Дяволската стъпка

23.

Тя спеше.

Щорите и завесите бяха плътно спуснати и само една приглушена стенна лампа осветяваше болничната стая. Той впери поглед в иглата, забита в ръката й, и проследи кабелите, водещи към монитора. За миг изпита страх въпреки информацията, която бе получил за нея.

Кой знае какво са й сторили, докато е била пленница…

Той затвори тихо вратата зад себе си и обичайният болничен шум, носещ се откъм коридора, заглъхна. Отиде до ъгъла, взе внимателно стола оттам и го сложи до леглото, за да е по-близо до нея, като се събуди. Копнееше да я погали, да я притисне до себе си, но сега тя се нуждаеше най-много от сън.

Чуваше дишането й — едва доловимият звук бе дълбок и равномерен, до болка познат. Задавиха го емоции и по бузите му тихо се плъзна сълза. Моята жена! Катлийн, никога не съм те виждал толкова красива. Никога не съм те обичал толкова силно.

Беше отслабнала, лицето й бе бледо и изранено, а по шията й имаше отоци. Докато погледът му се плъзгаше по превръзката на насинената й ръка, от която й бе отрязан пръст, цялото му същество се изпълни с гняв, ужас и жалост.

„Но ти се върна, любов моя. Намерихме те и всички трудности, свързани с това, си струваха усилието“, мислеше той.

В съзнанието му отново се замяркаха епизоди от касапницата в Дяволската стъпка. Охраната пред главния лагер, мигновено елиминирана. Гърчещите се и падащи тела в спалното помещение, подмятани от впиващите се в тях откоси. Избухващите в пламъци машини и писъците на горящите хора.

Толкова много смърт! Толкова висока цена! Но имаше ситуации, в които се налагаше човек просто да се бие. Злото не бе някакво абстрактно понятие. То съществуваше и човек трябваше да се бори с него без никакъв компромис, докато победи. Тези, които искаха да строят, неизбежно се изправяха срещу онези, които искаха да рушат. Такова бе перманентното състояние на човешката раса. Мирът винаги е бил една илюзия. В най-добрия случай е имало затишие между нескончаемите схватки.

Но докато трае затишието, човек гледа да се възползва изцяло от него — обича, укрепва и събира сили. И съвсем малко хора оставаха да бдят. Те не почиваха, стояха нащрек. Обикновени хора, които рискуваха живота си, за да спечелят още малко време за своите. Мъже като Кокрейн, Мори и Уорнър. Мъже като Ал Лонсдейл. Жени като Чифуне. Неизвестни и непризнати…

Той задряма и мислите му постепенно се объркаха, победени от умората. Огромно щастие изместваше страха, сетне страхът надделяваше… После от хаоса изплува един ясен образ.

Ошима! Бе останала жива!

Фицдуейн се стресна и разтърка очи. Небръснатата брада го сърбеше, а пясъците на Текуно още бяха по дрехите му. Не беше спал в нормално легло от седмица. В седалката на С 130 беше повърхностна дрямка. Нищо чудно, че започват да му се привиждат страхотии. Дванадесет часа сън в нормално легло, последвани от дълга и гореща вана, щяха да възстановят чувството му за равновесие.

Катлийн си бе пак у дома, тук, заедно с него, и скоро щеше да се оправи. Всичко останало беше без значение.

Фицдуейн седеше, загледан в жена си. Ръката му несъзнателно се протегна, погали я лекичко по пръстите и тогава очите й се отвориха. За миг му се стори, че го гледа непознат човек. Прочете в очите й следи от ужас и неизмеримо страдание, потискани само с усилие на волята. Като че ли успя за част от секундата да надникне в душата й. После очите й се изпълниха с облекчение и радост.

Тя протегна ръце към него, но спря и с изненада погледна превързаните си китки.

— Веригите ги няма — прошепна тя. — Толкова ме болеше от тях.

Фицдуейн полегна до нея и я прегърна.

— Повече никога няма да ги има, любов моя — каза той тихо в ухото й.

Очите й отново се затвориха. Скоро пак задиша спокойно и равномерно.

Завладя го толкова силно чувство на пълнота и щастие, че му се прииска да извика. Само че бе твърде уморен, а и не желаеше да буди Катлийн. Спомените от акцията го бяха оставили на мира. Катлийн се намираше вече в безопасност и нищо друго нямаше значение.

Нещо повече — Ромео-Жулиета бе преживял тежкото изпитание. Докторите го предупредиха да не се надява много, но прегледите показаха, че бременността на Катлийн, независимо от преживяното, се развива без никакви усложнения. Бяха му издали и тайната. Ромео-Жулиета всъщност щеше да бъде момиче.

— Звучи ми приемливо — отвърна Фицдуейн сериозно.

Реймън пристъпи в залата за разпити и примигна на режещата очите флуоресцентна светлина. Белезниците му бяха свалени от едната ръка и заключени в халка, вбита в неподвижна маса. По-голямата част от едната стена бе заета от огромно огледало. Еднопосочно стъкло, каза си той, а зад него — отбрана публика.

Пред лицето му бяха застанали двама мъже. Не са полицаи, помисли си Реймън. На челата им с едри букви сякаш бе написано „Ленгли“41. Макар че човек все пак не можеше да бъде сигурен. Напоследък ЦРУ май не беше единственият играч в разузнаването. А тия двамата имаха вид и на бивши военни.

— Цигара? — попита по-младият. Беше с ниско подстригана руса коса, облечен в тъмен костюм.

Реймън поклати глава.

— Не пуша — отклони поканата той. — Това сигурно го знаете.

По-възрастният се усмихна.

— Има къде по-готини лайна за пушене в Текуно — подхвърли той. — Или поне така разправят.

— Казвам се Олсън — продължи по-младият, след което кимна към другия: — А това е господин Стийл.

Стийл погледна екрана на лаптопа си.

— Най-удобното нещо в твоя случай, Едгар — започна той, — е, че няма нужда да те обвиняваме в нищо. Вече си бил съден и осъден. И в момента си беглец от правосъдието. Единственото, което трябва да направим, е да те върнем у вас. Там ще те вържат за стола и ще дръпнат шалтера. Не е необходим никакъв процес. Просто една малка формалност — екзекуция.

— Кофти работа — обади се и Олсън. — Или поне така разправят. И ставало бавно. Разбира се, аз никога не съм виждал екзекуция. Твоята ще ми бъде първата, Едгар. За нея ще си взема място на първия ред. Разправят, че просто бавно се опичаш.

— Ти си сериен убиец и насилник, Едгар — подзе Стийл, — и дори още по-лошо — ти си предател. Лично аз смятам, че столът е твърде мека смърт за теб.

Реймън поклати глава.

— Ще ме пратят в затвора — рече той, — но няма да ме екзекутират. Там, откъдето идвам, губернаторът връща всяка такава присъда за доразглеждане — той се усмихна. — Старите, добри, либерални порядки.

Стийл хвърли поглед към Олсън и въздъхна.

— Знаеш ли, Едгар, може и да си прав. И, честно казано, това никак не ме радва.

— И нещо по-лошо, господин Стийл — каза Олсън. — Едгар може да обжалва и да каже, че е бил незаконно депортиран от Мексико и тогава вероятно ще се наложи да бъде освободен.

— Много неприятна работа — кимна Стийл.

— Да, но — продължи Олсън — след като не е бил законно депортиран, значи присъствието му тук, в Съединените щати, също е незаконно.

— Което ни открива цяла купчина възможности — заключи Стийл.

Сякаш несъзнателно плъзна ръка под сакото и измъкна от там служебния се пистолет. Секунда по-късно му нави и заглушител.

Реймън изстина. Знаеше, че мъжът може би блъфира. И въпреки това всичко казано от тях бе вярно. Той не беше официално депортиран, никой не знаеше къде е. Спокойно можеше да си е още в Мексико. Това сигурно е проверка, каза си той. Спомняше си, че беше при Катлийн, след това изведнъж болка, объркване и… нищо друго. Да, това вероятно бе някоя от извратените игрички на Ошима. Проверка на верността. Обичаше ги тя тия работи. Наричаше ги „отбранителен сондаж“. Е, ако е така, няма да го напъват кой знае колко, той бе много ценен за проекта човек.

— Кои сте вие, бе? — попита той.

— Това не ти влиза в шибаната работа — отвърна Олсън.

Чу се тихо изшъткване и куршумът на Стийл се заби в лявата длан на Реймън. Част от дланта му, заедно с палеца, хвръкна из въздуха в кърваво ветрило. Реймън не можа дори да се уплаши — толкова внезапно беше станало всичко.

Той вдигна ужасен поглед към Стийл и прошепна хрипкаво:

— Какво искате?

— Всъщност нищо — отвърна безгрижно Стийл.

— Просто ще те убием — приятелски го уведоми Олсън. — Но тъй като не си тук, Едгар, значи не би могъл да умреш.

— Какво утешение, нали, Едгар? — каза Стийл, вдигна пистолета и стреля отново.

Очите на Реймън бяха затворени. Усети само парещия дъх на свирналия покрай главата му куршум. Но нищо повече. Той отвори отново очи.

— Не е хубаво прострелян — услужливо обясни Олсън на Стийл, погледна уж без да иска към Реймън и изненадано възкликна: — Я! Ама ти си още жив!

— Какво искате да знаете? — с неистов шепот попита той.

— Истината, цялата истина и нищо друго, освен истината, Едгар — отговори Стийл.

— В противен случай ще ти пръснем тиквата — със същия дружелюбен тон го осведоми Олсън. — С огромно удоволствие при това.

— Кои сте вие? — попита отново със слаб глас Реймън. — Ще ви кажа всичко, но кои… кои сте вие?

— Правителството ни вика, когато изпадне в крайна, ама наистина крайна нужда — ведро му отвърна Олсън. — Когато са притиснати до стената, правителствата не са особено приятни. Гледай на нас като последен етап на някакъв процес. Нещо като моргаджии. Погребваме такива лайнари като теб.

— Много малко хора знаят това, Едгар — каза Стийл, — но ти си учен човек, любознателен, решен да узнае всичко и ето — успя да разбереш и за нас.

— Така че вече знаеш, Едгар — подхвана го отново Олсън с дружелюбния си глас. — Въпросът сега е какво ще ни кажеш.

Върнън Слейд, съветник по националната сигурност на президента на Съединените щати, седеше смълчан, за миг замаян от онова, което току-що бе чул.

— Но Мексико… — обади се най-накрая той с неуверен глас. — Толкова много неща има заложени там. Мексико ни е съсед. Нашата политика към тази страна е да я оставим сама да се справя с проблемите си и евентуално истински да се демократизира. Не можем да се месим във вътрешните работи на приятелска държава.

— Господин Слейд — отвърна председателят на обединените началник-щабове, — проблемът не се състои в това „евентуално“. Става въпрос за момента. Докато ние тук двамата си говорим, ръцете на терористи насочват към нашата страна оръжие за масово унищожение. Нещо повече — то е прицелено точно към този град, и то от хора, които — знаем това много добре — са достатъчно брутални и откачени, за да приведат това оръжие в действие. Веднъж вече ни нападнаха, спомнете си убийствата в Конгреса и касапницата във Файетвил.

— Ще го направят, и то съвсем скоро, господин Слейд — подкрепи го и Уилям Е. Мартин. — И трябва да знаете, че според нашата оценка на ситуацията мексиканското правителство ще ни сътрудничи в това начинание. Както ние, така и те не желаят отцепването на Текуно. Номерът е как да им подскажем да ни помолят да им помогнем в разрешаването на този малък вътрешен проблем.

— И ако се съгласят? — попита съветникът по националната сигурност.

— 82-ра въздушнопреносима нахлува в Дяволската стъпка, тяхната база на платото, а след това мексиканската армия ще се заеме с дообърсването — стегнато отвърна генерал Фрамптън и млъкна.

— Базата на терористите е много силна — обади се отново Слейд, — а след акцията на оня ирландец Фицдуейн сега стоят на нокти. Ще има загуби.

— Без Комисията за борба с тероризма и Фицдуейн нямаше да знаем, че имаме проблем — каза Уилям Мартин, но се сети, че се намира във Вашингтон, и се поправи: — Нямаше да знаем мащабите на проблема.

Грешката накара съветника по националната сигурност да се почувства по-сигурен. Щом зам.-директорът на „Операции“ е толкова загрижен, та си е свалил гарда, значи проблем действително съществува. Вашингтон, окръг Колумбия, бе превърнат в мишена. Той, Върнън Слейд, беше в реална физическа опасност. Мисълта го накара да се почувства странно, но не неприятно.

— Искам да знам дали сте абсолютно уверен в качествата на това супероръдие — заяви Слейд. — Може ли да се разчита на информацията на онази фурнаджийска лопата Реймън?

— Информацията на Реймън е съвсем точна — каза мрачно Уилям Е. Мартин. — Силно мотивиран е да говори истината и за нещастие всичко, казано от него, съвпада с информацията ни.

Съветникът по националната сигурност втренчи тежък поглед в председателя на обединените началник-щабове.

— Генерал Фрамптън, ако президентът одобри тази акция, сигурен ли сте, че 82-ра въздушнопреносима ще се справи?

Генерал Фрамптън се усмихна мрачно.

— Хуа, сър! — бе краткият му отговор.

Съветникът по националната сигурност го изгледа озадачено.

— Не ви разбирам, генерале. Какво означава това хуа?

Генерал Фрамптън му обясни. В стаята се възцари мълчание.

— Понякога забравяме — промърмори като че ли на себе си съветникът по националната сигурност — какво ги караме да правят нашите млади мъже.

— Да поставя ли 82-ра в състояние на бойна готовност? — попита го председателят на обединените началник-щабове.

— Да — отговори съветникът по националната сигурност.

— Ще препоръчате ли на президента тази акция, сър? — запита го Уилям Е. Мартин.

— Хуа — отвърна съветникът по националната сигурност.

Потънал в мълчание, смаяният губернатор Диего Куинтана заобиколи с колата си каньона, в който бе разположен главният камп на Дяволската стъпка.

Инспекцията му бе щателна и продължи над два часа. Когато приключи, лицето му бе бледо и на челото му туптеше изпъкнала вена. Опитваше се да скрие емоциите си, но потрепването в гласа му бе ясно доловимо. Куинтана бе ужасен и страхът наля масло в огъня на гнева му. Дванадесетчленната му охрана избягваше погледа му. Когато бе в такова настроение, губернаторът можеше да посегне на който му падне. Явно японката бе сега на мушката му, но човек никога не знае.

— Над един батальон войници, бронетанкова техника, по-голямата част от твоите хора, Ошима, и кой знае още колко фортификации и други съоръжения… И всичко това унищожено без никаква съпротива, сякаш са били беззащитни котета. Но това не е за вярване! Кои са били тия хора? Как са успели да го направят? Умът ми не го побира! Цялото плато е опасано с радари. Миналата година тия радари уловиха хеликоптерния рейд! А сега защо не са успели? И не стигат всички тези загуби тук, ами е съсипана и пистата Мадоа… Това е пълен крах!

Ошима се чувстваше толкова уязвена, колкото и Куинтана. Но станалото — станало. Тя вече бе насочила мислите си към това, какви действия да предприеме в бъдеще. Загубите просто си бяха част от тоя бизнес. Пушечно месо винаги можеше да се наеме и да се омачка като глина. Нямаше и недостиг от оръжие, ако знаеш къде да търсиш. Най-важното нещо сега бе да се спечели време.

— Генерал Бараган е разположил отбраната ни по такъв начин, че да може да отблъсне конвенционална сухопътна или хеликоптерна атака — отвърна Ошима. — Предохранителните му мерки бяха повече от достатъчни, но този път ни нападнаха с някакви нови машини, явно разработени на принципа „стелт“. Успяха напълно да ни изненадат. Въпреки това обаче мисията им не беше толкова успешна, колкото изглежда на пръв поглед. Отмъкнаха жената, но оръжието и бойните глави са недокоснати. Заложиха заряди около затворната част на оръдието, но успяхме навреме да ги обезвредим.

Куинтана се оживи за миг, но после се сети, че Реймън е бил убит. Пожарът, разразил се от падането на хеликоптера върху бунгалата, в които се помещаваха Реймън и екипът му, бе изпепелил всичко до основи. Съвсем малко от учените успяха да се спасят, но очевидно Едгар Реймън не беше между тях. Явно бе един от дузината овъглени трупове, които бяха успели да измъкнат от развалините. Невъзможно бе дори да ги разпознаят. Малко бунтар си падаше, но бе полезен човек. Сега трудно щяха да му намерят заместник.

— Супероръдието още не е изпитано — каза той, — а главният му проектант е мъртъв.

— Реймън беше пълен боклук — забеляза Ошима. — Но си разбираше от работата. След него остана един добър екип и оръжие, готово за стрелба. Разполагаме с дневника му и всички чертежи. Няма да е трудно да построим и още цеви.

Куинтана издаде заповед, всички се качиха в машините си и се отправиха към долината, в която бе разположено супероръдието. Тук пораженията бяха незначителни и духът на Куинтана се повдигна.

Оръдието бе внушителна гледка — забило дългата си цев в небесата, символ на неговата сила. Повечето хора биха се изсмели на Реймън и налудничавите му идеи, но той, губернатор Диего Куинтана, бе човек с поглед в бъдещето. Ето го и доказателството.

— Разбирам проблема им — каза той. — Как може една малка групичка да разруши нещо толкова голямо само за някакви си двадесетина минути? И, разбира се, бойните глави са недокоснати.

— Мисля, че не са знаели за тях — отвърна Ошима. — Предполагам, че единствената и най-главна цел на акцията е била освобождаването на заложничката, и съм почти сигурна кой стои зад нея.

— Ирландецът ли? — попита я заинтригувано Куинтана.

— Фицдуейн — изплю името тя като храчка с пламнали от омраза очи и изпсува на японски.

Куинтана изпитателно я изгледа. Беше неоценима в усилията си да стегне дисциплината във войските му, но бе много трудна за контролиране.

Терористичните й актове от другата страна на границата бяха част от сделката им, но бяха привлекли повече внимание, отколкото би му се харесало. Сам Бог виждаше колко силно мрази той тези norteamericanos, но бяха много силни и не биваше да бъдат провокирани директно. Необходими бяха строго балансирани усилия. Начини за това винаги се намираха. Тези актове бяха доказателство, че балансът вече е нарушен.

Рейко Ошима надживя ползата от нея. Безмилостната акция на Фицдуейн го доказваше.

Но една мъртва Ошима-сан би била много подходящ подарък при предложение за мир. Както бе научил от наркобизнеса, да подхвърляш на, американците от време на време някой, когото те търсят под дърво и камък, бе много плодотворна политика. Получаваха си рекламата и бюджетите им си оставаха непроменени. Натискът върху наркобароните намаляваше. И бизнесът следваше нормалния си път. Прах в очите на околните — животът се състоеше предимно от илюзии.

Куинтана поглади мустака си и се загледа в Ошима. Тази прекрасна коса, това съвършено изваяно лице. Макар и обезобразено, то беше неотразимо. Това излъчване на заплаха, примесено с необуздана сексуалност. Не беше спал с нея, а и точно сега никак не му бе времето. Бараган й се беше радвал и това бе най-близкото разстояние, до което би я допуснал, въпреки че много пъти му бе описвано в пълни подробности каква е и какви неща умее да върши.

Шуреят му бе напълно завладян от нея: Тя би направила всичко, Диего! Разбираш ли? Всичко!

Жена, която би направила всичко, бе приятно нещо, но на Куинтана не му липсваха подобни жени. Освен това един лидер трябваше да умее да контролира желанията си, за да служи за пример на дисциплина пред останалите.

Очите на Ошима изглеждаха помъртвели. Тя като че ли се бе отдръпнала вътре в себе си — физически присъстваше, но се държеше така, сякаш изобщо я няма. Сякаш се молеше.

Куинтана се усмихна. Молеща се Ошима — странна мисъл. Но пък и тя наистина бе странна жена. Ето я — стои там в изпоцапаните си камуфлажи с пистолет в ръка и с този проклет японски меч на гърба като някаква богиня на гнева, изскочила от ада. А позата й — все едно монахиня се моли пред олтар. Главата сведена в знак на покорство.

— Томас! — каза той.

— Jefe? — пристъпи Томас напред.

Беше по-висок с една глава от всички останали в охраната и бе служил с Куинтана по-дълго време от повечето от тях. Абсолютно верен човек, убиващ по негова заповед, без да се замисли или да трепне. В ръцете си имаше автомат, а на кръста — остро като бръснач мачете.

— Убий я — заповяда му той.

Томас погледна към Ошима, сякаш очаквайки одобрението й.

Тя вдигна глава и погледна Куинтана право в очите. Отсъстващия поглед вече го нямаше. Като че ли беше отново заредена с огромна енергия — очите й блестяха, в тях се долавяше разбиране и интерес.

— Ще ме убиеш ли, jefe? — подигравателно каза тя. — Правя каквото кажеш, обучавам и набивам у войниците ти чувство за дисциплина, а ти заповядваш да ме затрият. Това справедливо ли е?

— Убий я веднага, Томас — каза Куинтана спокойно.

— Когато обучавам мъже, аз ги обучавам прекрасно, Диего — усмихна се Ошима.

Тя кимна на Томас и Диего Куинтана, губернатор на щата Текуно, усети изведнъж как го сграбчват и го смъкват на колене.

Мечът на Ошима излезе със съсък от ножницата и забивайки се в черепа на Куинтана, продължи надолу без видимо усилие, докато не го разряза надве.

Телохранителят отскочи назад, окъпан в кръв, взираше се с отворена уста в половината тяло, увиснало в ръцете му. Сякаш отказваше да повярва в станалото.

Само с едно плавно и дълго движение Ошима изтръска меча и го пъхна в ножницата на гърба си. Куинтана вече бе напълно забравен. Обаче не и наследството на Реймън. Дяволската стъпка сега бе в нейни ръце и супероръдието вече можеше незабавно да послужи за някои полезни цели. Беше насочено към Вашингтон, окръг Колумбия, и бе заредено.

Изстреля ли снаряда, американците вече не можеха да направят нищо, за да го спрат. Прословутите „Пейтриът“ бяха проектирани за самолети и ракети. Е, чукваха от време на време и по някоя „Скъд“, обаче малък балистичен снаряд като този на супероръдието не можеха да спрат. Макар военният им бюджет да надхвърляше 250 милиарда долара на година, срещу балистични ракети Съединените щати бяха безпомощни.

По настояване на всички Фицдуейн бе сложен да седне начело на масата, но докато вечерта бавно преминаваше в нощ, приличието намаляваше обратнопропорционално на изпития алкохол.

Всеки се бе подготвил за дълга нощ. Инстинктивно осъзнавайки, че сигурно има нужда от всяка подпора, до която може да се добере, Фицдуейн бе обърнал облегалката на стола си и подпрян на нея, гледаше как Мори танцува казачок върху масата.

Не можеше да се отрече, че Мори върши чудесна работа, но щеше да е още по-добре, ако преди това бяха раздигнали блюдата. А сега не особено надеждните му крака подскачаха във всички посоки в ритъма на ръкопляскането и наоколо хвърчаха бутилки, чаши и други подобни атрибути, необходими за вечеря от такъв калибър.

Абсолютен хаос, страхотно парти! Дори Грант Леймър бе посмъкнал гарда — захвърлил сакото, връзката му разхлабена, а косата — разрошена. Фицдуейн за първи път виждаше не вашингтонския политик, врял и кипял в столичните интриги, а едновремешния младеж, който преди повече от две десетилетия бе проникнал дълбоко зад северновиетнамския тил, за да спасява американските военнопленници в Сон Тей. Леймър е участвал в тази акция. Той разбираше.

Ал Лонсдейл се изправи, залитайки леко, с пенеща се бутилка бира в ръка. Той изпи половината съдържание на две глътки, после насочи гърлото на бутилката към Мори.

— Божичко, Мори, съсипваш цялата къща. Трябваше първо да раздигнем масата.

Той сграби края на покривката и към него веднага се присъединиха Кокрейн и останалите.

— Раз, два, три, дърпай!

Точно в момента на командата обаче Мори подскочи леко във въздуха и се вкопчи в полилея в средата на тавана. Лонсдейл и „съотборниците“ му, неусетили и грам съпротива от тежестта на Мори, се сгромолясаха назад, размахвайки ръце и крака, и остатъците от вечерята, заедно с покривката, се стовариха върху тях.

Мори нададе победен вой от полилея — май на руски, ала точно в този момент полилеят поддаде.

Фицдуейн бавно се събуди. Остана с впечатлението, че навън е следобед, макар че точно кой ден е, нямаше представа. Усети, че усилието да погледне часовника си бе нещо, с което не си струваше да рискува. Освен това и не виждаше.

Доста приятно чувство било това — да не виждаш, размърда се някаква ленива мисъл в главата му. Ако не обръщаше внимание на бейзболните бухалки, кънтящи в главата му, беше даже прекрасно.

Смътно си спомняше, че за да видиш, трябва да направиш нещо друго преди това, но какво точно, не би могъл да се сети… Може би се натискаше някакъв бутон.

Той отново заспа.

Шумът бе злобен, страховит и ужасен. Писна в лицето му, разсичайки топлата и уютна хралупа на съня.

— Мамичката му! — каза някакъв прегракнал глас съвсем близо до него.

После започнаха трясъците.

На Фицдуейн му мина през ума да се скрие в някой бункер, докато мине артилерийската подготовка. Само че това бе по-зле от артилерийска подготовка. Много, много по-зле!

— Ще ги застрелям — каза прегракналият глас. — Къде ми е пищовът? Някой да ми е виждал пищова? Къде, по дяволите, се намирам?

Чуха се още няколко трясъка, последвани от сгромолясване на нещо тежко. Фицдуейн реши, че май трябва да се активизира. С усилие разлепи клепачи и зениците му регистрираха някаква бяла мътилка. Той приближи часовника още по-близо до очите си — никакъв резултат. Циферблатът сякаш се люлееше на вълните на някакво побесняло море.

Ръката му, без да иска, докосна очертанията на ваза, в която имаше цветя. Той си пъхна пръстите през гърлото й и ги извади мокри, после изля водата върху лицето си. Рай! Прекрасно усещане…

Трясъците отново започнаха, макар че изобщо не бе усетил, че са спирали. Отнякъде идваше светлина. Той се потътри натам, подпирайки се с една ръка на стената, и вървя, докато ръката му напипа някакво въженце.

Спря се и се олюля, мъчейки се да накара мозъка си да мисли. Това въженце служеше за нещо, лошо или хубаво, не знаеше, но тъй или иначе го намери точно навреме. Вече спешно трябваше да се подпре. Той отново се олюля, залитна назад, но не изпусна въженцето и това го спаси от падане. Да, но стаята изведнъж се заля от убийствено ярка светлина. Паметникът Ио Джима заплава право към него и той побърза да спусне завесите.

Трясъците вече се редуваха с приглушени викове. Хюго се насочи с несигурни стъпки към вратата, безмълвно молейки се ония да не натиснат отново звънеца, защото още един такъв звуков удар щеше да го убие със сигурност.

— Не мога да се намеря пищова — оплака се някакъв глас.

Скърцайки като ръждясал перископ в гнездото си, очите на Фицдуейн се насочиха към шума. Усилието му бе сравнимо с това на моряци, вдигащи котвата на кораб.

Лонсдейл се бе проснал върху счупената масичка за кафе по бельо, но с каубойските си ботуши. Очите му бяха затворени, а ръцете извършваха някакви сложни, сякаш ритуални кръгови движения. Останалите се бяха натъркаляли из цялата стая — кой където го бе сварила музата. В съзнанието му започнаха да се промъкват първите плахи спомени от еуфорията на изминалата нощ. Опита се да се усмихне, но лицевите му мускули като че ли отказаха да се подчинят.

Убийствено парти, в буквалния смисъл на думата…

Той се облегна с цялата си тежест на вратата и ръката му заопипва наоколо за бравата. Чак, сетне забеляза, че е забил лице в някаква рисунка, закована с гвоздей за вратата. Беше нарисувана с черния маркер, с който пишеха гигантското меню на ресторанта.

Карикатурата изобразяваше един дявол, вдигнал ръце във въздуха и подскачащ в някакъв танц, докато група мъже стреляха в краката му. Телата на мъжете бяха грубо скицирани, но главите бяха рисувани внимателно и в тях Фицдуейн разпозна всички — себе си, Лонсдейл, Кокрейн, Чифуне, Ога — нито един не липсваше. Под рисунката имаше подпис: Грант Леймър. Надписът отдолу гласеше: „Обяздване на Дявола“.

Внезапно спомените нахлуха в съзнанието му — Дяволската стъпка… Бяха направили невъзможното и бяха останали живи, за да могат да разкажат какво са преживели. С изключение на Стив.

Чак сега си даде сметка, че не бе очаквал да остане жив. Твърде много обстоятелства бяха срещу него, а времето за планиране — съвсем малко. Въпреки това трябваше да се опита, но той бе очаквал да умре.

Обаче бяха успели — Всичко бе свършило!

Той отвори вратата. На прага стоеше Килмара, с невероятно спретната униформа, чист и изгладен. Десантните му кубинки бяха лъснати до такава степен, че сиянието им накара Фицдуейн да примижи и да си помисли, че нещо със зрението му не е наред. Униформата бе така придирчиво обработена с ютия, че и най-малката гънка по нея щеше да изпъкне като хлебарка на сватбена торта. Лице, нуждаещо се само от малко бронз, за да бъде поставено на всяка паметна плоча, посветена на войната.

Червено-кафява десантна барета — американска представа за неустрашим воин от 82-ра въздушнопреносима.

— Какво има? — проломоти Фицдуейн.

— Божичко, изглеждаш ужасно — сбърчи нос Килмара. — Може ли да влезем? Този коридор започна да ни омръзва. Стоим в него толкова отдавна, че усещам как започвам да пускам корени.

Фицдуейн се почеса по главата. Ръката му се напълни с мокри цветчета и той учуден я огледа. После вдигна глава и махна на гостите да влизат.

Килмара плъзна поглед по телата, пръснати из стаята, сетне си проправи път до кухнята, настани Фицдуейн да седне и затвори вратата.

— Това е полковник Закария Карлсън — представи той воина. — Идва от Форт Браг. Но по-добре да го оставя той да говори.

Полковникът, изглежда, изпитваше известна несигурност. Беше чул за Хюго Фицдуейн и за невероятната му акция, но тази раздърпана и небръсната личност пред него някак не се връзваше с представите му за герой. Но заповедите си бяха заповеди.

Карлсън се изкашля приглушено.

— Полковник Фицдуейн — започна той, — Върховното командване издаде заповед 82-ра въздушнопреносима дивизия да нападне и унищожи базата на терористите в района, известен под името Дяволската стъпка, в щата Текуно, Мексико.

Веждите на Фицдуейн бавно се надигнаха.

— Бих могъл да се закълна, че това вече го направихме — промърмори той.

— Вие свършихте огромна работа, полковник — отвърна Карлсън. — Но Реймън, онзи пленник, когото доведохте тук, проговори и от казаното от него стана ясно, че там имат оръжия за масово унищожение, които представляват заплаха за сигурността на Съединените щати. С две думи — президентът ни заповяда да нападнем.

Фицдуейн присви рамене.

— Благодаря за информацията, Зак. Желая ви успех. Извинявай за бъркотията наоколо. Снощи му извъртяхме едно парти по случай приключване на мисията. И съм сигурен, че плячка още има… — той отвори едно от шкафчетата, но оттам изпадна някакъв парцал.

Карлсън неспокойно се огледа.

— Работата е там, полковник, че операцията започва след седемдесет и два часа.

— Ами прекрасно — отвърна Фицдуейн с приглушен глас. Беше заврял глава в друго шкафче, за да търси пиене.

Килмара хвърли поглед към Карлсън:

— Опитай с друг подход, Закария.

Карлсън протегна ръка, затвори шкафчето и учтиво, но твърдо натисна Фицдуейн да седне.

— Полковник Фицдуейн, необходими са ни вашите експертни познания. Бихме желали вие и може би още един човек от вашите хора да отскочите заедно с нас до Стъпката.

Очите на Фицдуейн се разшириха. Лицето му бавно се извърна нагоре, докато погледът му стигна до надвесения над него десантен полковник.

— Кой, ние? — измънка той със слаб глас.

— С 82-ра въздушнопреносима, сър — каза Карлсън.

Фицдуейн погледна към тавана, после очите му паднаха върху Килмара.

— Шейн — изпъшка той. — Седни тук, мамка ти! Тук, до мен. Много ми се вие свят, за да мога да стана, но може би ще успея да те удуша. С най-голямо удоволствие.

— Докрай, сър — довърши поздрава на десантчиците Карлсън.

Той легна до нея и тя се гушна в прегръдката му. Притисна я до тялото си. Сънят и храната вече си казваха думата, още най-много две седмици и щеше да може да пътува. Засега лекарите й бяха препоръчали да почива.

— Помолиха ме да се върна отново — каза Фицдуейн и й обясни ситуацията.

Известно време Катлийн мълча.

— Бих отговорила с не — обади се тя след малко, — но вече знам какво представляват терористите. Знам на какво е способна Ошима. Ако някой не я спре, злодействата й ще продължат.

Тя пак ще се опита да стигне до нас, помисли си Фицдуейн.

— Какво представляват тия от 82-ра въздушнопреносима? — попита тихо Катлийн.

— Не ги познавам отблизо — отвърна Фицдуейн, — но хората разправят, че са добри момчета. Ще видим. Харесва им да скачат от самолети.

— Ще се грижат ли за теб, Хюго?

— Ще се грижим един за друг.

— Знам как ще се грижите — каза Катлийн бавно. — Ти, Килмара и останалите. Убивате, но се грижите. Войникът като милосърдна сестра. Странна логика. Ако някой от вас извика, другите веднага ще се притекат на помощ, без да задават въпроси. Според мен това е лудост, но е прекрасно.

— Няма да отида, любов моя, ако не си съгласна.

— Но според теб трябва да отидеш, нали? — попита Катлийн.

— Заради Ошима — бе краткият отговор.

— Ошима — съгласи се Катлийн мрачно.

— Не се притеснявай за мен — каза Фицдуейн. — Става ли?

Катлийн изобрази нещо като усмивка. „Ошима, помисли си тя отново. Боже господи, колко те мразя!“

— Този път ще приключа работата докрай — рече простичко Хюго.

Целуна я дълго и силно. Ръцете й се плъзнаха по гърба му и го притиснаха. Усети пръстите й да се забиват в плътта му, после тя изведнъж го пусна и отдръпна глава.

— И след това се връщаш да направиш още деца — опита се да се усмихне Катлийн.

— Ако намеря някоя хубава жена да ме вземе.

— Може да се уреди — отвърна Катлийн през сълзи. — А сега изчезвай.

Фицдуейн отново я целуна.

— Няма да се притеснявам — каза му тя, — така че и ти не се притеснявай за мен. Оправяй се там. Радвай се, скоро ще сменяш пелени.

— Обичам бебета — заяви Фицдуейн. — А в повечето случаи и те ме обичат.

Той й прати последна въздушна целувка от вратата. Вън в коридора усети как сълзите напират в очите му. Отиде до тоалетната и си изми лицето.

Когато отново излезе, стъпката му бе твърда.

Ошима!

24.

Фицдуейн излезе изпод душа с натрапчивото чувство, че се докосва до някаква субкултура, чиито ценности първият сър Хюго Фицдуейн от XIII век би възприел с охота.

— И всички бягат? — попита той смаяно. — По дяволите, човече, та това са петнадесет хиляди души. Някои от тях сигурно ги мързи. Просто е противно на човешката природа цяло едно малко ирландско градче да хукне да бяга всяка сутрин. Искам да кажа, аз бягам, Ал, и ти бягаш, но ние си имаме причина за това. Ама цяло едно градче да хукне да бяга осем километра, съгласи се, че е малко пресилено.

Лонсдейл се усмихна.

— За честта на войника — каза той. — Всяка сутрин, от генерала до последния редник. Дори и след УГЗПИС.

— Какво е това УГЗПИС? — попита Фицдуейн.

— Упражнение на готовността за заемане на позиция при извънредни ситуации — отвърна веднага Лонсдейл. — Всъщност в това се изразява цялата дейност на 82-ра. Те са нещо като стратегическа пожарна команда. За осемнадесет часа се изнасят почти навсякъде, където им кажеш.

— По света ли? — вдигна вежди Фицдуейн.

— Ако над посоченото място може да лети самолет, да — сви рамене Лонсдейл. — Наричат това „форсирана проекция“.

— Ама че засукана фраза — изкоментира Фицдуейн.

— Шибане на лошите отвисоко — каза Лонсдейл. — Ако ми позволиш да се пробвам в свободния превод.

— Аха — кимна разбиращо Фицдуейн.

В Секретната секция бе горещо и температурата се покачваше. Макар че 82-ра имаше бюджет от 65 милиона долара за текущи разходи, явно не ги харчеха за климатична инсталация на строго секретния команден център на дивизията.

Повечето от присъстващите се бяха съблекли по тениски. Предвид полезното малцинствено присъствие на здрави и млади дами уважението на Фицдуейн към тактиката на десантчиците растеше. Да, но беше женен мъж, напомни си той, и никога не се бе чувствал по-щастлив от този факт. Помисли си за Катлийн, която отново е в безопасност, и се усмихна. През последните няколко дни сякаш му бяха поникнали криле. Малко сурова действителност нямаше да му се отрази зле. Нападението на 82-ра въздушнопреносима върху базата на Ошима май щеше да му я осигури без проблеми. Неговата акция всъщност бе двадесетминутен рейд с всички предимства, които изненадата можеше да осигури. Тук обаче същността се криеше във военен способ от съвсем друга величина. Цялата база на терористите, придобила вече известност под името Дяволската стъпка, трябваше да бъде завзета, задържана, претърсена и унищожена, преди да бъде предадена на мексиканските федерални власти. И този път терористите даваха всички признаци, че са подготвени и ги очакват.

Подът бе покрит със залепени една за друга сателитни снимки. Единственият начин да разгледаш както трябва някоя част от общата картина бе да си събуеш десантните обувки и да стъпиш върху снимките по чорапи. После да вземеш лупа и да оглеждаш по-дребните неща. Качеството бе съвършено. Лицата не можеха да се разпознаят, но бойното снаряжение на всеки войник се виждаше добре. Различаваше се дори дали на колана си има окачени гранати или не.

Загледан в лазещите по пода планьори, Фицдуейн, който имаше малко нестандартно въображение, ги оприличи на банда изтървани от детската градина хлапета. Обаче бързо изхвърли мисълта от главата си. Десантчиците гледаха на себе си много сериозно, предвид на това, което се очакваше от тях. За да скочиш от самолет в тъмнината право сред ада на противниковия огън, се искаше определена нагласа. А да стигнеш до земята цял и невредим, беше само началото на занятието. След това трябваше да се разправяш с мини, най-различни други оръжия и окопан неприятел, който мисли само как да те прати в еднопосочна командировка за оня свят. Десантната атака беше една убийствено сериозна работа.

Специалността на Фицдуейн бе водене на бойни действия със спецчасти, където обикновено тежкото въоръжение нямаше място и основното нещо бе да си колкото е възможно по-невидим. Да хукваш с рогата напред, се смяташе за проява на лош вкус. Затова трябваше първо да преосмисли подхода си, съобразявайки се с начина, по който 82-ра водеше бойни действия. Не че имаше нещо лошо в този начин, просто беше различен.

Полковник Закария Карлсън вдигна поглед от сателитния шедьовър. По тениска и чорапи имаше по-човешки вид. Освен това вече всички бяха преминали на малки имена, от което проблемът с липсата на чин на Лонсдейл автоматически отпадаше.

— Как искаш да го изиграеш това, Зак? — попита Фицдуейн.

— Броенето е започнало — отвърна Карлсън и погледна часовника си. — Ако котка не ни мине път, удряме Дяволската стъпка точно след шестдесет и три часа и осемнадесет минути. Ти вече си бил там, воювал си с тези хора. Каквото и да ни разкажеш, щом то прави задачата ни по-лесна, ще ти бъдем благодарни.

Фицдуейн отново сведе поглед към сателитните снимки и онова, което видя, не му хареса. Пистата Мадоа бе значително подсилена и около нея се виждаха разузнавателни дозори бронирана техника. В самата Стъпка главният камп бе напълно разрушен, но долината със супероръдието бе недокосната. Бункерът бе обграден от допълнителен отбранителен кръг окопани войски. Който и да бе поел командването там, знаеше какво прави и имаше авторитета и енергията да го стори както трябва. За толкова кратко време обемът на свършената работа бе направо невероятен.

Ошима! — каза си той. Отчаяно се бе надявал да са я убили още в началото. Загледан обаче сега в това гнездо на оси, възстановено след тяхната акция, той разбра, че е сбъркал.

— Дай да се махнем от тази сауна, Зак — каза Фицдуейн, — и след това да ми проведеш един кратък курс за това, как работи 82-ра тия дни. Израсъл съм с разкази от Втората световна война, където десантчиците винаги ги хвърлят не където трябва и за да свършат работата, са им нужни само ум и смелост.

Карлсън се усмихна.

— Е, някои неща са се променили оттогава, но щом го споменаваш, тайната все още е в ПОНС — каза той.

— Светни ме, де.

— ПОНС — Парашутни отряди с намален състав.

Фицдуейн кимна замислено.

Ошима бе планирала завладяването на Дяволската стъпка още преди десетина месеца.

От самото начало бе усетила, че Диего Куинтана ще се обърне срещу нея. И накрая се бе изненадала, че действа толкова непохватно. Да издава намеренията си, все едно е всемогъщ като бог.

Но японката знаеше, че да поеме властта в Текуно непосредствено след Куинтана, не би било възможно, дори и да не беше с терористко минало. Беше чужденка и жена — два много важни недостатъка. Затова първоначално бе планирала да действа чрез любовника си, Луис Бараган. Този план бе доста обещаващ, но тя бе почти сигурна, че няма да може да се осъществи, даже и ако не беше ненавременната смърт на Бараган. Вярно, държеше го в сексуална зависимост, но дори и така той си оставаше верен на Куинтана.

Отхвърляйки идеята за работа чрез Бараган, й дойде наум, че завземането само на платото и Стъпката също бе добра алтернатива. За какво й беше повече, не искаше да остава за постоянно тук. Просто се надяваше да нанесе колкото е възможно повече вреди на Щатите и да се завърне в Япония победителка.

Имаше много хора, които още помнеха непростимите обиди, нанесени чрез бомбардирането на Хирошима и Нагазаки. Достиженията й нямаше да минат незабелязани. Яибо пак щеше да се възроди, към нея щяха да се стекат нови попълнения. Митът за американската неуязвимост щеше да се пропука.

След като уби Куинтана, Ошима работи с всички сили да заздрави позицията си. Супероръдието беше готово за стрелба и насочено към Вашингтон, но това само щеше да накара американците да застанат нащрек и да нанесат незабавен контраудар. Не, това, от което имаше нужда тя, бе възможност за многократна стрелба. След което американците щяха да премислят по два пъти, преди да отговорят. След като нанесе удара по Вашингтон и стане ясно, че следващата възможна мишена е Ню Йорк, американските позиции силно щяха да се разклатят. Да се разруши една терористична база с цената на най-важния ти финансов и търговски център, бе сделка, която американското население никога няма да приеме.

Така че Ошима засега задържаше огъня, като през това време хората й трескаво работеха върху монтажа на още две оръдия от специалния бетон. Тръбите бяха излети месеци преди това, затворният механизъм също бе конструиран. Реймън й бе казал, че бетонните оръдия стават за стрелба и тя, макар че го презираше като човек, вярваше безпрекословно в техническите му способности.

Да имаш възможността да посегнеш на столицата на САЩ, без президентът да има възможността да отвърне на удара, бе перспектива, оправдаваща всякакъв риск. Сега на нея й трябваше само време. Още няколко дни и новите оръдия щяха да бъдат изцяло монтирани.

И след това вече Дяволската стъпка щеше да бъде практически неуязвима.

Карлсън, отново облякъл безупречната си униформа, откара Фицдуейн и Лонсдейл до щаба на Първа бригада, разположен съвсем наблизо. Сградата представляваше непретенциозен правоъгълен блок на два етажа и сутерен. Към главния вход водеше малка стълба.

Когато влязоха във фоайето, видяха на пода изписано с мозайка: „Дяволът е в бермуди“. Фицдуейн се спря да го разгледа по-отблизо и Карлсън поясни:

— Името идва от времето на Втората световна война. Както виждаш, дори имената съвпадат.

— Тия, изглежда, са навсякъде — забеляза Фицдуейн.

Двамата свиха вляво и последваха Карлсън по коридора до ъглов офис, където едва имаше място да се обърнеш. В него кой знае с какви усилия бяха набутани бюро, две кресла и купчина бойно снаряжение.

Карлсън махна каската от кевлар от единия от столовете, качи я на шкафа и попита:

— Кои са навсякъде, казваш?

— Дяволите — отговориха Фицдуейн и Лонсдейл в един глас.

Един войник им донесе „Коук“. Карлсън отпи голяма глътка и се облегна назад. Отвори уста да каже нещо, но млъкна и чак след кратък размисъл проговори:

— Чувствам се малко глупаво да обяснявам доктрината на двама души, които вече са били там. По дяволите, момчета, та вие сте скочили в Дяволската стъпка само преди няколко дни.

— Така е — отговори Фицдуейн. — Обаче стреляй и духвай не е същото като…

— … скачай и мачкай — помогна му Лонсдейл.

— Точно така — кимна Фицдуейн. — Затова приеми, че не знаем нищо.

— Или почти нищо — добави скромно Лонсдейл. — Две-три неща само.

Карлсън присви рамене.

— Първото, което трябва да се разбере, е, че техниката на съвременния десант се е развила неимоверно много. Едно време, преди около половин век, първите десантчици скачали и се биели с това, което можели да носят. Нерядко са се приземявали не там, където трябва, или вятърът ги е разпръсквал в различни посоки. Нямали са въздушна поддръжка, комуникациите им били лоши, били са недостатъчно въоръжени, без бронетехника или артилерия. Затова възможностите им били ограничени. Въпреки това десантното обучение е създавало особено висок калибър войник. Резултатите говорят сами за себе си. Но съвременният десант представлява доста по-различна игра. Това е форсирана проекция, въоръжена със смъртоносно оръжие от далеч по-висок порядък. Основата на всичко това е доброто разузнаване. Днес, когато нападаме, благодарение на сателитното наблюдение, както и на първокласни наземни екипи, обикновено знаем за врага всичко, което трябва да се знае, та дори и кой номер обувки носи. Точните и ясни данни са фундаментът, върху който строим. Следващата фаза е да си доближим главите с военновъздушните сили и да се уверим, че всяка идентифицирана от разузнаването заплаха е премахната. Не се и опитваме да осигурим на лошите честен бой. Ако всички са избити още преди да сме скочили, не се сърдим. Идеята е да се идентифицира всяка огнева точка, всеки радар, всеки войник с гранатомет, изобщо всяка форма на съпротива, и да се елиминира още преди да нахлуем. Затова се прави списък на целите и съдържанието му се разпределя. Атаката се започва от изтребителите „Стелт“. След тях се включват и другите елементи и вражата отбрана се бели слой по слой. След стелтовете влизат момчетата с F16. После идват А 10… Ние не просто избиваме врага, ние го ослепяваме. „Невестулките“ се промъкват и унищожават радарите им, действат снабдените със специална заглушителна електроника самолети и хеликоптери… Най-уязвими сме точно, преди да скочим. Самолети, хвърлящи десантчици, не се подмятат насам-натам, а летят ниско и на стабилен курс. Точно през тези две минути представляваме прекрасна мишена за всеки що-годе добър стрелец с гранатомет. Успокояващото тук е, че през тези две минути А 10 и „С 130 Призрак“ ни пазят. Няма толкова тежко оръжие, с което А 10 да не може да се справи. Освен това то води и съсредоточен огън. Високо над нас JSTARS и AWACS водят плътно наблюдение на земята и въздуха. А долу, съвсем ниско, се крият хеликоптери „Кайоуа Уориър“. Над витлата им се издигат високи мачти с монтирани по тях прибори за нощно виждане, прицел и мощно увеличение. Те са очите на командването на десанта и също имат зъби. Ако въздушното подкрепление е заето с нещо друго, „Кайоуа“ разполагат с „Хелфайър“, ракети и тежки, едрокалибрени картечници.

Докато слушаше Карлсън, Фицдуейн смилаше бързо информацията и налагаше получения в съзнанието му модел върху реалностите на битката. Всичко, което полковникът от десантните войски казваше, бе прекрасно обмислено, но въпреки това шансовете нещо да се обърка бяха значителни.

Разузнаването никога не е било съвършено. Разбира се, много неща се виждаха от въздуха, но съвременните оръжия вече можеха да бъдат съвсем малки и изключително мощни при това. Ако защитниците си разбираха от работата, в никой случай нямаше да оставят един гранатомет да се търкаля на открито. Щяха да го извадят в последния момент, местейки го непрекъснато. Позициите можеха да се маскират до неузнаваемост. Приборите за нощно виждане можеха да проникнат в тъмнина, през дим и мъгла, но не и да надничат през бетона на бункер. А и никога не биваше да се забравя човешкият фактор — хората се паникьосваха, прецакваха нещата. Особено ако са под напрежение. А да си подложен на огън от други, които ти желаят смъртта, си е страшно напрежение. Разбира се, това можеше да се потисне с много тренировки и учения, но никога — да се премахне напълно.

— Какво мразите най-много? — попита го по едно време Фицдуейн.

— Всичко, което може да свали десантен самолет, преди да сме скочили — отвърна веднага Карлсън. — Десантчиците никак не обичат да умират, преди да са получили шанс да се бият… След като се приземим, се притесняваме от бронетехника, артилерия и мини, грубо казано — в този порядък. А не бива да забравяме и ония неща от сферата на NBC42. Нито едно от тях не ни дава повод за шеги.

Убийствен сбор от адски страдания, концентриран само в три буквички, помисли си Фицдуейн.

Карлсън се усмихна.

— Хей, ама в края на краищата живеем в несъвършен свят. Освен това много обичаме да скачаме — и уловил погледа на Фицдуейн, добави: — Е, и да се приземяваме.

Фицдуейн погледна Лонсдейл. В главата му вече започваха да се въртят някои идеи. — Дали можем да допринесем с нещо?

Лонсдейл отвърна замислено:

— Вероятно.

Независимо от чина си човек получаваше по 112 долара на месец, докато е към десантни войски. Спокойно можеш да спечелиш много повече само за една нощ само от бакшиши в който и да е бар.

Но не в парите бе въпросът.

Намираха се отново в секретната секция. Пълното й име беше „Сектор за строго секретна канализирана информация“. Титла, която изискваше значително количество мисловна енергия само за да я произнесеш.

Фицдуейн намразваше двата отдела — „Планов“ и „Оперативен“ — с всеки изминал час. Благодарните потомци обикновено изграждаха паметници на своите воини. В случая с 82-ра обаче той бе на мнение, че бронзовите статуи, пръснати навсякъде, биха могли да бъдат спокойно икономисани в полза на една хубава климатична инсталация. Помещението се превръщаше в нещо средно между арабската пустиня и влажната виетнамска джунгла. Атмосферата бе толкова гъста, че можеше да се реже с нож. На планьорите сигурно изобщо не им трябваше време за аклиматизация, ако ги пратят нейде из тропиците. Климатичните условия в Стъпката щяха да му дойдат като облекчение.

А междувременно лицата блестяха от пот, дрехите подгизваха и нервите започваха да се опъват. Листовете се лепяха за ръцете, сякаш бяха покрити със слой лепило. Пръстите се вдигаха от компютърните клавиши с усилие, сякаш се отскубваха от вендузите на приятелски настроен октопод.

— Ще ви подаря една климатична инсталация — промърмори Фицдуейн. — Огромна, с машина за „Коук“ и леденостудени душове.

— В американската армия не се работи така — каза Лонсдейл. — Работиш с това, с което разполагаш. Преди сто и двадесет години американската кавалерия била въоръжена с карабини еднострелки, а индианците — с многострелни пушки. Как ти се струва това?

— Ако бях на мястото на Къстър — отвърна Фицдуейн, — щях да съм дяволски притеснен.

Над веждата на Карлсън изби капчица пот, плъзна се по носа му и след това безшумно капна на гигантския чийзбургер, донесен от обслужващия персонал.

— Господа — започна той с официален тон. — 82-ра въздушнопреносима дивизия е дълбоко благодарна за помощта, която й оказвате, но трябва да ви помоля да напуснете. Незабавно, господа.

Фицдуейн примигна, а това му коства известно усилие, тъй като клепачите му бяха натежали от пот. Помисли си дали да не ги избърше с крайчето на тениската си, но по нея не бяха останали сухи места. Бръкна под чийзбургера си, но някой вече му беше отмъкнал салфетката. Той отново примигна и се обади:

— Закария, виж какво… Момчета, вие ни повикахте тук. Цялата ни работа до този момент беше да определим възможните центрове на съпротива. Остава още да си изясним дребната подробност какво, по дяволите, ще правим, когато стъпим на земята. Е, ще си говорим ли, или не?

Карлсън се почувства като в небрано лозе.

— Ограниченост на информацията, сър — каза той. — Стандартна предохранителна мярка. Трябва да разберете, че планирането е засекретено.

Фицдуейн се изправи.

— Ние бяхме в Дяволската стъпка. Изкарахме едно танго там и се върнахме живи, а ти си ми се изтъпанил насреща и ми викаш да се омитам. Правилно ли съм те разбрал, Закария?

— Заповеди, сър — отвърна Карлсън, избягвайки погледа му. — Трябва да разбереш, Хюго, че това е военна операция, а доколкото засяга американската армия, вие сте цивилни. Много ценени цивилни наистина, но каквото и да сте направили в миналото…

— … не е необходимо да знаем всичко — довърши мрачно Фицдуейн. — Тъй вярно!

Фицдуейн загледа полковника. За краткото време, през което бяха заедно, този човек му бе направил впечатление. Не беше само добре обучен, бе умен, изобретателен и педантичен. Обаче как може един човек от такъв калибър да се примири с такива лайнарщини? Каза си, че в тази влажност парата, излизаща в момента от ушите му, едва ли ще бъде забелязана. Преброи до десет, после прибави още една десетка и усети настъпващото спокойствие.

— Най се притеснявам от факта — промърмори той, — че лявата ръка не знае какво прави дясната, камо ли пък пръстите.

Фицдуейн и Лонсдейл се отправиха обратно към Първа бригада, обадиха се по телефона и докато чакаха, получиха бойното си снаряжение. Ако искаха да скачат заедно с бойците от 82-ра, трябваше да изглеждат като тях. Наоколо всички се движеха бързо, без излишно суетене. Въздухът като че ли бе наелектризиран. На десантчиците им предстоеше акция.

Фицдуейн се поколеба дали да изостави автомата „Калико“, но Лонсдейл беше непреклонен.

— Твърде много време си прекарал в малобройни отряди, където всеки познава всеки, Хюго — каза му той. — Този път обаче ти предстои работа с далеч по-голям отбор юнаци и ако не приличаш на тях, ще те очистят рефлективно. Затова си сложи кевларчето, вземи си М16 и престани да мрънкаш.

Той се отдръпна назад и огледа Фицдуейн — ирландецът се чувстваше съвсем у дома си в американското бойно снаряжение, но имаше нещо, което не бе съвсем наред. Косата му бе късо подстригана, но отпред я носеше тип „алаброс“. Подстриган бе добре, макар и не съвсем като американските, остъргани до бяло страни и овалния едносантиметров чим на темето.

— Кой, по дяволите, ще разбере, след като ще бъда с каска?

— Послушай ме, Хюго — настоя Лонсдейл. — Ще бъде оценено, повярвай ми.

Броени минути след като излезе от бръснарницата, Фицдуейн разбра, че Лонсдейл е прав. Това бе жест към американските десантчици, а в момента те бяха на тяхна територия. Знак на уважение и като такъв бе забелязан.

В малкото огледало в кабинета на Карлсън Фицдуейн огледа новата си прическа. Дойде му наум, че съдейки по гоблените, които бе виждал, неговите предци нормани не са се подстригвали по кой знае колко по-различен начин от този. Загледан в пода на бръснарницата, се бе учудил колко много коса е имал за сваляне.

— Хюго?

Той се обърна.

На прага бе застанал Карлсън. Американецът огледа новата прическа на Фицдуейн и кимна одобрително.

— Една добра и една лоша новина — подметна той. — Дойде ви пълно разрешение за достъп до секретната информация.

— Е, и?

— Връщаме се в секретната секция — продължи Карлсън. — Някой си доктор Джагър от Ливърмор също ще присъства. КГ седи и чака.

— КГ ли? — вдигна вежди Фицдуейн.

— Командващият генерал на 82-ра — отвърна Карлсън. — Генерал Майк Ганън. С две звезди е и непрекъснато расте. Много добър човек, сър. Десантчик от време оно.

— Той ли ще командва мисията? — осведоми се Фицдуейн.

— Намираш се в десантни войски, Хюго. Генерал Ганън е първият, който ще скочи.

Фицдуейн вече бе виждал веднъж генерал от американския флот, който повече приличаше на приятен гимназиален учител, отколкото на закален в битки ветеран.

Физически генерал Ганън бе излят по подобен калъп. Но независимо от невнушителния му вид, тих говор и сърдечен южняшки маниер генералът бе сила, с която човек трябваше да се съобразява. С авторитет, прилягащ му като втора кожа, той топло поздрави Фицдуейн и Лонсдейл.

Всички бяха застанали около огромна маса, върху която имаше мащабен макет на позициите на терористите. Ако това изобщо бе възможно, температурата и влажността в секретната секция бяха още по-непоносими. Ганън се потеше като всички останали, но освен това не даваше признак, че го забелязва. Куртката му си остана закопчана догоре.

За Фицдуейн гледката на този макет бе далеч по-красноречива от сателитните снимки. Пред очите им, макар и в умален вид, бе мястото, където се бяха били с такава ожесточеност само преди няколко дни. Бяха сели хаос и разрушение и си бяха тръгнали с мисълта, че никога повече няма да видят Дяволската стъпка. А ето че тя бе отново пред тях, сякаш не им даваше покой.

Този път, закле се безмълвно Фицдуейн, ще свършим работата докрай. Имайки предвид цялата огнева мощ, която въздушните сили пускаха в действие, комбинирана с бурята на един яростен десант, на пръв поглед клетвата бе лесно изпълнима. Ако се навлезеше обаче в детайлите, ставаше ясно, че това нямаше да бъде толкова леко.

— 82-ра въздушнопреносима дивизия гледа на неутрализирането на добре охранявани вражески писти като на специалитет на заведението — започна Ганън. — Разполагаме с необходимите умения да свършим работата и това е нещо, за което сме обучени и съответно екипирани. Обаче Дяволската стъпка представлява малко по-особен проблем. Между пистата Мадоа и двете долини на Стъпката има разстояние осем километра, като и двата обекта се намират под силна охрана. Най-голямата трудност представлява супероръдието. Според информацията, изтръгната от пленника на полковник Фицдуейн, онзи Реймън, оръдието е насочено и готово за стрелба… Независимо от внезапността на атаката ни кой може да ни гарантира, че супероръдието няма да стреля, преди да сме се добрали до него? Дали една светкавична атака на специални части, проведена срещу самото оръдие, няма да даде по-добри резултати? Естествено, последвана от 82-ра, след като то бъде обезвредено. И изобщо има ли значение дали оръдието ще стреля или не? Какви поражения може да нанесе снарядът? Господа, чакам вашите отговори!

За кой ли пореден път Фицдуейн бе смаян от парадокса на разузнавателната информация. Оперативните работници бяха така обзети от манията за секретност при обработването на постъпващата от разузнаването секретна информация, че много често тези, които биха извлекли най-голяма полза от нея, оставаха неинформирани. Генерал Ганън не знае, каза си той. Ако не внимаваме, това ще се превърне във втори Сон Тей.

— Генерале — обади се Фицдуейн, — ситуацията се е променила. Когато провеждахме нашата операция, факторът изненада бе изцяло на наша страна. Обаче оттогава насам Стъпката отново е укрепена. Няма никаква гаранция, че ще се доберем дотам, преди супероръдието да е стреляло. И няма никакво значение кои спецсили ще използвате. Делта, SAS или които там искате! За да се изстреля снарядът, трябва само едно натискане на копчето, част от секундата…

Ганън закима бавно.

— Въпросът се състои в това — продължи Фицдуейн, — че би трябвало да е от значение дали оръдието ще стреля или не. Всъщност, ние тъкмо това искаме от тях — да стрелят.

Генералът се наведе към един от помощниците си, каза му тихо няколко думи и пое подадената му папка. После се взря в посочения му пасаж, прочете го и вдигна глава към Фицдуейн.

— Според моята информация, полковник Фицдуейн — каза той меко, — това оръдие е насочено към Белия дом и наистина може да стигне до всяка точка на страната ни — той се усмихна слабо. — Дори и да забравим за миг политическите убеждения на средния американски гласоподавател, как може един удар по самото олицетворение на политическо управление да не е от значение?

— Супероръдието е саботирано — отвърна Фицдуейн.

— И няма да успее да стреля?

— О, ще успее. Само че не точно така, както вероятно са го предвидили.

Десетина минути Ганън слуша Фицдуейн и Джагър почти без да ги прекъсва. Беше изучавал инженерни науки във Вирджинския военен институт преди доста години, така че научната част на въпроса му бе относително позната. И всъщност цялата работа се крепеше на храбростта на един човек, Патрисио Никанор. Той им бе дал разрешението на въпроса, като бе отмъкнал газ-контролера, плащайки твърде висока цена за смелостта си.

— А откъде знаете, че ония няма да се усетят какво сте направили? — попита той. — Или пък просто да сменят този контролер при рутинна проверка на частите?

— Разставихме експлозиви със закъснител около цевта и затворния механизъм, за да ги накараме да помислят, че това е била главната цел на занятието. Така че нямат причина да заподозрат контролера. Въпреки това успяхме да проникнем в склада им и да подменим и резервните им контролери.

— Но пак няма гаранции, нали? — изрази съмнение генералът.

Фицдуейн поклати глава:

— Ако знаехме какви са снарядите на това супероръдие, щяхме да постъпим по друг начин.

— Доктор Джагър? — обърна се Ганън към учения.

— Според този Реймън — подзе веднага Джагър — губернатор Куинтана предприел обиколка из Източна Европа. Супероръдието му дало начина на изстрелване. Обаче с какво да стреля? Отначало търсел нещо с ядрен заряд. После спрял избора си на един артикул, наречен „Сайклакс Гама 18“. Това е бинарен нервнопаралитичен препарат. Двата компонента са относително безвредни, но веднъж смесени, една-единствена капчица, по-малка от тази на спрей, е фатална — докторът изчака думите му да стигнат до съзнанието на околните, после продължи: — Най-неприятната особеност на препарата е, че той не е бойно отровно вещество. Не убива веднага или след няколко часа. Минават дни, преди да умрете, и междувременно страданията са такива, че трудно могат да бъдат описани. Всяка функция на тялото ви се прекратява. От всички отвори започва да тече кръв. Белите ви дробове се пълнят с гной. Ставите и, нервите си усещате, все едно са тикнати в огън. Кошмарен начин да умреш наистина, но не се счита за бойно отровно вещество, защото си оставаш боеспособен няколко часа, след като си го поел… Това нещо било разработено за въвеждане в употреба в Афганистан. Бомбите и ракетите не вършели кой знае каква работа, особено пък след като стингърите направили летенето на малки височини нездравословно. Идеята била „Сайклакс Гама 18“ да се хвърля от високо летящ самолет, да се взриви на двеста-триста метра от земята, след което можеш да считаш района за необитаем. Повечето нервнопаралитични препарати просто убиват. Това обаче, което прави този препарат толкова смъртоносен, е неговата способност лесно да се разпръсква и периодът му на разпадане. „Сайклакс Гама 18“ си остава токсичен години след това.

— А бил ли е използван? — попита Ганън.

— Явно са го използвали — отговори Джагър, — но не за дълго. В лабораторни условия, при подходящо налягане и в съответните костюми, той е безопасен. Когато обаче го изпитали при полеви условия, оказало се, че способността му на разпръскване е прекалено ефективна. Разпръскването зависи главно от големината на частиците. Колкото по-малка е частицата, толкова по-голяма площ покрива препаратът. В този случай частиците били толкова малки, че преминавали през стандартен защитен скафандър, руско производство, без никакви проблеми. Загинали няколко афганистанци, както и малък отряд от Спецназ, облечен в скафандри и пратен да разбере какво става. Заговорило се за нов тип защитни костюми и нов опит, но междувременно дошъл Горбачов и неговата гласност. „Сайклакс Гама 18“ мирно и тихо потънал в забрава, горе-долу докато настъпила пазарната икономика и производителят му не разбрал, че разполага с продукт с истинска пазарна стойност.

Ганън помрачня.

— А нашите костюми как ще се представят? — тихо попита той.

Джагър поклати глава.

— Стандартните армейски костюми може и да помогнат, но не задълго. За тази работа ще ви трябват от онези, които използват във Форт Дитрик, обаче в тях няма да можете да се биете.

На Ганън му мина през ум, че тази работа трябва да бъде оставена в ръцете само на военновъздушните сили. Неговите десантчици бяха обучени да се бият с истински противник от плът и кръв. Да хвърли тези млади мъже в някаква отровна мъгла, бе мисъл, от която едва не му прилоша.

Подобни мисли се въртяха и в ума на Карлсън. Но в края на краищата той бе войник и Върховното командване със сигурност бе взело всички тези фактори под внимание. Всъщност кой знае? Ако не ги държиш изкъсо, политиците проявяваха склонност да дават заповеди на военните, без много да му мислят за последиците.

Фицдуейн наруши настъпилото мрачно мълчание.

— Бинарен ли? — обади се той. — Ако бях на мястото на Куинтана и имах армия от наемници със съмнителни бойни качества, бих държал двата компонента отделно, ако искам да спя спокойно. В противен случай една бутилка текила в повече… и утре няма да усетиш махмурлука.

Джагър се усмихна.

— Ако трябва да цитирам Реймън — каза той, — дори и на Ошима й замръзнало лайното от страх пред това чудо. Преди да го купят, им показали проба, така че видели с очите си какви поразии върши. Вторичният компонент се съхранява в дълбок бункер в долината със супероръдието, а първичният — в командния център на пистата Мадоа. Няма начин да се смесят по недоглеждане или пък нарочно от някой смелчага, решил да извърши преврат. Единственото изключение може да е в самото супероръдие. Ако то е наистина готово за стрелба, тогава считаме за възможно… първичният и вторичният компонент да са заредени.

— А защо да не са оставили единия от компонентите за зареждане в последния момент — попита Ганън. — Така ми изглежда по-безопасно.

— Възможно е — отвърна Джагър, — но да заредиш супероръдие, не е като да мушнеш патрон в цевта. Това нещо е огромно. Така че, ако наистина са решили да ни плашат с него, със сигурност ще бъде заредено.

— Когато бяхме там, не беше заредено — каза бавно Фицдуейн, свеждайки поглед към последните сателитни снимки. Дяволската стъпка ставаше по-укрепена с всеки изминал час. Ошима притискаше хората си. Очаква нападение, помисли си той. Достатъчно умна е, за да знае, че не би могла да устои на сериозна атака. Тогава какво ще направи? — Но съм съгласен с доктор Джагър.

— Ако един-единствен снаряд, зареден със „Сайклакс Гама 18“, избухне над Вашингтон — попита генерал Ганън, — какви поражения ще нанесе?

— Ще зависи до голяма степен от времето в района — отвърна Джагър. — Реймън казва, че са им обещали някъде между петнадесет хиляди и седемдесет и пет хиляди жертви. А за обеззаразяването можели да отидат години. Разбира се, ако снарядът избухне, без да бъде усетен, над някое голямо водохранилище и като се има предвид, че ефектът не е незабавен, жертвите могат да достигнат стотици хиляди, ако не и милиони… Пораженията ще надминат тези, предизвикани от голяма ядрена експлозия.

Съвещанието приключи.

Генерал Ганън погледна към Фицдуейн и му кимна, че иска да разговаря с него насаме.

Излязоха от секретната секция и се отправиха към щаба на дивизията. Тъкмо сваляха знамето и двамата застанаха мирно, докато церемонията приключи. После продължиха.

Смрачаваше се, но Форт Браг вреше и кипеше от трескава дейност. И така щеше да бъде, докато и последният С 130 не се отлепи от пистата на военновъздушната база Поуп. След това ще започне очакването. Синовете, любимите, приятелите и съпрузите нямаше да бъдат тук. Всичко щеше да изглежда някак празно. Никой нямаше да знае със сигурност дали ще се върнат.

— Полковник Фицдуейн, разбрах, че не сте редовен войник — започна Ганън. — Това е жалко. Изглеждате така добре свикнал със зова на оръжието. Изглежда, го усещате… — той се усмихна — дори твърде добре.

Фицдуейн се засмя.

— Не ме бива много да изпълнявам заповеди или пък да правя компромиси, които на вас ви се налагат. Много ми е трудно да отдам чест на човек, когото не уважавам, само защото има по-висок чин. Или да сторя нещо само защото господарите ми го изискват, когато здравият разум ми подсказва да направя съвсем друго. Не съм кой знае какъв привърженик на големите структури. Мога да се възхищавам, и то много, от подразделения като 82-ра, но това не означава да променя критичното си отношение.

Ганън замислено се вгледа в него. После пак се усмихна:

— Какво да правя с вас, полковник Фицдуейн? Ние, от 82-ра, си вършим нещата по свой начин. Вървим напред, разбира се, но се съмнявам дали ще се променим. Колкото до вас, казаха ми, че сте участвали в повече бойни действия, отколкото всички членове на Съвета на обединените началник-щабове, взети заедно, така че ви разрешавам да си запазите критичното отношение. Но какво да ви правя?

— Оставете ме да работя с полковник Карлсън, докато завършим планирането — каза Фицдуейн. — После ми дайте едно малко подразделение. Бойци, които не се страхуват да поемат инициатива. С някой командир с тръпка.

— Току-що описахте по-голямата част от хората ми — отвърна Ганън, помълча малко замислено, после по устните му потрепна слаба усмивка.

— Но има едно особено поделение, което ви идва наум — подсказа му Фицдуейн.

— Разузнавателният взвод към Първа бригада — рече Ганън. — Може би там ще срещнете равностоен партньор, полковник. Под командването на лейтенант Брок те са почти като частна армия в рамките на 82-ра.

— Каква е обичайната им задача? — попита Фицдуейн. — Защото думата разузнаване покрива много неща.

— Занимават се с всичко. Разузнават, стрелят със снайпер, унищожават бронетехника, играят си с мини, скачат от големи височини със забавено отваряне. Имат си дори два танка и прикрепени към тях хеликоптери. Това са ужасни младежи — той погледна Фицдуейн втренчено. — Ще се запитате как ли още ги търпя.

— Е, всяко поделение си има своята черна овца, генерале — отвърна Фицдуейн.

— Естествено — кимна генералът и махна с ръка. Тежкият му джип спря до него с ръмжене и той се качи. — Една в повече няма да му навреди.

Фицдуейн пое дълбоко хладния вечерен въздух, после се обърна и закрачи към секретната секция.

Карлсън се бе задълбочил в сателитните снимки. Като го чу да влиза, вдигна глава.

— Генералът да не те изрита?

— Каза, че имал нужда от всеки мотаещ се наоколо член, Закария — отвърна Фицдуейн, — особено пък след като видял колко са ви омекнали в тая сауна тук.

— Харесал ти е прическата — Карлсън почука по една от снимките. — Виж тук, майната й на бронетехниката! Случайно се захванах да броя техниката им за земни работи.

— И какво откри?

— Необичайно много е — отговори Карлсън. — И мисля, че на пистата Мадоа има повече, отколкото можем да видим. Някой с манталитет на къртица доста се е развъртял.

— Значи това, което виждаме, няма да е това, с което ще се сблъскаме?

— Така мисля. Освен ако командирът на базата не обича да си колекционира верижна техника.

— А какво показва инфрачервеното? — попита Фицдуейн.

Карлсън кимна.

— Показва само, че земята е разровена. Ами ако са започнали да копаят под съществуващи вече съоръжения?

— Ако имат някакъв подземен център — промърмори Фицдуейн повече на себе си, — защо не са скрили и булдозерите? Защото кой ли би се усъмнил в някакви си невинни строителни машини…

— И би допуснал, че отдолу има още нещо — разсъждаваше Карлсън. — Да, но какво? Има много следи от вериги, но те може да са от булдозери… Божичко, как мразя изненадите, когато падам бавно надолу! Достатъчно налудничаво е да скачаш от самолет с наплескано със зелена и черна боя лице, а долу да те чака някоя стоманена грамада, готова всеки момент да те размаже. От такива мисли може да полудее човек.

— А какво ще стане, ако обърнем цялата тази история с изненадата на сто и осемдесет градуса? — изтърси изведнъж Фицдуейн. — Никакво прокрадване. Обявяваме присъствието си високо и ясно. Показваме си нашия и ги караме и те да си покажат техния.

— Бойни фанфари преди атаката? И нещо далеч по-съществено за десерт, скрито специално за тази цел?

— Е, това е дало много добри резултати при Йерихон — забеляза Фицдуейн.

— Дай да оставим това на военновъздушните сили — предложи Карлсън. — Те си имат някои работи, които на къртиците никак няма да им харесат. Освен това са нечестни. Или поне така разправят в Пентагона.

— А в армията какви са? — попита го Фицдуейн.

— Флотът е предизвикателен — продължи Карлсън, без да му обръща внимание. — И могат да си го позволят, набутани в зорко охраняваните си отдолу и отгоре самолетоносачи.

— Питам те за армията — настоя Фицдуейн.

— В армията са тъпаци — отговори Карлсън. — Ние сме твърде честни и точно затова другите родове получават по-голямата част от баницата. Но точно в този случай имаме нужда от нечестна игра и няколко десетки дълбочинни бомби.

Шест часа по-късно планът бе готов и оттук нататък минаваше в ръцете на планьорите, които щяха да го доразработят до най-малките подробности. Никой от 82-ра като че ли нямаше нужда от сън.

Фицдуейн тръгна да си отдъхне. Ако това, което казваше генерал Ганън, бе вярно, трябваше да бъде добре отпочинал, преди да се запознае с Разузнавателния взвод на Първа бригада.

Когато Карлсън чу, че Фицдуейн ще скача с разузнавачите, по устните му заигра усмивка.

— Дяволската стъпка ще е последната ти грижа, Хюго — предупреди го той. — Казвам ти, тия хора са луди. Добри са, невероятно добри, но са пълни откачалки.

Генерал Ганън обикаляше дивизията, наблюдавайки всеки аспект от подготовката. Една военна операция представлява безкрайна верига от безброй взаимосвързани неща и това се отнасяше най-вече за такива подразделения като 82-ра.

Десантчиците си вдигаха целия багаж и отлитаха. Ако забравиш нещо, не можеш да се обадиш по радиото на тиловата служба да ти го прати. Носиш си всичко или се налага да се оправяш без него. Разбира се, могат да те снабдят със забравеното нещо от въздуха, но докато съответната служба долети до мястото на събитието, ти обикновено вече нямаш нужда от него. Същината на въздушния десант бе бързина и пълно объркване сред противника — внезапен мощен удар, до всяка точка на планетата.

Тук ключова дума бе силова. Когато десантчикът скочи, времето за компромиси свършва. Всичко се свежда до елементарен инстинкт — убий, за да не бъдеш убит. Хвърляш се върху врага с всичка сила. Разбиваш го без никакви колебания. При атака на силно охранявана писта — а това е доста голямо парче земя — времето за успешно приключване на акцията е два часа.

Два часа непрестанна касапница.

А много хора, дори военни, мислеха 82-ра за леко съединение, неспособно да нанесе сериозен удар. И наистина е било така, само че преди половин век. Сега разрушителната мощ на 82-ра вдъхваше страхопочитание. Вярно, в нея липсваше бронетанковата сила на механизирана дивизия или адската огнева мощ на подвижната ракетна артилерия, но тази липса се компенсираше изцяло от начина, по който огънят действаше от въздуха. Въздушната поддръжка на 82-ра беше за нея бронетанковата мощ и ракетната артилерия.

Но дори и без въздушната поддръжка 82-ра вече не бе леко съединение. Мощни 105-милиметрови гаубици и тежки минохвъргачки осигуряваха прикритие до петнадесет минути след приземяването. Въздушното пространство се обезопасяваше с помощта на снабдени със стингъри леки ракетни установки система „Авенджър“. ПТУРС-ове43, гранатомети и друга подобна техника им осигуряваха добра бронебойна мощ.

Свалянето на вездесъщите „Апачи“ от въоръжение в 82-ра бе доста противоречиво по замисъла си решение, но хеликоптерите „Кайоуа“ енергично се заеха да запълнят празнината. Бяха малки и трудни за засичане, бързи при маневриране и лесни за поддръжка, и макар че полезният им товар бе по-малък от този на „Апачи“, все пак носеха смъртоносните ракети „Хелфайър“. А когато на мястото на задните две седалки натъпкаха електроника, „Кайоуа“ се сдобиха с отлични прицелни системи и прибори за нощно виждане. Така че смяната се отрази добре на 82-ра. Всъщност цялата тази шумотевица с противоречивото решение се оказа буря в чаша вода. При бойна акция „Апачи“ винаги можеха да се придадат към 82-ра, ако възникнеше такава нужда.

Една от насоките в повишаването на бойната ефективност на 82-ра, която най-много радваше Ганън, бяха приборите за нощно виждане и прицел. Сега вече всеки отделен боец в поверената му дивизия разполагаше с трето поколение от тях. Всеки бе оборудван с лазерен прицел с лъч, видим само за онзи, който е снабден със същия вид прибори. Ефективността на стрелбата от ръчно оръжие надмина очакванията. Всички знаят за умните бомби на военновъздушните сили. Огневата мощ на един десантчик вече бе съизмерима по точност с тях.

Младежи, носещи смърт, мислеше си Ганън, и точно така трябваше да бъде.

Имената на операциите се избираха на най-високо ниво, съобразени с влиянието, което щяха да окажат на общественото мнение. В този случай обаче, тъй като елиминирането на Дяволската стъпка бе лично дело на 82-ра след атентата във Файетвил, генерал Ганън бе помолен сам да избере названието.

Ганън, който изучаваше занаята си, твърдо вярвайки, че в основните принципи на битката няма такова понятие като историческо време, нарече операцията „Картаген“. Някога картагенците нахлули в Рим и доста стъжнили живота на местните хора на тяхна територия. За да им го върнат, римляните прекосили Средиземно море, направили десант на африканския бряг, нанесли жестоко поражение на картагенската армия и изравнили Картаген със земята.

Това бе станало преди повече от две хиляди години, но приликата със ситуацията бе съвсем очевидна за Ганън.

Лейтенант Люк Брок напълни шест половинлитрови бутилки от кока-кола с вода и ги окачи на рамките вместо мишени. Офицерът, отговарящ за стрелбището, едва ли би одобрил това, но Брок го интересуваше повече точността на хората му, отколкото стрелковата безопасност. По негово мнение общото нежелание на американските въоръжени сили да се обучават под истински огън бе престъпление. Доброжелателните либерали, които настояваха за максимум безопасност при учебни стрелби, изглежда, не разбираха, че жертвите при учебни инциденти се компенсират многократно при бой. Освен това не виждаха и голата истина, че животът на войника по правило не може да бъде безрисков. Според Брок модерното разбиране за стремеж към нула жертви за сметка на провал на операция бе някаква изкривена ценностна система на предателски задници, които не даваха и пет пари за Съединените щати. Къде щеше да бъде нацията сега, ако едно време Вашингтон бе заповядал на войските си да се върнат у дома, за да не настинат?

Фактът, че 82-ра въздушнопреносима трябваше да се съобразява с червения качулат кълвач, когато ходи на стрелби, беше влудила лейтенанта. Винаги когато провеждаха учение, тая проклета птица, записана в Червената книга, му идваше наум и му идеше да убие някого.

Той легна между две мишени. Залински и Гало се разположиха по същия начин. Залински беше показван, а Гало стреляше. Всъщност Гало и сам откриваше винаги къде се намира противниковият снайперист по някаква дзенбудистка телепатия, но дори и на най-добрия стрелец понякога му трябваше партньор за подкрепа. Точността бе хубаво нещо, но бог обичаше и огневата мощ. Гало разполагаше с М24, а Залински — с направен по поръчка автомат с двестапатронен пълнител.

— Започвам да броя — каза Брок в радиото.

Десет секунди по-късно първата бутилка избухна, изпръсквайки лейтенанта с вода. Противниковият снайперист щеше да продължи да стреля и да сменя позицията на всеки тридесет секунди, докато унищожи всички бутилки или бъде засечен от Залински и Гало. Врагът бе на разстояние между петстотин и седемстотин метра, скрит в храсталака, облечен в маскировъчни дрехи, така че откриването му не бе лека задача.

Гало лежеше по гръб със затворени очи. Това бе малко необичайно поведение за снайперист, мъчещ се да открие противника, но при него май даваше резултати.

Брок погледна часовника си. Оставаха още пет секунди. Обикновено Гало усещаше местоположението на неговия човек след третия или четвъртия изстрел, но напоследък бе започнал да става по-добър. Пиеше някаква билка за подсилване на мозъчната дейност. Разправяше, че помагала за компенсиране загубите на енергия, след като си бил с жена. Сексът изцеждаше силите му и определено прецакваше концентрацията му. Обаче пък без него ставаше раздразнителен.

Втората бутилка се пръсна и този път окъпа Залински. Част от секундата след това Гало се търкулна по корем и стреля с лазера, прикрепен към оръжието му. От храсталака се заиздига зелен дим — пряко попадение.

Брок се надигна и изгледа най-добрия си снайперист. Гало изглеждаше неимоверно доволен от себе си. Залински бе мокър от глава до пети.

— Гало, скапаняк такъв, можеше да стреляш по-рано.

— Не ми беше дошла музата — отвърна той.

Големият брониран джип подмина тренировъчната база на Делта и се отправи към зона „Сицилия“, предназначена за учебни скокове. Базата на Делта бе толкова секретна, че я наричаха „мястото, което официално не съществува“. „Неофициалното присъствие“ бе оградено от метална ограда, по чийто горен край бяха опънати остри като бръснач жици. Самолетите, излитащи от Браг, за да хвърлят десантчиците, използваха отличителните червени покриви на Делта като ориентир. Там бе и къщата, където ТББ — техника на близък бой (дисциплина, въведена от британските спецвойски) — се бе превърнала в истинско изкуство.

— Изпитваш ли носталгия, като ги гледаш?

Караше Лонсдейл. Минавайки покрай къщата, той вдигна дясната си ръка от волана и направи някакъв жест — нещо средно между козируване и безцелно махване с ръка.

— Това е като братство — отвърна той. — Никога не можеш да се откачиш изцяло. От друга страна пък, нещо като че ли не ми се връща. Твърде стар съм за някои от тия изпълнения.

Бяха облечени в камуфлажи на 82-ра и лицата им бяха намазани с черна и зелена боя. Такова беше препоръчителното облекло на запад от Форт Браг. Това не бе чак толкова необходимо през по-голямата част от времето, но създаваше правилна психическа нагласа. Битката за десантчика не бе някакво далечно понятие, можеше да започне по всяко време. Затова трябваше да бъдат психически и материално подготвени. А ако не си с униформа, военните патрули можеха да те спрат и да ти създадат проблеми.

— Разправят, че щом си бил в Браг — продължи Лонсдейл, — можеш да успееш навсякъде в американската армия. В по-голямата си част мъжете го обичат. Съпругите и приятелките обаче мразят това място. Една от общо трите бригади винаги се намира в осемнадесетчасова бойна готовност и тревогата се подава, когато най-малко я очакваш, така че семейният им живот не изглежда розов. Накрая вече започва да ти става даже и от вида на две дини.

Фицдуейн се усмихна. Вече цял час търсеха разузнавателния взвод. Ходиха на стрелбището, но намериха само две-три празни бутилки от кока-кола и един запенен сержант, отговорник на района. Последната информация беше, че Брок и неговата малка частна армия отишли към учебната зона за скокове. Ако Фицдуейн бе разбрал правилно, един С 130 щял да хвърли на главите им два танка. Странни хора са това разузнавачите, помисли си Фицдуейн.

— Обади се Кокрейн от Хълма — каза той. — Звучеше малко…

— Завистливо — помогна му Лонсдейл. — Ти какво му каза?

— Казах му, че президентът има нужда от него, Конгресът има нужда от него и че в столицата могат да се свършат далеч повече неща за антитероризма, отколкото тук.

— Абсолютно вярно — кимна Лонсдейл. — От друга страна пък е хубав човек и добре че го взехме с нас. Помниш, че ако не беше той, двамата с теб сега едва ли щяхме да ходим по белия свят.

Фицдуейн не отговори. Чудесно щеше да бъде, ако се върнеха с целия екип, но на 82-ра й бяха нужни съветници, а не цяла армия. Можеха да поемат само Фицдуейн като командир и най-много още един човек.

— Е, това е нещо, което Лий ще трябва да пропусне.

Горичката, през която минаваха, се разреди и пред джипа се ширна огромното открито пространство, наречено Полигон за учебни скокове „Сицилия“. Земята тук бе червена, също като пръстта в двора на Лонсдейл в Аризона.

Един самотен С 130 подхождаше към полигона. Докато и двамата гледаха към него, от търбуха му изскочи нещо голямо, последвано от предмет с горе-долу същия размер. Секунди след това разцъфнаха белите цветове на три огромни парашута и забавиха стремителното му падане. Почти веднага след това се отвориха и трите парашута на втория предмет.

— Там, където паднат, трябва да е и взводът — каза Фицдуейн. — Или поне наблизо.

Лонсдейл подкара джипа към бавно спускащите се танкове. Разузнавателният взвод не се виждаше никакъв. Имаше нещо сюрреалистично в гледката на два танка, полюшващи се величествено във въздуха. И двете машини бяха стъпили на дебели, вълнообразни палети, а около по-уязвимите зони, като например веригите, бе натъпкан уплътняващ материал. Танковете изглеждаха толкова близо, че сякаш можеха да ги пипнат.

Лонсдейл също бе вперил поглед в тях.

— Мамка му, ама ние сме точно под тези проклети железа — изкрещя Фицдуейн. — Да се скъсаш от смях.

Лонсдейл наби спирачки, трескаво превключи скоростите и излетя назад като ракета. В сравнение с гънтрака скоростта на този джип бе като на охлюв. Танковете вече бяха толкова близо, че можеше да се прочете какво пише на палетите. Лонсдейл отново натисна спирачките и се запревива от смях.

Танковете паднаха на около десет метра от тях, смачквайки вълнообразните палети под себе си и вдигайки облаци червен прах. Втората машина сякаш подскочи във въздуха и след това падна на една страна.

— Ей, ти! — кресна някакъв глас до ухото на Фицдуейн. — Излизай от тая кола и марш при оня „Шеридан“. Мърдай, войник!

Фицдуейн подскочи. Изведнъж целият район се изпълни с тичащи войници. Само за секунди танкът бе изправен, а опаковката и от двата — свалена.

Той реши да остави останалата част от работата на специалистите.

— Ей, шибалник такъв — кресна отново гласът. — Кой ти заповяда да спреш? Давай!

Фицдуейн се извърна. Зад него се бе изправила ниска и набита фигура с монголоидни черти на изплесканото в зелено и черно лице, само на пет сантиметра от неговото. Камуфлажите му бяха потънали в червен прах и на табелката името и чинът му едва можеха да се прочетат. Прилича на побъркан дервиш, помисли си Фицдуейн и каза:

— Лейтенант Брок.

Брок отстъпи назад и втренчи поглед в него. По униформата на непознатия нямаше нито табелка с името, нито някакви отличителни знаци, показващи чина му. От друга страна пък определено не беше някой деветнадесетгодишен войник.

— Прекъсвате ми занятието — изръмжа Брок. — Кои, по дяволите, сте вие?

Фицдуейн не сваляше поглед от него.

— Много ще ми е неприятно, ако сме ви настъпили по мазола, лейтенант.

Сетне му обясни кои са.

— Хуа, сър! — откликна Брок и по лицето му се разля усмивка. — Значи вие сте тези двамата, които сте били там.

— Бяхме и се върнахме! — добави Лонсдейл. — Номерът е във втората част, лейтенант.

Фицдуейн посочи двата танка.

— Разкажи ми за твоите любимци.

Брок просия.

— Любимци! Изключителни са, сър. Откъде искате да започна?

Джагър се събуди, потънал в пот.

Мебелите в мотелската стая му се струваха непознати. Според часовника му бе работно време й изпод леко отметнатия край на пердето нахлуваше светлина. Синьо небе, слънце, както си му е редът.

Защо, по дяволите, спеше посред един съвършено нормален работен ден? Да не би снощи да е пил или да се е дрогирал? Забравил ли беше принципите на работа, с които бе израсъл? Да не би да беше замесена жена? Какво правеше във Файетвил?

Изпи чаша вода и отново легна, затворил очи. В съзнанието му изплува огромната стоманена цев на супероръдието в Дяволската стъпка, блъвнала дълъг огнен език, изпращайки смъртоносния си снаряд към страната му. Вашингтон, Ню Йорк или Лос Анджелис? Има ли значение? Важното беше, че целта е гъстонаселен район.

Оръдието ще стреля. Фицдуейн бе сигурен в това. Тъй като вече бе започнал да разбира как действа Ошима, д-р Джагър също бе уверен. Операция „Картаген“ може да ускори това с няколко часа, ден или седмица, но при всички положения оръдието щеше да стреля. Десантните войски, каквото и да правят, няма да могат да го спрат. И ако проработеше, щяха да загинат хиляди хора. Може би десетки хиляди, а и много повече. И това щеше да бъде само незабавният ефект. По-голямата част от силата на удара щеше да бъде насочена към доверието в Америка.

Джагър стана и стисна глава с ръце — замайването отмина. Започна да си припомня: Секретна секция, жегата, операцията и полковник Карлсън, плувнал в пот. И Фицдуейн и Лонсдейл, които отново щяха да се завърнат там. Но стига с тези емоции! Съсредоточи се върху научните факти и физическите последици от тях! — упрекна се той.

За супероръдието в Дяволската стъпка Реймън използваше водород. В чистия си вид водородът бе твърде летлив газ и би експлодирал веднага, затова го смесваха с хелий. Смесването на двата газа се дозираше и следеше по електронен път. Сваляш оригиналния контролиращ механизъм и слагаш друг, който дава правилни показания, обаче пуска повече водород в цевта. Какво ще се получи? Една адска експлозия. Но ще бъде ли толкова силна, че да пръсне цевта, направена от легирана стомана?

Компютърът, симулирал ситуацията, казваше, че точно така ще стане. Да, но компютърните симулации не бяха стопроцентово сигурни. Точно затова се правеха полеви изпитания. Реалният живот понякога поднасяше много неприятни изненади.

Когато главната задача бе просто да се подкопае доверието в изпитателната програма, подмяната на контролера изглеждаше наистина добра идея. Сега обаче „Сайклакс Гама 18“ бе вдигнал мизата, изтръгвайки я извън контрола на Джагър. Въпросът вече не бе дали цевта ще се пръсне или не, а какво ще стане с нервнопаралитичния препарат. Той трябваше да изгори. Но беше летлив й експлозията можеше да го пръсне из целия район. Тогава цели две бригади от 82-ра въздушнопреносима щяха да измрат. Защитните скафандри нямаше да им помогнат.

Дори и всичко да минеше добре този път, от изследванията си в Ливърмор Джагър най-добре от всички знаеше какви опасности се крият в тръбопроводите. Хилядолетието си отиваше, а опасността от оръжия за масово унищожение оставаше, като при това бе придобила ужасяващи размери.

Джагър стана и уморено се потътри към душа. През изминалите два дни бе спал само пет часа и, изглежда, повече такъв случай нямаше да му се удаде, докато операция „Картаген“ не приключеше.

Имаше още нещо, което не можеше да си спомни.

Някои от колегите на Джагър в Ливърмор бяха предложили да пуснат умна бомба в широката един метър цев на оръдието и Джагър вече започваше да съжалява защо не се бе съгласил на този вариант. Целта наистина беше много малка, но технически това бе напълно възможно, особено ако отворът на дулото бе лазерно обозначен от наземен спецотряд. Но дори и този вариант трябваше да бъде обезпечен от няколко удара, за да бъдат абсолютно сигурни в успеха. Освен това, ако не уцелеха от първия път, това можеше да накара терористите да стрелят по-рано. В битката нищо не бе сигурно, с изключение на това, че каквито и планове да кроиш, те обикновено се оказват прецаквани от обстоятелствата.

Не, вариантът с подменения контролер имаше двойно предимство — оръдието изобщо нямаше да гръмне и доверието в системата щеше да бъде подкопано.

Кокрейн беше прав, трябваше да се създаде илюзията, че технологията на супероръдието е пълна безсмислица.

Ошима съсредоточено разглеждаше чертежите. Не разбираше много от тази наука, но най-хубавото нещо на супероръдието беше, че схванеш ли веднъж принципа на действие, нататък вече не бе кой знае колко сложно.

Реймън го беше нарекъл гигантска духателна тръба. Сложи едно зърно ориз на масата и се опитай да го издухаш до другия край на стаята. Ще разбереш, че никак не е лесно да го мръднеш на повече от метър. Пъхни го обаче в една тръбичка, духни здраво и… „ще мине и през стъклото на прозореца“.

Истинската сложност се състоеше в самия снаряд. Това обаче бе извън умствените й възможности, затова бе съсредоточила вниманието си върху супероръдието. Бяха се опитали да го саботират, но неуспешно. Това би могло да означава, че хората на Фицдуейн не са били подготвени. Твърде вероятно, тъй като главната цел е била да освободят жената. Обаче също така би могло да означава, че експлозивите са били разставени за отвличане на вниманието. Добре, но какво друго са се канели да направят?

Ошима премести погледа си върху Салерно. Реймън бе блестящ, но непостоянен и мързелив. Компенсира тези недостатъци чрез наемане на работлив екип. Д-р Салерно бе втори след Реймън и бе поел задълженията му, без изобщо да се замисли.

Хората много рядко са незаменими, помисли си Ошима.

— Салерно — започна тя, — познавам нападателите добре. Пък и ти видя разрушенията. Но защо оръдието на доктор Реймън остана недокоснато? Какво пропускаме?

Салерно се ужасяваше от Ошима. Но в свои води се чувстваше уверен.

— Имали са на разположение само от петнадесет до двадесет минути — отвърна той. — Направиха каквото можаха, за това време, но оръдието е голямо и здраво и затова е много трудно да бъде повредено. Експлозивите, които бяха заложили, бяха стандартни артилерийски гръмове. Абсолютно съм сигурен, че са дошли неподготвени.

Ошима отново впи поглед в чертежите.

— А цевта? — продължи тя. — Дали не са успели да й направят нещо?

— Натоварихме човек с ултразвукова апаратура и го спуснахме вътре — търпеливо каза Салерно. — Провери милиметър по милиметър цялата цев два пъти. Всичко бе в рамките на допустимото.

— В рамките на допустимото ли? — раздразнено попита Ошима.

— Нито едно произведение на този свят не е съвършено — внимателно отговори Салерно. — Във всеки продукт има най-различни недостатъци, но най-важното е да се установи мащабът им. В нашия случай няма от какво да се притесняваме. Цевта е в чудесно състояние, същото се отнася и за останалата част на оръдието.

— Затворният механизъм, пусковият механизъм, газопроводите? — не го оставяше на мира Ошима.

— Всички бяха проверени основно.

— Питам се защо не са гръмнали водорода!

— Както сама знаете, командире, главните резервоари за водород се намират в подземни бункери, отделно от оръдието. Или не са знаели къде са, или не им е останало време. Тъй или иначе, трябвало е да вдигнат във въздуха всички резервоари с водород, за да могат да ни навредят сериозно, а това е било извън възможностите им. Ала дори и да го бяха направили, знаете, че заводът за извличане на водород се намира под пистата Мадоа.

Ошима извади пистолета си и го насочи в лицето на Салерно.

— Доктор Салерно, искам да си представите, че животът ви зависи от отговора, който ще дадете — каза тихо тя, усмихна се и запъна ударника. — Защото е точно така.

Устата на Салерно пресъхна.

— Представете си, че имате на разположение само двадесет минути, обаче знаете абсолютно всичко за тази технология. Е, кое е най-уязвимото място на това чудо? Какво ще направите?

Салерно се замисли. Съзнанието му автоматически започна да прехвърля данни, формули, чертежи. И изведнъж се сети! Но ако си признаеше, че не е проверил газ-контролера, тая фурия щеше да го прати по дяволите.

Ошима видя краткия проблясък в очите на Салерно. Значи тоя наистина е забравил нещо, каза си тя. Тия специалисти са едни и същи навсякъде — страхотни в теорията, пълни некадърници в практиката.

— Започвай да обясняваш, доктор Салерно — каза тя.

25.

— Военновъздушните сили са отворили дюкяна. Качвай се!

Редиците десантчици се понесоха в тръс към очакващите ги С 130. Натоварени с парашути, раници, оръжие, боеприпаси и спецтехника — всичко, като се започне от експлозиви и се стигне до резервни батерии за радиото. Напредваха към машините с грацията на сумисти, вързани на верига.

Парашутистите бяха известни с бързината и хъса си, но това важеше, след като се тръшнеха на земята. Товаренето беше мъчителен процес, полетът също не бе кой знае колко по-добър.

Никой друг самолет не бе толкова обичан от десантчика, колкото С 130, но горчивата истина бе, че след като шестдесет и четирима души с пълно бойно снаряжение се натъпчеха в търбуха на машината, преместването дори на една малка мешка изискваше задружните усилия на всички. Никакви разходки нагоре и надолу по пътеката в средата. Всъщност място за такава почти не оставаше. Парашутистите седяха, притиснати коляно до коляно, в две редици една срещу друга, запълнили до краен предел останалото пространство със снаряжението си. Ако те засърби нещо или ти е слаб пикочният мехур — ще се чешеш и пикаеш след приземяването, ако, разбира се, тогава не ти се струпат други проблеми. Затова преди товарене всички биваха съветвани първо да обслужат естествените си нужди и тогава да се качват. Единственият начин да се придвижиш от единия край на самолета до другия бе да се движиш като маймуна в клетка, хващайки се за пръчките горе от двете страни.

Натискът от двете му страни бе толкова силен, че скачането от самолета бе започнало да изглежда на Фицдуейн далеч по-примамлив вариант. Рампата бе вдигната наполовина, но не бе затворена. В задния сектор на С 130 имаше съвсем малко илюминатори и нахлуващият въздух, както и гледката навън бяха добре дошли.

Четирите турбовитлови двигателя зареваха на високи обороти и откъм полуотворената рампа нахлуха облаци червен пясък. Самолетът завибрира. Можеше да се разговаря, но само ако викаш. Отговорниците за скока и безопасността бяха със слушалки, включени към вътрешната разговорна уредба на самолета.

Фицдуейн бе вбит според ръста и теглото си между полковник Закария Карлсън и Лонсдейл. Срещу него бе седнал Брок. Всички останали места бяха заети от Разузнавателния взвод. Подразделението изглеждаше достатъчно страшно в пълното си бойно снаряжение, за да проведе операцията и само.

Карлсън се наведе към Фицдуейн и ревна в ухото му:

— Точно така бяхме и когато чакахме всеки момент да излетим за Хаити и не щеш ли, в този миг се чуха удари по вратата и когато отворихме, пред нея бе застанал един от сержантите. Бил в отпуск, но не можел дори да си представи, че ще изпусне операцията. Долетял с колата си направо до машината и се вмъкна вътре както си беше с цивилни дрехи, без каска и даже без парашут.

Фицдуейн го слушаше с половин ухо. Ако очите не го лъжеха, над полуотворената платформа се бе появила някаква глава. Той примигна и главата изчезна. Привидяло ми се е, помисли си. Самолетът започна да рулира по пистата и той се наведе към Карлсън.

— И какво направихте с момчето? Хвърлихте го да пробвате откъде духа вятърът ли?

— Не, по дяволите — Карлсън се усмихна. — Посъбрахме му туй-онуй и горе-долу го нагласихме. Всеки с такъв дух на десантчик заслужава да скача.

Фицдуейн примигна отново — този път грешка нямаше. Главата пак се появи над полуотворената платформа и след нея през отвора се намъкна и останалата част от тялото, съпроводена от облаци червен прах. С 130 набираше скорост.

Шестдесет и четири глави в каски, с лица, омазани в черна и зелена боя, се обърнаха към натрапника. Беше облечен в костюм с връзка, който, след основно почистване и гладене, можеше да мине като приемливо облекло за сесия на Конгреса.

— А тая униформа познаваш ли я? — наведе се отново Фицдуейн към Карлсън.

— Какво, по дяволите, става! — изрева междувременно Брок.

— Къде да седна? — ревна в отговор Кокрейн.

Хюго се ухили заплашително.

— Твой приятел ли е? — поинтересува се Карлсън.

Фицдуейн поклати глава.

— Предай нататък по колоната на тия откачалки, че им предстои дълъг полет, мамка му!

Кокрейн улови погледа му и му махна.

— Здрасти, Хюго! — прогърмя отново гласът му.

Шестдесет и четири омазани в черно и зелено лица в каски се втренчиха във Фицдуейн.

— Какво, по дяволите, става! — кресна повторно Брок.

С доста трудности и с помощта на цялата група от едната редица, която се отдръпна назад колкото можа, за да му направи място, Фицдуейн уви лявата ръка на Кокрейн със скоч лента, широка пет сантиметра.

След доста пазарлъци и дълги преговори, Кокрейн вече приличаше на нещо подобно на десантчик. Имаше каска и униформа, а лицето му бе нацапотено със зелена боя. Дори и обувките си бе изритал, заменяйки ги с омекотен вариант на пилотски кубинки с цип.

— За какво ми е тая лента? — попита той.

— Показва, че принадлежиш към Първа бригада — отвърна Фицдуейн — и може би никой от тях няма да те застреля. Ако те притеснява, да я сваля.

Кокрейн се направи, че не го чува.

— Казвай сега какво трябва да знам! Обяснявай с прости думи и накратко, все едно че съм политик.

— Стъпим ли на земята, хукваме да търсим Ошима — викна в ухото му Фицдуейн.

— А знаете ли къде да я търсите?

— Под пистата Мадоа има подземен бункер — обясни Фицдуейн. — Накарали Реймън да им нарисува карта. В случай на нападение над базата тя трябва да бъде там.

— А ако не е?

— Ще се пукна от яд — тросна му се Фицдуейн.

— Добре, друго?

— Когато стъпиш на земята, се търколи встрани — посъветва го Фицдуейн. — Обаче преди това не забравяй да помолиш някого да ти даде парашут.

Кокрейн замръзна.

— А дотук се справях толкова добре! — изпъшка той.

Брок обърна очи към тавана, поклати глава и изръмжа:

— Мамка му стара!

Карлсън се обади:

— Забрави да му кажеш паролата и отговора.

Фицдуейн кимна и викна:

— Щастие е паролата.

— А отговорът? — попита Кокрейн.

— Мъртъв кълвач — отговори вместо него Брок и направи напомпващо движение с вдигнат нагоре юмрук.

— Хуа, сър! — ревна взводът като един.

Кокрейн се наведе към Фицдуейн.

— Винаги ли са такива? — попита го той.

— През по-голямата част от времето — отвърна ирландецът.

Двамата отговорници по скоковете — по един на всяка врата — се обърнаха към редиците си. Стояха разкрачени, с леко сгънати колене и с протегнати напред ръце, сякаш се канеха да теглят нещо.

Сякаш излизаха направо от някой уестърн. Истински каубои, готови да изтеглят револвера.

Напрежението видимо се покачи. Погледът на всеки десантчик бе впит в неговия отговорник. Фицдуейн усети прилив на адреналин. Ръцете на отговорниците се стрелнаха напред, дланите се отвориха и затвориха два пъти в съвършен синхрон.

— Двадесет минути! — изреваха те.

— Двадесет минути! — ревнаха в отговор шестдесет и четирите омазани в боя лица.

— Арконо е отцепена, сър — докладва полковник Дейв Палмър, началник-щаб на дивизията. — Никаква съпротива. Пистата е изоставена, в момента кайоуите кацат.

Генерал Майк Ганън кимна. Имаше много голямо доверие на хеликоптерите на 82-ра, но те нямаха обсега, нито пък възможностите за зареждане във въздуха, за да покрият целия маршрут сами. Това означаваше, че се налага да ги закарат до мястото със С 130, да ги разтоварят и да ги оставят да чакат, докато операцията започнеше.

Най-близката подходяща писта за тази цел беше Арконо — същата, която Фицдуейн бе използвал за измъкването им. Имаше много голяма вероятност пистата да е под контрол, но изпратените там разузнавачи докладваха, че е пуста.

Терористите явно прегрупираха живата си сила. Дяволската стъпка можеше да се окаже доста костелив орех. Ганън изобщо не се съмняваше, че победата ще бъде на страната на 82-ра, но главна грижа сега бе проблемът с евентуалните загуби.

Самото естество на десанта предполагаше адски бърз цикъл на боя. Може да постигнеш поставените цели много бързо, но цената може да се окаже ужасно висока. В миналото парашутните десанти бяха им коствали до петдесет процента загуби. Този път процентът далеч нямаше да бъде такъв, ако Карлсън и неговият екип са планирали нещата както трябва.

Обаче най-голямото неизвестно си оставаше супероръдието.

С едва доловима усмивка полковник Закария Карлсън седеше със затворени очи, изпаднал сякаш в медитация.

Метни му една избеляла роба, тикни му в ръцете кошничка за милостиня и ето ти готов будистки монах, мислеше си Фицдуейн. Пък и главата му е, кажи-речи, обръсната…

От десантчиците сякаш лъхаше спокойствие. Вътрешно всеки от тях сигурно си повтаряше: „Какво, по дяволите, правя аз тук?“, но външно изглеждаха невъзмутими.

Примерът му като че ли бе заразителен. Въпреки че напрежението определено се покачи след първоначалното предупреждение на отговорниците, външно нямаше признаци на безпокойство. Разбира се, притиснат така здраво от всички страни, е трудно да се издадеш какво те яде отвътре. Не можеш да крачиш нервно напред-назад, да потропваш с крака или да трепериш от страх, без да алармираш цялата редица.

И естествено не можеш и да избягаш. А само да седиш и да се потиш, но с този товар по себе си ти си се потиш и без да те е страх. Ти си обречен. Само след минути ще се заемеш с това, на което си обучен. Ще се хвърлиш от небесата, за да попаднеш в огнен водовъртеж, организиран от неколкохиляден враг.

Трябва да го убиеш пръв. Което постепенно започва да ти се струва все по-добър и по-добър вариант. Всъщност единствен. И осъзнаването именно на това решение произвеждаше успокоителния ефект. Вместо да си мислиш какво може да стане, ти се съсредоточаваш върху онова, което трябва да се направи, и инструмента, който ти трябва за тази работа.

Съсредоточаване върху операцията — най-добрата противоотрова за страх. Изпробвана и доказана от времето, когато първият пещерен човек се е измъкнал от бърлогата, за да убие нещо по-едричко за вечеря.

Мислите на Карлсън трескаво препускаха. Планът за нападението бе плод на целия щаб на дивизията и бе подписан от командващия генерал, както и от няколко адвокати с по-тлъсти заплати. Обаче есенцията на плана бе негова и на Фицдуейн, колкото и да не му се искаше да го признае.

Десантчиците имаха над половинвековен опит в битки, така че как, по дяволите, допусна този чужденец да влияе на мисловния му процес?

Конвенционалното мислене подсказваше да нападнат пистата Мадоа и силно охраняваната долина с оръдието едновременно. Обаче вместо това целият удар бе насочен към пистата, а оръдието бе оставено да се унищожи само — с малко помощ, разбира се, от въздуха.

Ами ония войски, окопани около него? Дори това шибано супероръдие да избухне, какво им пречеше на тези войски да нападнат занимаващите се с пистата десантчици в гръб? Трябваше да пребягат само осем километра, а разполагаха и с артилерия, и с минохвъргачки, и с бронетехника.

А Фицдуейн спореше и доказваше, че експлозията на супероръдието щяла да бъде убийствена. И че оцелелите след нея войски можели да бъдат пометени от въздуха или пък да се погрижат за тях по-късно. Главният му коз беше, че около оръдието не трябва да има нито един наш човек, докато то не избухне.

Изглеждаше разумно обяснение, но Карлсън продължаваше да си задава въпроси. Добре окопаните войски имаха невероятната способност да оцеляват при експлозии. Е, колко силна би могла да бъде една неядрена експлозия? И дори и саботажът да успее, откъде можем да сме уверени, че терористите ще натиснат спусъка на супероръдието?

„Аз познавам Ошима, му бе казал Фицдуейн с абсолютна увереност. Тя няма да стреля веднага, ще задържи правото си на избор колкото е възможно по-дълго време. Но веднъж осъзнала мащаба на атаката ни и разбрала, че повече не може да чака, ще стреля.“

А после? — попита го Карлсън. Ако супероръдието експлодира, тя ще направи следните три неща, отговори Фицдуейн. Ще организира яростна съпротива, за да ни забави колкото е възможно по-дълго; ще се опита да смеси двата газа по някакъв начин, ако разполага с необходимите специалисти; и накрая ще се опита да избяга. Откъде пък си толкова сигурен! — опита да възрази Карлсън.

Всичките си умения е усвоила от един терорист, наречен Палача, продължи уверено Фицдуейн. И от данните, които сме събрали за нея, става ясно, че ги е усвоила много добре. В това съм толкова сигурен, както и че в Западна Ирландия вали и когато очакваш дъжд, и когато не го очакваш. Ошима има план за измъкване.

Да, но на стотици километри от Стъпката е само пустош, отново опита да възрази Карлсън. Командният център на Ошима под пистата Мадоа ще бъде разпердушинен от две бригади на 82-ра. Самата писта е оградена от минен пояс, широк половин километър. А въздухът ще бъка от летящи машини до такава степен, че ония в ауакса ще се побъркат, докато ги насочват да не се блъскат едни други. Така че как ще стане това бягство?

Тя си знае как, а ние трябва да разберем, отговори му Фицдуейн.

И как ще го разберем? — настояваше Карлсън. Лягаш по гръб в една гореща вана, затваряш си очите и почваш усилено да мислиш, отвърна му тогава Фицдуейн.

Карлсън се усмихна на спомена, но тревогата не го напусна.

— Десет минути! — извикаха отговорниците, отваряйки и затваряйки длани два пъти.

— Десет минути! — отговориха в хор парашутистите.

Съмнението й тревогите се изключиха от съзнанието на Карлсън като електрически уред. Нямаше смисъл да умува повече.

Всичко щеше да започне след броени минути.

— Мамка му! — извика Кокрейн. — Щях да забравя.

Фицдуейн тъкмо си мислеше за разораната земя, която бе излязла на инфрачервените сателитни снимки. На тях ясно личеше, че с помощта на някаква много бърза изкопна техника под пистата е била прокопана цяла мрежа от тунели, после покрити с бетонни елементи и засипани с пръст.

Обаче Ошима не може да не е знаела, че сателитното наблюдение ще покаже разораната земята. А не й беше в стила да пропуска нещо толкова очевидно.

Тогава какво още е направила? Какви съоръжения е добавила, които да не се виждат? Колко от тунелите са само за заблуда и колко още такива е изкопала под земята — нещо, което не би излязло на снимките? Изхвърлената от такава дейност пръст би я издала, но тя сигурно я е струпала при пръстта, изкопана от окопите.

Видими тунели, близо до повърхността. Скрити тунели на далеч по-голяма дълбочина. Но копаенето под земята бе далеч по-трудно в скалисто плато. Къде би могла да копае, как, с каква скорост? Бяха видели огромния брой булдозери и друга подобна техника, но ставаше ли тя за строеж на тунели?

Това, което тогава му бе потрябвало, бяха подробните геоложки проучвания. Когато са търсили петрол, целият район е бил основно проучен.

— Донесох докладите от проучванията — съобщи Кокрейн. — Мори ги изкопа отнякъде.

Фицдуейн го изгледа вбесен:

— Твърде много време си прекарал на Хълма, Лий, инструктирайки конгресмените как да гласуват в последния момент.

Кокрейн се опита да вдигне рамене, но не можа.

— И сега какво да правя с тях? — изръмжа ирландецът. — Да си ги прочета на път за надолу?

— Пет минути! — изреваха отговорниците, широко разперили петте пръста на дланите си.

— Пет минути! — не закъсня отговорът.

— Готови!

— Готови!

— Всички…

— Всички…

— Стани!

— Стани!

— Закачи!

— Закачи!

— Провери Въжето!

— Провери Въжето!

— Провери Снаряжението!

— Провери Снаряжението!

— Аз и без това не мога да ги достигна — каза Кокрейн. — Тикнал съм си ги на кръста под целия този самар. Божичко, чувствам се като египетска мумия.

— Дано живеете и толкова дълго, сър — обади се Брок.

Страничните врати се плъзнаха. Ревът на двигателите рязко се усили, сподирен от нахлулия в самолета вой на вятъра.

— Три минути! — викнаха отговорниците.

— Три минути! — прогърмя хоровият отговор.

В предопашната част на корпуса се появи цял ред дупки.

Секунда след това проблесна трасиращ ред и каската на единия от обезопасителите сякаш експлодира. Застаналият до него отговорник бе оплискан с кръв. Наблизо избухна противовъздушен снаряд и самолетът се килна на една страна.

— Май ще е по-добре да скочим долу — обади се Брок със спокоен глас — и да отвлечем огъня на тия шибалници.

Лампите над главите им светнаха в червено и миг след това в зелено.

— Давай! Давай! Давай!

През двете отворени врати за част от секундата минаваше парашутист и темпото непрекъснато растеше. Последните двама бяха отговорниците.

За тридесет и шест секунди всичките шестдесет и четирима десантчици потънаха в мрака, а самолетите поеха курс към Арконо, за да дозаредят и да чакат да извозят убитите и ранените.

Оцелелият обезопасител застопори затворените вече врати и се тръшна на опустялата пейка потресен. Беше видял достатъчно през отворената врата, за да благодари на бога, че е постъпил във военновъздушните сили, а не в пехотата. 82-ра бе поела сякаш право към ада.

Командният бункер бе направен от няколко свързани помежду си метални сфери, поддържани от хидравлични амортисьори. Бяха подобни на използваните в Япония при строителството на небостъргачи за увеличаване на противоземетръсните им качества. Над бункера имаше няколко пласта броня, армиран бетон, трамбована пръст и още бетон.

На практика цялото това съоръжение бе неуязвимо за конвенционална бомбардировка. Носеха се слухове, че се разработвали някакви ракети, способни да проникват надълбоко под земята, но май в това нямаше нищо сериозно. Така или иначе, хората тук бяха недосегаеми за всички съществуващи бомби.

Бомбардировката се развихри без никакво предупреждение. По радарите нямаше нищо. Ошима тъкмо минаваше на инспекция в радарната зала, когато започна нападението, и сама можа да види екраните, разтърсили се леко от първия удар.

По тях нямаше абсолютно нищо — дори и най-малък намек за сянка.

С артилерия ли нападаха? Да не би мексиканската армия най-сетне да е решила да се намеси? В Чиапас бе относително спокойно и затова може да са решили, че тъкмо сега му е времето да нападнат.

И все пак някой би трябвало да ги предупреди. Вярно, Куинтана бе мъртъв, но те разполагаха с много информатори. Щяха да знаят, ако мексиканската армия има намерение да предприеме каквото и да било. А и как ще стигне до платото, без да бъде засечена? Невъзможно.

Бункерът се разтърси още веднъж. Осветлението примигна и изгасна. Веднага след това се включи аварийната система и лампите отново светнаха.

— Бомбардират, командире. Яко бомбардират! — каза Джин Ендо, един от малкото членове на Яибо, останали живи.

Другите, извадили късмет, за нещастие не бяха от същия ранг като него. Въпреки младостта си, Джин Ендо бе изключителен. Интелигентен, бърз и доказал уменията си. Но преди всичко бе верен. Джин Ендо щеше да й бъде полезен.

Заместник на генерал Бараган бе полковник Каранза. Неговата вярност почиваше изключително на факта, че той просто нямаше къде другаде да иде. Щеше да се бие, ако работата опреше до бой. Но тук беше Мексико. Американците може да се съгласят да бомбардират Текуно, ако бъдат помолени от правителството, но никога нямаше да изпратят сухопътни войски. За това се бяха погрижили Виетнам, Ливан, Сомалия и най-вече американските медии. Загубите бяха политически неприемливи.

— Прав е — намеси се Каранза мрачно. — Това са бомби. Празните радари означават „Стелт“, а това от своя страна означава Америка.

— Включи мониторите — заповяда Ошима.

Командният бункер упражняваше командните си и контролни функции с помощта на дълбоко вкопана мрежа от кабели, свързани с външни видеокамери. Най-важната връзка бе с долината, където бе супероръдието. Ошима можеше да стреля с него оттук. Беше проста работа — мушкаш два ключа и щракаш едно малко копче. По-рано обикновено Куинтана пазеше тези ключове, но ролята му вече бе свалена от сценария. Ключетата сега се люлееха на врата на Ошима.

Блесна редица от десетина монитора. През деня те бяха постоянно включени, но през нощта се изключваха, за да се пестят батериите, необходими за уредите им за нощно виждане. Войската на терористите, с изключение на няколко поста на ключови места, не бе оборудвана с такива уреди.

Загледана в екраните, Ошима видя как една от силно укрепените позиции около зоната избухва в огромен жълто-червен облак. В небето се понесоха крака, ръце и части от тела заедно с различно оръжие. Експлозиите следваха една след друга с такава бързина, че се сливаха в непрекъсната канонада и вибрациите в бункера не спираха. Разрушенията растяха с всяка изминала секунда.

— Дайте проверка на периферията! — излая Ошима.

Мониторите се подчиниха на предварително зададени параметри. Външният пояс започна да се осветява част по част, но тя не виждаше нищо. Ако нападаха отвън, то тук трябваше да има някакво развитие, дори да е само противников артилерийски огън.

— Дайте ми Стъпката и ме свържете с командира на оръдието — заповяда Ошима.

Връзката с Дяволската стъпка се осъществяваше с помощта на оптичен кабел. Образите се появиха моментално.

Ошима почувства неимоверно облекчение. Долината на супероръдието не бе обект на нападението. По някакъв начин, мислеше си тя, американците са разбрали с какво разполагам и ги е страх да нападат пряко, за да не ме накарат да гръмна. Бяха силни, невероятно силни, но… уязвими.

— Командире — извика Каранза. — Виж радарите.

До този момент екраните бяха празни. Сега на тях изведнъж се появиха силуетите на дузина приближаващи самолети. Скоростта им бе малка. Това не бяха изтребители бомбардировачи, а транспортни самолети, ала дори и за такива летяха много бавно.

— Десант! — ахна Каранза. — Невероятно! Лековъоръжени десантчици, каква мишена! Ще ги избием още във въздуха. След като скочат, въздушното им прикритие трябва да прекрати огъня и тогава ще им налетим. Слава богу, че генерал Бараган беше толкова предвидлив човек.

По-голямата част от осемдесет и четирите огневи точки около пистата Мадоа бяха или напълно разрушени, или силно пострадали. Но това вече нямаше никакво значение. Там и без това имаше съвсем малко хора, а в по-голямата си част съоръженията бяха фалшиви.

Истинската отбранителна система бе под земята. Състоеше се от бронетанкова техника и подразделения с ръчни гранатомети земя-въздух. Тези гранатомети считаха за свой най-голям враг хеликоптерите, но нисколетящите С 130, влачещи се почти със същата скорост, май щяха да се окажат още по-лесна мишена.

— Да дам ли заповед, командире? — попита Каранза.

Ошима изчака първият самолет да влезе в зоната на пряката видимост и да се появи на един от видеомониторите. Каранза се бе оказал прав — бомбардировката замираше. Още няколко секунди…

Изведнъж от самолетите се посипаха черни точки и веднага след това цъфнаха белите петна на парашутите.

— Давай! — викна тя.

Каранза заговори в микрофона. От бункери и от тунели по цялото протежение на пистата предварително определените огневи точки на противовъздушната отбрана се надигнаха от земята и насочиха смъртоносните си цеви към небето.

На шест хиляди метра височина центърът за управление и контрол, поместен в един С 141, кръжеше и следеше развитието на битката долу.

В огромния товарен отсек на самолета, заобиколен от тонове електроника, бе настанен екип специалисти. Данните постъпваха от самолети, както и от много други източници, включително и от отряд на спецслужбите, образуващ верига от наблюдателни постове по цялата периферия на зоната.

Обаче най-близкото наблюдение се провеждаше от едно подразделение на Делта, намиращо се буквално в центъра на събитията. Бяха скочили тук от голяма височина със забавено отваряне под прикритието на започналата бомбардировка и сега се криеха на покрива на главния хангар и в контролната кула.

Бяха щурмували кулата, очаквайки сериозна съпротива, но я намериха почти празна. Обитателите й нямаха никаква работа, тъй като по-голямата част от въздушната им техника бе унищожена от атаката на микролета, и още щом чуха да падат първите бомби, хукнаха да се скрият в някой бункер. Кулата бе в ръцете на Делта. От нея имаше чудесен изглед към базата на терористите и макар с издухани от бомбите стъкла, представляваше идеален наблюдателен пункт.

Хората от Делта, заели покрива на хангара на около четиристотин метра по-нататък, гледаха на колегите си с известна завист. Нямаха никаква представа кои от пернатите представители на животинския свят се въдят на това плато, но явно всички бяха използвали само този покрив за естествените си нужди.

Войниците лежаха в събирал се години наред птичи тор. Ходенето по него бе опасно, а миризмата — убийствена. Щеше да е и забавно, ако вторият войник, приземил се на покрива, не се беше подхлъзнал и не си бе счупил врата. Безжизненото му тяло се бе преметнало през парапета и бе увиснало във въздуха на няколко метра от земята. Веднага го бяха извлекли обратно, преди някой да го види, и сега момчето лежеше по гръб в безсъзнание.

Полковник Дейв Палмър, началник-щаб на 82-ра, беше старши офицер в командния център, устроен на борда на С 141, и в момента следеше развитието на събитията долу със смес от тревога, очарование и яд. Ако изобщо съществуваше военна логика, на този С 141 трябваше да бъде командващият генерал. Този център бе най-доброто място за наблюдение на действията и разполагаше със свръхмодерна техника за комуникации.

Съществуваха обаче някои ситуации, в които военната логика не диктуваше положението и в които гордостта на подразделението се смяташе за по-важно нещо. В 82-ра въздушнопреносима офицерите водеха хората си, застанали пред тях, а това означаваше генерал Майк Ганън да скочи начело на войските си.

Палмър плувна в пот, докато гледаше как базата на терористите се променя пред очите му. Пет минути след прекратяване на бомбардировките из цялата писта се бяха появили десетки нови огневи точки, а, изглежда, имаше и още неколкостотин по-малки картечни гнезда. В момента цялото му внимание бе погълнато от противовъздушната отбрана, особено гранатометите земя-въздух и тежките картечници. Данните не спираха да постъпват, обработваха се моментално, установяваха се целите и след това се предаваха на щурмовите отряди долу.

Скоро Палмър бе убеден, че почти всички скрити противовъздушни огневи точки са въведени в данните за препращане надолу, но те щяха да бъдат открити едва когато самолетите стигнеха точно над тях. Далеч под командния център той виждаше как първите самолети наближават пистата. Радарът ги показваше как летят ниско, без да променят курса, за да извършат точен десант.

Подходът към зоната на скока винаги щеше да си остане най-опасният момент от един десант. За тези няколко минути самолетът бе абсолютно безпомощен и уязвим отвсякъде, а заедно с него — и парашутистите. Докато стоеше с поглед, впит в екраните, от пистата се извиха огнените опашки на ракетите, прорязаха нощното небе и после по-голямата част от тях улучиха първите самолети. Небето бе озарено от взривовете и от огнения дъжд от останки, които се посипваха над земята.

На началник-щаба му прилоша. Беше готов да скочи от самолета като обикновен десантчик. Видя как червената лампа се превръща в зелена и усети отговорника да го потупва по рамото… Той разтърси глава и се освободи от видението.

Колегата му от военновъздушните сили наистина го бе допрял по рамото и питаше:

— Сега ли?

— Сега — уморено отвърна Палмър.

Към предварително подготвените въздушни подкрепления полетя една-единствена фраза:

— Започни „Баракуда“!

За всяка огнева точка на отбраната бяха отделени по два самолета, и още един в резерва, ако първите два пропуснат целта. Скрити зад хълмчета и гънки на местността, хеликоптерите „Кайоуа“ висяха на място, вдигнали нагоре само наблюдателните си мачти…

— Екраните на радарите пак са празни — разтревожи се Каранза. — Не разбирам. Само преди минутка се виждаше как ония идат в редица по два като добитък в кланица, а сега изведнъж — нищо.

— Смущават ни радарите, сър — обади се един от операторите.

— Тогава защо не ги смущаваха и преди? — попита Каранза. — Защо ни дадоха да видим приближаването на самолетите и след това ни заглушиха, след като по-голямата част от тях бяха унищожени? Няма никакъв смисъл.

Ошима гледаше видеомониторите. Камерите, наблюдаващи долината на супероръдието, показваха, че абсолютно всичко е нормално. Навсякъде по другите места екраните блестяха от пламъците, обхванали отломките на свалените самолети. Ошима видя хората си да излизат от огневите точки, за да огледат останките и да прочистят района от случайно останал жив противник.

Странно, на земята не се виждаше нито един парашут… Да не са се подпалили от падащите пламтящи отломки? Или пък да са паднали извън района? Странно наистина, но това не бе проблем от първостепенна важност. Камерите сигурно не показваха както трябва. Даваха горе-долу добра обща картина, но не можеха да заместят прякото наблюдение.

Каранза слушаше докладите от подразделенията горе на повърхността. Бяха много обнадеждаващи и потвърждаваха онова, което се виждаше и на мониторите. Противовъздушната отбрана бе постигнала огромен успех. Девет от първите дванадесет самолета бяха унищожени само за няколко минути.

Каранза се опитваше да си спомни колко десантчици побира един С 130. Някъде около шестдесет, което означаваше, че общият брой на убитите бе равен на цял батальон!

Войските на Каранза биеха американците с всичката им мощ и техника! Значи и от тях можело да тече кръв.

Всички монитори, с изключение на този, показващ супероръдието, трепнаха и изведнъж угаснаха.

Лицето на оператора, заслушан в поредния доклад, изведнъж пребледня.

— Полковник Каранза — обади се той. — Докладва капитан Алонсо. Иска да говори с вас.

Каранза пое слушалката.

— Полковник — дочу той познатия глас на капитан Алонсо. Бе един от най-добрите му батальонни командири, изобретателен и с хладен ум в критични ситуации. — Полковник — продължи той сломено. — Самолетите, които унищожихме…

— Да — прекъсна го Каранза. — Великолепна работа, направо върховна!

От другия край на линията последва пауза. Алонсо дишаше тежко, сякаш бе тичал или се намираше в състояние на силен стрес. Но и в двата случая това не бе в характера му, той бе спокоен във всякакви ситуации.

— Да, капитане — нетърпеливо продължи Каранза. — Какво има?

— Полковник, те се оказаха бръмбарчета — изпъшка Алонсо. — Всички са МДП-та.

Телефонната слушалка падна от ръката на Каранза.

— Какво? — попита Ошима нетърпеливо.

Каранза отново сграби слушалката.

— Капитане, веднага се върнете по местата си! Веднага!

— Каранза! — викна Ошима извън себе си. — Какво става?

— Изработиха ни — отвърна й Каранза. — Тези самолети са били примамки. Машини с дистанционен пилотаж.

— Но на екрана на радара… — не повярва Ошима.

— Видяхме онова, което са искали да видим — каза Каранза. — Играли са си с нас.

Бункерът изведнъж отново се разтресе и експлозиите отново се сляха в един общ тътен, този път без прекъсване. Ошима опита телефоните. Всички мълчаха, с изключение на този за супероръдието. Трусовете не спираха, бомбардировката сякаш щеше да продължи до безкрайност.

Полковник Дейв Палмър провери дисплея на целите. На този етап битката вече приличаше на клинична операция. Намираш целта, избираш подходящия инструмент по същия начин, по който си подбираш подходящия стик за голф при по-сложни удари, след което ти остава само да предадеш всичко наготово долу.

Пилотите само промърморваха: „Разбрано, Тате!“.

Секунди по-късно започваха да умират хора. Някои от тях бързо, други — бавно и ужасно. Мащабът на разрушението бе огромен. Но такава бе действителността при война. За това бе обучаван и именно в това беше най-добър. От височина шест хиляди метра не можеше да чуе писъците на умиращите и да види кръвта. Тогава защо се чувстваше толкова зле?

— Кафе, сър? — приближи се до него офицер от екипажа.

Палмър поклати глава. Да си отпива от кафето на малки глътки, докато Майк Ганън се пържи на бавен огън някъде долу, му се струваше нередно.

— Пийни малко — каза загрижено колегата му от военновъздушните сили.

Палмър кимна и пое чашата.

— Бързаците очистват терена — обади се един оператор. — Резултатът е добър. Един F16 е чукнат, но пилотът казва, че ще се добере до Арконо. Почти всички земя-въздух и картечници са отнесени от вихъра. Оттук нататък са десантчиците. „Призраци“ и А 10 прочистват каквото е останало. От кайоуите казват, че Четвърти юли бил нищо в сравнение с това, което става долу. Море от пламъци.

И дивизията скача право в него, помисли си Палмър. Точно в центъра, мамка му! Всъщност така би трябвало и да бъде. А защо аз съм тук в пълна безопасност, когато приятелите ми се бият и умират? Откриването на целите се провеждаше най-методично, но все пак човек е несъвършен.

Палмър бе насочил вниманието си към разположението на бронетанковите позиции на противника, когато единствената тежка ракетна огнева точка, пропусната от операция „Баракуда“, улови техния С 141 на прицел и му откъсна цялото ляво крило.

С корпус, обхванат от пламъци, обреченият самолет полетя като камък към земята.

Стиснал парашутната раница, Палмър се хвърли навън в нищото. Къде, по дяволите, бе халкичката? Не можеше да я намери. Над него на седем хиляди метра височина командването бе поето от резервния команден център. При десант, ако искаш да си относително спокоен, дублирай всичко.

Новият команден център влезе в активно действие още преди Палмър да достигне земята.

26.

Парашутът го дръпна и Фицдуейн пусна раницата да увисне надолу. Щеше да падне преди него и той да се приземи по-меко, но това нямаше да му помогне кой знае колко, ако се озовеше пред някой бункер. И това съвсем не беше невероятно. Беше свикнал с далеч по-маневрените правоъгълни парашути, а пък този Т15, използван от десантчиците, се бе оказал по-малко повратлив.

Сега трябваше да си понесе последиците.

Той се тръшна силно на земята и залитна по гръб. Болката като огън прониза тялото му и тогава усети, че е паднал върху нещо меко и податливо. Без съмнение това беше най-несполучливото му приземяване. След миг осъзна, че лежи върху полуизгорял труп. Към коя страна принадлежеше, бе невъзможно да се определи. Над главата му изригна пламък и се превърна в зелен ред трасиращи куршуми. Трясъкът бе оглушителен.

С ужас разбра, че се е приземил точно пред амбразурата на един от бункерите. Единственото хубаво нещо на ситуацията бе, че стрелящите отвътре бяха временно заслепени, тъй като парашутът му тъкмо се хлъзна пред амбразурата. Оттам отново блъвна пламък, проби плата и подпали коприната.

Фицдуейн се претърколи на една страна и запълзя в тъмнината. В същия момент грейна белият пламък на ракета АТ 4, която, свистейки, удари бункера точно под амбразурата. Цялото съоръжение хвръкна във въздуха.

От окопите зад бункера се заизмъкваха някакви фигури. На фона на проблесналия някъде по периферията огън от ракета А 10 Фицдуейн видя в ръцете им извитите пълнители на АК-47.

В групата имаше шестима терористи. Двама от тях изглеждаха замаяни от експлозията, но останалите се държаха така, сякаш искаха на всяка цена да разберат кой, по дяволите, им е разрушил дома.

Автоматът М16 на Фицдуейн бе все още в противоударния си калъф. Според него това бе добра идея при учения, но в реална обстановка бе пълна глупост. Щеше да загине само защото някакъв си чиновник е решил, че техниката трябва да се пази от повреди по всякакъв начин. Ако успееше да се върне, щеше да издири кой е издал тази идиотска заповед и да му направи някои недотам приятелски неща.

Той извади от джоба на камуфлажите си една ръчна граната, дръпна шплента, надявайки се възпламенителят да е бил нагласен правилно, и изчака три дълги секунди.

Терористите чуха прещракването, но при грохота наоколо не можаха да разберат от какво е. В същия миг в далечината Фицдуейн видя огнения дъх на дракона — една А 10 изстреля обвитата си в обеднен уран ракета в танк на терористите. Едновременно с последвалия взрив Фицдуейн хвърли гранатата.

Сетне светкавично измъкна пистолета си и бързо стреля в един от терористите, който извърна глава към него. Изстрелите улучиха нещастника в лицето и главата му се отметна назад. Точно в този момент избухна и фосфорната граната. Над разстлалия се около тях бял дим останаха да стърчат само двама терористи. И двамата горяха, единият пищеше истерично.

Фицдуейн отново стреля. Фигурите се сринаха на земята. Облъхна го мирис на изгоряла плът. Фосфорът гори при 2760 градуса по Целзий и е почти невъзможно да се изгаси. С помощта на ножа той освободи калъфа с автомата, извади оръжието и щракна един пълнител. А 10 и „С 130 Призрак“ прочистваха периферната зона, но центърът принадлежеше вече на десантчиците.

Въпреки отблясъците от интензивния огън наоколо бе много тъмно. Тогава си спомни за уреда за нощно виждане, увиснал на шията му, и си го закачи на каската.

Сърцето му се преобърна. В тялото му бяха насочени поне половин дузина лазерни лъчи. Това, че още не стреляха по него, бе обнадеждаващо, но мисълта, че шестима крайно възбудени десантчици го държаха под прицел, бе малко обезпокоителна.

— Мъртъв кълвач! — изрева той с усилие.

— Дано всички пукнат, полковник! — прозвуча в отговор бодрият глас на Брок.

Фигурата му се отдели за миг от земята, придвижи се малко напред, после отново се сля с нея.

Ха съм щръкнал, ха съм опушкан. Малко повечко да останеш над земята, ако врагът си разбира горе-долу от работата — мъртъв си. И бог ще жали за теб. Единствено проблясващата лепенка на каската му — видима само с очила за нощно виждане и за уредите на самолетите — издаваше местоположението му. Брок се придвижваше като дух. Беше обучил хората си по същия начин. Фицдуейн не видя никой от взвода, като се огледа наоколо.

Карлсън бе отбелязал, че независимо колко добре си се подготвил, организацията на действията през първите тридесет минути при един десант от голям мащаб бе най-добрата стъпка срещу хаоса. Дори и при плътен скок тежкото снаряжение често се оказваше не там, където трябва, а подразделенията се объркваха по един ужасен начин. Противниковият огън и други враждебни действия спомагаха с всички сили за суматохата.

В началото всеки въздушен десант прилича повече на добре организирана бъркотия. Да се оправи тя, зависеше далеч по-малко от командването, отколкото от инициативата на малки групи десантчици. Според мнението на критици на въздушния десант това бе най-неуреденият начин за водене на война. Единственото нещо, което можеше да се каже в негова полза, бе, че даваше резултати.

— Каква е ситуацията? — попита Фицдуейн.

— Успях да събера по-голямата част от взвода — рече Брок. — Двама още ги няма, но те знаят целта на занятието. А Сорвино си го получи ей оттам — той махна към димящите останки на взривената огнева точка. — Мъртъв е.

— А Кокрейн? — попита Фицдуейн.

— Тук е — отвърна Брок.

— Добре, карай нататък — подкани го ирландецът.

— Въздушните момчета здраво са поработили по огневите точки на противника — продължи Брок, — но все още има много хулиганчета, пръснати на групички из мрежа от свързани един с друг тунели и окопи. А това означава, че не знаеш откъде ще се появят. Ако стреляха малко по-добре, щяхме наистина да си заслужим заплатите, но както вече разбрахме, те проявяват склонност да стрелят високо и не доживяват да си поправят мерника. Все пак дадохме и жертви, твърде много горещ метал лети наоколо. Ще стане малко по-леко, когато пуснем в действие тежките пушкала. Лошо е, ако хвърлят някакви резерви. Най-много ме притесняват танковете им. Знаем, че ги имат, но не ги виждам. Къде са? Мамка му, играем си на сляпа баба!

В този момент свързочникът повика Брок. Фицдуейн виждаше как около тяхната позиция стрелбата, открита от десантчиците, се засилва, след като подразделенията едно след друго си обраха багажа. Откриваха се цели и М60 бълваха огън и жупел. Прочистващите отряди методично прочесваха района с ракети земя-въздух, с автоматична стрелба и гранати. Бункерите падаха един след друг, елиминирани с АТ 4 и по-леко противотанково оръжие.

На картата пистата Мадоа, обградена от кръговата си отбрана, изглеждаше малко парче земя, лесно за превземане. А Фицдуейн като че ли чак сега се сети колко голяма може да бъде една писта. Цели две бригади на 82-ра бяха скочили, върху нея, а оттук, както се бе проснал на земята, районът изглеждаше изненадващо пуст. Вярно, трасетата прорязваха въздуха безспир и експлозиите следваха една след друга, но не се виждаха никакви хора.

Бяха заобиколени от хиляди войници, опитващи да се избият едни други, но от неговото място те бяха просто невидими. Това действаше на нервите. Фицдуейн бе свикнал на спецоперации, в които групата ти е толкова малка, че цялото ти внимание може да се насочи само срещу противника.

В ситуация като тази обаче да управляваш собствения си екип, означаваше да потънеш в поток от информация. За него това представляваше съвършено нов източник на притеснения и то му напомни само колко неща още се искаха при командването на една обикновена, конвенционална битка. В ситуацията обаче имаше един парадокс. По същество спецоперациите бяха далеч по-трудни, а в същото време и по-лесни. Обучението ти е по-добро, обикновено снаряжението ти е по-модерно и вниманието ти е далеч по-фокусирано. Това правеше живота много по-лесен.

На петдесет метра от тях във въздуха хвръкнаха отломки и пръст и Фицдуейн се притисна към земята. Последваха още четири по-близки попадения, но линията на разцъфналите една след друга експлозии мина покрай тях.

— Осемдесет и две милиметрови — забеляза Брок. — Обзалагам се, че местят проклетите неща. Противобатарейците знаят как да се оправят с тия лайнари, но явно, докато не се намесим ние, играта никак няма да е приятна. Противобатарейците са… как да се изразя, малко кекав народ.

Фицдуейн се усмихна, въпреки че по каската му още падаше пръст. Една малка корекция в минохвъргачния огън и Разузнавателния щяха да го пресяват със сито, за да го напъхат в найлоновите чували за вкъщи.

Противобатарейният радар можеше да проследи отправения срещу своите огън и да насочи ответния още преди мините да са паднали в целта. Но беше много капризно оборудване и трябваше да се докара по въздушен път. А това не можеше да стане, докато не се прочистеше зоната за приземяване. По цялото протежение на пистата бяха разхвърляни едри скали, като разстоянието между тях бе щедро наръсено с мини. Нищо работа за десантчици, скочили заедно с булдозери и инженерен персонал, но се искаше време.

Брок съсредоточено слушаше, притиснал само едната слушалка към ухото си.

— Разбрано, Вайпър Едно.

По диагонал спрямо тяхната позиция се стрелна ракета „Хелфайър“ и се вряза в някаква цел на около осемстотин метра от тях. Небето се озари от експлозията, последвана от цяла серия подобни взривове минохвъргачен огън.

Секунда след това към земята се протегна розовият език на 20-милиметровата „Гатлинг“, монтирана на „Призрак“, и облиза основно целия район.

— Директно в топките, Вайпър Едно — съобщи Брок на пилота на „Кайоуа“.

Два „Кайоуа“, два танка „Шеридан“ и въздушно прикритие — това бе поддръжката за операцията на Фицдуейн, което обаче му осигуряваше необичайния лукс сам да си повика прикриващ огън, ако се наложи. Трябваше обаче да го степенува — колкото по-тежък бе огънят, толкова по-големи бяха пълномощията му да поиска прикритие.

Разузнавателният взвод бяха всичко друго, но не и безпомощни. Всички се бяха съгласили, че Ошима заслужава по-особено внимание.

На Фицдуейн Ошима не му трябваше като пленница. Тази жена бе проляла твърде много кръв и той просто трябваше да я убие. Когато битката приключеше, един от тях двамата щеше да е мъртъв.

И този път — наистина.

— Войник! Къде, по дяволите, е оръжието ти? — ревна майор Уебстър, командир на наземните сили, на една фигура в каска, имала нещастието да пресече пътя му.

— Аз съм свещеникът, господин майор. Не ми дават да нося никакво оръжие.

Човекът мъкнеше някаква малка мешка.

— Късничко е за духовна намеса — язвително отбеляза Уебстър. — А дали можеш да караш булдозер?

— Никакъв проблем — отвърна свещеникът. — Какво трябва да правя?

— Изчисти боклука от пистата — каза Уебстър, — но внимавай за шибаните мини. Не разполагаме с много булдозери.

— Хуа!

Знае къде се намира, помисли си майорът.

Свещеникът пъргаво се изкатери в булдозера. Машината избълва черен дим и заръмжа, готова за действие. Далеч пред греблото й една след друга започнаха да проблясват експлозиите на взривените от сапьорите мини. Цялата писта бе пред него. Колко му трябваше на един С 130 да кацне? Шестстотин до хиляда метра, спомни си той.

— Изчисти цялата писта! — викна Уебстър, сочейки напред.

Свещеникът се ухили, даде газ и тежката машина потегли. Бог едва ли е бил десантчик, но според него е трябвало да бъде. Лостовете бяха лепкави, а арматурното табло — изпръскано с нещо. Седалката бе мокра и влагата се просмукваше в камуфлажите му. Свещеникът изведнъж разбра, че седи върху кръвта на предшественика си.

Каранза осъзна, че ако трябва да се свърши нещо полезно, то не може да бъде извършено от бункера. Получаваше доклади по подземните линии от всички точки на пистата. Парашутистите бяха извършили десант, но засега изглеждаше, че не са тежковъоръжени. А и бомбардировката постепенно затихваше, на самолетите сигурно вече им бе свършило горивото и боеприпасите. И точно тук бе слабото място на светкавичните удари…

Точно сега, преди силите на противника да са се организирали, бе времето за действие. Възможността за контраудар трябваше да бъде използвана в следващите двадесетина минути. Настъпваше часът на бронетанковите резерви.

Четиридесет танка Т55, в комплект с поддържаща пехота в бронетранспортьори — всичко това скрито в огромната кухина, изкопана под главния хангар и контролната кула.

Цяло чудо бе, че не бяха ударени. Вероятно смятаха хангара за безполезен от военна гледна точка, тъй като пистата бе разровена, а контролната Кула искаха да запазят здрава, за да я използват, след като овладеят положението. Тъй или иначе, това нямаше никакво значение. Важното бе, че резервите си стояха непокътнати и можеха — ако се използват правилно — да наклонят везните на тяхна страна.

Десантчиците, обгърнати от ореола на митични герои, все пак не бяха супермени. Махнеш ли им червено-кафявите барети, парашутчетата от петлиците и високите кубинки, те се превръщаха в най-обикновена недооборудвана пехота. Вижте какво стана при Арнем, въпреки интензивната въздушна поддръжка на съюзниците. Вижте какво стана и при Диен Биен Фу, във Виетнам. Нахаканите французи се надяваха артилерията и силната въздушна поддръжка да ги спаси, но в края на краищата слабаците ги бяха победили и отвели в плен.

Каранза бе добър познавач на военната история, обаче паметта му бе избирателна и спомените, подкрепящи тезата му, идваха от съвсем различно време. В едно нещо обаче бе прав: десантчиците бяха най-уязвими веднага след приземяването и преди още да са успели да разопаковат и да пуснат в действие тежката си огнева мощ. Но това съвсем не означаваше безпомощни. А някои от подразделенията с тежката бойна техника не бяха просто бързи. Те бяха изключително бързи.

Ала той нямаше никаква представа за хеликоптерите „Кайоуа“.

— Полковник! — обади се Ошима.

— Командире? — откликна веднага Каранза.

— Бих искала лично да водите контраатаката.

— Лично ли? — стресна се полковникът. — Хората имат нужда от вас — натърти Ошима.

„Ти ме обричаш на смърт, помисли си Каранза. Може да победим, но аз ще бъда убит.“ Ала странно, не изпитваше абсолютно нищо, освен известно нетърпение.

Ошима гледаше как Каранза излиза от бункера. На десетина метра по-нататък го очакваше бронетанковото му подразделение. Пред тях имаше огромна бронирана врата, задействана хидравлично, подобна на онези, които се монтираха в ракетните силози.

Вратата се отваряше директно пред хангара. За максимална ударна мощ при атака бронетанковото му съединение можеше да изкара наведнъж дузина танкове. Те можеха да бъдат унищожени един по един, но събрани, представляваха брониран юмрук, на който малко войници можеха да устоят.

Автоматът бе безполезен срещу танка. Тези, които защитаваха позициите докрай, биваха смазвани. АТ 4 и противотанковите гранатомети се справяха успешно с бронята, но това бяха оръжия за близък бой и освен това реактивната им струя отзад издаваше местоположението им. Фалангата танкове, напредваща бавно, но сигурно с бълващи огън оръдия и картечници, беше кошмарът на пехотинеца.

Генерал Майк Ганън гледаше как радиоантените се издигат. Новината за смъртта на Лейв Палмър току-що бе дошла и за миг го бе изкарала от равновесие.

Щабът на дивизията бе разположен в кратер от еднотонна бомба. Отгоре вече бяха метнали камуфлажната мрежа и в момента запъхтени войници укрепваха позицията с чували пясък. Не че генералите имаха нужда от специална защита — това се правеше да се запазят активни радиовръзките, събиращи се тук като в нервен възел.

Без радиокомуникациите 82-ра щеше да загуби по-голямата част от ефективността си. Полетите, артилерията, противотанковите подразделения, собствената бронетехника — маневрите на всички тези съединения трябваше да се координират. Хеликоптерите „Кайоуа“ и „призраците“ бяха очите и ушите на щаба. Разбира се, поотделно те знаеха какво трябва да правят, но при един десант всичко се развиваше със светкавична бързина.

Първа бригада се бе приземила и групирала и сега напредваше. Втора бригада помоли за артилерийско прикритие. Пред тях имаше цяла система от свързани един с друг бункери, защитени от минни полета. От въздуха вече бяха направили два захода, но на самолетите им бе свършило горивото и боеприпасите. „Призраците“ имаха друга работа. А 10 можеха да се използват, но поради някаква техническа причина не влизаха във връзка с тях.

Пълзейки по корем под силен противников огън, десантчиците прочистваха пътеки в минните полета, мушкайки земята пред тях с пръчки от фибростъкло. Бог знае откъде имаха куража да се занимават с такива неща. На това отгоре нямаха време за губене. При въздушен десант тази деликатна и опасна работа се вършеше в движение, друг начин нямаше.

Артилерията не се обаждаше. Една от батареите бе попаднала в минно поле и разчетите, хукнали да разопаковат техниката си, бяха дали жертви. Друга батарея беше посрещната от ураганен минохвъргачен огън.

На Ганън му липсваше Палмър. Дейв беше най-добрият началник-щаб, който бе имал, и двамата с него бяха чудесен тандем. Ганън беше незаменим при водене на хората в бой, а Палмър — превъзходен организатор, който създаваше, укрепваше структурите и поддържаше потока информация. От мисълта, че са го свалили и вече го нямаше, на генерала му прилоша.

А би трябвало да си в безопасност на шест хиляди метра височина. Явно при въздушен десант никъде не можеш да се чувстваш сигурен.

Тежък гръм от 105-милиметрова гаубица разтърси въздуха, последван от втори. Камуфлажната мрежа потрепери от взривната вълна. Взривът като че ли стресна генерала и го върна в действителността. Въпреки лайната, в които бяха попаднали, артилеристите отново бяха на линия. Той хвърли поглед на часовника си. Намираха се на земята вече двадесет и две минути. Съпротивата се оказа по-силна от очакваното. Въздушните сили унищожиха всяка от дадените им цели, но терористите се бяха окопали по-качествено, отколкото предполагаха. Освен това разузнавателната информация за мините не бе достатъчна.

Може да се готвиш колкото си искаш, но когато се стигне до битка, трябва да се биеш.

Ганън изведнъж се сети за супероръдието. Ако в Ливърмор грешаха, независимо от това, какво щеше да постигне 82-ра, много млади мъже щяха да загинат.

Оперативните започнаха да докладват за готовността на различните родове: хеликоптерите „Кайоуа“, електрончиците, артилерията, минохвъргачките, подвижните ракетни установки, монтирани на бронираните джипове, танковете „Шеридан“, тежките картечници… Всичко вече бе разопаковано и готово за действие.

Двадесет и седем минути — слаба работа! Можеха да го направят и по-бързо.

Ганън се вгледа в голямата оперативна карта. Най-хазартната операция беше водена от Фицдуейн. Той трябваше да стигне до хангара, да се свърже с Делта и заедно с тях да се опита да изкара Ошима от бункера й.

Според професионалното мнение на генерала, това беше недомислена работа, тъй като да проникнеш през няколко бронирани врати на двадесет метра под земята, бе равносилно на самоубийство. Въпреки това целта в този случай си струваше усилието. Ганън бе проучил досието на Ошима и лично бе видял резултатите от касапницата във Файетвил. Ошима бе най-близкото нещо до понятието „зло в чист вид“, което той бе срещал в живота си.

Фицдуейн, Ал Лонсдейл, онова момче от Вашингтон, Кокрейн, малката армия на Брок. Това бяха все качествени хора и не заслужаваха да умрат. Но и Дейв Палмър не заслужаваше да умре.

— Генерале! — обади се Карлсън, действащ като началник-щаб. — От Делта, които са на покрива на хангара, съобщават, че оттам излиза бронетехника, и то в големи количества. Двадесет Т55, а се появяват и още, сър.

— Ами полковник Фицдуейн? — попита Ганън.

— Тъкмо го предупреждаваме, сър — отвърна Карлсън. — Но той скоро сам ще ги види, насочват се право към него.

Лейтенант Брок, учебният полигон в Луизиана, помисли си Ганън. Противникът бе атакувал с цялата си мощ и бе поставил Брок в същата ситуация като тази.

С помощта на предварително разположени АТ 4 Брок разигра една от най-добрите ариергардни операции на пехота срещу танкове. Удряш два от тях, вдигаш малко дим и в последвалата суматоха се покриваш. После, когато пак поемат напред, ги биеш от друг ъгъл.

Но тогава „противникът“ бе по-слаб от този и макар че малко по-късно Брок бе „убит“, блестящо доказа, че правилната тактика на пехотата може да причини на танкистите доста мъки. Хвърляш го в смут, нанасяш му загуби, но крайният анализ показваше, че огневата мощ винаги надделява.

А тук не се намираха на учебен полигон.

— Кажете на полковник Фицдуейн да пропусне танковете покрай себе си — заповяда генералът — и да вдигне пушилка зад тях — той почука с пръст по картата. — Ще им препречим пътя с Втора бригада и ще ги пердашим по фланговете с ПТУРС и „Шеридан“. Искам да им оставим само един изход и той да бъде собствените им минни полета. Осигурете на Втора бригада цялата артилерийска поддръжка, с която разполагаме. Пуснете и кайоуите. Вкарайте и въздушните сили, но им кажете много да внимават — да се намесят чак след като се разбере кой къде е.

— Слушам, сър! — отвърна Карлсън.

Ганън бе чувал да говорят за 82-ра като за безобидно камъче, което най-много да друсне за миг прегазваща я танкова лавина. Тази забележка го бе засегнала дълбоко.

Сега щеше да покаже, че дивизията му е онова камъче, което преобръща колата.

Фицдуейн се притискаше в земята, а танковете на Каранза с грохот минаваха покрай него. Към дрънченето на веригите се прибавяха и оглушителните изстрели от оръдията им и неспирните откоси на картечниците.

Развалините на една от огневите точки на отбраната, вдигната във въздуха от бомба, му осигуряваше прикритие. Части от трупове се мержелееха пред него, виждаше се откъснат крак.

Брониран юмрук изпод земята! Очакваха някакъв контраудар и бяха подготвили резерви, но мащабът на контраофанзивата взе да го смущава. Планираха да бомбардират с дълбочинни бомби, които можеха да проникват в дълбоко вкопани бункери до дванадесет метра, но решиха да ограничат употребата им, след като се обмисли опасността от попадение в склад с нервнопаралитичния препарат. Вярно, според Реймън двата компонента на бинарния газ се съхраняваха отделно един от друг, но кой знае какви промени може да е направила Ошима през последните няколко дни.

Да се откажат от дълбочинните бомби, бе адекватно решение, но като видя носещата се към тях танкова армада, Фицдуейн се усъмни да не са сбъркали. Голи ръце и храброст бяха плачевно недостатъчни, за да се опълчиш на тази громоляща и бълваща огън машина за убиване. Адски му се искаше десантчиците да имаха гънтракове. Усети надигналото се внезапно желание да избяга оттук възможно най-бързо.

Между танковете се виждаха и подвижни ракетни установки. Ако не бъдеха елиминирани, щяха да държат „призраците“ на почетно разстояние. С изненадата, подготвена от Ошима, май трябваше да се справя пак пехотата.

Брок скърцаше със зъби от отчаяние. Разузнавачите му бяха много добре разположени да подхванат танковете от двата фланга и отзад, но имаше заповед да не прави нищо. Освен това му бяха останали само няколко АТ 4. Обаче двата му шеридана бяха разположени откъм десния фланг и можеха да разлаят кучетата.

Фицдуейн се приближи до Брок. Ревът на двигателите, грохотът от веригите и неспирният огън правеха нормалния говор невъзможен. Фицдуейн викаше, с всички сили в ухото му, а оня едва го чуваше.

Затова повтори заповедта си.

— Там, откъдето излязоха, ние можем да влезем! — крещеше той. — Щом могат да изкарат танкове, ние пък можем да вкараме нашите. Веднага щом тия шибалници се ометат, викни си любимите шеридани и да действаме. Кажи им да влязат отстрани.

Брок кимна.

— А какво ще кажеш и за два „Кайоуа“? — изрева той.

Фицдуейн огледа огромния хангар, изглеждаше достатъчно голям.

— А защо не! — викна Хюго.

Последният танк се изниза покрай тях и шумът намаля. Фицдуейн преброи общо четиридесет и седем машини. После веднага намали бройката с две, като видя две от ракетните установки да пламват. Ония от Делта, от покрива на хангара, са ги смотали с лазерите, досети се той. Да, но моментът за него още не бе настъпил.

Ред експлозии една след друга от падналите зад противниковата бронетехника 120-милиметрови мини осигуриха прикритие за щурмовата група на Фицдуейн.

Разузнавачите заляха хангара с огън от автоматите и 40-милиметрови гранати. Проблясъците от цевите на противника издаваха местоположението им. Лазерните лъчи прорязваха мрака и за миг се спираха върху целите, за да бъдат последвани част от секундата по-късно от добре прицеления огън. Двете „Кайоуа“ се появиха и летейки само на два метра от земята, засипаха противника с противопехотни ракети.

По-голямата част от терористите вътре бяха монтьори и обслужващ персонал, който бе съсредоточил усилията си да подсигури машините за атаката. Изобщо не им бе минавало през ума, че ще се наложи да отбраняват самия хангар. Много от тях бяха избити от първоначалния ураганен огън на разузнавачите. Кайоуите довършиха по-голямата част от останалите.

Тринадесетте оцелели хукнаха да бягат и бяха покосени от картечниците на двата шеридана, с грохот нахлули през страничната стена. Разузнавачите с прибежки се втурнаха напред и овладяха хангара. В това време от покрива се спуснаха и Делта, присъединявайки се към малката армия на Фицдуейн.

Брок усети миризмата на птичия тор и сбърчи нос.

— Мамка му! Да не сте решили да ги обгазяваме?

Секунди по-късно пластичният заряд избухна и вдигна бронираната врата, скриваща рампата в пода. Шериданите стреляха в празното пространство долу, подпомогнати от двата „Кайоуа“, вече влетели в хангара. Гръмна втори заряд пластичен взрив и стоманената решетка, предпазваща вентилационната шахта, отхвръкна встрани. Вътре бяха пуснати мощни бомби, които избухнаха долу с такава сила, че подът се разтресе.

Докато шериданите и половината разузнавачи се спуснаха надолу по рампата, Фицдуейн, Лонсдейл, Кокрейн и останалите се потулиха наоколо в тъмнината.

Свещеникът избута поредното гребло от пистата и се спря за миг да избърше чело. Целият бе плувнал в пот. Да караш булдозер, бе по-трудно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Цивилните машини може и да имат климатизирани кабини и меки седалки, но военните бяха наблегнали повече на здравината, а не на комфорта. По цивилните машини никой не стреляше.

По бронята отпред издрънча откос, свещеникът сниши глава, вдигна леко греблото и даде газ назад. Успокояваше се, че двигателят е в пълна безопасност зад масивното гребло, но това му напомняше, че той седи най-отгоре, изложен на противниковия огън.

Небето бе нарязано от зелените пунктири на трасетата, от мощните проблясъци на стрелящите хеликоптери и експлодиращи ракети. Накъдето и да погледнеше през очилата си за нощно виждане, забелязваше цели и насочените в тях лазерни лъчи, последвани от кратък откос. Целите се елиминираха методично и целенасочено една след друга.

Дойде му наум, че с този огън му създават работа и че се налага да се върне към пасторските си задължения. Но за да се погрижи за ранените, трябваше да предаде работата на някой друг, обаче да намери този някой, не бе никак малък проблем. Освен това много добре си даваше сметка, че колкото и утешителни да са думите на свещеника за един ранен войник, получаването на подкрепления и евакуирането бяха далеч по-желани и очаквани.

Пистата вече бе почти почистена и доколкото можеше да види, сапьорите също бяха прочистили мините. Той даде газ и подкара към купчина пълни с бетон двесталитрови варели. Въздухът бе наситен с миризма на нафта. Някой изтича към него и извика, сочейки към варелите. Ревът от двигателя му пречеше да чуе думите му, но явно искаше да му обясни, че онези варели там трябва да се махнат.

Свещеникът даде знак, че разбира, усмихна се и продължи.

— Минииии! — крещеше сапьорът след него. — Мини! Още не сме прочистили натам! Спри бе, тъпанар такъв!

Свещеникът прекоси пистата и намали, като се приближи към варелите. Спусна греблото и даде газ. Изведнъж усети чудовищен удар откъм дясната си страна, който го изхвърли във въздуха и го метна в средата на пистата. Свещеникът се тръшна на земята и разтърсвайки глава да се съвземе от шока, усети на гърба си нещо тежко.

Заизвива се панически, тежестта на гърба му се размърда, а малко след това изчезна. Той се изтърколи встрани. Само на метър от него се надигаше десантчик, прекарал странно ръце през ремъците. Висеше на мишниците си, сякаш не бе успял да си сложи парашута както трябва. Като че ли бе падал, увиснал на ръце на въжетата.

Десантчикът, полковник Дейв Палмър, протегна ръка:

— Съжалявам, тръгнах малко набързичко.

— Исусе Христе, Дейв! Това нещо не трябва ли да е на гърба ти?

Останал без водач, булдозерът продължи да ръмжи напред, бутайки търкалящите се пред него варели.

— Булдозерът ми! — сепна се свещеникът.

Блесна ярък пламък, когато противотанковата мина избухна, и машината подскочи във въздуха, увисна за миг и експлодира. Още една мина избухна и след това всички загърмяха една през друга.

Взривът изчисти останалата част от пистата.

— Интересен начин за прочистване — забеляза Палмър.

— Бог помогна — отвърна замаяно свещеникът.

Танковете на Каранза влязоха в обсега на действие на Втора бригада и се пръснаха вдясно още щом ги посрещна преградният огън от ПТУРС, ракети „Хелфайър“, АШ 4 и „Шеридан“.

Количеството стоварващ се върху тях метал бе впечатляващо, а точността — изумителна. Навсякъде около Каранза избухваха танкове, от тях изскачаха пламтящи фигури и командите му замираха.

За двадесет секунди Каранза изгуби две трети от силите си и отчаяно се мъчеше да избяга от изпречилата се пред него огнена стена. Опита се да осмисли това, което виждаше. Знаеше, че десантчиците са лековъоръжени войскови части. А тази огнева мощ откъде попадна?

Зад него експлодираха още шест танка. Някъде в далечината Каранза успя да зърне за миг силуета на един „Шеридан“. Бяха му казвали, че този американски танк е от алуминий и вече е свален от въоръжение. Нямаше представа, че това бе лека и бърза машина с най-голямото оръдие сред танковете, като при това бе осъвременена с далечен обсег, на прицел и прибори за нощно виждане. Единствената му мисъл сега бе как да се измъкне. Нямаше представа накъде върви и какво ще направи по-нататък, просто искаше да се махне оттук.

Около танка му се пръскаха снаряди и пред перископа му просъска нажежен до червено шрапнел. Каранза се натърти и поожули от подмятането в металната кутия. От главата му течеше кръв. Около него мерачът и пълначът се бяха отказали да зареждат оръдието и да стрелят. Лицата им бяха посивели от страх и от влудяващата мисъл, че ей сега ще загинат. Водачът извиваше машината наляво и надясно, надявайки се отчаяно, че така по-трудно ще го улучат. От това люлеене и от убийствения страх на Каранза му прилоша.

Танкът се вряза право в отбранителния периметър и след това — в минното поле зад него. Мините бяха разположени съгласно съветската военна доктрина — огромен пояс, широк триста метра. Първите две мини бяха сложени небрежно и не избухнаха. Танкът на Каранза се натъкна на трета след тридесет и два метра. Силата на взрива бе такава, че подметна целия танк във въздуха. В същия миг той бе ударен от една ракета „Хелфайър“ и от 152-милиметров снаряд от „Шеридан“. Невероятно мощната експлозия взриви всички мини в радиус от двеста метра и ясно се видя от командния център в самолета на височина шест хиляди метра.

Каранза и целият му екипаж буквално се изпариха.

Фицдуейн изстреля кратък откос в тялото на един от терористите и заби цевта в лицето на втория. Терористът се свлече и Хюго мушна тежкия си нож в гърлото му, след което го изтри в камуфлажите на мъртвеца. Зареди нов пълнител и провери сумката, боеприпасите намаляваха.

Минаването през хангара се оказа лесна работа, но огромният бункер отдолу, изглежда, се отбраняваше от някаква елитна гвардия. Бяха унищожили шериданите още докато слизаха по рампата и оттогава битката се свеждаше само до откриването на слаби места в огневите точки и бърза, точна стрелба.

— Защо, по дяволите, не си донесох един „Барет“ — ядосваше се Лонсдейл.

Тежката пушка щеше да пробие бронята на огневите им точки. М60 правеше леки вдлъбнатини. Огънят от М16 просто отскачаше от тях. Гранатите М40 бяха свършили. А изстреляха и последната АТ 4.

— Защо, по дяволите, не си останах във Вашингтон! — обади се и Кокрейн.

— Щеше да ни липсваш — промърмори Фицдуейн.

Беше съсредоточил вниманието си в стоманена врата зад една от огневите точки на терористите. Беше само на двадесетина метра, но разстоянието дотам бе енергично прострелвано. Терористите имаха среднотежка картечница и явно не бяха и чували за такова понятие като „дисциплина на стрелбата“. Огънят им бе почти непрекъснат и въздухът бе наситен от миризмата на кордит.

— Дори и да не ни ударят, ще ни издушат — викна Кокрейн. — Тия изобщо не ги е грижа за замърсяването на околната среда.

— Чакай да видиш още колко лайна ще изсипят! — обади се Лонсдейл.

Фицдуейн мълчеше. Ако можеше да се вярва на картата, нарисувана от Реймън, зад онази врата там трябваше да има люк, водещ към метални стълби, слизащи към командния център. Право напред след това бе складът с нервнопаралитичния препарат. А зад тях, в другия край на бункера, бе другият газ. Ако нищо не е било местено, вече бяха успели да обезопасят „Сайклакс Гама 18“. Само единият от компонентите бе безполезен.

Разбира се, на Ошима не й трябва да събира цялото количество заедно. Достатъчно е да закара и бутилка. А според това, което му бяха казали, две бутилки от „Сайклакс Гама 18“, правилно смесени и разпръснати, щяха да бъдат достатъчни за цялата писта, а какво остава за подземния бункер.

— Брок! — подвикна той.

— Йо! — отзова се веднага лейтенантът.

— Трябват две гранати за ей онова място — каза му Фицдуейн. — Накарай някого да провери в стелажите на оня „Шеридан“, дето не избухна.

— Мамка му! Как се сети?… Ония са се измъкнали оттам като катерички.

Две минути по-късно тежестта, завързана за края на едно парашутно въже, тупна до Фицдуейн. Брок се намираше отляво, скрит зад една колона. Повече не можеше да се доближи и да остане жив.

Тежката картечница на терористите, в акомпанимент на трите АК-47, забълва огън още щом видяха въжето, мъчейки се да го скъсат с куршуми. Въздухът се изпълни с писъка на рикошети. От бетонния под се разхвърчаха откъртени камъчета и цимент.

Фицдуейн видя как един куршум закачи въжето. Ако сега дръпнеше по-силно, то сигурно щеше да се скъса. Ако пък дърпаше бавно, съдържанието в торбичката можеше да хвръкне във въздуха. Мисълта какво има в торбичката го накара да вземе бързо решение. Той дръпна силно, въжето се скъса, но след като вече бе придало достатъчен тласък на торбата. Тя се плъзна към него и се удари в крака му.

Фицдуейн я отвори и погледна към Брок. Вътре имаше три гранати.

— Ама ти… какво? — каза той само с устни.

— Пробвай, какво толкова — сви рамене лейтенантът. — Друго няма.

Ирландецът даде по една граната на Лонсдейл и Кокрейн. Те вдигнаха смаяни погледи към него.

— Хайде сега заедно — викаше им Фицдуейн без повече обяснения. — Четири, три, две…

Трите гранати описаха парабола във въздуха. Две от тях попаднаха в огневата точка.

Четирима терористи изхвръкнаха отвътре с все още тракащи автомати в ръце. Съсредоточеният огън на разузнавачите ги направи на решето. Димът от трите димки изпълни въздуха. Давейки се и кашляйки от пушека, Фицдуейн се хвърли напред. Стоманената врата май трябваше да послужи за измъкване на терористите, защото бе отключена. Той дръпна масивната дръжка и вратата бавно се отвори.

Зелен, червен и жълт дим правеха мястото непоносимо за по-дълъг престой. Ако от другата страна на вратата имаше някой, той вече щеше да стреля напосоки. Или пък, ако бе професионалист, щеше да изчака от дима да изплува някакъв човешки силует. Да, но чакането също му се струваше не особено удачно. Всеки атакуващ, проявил достатъчно умение, за да стигне дотук, би проявил и достатъчно разум първо да хвърли някоя и друга граната и чак след това да нахлуе. Така че, ако оттатък имаше някой, той досега щеше да стреля.

— Ти надясно — извика Лонсдейл.

— Готови! — чу се гласът на Кокрейн иззад гърба на американеца.

— Давай! — обади се късо Фицдуейн.

Редове стоманени бутилки бяха подредени зад метална решетка пред тях. Вратата в дясната стена, водеща надолу към командния център, бе затворена. Беше от същия размер и конструкция като онези, използвани в банковите трезори. Самата стая бе празна.

Тримата огледаха вратата, изглеждаше така, сякаш бе част от стената. Целият затварящ механизъм сигурно се намираше от другата страна.

— Изричаш вълшебната думичка и цялото това чудовище с трясък се плъзва встрани — пошегува се Лонсдейл. — Пред теб се показват някакви метални стълби. Слизаш по тях и стигаш до друга такава врата. Чукаш учтиво и за твое учудване тя се отваря и ето ти я тебе Ошима, усмихната до уши, широко разтворила ръце за добре дошъл — той помълча малко. — Но тъй или иначе, не вярвам, че един ритник ще свърши работа. Това скапано нещо е вбито в стената.

По-подробният оглед показа, че проблемът не е само във вратата. Цялата стена, изглежда, бе със същата устойчивост, а мястото около касата бе толкова гладко, че взрив на практика никъде не можеше да се постави.

— Можем да пъшкаме и да мрънкаме наоколо, без да постигнем нищо — каза Кокрейн. — Затова най-добре да отидем да пием по едно кафе, докато сапьорите си свършат работата. Става въпрос за разбиване на сейф, по дяволите! Това не е работа за почтени граждани като нас.

Фицдуейн търкаше замислено брадичката си. Целия си занаят Ошима бе научила от Палача. А Палача винаги си оставяше вратичка за измъкване, заедно с някоя и друга изненада за нежелани гости.

Погледът му се премести към бутилките с нервнопаралитичния газ. Колко ли са?

— Ще стоим тук — каза накрая той.

На шест метра под него ръката на Ошима лежеше върху спусъка на супероръдието. Двата ключа вече бяха мушнати където трябва и бяха превъртени. Паролата бе въведена. Супероръдието бе заредено с водород и хелий и готово за стрелба.

Тя се поколеба. Ех, да имаше още време! Един снаряд щеше да свърши толкова малко работа в сравнение с това, което можеше да се направи. Сега, след като стреляше, десантчиците сигурно веднага щяха да нападнат долината със супероръдието и тя нямаше да има време да презареди.

Това щеше да бъде един-единствен жест на омраза, а не широкомащабната кампания, която бе планирала.

Дали войските на Каранза можеха да променят нещо? Възможно, но малко вероятно.

Никога не чакай до последната минута, беше я учил Палача. Обществото е корумпирано, хората са продажни, те винаги ще ти предоставят и други възможности. Ще ти натикат в ръцете точно онова оръжие, което ти трябва, за да ги унищожиш. С тяхната алчност и некомпетентност въоръжават собствените си врагове.

Нанасяй удара без жалост и изчезвай. Предварително си подготви вратичка за измъкване и точно когато си мислят, че си в ръцете им, удряй жестоко.

Суматохата, настъпила след това, ще ти помогне да се измъкнеш. Когато са близо до теб и си мислят, че вече си в ръцете им, винаги стават невнимателни. Залагаш им капана и те влизат в него, без да се замислят, за да бъдат унищожени. Но не бъди алчна, не изчаквай, за да видиш какво ще стане. Никога не стой до последната минута.

С нея щяха да дойдат Джин Ендо и още петима. Достатъчно, за да си пробиват път с бой, ако се наложи. Стигат за внасяне на смут, като в същото време са малко, за да бъдат открити и унищожени.

Останалите шестима в командния център вече си свършиха работата. Ако ги бе оставила живи, можеха да се опитат да направят нещо с механизма за смесване на двата газа. Гърлата им бяха прерязани, както си стояха пред мониторите, и сега въздухът бе наситен с миризма на смърт и кръв.

Двете бутилки стърчаха там, свързани с апарата за разпръсване. Към тях бе прикрепен таймер, готов за задействане. Когато атакуващите нахлуеха, целият команден център щеше да се изпълни с нервнопаралитичния газ, който вероятно щеше да се разпространи из целия район, обхващайки и войските отвън.

Но дотогава тя трябваше да бъде далеч оттук. Нямаше никаква причина да чака повече…

Ошима започна да брои наум, подготвяйки се психически за огнения вихър, който щеше да изпрати снаряда към Вашингтон. Представяше си пътя му — излита с невъобразима скорост от цевта, набира височина и навлиза в стратосферата, след което описва грациозна дъга и пада в целта. За колко ли време щеше да я достигне? За няколко минути, не повече.

При приближаването към целта в него щеше да се включи механизъм, работещ на принципа на промяната в налягането, който да активира двете бутилки газ. Те щяха да смесят съдържанието си и тогава щеше да се включи разпръскващият апарат. Небето над столицата на най-могъщата нация в света щеше да се изпълни от огромен облак нервнопаралитичен газ.

Невидим, бавно щеше да се спусне надолу. Щяха да минат часове, преди американците да разберат, че са били обгазени, а тогава вече щеше да е много късно. Навсякъде щяха да започнат да умират хора. По работните места, вкъщи! Сенатори и конгресмени щяха да падат, както държат лъжливите си речи. Лобисти щяха да започнат да бълват кръв, защитавайки каузите си. Полицаи щяха да падат в колите си, както патрулират по улиците. Затворници щяха да повръщат червата си, както са зад решетките.

Облакът щеше да прехвърли Потомак и да стигне до Пентагона, където военните ще започнат да измират, без да могат да отвърнат на удара.

В Арлингтън и Рослин, както и в останалите предградия жителите щяха да пият от замърсената вода и също да се заразят. Ледените кубчета от хладилниците също щяха да убиват. Дори и най-беглата целувка щеше да убива. Самият въздух, самата трева, по която стъпваш, вентилацията в собствения ти автомобил — всичко щеше да сее смърт.

Камерите, скрити из долината със супероръдието, освен образ, предаваха и звук. Ошима искаше да изпита наслада и от последната подробност. Тя чу прозвучалия клаксон и видя как прислугата на оръдието се спуска към укритието.

Супероръдието бе наистина огромно оръжие и загледана в него, Ошима като ли за миг бе омагьосана от потенциалната разрушителна мощ, която то излъчваше. А всеки можеше да си го направи от армиран с микрофибри бетон. Самата мисъл за това я караше да тръпне от възбуда.

Започна обратното броене на испански. Говорителите гърмяха из мигновено опустялата долина.

— … пет, четири, три, две, едно, огън!

Последната дума се превърна в тържествуващ вик, изтръгнал се спонтанно от гърлото й:

— Огън! Огън! Огън!

Чу се очакваният грохот, но гледката, разкрила се пред погледа на Ошима, далеч надхвърли очакванията й.

Цялото супероръдие, дълго 196 метра и 80 сантиметра и тежко 21 хиляди тона, се разпори от край до край, потъвайки в червено-жълтото море на огнената експлозия и превръщайки цялата долина в ад. Такъв взрив Ошима не бе виждала през целия си живот.

Съоръженията в долината бяха издухани, пометени сякаш от изригнал от ада чудовищен дъх. Стъклената наблюдателна стена на бункера, където се бе скрила прислугата на оръдието, хлътна навътре като направена от станиол.

През следващите няколко секунди от скритото в огромния облак прах небе неспирно валяха парчета от най-мощното оръдие в света.

След това се възцари ужасяваща тишина.

— Фицдуейн-сан! — изсъска Ошима с треперещ от омраза глас.

27.

Д-р Джон Джагър слезе от хеликоптера и притискайки шапката си с ръка, пребяга снишен сред облака прах, вдигнат от витлата. Посрещна го нажеженото до бяло слънце на Текуно. Той с облекчение сложи черните си очила.

Пистата Мадоа бе овладяна и се намираше под пълния контрол на 82-ра. Около него парашутистите методично претърсваха всеки сантиметър от базата, а над главите им кръжаха тежковъоръжени хеликоптери. А още по-високо трябваше да се намира и командният център на операцията.

Всичко бе свършило. Всъщност, човек никога не можеше да бъде сигурен.

Охраната бе много строга. Един С 130, подхождащ за кацане, хвърли топлинни ракети около себе си, за да отклони евентуална ракета, изстреляна от някой случайно оцелял негодник. После се спусна като камък към земята в преобръщаща стомаха маневра, позната под името „кацане при бойни условия“. Джагър бе изпитал тази маневра, когато го бяха докарали насам, и тогава изведнъж му бе станало ясно защо десантчиците предпочитаха да скачат.

Докторът намери Фицдуейн близо до някакви развалини, които явно са представлявали нещо като казармена постройка. Трудно би могло да се познае след обработката на десантчиците, но хората бяха разпънали огромен товарен парашут над него, за да има все пак някаква сянка. Проникващата през коприната светлина бе изненадващо успокояваща.

Ирландецът се плацикаше в грамадно дървено корито и съсредоточено си играеше с гуменото пате, потъващо и изскачащо от водата пред него. В едната си ръка държеше бутилка червено вино. Наоколо бяха пръснати насядали по импровизирани столове фигури в камуфлажни униформи.

Джагър позна Лонсдейл и Кокрейн. До тях се бе излегнал някакъв набит лейтенант с ръце, които сякаш можеха да повдигнат планина. Очите му бяха притворени. Малко по-нататък спяха още войници.

— Както ми казаха, това е била ваната на Ошима — каза Фицдуейн. — Кажи-речи, единственото нещо, оцеляло на път за ада и обратно.

Джагър се тръшна с облекчение на нещо, което можеше да мине за походен стол, и с благодарност прие подадената му чаша вино.

— А патето? — попита той.

— Патето принадлежи на сина ми — отвърна Фицдуейн. — Аз му го подарих, но той ми го даде назаем. Нещо като талисман. Да се къпеш без него, е невъзпитано…

Джагър отпи от виното си. Атмосферата наоколо бе приятно отпускаща. Сякаш седяха на верандата вкъщи, след като са си свършили неотложната работа, и сега изпитваха тиха наслада, заслушани в песента на щурците. Само че наоколо нямаше никакви щурци. Въздухът бе изпълнен с гръмогласното хъркане на десантчиците, а тварите, щъкащи наоколо, бяха гущери и скорпиони.

— Значи номерът мина, а? — промърмори той. — Имах кошмари за цялата тази работа, но всичко наистина стана така, както се бяхме надявали. Току-що проверих Дяволската стъпка и не открих ни най-малък признак от нервнопаралитичен газ. Ни най-малък! И оръдието е цъфнало като майска роза, мамка му стара!

Фицдуейн рязко вдигна поглед към него.

— Надявали ли? — ахна той смаяно. — Казвай веднага, че сте били сигурни, или ще накарам лейтенант Брок да те застреля.

— Е, щом поставяш въпроса така, бях сигурен — каза примирено Джагър. — Понякога оплескваме ядрени неща в Ливърмор, но опре ли въпросът до водородни супероръдия, там сме спецове.

— Въпреки това ще го застрелям — обади се сънливо Брок, без да отваря очи. — Не каза, че е бил абсолютно сигурен.

— Ами Ошима? — не му обърна внимание Джагър. — Къде е Ошима?

— Добър въпрос — въздъхна Фицдуейн.

— Е, ако е била в командния бункер, мъртва е — продължи Джагър. — А и вие също, ако бяхте взривили оная врата.

Настъпи тишина. На никого не му се искаше да си припомня колко близо е бил до бавна и разяждаща вътрешностите смърт. След като военновъздушната база Мадоа бе превзета, химиците пробиха сонда до командния бункер и установиха, че целият е пълен със смъртоносни количества „Сайклакс Гама 18“ под налягане. Отварянето на онази врата означаваше обгазяване на целия подземен комплекс, а вероятно и на цялата въздушна база.

Взеха решение бункерът да се запечата, докато химиците не намерят безопасен начин да го обеззаразят. Проблемът не бе толкова лесен за разрешаване. Газът бе силно летлив и лесно възпламеним, но ако в бункера имаше и други взривни материали, комбинираната експлозия можеше да се окаже със сила, близка до тази на голяма бомба. Вярно, бункерът бе на осемнадесет метра под земята, но нямаше гаранция, че отнякъде няма да избие.

Джагър бе сигурен, че проблемът е разрешим, но това означаваше, че някой трябва физически да претърси бункера. Докарани бяха специални костюми и оборудване. Мисълта, че някъде из бившия Съветски съюз имаше заровени 41 хиляди тона химическо оръжие, не му даваше покой. Ето този проблем нямаше да бъде разрешен толкова лесно.

— Не сме сигурни дали е мъртва — каза Фицдуейн. — Ако съдим по модела й на поведение, тя сега се е снишила някъде и чака удобен момент.

— Мислиш, че е напуснала командния център и сега се крие в някоя дупка наоколо? — попита Джагър.

Фицдуейн кимна.

— Значи в някой от близките дни — продължи замислено Джагър, — ако теорията ти е вярна, тя ще изскочи и ще се опита да направи нещо. Но кога и къде? И колко време можем да я чакаме. Обичам си страната, но познавам и недостатъците й. Съединените американски щати си падат по спринта, а не по маратона.

Нетърпението на генерал Майк Ганън прогресивно растеше.

82-ра въздушнопреносима бе създадена с цел да нанася светкавични удари, след което веднага да се изтегля. Овладяването на Дяволската стъпка бе постигнато. Да държи две бригади, след като мисията е успешно изпълнена, според него бе недопустимо разхищение на човешки потенциал. Гореше от нетърпение да се върне в Браг.

— Един шибан терорист държи цяла дивизия — изръмжа той. — Това е смешно. Коя е тая Ошима, бе? Претърсихме всяко скапано ъгълче из Стъпката. Или е мъртва, или отдавна е изчезнала.

— Тя е още тук, генерале — отговори Фицдуейн с абсолютна сигурност.

Ганън ядно го изгледа. Полковниците трябваше да се съгласяват с генералите, обаче тоя проклет ирландец си държеше на своето.

— Съгласен съм с него, сър — обади се Дейв Палмър.

Ганън се намръщи. Фицдуейн бе едно, но Палмър бе негов началник-щаб и определено част от системата. От него се очакваше да викне: „Тъй вярно!“, и да плува по течението.

— Полковник Палмър — изрече той студено, натъртвайки на чина. — Смъртта, а след това възкръсването, изглежда, са ви объркали мозъка. В тази дивизия няма демокрация.

— Тъй вярно, сър — отвърна Палмър.

Съчувстваше на командващия генерал. Ганън наистина се притесняваше за хората си и се бореше докрай за благополучието им. Но по този въпрос бе съгласен с Фицдуейн и очите му го показваха.

Поуспокоен, Ганън погледна към Палмър, после премести поглед и към останалите присъстващи. След малко почука по картата.

— И така… Къде е? — пауза. — И защо не сме я намерили? Какво сме пропуснали?

— Ако е вярна на навика си — отговори Фицдуейн, — трябва да е излязла от командния бункер през някой авариен тунел и сега чака в някоя дупка на осемнадесет метра под земята удобния за ход момент. Аварийният тунел сигурно е бил срутен след нея. Единственият начин да я намерим, е, без да искаме, да се спънем във вентилационния й отвор, но пък и той навярно е маскиран до неузнаваемост.

— Тунели! — процеди Ганън с отвращение. — Ама че начин за водене на война. Виетнам бе пълен с тях и никога не успяхме да измъкнем напълно ония малки лайнарчета отвътре. Но кой би могъл да повярва, че са изкопали стотици километри.

— Добрата новина, генерале — продължи Фицдуейн, — е, че се сдобихме с геоложките проучвания на района и разбрахме, че не можеш да копаеш тунели накъдето ти скимне. Много скали има. Така че, ако Ошима е под земята, шансовете да е някъде към северната страна на бункера са най-големи.

— И къде ще излезе на повърхността? — интересът на генерала видимо нарасна.

— Някъде към северния край на зоната, извън минното поле — отвърна Фицдуейн. — Ще го направи през нощта.

Ганън впери поглед в картата.

— Твърде голям район, за да бъде държан лесно под наблюдение — забеляза той замислено. — Освен това теренът е силно нагънат. Неособено надеждни прикрития, но напълно достатъчни за промъкващ се с пълзене човек… Ала дори и да се промъкне, после какво?

— На не повече от два километра трябва да има скривалище — каза Фицдуейн. — Храна, вода, оръжие и вероятно някакъв транспорт. Нещо лесно за криене, съобразено с терена, който трябва да преодолее. Може би мотоциклет или малко возило с двойно предаване.

— И това скривалище също не можем да го намерим, така ли? — поинтересува се Ганън.

— Не, сър — отвърна Палмър. — Но продължаваме да го търсим.

Ганън потъна в размисъл. Опита се да си представи какво е да лежиш, заровен в земята, докато горе обръщат всяко листо да те търсят. Мръсен въздух, малко или никаква храна, в най-добрия случай застояла вода, постоянен страх от задушаване, тъмнина, насекоми и бог знае какво още. Отвратително съществуване, но някои хора бяха подготвени да го изтърпят. Явно Ошима бе от тях. Можеш да мразиш враговете си и да ги убиваш без никакви угризения, но да ги подценяваш — никога.

— Я ми обяснете как водите наблюдението.

Палмър започна да разяснява принципа на разпределение на наблюдателните постове. Всеки сектор се оглеждаше от два екипа — единия с уреди за нощно виждане, а другия с уловител на термично изображение. В добавка към това бяха монтирани противопехотни радари и химически сензори. Теоретично и змия не би могла да пропълзи, без да бъде засечена, но Ганън знаеше, че абсолютното отцепване на район на практика е невъзможно. Хората се отегчаваха, апаратурата се повреждаше, батериите трябваше да се сменят. Дори и да сложиш войници на всеки два метра, един изкусен майстор би могъл да се промъкне покрай тях.

— Колко време ще чака? — попита Ганън.

— Минимум четиридесет и осем часа — отвърна Фицдуейн. — До месец, ако се наложи. Главният й проблем сигурно ще е водата, но тя е имала много време да се подготви и може да е монтирала цяла цистерна. Но според мен няма да изтрае твърде дълго. Ако ни остави много време да се мотаем наоколо, може да извадим късмет. Освен това химическите сензори ще разполагат с материал. Сигурно си е монтирала филтри от активен въглен долу, но вонята ще става все по-осезаема.

Ганън обиколи картата, вперил поглед в нея. Трудно бе да открие пропуск в работата на хората си, но нещо… му се струваше неточно. Вътре в себе си той призна, макар и неохотно, че Ошима вероятно е още тук и си струва да я измъкнат от бърлогата й.

Но в работата имаше нещо неточно… Той изведнъж се досети.

— Наблюдението ви се базира на допускането, че тя ще излезе извън зоната, нали? — попита той.

Фицдуейн кимна.

— Извън минното поле ли? — продължи с въпросите Ганън.

— Тъй вярно, сър — отговори Палмър.

Ганън сви рамене.

— Може би — каза той. — Но ако аз бях на нейно място, щях да изляза в самото минно поле. Особено пък ако знам как са разположени мините.

— На пръсти около лалетата — промърмори Фицдуейн. — Само че луковичките им имат странната особеност да избухват.

— Друго искам да кажа — продължи Ганън. — Това безупречно наблюдение е прекрасно, ако Текуно запази нормалното си поведение — горещ ден и ясна, студена нощ. Но ако времето се промени? Ако Ошима не е сама?

— Тогава ще я оплескаме, сър — отвърна Палмър.

— Полковник Фицдуейн? — обърна се към ирландеца Ганън.

— Вината за това оплескване ще е наша — отговори той.

— Това „наша“ включва ли и Разузнавателния взвод на лейтенант Брок? — запита го генералът.

— Май да, генерале — кимна Фицдуейн. — Можете да го наречете „мигновена съвместимост“, ако искате.

Ганън се усмихна едва доловимо.

28.

Светкавица проряза небето и полевият радар избухна в дъжд от искри.

— Мамка му! — изруга Брок. — Тоя пък на чия страна е?

Хоризонтът отново припламна и изведнъж светкавиците се замятаха една след друга, последвани от такъв оглушителен тътен, че Фицдуейн неволно го сравни с канонадата на снощната бомбардировка. Чувството бе същото — нечовешки, първобитен страх. Искаше му се да пропълзи някъде и да се скрие, да придърпа одеялото над главата си. Това не бе гръмотевична буря, не бе природно бедствие, а вакханалия от свръхестествени сили. Но той не разполагаше даже и с одеяло. Условията на съществуване в наблюдателния пост бяха спартански.

Пред краката им пробяга скорпион, спря се за миг, като че ли загледан в тях, после се шмугна в една дупка.

— Каза ли ти нещо? — попита Лонсдейл.

— „Следвай ме!“ — отвърна Кокрейн.

Вдясно от тях върху една от щръкналите скали падна гръм. Камъкът се разцепи надве, съпроводено от миризма на озон. Едното огромно парче се заклати и се катурна към щурмовия екип на разузнавачите. Чу се един-единствен вик и след това — тишина. Брок, превит одве, се затича нататък.

Прозвуча поредният тътен и в последвалата пауза Фицдуейн ясно чу някакви гласове. После погледна часовника си — беше 3,23. Нещо се движеше напред и малко вдясно. Намираха се в наблюдателен пост, разположен на лек склон, гледащ към минното поле, и по всичко личеше, че Ошима прави опит за измъкване. За нещастие бе подбрала времето много добре. Въздушните дозори бяха приковани към земята, комуникациите отиваха на кино, а апаратурата за наблюдение и засичане бе ефективно неутрализирана.

Природата без никакво усилие им отнемаше техническото предимство. Цялата земя пред него се бе раздвижила. Вятърът свиреше в ушите му, пясък и пръст го шибаха в лицето, пълнеха устата и очите му.

Чу се рязък и остър звук от насочена експлозия, последвана от цял куп вторични. Грохотът от бурята бе толкова силен, че Фицдуейн отначало не бе сигурен дали не е чул убийствения тътен на мина. Някой бе стъпил не където трябва и експлозията е взривила и гранатите по колана му.

Ошима излизаше, но хората й не виждаха по-добре, отколкото самите те. И все пак терористите имаха известно предимство, защото вятърът духаше откъм тях, сипейки тонове пясък право в очите на наблюдателния пост.

Лонсдейл, залегнал до него с 50-милиметровия „Барет“, стреля. Гърмът почти не се чу, потъвайки в шума от бурята. До тях един от войниците се килна напред с почерняло от кръв лице. Стрелбата по позициите на наблюдателния пост продължи, изпълвайки въздуха около тях с отчупени парчета скала.

Терористите сигурно бяха открили позицията им още като са излизали от дупката си. Ярката светлина на поредната светкавица освети бесните въртопи от пясък и разкри, че по-голямата част от прикритието им липсва. Камуфлажната мрежа я нямаше. Грижливо нанесените за маскировка пръст и пясък по страничните прикрития бяха издухани от вятъра и сега стърчаха нагоре, показвайки на противника местоположението им.

Фицдуейн трескаво търсеше някаква цел. Мярна му се размазана сянка и той веднага стреля два пъти. Сянката падна, но той стреля още веднъж. Проблясъците от цевта и засипалият го ответен огън му подсказаха недвусмислено, че не е умерил. От въртопите пясък пред него изведнъж изхвръкна някаква тъмна сянка. Той успя да се прехвърли зад парапета на прикритието и в същата секунда ръчната граната избухна. Приковаваха ги към местата им и ги обграждаха. Лонсдейл се килна назад със сцепена надве каска и обляна в кръв глава.

Фицдуейн се изтърколи колкото можа по-далеч от наблюдателния пост и се опита да открие този, който бе хвърлил гранатата. Какви сили, по дяволите, имаха срещу себе си? Даде си сметка, че бе допускал Ошима да е или сама, или най-много с двама-трима нейни последователи. Дали не е сбъркал? Да не би към тях да са се присъединили още хора? Да не ги нападаха и в гръб?

Знаеше, че около минното поле са разположени още наблюдателни постове и само на изстрел разстояние от него има стотици войници, да не говорим за хилядите в базата, но на практика той беше сам. Пропълзя малко напред, мъчейки се да засече някакво движение. Вятърът беснееше. Понякога можеше да види не по-далеч от ръката си. Когато бурята утихваше за миг, той успяваше да види някакъв образ, преди отново всичко да потъне в прегръдките на разбеснялата се природа.

Протегна дясната си ръка напред и напипа плът. По ръката му като електрически ток пробяга адска болка — някой стръвно го хапеше. Небето проблесна и срещу себе си той видя нечие озверяло лице. Зъбите на нападателя бяха впити в ръката му.

Лявата му ръка описа полукръг и се стовари в главата на терориста. Фицдуейн си отдръпна ръката, почувствал веднага как болката се оттегля от ухапаното място. Обаче като се опита да докопа с нея оръжието си, установи, че тя отказва да му се подчини.

Терористът се хвърли напред, но Фицдуейн се претърколи встрани. Оня падна до него, но веднага след това замахна с тежкия си нож. Ударът разряза дебелите камуфлажи на Фицдуейн напряко през гърдите му.

Ирландецът откачи една граната от пояса си и хванал металната сфера с две ръце, с все сила я заби в лицето на терориста. Оня изпъшка и се свлече назад. Фицдуейн се надвеси над него и стовари гранатата още веднъж в лицето му, след това още и още. Усети как костите на терориста пукат, а гранатата се превърна в хлъзгава от кръвта топка. Накрая я пусна, намери автомата си, тикна цевта в лицето на терориста и дръпна спусъка. Тялото подскочи и застина неподвижно.

Фицдуейн се отпусна назад задъхан. После сгъна дясната си ръка, болеше го, но можеше да си служи с нея.

От кълбящия се наоколо пясък изхвръкна някаква фигура й се затича към него. Фицдуейн зърна за миг извития пълнител на калашник и бързо пусна два изстрела от автомата си. Удари го, бе сигурен в това, но терористът продължи да скъсява разстоянието до него, подтикван от бяс и отчаяние.

Фицдуейн изстреля още два откоса по три куршума, терористът залитна и се строполи на колене. Проблесна ярък пламък и тялото му отхвръкна назад, ударено от 50-милиметровия експлозивен заряд.

Фицдуейн видя Лонсдейл проснат на една скала с изхлузващ се от ръцете му „Барет“. Половината му лице бе обляно в кръв. Хюго се спусна към него тъкмо навреме, за да го подхване и внимателно да го положи на земята. Отнякъде се появи Брок и се промуши в наблюдателния пост. Погледна само веднъж към Лонсдейл и без да каже дума, извади походния си пакет.

— Засякохте ли Ошима? — попита Фицдуейн.

Брок махна с ръка.

— Откъм дясната страна се измъкнаха поне двама души — каза той. — На около тридесет метра оттук. Кокрейн и останалите тръгнаха подир тях.

Бурята затихваше внезапно, както и беше започнала.

— Ще повикам да й преградят пътя — продължи Брок, натискайки копчетата на радиото, — ако това шибано нещо проработи.

Но Фицдуейн вече го нямаше.

Разсъмваше се. Тичайки напред, Фицдуейн се опита да се постави на мястото на Ошима. Беше се измъкнала, това е ясно, но накъде би поела? Бурята бе преминала и връзките вече работеха. Облачната покривка бе все още ниска и се очакваше дъжд. Групата за наблюдение от въздуха полагаше всички усилия, но действията им щяха да бъдат затруднени от времето.

Разузнавателният взвод се пръсна в широка верига. Водачът им, сержант Тенънт, се бе заклел, че видял двама души да бягат напред и Фицдуейн го бе последвал. Всъщност Тенънт лично не бе забелязал нищо, но при липсата на каквато и да било друга информация догадката му беше най-доброто, с което разполагаха.

Бягаха на изток. Това означаваше, че бягат срещу изгряващото слънце и това накара Фицдуейн да повярва, че Ошима със сигурност е някъде в тази посока. Малко неща оставяше тя на случайността и фактът, че на евентуалните й преследвачи ще се наложи да се блещят срещу слънцето, бе нещо, което със сигурност е предвидила.

Не би било зле да зарежат преследването и да го продължат по-късно от въздуха, но теренът подсказваше на Фицдуейн да не дава никаква преднина на Ошима. Платото Текуно представляваше хиляди квадратни километри силно пресечена местност и ако тя успееше да се отърве от преследвачите си, можеше да се крие в него до безкрайност.

Сети се, че Ошима има някъде наблизо скривалище с най-основни неща в него и му мина през ума, че се е изразил твърде меко. Защото, ако си е подготвила предварително няколко подземни убежища, щяха да я намерят на куково лято. Просто трябваше да покрият ужасно голяма площ. Освен това можеха да разположат наблюдателен пост върху самото й скривалище и пак да не го забележат. Така че на Ошима й трябваше да се изтръгне от преследвачите си само за няколко часа и след това предимството щеше да е на нейна страна.

Небето избледня още повече. Фицдуейн напрегнато огледа терена. Изведнъж му се стори, че наистина вижда нещо. Изтри потта от очите си и отново се вгледа. Този път бе сигурен. Някъде на около хиляда метра напред се виждаха едва доловимите движения на бягаща фигура. Трябваше да бъдат две, но втори човек никъде не се забелязваше. Бягаше по някаква открита скалиста долина. Възвишенията от двете страни изглеждаха така, сякаш някой ги бе нахвърлял, без да го е грижа за какъвто и да било ред. Най-близкият склон бе на разстояние около осемстотин метра. Но ако искаха да я стигнат, нямаха друг избор, освен да тичат незащитени по долината.

Копнееше отнякъде да се появят успокоителните очертания на два хеликоптера „Кайоуа“, но няколко от тях бяха пострадали при бурята, а един щеше да бъде готов за полет чак след около половин час.

На десетина метра пред него Тенънт залитна и падна. Две секунди след това се свлече още един войник.

— Снайпер!

Фицдуейн моментално се хвърли на земята и докато падаше, видя, че човекът пред него поема третия изстрел. Той изпълзя до войника, който беше ударен под ъгъл в гръдната кост. Лицето му бе пребледняло, от устата му изби кървава пяна и докато Фицдуейн го приближаваше, той издъхна. Името на войника бе Залински, снайперист от Разузнавателния взвод. Неговият М24 бе паднал от ръцете му.

Фицдуейн заоглежда възвишенията. Раната на мъртвия войник изглеждаше нанесена от 7.62-милиметрово оръжие. Три изстрела и три попадения показваха стрелкови талант от най-висок разряд. Ъгълът на стрелба сочеше възвишенията отляво.

Насечените скали предлагаха безброй варианти. Около него всички стреляха по предполагаемата позиция на снайпера. С нормалния мерник от такова разстояние на попадение не можеха да се надяват, дори и да видеха целта, но поне щяха да накарат снайпериста да сниши глава. Ако не направеха нещо, и то бързо, той щеше да ги очисти един по един.

Сгънат надве и използвайки прикритието на техния огън, до него спря Брок.

— Мамка му! — каза той тихо, като видя безжизненото тяло на Залински. — Дано тая проклета жена да си струва усилието.

Гало беше на около двадесет метра от тях. Той съсредоточено разгледа скалите отсреща, после затвори очи.

Брок го следеше мълчаливо. Допълзя до него и го попита:

— Откри ли го?

Очите на Гало се отвориха.

— Май да — отвърна той. — Високият зъбер все едно е дванадесет часа. Отиди на десет, свали двадесет метра по-надолу и погледни зъбера точно под линията на хоризонта.

Брок бе взел оръжието на убития и сега го насочи в указаната посока, оглеждайки терена през оптическия мерник.

— Нищо — каза той.

— Защото мръсникът се е снишил — настоя Гало. — Изчакай малко и ще видиш.

— Прекрати огъня! — викна Брок.

Командата бе предадена нататък. Лейтенантът повика Фицдуейн, измъкна от раницата си бинокъл и го подхвърли към него.

Фицдуейн пропълзя около десетина метра и взе бинокъла. Не искаше дори и толкова близо да идва, защото групираните цели привличаха като магнит огъня на снайперистите. От друга страна пък, антиснайперистката работа бе плод на задружни усилия. Проблемът бе, че ъгълът им на видимост бе силно ограничен. Един показвач би покрил далеч по-голяма площ на наблюдение и би насочил стрелците към мишената. Освен това би следил и за други огневи точки.

Фицдуейн фокусира бинокъла, накъдето му бе казано. Тридесет секунди по-късно забеляза някакво движение на около двадесет метра по-вдясно от мястото, посочено от Гало. Явно вражеският снайперист се местеше след всеки два изстрела.

— Дясно двайсет — каза Фицдуейн.

Гало стреля, последван от Брок.

Фицдуейн забеляза някаква дълга сянка да пада от зъбера.

— Изтърва си пушката!

Гало отново бе затворил очи.

— Пипнахме го — промълви той.

Фицдуейн огледа скалите. Можеше да има още един снайперист, но бяха се измъкнали двама, като единия от тях бе избягал напред. Помисли си за непрекъснато нарастващото разстояние между Ошима и тях.

— Продължаваме — обърна се той към Брок.

Брок отвори уста да възрази, но вместо това отвърна:

— Слушам, сър — после скочи на крака и извика: — Напред!

Оцелелите от Разузнавателния взвод се надигнаха. Трима вече бяха мъртви. Свързочникът също бе ударен.

Фицдуейн тичаше напред. Брок и хората му го следваха. Оставиха мъртвите си там, където ги бе застигнала смъртта. Брок бе изтръпнал от омраза. Омраза към Ошима и за момента дълбока и съвсем ирационална омраза към Фицдуейн.

Прекъсването бе дало тринадесет минути аванс на Ошима и бе коствало пет живота.

Горе на зъбера Джин Ендо лежеше проснат по гръб от 7.62-милиметров куршум, минал през носа и отнесъл половината му череп.

Изстрелът на Брок бе разкъсал гърлото му. Горе, високо над него, лешоядите вече започваха да кръжат нетърпеливо.

Ошима се качи до превала на възвишението и хвърли поглед назад. Далеч зад нея се виждаха преследвачите й. Вече бяха твърде изостанали, за да я стигнат. Тя отново се извърна напред и тича така още десет минути. Спря се пред една купчина камъни и започна да ги разбутва. Зад тях се показа пръст, а под пръстта — камуфлажна мрежа. Работеше с трескави, но точни движения. Скоро отдолу се очерта 250-кубиков мотоциклет. Резервоарът бе пълен, а страничните багажници бяха натъпкани с продукти. Нататък имаше още скривалища. Вече разполагаше с всичко необходимо, за да избяга.

Тя откачи бинокъла и огледа терена. Десантчиците все още не се виждаха никакви — навярно се потяха нагоре по хълма в тежкото си бойно снаряжение.

Небето бе прихлупено, времето все още бе на нейна страна. Само някъде далеч се виждаха някакви черни точици.

Лешояди, спускащи се към Джин Ендо и войниците, които той бе убил. Това бе добър край. Ендо бе изпълнил мисията си, но нещо трепна в сърцето на Ошима, когато се сети за предаността му и обожанието, с което я гледаше. Младото момче я бе докосвало. А това бе равносилно на смърт.

Ошима ритна стартера, възседна мотоциклета и го подкара надолу към дефилето. Беше подбрала маршрута си много внимателно. Скалите надвисваха над сухото дефиле по протежение на много километри и го правеха невидимо от въздуха. Спечели значителна преднина пред преследвачите си, а сега вече щеше да е осигурена и срещу засичане от въздуха. Щеше да успее.

Една жена срещу мощта на цялата 82-ра въздушнопреносима дивизия! Невероятен успех!

Тя навлезе в дефилето и скалите я скриха.

— Къде? — попита Ганън.

Палмър посочи мястото на картата.

— Фицдуейн знае ли?

— Тъй вярно, сър — отвърна Палмър.

Ганън се отдалечи от картата. Атмосферните условия все още бяха отвратителни, вятърът бе още по-силен отпреди. Обаче тази проклета терористка бе в центъра на всички тези кръвопролития, а освен това нямаше нищо по-лошо от една недовършена операция. Политиците имаха навика да викат „стоп“, преди да се свърши работата докрай, но единственото хубаво нещо на това плато бе, че наоколо нямаше нито един политик.

— Какво казват ония от ВВС? — попита Ганън.

— Знаете какво викат екипажите на С 130 — отвърна Палмър. — По всяко време, докъдето кажете.

— Хайде тогава да действаме.

Ганън се запъти към вратата, а зад него Палмър вече бе надвесен над радиото, предавайки заповедта.

В С 130 бе задушно. Десантчиците в него бяха подредени като грахови зърна в шушулка. Четирите турбовитлови двигателя се включиха един след друг и жълтият пясък на Текуно се вдигна на вихрушки около тях.

На Ганън му липсваше червената пръст на Северна Каролина. Форт Браг далеч не бе идеалното място за много хора, но ако носиш червена барета, то се превръщаше в нещо по-специално. А скоро някой нов щеше да поеме дивизията и, мамка му, щеше да му липсва това място! Скоковете от добри и надеждни самолети ти влизаха някак в кръвта.

Ганън се извърна.

— Дейв?

— Сър? — отзова се веднага Палмър.

— При последния скок ти май така и не можа да си сложиш парашута както трябва. Какво ще кажеш сега да скочиш по старомодния начин? Както сме те учили.

Полковник Дейв Палмър се усмихна.

— Не съм сигурен дали си го спомням, сър.

— Да тръгваме — хвана го под ръка Ганън, — а пък аз ще ти го припомня на път за надолу.

В пълно бойно снаряжение двамата се качиха по платформата. Наплесканите в черно и зелено лица втренчиха погледи в тях. Ганън ги огледа. Бог знае какво го караше да обича тия агресивни младежи. Побъркваха военните патрули, пиеха като камили, понякога превръщаха Файетвил в картина от Дивия запад и чукаха всичко, що се движеше. Но бяха верни. А напоследък това можеше да се каже за твърде малко хора.

Погледът му се задържа върху лице, което сякаш не би трябвало да бъде тук.

— Отче! — кимна той.

— Генерале — отвърна отчето.

Изглеждаше някак виновен в камуфлажните си одежди и лицето му не бе нацапано.

Ганън го разглеждаше с интерес.

— Просто помнете, че трябва да хванете полковник Палмър — каза накрая той.

— Слушам, сър — отвърна свещеникът с облекчение.

— Когато падне на земята — допълни Ганън.

— Хуа, сър! — ревнаха като един и свещеникът, и останалите десантчици.

Платформата се вдигна. Самолетът потегли.

Вторият пилот стана от мястото си неохотно, но без да мрънка. Двучленният екипаж на „Кайоуа Уориър“ бе сплотена бойна единица. Нямаше нищо против да отстъпи мястото си на ирландеца, но се чувстваше така, сякаш е подвел командира си.

— Твоят приятел още ли я държи? — попита Фицдуейн, включвайки се към интеркома.

— Да, сър — отвърна командирът на хеликоптера, отлепяйки машината от земята. — Позивната е „Вайпър Две“.

Високо над тях Вайпър Две бе вперила високо разделителната си телевизионна камера в носещия се напред мотоциклет, докато малката машина не изчезна под скална козирка.

Фицдуейн седеше, заслушан в радиообмена между двата хеликоптера, и гледаше как земята бързо пропада надолу.

Лицето на Брок бе неразгадаема маска. Кокрейн вдигна оръжието си за довиждане.

— Обектът е изчезнал, сър — обади се командирът.

Сърцето на Фицдуейн сякаш замря.

— Някога летели ли сте истински ниско, сър? — попита го командирът.

— Мразя височините — отвърна Фицдуейн.

— Много от десантчиците ги мразят. Странно нещо, като си помисли човек.

Хеликоптерът профуча над превала на възвишението и се спусна в нещо, което оттук приличаше на тесен тунел.

— Спокойно, полковник — обади се командирът. — Най-много да хванете клаустрофобия.

— Дано да доживея — отвърна с надежда Фицдуейн.

Летейки на метър и половина от земята, „Кайоуа“ криволичеше по дефилето и накрая изчезна под скалната козирка. Високо над нея „Вайпър Две“ продължи да лети в паралелен курс. А далеч напред се виждаха силуетите на долитащите С 130. След малко се видяха и белите куполи на десантните парашути.

Сухото дъно на дефилето ту се издигаше, ту поемаше стремглаво надолу или пък правеше стръмни завои и Ошима с усилие се бореше да поддържа скоростта по неравната повърхност. Скалата бе огладена от времето, но по нея на места имаше пръснати камъчета. Ехото от мотора се блъскаше из околните скали и се връщаше с удвоена сила в нея.

Заглушителят на ауспуха се спука преди няколко километра, но оглушителният шум не бе нещо, което би могло да я развълнува. Само след няколко минути щеше да се озове в скривалището си и да поправи машината, ако иска.

С подхлъзване заобиколи пръснатия чакъл и с облекчение видя светлината на откритото пространство пред нея. На това място коритото на реката се разширяваше и скалистите брегове отстрани се раздалечиха, но малко по-нататък започваше широко разклонена мрежа пещери. Една бърза прибежка през откритото пространство — и щеше да бъде в безопасност.

Преди да излезе изпод козирката, тя рязко спря и се огледа. Шумът от мотора бе оглушителен. Напред откритото пространство изглеждаше чисто. Докато наблюдаваше последните метри, от завоя зад нея изхвърча хеликоптер и увисна на сто метра зад гърба й.

Устата й пресъхна. Тя издаде някакъв животински звук, изфорсира машината и изхвръкна на открито. Бе прекалено малка мишена и ако караше с висока скорост и криволичеше, все още имаше шанс да се измъкне. Стигна до половината път, когато залпът от двете ракети изтръгна скалата изпод гумите на мотора.

Ошима изхвърча във въздуха и тежко се тръшна на земята. Замаяна, но в съзнание, тя видя, че естественият изход от дефилето и сухото дъно на реката бяха оградени отвсякъде от десантчици. Опита се да стане, но краката не я слушаха.

Вдигна глава и видя, че единият й крак е неестествено извит и счупен. Другият липсваше от коляното. От хеликоптера слезе някаква фигура и тръгна към нея.

Ошима се опита да извади пистолета си, но ръката също отказа да се подчини. Вдигна я пред очите си и видя, че дланта й виси безжизнено надолу, пречупена от китката.

Фигурата се бе приближила и тя позна кой е…

Фицдуейн!

Опита се да раздвижи лявата си ръка и с облекчение усети как пръстите послушно се размърдват. Тя ги вдигна зад кръста, за да потърси резервния пистолет.

Видя как Фицдуейн се навежда и взема нещо от земята. После направи рязко движение встрани, ножницата отхвръкна и острието проблесна на слънцето. Нейният катана, който винаги носеше закрепен за гърба си, сега се бе откъснал от мястото си и бе паднал на земята.

Колко народ бе убила тя с този меч? Твърде много, за да ги помни. Един от тях бе Кристиян де Гевен, най-добрият приятел на Фицдуейн. Щеше да бъде чудесно, ако бе прибавила и него към този списък. Ако имаше намерение да използва този меч, ще му се наложи да се приближи още малко и тогава нямаше да й е трудно да…

Ошима все още вадеше пистолета иззад кръста си, когато Фицдуейн вдигна меча и с рязко движение й отряза главата.

29.

Фицдуейн тичаше през Арлингтънското гробище. Есента витаеше във въздуха. Времето бе приятно — хладно и тихо. Тази вечер той щеше да се качи на самолета, който да го върне в Ирландия заедно с Катлийн. Това бе приятно чувство. Америка щеше да му липсва, но бе време да се връща у дома.

У дома — най-хубавата дума на всички езици. Най-хубавото място на света.

У дома можеш да създаваш, а в живота често се налага да рушиш. Трябва да се бориш, за да запазиш онова, което си струва да бъде запазено. А борбата винаги означава рушене. Но понякога, въпреки последиците, човек трябва да я води.

Свободата никога не е безплатна.

Като се приближи към гроба на Ник Роу, той забеляза Кокрейн. Двамата пребягаха последните неколкостотин метра в тишина. После застанаха пред плочата.

Фицдуейн сложи няколко камъчета на надгробния камък.

— От Стъпката ли? — попита Кокрейн.

Фицдуейн кимна.

Отдалечиха се. Арлингтън бе тих, почти пуст и невероятно хубав.

— Е, подобри ми малко формата — каза Кокрейн.

Фицдуейн се засмя:

— А по какъв начин тази операция ще спаси комисията?

— Много обещания и малко работа — сви рамене Кокрейн. — Антитероризмът не привлича кой знае колко гласоподаватели, а средният гражданин си мисли, че той се покрива от социалната му осигуровка.

Сега, след като Студената война приключи, Америка си е свалила гарда, помисли си Фицдуейн. Фалшификати, икономически тероризъм, поръчкови убийства, заплаха от оръжия за масово унищожение, поява на нови ядрени нации. Фундаментализъм във всичките му форми, желанието на страните от Третия свят да получат парче от баницата по възможно най-лесния начин. Много лош народ имаше по света и всички те гледаха най-могъщата и най-богата нация в света изпод вежди.

Списъкът с реалните и непосредствени заплахи бе дълъг. Освен това новите опасности бяха сложни, преплетени една с друга и най-често не толкова явни, за разлика от ясния и точен образ от времето на Студената война. А хората искаха да живеят, да се радват на мира и да се надяват на най-доброто.

Само една малка част от хората обаче разбираха човешката природа.

— Мъчим се да пробием през едни фактори на Хълма — продължи Кокрейн, — а те всички са едни и същи. През това време си продължаваме работата.

Фицдуейн се усмихна.

— Доколкото си спомням, така са започнали и предците ви, основали страната — той му подаде ръка, ръкостискането бе по-здраво, отколкото първия път. — Браво, Лий! Ти наистина си в по-добра форма.

— Пази си вярата — каза Кокрейн.

— Като си помисли човек, какво ли друго му остава. Сега вече можеш да престанеш с интригите, Лий. Аз си отивам у дома.

Двамата пробягаха заедно разстоянието до паметника Ио Джима, после всеки пое по пътя си.