяха погубили баща й и при спомена още й прималяваше. Бе виждала истинското лице на тероризма и според нея Хюго бе прав — трябваше да бъде озаптен. Да, но защо точно от мъжа й?

Начинът им на запознанство бе твърде странен. Въпреки че се бе влюбила в него почти веднага, не бе очаквала да се получи нещо между тях. Беше някак като нагласено — пациент и медицинска сестра. Такава връзка рядко продължава дълго.

Но ето, бяха се оженили и бяха доволни. Преодоляха дори сянката на бившата приятелка на Фицдуейн. Итън бе живяла с него и му бе родила син, но бе обърнала гръб на дома, бе хвръкнала нависоко в нейния си медиен свят и Фицдуейн трябваше да отглежда Боти сам. Докато не се бе намесила Катлийн. Сега Боти бе като нейно дете, а скоро щеше да се появи и още един член на семейството. Това бе щастие, каквото не бе и сънувала.

Катлийн се усмихна — всъщност точно така си беше. Не бе идеално и съвършено, защото животът никога не би го допуснал, но истината бе, че преди не смееше да се надява на такова нещо.

Тя отново се усмихна, като си спомни Фицдуейн, заспал с малкия Боти в ръце. Едрият, висок мъж със стоманеносива коса, подстригана на четка, със странно нежни черти и без бръчки на лицето, с надупчено от белези тяло, и неговото мъничко, розовобузо момче, с разрошена коса, проснато върху баща си, чувстващо се в пълна безопасност в неговите прегръдки и абсолютно уверено в любовта му. Разбира се, Боти — името му всъщност бе Питър — не беше вече толкова малък. Бе станал на пет години и бе започнал неудържимо да расте, но все още бе любвеобилен и обичаше да се гушка.

Дано да продължи вечно, помисли си тя, децата растат толкова бързо. Ако им дадат възможност. Сянката на терористичната заплаха бе осезаема като никой друг път.

Първоначалният сблъсък на Хюго с тероризма бе случаен. Но любопитството му бе последвано от отвращение, защото всичко, което той ненавиждаше на този свят, го накара да затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в преследването на Палача. Накрая нещата ескалираха в нещо далеч по-лошо, отколкото някой би могъл да предвиди. Фактът, че излязоха победители, бе кратковременна утеха.

След смъртта на терориста Хюго бе взел необходимите предпазни мерки, но всъщност се успокояваше, че насилието е вече зад гърба му. И точно тогава бе последвало отмъщението на Палача. Терор бе просто дума от речника, докато човек не се сблъска с него; чак тогава разбира, че е нещо по-лошо от всичко, което може да си представи. Защото той се превръща в действителност и се случва на теб.

Фицдуейн току-що бе преживял и втория си такъв сблъсък и вече знаеше, че това е нещо, с което трябва да свикне, и то може би до смъртта си. Той и семейството му бяха постоянно под заплаха.

Някой ден някой абсолютно непознат човек по причина, която според по-голямата част от цивилизованите хора би била лишена от всякакъв смисъл, щеше да се опита — и може би да успее — да отнеме живота му.

Денят беше горещ и влажен, какъвто можеше да бъде само един вашингтонски летен ден, но Катлийн потрепери.

Когато се бе омъжила за Хюго, тя бе приела този човек и ситуацията, в която се намираше. Вместо обаче да се противи, тя подкрепи решението на Фицдуейн да започне активно да се занимава с антитероризъм. Но само това, че бе взел правилно решение, съвсем не означаваше, че трябва и да е съгласна с него. На нея й трябваше жив съпруг, а не мъртъв герой.

За щастие Хюго не превърна работата си във фикс идея. Вършеше я просто защото трябваше да бъде свършена, но си даваше ясна сметка, че такава черна работа влияе отрицателно върху него. А характерът му не беше такъв. Затова се опитваше да върши и нещо друго, по-конструктивно. И това даде добър резултат.

Заплахата си оставаше. Рейнджърите — ирландските сили за борба с тероризма — вече тренираха на острова в съответствие с част от договора, който Хюго бе сключил със своя стар приятел и бивш командир, генерал Шейн Килмара. Хюго като запасен офицер към тях всеки ден провеждаше занятия по стрелба и помагаше да се формира новата им ударна група.

Воинската чест си му бе в кръвта по наследство. Това беше мъжът, когото тя искаше и когото бе спечелила, и въпреки страховете и притесненията дълбоко в себе си бе доволна.

Помисли си за Боти, който в момента бе оставен на грижите на баба си, и този път се засмя с глас. Липсваше й малкият палавник, а знаеше, че и на Хюго му липсва. Той обичаше децата. Беше я попитал колко голямо е бебето в нея и когато тя му бе казала, че е колкото една голяма пура, той бе кръстил плода Ромео-Жулиета5. По този начин покри и двата варианта, както сам бе отбелязал.

Мъжете обаче не бяха съвършени. За удобство Хюго скоро съкрати името и то остана само Ромео. За да балансира нещата, Катлийн пък използваше името Жулиета.

Всъщност и двамата не се интересуваха от пола на бъдещия член на семейството. Стигаше им само, че щеше да бъде детето на Хюго и Катлийн Фицдуейн.

Дългата лимузина, която бе взела Фицдуейн от апартамента, бе с огледални стъкла.

Тежката врата бе потвърдила първоначалното му впечатление. Беше бронирана. „Противокуршумна“ бе твърде оптимистично определение за броня в свят, в който бронебойните гранатомети РПГ бяха част от стандартното въоръжение на всеки фанатик. За съжаление от напредъка в технологиите се облагодетелстваха и двете страни.

Според думите на Кокрейн на предните седалки Фицдуейн бе очаквал да види двойка намусени мъжаги с рамене като гардероби. Вместо това до лимузината го придружи страхотна червенокоса жена малко под тридесетте. А когато и шофьорът извърна глава, той забеляза, че грациозно извитата шия и вълниста руса коса принадлежат на също толкова привлекателна жена, колкото бе и червенокосата…

Ако, охраната във Вашингтон бе такава, той вече съжаляваше, че не е дошъл по-рано.

— Дана — представи се червенокосата с ослепителна усмивка, която би помела без остатък цял взвод морски пехотинци. — А това е Тексас.

Русата глава кимна вместо поздрав. Беше заета да вкара лимузината в потока на движението и го правеше с такова ускорение, сякаш караше спортна кола, а не два тона и половина желязо.

Разделителният екран се затвори. Тази двойка явно вземаше съвсем насериозно работата си, която в момента бе да го опазят цял. Фицдуейн се замисли, че при пътуване човек може много неща да научи. Имаше някои гледки, звуци и обичаи, с които не се сблъскваше много често в Ирландия. Дана и Тексас бяха твърдо в тази категория.

Лимузината мъркаше по пътя си. Вътрешният говорител изпука дискретно, след което долетя гласът на Тексас. Успяваше по неповторим начин да комбинира кристалночиста дикция със сочно провлачване на гласните.

— Лий ме помоли да ви посоча Ленгли, като минаваме край него. Ако погледнете вдясно, господин Фицдуейн, ще видите отбивката за ЦРУ. Неотдавна един иранец спрял до опашката коли, чакащи на отбивката да завият, и ги запукал с един „Калашников“. Четирима убити. ЦРУ каза, че това е изолиран инцидент.

— А не беше ли? — попита Фицдуейн.

— Не, сър — отвърна тихо Тексас, чу се пукот и говорителят се изключи.

Фицдуейн прекрати мислите си за сладките гласчета на охранителките си и ги прехвърли върху покойния Патрисио Никанор.

Административното ръководство бе приписало нападението над комисията на японски екстремисти. На факта, че между загиналите имаше и мексикански гражданин, не придадоха особено значение. Това беше просто едно нападение на японските Червени бригади срещу Съединените американски щати. Смъртта на сеньор Никанор бе тъжна случайност. Никой не го бе отделил от останалите убити.

На Фицдуейн му се струваше, че да те обезглавят с остра като бръснач жица, бе нещо толкова специфично и неслучайно, че повече нямаше накъде. Но явно администрацията не желаеше да привлича ничие внимание върху Мексико.

А защо? Защото администрацията искаше свободна търговия с Мексико, а това означаваше да представи тази страна като една непрекъснато развиваща се демокрация, което всъщност не беше точно така.

И защо е било толкова наложително да убият Никанор, преди да е успял да проговори?

Отбивката бе сред гора. Лимузината намали и пред нея се отвориха двете крила на необозначена порта.

Бронираната кола се вмъкна вътре и спря. Вратите след тях веднага се затвориха. Намираха се на павирана алея, виеща се през гъстата гора наоколо.

— Господин Фицдуейн? — това бе гласът на Тексас. — Бихте ли излезли от колата, моля?

Фицдуейн отвори вратата. Не виждаше пропускателен пункт и изобщо нищо, освен гора, но изпитваше определено чувство, че е наблюдаван. Излезе и чак тогава видя хидравлично задвижваната бариера с шипове пред лимузината.

Да се напъне бариерата със сила, нямаше да е никак добра идея. Мястото бе защитено. Някой май се отнасяше много сериозно към въпроса за сигурността, макар и не съвсем творчески.

— Господин Фицдуейн — прозвуча отново приятният глас на Тексас, — готов ли сте?

Фицдуейн с готовност се върна в лимузината. С лятото във Вирджиния май трябва да се свиква постепенно, каза си той. Как ли са воювали някога в такова време? Уважението му към Грант, Лий, Лонгстрийт6 и хората им нарасна. Това бе неговата майчина страна и бе извоювана с героизъм. Колата пое стремително напред.

Фицдуейн се оглеждаше. Намираше се в стая, в която всичко говореше за принадлежност към армията.

V-образната маса, стената с огромни екрани, катедрата за инструктора. И охраната. Охраната тук се придържаше повече към традицията. Въоръжени униформени часови пред вратата. Дана и Тексас бяха изчезнали.

Той се намираше под земята. Лимузината бе хлътнала надолу без всякакво предупреждение. Бяха му казали, че Пентагонът бил такъв. Можеш винаги да познаеш хората, вършещи истинската работа, по бледата им кожа. Те рядко виждаха слънцето и семействата си.

Фицдуейн прекъсна хода на мислите си, за да огледа едно огромно копие на емблемата, която бе забелязал на раменете на часовите пред вратата и на много други места, преди да влезе в тази стая.

Тук емблемата бе вписана в един щит, който бе монтиран в дъбовата ламперия точно зад централното място на върха на V-то. На него се виждаше черен хеликоптер „Кобра“ от времето на Виетнам на тъмносин фон. Контрастът бе много слаб. Силуетът на хеликоптера едва се открояваше. В основата на щита бяха изписани буквите STSF.

— „Сон Тей Семпер Фай“ — обясни Кокрейн, влизайки през почти невидимата врата в дъбовата ламперия, която със съскане се затвори зад него.

Бяха сами в стаята.

На Фицдуейн нещо не му беше съвсем ясно. Сон Тей беше името на прочут американски рейд в Северен Виетнам по време на войната с цел спасяване на американски военнопленници. От военна гледна точка рейдът бе успешен, само че пленниците били вече преместени на друго място.

Semper Fidelis. Буквално „Винаги верен“. Девизът на морската пехота. „Запази вярата“, преведено на съвременен език. Лесно да се каже, но трудно да се направи.

След това се появи упорит слух, че ЦРУ е знаело за преместването на военнопленниците, но не е казало на участващите в рейда. Говореше се, че не искали да дразнят Северен Виетнам, защото мирните преговори били на много труден етап.

Фицдуейн не вярваше много на слуха, но според него тази история илюстрираше много ясно междуведомствената война между американската армия и разузнаването. И това е било още преди администрацията и Конгресът да се включат в картинката.

— STR, тоест STR Корпорейшън — продължи Кокрейн — бе основана от един участник в рейда Сон Тей на име Грант Леймър. Грант усещаше, че трябва да се свършат някои работи за защитата на тази страна, неща, за които традиционните ни структури не са добре подготвени. Твърде много бюрокрация, грешки, медийно внимание… Преценката му се оказа правилна. Операцията беше много успешна. Във Вашингтон и околностите му има много компании като STR, но Грант е най-големият играч, въпреки че е малко познат извън този кръг. Предпочита дискретността пред публичността.

— Интересен човек — забеляза Фицдуейн.

— Да — отвърна Кокрейн просто — и освен това ми е приятел, затова се срещаме тук. Капитол Хил стана доста известен напоследък.

— Това си е твоя хайка, Лий — каза Фицдуейн.

Кокрейн се усмихна леко.

— Надявам се да променя това, Хюго — промълви той и Фицдуейн изпита смесени чувства.

Тръпката на лова, придружена от неизбежния прилив адреналин, и веднага след това чувството за вина и тревога за Катлийн и Боти, за Ромео-Жулиета.

След като вече бе създал семейство, имаше неща, с които не биваше да се захваща, независимо от изкушението. Той знаеше добре, че е склонен към рискови ситуации, но за тези, които оставаха да чакат, положението бе много тежко.

Освен това му се искаше да знае какво ще бъде новороденото — Ромео или Жулиета? Момче или момиче?

Заседателната зала бе пълна. Дан Уорнър и Мъри също присъстваха. Фицдуейн бе представен на Грант Леймър, след което Кокрейн каза, че по време на брифинга щял да представи и други хора. Искаше да придвижи нещата по-бързо напред.

Тъй като Мори си седеше, Фицдуейн предположи, че или познава всички присъстващи, или е под въздействието на някакъв медикамент. Когато се промъкнеше през подводните рифове на първоначалното запознанство, Мори ставаше доста приветлив. Изглежда, само разчупването на леда го изправяше на нокти. Въпреки това Фицдуейн изпитваше симпатия към него. Както бе разбрал при нападението на терористите, Мори бе момче на място.

Застанал зад катедрата до един огромен екран, свел глава, Кокрейн се прокашля. Микрофоните работеха. В залата се възцари очаквателна тишина и той вдигна глава:

— Преди три дни Патрисио Никанор и още трима души от Комисията за борба с тероризма бяха убити, а няколко други — ранени. Целта на тази среща е да обсъдим всички събития, довели до това нападение, да споделим мненията си и да предприемем съответните действия. Както знаем, такива действия не се предприемат никъде по причини, които ще изложим по-късно. Ще се спра на някои неща, с които повечето от вас са запознати, заради нашия гост от Ирландия, Хюго Фицдуейн. Мисля, че всеки от вас е чувал за забележителната му работа против тероризма.

Последваха одобрителни кимвания от доста хора около масата и точно тогава на Фицдуейн му се стори, че вижда позната физиономия, макар да беше сигурен, че никога не се бе срещал с този човек.

Мъжът бе навлязъл в четиридесетте, изглеждаше добре, може би малко по-пълен от нормалното. Бе с черна, вече сивееща рошава коса и гъсти мустаци. На носа му стърчаха половинки очила и гледаше над тях, когато говореше с някого. Приличаше на човек на науката. Огледа Фицдуейн с видим интерес, после отново извърна глава към Кокрейн.

— Комисията бе създадена, защото някои от нас бяха загрижени, че САЩ не се отнасят към тероризма достатъчно сериозно. Тук му е мястото да добавя, че макар като американци да сме загрижени най-напред за тази страна, знаем, че много от нашите съседи и приятели се сблъскват със същите проблеми, затова трябва да работим заедно, за да можем да се справяме по-ефективно с тях.

Тук Кокрейн спря и кимна към смуглия учен, а Фицдуейн чак тогава се сети кой е. Мъжът се казваше Валиенте Зара, основател и водач на Популярната партия на реформата в Мексико. Смятаха го за единствения, който би могъл да свали PRI — управляващата партия в Мексико. Къде с честни, къде с недотам честни методи тя бе управлявала Мексико от тридесетте години насам без прекъсване.

Всички медии описваха Зара като „човек с чар“. В момента обаче изглеждаше уморен, сякаш бе спал с дрехите. Но бе заинтригуван, дори вглъбен. И това бе наистина показателно, защото мексиканските президентски избори бяха само след няколко месеца и Валиенте сигурно би трябвало да има далеч по-важни неща за правене, отколкото да присъства на тайни срещи чак във Вашингтон.

Фицдуейн се съмняваше дали точната дума е „присъства“. Изглеждаше, сякаш Зара има належаща нужда от нещо. Неговите последователи, които работеха със същата страст като поддръжниците на Джон Кенеди, бяха известни под името заристи.

Конгрес на САЩ, японски терористи, Мексико, заристи. Ставаше доста объркано. И Фицдуейн изпита чувството, че към този гювеч ще се добавят още съставки и той като нищо можеше да се окаже една от тях.

Ирландски гювеч? Лично той не го обичаше.

А междувременно Кокрейн говореше:

— Преди около три години започнахме да обръщаме внимание на Мексико и по-специално на щата Текуно. Там се случи онази работа в Камерена, когато един агент на Отдела за борба с наркотиците бе отвлечен, измъчван и накрая убит. Изпъкнаха ясно връзките между наркотиците и тероризма и в употреба влезе нова дума — наркотероризъм… И така. Сведенията показваха, че голяма част от терористичните акции и инциденти имат някаква връзка с Текуно. Обаче тези сведения или не бяха надеждни, или бяха родени от случайни стечения на обстоятелствата. Както се казва — „косвени улики“. Въпреки това се забеляза засилен наркотрафик, пране на пари, фалшификации, терористични акции, политически убийства. Изглеждаше сякаш Текуно става рай за терористите, също като Куба или Източна Германия, когато бе в играта, като Либия и долината Бекаа. Обаче тогава изобщо не можа да ни мине през ум, че Текуно се е превърнал в нещо много повече от това. Оказа се, че той не бил само елемент от тези дейности. Текуно беше самият източник… Може би още щяхме да си блъскаме главите, ако не беше нашият добър приятел, професор Валиенте Зара — Кокрейн кимна към кандидата за президент на Мексико. — Ще дам думата на професора да обясни гледната си точка.

Зара се изправи и отиде зад катедрата. Нагласи си очилата на носа и погледна публиката над тях.

Вярно е, помисли си Фицдуейн, у тоя човек се усеща качество на водач и онова неуловимо нещо, наречено „увереност“. А когато заговори, гласът му се оказа и изключително завладяващ. Английският му, отлично шлифован от две десетилетия лекции, бе по-възпламеняващ, отколкото, когато говореше на родния си испански.

— Приятели, ще започна с едно признание. В моята страна ние с право се гордеем с културното си наследство и невинаги е много удачно да си признаеш, че си учил в Съединените щати. Е, аз учих няколко години в Уортън и точно тогава се запознах с Лий. Заедно ходехме на лекции. Това обаче е нещо, което се мъча да скрия у нас — каза той с усмивка, — но именно то е и причината да съм тук в момента… Моят интерес към Текуно, сеньори, беше от чисто политически характер. Но това, което аз… моят народ успяхме да разкрием, е причината да бъда сега с вас.

Той продължи да говори още около двадесетина минути. Смисълът на всичко казано накара кръвта да се отдръпне от лицето на Хюго Фицдуейн.

Рейко Ошима! Това беше името на жена, за която бе абсолютно сигурен, че е мъртва. Която лично бе убил. Японска водачка на терористична група, която бе любовница на Палача. Тя бе убила един от най-близките му приятели. Беше водачка на фанатичната група Яибо — на английски „Острието“. Хората й едва не убиха Фицдуейн и малкия му син.

Рейко Ошима, известна също под името Смъртоносния ангел.

Фицдуейн я бе видял да умира, след като хеликоптерът й експлодира над Токийския залив, взривен от неговите изстрели. Никой не би могъл да преживее този ад, сигурен бе в това. Но уликите бяха очевидни — тя бе жива. Което значи, че представлява заплаха и трябва да бъде спряна.

По въпроса кой ще я усмири нямаше две мнения. Кокрейн и Валиенте Зара бяха последователни и напористи адвокати. Другите също се присъединиха. Дори Мори фиксираше Фицдуейн с тъжните си очи.

— Не — отсече Фицдуейн.

— Хюго — заговори отново Кокрейн, — ти си най-добре подготвеният човек за тази работа. Това е факт, а не мнение. Знаем какво е направила тази жена на теб и сина ти. Знаеш, че пак ще се опита. Не можеш да оставиш нещата така.

— Не! — отвърна Фицдуейн тежко. — Не мога… Семейството ми е на първо място… И няма какво да говорим повече.

Катлийн лежеше и лицето й светеше от току-що приключилата любовна игра.

Бе чувала, че бременността може да мине по един от два начина, но със сигурност можеше да твърди, че желанието й не бе намаляло ни най-малко, а Хюго й се струваше по-секси отвсякога. Беше много страстен мъж. Откакто му бе казала, че е бременна, той твърдеше, че соковете му кипвали само при мисълта за мъничкото човече, растящо в нея, и много често й доказваше, че е именно така.

Откъм кухнята долетя тихо виене, прекъсвано от време на време от неравномерни звуци на нещо, преминаващо с труд през сокоизстисквачката.

Катлийн се изсмя с глас. Докато се възстановяваше от раните си, Фицдуейн бе принуден да се отнесе към здравето си много сериозно и оттогава посвещаваше значителна част от времето си на тежки физически упражнения и здравословно хранене. Това, разбира се, веднага даде резултат. Обаче, мислеше си Катлийн, Хюго като че ли понякога прекалява. Четеше много и проявяваше интерес към соковете. Ползата от тях бе безспорна, но Хюговите смески понякога бяха, меко казано, странни. Откровено казано, Катлийн би предпочела той да ограничи склонността си към експериментиране само в сексуалните им отношения. Веднъж бе направил сок от суров праз и ряпа и получената адска смес едва не ги уби. Сега коктейлите му вече бяха станали доста обещаващи.

Хюго влезе в спалнята, понесъл две половинлитрови халби с гъста, пенлива и шарена течност, в която сякаш основната съставка би трябвало да бъде ром, а името — някакво полинезийско заклинание. От тях стърчаха две огънати сламки. На лицето на Фицдуейн бе изписано тържествуващо изражение на откривател, чийто последен експеримент е дал положителни резултати. Около кръста си бе увил хавлия и косата му бе още влажна от душа.

Катлийн взе халбата си и засмука сламката обречено. Хюго бе рационален човек, но бе готов да прекара през сокоизстисквачката всичко, що расте на тоя свят. Тя изпитваше силни съмнения за съдбата на пръснатите навсякъде из апартамента саксии с какви ли не растения и не без основание се питаше дали ще оцелеят. Дори бе готова да се закълне, че веднъж го бе хванала да ги гледа със замислено изражение.

— Много е добро — каза тя.

— Манго, морков, ябълка, керевиз, киви, киселец, магданоз, червен пипер и…

Катлийн впери ужасен поглед в мъжа си.

— И какво още? — запита твърдо.

— Е, аз съм като „Кока-кола“ — отвърна скромно Фицдуейн. — Държа си рецептите в тайна. Тук може да заиграят милиарди.

— Говори! — заповяда Катлийн.

Тя смело отпи още една дълга глътка. Наистина беше изключително вкусно. Сламката се запуши и тя започна да пие направо от чашата.

— Имаш пяна на носа си — каза Фицдуейн. — Доста е изкусително, особено когато си гола. Някак се балансира с това там долу.

— С кое? — попита Катлийн.

Фицдуейн остави халбата си.

— Ами като тръгнеш отгоре — започна той, — слагаш пръст на носа си, плъзваш го надолу, минаваш през устата и брадичката, продължаваш между гърдите, през пъпа и без да спираш, слизаш надолу… Там някъде сега е ръката ми. И ти си прекрасна.

По-късно, когато той проникна в жена си, тя също, на свой ред, обходи с език щръкналите му зърна.

Продължиха в този дух доста време. Определено има нещо вярно в това, че соковете събуждали желанието, мислеше си Катлийн, докато вълната на удоволствието бавно се отливаше на тласъци.

— И каква е основната съставка? — попита тя лениво, изплувайки от сладката нега.

— Бременна жена — отвърна Фицдуейн.

— Ти си ненормалник, Хюго, и много те обичам.

— Да, малко любов също не би навредила — съгласи се Фицдуейн. — Но ако искаш да постигнеш истински любовен екстаз, трябва да добавиш броколи и джинджифил.

След това разговаряха за Рейко Ошима и отказът на Фицдуейн да вземе участие в работата. После други неща отвлякоха вниманието им.

Сега, след като се бяха любили и хапнали, двамата говориха чак до малките часове. Много неща Фицдуейн би предпочел да не споделя с Катлийн, но тези работи така не ставаха. Катлийн, мислеше си той, си бе спечелила правото да знае. А и той просто я обичаше, детето им бе в утробата й.

— Освен Лий Кокрейн и Зара говори много народ — каза й той. — Ще се опитам да ти направя кратко резюме.

— Започни с Текуно — помоли го тя. — Интересно ми е да разбера как един щат може да се държи така, сякаш е отделна държава.

Фицдуейн се усмихна.

— Кога една независима нация се превръща в отделна страна? — попита я той риторично. — Не е толкова просто, колкото изглежда, географски погледнато. В най-общ смисъл това е народ и власт, и какво може да прави народът безнаказано. Същността е, че силата побеждава. Такава е историята, с две думи. Погледни Ирландия. Преди норманите да нахлуят, сме били четири отделни провинции всяка със собствено управление. После тя става официално британска и — парадоксално — обединена. А сега двадесет и шест окръга са независими и ирландски и шест окръга са британски. Случайно съвпадение ли е, че на север е разположена двадесетхилядна британска войска?

— Правото на силния — забеляза Катлийн.

— Точно тъй — отвърна Фицдуейн. — Така че, ако имаш достатъчно воля и огнева мощ, може да ти се размине безнаказано. Изведнъж ставаш нация. Ако сложим силата настрана, за това няма кой знае колко строги правила. Както казва генерал Нейтън Форест7: „Тайната на успеха се крие в това, да си най-първи и с най-много хора.“

Катлийн се засмя. Знаеше, че за Хюго правото дело бе нещо свято, но понякога обичаше да се прави на прагматик. Виж, неговият приятел Шейн Килмара беше прагматичен по рождение. Фицдуейн щеше да си умре идеалист и тя го обичаше тъкмо за това. Оценяваше дадена ситуация съвсем правилно и дори по-добре от много хора, но си оставаше романтик.

— Мексико е доста голяма страна — говореше той — и Диего Куинтана, губернаторът на Текуно, е твърде проницателен човек. От една страна, той се е укрепил там до такава степен, че може да прави каквото си поиска, а, от друга, за да утвърди позициите си още по-добре, той е и главен ръководител и активист на PRI. Тази партия управлява в Мексико още преди Хитлер да нахлуе във Франция. Обвързването му с PRI означава, че докато партията е на власт, никой няма да посмее да го пипне с пръст. Той е един от малкото хора, които управляват цяло Мексико, така че няма защо да се безпокои за собствения си заден двор. Освен това Текуно е най-забутаното място в страната. Като кажеш на хората Мексико, те обикновено, се сещат за Акапулко или Мексико сити. Или най-много за Гуадалахара и Тихуана. Допреди известно време кой извън Мексико беше чувал нещо за Чиапас8? Е, сега вече имаш известна представа за Текуно… Този щат всъщност е лично владение на Куинтана. Не само че е един от най-могъщите хора в Мексико, ами и за удобство неговият братовчед, генерал Луис Бараган, е шеф на полицията и службите за безопасност в щата Текуно… А Куинтана вярва силно в семейството. Да ти дам ли един груб пример? Помисли си за Нориега9 в Панама и за Саддам Хюсеин в Ирак и горе-долу ще ти стане ясно. Единствената разлика тук е, че той си е изградил държава в държавата. Но това не означава, че положението ще си остане такова. Текуно може да поиска независимост. Няма да е първи случай в историята, когато от даден имот се отцепва огромно парче. Виж например Съединените щати — едно време са принадлежали на Британската империя.

Катлийн обмисли чутото. Както повечето хора, родени и израснали в западните демокрации, тя бе възпитана да вярва в първостепенната роля на правителството, официалните институции и закона. А и през по-голямата част от живота си не бе имала особени основания да вярва в противното.

Животът с Фицдуейн обаче й отвори очите. Започна да вижда крехкостта на толкова много институции, както и скритите сили, които се въртяха около тях, а в много случаи дори взимаха връх. Често обществената фасада на властта не се покриваше с истинската власт.

— Струва ми се — каза бавно тя, — че губернаторът Диего Куинтана не може да бъде мръднат от мястото си, докато PRI е на власт. Обаче ако Валиенте Зара спечели изборите, кой знае… Въпросът е може ли да спечели?

— Може — отвърна Фицдуейн. — Мексико се нуждае от международни инвестиции и достъп до американските и световните пазари. Затова една силна група реалисти са заинтересовани да представят страната като процъфтяваща и развиваща се икономика с демократично избрано правителство. А това означава, че на номерата на PRI с „претъпканите урни“ или с публично вадене на мачете срещу политически опонент се гледа с недобро око. Засега Куинтана се явява най-силната опозиция на Зара. А губернаторът не е човек, когото е приятно да имаш за опозиция. Зара и хората му започват да се безпокоят. Никой не е убит публично, но важни хора от заристите вече започнали да изчезват. Завинаги. Най-големите им спонсори взели да им обръщат гръб.

— Значи — заразмишлява Катлийн на глас — Зара решава да проведе сериозно разследване по случая Куинтана. Обажда се на своя бивш състудент, грингото Лий Кокрейн, и праща Патрисио Никанор да подуши малко из Текуно. Обаче защо именно Патрисио? — продължи разсъжденията си тя. — Чакай да помисля… Първо, той трябва да е зарист, иначе от къде на къде Зара и Кокрейн ще му имат такова доверие? Второ, трябва да е имал и някакви връзки с Куинтана, което би му дало достъп до него. Така че, щом сме в Мексико, работата сигурно опира до семейството. Никанор вероятно е роднина или със самия Куинтана, или с някой от неговите хора.

Фицдуейн се усмихна.

— Патрисио е бил зет на генерал Луис Бараган — каза той. — По образование е минен инженер, явно много добър. Освен това е бил и квалифициран металург. Бараган е имал нужда от такъв човек и естествено се е обърнал към роднина. Добре би било да са от една кръв, но и Патрисио ще свърши работа. Обаче не е знаел, че той е поддръжник на Зара. Затова Патрисио отишъл при Зара, който от своя страна му представил Лий Кокрейн, и тримата изработили план за проникване в Текуно. И го привели в действие. Отначало това, което научили, било полезно, но не било нищо особено, тъй като Патрисио работел в някаква лаборатория в Текуно сити, но след това го преместили в суперсекретна база в местност, наречена Дяволската стъпка. Месеци нямало нищо, защото достъпът дотам бил забранен дори за висши приближени на Куинтана, а и контактите с външния свят били строго контролирани. Тогава Патрисио решил да се измъкне. Не знам какво се е объркало, но го разкрили и била издадена заповед да бъде ликвидиран. Според мен сигурно са се сетили накъде е тръгнал или пък са го проследили. Останалото ти е известно. Отвратителен начин да умреш, но ония е трябвало да бъдат сигурни, че няма да проговори. И той не можа.

— Но сигурно е донесъл нещо със себе си — предположи Катлийн. — Както го описваш, той е бил и разузнавач, и учен. Би трябвало да е носел със себе си бележки, касети или някой негатив.

Фицдуейн присви рамене безпомощно:

— У него намерихме две найлонови торбички. Явно е смятал съдържанието им за твърде важно, защото ги бе вързал под мишниците под сакото си. В едната имаше план на базата и чертеж на машинария, която според специалистите била някакъв вид командван от компютър контролер. В другата имаше дълго парче метал и парчета бетон.

— Тоя контролер какво е контролирал? — попита Катлийн.

— От лабораторията казват — газ. Отговаря за абсолютно точните количества газ при смесване. Има си вградена система за проверка, която е с три кръга и ако някой от трите кръга не съвпадне със зададените предварително параметри, процесът автоматично се спира. Така че каквато и да е системата, точността е изключително важна за нея.

— А да имаш представа какви газове? — продължи да пита Катлийн.

— Не знаем — отвърна Фицдуейн, — но по някои неща специалистите съдят, че става дума за значително количество.

— А по скицата на базата няма ли нещо, което да ви подскаже?

— Може би е щяло да има, ако е била довършена. Ала макар да е с доста подробности по заграждането на мястото, охрана, постове и други, повечето от обясненията липсват. Като че ли е започнал да рисува това, което вижда, а след това е нанасял обяснение за какво служи нарисуваната сграда. Използвал е и различни химикалки, но тъй или иначе, не я е довършил.

— Ами парчето метал? — отново попита Катлийн. — Уран? Плутоний? Радиоактивен боклук?

Фицдуейн се усмихна леко и поклати глава.

— Радиацията по тялото и парчето метал не надвишаваше нормалната. Нито пък по парчетата бетон.

Катлийн сбърчи чело, преструвайки се на отегчена.

— Тогава какъв е металът?

— Стомана — отвърна Фицдуейн. — Висококачествена, но сравнително често срещана стомана. Нарича се легирана.

— Звучи ми като в рецепта за готвене.

— Не си чак толкова далеч от истината — каза Фицдуейн. — Макар че крайната й употреба не е толкова домашна. Използва се за високоякостни съоръжения, включително и оръжия.

— Газ, бетон и стомана за оръжия — забеляза Катлийн — в някаква силно охранявана и затънтена база. Никак не ми звучи правдоподобно.

— И сигурно не е — отвърна Фицдуейн. — Обаче и трите са необходими за техниката на проучвателни работи за петрол и май точно за това им трябват.

— И какво правят там?

— По-голямата част от Текуно е разположена на плато — каза Фицдуейн. — Висока пустиня. В тази част от света това означава скалист, обсипан тук-там с пясък, безводен район. Нажежено до бяло слънце през деня, адски студ през нощта. По-голямата част от района е ненаселена, откакто са изтласкали индианците тускалеро оттам. Тогава какво остава?

— Петрол — отвърна натъртено Катлийн. — Да не мислиш, че чета само упътването по пакетите със супа?

— Петрол — кимна в съгласие Фицдуейн. — В огромни количества. Само дето голяма част от него се намира под пластове порьозни скални образувания и най-важният проблем е как да се извади оттам. Една от идеите е да се вкара нещо вътре, което да принуди петрола да излезе навън. Като например пара или газ под високо налягане. В края на краищата — опитваш се да измъкнеш нещо от прегръдките на скали. А скалите са адски твърдо нещо, макар геолозите да ги наричат порьозни. Ако те тресна по главата с парче порьозна скала, няма да ти стане никак приятно.

— А пък аз ще те ритна в топките — отвърна задушевно Катлийн, — при това много точно. Колкото за тези високи налягания, предполагам затова им трябва легираната стомана.

— Така твърдят специалистите. Така че ето ти го отговора.

— А защо са убили Патрисио? — заинтересува се Катлийн след кратък размисъл.

— Може да не са искали да убиват точно него. Убийците бяха японци.

— Което ни връща пак при Рейко Ошима — намръщи се леко Катлийн. — Мъртвата пак се появи. Къде е била видяна?

— В Текуно — отвърна Фицдуейн. — От ЦРУ.

Катлийн го изгледа изненадано.

— От ЦРУ ли? Мислех, че ЦРУ не разговаря с хората на Кокрейн. Според тях това е нахалство. Комисиите на Конгреса не бива да се занимават с антитероризъм.

— Официалната линия е точно такава — кимна Фицдуейн. — Но те също четат и използват информацията на комисията. Откъде иначе да разберат с какво се занимават хората на Кокрейн? Нещо повече, институциите не са чак толкова монолитни. По дяволите, някои от ЦРУ даже разговарят с ФБР, макар че, както разправят, с найлонови торбички на главите и само по паркингите.

— Това е страна на куковци — изкоментира Катлийн.

— Това е Вашингтон — отвърна Фицдуейн. — Страна на променящи се съюзи. Нещо като по-добър архитектурен вариант на Страната на чудесата. А Мори, разбира се, е Лудият шапкар.

— А чия глава пада тогава? — попита Катлийн, без да се замисли.

Това наруши създалата се атмосфера. Разговорът замря.

— Това, за нещастие, вече знаеш — въздъхна Фицдуейн след кратко мълчание. — Но къде или кой ще бъде следващият, не е ясно.

— Защо тези хора правят такива неща? — рече Катлийн тихо.

— Защото — поради куп причини — ние им позволяваме — отвърна Фицдуейн и я прегърна.

„Радвам се, че си отхвърлил предложението им, Хюго — каза си Катлийн безмълвно. — Достатъчно неща свърши. Това не е твоя война. Искам те жив, искам да си с мен и с децата. Трябваш ми жив.“

Нека някой друг се заеме с тази работа.

4.

Чифуне Танабу огледа стегнатите редици на Кудотай, строени на тясната алея в пълно бойно снаряжение, и въздъхна.

В каските си, прилични на шлемове за кендо10, в бронежилетки и с проблясващи щитове, в центъра на Токио сякаш изведнъж бяха изникнали цяла рота средновековни самураи. Наистина изглеждаха страховито.

За нещастие седемдесет и петте отлично подготвени полицаи от Отдела за борба с безредици към Токийското столично управление на полицията не бяха онова, което тя бе имала предвид, когато се бе обадила за подкрепление.

Добре изглеждащият, много млад полицейски инспектор, който бе новата й връзка с Отдела за безопасност, отиваше твърде далеч в усилията си да я предпази. Очевидно нямаше особено доверие в способностите й да се погрижи сама за себе си, макар да бе информиран, че тя е старши агент от Коанчо — японската служба за вътрешна сигурност — и бе имала работа с повече въоръжени терористи, отколкото той — служба в полицията.

Какво друго можеш да очакваш от японските мъже! Да го обясниш с разделение на половете, значи да не обясниш почти нищо. Те просто не разбираха, че времената се променят. Японката днес няма нужда да използва външния си вид, за да се превърне в своего рода офисна декорация, докато чака подходящия жених. Някои от тях даже носеха оръжие и точно в момента на Чифуне много й се искаше да го използва върху този добронамерен идиот.

Тя вдъхна няколко пъти дълбоко, за да се поуспокои, провери пистолета си и отново го пъхна в кобура, закрепен отзад на кръста й. Сакото й го скриваше чудесно. На тридесет и пет години, тя приличаше на елегантна, самостоятелна жена със собствена кариера. Точно това трябваше да наподобява, а не да представлява заплаха за заподозрените.

Инспектор Ога, застанал до Танабу-сан, се усмихна сдържано, така че видима промяна в лицето му не настъпи.

За първи път той се бе сблъскал с агентката от Коанчо, когато бе телохранител на оня гайджин Фицдуейн. И тъй като това се бе оказало особено ползотворно сътрудничество, бяха продължили да работят заедно. Хората непрекъснато подценяват красивата и женствена Чифуне, мислеше си той. А доста нежелани личности се бяха присъединили към предците си в резултат на тази грешка. Чудесният й външен вид лъжеше — тя бе едно решително и непоколебимо човешко същество. Ога, макар че бе щастливо женен за добро момиче от провинцията, й беше… безкрайно предан.

Чифуне повика с пръст подинспектора. Той бе в редиците на войниците си и след поклони и отдаване на чест излезе от полукръга. Тя се помъчи да си спомни името му. Бе го кръстила Бузко поради очебийни причини, но това не беше подходящо име, с което би могла да започне кратичката си лекция. Освен това да се обърне към него по такъв начин пред седемдесет и пет изпечени полицаи, щеше да означава да го превърне в свой враг за цял живот. И без него си ги имаше достатъчно. Освен това бяха от една и съща страна на барикадата.

Не, тук беше необходим малко такт, макар че нямаше да се престарава с любезностите. Този млад полицай трябваше да научи някои неща. Задачата не беше да потушават улични безредици, където рискуваш най-много да ти нащърбят щита с някоя тухла. Тяхната цел бяха заподозрени в тероризъм хора, дето убиваха, без да им мигне окото.

— Ога-сан — попита тихо тя, — как му беше името?

Ога се наклони към нея, беше й свикнал. Чифуне рядко забравяше каквото и да било по работата си, но опреше ли до учтиви обръщения, паметта й изневеряваше.

— Хората му го наричат Бузко — отвърна той, — но истинското му име е Нода.

Чифуне вдигна вежди.

— И те ли го наричат Бузко? Значи може да не са толкова глупави, колкото изглеждат.

Ога издаде неопределен звук, с който изразяваше учтивото си неодобрение. Мнението му за Кудотай беше високо, независимо от резервите, които имаше към някои от офицерите.

Чифуне го успокои с ослепителната си усмивка, после се извърна със сериозно лице към подинспектора, който тракна токове пред нея. Никога не бе виждала толкова много снаряжение, накичено по един-единствен човек. Той изглеждаше направо огромен, но вероятно бе един най-обикновен запъртък.

Подинспекторът отдаде чест, преди да успее да го спре.

— Подинспектор Нода-сан — започна тя с официален тон и очите й се присвиха. Да сдъвчеш подчинен по бруталния начин, показван по американските филми, не беше в стила на японците, освен ако не си провокиран. Тя продължи: — Харесва ми вашата отзивчивост, но поведение, което е нормално при изпълняване на обикновени полицейски задължения, не е особено практично при участие в операция на вътрешната сигурност. Да отдадеш чест на някого, означава да го превърнеш в мишена. По тези, на които най-много им козируват, обикновено най-много стрелят. А терористите имат съвършено огнестрелно оръжие, можете да ми вярвате.

Подинспектор Нода-сан почервеня от смущение, но след като обработи чутата информация, побледня. Вперил поглед в изпъстрените със златни точици очи, подинспекторът нямаше основание да не вярва на тази вещица, предрешена като привлекателна жена.

— С-стрелят ли, Танабу-сан? — заекна той. — Съжалявам, не съм разбрал.

Чифуне започна да изпитва съжаление към него. В края на краищата това момче й бе пратено да се учи и все трябваше да започне отнякъде. От друга страна пък, не бе необходимо да си завършил суперучилище, за да придобиеш най-обикновен здрав разум. Мама и татко Нода май бяха изпуснали нещо.

— Доколкото разбирам, в такъв случай не сте били правилно информиран, подинспектор-сан омекна Чифуне.

Усети как до нея Ога направо излъчва одобрение. Честта на подинспектора бе спасена, монолитността на групата бе запазена. Не бе сигурна колко още можеше да издържи в този дух. Ясно си даваше сметка, че има незавиден талант да си вади жилото в края на някой неприятен разговор. Това не бе характерно за японците, но Фицдуейн му се радваше. Липсваше й този човек…

— Инспектор Ога ще ви въведе в обстановката — каза тя.

Обикновено Ога бе човек, изразяващ се с няколко думи. А това бе най-дългата реч, която тя бе чувала от него.

— Двамата със старши агент Танабу трябва да се срещнем с двама членове на терористичната група Яибо след петнадесет минути в един апартамент на две пресечки оттук. Казват, че искат да се предадат, писнало им. Твърдят, че нямат вяра на службите за сигурност, и при това положение едва ли ще се зарадват, като видят полицейския кордон около квартала. Ще ни оставите тази работа, но една дузина от вас, добре въоръжени, в цивилни дрехи, трябва да са наблизо. Ще поддържаме радиовръзка. Ако нещата се объркат, разчитаме на изненадата, огневата мощ и мигновеното действие. А три автобуса, претъпкани с униформени служители на Кудотай, едва ли могат да се нарекат изненада. Разбрано?

Подинспектор Канджи Нода се изпъна.

— Хай, инспектор-сан! — отвърна той.

Дясната му ръка трепна, но успя да се сдържи да не козирува. Има надежда за този млад човек, помисли си Ога благосклонно. Неговите синове също растяха. Скоро щяха да бъдат на възрастта на Нода и вероятно щяха да постъпят в полицията.

В този миг се чу приглушен гръм от избухването на изстреляна от гранатомет граната и първият автобус от редицата на Кудотай се взриви. Тясната уличка бе заляна от пламтящо гориво и падащи отломки.

Вторият автобус се подпали от експлозията на първия и веднага след това малката уличка бе засипана от ураганния огън на автоматична стрелба.

Една бронебойна граната проби бронежилетката на Нода от лявата му страна, мина през тялото му по диагонални точно преди да излезе, избухна.

Подинспекторът се разхвърча на парчета, сякаш бе от някакви бутафорни материали, предназначени да покажат на студентите медици от какво се състои човешкото тяло.

— Кусо шише шине! — изпсува Ога, хвърляйки се към входа да потърси прикритие.

Ругатнята буквално означаваше „Изакай се и тогава умри“ и през ума му мина, че ако не намерят начин да спрат сипещите се отвсякъде куршуми, нямаше да има никакво време за първото.

Видя, че Чифуне се е проснала на земята точно зад тяхната кола. Не е под директен обстрел, помисли си той с облекчение и после видя ръката й да се вдига. От дулото на пистолета й изригна пламък и тя изстреля половин пълнител в ключалката на багажника, който зяпна отворен. Чифуне скочи на крака, изваждайки от него едно от двете пластмасови куфарчета. Тъкмо се извръщаше, за да го хвърли към Ога, когато една граната удари предницата на колата и я отхвърли назад. Блъсна Чифуне под кръста и я събори на земята. Ога изтича напред, грабна куфарчето с леката картечница и се изтърколи да се прикрие зад отсрещната врата. Чифуне лежеше неподвижна, краката й бяха под колата, а от главата й течеше кръв.

Куфарчето бе избрано от Чифуне и Ога, за да предпазва намиращото се в него оръжие, но така, че при нужда да се изважда по възможно най-бързия начин. В лентата му вече имаше сто патрона C-Mag. Отстрани до нея бяха втъкнати четиридесетмилиметрови гранати.

Ога пъхна лентата в затвора и тикна една граната в устройството за изстрелване под дулото. После дръпна ръчката на затвора и я пусна, плъзгайки в цевта един 5.56-милиметров патрон. Чифуне лежеше на земята и не помръдваше. Ога тъкмо се канеше да хукне към нея, когато тя повдигна ръка и направи отрицателен жест с пръст, сочейки нагоре. Той я разбра веднага.

Двама Кудотай с трясък нахлуха във входа, насочили автоматите си напред. За да могат да се движат по-бързо, бяха хвърлили бронираните наколенки и каските. И двамата пипаха решително и обиграно. Командир новак, за щастие, невинаги означаваше и неопитни войници.

— Сержант Томото, разрешете да доложа — каза единият от тях. — Подразделението се оттегли от линията на огъня. Хората разпределят по-тежко оръжие, след което ще се развърнат, за да обградят тези лайнари. Всеки момент очакваме подкрепление. Няма да се забавят.

— Следвай ме! — извика Ога и още преди да привърши, вече хвърчеше нагоре по стълбите. Тактиката на Чифуне почти винаги се основаваше на здравия разум. От нивото на земята не можеха да видят нищо, след като огънят се сипе отгоре им. Обаче от един плосък покрив нещата щяха да стоят съвсем другояче.

Но трябваше да се действа много бързо. Терористите не обичаха да се задържат на едно място. Докато полицията сключи кордона, тях вече нямаше да ги има. Правиш засада и бягаш, убиваш и се скриваш. От незапомнени времена това винаги даваше резултати. Тук помагаше единствено много бързата реакция и масиран ответен огън. Покривът не беше плосък.

Ога отново изпсува, но не се поколеба нито за секунда. Двамата Кудотай го вдигнаха на ръце, той се изтегли горе на тавана и проби дупка в керемидите. Един от полицаите изпълзя до него. Вторият Кудотай хукна да търси прозорец.

Надничайки през дупката в керемидите, Ога не виждаше нищо. Мислеше, че я е пробил в правилната посока, но сигурно се бе объркал, докато бе хвърчал етаж след етаж нагоре по стълбите. По керемидите изплющя автоматен откос и полицаят, надничащ от друг отвор до него, се просна назад и не помръдна.

Ога мислеше усилено. Сержантът гледаше към правилната посока, но да надникне и той, означаваше да го насолят по същия начин. Работейки енергично с ръце, Ога свали още керемиди от покрива и през разширената дупка се измъкна навън. После хвърли поглед надолу, което бе грешка. В случай че се подхлъзнеше, в края на наклона имаше само някакво нисичко парапетче, което, въпреки противоземетръсните изисквания, не изглеждаше достатъчно здраво, за да удържи тежестта на един японски детектив.

Керемидите бяха наредени върху дървени летви. Бяха твърде тънки, за да го удържат, но разпределените през половин метър по-дебели греди вдъхваха доверие.

Помисли си дали да не се върне и да избие дупки за стъпване отвътре, но знаеше, че няма никакво време. Вдигна оръжието си и изстреля един откос по керемидите, под които според него вървеше главната странична греда. Керемидите се разхвърчаха на парчета, той преметна оръжието през рамо и се издърпа нагоре така, че гредата да го крепи на наклона, като в същото време му дава възможност да надникне над страничното било на покрива. Сетне се отдръпна и опита да легне така, че навън да се подава само толкова от него, колкото бе абсолютно необходимо. За нещастие обаче това бе главата му.

Почувства се уязвим, уплаши се и тъкмо започна да се упреква за излишния си ентусиазъм, когато на покрив, отдалечен само на две сгради от него, забеляза фигура с РПГ-7 на рамо. Човекът бе скрит до коленете от парапетна стена.

Терористът изглеждаше толкова близо, че ако протегнеше ръка, Ога сякаш щеше да го пипне. Детективът разбра, че онзи ще го види всеки момент. От откоса, поразил сержант Томото, бе разбрал, че ония държат под обстрел околните покриви. Терористът с гранатомета тъкмо вземаше на мушка някаква цел долу. Сержантът обаче бе убит от автоматично оръжие, което означаваше, че някъде наоколо по покривите има поне още един терорист. Може да е на съседния, може и да е в движение.

Ога се прилепи към покрива и свали оръжието от рамото си. Мина му през ум, че Чифуне лежи безпомощно долу и тогава движенията му станаха решителни. Той се просна в цял ръст така, че гредата равномерно да поеме тежестта му, и опирайки автоматичното оръжие на рамото си, стреля веднага щом червената лазерна точка докосна целта. Ред куршуми размазаха ръката, подкрепяща гранатомета, преди да се забият в гърлото на терориста. Той отхвръкна назад, но докато падаше, пръстът му конвулсивно дръпна спусъка.

Гранатата излетя и вдигна във въздуха резервоара за вода на покрива на една от къщите. Посипа се смъртоносен дъжд от парчета разкъсан метал, пара и вода. Иззад остатъците от взривения резервоар се надигна една фигура, качи се на парапета и се приготви да скочи през тясното пространство между двете къщи на отсрещния покрив.

За част от секундата поразяването на целта изглеждаше напълно възможно, но детектив-инспектор Ога не дръпна спусъка. Тънката дъска под него току-що бе изпукала зловещо и той се приплъзна надолу. Минаха тридесетина секунди, през които Ога не смееше да диша. Но това не помогна. Летви и керемиди започнаха да пукат една след друга, докато накрая тежестта му се пренесе изцяло на следващата, по-дебела дъска. Това би могло да се окаже достатъчно, само че сградата бе строена няколко години след края на Втората световна война, когато бе използван какъв да е материал. И приемащият сградата сигурно е бил братовчед на втория братовчед на строителя. И на това отгоре сигурно е бил свързан с местния клон на якудза, които явно са имали на разположение известно количество дървен материал от съмнително качество.

Дървенията отдолу потрепери. И накрая една от връзките се счупи.

Ога тъкмо щеше да подети надолу, когато Чифуне, със слепнала от кръв коса, се появи в дупката на покрива, пресегна се и го сграбчи. Като нищо щеше да полети надолу заедно с него, само че вторият Кудотай я държеше здраво.

Докато полицаят издърпваше и двамата вътре, мнението на Чифуне за мускулите на службите за сигурност отскочи с няколко деления нагоре. Имаше времена, когато си мислеше много благосклонно за едрите и силни мъже. Били те противници на еманципацията или не.

Токийското столично управление на полицията се ръководеше официално от главен инспектор и именно той бе човекът, появяващ се най-често пред очите на обществото. Придаваше си делови и загрижен вид, създавайки точно такъв имидж на полицията, какъвто бе необходим.

В духа на традиционното японско схващане за обществения имидж и задкулисната действителност — татамае и хонне — Токийското СУП се ръководеше от прикритата и сфинксоподобна фигура на заместник-главния инспектор Сабуро Еноке, известен като Паяка. Със секретна заповед той бе също така и директор на Отдела за борба с тероризма.

Паяка излъчваше топлината на добре замразена риба тон от пазара на Гинза, но въпреки че не го обичаха, го уважаваха. А където трябваше — и се страхуваха от него. Никой не знаеше как го постига, но всички бяха единодушни, че работата му в полицейското управление се отличава с изключително качество. Нивото на престъпност в Токио представляваше съвсем нищожна частичка в сравнение с големите градове в света, а ситуацията с тероризма се смяташе за що-годе овладяна. Повечето от закоравелите терористи бяха напуснали Япония и бяха избягали в Близкия изток или някъде другаде. Повечето…

Изключенията не се нравеха на Паяка. Но имаше сили, които той можеше да контролира, и други, извън контрола му. Понякога това означаваше да търпи интереси, които му бяха противни. Този случай беше точно такъв. Но Паяка, смяташе, че работата му ще бъде по-ефективна, ако си стои в мрежата и се убеждава, че понякога са необходими жертви.

Нито лицето, нито жестовете му издаваха неговите мисли. Самообладанието му беше легендарно. Освен това често действаше и на нервите.

Макар че Токийското СУП бе известно със сплотеността на различните си отдели, отначало Чифуне изпитваше силни съмнения към Паяка. Чак по време на визитата на Фицдуейн в Токио Чифуне разбра, че заместник-главният инспектор на полицията не беше, както бе предполагала, вътрешен човек на корумпирани политици и организирана престъпност, а както гайджинът се бе изразил, „на страната на ангелите“.

Да, ама не прилича на ангел, каза си Чифуне. Беше съвсем дребен, като че ли постоянно клечеше, и наподобяваше марионетка, настанен в огромния си въртящ се стол. Облеклото му бе безупречно, но не изразяваше нищо друго, освен чувство за ред. Единственото, което издаваше, че и той е човек, бе верижката на елегантните му маркови очила.

Чифуне, изпратена тук от Коанчо преди повече от година, се отчиташе направо пред заместник-главния инспектор. Работейки заедно с Ога, тя бе съсредоточила усилията си в отстраняването на последните отломки на терористичната група, известна под името Яибо.

Гайджинът, Фицдуейн, бе създал предпоставки за това, след като бе унищожил вътрешния кръг на Яибо и бе убил водачката им Рейко Ошима. Оттогава бе само въпрос на време и техника да се проследи и унищожи и дребната риба.

До вчерашната засада… Внимателно планирана и безупречно извършена, тя напомняше за изминалите времена, когато Яибо още създаваха страховитата си репутация. Те бяха най-кървавата терористична групировка, която Япония бе виждала от политическите убийства през тридесетте, довели на власт милитаристите.

Яибо бе убила нейния любовник и приятел, старши инспектор Ати Адачи. Оттогава нито ден не бе минал за Чифуне, в който да не усети липсата му. Никога нямаше да забрави, нито да прости. Целта я бе обсебила напълно.

— Танабу-сан — проговори Паяка й ефектът бе такъв, сякаш лек ветрец бе започнал да разпръсва мъглата. Можеше и да не хареса онова, което й предстоеше, но поне щеше да го види.

Чифуне кимна с уважение.

— Бе се появила необходимост, Танабу-сан — продължи Паяка, — да скрием от вас известна информация, макар че тя бе пряко свързана с работата ви. Идеята не бе моя, но тъй или иначе, дадох съгласието си. Знам, че ми имате доверие, а аз отчасти не го оправдах. Това ме натъжава. Не бива да се държим така.

— Информация, пряко свързана с работата ми?

Яибо, мина й като светкавица през ума. Какво друго може да е? Бе прочела всяко досие, разпитала всички заподозрени, проверила в компютъра за всичко, свързано с Яибо, и бе говорила с всеки полицай по съответните специалности. Какво е пропуснала?

— Не сте пропуснали нищо — продължи Паяка. — Никой не би могъл да бъде толкова изчерпателен и решителен, колкото вас, но тези факти не бяха включени никъде. Беше административно решение, взето от някои старши членове на службите за сигурност. Изрази се мнение, че ще е по-добре да не ви информираме. Очакваше се предполагаем сблъсък на интереси.

Фицдуейн!, помисли си веднага Чифуне. Онази любовна нощ, преди той да се върне при Катлийн, за да се ожени за нея. А тя се бе завърнала при Адачи, който скоро след това бе разфасован като животно от Рейко Ошима и нейните убийци. Връзката й с гайджина бе предизвикала недоверието на някои от шефовете. Верността й трябваше да принадлежи само на Япония, без никакви уговорки, а не да се смесва с някакви си истории с чужденци. Това бе традиционен възглед, но не и изненадващ.

Но защо заместник-главният инспектор се занимаваше с това — каквото и да беше то? Та той я познава. Познава чувството й за цел и пълното й себеотдаване, верността й. Вътрешно тя въздъхна — знаеше за натиска и за компромисите, които понякога се налагаше да прави.

Тя самата произхождаше от този свят. Влиятелни брокери, кукловоди, неизречени уговорки, политика на парите. Всичко това — свързано с организираната престъпност, чиито корени бяха пуснати в хаоса на следвоенния период и при необходимостта Япония да се превърне в отбранителен вал срещу комунизма. И по този начин демократичните структури, изградени от американските окупационни власти, бяха заразени. Да се даде отпор на комунизма, бе първостепенна задача, но за това трябваше да се плати известна цена. Пред очите на света Япония вече бе демократична страна със структури, подобни на западните. Задкулисната действителност беше неимоверно по-сложна и по-опасна. И Паяка трябваше да работи в такъв свят.

Паяка я погледна право в очите. Тя леко кимна и той разбра, че сега вече е готова да чуе истината.

— Танабу-сан — каза той. — Рейко Ошима не е мъртва.

Очите на Чифуне се разшириха.

— Но… Сенсей, когато бе убита, аз бях там, знаете това. Фицдуейн-сан и Лонсдейл-сан надупчиха хеликоптера като решето и той избухна над морето. Не е възможно да е оцеляла. Машината се пръсна на части и от нея нищо не остана.

— Въпреки това — отвърна Паяка твърдо.

Усещайки как изведнъж й прилоша от ужасно предчувствие, Чифуне разбра, че онова, което чува, е вярно.

— Сенсей — прошепна тя. — Как разбрахте?…

Ръката на Паяка мръдна едва забележимо в рамото, но това бе напълно достатъчно, за да я накара да замълчи. Искаше да разкаже всичко, без да го прекъсват и по начин, който той намери за добре.

— Консултирах се с експерти — продължи той, — за да ми кажат как е могло да стане, но всъщност тяхното мнение е чисто теоретично, защото знаем с абсолютна сигурност, че тя е жива. Когато е бил разрушен, хеликоптерът е бил ниско над водата и страничните му врати са били отворени. Според спецовете вероятно е била изхвърлена в морето от първата експлозия. В докладите, последвали акцията, става дума за няколко експлозии една след друга. Така че може би само секунда преди хеликоптерът да се разпадне, Ошима вече е била в морето. А може и след като е разбрала, че машината ще избухне, сама да е скочила. Няколко часа по-късно била прибрана от малка рибарска гемия. Получила е лицеви наранявания и обгаряния, както и по-незначителни рани, но била на крак. За да скрие факта, че е оцеляла, избива целия екипаж. И оттук нататък сигурно вече сме щели да изгубим следата й, но късметът ни е проработил. При нормални обстоятелства тя е изключително потайна личност и влиза във връзка само с доказалите верността си членове от вътрешния кръг на организацията. Сега обаче случаят не бил такъв. Нямала нито цент, ранена, трябвало да бяга, затова се отправила към най-близкото убежище — дома на някакъв краен десен екстремист, Шуо Хори, който се представял за поддръжник на Яибо. Не познавала Хори добре, но в миналото Яибо го снабдявала с оръжие и тя нямала никаква причина да не го смята за надежден човек. Хори-сан обаче бил внедрен агент на Коанчо и работел като такъв от доста отдавна. Главната му задача била да се занимава с екстремистите, а не с терористите. На никого и през ум не му минавало, че Хори може да попадне на терорист от такава величина като Ошима. Той обаче се оказал изобретателен човек и реагирал правилно на създалата се обстановка. Приел я у тях, грижел се за нея и когато му се удал удобен случай, се свързал с началниците си.

— Незабавната ни реакция — продължи Паяка след кратка пауза — би била да хванем Ошима и да приключим въпроса, но във внезапното й появяване в дома си Хори-сан видял своя неповторим шанс, случая на живота си. Предложил на пряката си свръзка да се сприятели с Ошима, да спечели доверието й и по този начин да попадне в самото сърце на терористичното движение. Като се има предвид дългият списък на жертвите на Ошима, това било много рискован ход. Не само за личната безопасност на Хори-сан. Означавало да се пусне на свобода един от най-жестоките терористи в света, който със сигурност ще иска отмъщение. Самата тя се отървала на косъм, а по-голямата част от групата й била унищожена. Изглеждало малко вероятно да остави нещата така… Предложението на Хори-сан било докладвано до най-високо равнище, където го обмисляли няколко дни. Първоначалната реакция била да го отхвърлят, но след това решили, че ако Ошима бъде подтикната да избяга от страната, ще ни се удаде възможност да научим доста неща за международната мрежа на Яибо, без да излагаме на риск японски граждани или тяхната собственост. Разбира се, това можело да стане само ако Хори-сан избяга с нея.

Колкото и да кипеше мълчаливо от гняв, че не е била включена в операцията, Чифуне не можеше да не признае дързостта и логиката й. И цинизма. Премълчаните последици от бягството на Ошима бяха, че щом японските интереси не са засегнати, това, че може би щяха да пострадат хора от други народи, нямаше никакво значение. Но този цинизъм не бе нещо ново за японските служби за сигурност. Японците и в търговията си бяха такива.

— Положи се началото на сложна операция, за да бъдат убедени Ошима и новият й приятел, че най-доброто решение за тях е да избягат от страната. При нормални обстоятелства толкова много хайки биха събудили подозрението на Ошима, но в този случай наистина би трябвало да се очаква засилена полицейска дейност. Самата Ошима е ранена, а много от членовете на Яибо са убити по време на акцията в центъра на Токио. И, разбира се, властите би трябвало да реагират. Номерът обаче бил да се притиснат Ошима и Хори-сан, без да бъдат заловени. Благодарение на информацията от Хори-сан всичко протекло по план… Както се очаквало, те избягали най-напред в Близкия изток. Ошима не обичала да стои дълго на едно място, затова двамата прескочили и до Либия, после до Ливан и след това в Сирия. Човекът ни снабдяваше с добра информация. Но после се случило нещо непредвидено. Първо, в Либия тя се срещнала с един пропаднал американски учен, Едгар Реймън, който се криел от американските власти, и, второ, с един мексикански генерал, Луис Бараган, дошъл тук да набира наемни войници и да купува оръжие за отбраната на базата си в щата Текуно, управляван от някой си губернатор Диего Куинтана… Хори-сан узнал такива неща, за които не смеел и да сънува. Американският учен Едгар. Реймън бил тясно специализиран експерт по оръжията и се опитвал да продаде уменията си, а Луис Бараган търсел точно такива хора и разполагал с необходимия капитал. Като капак на всичко Ошима и Бараган станали любовници. Всички те, заедно с Хори-сан, заминали за Мексико и оттук нататък операцията вече прекрачва границата между приемливия риск и изгубването на контрол. На това отгоре възможността на агента ни да се свързва с нас от Мексико е много ограничена.

Паяка млъкна и отпи от чая си.

Чифуне разбра, че вече е удобно да зададе въпрос.

— Сенсей, не съм съвсем сигурна дали съм разбрала. Какъв е тоя учен Едгар Реймън и защо операцията вече не е приемлива?

Десет минути Паяка говори, без да покаже каквато й да било емоция. Трескаво съпоставяйки чутата информация, Чифуне мислеше за многобройните варианти. Това не беше просто изплъзнала се от контрол операция, а истински кошмар. Бе потресена. После се досети, че не е тук само за да я въведат в ситуацията.

— Танабу-сан — продължи Паяка с равен глас, — макар че бе продиктувано от обстоятелствата, дълбоко съжалявам, че не бяхте информирана навреме. Но това вече е минало. Сега проблемът трябва да се разреши колкото е възможно по-дискретно.

После й разказа какво точно има предвид.

Сърцето на Чифуне подскочи, когато чу името на Фицдуейн. Чак тогава започна да разбира сложността на задачата. Това вероятно бе най-добрият начин да се постигне желаният резултат, но операцията щеше да бъде много трудна.

— Можете да вземете инспектор Ога — каза накрая Паяка. — Всичко, от което имате нужда, ще ви се осигури — той кимна към дебелата папка на бюрото. — Това е досието на операцията. Мисля, че ще ви бъде от полза.

Срещата бе към края си. Чифуне се изправи и се поклони с уважение.

Паяка също се изправи и отвърна на поклона. Това вече не бе официално отпращане на подчинен, а израз на пълно взаимно доверие.

— Танабу-сан — каза Паяка, — искам да знаете, че независимо от това, как изглежда отстрани, аз никога не съм се съмнявал във вас.

Чифуне отново се поклони и си тръгна. Чувстваше се изцедена и в същото време превъзбудена, изпълнена със страхопочитание и смут. Тя се стегна, за да се пребори с чувствата си. Гледката на застаналия пред нея сериозен, солиден и надежден инспектор Ога бе като глътка чист въздух.

— Ога-сан — рече тя. — Налага се да упражнявате вашия и без това прекрасен английски.

Ога се вгледа в лицето й, бе леко зачервено. От нея като че ли се излъчваше някаква смесица от различни емоции. Липсваше обичайната й резервираност. Какво ли й бе доверил Паяка? Явно не е било нещо рутинно. Помисли си дали не е имало нещо общо с гайджина, но не зададе въпроси.

— Отиваме в Америка — каза тя.

— Южна или Северна? — попита спокойно той.

Върху лицето на Чифуне падна сянка, когато се досети, че Рейко Ошима и Едгар Реймън бяха на едно място.

— Вероятно и в двете — каза тя мрачно и закрачи по коридора.

Ога, изтрил усмивката от лицето си, я последва.

5.

Генерал Шейн Килмара, командир на ирландските рейнджъри — елитните части за специални операции и за борба с тероризма, отпи от брендито си и се усмихна.

— В един от най-изисканите вашингтонски ресторанти, плюс отделна стая! И всичко това от човек, който обикновено забравя да ми предложи дори един хотдог, а ако евентуално се сети, то непременно забравя горчицата. Какво си намислил, Уилям?

Мъжът с оредяващата коса и с високо, изпъкнало чело, седнал от другата страна на масата, изпусна кръгче дим във въздуха. Никой от двамата не бе пушач, но за хубавите пури правеха изключение. И двамата имаха слабост към кубинските, а на идване от Ирландия Килмара бе донесъл цяла кутия. Тъй като го посрещаше лично заместник-директор „Операции“ на ЦРУ, прекарването на такива ембаргови стоки през митницата не представляваше проблем.

Познаваха се още от времето, когато и ирландците, и ЦРУ бяха затънали до шията в Конго през шейсетте. Конго отдавна принадлежеше на миналото — страната дори вече се наричаше Заир — но дружбата им си остана. Макар и двамата да я считаха повече за съюз, постепенно в отношенията им се промъкна известна доза взаимно уважение. Човек проявява склонност да цени някого чак след като мине четвърт век.

Според Килмара ЦРУ беше доста зле. Бяха далеч от съвършенството заради тромавия си бюрократичен контингент, но имаха и много добри професионалисти.

Уилям Мартин не бързаше да пристъпи към въпроса.

— Къде бъркат Щатите в борбата си с тероризма, Шейн? — попита той. — Ти имаш повече опит от доста хора, ценя мнението ти.

— Ти вече го знаеш — отвърна Килмара. — Твърде много баби срещу терористите. Затварянето на летище след заплаха за бомба не може да се нарече антитероризъм. Най-важното обаче е, че политическата ви насоченост е слаба и не подхождате към работата аналитично. Трябва да познаваш врага, наистина да разбираш тия лайнари. Основното е, че не вярвате в реалната заплаха. Съединените щати са твърде големи и силни. Дори и цели орди нехранимайковци да вилнеят из страната, вие си мислите, че не могат да ви направят нищо повече от някое леко убождане… Но грешите. Напоследък из целия свят е пръснат толкова много смъртоносен материал, че е само въпрос на време част от него да попадне в неподходящи ръце. Ядрен, химически, биологически, всичко това може да се купи с пари. Това е гадната страна на разпадането на комунизма и на установяването на пазарната икономика. Всяко нещо си има цена, а хората, за които говоря, са тъпкани с пари. По дяволите, те дори разполагат и с кредитни карти — той млъкна и се усмихна мрачно. — Освен това имат и мотивация — пак млъкна и отново отпи от брендито. — Трябва предварително да ги демотивираме. Да приложим енергично и с майсторлък номера с моркова и пръчката. Вие това не го правите. Чакате първо да стане престъпление и след това преследвате извършителите до края на света. Ала тази работа така не става. Някой път ония ще направят нещо, след което изведнъж ще откриете, че вече не е останал свят, до чийто край да ги преследвате — той вдигна глава и го погледна право в очите. — Както непрекъснато ти повтарям, Уилям, антитероризмът е сериозна дейност. Това не е просто работа за въоръжени смелчаци. Все по-често ще ти се налага да си размърдваш сивите клетки и тогава да направиш нещо! Capisce?11

Уилям Мартин кимна в знак на съгласие. Знаеше, че Килмара е прав, но за Америка „суперсила“ означаваше да се движи из света с грацията на слон в стъкларски магазин.

ЦРУ бе затънало до гуша в сенаторски и конгресни надзорни комисии. Това никак не спомагаше за нанасяне на изпреварващи „хирургически“ удари. Затова пък спомагаше да се покриват задници и да се преиначава приоритетът на събитията. Преведено на разговорен език, това означаваше, че геноцид в Африка предизвиква слаба реакция. Една отрицателна статия във „Вашингтон пост“ обаче е сериозно нещо, а поставяне за разглеждане на проблем в Конгреса — направо криза.

Като се има предвид за какво е създадено ЦРУ, нещата трябваше да бъдат точно в обратен ред. Този адски неприятен свят обаче се налагаше да го възприемаш такъв, какъвто е. Идеалистите имаха идеи. Практиците просто възприемаха нещата в реалността им. Което също беше добре, тъй като в действителност почти нищо не се променя.

— Хюго Фицдуейн! — каза Мартин. Време беше да се съсредоточи върху конкретните неща. — Как точно се вписва той в операцията ти?

— Хюго принадлежи сам на себе си — отвърна Килмара. — Но двамата с него работим в много тясно сътрудничество. Занимава се по половин ден с рейнджърите, ние тренираме на неговия остров. Но в повечето случаи си движи някакви негови неща. Последното му увлечение например е „умният“ танк. Освен това върши доста добра аналитична работа. Правителството няма монопол върху таланта. По дяволите, знаеш го много добре — управлението ви е абонирано за докладите им!

Мартин кимна.

— Загрижени сме за компанията му и за последствията, до които може да се стигне. Имаме си достатъчно вътрешни проблеми и без вас. Може би никак няма да е зле да чуеш един приятелски съвет — кажи на Хюго да се маха и да си играе на друго място.

Килмара се засмя.

— Уилям, ти познаваш Хюго. Предложи му това, та да видиш как ще нарасне любопитството му и няма да можеш да се отървеш от него. От друга страна, посочи разумна причина! Затова ми обясни какъв е проблемът, пък аз ще видя какво мога да направя. Дай да започнем от Комисията за борба с тероризма.

Мартин изпухтя и заговори с нотка на гняв в гласа:

— Една групичка конгресменски щабни плъхове няма защо да се навират в антитероризма. Това е работа на ЦРУ и други институции, не на Конгреса. Та те дори се впускат сами да си събират информация, за бога! Нямат никакво право. Да си стоят на Хълма и да вършат онова, за което им плащат.

— Доколкото разбирам — забеляза Килмара, — комисията е била създадена, защото в борбата срещу тероризма са били забелязани някои сериозни празнини и конгресмените са сметнали, че похарчването на скромната сума от двадесет и осем милиарда за разузнаване оправдава все пак надзорната им дейност. Освен това трябва и много да пътуват, за да знаят какво става.

— Всичко това е така, но не е в това въпросът, по дяволите! — възрази Мартин. — Основният факт е, че антитероризмът зад граница принадлежи на ЦРУ, вътре в страната — на ФБР, и затова не бива да позволяваме на някаква си групичка бойскаути да прецакват онова, което вършим.

— Дори и да са прави? — попита заинтригувано Килмара.

— Особено пък, ако са прави — отвърна тутакси Мартин. — И те често са, но крайният резултат от дейността им е, че накърняват нашата надеждност, което пък може да предизвика орязване на бюджета ни. А това никак не се отразява добре на сигурността на Щатите. И, разбира се, изобщо не помага на хора като мен, които се опитват да променят нещата отвътре. Трябва да умееш да обхванеш цялата картина.

Килмара замислено оглеждаше пурата си, която проявяваше склонност да угасва, ако не й обръщаше внимание. Такива бяха кубинските пури. Без да престава да мисли по обсъждания въпрос, той запали пурата отново и изпусна гъст облак дим.

Борбата срещу тероризма бе необходима, обаче ефективността на институциите, натоварени да се занимават с нея, не отговаряше на похарчените средства. Един от главните проблеми беше, че антитероризмът се бе превърнал в своего рода индустрия и това би трябвало да означава работни места, пари, власт и влияние, а не няколко процъфтяващи малки империи, чиито дейности рядко водеха до крайната цел.

Проблемът при комисията на Конгреса беше, че показваха колко много неща могат да се направят с минимални средства. Защото работеха самоотвержено и целенасочено, а малкото хора, с които разполагаха, бяха безценни. Имаше опасност именно този техен успех да даде на Конгреса някои радикални идеи за това, какво може да се направи с по-малко пари и с повече чувство за отговорност.

Нищо чудно, че ЦРУ, разтърсвано напоследък от скандали и поради това особено уязвимо, бе разтревожено.

Фицдуейн, тръгнал на обикновена обиколка за обмяна на опит, беше се набутал право в епицентъра на междуведомствена битка. А и Мартин бе прав — наистина картината бе по-пъстра. И почти сигурно някъде наоколо имаше и причина, която щеше да взриви откритата вражда между двете ведомства. Килмара се сети за неотдавнашните си разговори с Фицдуейн. Беше му ясно каква може да е причината.

Мексико…

— Дай да ти подхвърля една идея — каза той. — Текуно. Губернаторът Диего Куинтана е ваш човек, нали?

Когато Килмара проговори, заместник-директорът на ЦРУ по операциите тъкмо пълнеше чашите. „Мамка му!“, изруга наум той, но с удоволствие установи, че външно остана спокоен. Ръката му дори не потрепна. Той вдигна пълен с достойнство поглед към Килмара. Спокоен, изтънчен, уверен, всезнаещ… Агенцията за национална сигурност може да разгадае всеки код. Знаем неща, които ти не знаеш, говореха очите му.

— Изливаш брендито на пода — забеляза Килмара любезно.

Мартин сведе поглед към предателската ръка. Продължаваше да е твърда като скала. И наистина беше такава.

Заместник-директорът погледна пурата си; останалото от нея бе достатъчно, за да я използва като димна завеса. Освен това изпитваше нужда да сподели с някого каква попара са надробили. А Килмара можеше да е всякакъв, но не и ненадежден човек. Като нищо можеше да подхвърли и някоя идея. Пък и Мартин бе пил достатъчно, за да бъде недискретен.

— Управлението поддържа материално PRI, управляващата партия в Мексико, от години насам, само и само да са силни и да могат да се противопоставят на комунизма. В замяна на тази услуга ние си затваряме очите за наркотици и други подобни боклуци. А ако някоя мексиканска луда глава като Куинтана реши да се прави на местен военен барон, нямаме нищо против. Само да е срещу комунизма.

— Значи губернатор Куинтана е ваш човек — повтори Килмара.

— Беше — въздъхна Мартин. — Сега обаче е станал толкова богат, че вече няма нужда от нас. Но по документи ни е ценен актив. Той е психопат. В сравнение с него Саддам Хюсеин е безобидно хлапе от църковния хор. Да, психопат, но наш психопат. А опитът показва, че управлението има нужда от психопати. Някои неща могат да се вършат само от такива хора…

— Уилям, как спиш през нощта? — попита Килмара с приятен глас.

— Гледам голямата картина и броя пикселите — отвърна Мартин, — докато уискито ми въздейства.

Той стана и се протегна, после се приближи до прозореца и погледна надолу към улицата.

— И така… Какво ще кажеш за Фицдуейн? — попита той. — Ще се меси ли, или ще си остане турист?

Килмара се засмя.

— След около шест месеца ще става баща, така че не му се занимава с подобни глупости. Помолиха го, но той ги отряза. Така че бъди спокоен. Това са последни новини, направо от извора.

Мартин се обърна с гръб към прозореца и с ръце в джобовете, сведе поглед към Килмара, който продължаваше да седи удобно на мястото си.

— Знаеш ли, Шейн, между нас казано, цялата тази работа много ме безпокои. Аз се придържам към някаква политика, но мисля, че ония непослушни хлапета от Конгреса са прави. Морис Исър е най-умният аналитик, когото съм виждал в живота си, а Кокрейн, Мори и Уорнър са страхотен екип. Щом на тях им мирише на нещо гнило, значи е така.

— Обаче ти няма да направиш нищо — каза Килмара.

— Абсолютно нищичко — потвърди Мартин. — И между другото, кога твоето момче ще се омете от града?

— Започваш да се държиш като шериф — забеляза Килмара развеселен. — Утре и тримата тръгваме за Файетвил да свършим една работа. Малко съм изненадан, че и Катлийн ще идва с нас, но тя сигурно ще пообиколи наоколо, докато ние посетим изложбата.

— Кой Файетвил? — попита Мартин. — В тая страна сигурно има цял куп градове, кръстени на Лафайет. Явно в ония времена доста сме обичали французите.

— Файетвил, Северна Каролина — отвърна Килмара.

— Аха! — кимна Мартин. — Файетвил е точно до Форт Браг12, дом на 82-ра въздушнопреносима дивизия, Делта Форс13 и други миролюбиви институции.

— Именно — отвърна Килмара. — А не бъкащият от престъпност Вашингтон. Миролюбива обстановка. Тълпи от млади мъже и жени, отдадени на здравословни дейности като скачане от самолет и обучаване как да оцелеят само на змии и бръмбари. Освен това и ние ще пообиколим малко наоколо.

— Каква е тая изложба? — попита Мартин.

— Нещо като „Модерен дом“, само дето на щандовете не се излагат микровълнови фурни и японски тостери. Това е нещо, което е повече по моята част.

— И коя е тя? — усмихна се Мартин. — Като се имат предвид напредналите ти години и всички произтичащи от това обстоятелства.

Прекрасно знаеше с какво се занимава Килмара, но не беше сигурен какво е намислил.

— Специални операции — отвърна генерал Килмара простодушно.

— Мори, такова нещо не съм виждал през целия си живот — каза Фицдуейн сериозно. — Та това не е подвижен дом. Това си е направо начин на живот. Ако беше малко по-голям, можеше да претендира за статут на държава.

Мори разцъфтя. Обичаше да пътува и най-вече из Съединените щати. Обаче да се среща всеки ден с непознати, за него бе истинско мъчение. Затова бе претворил решението си в действителност и сам бе построил странната си къща.

— Хидравлика на волана, климатик, сателитна чиния, многоканален телевизор, микровълнова фурна, съдомиялна машина, три спални, две бани и четири свързани в мрежа компютъра. Всички удобства на апартамент и на това отгоре в движение — гордо заключи той.

— Да, и спокойно можеш да тренираш вътре за Бостънския маратон — добави Фицдуейн сухо. — Мори, ама това нещо е огромно! Законът позволява ли? А какво яде?…

Катлийн си дръпна лакътя от ребрата на мъжа си. Вярно, това бе най-странният подвижен дом, който бе виждала, но с Ромео-Жулиета нямаха нищо против да опитат малко от духа на приключението. И щом две трети от семейството мислеха така, то Хюго можеше да си гледа работата. Той беше малцинство.

Фицдуейн имаше намерение да лети до Файетвил през Ралей. Мори обаче каза, че през времето, докато чакат смяната на самолетите и се шляят из летището, могат да се возят. Нещо повече — той ще ги вози! Беше се запознал с Катлийн и това беше преданост от пръв поглед. Както сам заяви по-късно, бил моментално запленен.

Нито Фицдуейн, нито Катлийн имаха причина да не му вярват. Оказа се, че Мори, веднъж разбил бариерата на първоначалния контакт, съвсем не е привърженик на умереността. Освен това се проявяваше и като прекрасен събеседник и неизчерпаем източник на информация за всеки и за всичко.

Генерал Шейн Килмара бе по-сдържан. Беше стигнал до оня етап в живота, където чувството за ред се харесва. А и Америка му действаше по такъв начин. Невъзможното изведнъж започваше да изглежда възможно.

Тръгнаха за Северна Каролина, използвайки Мори за гид. Докато покрай тях едно след друго се нижеха места на прочути битки от Гражданската война, Катлийн изпита странно чувство на умиление.

— Всичко е пред теб и го чувстваш толкова близо — забеляза тя тихо. — Можеш да видиш… да усетиш защо са се били. Никога вече няма да бъда същата към Юга.

Доплака й се. Винаги имаше каузи, за които хората се бореха и умираха. Тя потърси ръката на мъжа си и я стисна, а той я прегърна и я притисна към себе си.

Генерал Шейн Килмара, който бе виждал война повече от всички други, се почувства по същия начин, загледан през тъмните стъкла навън. Спомни си за едно посещение на Арлингтънското национално гробище, на юг от Пентагона и на хвърлей място от Вашингтон. Гробището отначало е било домът на Робърт И, Лий14, докато един северняк, отвратен от кръвопролитието, направил така, че Лий да не може да се върне вкъщи, без да мине през мястото, където северняците започнали да погребват убитите. Черешовите градини били изсечени и околността станала национално гробище.

Недалеч от Гроба на незнайния воин Килмара видя внушителен монумент, издигнат в памет на загиналите войници от Юга, и изрази изненадата си. В началото това място всъщност било определено за гробище на Севера, но и победените врагове са били погребвани в него. И въпреки това на загиналите от тяхна страна се отдаваха всички почести.

— Не се учудвайте, генерале — каза гидът му, млад лейтенант. — Всъщност така и би трябвало да бъде. В края на краищата стоите на територията на Вирджиния15, сър.

6.

Дана и Тексас гледаха с облекчение как построеният по поръчка подвижен дом на Мори свива към Батън Ин във Файетвил и спира пред хотела. И двете бяха изпратени от Лий Кокрейн да държат групата на Фицдуейн под око и затова бяха карали подир тях чак от Вашингтон. Не разгледаха околния пейзаж. Този проклет дом на колела им се струваше твърде уязвим на пътя.

Умът им не можеше да побере защо четирима разумни възрастни хора, знаещи, че са потенциален обект на терористично нападение, се движат така открито из страната. В края на краищата бяха дошли до правилното заключение, че дори и когато си обект, на потенциална заплаха, трябва да водиш нормално човешко съществуване, защото в противен случай животът не си струва. Просто ще се превърнеш в затворник. Поради същата причина охраната бе възложена само на двама души.

Над входа на хотела бе опънат огромен плакат, на който пишеше: „Спецчасти Шоу“. На задното стъкло на един пикап бе залепен стикер: „Изложба Специални операции. Не пийте, като карате — може да си разлеете питието“. Друг надпис гласеше: „Не удрям спирачки за терористи.“

Дана, седнала на волана, хвърли поглед към Тексас.

— Момчетата винаги си остават момчета — въздъхна тя. — Май стигнахме.

Тексас разтърка очи, да следиш автомобил, бе уморителна работа. Внимаваш не само да не го изпуснеш от поглед, но следиш и за потенциална заплаха, не забравяйки и сигурността си. А това означаваше да се грижиш за собствения си задник. Очите й бяха уморени, вратът — схванат. Едно дълго киснене във ваната щеше да й дойде добре. Да, но по-скоро май щеше да бъде един бърз душ. Бяха на работа, а не на разходка.

— Какво имаме? — попита тя.

Дана бе умът на тандема. Тя се занимаваше и с бумагите. Тексас бе повече човек на действието.

— Хотелът представлява един отворен от едната страна правоъгълник — започна Дана. — В главния корпус се намират рецепцията, ресторантът и центърът за конференции. В двете крила отзад са разположени стаите. А между крилата има отоплен басейн.

— Ах, какво не бих дала да вляза в него! — изстена Тексас.

— Все ще измислим нещо — отвърна Дана. — През цялото време на изложбата ще има специална охрана, а хотелът приема само изложители и гости с покана. През следващите няколко дни наоколо ще гъмжи от въоръжени мъже. Ако някое място би могло да се нарече безопасно за клиентите ни, то това е именно тук.

— Тогава какво ще правим? — попита весело Тексас. — Ще се плискаме в басейна и може би ще забършем по някой командос?

— Ще държим всичко под око — продължи сериозно Дана, — но ще обърнем по-специално внимание на Катлийн Фицдуейн. Дошла е тук само за да бъде заедно с Хюго и ми се струва, че цялата тази модерна машинария за трепане не я интересува. Сигурно ще иска да се поразходи наоколо и поне една от нас трябва плътно да я следва.

— Какво мислиш за Катлийн?

— Приятна дама — отвърна Дана — и доста готина. Добра домакиня, точно като за Хюго.

— Е, жалко — каза Тексас.

Спогледаха се многозначително и се разсмяха — и двете си падаха по Фицдуейн.

— Господ да му е на помощ — заключи Дана.

Фицдуейн потърси ключалката на асансьора.

Стаята им беше на петия етаж, обаче без специалния ключ асансьорът стигаше само до четвъртия. Така беше на теория. Защото всичко, което трябва да направиш, е да хванеш някой със специалния ключ и да се качиш с него. Не беше прието да разпитваш хората в асансьора за кой етаж са тръгнали, затова, от гледна точка на охраната, ключът помагаше, но не кой знае колко.

Фицдуейн бе проверил пожарните стълби от най-обикновено любопитство. По тях можеше да се слезе, но не и да се качиш. Вратата към тях щракваше зад гърба ти и не можеше да се отвори отвън. Освен ако нямаш ключ, с какъвто впрочем разполагаха всички чистачки…

Охраната извън хотела бе доста по-стегната. В хотела не можеше да се влезе и да се излезе без специален пропуск с лична снимка и отпечатък от палец. Тези мерки бяха подсилени от въоръжена охрана. И така трябваше да бъде — вътре имаше огромно количество много опасна техника.

Катлийн придружаваше Фицдуейн навсякъде през първия ден на изложбата. Сега бе уморена и говореше малко. И наистина това бе доста напрегнат ден. От гледна точка на Фицдуейн той беше очарователен. Но Катлийн бе нещастна, мъчеше я дълбоко безпокойство.

Лежеше по гръб на леглото, без да пали лампата. Малко светлина се процеждаше през щорите, но в стаята цареше полумрак. Фицдуейн знаеше, че когато Катлийн се държеше така, не искаше да я прегръщат и галят, за да не я откъсват от мислите й. Искаше да обмисли нещата и след това да поговори в избрано от нея време.

Той седна в едно кресло до прозореца и зачака. Откъм басейна долитаха весели звуци.

Катлийн заговори, когато се почувства готова. Ръцете й, свити в хлабав юмрук, притискаха слепоочията й. От мястото, където бе седнал, долавяше парфюма й. Дългите й крака проблясваха меко в полумрака на стаята.

— Колко щанда са? — попита тя. — Триста? Четиристотин? И всички те са превърнали убиването в свой бизнес. Снайпери, гранатомети, противотанково въоръжение, лазерни далекомери, радиозасичащи устройства, заглушители, уреди за нощно виждане. И всичко това е предназначено да отнема човешки живот. А аз се каня да раждам. Не мога да разбера логиката на света и това ме плаши. Просто не успявам да я смеля… Бог е свидетел, че съм била жертва на тероризма, но въпреки това не мога да проумея… Насилието ли е единственото решение на въпроса? Затова ли сме си направили дете, за да бъде пратено по дяволите с някоя от тези играчки? Или осакатено? Не мога и не мога да го разбера! А когато се запознавам и говоря с хората, занимаващи се с доставката на такива смъртоносни неща, някои от които твои приятели, откривам, че са приятни и очарователни. Изобщо не приличат на войнстващи диваци. Те са обикновени човеци също като теб и мен. И именно тук е ужасното. Тези всяващи ужас хора, тези убийци, сме ние! Двамата с теб, Хюго!

Думите на Катлийн се забиваха като шишове в мислите на Фицдуейн. Болката идваше от това, че същите терзания разкъсваха и него.

— Обичам те, Хюго — продължи Катлийн, — но понякога ме караш да се отчайвам. Ти си най-нежният, най-внимателният, най-добрият мъж и най-обичният татко, но като те видя да разговаряш с ония хора за техниката на убиване, ми се струва, че съм се омъжила за чудовище — тя се засмя тихо. — Обичам чудовище, нося в себе си плода на чудовище. Ала не съжалявам.

Фицдуейн легна до нея и я прегърна. Много пъти бяха разговаряли на тази тема и той бе изчерпал всички аргументи. Всъщност, честно казано, такива нямаше. Катлийн бе абсолютно права, но в реалния свят това не бе достатъчно. Тя се гушна в него, после протегна ръка и го погали. Скоро вече нищо нямаше значение.

Дон Шенли, управител на отдел „Електронна оптика“ към фирмата „Магнавокс“, гледаше със смесени чувства как шестимата спецкомандоси си тръгват.

През изминалите три часа пиха бира, разказваха си бойни истории и това наистина му бе приятно. Но денят се оказа дълъг и напрегнат и единственото нещо, което му се искаше да стори в момента, бе да вземе душ и да си вдигне краката на масата. Изложбите се отразяваха зле на нозете. Цял ден си прав като кон, сетне цяла вечер разговаряш по организираните в хотела партита, а стъпалата на човек, според неговото мнение, не са направени за това. Те бяха много полезни израстъци и за тях трябваше да се полагат особени грижи.

Шенли се съблече и застана под душа, завъртял крана докрай. Водните иглички го боцкаха по кожата и свличаха умората от тялото му пласт по пласт. Минаваше единадесет вечерта, но денят му още не бе свършил. Да си на изложба, означаваше да се трудиш по шестнадесет часа дневно, а понякога и повече.

Утре му предстоеше и допълнителна работа. Денят му щеше да започне с демонстрация на МАГ-600 пред един отговорен фактор от 82-ра въздушнопреносима. Хубавото бе, че нямаше да си губи времето на щанда, защото десантчиците ставаха много рано. А лошото — че нямаше да може да се наспи. Всяко оборудване, независимо колко е надеждно, проявяваше смайваща склонност да ти изиграе някой отвратителен номер точно на предпродажбени демонстрации. Без съмнение боговете също обичаха гадни шегички.

Но шегичките им рядко минаваха, мислеше си той лениво, ако въпросното оборудване е било старателно и методично проверено предварително. Важността на тази проверка нарастваше, особено след като цял ден уредът е бил подмятан от какви ли не ръце на щанда. Изумително бе колко неща могат да бъдат прецакани така, макар че уредите бяха осигурени по какви ли не начини срещу случайна грешка от страна на войника.

Лаиците си мислеха, че създаваш оборудване, което просто трябва да функционира. Е, това бе най-лесната част от работата. Трудното беше да го съобразиш с околната среда и действията на един недообучен войник. А това не бе никак лесно, тъй като военните имаха странни навици. Страшно много обичаха кал и тиня, пясъци и прах, крайни температури. Скачаха от самолети и хеликоптери и се подмятаха из бронирани машини, докато врагът изстрелваше по тях парчета метал.

А всичко това не се отразяваше никак добре на работата на електронната оптика. Не, „Мил-Спек“ не беше просто произволен списък на стандарти, военните се отнасяха много строго с такива неща.

Шенли въплъщаваше у себе си представата на всеки човек за професионален боец. Беше строен, с тъмна, ниско подстригана коса, слаб, но в добра форма, с високи скули и добре очертана челюст. Очите му бяха сини и пронизващи, а ироничните бръчици около устата говореха, че може да понася свръхнапрежение. Имаше здрав тен, маниерите му бяха уверени и окуражаващи и от него се носеше естествено излъчване на командир. Бе удоволствие да слушаш гласа му — ясен, авторитетен и убедителен. Дрехите му стояха така, сякаш бяха шити по поръчка. И мъжете, и жените някак автоматично започваха да изпитват топли чувства към него.

Ако не го познаваха, военнослужещите го наричаха „сър“. Личеше си, че този човек е гледал смъртта в очите и не е трепнал. Всички предполагаха, че е бил в спецвойски, бил е рейнджър или опитен десантчик. Истински закален воин…

А той изобщо не беше служил. Едва не го стори навремето, но тогава се появи Лидия и цивилният живот му се видя по-разумен избор.

Иронията се състоеше в това, че стойките и маниерите на Дон Шенли изобщо не се влияеха от службата. Бяха естествени, той сякаш се бе родил с тях.

Все пак излъчването му не се дължеше само на външния вид. Шенли бе отличен стрелец и имаше задълбочени познания по военно дело. Разбираше от оръжия и тактика, познаваше военната история и знаеше как работи целият този страховит бизнес до най-малките подробности.

По природа беше съвестен и педантичен, а надарен с тези качества човек може по-лесно и задълбочено да вникне в нуждите на клиентите. Това бе задължително условие, за да си върши работата както трябва. С тази работа той хранеше семейство, а то бе всичко за него. Лидия и близнаците бяха причината да върши всичко това с гордост. Освен туй го смяташе и за необходимост. Американските военни трябваше да имат най-доброто въоръжение, което парите и технологията могат да осигурят, и той, Дон Шенли, им го даваше. Тази мисъл правеше съня му спокоен.

Но когато обучаваше войници, които всеки момент щяха да изложат живота си на опасност, той изпитваше чувство на вина, необходимост да плати някакъв дълг. С оръжие в ръка да се бие за родината. Беше старомоден мъж с прости житейски ценности — съвестен и обичлив.

Шенли вдигна телефона и се обади на Лидия в Ню Джърси. Правеше го всяка нощ, когато не си беше у дома, откакто се бяха оженили преди осем години. Тя спеше и когато вдигна слушалката, му отговори със сънлива топлота.

Близнаците били добре. Сам много харесал новата рецепта за палачинки. Саманта искала да свири на китара вместо на пиано. Климатикът бил оправен, всичко било наред. Липсвал й и го обичала.

Шенли затвори. Имаше добра работа в чудесна фирма и жена и деца, които обожаваше. Би трябвало да се чувства напълно доволен. А ето че нещо липсваше… Изпитваше нужда да служи.

Той свали нозе от леглото и започна да проверява оборудването. Накрая разглоби и почисти автомата М16-А2 и оксидирания в тъмно „Барет“16. Уредът „Магнавокс МАГ-600“, който утре щеше да демонстрира на 82-ра въздушнопреносима, беше доста интересен.

Това бе уред за виждане на термично изображение, което означаваше, че реагира на топлинно излъчване. С негова помощ човек можеше да поразява целта на значителни разстояния в абсолютна тъмнина, мъгла или дим. Същите резултати можеха да се постигнат и когато се монтираше на противовъздушен гранатомет „Стингър“.

Едно от най-интересните приложения на уреда бе използването на термичното изображение при шофиране. С помощта на термичен обектив, свързан с малък монитор, монтиран в арматурното табло, човек можеше да кара без светлини и в най-тъмната нощ. Повечето оптични уреди за нощно виждане имаха нужда, макар и съвсем незначителна, от малко светлина, за да дават ясни образи. Термичните действаха в пълен мрак.

Шенли привърши с почистването на оръжията и прегледа графика си за утре.

В три часа следобед щеше да пристигне за персонална демонстрация някой си полковник Хюго Фицдуейн, от ирландските рейнджъри, заедно с придружаващи го лица. Имаха някои проблеми за разрешаване и както му се струваше, именно „Магнавокс“ можеше да им помогне. Искаха да оборудват една МВА — машина за внезапна атака — с термоуред за нощно виждане и да видят дали уредът ще издържи на удари и друсане.

Той се усмихна — семейство Шенли бе дошло от измъчваната от глад Ирландия в средата на деветнадесети век. Кой би помислил тогава, че Ирландия ще стане независима държава с процъфтяваща и просперираща икономика. С нетърпение чакаше да се запознае с този полковник Фицдуейн.

Той погледна часовника си, минаваше един през нощта. Бе работил за компанията осемнадесет часа. Малко лично време нямаше да му се отрази никак зле. Навлече си банските, наметна мъхеста хавлия и се отправи към басейна.

Коридорите бяха пусти и когато излезе вън, видя, че повечето прозорци са тъмни. Практически беше сам в целия хотел. Все пак имаше и персонал от нощната смяна, но илюзията, че тук е абсолютно самотен, му харесваше. Една изложба обикновено означава непрестанен наплив на хора. Е, той ги обичаше, но понякога изпитваше непреодолима нужда да се изолира.

Стъпвайки безшумно с босите си нозе, той пое по алеята към басейна между грижливо подстриганите храсти. Поради късния час светлините в градината бяха угасени и само басейнът в средата проблясваше като врата към някакъв вълшебен свят. Когато скоча, помисли си той, водата ще се раздели надве, ще ме погълне и пред мен ще се разкрият неподозирани тайни.

Тъкмо щеше да навлезе в осветения район около басейна, когато забеляза вълничките по повърхността на водата. Той се спря и само секунда след това от басейна излезе почти гола жена. Не използва стълбичката, а без усилие се вдигна на мускули и грациозно стъпи на перваза. Тялото й бе изпънато и гъвкаво и меко проблясваше на приглушената светлина. Под златистата й кожа се очертаваха стегнати мускули, а съвършената й фигура се скриваше съвсем символично от оскъдни количества черен плат. Тя прокара ръце по главата си, изстисквайки водата от късо подстриганата руса коса. Стойката й бе изправена, личеше си, че интензивно тренира. Ако беше мъж, щеше да си каже, че е военен. Балерина или манекенка беше непознатата? Не, дисциплината в нея наистина се усещаше, но в раменете, сякаш бе прекалено развита. Едва ли бе натрупала тези мускули само заради външния си вид.

Тази жена не само искаше да бъде във форма. Тя като че ли имаше нужда от силата си. Докато я наблюдаваше, непознатата се наведе, без да бърза, и вдигна хавлията. Докато си триеше лицето, се извърна към Шенли.

— Хайде де — каза тя. — Идеята наистина е добра. Не се стеснявай, това ме изнервя.

Ръцете й бяха протегнати напред. Не бяха празни.

Шенли сведе очи и погледна халата си. Червената точка на лазерния мерник бе като залепена за гърдите му. Не беше точно в средата, а малко вляво. И не трепваше.

Гръдният кош, сърцето, дробовете и всички други полезни неща, към които бе много привързан, можеха да бъдат издухани само с един откос. Това в ръцете й приличаше на мини-Узи. Ама хубав номер ти извъртя с тази хавлия, помисли си той.

Пристъпи в осветената зона, това му се стори най-доброто решение.

— Ааа, господин „Магнавокс“ — проточи тя. — Видях ви на щанда, играехте си с един „Стингър“. Термичен уред за нощно виждане, доколкото си спомням.

Шенли кимна. Тя го огледа внимателно, сякаш за да провери нещо, после сведе ръце. Той отново погледна към гърдите си, червената точка я нямаше. Усещаше бесните удари на сърцето си.

— Виждам, че май изобщо нямате нужда от такъв уред — каза той.

Плува непрекъснато петнадесет минути бърз кроул, отбелязвайки дължината при всяко обръщане. Беше добър плувец. Фосфоресциращата вода наистина го караше да си мисли, че е попаднал в друг, чуден свят. Накрая забави темпото и се обърна по гръб. Звездите блещукаха в небето.

По едно време непознатата си бе тръгнала, но сега стоеше пак край басейна и го чакаше с две чаши в ръка. Беше облечена в бяла хавлия, а качулката лежеше на раменете й. Главата й, каза си той, бе най-красивото нещо на този свят.

Той се измъкна от водата, усещайки, че макар и във форма, е далеч от нея. Разбира се, тя беше най-малко десет години по-млада от него, но все пак…

— Ходих до кухнята — каза жената. — Ирландско кафе, чудесно за след плуване.

Той се загърна в халата и пое горещата чаша. Двамата седнаха един срещу друг на една от масите край басейна. Венчалната му халка проблесна, докато вдигаше чашата към устните си. Тя няма, забеляза той.

— Казвам се Шенли. Дон Шенли.

— Знам — отвърна тя. — Питах, защото ми се сторихте интересен, макар че сте били женен.

Шенли се усмихна.

— Все още съм.

— И въпреки това сте интересен — засмя се тя. — Това не означава, че трябва да си легна с вас, макар че по такива изложби сексът като че ли върви заедно с рум сървиса. Май ми се ще само да си поговоря с някого. Не знам защо, сигурно нощта е такава. Не ми се иска да свършва.

Двамата си бъбриха за всеки и за всичко, докато небето започна да избледнява и не им остана нищо друго, освен да се разделят. Дори не се докоснаха.

— Как ти е името? — попита я Шенли, преди да си тръгне. И добави, сякаш сетил се в последния момент: — И званието.

— Викат ми Тексас — каза тя. — Преди да се уволня, стигнах до чин капитан. Десантчик.

— Личи ти, Тексас — отвърна Шенли. — Благодаря ти, беше ми много приятно…

След като той си тръгна, Тексас дълго стоя сама край басейна.

7.

На сутринта Катлийн бе мълчалива и замислена.

Закуси рано сутринта и се отправи към брега да разгледа околностите. Искаше й се да се махне колкото е възможно по-далеч. Целият район наоколо като че ли си изкарваше прехраната от идеи за усмъртяване на хора, а това й действаше потискащо. Дори и в басейна нямаше покой. През деня го използваха за демонстрации на оборудване за специалните сили на военноморския флот.

Военното присъствие я подлудяваше. А всички бяха толкова весели и непринудено си подхвърляха глупости. Беше й писнало от приказките за мъжка дружба и другарство.

Тя обичаше Хюго и би изтърпяла всичко за него, но това не беше неин свят. Разбираше, че на него също не му е приятно да е застрашен, но имаше една съществена разлика. Тук, сред оръжията, той се чувстваше като у дома си. Това й подейства като шок, когато го осъзна. В Ирландия, на острова, Хюго тренираше с рейнджърите, но онова бе нещо по-ненатрапващо се. Тук страстта му се развихряше по американски, бе далеч по-очебийна и това я стряскаше.

Беше чувала, че брегът на Северна Каролина е много красив. Малко „цивилни“ гледки щяха да й се отразят добре. Наслади се на думата „цивилни“. Винаги й се бе струвала толкова тъпа дума, но сега бе заредена именно с онова значение, за което сърцето й жадуваше.

— Изглеждаш малко поразтревожен, Хюго — подвикна бодро Килмара, като видя, че Фицдуейн закусва сам. — Или жена ти те е пердашила, или пък си мрачен от перспективата да прекараш още един слънчев ден. За нас, ирландците, това е много потискащо. Обичаме редовно да ни мокри дъжд, по възможност неочаквано.

Фицдуейн наистина не беше в настроение, но Килмара му бе много близък и той се усмихна.

— Катлийн не е в обичайната си форма. Събуди се попритеснена и хукна колкото е възможно по-далеч от униформи и военни играчки. Мисля, че ще се попече на слънце и ще се разходи по брега.

— Блазе му на брега — въздъхна Килмара. — Ако нямаш нищо против приказките ми за жена ти, Катлийн е страхотна в бански костюм. Освен това е права — всички тия военни играчки са лайнарска работа. Забавно е, но е страшно — с тях се убиват хора. Ако не бях генерал, щях да им тегля една майна. Но, по дяволите, човече, на теб не ти трябва жена, която да марширува с ботуши из кухнята.

Фицдуейн не отвърна на тази тирада, което бе необичайно. Много обичаше да се закача, когато Килмара бе ядосан. Тук имаше още нещо…

Килмара реши да даде време на приятеля си и се съсредоточи върху закуската от бъркани яйца. Малко след това Фицдуейн проговори.

— Изведнъж без никаква причина, като гръм от ясно небе, Катлийн ме попита дали се сещам за Итън. Въпросът бе толкова неочакван, че нямах време за никакви импровизации. Казах й истината.

Килмара мълчеше, преструвайки се, че съсредоточено рови в мармалада. Наистина не можеше да ги разбере тия американски закуски.

Той също бе привързан много към Итън, майката на Боти, и доста се стресна, когато тя реши да даде предимство на кариерата си пред Фицдуейн. Много го обичаше, но хората нямаше да бъдат хора, ако не проявяваха садистични наклонности.

Привърза се и към Катлийн. Едно японско име също се завъртя из главата му, но не можа да си го припомни добре. Ето това му бе лошото на тези военни сбирки. Хората се наливаха така, сякаш нямаше да има никакво утре. И, разбира се, понякога бяха прави.

— Някои мъже могат да спят с жена и след това да изтрият всичко от паметта си, сякаш не е било — каза Фицдуейн. — Ти можеш ли така, Шейн? Аз не съм способен.

— Понякога са прави — дълбокомислено отбеляза Килмара. — Сексът не бива да се бърка с романтичната част, макар че, признавам, понякога двете неща се застъпват. Ако обаче изрязваш името на всяка жена, с която си спал, на тялото си, скоро ще заприличаш на дърво в алеята на влюбените. Е, аз обичам кората ми да е непокътната. Освен това вярвам, че е по-здравословно да си спомняш само добрите.

Фицдуейн се усмихна.

— И какво каза на Катлийн, когато те попита за Итън? — поинтересува се Килмара.

Приятелят му не бързаше да отговори.

— Мисля за Итън всеки ден — каза той накрая. — Тя е майка на сина ми. Всеки път, когато видя Боти, си спомням за нея. Мисля си за това, което би могло да бъде. И малко се натъжавам. Тя беше моя любима и моя приятелка, прежалих я, но ми липсва.

Ръката на Килмара, поднасяща чашата кафе към устните му, замръзна във въздуха.

— Призна й всичко това? — смаяно попита той. — Мамка му, човек трябва да те затвори — той погледна към тавана: — Основно правило — жената не обича да й напомнят за други жени, освен ако не става въпрос за тройка. Какво, по дяволите, да правя с теб?

— Освен това изтъкнах, че никога не съм бил по-щастлив, отколкото с нея, и че я обичам с цялото си сърце — каза спокойно Фицдуейн и добави: — Това също е вярно.

Килмара вдигна ръка и лицето му светна.

— Е, за пълен идиот като теб си се измъкнал добре — той смръщи вежди. — И това й го изтърси на закуска? Е, туй вече е смешно.

Фицдуейн смени темата.

— Къде е Мори? — попита той.

— В подвижната си къща — отвърна Килмара. — Има си кодиран мобифон и по него разговаря с Лий Кокрейн. Слушай какво ти казвам, тия типове кроят нещо.

— Какво? — попита лениво Фицдуейн.

— Истински туроператори — разпали се Килмара. — Според мен още се чудят как да те закарат до Мексико. Имат си оня проблем с Текуно и мислят, че си най-добрият за тази работа. Доста ласкаво от тяхна страна.

— Няма да стане — отвърна Фицдуейн. — И у дома си имам достатъчно престрелки.

— С Катлийн ли? — попита Килмара леко изненадан.

— С Боти — отвърна Фицдуейн с усмивка. — Сладкото ми петгодишно синче. Онова, което хванахме да си играе със заредения ти служебен пистолет и малко оставаше да го приведе в действие.

Килмара пребледня, много добре си спомняше. Бе свикнал с тероризма, но май петгодишните хлапета представляваха заплаха от по-висок разред. Освен това децата усвояваха всичко за предпазители и други подобни от телевизията. Боти бе разбрал, че няма да може да издърпа затвора, и когато го видяха, той бе приклещил оръжието в едно менгеме и тъкмо бе започнал да дърпа механизма с две ръце. Малко, изобретателно чудовище.

— Май си прав — въздъхна Килмара.

Само на петнадесет минути път от района на изложбата имаше една стара кариера, която бе преустроена в стрелбище за изпитание и демонстрация на предлаганото оръжие.

Фицдуейн и Килмара се качиха на автобуса за там. Не бяха казали нито на Дана, нито на Тексас, затова се чувстваха като ученици, избягали от час. От друга страна пък, щеше да бъде наистина много глупаво някой терорист да опитва каквото и да било именно тук.

Пътниците разполагаха с всякакво оръжие, каквото бе способен да сътвори човек, и в момента пътуваха към стрелбището да го пробват. Те двамата също бяха въоръжени, въпреки че пистолетите им бяха играчка в сравнение с екзотичната огнева мощ наоколо. На Фицдуейн му мина през ума, че домашния тостер едва ли го очакват някакви съществени подобрения през следващите петдесет години, обаче производителите на оръжие нямаше да пожалят усилия в изобретателността да се убива.

В кариерата бе горещо, яркото слънце блестеше ослепително от чистото синьо небе.

Около огневата линия, в полукръг, се бяха събрали четиридесетина души. Поне една трета от тях бяха в униформи, а останалите — облечени във всичко, като се започне от черни тениски с нацапотени по тях лозунги, комбинирани с камуфлажни куртки и високи десантни обувки, и се стигне до официални костюми и връзки. Малко повече от дузина бяха жени.

— Не знам как да го нарека, шоу или ужас — забеляза Фицдуейн.

— Да ги гледаш как пукат, е забавно — отвърна Килмара. — Ужасът започва, ако кариерата отвърне на огъня.

В редиците около огневата линия настъпи раздвижване. Пред тях пристъпи мъж, облечен в доста износена, но чиста камуфлажна униформа, и се обърна към присъстващите. На главата му бе нахлупена теснопола военна шапка, която му стоеше така, сякаш се бе родил с нея.

— Казвам се Кътлър — заяви той. — След малко ще видите демонстрация на „Брунсуик“ — нападателно оръжие за автоматчици. Това е едно необикновено оръжие.

До него на земята имаше лека картечница „FN Минимай 5.56“. Цевта й бе обърната към бункер от чували с пясък, разположен на около триста метра от огневата линия. На бункера бе облегната тежка стоманена плоча, играеща ролята на бронева защита.

— Проблемът с лошите типове е — започна Кътлър, — че невинаги са готови да стоят на едно място, за да можете да ги целите. Много нечестно от тяхна страна. Крият се зад такива места като бункери или съоръжения от армиран, бетон, където вашите пикливи куршумчета не могат да им направят нищо. Тогава какво, по дяволите, ще сторите? Да-а, неприятна ситуация.

Наоколо се закискаха.

— Вече имаме ракети и гранатомети — продължи Кътлър, — но преносимите ракетомети са неудобни за носене, а пък 40-милиметровите гранати само ще одраскат укритието им. Затова сме измислили НОА. Това е въртеливо стабилизирана удължена топка с капковидна форма с диаметър пет инча и половина17. Изстрелва се от пусковото устройство, закрепващо се под цевта на личното ви оръжие.

Кътлър отвори компактно сандъче от матиран метал, закрепи устройството под цевта на картечницата, а след това сложи и гранатата.

— Макар че НОА е монтирано, вие пак можете да използвате личното си оръжие по нормалното му предназначение. Интересното тук е, че при разстояние триста метра траекторията на гранатата е почти права линия. С помощта на мерника вие се прицелвате и гранатата ще удари там, където сте се мерили. При по-големи разстояния вече говорим за стрелба с непряко мерене, защото гранатата може да достигне до хиляда и петстотин метра.

Кътлър взе картечницата с монтираното под цевта и устройство и продължи:

— Както вече казах, откат или реактивна струя няма. Можете да стреляте прави, седнали, залегнали… Двуногата на картечницата служи само да стабилизира прицелването ви.

С лявата ръка той превключи на НОА, прицели се в бункера и натисна спусъка. Ракетата излетя с ядовито съскане изпод цевта и бързо набра скорост.

„Ама тя изглежда съвсем безобидна, помисли си Фицдуейн, прилича на добре балансиран пумпал.“ Обаче след първоначалното ускорение беше изключително бърза.

Далечният бункер, защитен от броня, се виждаше съвсем ясно. А след това той просто се разпадна — експлозията бе изненадващо силна, прилична повече на попадение от снаряд, а не на граната. За такава малка сфера разрушителната й мощ изглеждаше изключителна.

— Е, думи нямам! — обади се Килмара. — И тая дрънкулка предизвика всичките тези поражения сама? Да не си сложил малко експлозив там, а, сержант?

Кътлър се усмихна.

— Не, сър. Това, което виждате, е истина! НОА е доста ефективно. Какво ще кажете, страхотно нещо е това технологията, а? Разрушителната мощ, която този грейпфрут има, е равна на попадение на 105-милиметрова гаубица.

— Ами ако този грейпфрут го улучат, докато е още някъде по джобовете ти? — намеси се Фицдуейн.

Фактът, че НОА нямаше нито откат, нито реактивна струя, му направи впечатление. Можеш да го използваш в тесни пространства и да го монтираш почти на всякакво оръжие.

— Добър въпрос — отвърна Кътлър, — но няма защо да се безпокоите. Експлозивът, който използваме, е нечувствителен. Може да стане адски горещо, но той няма да избухне. Същото се отнася и за попадение в него. Пробвахме го.

— А други номера има ли?

Кътлър кимна.

— Разполагаме също с двойно целева граната, в която са комбинирани и бронебойна мощ, и поразяване на личния състав. С помощта на вградения дисплей въвеждаш разстоянието, на което искаш да избухне, и след като това стане, от нея се пръскат три хиляди волфрамови топчета, които убиват всичко живо в радиус от приблизително сто и шестдесет квадратни метра. Топчетата излитат със скорост хиляда и осемстотин метра в секунда. Такава инерция минава през бронирани жилетки и каски. Помита всичко като буря. Надупчва хора, обикновени коли, лека броня и летателни апарати и е истинска чума за хеликоптери.

Той се обърна и насочи оръжието в друга посока. Този път вместо бункер мишените бяха сто и петдесет, представляващи заплашително настъпваща пехота. Бяха разпределени в три неравни редици, разтеглени в дължина около двеста метра и петдесет метра дълбочина.

Кътлър се наведе, взе един НОА боеприпас, сложи го на мястото му, след което въведе разстоянието с помощта на дисплей на течен кристал. После се прицели малко високо.

— Експлозия във въздуха — каза той и стреля.

След това всички от групата се захванаха да разглеждат мишените. Във всяка имаше попадение. Само от един-единствен изстрел с НОА.

Потънали в мислите си по това, което бяха видели, Фицдуейн и Килмара обядваха набързо и се отправиха към дома на Мори да се срещнат с представителя на „Магнавокс“.

Да се води сериозна дискусия до щанда на претъпкана от посетители изложба, не беше никак лесно. Освен това превозното средство на Мори приличаше повече на подвижен щаб, отколкото на кола. Разполагаше с прекрасни средства за комуникация и различни офис удобства.

Мори обичаше да пътува, но и да се труди. Всъщност той като че ли не спираше да работи. Единственото нещо, хвърлящо сянка на задълбочените му познания за света на тероризма, бе липсата му на интерес към „приложното“ изкуство.

До този момент бе прекарал на изложбата всичко на всичко един час. Направи една светкавична обиколка, след което се върна веднага в подвижната си бърлога. Военните дрънкулки бяха хубаво нещо и той поддържаше знанията си по тях, но това, което вдигаше адреналина му, беше играта на живо. Благодарение на съвременните сателитни комуникации той можеше да я играе навсякъде. И го правеше.

Фицдуейн завари Мори вперил поглед във факса, очакващ някакви ценни само за него параметри. Беше съсредоточен като котка, наблюдаваща миша дупка. Протестирайки, Мори направи усилие да се върне в реалния свят, където се очакваше посещение на Дон Шенли.

Шенли впечатли Фицдуейн и ирландецът реши да понатисне човека от „Магнавокс“ още малко. Мори пък бе доста добър в задаването на неудобни въпроси.

— Момчета, кажете ми какво искате да правите — започна без предисловия Шенли. — Колкото повече знам, толкова по-лесно ще ми бъде да ви помогна.

— Ти просто искаш да си продадеш стоката — обади се Мори заядливо. — Мразя търговците.

Фицдуейн мислено изстена. Това не беше най-добрият начин за начало на разговор. Беше си наумил няколко неудобни технически въпроса. Откритата неприязън нямаше да помогне, сега-засега трябваше само да се води по течението.

— Зависи от гледната точка — усмихна се приветливо Шенли. — Лично аз гледам на себе си като на човек, разрешаващ проблеми.

— Какво разбираш ти от битка? — изръмжа Мори, който го гледаше сърдито. — Служил ли си някога?

Шенли бе уморен, Фицдуейн го виждаше много добре. Като чу въпроса на Мори, той пребледня, сякаш бе дълбоко засегнат. След агресивното държане на Мори Фицдуейн не би се изненадал от някой гневен изблик, но човекът от „Магнавокс“ бе образец на сдържаност.

— В областта си съм по-добър от мнозина — отвърна той спокойно. — И се надявам, че за вас това ще се окаже достатъчно, господа. Доколкото разбрах, искате да използвате уреда при МВА. Може би няма да е зле да започнем оттам.

Фицдуейн улови погледа на Килмара и му кимна едва забележимо, за да се намеси.

— Дон, моето поделение бе създадено като бойна единица за борба с тероризма — започна той. — По-късно прерасна в бойна единица с възможности за нападение. Наложи ни се да използваме по-тежка огнева мощ, за да се оправяме с бронева защита и други специални ситуации. Обаче скоро след това се натъкнахме на проблем и той се оказа много прост. Нашите рейнджъри, независимо в каква физическа форма са, просто не можеха да носят всичкото въоръжение и оборудване, което смятахме за необходимо. Сигурен съм, че си запознат с цифрите.

Шенли кимна.

— Един войник в добра физическа форма може да носи само около една трета от собственото си тегло, ако искаме от него да бъде боеспособен — да кажем, някъде около тридесет килограма. А на практика, след като му накачите резервните боеприпаси и всички съвременни джунджурии, момчето — или момичето, както става напоследък — започва да подгъва колене под петдесетте, че и повече килограми. Това ограничава подвижността му и той се уморява по-бързо. И нещо още по-лошо — въпреки това той не носи всичко, което му е необходимо за съвременния бой. Дните, когато мъкнехме само един автомат и два пълнителя с по тридесет патрона, отдавна са отминали. Сега боецът е натоварен със сто патрона, противотанково оръжие, експлозив, мини, лазерни далекомери и… — той се усмихна — термичен уред за нощно виждане. А има и още неща. Батериите за радиото са истинско проклятие.

— Значи картинката ти е ясна — каза Килмара. — Един войник от специалните сили никога не е бил по-добре екипиран в цялата история на военното дело, но просто не може да носи онова, от което има нужда.

— Е, аз подхвърлих този проблем на полковник Фицдуейн. Хюго ги разбира тия работи.

На Мори май започва да му става интересно, помисли си Фицдуейн и подхвана:

— По време на Втората световна война баща ми е бил един от основателите на SAS18 в Северна Африка. Идеята на Стърлинг била да нападнат германците зад техните отбранителни линии с помощта на тежкобронирани джипове.

— И какво? Номерът минал ли е? — попита заинтригувано Шенли. — Доколкото знам, немската армия в Северна Африка се е състояла предимно от бронетанкови войски. Джипове срещу танкове не ми изглежда добро хрумване.

— Няколко дузини мъже разрушили повече самолети на земята, отколкото обединените въздушни сили на съюзниците, състоящи се от хиляди хора — отвърна Фицдуейн. — Колкото до танковете, идеята била да не се блъскат гърди с гърди. В онези дни не е могло да унищожиш танк с нещо, което да се носи в джип. Обаче джиповете са по-бързи и могат да се крият. И са ужас за лекобронирани машини и камиони. Погледнато тактически, изпълнението и резултатите били брилянтни.

— Обаче загубите сигурно са били тежки — забеляза Шенли.

Фицдуейн поклати глава.

— Ирония на съдбата, но в SAS са били в по-голяма безопасност, отколкото войниците от редовната армия. Всъщност срещу грубата сила те противопоставяли бързина, маневреност, огнева мощ и ум… Както и да е, имайки предвид успехите на SAS, започнах да разработвам идеята за бърза, лекобронирана машина, снабдена с леко, но мощно въоръжение. И много скоро се наложи да обърна поглед насам.

— „Чиноут“ — обади се Мори. — Направиха ония бъгита специално за пясъчните дюни и те се справиха чудесно в Баха. Американската армия формира едно специално подразделение, което започна да си играе с преустроени „Чиноут“, снабдени с гранатомета, TOW19 и подобни играчки. Оценката им показа, че една машина за бърза атака, или както им казват вече МБА, може, и то в повечето случаи, да се справя успешно не само с лекобронирани машини, но и с танкове. Чух, че съотношението било едно към девет и едно към четири в тяхна полза.

Фицдуейн кимна.

— Ситуацията става по-сложна, когато стане въпрос за комбинирана техника, защото бронетанковите войски не могат да си вършат работата във вакуум. Ако към уравнението прибавим и хеликоптери, може би МБА няма да е толкова добра. Освен това танковете „Абрамс“ и програмата „Хъмвий“20 бяха доста напреднали, ставаше въпрос за големи пари и на никого не му се искаше да ги изгуби. Така че, поради всички тези практични съображения, идеята за МБА умря. Чувам, че морската пехота купила няколко, тюлените също ги използвали с успех, обаче до голяма разработка, от каквато програмата имаше нужда, така и не се стигна. А трябваше, защото финансирането на МБА щеше да е все едно да храниш пиленца в сравнение с повечето военни програми. Ето такъв е проблемът на евтините програми, няма много пари в тях.

Килмара се усмихна.

— Е, след като ни липсваше истински бюджет по щатски стандарт, ние посъбрахме малко информация от американския опит, взехме някои неща и от Обединеното кралство и си направихме наша машинка, но решихме да опитаме в малко по-различна посока. И „Чиноут“, и „Сейкър“ са машини на колела, идеални за някои терени, но не стават за блатисти или заснежени местности. И тъй като нямахме пари, за да конструираме машини за всеки отделен терен, решихме да се спрем на небронирана, високоскоростна верижна машина, която да прави повечето неща като „Чиноут“ и „Сейкър“, но из целия свят. Пясък, кал, скала, сняг, лед, блатисти местности.

— „Гънтрак“ може да мине навсякъде! Намерението ни е да го снабдим с достатъчно огнева мощ, за да обърне един танк и да се справи с непосредствена заплаха от въздуха. Именно върху разработката на въоръжението работим в момента. Искаш ли да го видиш, Дон?

Шенли не бе свикнал генералите да се държат толкова свободно. По природа той бе сърдечен човек и бе разбрал, че сред американските военни кръгове едно ясно и отсечено „сър“ не минава незабелязано.

— Да, сър! — каза той.

Килмара го огледа с любопитство.

— В Ирландия напоследък се държим доста неофициално — забеляза генералът. — Нормално е да се обръщаш на малко име. Аз съм Шейн. Той е Хюго, а този… — той кимна към Мори — мисля, че той вече се разтопи.

Мори се представи благосклонно.

Фицдуейн пъхна една касета във видеото и всички се извърнаха към екрана. Теренът представляваше еднообразна скалиста местност, покрита тук-там с храсти и жилава трева. На заден план се виждаше верига от хълмове под небе, оцветено в някаква сюрреалистична смесица от заплашително тъмни облаци и промъкващи се между тях слънчеви лъчи. Беше мрачен, но драматичен пейзаж, събрал в себе си изключително богати вариации от форми, линии, отсенки и цвят. Беше смайващо красиво и Шенли изведнъж си даде сметка, че това, което вижда, не е просто някаква си чужда земя. Там бяха неговите корени, това някога е било негов дом.

В далечината се появи някаква тъмна форма. Беше трудно да се различат отделни детайли, силуетът бе нисък и неясен. Машината се приближаваше на зигзаг, преминавайки през терен, непроходим за колесно превозно средство. Ако звукът на записа бе добър, това нещо вдигаше изненадващо малко шум.

Машината се приближи и мина успоредно на камерата, излагайки профила си на наблюдателя. Тогава се забеляза, че макар веригите да газят по силно неравен терен, горната й част е стабилна.

Водачът блокира едната верига, „Гънтрак“ се завъртя на 360 градуса й спря. Такова нещо Дон и Мори не бяха виждали. Малък, нисък и черен сандък на вериги с клиновидна предница и нещо, което приличаше на сгънати вилици за мотокар отзад. Отпред седяха водач и мерач, и двамата екипирани с по една 5.56-милиметрова картечница „Минимай“.

Мястото на водача бе отляво. От дясната страна на мерача бе монтиран един противовъздушен гранатомет „Стингър“. Зад двете предни седалки имаше още един мерач, работещ с М19 — 40-милиметров гранатомет с лентоподаващо устройство, монтиран на гъвкава стойка, сдвоена с въртящ се куполен пръстен. Отделението на задния мерач изведнъж се издигна на хидравличен механизъм, за да осигури по-широк обсег за стрелба. После цялото се завъртя на 360 градуса. Прибра се обратно на мястото си и вместо него нагоре се издигна нещо като тънка мачта с мъничък перископ, който също описа пълен кръг.

— Нашият „Гънтрак“ — започна Фицдуейн — е машината, която ирландските рейнджъри започват да използват при специални операции. Изработена е от специална пластмаса, издържаща на стрелба с леки оръжия, а веригите са смес от кевлар и изкуствен каучук. Теглото и мощността й са в чудесно съотношение. Ускорява се като ракета и се движи със сто и четиридесет километра в час с пълен полезен товар. Въоръжението, разбира се, може да се променя, но напълно оборудвано с това, което виждаме, струва не повече от пет процента от цената на един танк. Колкото до поддръжката — ако ми позволите едно малко преувеличение — тримата души екипаж могат да го обслужват с помощта на швейцарските си джобни ножчета.

Видеозаписът продължи още около петнадесетина минути, като камерата се спираше от време на време, за да даде този или онзи детайл в едър план. Всичко, като се започне от разход на гориво, та до смяна на двигателя, бе взето предвид. И именно това внимание към всяка дреболия правеше впечатление и придаваше на машината уникален вид.

Резервоарът например бе направен като пчелна пита и можеше да бъде пробит от запалителен патрон, но нямаше да пламне. Вилиците отзад можеха да вдигнат стандартен натовски палет, тежащ до един тон. Гънтраковете се заканваха един за друг и ако двигателят на някой откажеше, другият можеше да го влачи и да му дава ток.

Шенли и Мори гледаха очаровани. Самата логика на мисленето правеше страхотно впечатление. „Гънтрак“ бе проектиран от хора, запознати с реалността на боя.

Мори обаче забеляза слабо място:

— Артилерията ще ви направи на кайма. В съвременния бой из въздуха хвърчи огромно количество метал с недружелюбни намерения и доста голяма част от него ще мине през тоя пластмасов сандък като през масло.

— „Гънтрак“ не е съвършеното оръжие — отговори Фицдуейн. — Не е нищо повече от поредния полезен инструмент за вършене на дадена работа. Проектиран е за бързо действие със стрелба и моментално измъкване. Такава е концепцията на всяка специална операция. Основната идея е изобщо да не бъде открит, но ако все пак го открият, да разполага с достатъчно огнева мощ да задържи противника, докато се измъкне.

Шенли обмисляше чутото.

— А как го използвате тактически? — попита той.

— Установихме, че оптималният вариант е две машини — отговори Фицдуейн. — Едната прикрива другата, както при самолетите във въздушен бой.

Килмара се извърна към Шенли и Мори.

— Е, господа, вече знаете какво създаваме. Следващият въпрос е какво вие можете да предложите. Някакви идеи?

— Поне няколко — каза Шенли.

Умът му трескаво работеше. Това, което бе видял, не бе просто интересно, то беше тактически значимо.

— Тази идея за нещо бързо, малко и способно да се опълчи на танк, ми напомня за случилото се в Северна Африка. Либийците се опитаха да награбят южния си съсед и за целта събраха армия от стотици танкове. И бяха бити от чадийци, сражаващи се на пикапи „Тойота“, снабдени с ракети „Милан“. Пикапите маневрираха по-бързо, отколкото руските танкове завъртаха куполите си. Освен това бяха много малки и бе трудно да бъдат ударени.

Килмара, който по онова време беше в Чад като съветник, не каза нищо, но погледна Шенли с уважение — този човек е в час.

— Трябва да хвърлите едно око на бебето на Дилджър — каза Мори загадъчно.

Фицдуейн и Килмара се спогледаха изненадано.

— Какво общо има тук бебето, Мори? — попита внимателно Килмара.

Мори, който все пак не изглеждаше да е превъртял, просия.

— Ще видите — отвърна той.

Щом срещата приключи, Фицдуейн провери на рецепцията дали Катлийн се е обаждала. Когато излизаше някъде сама, тя обикновено казваше кога горе-долу ще се прибере.

Нямаше никакво съобщение. Не бе чак толкова важно, но Фицдуейн почувства смътно безпокойство. Той погледна часовника си, наближаваше пет следобед. Изложбата щеше да затвори щандовете си в шест и скоро след това, някъде около седем и половина, организаторите бяха предвидили барбекю и малко развлечения. На плакатите пишеше, че щяло да има и танци.

Фицдуейн никога не бе виждал на живо американско кънтри и изпитваше леко любопитство. А Катлийн, която обичаше да танцува, сигурно би била още по-заинтригувана. Колкото за предвидените демонстрационни скокове с парашут, в тях винаги имаше нещо напрегнато — да гледаш как себеподобните ти скачат от един съвършено изправен самолет. Ще се отворят ли парашутите, къде и как ще се приземят?

Да, вечерта обещаваше да бъде интересна…

Дежурният полицай от щатската полиция в Северна Каролина гледаше замислено оставеното за него съобщение. Гражданин се бе обадил, че е видял как набутват една жена в хеликоптер, кацнал на една поляна, дълбоко навътре в гората, простираща се около магистралата. Жената се съпротивлявала, а после изведнъж се отпуснала, твърдеше свидетелят. Хеликоптерът веднага излетял в неизвестна посока.

Според свидетеля върху главата й било нахлупено нещо прилично на найлонова торбичка. Нападателите били двама… или може би трима, обикновено облечени. Свидетелят бил на около петдесет — седемдесет и пет метра от поляната по време на отвличането.

Дежурният се обади на диспечерката.

— Как ти се стори? Нормален човек или някоя откачалка?

Тя сви рамене:

— Възрастен, малко отвеян, но твърдо убеден, че е видял нещо.

— И за какъв дявол е бил в гората?

— Ами каза, че ходил да наблюдава птици. Търсел червенокачулат кълвач. Абсолютно сигурен е.

— Значи е видял всичко това през бинокъл? — предположи дежурният вече по-обнадеждено.

Тъкмо бе започнал да се пита какво може да види един възрастен човек от петдесет метра, взирайки се през клоните на дърветата. Тоест, не бяха ли седемдесет и пет? Или сто?

Може ли всъщност да се долови разликата между това, да помагаш на една жена да се качи и да я буташ насила? Тази торбичка върху главата като нищо може да е било шал, който да запази прическата й от вятъра, вдиган от витлата. Картинката не бе твърде ясна.

Лейтенантът отново прегледа протокола. Случката, ако изобщо е имало нещо, е станала преди около четиридесет минути. Най-близката патрулна кола се намираше на около петнадесет минути път от мястото. Освен това не му достигаха двама души.

— А какъв хеликоптер е бил?

Диспечерката отвърна малко раздразнено:

— Питах го, но той разбира от птици, а не от хеликоптери. Бил боядисан в цивилна боя, нещо бледо. Това е всичко, което можа да каже.

— А защо е съобщил за това толкова късно? — отново зададе въпрос лейтенантът. — Не знам какво очаква от нас да направим след четиридесет минути. Хеликоптерът може да е вече на сто километра оттук.

— Трябвало първо да стигне до телефон — отвърна диспечерката. — А след като намерил, видял, че няма монети.

Лейтенантът въздъхна — откъде ги намираха все такива? Изкуши се да прати протокола в архива без последствие, но му хрумна нещо друго. Отново провери мястото на картата. Знаеше къде е тази полянка, тъй като бе ходил там на лов.

— Ако става въпрос за отвличане на жена, какво ще търси хеликоптер именно там? Поляната е не повече от тридесетина метра широка — той отново извърна поглед към картата и напрегна паметта си. — Наоколо има поне още десет места, където можеш да кацнеш без опасност да се пребиеш.

— Освен ако не искаш да те видят — обади се диспечерката и направи моментна пауза, преди да добави: — … сър.

Лейтенантът я изгледа продължително, биваше го да отправя такива погледи. Диспечерката обаче имаше право. Каквото и да е казал свидетелят, като се има предвид близостта на Форт Браг, това най-вероятно е бил военен хеликоптер, пратен там кой знае с каква цел. На някакво шибано учение например? А може и да не е… Червено качулатият кълвач бе от защитените видове. А военните, колкото и да им бе мъчно, имаха инструкции да не притесняват птицата. Говореше се, че по картите им даже били нарисувани малки кълвачи.

— Кой е най-близо? — попита лейтенантът. — Ричард сън? Диспечерката кимна.

— Сержант Ричард сън — потвърди тя.

— Кажи му да отиде до поляната и да огледа. Той има набито око и кой знае… Руснаците може да са направили десант.

Диспечерката се усмихна.

— В Северна Каролина в тая жега и влага? Да не са луди!

Щатски полицай сержант Анди Ричардсън бе известен с педантичността си. Не бе кой знае колко подготвен, но бе разбрал, че в полицейската работа може да отидеш доста далеч, ако си организиран, методичен, здрав и си вършиш работата докрай. Малко разум също не вредеше. Той тъкмо довършваше доклада си за дребно пътнотранспортно произшествие, когато му се обадиха. Не беше спешно, затова той отпи от билковия чай и си довърши доклада.

После притвори очи и остана така няколко минути, медитирайки. Това не бе точно полицейска процедура, но жена му Сюзън вярваше силно в предизвикването на дълбок душевен покой и явно това даваше добри резултати. Например той не завършваше смяната си изнервен и стресиран като много от колегите си. Въпреки че не бързаше, стигна до отклонението към поляната само петнадесет минути след обаждането на диспечерката по радиото. Черният път се виеше през гората пред него. Поляната, спомни си той, беше на около половин километър по-навътре.

Искаше му се да подкара колата по черния път, но реши да помисли още веднъж. Ако някой е бил набутан насила в хеликоптер, значи първо е трябвало да го докарат с нещо дотук. Разбира се, би могло да е друг хеликоптер, но тогава за какво им е било да извършват смяната? Не, за целта сигурно е използвана кола.

Ричардсън слезе от автомобила и внимателно огледа черния път. Веднага забеляза следите към поляната, но обратни нямаше. Усети, че кожата му настръхва. Предполагаемото произшествие бе станало преди около час. Колата, използвана за транспорт, би трябвало отдавна да си е заминала… освен ако не беше още на поляната. Имаше и друга вероятност.

Той вдигна микрофона на радиото и се обади на диспечерката.

— Нашият бройкаджия на птици с кола ли е дошъл до мястото?

— Не — отвърна веднага тя. — Домът му е на три километра оттам и той отишъл пеша. В момента си е у тях, ако нещо ти потрябва.

— Виждам следи от гуми, водещи навътре — каза Ричардсън. — Ще блокирам пътя с колата и ще продължа пеша. Ще ти се обадя след десет минути.

— Искаш ли подкрепление? — запита диспечерката.

— Не — отвърна Ричардсън. — Сигурно нищо няма, но все пак да проверя.

Той влезе в колата и я паркира напреко на пътя. После свали пушката от скобите. Никога не се знаеше с какво може да се сблъска, а пък само видът на оръжието би накарал някой потенциален нападател да си помисли, преди да започне да върши глупости. Изглежда, размерът на цевта ги стъписваше.

Той закрачи бавно към поляната, оглеждайки внимателно не само следите от гуми, но и храсталаците под дърветата от двете страни на пътя. Ако някой се е съпротивявал и се е тръшкал в тази кола, нещо може да е изпаднало от страничните стъкла. Я документ за самоличност, я бележка някаква. Е, малко вероятно беше, ако се има предвид работещ климатик вътре при плътно затворени прозорци, но все пак трябваше да провери.

Доказателства за престъплението можеха да отидат по дяволите за тревожно кратък срок. Ценни неща, които биха могли да послужат като улика, проявяваха склонност да изчезват яко дим, независимо колко плътно си отцепил района. Разбира се, това още не можеше да се нарече престъпление, но след като е постъпила информация, трябва да се държиш адекватно. Сигурност — ето на какво обичаше да разчита Ричардсън.

Протегнал пушката в дясната ръка, той отмести листака встрани. В Северна Каролина процъфтяваха онези пълзящи, подскачащи и хапещи твари и не всички от тях бяха хора. Той се усмихна на шегата си, но миг след това усмивката му замръзна: видя гърмяща змия, свила се на кълбо върху един камък. Змията го погледна, сякаш преценявайки какви шансове има срещу него, после се шмугна в храсталака. Явно и на нея не й хареса пушката.

Ричардсън бе свикнал със змиите, но такава близка среща очи в очи със сигурност можеше да ти покачи адреналина. Той изчака сърцето му да се поуспокои, после се обади в диспечерната.

Този път го прехвърлиха на лейтенанта, който вече бе започнал да проявява признаци на нетърпение.

— Побързай, Анди, ако обичаш — подкани го той.

— Разбрано, лейтенант — отвърна безизразно Ричардсън.

След няколко минути излезе на поляната. Ако правилно бе разчел следите, тук трябваше да има кола, но нищо подобно не се виждаше. Смешна работа, помисли си той. Още малко и ще започне да си мисли за летящи чинии и малки зелени човечета. В реалния свят колите не можеха просто да изчезват. Животът бе далеч по-скучен.

Всичко това е така, каза си той, но не виждаше проклетия автомобил, а обратни следи нямаше.

Той започна да претърсва покрайнините на поляната. Дърветата растяха близо и на различни разстояния едно до друго, така че между тях не би могла да се промъкне кола. После видя просека в плътната дървесна стена — вероятно резултат от гръм или буря. Бяха свалени поне две-три дървета. Но клонакът бе накълцан, а след това струпан небрежно, в груб опит да се прикрие нещо…

Ричардсън заразхвърля клоните и скоро пред него бавно се разкри багажникът на един додж седан. Взет под наем, доколкото можеше да се разбере. Колата бе обърната с предница към гората.

Багажникът бе заключен, но вратите не бяха. В контакта нямаше ключове, но той успя да намери лостчето за отваряне на багажника. Веднага разпозна миризмата — смес от кръв, екскременти и страх. Миризмата на насилствена смърт.

Протегнал предпазливо цевта на пушката, Ричардсън повдигна капака на багажника. Вътре бе проснато тялото на млада жена, която се взираше в него с широко отворени, изхвръкнали от ужас очи. Гърлото й бе разрязано и изглеждаше, че е била оставена да умре тук от загуба на кръв. Дрехите й и вътрешността на багажника бяха подгизнали от кръв.

Ричардсън си я представи как лежи вътре, побъркана от страх, а убиецът й хлопва багажника, стиснал кървав нож в ръка. По ръцете й имаше дълбоки порезни рани, явно се е опитала да се отбранява. По-внимателният оглед показа, че кръв има на и около предната дясна седалка. Била е там, когато е нанесен ударът, каза си той, а след това са я захвърлили да умре отзад. Побиха го тръпки.

Потиснат и с омекнали колене, той повика диспечерната. Оправяше се с катастрофи, ако при тях нямаше пострадали деца, обаче тази необуздана касапница го разтърси. Той си помисли за Сюзън, можеше тя да е вътре сега.

Според процедурата се налагаше да изчака оперативната група, но той трябваше да свърши още нещо и знаеше, че е достатъчно добър, за да го свърши както трябва. Започна бавен и основен оглед на поляната, движейки се приведен.

Виждаха се явно следи от хеликоптера, както и от дейността около него. Вихърът на витлата бе вдигнал цяла вихрушка от шума и клонки, а по следите от шейната на хеликоптера можеше да се разбере, че приземявайки се, пилотът е закачал върховете на дърветата. Неопитен, отвикнал от летене или откачен безумец? Трудно е да се каже. Според Ричардсън — отвикнал. Един новобранец едва ли би се решил да каца на толкова тясно място.

След дванадесетминутно търсене нещо проблесна в песъчливата почва до следите от плазовете. Бе почти затъпкано в земята, изтървано случайно или нарочно.

Той клекна и разчовърка пръстта с една клечка. Беше необичайна наглед гривна, направена, както му се стори, от два вида злато. Ричардсън закачи гривната с клечката, измъкна я и я поднесе до очите си. Представляваше някаква абстракция, от едната страна приличаше на арфа. Бе скъпо нещо, имаше закопчалка и предпазна верижка. Тази работа не ще да е паднала случайно, каза си той.

После прочете надписа вътре.

От джоба на панталона си Ричардсън извади найлонова торбичка за улики и прибра гривната. Мислеше усилено — тази куражлийка сигурно е хвърлила още нещо. Обаче по пътя не откри други улики, защото най-вероятно прозорците наистина са били плътно затворени. А ако е била в багажника заедно с другата жена? По дяволите, жената може да е била поначало само една, а свидетелят да се е объркал. Съпротивявала се е, докато са я качвали на хеликоптера, и е била убита.

Не, това не му звучеше правдоподобно, тъй като всичко останало свидетелят бе описал правилно. Защо тогава да се съмнява, че са били две жени? Това означава, че отвлечената е държана или в багажника, или на задната седалка. Трябваше да претърси колата, за да разбере, а това вече щеше да бъде сериозно нарушение.

От друга страна, при отвличане — а той вече бе сигурен, че се касае именно за отвличане — времето бе от решаващо значение.

Намери листче, пъхнато под тапицерията на задната седалка. Беше бланка от телефонно съобщение, каквато използват в хотелите и ти я дават, за да не забравиш номера на стаята си. Нямаше дата, но хартията изглеждаше наскоро откъсната от кочана.

Мъртва жена, със сигурност убита, и вероятно отвличане… А в това бе намесен и някакъв тип, наречен Хюго. Бланката бе от Файетвил.

Ричардсън отново се обади на диспечерната, решен повече да не търси. Отвличане, на това отгоре и с хеликоптер, със сигурност означаваше намеса на федералните власти. А те можеха да се вкиснат, като разберат, че някой е вършил поразии по местопрестъплението.

Сержант Ричардсън не смяташе, че е вършил поразии, но както много неща в този живот, и това бе въпрос на гледна точка. Прииска му се оперативната група вече да си е довлякла задника. Скоро щеше да се стъмни.

Шелби Джаклин, шериф на Файетвил, затвори телефона и се замисли: Когато беше млад, твърдо вярваше в моменталната реакция. Сега обаче предпочиташе първо да усети ситуацията и тогава да пристъпва към действие.

С един телефонен разговор разбра кой е тоя Хюго. Въпросът бе какво да прави оттук нататък. Този Хюго Фицдуейн можеше и да е убиец, но можеше и да е абсолютно невинен човек. Обаче вероятността убитата или отвлечена жена да му е близка беше много голяма. А според статистиката немалка част от убийствата се извършваха от някой близък на жертвата — например съпруг или съпруга.

Работата ставаше сложна. Трупът бе намерен от щатската полиция и бе извън неговата юрисдикция, обаче заради този Фицдуейн нямаше да мине много време и от ФБР щяха да се намесят.

Можеха веднага да разпитат Фицдуейн или първо да си извадят разрешение за обиск и да обърнат стаята на този ирландец наопаки. Така бе по-безопасно, а изваждането на разрешение за обиск нямаше да им отнеме много време. Съдията Райкъл бе с много твърди възгледи за престъпления, свързани с насилие.

Също така не бе лоша идея да провери Фицдуейн чрез ФБР. Шериф Джаклин не изпитваше кой знае какви топли чувства към тях, но бе разбрал, че ако иска работата да се свърши, и съюз с дявола бе разрешен.

8.

Кънтри музиката гърмеше и изпълваше въздуха, танцьорите с жълти ризи, червени шалчета и бели стетсъни21 подскачаха и се въртяха прецизно в добре отрепетиран синхрон.

Неколкостотин души участници в изложбата се бяха събрали около басейна и пред стъкмения на открито бар. Масите, застлани с покривки на квадратчета, се огъваха от барбекютата, а сервитьорите тичаха напред-назад като луди.

След дълъг и труден ден хората си пийваха, хапваха, общуваха помежду си, отпускаха се. Жените този път бяха значително повече, отколкото на изложбата. Съпругите и приятелките, оставили мъжките си половинки да си поиграят малко с любимите играчки, сега се бяха появили.

Атмосферата бе празнична и вечерта даваше всички признаци да се превърне в едно наистина добро парти. Демонстративните парашутни скокове щяха да са последното нещо за деня, свързано със специалните операции.

Както се бяха споразумели, Дана държеше под око Катлийн. Тексас вършеше същото с нейните хора. Помисли дали да не отиде на партито, но се отказа, тъй като светското събитие щеше да попречи на работата й. Затова сега стоеше зад парапета на плоския покрив на дясното крило и гледаше партито. От това място, пет етажа над земята, тя можеше спокойно да държи под око подопечните си с помощта на бинокъл. Дори можеше да разбере какво казват по движението на устните.

Друга причина да не отиде на празненството бе Дон Шенли. Предната нощ бе минала чудесно и тя искаше да я запомни такава. Ако се срещнеха отново лице в лице, нещата можеше да се усложнят, а после щеше да я заболи. Шенли се е поддал на чара и, тя знаеше това, но той бе мъж от особен тип. Можеше да го накара да кръшне, ако се постараеше, ала верността му бе насочена в друга посока и той нямаше да я промени. Тя го разбираше и от това я заболя… Лошо, всички добри мъже бяха женени.

Тексас отново огледа обстановката — около басейна бе пълно с хора. Отляво беше главният корпус на хотела. Точно срещу нея се простираше другото крило със стаите, подобно на това, на което бе застанала, само че с два етажа по-ниско. Между сградите имаше само една алея, завършваща с паркинг. Парашутистите, както вече й бяха казали, щели да се приземят около басейна. Щеше да се получи живописно зрелище.

Тя отново прехвърли в ума си мерките за сигурност на изложбата. В края на деня всеки изложител трябваше да свали оръжието от витрината, да го заключи и да го остави на пода в изложбената зала или да го занесе в стаята си. Страничният ефект от тази мярка бе, че охраната леко се отпущаше. Щом оръжията са под ключ, не е необходимо да има толкова голяма бдителност.

В Батън Ин все пак бяха в относителна безопасност. Тексас обаче бе професионалистка, затова стоеше горе и внимателно наблюдаваше партито.

Изведнъж видя Шенли и сърцето й подскочи. Опитваше се да запази самообладание, но тялото й я издаваше.

— Хюго — каза Килмара търпеливо. — Отпусни се и си гледай почивката. Ако Катлийн е отишла до морето на разходка, както според мен е станало, няма начин да не закъснее. Даже може да преспи там, много е далече… Така че се отпусни. Тя е голямо момиче, а Дана я държи под око. Катлийн е бременна и това май действа особено на настроението й. Тя просто иска да остане малко сама, нормално е.

Фицдуейн вдигна поглед към приятеля си. С всяка фибра на тялото си искаше да е така. Но неговият инстинкт, който рядко го подвеждаше, му подсказваше, че нещо се е объркало. Той не бе някакъв божи дар, по-скоро проклятие. Животът бе достатъчно сложен и без разни предчувствия. Добре че бе надарен с умерен и уравновесен темперамент, който също така рядко го подвеждаше.

Направи усилие да се успокои. Музиката заразяваше с ритъма си, а хората наоколо се забавляваха. Не му се искаше да изглежда така, сякаш са му потънали гемиите.

— Щях да се чувствам по-щастлив, ако се бе обадила по телефона — отвърна той. — Почти винаги се обажда.

Килмара го изгледа остро. Дълбоко в себе си той бе също така обезпокоен, но не виждаше какво би могло да се направи на този етап.

— Хюго — повтори той твърдо. — Вие сте се сдърпали и Катлийн просто иска да прекара известно време сама. Приеми го и престани да се държиш като стара свекърва.

Фицдуейн се усмихна — Шейн беше прав. Време бе да сменят темата. Посочи към танцьорите.

— Никога не съм танцувал или пък правил любов с шапка и каубойски ботуши.

— Не знаеш какво си пропуснал! — каза Шенли. — Къде е Мори?

Килмара се засмя.

— С един човек горе-долу може да се справи, обаче с повече — не. Работи в къщурката си на колелета.

— А Тексас е горе на покрива — забеляза Фицдуейн с равен глас. — Красивата блондинка с бинокъла, нашият ангел пазител.

Шенли вдигна поглед, така че Тексас да улови с бинокъла очите му.

— Знам — каза той тихо.

Шериф Джаклин прегледа още веднъж доклада на ФБР.

Хюго Фицдуейн наистина им бе познат, само че нямаше криминално досие. Ирландецът бе на страната на добрите и имаше отлични връзки. Бяха приложени и няколко телефонни номера, на които да се обади за допълнителна справка. Единият беше на Ленгли. Хълмът22 също беше представен. А момчето бе полковник в някаква антитерористична групировка. Това вече даваше представа за възможните разклонения по-нататък.

— Майка му стара! — промърмори той на себе си. — А пък аз замалко да го арестувам за убийство.

Майк Ердман, следователят на шерифството, пъхна глава през полуотворената врата.

— Шерифе — каза той. — Имаме разрешително да обискираме стаята на Фицдуейн.

Шерифът вдигна поглед.

— Чакайте малко. Имам предчувствието, че тази работа ще излезе по-сложна.

Той отново се замисли. Тук имаше стиковане на елементи, които се разклоняваха далеч извън всекидневните му задължения. Това не ти е да се разправяш с група натаралянкани войници, помлели някой бар, или с внезапно завърнал се от задгранична командировка съпруг, току-що издухал мозъка на жена си или на любовника й.

Тук се носеше ехо от друго бойно поле: убийство, отвличане, хеликоптер, антитероризъм; тайнственият Хюго Фицдуейн; изложба на оръжия за специални операции.

Твърде много връзки във Вашингтон, във ФБР. Нещата можеха да вземат неприятен обрат. Федералните агенти бяха като заразна болест — лесно се прихващат, но трудно се отърва човек от тях.

Той отново вдигна поглед към Майк Ердман:

— Звънни на военната полиция от Форт Браг и им кажи.

— Какво? — изгледа го Майк.

— Нещо става тук — отвърна шерифът.

— Какво? — повтори Ердман. — Шерифе, знаеш много добре, че под военните си дрехи всички там са ченгета. Ще започнат да задават въпроси. Кой, какво, къде, мотиви, възможности?

Шериф Джаклин се реши на безразсъдно действие, нещо, което никога не правеше. Но търпението му изведнъж се взриви.

— Кажи им, че имаме основания да подозираме, че в района се крият терористи и става някаква голяма работа.

Ердман го зяпна.

— Майк — каза шерифът. — Ти си чудесен детектив. Но понякога си най-обикновен задник — той се усмихна. — Нищо лично. А сега действай!

Ердман се върна на бюрото си. Тъкмо вдигаше слушалката, когато чуха експлозията и усетиха труса.

— В Браг ли? — попита той високо.

Шериф Джаклин отиде до вратата.

— Не — отвърна той. — Много по-близо.

Не се наложи да чакат дълго. Първото позвъняване дойде след около тридесетина секунди.

— Шерифе?

Джаклин вдигна глава и внезапно усети смъртна умора.

— Шерифе, гръмнала е бомба в Търговския център в Оук Парк. Десетки убити, стотици ранени. Пострадали са много военни семейства, както изглежда.

Мисълта, която бе споходила вече Джаклин, отново изплува. Не бе необходимо да удариш Браг, ако искаш да избиеш много войници и семействата им, трябва само да взривиш близките търговски центрове. Никаква военна полиция и минимална охрана. Детска игра за някой изпечен терорист.

Беше мислил върху това и преди и бе повдигал въпроса на срещи между щатската и федералната полиция. Не му бяха обърнали внимание, а бе трудно да се върви срещу системата. Ако тръгнеш, сам ще си го завреш, знаеше Джаклин.

В Съединените американски щати не съществува сериозна заплаха от тероризъм — такова бе общоприетото съждение. И то бе абсолютно вярно. Защото вече не бе заплаха. Беше факт.

Фицдуейн бръкна под лекото си памучно сако и нагласи кобура си. Беше много идиотско да мъкне парче желязо на светско събитие, но на Хълма го бяха хванали неподготвен и никак не му се искаше да повтаря една и съща грешка.

Чу се тихо бръмчене на малък самолет. Тълпата се раздвижи, самолетът се приближи още повече и започна да кръжи над тях. Хвърлиха ветроуказател, който с плавни спирали се спусна надолу. Беше пълно затишие, вятърът нямаше да повлияе на скоковете.

Самолетът се заиздига нагоре, докато стигна хиляда метра. Всички очи бяха приковани в него, очаквайки първите парашутисти. Изпод крилата се отдели малка черна точка и веднага след това зад нея се проточи дълъг шлейф розов дим. За ботушите на парашутиста беше закачена димка.

Ускорявайки се с 9.8 метра в секунда, парашутистът пропадаше главоломно, докато набра крайна скорост от около 200 километра в час. На този етап съпротивлението на въздуха вече уравновесяваше ускорението и създаваше впечатление, че е като вода, която те поддържа по същия начин, когато плуваш.

Това бе илюзия, убила не един и двама парашутисти, дръпнали халката, когато вече е било късно. Парашутистът продължаваше да пада към обърнатите нагоре лица.

Последва рязка експлозия от цветове и правоъгълният купол на парашута разцъфна нагоре, изтеглен от малкото издърпващо парашутче. В същото време от другия му ботуш пусна цветна следа втора димка. В момента спектакълът наистина впечатляваше. Парашутът, шлемът и костюмът му бяха яркочервени, а от краката му се стелеше жълт и розов дим. Докато се спускаше, Фицдуейн видя, че е облечен точно като дявол. На шлема имаше малки рогца, а отзад се ветрееше опашка.

Правоъгълните парашути бяха много маневрени, Фицдуейн знаеше това добре. От двете страни на парашутиста имаше по една халка, чието издърпване изпускаше въздуха от едната страна и позволяваше на човек да контролира посоката на падане. Правоъгълните парашути приличаха повече на летящо крило, отколкото на обикновените с конвенционална форма на чадър.

Така че в случая парашутистът не правеше кой знае какви тайнствени неща. И тъй като в момента куполът бе отворен в единия край, човекът просто падаше надолу, описвайки спирала, и оставяше подире си цветна пътека със същата форма.

Фицдуейн вече се досещаше, че парашутистът иска да мине над паркинга, да се хлъзне между двете крила на хотела и да се приземи до басейна. А може би дори и в него, ако наистина искаше да направи зрелище пред тълпата, която, след повече от час здраво пиене, бе в доста приповдигнато настроение.

От самолета се откъснаха още четири фигури, обаче вниманието бе насочено към първия, който вече довършваше последната си спирала и се готвеше за подход към целта.

Килмара следеше събитието с помощта на военен бинокъл, даващ десеткратно увеличение. Фицдуейн пък ползваше задвижван с моторче „Никон“ с телеобектив. На Боти щеше много да му хареса, мина му през ума. И все пак, след като рейнджърите непрекъснато тренираха на техния остров, такива гледки не бяха чак толкова непознати за сина му.

Застанала горе на покрива, Тексас вършеше онова, на което бе научена. Очите й не спираха да шарят долу по тълпата нито за миг. Поглеждаше и към парашутистите, но главният обект на вниманието й беше по-голямата сцена на партито долу.

Танцьорите бяха спрели и се взираха в небето като всички останали, но музиката продължаваше. Разположените около басейна тонколони, надути докрай, гърмяха с пълна мощ „Танца на валкириите“. Музиката бе подходяща за настроението на хората, много от които бяха ветерани от Виетнам и я свързваха с хеликоптерната атака от „Апокалипсис сега“, но беше толкова силна, че човек не можеше да чуе собствените си мисли.

Бе твърде шумно за осигуряване на добра охрана.

Първият парашутист, все още бълващ дим, вече се готвеше за приземяване и всички погледи бяха обърнати към него.

Тексас обаче се извърна, за да погледне в противоположната посока. Още изненади! Нисколетящ хеликоптер се бе насочил право към централния корпус на хотела. Отстрани по плазовете му се бяха натрупали командоси с черни маски, готови за скок.

Това беше страхотна гледка и на публиката щеше много да й хареса. Тъкмо докато гледаха в другата посока, този хеликоптер щеше да ги нападне изненадващо в гръб. Тексас вече виждаше симулация на експлозии. Виждаше как черните фигури се спускат от хеликоптера и светкавично заемат позиции. Халосна стрелба от чаткащи автомати. Тълпата щеше да полудее от възторг.

Всички тези неща вълнуваха и нея едно време, когато тя самата го правеше. Сега вече й се искаше да стори нещо по-конструктивно, по-различно. Като едно бебе например. Беше се борила срещу това, да бъде възприемана според всеобщия стереотип за жена, но напоследък хормоните й май си казваха своето.

Тя хвърли поглед надолу към Шенли, който беше заедно с Килмара и Фицдуейн. А Килмара в момента сочеше в небето и викаше нещо. В този момент Шенли вдигна поглед към нея и също посочи към първия парашутист, който се готвеше да се приземи, и Тексас видя, че тримата мъже побягват към една ниска стена, сякаш търсейки прикритие. Тя отново се извърна да погледне към хеликоптера, който в момента почти бе стигнал хотела, и видя светлите петна, проблеснали под него. После пак се полуобърна към Шенли и в същия миг откосът от едрокалибрената картечница се заби в нея и я издуха от покрива в кървав дъжд от месо, кости и мозък.

Тялото й прелетя и с все сила се заби в барбекюто, вдигайки огнен фойерверк от нажежени въглени.

У Шенли нещо се скъса и му се стори, че и той умира, виждайки това. В следващата част от секундата главата му издрънча в земята, защото Фицдуейн рязко го бе издърпал зад стената.

— Виж му ръцете, Хюго! — извика Килмара. — Вързани са за тялото и той не може да управлява.

Фицдуейн грабна бинокъла. Главата на парашутиста бе клюмнала напред, приличаше на огромна, безжизнена кукла. На гърдите му бе вързан някакъв апарат, от който излизаха кабели, свързани с халките за управление.

Значението на видяното най-сетне бе стигнало до тях и те, повличайки Шенли, се втурнаха да търсят прикритие. В това време парашутистът стъпи на земята, извършвайки перфектно приземяване. Тълпата бе отстъпила настрани, правейки му място, но когато се приземи, се втурна обратно към него.

Точно в този момент наблъсканата с хиляди парченца метал бомба, закрепена на гърдите на радиоуправляемия труп на парашутиста, избухна, пръскайки миниатюрните парченца във всички посоки. Трупът на парашутиста се превърна в кървав облак от разкъсана плът и кости.

Проблясъкът от експлозията бе съпроводен от ужасяващ гръм, усилен многократно от тясното пространство около басейна. Земята под тях се разтресе.

Дълго след взривната вълна от небето още валяха парчета стъкла и боклуци като от рог на разрушението.

За няколко секунди Фицдуейн сякаш изгуби съзнание, но после се върна в реалността. Подаде предпазливо глава иззад ниската стена, която им бе спасила живота. Навсякъде имаше проснати тела, а малко по-далече от епицентъра на взрива оцелелите се щураха насам-натам или клечаха с глави между коленете, зашеметени от взривната вълна и първоначалния шок. Много от тях бяха ранени, други пък — издухани в басейна. Синята вода бавно помътняваше, пронизана тук-там от аленочервени нишки, зловещо подсилени от подводното осветление.

Тези, които бяха останали живи, се мъчеха да изплуват от басейна и някои от оцелелите отвън се втурнаха да им помагат.

Фицдуейн тъкмо се приготви да се присъедини към тях, когато от покрива, на който бе Тексас, се надигна тъмната сянка на хеликоптера, оставил под себе си на парапета облечените в черно маскирани фигури. За миг ирландецът си помисли, че това са хората от местния корпус за бързо реагиране, но после чу отчетливото чаткане на автоматичната стрелба и видя помагачите от басейна да падат един след друг, сякаш покосени от някаква невидима коса.

Водата закипя под масирания картечен огън от онези на покрива и от останалите в хеликоптера терористи. Това, което допреди секунди бе място за приятни изживявания, сега бързо се превръщаше в касапница.

Потресен, Фицдуейн видя как откосите достигнаха трима от танцьорите и куршумите разтърсиха телата им като марионетки в ръцете на полудял кукловод.

Той отново сниши глава зад стената, Килмара и Шенли — също. Килмара бе извадил пистолета си, но не направи опит да отвърне на стрелбата. Предвид едрокалибрения дъжд, сипещ се над главите им, това щеше да бъде равносилно на самоубийство.

Вратата към крилото със стаите бе само на шест-седем метра, но да се опиташ да прекосиш това пространство, означаваше сигурна смърт. Докато гледаха и обмисляха, един от охраната на изложбата се втурна нататък и с пистолет в ръка, полуобърнат назад, се опита да прикрие маневрата си с огън.

Откъм парапета изсъска ракета, откъсна краката на нещастника и отхвърли останалата част на тялото му във въздуха.

— Трябва да се омитаме! — извика Килмара. — Тази стена спира куршумите, но РПГ-то ще я пробие. Чакам предложения, защото нямам абсолютно никаква представа как да помръдна оттук, без да бъда надупчен като решето. А това е адски неприятен изход за един генерал.

Фицдуейн бе привърженик на максимата, че някакво решение винаги е по-добро от никакво, но в този случай май беше за предпочитане да я забрави за известно време. За момента имаха прикритие. Нещо повече — терористите май не знаеха, че зад стената се спотайват хора, иначе досега да им бяха пратили някоя и друга ракета.

— Стаята ми е точно над нас по коридора — обади се Шенли. Гласът му леко трепереше, но човекът се държеше. — Вътре имам един М16 и един „Барет“, които използвам при демонстрации. Ако успеем да се доберем до тях, можем да направим нещо. Заключени са в специални калъфи, разбира се, но ключовете са у мен.

Каква ирония, помисли си изведнъж Фицдуейн. Бяха заобиколени от какви ли не оръжия, но по-голямата част от тях бяха без боеприпаси и всичко беше под ключ. Иронията стана убийствена, когато му дойде наум, че никой май няма да реагира на цялата тази канонада. Фактът, че в хотела щяха да се проведат някакви демонстрации на оръжие за спецоперации, бе широко оповестен точно с тази цел — да не се разтревожат местните жители, като чуят стрелба. Полицията също бе информирана. Така че поне през следващите няколко минути трябваше да разчитат само на себе си. А хората през това време мряха като мухи.

— Боеприпаси имаш ли? — попита той.

— Не много — призна Шенли. — Повечето отидоха на стрелбището. Може би някъде около тридесет патрона за М16 и към петнадесетина за „Барет“.

— А стингърът? — намеси се и Килмара.

— Той е макет — отвърна Шенли. — Всичко всъщност е истинско, само че няма електроника и пусков механизъм.

— Какви са ти боеприпасите за барета? — попита го Фицдуейн.

Едно време животът му бе спасен от един отличен стрелец с „Барет“ и той се бе зарекъл да научи всичко за това оръжие, даже да посети и производителя му в Тенеси. Баретът бе огромна пушка, майсторски проектирана така, че всеки войник да може да изстрелва с нея куршуми колкото пури, без да бъде размазан от отката. Предимствата, особено при определени ситуации, бяха забележителни. Можеш да я използваш като снайпер и да поразяваш цели до два километра, можеш да пробиваш с нея лека броня и без никакво усилие — бетонна стена.

— Многоцелеви „Рауфо“ — това ми са боеприпасите — отвърна Шенли.

Фицдуейн и Килмара се спогледаха и кимнаха едновременно. Произвежданите в Норвегия патрони бяха бронебойни, с вътрешно експлозивно ядро и запалителна способност. Щяха да свършат чудесна работа с онези, които се криеха зад бетонния парапет горе на покрива.

Да, но как да стигнат до оръжието? Освен това какво пречеше да има терористи и на срещуположния покрив? И ако е така, значи част от тях си проправяха път надолу към басейна, за да довършат работата. Ако се втурнат по коридора, можеха да се натъкнат на терористи, тръгнали надолу.

На Фицдуейн сценарият никак не му хареса. Трябваше да предприемат нещо друго…

На около петнадесет метра от тях вратите внезапно се отвориха и от тях излезе служител на хотела, тикащ пред себе си количка, накамарена с току-що пристигнало от пералнята спално бельо. Явно изобщо не усещаше касапницата наоколо, тъй като бе свел глава зад обемистия товар и забил в ушите си слушалки на уокмен. Буташе количката и леко се поклащаше в ритъм със звучащата в ушите му музика.

Тримата започнаха да му крещят едновременно, но служителят крачеше в някакъв друг свят и напредваше по алеята към мястото, където се бяха скрили. Отначало терористите не го забелязаха, а след това първите им откоси не улучиха нито него, нито количката.

Вниманието им бе отвлечено. Шенли и Килмара скочиха като един и се втурнаха към отворената врата, стигайки до нея тъкмо в мига, когато големокалибрен откос тропоса стената около вратата.

Фицдуейн извади пистолета си, прицели се внимателно и улучи служителя с прането малко под капачката на коляното. Момчето падна зад ниската стена и се огледа с безумен поглед. Беше в безопасност.

— Лягай долу! — ревна му Фицдуейн, придружавайки вика си с красноречив жест.

Момчето се извърна към него и го зяпна неразбиращо. Бе само на около десет метра от него, уокменът се бе откачил от колана му по време на падането, но слушалките още бяха на ушите му. Фицдуейн стреля по малката машинка и я направи на парчета.

Очите на младежа широко се разтвориха. Чак сега рязко дръпна слушалките от ушите си.

— Лягай долу бе, мамка му! — ревна отново Фицдуейн. — Това не е демонстрация, истина е! Лягай веднага долу и не мърдай!

Момчето закима трескаво и се опита да се притисне до стената.

Фицдуейн изчака огънят да се пренесе за малко по-нататък, после се засили към количката, хвърли се върху бельото и сред разхвърчалите се чаршафи и кърпи влетя заедно с нея в коридора отсреща. Количката се блъсна в едно стенно огледало и го разби на парчета.

— Седем години нещастна любов — изсъска яростно през зъби Фицдуейн, — а се справях толкова добре.

Грабна едно парче огледало и използвайки го като перископ, огледа иззад ъгъла следващия коридор. По него, напредвайки бързо, облечен в познатия черен комбинезон, внимателно пристъпваше маскиран терорист. Както бе предположил Фицдуейн, ония идваха да си довършат работата. Но сигурно не бяха много, защото в противен случай щяха да надничат и по стаите. Този тук трябваше да има подкрепление, но никой, освен него, не се виждаше. Не бе мъдро да се постъпва така, но той изглеждаше като самотен скаут.

Терористът пристъпи иззад ъгъла. В същия момент ръката на Фицдуейн рязко излетя нагоре и парчето огледало се заби в гърлото на облечения в черно мъж. Човекът се задави, изпод черния плат на качулката му бликна кръв и той залитна напред. Фицдуейн го приклещи с железните си пръсти и счупи врата му. Умиращият враг също може да бъде опасен.

Маскираният бе въоръжен с руския вариант на М16 — АК-47. Това обясняваше точността и плътността на стрелбата отгоре. Автоматът имаше два залепени с тиксо пластмасови пълнителя с по четиридесет патрона всеки, което даваше възможност за светкавичното им сменяне само с едно обръщане на китката. Заедно с това вървеше и необичайно ефективният дулен спирач, позволяващ воденето на по-точен автоматичен огън. Недостатъкът му се състоеше в това, че отработените газове се пръскаха и на двете страни, подлагайки другарите ти на риска да бъдат опърлени.

Фицдуейн провери сумките, накачени по тялото на убития. Бе тръгнал с петнадесет пълнителя, шестстотин патрона, а му бяха останали само три. Това, както и рискът за скорошна намеса на местната полиция, подсказваше, че терористите смятат да проведат светкавична акция и да изчезват.

Той се просна на пода, за да огледа коридора по-спокойно, мъчейки се да изложи пред врага колкото е възможно по-малко площ от тялото си. Знаеше, че не би било зле да повтори номера с огледалото, но парчето стоеше забито в гърлото на терориста, а не му се връщаше обратно до счупеното огледало. Трябваше да се свърже с Килмара и Шенли колкото е възможно по-бързо.

Заслепи го стрелба от близко разстояние и куршумите нацъфкаха стената над главата му. Залпът щеше да му се отрази много зле, ако бе прав или дори приклекнал. Имало е значи човек в подкрепление и той е стрелял моментално още щом е видял движение, но целта просто не беше там, където е очаквал.

Фицдуейн мигновено отвърна на стрелбата, стреляйки от ниско, и когато оня се килна напред, вторият откос на ирландеца продупчи главата му.

— Килмара! Шенли! — извика той.

Не можеше да си спомни коя бе стаята на Шенли, а тъкмо сега не бе време да си играят на криеница. Някъде откъм другия край на коридора долетя ответен вик. После една врата се отвори и оттам се подаде дългата цев на „Барет“.

Фицдуейн отново премисли ситуацията. Крилото, в което се намираха, бе само на три етажа, а отсрещното — на пет. Така че, дори и да се качат на покрива, пак щяха да бъдат по-ниско. И още по-лошо — нямаше да има къде да се скрият. Можеха да минат по главния корпус на хотела и през него да стигнат до високото крило. Това обаче искаше много време, а и кой знае на какви лайна може да се натъкнат по средата.

Най-доброто решение май беше да стрелят от някоя стая на втория етаж. Щеше да се наложи да насочват пушката по диагонал нагоре, но тъй като куршумът на барета можеше да измине почти тринадесет километра, земното привличане нямаше да окаже влияние от толкова близко разстояние. Между двете крила то не бе повече от сто и петдесет метра.

— Дай да се качим един етаж по-нагоре — каза Фицдуейн.

— Точно това си мислех и аз — отвърна Килмара.

Шенли се накани да тръгне, но Фицдуейн му направи знак да се дръпне встрани. Баретът притежаваше много добри качества, но при близък бой, какъвто сигурно ги очакваше, тази работа трябваше да се свърши от късоцевно оръжие. А баретът тежеше над десет килограма. Като нищо можеш да го изтървеш и да изкараш някого извън строя.

По стълбите обаче нямаше жива душа. По коридора на втория етаж — също.

Фицдуейн ритна една врата с всичка сила, бравата отцепи трески от касата и вратата отхвръкна навътре. Стаята бе празна. Щорите на прозореца бяха спуснати, но стъклото бе издухано от стрелбата на терористите около басейна. Стените на стаята бяха тропосани от куршуми.

Откъм другия край на коридора се чуваше трясък след трясък — Килмара разбиваше вратите на стаите. Първо, не искаше никакви изненади, и второ — трябваше да си запазят възможността да се придвижват от стая в стая, когато се наложи. Няма никакъв смисъл да играеш ролята на неподвижна мишена, щом имаш възможността да се движиш.

Килмара щеше да им пази гърбовете откъм коридора, докато двамата с Шенли се прицелваха от стаята. И това не беше нещо, което бяха обсъждали. Двамата работеха толкова дълго и тренираха толкова често, че всяко тяхно движение си идваше по естествен път.

Чуваха чаткането на витлата отвън, но хеликоптерът не се виждаше от мястото им. Опитаха се да установят местоположението му, съдейки по звука — май бе кацнал на покрива на главния корпус! Терористите се оттегляха. Зад парапета горе все още имаше хора, но всеки момент щяха да изчезнат.

— Останали са ми само седем патрона — каза Шенли извинително.

Сетил се е да си напъха тапички в ушите, забеляза Фицдуейн. Много добра идея, като се имат предвид децибелите при употребата на 50-и калибър в тясно пространство.

— Сега ще ги жулна — увери го спокойно Шенли.

Фицдуейн си запуши ушите и добре че го стори, защото трясъкът бе оглушителен. От бетона на парапета отхвръкна голямо парче заедно с облечена в черно фигура.

Шенли стреляше в добре премерена последователност, унищожавайки дълга отсечка от парапета. От развалините горе се надигна олюляваща се фигура, Фицдуейн се прицели с автомата и я свали.

Хеликоптерът на терористите изникна иззад прикритието на главния корпус и обърна картечниците си към тях.

Шенли тъкмо се премерваше, когато Фицдуейн го сграбчи за раменете и го свали долу. Плътен откос разтърси стените на втория етаж и пръсна на парчета всички останали здрави прозорци.

Фицдуейн и Шенли се бяха свили под прозореца, докато въздухът наоколо кипеше от хвърчаща мазилка, прах и едрокалибрени куршуми. После чуха хеликоптера да се отдалечава. Веднага надникнаха иззад прозореца и Шенли надигна барета, но машината изчезна зад хотела и шумът от витлата й заглъхна в далечината.

— Колко патрона ти останаха? — попита Фицдуейн.

Шенли свали пълнителя — беше празен. Дръпна затвора и отвътре изхвръкна един патрон. Фицдуейн замислено се взря в партньора си. Много е спокоен за човек, който за първи път взема участие в такава акция. Челото му бе оросено от пот, но имаше завидно самообладание.

— Шенли — каза той. — Ти си голяма работа.

Отупвайки праха от мазилката от себе си, в стаята влезе Килмара и вдигна поглед към разрушения парапет отсреща. Върху него сякаш се бе трудила здраво цяла бригада работници.

— От хотела май никак няма да те харесат — каза той.

— Дон се канеше да свали и хеликоптера — вметна Фицдуейн. — Това се казва човек, който вярва в оръжието си.

Килмара не отделяше поглед от разбития парапет.

— Един изстрел, един хеликоптер — промърмори той. — Ами като гледам тия руини, сигурно е щяло да бъде достатъчно.

Шенли не каза нищо. Не можеше да се овладее и от очите му внезапно бяха потекли сълзи. Чувстваше се объркан, уморен и изпитваше ужасна тъга. Поглеждайки нагоре към парапета, виждаше само усмихнатото лице на Тексас. После тази усмивка хвръкваше на парчета из въздуха в смразяваща дъха кървава мъгла. Сякаш бе игра на въображението, някакво сложно военно учение… И след малко всички щяха да станат усмихнати, да си изтупат дрехите и музиката отново да засвири.

Той сведе поглед към басейна: тялото й все още беше там, нищо не се бе променило. Не беше игра на въображението. Наситеночервената вода лениво проблясваше.

Шенли се свлече на колене и раменете му се разтресоха от неудържими хлипове.

Фицдуейн протегна ръка и я сложи на рамото му. Знаеше, че помага. И с него се бяха държали така при подобна ситуация.

Килмара извърна поглед към тях и си спомни — Фицдуейн тогава бе млад, и двамата бяха млади…

В началото на изпитанията организмът винаги реагира. След известно време престава да си личи.

Когато проектираше подвижната си къща, Мори се бе постарал да я направи колкото е възможно по-звукоизолирана. Искаше да има възможност за работа, където и да е спрял.

А в този случай и късметът бе на негова страна, защото Батън Ин улесняваше нещата, като предлагаше на гостите си и специален паркинг за каравани. Е, трябваше да си платиш, разбира се, но те включваха в телефонната система на хотела, пускаха ти кабелна телевизия, ток, вода и даже можеше да ползваш и услугите на рум сървиса. За Мори това бе идеалният случай.

Не бе усетил терористичната акция. Толкова се бе вглъбил в анализите си, че напълно забрави да предаде съобщението, което бе получил. Не му се стори кой знае колко спешно, а пък точно тогава позвъни и Кокрейн — беше му пратил факс, и съобщението остана отдолу.

— След известно време телефонът сякаш се разбесня, Мори натисна копчето за изключване на звънеца и включи телефонния секретар. Трябваше да се съсредоточи: в тая мексиканска история имаше някои неща, които не се връзваха. Сигурно нещо пропускаше, но какво?

Научи за нападението едва когато Килмара дойде да го вземе. Веднага се опита да се обади на Кокрейн, но не можа да се свърже.

Потресен и чувствайки се виновен, че не е бил там, той тръгна с Фицдуейн и Килмара да помогнат на ранените и изпадналите в шок от стрелбата. Линейките вече пристигаха една след друга и няколкото медицински екипа се захванаха здраво за работа. Въздухът вибрираше от хеликоптерите на „Бърза помощ“ и на полицията. Към мястото на събитието бързаха местни, щатски и федерални представители на изпълнителната власт.

Съобщението така си и остана забравено.

Фицдуейн проследи с поглед как затварят вратите на линейката отзад и тя потегля с виещи сирени и проблясващи светлини. Това беше последният ранен, когото отпращаха. Сега вече щеше да започне шибаната процедура, когато те разпитва цяла фаланга представители на изпълнителната власт.

След няколко часа разгорещени дебати успяха да установят най-сетне кой какви права има. Някои от тях се опитаха да го разпитат, но освен краткото описание, което даде на хеликоптера, отказа да говори за каквото и да било друго, докато не се погрижат за ранените.

Но мотивът му за това не бе чак толкова алтруистичен. Отдавна бе разбрал, че ако помагаш на някого, това отслабва чувството за вина, обхващащо те след всяка битка, при която си бил принуден да отнемеш човешки живот. Той изобщо не съжаляваше за действията си, но, изглежда, подсъзнанието му си имаше съвсем други чувства. Бе доста неприятно, а на това отгоре бе и адски уморен. Тръшна се на един диван във фоайето на рецепцията. Крилата със стаите бяха напълно отцепени. Май ще се наложи да се завираме в кошарката на Мори, помисли си той. Сетне огледа дрехите си: божичко, на нищо не приличам!

Ризата и панталоните му бяха изпокъсани, полепнали със засъхнала съсирена кръв. Ръцете му също бяха изцапани от кръвта на убийците и от кръвта на жертвите им. Отдавна не бе виждал толкова ужасни поражения. Над шестдесет убити и над двеста ранени, някои от тях в критично състояние. През следващите дни броят на жертвите щеше да нарасне.

Къде беше Катлийн?

Изведнъж се стресна, погледна часовника си — минаваше десет и навън бе тъмно. Всъщност се оказа голям късмет, че я нямаше на партито, но въпреки това Фицдуейн се притесняваше. Не беше в неин стил да не се обажда толкова дълго време. И двамата бяха под заплахата на терористи и имаше правила, към които се придържаха. Едно от най-основните бе да поддържат редовна връзка. Вярно, че бе досадно, но такава бе действителността и Катлийн бе много изпълнителна. Всъщност бе по-изпълнителна от самия него.

Двама мъже със стойка и физиономии на представители на изпълнителната власт говореха с Килмара, застанал с мрачно лице срещу тях от другата страна на рецепцията. Единият извади снимка от папката си и я плъзна по плота към генерала. Килмара я взе, погледна я и поклати глава. Тогава другият извади нещо малко и златно, сложено в найлоново пликче, и му го показа.

Килмара взе пликчето, прочете посвещението на гривната и кимна. Погледна към Фицдуейн с тревога и съчувствие. Фицдуейн внезапно изстина. Опита се да стане, но тялото му като че ли отказа да му се подчинява. Краката му сякаш бяха пълни с олово и той нямаше сила да ги помръдне.

Килмара и непознатите се приближиха към него.

— Хюго, стегни се малко. Може да не е толкова лошо, колкото изглежда!

„Какво има? Защо просто не ми кажеш?“ — искаше да извика Фицдуейн. В същото време обаче разбра какво цели Килмара и цялото му същество се стегна в очакване на удара.

Снимката на убитата жена не му говореше нищо и надеждата отново мръдна вътре у него. Беше млада и руса, а чертите на лицето й изобщо не му бяха познати.

После видя гривната и ужасът отново го сграбчи: Катлийн е отвлечена! Но от кого и защо?

По-възрастният от двамата мъже се представи:

— Аз съм шериф Джаклин, полковник Фицдуейн, а този тук е детектив Ердман. Много ми е неприятно, че трябва да ви го кажа, но, изглежда, жена ви е била похитена от същите хора — той махна по посока на басейна, — които направиха всичко това. Можем да ви уверим, че скоро ще разберем кои са.

Фицдуейн го гледаше с празен поглед, сякаш не разбираше какво му говорят. После с усилие се изправи, постоя малко несигурно, извърна се и без обяснение се отправи към изхода. Залиташе като пиян и искаше да вдъхне малко чист въздух.

Катлийн я нямаше, никога повече нямаше да я види. Хората, които са я похитили, вече са я убили без капка колебание. Нямаше как да я оставят жива, тя можеше да се превърне в свидетел, защото нямаше начин да не е научила нещо. А тези хора не обичаха да поемат рискове. Катлийн ще умре — може вече да е мъртва — и той трябваше да го понесе.

Чувствата го задавиха, зацапаните му с кръв ръце се вдигнаха нагоре. Той бе виновен за това. И неговото проклето любопитство, активирало се тогава, когато бе видял един обесен труп и бе пожелал да разбере защо. Защото този труп бе прелял чашата, бе пред вратата му и принадлежеше на адски млад човек. Ех, да беше го подминал и повече никога да не се бе сетил за него…

— Хюго! — извика остро Килмара.

Фицдуейн си свали ръцете и разтърси глава, сякаш се мъчеше да се събуди. Не виждаше нищо около себе си, усещаше само галещия нощен ветрец. Отвори широко уста и пое дълбоко дъх.

Пред хотела кипеше трескава дейност. Идваха и си заминаваха полицейски коли, а зад оградения с жълта лента участък се трупаха автомобилите на медиите, с настръхнали от антени покриви. Прожекторите им огряваха хотела. Докато Фицдуейн гледаше с бавно проясняващо се съзнание, кацна някакъв хеликоптер. Сигурно на медиите, помисли си той.

Отвъд оградения участък имаше още хиляди зяпачи.

— Рекламата е кислород за тероризма — бе казал някой.

Е, за другите не знаеше, но специално тия получаваха доста кислород.

С тревожен израз Мори стоеше до Килмара, който четеше нещо, после вдигна изненадан поглед и се приближи до Фицдуейн.

— Мори получил някакво съобщение — каза той. — От някаква жена. Операторката звъняла първо в твоята стая, но не намерила никого.

Мори сви извинително рамене.

— Съжалявам, Хюго. Може би трябваше да ти го дам веднага, но ти непрекъснато влизаше и излизаше и аз си помислих, че скоро пак ще се върнеш, а после забравих…

Фицдуейн зачете:

Номерът, който бе оставила, бе с кода на Файетвил. Кръвта се дръпна от лицето на Фицдуейн. Р. О.? Рейко Ошима? Всичко започна да си идва на мястото с ужасяваща точност. Той каза на Килмара.

Лицето на генерала посивя. Вече се бе сблъсквал с нея в Ирландия, беше най-опасният терорист, с когото някога себе срещал. В повечето случаи нямаше никакъв рационален мотив за ужасните убийства.

Фицдуейн набра оставения номер.

— Фицдуейн-сан — каза тя.

Гласът бе същият, формалното обръщение — бариера между тях. Споменът за тялото й изплува неканен в съзнанието му.

— Имам един адрес — каза тя. — Това е конспиративна явка на Яибо. Жена ти може да е там. Тръгвай веднага!

— Чифуне, откъде знаеш? — попита той.

— Имам си хора — отвърна тя. — А сега побързай, Фицдуейн-сан. Разполагаш със съвсем малко време. Внимавай много и използвай сила, действай бързо. Скоро ще се махат оттам. Повече не мога да говоря.

— Ошима, нали? — попита Фицдуейн. — Тя стои зад всичко.

Телефонът мълчеше.

— Шериф — обърна се Фицдуейн към Джаклин, показвайки му адреса. — Къде се намира това място?

Джаклин се вгледа в хартийката.

— Според мен на не повече от час път. Извън моя район е.

— Шериф — продължи Фицдуейн, — дай ми хора. Умолявам те! Няма време да ти разяснявам ситуацията.

Джаклин усилено мислеше.

— Ще те кача на хеликоптера и когато кацнеш, там вече ще те чака отряд за бързо реагиране.

Той започна да издава заповеди по радиото.

Осем минути по-късно Фицдуейн и пилотът му вече се намираха във въздуха. Лицето на Фицдуейн бе мокро от сълзи. Мили боже, молеше се непрекъснато той. Направи така, че да стигнем навреме.

Катлийн, детето.

Ошима! Сърцето му се вледени. Знам, че си ти. Ще те намеря, ако ще и сатаната да ти е приятел. Този път грешки няма да има. Ще те убия!

Избърса очите си и провери оръжието.

Хеликоптерът се сниши, за да кацне на една поляна, намираща се в горист район. Фицдуейн бе загубил всякакво чувство за ориентация. Джаклин каза, че адресът му звучи като адрес на ферма.

— Полковник — каза пилотът. — Semper Fi, сър.

Фицдуейн поклати глава и емоциите го задавиха.

Едно запуснато бунгало бе превърнато във временен щаб. Около него бяха паркирани обозначени и необозначени коли.

Двамата влязоха. Стаята беше почистена и в едната й страна, подредени върху дървени маси, бяха разположени комуникационните съоръжения, а на отсрещната стена висяха карти на целия район.

— Полковник Фицдуейн? — обади се един мъж, облечен в черен военен комбинезон. На врата му висеше късоцевен автомат. — Специален агент от ФБР Хилгроув. От отдела в Ралей.

— Открихте ли къщата?

— На около четиристотин метра оттук е — отвърна Хилгроув. — Селско жилище, сглобено от дървени плоскости, доста старо. Отстрани има хамбар и разни други пристройки. На двора — ръждясал трактор и никакви животни. Отвън са паркирани две коли, но отвътре не се вижда никаква светлина, пердетата, са спуснати. Това горе-долу е всичко, което знаем.

— Обградена ли е? — попита Фицдуейн.

— Да, сър — отвърна Хилгроув. — Щатските полицаи са я завардили отвсякъде. Пристигнахме тук само преди десет минути.

— А жена ми?

По лицето на Хилгроув се изписа предпазливо съчувствие. Според шериф Джаклин жената е била похитена днес следобед с хеликоптер, което означаваше, че нея вече я няма в района. И все пак човек никога не може да бъде сигурен.

— Просто още не знаем, сър — той поклати глава. — В момента един екип за електронно наблюдение заема позиция. Ще се опитат да пробият малки дупчици и да прекарат през тях миниатюрни камери. Но това ще иска известно време. Починете си малко, сър.

Фицдуейн се замисли. Беше изтощен, знаеше го, а и шокът още не бе преминал. Имаше нещо, което трябваше да каже на агента от ФБР, но не можеше да се сети какво. Виеше му се свят.

— Чаша вода, сър — чу той някъде отдалеч загрижения глас на Хилгроув. — Няма да е зле да седнете.

Фицдуейн усети как зрението му се замъглява, а ушите му писват. Някой го подкрепи и го настани на един стол. Той хвана чашата с две ръце и жадно я изпи. Божичко, правеше всички класически грешки — изпадна в шок, остави организма си да се обезводни и не бе хапвал нищо. Прескочи всякакви граници на издръжливостта, защото бе вече лично засегнат.

Трябваше да се стегне. Притвори очи. Шумът от стъпките на хората в стаята и постоянният пукот от радиообмена постепенно минаха някъде на заден план. Подът проскърцваше.

Хилгроув като че ли си знае работата, помисли Фицдуейн, но трябваше нещо да му предам… Той задряма.

— ТАС23 Едно — обади се глас в слушалките на Хилгроув.

— Слушам те, Пети — отвърна Хилгроув.

— В момента вмъкваме — каза Пети. — Трябва всеки момент да излезе на екраните ви.

Хилгроув си представи как екипът по наблюдението издърпва бургийките си съвсем бавно, за да не вдигне и най-малкия шум, след което пъха камерите и микрофончетата, чиито размери не бяха по-големи от главичката на кибритена клечка.

Той впери поглед в трите видеомонитора. Всеки момент на тях щеше да се появи картина. Дали вътре бе светло, или не, нямаше никакво значение. Камерите бяха снабдени с устройство за нощно виждане.

Първата камера започна да предава, но не бе фокусирана и бързо я оправиха.

— Боже господи! — чу се смаяно ахване. — Какво са направили тия изроди с нея? Какво е това нещо, дето виси от корема й? О, боже!

Широкоъгълните обективи леко изкривяваха картината и цветът бе призрачно зеленикав от нощното виждане, така че цвят на плът не можеше да се долови. Независимо от това съдържанието на картината бе ясно. Ръцете на голата жена бяха вързани за гредата на тавана, а краката — силно раздалечени един от друг и стегнати поотделно. Гърлото й бе прерязано, а тялото й и подът под нея бяха тъмни от кръв. Беше изкормена.

Гласът бе хрипкав шепот, вик на омраза, болка и дълбоко отчаяние. Просъска името й в една дълга, единствена сричка, смръзвайки кръвта на околните.

— Ошимааа! Ошимааа! — хриптеше Фицдуейн обезумял. — Ето как убива тя!

Устата на Хилгроув пресъхна и той преглътна с усилие. Фицдуейн се бе събудил и сега бе вперил трескав поглед в монитора.

— Това ли е… Познахте ли я?

Фицдуейн извърна поглед към него и го изгледа унесено.

— Не… не знам — с мъка се разлепиха устните му. — Виж й лицето! Ония са го изрязали цялото!

Хилгроув продължи с електронното наблюдение цял час. Това, което то установи, бе съвършено ясно — убийците, които и да са били те, отдавна не бяха тук.

Щурмовата група вече заемаше позиции, когато Фицдуейн внезапно си спомни.

— Няма да влизате вътре! — каза той веднага.

— Чакай малко, Първи — каза Хилгроув в микрофона. — Какво казахте, сър? — обърна се той към Фицдуейн.

— Познавам тези хора — отвърна Фицдуейн — и те ни познават. Веднъж намерили конспиративна квартира, веднага я подготвят за напускане. И после тя се превръща в капан. Знаят, че ще я открием по-скоро рано, отколкото късно и горе-долу за колко време. Затова минират къщата отвсякъде.

— Ами тогава защо са оставили тялото? — попита Хилгроув.

— За да ни вдигнат кръвното и да ни попречат да мислим трезво — отвърна Фицдуейн. — Да ни подмамят да влезем. И както виждате, номерът им едва не мина.

Хилгроув бавно въздъхна. Бяха го спрели в момент, когато тъкмо щеше да даде заповед за стихийно щурмуване. Изкуши се да извика на непознатия да си затваря устата, но въпреки раздърпаните и окървавени дрехи, изтощеното и измъчено лице, у този човек имаше нещо, което те подканваше да му се довериш. Според шериф Джаклин този ирландец познавал света на тероризма, което не можеше да се каже за Хилгроув.

— Какво предлагате? — попита той.

— Оттеглете си хората и пратете сапьори. Кажете им да не бързат и да внимават много — посъветва го Фицдуейн.

— Ами вашата… ами жертвата? — промълви агентът колебливо.

Трудно му беше да повярва, че онова страховито нещо, вързано на гредите, доскоро е било човешко същество от плът и кръв.

— Твърде е късно за нея — прошепна Фицдуейн. Едва изрече думите. — Ако можехте да направите нещо, щях да ви оставя да рискувате. Но тя е мъртва и няма смисъл с нея да си отидат още хора.

Гласът му потрепери. По лицето му се стичаха сълзи.

Хилгроув се чудеше какво да прави.

— ТАС Едно — чу се глас в слушалките му. — Готови за щурм.

— Изтеглете се — заповяда Хилгроув. — Отдръпнете се на петдесет метра и залегнете.

— Какво?…

— Изпълнявай! — прекъсна го рязко Хилгроув.

Щурмовата група още се изтегляше, когато два тона домашно направен експлозив се взриви.

Шумът бе настоятелен, Фицдуейн го чуваше през пелената на съня. Знаеше, че трябва да реагира по някакъв начин, но нещо му подсказваше, че не иска да се събуди. Имаше някои неща, срещу които трябваше да се изправи очи в очи, а все още не бе готов. Сънят беше по за предпочитане, организмът му имаше крещяща нужда от почивка.

Телефонът млъкна. Часовете минаваха, Фицдуейн спеше.

— Хюго — прозвуча познат глас.

Бе съчувствен, мек. Усети на рамото си нечия ръка. Опита се да отвори очи, но клепачите му сякаш бяха оловни. Гърлото му бе сухо. Чувстваше се объркан.

— Катлийн — прошепна той. Трябваше да си спомни нещо много важно, завъртя се някаква мисъл в главата му. Нещо, свързано с нея… — Катлийн — изпъшка още веднъж той.

— Хюго, трябва да се събудиш — каза Килмара.

Фицдуейн с мъка отвори очи. Бавно се изправи, седна, пое предложената му чаша портокалов сок и я изпи жадно. В стаята бе полутъмно, но процеждащата се иззад пердетата светлина подсказваше, че навън е ден.

Внезапно той си спомни. От гърдите му се изтръгна дълъг и сподавен стон. Сърцето на Килмара се сви. Изправен пред такова силно страдание, закоравелият в жестоки битки генерал се чувстваше напълно безпомощен.

— Колко е часът? — попита Фицдуейн.

— Почти четири следобед — отвърна Килмара. — Но не се кори, направи всичко по силите си, преди да се сгромолясаш, а дори и тогава се наложи да ти дадат успокоително. Хвърли си един душ и ще се почувстваш по-добре. Преди това обаче съм ти приготвил една добра новина. Убитата жена, която намериха в къщата, не е Катлийн.

Фицдуейн изпита неимоверно облекчение, последвано обаче от нова тревожна вълна.

— А Катлийн? Откриха ли я?

— Не — тежко отвърна Килмара. — Вече е ясно, че е отвлечена, но я държат жива. Освен това се обади и Чифуне. Убитата жена била неин агент. Тя ще ти обясни.

— Къде е? — попита Фицдуейн.

— Чака те в моята стая да се събудиш — каза Килмара. — С нея е и Ога.

Фицдуейн спусна крака от леглото и разтърка очи.

— Сержант Ога? — промърмори той. — Добро момче. Какво, по дяволите, прави тук?

— Вече е инспектор Ога — поправи го Килмара. — И е по същата работа, по която е дошла и Чифуне.

— Ошима — изпъшка Фицдуейн и се отправи към банята.

— Ошима — каза Килмара в гърба на приятеля си. По-голямата част от живота си бе прекарал в борба с тероризма и се бе опитвал да подхожда към тази работа професионално и без емоции. Ошима обаче бе нещо лично. Ако не беше един снайперист от „Делта“, на име Ал Лонсдейл, Ошима вече да е убила приятеля му. Беше му се разминало на косъм.

Фицдуейн стоя в банята около десет минути. Когато отново се появи, изпитаният ужас вече не му личеше. Беше бледен, но движенията му бяха спокойни. На масата бяха сложени кафе и препечени филийки. Фицдуейн наля две чаши и се насили да хапне.

— Докъде сме стигнали? — попита той. — Помня оная шибана къща, експлозията, а след това и безбройните въпроси на федералните ченгета. После ми дадоха да пия нещо и след това не помня. Сигурно съм задрямал в хеликоптера.

Килмара се усмихна мрачно.

— Не задряма. Дадоха ти такава доза, която би усмъртила и слон, а след това те върнаха с хеликоптера във Файетвил. Намираме се в хотел на около три километра от Батън Ин. Искат да поседим малко тук, докато се оправят с цялата тази неразбория.

— Кой да се оправи? — попита Фицдуейн.

— Кажи-речи всеки, който носи карта на държавен служител — отвърна Килмара. — Което пък в този край на света означава ужасно много народ.

— Знаят ли нещо?

— Не още — поклати глава Килмара. — Но още е рано.

Фицдуейн не продума.

Чифуне се бе помъчила да се подготви психически за срещата, но когато Фицдуейн влезе в стаята, тя се почувства така, сякаш никога не е знаела как се посрещат несгодите в живота.

Зряла жена, тя се чувстваше беззащитна. Самообладанието я напусна. Заля я вълна от емоции и сърцето й бясно заби. Спомни си кога бяха заедно за последен път. В самолета, с който Фицдуейн излиташе от Токио и се връщаше в Ирландия при Катлийн. Да се ожени за Катлийн — мъжът, в когото тя, Чифуне, се бе влюбила! И в когото още бе влюбена…

Тя се поклони официално. Застанал до нея, Ога стори същото.

Фицдуейн отвърна на поклоните им. Изправяйки се, Чифуне за миг срещна погледа му и разбра, че той нищо не е забравил, че тя все още е много важна за него. Прииска й се да го прегърне, да го приласкае, но това не бе прието в службата.

— Танабу-сан и Ога-сан, много ми е приятно да ви видя отново — каза Фицдуейн.

Ога просия. При първата си среща с гайджина се бе отнесъл с подозрение към него, но тези първоначални резерви бяха прераснали в силно уважение. Остана само това, което засягаше Чифуне. Той просто бе предан на Танабу-сан и не му се искаше тя да страда.

— Фицдуейн-сан, дълбоко съжаляваме, че не успяхме да сторим нещо повече — започна Чифуне, — но мислим, че можем да ви помогнем.

— Катлийн е жива — каза Фицдуейн с равен глас — и ще си я върнем. Това е едното от двете сигурни неща. Другото е, че този път Ошима ще бъде спряна завинаги.

— Фицдуейн-сан — отвърна Чифуне предпазливо, — не е сигурно дали Ошима е отвлякла Катлийн.

— Но е вероятно — възрази Фицдуейн.

— Да, вероятно е — съгласи се Чифуне.

— Хайде да си поговорим малко — продължи Фицдуейн. — С колко време разполагате?

— Колкото е необходимо — отвърна Чифуне. — Ога-сан е бил десантчик, а десантчиците имат един девиз, който събира в себе си всички отговори.

— „Докрай!“ — цитира го Ога.

На Килмара му мина мисълта, че Ошима вероятно има същия девиз. Нищо не би я спряло.

Три часа по-късно Фицдуейн вече остро чувстваше, че не си е доспал както трябва и почти бе убеден, че с каквото и да го бяха напомпали ФБР, то не бе нещо, с което да си играеш често. Но все пак, като, оставеше настрана умората и главоболието, усещаше, че безпомощността, която изпитваше по-рано, се бе изпарила. Той вече действаше и скоро всичко щеше да бъде ясно. Е, може би нямаше да се вмести в стандартите за улики на ФБР, но той, Фицдуейн, разчиташе на инстинкта си, който рядко го бе подвеждал.

Чифуне и Ога си бяха отишли. Фицдуейн и Килмара обмисляха онова, което бяха чули.

— Нещо, което не бива да забравяме — каза Килмара, — е, че положението на Чифуне не е особено леко. Нейните хора не й вярват, иначе биха й казали по-рано, че Ошима е жива. А тук, в Щатите, ситуацията е още по-тежка. Не може просто да отиде във ФБР и да им разкаже историята на своя живот. Тя е агент на чужда държава и в момента работи с помощта на мрежата, създадена от Коанчо тук. Само кажи на федералните за това, и ще ги опаковат по-бързо от опаковъчна машина.

— Япония е приятелска страна — възрази Фицдуейн.

— Това не им дава право да разполагат шпионска мрежа в Съединените щати — каза Килмара. — И не забравяй, че приятелска означава много неща, включително и доста здрав индустриален шпионаж. Приятелска съвсем не означава „да плеснем с ръце, да се прегърнем и да започнем да си разменяме секретна информация“. Това е нещо като отношението ти към тъщата.

— Добре де — съгласи се Фицдуейн. — Разбирам, че Чифуне е дошла да издири Яибо и работи със свои хора, но защо, когато й е замирисало на екшън, не ми се е обадила? Знаела е, че съм тук. Звъняла е вкъщи, там я познават, казали са й къде съм.

„Защото според мен тя все още те обича, Хюго, и не е била сигурна как ще се държи при една евентуална среща“, искаше да каже Килмара, но сега не му беше времето за такова прямо изявление.

— Сигурно се е канела да ти се обади — рече вместо това Килмара, — но тази бъркотия, дето гръмна тук, я изпревари. Освен това и Чифуне, и Ога подчертаха, че не са знаели какво точно ще стане. Знаели са, че ще се проведе някаква среща на терористи. Не са очаквали никаква акция, камо ли пък такава касапница. По дяволите, кой ли е очаквал?!

— Но когато Катлийн е била откарана в конспиративната къща, Чифуне се е опитала да се свърже с мен — каза Фицдуейн. — Катлийн обаче е била преместена, преди да успеем да стигнем до нея.

— И Чифуне я е проследила — добави Килмара. — Докато не се качили на хеликоптер и не се насочили към морето.

— А жената, убита в конспиративната къща от терористите, е била агентка на Чифуне, оставена да ги държи под наблюдение — довърши Фицдуейн. — Ама че бъркотия.

— Добрата новина е, че Катлийн определено е жива — каза Килмара — и тъй като са могли спокойно да я застрелят, логично е да предположим, че имат намерение да я държат жива поради някаква причина. Онази стопаджийка, дето са я качили, е била заклана без всякакво колебание.

Фицдуейн кимна.

— Да, но не знаем къде е Катлийн, както и кой я е отвлякъл. Ошима е едно добро предположение, но никой не я е видял. Така че Катлийн може да е къде ли не, отвлечена от кого ли не.

— Е, сам не вярваш на това, нали, Хюго? — проточи Килмара.

— Май не — кимна Фицдуейн. — Инстинктът ми подсказва, че тя е в Текуно, но без доказателства Съединените щати няма да направят нищо. А дори и с доказателства, Мексико май е забранена зона.

— Това е така — съгласи се Килмара, — но пречки от този род никога не са ни спирали, а и си мисля, че този път няма да сме сами. Имай малко вяра.

Фицдуейн се приближи към прозореца и надникна иззад щорите. Навън се бе стъмнило и под светлините на уличното осветление се виждаха колите на щатската и местната полиция. В другия край на улицата бе спрян джип с монтиран отзад 40-милиметров автоматичен гранатомет.

— Сериозна охрана — промърмори той.

— Скоро ще се научим да удряме изпреварващо — каза Килмара.

— Е, ако рекат да ни ударят тази нощ, сигурно ще го проспя — отвърна Фицдуейн, прозявайки се широко. — Лягам и умирам.

— Преди това обаче трябва да свършиш още една работа — спря го Килмара. — Дана иска да ти се извини, че е изтървала подопечната си — той се изправи. — Ще отида да я извикам.

Според капитан Дана Фелтън Катлийн на три пъти я молила да я остави на мира. Било й писнало от охрана и искала малко да отдъхне. Дана изостанала, за да не се вижда, и малко след това изгубила Катлийн, която се отбила от пътя, по който се разбрали да кара.

Правило в бизнеса на телохранителите бе, че безопасността на клиента е по-важна от неговите чувства. От друга страна обаче, ако Катлийн е решила, че има нужда от пространство, би било много неразумно някой да й се противопостави, защото тя спокойно е могла да се отърве от опашката си. Разказът на Дана звучеше достоверно и Фицдуейн не би могъл да я упрекне.

— Чувствам се като пълно лайно, сър — приключи Дана. — Трябваше да не я слушам, нямам никакво извинение, сър. Прилошава ми, като си помисля за това, което се случи на госпожа Фицдуейн. Каквото и да…

Фицдуейн вдигна ръка, за да спре пороя от развълнувани и накъсани изречения.

— Колко души са необходими, за да се осигури надеждна охрана на един човек, Дана? — попита я той.

— Зависи, сър — отвърна тя. — Поне шестима, ако заплахата е сериозна. Един или двама, ако е рутинна. По дяволите, сър, не мислех, че ще стане така!

— Знам на какво е способна жена ми, когато иска да остане сама, и знам също така на какво си способна ти. Никой от нас не е очаквал, че опасността е толкова голяма. Ако си била с Катлийн, когато са я отвлекли, сега да си мъртва като Тексас. И аз адски съм доволен, че си жива.

Дана вдъхна дълбоко, в ъгълчетата на очите й се появи влага.

— Тексас ми липсва ужасно, беше добра приятелка. Искам да отмъстя за нея, сър. Какво трябва да направя?

Фицдуейн се усмихна уморено.

— Пази ме добре, докато измисля как да измъкна Катлийн. Става ли, капитане?

— Хуа, сър! — отривисто извика капитан Дана Фелтън.

Скоро след като тя излезе, Килмара се върна, понесъл бутилка червено вино и две чаши.

— По-добре, отколкото да гълташ хапчета — каза той.

— Какво означава хуа! — попита го Фицдуейн.

— „Тъй вярно“ или нещо подобно — отвърна Килмара. — Освен това излъчва опознавателни сигнали. За десантчиците, ако си готин, значи си хуа пич.

— Откъде произлиза?

— През Втората световна война десантчиците изпълнили една много опасна мисия и тъкмо си почивали, когато им било заповядано отново да се върнат. „Кой, ние?“, извикали те възмутено, но се върнали. И това „Кой, ние“24 се превърнало в хуа.

Фицдуейн изведнъж почувства как го залива умора и някакво чувство за принадлежност към нещо хубаво. Гласът му потрепери.

— Знаеш ли, Шейн, макар че съм затънал до гуша в тия лайна, понякога ме осенява мисълта, че всъщност на земята има още доста добри хора. Въпреки всичко.

Килмара напълни чашите.

— Въпреки всичко — повтори той развълнуван. После вдигна чашата си: — За Катлийн! Ще я измъкнем, каквото и да ни струва.

— Каквото и да ни струва! — обеща Фицдуейн.

На сутринта научиха, че убитата жена, намерена в багажника на доджа, е идентифицирана като сержант Джени Пулман, парашутистка към 82-ра въздушнопреносима дивизия, която се връщала от седемдесет и две часов отпуск. Била е невинна жертва, извадила лошия късмет да стопира точно този, когото не е трябвало.

Развалините на разрушената къща бяха пресети най-прецизно парче по парче. Тялото бе разкъсано и части от него бяха намерени доста далеч от къщата. Едната от ръцете се оказа достатъчно здрава, за да вземат отпечатъци, и се разбра, че е принадлежала на Акио Таро, журналистка на свободна практика, дошла по работа във Форт Браг. Агентката на Чифуне.

Доджът, намерен от щатската полиция, е бил взет под наем от Катлийн Фицдуейн. Компанията за даване на коли разпознала снимката на Катлийн и я проверила и по номера на книжката й. Вече нямаше никакво съмнение за самоличността на похитената жертва.

Освен това чуха, че след терористичното нападение над изложбата, в Оук Парк, търговския център на Файетвил, избухнала друга бомба. Била скрита в голяма машина за почистване на пода, пусната на собствен ход. По това време центърът бил претъпкан от пазаруващи — главно служещи в 82-ра дивизия и техните семейства.

Почистващата машина миела, подсушавала и полирала пода, като всички консумативи за дейността й се слагали в специални резервоари. Те били натъпкани с над сто килограма експлозив, като външната им метална обвивка била опасана с гердани, състоящи се от хиляди миниатюрни сачми. Малко преди взрива от една бутилка, скрита във вграденото шкафче за инструментите, бил изпуснат немиришещ газ. Експлозивът, комбиниран с изпуснатия вече газ, имал много по-мощен разрушаващ ефект. По своята същност това е било взрив, създаващ се в цилиндрите на двигателите с вътрешно горене.

От експлозията загинали сто и деветнадесет души и стотици други били ранени. Неизвестен враг, действащ по неизвестен план, бе ударил едно американско военно подразделение, и то в най-слабото му място. Изразено на строго военен език, понесените щети и жертви не бяха от голямо значение.

Обаче в международен мащаб политическият символ на събитието бе от огромно значение.

9.

Заседанието продължаваше вече двадесет минути. Беше започнало със спокойно изнасяне на фактически данни за това, което бе станало, и за това, докъде бяха стигнали различните институции, занимаващи се със случая. Но в безпристрастното и монотонно излагане на цифри и факти бе започнала да се промъква злъчна нотка.

— В обобщение на казаното — вметна съветникът по националната сигурност Върнън Слейд — през последните шест месеца на територията на Съединените щати са станали седем терористични акта и никой няма ни най-малка представа кой стои зад тях, защо го прави и къде е базата. Като се имат предвид средствата, които разпределяме, това може да се тълкува като несправяне със задълженията на ръководно ниво.

Директорът на Федералното бюро за разследване, Уебстър Грант, почервеня. Слейд не бе споменал имена, но намекът бе съвсем ясен. Тъй като ФБР бе официално облечено във власт да се занимава с тероризма на територията на САЩ, несправянето им със задължението да идентифицират и арестуват извършителите спокойно можеше да се отнася за него. А той не беше поддръжник на Слейд.

— Господин директор? — обади се президентът.

Може би трябваше да се пожертва някой, но на него не му се искаше да играе по свирката на Слейд. Харесваше си директора на ФБР и не искаше да се разделя с него.

— Господин президент — започна Грант, — няма да е вярно, ако кажем, че в разследването ни липсва напредък и на терористите им се е разминало. Струва ми се, проблемът се състои в това, че вероятно имаме работа с повече от една организация. Досега сме успели да идентифицираме няколко членове на Яибо, японска екстремистка група, двама иранци и много други фундаменталисти с връзки в Ливан, Египет и Сирия. Освен това имаме и още два трупа, които не можем да разпознаем, но май са от Латинска Америка. Във всеки случай единият от тях определено е от индиански произход.

— Вероятно кубинци — обади се Слейд. — Фидел никак не се е променил.

— Може да са били и американци, Върнън — прекъсна го тежко президентът. — Имаме граждани от всякакви раси, цвят и вяра. Не трябва да насочваме обвинителен пръст към някого просто защото прилича на кубинец.

Генерал Уилям Фрамптън, председател на обединените началник-щабове, се прокашля. Имаше замисления, почти отнесен израз на ловджийска хрътка с торбички под очите. Военната униформа като че ли отиваше на академичния му външен вид.

Трябва да е в цивилен костюм, помисли си президентът. От друга страна пък, Медалът на честта, който бе закачен на гърдите му, стоеше по-добре на зелен фон. В началото на кариерата си бе командир на 82-ра въздушнопреносима, спомни си той. Двата инцидента във Файетвил, в които бяха загинали десантчици, техни деца, жени и приятелки, сигурно са му се отразили много зле.

— Господин президент — каза тихо генерал Фрамптън, — бих искал да науча нещо повече за мотивацията на тези хора. Колкото и ужасни да са сами по себе си, тези терористични нападения не оказват никакъв военен ефект върху нас, освен в медийния смисъл на думата. Не искам да омаловажавам ролята на общественото мнение, но бих желал да разбера какво се надяват да постигнат тия хора.

Директорът на Централното разузнавателно управление не успя да дойде на заседанието. Беше свален на легло от някакъв вирус и нарастващата си неприязън към Върнън Слейд. Вместо това бе изпратил своя заместник-директор по операциите, Уилям Мартин.

— Господин президент — обади се Мартин, — бихте ли имали нещо против, ако се опитам да дам своя принос.

Президентът кимна.

Мартин продължи:

— Наскоро четох един доклад, подготвен от Лий Кокрейн. Той възглавява Парламентарната комисия за борба с тероризма. В него развива някои интересни теории… Кокрейн твърди, че в Америка възприемаме тероризма твърде опростенчески. Един терорист вдига във въздуха някое здание и ние приемаме, че целта му е разрушаването именно на това здание. Изборът на зданието всъщност е страничен въпрос. Важен е символизмът на терористичния акт, а не спецификата на изпълнението му… По-нататък Кокрейн разяснява, че оценяваме тероризма неправилно по отношение на времето. Ние искаме да постигнем незабавни резултати. Обратното — някои култури, срещу които се обявяваме, са подготвени да мислят с десетилетия, че и повече, напред. Те имат стратегическо виждане на нещата, каквото на нас ни липсва.

Джорджи Фолс свъси вежди.

— Нека ви дам пример — побърза да продължи Мартин. — Да вземем Яибо, японската терористична групировка, но принципът важи и за всички останали фракции и групировки.

Президентът изглеждаше заинтригуван. Отпуснатите клепачи на генерал Фрамптън се бяха повдигнали едва забележимо. Вниманието му бе изцяло погълнато от думите, които чуваше. Ловът на тези хора се бе превърнал в нещо като лично задължение. Никой не можеше да се подиграва с 82-ра и да си мисли, че ще му се размине.

— За известно време Яибо развиваха успешна дейност в Япония. Като оставим дългосрочните им политически цели, терорът им осигури влияние. Корпорациите им плащаха, за да не пострадат. Политиците гласуваха, в рамките на разумното, разбира се, в техен интерес. Високопоставени правителствени служители гъвкаво заобикаляха правилата и им създаваха ред удобства. Всичко това те правеха, защото ги беше страх от Яибо. Така че Яибо имаха далеч несъразмерни с големината си власт и влияние. Не можеха да променят политическата система в Япония, както е заявено в манифеста им, но в други, по-практични насоки те бяха много ефективни. Тероризмът даваше резултати… Но в един момент те надскочиха себе си и след като загубиха голяма част от силата си, бяха принудени да напуснат Япония. Кой знае къде са се скрили да ближат раните си и да заздравят редиците си, но според Кокрейн смятат по някое време да се върнат в родината. И точно затова извършват нападения на територията на Съединените щати — за да си вдигнат акциите в Япония. Все едно казват: „Щом можем сравнително безнаказано да нанасяме удари на най-могъщата нация в света, значи сме сила, с която трябва да се съобразяват! И вие, там в Япония, трябва да обърнете внимание на това.“

— Защо пък именно в САЩ? Има и други мощни нации — намеси се директорът на ФБР.

— Защото ние вдигаме най-големия медиен шум — отвърна Мартин. — Защото не вземаме тероризма насериозно и сме уязвими. Защото ние сме като големия батко в махалата и те завиждат. Защото ние сме един гигант, окован в собствените си окови.

Фрамптън бавно разтърка брадичката си.

— Значи Яибо удря слаби места в Америка, вместо силни места в Япония, за да си вдигне акциите? Струва ми се доста индиректен начин.

— Това е така, защото мислите като закоравял американец — отвърна Мартин. — И забравяте, че светът напоследък стана много малък. Представете си го като триизмерен билярд. Причината и следствието стават неясни понятия, ако не знаеш правилата на играта, но си остават свързани. Чукаш топката в единия борд, за да удариш по другия, и може би ще има някакво следствие. Нека се опитам да се изразя по друг начин. Когато нападнахме Гренада, ние не нападахме само и единствено Гренада. Когато плеснахме Панама, не ставаше въпрос само за Панама. Искахме да подчертаем нещо пред света и преди всичко да покажем, че сме убийствено сериозни. А Гренада и Панама бяха използвани просто съвсем инцидентно, но и съвсем на място, а момчетата ни получиха добър опит, който да прилагат при по-големи неща.

В стаята се възцари тишина. Политиката на правителството в повечето случаи бе като на пожарникари — как да се реагира по най-бързия начин. Мисленето далеч напред — или както Джордж Буш се бе изразил „далечното нещо“ — не бе на първо място в списъка на приоритетите. Беше твърде обезпокоително да се мисли, че терористите могат да имат свое собствено „далечно нещо“.

— Директор Мартин говори разумни неща, господин президент — обади се най-сетне председателят на обединените началник-щабове. — И ми се струва, че започвам да го разбирам. Обаче в тази работа май има участие и на други групировки. Засега със сигурност сме установили участието на ислямските фундаменталисти.

— Лий Кокрейн — подхвана веднага Мартин — посочва в доклада си, че тези, на пръв поглед толкова различни групировки, често могат да имат една, макар и не директно достижима, цел. Всяка групировка преследва своите цели, но ако работят заедно, могат да постигнат друга, а понякога и няколко цели наведнъж. Колкото до това, каква е била тя в нашия конкретен случай, аз не знам. Но ако приемем теорията на Кокрейн, във всичко, което се случи, има много смисъл. Освен това със сигурност знаем, че става въпрос за много интереси.

Президентът бе впечатлен от изказването на Мартин, но то не бе насочено към непосредственото разрешаване на въпроса. Бяха загинали американски граждани и на това трябваше да се реагира незабавно.

— Ако са участвали хора от различни националности — каза той, — значи е трябвало преди това да се съберат някъде, да се организират и да се обучат. Защото не става въпрос за спонтанни изблици, а за внимателно планирани и добре отрепетирани операции. Така че е уместно да си зададем въпроса — откъде идват? Либия? Куба? Сирия? Ирак? Иран? Ливан?

— Намирали сме им конспиративните квартири — намеси се директорът на ФБР, — но всичко е стигало дотам. Хората, които сме хващали, са дребна риба, които не знаят нищо. Засега всичко, с което сме се сблъсквали, може да е било планирано тук, в САЩ, или където и да било другаде. Няма никаква индикация за връзка с която и да е страна или организация. Може дори да нямат и централно командване. Просто не знаем. Това, което ни се случва сега, е безпрецедентен случай — той млъкна и пое дълбоко дъх. — Съжалявам много, господин президент. Правим всичко, което можем.

— Доколкото разбрах, имало и някакво отвличане, което май е свързано с онази работа в Батън Ин — каза президентът.

— Била е ирландска гражданка, а не американска — обади се съветникът по националната сигурност.

— Майка ми беше ирландка — отвърна президентът. — Никак не би ми се искало да я отвлекат, докато гостува на тази велика наша страна. А и искам да ви напомня, сър, че една шеста от населението й е от ирландски произход. Което прави доста над четиридесет и два милиона. В това има известно електорално величие, какво ще кажете, господин съветник?

Върнън В. Слейд нямаше абсолютно никаква представа как да се държи с президента, когато е в такова настроение. Струваше му се, че в подобни моменти на негова страна са всички бивши президенти на Съединените щати. Човек, издигнал се до най-високия пост във властта, опитвайки се да угажда на всички, той бе станал обезпокояващо решителен.

— Оказа се доста труден случай, господин президент — каза директорът на ФБР. — Проверихме всички законни полети на хеликоптери през същия ден, прегледахме дневниците за полетите. Никакъв резултат. Но военните точно тогава имали някакво учение, в което проверявали стиковката между AWACS и JSTARS25.

— И какво стана, господин директор? — попита президентът.

— Засекли незаконен полет от брега към един танкер, плаващ в международни води, господин президент. Танкерът е регистриран в Либерия, но е бил чартиран от „Текуно Газ Ойл“. Следващата му спирка била Мексико. Свързахме се с хората на губернатор Куинтана и те ни увериха, че когато пристигне, танкерът ще бъде основно претърсен.

— И какъв е резултатът — попита заинтригуван президентът.

— Нищо — отвърна директорът на ФБР.

В стаята увисна незададеният въпрос.

Президентът Джорджи Фолс се бе борил дълго и упорито за Северноамериканското споразумение за свободна търговия. Това бе въпрос, по който двамата със съветника по сигурността нямаха никакви разногласия. Мексико може и да не е американска демокрация, но бе бързо развиваща се страна с 87-милионно население и Съединените щати нямаха никакъв интерес да се държат с нея като с бананова република.

Суверенитетът и достойнството на Мексико трябваше да бъдат уважени. Именно в този дух и след онази убийствено неуспешна акция срещу така наречения Заливен наркокартел той бе издал заповед FA/128. На американските сили бе изрично забранено да извършват каквито и да било операции — независимо дали са тайни, или явни — без преди това да ги съгласуват с мексиканското правителство. Това си бе техен дом и само мексиканците трябваше да го сложат в ред.

И все пак…

— Господин президент — обади се Слейд. — Американският народ е силно обезпокоен от очевидната ни неспособност да се справим с терористите. Трябва да направим нещо.

— Какво точно предлагаш, Върнън?

— Може и да не знаем къде се намира базата им — отвърна Слейд, — но знаем къде са били обучавани някои от тях. Затова предлагам военни действия срещу известни на правителството фундаменталистки лагери. Това ще послужи като съвсем ясно предупреждение и ще освободи нарасналото недоволство на гласоподавателите. А и ще демонстрира решителността на настоящата администрация. Вече се надигат гласове срещу очевидната липса на твърди действия от наша страна.

Няколко души от присъстващите се размърдаха неудобно, други прикриха чувствата си. Но тъй или иначе, в, стаята се усети известна неловкост. Заглавието на първа страница на тазсутрешния „Вашингтон пост“: „Отново несправяне с работата“, бе предвестник на нещо, което щеше да последва в следващите броеве, но вече нямаше да е толкова меко.

Президентството на Джорджи Фолс бе изпаднало в сериозна беда. Съветникът по националната сигурност бе прав — трябваше да се предприемат някакви действия.

— Знаем къде са били обучавани доста от тях — каза заместник-директорът на ЦРУ. — Знаем в кои страни и местоположението на лагерите. Разполагаме с достатъчно точна информация, събрана от сателитни снимки и от внедрени на място агенти, за да ги ударим още утре. Но винаги има някои политически съображения, които пращат по дяволите това предимство. Например Иран, Либия, Сирия, Ирак, Ливан с охота поддържат тероризма и по-специално действия, насочени срещу Съединените щати. А мога да назова и още страни, започвайки от Судан. Списъкът е дълъг.

— Не можем да ударим Иран — намеси се държавният секретар, — защото искаме умерените там да се задържат на власт и общественото мнение да не се поляризира в наша вреда. Ударихме Либия и това може би ни струва полет 103 на Пан Ам26. Опитваме се да привлечем Сирия в мирния процес в Близкия изток и засега резултатите са насърчителни. Колкото до Ирак, тук ще си създадем проблеми с международното обществено мнение, а пък и без това имаме нужда от тях да поддържат политическото равновесие срещу Иран.

— Значи ни остава Ливан — каза Върнън В. Слейд. — Там има лагери за обучение на фундаменталисти. А и никой не дава пет пари за тази страна.

— Той е в сферата на влияние и на Израел, и на Сирия. Франция, бивша колониална сила, също се смята за играч в района. Само Израел ще се зарадва на ударите ни срещу лагерите на фундаменталистите, но ще очаква преди това да го информираме. Освен туй ООН са разположили войски в Южен Ливан и някои подразделения от тях се намират в близост с интересуващите ни обекти. А сред тях има ирландски и скандинавски войски. Не е толкова просто…

„Който е измислил нападението над Гренада27, е бил истински гений“, помисли си президентът Фолс. Да показваш мускули на неприятел, който практически не съществува и за когото никой не е чувал…

Разгорещените дебати продължиха още около четиридесет и пет минути, докато накрая гласовете започнаха да замират и всички глави се обърнаха към президента.

— Вие сте на ход, господин президент — каза Върнън В. Слейд.

— Дайте ни ясна задача, господин президент — обади се председателят на обединените началник-щабове, — и ви обещавам, че Въоръжените сили на Съединените щати ще свършат работата.

„Ние сме най-силната нация в света, помисли си заместник-директорът на ЦРУ, обаче сме си вързали сами ръцете.“

— Господин заместник-директор — каза президентът. — Когато споменахме за мексиканския щат Текуно и неговия губернатор Диего Куинтана, забелязах у вас някаква решителна реакция.

— Ситуацията е доста сложна, господин президент — отвърна Мартин, размърдвайки се неудобно на стола.

— Ами нали затова имаме ЦРУ — отвърна нелюбезно президентът. — Да ни помага на нас, простосмъртните, да разплитаме възлите.

— Откровено казано, това, което мислим, и това, което администрацията иска, е кажи-речи едно и също нещо — отвърна Мартин, чийто разговор с Килмара още се въртеше в главата му. — Желаем хармонични и спокойни отношения с Мексико, а в същото време някои лоши хора в Текуно се подиграват с нас.

— Имате ли доказателства? — попита президентът. — Ясни и недвусмислени, които да оправдаят една открита интервенция или поне да ни дадат основание да влезем във връзка с мексиканското правителство?

— Не, сър — отвърна Мартин. — И за нещастие губернатор Куинтана е част от правителството. Секретар е на PRI.

— И искате да кажете, че Текуно е рай за тия хора? — продължи с въпросите президентът.

— Така изглежда — каза Мартин.

— Е, след като не можем да влезем през парадния вход — заключи президентът, — дайте да видим дали не можем да се промъкнем през някое прозорче. Дайте идеи, господин Мартин?

— Съществува един ирландец на име Хюго Фицдуейн — последва веднага отговорът на Мартин. — Онзи, чиято жена бе отвлечена.

— А има ли той някаква връзка с Комисията по тероризма — попита президентът — и с ония ужасии във Фарнсуърт Билдинг?

— Да, сър — отвърна заместник-директорът.

— Той май все се навира между шамарите — забеляза президентът. — Доколкото разбирам, искате да му помогнем да се насочи към точно определени шамари.

— Неофициално, господин президент.

— И ако се върне с доказателства? — запита президентът.

— Влизаме и ги унищожаваме — намеси се генерал Фрамптън. — Масирано.

— Просто така, генерале? — насочи поглед към него президентът.

— Просто така, сър — отвърна генерал Фрамптън. — Бях във Файетвил и видях пролятата кръв. Това е война, сър, и ние трябва да се защитаваме.

— Защо нападнахме Хаити28? — попита директорът на ФБР, след като излязоха от заседанието. — Не можах да разбера.

— Поради същата тази причина, а именно, че терористите засилват активността си срещу тази страна — отвърна заместник-директорът на ЦРУ.

— Не разбирам — каза шефът на ФБР.

— Защото можехме — отговори Уилям Мартин. — И защото те могат.