Дяволската стъпка

10.

Масивният военен всъдеход ръмжеше напрегнато по черния път на изпитателния полигон Абърдийн в Мериленд.

Ако искате да изпробвате някое оръжие и да накарате някого да лобира за него, точно тук бе мястото за това. Естествено, то не бе единственото за изпитание на смъртоносни оръжия за унищожение, но пък бе съвсем близо до столицата Вашингтон.

Машината с трясък хлътна в поредната дупка, но масивното й окачване се справи с предизвикателството без всякакво усилие. Гърбът на генерал Шейн Килмара обаче не можа. Той не бе кой знае колко зарадван от заменянето на джипа в американската армия с това чудо. Според него тази машинария бе по-бавна, по-тежка, по-шумна, по-трудна за поддръжка и далеч по-неудобна за хора на неговата възраст, но тъй като му бе дадена назаем заедно с водачката от американската армия, не се оплакваше.

Малкото начинание на Фицдуейн бе подкрепяно от някой с доста осезаемо влияние и всичко, което Килмара можеше да направи в този случай, бе да се позамисли и да благодари. Кокрейн шеговито бе подхвърлил нещо за ангели хранители. Килмара се бе движил достатъчно дълго из международните кръгове за борба с тероризма, за да знае, че ангелите тук нямаха нищо общо.

— Пристигнахме, сър — обади се водачката, спирайки и издърпвайки ръчната спирачка.

Момичето бе на около двайсет и две години, а на безупречната й униформа, наред с емблемата на десантчик на ръкава, блестяха и сержантски нашивки. Лично Килмара нямаше нищо против присъствието на жени във въоръжените сили, особено пък ако изглеждаха по този начин.

— Сър, какво търсим?

— Бебето на Дилджър — отвърна Килмара разсеяно.

— Сър, това е стрелкови полигон за изпитание на оръжия — забеляза сержантът.

— Дано да е така — промърмори Килмара и се усмихна. — Защото иначе сме я закъсали.

Той вдигна бинокъла пред очите си. Бяха му показали на картата къде да спре и да се оглежда без никакви други обяснения. И той се оглеждаше.

Около него се простираше земя, над която твърде често бяха избухвали най-различни експлозиви и която бе нашарена и разорана от вериги от всякакъв размер. Теренът бе вълнообразен, виждаха се дупки от снаряди, но никъде нямаше нито храсти, нито дървета, нито пък оцелели стени, зад които да се скриеш. Здравата са се старали по тоя полигон, помисли си Килмара.

И все пак, ако бе информиран правилно и ако чаровната водачка го бе довела на правилното място, Фицдуейн и неговият „Гънтрак“ трябваше да бъдат само на неколкостотин метра от него.

Килмара започна да проверява внимателно квадрант по квадрант. Отново нищо. Той въздъхна и подаде бинокъла на младото момиче.

— Търси верижна машина с клиновидна предница — упъти я той, — намираща се може би на около четиристотин метра оттук и най-вероятно много добре маскирана.

Сержантът долепи очи до бинокъла и направи две бавни обиколки. На третата кръговото движение рязко спря, едната й ръка пусна бинокъла и посочи напред.

Килмара се вгледа в указаната посока. Вярно, че нещо се виждаше, но то повече му приличаше на поредното парче разорана земя. Той измъкна радиостанцията, с която го бяха снабдили, и насочи антената й към мястото.

— Сержант Хокай29 ви откри от третия опит — каза той. — А аз все още не виждам нищичко, мамка му.

— Бива — долетя до него гласът на Фицдуейн, — особено ако се има предвид, че сме пет машини и сме ви заобиколили отвсякъде.

Наоколо се раздвижиха малки парчета земя. Четири от тях се подредиха на тридесетина метра от него, а петата дойде по-близо. Машините започнаха да се различават от околния пейзаж чак когато наближиха на петдесетина метра, а дори и тогава единственото, което ги правеше забележими, бе движението им.

— Страхотно! — ахна сержант Хокай. — Какви са тия неща, сър?

— Помисли си за трите мъдри маймунки — отвърна Килмара — и може би ще ти кажа.

— Всичко виждам, всичко чувам, но не си отварям устата — каза Хокай, която явно бе минала Първо ниво. — Става, сър.

Фицдуейн се приближи към тях.

— Това е швейцарски материал — каза той. — Типично швейцарски, адски скъп, но върши работа. Казано простичко, той улавя заобикалящите го цветове и се слива с околния фон. Разбира се, в рамките на доста ограничено пространство. Освен това драстично намалява термичното си излъчване. Не може да се каже, че е с общо приложение, но ако знаеш къде отиваш, ще ти свърши добра работа.

Хокай разглеждаше „Гънтрак“ отблизо.

— Да, обаче ако го снабдите с пълното му въоръжение, ще изгубите част от камуфлажния ефект, сър — каза тя. — Май малко послъгахте.

Фицдуейн се усмихна.

— Провеждахме изпитания за дневна маскировка, сержант — каза той. — Но си права по принцип.

Килмара насмешливо се обади:

— Всъщност дойдохме да видим Бебето на Дилджър. Хайде да ни шашнеш.

Фицдуейн вдигна ръка и посочи към нещо прилично на дебелостенна тръба, монтирано на задницата на един „Гънтрак“. Имаше неугледния вид на някаква селскостопанска машина, обаче оптическият мерник върху него бе последна дума на техниката. Цялата конструкция, заедно с разтегаемия заден край, беше не по-дълга от два метра и нещо.

— Представете си, че излитате с хеликоптер „А 10 Тъндърболт“ за борба с танкове — заобяснява той. — Оня, дето му викат „Уартхог“. Както знаете, това е бавно летяща и доста грозна машина, построена около огромно многоцевно оръдие тип „Гатлинг“30, изстрелващо големи колкото лимонадени шишета снаряди от изчерпан уран, които спокойно пробиват бронята. Пехотата страстно го обича, защото може да се бие в продължение на часове. Според слуховете, Военновъздушните сили много-много не го харесват, понеже бил бавен и тромав и не можел да им осигурява надеждна въздушна поддръжка. Тъй или иначе А 10 е бил снет от въоръжение. А това означава, че неговото оръдие „GAU-8A Авенджър“ остава безработно.

Килмара махна с ръка.

— Да, но това е огромно оръжие — възрази той. — То е някъде към… може би пет-шест метра дълго и тежи колкото един кадилак — той посочи към оръжието на гънтрака. — Не виждам връзката.

— Ами мисли в буквалния смисъл на думата — посъветва го Фицдуейн. — Точно това направил и един мъж на име Боб Дилджър. Предполагам, че поначало е участвал в програмата А 10. Както и да е, на него му дошла идеята да свали само една цев и се получило просто и лесно за боравене противотанково оръжие на полуавтоматична стрелба. Ето това представлява Бебето на Дилджър. Виждате размера му, теглото му е малко под петдесет килограма без пълнител и е убийствено точно. Снарядът достига 1,9 километра в секунда и до два километра траекторията му е адски близо до правата линия. Снабдено с лазерен мерник, то е много опасно за руските танкове, като изключим последните им модели. Добавете към него и джунджуриите на Шенли за нощно виждане. Снарядът му прониква на метър и половина в армиран бетон!

Килмара тъкмо изваждаше някакъв сгънат лист от страничния си джоб.

— Мъка да те налегне, като гледаш такава пластмасова кутия като гънтрака да елиминира цял танк.

Фицдуейн се усмихна.

— В танковете има нещо, което кара хората да стрелят по тях. И благодарение на технологията вече могат да го правят с успех. Предполагам, че са изпитвали същото чувство към облечените в броня и накачени с лъкове и стрели рицари едно време.

Той посочи с ръка към седалката на предния мерач.

Килмара се намести на нея. Бе опитвал всички места на тричленния екипаж, но винаги на учения и занятия. Изведнъж той осъзна, че този път щеше да участва в истински бой с машината. Сложи си подадения му шлем и се включи във вътрешното разговорно устройство. Шлемът му бе по мярка, висящото етикетче носеше неговото име. Такъв си бе Хюго.

Гънтракът заработи почти безшумно, по-старите модели гърмяха като спортни коли. Добре за адреналина, но зле за продължителността на живота. Сегашните гънтракове бяха изключително тихи, но според Фицдуейн дори и те бяха твърде шумни. Звукът се предаваше по-силно през нощта, а това бе времето, през което хората от спецсилите, също като вампирите, работеха най-добре. Номерът беше да не те видят или чуят.

Десет минути по-късно Килмара бе оценил достойнствата му. Гънтракът спря и въздушните му спирачки изсвистяха. Известно време стоя на мястото си замислен. Беше бясно препускане и целите бяха изниквали пред него без никакво предупреждение.

— Това е… различно е някак — каза той.

Фицдуейн го огледа изучаващо. Макар че бяха минали само минути, лицето му бе изопнато от напрежение и когато си свали шлема, косата му бе мокра от пот.

— В Ирландия провеждахме ученията си в дъжд, кал и камънак — забеляза той. — Трудно можеш да набереш сериозна скорост. Този терен обаче е сух и нажежен и скоро ще ни изпоти здравата. Все едно да си в изтребител през Втората световна война. Всичко се случва много бързо и за втори опит не ти остава време. Напрежението те изцежда и накрая си готов да умреш за една бира.

— Или пък просто да умреш — промълви Килмара уморено. — Вероятно от сърдечен удар.

С несигурни движения той се измъкна от гънтрака.

Сержант Хокай се взираше очарована в машината. Получи се осезаема пауза, докато момичето изведнъж се усети, ръката й рязко отскочи нагоре и тя стегнато изкозирува. Все пак Килмара е генерал и колкото и изненадващо да е, отново беше пред нея. Това нещо бе дяволски бързо. Дали наистина хората можеха да маневрират и да се бият с такава бързина? Щеше да е супергледка!

Тя рязко свали ръка и дискретно погледна часовника си. Само десет минути! Не може да бъде!

— Да, но си уязвим откъм въздуха — каза Килмара. — Имаш стингъри и това е добре, ако си на място, но ако си в движение, определено ще ти трябва нещо по-тежко от 5,56-милиметровия ти „Улимакс“, което би накарало всеки пилот да се държи на разстояние от теб, ако не иска да попадне в дъскорезница. Предлагам да сложите един GECAL 50 като стационарно оръжие поне на един гънтрак. Вземете онази версия с трите цеви, с която можеш да произведеш две хиляди изстрела в минута, ако си в настроение.

Веждите на Фицдуейн отскочиха нагоре: GECAL 50 бе оръдие на принципа на Гатлинг, конструирано първоначално за летателни машини. Не се съмняваше ни най-малко в ефективността му, но не знаеше дали може да бъде монтирано на гънтрак.

— Да, ама ще е много тежко — каза той.

— Доста под петдесет килограма — възрази Килмара. — Колкото до боеприпасите към него, ще трябва да измислите нещо. Единственият проблем на GECAL-a е, че е нужно непрекъснато да го тъпчеш. Ама гледам, че отзад всеки гънтрак има стандартен натовски палет и си мисля, че не сте го монтирали току-така.

— Ще видя какво може да се направи — отвърна Фицдуейн. — Въпрос на време.

Само че то липсваше. Той планираше всичко, изхождайки от позицията, че работата трябва да се свърши още от първия път, и то при минимален разход на време. Даде срок три седмици. Двадесет и един дни за планиране, събиране на оборудване, намиране на хора, обучение и отработване на операцията до такава степен, че когато дойдеше време за действие, да не се провалят.

Не можеха да си го позволят и той рядко мислеше за това, но имаше да се свърши толкова много работа… Даваше си ясна сметка, че по време на цялата мисия главата му трябваше да управлява сърцето, а не обратното. Всяка фибра в него крещеше да се хвърли с подръчни средства и да нахлуе например с хеликоптер, но опитът подсказваше, че такова едно действие почти сигурно е обречено на неуспех. Точно това ще очаква от него врагът и вероятно е взел съответните мерки. Трябваше да намери друг начин, макар и по-заобиколен.

Струваше му се, че предава Катлийн. И това направо го съсипваше. Обаче му личеше изненадващо малко.

Килмара се вмъкна обратно във всъдехода.

Сержант Хокай извърна очи към него, но той очакваше въпросителния й поглед. Фицдуейн като че ли винаги произвеждаше такъв ефект. Нещо караше жените да питат за него, дори и при такива операции, където секретността правеше подобни въпроси абсолютно неуместни.

— Кой е този мъж, сър? — заинтересува се тя. — Полковникът, когото нарекохте Хюго?

— Според правилата това не е ваша работа, сержант — отговори Килмара.

— Знам, сър — каза Хокай тихо. — Но много рядко виждам такива мъже. Изглежда изключителен човек, макар и малко като че ли тъжен. Винаги ли е такъв, сър?

— Едно време ми беше ученик, а сега ми е приятел и ми се струва, че винаги е бил такъв — отвърна Килмара тежко. — Животът има навика да прецаква и най-добрите планове.

— Амин — заключи сержант Хокай с неочаквана пламенност, което накара Килмара да я погледне и да се замисли.

В този момент големият всъдеход подскочи, окачването му рязко реагира и на главата на генерала се струпаха по-належащи и по-болезнени грижи.

Вече бе късно, когато Килмара и Фицдуейн се върнаха в апартамента в Арлингтън.

Фицдуейн направи ирландско кафе и даде едната чаша на Килмара. Своето той пиеше чисто, без захар. Килмара със задоволство се отпусна на едно от креслата, а Фицдуейн седна на облегалката на друго, обхванал чашата с две ръце.

— Все още никакви новини, а? — попита генералът внимателно, но с привилегията на стар приятел.

Отлагаше този въпрос през целия ден. Нервите на Фицдуейн бяха опънати до крайност, но, изглежда, се държеше, защото потискаше всяка безполезна мисъл. Рядко споменаваше името й, студено насочвайки цялото си внимание към предстоящата операция. Килмара усещаше как напрежението в него се натрупва с всеки изминал ден, но от опит знаеше, че Фицдуейн можеше да пази самообладание, докато е необходимо. Накрая щеше да последва пречистване, експлозивно освобождаване от натрупаните и потискани емоции.

Преди да седне, Фицдуейн бе завъртял няколко телефона. Откакто бе отвлечена, от Катлийн нямаше ни вест, ни кост — никакви съобщения, никакви предложения за откуп, нищо. Беше изчезнала безследно, но въпреки това Фицдуейн действаше така, сякаш бе абсолютно сигурен, че е в Мексико. Осланяше се изцяло на инстинкта си. Сигурно е прав, помисли си Килмара. Много пъти го бе виждал да действа така и бе невероятно колко често се оказваше прав.

Според Килмара животът би трябвало да е по-рационален, но при Фицдуейн, изпаднал в такава ситуация, инстинктът заместваше рационалността.

— Катлийн е в Текуно — каза Фицдуейн с равен глас.

— Потвърдено ли е?

— Не — бавно отвърна Фицдуейн. — Нищо ново, което да не знаеш, но съм почти абсолютно сигурен, че зад това стоят Ошима и Яибо. Пак говорихме с Чифуне и стигнахме до извода, че друго просто не може да бъде. А Чифуне също е мислела Ошима за мъртва. И, изглежда, някои от шефовете й в японските служби за сигурност са били започнали операция, дето май се изплъзва от контрол. Вместо терористка, която да ги отведе при нейните колеги, те май вече имат изтървано на воля чудовище… И нещо повече — според тях Ошима замисля някаква операция срещу Съединените щати от базата си в Мексико. Имайки предвид несигурните отношения между Япония и САЩ, това е повече от обезпокоително. Адски сериозно е! На някой от американското правителство може да му дойде наум, че тук по някакъв начин са набъркани и японци. Не са, настоява тя, но положението изглежда лошо. Бюрократите от Токио се надявали, че проблемът ще се разреши от само себе си. Но вместо това той така се задълбочил, че Чифуне била изпратена да го разреши дискретно.

Килмара се опита да отпие от кафето, без да изцапа устни в каймака му. Много ясно си спомняше агентката от Коанчо Чифуне Танабу. Ето, това се казваше жена, но нямаше предвид съпруга и майка. Чувстваше, че между Фицдуейн и нея е имало нещо, макар Хюго да не беше споделял. Той се върна и се ожени за Катлийн.

— Чифуне познава Ошима по-добре от всеки друг — каза Килмара. — Тя как мисли, какъв е мотивът на Ошима да отвлече Катлийн?

— Чисто отмъщение — отвърна Фицдуейн. — И интересно, Чифуне смята, че Катлийн е вторична цел. Открила й се възможност да я отвлече и тя го е направила. Струва ми се, че съм готов да се съглася с Чифуне.

— Значи според теб не държат Катлийн за примамка — каза Килмара. — Малка хамсийка, за да хванат едрата скумрия, наречена Фицдуейн, а?

— Възможно е, но не мисля така — Фицдуейн поклати глава. — За да ми заложи капан, тя трябва да е сигурна, че знам за Дяволската стъпка, а това означава, че трябва да остави някаква следа. Засега обаче всички улики сочат, че тяхната база е много строго засекретена. Не, нещо ми подсказва, че Ошима има други планове, а Катлийн е странична работа. Ако съдим по предишните й изпълнения, Ошима ще си играе няколко месеца с Катлийн, ще се опита да я пречупи и накрая ще я убие. Такъв й е моделът на поведение. Обича да вижда около себе си жертви. Да усеща мощта си. Преди време отвлякла един полицай в Япония и го държала две години прикован с вериги в една пещера.

Не спомена обаче какво му е направила. Полицаят бил жив, когато го намерили, но… Фицдуейн изхвърли мисълта от главата си. Единственото му утешение бе, че Ошима има навика да отлага сериозните физически изтезания до по-късен етап на пленничеството. В началото винаги започваше с психологически мъчения.

— Я ми разкажи още нещо за оня японски агент в Текуно — помоли го Килмара. — Щом имаме човек вътре, значи можем да получим потвърждение дали Катлийн е там, или не.

Фицдуейн му разказа за японската операция, доколкото знаеше за нея. После продължи:

— Добрата новина е, че благодарение на човека на Чифуне сега знаем много повече за базата и нейното разположение. Лошата новина обаче е, че Хори-сан, макар че е доста близък с Ошима, среща огромни трудности за влизане във връзка. В Токио може да се обади по телефона, да напише писмо или да проведе мигновена среща в метрото. А в Текуно бедният човек е, кажи-речи, затворник. Онези хора са параноични на тема сигурност. И заради това всъщност са оцелели толкова дълго. За тях врагът е Информаторът с главно И, затова са взели всички мерки срещу него. И още по-лошо — прецедентите сочат, че вероятността да бъдеш предаден от най-близките и доверени хора е най-голяма. Така че дори и най-вътрешният кръг, в който е и Хори-сан, не е изключен от подозрение.

— А досега как е осъществявал връзка? — попита Килмара.

— Доколкото разбирам, все пак го е правил.

— Същия въпрос зададох и аз на Чифуне — отвърна Фицдуейн. — Стана ясно, че той бил там от петнадесет месеца и за това време е успял да осъществи връзка само два пъти. Първо рискувал да прати по пощата писмо, адресирано до пощенска кутия на Коанчо в Мексико сити. После предал едно пакетче на японец, дошъл заедно с цяла бригада сънародници по поддръжка на техниката в базата им. Изключителен риск е поемал, защото не познавал човека. Сигурно е бил на голям зор. Обаче работата станала.

— Защо не го използва пак? Щом техникът има достъп…

— Пратили са ги да отстранят някаква по-сложна повреда — отвърна Фицдуейн. — Обикновено електрониката в по-вътрешните нива се обслужва от хора на Куинтана. След това техникът бил извикан обратно в Токио. От Коанчо наистина се опитали пак да изпратят свой „техник“, но този път не ги огряло. Засега, доколкото е възможно за това място, никой не излиза навън и никой не влиза вътре. Говори се, че дори обичайното мексиканско равнодушие сякаш се е изпарило яко дим. Мястото е запечатано херметически и именно поради тази причина Куинтана е завел наемниците си там. Работата на Ошима е да задържи кораба на вода и очевидно засега успява. На всеки му замръзва кръвта, като я види. Оная кучка няма да те прати в карцера, ако например не си претърсил някой камион както трябва. А направо те просва на пясъка да съхнеш с отрязани топки и с мравки и скорпиони за компания. Добросърдечно момиче.

Килмара се усмихна, после отново доби сериозен вид.

— Е, все трябва да има някакъв начин да се осъществи връзка — настоя той. — Я ми кажи нещо за разположението и всекидневния живот в обекта.

— Текуно е огромен, но най-слабо населеният щат в Мексико — започна Фицдуейн. — Фактически цялото му население живее на бреговата ивица около пристанищния град Текуац. А навътре земята се превръща в сухо, горещо и безводно плато. Средната му височина варира от сто до хиляда и петстотин метра. През деня се печеш като във фурна, а през нощта измръзваш като във фризер. Пътищата са малко, главно защото няма накъде да водят. Мексико е железопътна страна, но в този случай железопътната линия върви само покрай брега.

— Да, но петролът е навътре в платото, нали? — вметна Килмара.

— Петролът по принцип обича да се появява из забравени от бога места като Саудитската пустиня или Северно море — отвърна Фицдуейн. — И вътрешността на Текуно не прави изключение. Така че петролът се намира под централното плато, което се състои главно от скали, камънак и пясък. Изпомпва се от автоматизирана техника и се отвежда по тръбопровод до морето. Тъй като това е стратегическа суровина, цялата вътрешност на Текуно е отцепена за външни хора под предлог да се предпазят петролните полета от терористи и саботажи. Поради огромните разстояния охраната на района се осъществява съвместно от местните милиции и армията, подпомагани от една военновъздушна база, наречена Мадоа. На около осем километра от нея е Дяволската стъпка, където е разположена базата на терористите.

— Първата мисъл, която ми идва наум — забеляза Килмара, — е, че ако аз бях на мястото на Куинтана и исках максимална сигурност, щях да разположа базата си на територията на военното летище. А той я е разположил на осем километра от него. Защо? Сигурно има причина, тъй като, доколкото разбирам, Куинтана не е никак прост. А това ни връща пак към Дяволската стъпка. Какво толкова има в това място, че го е накарало да го предпочете пред сигурността?

— Сигурността им не е пострадала ни най-малко, за съжаление — каза Фицдуейн. — Но въпреки това си прав. За тях би било идеално да слеят двете бази ведно или поне да ги направят една до друга. Обаче заради терена това е невъзможно. За едно летище е нужна равна земя, а между летището и Дяволската стъпка площта е всичко друго, но не и равнинна. Така че те са избрали най-доброто разрешение на проблема. А между двете бази има път, който ги обгражда, затова сам по себе си това представлява един затворен периметър. Вярно, че е доста голям район, за да бъде ефективно пазен, но пък редовно патрулират по него с лекобронирани машини, а един танков взвод е в непрекъсната бойна готовност и понякога и той се включва в обиколките. Тия хора не си играят.

— Дай да се върнем пак на Дяволската стъпка — каза Килмара. — El Huella del Diablo.

Фицдуейн се усмихна. След инцидента във Файетвил Килмара трябваше да се върне в Ирландия при любимите си рейнджъри и макар че редовно говореше с тях, вероятно пропускаше много неща. А той обичаше да е винаги в час.

— Дяволската стъпка — подзе Фицдуейн — взима името си от приликата с отпечатък, оставен от нещо, напомнящо на следа от чифтокопитно. Състои се от два съседни каньона и от въздуха прилича на две подковообразни долини една до друга. За да осигуриш охраната на всяка от тях, достатъчно е да разположиш на високото по една закрита огнева точка и от всеки край да го затвориш с портал. И нашите приятели са направили точно това. В едната долина се намира базата на терористите, а в другата, в която върви свръхсекретният процес на извличане на петрола, е онова, което те охраняват. Всичко е опасано от тръби и техника.

— И какво точно охраняват? — попита Килмара.

Фицдуейн разпери ръце:

— Нямам представа. Обаче теории колкото щеш. Чул съм всичко от ракетна площадка до лаборатория за производство на биологическо оръжие. Но ще повярвам в широко разпространяваните слухове за петролните истории, когато цъфнат налъмите. Всъщност лично мен малко ме интересува. Отивам там, за да си върна Катлийн и да очистя някой и друг субект, който не е допринесъл особено за благосъстоянието на човечеството. А ако има и трета причина за операцията, мога само да се надявам да свършим работата бързо, защото няма да е никак здравословно, ако се мотаем там цяла нощ.

Килмара си наля ново кафе. Имаше времена, когато двамата пресушаваха бутилка ирландско уиски във вечери като тази, но Фицдуейн вече не бе такъв пияч и трезвеността му бе заразителна. Освен това имаха да мислят за много неща, а за такава работа бе необходима трезва глава. Той стана и се протегна.

— Хайде да излезем малко на въздух, Хюго.

Фицдуейн дръпна плъзгащите се врати и двамата излязоха на балкона. Винаги когато се изправям срещу паметника на Ио Джима, помисли си Хюго, се вълнувам. Оттук той се бе превърнал в нещо повече от обикновена всекидневна гледка. Животът си бе такъв, какъвто го виждаме — несъвършен, но въпреки това безценен, защото винаги се намират хора, готови да го рискуват.

— Парадоксът — подхвана Килмара, четейки сякаш мислите му — се състои в това, че от другата страна на барикадата също вярват в нещо, имат си свои ценности и са се посветили на тях. Ние сме патриоти, а те са фанатици. С една дума, сме две различни страни на една и съща монета. Единствената разлика е в това: ние мислим, че те не са прави!

Фицдуейн се засмя.

— Доста важна разлика, а?

Килмара се усмихна.

— Да, такова е и моето заключение, когато се отплесна да философствам. Не вреди, като си мисля така. Защото любовта към ближния е хубаво нещо, но докато раят не слезе при нас, винаги ще има нужда от някой, който да държи фронта. И това са хора точно като онези морски пехотинци отсреща.

— За наше голямо щастие — добави Фицдуейн тихо.

За наше голямо щастие, помисли си Килмара, вперил очи в приятеля си. Фицдуейн улови погледа му и се усмихна.

— Ти ме набута във всичко това, Шейн — каза той.

Килмара поклати глава.

— Няма нужда да те бутам никъде, Хюго. Ти си си там. Твоите предци са виновни за готовността да служиш. Това е нещо, което ти е вродено.

Фицдуейн се облегна на перилата на балкона и зарея замислен поглед към Вашингтон.

— Ама че страна! — рече той замислено. — Харесва ми тая земя, енергията, която блика от хората, чувството, че в Съединените щати всичко е възможно. Обаче някои от умните глави разправят, че времето на Америка вече отминава и везните на мощта се накланят все повече към Азия… Ти какво мислиш по въпроса, Шейн?

Килмара отново бе отправил поглед към мемориала Ио Джима.

— Двамата с теб сме ирландци — проговори той, без да се обръща — и напоследък сме и европейци, но истината е, че Америка — това сме ние. Ние сме част от едно цяло — той млъкна за момент, после се извърна към Фицдуейн и внушително изрече: — Хюго, ти ще си върнеш Катлийн. Но гледай да не те убият. Направи каквото трябва да се направи и после веднага се омитай. И без теб си имаме достатъчно мъртви герои.

Фицдуейн се усмихна:

— Дадено!

Двамата влязоха отново вътре.

Фицдуейн спа няколко часа и се събуди. Навън бе все още тъмно, но той бързо се разсъни. Навлече анцуга и излезе, тичайки в лек тръс към мемориала Ио Джима. Паметникът му внушаваше спокойствие.

Мислеше си за Катлийн. Дали бе наистина там? Щеше ли да успее да я отърве? Бяха ли плановете му най-доброто, което можеше да измисли, или съществуваше някоя друга, по-удачна стратегия? Дали наистина да не нахлуе с хеликоптери, както всички го съветваха? Невъзможно Ли бе да се извърши тази акция, както някои мислеха?

Съмненията разкъсваха съзнанието му, защото излагаше на опасност не само своя живот. Освен пилотите и екипажа на С 130 той щеше да води със себе си още четиринадесет души. Всеки си имаше свой живот, зависещи от него хора, а беше абсолютно сигурно, че някои от тях ще умрат. Акцията бе твърде опасна, за да успеят всички да се измъкнат невредими. В реалността такива неща не се случват. Имаше ли право да рискува живота на други хора?

Бавно закрачи около паметника. Подобни съмнения, знаеше го много добре, бяха абсолютно безполезни. В края на краищата, стараеш се с всички сили да достигнеш целта, но си понасяш и последствията. Преди всичко — трябва да опиташ…

Зазоряваше се. Дали Катлийн виждаше небето така, както и той, или бе прикована някъде с вериги и със завързани очи, както постъпваха с толкова много заложници? Изобщо беше ли жива?

Отначало бе толкова ужасен и стъписан от отвличането, че едва не хукна към Мексико да стори всичко, на което бе способен. Но знаеше, че това щеше да бъде съвсем безсмислена постъпка. Първоначалният шок и бяс вече бяха попреминали. Сега изпитваше само студен гняв, който го обхващаше още, щом отвореше очи. И абсолютната увереност, че ще си върне Катлийн.

Той отстъпи назад и се загледа в морските пехотинци, издигащи знамето над планината Сурибачи. Знаеше, че не е било точно така, както го изобразяват, но реалната обстановка е била горе-долу същата.

Той вдигна ръка в безмълвен поздрав, после затича към Арлингтънското гробище.

„Сянката“ му го последва с лекота, без да сваля поглед от него. Дана се трогна от жеста му — това не му бе родна страна, но, изглежда, го вълнуваше. Тя бе изгубила партньорката си, обаче нямаше да изгуби подопечния си. И когато операцията започнеше, тя трябваше да направи така, че да я включат на всяка цена в нея. Тексас бе най-добрата й приятелка и убийството й нямаше да остане безнаказано. Тя се усмихна през сълзи. Освен това бе забавно момиче, винаги с чувство за хумор.

Според нея Арлингтънското национално гробище през ранните утринни часове бе най-красивото място на света. Би трябвало да навява тъга, в него са погребани толкова много хора, но не беше така. То излъчваше някакво тайнствено великолепие.

Фицдуейн тичаше с равномерна крачка към някакъв гроб, разположен недалеч от Гроба на незнайния воин. Спря се до него, извади нещо от джоба си и го сложи до паметната плоча. После отстъпи назад и стоя с наведена глава, десетина минути.

След като си тръгна, Дана се приближи и прочете:

И изведнъж си спомни — този гроб имаше особено значение за служещите в спецсилите. Надписът завършваше кратко:

В основата на плочата Фицдуейн бе оставил един пагон от униформата на ирландските рейнджъри и го бе затиснал с малък камък. Ритуалите на воините преди битка, досети се Дана. Мислим си, че сме се променили, а изобщо не е така. Събираме и черпим сили от нашите герои, отдаваме им дължимата почит и най-накрая отиваме да се бием. Древните римляни, норманските рицари и сегашните спецотряди — различни времена, различни обичаи. Но изправеше ли се човек срещу студената реалност на предстояща битка, традициите си бяха едни и същи.

11.

Фицдуейн отлетя за Финикс, слезе на летището, взе под наем един форд бронко и подкара на североизток. Поколеба се дали да не звънне по телефона, вместо да пътува чак дотук, но после стигна до заключението, че ако ще трябва да моли Ал да си рискува живота, нека поне го направи лице в лице. Освен това ужасно му се искаше да промени малко обстановката. Подготовката за операцията вървеше добре и с ускорени темпове, но Вашингтон непрекъснато му напомняше за Катлийн.

Отправи се към малкото и наскоро израснало градче Медора, с население само 5648 души, което се намираше на около три часа път с кола от Финикс. Би могъл да наеме малък самолет и да вземе последната отсечка за нула време, но беше чул, че пистата край Медора се намирала на върха на един хълм с формата на пресечен конус.

Доколкото си спомняше от училище, пресеченият конус бе тяло със стръмни склонове, чийто връх наистина е равен и плосък, но едва ли е най-подходящото място за кацане. Пилотът можеше да не го уцели или просто да падне от ръбовете му. Фицдуейн предпочиташе да каца на нормални писти, най-добре — равни и без разни неща по тях, в които да се блъскаш.

На няколко километра извън Финикс пътят започна да се изкачва. Приятно заоблените хълмове останаха назад, а земята наоколо изглеждаше спечена и суха. Това бе висока пустиня, изпъстрена тук-там с ниски храстчета, мескитова трева и кактуси. За някои хора този пейзаж бе див и страшен, но погледът на Фицдуейн с удоволствие се плъзгаше по контурите му, поемаше светлината и чувството за огромно пространство.

Беше толкова различно от родната му страна! Пейзажите в Ирландия бяха с по-малки мащаби и като че ли по-нагласени към човешкото усещане за мерки. Тук гледките бяха необозрими и човек се чувстваше абсолютно нищожество.

Трудно бе да си представиш как хората са успели да оцелеят в тази огромна и безводна земя. И все пак именно по тези места са живели апахите и точно тук белите са се мъчили да заловят Джеронимо31. Пет хиляди войници, мъчещи се да открият тридесетина души по време, когато е нямало хеликоптери, радиостанции и съвременни технологии. Огромни, поразяващи въображението пространства и пресечен терен, в който да се скриеш, когато си поискаш. Човек трудно можеше да си представи понесените при това преследване лишения.

Майката на Ал Лонсдейл бе чистокръвна апахка. Баща му, шериф в едно тексаско гранично градче, беше с ирландско-английски произход и от тази комбинация се получи страхотен мъж. Косата на Ал бе гъста и черна, имаше голямо чело, дълбоки замислени очи, високи скули и волева брадичка. Беше висок метър и осемдесет и седем, по чорапи.

Лонсдейл продължи професията на баща си и няколко години прекара като заместник-шериф, но после постъпи в армията на САЩ в търсене на по-широки хоризонти. Беше израсъл сред оръжие, а ловът бе в кръвта му, така че прехвърлянето му в спецсилите на САЩ премина без никакви сътресения. Но Лонсдейл искаше да бъде най-добър сред най-добрите и затова доброволно постъпи в свръхсекретните сили за борба с тероризма, наречени Делта. Бяха основани от полковник Чарли Бекуит, съставът им бе набран предимно от спецсилите. Когато го приеха в Делта, Ал Лонсдейл си даде сметка, че най-сетне си е намерил мястото.

Ирландският еквивалент на Делта бяха рейнджърите под командването на генерал Шейн Килмара. Главен сержант Ал Лонсдейл бе на обмяна на опит при тях и тренираше на острова на Фицдуейн в Западна Ирландия, когато терористите направиха опит да убият Фицдуейн и малкия му син Боти.

Съвършено точният изстрел, даден от Лонсдейл с „Барет“ 50 от около 1800 метра разстояние, спаси живота и на сина, и на бащата. А след това, заедно с Фицдуейн и Чифуне Танабу, Лонсдейл участва в антитерористична акция в Япония.

Това бе дружба, закалена в огъня на битката, и затова изборът на Лонсдейл за мексиканската операция бе нещо естествено. Съвсем отделен въпрос беше, дали можеше да бъде убеден да вземе участие. Оттеглянето на Ал от Делта бе неочаквано. А назначаването му за шеф на полицията в малкото градче Медора двойно подсилваше изненадата.

Фицдуейн бе окачествил Ал Лонсдейл като военен до мозъка на костите. Войник от рядък калибър. Причината да изостави обещаваща военна кариера и да се впусне в превратностите на полицейския живот не бе известна. Въпреки това Фицдуейн вярваше в Лонсдейл и предполагаше, че за решението си има причини, и то основателни.

Хората бяха едни и същи по цял свят — всички си имаха слаби места.

— Госпожо Зандаски — заобяснява търпеливо шефът на полицията в Медора Ал Лонсдейл, — тук е необходимо динамично напрежение. По-просто казано, дясната ви ръка, в която е оръжието, трябва да се протегне напред, а лявата — да я стисне и леко да я дърпа назад. По този начин се създава стабилна платформа за стрелба.

— Не искам платформа за стрелба, началник — отвърна дребната седемдесет и осем годишна г-жа Зандаски, протегнала несигурно напред осемнадесетсантиметровата цев на тежкия 357 „Магнум“. — Искам да улуча проклетата мишена! Да им откъсна главите на тъпите скапаняци!

— Точно в това се състои работата, мадам — заобяснява търпеливо Лонсдейл. — Насочвате оръжието накъдето е необходимо и изстрелът отива горе-долу в същата посока. Това е полезен принцип, който не бива да забравяте.

— Не ми говорете с такова снизхождение, млади човече — скастри го Зандаски.

От цевта на оръжието блъвна пламък, чу се силен гръм и металната кутия, поставена на дървената греда пред пясъчните чували, хвръкна във въздуха. Тълпата отзад заръкопляска и заподсвирква. Чуха се безобидни подхвърляния: „Браво, бабче!“, „Царица си, бабе!“.

Г-жа Зандаски хвърли тържествуващ поглед на Лонсдейл.

— Прекрасен изстрел, госпожо — каза той. — Но не мислите ли, че с по-малък калибър ще ви е по-удобно?

Госпожа Зандаски вирна брадичка.

— Клинт Ийстууд използва големокалибрено оръжие, млади човече, а ми се иска да ви напомня, че и той е вече на години.

Началникът на полицията въздъхна — фантазията и реалният живот напоследък взеха да се преплитат твърде често.

— Следващият! — подвикна той.

Хайръм Албъртсън беше осемдесет и две годишен пенсиониран счетоводител. Не бе кой знае колко по-висок от г-жа Клара Зандаски, а бе с пушка „Хай Стандарт“, модел 10 В с лазерен мерник и удължен пълнител.

— Къде е мишената, младежо? — попита той.

Лонсдейл посочи гредата, на която бяха останали седем кутии. Това трябваше да бъде урок по запознаване с оръжието. Щяха да гръмнат по един път, след което се канеше да им покаже как се държи и как се борави с оръжие, а сериозната стрелба бе предвидена за по-късни уроци.

Г-н Албъртсън си нагласи очилата, притисна приклада на пушката, задейства лазерния мерник и около кутиите неспокойно зашари червена точка. След оглушителните гърмежи седемте кутии подскочиха във въздуха почти едновременно, а дървената греда стана на трески. Отворил уста, Лонсдейл смаяно се взираше в бавно сипещите се като сняг тресчици и дървени стърготини. Кутиите бяха разкъсани, а някои дори обърнати като ръкавици.

Г-н Албъртсън ситно се изкиска:

— Шестакът на оная дъртуха за нищо не става.

За тоталното съперничество между Клара Зандаски и Хайръм Албъртсън се носеха легенди. Според слуховете всичко започнало от масата за бридж, но бързо се разпростряло почти във всички сфери на живота. Всички обаче бяха съгласни, че и двамата се зареждаха с неизчерпаема енергия от непрестанната конфронтация.

— С какво, за бога, стреляхте, господин Албъртсън? — попита немощно Лонсдейл.

Г-н Албъртсън вдигна победоносно пушката. На цевта й бе закрепено устройство за разсейване, което пръскаше излитащите стоманени сачми във формата на фуния с елипсовиден отвор.

— Сам си ги направих, млади човече — изрече гордо той. — Двайсет сачмички на патрон дванайсетица. С тоя разсейвател отпред, на разстояние двадесет и пет метра се образува елипса, широка шест метра и висока метър и петдесет, помитаща всичко по пътя си. Освен това го и оглушава. Страхотно, а?

— Наистина страхотно! — съгласи се учтиво Лонсдейл.

Работата му като началник на полицията не се развиваше точно така, както бе очаквал. Две трети от населението на Медора бяха пенсионери, които много обичаха задружния живот. А местната политика беше онова, което задействаше адреналина им. Обаче на практика нямаше никакви престъпления. И жителите на градчето, въоръжени до зъби, смятаха да го запазят в това положение.

Освен да играе ролята на пешка, заради която ставаха скандали на ежеседмичните заседания на общинския съвет, четиричленното полицейско управление в градчето нямаше кой знае какво друго да прави. Изключение бе регулирането на движението по време на туристическия сезон, когато към Големия каньон тръгваха хиляди туристи. По ирония на съдбата, благодарение на глобите от нарушения, полицейското управление приключваше годината дори с печалба.

Заплатата и добавките бяха добри, природата наоколо — страхотна, въздухът — чист, уменията му в голфа се усъвършенстваха, но на началника на полицията Ал Лонсдейл му бе скучно.

Точно в този момент забеляза полковник Хюго Фицдуейн, застанал малко встрани от тълпата. Беше загорял и поотслабнал. Ал знаеше много добре, че появи ли се някъде ирландецът, непременно започват да се случват разни неща.

Фицдуейн бе очарователен човек, но бе като магнит за бедите. Въпреки това Ал Лонсдейл много се зарадва на появата му. Усети приток на гореща кръв във вените си, неутолима жажда за приключение, за живот на ръба на бездната. Един зрял мъж като него би трябвало да е надживял тези чувства, но началникът се зарадва, че все още ги изпитва.

Лонсдейл живееше на осем километра от града в една долина, която местните индианци считаха за свещена. Преди да построи къщата си в един все още незастроен район, проведе консултации с местните шамани. Те на свой ред се консултираха с духовете и чак след това препоръчаха серия от церемонии за прогонване на злото, които траяха цял месец. При това ритуалите съвсем не бяха безплатни. Лонсдейл обаче не направи първата копка, докато не привършиха.

— И дават ли резултат тези церемонии? — попита Фицдуейн.

Лонсдейл се усмихна:

— Разбира се.

Двамата седяха на верандата. Залязващото слънце бавно се спускаше към долината. Червените скали наоколо пламтяха като подпалени. Не беше трудно да се разбере защо индианците са считали мястото за свещено. Наоколо се носеше някакво тайнствено излъчване и думата „красиво“ като че ли бе слаба да го изрази. Освен това мястото бе отдалечено, най-близкият съсед се намираше на около три километра, в съседната долина.

Малко преди това Лонсдейл бе попитал за Катлийн и лицето на Фицдуейн се бе смразило. Изражението в очите му разказа на Лонсдейл всичко. И сега началникът на полицията насочи разговора към по-безопасни теми, тъй като разбра, че приятелят му живее на автопилот — можеше да функционира, докато не станеше дума за Катлийн. Освен ако е абсолютно необходимо.

Ал обхвана къщата с жест — голям двуетажен дом, обграден от висока ограда, почти съвършено сливаща се с околната среда. По отношение на основните удобства домът бе изцяло модернизиран, но на външен вид едва ли би изглеждал не на място, когато Аризона е била част от Мексико. Всъщност сградата приличаше повече на малък форт, отколкото на къща.

— Последният човек, който се опитал да строи дом в тази долина, отхвърлил възраженията на индианците, наричайки ги празно суеверие, й ги обвинил в изнудвачество. Шаманите не извършват церемониите безплатно.

— И какво станало с него? — полюбопитства Фицдуейн.

— Решил лично да наблюдава разчистването на строителната площадка, когато булдозерът разровил едно змийско гнездо. Както стоял и давал напътствия на машината, изведнъж се проснал по гръб право в центъра на гърчещите се змии. Разбира се, имали противоотрова подръка, но ухапванията били толкова много, че умрял за броени минути. Казват, че бил ухапан над петдесет пъти и по-голямата част от лицето му било разкъсано. Докато успеят да го отърват, змиите му изкълвали очите, а тялото му почерняло от отровата.

— Каква приятна история — въздъхна Фицдуейн, оглеждайки бавно непокътнатия пейзаж на долината. — Но си мисля, че едва ли ще оживи пазара на недвижимите имоти в района.

— Дано! — кимна Лонсдейл. — Обичам самотата. Това наистина е божие място. Никак няма да ми е приятно да го заселят. И змиите са доста резултатен начин за отблъскване на тълпата.

— Надявам се, че гледаш шаманите да са доволни — подхвърли Фицдуейн. — А също и змиите. Никак няма да се изненадам, ако се окаже, че са едно и също нещо.

Лонсдейл се засмя.

— Споразумели сме се.

Със залязването на слънцето сянката бавно пълзеше по пламтящите склонове на долината, докато накрая в кървавочервено остана да проблясва само хоризонтът. Това напомни на Фицдуейн за контраста между разтопена лава, бликаща от земните недра, и помръкващия й цвят при охлаждането.

После слънцето изведнъж изчезна. Последва кратко потъмняващо сияние, което също се стопи.

Фицдуейн си помисли за своя далечен прародител — норманин от тринадесети век — и за прогизналия от непрестанните дъждове остров, който бе направил свой дом. И се запита защо тоя човек не е подкарал един кораб на запад — само някакви си осем хиляди километра?

След като хапнаха, Фицдуейн изложи плана си в подробности. Лонсдейл слушаше внимателно. По-голямата част от живота му беше минал в специални операции, а по стара традиция на спецсилите не се налагаше никакъв план.

Ставаше въпрос за най-обикновен прагматизъм. Неприятелският огън не подбираше чиновете и спецсилите бяха изложени на невероятен риск, понякога съвсем неоправдан.

— А защо не с хеликоптери? — попита Лонсдейл. — Нахлуваш бързо, омиташ се бързо. И от такива пречки като огради и минни заграждения изобщо не ти пука. Просто притискаш неприятеля отвсякъде.

Фицдуейн кимна. Хеликоптерните нападения бяха специалитет на американските въоръжени сили и след иранското фиаско32 много от възраженията срещу тези машини, като например „технически ненадеждни“, бяха вече отпаднали като несъстоятелни. Въпреки това те не бяха единственият начин за нападение.

— Куинтана е организирал отбраната си въз основа на две основни заплахи — каза той. — Нападение от мексиканската армия или нападение с хеликоптери. Да, мексиканската армия би могла да го стори, което почти със сигурност ще означава традиционно нападение по суша, извършено от бронетанкови войски, с добра артилерийска подготовка. За да отбие подобна атака, Куинтана разполага със собствена бронетанкова техника и артилерия, вкарани контрабандно от страните в Източна Европа. Освен това му помага и теренът. Можеш да стигнеш до платото, където всъщност е петролът, само през няколко прохода, чиято защита е проста работа… Мексиканците наистина разполагат с малко десантни войски, които, освен че са недостатъчни, страдат и от класическата слабост на почти всички военновъздушни сили в света — екипирани са много леко. Ако направят десант на платото, армията на Куинтана ще ги разкъса на парчета. Мексиканските десантни войски не са като американските с прикрепените към тях хеликоптери и подкрепа от други родове войски, да не говорим за мощта на американските военновъздушни сили. Тия момчета просто не разполагат с необходимата огнева мощ. И още нещо — нямат опит. Мексико не е водило съвременна война.

— Нищо от казаното дотук не може да се използва като аргумент срещу едно нападение с хеликоптери, проведено от нас — каза Лонсдейл. — А и опит имаме.

Фицдуейн мислено отбеляза, че Ал говореше от името на двама им. Рейко Ошима представляваше една недовършена работа, а и началникът на полицията, въпреки хубавата природа наоколо, бе отегчен от бездействие.

— Куинтана и хората му не са глупаци — продължи Фицдуейн. — Другата възможност за нападение е с хеликоптери. Те точно за това са се приготвили, а и вече са го усетили на гърба си. Преди около година от Отдела за борба с наркотиците се опитали да ги нападнат по този начин. Сбъркали ужасно. Куинтана е инвестирал много сериозно в покупката на системи за радарно наблюдение и подвижни леки ракетни установки. Около платото е първата външна отбранителна система, а около пистата и Дяволската стъпка — втората. Знаеш, че напоследък никак не е трудно да си набавиш такъв вид неща от източноевропейските страни. Дори няма да ти излезе скъпо.

Лонсдейл влезе вътре да хвърли едно дърво в огъня. После се върна с думите:

— Ако летиш ниско и бързо, най-вероятно ще минеш през първия пояс. Доста голяма площ имат да наблюдават и може да те изпуснат. Летиш ли ниско по терена, ще те изгубят в приземния шумов фон.

— Хеликоптерите може би ще успеят — призна Фицдуейн, — но тук става въпрос кое ще успее най-добре. Освен това има и още няколко възражения срещу тях. Първо, дори и на тих режим, те си остават едни адски шумни машини. Второ, много са уязвими на обстрел от земята — можеш да свалиш хеликоптер с обикновен автомат. Трето, това са сложни машини и искат много сериозна логистична подкрепа. Четвърто, независимо дали ще минем незабелязано, или не двата пояса, никой няма да пропусне да забележи пристигането на два-три хеликоптера и когато се опитаме да се измъкнем, вече ще сме станали съвсем уязвими мишени във въздуха. Не забравяй, че Куинтана очаква хеликоптери и именно за тях се е подготвил. Базата му е настръхнала от ракети земя-въздух.

Лонсдейл се усмихна печално:

— И накрая, това не е официално одобрена от американското правителство операция; за да получим каквато си искаме подкрепа. Няма да можем да си повикаме прикритие от въздуха. Добре, картинката ми е ясна.

— Това, което предлагам, е по своята същност „прокрадване“ — каза Фицдуейн. — Качваме се на два С 130, снабдени с устройство за радарно управление по терена, с устройство за заглушаване на радари, и летим много ниско. Както сам каза, има много голяма вероятност да не ни забележат, но дори и да го направят, електрониката ще им заглуши радарите за няколко секунди, което ще е достатъчно. После гънтраковете се хвърлят навън от устройството за спускане на техника с парашут при свръхмалки височини — това ще стане на пет-шест метра. После самолетът се вдига на седемдесет и пет метра и ние скачаме. Сетне отново пада ниско и се отправя към къщи.

— Седемдесет и пет метра е адски малка височина, Хюго — възрази Лонсдейл. — По нашите места при скокове от сто и петдесет метра едва имаш време да се почешеш.

Фицдуейн се засмя.

— Не си в час, Ал! Има разработена нова система бързо отварящ се боен парашут. С него ще стъпиш на земята лекичко като балерина.

Лонсдейл го изгледа със съмнение.

— Никак не ми се ще да го изпробвам само за да открия, че изобретателят му малко се е поувлякъл в намаляването на минималното разстояние. Скачането с парашут е все едно да си легнеш с две-три змии. Повечето хора ги е страх даже да си го помислят, но колкото и страшно да изглежда, всъщност е съвсем безопасно, докато нещо не се обърка. А след това рядко ти се удава втори случай да приложиш натрупания опит.

— Преди около седмица скачах с него — отговори спокойно Фицдуейн. — Седем скока със седем различни парашута и седем пъти от седемдесет и пет метра. Аз също исках да проверя как е.

— Първия път май винаги е най-трудно, полковник — бавно каза Лонсдейл. — Е, като те гледам, нищо ти няма, така че давай нататък.

— За това, кое къде е на платото, разполагаме със сателитни снимки и с други източници на информация — продължи Фицдуейн. — Не бива да забравяме, че става въпрос за стотици хиляди квадратни километри доста негостоприемен терен. На теория те патрулират по него, но на практика това означава, че главното им внимание е съсредоточено върху нефтопреработвателните съоръжения и петролопроводите, като само от време на време правят по някой оглед с хеликоптер на останалата част. И откровено казано, какво друго могат да сторят? А и за какво им е?

Лонсдейл се бе облегнал назад с притворени очи. Мъчеше се да си изгради собствен модел на плана на Фицдуейн. Фактът, че няма да използват хеликоптери, отначало го стресна, но сега вече започваше да разбира нещата. Това, че вече бе тренирал с гънтракове и с рейнджърите в Ирландия, бе много полезно. Участваше и в скокове с отваряне на парашута на малки височини.

Устройството за спускане на техника с парашут при свръхмалки височини бе необикновено, ако не си свикнал с него, но даваше резултати. Спускането ставаше от товарен самолет С 130. Пилотите намаляваха скоростта почти до 190 километра в час и се спускаха ниско над земята, все едно че се готвят да кацат. След това, точно на уреченото място, навън се отваряше парашут, който, пълнейки се с въздух, издърпваше качения на палет гънтрак — или друга техника — през задната рампа на самолета.

Парашутът се използваше като спирачка, убиваща инерцията. Последиците от краткото падане се избягваха посредством специални поемащи удар палети.

За хора не ставаше, разбира се, но за техника и продоволствие даваше забележително добри резултати.

— Значи — разсъждаваше Лонсдейл на глас — скачаме на платото далеч от външния отбранителен кръг, но все пак да е близо до базата им. Избираме някое забравено от бога място, което рядко се навестява от патрулите и има къде да се скрием. Оставаме сам-самички със скорпионите. Влезли сме незабелязано през нощта. Седим си, добре маскирани, и се молим някой селянин да не налети на нас, без да иска.

— По това плато не се мотаят никакви селяни — отвърна Фицдуейн. — Първо, защото там няма и помен от орна земя или паша. И, второ, защото Куинтана старателно е обрал останалите няколко индианци, качил ги е в един камион и ги е пратил в друго поселище на брега. Или пък ги е избил. Така че каквото и да е намислил да прави, явно не иска никой да го види. Това е добре за нас.

— Колко машини и колко души ще сме?

— Ударната група, заедно с мен — отвърна Фицдуейн, — ще се състои от петнадесет души. Три екипажа във всеки гънтрак.

— Защо точно толкова?

— Както може би си спомняш — отговори Фицдуейн, — за оптимална ефективност гънтракът има нужда от трима души екипаж. Водач, преден мерач-наблюдател и заден мерач. Колкото до броя на машините, пет е минималният брой, за да се завърши успешно мисията. А и трябва да се съобразяваме с мястото в С 130.

На другия ден Фицдуейн се събуди с първите лъчи на слънцето. Ръката му несъзнателно потърси Катлийн, той рязко се изправи и остана така известно време със затворени очи. После бавно се отпусна на възглавницата и опита да съсредоточи вниманието си върху предстоящата акция.

— Каза, че групата е от петнайсет човека — вметна Лонсдейл на закуска. Слънцето вече бе издигнало високо и двамата хапваха навън. — Петнайсет! А засега сме ти и аз. Което е чудесно, но това прави само двама души.

Фицдуейн бе извърнал глава и гледаше изумено към двора.

— Ал — рече бавно той. — Долу виждам точно осем змии. И съвсем не са току-що излюпени.

— Слагат кучето пазач в малкото си джобче — отвърна Лонсдейл спокойно и допълни чашите с кафе. — Говори ми за групата.

— Системата ще ни помогне с каквото може, но има едно желязно условие. В бойната група да не влиза нито един човек на редовна служба в американските въоръжени сили.

— За да могат да си измият ръцете при евентуален неуспех — разпали се Лонсдейл. — Мамка му, досега трябваше вече да сме свикнали с тия еквилибристики! Тия скапани политици с техния президент Джорджи Фолс и любимата му политика да насъсква двата края срещу средата… Именно тази тяхна нерешителност прави така, че подразделения от рода на Делта само тренират като откачени, а не действат. И само заради това терористи, поддържани от страни като Иран, могат да пикаят върху ни, а ние да се правим, че дъжд ни вали!

На Фицдуейн започна да му става ясно защо главен сержант Ал Лонсдейл е напуснал Делта.

— Погледни откъм добрата страна на въпроса, Ал — успокои го той. — Хубавото в това е, че запазваме абсолютна гъвкавост. Няма никаква верига от некадърници, предаващи командите като по развален телефон до някой оперативен център в Белия дом. Няма чакане. Правим това, което трябва.

Лонсдейл сви рамене. Избухваше за части от секундата, но също така бързо се укротяваше. Той се усмихна.

— Така погледнато, си прав, но все пак има някои хора от Делта, които могат доста неща. Трябва да разбереш, полковник — американската армия е най-силната, най-добре екипирана и най-добре обучена в света. Е, издънваме се по някой път и използваме повече сила и огнева мощ, отколкото е необходимо, но това е по решение на политиците. Най-добрите ни хора са истински добри. Твърде добри, за да ги подминеш. Трябва да има някакъв начин! Не можеш да извършиш никаква операция с аматьори.

Фицдуейн отпи от кафето си.

— Сутрин обичам да бягам из Арлингтънското гробище — каза той. — Един човек, чийто апартамент използваме за временен оперативен център, Грант Леймър, предложи да побягам още малко — докато стигна до Форт Майър. Там се срещнах с един друг човек — генерал Фрамптън.

— Председателят на обединените началник-щабове? — попита недоверчиво Лонсдейл.

— Нещо такова — отвърна небрежно Фицдуейн. — Та този генерал ми каза, че разговорът ми с него бил съвсем неофициален, но че би могъл да ме свърже с някои хора, които неочаквано се били уволнили от американските въоръжени сили и сега търсели работа в цивилния живот. Увери ме, че щели да обмислят всяко, дори и краткосрочно предложение. Накрая добави, че в бъдеще се надява отново да ги убеди да постъпят в армията.

— Кои са тези хора? — заинтригува се Лонсдейл. — Може да ги познавам.

Фицдуейн му разкри имената им.

— Мамка му! — възкликна Лонсдейл, скочи на крака и извика: — Че това са мои хора!

Ехото се затъркаля по склоновете на долината.

— Не мисля, че е съвпадение — каза меко Фицдуейн. — И моля те, не крещи така, че ще разтревожиш змиите.

Лонсдейл се усмихна:

— На тях от тоя вик не им пука. Те са аризонки, от сто години са свикнали с бойните викове на индианци и каубои.

Фицдуейн огледа долината. Някой ден, със или без змии, цялото това място ще бъде застроено. Докато идваха насам с колата на Ал, той бе забелязал табелите на няколко агенции за недвижими имоти, забити из буренака. Местността бе твърде красива, за да не се опитат да я осерат.

Лонсдейл улови погледа му и разбра какво му е в ума.

— Да-а — въздъхна той, — тъй ще стане.

След кратка пауза сержантът отново се върна на темата.

— Ти, аз и още шестима от Делта. Това прави осем.

— Чифуне Танабу и Ога — отвърна Фицдуейн. — Отдавна са по следите на Рейко Ошима и им се иска да приключат с нея веднъж завинаги. Помниш Чифуне от Япония, нали? Освен това си се виждал и с Ога. Бивш десантчик. И двамата са много добри стрелци.

Лонсдейл си спомни как се смая, когато разбра, че агентът от специалните служби, с когото щеше да работи, е нещо толкова ефирно, женствено и красиво като Чифуне. Изглеждаше тъй мила, че и муха като че ли не би могла да убие. Външният й вид обаче бе адски заблуждаващ. Беше безжалостно точен стрелец и студена като лед в сражение. Страшна дама!

— Чифуне е добра — каза той. — Колкото до Ога…

— Аз познавам Ога — прекъсна го Фицдуейн.

— Остават още петима — пресметна Лонсдейл.

— Британците дават трима — продължи ирландецът. — Спецсилите им имат сметки за уреждане с Яибо. После идва един мъж на име Шенли, с когото се запознах и който ще ти хареса. Остава още един, цивилен, но бивш капитан от десантни войски. Капитан Дана Фелтън иска да заеме това място и може би й се полага. Тези хора й отнеха приятелката. Освен това има двама ирландски рейнджъри, Грейди и Харти, които познават гънтраковете отлично. Така че имаме, както се изразяваме в Ирландия, удобно мнозинство. Трудно ще бъде да се вземе окончателно решение.

Лонсдейл кимна:

— Джеронимо Грейди е страхотен водач. Но знаеш ли, един от онези от Делта ме накара да се замисля.

— Кой по-точно? — попита Фицдуейн.

— Калвин Уелбърн — отвърна полицейският началник. — Нисичко и дребно чернокожо момче с маниакално чувство за хумор и никакви нерви. Много готин пич, мисли в три измерения.

— Каква му е специалността?

Устните на американеца се разтегнаха в усмивка.

— Както знаеш, полковник, Делта може да ходи по вода. Калвин прави още едно нещо.

— Изплюй камъчето, де!

— Той може и да лети.

Седнаха да обмислят по-дребните подробности. От време на време някъде като че ли отдалеч се включваше полицейското радио на Лонсдейл. Той бе на двадесет и четири часово дежурство, но иначе работното му време бе плаващо. Главният проблем, който двамата дежурни полицаи обсъждаха по радиото, в повечето случаи бе къде да седнат да обядват заедно.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Лий Кокрейн от Вашингтон.

— Има новини, Хюго — каза той с уморен, но сериозен глас. — Няма да е зле да дойдеш насам, и то по-бързичко.

— Не можеш ли да ми ги съобщиш по телефона?

— Не — отвърна твърдо Кокрейн. Гласът му отново прозвуча напрегнато и изтощено. — Доста сериозна бъркотия се оформя. Така че действай по-бързо, Хюго.

— Разбрано — отвърна Фицдуейн и затвори.

Излязъл на верандата, той завари Лонсдейл да слуша радиото, напрегнато наведен. В момента, в който Фицдуейн пристъпи навън, той се изправи.

— Хайде, Хюго! Да вървим! — изрече задъхано, сякаш бе тичал.

Фицдуейн го изгледа слисано.

— Трябва да се връщам във Вашингтон, нещо е станало.

— Няма какво да се връщаш във Вашингтон, за да ти трият сол на главата! — изсъска Ал злобно, закопчавайки колана и закачайки радиото на него. — Ограбили са шибаната банка! Носиш ли си нещо?

Фицдуейн кимна, опитвайки се да потисне усмивката си.

— Мислех си, че в Медора нищо не се случва.

— Нищо не се случваше, докато не се появи, Хюго! — парира той. — Хайде, давай!

Ал затрополи надолу по стълбите, плътно следван от Фицдуейн.

— Какво ще правим сега? — попита го той в движение.

— Ще се опитаме да им отрежем пътя за бягство — отвърна Лонсдейл, скачайки в колата си. — Четирима са, в джип. И са тръгнали насам. Има доста места за криене. Това е голяма страна.

— Въоръжени ли са?

Лонсдейл подкара колата стремително, стряскайки змиите по пътя си.

— Разбира се! — отвърна раздразнено той. — Не знам как обират банки в Ирландия, ама тук сме в Съединените щати! Мамка му! Виждал ли си американец без пищов? Правото да го носи му е записано в конституцията. Дотук имаме един убит пазач и един служител, който май не е много добре.

— С какъв вид оръжие са? — попита Фицдуейн.

— Автомати, пушки и без съмнение някой и друг пищов — отвърна Лонсдейл. После се усмихна: — И доколкото разбрах, с удоволствие ги използвали.

— Страхотно! — изкоментира Фицдуейн. — Само не забравяй да им кажеш, че съм турист.

12.

Катлийн не бе очаквала никакво насилие. Знаеше, разбира се, че такава възможност винаги съществува, но според нея бе твърде далечна.

Северна Каролина не бе военна зона. Извън зоните с висока престъпност, Съединените щати бяха относително спокойна страна. Тя просто си отпочиваше, приятно отпускайки се в топлината на безоблачния ден. Депресията й се стопи. Почувства се разнежена и отзивчива и точно в това състояние на духа качи наперената сержантка, стопирала я по пътя обратно към Форт Браг. След това спря до една японска туристка, която започна да й обяснява, че се е изгубила…

Внезапният удар я разтърси жестоко. Както си бъбреше оживено с японката, сержантката изведнъж започна да бълва кръв върху Катлийн, а гърлото й зяпна като някаква гротескна уста, от която на тласъци бликаше кръв. Очите й бяха още живи, а тялото й умираше — тя го виждаше и изпитваше ужасен страх, но нищо не можеше да направи. Всичко трая само няколко секунди, но на Катлийн те се сториха дълги като многосериен филм на ужасите. После светлинката в очите й угасна, мускулите на лицето се отпуснаха и тя престана да бъде човек. Чак тогава Катлийн писна:

— Детето ми!

Думите й бяха натикани обратно в устата с тежък юмрук в зъбите. Замаяна, тя бе извлечена навън от колата и хвърлена по корем върху земята. Овързаха я и й натъпкаха кърпа в устата. Време за съпротива или викане нямаше. Усети в кожата си игла и веднага изпадна в безсъзнание.

В ума й бегло се мяркаха спомени за бясно въртящи се витла на хеликоптер, някакви вибрации, постепенно преминаващи в напрегнат вой, докато, машината излиташе във въздуха. Полетът май не бе дълъг. Катлийн лежеше на пода, закопчана с белезници за металните крака на седалката. Отново й биха някаква инжекция и тогава изгуби съзнание окончателно.

Събуди се в момента, в който й слагаха вериги на ръцете. Отначало помисли, че е още в хеликоптера, но после видя, че подът е друг. Лежеше върху грубо замазан бетон, въздухът бе сух и горещ, а монотонния шум на летящ хеликоптер вече го нямаше.

Малко след това, все още замаяна, усети, че слагат вериги и на краката й. Катлийн заплака и някой силно я зашлеви през лицето. Не виждаше нищо, очите й бяха стегнати в превръзка. Но чуваше гласове. Говореха май на японски, но се долавяше и испански. За испанския бе сигурна, бъбреха хора и от двата пола. Един от гласовете бе властен — женският. Другите потвърждаваха заповедите й и ги изпълняваха.

Беше жадна и извика да й дадат вода. Никой не дойде и така изминаха няколко часа. Стана студено и тя започна да трепери, а жаждата й се усили. Приличаше на безкраен кошмар, само че тя бе будна. Все пак накрая заспа и след известно време някой я събуди с ритници. После изведнъж блаженство — усети вкус на вода, устата й се препълни.

Вдигна окованите си във вериги ръце да хване пластмасовата бутилка, но точно когато я докосна, някой я отдръпна и се изсмя. Тя усети как водата плисва върху тялото й и се разлива по пода. Катлийн се наведе и близа мокрия под, докато езикът й се разкървави.

И Гласът винаги бе някъде около нея. Ошима? Дали наистина е тя?

Опита се да измерва времето, пресмятайки колко пъти и каква храна й носят, както и по съня си, но похитителите нарочно я хранеха в различни интервали и не я оставяха да се събужда сама. Струваше й се, че са минали седмици, а не дни, но не беше много сигурна. Държаха я със завързани очи и окована, така че нямаше никаква отправна точка.

През превръзката, залепена плътно около очите й със скоч, не проникваше никаква светлина и тя не можеше да се ориентира дали е ден, или нощ. Опита се да разпознава деня от нощта по температурата, но през деня понякога жегата се задържаше толкова дълго, та накрая стигна до заключението, че те нарочно отопляват килията й, за да я дезориентират. Тази мисъл я разплака. Почти не й бяха останали сълзи, но това бе толкова гадно и отвратително…

Оставена на ориз и вода, тя отслабна физически и психически, но всеки път, когато си мислеше, че вече ще припадне от глад и ще се отърве от страданията си, изведнъж дажбата й се увеличаваше за известно време. Поднасяха й боб, понякога портокал, а на няколко пъти дори консервирана риба. Искаха да я накарат да страда, но все още да не умира. Държаха я като животно в клетка — от любопитство. Беше повече от сигурна, че едва ли има друга причина.

Почти бе свикнала с плесниците, ритниците и боя, но Гласът я докарваше до отчаяние. Тъй като тялото й бе пленник, тя се обърна към съзнанието си, но Гласът я последва и там, разбивайки всякаква мисъл, всякаква надежда, която й бе останала. Гласът беше без капка милост. Бе насочил всичките си усилия към пълното й унищожение, когато от нея нямаше да остане нищо, освен отчаяние.

Гласът за Катлийн бе въплъщение на злото и като че ли никога не я напускаше. Чуваше го дори тогава, когато не говореше. Чуваше го и в неспокойните си сънища. Този Глас щеше да я отведе в гроба. Непрекъснато й напомняше, че никой не знае къде е. И вероятно на никого не му пука. Ще я държат с вързани очи и окована, докато умре, не я оставяше на мира Гласът. Но няма да умре лесно, напомняше й той. След като духът й се пречупи, ще дойде болката. Трябва да мисли за болката и да я очаква. Защото тя бе нейното бъдеще.

След болката обаче ще дойде смъртта, мислеше Катлийн и постепенно започна да копнее за тази болка, която щеше да доведе и смъртта.

Не, намесваше се Гласът. След болката ще последва период на възстановяване, а след това — отново болка. Болката ще бъде неин свят за много дълго време. Когато й бе обяснено какво я очаква, тя не можа да превъзмогне ужаса си и припадна.

Ще се започне от периферията, казваше Гласът, и после парче по парче, част по част ще бъде рязана, докато от нея не остане нищо. След всяка такава „операция“, която, естествено, ще се провежда без анестезия, продължаваше Гласът, тя щяла да получава висококвалифицирано медицинско обслужване. Общо това щяло да трае няколко години.

Всяка част от тялото й щяла да бъде старателно опакована и пращана на оня гайджин, нейния любим, нейния съпруг — ирландеца Фицдуейн. Самата Катлийн не била от никакво значение. Тя просто била един обикновен инструмент за отмъщение: За въздаване на справедливост.

Подир това съобщение Катлийн бе подложена на двудневни усилени дажби. След което бе уведомена, че първото отрязване на част от нея щяло да се състои след една седмица. Оставяли й достатъчно време да осъзнае ужаса на съдбата си. Още седем дни тялото й щяло да бъде цяло и съвкупно, но оттам нататък животът й никога нямало да бъде като преди.

Гласът бе изброил частите, които й предстои да загуби. Най-напред пръстите на ръцете и краката — един по един. После ушите, краката до коленете, ръцете до лактите и накрая устните, носът и очите.

Очите!

Бе силно потресена, за да плаче, неимоверно ужасена, за да реагира по някакъв начин. Усети, че разумът й я напуска. Не можеше да яде, нито да пие. После се насили да хапне нещо.

„Детето ми, помисли си тя. Ошима не знае. Не трябва да узнае.“

Защото, не знам как, но Хюго ще дойде.

„Законът за непредвидените последици“ — Ошима се усмихна, като си спомни за този израз. Операцията на ОБН отпреди година бе опит да се докаже, че в Текуно работи голям наркопреработвателен център. Бяха събрали косвени улики, а и сателитното наблюдение не бе отишло по-далеч. Трябваше им доказателство. Да, но двата хеликоптера бяха свалени малко след като пресякоха границата на Текуно и обществената реакция в цяло Мексико допринесе до голяма степен за излизането на президента Фолс с декларация за ненамеса във вътрешните работи на южната съседка. Янките се месят във вътрешната политика на суверенна държава? Какво нахалство, как смеят!

Снимките с полуизгорелите отломки на машините и овъглените трупове на екипажите се бяха оказали неповторим пропаганден инструмент.

По ирония на съдбата злополучната операция на ОБН бе допринесла за защитата на невероятно огромния мексикански наркобизнес и процъфтяващата контрабанда. И в частност на дейността в щата Текуно. Губернатор Диего Куинтана се бе скъсал от смях, когато прочете заповед FA/128 на Съвета за национална сигурност на президента. „Та те си връзват ръцете — бе казал тогава той. — Знаят го много добре и въпреки това не могат да направят нищо.“

Официалната версия бе, че всички членове на ударната група са загинали в пламъците. Обаче бяха върнали пет трупа. Останалите бяха използвани като повод за пазарлък. Щели да бъдат върнати „след известно време“, трябвало да се спазва известен ред. А неофициалният подтекст бе, че ако Съединените щати се държат прилично, на всеки шест месеца ще им връщат по един човек. Иранците бяха показали нагледно на света докъде могат да злоупотребяват с търпението им.

Правителството прие тази сделка. Хората бяха мъртви, операцията поначало не е бивало да се провежда. Подобряването на американо-мексиканските отношения бе задача от първостепенна важност.

Седмината оцелели бяха предадени на Ошима да ги използва както намери за добре. Само да гледа да не избягат. Те бяха мъртви и трябваше да си останат мъртви.

Да се поддържа дисциплината сред наемниците в Дяволската стъпка бе проблем. И пленниците бяха използвани като пример. За тяхната смърт още продължаваха да говорят. Първият пленник бе изгорен жив, тикнат в метална клетка, пред очите на целия гарнизон. Изгарянето бе станало през нощта и се превърна в истинско шоу. Клетката бавно се нажежи до бяло, а съществото вътре подскачаше и пищеше.

След това дисциплината рязко скочи нагоре.

Следващият пленник бе гилотиниран. Французите бяха владели Мексико за малко и около ешафода бе устроен цял театър. Спомените от онази нощ бяха още пресни. Третият човек бе обесен, набит на кол и разчекнат по ритуален начин. Това дойде малко в повече и на някои от най-закоравелите наемници в гарнизона. Четвъртият бе премазан с танк. Петия го бяха вързали за дулото на едно оръдие и бяха изстреляли халосен заряд. Парчета от него се налепиха по стената на каньона отсреща.

Шестият бе бавно обезглавен с гарота. Седмият бе още жив.

Ошима излезе пред неравния строй на наемниците, а зад гърба й се виждаше разпънатото на две греди във формата на „Х“ голо тяло на пленника.

Войниците се смълчаха и я загледаха очаквателни.

Ошима му отряза ръцете до китките и краката до глезените, след което го изкорми. Това бе любимият й начин на убиване и тя се наслаждаваше на мисълта, че ако палачът знае как да пипа, жертвата умира много бавно и в адски мъки.

Представи си, че убива оня гайджин, Фицдуейн. Не бързаше, но все пак имаше някои проблеми от практическо естество, когато правиш такова представление пред наемници. Това шоу можеше да продължи доста дълго, но трябваше да се сменят часовите, имаха задължения.

Нямаше да се съобразява с тези ограничения, когато започне работа над Катлийн. Агонията на тази жена щеше да бъде без край.

13.

На път за Вашингтон Фицдуейн задряма неспокойно в самолета.

От времето на Виетнам, където бе свалян няколко пъти при различни обстоятелства, както и от някои други горещи точки на планетата, той бе дошъл до извода, че един самолет може да се завърне на земята по много и различни начини, като не всички от тях са приятни.

Не бе кой знае какъв привърженик на пътуването със самолет. Ако по време на полета можеше да се спи, той спеше. Този път обаче това не му се удаде толкова лесно. Неспокойното му подсъзнание непрекъснато му рисуваше мрачни картини и у него се загнезди ужасното чувство, че работата, която бе подхванал, може да му коства много.

Мрачното му настроение го бе вкопчило още при полицейската акция срещу обирала банката в Медора. Избухналият в кръвта му адреналин, когато с рев потеглиха от необикновената къща на Лонсдейл, се превърна в депресия, след като двамата настигнаха извършителите при пътната блокада на аризонската полиция само на няколко километра извън градчето.

Щатските полицаи не бяха оставили нищо на случайността, и то с основание. Когато крадците откриха огън и се опитаха да минат през блокадата, полицаите се свиха зад колите си и отвърнаха енергично на стрелбата.

Улучиха в лицето още при първия залп шофьора на джипа. Останал без управление, джипът се завъртя и се преобърна. При катастрофата единият тип си строши врата. Останалите двама — вече ранени — изхвръкнаха на пътя, без да пострадат, но докато се надигаха, бяха накълцани на кайма от един полицай с едрокалибрен снайпер.

Само секунди след това пристигнаха Фицдуейн и Лонсдейл. В ръцете на избитите крадци имаше оръжие. Никой не се съмняваше в законността на изстрела, но от локвите кръв и пръснатата наоколо плът от онова, което само допреди няколко секунди са били млади и здрави мъже, в гърлото на Фицдуейн се надигна горчилка. Ето каква цивилизация сме на прага на двадесет и първия век!

Отвращението на Фицдуейн бе подсилено и от собственото му чувство за вина. Всъщност точно от такива неща избяга, когато се уволни от армията… Но обстоятелствата го накараха да убива, беше добър в това и отново щеше да го повтаря.

Каузата бе справедлива и без съмнение щеше да е справедлива и в бъдеще, но въпреки това нещо в душата му се противеше — може да има и по-добри начини! След това се появяваха лицата на убитите, които бяха загинали в резултат на негова акция и които като че ли изсмукваха част от жизнената му сила, докато животът като духната свещичка си отиваше от очите им.

Огледът на труповете показа, че и четиримата са били мексиканци, пресекли границата наскоро. Всички бяха облечени като пътуващи работници. Един от тях бе обут в сандали, друг — в евтини обувки без чорапи. Онзи, който бе улучен в лицето, имаше на шията си златно кръстче. Четвъртият — този, който бе убит от снайпера — лежеше по гръб и само смуглото му лице с индиански черти бе сякаш недокоснато от мощния изстрел.

— Съдба! — въздъхна, застанал над него, Лонсдейл. — Деветдесет и няколко милиона мексиканци са, наблъскани отвъд границата на най-богатата страна в света. Какво щяхте да правите, ако бяхте на тяхно място?

— Щяхме да се опитаме да оправим Мексико — отвърна един от полицаите. — Имат си страна, някои части от нея са бедни, но някои са богати. Имат си и петрол. Да идват тук и да убиват хората, едва ли е отговор на въпроса.

— Какво да сторят, когато ти имаш, а те нямат? — каза Фицдуейн тихо, почти на себе си. — И това не се отнася само за Щатите и Мексико. Отнася се за целия свят, за това, как се дели баницата…

— В такъв случай — отвърна Лонсдейл твърдо — приемаш света такъв, какъвто е. В противен случай ти си шибаният.

Някъде към края на полета Фицдуейн сънува още един ужасен сън. Видя Катлийн захвърлена в килия. Беше с кърпа на очите, окована, веригите й бяха приковани към една халка в стената. Изпокъсаните й дрехи висяха на парцали по нея. Бетонният под бе кален и прашен. Той я гледаше с преливащо от болка сърце, а тя в това време започна да пише нещо по праха. Повтаряше движенията непрекъснато, докато накрая пръстите й се разкървавиха. Той се напрегна и опита да разчете написаното, но виждаше само своето име „Хюго“ и още някаква дума, започваща с буквата „П“. Останалото не можа да прочете.

В килията влязоха някакви фигури. Лицата им не се виждаха. Не можеше да ги различи, но усещаше излъчващата се заплаха. Едната от тях носеше нещо, прилично на дъска за рязане на месо. Сложиха ръката на Катлийн върху нея. Тя се мяташе и крещеше, но те я държаха здраво. Напред пристъпи гъвкава женска фигура с нещо дълго и тежко в ръце. Със замряло сърце Фицдуейн се вгледа в него — острието му проблясваше неравномерно, сякаш току-що е било точено. Беше мачете.

Силуетът на мъчителката бавно започна да се извръща към Фицдуейн и той най-сетне успя да види физиономията й. Чертите й бяха азиатски. Едно време красавица, сега бе жестоко обгорена и лицето й бе разорано от белези, но се държеше така, сякаш бе абсолютно сигурна в сексапилното си излъчване, в мощта си. На устните й трептеше полуусмивка. Виждаше, че Фицдуейн я наблюдава, и това й доставяше удоволствие. Точно затуй играеше представлението. Заради него. Той разбра.

Тя вдигна острото желязо и със замах го стовари върху ръката на Катлийн. Чу се тъп звук, но жена му дори не изохка. Изпод превръзката на очите бликнаха сълзи и потекоха по сгърченото й от болка лице.

Кокрейн бе в подземната заседателна зала в комплекса във Вирджиния, в сграда, която всички наричаха Сон Тей.

Тъй като трябваше да опознае обстановката, Фицдуейн бе научил, че в съоръжението има още дузина сгради с различни размери. По-голямата част от тях, доколкото можеше да прецени отвън, бяха скрити под земята и се свързваха помежду си с подземни коридори. Достъпът бе основан на принципа „допустимо ниво на информация“. Комисията и Фицдуейн се разполагаха в първата сграда, в която се бяха срещнали и сега ползваха като база. Колкото до това, какво ставаше в другите помещения, Фицдуейн нямаше абсолютно никаква представа.

Цялата обстановка натрапчиво му напомняше на скритата мощ на айсберг. Средният гражданин рядко усеща силите, ръководещи решенията му, и тази тайнственост не беше приоритет само на тоталитарните държави. Дори и в Съединените щати, най-откритата страна в света, имаше много потайни механизми. Бяха нужни на онези, които истински разбираха силата на властта. Дори да си вътрешен човек, имаше още много неща, които си оставаха неразгадани за теб. Никой нямаше пълен достъп. Обаче според Фицдуейн Грант Леймър бе привилегирован. В противен случай нищо от това нямаше разумно обяснение.

Кокрейн тъкмо закопчаваше снежнобялата си риза, когато Фицдуейн влезе. От едно полуотворено чекмедже стърчеше електрическа самобръсначка. Кокрейн набързо среса косата си пред огледалото и така само за две минути се превърна в някакво приемливо подобие на стегнатия шеф на отдел, когото Фицдуейн бе срещнал за първи път.

— Хвана ме в крачка, Хюго — каза той рязко. Гневът у него бе потиснат, но си пролича, когато проговори. — Да се киприш в движение, е нещо, на което няма начин да не се научиш в Камарата. Работиш непоносимо дълго и понякога за непоносимо тъпи хора. По-голямата част от работата ти отива в кенефа, обаче външният ти вид… О, външният ти вид трябва да е за шест! Да изглеждаш като изваден от кутия… Научаваш се още да се къпеш в чаша вода, да си държиш гардероба в чекмеджето и да чукнеш нещо набързо между две гласувания. Такова ни е наследството от Великите основатели. Тия хубави момчета са създали страхотна система. По времето на римските императори сигурно е било по-лесно. Пак е можело да получиш нож в гърба, но поне не е трябвало да се притесняваш за хората. Откровено казано, демокрацията вони.

Фицдуейн се тръшна на един стол.

— Изглеждаш като току-що лъснато лайно, Лий — промърмори той. — Сигурно защото не си спал. Какви са тия приказки за нож в гърба?

— Това не е твой проблем, Хюго — отвърна мрачно Кокрейн. — Ти си ирландец, а това е строго американска политика. Един стар обичай, нарича се „да изхвърлиш бебето заедно с водата от коритото“. И още — да плюеш в лицето на приятелите си.

Фицдуейн се усмихна.

— Американците не са единствените в света, които постъпват по подобен начин. Така че, ако обичаш, светни ме за какво става въпрос.

Кокрейн впери поглед право в очите на Фицдуейн.

— Почти десетилетие и половина Комисията за борба с тероризма бе високоефективен инструмент в ръцете на американския конгрес. И сега слагат този инструмент в чекмеджето. А никога преди не сме били по-заплашвани от тероризъм, колкото сега, и никога по-рано работата ни не е била по-нужна! Но това е положението!

За известно време Фицдуейн загуби дар слово. Цялата мексиканска операция минаваше през комисията. Ами Катлийн! Последиците бяха унищожителни…

— А какво става с операцията в Текуно, Лий?

По лицето на Кокрейн пробягна сянка.

— Доколкото си спомням, съвсем доскоро ти не искаше и да чуеш за нея — каза той с неприкрита ирония и едва потиснат гняв.

Тялото му се пренапрегна, началник-щабът имаше къс фитил и често обичаше да размахва камшика, но Фицдуейн никога не го бе виждал в такова състояние.

Той се опита да посмекчи ситуацията.

— Лий, ти си уморен и е съвсем нормално да се чувстваш така след всичко, което направиха с комисията. Но може би не е никак добра идея да си го изкарваш на мен. Много добре знаеш защо промених решението си.

— Върви на майната си, проклет ирландец! — избухна Кокрейн. — Аз обичам тази страна, бил съм се за нея! Сражавал съм се за някаква кауза! А ти си се загрижил за някаква си жена! На карта са заложени далеч по-големи неща, но ти пет пари не даваш за тях. Ти не си нищо друго, освен един шибан наемник!

Фицдуейн усети как гневът му избухва в него, но така нищо нямаше да постигне. С усилие го потисна. Едва се сдържаше да не удари събеседника си. Борейки се с яростта си, дълго мълча, преди да отговори.

— Каузите са за хора, Лий — продума най-сетне тихо, — и ти знаеш по-добре от всеки друг защо правиш това, което правиш. И Катлийн е нещо повече от „някаква си жена“. Освен това тя е похитена от хора, които заплашват благосъстоянието на тази страна. Ние сме от една и съща страна на барикадата, Лий. Затова ме псувай, ако това ще помогне с нещо на нашата кауза. А още по-добре вземи се наспи.

Кокрейн се отпусна на стола си като пребит.

— Господ да те убие, Хюго — каза уморено той. — Не можа ли да избухнеш и ти като нормален човек? Адски гадно е да говориш на някого спокойно, когато ти се иска да му треснеш един. Хей, човече, ама ти май не ме разбра, а? Мислех си, че ирландците избухвате при най-малкия повод.

Фицдуейн се усмихна мрачно.

— Не мога да си го позволя, Лий — отвърна той. — Твърде много неща са заложени на карта.

Кокрейн разтърка челото си, гневът му бе угаснал. Изглеждаше адски уморен.

— Съжалявам — промълви той.

— Дай сега да видим какво става — каза Фицдуейн.

— Какво става… — изсумтя Кокрейн. — Комисията я чака дълъг период на бездействие. Никой в Конгреса не обича неудачниците, така че ще се мятаме наоколо като кокошки с отрязани глави, дето ги очаква нечия тенджера. Обаче операцията ще продължи както е по план. Зад нея стоят не само интересите на комисията…

Фицдуейн кимна:

— Знам, че имаме приятели, но не съм си поставял за цел да разбера кой и защо. Има други, по-належащи неща. Знам обаче, че комисията е главна движеща сила в това, и съм й много благодарен. Разбирам напълно и за какво се бориш.

Кокрейн седя известно време, без да помръдне, забил поглед в масата. После вдигна глава и прикова очи във Фицдуейн.

— Щом го разбираш, значи можеш да ми направиш една услуга? — попита той.

— Може би — отвърна Фицдуейн. — Но само ако преди това се наспиш.

— Искам да дойда с теб — заяви спокойно Кокрейн.

Фицдуейн присви удивено вежди.

— Ти ме премяташ нещо, Лий! Твоето бойно поле е Конгресът!

— Петнадесет години тиках комисията напред — продължи Кокрейн, сякаш без да го чуе, — а сега се канят да я закриват. Искам да напусна играта с достойнство. Поне това ми дължат. Освен туй ще се справя. Обучен войник съм, във форма съм!

— Това е операция на специалните части — отвърна тихо Фицдуейн — и определението „специални“ съвсем не е случайно.

— Ще се справя — упорито настоя Кокрейн и отново се втренчи в очите на Фицдуейн. — Искаш ли да се извиня?

Хюго се усмихна.

— Ще се задоволя с това, да ми кажеш защо трябваше да се върна по възможно най-бързия начин.

Кокрейн скочи на крака.

— По дяволите! Съвсем забравих за Джагър.

— Кой е този Джагър?

— Доктор Джагър — отвърна Кокрейн. — Мори го откри, от Ливърмор е.

— Да не би да е от Ливърморския научноизследователски център „Лорънс“, където правят ядрени проучвания и разработват най-различни видове оръжия?

— Същият — каза Кокрейн. — Десет хиляди откачени учени, мъчещи се с всички сили да приближат Деня на Страшния съд. Мъчим се да го приближим преди Русия или преди които и да са там лошите днес. Говори се, че се справят добре.

Японците може и да са страхотни при производството на електроника, но когато земята се пръсне като презряла диня, на устройството, което ще стори това богоугодно дело, ще пише Made in USA. И под него най-вероятно с по-дребен шрифт: „Разработено в Ливърморски научноизследователски център Лорънс“.

— От всичко това може да ти се повдигне, когато стоиш за почест пред националния флаг, Лий — пресече тирадата му Фицдуейн, — но какво общо има доктор Джагър от Ливърмор с нашата операция?

— Никак няма да ти се иска да узнаеш — отвърна с усмивка Кокрейн. Вече не изглеждаше толкова уморен. Пред него стоеше човек, за когото екшънът бе стихия по рождение. — Но ще ти се наложи.

— Още не съм ти обещал, че ще те взема — предупреди го Фицдуейн. — Но нищо, тренирай, пък ще видим.

— Мога да те изненадам!

— Ще се изненадам, ако не ме изненадаш, Лий! Така че давай сега за Джагър.

— Мори ще те въведе в историята — започна Кокрейн любезно. — Той е по главоблъсканиците. Много го бива в тях, а тази май му е най-добрата. От нея просто става ясно какво може комисията и какво трябва да бъде оставена да прави.

— Тук всеки сипе гатанки като порой — рече със същия любезен тон Фицдуейн. — А в Ирландия сме свикнали пороите да се изливат върху главите ни.

— Подкомисията обаче живее от тях — отвърна Кокрейн.

Стъпките звучаха по-различно. Тъй като бе постоянно с превръзка, Катлийн ставаше все по-веща в разпознаването на шумовете и в главата й вече се бе оформил някакъв звуков модел на заобикалящата я среда. Часовите пред вратата, обути в тежки обувки и вероятно накичени с какви ли не оръжия, стъпваха бавно и говореха високо. Тръшкаха се врати, разменяха се шеги, бетонните стени ечаха от груб смях. Викаха си един на друг. Гласът имаше лесно различима походка. Имаше нещо плавно в движенията, което предполагаше гъвкаво и подвижно тяло, но се усещаше и арогантността му.

А този нов посетител не бе от мъчителите й. Всъщност Гласът започна да я посещава много рядко. Притежателката му бе започнала да се отегчава от нея и дори й го каза. Избраната от Катлийн тактика да не реагира даваше резултати. Един пленник, който се държи дръзко и предизвикателно, обещава приятно зрелище. Обаче отпуснато и неподвижно тяло бързо омръзва.

Но тези звуци се отличаваха от познатите досега. Вратата на килията се отвори внимателно. Шумът от стъпките бе като че ли от цивилни обувки. Катлийн чу тихичко поскърцване на кожа. Подметките обаче, каза си тя, май са направени от мек каучук. Отблизо долавяше шума от дишането на посетителя. Това означаваше, че той (или тя) се е навел. Разглеждаше я. Катлийн усети лек дъх на сапун и афтършейв — нямаше я миризмата на пот. Ръката й туптеше от болка, но в болката тя бе намерила спасение. Шокът от отвличането и от всички преживени тук ужаси я бе извадил от равновесие за малко.

Тогава бе дошло първото осакатяване. Докато острието на мачетето се впиваше в ръката й и пръстът отхвръкваше встрани, у нея се надигна мощен прилив на гняв, толкова силен, че тя изведнъж разбра, че може да победи. Нямаше значение колко безнадеждна бе ситуацията — тя щеше да победи. Духът й бе силен. Можеха да я осакатят, но независимо от това щеше да победи. Докато болката стигаше до всяка фибра на тялото й, тя разбра, че ще успее. Детето й щеше да успее.

„Аз съм силна, повтаряше си непрекъснато. Те не могат да ме пречупят, защото аз няма да се пречупя. Аз съм силна, силна… Тялото ми може да е слабо и да ме боли, но аз съм силна.“

— Катлийн! — повика я някакъв глас.

Тя не реагира и продължи да лежи на пода. „Очите ми могат да ме издадат, помисли си, ако в тях се прочете страх, но добре че са вързани и той не може да ги види. Ще използвам тяхното оръжие и методите им срещу тях. Щом не показвам страх, значи не се боя. Аз съм силна, нищо няма да ми проличи.“

— Катлийн! — повика я отново гласът.

Интонацията бе съчувствена. Топлина ли долови в него? Може би. Това, разбира се, бе номер, затова нямаше да реагира видимо, но със съзнанието си щеше да се възползва изцяло от промяната. Чудно нещо бе това съзнанието, особено пък нейното. През по-голямата част от живота си до този момент тя го бе осъзнавала като даденост. Това просто бе една от нейните придобивки и тъй като бе красива жена, външният й вид бе по-важен при всекидневния живот, защото, най-просто казано, той даваше резултати.

Обаче истинският й приятел бе съзнанието й и трябваше да преживее всички тези ужаси, за да го разбере. А силата му бе смайваща, тя просто я усещаше.

Една ръка я погали по бузата. Докосването бе неуверено и трая само няколко секунди. Да не й се е сторило? Копнееше да бъде галена, прегръщана и целувана от Хюго. Доплака й се, но потисна сълзите. Няма да се показва слаба, няма да реагира по никакъв начин. Представи си, че тялото й е напълно неподвижно. Чудесно, цялата енергия й бе необходима да се съсредоточи в мислите си.

Гласът отново я повика. Искаше й се да се махне. Разсейваше я, а тя бе изключително заета — в съзнанието й кипеше трескава дейност. Прииждаха на вълни различни идеи. И спомени. Хора, места, миризми, усещания, звуци… Наистина, това бе един прекрасен свят. И трябваше да се направят толкова много неща, че времето никога нямаше да й стигне. „Никога не съм предполагала, че е било толкова хубаво, каза си тя. Била съм толкова богата, щастлива, благословена.“

— Може би първо трябва да си кажа името — отново прозвуча гласът. — Не се запознаваме при кой знае какви обстоятелства, но пък и без това формалностите са излишни. Както и да е. Казвам се Едгар Реймън.

Американски акцент, отбеляза Катлийн. А откъде точно? Със сигурност не от Южна Калифорния, и от Ню Йорк не е. Някъде от север. Повече от това не можеше да отгатне. Доста време беше в Щатите и имаше добър слух, но бе родена и прекарала по-голямата част от живота си в Ирландия.

— Катлийн — каза Реймън, — разбирам как се чувстваш, но искам да те помоля да ми се довериш. Разбираш ли, двамата с теб сме в една и съща лодка. Ти си пленничка и те ще те убият. Това е сигурно. Макар че мога да се разхождам из базата, аз също съм затворник. И когато свърша онова, което искат да направя, и аз съм за скотобойната. Тия хора действат така.

Той помълча малко.

— Имаш ли нещо против да седна?

Катлийн не помръдна.

— Предполагам, че не — продължи Реймън. Гласът му бе като на човек на средна възраст.

Чу се някакво шумолене, а след това и въздишка на облекчение. Наближава или леко е подминал петдесетте, каза си Катлийн. Освен това май е с малко наднормено тегло и в не твърде добра физическа форма. Обаче е интелигентен и умен по някакъв свой си начин. Кой ли е и какво прави в килията? Защо се държи добре с мен?

— Тук няма никакви столове — каза Реймън, — нито дори табуретки. А пък аз не съм много за сядане по подовете. Но така е наредила Рейко Ошима. Добре си върши работата, това не може да й се отрече, ала за любезности не я бива. Басирам се, че е кълцала червеите и е късала крилата на мухите, когато е била малка. Е, не се знае. Сега обаче е всепризната откачалка от първа дивизия. Страшно жестока жена. Ако не им трябвах, досега да ме е направила на кайма. Но аз им трябвам. Какъв късметлия, а? Роден на север, за да умре на юг, така едно време приказваха северновиетнамците. Около два милиона избити, срещу нашите петдесет и осем хиляди. Интересен начин за постигане на победа. Но това за теб е фанатизъм, не е разумно. Май горе-долу такава е и Рейко Ошима. Разумна е, колкото разумен е бил и Дракула. Непрекъснато трябва да пролива кръв, за да живее.

Той се наведе напред. Катлийн усети дъха му по бузите си.

— Госпожо Фицдуейн, вие не сте в добри ръце. Така че ще бъдете посъветвана да се поддадете на увещанията ми за дружба. Аз наистина искам да станем много добри приятели.

На Катлийн неудържимо й се прищя да му се изплюе в лицето, но не помръдна. Беше се научила да пести всички резерви. Щеше да бъде изнасилена, но това нямаше да промени нищо. Те можеха да вземат тялото й, но не и да докоснат съзнанието й.

Джагър приличаше на застаряващ спасител, който продължава да се поддържа в отлична форма. Русата му коса бе прошарена тук-там, но бе гъста и падаше над челото му. Плещите му бяха мускулести, стегнати от отлично скроения костюм. Пронизителните му сини очи надничаха над изрязани наполовина очила. Връзката бе хлабава и най-горните две копчета разкопчани. С леко заформящото се коремче се справяше добре.

— Джон е приятел — беше заявил Кокрейн.

На езика на комисията, както вече Фицдуейн бе научил, това означаваше, че може да му се има доверие. В един от ъглите бе седнал Грант Леймър. Този мъж притежаваше способността да направи така, че да изглежда едва ли не невидим. Повечето хора, когато излизат или влизат в стая, се обаждат на колегите си, дори само със „Здрасти“ или „Чао“. Леймър обикновено не го правеше. Идваше и си тръгваше без всякакъв коментар и очевидно без да нарушава равновесието на присъстващите.

Мори се покашля и огледа стаята. Нямаше нужда, вниманието на всички бе приковано в него.

— Това е аероснимка на терористката база в Текуно, позната под името Дяволската стъпка. В долината отляво е разположена същинската база, заедно с един поддържащ гарнизон от около шестстотин души. Но нас ни интересува повече долината отдясно. Кръстили сме двете долини Салвадор и Дали. Салвадор е базата, Дали е голямата въпросителна.

Той отново натисна копчето на дистанционното и екранът се изпълни с аероснимка само на Дали. Изображението бе маркирано с цифри, бе увеличено от компютър и по него имаше и други признаци от намесата на фотограф професионалист.

Според Фицдуейн от пръв поглед човек би казал, че снимката не дава кой знае колко познание, освен че изображението на нея прилича на промишлено съоръжение. Имаше някакви неща, прилични на дълги тръби, като някои от тях се пресичаха под различни ъгли или се свързваха една с друга. Една от тях бе огромна. Имаше също и големи контейнери от всякакъв вид. Всъщност всичко това създаваше впечатлението, че пред теб стои онази на пръв поглед толкова объркана и премрежваща погледа плетеница от тръби, която по неизвестни причини толкова предпочитаха петротехнолозите. Ако някой обаче му кажеше, че това представлява уголемена до промишлени мащаби чиния със спагети, Фицдуейн не би спорил особено дълго.

— Инсталацията в Дяволската стъпка се пази от батальон войници от Текуно, от вътрешен кръг, състоящ се от тридесет и пет до петдесет терористи наемници, както и от бригадата, разположена във военновъздушната база само на осем километра оттам. Като се има предвид стратегическата важност на петролните полета в Текуно, това изглежда напълно нормално, но само ако и останалите петролни инсталации се пазят по същия начин. Обаче това не е така. По останалите кладенци има само символичен брой охрана — десет до тридесет души — както и патрули по тръбопроводите. Охрана в такива огромни мащаби няма никъде другаде в района. Ясно е, че каквото и да правят в Дали, то е нещо много специално и затова му е необходима тази невероятна охрана… Показахме снимката на много военни аналитици. Не можаха да разберат какви ги вършат ония там, но изтъкнаха някои възможности, както и елиминираха други… Така. Инсталацията в долината, кръстена от нас Дали, няма връзка с производството на ядрени, химически или биологически компоненти. Военните ме уверяват в това, позовавайки се на известните технологии на производство. Обаче добавят също, че в долината има някои интересни съоръжения, които обикновено хората не свързват с гражданска дейност.

Мори включи лазерната показалка. Червената й точка се закова в някаква ниска издатина, която изглеждаше като част от долината, ако не се вгледаш по-отблизо.

— Вижте това например. Тук, казват моите приятели военните, става въпрос за наблюдателен бункер от армиран бетон. Като оня, който бихте построили, ако искате да наблюдавате излитането на ракета отблизо, без да бъдете изпържен. Всичко е много яко направено. Както забелязвате, той е построен от едната страна на долината и гледа към другата… Военните откриха и други бункери, но те служели само за складови помещения. Според сметките им конструкцията им също била щедро армирана и способна да издържи на бомбени експлозии.

Фицдуейн поклати глава в недоумение.

— Значи разполагаме с нещо, което, изглежда, е някакъв вид петролна инсталация — има много тръби. И складове от армиран бетон, както и бункер. Откровено казано, всичко това отлично се връзва с процеса на извличане на петрол под налягане. Става въпрос за огромни цифри. Налягането на онова, което те вкарват под земята, сигурно е страхотно. Така че, ако нещо избухне, защитата е от огромно значение. И при тези обстоятелства присъствието на бункера е напълно обяснимо.

Мори кимна.

— Точно така, ако обаче изключиш полицейския нюх. Но в този случай и той не ти е необходим, защото всички познаваме губернатор Куинтана, Рейко Ошима и техните последователи. Това не са хора, които биха осигурили такава охрана на промишлено съоръжение, от което не може да се извлече никаква разрушителна „полза“. Това са наистина зли хора.

— Е, и? — почуди се Фицдуейн.

— Щатите имат интерес в петрола, който, меко казано, е повърхностен — обясни Мори. — Използваме го много, бихме искали да знаем къде има повече, какво правят хората с него и как да му сложим ръка. С други думи, това означава прекрасно разузнаване. Можем да установим не само къде има най-голяма вероятност да го намерим, но и с редица прибори и устройства да разберем точно къде е. Например с помощта на мощни сензори, монтирани на сателит, проследяваме дебита на петрола в който и да е тръбопровод на земята. И, честно казано, още много неща умеем… Та ето, голяма част от тази технология бе съсредоточена върху Текуно. Не научихме кой знае какво — че Текуно е богат на петрол, не е тайна за никого… Но с интерес разбрахме, че в Дяволската стъпка няма никакъв петрол, с изключение на ГСМ, необходим за камионите и техниката. Всичко прилича на петролна инсталация, но петрол няма… Нито капка.

В стаята се възцари тишина. Известно време никой не помръдна. След това последва колективен израз на изненада. Фицдуейн стрелна поглед към Леймър — така, от чисто любопитство. Дори и в неговите очи проблясваше някакво подобно чувство.

— Никакъв петрол ли? — повтори Фицдуейн с недоумение.

— Никакъв! — потвърди Мори. — А и в повечето тръби не бе засечена дейност. Това се прави с инфрачервени лъчи и други подобни неща. Пускаш през някоя тръба да тече петрол или вода и тръбата се загрява или охлажда спрямо околната температура. Има и още начини, но не ги разбирам. Принципите обаче са такива.

— Тогава следващата ви стъпка е била — каза Фицдуейн — да вземете една увеличена от компютър снимка на Дали и да махнете тръбите, в които не тече нищо, нали?

— Мамка му, Хюго, как разбра? — удиви се не на шега Мори.

Фицдуейн се усмихна загадъчно. На неговия остров с Хенсен непрекъснато си играеха на тези игрички по време на анализ и Фицдуейн наблюдаваше, макар да не разбираше почти нищо.

Войната се изместваше все повече на технологично ниво и нямаше друг избор, освен да върви в крак с изискванията. През по-ранните си години той не бе използвал нищо по-сложно от електронен калкулатор и автоматичен експомер. До преследването на терориста, наречен Палача…

Изображението се промени. Сега картината на долината Дали беше вече доста по-опростена. По-голямата част от стоманените спагети ги нямаше. Виждаше се само една голяма тръба и комплекс спомагателни съоръжения. Голямата тръба, доминираща в цялата снимка, бе положена върху страничния склон на долината. Беше сглобена от свързани с болтове отделни елементи и приличаше на огромно иригационно съоръжение или на голяма градска отходна тръба.

— „Откраднатото писмо“ — чу се тихият глас на Грант Леймър. — Това е един разказ, доколкото си спомням, от Едгар Алън По. Всички търсели това липсващо писмо, а то през цялото време било пред очите им. Опасявам се, че нашият губернатор Куинтана е много умен мъж. Дано не го подценяваме.

— Не съм уверен дали това е идея на Куинтана — възрази Мори. — Тук има още едно име, с което трябва да се съобразим. Но мисля, че сега ще е по-добре да дам думата на доктор Джагър. Той е по-запознат с технологиите и историите, свързани с тях. Моля, Джон!

Мори си седна на мястото, а д-р Джагър се надигна от стола с уверени движения. Приличаше повече на добродушен чичко, отколкото на учен, работещ в един от водещите центрове за оръжие в Съединените щати.

— Интересен проблем имате, момчета — каза той сговорчиво. — Лично аз обичам кръстословиците, но това нещо, дето ни го поднася Мори, е доста по-интересно. И макар да ги обичам, хич не ме бива в кръстословиците, но все пак, струва ми се, бих могъл да помогна с нещо… Когато Патрисио Никанор бе убит, и то пред очите на някои от вас, както разбрах, той носеше със себе си неща, нямащи на пръв поглед нищо общо помежду си. Може би си ги спомняте — парче легирана стомана, малко бетон, един газ-вентил, недовършен план на Дяволската стъпка и дискета три инча и половина… Неща, за които не си струва да умре човек, особено пък след като се видя, че дискетата е празна. На нея няма нищо! Класически пример за това, какво се случва на магнитните носители на информация, когато минат през магнитно поле. А сега вече знаем, че това поле е включено в стандартната процедура на проверка, когато влизаш или излизаш от базата на терористите. Тези хора не си играят. Гледат да не допуснат вътре никакъв вирус или някой да не изнесе навън тайните на занаята им. И проверяват основно. Е, те също могат да сбъркат от невнимание, но мерките са добри и са се оказали напълно достатъчни да попречат на Патрисио Никанор да ни помогне. Така поне си мислехме ние!… Вниманието ни бе привлечено от бетона. Обикновеният бетон е груб и сравнително крехък, защото е пъден с мехурчета въздух. Обаче е евтин и се поддава на оформяне, а якостта му се постига с арматурно желязо и голяма маса. Така, когато взехме тези парчета, ние ги сложихме под електронен микроскоп и ги разгледахме с помощта на апаратурата, оставена на наше разположение в Ливърмор, където разбиването на атома е рутинна работа, а ловът на кварки — всекидневно задължение. И така разбрахме, че този бетон е малко по-особен. Мехурчетата въздух са били „изстискани“ от него и вместо тях са прибавени стоманени и полимерни микрофибри. Резултатът от това е бетон, равняващ се по якост на най-висококачествени стомани. Крехкостта му е сведена до минимална частичка от процента при обикновения бетон и освен това, според симулирания на компютър модел, притежава и якост на опън. Гъвкав е и може да поеме страхотен удар, без да се разруши.

Той млъкна, за да пийне глътка вода.

Фицдуейн трескаво премисляше.

— Какво би могъл да кажеш за всичко това, Джон? — попита той.

— Е, не мога да кажа нищо, що се отнася до финансовата страна на въпроса — отвърна невъзмутимо д-р Джагър. — Знаете ни какви сме учените. Но теоретично можеш да направиш всичко, което се прави и от обикновен бетон, но без арматурно желязо и с неизмеримо по-малка маса. А полученият продукт ще има същите показатели като стоманата, ако не и по-добри — зависи за каква марка стомана става въпрос. Е, наистина само практиката би доказала изпълнимостта на всичко това, но според образеца, с който разполагаме, изглежда адски добре.

— Значи от това нещо сигурно може да се измайстори и кола, а? — попита Кокрейн.

— Разбира се — отвърна Джагър. — Най-големи трудности ще срещнеш при направата на кофража и тежестта ще бъде доста над допустимата. Искам да подчертая, че материалите са по-податливи, отколкото предполагате.

Фицдуейн погледна снимката, после премести поглед към Джагър.

— Джон, струва ми се, че няма да ни караш да гадаем къде искаш да ни отведеш?

Ученият го погледна смаяно.

— Боже господи, не, разбира се! Така ще се лиша от удоволствието да ви го поднеса на тепсия. Спокойно, сега ще стигнем и дотам.

— Дай малко газ, Джон — подкани го строго Кокрейн.

— Е, добре, поговорихме си за стоманата и супербетона — продължи Джагър. — Планът на Дали е на екрана. И ето че стигнахме до безполезната дискета. Мори най-напред я дал на своите компютърджии, но истинската работа започна, когато дискетата пристигна в Ливърмор. Никога не сте виждали толкова техника, хвърлена само заради една дискета.

— И какво стана? — нетърпеливо попита Фицдуейн.

— Знаете ги какви са компютърните спецове — продължи Джагър. — Мислят и говорят само с компютърни алгоритми. Започнаха работа, вземайки за отправна точка схващането, че на дискетата е било записано нещо, после е било изтрито, но може да се възстанови. Затова подхванаха адски пипкавия процес да целунат, както принцът Спящата красавица, всяка отделна магнитна частица и да я върнат към живота. Болезнено бавно, уверявам ви.

— И какво? — подкани го Фицдуейн.

— Понякога там в Ливърмор доста се бавим — въздъхна леко театрално Джагър. — Лично аз мисля, че това се дължи на многото титли след имената ни. Но понякога започваме да се водим повече от божието провидение, отколкото от компютърните технологии. В 3,28 сутринта едно от момчетата малко превъртяло и опитало да отвори дискетата с ножа за пица. Оказало се много трудна работа и накрая с пяна на устата той я счупил.

Дори Грант Леймър демонстрира съпричастност.

— И какво видял? — отрони неволно той.

— Локви кръв! — изтърси Джагър, но веднага след това вдигна длани извинително. — Не, майтап бе, момчета! Вътре открил доста голямо количество кетчуп, вкаран от ножа, снимка за паспорт, букви и цифри, неозначаващи нищо, и няколко имена, отделени едно от друго с тирета, като зад всяко имало въпросителен знак. Снимката и писанията били залепени от вътрешната страна на дискетата така, че тя пак можела да се върти. Било направено много прецизно, единственото, което можело да издаде нещо, било, че пластмасовата обшивка на дискетите от тази марка се заварява само на няколко места. Но след като била залепена отвсякъде, изглеждало, че шевът е цял. Вашият Патрисио Никанор е бил умен човек и си е падал малко нещо майстор.

— А имената чии са били? — попита Фицдуейн.

— Едгар Реймън… Едуард Ман… Джордж Бул — отвърна Джагър. — Първите две имена може би не означават нищо за вас.

Фицдуейн кимна.

— Наистина не означават.

— А третото? — попита Джагър.

Фицдуейн отново насочи поглед към увеличеното компютърно изображение и се облегна назад.

— Мислех си, че това е технология, която не води доникъде — промърмори той. — Идеята е добра, но по далекобойност отстъпва на ракетите.

— Повечето мислят точно така — каза Джагър. — Супероръдието е идея, родена от болен мозък. Е, нека ти кажа тогава, че повечето хора изцяло грешат.

— Откъде знаеш? — запита Фицдуейн.

— Ами, направихме си едно в Ливърмор — отвърна Джагър, загледан във Фицдуейн над очилата си — и макар че доста се майтапим с него… — той направи драматична пауза — работи без грешка.

Наведе се напред да подчертае важността на думите си и лицето му се оказа само на сантиметри от Фицдуейн.

— Работи без грешка! И е адски красиво. Освен това горивото му е под път и над път.

Фицдуейн вдигна вежди.

— Разкажи ми за това твое гориво — каза той сухо.

Джагър се изправи и избухна в смях.

— Суровината за него е практически навсякъде. Ти я пиеш, къпеш се в нея и да пукна, ако не чукаш в нея.

— А махаш ли кислорода? — попита Фицдуейн.

Джагър замръзна за миг, после изведнъж се усмихна широко.

— Полковник Фицдуейн, за първи път започвам да си мисля, че можете да докарате операцията до успешен край.

— Ако някъде загазя, Джон, непременно ще си спомня за теб и ще умра засмян.

Грант Леймър се наведе към Кокрейн.

— Да не съм изпуснал нещо, Лий? — попита го тихо той.

— Водород! — отвърна Кокрейн. — Една от главните съставки на водата. Махаш кислорода и онова, което остава, е силно избухлив газ. Направили са супероръдие, стрелящо с водород, и явно това шибано нещо работи без грешка.

— Докъде може да стигне далекобойността му? — поинтересува се Леймър и уточни: — Искам да кажа, ако стреля от Мексико.

Джагър отново избухна в смях.

— Момчета, ама вие не знаете и половината от истината.

— Докъде? — извика Леймър по-силно и с най-твърдия тон, който Фицдуейн го бе чувал да използва.

— Вашингтон, окръг Колумбия? Без никакъв проблем! — разчлени отговора си Джагър, натъртвайки на всяка дума. Той разпери ръце и огледа стаята. — Ясно ли се изразявам, момчета?

— Горе-долу — отвърна Фицдуейн.

Освен дежурното осветление лагерът тънеше в мрак. Беше 2,30 през нощта. Както никога досега, нощно обучение нямаше и по-голямата част от групата бе решила да се възползва от това.

Чифуне се опита да не гледа към прозореца на Фицдуейн, минавайки в лек тръс покрай него. От мрака я обхвана меланхолия. Искаше й се да си поговори с Хюго насаме поне веднъж. Знаеше, че това, което бе станало в Токио, никога нямаше да се повтори — поне не и при тези обстоятелства — но Чифуне жадуваше да остане малко с него насаме. Въпреки че копнееше за ласката му, за чувството да усеща голото му тяло под пръстите си, един прост разговор също щеше да свърши работа. Но трябваше да бъдат сами, съвсем сами.

Толкова малко й беше нужно. До този момент при срещите им винаги имаше и някой друг. Знаеше, че естеството на обучение е такова и постоянното присъствие на хора някак бе направило срещите между тях по-лесни и по-непринудени. Но въпреки това душата я болеше.

Зад нея, с натежало от съчувствие сърце, Ога надникна през прозореца на бунгалото си. Гледаше я загрижено, докато колежката му не се изгуби към гората. После се излегна на нара си, впери поглед в тавана и се опита да заспи.

Танабу-сан, толкова красива, силна, знаеща и въпреки това — уязвима. Какво да направя, за да те защитя? Ти трябва да си починеш. Съдбата ни се решава за части от секундата и ако си уморена…

Чифуне стигна до сглобената от готови панели къща, където тренираха. Основният сценарий бе отишъл на втори план. Този път тя се опита да си представи какво може да се обърка. Оръжието ми може да засече. Те може да ни чакат. Очилата ми за нощно виждане са повредени или са паднали и съм в същата тъмница, в която са и те. Ранена съм. Някой от групата ми е ранен. Нахлуваме, обаче Катлийн е мъртва! Хюго е ранен! Какво да правим?

Отново и отново Чифуне зареждаше механизма за вдигане на мишените и отиграваше всяко свое движение. Празните гилзи се събираха в закрепена към затвора на оръжието найлонова торбичка. Никакво дрънчене на празни гилзи по пода, върху които може да стъпиш и да се подхлъзнеш. Дреболии, дреболии…

Мишените изскачаха, тя ги поваляше отново и точките се отбелязваха автоматично. Независимо от климатика въздухът в тренировъчната се изпълни с дим. Тя включи системата за прочистване и огромните вентилатори забръмчаха. Най-накрая, потънала в пот, Чифуне се свлече задъхана на земята. Постоя така малко, после се надигна и се отправи към душовете. Много й липсваше японската баня. Добре поне, че в съблекалните имаше и вана.

Под душовете нямаше никой. Щяха да минат още два часа, преди лагерът да се събуди. Съблече се, без да пали лампите. Дежурното осветление бе достатъчно, а комбинацията от сумрак и изливащи се върху сгорещената ти кожа хладни струи бе върховна наслада. Спря душа и завързвайки косата си, се плъзна във ваната.

Притворила очи, Чифуне изпъна крака напред…

Някакъв силует подскочи на метър от водата.

— Мамка му! — ревна един глас, явно току-що разбуден. — Кой, по дяволите, си ти?

Чифуне се закиска.

— Казват, че било много опасно да се спи във ваната, Хюго — изчурулика тя. — Майка ти не те ли е предупреждавала?

Силуетът се хлъзна обратно във водата.

— Мама ми заръчваше да се пазя и от японки — изръмжа Фицдуейн. Последва дълга пауза. — Особено от такива, към които съм се привързал.

— Колко бързо забравят мъжете — тихо промълви Чифуне.

— Просто правим избор — отвърна Фицдуейн — и добър или лош, живеем с него, но не забравяме. Бяхме близки с теб и винаги ще бъдем близки. Това не може да се пресече като с нож само защото… — последните думи останаха неизречени.

Той се пресегна напред, целуна я по челото, ръцете й обвиха врата му и известно време двамата останаха прегърнати, без да помръднат. След това се раздалечиха.

Чифуне сведе глава в тъмното и се разплака. Фицдуейн я прегърна. След малко сълзите й спряха.

— Трябва да си тръгвам, Хюго — каза тя. — В противен случай Ога ще ме търси.

Засмя се. Чувстваше неимоверно облекчение. Тя се притисна до него и го целуна по устните. Съдбите ни се преплитат, помисли си тя. Ще бъда твоя сянка.

— Радвам се, че си тук, Чифуне — промълви Фицдуейн. За мен това означава повече, отколкото мога да изразя с думи. Когато ме изпълват съмнения, поглеждам към теб и си казвам: „Да, ще успеем.“

— Катлийн пак ще бъде сред нас — промълви тя простичко.

На сутринта Ога очакваше Чифуне да има уморен вид, да се храни малко и разсеяно, какъвто навик имаше напоследък. Вместо това от нея бликаше свежест и ядеше ненаситно. Той изпита огромно облекчение.

Ошима, каза си Ога, ще си имаш големи проблеми! Каквото и да е станало тази нощ, Танабу-сан отново е във форма.

14.

Това беше четвъртото посещение на Реймън. Изглежда, нямаше нищо против тя да не му отговаря. Той се наприказваше на воля, тя мълчеше и това се възприемаше съвсем в реда на нещата. И все пак, въпреки убеждението си за мълчалива съпротива, Катлийн с нетърпение очакваше появата му. Каквото и да бе направил, в каквото и да се бе превърнал, Реймън бе добър. Идваше при нея като нормално и добронамерено човешко същество.

Може би беше някой от онези неприятни и внезапни обрати в психологическата война на Рейко Ошима, предназначени да я пречупят? Не й се вярваше…

Доплакваше й се, когато Реймън идваше, но по нищо не й личеше. Отново и отново повтаряше заклинанието си: Аз съм силна. Това бе истина. А имаше и ново заклинание: Аз знам.

Макар да бе с вързани очи, окована и безпомощна, чувстваше как в нея се надига неподозирана сила и разбиране, каквото по-рано й убягваше. Необяснимите мотиви и поведения сега вече имаха смисъл. Като че ли преди съзнанието й беше разфокусирано, но сега образите идваха ясни и точни.

Катлийн чу благословените цивилни стъпки отвън, след което последва кратка размяна на реплики с часовите. Войниците си правеха майтап зад гърба му, но изправили се очи в очи с него, се отнасяха с уважение. Той няма пряка власт над тях, казваше си тя, но все пак нещо ги кара да се съобразяват. Старшинството му в общата схема на нещата беше безспорно.

Но каква му е работата и защо е тук, засега Катлийн нямаше никаква представа. Много бе говорил пред нея, но само за общи неща. Приличаше й на разузнаване. Както сам Реймън казваше, хората обичат известно време да подъвчат някоя нова идея, преди да я погълнат. А идеята Реймън да й бъде приятел — защото той явно го искаше — бе наистина новост. Тъй като освен това беше и враг.

Не би се поддала, не би се пречупила пред никакви добри думи и ласкателства, както не би го сторила и при никакво физическо насилие. Щеше да се държи здраво и да победи. Само че понякога го откриваш твърде късно.

Вратата на килията прихлопна, после стъпките се приближиха към нея. След това тя чу нов шум. Трескаво разрови паметта си. Ставаше все по-добра в разпознаването на различните звуци. Усмихна се. Пипнах те! Това бе сгъваем стол.

Малките победи, обичаше да казва Фицдуейн, когато нещо не му се удаваше отведнъж, са онова, което те кара да вървиш напред.

Реймън се прокашля. Изглежда, изпитваше нужда да се представи, преди да начене разговор. Започнеше ли обаче, в гласа му се долавяше някаква нотка на колебание, първоначално винаги се издаваше, че не е много сигурен в себе си. Това бе против теорията, че е включен в план на Ошима. Повече й приличаше, че той се придържа към някакъв свой план, но не е сигурен как да го прави.

Слабост, която може да бъде използвана?

— Донесох стол, Катлийн — каза Реймън извинително. — Опасявам се обаче, че не е за теб. Държат да останеш прикована към стената. Такива са. Но какво ти обяснявам, ти си го знаеш.

Катлийн седеше с каменно лице.

— Видях те да се усмихваш, като влязох — продължи Реймън. После помълча малко и добави с едва доловима тъга: — Заради това, че идвам ли? Не вярвам. Но имаш най-красивата усмивка, която съм виждал, Катлийн. Сърцето ми се къса, като те гледам в това положение. Наистина искам да бъдем приятели.

Катлийн изруга безмълвно. Бе абсолютно сигурна, че на лицето й не се бе появило никакво изражение, когато отгатна, че новият шум е от стол, но ето че проклетите мускули я подвеждаха.

— Някога работех за един човек, който се наричаше Джордж Бул — каза Реймън. — Той бе гений, далеч надминал своето време, и аз много го мразех. Малко хора не го мразеха. Най-общо казано, не обичаме ближния си, ако е толкова умен… Мразех Бул и в червата, защото умееше да се харесва на жените, а аз — не. В науката можех да го задмина така, че здравата да се изпоти, за да ме стигне. Точно това доказвам в момента. Строя онова, за което той само можеше да мечтае… Тайната се крие в използването на водорода като горивен елемент. Бул използваше разновидност на барута. Странен избор за такъв прогресивен човек. Освен че е по-малко ефективен технологически, не можеш да го купуваш с тонове, без да привлечеш нечие нежелано внимание. От друга страна, водородът се използва за такива невинни занимания като пълненето на детски балончета например, а освен това можеш да си го извлечеш от обикновена вода.

Катлийн разбра, че ще й се наложи да вземе бързо решение. Да продължи с мълчаливата си съпротива или да смени тактиката. Реймън размахваше информация под носа й сякаш именно с цел да я накара да проговори. И ако тя наистина проговореше, би могла да научи нещо, което би й помогнало да избяга. От друга страна, ако нарушеше мълчанието си, би могло да се изтълкува като признак на слабост.

Но важното не бе какво смятат те, а как се чувстваше тя. Бързо направи избора си.

— Аз… не те разбирам — отрони бавно. Гърлото й бе сухо и думите излизаха с труд.

— Извинявай — отвърна Реймън. — Би трябвало да се досетя как се чувстваш.

Тя чу звука от бълбукаща вода, после пръстите й бяха хванати и затворени около пластмасова чаша и лекичко побутнати към устните й.

Вода! Това означаваше за нея повече, отколкото би могла да изрази. Държаха я постоянно жадна. Вълна от благодарност я заля, но точно в този момент се включи защитната й система. „Не бъди глупачка, Катлийн. Това е номер. Този човек е враг. Използвай го, не се размеквай.“

— По-добре ли се чувстваш? — попита я Реймън.

— Малко по-добре — отвърна Катлийн. „Затвърждавай успеха!“ — Би било по-лесно, ако ви виждам, господин Реймън. Трудно е да говори човек, когато не може да вижда събеседника си.

Отговори й с мълчание.

— Аз… Съжалявам, Катлийн. Разбира се, че си права, но има неща, които не мога да направя. Отнасят се с теб варварски, но ти си пленница на Ошима. А с нея шега не бива. Познаваш ли я?

— Знам коя е — кимна Катлийн. Тя обърна глава към мястото, откъдето идваше гласът на Реймън. Тук имаше някаква възможност, която би трябвало да използва. Реши да се обръща към него на малко име: — С нея ли работиш, Едгар?

Последва още една дълга пауза.

— Аз… имам си причини, Катлийн.

— Разкажи ми за тях, Едгар — продължи Катлийн с нежен глас, обърнала вързаните си очи към него.

Тя чу как металните крака на стола остъргаха бетона, после — забързани стъпки. Няколко секунди в килията се възцари тишина, докато той стоеше до вратата, сетне тя се отвори и се затвори. Беше натиснала по-здраво, отколкото трябваше, и бе отблъснала един потенциален съюзник. Отново я обхвана отчаяние, но се стегна. Спомни си една приказка, която й бе разправил Фицдуейн.

— Някакъв човек имал много ценно муле — бе започнал той. — Не стара кранта, а ценно, надеждно и хубаво животно с лъскав косъм и ясни очи. За нещастие мулето не обичало да прави онова, което му било заповядано. И съвсем основателно стопанинът се ядосвал много на инатливото добиче. Опитал най-различни прийоми, сменил цяла фаланга дресьори, но нищо не постигнал. Мулето не искало да се подчинява. Собственикът бил богат човек и решил, че не може да се остави да бъде победен от животното. Обявил награда и скоро чул за някакъв дресьор на мулета, който никога не се провалял. Тарифата му била много висока, но щом работата опирала до мулета, знаел какво да направи. Двамата сключили договор и човекът се захванал за работа. Тъй като бил твърде известен, събрала се тълпа да го гледа какво ще стори. Дресьорът започнал да обикаля около мулето, но то тръснало глава презрително, оголило зъби и се опитало да приложи някой от многобройните си номера. Тъй като човекът бил опитен, отървал се без драскотина, но на косъм. Дресьорът бил донесъл със себе си и някаква протрита от употреба кожена торба. Носел я обвесена на рамото си. Отворил я и извадил оттам един чук. После я закопчал — бил прибран човек — и стиснал чука в ръка, се върнал при мулето. Стопанинът се разтревожил: „Какво правиш? Това е много ценно муле!“ Мулетарят обаче не отговорил. Застанал точно пред животното и когато то се хвърлило да го ухапе, стоварил мощно чука върху главата му. Всички чули ужасния звук, когато чукът треснал черепа на мулето.

То се тръшнало на земята и повече не помръднало. Всички ахнали в един глас и след това се възцарила мъртва тишина. Собственикът изпаднал в ужас. Бил страшно изненадан и отначало не знаел какво да каже, но когато се окопитил, се развикал: „Защо, бе? Аз ти платих да го укротиш.“ Мулетарят погледнал богаташа и отвърнал: „Да, но първо трябваше да му привлека вниманието.“

Катлийн се усмихна на спомена. Това бе любимата приказка на Фицдуейн. Въпреки веригите и жаждата, тя заспа доволна.

Реймън бе дълбоко развълнуван. Но сега тя бе абсолютно сигурна, че е привлякла вниманието му.

В разглобяемата къща за тренировки имаше шест стаи, разделени от централен коридор.

Целта на занятието бе да се елиминират четиринадесетте терористи в къщата, като в същото време двамата заложници останат незасегнати. Местоположението на заложниците не бе известно.

Тренировките се провеждаха с 9-милиметров автомат „Калико“ със заглушител, стрелящ с истински куршуми по електронни мишени, като членовете на групата се редуваха да минават един по един. При попадение оформената като човешки силует мишена регистрираше точността на огъня и изпращаше данните в компютър, който ги разпределяше поименно. Освен това нападението се заснимаше от няколко видеокамери, разположени на различни места, и се засичаше време. Всичко това отиваше при арбитър за оценка. Резултатът зависеше от времето и точността. Всички се побираха в рамките на две минути и половина.

След пет курса през къщата бяха излъчени най-точните трима — Чифуне Танабу, Ал Лонсдейл и Питър Харти от ирландските рейнджъри.

Фицдуейн зае политически приемливото пето място. По негово мнение това бе почетен резултат, като се вземе предвид липсата на редовна стрелкова тренировка напоследък, но състезателната му природа го караше непрекъснато да се опитва да подобри резултата. Това обаче не бе никак лесно, стандартите бяха много високи.

Презареждането и прочистването на дадени места ставаше толкова бързо, че можеше да се види само на забавен каданс. Нито една от акциите не трябваше да се опира на факта, че един „Калико“ побира и изстрелва сто патрона. Фицдуейн искаше повишаване на точността и затова всеки член на групата тръгваше в акция с тридесет патрона в пълнителя, като във всеки пълнител имаше по два патрона без заряд, пъхнати вътре на произволно избрани места.

Резултатът от дългогодишното интензивно инвестиране в обучение и висококачествено оборудване на отряди за борба с тероризма в западните страни ставаше все по-видим. Това бяха хора, които изстрелваха повече патрони за седмица, отколкото всеки редовен войник от армията за година — и си личеше. Заели се с неприятната работа да убиват, всички крачеха напред с такава сигурност и грация, че на човек можеше да му спре дъхът от възхищение, като ги гледа.

После Фицдуейн промени сценария. Мишените започнаха да отвръщат на огъня, използвайки симулантни боеприпаси. Бяха достатъчно мощни, за да задействат механизмите на автоматите за автоматична стрелба, но бяха направени от специален материал, който леко боцваше засегнатия, оставяйки ясно видим червен белег. Иначе бяха напълно безвредни. Перспективата да бъдеш ударен — и оценен съответно — предизвика промяна в поведението.

Появиха се истинските бойци. Класацията леко се промени. Фицдуейн се изкачи на второ място, но не можа да измести Чифуне от върха.

Последната серия тренировки задължаваха всеки член на групата да елиминира четиринадесетте въоръжени терористи не с шумно нахлуване, а в абсолютна тишина и тъмнина. Къщата се затъмняваше и на атакуващия се даваше предимството на изненадата, очила за нощно виждане и „Калико“ със заглушител, този път снабден със сто патрона и лазерен мерник.

Фицдуейн бе обнадежден, когато разбра, че единадесет души от малкия му отряд, вече изцяло влезли в ритъм, можеха да нахлуят безшумно и да избият всички терористи за по-малко от деветдесет секунди.

Такава хирургическа точност би могла да вдъхне страх у непосветения, но увереността на Фицдуейн в крайния успех се повишаваше с едно-две деления.

Хюго гледаше замислен екрана на преносимия си компютър.

Кого да избере? От общо деветнадесет души трябваше да попълни четиринадесет места, освен своето. От съображения за сигурност и ограничен човешки потенциал той не искаше хората да тренират, ако няма да вземат участие в акцията, но инцидентите при тренировки бяха неизменен фактор, с който човек трябваше да се съобразява.

Отначало бе планирал трима души повече, но сетне се бе намесил Лий Кокрейн, а после — и Мори. Добре че Дан Уорнър още беше в Мексико, иначе и той щеше да се присъедини към доброволците. И както бе тръгнало, щеше да му се наложи да дава обяснения на четирима души с нещастни физиономии.

Какво кара здрави и умствено уравновесени хора с готовност да се пъхат под куршумите?

Той пренесе вниманието си на тренировките. Първоначално се изкуши да ги проведе на своя остров в Ирландия. По-голямата част от оборудването бе разположено там, а освен това щеше да има предимство пред всички, защото познаваше отблизо цялото оборудване. Обаче със съжаление трябваше да се откаже. Щеше да има трудности поради големите разстояния и освен това просмуканата от дъждове Ирландия едва ли бе идеална обстановка, която да имитира опалени от слънцето пустини.

Килмара бе подхвърлил иронично, че ако се наложи да тренира в Ирландия, хората му трябвало да бъдат два пъти повече — към всеки член на отряда щял да прикрепи още един да му държи чадъра.

Накрая Фицдуейн се съгласи да установи оперативния си център в имението на Леймър, Сон Тей, във Вирджиния, откъдето можеха лесно да стигнат до абърдийнския тренировъчен полигон. А оттам — за най-интензивната финална част на тренировките — до Националния тренировъчен център на американската армия, разположен в негостоприемната пустиня Мохаве в Калифорния.

Центърът бе горещо, сухо и ужасно неприятно място, но бе толкова близо до реалната обстановка в Текуно, че разлика почти нямаше. Освен това разполагаше с неприятелски сили, въоръжени с руска бронирана техника, чиято единствена цел бе да стъжни живота на обучаващите се американски военни подразделения. Тъй като този неприятел не се променяше и знаеше терена наизуст, той се бе превърнал във враг, срещу който бе ужасно трудно да се биеш. Дори по-лошо — много често побеждаваше.

Да, но хората бързо се учеха. Забравеното от бога място бе снабдено с автоматично вдигащи се мишени, лазерни симулатори, скрити видеокамери и всякакви други играчки, предназначени да следят как напредва войската. Фицдуейн не би могъл да измисли по-добро и по-близо до реалността в Текуно място. Отпорът, който неприятелят оказваше, сигурно бе по-силен, отколкото самите терористи в Текуно биха могли да организират. Концепцията, че тежковъоръжена и бърза, но небронирана машина може да се бие с конвенционални танкове, бе все още теория. На практика Фицдуейн не беше я прилагал. Но на Националния тренировъчен център щеше да я провери. Разбира се, какво щеше да прави, ако теориите му бяха неприложими, беше съвсем друг въпрос. Каквото и да излезеше обаче от това учение, съществуваше едно неотменимо условие. Операцията нямаше да бъде спряна.

На вратата се почука. Тъй като бе командир, имаше си самостоятелно бунгало. Загаси екрана и погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Когато всичко това свършеше, щеше да спи цяла седмица, а може и повече. Едно нещо обаче бе абсолютно сигурно — военните никога не си доспиваха.

— Влез!

На прага застана облеченият в камуфлажи Лий Кокрейн. Фицдуейн му махна да сяда. От него доста натрапчиво се носеше миризма на нафта и оръжейна смазка. Групата тренираше шестнадесет часа, но Кокрейн прекарваше два допълнителни в тренировъчната къща или на полигона. В къщата не се бе представил задоволително и бе твърдо решен да успее.

Освен това разбра, че му е трудно да приема заповеди от Фицдуейн. От дълго време Кокрейн бе началник на личния щаб на действащ конгресмен и абсолютен властелин в малкото си царство. И сега не му бе никак лесно да се прави на подчинен. Мисълта, че продължаваше да е началник, нито за миг не го оставяше напълно.

— Една бира, Лий? — попита го Фицдуейн.

Пиенето тук не се насърчаваше, но след един дълъг, потънал в прах и пот ден — а често и нощ — една-две кутии не вредяха. И в момента ситуацията бе точно такава. Кокрейн бе все още напрегнат до скъсване. Той поклати глава. Въпреки това Фицдуейн му подхвърли една кутия, отвори и за себе си и си наля в чаша. Малко гостоприемство нямаше да бъде излишно.

Кокрейн отпи дълга глътка и впери поглед в ръката му.

— Голям чешит си, Фицдуейн. Забили сме се тук вдън гори и пустини, а ти даже и чаша си носиш.

Фицдуейн отпи с видимо удоволствие.

— Осемстотин години моите предци не са спирали да се бият за една или друга кауза — отвърна той, — което означава, че през повечето време са лагерували далеч от къщи. И са научили една истина: „Всеки глупак може да се лишава от удобства, щом иска.“

Кокрейн го гледаше сърдито. Очите му бяха зачервени от умора, а лицето му блестеше от пот.

— Мамка ти, Фицдуейн! — каза той отчетливо.

Хюго усети надигащия се у него гняв. Беше късно и той бе твърде уморен, за да слуша обидите на някакъв задник. От друга страна обаче, Кокрейн се бе борил за справедлива кауза и си бе извоювал правото от време на време да бъде по-прям.

— Какво имаш да ми казваш, Лий? — попита той примирено.

Внезапно Кокрейн отметна глава назад и с три-четири здрави глътки пресуши бирата. После избърса уста с опакото на дланта си. Лицето му бе зачервено, а по камуфлажите се виждаха влажни петна от прелялата пяна.

— Искам да знам — каза той — ще ме включиш ли в атакуващата група? Аз трябва да бъда в нея!

Фицдуейн не бързаше да отговори.

— Осведомен си, Лий, че в такава група хората се включват заради специалната им квалификация. Тук няма нищо лично. Въпросът е дали ставаш, или не.

— Не ми отговори — настоя Кокрейн.

— Ти си бил добър войник, Лий — започна Фицдуейн, — и се поддържаш в изключителна форма. Обаче това е било отдавна, а военните умения атрофират, ако не се упражняват непрекъснато. През първите няколко дни стрелбата ти никаква я нямаше, защото беше адски ръждясал. Сега, след като тренира с такова упорство, това се промени, но все още не е по стандартите на Делта, тюлените, SAS или рейнджърите. С времето може би ще ги покриеш, но такъв лукс като време не можем да си позволим. След броени дни ще се сблъскаме с хора, които ще искат да ни убият, и разликата от една стотна от секундата може да се окаже разликата между живота и смъртта. Работата е адски сериозна, Лий. Така че, както са тръгнали нещата, няма да те взема.

Кокрейн седеше смълчан и смазан. Едно нещо е да очакваш най-лошото, но съвсем друго, когато наистина го чуеш. След малко той вдигна поглед към Фицдуейн и сви рамене.

— Май най-добре е да си събирам багажа и да се прибирам вкъщи. Бих ти възразил, че стрелбата не е всичко. Бих могъл да поспоря доста с теб и да ти изтъкна защо заслужавам да ме вземеш. Но останах с впечатлението, че каквото и да ти кажа, то няма да промени решението ти.

— Коментарът ми за стрелбата ти, Лий, беше просто една илюстрация — отвърна Фицдуейн. — Бих могъл да продължа с комуникациите, тежкото въоръжение и изобщо целия този „харман“. И не забравяй — ти пръв ме попита.

Кокрейн се изсмя горчиво.

— Никога не се навирай в ситуация, при която отсрещната страна е принудена да каже „не“. Основен принцип в дипломатическите преговори. А човек би си помислил, че съм ги усвоил тия неща в Конгреса… И сега какво?

Фицдуейн му подхвърли още две бири.

— Сега ще понаправим малко главите. После ще подремнем. А след това се захващаме за работа.

Лий го изгледа изненадан.

— Стори ми се, каза, че няма да ме вземеш.

— Има достатъчно хора, с които да се бием — каза Фицдуейн. — Затова млъквай, пий и слушай. Имам една идея.

15.

С повишено внимание Килмара изпълняваше маневрите съвсем точно. Специално за целта на тази предварителна тренировка петте гънтрака не бяха камуфлирани, което правеше работата много по-лесна. Освен това беше през деня. Придвижването в Текуно щеше да бъде през нощта и в пълна маскировка. Никакви разговори, никакви светлини, заглушени ауспуси, намалено излъчване на топлина, пълно радиомълчание и всичко друго, което може да намали шума и да забави скоростта, за да не се вдига прах.

Изведнъж се появи нисколетящ хеликоптер, после още един зад него и един отдясно. Класически отряд — убиец. Два гънтрака спряха за миг, дръпнаха се рязко назад и отново спряха. Въздухът бе изпълнен с гъст дим, който ги скри. Останалите три, също влачейки зад себе си гъсти опашки дим, се пръснаха в различни посоки, после рязко дадоха назад, за да се скрият в пушека. Скоростта на реакцията им бе изумителна.

Фицдуейн наблюдаваше операцията с помощта на топлинен окуляр, като в същото време внимателно слушаше радиокоментара, идващ с помощта на нахлузените на главата му слушалки. Цялата операция, заедно с маневрите, бе траяла не повече от минута. Той смръщи вежди.

— Според наблюдателите хеликоптерите са елиминирали един от нас, а ние — два от тях. Въоръжените до зъби хеликоптери са нашият най-лош кошмар. Когато се появяват толкова внезапно, летейки ниско, обикновено липсва време за реакция. От друга страна, това, което ще излезе срещу нас в Текуно, няма да е толкова сложно и екипажите му вероятно няма да са кой знае колко добре обучени. И трябва да призная, че термото е огромно предимство. Ние виждаме в пушеците с топлинната апаратура, а като я монтираме на стингъра, става вече наистина весело. Обаче трябва да сме още по-добри.

— Взе ли предвид ония GECALS? — попита го Килмара.

— Не — отвърна Фицдуейн. — Още не са дошли и хората работят с това, което имат. GECALS ще дойдат след два-три дни. И съм много любопитен да ги видя в действие.

— Абе като кашлица на настинало драконче, само че с по-малко огън — каза Килмара. — И както са тръгнали нещата, ще се радваш, ако ги имаш на разположение. Тъй като списъкът ти с целите, които трябва да постигнеш там, може да стане по-голям, отколкото си мислиш.

Фицдуейн внимателно го изгледа.

— Ааа, значи това не е обикновено посещение на добра воля, генерале — проточи той.

Килмара поклати глава.

— Не съвсем. Дай да се върнем в базата. Джагър отново е тук и Леймър разлайва кучетата. Искат да те помолят за една малка услуга, след като така и така ще ходиш към Текуно.

— Ще ходя в Текуно много, много тихо и се връщам оттам с Катлийн — каза търпеливо Фицдуейн. — А през останалото време изобщо нямаме намерение да се заиграваме. Това означава една хубава, чиста и проста операция. Трудно нещо в тия политически времена, но това е положението.

— Дай да отидем дотам и да поговорим — уморено промърмори Килмара. — За нещастие животът рядко е толкова прост.

Катлийн се стресна, като разбра колко е развълнувана, когато той се върна. Цивилните стъпки, кратката размяна на реплики с часовите, шумното отваряне на вратата. Едва доловимото шумолене на дишането му. Не беше във форма. Силното изскърцване на стола, когато се отпускаше в него.

— Едгар — каза тя тихо. — Радвам се, че се върна.

— Наистина ли? — попита той доволен. — Аз… Липсваше ми, Катлийн.

Този път тя не отвърна. Действаше по инстинкт и нищо повече. Стъпката трябваше да бъде направена от Реймън. Да се постарае да спечели благоволението й, без да усети какво се иска от него да направи. И по-нататък изобщо нямаше да го интересува. Но това все още предстоеше. Засега трябваше да подръпва въдицата, но не твърде силно, просто да държи кордата опъната. Пусни го да поплува малко, но толкова, колкото да не се освободи.

Тя се усмихна. Отново си спомни за Фицдуейн и езерото до замъка, където двамата ходеха на риболов. Той й бе казвал, че най-лошото нещо в риболова е хващането на рибата. Тишината наоколо, едва доловимото плискане на водата, жуженето на насекомите, красотата на пейзажа, изостреният ловен инстинкт. Това бяха нещата, на които той се радваше. Но беше добър въдичар, както всички от неговата класа. Така ги възпитаваха от малки. Семейството на Катлийн обаче не бе толкова привилегировано. Животът й не бе предварително аранжиран. Имаше някои неща, които сама трябваше да открие.

— Много се радвам да те видя отново усмихната — каза той. — Този път наистина трябва да поговорим и да се поопознаем малко. Затова питай. Сигурно има много неща, които искаш да знаеш, и аз съм готов да ти помогна.

— Не искам да те разстройвам, Едгар — отвърна Катлийн. — Последния път ти се притесни и не ми се ще това да се повтори — тя се засмя тихо. — Затова трябва да ме предупреждаваш, ако засягам някой чувствителен проблем.

Реймън пое въздух, сякаш стягайки се за предстоящите й въпроси.

— Е, хайде, питай каквото искаш.

— Къде се намирам, Едгар?

Реймън й обясни.

Тя се опита да си представи картата на Мексико. Исусе Христе! Намираше се на края на географията, а освен това се носеха слухове за търкания между Текуно и централното правителство. Мисълта за помощ отвън угасна. Много трудно бе да се стигне до нея, дори и да узнаеха къде се намира.

Можеше да разчита само на себе си. Тук щеше да умре, освен ако не се опиташе да промени съдбата си. Иначе никой друг не можеше да й помогне. Никой! Усети как паниката е готова да я завладее и с усилие се помъчи да не го покаже. „Аз съм силна и знам!“ Но не знаеше достатъчно… Трябваше да накара Реймън да говори. Сам бог виждаше, че той го иска.

— Защо ме отвлякоха? — попита тя. — Защо именно мен? Как стана?

— В Ню Йорк живеят осем милиона души — отвърна Реймън. — Отиваш в Ню Йорк и на Пето авеню неочаквано срещаш свой съученик, когото не си виждала от абитуриентския бал. По същия начин работи и тази схема. Нямам представа защо и как. Според мен всички сме свързани от една съдба, която все още не можем да разгадаем.

— Не те разбирам, Едгар.

— Рейко Ошима отговаря за охраната тук, в Дяволската стъпка — каза Реймън. — А аз — за научната част на проекта. Генерал Луис Бараган възглавява целия комплекс, включително и близката военновъздушна база, като докладва директно на своя братовчед, губернатор Диего Куинтана. А Куинтана е фактическият диктатор на този щат. Официално Текуно продължава да бъде част от Мексико, но това е само прах в очите на околните. В действителност законите от Мексико сити спират да действат на границата с Текуно. Това, което виждаш, е началото на бъдещо независимо Текуно, Катлийн, и това може би няма да бъде единствената част от Мексико, която ще се отдели. Настроенията в Чиапас също не са кой знае колко здравословни, а има и още един-два щата. Обаче в Текуно има петрол, с който може да се купи необходимото за такава цел. Оръжия, наемници, технологии, политическо влияние, където трябва. Всичко това е налице и се събира на едно място.

— А защо ме отвлякоха? — отново попита Катлийн.

— Ошима не ми казва нищо. Но тя спи с генерал Луис Бараган, а ние двамата с Луис се разбираме прекрасно. Всичко това, което ти разправям, е измъкнато от Луис, но той не е толкова прецизен като Ошима, затова не му вярвай изцяло.

— Защо? — попита за трети път Катлийн.

— Губернатор Куинтана иска да засекрети здраво проекта ми, а не вярва, че на местните хора може да се разчита за това. Или пък иска просто да им покаже, че имат конкуренция. Както и да е — доведе Рейко Ошима, а тя — доста от своите стари главорези, бандата Яибо и други, събрани из Близкия изток — общо петдесет души. Те са Преторианската гвардия в цялата постановка и пазят центъра. А аз го ръководя… Рейко Ошима е закоравяла терористка. Вече не е важно защо, това е в миналото. Сега тя мрази целия свят изобщо и Хюго Фицдуейн в частност. Доколкото знам, по-рано тя е имала някакъв приятел, наричан Палача. Фицдуейн го е открил и го е убил — Рейко губи един любовник. А не е човек, който забравя. Била си около Фицдуейн по онова време, така че влизаш в черния й списък. Не си начело, наистина, но си вътре.

— Нещо изтървах нишката — прекъсна го Катлийн.

Реймън се наведе напред. Катлийн усети дъха му по лицето си. Представи си как жестикулира, за да подчертае думите си.

— Рейко Ошима оцелява, защото е невероятно способна жена, разполагаща с уменията, необходими да принуди достатъчно хора да й дадат онова, което й е необходимо. И като казвам способна, не искам да кажа просто смела. Това при нея е даденост. Не, говоря за основни принципи на управление. Тази жена е организирана, подредена, дисциплинирана. Разбира от логистика, от администрация. Разбира от мотивация… Когато казах, че си в черния й списък, имах предвид нещо буквално. Снимката ти е раздадена на всички членове на Яибо да се целят в нея и да се лигавят върху й. Всъщност точно там те видях за пръв път. Беше закачена като мишена… И още нещо — Ошима скъсва от чукане един млад член на Яибо на име Джин Ендо, а той ходи във Вашингтон на разузнаване, готов да направи всичко за покритата си от белези любима. Най-търсените десетима от списъка на Ошима са запечатани в мозъка му. И не щеш ли, ти също се оказваш във Вашингтон. Според мен това е било съдба или ти просто си нямала късмет през онзи ден. И още щом те е видял, младият Джин Ендо се е зарекъл да те пипне. Искал е да се докаже. Никой не вярваше, че ще успее, обаче за изненада на всички той се справи добре. Оказа се, че е твърде опасен младеж. Доста пострада при рейда си на север, обаче Ошима бе много доволна и го възстанови по единствения начин, който знае. А това означава, че генерал Луис Бараган не получава често онова, което иска, затова идваше при мен и двамата сядахме да пием. Ето това му е най-лошото на това място — нищо друго не можеш да правиш, освен да работиш и да пиеш. Войниците на Бараган имаха и телевизор, и радио, обаче Ошима не позволяваше на своите хора да слушат и гледат. Може да се заразят от мръсната капиталистическа пропаганда. Така че трябваше да се задоволяват с нейни лекции и няколко курви. Веднъж пуснати вътре, на курвите не им се разрешаваше да излизат. И не изкарваха дълго. Сред ония хора имаше някои с доста извратена психика. Ритуалната екзекуция, изглежда, им заместваше киното.

Катлийн се опита да събере мислите си. Фицдуейн й бе казал веднъж, че войната между тероризма и антитероризма е единствената, която няма никога да свърши. Щеше да свърши само тогава, когато всичките ти врагове са мъртви. Щяха да се залъгват, да сключват примирия, да приказват за мир, но винаги щеше да остава някой, който отказва да забрави нещо и поради някаква истинска или въображаема причина може да удари години след това.

— А ти как попадна тук, Едгар? — попита го тя. — Това не е твоят свят, тук не е място за теб.

— Вече е — отвърна Реймън мрачно. — Извърших нещо, от което няма връщане назад. Трябваше да оцелея по някакъв начин, така че направих необходимото за това и продадох уменията си.

— Но ти си добър и внимателен човек — каза тихо Катлийн. — Как е могло дори да ти хрумне да работиш с тия животни?

— Не съм толкова добър — отвърна Реймън с равен глас.

Катлийн внезапно усети стегнатите му длани върху шията си.

— Сложи си ръцете върху моите! — заповяда й той.

— Едгар! — ахна тя ужасена.

— Хайде! — викна той. — Хайде!

Тя си сложи ръцете върху неговите, те бяха силни и големи. Катлийн усети нашарената от белези кожа, сякаш нарочно издрана или порязана. Това бе човек, който работеше с мозъка, но и с ръцете си. В някаква работилница или лаборатория? Държеше я здраво за шията, но не увеличаваше натиска. Усещаше го как диша учестено, сякаш е под силно физическо напрежение. Но нищо не се случи. Това не беше нападение над нея. Той сякаш се опитваше да се избави от някакъв спомен. Страхът я напусна.

Той си махна ръцете. Лицето му бе надвесено над нейното. Катлийн усети как нещо топло капна върху скулата й. Беше се изпотил ли?

— Ето така започна — каза той с несигурен глас. — Едно просто убийство, извършено с ей тези две ръце. Престъпление от любов, биха го нарекли във Франция, но със съответната присъда и затвор… Обаче там, където живеех в Щатите по това време, ме чакаше екзекуция. И избягах. Но това означаваше вече никога да не се върна. Трябваше да си намеря място, откъдето нямаше да ме екстрадират и същевременно да използват услугите ми… Така се озовах в Либия — и там се запознахме с Ошима. И двамата бяхме бегълци, затова отначало се разбирахме много добре. Тя бе заинтересувана от уменията ми и осъществи сделката с Луис Бараган. Наемах се да направя онова, което Джордж Бул не ми даваше да сторя — да построя стрелящо с водород супероръдие. Куинтана и Бараган щяха да получат страшно оръжие за масово унищожение, което да им позволи да се отделят от Мексико, без да се страхуват, че някой прекрасен ден мексиканската армия ще нахлуе в щата и ще им развали партито… Сега обаче мисля, че работата вече е по-дебела. Като гледам накъде са тръгнали нещата, струва ми се, че това супероръдие не е било планирано само да плаши и задържа мексиканската армия. За Бараган не знам, но съм сигурен, че Ошима ще го използва и в това е набъркан и Куинтана.

— Тогава прекрати работата, Едгар — каза Катлийн. — Или пък я бави така, че да не разберат.

Реймън се изправи и закрачи из килията, без да отговори. Явно бе дълбоко развълнуван. Катлийн си помисли дали да не му каже нещо, но, изглежда, бе по-добре да остави това, което бе запалила в него, да си изгори само. Нямаше чувството, че го е раздразнила. Това бе някаква вътрешна борба, с която само той би могъл да се справи.

Господи, набутана между Рейко Ошима и Едгар Реймън, компанията й наистина бе интересна. А и онази дребна риба Джин Ендо също не предполагаше слънчеви и безметежни дни. За своя изненада тя не изпита никакъв страх, докато преценяваше ситуацията. Би трябвало да е изпаднала в отчаяние, но не беше. Провинциалното ирландско възпитание бе май по-солидна основа, отколкото й се бе струвало.

Реймън отново седна и се надвеси над нея.

— Катлийн, едно време, когато работех за Джордж Бул, пък и в други случаи, аз спорех ли спорех, доказвах убедено идеите си, но никой не ме слушаше. А тук не само ме слушат. Тук влагат средства и други ресурси, за да направят целта на живота ми реалност. Всеки сериозен учен има мечта, която иска да види осъществена, а това се случва много рядко. Другите хора нямат същото виждане. Тук, на това забравено от бога място и поради най-лошата причина, която може да се измисли, моята мечта ще се сбъдне. Толкова съм близо до нея, че вече я докосвам. Не мога да спра сега!

— А когато се сбъдне? — попита Катлийн.

— Тогава вече нищо няма да е от значение — отвърна тихо Реймън.

Д-р Джагър бе в оперативния център в имението на Леймър, когато Фицдуейн пристигна.

— Доктор Смърт — обърна се с приятен глас Фицдуейн към учения от Ливърмор, но веднага съжали за думите си. — Съжалявам, Джон. Май съм малко пренапрегнат, това бе тъпа шега.

Докторът разглеждаше един уред, когато Фицдуейн заговори. Той се извърна към него и се усмихна:

— Забрави! Наричали са ме с много по-гадни имена. Ливърморската лаборатория, изглежда, има склонност да провокира определени реакции от някои хора.

— Аз обаче не знам фактически нищо за нея — призна Фицдуейн.

— Зад основаването й стоеше Едуард Телър, пионер почти във всички ядрени програми на САЩ. Според него в Лос Аламос33 много се бавели с резултатите и никак нямало да навреди малко конкуренция, тъй като тя е всъщност американският начин на живот. Било през първата половина на петдесетте и съветската заплаха била реалност, така че след няколко бюрократични битки той постигнал своето. Старата военновъздушна база Ливърмор близо до Бъркли, Калифорния — всичко започнало оттам.

— А сега какво правите? — попита Фицдуейн.

— Сега сме мисловен танк с мощност осем хиляди човешки сили. Грубо казано, една трета от тях работят върху термоядрени и други оръжия. Останалите също вършат доста богоугодни дела.

— Като например?

Джагър сви рамене.

— Списъкът е доста дълъг — промърмори той. — Например „радар върху чип“ — миниатюризиран радар, който може да има много цивилни приложения, като например откриването на гвоздеи в стената или на синдром на внезапната детска смъртност. Освен това има и проект „биофилтър“. При него се използват живи микроорганизми, които да пречистват подпочвените води. И така си върви. Трябва да дойдеш и да хвърлиш едно око.

— А твоя проект?

— Ще чуеш и за него. Нека само се съберат и останалите — отвърна Джагър. — Всичко е точно като онова, което правят в момента в Текуно, но мотивацията и целите ни са различни. Науката обаче е една и съща, тя не търпи преданост на една или друга кауза.

— Ние го имаме — каза Фицдуейн — и те го имат, значи каква е разликата?

— Ние го имаме и се опитваме да направим така, че те да го нямат — отговори скромно Джагър.

— Но ако все пак го имат, ние трябва да им го вземем, така се получава — рече Фицдуейн. — Всички хора, а и държави, са равни, но някои са по-равни от другите.

— На някои им се доверяваме, а на други — не, и то поради съвсем основателни причини — отвърна Джагър. — Идеализмът си има определени граници и понякога трябва да се мисли и за личното оцеляване. Смятам, че това ти е ясно, Хюго.

Фицдуейн кимна.

— Така или иначе, това не би променило нещата — каза тихо той.

Дан Уорнър, заместник-началник на щаба на Комисията за борба с тероризма към Конгреса на Съединените американски щати, махна на бармана.

Веднага след това на масата му се появи още една бира. Четвъртата. Ако беше на север от границата, вече щеше да е почувствал действието. Тук, в Мексико, само имаше чувството, че я изкарва във вид на пот по-бързо, отколкото може да я изпие. Беше горещо, но нямаше климатик. И не защото бе повреден. Просто не съществуваше.

Ако не обръщаш внимание на цветния телевизор в другия край на бара и джубокса, тук през последните сто години като че ли нищо не се бе променило. От джубокса — допотопен и покрит с прах — се носеше „Down Mexico Way“ — хит, който беше най-малко на половин век.

— На юг от границата — припяваше мрачно Уорнър, — посока Мексико.

Останалата част я изтропа с пръсти. Малко преди това бе отишъл до джубокса и бе набрал тази песен като временна занимавка, поне за малко отвличаща го от безкрайните и изпълнени с патос речи на Валиенте Зара. Кандидатът бе вдъхновен оратор, но Уорнър вече страдаше от тежък случай на свръхдоза.

Според справочника на Уорнър територията на Мексико беше 1 958 200 квадратни километра и намерението на Зара като че ли бе да покрие всеки един от тях. С изключение на Текуно, разбира се, където границите бяха затворени без много шум, както и някои други райони, из който дори Зара разбираше, че не е добре дошъл. Като например Чиапас — там терористите се бяха съгласили да го пуснат, но местните земевладелци — не. Въпреки това, оставаше още ужасно голяма площ — Мексико бе огромна страна.

Лий Кокрейн понякога можеше да бъде арогантен и, разбира се, инат, но освен това бе патриот и водач, чийто поглед не бе засегнат от късогледството, преобладаващо напоследък в политиката.

Една от типичните прояви на този незасегнат поглед бе командироването на Уорнър към щаба на Зара, докато трае кампанията му. Дали им харесваше, или не, но Мексико делеше около три хиляди километра гранична зона с Чичо Сам и поне в обозримо бъдеще нямаше никаква причина да се маха оттам. Двете страни трябваше да се сближат, алтернатива нямаше.

Близостта на Мексико го правеше рай за терористи, наркотрафиканти и други групировки, които не изпитваха особено дружелюбни чувства към Съединените щати и още или не се бяха сдобили с бленуваната Зелена карта, или бяха удостоени с гражданство. Единственият начин да се държат прилично беше да се установят някакви близки връзки с немирниците в мексиканското правителство.

Съвсем скоро глава на това правителство щеше да стане Валиенте Зара. Професорът увеличаваше преднината си с всеки изминал ден. Дори и PRI, превърнали се във виртуози в нагласяването на всякакъв вид избори и в талантливото въвеждане на всякакви новости, свързани с тях, щяха скоро да разберат, че е невъзможно да изтласкат Зара. А комисията щеше да си е закачила новия el Presidente на кукичката и да си поиска няколко услуги. Първата от които ще бъде разрешаването на проблема с мощната база на губернатор Куинтана в Текуно.

Евентуално нападение в Текуно нямаше да изкара Куинтана извън бизнеса, но щеше много да го отслаби. А един слаб главатар щеше да се превърне в лесна плячка за останалите. Това дело щеше вероятно да бъде довършено от неговата партия. PRI имаше дългогодишна и уважавана традиция да се обръща срещу своите. PRI бе повече коалиция на онези, които искаха да се задържат на власт на каквато и да е цена, отколкото здрава и сплотена партия. Някои искаха реформи в PRI, други — не. Вече бе проливана и кръв.

Барчето се намираше в някакво вонливо градче на сто и тридесетина километра на юг от Гуадалахара. Едно време тук е имало сребърна мина, закрита преди около шестдесет години, и в момента Уорнър не виждаше никакви икономически причини, оправдаващи съществуването на града. С изключение на великолепната, но рушаща се църква, това барче и — както му бяха казали — публичния дом.

Причината да дойдат в това забутано място не бе от кампаниен характер — дори и Зара понякога умееше да тегли черта докъде и докога. Трябваше да проведат дискретна среща с реформаторите в 170-хилядната мексиканска армия. Тя бе по принцип консервативна и офицерите й бяха обучавани в Escuela Superior de Guerra и в Colegio de Defensa Nacional, но дори и тези трудно отиващи си динозаври искаха да бъдат на страната на победителя.

Военните бяха направили плахи опити да влязат във връзка със заристите. Зара бе отвърнал с обещания да реформира мексиканската армия по съвременен образец — не особено трудно за изпълнение, като се има предвид съществуващото положение, базирано на планове от 1924 година. Крайният резултат от уговорката бе, че в замяна на новата военна програма на Зара мексиканската армия ще се намеси „когато трябва“.

За Уорнър цялата тази игра изглеждаше малко мътна, но за да разбереш лупингите в мексиканската политика, бе необходимо да си врял и кипял цял живот в тях. В крайна сметка, ако отрядът на Фицдуейн нахлуеше в Текуно, мексиканската армия вероятно щеше да се намеси и да довърши работата. Ако обаче Зара запази мястото си в тази класация, в която е, и стане абсолютно ясно, че той ще е следващият президент. Освен това имаше още няколко условия.

Сделката между Зара и мексиканските военни обаче не бе точна и ясна. За всичко това се бяха договорили по принцип. Зара искаше да посочи именно Текуно като цел на мексиканската армия. В края на краищата, доказваше той, това е оправдана във военно отношение операция.

Уорнър яростно се бе борил против това, наблягайки, че операцията в Дяволската стъпка трябва да се пази в тайна. Абсолютно никой, освен самия Зара, не трябваше да знае за нея. Зара с неохота се бе съгласил. Мексиканската армия знаеше само, че ще бъде повикана на помощ, но времето и мястото й бяха неизвестни.

Някои офицери изразиха недоволството си, но вътрешно останаха доволни. По този начин Валиенте Зара им доказваше, че е човек, който оценява правилно действителността. Самите те нямаха никакво желание да се свързват с политически наивник. И, естествено, щяха да го подкрепят, ако видят, че работата му върви към победа. Освен това бяха абсолютно сигурни, че най-вероятно цяла група от висшестоящите военни щяха да държат настоящия президент и неговата партия, PRI, много добре информирани през време на цялата кампания. И същата тази информация щеше да достига до Куинтана по-бързо, отколкото се облекчава човек сутрин. Такива бяха законите на политиката.

Така че тази тайна среща между Зара и висшестоящите военни можеше всъщност да стане в Мексико сити, на всеослушание в президентския дворец или в Министерството на войната и националната отбрана, тъй като секретността бе наистина наложителна. Но в Мексико спазването на известни норми бе закон. Една такава тайна среща означаваше, че генералите се отнасят съвсем сериозно към подкрепата на Зара и поемат известен риск. И съответно Зара — когато стане президент — щеше да им бъде длъжник. От друга страна, тъй като PRI и настоящият президент бяха информирани за всичко, те също щяха да бъдат длъжници на генералите.

Това караше Дан Уорнър да се чувства като у дома си. Всичко приличаше на Вашингтон посред лято, само че без тази влажност.

Не, беше още по-горещо! И това можеше да означава нещо.

16.

— Искате от нас какво? — попита невярващо Фицдуейн.

— Да елиминирате супероръдието на губернатор Куинтана — повтори Джагър търпеливо. — Мисля, че така се казва на военен език. По дяволите, човече, тъй и тъй ще ходиш в Дяволската стъпка. Свършваш малко работа тук, пипваш там и се омиташ за нула време.

Фицдуейн огледа заседателната маса. Присъстваха обичайните Леймър, Кокрейн, Мори и Килмара, но имаше и някои нови лица. Генерал Фрамптън, председателят на обединените началник-щабове, присъстваше на съвещанието неофициално, както и Уилям Мартин от ЦРУ, без съмнение също неофициално.

Всичко бе започнало да прилича на неофициален обяд и ако продължаваше така, главното блюдо накрая щеше да се окаже Хюго. И ако тия хаховци успееха да се наложат, от тая операция той щеше да се върне най-вероятно неофициално мъртъв.

— А аз си мислех, че ми пазиш гърба — обърна се той към генерал Килмара. — Държиш ме далеч от политическите изгъзици, за да мога да се съсредоточа върху операцията. Страхотна работа си свършил!

Килмара се размърда сконфузено.

— Операцията получава пълна поддръжка — опита да се защити той. — В замяна на това обаче те биха били благодарни, ако им свършим някаква услуга. Помагат ни и ние им помагаме…

Фицдуейн втренчи поглед в генерал Фрамптън, после в Уилям Мартин и накрая в Грант Леймър.

— За кои по-точно говориш?

— Мисля, че знаеш, Хюго — отвърна Леймър спокойно. — Няма да настояваме, оставяме на теб да решиш. Но искаме да ти изясним за какво става въпрос. Факт е, че сме изправени пред заплаха за националната сигурност, която, поради ред причини, не можем да отстраним с официални действия. Знаеш какъв е политическият фон. Знаеш всичко за политиката на президента Джорджи Фолс към Мексико, познато ти е и влиянието на съветника по националната сигурност Слейд. Долу ръцете от Мексико! — това становище бе твърдо, когато ставаше въпрос само за конвенционален тероризъм. Но ако му добавим и възможност за офанзива, веднага се вижда, че трябва да действаме незабавно. Твоята операция започва след две седмици. Така че, полковник, ти се оказа очевидният кандидат.

Фицдуейн се наведе напред, за да подчертае думите си.

— Съгласно последните разузнавателни сводки генерал Луис Бараган разполага минимум с две хиляди души личен състав, снабдени с руска бронетанкова техника. И всичко това се намира до летището Мадоа, само на осем километра от Стъпката. А в самата Стъпка има петдесет закоравели терористи, плюс войска от шестстотин наемници, също така снабдени с най-различни неприятни неща и с лошо отношение към добри момчета като нас. Сега. Тъй като вие няма да нанесете въздушни удари и няма да изпратите силите, действително необходими за тази операция, аз нахлувам с общо петнадесет души — не защото искам да тръгна с рогата напред, а защото вярвам, че бързината и тихото промъкване са нашите най-добри оръжия. Всичко онова, което ни забавя или съдейства за разкриването ни, рязко намалява предимствата ни. А те и без това са слабички. Затова трябва да се задоволим с туй, което имаме — той млъкна и огледа присъстващите един по един. — Ясно ли се изразих?

Грант Леймър кимна, но генерал Фрамптън се намеси, преди той да е проговорил.

— Ситуацията ни е ясна, полковник Фицдуейн. Не бихме повдигали този въпрос пред вас, ако имахме избор.

Обади се и Уилям Мартин:

— Полковник Фицдуейн, изслушайте доктор Джагър и тогава решавайте.

— Господа, чували ли сте термина „промъкваща операция“? — попита Фицдуейн. — Това е нещо от арсенала на САЩ. Една чиста операция, с ясна цел и безгрешна командна верига, изведнъж се прецаква и отива по дяволите само защото в последния момент пред нея са поставили толкова много изисквания и цели, че вече никой не знае какво точно трябва да прави. Добавете към това лошо управление и неприятелски огън и получавате рецепта за касапница без никакви достигнати цели.

Генерал Фрамптън издържа погледа на Фицдуейн.

— Да, но се научихме на някои неща от грешките си — изпъшка той мрачно.

— Може би — отвърна Фицдуейн неубедено и се обърна към д-р Джагър: — Хайде, Джон, давай. Аз съм разумен човек.

Джагър се изсмя.

— Но режеш яко, полковник.

Фицдуейн се усмихна мрачно.

— Вероятно защото съвсем скоро това яко рязане ще ми е адски необходимо, господа.

Джагър бе набрал инерция.

— Джордж Бул беше един гений от Канада, който вярваше, че оръдието може да прави онова, което и ракетата върши, само че много по-ефективно от нея. Доказваше, че една концентрирана експлозия, произведена в цев, е далеч по-ефективна от нещо като ракетата, която пръска голяма част от енергията си из околната среда. Само че не мислете за супероръдието като за гигантска артилерийска установка. Представете си го като първата степен на ракета, а модула, т.е. снаряда — като втората степен. Супероръдието дава на модула първоначалното ускорение и след като той частично се отскубне от гравитационното поле, задействат се малките му моторчета. Най-важното тук е, че когато се направи сравнение в теглата, супероръдието може да свърши същата работа като ракетата, само че с частица от енергията, необходима за ракетата. А и срещу частица от цената й.

— На теория ли? — попита го Фицдуейн.

— На практика — отвърна Джагър. — Казах ти вече, че съм направил водородно оръдие. И не само сме го сглобили, проведохме пълна стрелкова програма.

В стаята се възцари мъртва тишина.

— Значи вие сте построили оръжие — започна бавно Фицдуейн, — подобно на онова, което са направили в Мексико.

Джагър поклати глава.

— Нашето не е оръжие. Играчката ни е направена да изкарва товари в космоса за около една двадесета от стойността на ракетата. В момента цената на изнесен в орбита товар е по-голяма от теглото му в злато, а това, меко казано, никак не радва Конгреса и вдига кръвното на електората… Изпитахме го, това оръдие. Стреляхме с него и видяхме, че работи, и то изключително добре.

По лицето на Фицдуейн все още бе изписано съмнение. Явно се мъчеше да смели поднесената му информация.

— Виж какво — продължи Джагър, — ракетите бяха хубаво нещо в своето време и продължават да имат някои предимства. Хората например не са кой знае колко привързани към идеята да бъдат изстрелвани в космоса от оръдие. Обаче материали, резервни части и подобни са съвсем друго нещо. На тях не им пука как ще стигнат дотам. Това е просто въпрос на физически закони и заключението е, че супероръдието прави това много по-евтино от ракетата. Но не с барут, ето точно тук Бул грешеше. Барутът по принцип става, но е скъп, бавно се зарежда и е адски труден за чистене. Не, най-подходящото нещо в този случай е водородът.

— И вие точно него използвахте в Ливърмор, така ли? — попита Фицдуейн. — Или може би ще е по-точно да кажа „използвате“?

— Повече или по-малко — отвърна усмихнато Джагър и додаде: — Отнася се и за двата ти въпроса.

Фицдуейн кимна.

— От медиите знам, че със супероръдието се борави много трудно. Живеем в ерата на основаното на бързите маневри военно дело. Не можеш да монтираш това нещо на гърба на един БТР и да го маскираш под някоя палма. Пък и да го скриеш, термоизображението му ще го издаде и през листата.

Джагър погледна към заместник-директора на ЦРУ. Уилям Мартин се размърда. Работата на Джагър бе да обясни научната страна на въпроса. Практичното му приложение обаче налагаше избора на различно настроено мислене.

— Това, което казваш — започна Мартин, — е общоприетото мнение, но ние допускаме, че Куинтана е интелигентен човек и е толкова запознат с ограниченията, колкото и ние. Въпреки това, той започва да работи по въпроса и постига добри резултати. Какво се кани да прави? Ако засега оставим настрана политическата му мотивация, защо той трябва да смята, че супероръдието е ефективно оръжие, след като всички други са се отказали от него? Най-важната величина в уравнението тук е ученият, стоящ зад оръдието на Куинтана. Той бе идентифициран като д-р Едгар Реймън. Много интересна личност наистина. Преди няколко години Реймън работил за Джордж Бул и минавал за многообещаващ и талантлив учен, но двамата се скарали за жени и на тема наука. Бул умеел да привлича жените, но Реймън — не. Реймън се влюбил лудо в една асистентка Глория Енгълман. За нещастие обаче Енгълман предпочитала Бул. Спяла с Реймън, но обожавала Бул. И ако е била успяла да запази тайната за себе си, всичко щяло да мине мирно и тихо, но тя веднъж споменала името му в доста интимен момент. Това сломило Реймън. Два дни по-късно той влязъл в оживената лаборатория — имало осем свидетели — и след бурна кавга откъснал главата на Глория с изстрел и от двете цеви на ловна пушка дванадесетица от разстояние около двадесет сантиметра. Защитата пледирала за престъпление от любов. Обвинението настоявало за предумишлено убийство. Всеки разумен наблюдател би подкрепил и двете гледни точки, но в крайна сметка решили да изпратят Реймън на психологическо изследване, преди да го осъдят. И той избягал оттам, след като удушил една от сестрите. Освен това е убил още два пъти, преди да изчезне от страната. И всеки път жертвите му изглеждали точно като Глория — брюнетки, със силни черти, прекрасни крака, около трийсетте. И двете били удушени.

Съзнанието на Фицдуейн бе заето да попие колкото е възможно повече информация за супероръдието и отначало последните думи на Мартин не стигнаха до него. Когато ги осъзна, по гръбнака му пробягаха мравки. Катлийн! Той току-що бе описал Катлийн.

— Обаче това, което за нас представлява по-голям интерес от доста агресивния му подход към дамите — продължи Мартин, — са научните му възгледи. Той се е опитвал да прокара три идеи от особена важност. Първо, доказвал, че употребата на водород е много по-удачна от конвенционалния барут. Второ, говорел, че водородното оръдие може да свали безпроблемно нисколетящите сателити. Трето, за да избегне неповратливостта на такова оръдие, препоръчва да се построи многоцевно супероръдие, като се използват евтини и лесно добиваеми суровини. Идеята му била следната: щом на супероръдието му трябва бавна и дълга експлозия, традиционните материали тук няма да са необходими. Така че неповратливостта му може да се компенсира с наситеност на огъня от многоцевни инсталации.

— Бетон! — прошепна високо Фицдуейн. — Образците от специалния бетон, дето ги донесе Патрисио Никанор. Защо тогава му е трябвало да прави първото оръдие от легирана стомана, след като би могъл да използва супертвърди бетонни тръби за канализация?

Джагър се разсмя.

— Бетонът му е изглеждал в началото малко по-екзотичен.

— Куинтана е известен с липса на толерантност към глупаците — отвърна Мартин. — Според нас първото супероръдие, направено от стомана, трябва да послужи за доказателство на принципа на действие, като освен това по този начин Реймън си покрива задника. Бетонните цеви са нещо, което още не е изпробвано. Една цъфнала цев по време на първоначалните изпитания ще му се отрази доста зле. Фатално, бих казал, особено ако на изпитанията присъства и Куинтана.

— А изпитания правени ли са? — попита Фицдуейн.

Заместник-директорът на ЦРУ поклати глава.

— Почти сме сигурни, че не — отвърна той. — Тия неща гърмят доста силничко. Ако е стреляно с него, щяхме да сме го уловили със сателита. Всичко, което казах досега, се основава единствено на анализ. Но може и да грешим — той се усмихна печално. — Може да сме се вторачили в някаква специална технология за извличане на петрол, но като се имат предвид героите, занимаващи се с това, много се съмнявам.

— Асоциация по прилика, а? — обади се Фицдуейн.

— Точно така — отвърна Кокрейн.

— Значи искате от нас да му хвърлим едно око и ако решим, че изглежда противопоказно, да го вдигнем във въздуха? Колко е голямо това чудо?

Мартин хвърли поглед към Джагър, но той като че ли бе смутен.

— Голямо е — измънка. — Всъщност огромно.

Фицдуейн се наведе напред.

— Изплюй камъчето, Джон. Щом се налага да затрием това чудо, трябва да знаем дали да си носим джобно ножче, или един тон взрив.

Джагър пое дълбоко дъх.

— Супероръдието в Дяволската стъпка, ако е изобщо оръдие, трябва да бъде някъде около двеста метра дълго. Това е височината на шестдесететажен небостъргач. Според нашите изчисления тежи някъде около… две хиляди и сто тона.

Лицето на Фицдуейн рядко изразяваше абсолютна изненада, но този път му пролича.

— И как, мамка му, си представяте да разрушим нещо толкова голямо? — озъби се той. — Особено под недружелюбните погледи на войниците наоколо. Та тук не става въпрос за обикновено оръдие, а за планина.

— Вярно, че това е проблем — сконфузено призна Джагър. — Но в момента над него работят най-добрите ни учени в Ливърмор. И отговора ще го имаме…

— … в най-близко време — довърши вместо него Фицдуейн и се изправи. — Това е нереално — продума само той и си излезе.

Калвин Уелбърн отдаде чест.

— Полковник! — каза той.

Фицдуейн се озърна — никой от спецчастите не отдаваше чест. Калвин или е стоял дълго време на слънце, или в момента през портала се промъкваше някой най-обикновен военен. И в двата случая лошо. Това тук бе забранена зона и само защото имаш висок чин, не означаваше, че можеш да влезеш.

Но откъм входа не идеше никой. Той отново се извърна към Калвин, оня още отдаваше чест.

— Добре ли си? — попита го загрижено Фицдуейн. Не му се искаше да губи човек.

— Вдигнете си ръката до челото и я свалете — посъветва го Калвин, — защото в противен случай трябва да стоя така до Второ пришествие.

Фицдуейн прие поздрава. После се усмихна.

— Калвин, ти нещо си наумил май. Знаеш, че тук не се козирува.

— Но това е исторически ден, полковник. След малко ще полетя.

— Разбира се, Калвин — съгласи се Фицдуейн подигравателно. — Виждам вече как крилцата се подават от раменете ти.

— Оттук, полковник — с жест посочи Калвин. Фицдуейн го последва.

Отвън Калвин го заведе пред някаква U-образна тръбна конструкция. Под нея имаше колела, монтирани на някакво сложно окачване. Ако в този момент на Фицдуейн му кажеха, че това е специално ремарке за превоз на нещо леко и дълго, например кану, щеше веднага да повярва. Цялото това проклето изобретение му изглеждаше ужасно непригодно за полет. Около и по него нямаше нищо, което поне малко да прилича на крила.

— Скачай вътре, шефе — подхвърли му Калвин, сядайки в гънтрака, за който тръбната конструкция бе закачена.

Фицдуейн се настани до него и Калвин потегли рязко с онзи нахакан маниер, който бе станал нормален за много от операциите с гънтракове. Или се прокрадваш напред в пълна тишина, или натискаш педала до ламарината и забравяш концепцията за маневрена война.

— Трябва да сложим найлонови торбички за повръщане в тия машини — каза Фицдуейн, след като гънтракът налетя на някаква издатина, литна във въздуха заедно с ремаркето отзад и със сила се тръшна на земята.

Пътуването продължи, докато Калвин внезапно спря, стигнал до равно и открито пространство.

— Целта на занятието — започна Калвин — е да се покаже здравината на самолета и на ремаркето. Те са конструирани специално за такова зверско отношение. Но ако ви го бях казал, щяхте ли да ми повярвате? Не, сър! Затова трябваше да ви го демонстрирам. Повярвай ми, шефе, тия неща са здрави. Този самолет е проектиран за реалния свят, в който се случват безброй неприятни неща. Стреляй по него, прави му дупки, а той още лети. Невероятен самолет, какво ще кажете, сър?

Фицдуейн въздъхна примирено:

— Сигурно! Само дето не виждам никакъв самолет.

— Аха! — възкликна Калвин, скочи от машината и изтича отзад.

Работата, с която се зае, приличаше на опъване на палатка, само че стана по-бързо. Когато след пет минути се изправи и отпусна ръце, пред тях се виждаше едноплощно платнено крило, опънато от обтегачи, а под него — двуместна кабинка, свързана с главната конструкция посредством тръби. Витло тип тласкач — което означаваше, че то трябва да е разположено зад пътниците — осигуряваше двигателната мощ.

— Влизайте вътре — подкани го Калвин.

— Не обичам самолети — дръпна се Фицдуейн. — Скачам от тях, без да ми мигне окото, но гледам да летя колкото е възможно по-малко. А това тук не може дори да се нарече самолет. Прилича на нещо, плетено от баба ти на една кука. Исусе Христе, та крилата едва стоят на конструкцията! Това чудо е пълно с дупки. Живо самоубийство!

Калвин прие обидено изражение.

— Полковник, това нещо лети! Има си крила, седалки и двигател. Какво искате повече?

Да си остана на земята, помисли си Фицдуейн твърдо. Но после се размекна, Калвин щеше наистина да се обиди.

Той предпазливо се намести в детското корито, минаващо за кабина, и се огледа. Страничната преграда му бе някъде до прасеца. Ако кихнеше по-сериозно, можеше да падне. Какво, по дяволите, кара хората да измислят такива неща? Огледа се за колан, намери го и с облекчение се закопча. Тоя маниак сигурно щеше да му извърти някой и друг лупинг. Дойде му наум за парашути, но беше много късно.

— Дръжте се! — викна Калвин.

Фицдуейн се стресна, когато витлото зад тях ревна изведнъж и само след секунда-две — вече бяха във въздуха. Беше им потрябвал съвсем малък разбег. Забележително. Издигаха се нагоре като в ракета на забавен кадър.

— Това нещо е само крило — каза Калвин в микрофона, прикрепен към шлема му. — Феноменална подемна сила. Но тъй като крилото е направено от материя, напластена с антирадарно покритие, няма почти никакво радарно изображение.

— Каква е скоростта му? — попита Фицдуейн.

— Е, не е точно като на F16 — призна Калвин, — но, да кажем, някъде към осемдесет километра. Тук обаче скоростта и ускорението не са важни. Това е въздушно предимство, което можеш да носиш със себе си. Отваряш ремаркето, сглобяваш го набързо и си във въздуха. Просто като фасул. И още, има си миниатюрен уред за нощно виждане с инфрачервени лъчи. Ако искаш да летиш сам, можеш да си вземеш нещо за стреляне.

— А да заглушаваш двигателя? — попита Фицдуейн.

— Разбира се — отвърна Калвин, щракна някакъв ключ и шумът от двигателя намаля драстично. — Губи се мощност така, но ако летиш през нощта, никой няма да те види, нито чуе… над триста метра.

Фицдуейн мълчеше. Това зверче бе ужасно, но интересно. А още по-интересно щеше да бъде, ако успеят да кацнат цели.

— Хайде да слизаме — предложи той.

— След няколко минути, полковник — отвърна Калвин. — Първо искам да ви покажа какво умее това бебче.

Наклони самолетчето на една страна и се спусна стръмно надолу. Само секунда по-късно вече летяха с краката нагоре.

— Страхотно — извика Фицдуейн. — А каква, по дяволите, е ползата да летиш с краката нагоре?

Последва дълга пауза, после самолетчето с лекота се обърна в нормалното си положение.

— Никога не съм се замислял за това — отговори Калвин.

17.

Фицдуейн постепенно намали крачка и спря, заставайки съвършено неподвижно, и след секунда сякаш вече се бе слял с дърветата около него. Беше бягал цял час в пълно бойно снаряжение и въпреки предутринния хлад дрехите му бяха подгизнали от пот. Ужасно му се искаше да си избърше лицето.

Продължаваше да стои неподвижен, този път с готов за стрелба „Калико“. На автомата имаше пълнител със сто патрона, а в джобовете на товарната жилетка — още шест. В другите джобове бе напъхал още оръжие. Да тренираш с пълно бойно снаряжение толкова рано сутринта, не бе най-добрият начин да започнеш новия ден, но отрядът се трудеше яко, а стандартите бяха наложени от командира му.

Обикновено хората виждаха движението, преди да разберат какво точно се е раздвижило. Какво бе видял той? Откъм небето идваше светлина, но тук под дърветата видимостта беше доста намалена. Още едно бързо движение и Фицдуейн съсредоточи цялото си внимание върху него. Някъде, грубо казано, срещу входа на неговото бунгало, в края, където дърветата свършваха и започваше полянката, се виждаше някакъв пън. Някой беше седнал на него, почти напълно скрит от околните дървета, и ако не беше мръднал, Фицдуейн нямаше да го види.

Опасност? Едва ли. Не само че бяха в границите на имението на Грант Леймър, но и около самия тренировъчен лагер имаше охрана. Освен това онзи, който е решил да напада, няма да седне да чака срещу входа, едва скрит под дърветата. Не помръдваше. Визуалната примамка бе много стар номер. Виждаш един и забравяш за останалите.

В този момент фигурата стана и се протегна. После се извърна към Фицдуейн. Лицето бе страшно — обезформено, гротескно. После ръката се вдигна и го „обели“ от главата.

Беше Грант Леймър, облечен елегантно както винаги, с очила за нощно виждане, небрежно полюшващи се в ръката му. Усмихнат, той подаде на Фицдуейн един плик.

— Това е увеличено от компютър изображение, предоставено ни от Агенцията за национална сигурност — каза той. — Красива жена.

Фицдуейн разкъса плика и впери поглед в изображението. Не бе достатъчно светло, за да каже със сигурност.

Изтича в бунгалото си и светна лампата. Дребните неща бяха размазани, сякаш не бяха на фокус, но приликата бе безспорна.

— Катлийн! — прошепна той. — Катлийн… Слава богу!

Леймър влезе подир него. Дни наред бе гледал как Фицдуейн се движи и работи с някаква контролирана съсредоточеност, издаваща съвсем малко емоции и понякога стигаща дори до студено отношение към околните.

Сега обаче ирландецът стоеше пред него и от очите му се стичаха сълзи.

— Снимката е само на четиринадесет часа — продължи Леймър. — Идва направо от Текуно благодарение на Аврора. Има потвърждение.

— Дяволската стъпка? — попита Фицдуейн.

— Дяволската стъпка — кимна Леймър. — Huella del Diablo.

Фицдуейн усети такъв силен пристъп на гняв и радост, че не знаеше дали да се смее, или да изреве. След малко изтри сълзите от лицето.

— Как да ти се отблагодаря, Грант? — каза той развълнувано.

— Свърши си работата — отвърна Леймър. — Просто си свърши работата.

50-калибровите GECAL пристигнаха и бяха монтирани. Оръжието действаше на принципа на Гатлинг. Имаше три електрически задвижвани въртеливо цеви. Когато едната стреляше, другите две можеха да се зареждат, спестявайки по този начин ценни секунди, като същевременно се и охлаждаха. Наситеността на огъня варираше между хиляда и две хиляди изстрела в минута.

Един-единствен 50-калибров бронебоен кумулативен патрон — при добро попадение — можеше да пробие лекобронирана техника или да свали хеликоптер.

Ефектът от един откос на шестдесетина такива патрона, изстреляни за по-малко от две секунди, бе поразителен. Прикритията от конвенционален материал биваха издухвани. Всичко, освен танкова броня, се разлиташе на парчета. Преминаваха през армирания бетон на бункерите като бургии и избухваха вътре.

Най-голямото предимство на оръжието обаче бяха неговите противовъздушни възможности. Времето за реакция бе части от секундата. Нисколетящите хеликоптери можеха да водят огън по тях от височина, не по-голяма от 1500 метра. От по-високо малките и бързоподвижни гънтракове не можеха да се видят, камо ли пък да се стреля по тях. Освен това Фицдуейн бе добавил и управляеми ракетни снаряди „Старбърст“. За разлика от топлинно чувствителните стингъри този снаряд се насочваше по оптичен път е лазерен лъч и не можеше да бъде заблуден от конвенционалната противоракетна защита, като например топлинни бомби, изхвърляни в такива случаи от самолетите. Е, искаше се доста майсторство от страна на оператора, но неколкочасова тренировка завършваше с добри резултати по стрелба до 6000 метра. Стреляха по малки цели, които бяха около една двадесета от размера на един типичен изтребител.

— Вземаме с нас и няколко стингъра, защото са компактни и всеки ги познава — обясняваше Фицдуейн на Шенли, — но стингърът, тъй като е топлочувствителен, постига най-добри резултати, ако стреляш, след като целта е минала над главата ти. Пускаш го подире й и той се стрелва към изтребителя като излетял от ада прилеп. Всичко това е прекрасно, но теб вече ще са те надупчили. Предимството на старбърста, макар че е малко по-бавен, се състои в това, че можеш да свалиш самолета или хеликоптера, преди да си е свършил работата, което наистина е чудесно. Аз съм убеден привърженик на схващането, че е по-добре да го начукаш на противника, преди той да ти е сторил това. А ако разбереш, че самолетът е свой, след като си стрелял — кофти положение наистина — можеш да отклониш снаряда надалеч и да го взривиш на безопасно разстояние.

Шенли кимна. Фицдуейн го бе довел официално, за да види дали монтираният на стингърите „Магнавокс“ за топлинно откриване на целта може да се пригоди и към „Старбърст“. Работещите на принципа на топлинното излъчване уреди за откриване на целта бяха голяма работа. Можеш да откриеш не само целта, но и окръжаващата я околност. Виждаха се далеч повече неща.

Неофициалната причина бе да го прослуша дали може да го откаже от операцията. Сега мина на този деликатен въпрос. Шенли изкара всички тренировки с чест, но имаше жена и деца и освен това бе цивилен.

— Мислих за това, Хюго — каза Шенли. Дори го споделих с Лидия. С две думи — трябва да участвам в тази операция. Инструктирал съм десетки момчета преди операции и винаги съм се чудил от къде на къде тия хора ще си жертват задниците заради мен. И ето че сега ми се удава възможност да дам и своя принос. Просто това е верният избор. Бях във Файетвил и видях на какво са способни ония хора, ако им дадеш шанс. Е, трябва да бъдат спрени и аз имам намерение да помогна.

— Тръгваме петнадесет души — спокойно каза Фицдуейн — и дори операцията да завърши с успех, малко вероятно е да се върнем всички. Може да те убият, да те ранят или да те пленят. На професионалния войник това му е работата — да рискува. При цивилните обаче въпросът стои малко по-различно. Каквито и да са ти чувствата, ти не си длъжен да тръгваш. Всички сме ти много задължени за техническия принос, ти няма какво повече да доказваш.

Шенли вдигна поглед към Фицдуейн.

— Това е правилният избор — повтори той твърдо. — Знам, че е така; а и Лидия го знае. Нямаме никакви задни мисли. Освен това, Хюго, никога не съм виждал толкова добре планирана операция. Ще стане.

Докато се прибираше, усети тежестта на думите му. В много операции бе участвал, за да знае, че колкото и добър план да имаш, смъртта не подбира. Дали щеше да върне Шенли на семейството му? Откъде, по дяволите, да знае? Силно вярваше в това, но то не бе достатъчно.

Вяра, огнева мощ и отряд от първа величина. Е, това вече бе нещо друго.

Проблемът със супероръдието обаче все още бе на дневен ред.

Фицдуейн прерови всичката информация за Дяволската стъпка и промени първоначалния сценарий, за да включи в него и оръдието, но как да го разруши физически, вече бе съвсем друг въпрос.

Идеи, разбира се, не липсваха, но всички те се разбиваха пред огромната маса на съоръжението и времето, необходимо да се изпълни задачата. Фицдуейн твърдо държеше на своето — никакво бавене. Вдигне ли се тревога, подкрепленията от военновъздушната база Мадоа можеха да пристигнат за по-малко от двадесет минути, а това бяха две хиляди души, въоръжени до зъби и със съвсем неприятелски намерения.

Да се плисне киселина в цевта на оръдието, бе добра идея и щеше да даде резултати, но бе твърде опасно да я носят в големи количества. Точно пресметнати заряди също биха свършили работа, но нямаше да имат време да ги разставят както трябва, а и по-голямата част от оръдието щеше да остане незасегната. Плазмената резачка също вършеше работа, но отново отнемаше много време.

Обмисляха възможността да го поразят с радиоактивни елементи, но Лонсдейл възрази, че Куинтана пак ще го използва — щеше да пострада само „прислугата“. Губернаторът не бе известен с грижите си към работната сила.

— Това, което трябва да направим, е да подкопаем вярата им в самото оръжие — замислено произнесе Мори веднъж на поредното заседание.

Фицдуейн веднага наостри уши.

— Обясни ни идеята си!

— Да речем, че повредим някак оръдието… Какво става? Лошите започват да си мислят, че щом си струва да се повреди, значи си струва и да се поправи. От друга страна, ако успеем да сторим нещо на оръдието… така, че то да откаже по време на изпитанията, Куинтана вероятно ще помисли, че от тази идея нищо не излиза. Ще избеси учените и ще се върне към по-нормален бизнес, като например да си купи още няколко танка или пък да трови водоизточници. Психологическият елемент в борбата срещу тероризма е военен способ, който не бива да забравяме.

Фицдуейн го гледаше с блеснали очи.

— Мори, ти си най-прекрасното копеле, с адски гадно съзнание. Обади се в Ливърмор и дари на Джагър златната си идея. Мисля, че май се добрахме до нещо.

Мори изглеждаше поласкан.

— До какво?

— Остави подробностите на Ливърмор — отвърна Фицдуейн. — Тях ги бива по тези работи. Ти само ги тласни в нужната посока. Мисля, че това ще се хареса на Джагър, такъв тип човек е.

— Една подробност — вметна Мори. — Четох я в отчетите на Ливърмор. Първата водородна бомба през 1953-а имала сила само да пораздърпа малко върха на стометрова кула. Втората не била по-силна. А я ги погледни докъде са стигнали оттогава.

Фицдуейн се усмихна.

— Обаче два последователни отказа по време на изпитанията ще бъдат напълно достатъчни! Бягай, Мори! Веднага! Нямаме никакво време.

Фицдуейн чукна един клавиш на компютъра и се облегна назад. Лазерният принтер тихо бръмна и след малко от него се подаде лист хартия. Цикълът продължи, докато накрая на подноса се събра тънка купчинка листове.

Фицдуейн ги взе, защипа ги с кламер и ги подхвърли на Килмара.

— Това е — каза той. — Готов съм с избора на хората и по-голямата част от подготовката е приключила. Остава едно учение на Националния тренировъчен полигон и потегляме. Колкото до супероръдието, все още нямаме представа какво да го правим. От Ливърмор ме уверяват, че вече имали решение на въпроса, но трябвало да свършат още една-две работи. Джагър щял да ни настигне, докато се въргаляме из прахоляците на Мохаве. Вика, че щял да си спести пътуването, съвсем близо е до Ливърмор.

Килмара внимателно прочете списъка и вдигна глава.

— Виждам едно мексиканско име.

Фицдуейн кимна.

— Ернесто Роблес, от Делта. Роден е в Мексико, но вече е американски гражданин. Добър човек, колкото до това, как се чувства, имал убити приятели във Файетвил. Иска да си разчисти сметките.

— Като нахлуе в Мексико? — настоятелно попита Килмара.

— Той не смята това за нахлуване — отвърна Фицдуейн. — За него това е операция с цел спасяване на заложник, която случайно трябва да се проведе на мексиканска територия. При успех правим услуга на мексиканците. Щях да се чувствам по-сигурен, ако бяхме взели някой мексикански поданик, но това е политически невъзможно. Така че престани да бъркаш лайната!

Килмара се засмя.

— Да не миришат, а? — подхвърли той и отново прегледа документа. — Бая огнева мощ си събрал за групичка от петнадесет души. Честно казано, не съм виждал такова нещо. Ще можеш да се оправиш с почти всичко от пехота и танкове по земята, освен това имаш и добра противовъздушна защита. Обаче ще се хванеш за мустака, ако те сгащят някъде и те запукат с артилерия. И именно там ще си проличи липсата на тежка броня по гънтраковете.

Фицдуейн сви рамене.

— Досега направихме твърде много учения, за да знаем какво можем и какво не. Операцията се основава на промъкване и бързина, а също на вяра и огнева мощ. Нищо на този свят не е съвършено. Ако ни сгащят, ще имаме нужда от малко помощ отгоре, за да се измъкнем — той се усмихна. — Което ни връща обратно към вярата.

— Кажи нещо за групата — помоли го Килмара.

— Пет гънтрака с тричленен екипаж всеки. „Шедоу №1“ е командирският гънтрак. Това съм аз, с водач Стив Кент, а задният мерач предстои да бъде избран. Вероятно ще бъде Калвин Уелбърн, когато не лети. „Шедоу №2“ се състои от Ал Лонсдейл, Дана Фелтън и Дон Шенли. Ал и Дон наваксаха времето от Файетвил насам и сега са чудесен отбор, а Дана е добър десантчик. Ал е заместник-командир в тази операция. Ако ме очистят, той поема командването.

— Но Ал дори не е военен, камо ли пък най-старши! — възкликна Килмара. — Това не създаде ли някакви търкания?

Фицдуейн поклати глава.

— Не можеш да станеш главен сержант в Делта, ако си само добър. Ал знае какво да прави, кога да го направи и как да го направи. Виждал съм го. Като автомат е.

— „Шедоу №3“? — продължи Килмара.

— Чифуне, Чък Фрийман и Грейди — каза Фицдуейн. — Всички са добри стрелци. Фрийман също е сержант от Делта и е спокоен, вглъбен тип. Много опитен е и умее да вдъхва увереност, без да промълви и дума. Ал предложи тази комбинация. Познава Фрийман отдавна и каза, че ако трябва да направиш отбор от два необикновени характера, Фрийман трябва да играе ролята на спойка между тях. Май е прав.

Килмара отново прегледа списъка и пак стрелна Фицдуейн с поглед.

— Да те питам — каза той. — Какво си направил с Лий Кокрейн? Никога не съм виждал човек така старателно да се навира между шамарите. Звездите и райетата май са му татуирани на топките.

Фицдуейн се засмя.

— Оох — изпъшка той. — Шейн, сигурно ще си промениш мнението, ако някой ти даде огледало. В края на краищата, кой според теб ще командва двата С 130, дето ще ни приберат?

— По дяволите, не бих пропуснал това, ако ми платиш — каза Килмара.

— Лий е твой заместник — изтърси Фицдуейн. — Не можеш да бъдеш и в двата самолета едновременно. Теб те свалят, той поема командването. В едно нещо съм сигурен. На Лий няма да му мигне окото. Ако е възможно човек да го направи, значи Лий Кокрейн ще мине през огън и вода, независимо с татуирани топки или не.

Килмара му изръкопляска.

— Хюго, ти си гений! И дипломат на това отгоре.

— Само от време на време — отвърна Фицдуейн скромно.

— „Шедоу №4“? — попита Килмара.

Последното място, където Валиенте Зара щеше да произнесе предизборна реч, беше стадионът за корида. Не беше най-голямата арена в света, но по официални данни побираше тридесет хиляди души, а като се има предвид скромното население на Гуалара, това бе повече от достатъчно. Но се оказа, че не е.

Хората прииждаха от околните села и няколко часа преди събитието стадионът не само се напълни до пръсване, но и бе заобиколен отвсякъде с весела и скандираща тълпа.

Темата беше само една — неизбежната победа на Валиенте Зара. И въпреки дълбокия си скептицизъм относно въвеждането на истински реформи в мексиканската политическа система, Дан Уорнър бе започнал да го вярва.

PRI щеше да падне от власт и Мексико най-сетне щеше да успее да разгърне потенциала си. Възбудата наоколо бе наелектризираща и всички скандираха само една двусрична дума:

— ЗА-РА! ЗА-РА! ЗА-РА!

Предаваха на живо от Мексико.

Лий Кокрейн се бе измъкнал от теснотията в лагера и бе дошъл да гледа събитието в дома на Грант Леймър. Дай Уорнър не излизаше от мислите му. Дан обичаше комфорта във Вашингтон и да не напуска удобствата на столицата, но бе приел командировката, без да мрънка повече от обичайното, и докато бе в Мексико, свърши — и все още вършеше — чудесна работа. Изберяха ли Зара, между Съединените щати и Мексико щеше да започне плодотворен диалог. Протекционизмът щеше да остане в миналото. Обединените икономики на двете страни наистина можеха да свършат чудеса.

Мексико вече нямаше да бъде рай за наркобарони и терористи. Страната щеше да започне да демонстрира невероятния си икономически потенциал и Съединените щати щяха да си спечелят истински силен съюзник. Отчаяно имаха нужда от такъв. Китай изведнъж бе започнал да се развива като мощна икономическа и политическа сила, с която трябваше да се съобразяват, а Япония показваше все по-ясни признаци, че иска да съсредоточи усилията си в района. Колкото до Европа, тази част от света, изглежда, бе уморена и нерешителна.

Камерата обиколи стадиона, показвайки безкрайния поток от мургави, възбудени лица, размахващи заристки знаменца. Атмосферата бе явно карнавална. Щеше да има промяна, тази промяна щеше да бъде за добро и те щяха да бъдат част от нея. За разлика от толкова много режими в кървавата мексиканска история, Валиенте Зара нямаше да ги подведе. Ето един човек, който можеше да ги измъкне от феодалните им корени и да ги въведе в динамиката на двадесет и първи век.

Партията на Зара не можеше да бъде спряна. За десет, най-много за двадесет години Мексико щеше да се радва на същото богатство и просперитет като Съединените щати. Страни от Далечния изток като Япония, Корея, Сингапур и Малайзия бяха го направили на гърба на огромния американски пазар. Защо тогава Мексико да не може, толкова близо до Щатите при това? Трябваше само да отхвърлят мършавата ръка на PRI и да гласуват за ново, прогресивно правителство.

Камерите показаха в едър план сцената, където щяха да застанат Зара и неговият антураж. Първоначалната идея бе сцената да се вдигне в центъра на самата арена. От съображения за сигурност — Дан Уорнър се чувстваше неспокоен, защото Зара щеше да бъде открит отвсякъде и нямаше удобен път за отстъпление — сцената бе преместена в единия край на арената, където по време на корида свиреше оркестър. Оркестърът сега пак беше тук, но свиреха от места, определени за зрители. Това обаче никак не се отрази на усърдието им. Усилена от високоговорители, музиката им гърмеше по целия стадион.

Изведнъж се възцари тишина, нарушена от протяжна извивка на тромпет, последван от възторжения рев на тълпата. Сцената, празна до този момент, започна да се пълни от хората на Зара. След това запристигаха и личните съветници, в това число и Уорнър. После дойдоха шестима телохранители, обградили Зара от всички страни.

Групата се придвижи до центъра на сцената и тогава телохранителите се разстъпиха встрани, оставяйки Зара сам пред цяла батарея микрофони. Беше облечен в бял костюм и бяла риза с връзка, но тя бе разхлабена и най-горното копче бе разкопчано. Облеклото му подхождаше на положението, което заемаше в обществото, но в същото време изглеждаше близък и досегаем — човек от народа.

Зара вдигна ръце над главата си да поздрави тълпата. Хората скочиха на крака и въздухът се разтърси от ритмичните скандирания: VIVA ZARRA! VIVA ZARRA!

Зара свали ръце и се приготви да говори. Изведнъж обаче се спря, вгледа се в нещо и взе да се киска неудържимо. Ръката му се вдигна и трепереща от смеха, се опита да го посочи. Камерите като опарени проследиха посоката. Долу, непосредствено под самата арена, седнали на далеч по-удобни от твърдите пейки за зрителите столове, се бяха събрали местните величия на града, дошли да послушат изявата на Зара от това привилегировано място. Всички бяха облечени по възможно най-добрия начин, а държавните служители носеха отличителни за службата си знаци. Бяха се пръснали и търчаха във всички посоки, скачайки от стол на стол, падайки и препъвайки се, скачайки с главата напред през страничните перила.

На арената бе пуснат учебен бик. На рогата му бяха сложени предпазители и целият бе окичен с гирлянди, но за тия, които бяха на пътя му, не бе никаква шега. Не можеше да убие или нарани сериозно никого, но можеше да създаде хаос и паника и точно това правеше в момента.

Към смеха на Зара се присъедини и тълпата, а камерата проследи водевила с един от местните земевладелци, чиито панталони бяха разкъсани точно в момента, в който успя да прескочи перилата и да се спаси. Бикът се обърна разочарован и се спусна подир побягналия на другата страна кмет.

Това е най-успешният ден от цялата кампания, помисли си Дан Уорнър.

18.

— „Шедоу №4“ — продължи Фицдуейн — се състои главно от членове на SAS, плюс Ога като източна подправка. Боб Стивънс, по прякор Тухлата, и още едно момче на име Хейдън. Целта ми по принцип беше да смеся националностите и да наблегна на сплотяване на отряда без оглед на нациите, но след като в тази операция участват професионалисти, това не се оказа толкова наложително. Освен това Хейдън и Стивънс са работили заедно толкова дълго време, че щеше да е чиста загуба да ги разделям. Нямат нужда от говор. Жест, поглед, гримаса са напълно достатъчни, за да се разберат. Гънтраковете им харесват. Било също като в SAS. Казват, че смяната на съединител на гънтрак е чисто удоволствие, в сравнение със смяната на съединител на ландроувър. Вместо за часове ставало за минути.

— Знаят ли, че баща ти е съосновател на SAS в Северна Африка? — попита Килмара.

— Разбира се — отвърна Фицдуейн с усмивка, — и това не вреди. От друга страна, да се опитваш да обясниш на британците защо ирландците, готови да се бият винаги с тях, са предпочели една независима страна, се оказа доста трудна работа.

— Което означава, че трябва да преминем на „Шадоу №5“ — каза Килмара.

— Едно момче от нашите рейнджъри, плюс двама от Делта. Харти, Ернесто Роблес и Рос Галини.

— Кажи нещо за Калвин Уелбърн — помоли го Килмара.

— Калвин умее да лети — започна Фицдуейн — в самолетче, което, като го видиш, ще си помислиш, че го е откачил от някоя коледна елха. Ужасно малка машинка, но върши работа. Влачи я зад гънтрака на ремарке от тръбна конструкция. Не ти препоръчвам да го опитваш, освен ако не си мазохист.

Някой заблъска по вратата. Фицдуейн хвърли поглед на малкото мониторче. Беше Лий Кокрейн, който изглеждаше много възбуден. Той му отвори.

Кокрейн бе тичал. Дишаше по-тежко от обичайното, но все пак бе във форма. Само малко се бе поизпотил.

— Сам ли си? — попита той.

Фицдуейн го въведе вътре.

— Шейн е тук. Няма никой друг, говори спокойно.

Кокрейн се тръшна на един стол. Хюго му подаде чаша вода, която той изпи жадно.

— Това не е никаква тайна — каза той задъхано. — Целият свят вече го знае. Предадоха го директно по телевизията. Видяхме как го убиват. Пуснаха някакъв бик на арената като отвличаща маневра и когато всички гледаха натам, двама от телохранителите извадиха пищовите си и го застреляха. Камерата се върна на него още докато ония стреляха. Кръвта заплиска като фонтан по тоя бял костюм. И после единият от тях му отнесе половината глава отблизо, за да няма грешка. Мозъкът му опръска камерата.

— Кого са убили, бе? — викна Фицдуейн, обзет от мрачно предчувствие, че вече знае отговора.

— Дан Уорнър и Зара — каза отпаднало Кокрейн. — Валиенте Зара.

Изглеждаше адски уморен и състарен.

— Дан опита да се намеси. Бе съвсем близо и се хвърли към единия да го хване за ръката. Мексиканците не му даваха да носи желязо. Успя да го улови, но точно тогава другият пристъпи напред и му пръсна главата, стреляйки в тила му. Заклаха го като животно — Кокрейн обхвана главата си с ръце. — Боже Господи! Това не са хора, а трябва да им се опънем.

Килмара дръпна Фицдуейн настрана.

— Зара ти беше добър резерв — прошепна му той. — Ако нещата се объркат нещо в Текуно, той щеше да ти помогне. Сега обаче можеш да разчиташ само на себе си. PRI няма да си мръдне пръста. Куинтана има огромно влияние над тях.

В тирадата му прозвуча неизречен въпрос.

— Въпреки това заминаваме — изръмжа Фицдуейн. — Но промяна ще има. Намаляваме времето за учение в Националния тренировъчен център наполовина и издърпваме датата на нападението напред.

— Защо? — попита го Килмара.

— Куинтана е убил Зара. Ще се чувства наперен и неуязвим, и хората му също. Затова искам веднага да им налетя. Да си наперен, означава да си невнимателен.

Килмара поклати глава.

— Хората обичат да гравитират около преуспелите — възрази той. — Сега Куинтана може да подсили армията. Може да повика на помощ дори мексиканската армия. След всичко това, ако иска, може да стане и президент. Но каквото и да е, ще е далеч по-силен отпреди.

— Ще прекараме три дни в Националния център в Мохаве, след това още два дни за последна проверка и след това тръгваме — каза твърдо Фицдуейн.

— Ще бъдеш сам — предупреди го Килмара. — Объркаш ли нещо, отиваш на кино, защото няма да има кой да ти помогне. Ще си на гъза на географията и освен това в адски неприятна компания. Ще ти откъснат топките и ще ти одерат кожата с кремък. Това не са хора!

— Вярата и огневата мощ са големи аргументи — възрази Фицдуейн, — а и добрите професионалисти никак не вредят, повярвай ми — той се усмихна мрачно. — Освен това може би си спомняш едни думи. Ще отърва Катлийн. Каквото и да стане!

Той се приближи към Кокрейн.

— Мислиш ли, че ще стане, Лий?

— Не знам — отвърна Кокрейн уморено. — Вече нищо не знам. Но трябва да се опитаме. Мамка му, трябва да направим нещо, иначе те печелят. Писна ми само да произнасяме речи!

Фицдуейн изучаващо се вгледа в американеца.

— Лий, за мен ще е чест, ако дойдеш с нас.

Кокрейн вдигна глава и умората от лицето му се превърна в решителност.

— Сигурен ли си, Хюго?

Фицдуейн се усмихна.

— Абсолютно!

Има някаква промяна в звука от стъпките на Реймън, помисли си Катлийн. Може би отговорът е прост — с други обувки е. Тя помисли малко. Не, това повече приличаше на нетърпение, сякаш имаше да й казва някаква много важна новина. Дали е добра? От негова гледна точка, сигурно да. Скоро щеше да разбере.

Разговорът с охраната днес бе почти несъществуващ. Реймън бързаше. Разбира се, бе прескочил един ден, сега искаше да навакса пропуснатото. Страничният ефект от посещенията му беше такъв, че вече я хранеха редовно и дори добре и можеше с относителна точност да отчита изминалото време.

Тя го чу да сяда. Почти винаги сядаше, преди да започне да говори — любопитно поведение, като си помисли човек. Имайки предвид как дружелюбно разговаряше с нея, би трябвало да подхвърли нещо за поздрав, като влезе. Но обикновено не го правеше. Влизаше в килията, сядаше и известно време я гледаше замислено, преди да започне да говори. Като че ли любувайки се на някаква ценна собственост. Доста неприятна мисъл.

Катлийн никога не започваше разговора първа. Не бе някаква нарочно измислена стратегическа схема — просто й беше останало като навик от първоначалния начин на мълчалива съпротива. Тогава й се струваше подходящо. Всъщност това и сега като че ли все още изглеждаше добър способ. Ако някой искаше да разговаря с нея, значи преди това я е признал вече за човек.

Вътре в себе си Катлийн бе ужасена. Всеки миг от живота си прекарваше в такъв страх, че вече гледаше на него като на своего рода жизнена сила. Нещо, което можеш да пипнеш и почувстваш, като водата или огъня. Нещо толкова ужасно и въпреки това толкова фамилиарно, че тя гледаше на него като на приятел. „На страха мога да имам вяра. Но на нищо друго. И на никой друг!“

А на Реймън? Приятен, добросърдечен, загрижен… Може ли да се вярва на Реймън? Би ли му се доверил Хюго Фицдуейн, ако бе окован, със завързани очи, гладен, жаден и изгарящ за капчица човешка топлина? Би ли му се доверил?

Той като че ли застана пред нея. Божичко, колко те обичам, Хюго! „Детето ни!“ О, боже, как го искам!

— Катлийн — обади се Реймън с мек глас.

Беше усетила Фицдуейн толкова близо до себе си… Не можеше да бъде просто въображение. Между тях съществуваше връзка. Не беше физическа, но въпреки това я имаше. Фицдуейн бе съсредоточил вниманието си на нея по някакъв начин. Беше невъзможно, знаеше го… Но връзката си бе там. Доплака й се. Но не можеше, не биваше.

— Добри новини! — изрече Реймън.

Гласът му разруши илюзията. Втурна се като окупатор между тях. Не виждаше нищо, не усещаше нищо… и изведнъж този глас, който раздра тишината като с нож.

Гласът на човек, който звучеше така, като че ли може да му имаш доверие, но на когото тя не вярваше. Гласът на човек, който, както бе признал сам, беше убивал хора.

— Но, Катлийн, ти плачеш — каза той изведнъж загрижено. — Липсвал съм ти. Съжалявам много. Опитвам се да се измъквам, но това не всеки път е възможно. Има толкова много работа и наближава първото изпитание. Всички задават само един въпрос: „Ще стане ли?“.

— Липсваше ми, Едгар — каза тя и това бе вярно.

Добър или лош, надежден или не, Реймън бе компания. Носеше й новини, беше й единствената връзка с външния свят.

Без да каже нищо, Реймън пое ръката й. Почти никога не я докосваше, освен в случаите, когато я погалваше за миг. Този път обаче пое ръката й като любовник и опакото на дланта му остана да се търка в гръдта й. После леко, сякаш без да иска, я раздвижи, галейки зърното й през грубия плат, в който я бяха облекли. Тя усети нарастващата му възбуда, но той изведнъж се дръпна назад и седна.

Играеше опасна игра, знаеше го, но друг избор нямаше. Реймън бе всичко, с което разполагаше в момента. Ако трябваше секс, щеше да го използва. Колкото и необичайни и перверзни неща да бе необходимо да прави…

Без колебание! Така я бе учил Фицдуейн. Насилието бе последната надежда, но там, където бе необходимо, трябва да се действа бързо, смъртоносно и абсолютно убедено. Никакво колебание. Никога не отстъпвай. Приложи им го, преди те да са го приложили на теб. В противен случай умираш.

Тя потрепери. Обзе я отчаяние, но веднага след това то се отдръпна така внезапно, както бе дошло.

„Ще живея. Детето ни ще живее. Хюго ще дойде. Изглежда невъзможно, но ще дойде.“

Реймън стоеше неподвижен и я наблюдаваше. Надзирателят си играеше с нея. Напомняше й за котка, а тя бе мишката — с вързани очи и окована. Е, сигурно и за котката не бе кой знае колко забавно. Защото истинската мишка може да ходи, може да се опитва да избяга. Разбира се, такива опити са безнадеждни, но поддържаха духа на играта. А както бе окована, тя не можеше да направи нищо. Той дори не можеше да я види както трябва. Очите й все още бяха покрити с широк скоч.

Изглежда, Реймън четеше мислите й.

— Катлийн — обади се той, — казах, че ти нося добри новини. Говорих с Ошима. Тя се съгласи да ти махне превръзката, но при определени условия. Има нещо, което тя иска да видиш.

Катлийн се усмихна слабо.

— Не те разбирам, Едгар. Какво иска Ошима да видя?

— Екзекуция — отвърна Реймън.

19.

В операцията имаше една подробност, която тревожеше Фицдуейн.

Агентът на японската Коанчо беше все още внедрен в Дяволската стъпка. Когато щурмовият отряд влезеше в действие, земята щеше да бъде застлана с трупове. Щеше да е тъмно, а в програмата им бе заложено да убиват без каквото й да е колебание. Агентът щеше да стане на кайма, освен ако не бе предварително уведомен, а след това изтеглен от играта заедно с отряда — едно опасно усложнение в рискованата акция. Но за този човек си заслужаваше да опитат. Смелостта и инициативността на Хори-сан бяха изключителни. Той извършваше дръзка разузнавателна дейност, като в същото време излагаше живота си на страшна опасност. Рейко Ошима в момента бе безспорно най-жестоката терористка на свобода, а животът на Хори непрекъснато бе под неин контрол. Той бе много смел човек. При това беше колега на Чифуне, а Фицдуейн й бе задължен. Съдбата на Хори не биваше да се оставя на случайността!

Проблемът бе да се балансира рискът. Успехът на акцията се крепеше на изненадата. Предварително да се внедри някой в обкръжението на терористите означаваше поемане на риск от преждевременно разконспириране. Само една погрешна стъпка — и операцията се проваляше. Струваше ли си да се спасява Хори?

Нещата при Катлийн стояха по друг начин. Знаеха къде е и щяха лесно да я познаят. Хори, въпреки че снимката му бе раздадена на всеки от екипа, в броените секунди, с които разполагаха, щеше да изглежда като един от другите терористи. Особено ако спеше по очи върху възглавницата или пък носеше една от черните качулки, дето мнозина слагат нощем на пост за маскировка и за защита от студа на пустинния въздух.

Чифуне се бе заклела да се вмъкне, без да бъде забелязана. В един забутан кът на Националния полигон бе построен груб макет на лагера на терористите и тя бе успяла шест пъти поред, въпреки че лостовите бяха нащрек и бяха оборудвани с прибори за нощно виждане и топлинни детектори.

Но Фицдуейн все още се безпокоеше. Условието бе тя да се вмъкне само десет минути преди останалите. Така, ако нещо се объркаше, те пак можеха да предприемат мощна атака и вероятно щяха да постигнат целта си. Това обаче не му се нравеше. Целта му бе пълната изненада. Всичко друго просто би провалило мисията.

Най-правилното решение би било Хори, който и без това бе смел човек, да поеме своя дял от риска.

„Най-правилното“ или „най-ефективното“? Кой можеше да знае? Фицдуейн бе мислил да включи цялата бойна група в решаването на тази ключова дилема, но после бе променил решението си. Съществуваха някои последствия, които трябваше да се понесат лично.

На този етап избор не се предвиждаше — нито правилен, нито погрешен.

Понякога Фицдуейн се чудеше дали моралът и етиката изобщо имаха някакво значение, или бяха просто куп въображаеми понятия, пръкнали се в главите на учени, дето никога не са били на топа на устата.

Това обаче не го успокои особено. Уповаваше се на Камелот.

Въздушната база се намираше на юг от Лърейдоу, Тексас. Фицдуейн не попита за името й и дори не прояви интерес да узнае точното си местоположение. Това не беше от значение. Мислеше си за нещо друго.

Падаше здрач. Двата необозначени С 130 бяха натоварени и сега следваха нескончаемите проверки. Те бяха абсолютно безсмислени и излишни, но пък поне запълваха времето. И точно тогава, когато човек нямаше повече работа, идваха часовете за игра със страха.

— В SAS имат един такъв лаф — каза Фицдуейн, — викат му „Шибаните Пет П-та“!

— И какво означават те? — попита Килмара.

— „Правилното Планиране и Подготовка Предотвратяват Прецакването“ — отвърна Фицдуейн.

— Това звучи повече като девиз на семейство Фицдуейн — усмихна се Килмара — или може би значи: „Не давай на живота шанс да ти омръзне!“.

Фицдуейн се засмя.

— Понякога ми се ще да му бях дал този шанс — каза той.

Генерал Килмара хвърли продължителен поглед към приятеля си.

— Та как, казваш, се развива Кокрейн?

— Ами не ми е напълно ясен — Фицдуейн се замисли. — В началото доста се натягаше. Безупречно упорит войник, който си усложнява живота с трудно изпълними заповеди. След като убиха Зара и Дан Уорнър и го поканих да се включи, той се промени. Сега е един от екипа, при това наистина много добър. Бог да е на помощ на врага.

— Едва ли ще е — каза Килмара. Позамисли се малко, преди да продължи, а когато го стори, вече се усмихваше. — Без да я заслужаваш, все пак си мисля, че помощта му няма да ти е излишна.

Фицдуейн бе готов да парира с язвителен контраудар хапливата задявка на Килмара, но долавяйки у него явните признаци на нетърпение, само си позволи да промърмори:

— Чудя се само кой ли ангел бог би назначил на поста военен аташе към задачата ни?

— Казах на един общ приятел — заяви Килмара, — че си под пара, тъй като ти предстои да се справяш с определени опасности, но че се надявам с неговата помощ да успееш. Макар че този приятел изобщо не отговаря на представата ми за ангел. Представлява една мустаката грамада с бернски акцент, дето може с нож да го режеш. Но взе, че се писа доброволец и сега командва втория С 130 вместо Кокрейн. Стори ми се разумно някой там горе да бди над теб. Не би било зле това да е той… Господ, както казват във Форт Браг, е „десантчик“.

— Говориш ми за Мечката — въздъхна Фицдуейн.

Беше се запознал преди няколко години с величествения швейцарски детектив при необичайното преследване на терориста с прозвището Палача. Впоследствие Мечката бе помогнал да спасят Катлийн от едно отмъщение на терористи, водени от Рейко Ошима.

— Същият — каза Килмара. — Зная, че не ти се щеше да го молиш, за да не му нарушиш домашния уют в Берн, но не трябва да забравяш, че и той е в черния списък на Ошима. Когато ти обезвреди Палача, той също бе там и едва ли би му харесала идеята да се превърне в мишена на отмъщението. Би желал да бъде първи на ход. Освен това ти е приятел.

Фицдуейн извърна глава, за да изтрие очи или просто заради пушилката. Тази част от Тексас определено бе прашна.

Свери си часовника и се отправи към бараката за инструктаж.

Екипът на „Шедоу“34 се бе събрал вътре в полукръг. Заедно с него сега наземните сили наброяваха шестнадесет души.

— Последен инструктаж — каза той.

Килмара наблюдаваше бойната група на Фицдуейн. Имаха вид на хора, които влизат в заведение на самообслужване, без да са особено гладни. Едно обичайно действие… Но този път щеше да удари часът на истината. Не всички обаче щяха да го чуят, освен ако нямаха изключителен късмет. Вероятно някои ще загинат, със сигурност щеше да има ранени. Беше сигурно, че събитията в следващите дни завинаги ще променят живота им. Беше сигурно, че щяха да убиват себеподобни…

Килмара се опитваше да си представи взаимоотношенията сред хората на Фицдуейн. Те определено бяха над средната класа. По-възрастни и по-опитни от доста колеги, дори и от тези от елитните бойни части със специално предназначение. Освен това бяха сплотени и си подхождаха по националност и пол.

Или се справяш, или не — това бе простата формула. Изглежда, на никого не му пукаше дали си мъж, жена, или зебра.

Изявата бе всичко. „Да се справиш“ не значеше да си вземеш изпита с удовлетворителна оценка. Означаваше действие на високопрофесионално равнище, което бе наистина нещо рядко в обикновения живот.

Лий Кокрейн можеше да се окаже единственото слабо звено във веригата. Бог знае дали бойните му способности се бяха подобрили през последните няколко дни, но той все още си оставаше аматьор сред професионалисти. Никой не се съмняваше във всеотдайността му, но голият ентусиазъм, според Килмара, не бе достатъчен. Можеше да се обучиш на каквото си поискаш, но това бе несравнимо с онзи миг, когато наистина ти се наложи да избереш единствено правилния отговор от теста по оцеляване: „Убий или ще бъдеш убит.“ Тогава ентусиазмът не върши работа.

Всичко се свеждаше до решителност и умения. Като използваше прибор за нощно виждане, Чифуне можеше да изтегли оръжието си, да вземе под прицел и да простреля мишена с размерите на грейпфрут, отстояща на двадесет метра, за по-малко от една трета от секундата. Тя бе изключително добра, но и другите не й отстъпваха.

Кокрейн не ставаше за това. Кабинетната дейност в Конгреса му прилягаше много добре, но вече не бе воин. Виетнам бе останал с десетилетия назад в миналото. Според Килмара той бе проблем. Дори повече от проблем — беше направо грешка. Килмара знаеше защо Фицдуейн бе взел точно това решение, но го приемаше като случай, в който емоцията взема превес.

Понякога Фицдуейн си беше такъв… Той бе най-добрият боен командир, какъвто Килмара изобщо бе виждал, единствената му слабост бе, че влага твърде много чувства. Целта на битката е врагът да бъде избит. Благият характер е спорно предимство на бойното поле.

— Внимание! — извика Фицдуейн. — Операцията е в ход.

В стаята за инструктаж настъпи тишина. Всеки член на бойния екип бе репетирал плана безброй пъти, но въпреки това му отдаваше такова внимание, като че ли му бе за пръв път.

— Операция „Рапира“ — каза той. — Три цели. Първо, да се освободи заложницата Катлийн Фицдуейн, ирландска гражданка, отвлечена от Съединените щати. Второ, да се нанесат максимални щети на базата на терористите, известна като Дяволската стъпка, и най-вече напълно да се унищожи групата им, известна под името Яибо, заедно с предводителката им Рейко Ошима. Трето, да се унищожи нападателният потенциал, върху който работят — супероръдието… Щурмовият отряд наброява шестнадесет души, разпределени в пет гънтрака, включително Калвин, който ще се рее над нас в моторен делтаплан, в случай че ни потрябва. До целта ще достигнем в два пригодени за спецоперации „С 130 Комбат Талън“. Отначало те ще летят на юг над Мексиканския залив на около 120 метра — една доста ефикасна подрадарна височина, а после ще направят остър завой при междинна отметка по курс две и ще навлязат в мексиканско въздушно пространство откъм морето при междинна отметка по курс три над Текуно. Ще ни спуснат на северозапад от целта… На този етап самолетът ще лети по курса с бръснещ полет и включено антирадарно устройство „Гарван“, така че трябва да пристигнем незабелязани в 2,30 часа през нощта. Петте гънтрака ще се спуснат първи, като използват системата за приземяване от малка височина. След това самолетът ще се издигне, за да ни спусне от около 75 метра. Приземяваме се, незабавно се качваме в машините, образуваме боен клин и се насочваме към ето тази позиция, на около километър — почука той с пръст по картата, — където има укритие за групиране. Там ще се правим на невидими, докато чакаме да съмне. Така приключва първата нощ… По-нататък. Съмва се — ние продължаваме да изчакваме. При тази многократно отрепетирана акция подходът ще е да се придвижваме и нападаме по мрак. Притежаваме уреди за нощно виждане с термични визьори и увеличители на образа. Нощта е на наша страна. През деня искаме да бъдем невидими и ще бъдем невидими. Ако ни открият, най-вероятно ще е от хеликоптер, забелязал прашната ни следа. Но криейки се денем под пълна маскировка с термично покритие и оставайки напълно неподвижни, рискът да бъдем забелязани става незначителен. Военните хеликоптери в тази част на света обикновено летят на 1500 метра височина, за да избегнат огъня от малокалибрено оръжие, а от това разстояние могат да ни видят само онази работа. Гънтракът не е огромна буца от метал, която излъчва топлина като танк. Той е само около два метра широк и към четири метра дълъг, ако не смятате и платформата отзад, удължаваща го с не повече от метър. Така че цялото проклето чудо е малогабаритно, с нисък профил и извънредно лесно за укриване благодарение на корпуса си от пластмаса. А заглушителят на двигателя с термична защита и маскировка го прави практически неуловимо за топлинните сензори. Все пак не му се предоверявайте. Бъдете невидими!… Втора нощ: час след смрачаване една от машините ще тръгне на разузнаване. Щом се завърне, като използваме приборите си за нощно виждане, отрядът ще напредне 193 километра в посока на целта при средна скорост от 32 километра в час. Бойният строй ще има формата на ромб, в чийто център ще се намира командирската машина „Шедоу №1“. Върхът на ромба ще отстои на осемстотин метра от нея. На всеки половин час ще спираме по пет минути за оглед и прослушване. Проверяваме дали всичко е запълнено, уплътнено и закрепено, особено що се отнася до товарите с оръжието. Звукът се чува нощем на километри и затова се движете бавно и безшумно. Както и преди, денем ще се излежаваме. Трета нощ: пак час след мръкване един гънтрак ще излезе на разузнаване, след което отново ще тръгнем напред. Този път предстои да преодолеем разстояние от 177 километра. Няколко часа преди да изтече третата нощ, ще се установим на лагер в ударната база на 65 километра от целта, така че ще трябва много да се внимава. Все още ще се намираме извън отбранителния кръг около въздушната база и Дяволската стъпка, но и достатъчно близо, за да сме извънредно предпазливи. Доколкото ни е известно, никакви наземни патрули не излизат чак толкова надалеко, но никога не разчитайте на това. С положителност знаем обаче, че хеликоптери извършват проверки по охраната над този район. Така че искам отрядът направо да се слее със земята. Ще пристигнем в ударната база навреме, за да дадем възможност на тричленен разузнавателен екип да направи един продължителен и прецизен оглед на целта. Не забравяйте, че те ще трябва да преодолеят 65 километра пресечена местност и затова ще използват мотоциклети със заглушители за около 56 километра, а после ще преминат останалото разстояние пеша. Тук целта е разузнавачите да намерят укритие с видимост към лагера на терористите още преди зазоряване. Те ще останат двадесет и четири часа на позиция през целия ден и през част от четвъртата нощ. През това време ще бъдат отбелязани укрепените опорни точки и процедурите по вътрешния ред и всичко друго, което би представлявало интерес, за да получим пълна представа за ежедневието в лагера, преди да нападнем. Разбира се, притежаваме спътникови снимки и много друга разузнавателна информация, но най-добре е око да види. Цел едно си заслужава допълнителните усилия от двадесет и четири часа наблюдение и проучване, преди да тръгнем в акция. Продължаваме нататък. Един от разузнавачите остава на пост, докато другите ще се върнат в базата, за да ни докладват. Останалият там ще продължи да следи и регистрира, но без да се свързва с нас, освен ако не настъпи някаква промяна от съществено значение.

Ще атакуваме през петата нощ. Точният час ще зависи от вътрешния им ред, но в предварителното планиране е определен 1,00 часът. По това време всички послушни терористчета нанкат повити в креватчетата си и дори най-съзнателните часови клюмат на поста си. Ще заемем ударна позиция няколко часа предварително, защото искам преди нападението всички да получат възможност за детайлно проучване на целта. Дяволската стъпка, както виждате на до болка познатата ви карта, се състои от две долини без изход — всъщност от два успоредни каньона, разделени от дълбоко вдаден помежду им висок нос. Като застанете с лице срещу двата входа на долините, отвъд околовръстното шосе, ще видите, че в лявата, Салвадор, се намира главният лагер, а в дясната, Дали, е супероръдието и поддържащото оборудване. И двете долини се контролират от едно укрепление, построено на носа. Високо оттам държите всичко под наблюдение. Може да обстрелвате и двете долини, може да защитавате тила. Пътят и ниските възвишения в далечния край също влизат в обсега. Това укрепление е основната опорна точка. То е върхът в буквалния и в преносния смисъл на думата. Един гънтрак представлява една огнева единица. Имаме на разположение пет огневи единици. Планът на атаката предвижда едната да унищожи супероръдието, докато други две избиват терористите и спасяват Катлийн. Двете останали съответно ще овладеят укреплението и ще поемат контрола над околовръстното шосе пред него. Това е. За изпълнение на задачата тръгваме с лек товар, резерви не се предвиждат. Намерението е щурмът да приключи в рамките на двадесет минути от първото стълкновение. Не сме пратени там, за да се гърмим от упор с местната охрана. Нахлуваме, свършваме си нужната работа и изчезваме! Напомням ви да си набиете в главите девиза: „Гръмни и изчезни!“. Другият: „Спри и се моли“, ще ви погуби. Ако и това не ви е достатъчно, опитайте да си направите една проста сметка. В Дяволската стъпка има близо седемстотин от лошите и още две хиляди, че и отгоре — на летището над шосето. Така че, момчета, да не я свършите като генерал Къстър35. Бъхтете ги колкото ви сили стигат и после изчезвайте оттам. Ставате пак невидими, няма ви! Нахлуваме от северозапад, измъкваме се на югозапад. После всички части се срещат в сборния пункт и на зигзаг се изнасят към мястото за излитане. На този етап с изненадата е свършено и адът ще се разтвори. Тук най-важно ще е бързото придвижване. Мястото, откъдето ще ни приберат, сега изглежда като всяка друга пустиня, но проучванията ни в документите за нефтодобива показват, че е достатъчно устойчиво, за да поеме тежестта на С 130. Било е ползвано за писта по време на търсенето на нефтени залежи. При това не е единствената наоколо. При нахлуването си ще „посеем“ дистанционно управляеми радиоапаратури, които след тръгването ни ще започнат да излъчват сигнал, създаващ впечатлението, че се отправяме на север. И както знаете, в ръкава си крием още някоя и друга силна карта. Една последна, но не и маловажна забележка. Тези, които ще нападнем, през последните няколко години изляха безпрецедентния си гняв основно върху невинното мирно население. Стотици бяха избитите, а пряко засегнатите — хиляди. Броят на нещастията и страданията, които тези хора причиниха, е неизчислим. Ако случилото се досега бе само това, с мед да го намажеш. Едва ли някой би създал супероръдие с междуконтинентален обсег, без да го използва. Основната ни цел е не да им отправим предупреждение, нито пък да ги пернем през ръцете или да ги подложим на изпитание. Ще стигнем много по-далеко. Така че целта ни е пределно проста.

Фицдуейн направи кратка пауза.

— Да ги унищожим! Да избием колкото е възможно повече от тях. Поуката от това трябва да бъде, че тероризмът не води до дълголетие. Затова, щом пръстът ви е на спусъка, не се колебайте да го натиснете. Може и да се приеме за черен хумор, но като отнемате техния живот, вие го запазвате за другите хора. И в това се състои целият смисъл на антитероризма.

С тънка усмивка Фицдуейн плъзна поглед по групата.

— Ами това, приятели, е планът на акцията. Ясен, солиден и прост. Някакви въпроси?

Един от контингента на SAS, „Шедоу №4“, повдигна в недоумение гъстите си вежди. Обади се Боб Стивънс — Тухлата — нисък, набит сержант с обрулено от времето лице, подгонил четиридесетте. Това направо бе събитие, тъй като Боб рядко вземаше думата. Специалист по взривовете, Боб наистина обожаваше да вдига разни неща във въздуха.

— Да прелетим хиляда и шестстотин километра, да прекараме пет дни на вражеска територия в пластмасови панаирджийски колички срещу танкове, да атакуваме две позиции, защитавани от близо седемстотин души, подкрепени от други две хиляди по пътя, да избием вътрешното ядро от петдесет терористи от Яибо, да спасим една госпожичка, да унищожим едно оръдие, твърде голямо, за да успеем, и накрая да се измъкнем, повлекли зад дирника си половин армия. По дяволите, полковник, това си е живо извращение. Няма ли да ни накарате да свършим още нещо?

— Ами да се върнете цели бе, Тухла, ако нямате нищо против — бе учтивият отговор на Фицдуейн.

Тухлата първо си придаде многозначително замислен вид, а после се ухили. Преди две години бе гостувал шест месеца на австралийските SAS.

— Няма проблеми, шефе — каза той.

Фицдуейн изобщо не се усъмни.

— А сега, момчета, подробностите. Зная, че много си падате по тях, особено пък да ги предъвквате безброй пъти — усмихна се той.

Навън слънцето залязваше, скоро щеше да настъпи уреченият час. Междувременно предстоеше още работа. Така бе винаги, когато наоколо се навърташе Фицдуейн. Той умееше да бъде взискателен и, изглежда, нямаше никога да се отпусне.

20.

Килмара бе наредил на Мечката да изпълнява длъжността ръководител на скоковете в самолета С 130 на Фицдуейн. Това бе добър ход. В присъствието на Мечката имаше нещо, внушаващо огромно доверие, дори и в шегите, които той пускаше, докато летяха. Те помагаха срещу дългото друсане в самолета, срещу вонята на повръщано и срещу едва потисканото чувство на ужас, докато хората, се подготвяха за скок в тъмнината.

Противоестествено бе да напуснеш сигурността на самолета и да се хвърлиш в празното пространство. И макар че Фицдуейн го бе правил и преди, и въпреки че разумът му подсказваше, че това е възможно, самата му същност крещеше, че 75 метра бе твърде ниско за скок! Парашутът не би се отворил навреме, пилотът не би могъл да прецени добре височината. Нещо би могло да се обърка.

Невероятно бе облекчението, когато разцъфнаха куполите на парашутите. Също и последвалата тишина, щом заглъхна шумът на самолета. А те лежаха долу в готовност със заредени оръжия, приспособяваха се към тази нова обстановка и напрегнато се ослушваха. Дали десантната зона, за която се предполагаше, че е сигурна и безлюдна, не се е оказала заета от врага, при което всички биха загинали…

По време на полета десантната зона бе щателно прегледана от сензори, които бяха в състояние да открият дори пълзяща змия, но Фицдуейн все още се безпокоеше. Въпреки логиката го връхлитаха познати спомени и страхове. Но сензорите се бяха оказали прави — нямаше нищо обезпокоително. Положиха къртовски труд по разопаковане на машините от контейнерите за спускане, по натоварването и привеждането им в състояние на бойна готовност. Сетне закопаха контейнерите и парашутите. Това бе най-тежката част от мероприятието, с която едва ли биха се справили без помощта на гънтраковете, комплектувани всички с малки булдозерни гребла отпред. Те бяха предназначени за самоокопаване на машините, но в този случай ги използваха да прикрият следите от нахлуването. Надали би минал наземен патрул, но само един поглед от високо би бил достатъчен да се вдигне тревога. Когато процедурата по закопаване приключи, направиха последен и много внимателен оглед на десантната зона. Не се забелязваше нищо.

Колоната потегли. При зазоряване отрядът с особено назначение „Рапира“ сякаш бе изчезнал сред скалистите шисти от спечената червеникава глина на платото. Нищо не можеше да се види. Под маскировъчните платнища една четвърт от екипа даваше наряд при сензорите и другите прибори за пасивно разузнаване, докато останалите се хранеха, спяха и почистваха оръжията.

Жегата упорито се засилваше, докато по пладне цялото плато плувна в мараня. Облегнал се в сянката на борда на един гънтрак, Ал Лонсдейл отправяше поредната си благодарност към конструктора на тази машина за това, че я бе оборудвал с доста обемни водни резервоари. Ал бе обучен да оцелява с две канчета вода дневно, но в края на краищата, независимо от издръжливостта си, човек не можеше да се справи с обезводняването. Тук всеки гънтрак носеше вода, достатъчна за две седмици. Това бе една от екстрите при служба в спецчастите. Отвътре резервоарите бяха разделени на секции, за да не се чува плискането на водата при поход.

В далечината прелетя един патрулен хеликоптер, засечен от ракетно звено „Старбърст“ и един от SAS зад 12.7 мм шестцевна картечница GECAL — за всеки случай. Пилотът летеше право като по конец на не повече от 1000 м. Явно не му пукаше. Голям късмет извади, не ще и дума.

— Каква проклета дупка — каза Лонсдейл, като избърса лицето си с пешкир и го провеси на врата си. — Нито хора, нито вода, нито растителност. Само слънце като пламък от ада, змии, скорпиони и терористи. Нищо чудно, че я наричат Дяволската стъпка. Рогатият сигурно би се чувствал тук като у дома си.

— Забрави да споменеш нефта — прозя се сънливо Фицдуейн. — В Текуно няма нищо, но поне има нефт.

— Нефтът и сатаната, изглежда, са ортаци — провлече лениво Лонсдейл. — Това е прозрението ми за днес.

Фицдуейн не отвърна. Беше заспал.

Въздушна база Мадоа Лекуно, Мексико

Голото тяло на генерал Луис Бараган бе неотзивчиво към ласките на Рейко Ошима. Езикът й обходи слабините му и прокара малки мокри следи през обилното му и вече доста влажно срамно окосмяване, но без никаква видима полза. След няколко дни супероръдието можеше да е в готовност за пробен изстрел, но собственото оръжие на Бараган бе свело мерник в очакване на подкрепления.

Той лично бе на мнение, че е преизпълнил задължението си. Облада я на два пъти през последните три часа и я докара по различни начини до оргазъм. Това наистина би трябвало да е достатъчно за всяка една жена, но малко бяха нещата, които Ошима вършеше умерено.

Той се чудеше на възпитанието й. Какво бе накарало едно японско диване с буржоазен произход като Ошима да отхвърли общоприетите порядки и да прегърне една философия на разрушението с претенции за религия? След като поразмисли, той установи, че всъщност му е все едно. Беше доста горещо, а тя бе изключително явление в леглото при изпълнение на основното си предназначение. Това, че още седемгодишна бе прелъстена от своя учител, или каквото и друго да я е открехнало, нямаше особено значение. Вероятно бе само още един тежък случай на депресия. Цялото това японско чувство за дълг към обществото и принудителното стадно поведение беше повече от достатъчно да шашне всеки нормален човек. Нима Ошима бе превъртяла? Тя бе посвоему нормална и положително бе наясно с разликата между доброто и злото. Но определено бе изчанчена. С тежко душевно разстройство и с натрапчиви помисли.

Каквото и да вършеше Рейко, извърташе го все по този маниакален начин.

Порочна ли беше? От гледна точка на буржоазния морал това бе вън от съмнение. Затова пък беше страхотно парче в леглото. А в тази жега по пладне какво друго му остава на човек, ако не се брои почивката. Дори пред себе си той не искаше да признае, че точно в този момент би предпочел да избере почивката.

Необходимо беше да отвлече вниманието й, тъй като Ошима бе на път да отнесе някои части от тялото му, към които бе особено привързан. Тя притежаваше език от кадифена шкурка, желание за полов маратон и силата да го издържи докрай. За щастие обаче имаше и силно развито чувство за отговорност, стигащо до абсолютни крайности. А генерал Луис Бараган, поне формално, бе неин шеф.

Само да й намекнеш за някаква задача — и тя вече е готова да я изпълни. Разбира се, имаше си своя дългосрочна програма, но засега вършеше отлично това, за което бе наета. За по-сигурна охрана в Стъпката не можеше и да се мечтае. Единственият пропуск се оказа Патрисио Никанор, но това бе грешка на Бараган. Да наеме на работа зарист! Но кой да предположи такъв идиотизъм в собствената си фамилия?

Ошима обаче спаси положението, преди още да стане белята. Невероятно ефикасен изпълнител. Трудно обуздаема, но си заслужаваше усилията. Проблем си оставаше връзката на Ошима с Едгар Реймън. И двамата бяха крайно необходими за довършването на проекта, но всъщност, докато уменията на Ошима при осигуряване на охраната бяха изключително полезни, то научните познания на Реймън бяха просто незаменими.

Без Реймън не би бил възможен целият проект „Дяволска стъпка“, а без оръжие като супероръдието откъсването на Текуно от Мексико щеше да бъде много по-рисковано. Супероръдието означаваше, че биха могли да покажат на Мексико сити един голям среден пръст. Текуно би се превърнал в независима държава, а оттам нататък се разкриваха неограничени възможности. Огромни печалби от нефт, от наркотици, от фалшифициране и пране на мръсни пари, от оръжейна търговия, от бързо разрастване на бизнес с пиратски софтуер и подправка на маркови стоки. Съществуваха толкова много възможности за изгода, ако управляваш сам собствена държава. Защото кой би посмял и с пръст да те пипне, щом ти си законът.

Бог бе свидетел, че мексиканският елит отдавна доказа точно това. Разбира се, като цяло населението не бе облагодетелствано, но всъщност на нито един умен човек не му пукаше за масите. Винаги трябваше да има шепа хора, които да управляват и просперират — а генерал Луис Бараган възнамеряваше да стане един от тях — докато останалите са овце за стригане.

Идеализъм ли? Да, но само ако бе буржоазно пубертетче. Реализъм! Ето с какво се съобразяваха повечето хора.

Бараган считаше себе си за реалист. Не бе бунтар като зет си Диего Куинтана, нито фанатик като Ошима, нито извратен гений като Реймън. Той просто бе едно алчно и властолюбиво копеле, което довеждаше нещата докрай. Светът се управляваше от реалисти като него.

Което пак му напомни за Реймън. Междувременно Ошима бе преминала от упражненията с език към устните ласки. Точно сега темата за учения даваше пълна гаранция за отвличане на вниманието й от самия него. Още повече поради обезпокоителните признаци, че веднъж заела се с орален секс, тази жена едва ли би се спряла.

— Ошима-сан — каза Бараган, — има неща, които трябва да обсъдим. Съжалявам, но нямаме време, а е нужно да прегледаме доста въпроси.

Ошима вдигна глава. Имаше вид на животно, помисли си той, което са откъснали от хапката му. Един пластичен хирург би заличил до минимум следите от белезите й. В този им вид тя обаче си ги носеше като ордени за храброст, при това със събрана отзад дълга черна коса, за да се види всяка подробност. Тя представляваше едновременно плашеща и еротична гледка. Устните й бяха сочни, а кожата на лицето и на тялото й лъщеше от пот. Зъбите й — бели и остри. Сенките му напомняха за кръв. За щастие това бе само една илюзия. Ако имаше кръв, то тя би била неговата, а не искаше и да си го помисли.

След кратко колебание тя се надигна от своя край на леглото и като седна със скръстени нозе, впери поглед в него. Напълно гола, беше неустоима гледка, така както седеше в предизвикателно сексапилна поза, изложила всичко на показ. Гърдите й бяха твърди, с щръкнали зърна. Беше в превъзходно физическо състояние за възрастта си, а би могла да е баба, му мина през ум. Невъобразимо! Дали Ошима някога бе раждала? Едва ли. Но миналото й си оставаше загадка, за която тя никога не споменаваше.

— Реймън ме притеснява, Рейко — каза сега с по-мек тон, след като разбра, че бе привлякъл вниманието й. — По-точно, безпокои ме твоето отношение. Остава ни по-малко от седмица, залогът е висок, а ти още ми въртиш номера с него. Или греша?

Докато му отговаряше, очите й го приковаваха. Той рядко бе срещал жена с по-красиви очи, а Луис Бараган бе от тези, които можеха да се похвалят, че са опознали твърде много хубавици.

— Реймън е откачалка — каза тя. — Той вършеше убийства в Америка и пак продължи да ги върши, откакто дойде тук. Само в тази база умряха шест жени.

— Проститутки, докарани заради мъжете. Без никакво значение или последствия. Освен това не можеше да ги оставим да се върнат живи — поправи я Бараган.

— По твоя молба му дадох — по-скоро му заех — ирландката — прекъсна го кротко Ошима, свеждайки поглед. — Какво още бих могла да сторя, генерале?

Бараган я погледна подозрително. Когато Ошима ставаше покорна, винаги замисляше нещо. Никога не би оставила положението без контрол, имаше си скрит ход или план.

— Нека си поиграе с проклетницата, докато му омръзне — промърмори Бараган. — Искам да е доволен, додето ни е необходим, и да не му пречиш.

— Ами ако тя умре? — приглушено попита Ошима. — В края на краищата тя ми принадлежи, генерале, и трябва да послужи за една цел.

Да послужи за играчка, а след като се счупи, да бъде разчленена само като акт на отмъщение към този приятел Фицдуейн. Бараган потръпна вътрешно. Трудно можеше да си представи степента на омраза, която тази жена таеше към враговете си. Той убиваше своите опоненти, както подобава на положението му — без да се задълбочава в подробностите.

Ами този ирландец? Какво би сторил въпреки изобретателността си? Не би могъл и да си представи къде биха могли да отведат съпругата му. Стъпката бе най-отдалеченото и скрито място на света. Дори ако по някакво чудо би я открил, то едва ли ще успее да преодолее с акция защитата. Американският отдел за борба с наркотиците преди година се бе опитал да го стори с помощта на два хеликоптера — истински шедьоври на технологията „Стелт“, но претърпя пълен провал. А оттогава противохеликоптерната защита в Текуно се бе подобрила още повече. Така че своеволният ход на Ошима по отвличане на съпругата на своя враг бе отклонение от основното събитие, но не представляваше истинска заплаха.

Въпреки това бе явен признак за необходимост от затягане на юздите й.

— Жалко ще е, ако Реймън я удуши като другите — въздъхна Бараган, — но има и по-важни неща. Лично аз не мисля, че скоро ще го стори. Това не е някаква проститутка, а истинска дама, с която може да си поговори, да й се изфука и да я изчука, ако поиска. Жената е безпомощна, тя е една чудесна играчка, която не се намира лесно в тази част на света. Не, засега той не мисли да я убива. Затова, Рейко, стой настрана и не се намесвай, защото може и да забравя за ползата от теб.

Ошима си премълча. В очите й за миг проблесна яростно пламъче, но сведе покорно глава. Поседя малко така, после я сведе още по-ниско. След броени секунди Бараган с изненада установи, че най-любимият му придатък, изглежда, се бе възстановил, и затова се отпусна в леглото, за да продължи с удоволствията и размишленията.

Реймън бе доволен и разпределяше доставките. Ошима бе изтеглена при бъркотията с американците, преди да стане някоя голяма беля. Валиенте Зара беше елегантно очистен. Хората от PRI щяха да се върнат на власт, както си му е редът, а Диего Куинтана — да ги манипулира заедно с президента Маринас дори и с вързани зад гърба си ръце. И най-важно от всичко — базата бе сигурна. Защитата на платото бе непреодолима, а обединените в и около Дяволската стъпка сили биха се справили и с най-Мащабната акция, каквато американците едва ли ще предприемат. Ако медиите бяха прави, то цялата твърдост и решителност на президента Джорджи Фолс бе слязла в гащите, недостатъчна за нищо повече от това.

Бараган изстена от удоволствие, когато Ошима го докара до върха на екстаза. Тя приповдигна глава, но я задържа в сведено положение. После се пресегна и разпусна косата си. В сумрака на стаята сега бе почти невъзможно да се разбере изразът на лицето й. Тази предпазна мярка едва ли бе нужна. Тъй като бе извън обсега на ръцете му, той я притисна леко с крака в знак на благодарност и заспа.

Слабото място в плановете на Бараган е очебийно, разсъждаваше Ошима. Той и Куинтана са мотивирани от парите и затова приемат супероръдието просто като средство за възпиране. Оставете ни на мира и ние ще ви оставим на мира. Всичко, което искаме, е една малка държава, наречена Текуно.

Но Рейко Ошима кроеше съвсем различни планове, а нейната група терористи Яибо държеше под контрол вътрешния кръг на охраната заедно със самото супероръдие. Една независима държава. Текуно бе най-малкото предизвикателство, сравнено с възможността да бъдат нанесени тежки поражения върху самите Съединени американски щати.

Един такъв удар малко ще укроти всепоглъщащата я понякога ярост, а фактът, че е нанесен от самата нея, ще я утвърди още веднъж като фактор в тероризма, с който трябва да се съобразяват. Тя би могла да се завърне в Япония и към нея биха се присъединили още последователи. Системата бе скапана и щеше сама да тупне в краката й като гнил плод.

Първият изстрелян от супероръдието снаряд трябваше да е пробен. Е, нямаше да бъде такъв… Вместо него щеше да бъде изстрелян малък снаряд, руско производство, насочен точно към онзи район във Вашингтон, известен под името Хълма. Бойната глава не бе ядрена, а и нямаше нужда. Все пак тя бе в състояние да нанесе поражения в жива сила, съизмерими с тези от Хирошима.

Японските политици, подчинени от половин век на волята на Америка, щяха да надигнат вой до небето и да завъртят опашки в показен дипломатически жест на съпричастност. Хората в Япония обаче щяха да я подкрепят. Те не бяха забравили, те никога нямаше да забравят.

Рейко Ошима никога нямаше да им позволи да забравят. Тя се изтегна в леглото. Генерал Луис Бараган продължи да хърка. Той посвоему не е лош, помисли тя. Но не можеше да става и дума за сравнение с единствения човек, когото изобщо бе обичала някога — терориста с прозвището Палача. Но любимият й бе мъртъв и оттогава реши да не допуска никого близо до себе си. Скоро и Бараган щеше да умре.

Бяха я учили, че в този занаят приятелите са тези, които те предават, и тя не бе забравила този урок. Вътрешният кръг на терористите от Яибо редовно бе подлаган на чистки. Този ефикасен метод го практикуваха оцелелите терористки лидери и диктаторите. А Сталин, който бе извършил най-големите чистки, бе умрял в леглото си.

Изглежда, бе някакъв парадокс, но за да оцелееш в света, който тя бе избрала, трябваше да избиеш приятелите си. Най-добре бе, когато смъртта обслужваше определена цел. Бараган бе прав — засега Реймън трябваше да бъде коткан, което означаваше, че жената на Фицдуейн не биваше да пострада физически. Затова пък би било забавно да се види как би реагирала на екзекуцията — нещо, което тя не би понесла. Това ще я потресе и евентуално ще я тласне в прегръдките на Реймън — едно своеобразно малко отмъщение.

Кой да бъде екзекутиран? Никакъв проблем. Кой бе й служил най-добре и най-вярно? Кой й бе помогнал, след като се бе измъкнала от Токийския залив?

Хори щеше да умре. Не заслужаваше смъртта, но събитията сочеха, че най-вероятно той би я предал, като най-близък. Съвсем отскоро Джин Ендо завладя не само леглото, но и мислите й. Млад и предан, беше се представил добре в Съединените щати. Но вече си изпяваше песента, винаги имаше и други като него. Ендо-сан също щеше да загине, но може би не в този момент.

Не, засега Хори щеше да умре сам.

Близо до Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

— Ето го и небесното ни око — каза Чък Фрийман, един от контингента на Делта, залепил очи към мощен бинокъл. — Вижте го само как каца копелето. Кълна се, че Калвин първо е полетял, а после е проходил.

Фицдуейн се усмихна и вдигна бинокъла си за нощно виждане в указаната от Чък посока. Точно навреме, за да види как Калвин изпълнява едно от прословутите си приземявания. Летецът се възползва докрай от подемните свойства на двустенното крило и много ниската инерционна скорост на делтаплана и не толкова приземи, колкото спусна малкия летателен апарат след едно деликатно планиране при изключен двигател. Със силно намалена от челното въздушно съпротивление скорост, делтапланът пропълзя само няколко метра, преди окончателно да спре.

Явно напразни са били тревогите на Фицдуейн за възможността за излитане и кацане в условията на силно пресечена местност. Калвин бе в състояние да излита и каца почти отвсякъде. Решението да вземат микролета се бе оказало правилно. Картите и сателитните снимки не им вършеха работа при по-незначителните подробности на терена и в няколко случая разузнаването от въздуха им помогна да заобиколят препятствията. Гънтраковете можеха да се справят с повечето терени, но рововете, проломите и сухите речни корита създаваха затруднения. Разбира се, с лебедковия механизъм за самоиздърпване можеха да се преодолеят дори почти отвесни повърхности. На всяка машина бе монтирана лебедка с четиридесет и девет метрово въже, но издърпването или спускането им се извършваше досадно бавно, а губенето на време бе лукс, какъвто „Рапира“ не можеше да си позволи.

Фицдуейн и Фрийман помогнаха на Калвин да сгъне делтаплана и да го прибере в походния му контейнер.

— Разузнавачите се връщат, полковник — каза Калвин. — Би трябвало да са тук след около двадесет минути.

Той носеше черен огнеупорен гащеризон, черна броня върху тялото и черен шлем и щеше да прилича малко на Батман, ако не бе навлякъл най-отгоре и черното си яке с качулка и подплата от гъши пух. В пустинното плато нощем бе студено. Още по-студено бе при полет в открита кабина, така че Калвин, добре опакован и издут, наподобяваше закръглен пингвин. А с очилата за нощно виждане видът му бе още по-ужасен.

Фицдуейн си помисли, че от тази гледка на местните лешояди им е замръзнало лайното от ужас. В района, изглежда, нямаше други, по-симпатични представители на птичия род.

Тъй като Калвин бе препоръчан от доверени хора и екипът бе набързо сглобен, отначало Фицдуейн не бе прегледал досието му. Спецчастите не бяха, обременени с команден офицерски състав, а и всеки, изглежда, се обръщаше към Калвин с първото му име, поради което Фицдуейн го прие за сержант. Въпреки че изглеждаше далеч по-млад, оказа се, че е майор. Но важен беше не рангът, а какво можеш и тук пилотът се оказа ужасно ценна придобивка.

След минути на около километър разузнавачите бяха засечени от монтирания на мачтата на гънтрака на Фицдуейн FLIR36.

Докато ги разпознаят, към тях бяха насочени оръжия. Скоро те влязоха в района на укритието. Добре се ориентираха в тази камениста пустош, но не бе лесно да довериш живота си единствено на високите технологии. Въпреки че използваха традиционните методи, те притежаваха и GPS-устройства за глобална позиция, които определяха точното местонахождение чрез приемане на фиксирани сигнали от навигационен сателит.

Фицдуейн отпусна на разузнавачите няколко минути да похапнат и после свика всички на инструктаж. За статив на картата той използва плоския капак на машинното отделение в задната част на гънтрака.

Планът на базата на терористите бе актуализиран и допълнен от наблюденията на дозорния отряд през последното денонощие. Докладвани бяха и най-малките подробности. Цялото електронно разузнаване в света не можеше да замени ролята на човешкия фактор. Тези хора бяха усетили структурата на вражеската позиция. Бяха се озовали достатъчно близо, за да протегнат ръка и почти да докоснат тези, които искаха да ликвидират. Но първо бяха огледали и проучили целта. Планът на атаката не претърпя промени. Внесоха малки корекции в детайлите, но това бе в реда на нещата.

Фицдуейн обобщи:

— Както вече сме съвсем наясно, защото обратното означава, че яко сме загазили, целта ни, Дяволската стъпка, се състои от две глухи долини, разделени от един рид. В Салвадор, дола вляво по фронта, се намират хората. Дали, долът вдясно, е зает от супероръдието и сградите за обслужване и поддръжка. Поради това, че супероръдието ще е адски шумно, когато произведе изстрел, Дали е безлюден нощем, ако не смятаме стражата, а тя е малобройна, защото са наблегнали върху кръговата охрана. Ще излезем на ударна позиция в 22,00 часа. В 1,00 часа, след като сме прекарали три часа в оглед и точна преценка на противостоящите ни сили, ще атакуваме. Нападението ще бъде осъществено безшумно и едновременно от всички бойни единици. „Шедоу №4“ ще се промъкне в Дали и ще стори това, което трябва да бъде сторено на супероръдието. „Шедоу №2“ ще обезвреди укреплението върху централния рид. „Шедоу №3“ и „Шедоу №5“ ще нахлуят в Салвадор, ще нападнат помещенията на терористите Яибо, ще измъкнат Катлийн и ще избият всички членове на бандата, в това число и Рейко Ошима, ако имаме този късмет. „Шедоу №1“ — моята машина — ще парира евентуалната контраатака откъм околовръстното шосе и ще координира действията. Калвин ще кръжи над нас и ще ни уведомява за всички приближаващи неприятности. Нападаме и се измъкваме за двадесет минути — и нито секунда повече! Паузи за вземане на душ, ползване на тоалетна и бръснене не се предвиждат. Така. Сега към детайлите.

Инструктажът продължи. Денонощното разузнаване, както и потвърдената вече предварителна информация бяха допълнени с подробности, които можеха да постъпят само от най-близко наблюдение.

Двата дола притежаваха две отделни системи за енергозахранване чрез генератори. Генераторът в главния лагер Салвадор бе особено шумен и склонен към номера като понижаване на мощността и сривове в захранването. Спираше на два пъти, докато разузнавачите бяха на позицията си, и всеки път един отегчен боец напускаше караулното помещение при главния портал и след около десетминутна пауза успяваше да го пусне отново. Отникъде в базата не бе регистрирана определена реакция, когато светлините чезнеха. Ясно бе, че това е напълно в реда на нещата. За разлика от него генераторът в Дали бе определено по-тих и по-надежден. Там, като осветяваха плетеницата от тръби около супероръдието, лампите на охраната горяха с ярка и равномерна светлина. Нещо повече — установено бе, че двойната ограда, която опасваше лагера от главния портал отпред до високия ръб на дола отзад, бе под напрежение откъм вътрешния кръг. Чудесно би било, ако тя се захранваше от скапания генератор в главния лагер Салвадор, но за нещастие не бе така.

— Ето туй е лошата вест — продължи Фицдуейн, — но за сметка на това почвата под оградата за тукашните условия е сравнително мека. Е, да кажем, податлива и разузнавачите вече са обследвали място за влизане. Огневата единица на Ал, „Шедоу №2“, ще се промъкне оттам. Един патрулен джип преминава редовно на всеки петнадесет минути, но и бездруго ще ви се удаде случай да потренирате едно просто и яко старомодно копане. Казват, че било здравословно.

Огневата единица „Шедоу №2“ посрещна тази новина с подходящата за случая възбуда. Те всъщност усилено бяха тренирали изкопни работи, а техният гънтрак бе оборудван с разнообразни уреди за справяне с различни препятствия. Най-бързият от тях бе един преносим и практически безшумен свредел, работещ със сгъстен въздух. Другите съоръжения бяха хидравлични и произхождаха от изобретения, използвани от спасителните екипи и полицейските отреди за борба с тероризма при разчистването на срутени сгради. Такива специализирани уреди бяха в състояние да се справят за отрицателно време с бронирана плоча от стомана и да я превърнат в купчина стружки, като че ли е била направена от алуминиево фолио.

Безпокоеше ги евентуалното наличие на сензори, реагиращи на движение или на лъчи, пресичането на които би възбудило фотоклетките на алармена система, въпреки че бележките върху схемата на Патрисио Никанор показваха, че такива няма. Чрез специални детектори разузнаването доказа правотата му. Една високотехнологична система за защита с тези параметри би била адски скъпа и още по-трудна за поддръжка в условията на тази местност. Още повече че сензорите, реагиращи на движение, трудно биха функционирали при непрекъснатото преминаване на патрулния джип или при инцидентното пресичане на защитената зона от диви животни. Но все пак двойната ограда с вътрешния кръг под напрежение и патрулната ивица помежду им под надзора на укреплението над тях не бяха за пренебрегване.

— Накратко — продължи Фицдуейн, — докато „Шедоу №2“ се вмъква отзад, за да ликвидира укреплението върху възвишението, останалите огневи единици ще навлязат през челните портали. В края на краищата, нали за това са направени? В Салвадор, долината, заета от гарнизона наемници и терористите, постовете ще бъдат ликвидирани с оръжия, снабдени със заглушители, и две огневи единици, т.е. шест души — „Шедоу №3“ на Чифуне и „Шедоу №5“ на Питър Харти, ще се спешат и незабавно ще се отправят към казарменото помещение на Яибо. Тихичко изключвате генератора, за да изглежда като обичайния срив, и унищожавате радиостанцията на първия етаж в главната сграда. После, пак със заглушители избивате — повтарям — избивате вътре всички Яибо и всеки, който ви се мерне по пътя, с изключение на заложницата. В последвалата тъмнина заедно с нея се измъквате и се качвате в машините, укрити сред храсталака и скалите отвъд околовръстното шосе. Всичко, което искам от вас, е да останете в базата от пет до седем минути — най-много десет! Точно по същото време, когато върви операцията по нахлуване в Салвадор и ликвидиране на укреплението, огневата единица на Тухлата, „Шедоу №4“, ще проникне в Дали — долината със супероръдието. В този случай гънтракът им ще влезе едва когато бъде елиминирана вражеската съпротива отвътре. Тук, освен с наемниците при входа ще трябва да се справите с четирима Яибо, охраняващи командния бункер на супероръдието. Като свършите това, ще може да обезвредите супероръдието и да проверите от какъв вид са запасите им от бойни глави. Без значение какво ще откриете, искам да останете вътре не повече от петнадесет минути. Всичко това представлява три синхронизирани атаки, целящи съответно унищожаването на терористите, супероръдието и укреплението, държащо под контрол двете долини. Не забравяйте — промъкване, бързина и тишина.

Фицдуейн млъкна за момент да даде възможност на хората да смелят информацията, после продължи:

— Въпреки че сте напълно запознати с разположението на вражеските сили, ще повторя, че не сме изправени само пред около петдесетината терористи от Яибо. В лявата страна на главния лагер Салвадор, срещу казармените помещения на бандитите, са приютени в палатки над шестстотин наемници от Текуно. И само за да ви е по-забавно, в средата им са дислоцирали половин дузина танкове и съответно площадка за хеликоптери. Накратко казано, добре ще е да се ходи на пръсти. Тези копелдаци се имат за нещо като спецчасти и въпреки че може и да не са най-добрите в света, дори и шестстотин идиоти могат да поръсят всичко наоколо с тонове олово, при това като използват и други гадни играчки от сорта на тежка артилерия и ракетни установки… Не е в стила ми, но в пристъп на откровение бих ви окуражил с напомнянето, че долините близнаци Салвадор и Дали, образуващи Стъпката, са обградени от околовръстно шосе, което обхваща и военното летище Мадоа, само на осем километра оттук. По това шосе патрулират конвои от бронетранспортьори. Най-накрая, за десерт, освен двете хиляди войници, на летище Мадоа са разположени и прехвалените МиГ 23 и тежковъоръжени хеликоптери. Така че я карайте по-скромничко и на снижени децибели. Наемниците, т.е. батальонът в Стъпката, и бригадата във военновъздушната база не са на дневен ред, освен ако нямаме друг избор. Но ако положението наистина се сговни, искам да нанесете много сериозни поражения. Тези хора не са ни приятели. Те заплашват страните ни, застрашават ценностната ни система. Те вече избиха стотици наши колеги. Затова не ги щадете. Уверявам ви, че сега не е време за размяна на любезности. Те също няма да ви разцелуват. А лично аз смятам да се прибера цял у дома. Независимо от това, кой или какво ще ми се изпречи на пътя. По принцип аз, както и Лий си падаме малко домашари.

Избухна смях, а Стив Кент тупна Кокрейн по гърба. Поводът бе незначителен, но Лий най-после се почувства като част от колектива. Особено усещане бе това — като че ли кръгът се бе затворил и нещата се бяха върнали по местата си. Той повече не трябваше да оправдава ничие доверие, а просто да се изяви по-добре, отколкото би могъл да си представи. Сам не би се справил, но с тези хора — със своите приятели — би могъл. Очакваше го вероятна смърт, но душата му в момента пееше.

Фицдуейн също се бе присъединил към смеха. Сетне стана сериозен и вдигна ръка за тишина.

— Налага се да спомена за едно тъжно събитие — за смъртта на един много смел мъж. То ни задължава да бъдем особено, бдителни. Ще видим нещо, което може да се случи на всеки от нас. Това е образът на врага ни. Ефективността на нашето разузнаване върху целта е свързана до голяма степен с Коанчо — японските служби за сигурност, и техния внедрен сред терористите агент Хори-сан. Неотдавна вие запечатахте в паметта си неговия лик, за да не го убиете по погрешка. Замисълът бе Чифуне да се вмъкне предварително и да изтегли колегата си от огневата линия. Сега за съжаление този замисъл е практически неосъществим. Вчера разузнавачите станаха безпомощни свидетели на това, което и вие ще видите.

Включиха един опростен телевизионен монитор със семпъл дизайн, за да се покаже заснетият от разузнаването видеозапис. Дотук бяха заснели ежедневието на лагера в общ и близък план. Сега мощният телеобектив на миниатюрната шпионска видеокамера бе фокусиран върху терористкото съединение Яибо в долината Салвадор. То бе отделено с телена мрежа от общия район на лагера.

От пръв поглед се създаваше впечатлението, че се играе някаква игра. Имаше два отбора от около петнадесет души, всеки от които дърпаше двата противоположни края на едно въже. Но в средата на въжето се намираше един човек с вързани ръце и крака, а въжето бе обвито около врата му в подвижен възел като примка. Изпълняваше се екзекуцията му.

Камерата даде едър план и те можаха да видят ясно конвулсиите на лицето и тялото му, докато бавно, много бавно го душаха.

Фицдуейн спря картината на пауза.

— Не мисля, че е нужно да гледаме повече. Цялата процедура продължи над петнадесет минути и завърши с откъсване на главата. Това са Яибо в действие. Те имат свои традиции в чистките. Защо ли? Кой ги знае?

Той погледна Чифуне. Лицето й бе безизразно, но можа да долови силното й вълнение. Не, не бе гняв, а по-скоро чувство на огромна сила на духа и непоколебима решителност.

Хори-сан, макар и вече мъртъв, бе успял да предаде щафетата и да изпълни смисъла на живота си. Тези, които го убиха, щяха да платят скъпо и прескъпо за престъпленията си. Очакваше ги неизбежното възмездие.

— Искрено съжалявам, Чифуне — каза Фицдуейн. — Съжалявам за това, което се случи, и за това, че се наложи да го покажа.

Чифуне вдигна пълните си със сълзи очи.

— Беше необходимо — каза тя. — Всички трябва да сме наясно, да знаем.

Хората се умълчаха.

С пребледняло лице Чифуне пак се вгледа в стопкадъра.

— Това ме кара да се срамувам, че съм японка — промълви тихо тя. — Защо сред нас има хора, способни да вършат такива злини? Какво не ни е наред?

— Няма от какво да се срамуваш, Чифуне — възрази Калвин. — Човекът, който загина, също бе японец. Във всички нации има и добри, и зли хора. Просто така е устроен светът.

Чифуне повдигна ръка и нежно положи двата си пръста на екрана на монитора със застиналия образ на умиращия. Това бе спонтанен жест на съпричастност и на последно сбогом.

Фицдуейн изключи видеото, екранът опустя и за известно време настъпи тишина. Тя бе напълно уместна. Никой не познаваше загиналия, но той им бе колега. Отдаваха му заслужена почит.

Групата се разпръсна, но Калвин остана, повъртя се малко, после се изкашля и каза:

— Бих желал да променим летателния план. Отдавна си мисля, че мога да свърша нещо повече от едно обикновено въздушно прикритие.

Фицдуейн го изгледа внимателно. Беше му приятно да се отърси от тягостните мисли и да се концентрира върху технически проблем, а и Калвин обикновено си заслужаваше да бъде изслушван.

— Не мислиш ли, че малко си позакъснял с идеите си?

Донякъде Калвин му напомняше за американския генерал Били Мичъл. Мичъл бе отстоявал ползата от участието на въздушни сили при военни действия с такъв ентусиазъм през двадесетте години и бе срещнал такава твърдоглава съпротива, че бе даден на военен съд, преди заслугите му да бъдат оценени впоследствие.

Калвин притежаваше същото усърдие, що се отнася до ролята на десанта в операциите на спецчастите. Той бе не само опитен летец, но имаше определени възгледи върху предимствата на въздушната поддръжка и заедно с Фицдуейн надълго и нашироко бе обсъждал тези проблеми. Калвин кимна.

— Трябваше по-рано да ти го кажа, но първо исках да повися малко над терена. Сега съм вече сигурен, че е във възможностите ми, а и това не би променило плана на наземната операция.

— Какво имаш предвид? — запита Фицдуейн.

— Да ударя по летището Мадоа — отвърна Калвин. — Когато се измъкваме след нападението от базата, най-голямата заплаха ще дойде от въздуха, особено от бойните хеликоптери. Единствено те могат да ни преследват и да се противопоставят на скоростта и повратливостта на гънтраковете. Разбира се, знам, че притежаваме противовъздушна защита, но мисля, че е по-разумно да ги унищожа още на земята.

Фицдуейн се позамисли. Делтапланът бе малка машинка и досега бе изпълнявал само разузнавателните си функции.

— Кога възнамеряваш да го сториш? Няма начин да удариш по летището, без да вдигнеш по тревога вражеските летци. Да замеряш с камъни гнездото на осите, не е най-добрата идея.

Калвин се усмихна.

— Бих предложил да нанеса удара след наземната атака срещу Дяволската стъпка. Така военновъздушната база Мадоа няма да предупреди целта, преди да нахлуем, а когато междувременно целта ги повика, те ще бъдат твърде заети със собствените си проблеми, за да отговарят.

— Наистина ли мислиш, че ще можеш да нанесеш толкова големи щети? — попита Фицдуейн. — Няма да ти остане много място за полезен товар при наличието на FLIR.

— Дори и с FLIR то е двуместно — каза Калвин. — Това значи, че ще разполагам с около деветдесет килограма играчки, което прави десет гранати, една тежка картечница Ultimax и един четиридесетмилиметров гранатомет помпа и пак ще остане място за още нещо. Грози ги сериозна заплаха от небето, защото сателитните снимки показват самолетите им, групирани на открито по земята. Нямат укрепени с бункери хангари. Смятат, че не са им, нужни, тъй като предполагат, че никой тук не ги заплашва. Никой, освен дявола не се мярка по тези места, а те го имат за другарче.

Фицдуейн се усмихна.

— Много забавно, Калвин. Направо шантаво!

Той обмисли предложението, а после събра и другите да го обсъдят заедно. След пристигането на Калвин те доста се бяха привързали към неговата летяща играчка и никак не им се искаше да го подлагат на риск. От друга страна, тежковъоръжените хеликоптери не бяха приятна перспектива.

Фицдуейн взе решението. Ако Калвин заемеше позиция над пистата, когато наземните сили влезеха в атака, той щеше да се върне навреме за оттеглянето им. Неговият малък летателен апарат бе в състояние да развие повече от сто километра в час при изключен шумозаглушител.

— Действай, Калвин — каза той и му разясни задачата.

Калвин кимна. В ход бяха последните приготовления. За пръв път поставиха на главите си миниатюрните системи за радиовръзка.

Досега се поддържаше режим на пълно радиомълчание, който трябваше да продължи до самото нападение. Но Фицдуейн прецени възможностите за избор и предпочете предимството на моменталната връзка при самата атака пред риска от евентуалното подслушване. Освен това сигналът бе кодиран и при подслушване радистът щеше да чуе само прашенето на статичното електричество.

Мина и последната проверка на екипировката, часовниците бяха синхронизирани. Нощта бе безлунна, но небето беше безоблачно и балдахинът от звезди осигуряваше достатъчна светлина за ефикасното действие на очилата за нощно виждане. Но дори и при абсолютна тъмнина помощните средства за термично насочване, доставени от фирмата на Шенли, им бяха станали втора природа.

Калвин, приел пак формата на пингвин, отлетя. Фицдуейн подаде знак с ръка, последователно повторен от всеки гънтрак. Колоната потегли към целта.

След няколко часа, мислеше Шенли, ще трябва да убивам други човешки същества. Не ме интересува какво са сторили. Не мога да поема отговорността да бъда и съдия, и съдебен заседател, и изпълнител на присъдата. Другите могат, те са професионалисти. Дори и Лий Кокрейн е служил във Виетнам. Аз не мога да го сторя. Във Файетвил го направих при самозащита и нямах време за мислене. Тук имам достатъчно време за това и знам, че не мога да го сторя. Никога не съм служил в армията. Доколкото успея, ако тялото ми не ме подведе, ще се опитам да извърша всичко, което се иска от мен — но не и да убивам. Аз просто не мога. Нека другите да отнемат човешкия живот. Аз не съм служил в армията.

Разкъсваха го чувства за вина и страх. Бе си го представял като една безкрайна тренировка. Внимателната подготовка, дългото чакане, възбудата от предстоящото нападение, покачването на адреналина и накрая самото действие. В много отношения това бе така само на пръв поглед. Същите хора, същото оборудване, същото усещане за морска болест при поклащането на гънтрака, преодоляващ неравностите на ужасния терен.

Но дълбоко в себе си, в самата си същност той се чувстваше съвсем различно. Сигурността бе изчезнала. Като че ли уменията, дали му толкова много увереност, се бяха изпарили. Сега на тяхно място се настаниха ужасът и съмнението в собствените му сили.

Напразно оставих семейството си. Не мога да извърша това, ще разочаровам другарите си. Ще загина мърцина тук в Мексико. Защо точно аз? Защо точно сега? Страх ме е повече, отколкото побира самият смисъл на думата…

Дяволската стъпка

Постовият при главния портал на долината в Дяволската стъпка, известна като Салвадор, си погледна часовника. Времето като че ли бе спряло. Това бе най-неприятната страна от службата на постовия, особено в тази умопомрачително тъпа част на света, където нищо не се случваше. Основната защита бе разположена по периметъра на платото на стотици километри оттук, а вътрешността бе опразнена. В това нямаше нищо чудно. Кой нормален човек би пожелал да живее в тази адска дупка?

Той бе застъпил на пост в полунощ — само преди час, ако можеше да се вярва на часовника, но сякаш бе преди цяла вечност. Една особено студена вечност. Стъпката бе не само на 1200 метра височина, но и в хълмистото подножие на планините Текуно. Според него името на местността идеално пасваше с това на домакина тук — самия дявол.

Бе адски студено през нощта и много горещо през деня, а земята — спечена, суха и камениста — се отнасяше грубо с ботушите. Наоколо гъмжеше от гадини — мухи, скорпиони, змии и гущери. Честно казано, той не разбираше защо базата бе разположена точно тук. Но и никой не му бе искал мнението по въпроса. Плащаха му за наемник, а не за консултант.

— Хей, Ахмед! — извика той.

Ахмед изгрухтя. Той седеше в купола на един Т55 и блокираше входа на лагера през нощта. Разполагаше с малко повече удобства от колегата си, тъй като носеше на главата си плетената от жена му вълнена шапка, бе облечен по-дебело и се ползваше от топлината на малката нафтова печка на танка. Основното му развлечение обаче се състоеше в разглеждането на една книжка с японски порно комикси.

Наричаха ги манга. Беше трампил цял куп от тях за хашиш с един от Яибо.

— Ахмед! — извика повторно постовият.

Ахмед вдигна глава от комиксите и в същия момент черепът му се разпадна на дребни частици, които, отразени в обилната светлина на портала, затанцуваха като кървави снежинки. Странно защо, те не заваляха, а се разпиляха напосоки. На всичко отгоре в метеорологичната прогноза не се споменаваше нищо за снеговалеж.

На постовия му падна първо челюстта, а след това и туловището. Докато се гърчеше в конвулсии върху земята, в тялото му избухна още един заряд.

Облечени в черно фигури се стрелнаха напред и след част от секундата постовият Яибо от вътрешния периметър лежеше безжизнен по гръб. Две черни фигури се вмъкнаха в караулното помещение, където спяха шестимата свободни от наряд часови. Приключиха с тях за седем секунди.

Сега цялата група бе в базата с казармените помещения на Яибо. В един от прозорците, зад който се намираше дежурният радист, светеше оранжева светлина. Всичко друго тънеше в мрак.

След подаден с ръка знак се чу слабо прищракване и електрозахранването в сградата бе прекъснато. Секунди след това радистът излезе с кротка, тиха псувня на уста, за да не се върне никога вече. Реши, че шибаният генератор пак върти номера, но след като видя светлините във вътрешния периметър, се сети за главния бушон. Обърна се тъкмо когато му запушваха устата и носа и му издърпваха главата назад. Собствената му инерция довърши работата на острието. Докато с все още туптящо сърце го полагаха мъртъв на земята, той безуспешно направи опит за имитация на слабия звук от лека гаргара.

Щурмовата група се раздели на два тричленни екипа, които едновременно нахлуха в двата етажа.

Фицдуейн бе избрал позиция на обратния склон на един нисък хълм с изглед към входа на главния лагер.

Двете временно изоставени машини на щурмовата група бяха укрити наблизо. За да ги намерят, екипажите трябваше да прекосят околовръстното шосе. Денем, когато шосето бе оживено, щеше да бъде рисковано, но сега, по това време на нощта, нямаше да има проблеми.

Фицдуейн наблюдаваше със смесени чувства навлизането на бойните единици. Границата между безгрижието и смелостта при нападението на спецсилите бе невидима, а принудата да остави другите да си трошат главите в стената, докато той самият стои в резерва, не го удовлетворяваше. От друга страна, хората, които бе подбрал, бяха по-млади и по-добре подготвени за изпълнение на дадената задача. А и работата на командира се състоеше в това да наблюдава гората, а не да се губи сред дърветата. И все пак, въпреки рационалните доводи, с които се утешаваше, му беше непоносимо трудно да чака отвън.

Той завъртя FLIR-a, но засега нищо необичайно не се забелязваше. Обсегът на силно увеличаващия прибор за дневно и нощно виждане бе вдигнат над билото на хълма. Чувстваше се като подводничар, наблюдаващ през своя перископ. Стив Кент — механик-водачът му, седеше до него.

Лий Кокрейн, неговият заден бордови мерач, който се бе оказал учудващо добър при стрелбата с GECAL, лежеше на четиринадесет метра в една ямка на билото и наблюдаваше шосето.

На Фицдуейн му липсваше летящото „Небесно око“. Калвин би могъл да го предупреди за евентуално приближаване на машини от север, но не би могъл да види идващите от юг, тъй като бе далеко над летището. Животът все пак бе компромис. Тежковъоръжените хеликоптери бяха най-смъртоносната непосредствена заплаха и ако той би могъл да я премахне, измъкването би било много по-безопасно. Той фокусира FLIR-a върху казармите на Яибо. На първия етаж светеше една лампа, сигурно беше стаята на радиста. Видя как светлината изчезна. Според информацията му в тази сграда се намираше Катлийн. След броени секунди тя щеше да бъде или свободна, или мъртва. Знаеше, че е била малтретирана и тормозена — окована и със завързани очи — но дали не е изтърпяла и по-лоши неща? Можеше ли да върви, беше ли на себе си? Била ли е измъчвана или изнасилвана?

Искаше му се да я прегърне и да я притисне до себе си така, както го бе правил много пъти преди, но не можеше да стори нищо друго, освен да гледа и да чака.

Близо до Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

Калвин си позволи да се възползва от излишъка на време и летеше бавно, по възможно най-прикрития начин, към летището Мадоа.

В такава безлунна нощ хвърчащото на триста метра височина „Небесно око“ бе почти невъзможно да се види. Шумът на двигателя би го издал, освен ако не бе включен заглушителят от типа „суперкапан“.

Суперкапанът, монтиран и на гънтраковете, бе изключително ефикасен, но за сметка на повишаване на въртящия момент се намаляваше мощността на двигателя. Параметрите на системата можеха да се променят от водача, но при пълното й натоварване предимството да бъдеш почти безшумен се заплащаше със снижаване на максималната скорост от над сто и тридесет до около петдесет километра в час. Летейки над пустинния терен, с лице, подложено на напора на студения свеж вятър, и с почти безшумен двигател, той се чувстваше като гигантска хищна птица.

Северната част на околовръстното шосе бе тъмна. Не се виждаха фарове на камиони. Той се взря през FLIR-a и проследи по-внимателно пунктираната линия на шосето. Все още нищо не се забелязваше. Отрядът „Рапира“ не бе застрашен от север. С юга трябваше да се занимава шефът, тъй като Калвин видя светлините на летището да изникват отпред. Явно не очакваха враждебни действия. Главният портал, казармените помещения и хангарите за ремонт и поддръжка бяха осветени. Пистата тънеше в мрак.

В обградени с пясъчни чували клетки стояха паркирани шест изтребителя МиГ 23 и близо до тях още четири, подредени по подобен начин хеликоптера.

Калвин направи обиколка на летището от почетно разстояние, изучавайки всяка подробност през FLIR-a. Така се бе упражнявал, че бе в състояние да изстрелва през всеки десет секунди по една точно насочена граната. От по-близо забеляза около базата позициите на половин дузина гнезда на тежки картечници. Може и да не бяха предназначени за противовъздушна отбрана, но все пак, ако го забележеха, като нищо можеха да му стъжнят живота.

— Калвин, не се прави нито на герой, нито на перфекционист — поръча му Фицдуейн. — Как ще защитиш честта на специалните въздушни сили, ако се превърнеш в постоянна част от пейзажа на Текуно? Направи каквото ти е по силите само с едно прелитане и после изчезвай яко дим.

Калвин се поусмихна, като се приготви за атака. Възнамеряваше да се ограничи с унищожаването на въздушната сила, струпана на открито. Всичко друго в хангарите за ремонт едва лишеше да е в състояние да излети навреме и да представлява някаква заплаха. За нещастие той не забеляза скрития в един от тях пътнически хеликоптер, оставен там за почистване на стъклата. Ползваше се от Рейко Ошима и се намираше на летище Мадоа, защото Ошима прекарваше точно тази нощ с генерал Луис Бараган. Без да подозира за присъствието им, Калвин се приготви за атака.

Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

Чифуне се качи на втория етаж в помещенията на Яибо с ясно запечатана в паметта си схема.

Тоалетна с четири отделения. Спално помещение с тридесет и шест легла и пътека посред тях. Две срещуположни стаи в дъното на коридора. Катлийн вдясно, Ошима, която понякога се мяркаше насам, вляво.

Чифуне се насочи вдясно, а Чък Фрийман с Грейди — вляво. Пълно мълчание. Това бе толкова пъти тренирано, че бе се превърнало в инстинктивен рефлекс.

Етажът бе тъмен, но тя гледаше отлично през собствените си очила за нощно виждане. Нямаше други цветове, освен зелените сенки, преливащи в черно, й червената точка на лазерния оптически прицел, която иначе бе невидима за онези без очила и подходящ филтър.

От едно от леглата се надигна някаква фигура и сънливо се затътри към тоалетната. Докато търсеше пипнешком електрическия ключ, Чифуне му пусна два куршума в тила, подхвана свличащото се тяло и го положи на земята. От черепа му рукна черна течност. Тя провери и другите отделения в тоалетната, всички бяха празни.

В тридесет от леглата все още имаше хора.

Чифуне откри огън, а след част от секундата я последва и Чък Фрийман. Оръжията бяха почти безшумни, а изхвърлените гилзи падаха в платнени торбички, без да се чува тракането им по пода. Разкъсаните от куршуми тела се виеха в гърчове, черна кръв плискаше по чаршафи и завивки и стичайки се по пода, се разливаше в голяма локва. Нападателите се придвижваха напред и стреляха непрекъснато с премерени откоси от по три куршума, а Грейди ги следваше с довършващи изстрели в главите.

Един терорист се надигна с писък и се пресегна за оръжието си, но с дълъг откос от пет 10-милиметрови бронебойни куршума Чифуне го запрати с разкъсано тяло обратно в леглото.

В дъното на помещението един Яибо извади и зареди оръжието си, но отхвръкна назад и се свлече в коридора с дупка в главата и с друга в гърлото — и двете подарък от Грейди.

Двойка любовници, делящи едно легло, се надигнаха панически, като видяха как мъжът до тях се разтресе в конвулсии и се строполи по гръб, но куршумите на Фрийман ги приковаха слети във вечна прегръдка.

Грабнала сабя в ръце, една жена от Яибо се затича по пътеката към своите екзекутори и бе почти наполовина прерязана от съсредоточения огън на трите откоса. Тя политна напред и като падаше, преди да я изпусне от безжизнените си ръце, сабята й се впи в носа на ботуша на Фрийман.

Един млад Яибо вдигна ръце в напразен опит да се предаде. Това движение привлече вниманието на Грейди, който с един откос му отнесе лицето.

Друг терорист се изтъркаля от леглото си и с бясно пълзене се шмугна между Чифуне и Фрийман. И двамата не можеха да стрелят, без да се улучат взаимно. Грейди също не можеше да стреля, тъй като Фрийман му закриваше целта. Терористът припряно задърпа автомата си, но докато успее да го зареди, Фрийман изтегли с лявата си ръка бойния си нож и го заби дълбоко в гърлото му.

За по-малко от тридесет секунди тридесет и един членове на Яибо лежаха вече мъртви или умиращи, а въздухът тежеше, пропит от вонята на кланица. Всички тела бяха бързо проверени и тези с някакъв признак на живот веднага бяха довършени. Щурмовият екип продължи без никакви емоции напред. Бяха обучени точно за това, а чувствата можеха да почакат.

Стаята на Ошима зееше празна с широко отворена врата.

Укреплението над Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

Шенли наблюдаваше през филтъра на очилата си за нощно виждане как Ал Лонсдейл потъва под оградата под напрежение.

Въпреки оборудването прокопаването на тунел под нея, забавено от изискването за спазване на абсолютна тишина, се оказа по-трудно и по-продължително от очакваното. Това, което в началото изглеждаше песъчлива почва, после се превърна в твърда скала и им се наложи да потърсят друго място.

Само след секунди се вмъкна и Дана Фелтън, последвана от спускащия се по телескопичния прът на абордажната стълба Шенли. Стълбата бе проектирана за английските SBS37 като средство за прикрит абордаж на кораби от атакуващи отдолу съдове. Състоеше се от централен прът от лека и здрава сплав и къси стъпала от двете му страни. Можеше да се разтегне до шестнадесет метра и бе много по-удобен за бързо катерене от обикновената въжена стълба.

Шенли забеляза светлината на фарове. Веднага се хвърли на земята, последван от Ал и Дана. След минута премина патрулният джип с четиричленен екипаж и монтирана тежка картечница. Фаровете блестяха ярко, а членовете на екипажа бъбреха безгрижно помежду си.

Отегчени са до смърт, а осветлението и оградата им създават илюзията за сигурност, помисли си Шенли. Разликата между формата и съдържанието бе любопитен парадокс в света на военните. Хората все пак изпълняваха командите, дори те да поставяха живота им на карта. Това бе синдромът „Точно на мене ли ще ми се случи“, а той бе най-добрият съюзник на всички спецсили по целия свят.

Ал Лонсдейл и Дана се вдигнаха и като се криеха в гънките на местността и се придържаха към сенките, се насочиха към бетонното укрепление, държащо под наблюдение и контрол двете долини под себе си. Дори и с прибора си за нощно виждане и макар че знаеше за присъствието им наблизо, Шенли едва успяваше да ги следва. По-скоро долавяше движенията им, отколкото ясното изображение. Когато стигнаха до стените на укрепения пост, те изчезнаха. Сега сигурно заобикалят укреплението отзад, помисли си той. След секунди чу в слушалката си три прищраквания, последвани от още едно.

Добре прикрит; той взе фенерче и като го насочи към наблюдателния пост, извика нещо на японски. Не говореше този език, но бе наизустил като папагал няколко фрази. След малко лъчът на прожектора се завъртя в негова посока, но преди още да го стигне, той мигновено се зарови в земята.

— Какво става, какво видя? — учудено попита вторият лостови от покрива на укреплението.

Говореше на испански. Скован от скуката и от нощния студ, увит в две одеяла, той бе почти заспал, когато другарят му промърмори:

— Видях светлина на фенерче. После някой извика нещо на японски. Изглежда, гумените човечета са решили да си спретнат тук някаква игричка.

Отношенията между японските терористи Яибо и наемниците от мексикански произход не се отличаваха с особена сърдечност.

— Я ги разкарай! — посъветва го постовият. — Да внимават в картинката, че… Абе, що не им теглиш един ред? Хем ще ги научиш на обноски, хем ще стане по-весело.

Първият постови, със силен сърбеж в пръста върху спусъка, развъртя тежката 12.7-милиметрова картечница. Изкушението бе твърде силно, но все пак Яибо им бяха съюзници. Пък и разстрелът на загубила се при нощни занятия група в светлината на деня не би изглеждал като безобидна шега. Затова той реши все пак да не рискува, а да се обади в караулното помещение.

Вече посягаше към телефона, когато един откос от снабдения със заглушител автомат на Ал Лонсдейл го улучи в гърба. 10-милиметровите бронебойни куршуми без никакво усилие преминаха през руската му бронежилетка.

Едновременно с него се строполи и другарят му, прострелян от Дана. След секунди двойката от екипа на „Шедоу №2“ се спусна на долния етаж, където спяха другите осем души от наряда.

Приключиха с тях набързо. Огледаха телата, изключиха тока по оградата и пак се качиха на покрива.

Шенли следеше с нарастващо безпокойство приближаващите светлини от фаровете на патрулния джип. По план не би трябвало да се върне, преди да минат петнадесет минути, и затова той реши, че единствено укреплението го е повикало, за да проучи загадъчната светлина. Това бе ход, който те не бяха предвидили. Винаги се случваше да пропуснеш нещо. Или, както бе отбелязал веднъж Тухлата, животът представляваше паметник на човешките издънки.

— Укреплението е прочистено — прозвуча в слушалката му гласът на Ал Лонсдейл.

На практика това бе вярно и макар излъчено в прав текст в ефира по настояване на Фицдуейн, то не отменяше факта, че цял джип с мексикански наемници се носеше към него. Каквото и да стори, то трябваше да стане безшумно. Един вик не би привлякъл вниманието на нито един от лагерите долу, но нещата биха изглеждали по съвсем друг начин, ако се стигнеше до открита престрелка без заглушители. Щеше да му се наложи да очисти и четиримата, преди да могат да реагират. Беше се готвил точно за това и то не бе невъзможно.

Да ги очисти, да ги избие. Да застреля четирима напълно непознати. Да отнеме живота на четири човешки същества по такъв безапелационен начин, като че убива мухи.

Изби го пот. „Аз не мога да убивам, не искам да убивам, нека другите да убиват.“ Знаеше, че този миг е неизбежен, но още не бе решил как да постъпи. Това не бе проблем, който да се реши на спокойствие. Не бе нито абстракция, нито пък тренировка. Независимо от важността на причините това бе убийство на човешки същества. Беше неморално, грехота. Нещо, което не можеше да стори, а и не искаше да стори.

Патрулният джип зави и спря. Подминал го бе и се намираше между двете огради. На не повече от петнадесет метра от позицията му, патрулът се оглеждаше в друга посока. От джипа слязоха двама и тръгнаха да огледат по-внимателно. Шофьорът и картечарят останаха по местата си.

Изправен пред непосредствената опасност, Шенли прекрати абстрактните разсъждения. Рефлексът и първичният инстинкт за оцеляване надделяха. И още нещо — твърдата решителност да не разочарова своите. А те не бяха съвършени, някои от тях дори и не харесваше. Ала нямаше значение, бяха един екип, преследваха една и съща цел. Споделяха опит и доверие. Дори и тези, с които не дружеше, бяха негови приятели.

Той изстреля четири бързи заглушени откоса и после още един допълнителен в картечаря, който още даваше признаци на живот. След втория откос от гърлото му бликна тъмен кървав фонтан и той се просна върху стойката на картечницата с протегнати към мрежата ръце.

— Електрозахранването в укреплението е прекъснато — прозвуча глас в слушалката му. — Мрежата не е под напрежение.

Шенли си проправи път през оградите и подкара гънтрака към укреплението.

Ал Лонсдейл бе проследил целия екшън през прецизното оптическо оборудване. Докато Шенли се катереше по пръта на абордажната стълба, той му протегна ръката си за помощ.

— Добре дошъл на борда — поздрави го Ал.

Когато стъпи на покрива на наблюдателния пост, Дана го посрещна с усмивка. Нежна бе тази усмивка, но правеше думите излишни. За момент му призля, но после съзнанието му се избистри и като погледна към Ал Лонсдейл, кимна с глава:

— Да, всичко е наред.

— Така си и мислех — бегло се усмихна Лонсдейл.

После до всички пристигна едно и също съобщение. То дойде от Стивънс, който наблюдаваше шосето.

— Пристигат още гости на партито, шефе — тихо, но ясно каза Стивънс. Съобщението бе предназначено специално за Фицдуейн. — Танкове, бронетранспортьори и камиони с войска се насочват към нас. Приблизително време на пристигане — от пет до десет минути. Движат се доста бързо, скоро и вие ще ги чуете.

Екипажът на „Шедоу №2“, заел вече командната позиция над двете долини, погледна на юг към пристигащите нови „гости“. Бързата преценка установи, че си имат работа с цял батальон.

Откъдето и да го погледнеш, това никак, ама никак не приличаше на посещение на добра воля.

Казармите, Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

Реймън провери дали малкото прозорче е затворено и след това запали донесените шест свещи. Той обичаше да я гледа на светлината им и бе превърнал тези срещи в нещо като своеобразен ритуал.

Тя пресметна, че това бе осмото му посещение. Явно, разсъдъкът й бе по-здрав, отколкото си мислеше. При последното си идване Реймън я бе съблякъл и когато зацапаните й дрехи паднаха, тя бе очаквала да се случи неизбежното. Не би могла да му се противопостави. Окованата жертва бе мечтата на всеки насилник. Но той не бе я изнасилил. Вместо това я изми, погрижи се за раните й и й даде вода, допълнителна храна, витамини и антибиотици. Спасяваше й живота.

Гласът и другите терористи си мислеха, че я изнасилва при всяко свое посещение, но всичко, което искаше той, бе да я съблече, да я съзерцава на светлината на свещите и да й говори. Разговорите им не бяха на тема секс. Той мълвеше за своето създание, за разрушенията, които би причинило, и за славата, която би му донесло. Говореше за снаряда, който би изстреляло, и за нервнопаралитичния му заряд. Отклоняваше се в технически подробности и надълго и нашироко обясняваше защо водородът е най-добрият носител от всички други, които Бул изобщо си бе представял.

Постепенно Катлийн осъзна, че личната й съдба не бе от съществено значение за предстоящото развитие на събитията. Касапницата, която извратеният ум на Реймън бе подготвил, трябваше да бъде предотвратена.

Докато държеше ръката й, той не спираше да говори, а тя продължаваше да го насърчава.

Чифуне се приготви да влезе в стаята на Катлийн.

Фрийман завъртя дръжката на вратата и с рязък тласък я отвори широко. Навсякъде имаше свещи, а сред тях Чифуне успя да види една гола фигура, прикована към стената.

— Свои, Катлийн! — извика силно тя.

Катлийн! На пръв поглед това не бе тя. Контрастът между красивата, добре сложена жена, която познаваше от Ирландия, и тази измъчена фигура бе наистина потресаващ. В гърлото й се надигна горчилка. Взе на прицел една друга фигура, европеец в пустинно хаки, но десета от секундата преди да го застреля, Катлийн изкрещя:

— Не! Не го убивай! Той ни трябва!

Чифуне изръмжа и блъсна Реймън в стената.

Обърна го и му овърза китките със скоч. Изпитваше огромното желание да му пусне един заряд през главата, но се вслуша в молбата на Катлийн. Ако тя, преживяла всички перипетии, искаше да запази живо копелето, явно имаше основателни причини за това. Иначе би го пречукала на място.

Фрийман махна превръзката от очите на заложницата, после измъкна от едно гнездо в колана си чифт клещи и преряза веригите. Катлийн, това определено бе тя. Плачеше и сочеше мъжа в хаки:

— Не трябва да го убивате. Нужен ни е, той знае много.

Фрийман я уви в дрехите, като отгоре им нахлузи една бронирана жилетка.

— Хюго е отвън — каза й той. — Ще те заведем у дома — посочи Реймън. — Ами този копелдак, приятел ли ни е, или враг?

Катлийн го погледна и потърка с ръце очите си.

— Той е един от тях, но трябва да го вземем, знае твърде много.

— Разбрано — кимна Фрийман.

Грабна я и я метна на рамото си, беше се упражнявал със седемдесеткилограмови чували. В сравнение с тях тя бе обезпокоително по-лека.

— „Шедоу №1“ — обади се Чифуне. — Казармите на Яибо са прочистени, а Катлийн е с нас. Добре е. Имаме пленник. Сега тръгваме.

— Разбрано, „Шедоу №2“ — отговори Фицдуейн. При тази новина се замая от облекчение, но положи усилия да се концентрира. — Изчезвайте адски бързо оттам. Имаме си гости, идващи от юг по околовръстното шосе. Очаквано време на пристигане — по-малко от пет минути.

Пленник ли? Трябваше да няма пленници. Чифуне, както и другите знаеха това, така че сигурно имаше някаква причина.

— „Шедоу №4“ — обади се Тухлата. Той се намираше в бункера на супероръдието и обработваше пусковия механизъм с помощта на Хейдън, докато сержант Ога пазеше отвън. Обезобразените тела на лостовите Яибо лежаха така, както ги бе заварила смъртта. — Вътре сме, но ни трябват най-малко още седем до десет минути. Повтарям, седем до десет минути.

Фицдуейн направи бърза преценка. В лагерите понастоящем имаше четири екипа. Два от тях бяха прочистили казармите на Яибо и, изглежда, щяха да се измъкнат навреме, но останалите два щяха да бъдат отрязани от приближаващата вражеска колона. Тя щеше да овладее цялото шосе от главния лагер чак до долината със супероръдието. В тъмнината той смяташе да ги накара да преминат незабелязано през колоната, но това означаваше да изоставят гънтраковете и без тях да стигнат до мястото за отлитане на четиридесет километра оттук. За разлика от простата логика, последствията бяха шибани, но изборът им бе крайно ограничен.

Лампите примигнаха, когато генераторът се задави в кашлица и отново сдаде багажа. Внезапно настъпи тъмнина. Чифуне и останалите петима членове на бойната й група побягнаха към главния портал и след като прекосиха околовръстното шосе, се насочиха към укритите си гънтракове.

— Възнамерявам да поразредим настъпващата колона — каза Фицдуейн в ефира. — В следващите десет минути ги посираме от бой и после всички се измъкваме към резервния сборен пункт. Потвърдете.

Четирите екипажа потвърдиха по ред на номерата.

— Давай! Давай! Давай! — викна Фицдуейн. — Калвин, къде, по дяволите, се губиш?

Никакъв отговор.

Екипажът на Фицдуейн, „Шедоу №1“, се стрелна към приближаващата колона. Гънтракът маневрираше през ниските възвишения край околовръстното шосе, като следваше грубо успореден маршрут.

След малко повече от минута щяха да се изравнят, разделени от около стотина метра едни от други, но движещи се в противоположни посоки. Фицдуейн за момент си спомни за средновековните турнири, докато се носеше с ревящ двигател към челния Т55 на колоната. Бе почти като съвременна версия на подобен турнир, само дето едната от страните и хабер си нямаше за врага. Гънтраковете не бяха разкрити.

Но това си бе война. За рицарско отношение не можеше да става и дума.

Фицдуейн подаде команда в микрофона за вътрешна връзка, а Стив Кент обърна, спря и изпълзя на защитена от самотна оголена скала удобна огнева позиция. Лий Кокрейн зареди тежката 12.7-Милиметрова картечница GECAL. Фицдуейн насочи гранатомета към целта.

Т55 изглеждаше смущаващо ужасен в очите на лековъоръжената пехота. Той имаше дебела челна броня, но бе доста уязвим отстрани и отзад в двигателния сектор. А „Шедоу №1“ щеше да стреля надолу, което бе предимство, защото отгоре бронята на танковете бе слаба. Направено бе с цел да се свали по-ниско центърът на тежестта. Максималната бронева защита, разпределена равномерно, оказваше същия ефект, както при рицарите от миналото. Крайният резултат бе тромавост и невъзможност за бързо придвижване поради свръхтежест.

Полевият танк Т55 ги подмина със скърцащи вериги. Машината бе навъртяла шест месеца патрулна служба и се нуждаеше от грижи в ремонтната база, но не бе ги получила. Част от секундата след като бе улучен в двигателя от реактивния снаряд, танкът се възпламени и нощта бе озарена от огнен фонтан. Фицдуейн зареди друга граната и я изпрати в следващата машина един бронетранспортьор, който мигновено избухна.

Камионите, натоварени с войска, които следваха двете челни машини, набиха спирачки, за да избегнат сблъсъка с горящите останки, и няколко от тях се нанизаха във верижна катастрофа. Войниците се изсипаха отзад и в този хаос 12.7-милиметровият GECAL откри огън от шестте си скорострелни въртящи се цеви.

След секунди, като в игра на прескочикобила, „Шедоу №4“ се прехвърли над Фицдуейн и като се насочи към края на колоната, забълва огън и разшири обхвата на касапницата. След малко Тухлата взе на прицел със своя любимец, „Дилджър“, последната машина от ариергарда.

Чу се оглушителен трясък и блесна огнен език. Снарядът, направен от обеднен уран, проби страничната броня на танка и възпламени боеприпасите във вътрешността му. Машината се взриви, а куполът отхвръкна във въздуха и като се преметна, се стовари преобърнат върху земята.

— Задна! Отстояние — петдесет — каза Фицдуейн, а Стив Кент изтегли „Шедоу №1“ и зае нова огнева позиция на петдесет метра встрани.

Така и продължи — огън и движение, стрелба и маневри. С включени прибори за нощно гледане под прикритието на тъмнината гънтраковете бяха почти невидими.

Използвай всяко предимство! — учеше на тренировките Фицдуейн.

Схватката бе жестока и не след дълго повечето от тежките машини в конвоя горяха. Кокрейн прочеса за последно с картечен откос касапницата и двата гънтрака отпрашиха към сборния пункт. Оцелелите останаха с твърдото убеждение, че са били нападнати най-малко от цял батальон.

Екипажът на Ал Лонсдейл, намиращ се горе в укреплението, като държеше под контрол и двете долини заедно с околовръстното шосе под себе си, влезе в боя. Когато пристигна заповедта за атака, той прати Дана долу в гънтрака, а двамата с Шенли останаха на покрива на укреплението, за да използват наличното въоръжение. Отрядът „Рапира“ притежаваше внушителна огнева мощ, но боеприпасите бяха ограничени и затова имаше смисъл да вкарат в употреба и онези, любезно предоставени им от врага. Подаръкът се оказа доста щедър. Освен 12.7-милиметровата тежка картечница откриха една 82-милиметрова минохвъргачка и доста добър запас боеприпаси.

Дана изведе гънтрака на огнева позиция, а после се върна да вземе и 40-милиметровия си гранатомет. Под себе си забелязаха настъпилата паника сред редиците от палатки, породена от обстрела на колоната по околовръстното шосе. Прозвучаха клаксони, танкови екипажи се втурнаха към машините си. Бягаха към гнездата с минохвъргачките. От палатките се изсипа още войска, а офицерите крещяха и се опитваха да въведат някакъв ред.

Първата мина на Ал Лонсдейл избухна в самия център на редиците от палатки, последвана почти едновременно от огъня на Дана и Шенли. Бронетранспортьорите избухваха в пламъци, а екипажите им изхвърчаха от тях в огнен водовъртеж над станалата на решето от 40-милиметровите гранати тънка броня. Дана ги обливаше с коктейл от бронебойни, експлозивни и бризантни откоси от по три куршума с цикличната последователност от 350 изстрела в минута. В тясното, затворено пространство на лагера пораженията бяха ужасяващи. Всяка граната с повишена експлозивна мощ имаше радиус на поражение от пет метра. Той бе увеличен от зелените трасиращи куршуми на тежката картечница на Шенли.

От гънтраковете, разположени по възвишенията срещу главния вход на лагера, се стовари допълнително ужасяващ огън. Гранатите със съсък излитаха от гранатометите и подсилваха хаоса, предизвикан от потока бронебойни куршуми на тежката картечница Ultimax и оглушителния трясък на „Дилджър“.

Танкът, защитаващ главния вход, избухна в пламъци. Един друг Т55 с разкъсана верига се въртеше бавно около оста си, докато един снаряд не му отнесе купола. Полковникът, командващ бронирания батальон, се опита да достигне с бяг командирската си машина, но докато се качваше в нея, бе изкормен от снаряд на „Дилджър“. Бронетранспортьорът избухна в пламъци, които го погълнаха заедно с командира.

Лазерните прицели, приборите за нощно виждане и оптиката със силно увеличителна способност не само даваха огромен шанс за попадение от първия изстрел, но от такова близко разстояние превръщаха убиването от война в нещо смущаващо лично. През визьорите на оптическите прицели врагът изглеждаше на една ръка разстояние, а когато бързите осколки и експлозивни заряди пронизваха и разкъсваха на части телата на войниците, можеше да се види всяко отделно изражение.

Във вихъра на битката гледката на тези ужасии не правеше впечатление на малобройните атакуващи сили. Беше въпрос на оцеляване, на живот и смърт, и такива гледки се забравяха още след първия поглед.

Изтреблението продължи с безпощадна прецизност.

21.

Военновъздушна база Мадоа, Текуно, Мексико

Рейко Ошима лежеше по гръб със свити в коленете широко разтворени крака и с ръце, вкопчени в металната облегалка на казарменото легло. По челото й бяха избили капчици пот, а слабините й лепнеха. Основното развлечение на генерал Луис Бараган, доколкото това я засягаше, се състоеше в комбинация от издръжливост и въображение, а той я чукаше вече няколко часа. Преди малко, тъкмо когато почти бе стигнала до поредния си оргазъм, той се бе изтеглил от нея и сега, изправен до прозореца, се взираше в нощното небе. Когато запали цигара и се обърна да я погледне, тя забеляза, че членът му бе все още твърд и изправен.

Искаше й се да го удари, да му причини болка, но бе безпомощна със завързаните си към металната рамка ръце. Той й изпрати ослепителна усмивка с белите си зъби, а после приближи с горящото в затъмнената стая червено връхче на цигарата си. Очите й се спряха на огънчето и го проследиха как бавно се спуска към нейния скут.

Тя стисна зъби в очакване на острата болка и внезапния изблик на силно сексуално удовлетворение, когато Луис пак я обладае и довърши с тласъци. И после пак отначало, но винаги в различен вариант. Може би следващия път щяха да си разменят ролите, това бе интригуваща перспектива…

Небето се озари от силен блясък, последван от гръмотевична експлозия. Прозорците се пръснаха на парчета и тя чу откоси от картечен огън. Ръцете й инстинктивно, но безуспешно дръпнаха връзките си.

— Срежи ги бе, глупак! — изкрещя тя на Бараган, като премести взора си от прозореца към своя любовник.

Но той изглеждаше като вцепенен. Цигарата падна от ръката му. Направи няколко несигурни стъпки към нея и рухна върху тялото й. От разкъсаното му от парче стъкло гърло рукна пурпурна кръв.

Тя лежеше и пищеше от ярост, разочарование и отвращение, докато димящата кръв на Бараган бликаше върху нея и се стичаше в подгизналото легло. После забеляза до дясната си китка парчето стъкло и затърка кожената ивица по острия му ръб.

След няколко минути постепенно се освободи.

Отвън, на летището, всичко годно за стрелба бе пуснато в действие, но не бе ясно защо. Трасиращи куршуми бясно кръстосваха небето, а на земята се редяха експлозия след експлозия.

Тя навлече върху обляното си с кръв тяло някакви дрехи, грабна своя АК-47 и изтича навън, за да разбере какво става. Очевидно бяха подложени на атака, но не можеше да се разбере дали от въздуха, или от земята.

Посрещна я пълен хаос. Ошима побягна към хеликоптера си. Край нея избухнаха боеприпаси в погреб, пламъците на цистерна с гориво лижеха небето, но хеликоптерът й сякаш бе непокътнат. Дори пилотът й бе вече седнал на мястото си.

Тя скочи вътре и след секунди бяха във въздуха.

Над Военновъздушна база Мадоа, Текуно, Мексико

Калвин направи стръмен вираж вляво и успя да избегне виещия се към него поток от зелени трасиращи куршуми. Долу бе пълна лудница. Не се водеше прицелен огън, но вероятността да бъде случайно ударен от огромното количество метал, носещо се с писък из въздуха, бе голяма и затова той побърза да се измъкне. Слезе до петнадесет метра височина и увеличи скоростта си докрай.

Докато прелиташе над едно минохвъргачно гнездо, оттам откриха огън. В бързината бяха сбъркали с преценката на обхвата и тежките им капковидни мини, вместо да паднат извън пистата върху въображаемите нападатели, се посипаха в окопите на защитниците на летището, които се виеха и чезнеха в тъмнината като горящи факли.

Малкото летало получи силен крен и Калвин трябваше да се наклони вдясно, за да възстанови равновесието му. Миниатюрната машинка бе улучена, но той реши да не си губи времето в търсене на повредата. Вместо това се съсредоточи върху адски опасното занимание да лети почти прилепнал към земята по продължение на виещото се сухо речно корито. То вървеше на северозапад в посока, която не го устройваше, но го спасяваше от нови, случайни срещи с неприятелски снаряди.

Калвин намали скоростта, включи заглушителя и се издигна. С бърз поглед установи, че една от поддържащите подпори на окачването бе прекъсната. Ако не направеше бърз ремонт, крилото щеше да продължи полета си, но корпусът заедно с него щеше да се отдели към земята. Тази перспектива никак не му се понрави. За да увеличи товара с оръжия, строго ограничен от товароподемността, той бе решил да не си носи парашута.

След като опита безуспешно да се свърже по радиото с Фицдуейн, Калвин предположи, че или е извън обхвата на радиостанцията, или наземните сили на отряд „Рапира“ са претърпели провал. Внезапно се почувства ужасно самотен. След като нивото на адреналина се понижи, усети как пипалата на страха бавно го стягат в прегръдките си. Реши, че просто няма време за страх. Той включи FLIR-a и потърси подходяща за кацане площадка. Дъното на сухото речно корито бе обсипано с нападали камъни и скални, грамади, затова той насочи погледа си към външния край на летището.

След три минути се приземи. В далечината видя, че фойерверките на пистата продължават и се зачуди какви ли щети беше нанесъл. С положителност им бе ангажирал вниманието, но въпросът бе до каква степен бяха повредени хеликоптерите и МиГ-овете. Като се измъкваше от малката си кабинка в опит да поправи счупените подпори, забеляза, че е бил улучен. Цялата предница на ватираното му яке бе разкъсана и отдолу се виждаше керамичната броня. Едрокалибреният куршум го бе улучил по диагонал и бе преминал през външните пластове на кевлара като през хартия, но после бе отразен от керамичната броня. Без малко да я остави, но бе премислил след предупреждението на Фицдуейн.

Калвин седна на един камък и близо две минути трепери като лист. Спазъмът приключи, след като изведнъж скочи и повърна. Почувства се слаб, но отново дееспособен и затова пак се залови за работа.

Извън Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

Фицдуейн направи безуспешен опит да си погледне часовника и тегли една майна на Стив, който рязко даде с гънтрака на задна и се изтегли с около тридесет метра. Един танков снаряд се взриви на хълма точно зад мястото, което току-що бяха напуснали, и ги обсипа с осколки.

Тактиката бе „гръмни и изчезни“, но с развоя на битката, когато и врагът започна да схваща правилата, се оказа доста разумно да наблегнат повече на „изчезни“. Точно тогава се проявиха истинските качества на водача, който нямаше време да следва стриктно указанията на командира си. Трябваше да усеща разположението в бойното поле и да следва собствената си интуиция.

Кокрейн насочи 12.7-милиметровия GECAL към танка и го обля с порой от куршуми, търсейки, освен челните перископи, и други уязвими места. Поотделно взети, бронебойните куршуми не можеха да пробият челната танкова броня, но при скорострелност от шестдесет изстрела в секунда, насочени срещу по-слабо защитените места, те си проправяха пътя след всяко попадение.

Заслепен, с перископи извън строя, командирът на танка се подаде от отворения люк на купола, за да види какво става, и в миг се превърна в решето. 12.7-милиметровите експлозивни многоцелеви куршуми си пробиха път под пръстена на купола и снарядите в танка се взривиха.

Според Фицдуейн бе крайно време да изчезват. Самото префучаване през този ужасен терен в гънтрак, воден от такъв комплексиран състезател от Формула 1 като Стив Кент, бе достатъчно опасно и без вражия обстрел.

— „Шедоу №1“, „Шедоу №4“ — обади се Тухлата. — Мисията успешна. Качени сме, готови да излезем.

— Разбрано — отговори Фицдуейн. — „Шедоу №2“, къде сте, по дяволите?

Според плана екипажът на Лонсдейл, „Шедоу №2“, след като влезеше през мрежата, трябваше да удържи укреплението, докато Тухлата в дола под тях си свърши работата. После и двата екипажа се изтегляха заедно.

Едно шосе от укреплението горе водеше до дола със супероръдието. После щяха да прекосят околовръстното шосе под прикритието на вече преминалите други три гънтрака.

Планът не предвиждаше сблъсъка с бронеколоната от юг и развихрилата се, продължаваща все още битка. Животът обаче рядко потвърждава плановете и засега колоната, макар блокирана и понесла тежки загуби, все пак показваше зъбите си.

Когато позивната от Фицдуейн пристигна, завари водената от Шенди „Шедоу №2“ на път по шосето към дъното на долината. Според Ал Лонсдейл те се бяха забавили с минута-две по-дълго горе, но им бе трудно да устоят на изкушението и да не се възползват от предимството на доминиращата позиция и от изобилното количество боеприпаси.

— „Шедоу №2“ до „Шедоу №1“ — открито се обади в ефир Лонсдейл. — Движим се на шестдесет секунди след. „Шедоу №4“. Ще пробием заедно.

— Разбрано — каза Фицдуейн.

— Прието — отвърна Тухлата от „Шедоу №4“. — Ще направим пробив след около четиридесет и пет секунди.

— Пуснете димки! — заповяда Фицдуейн.

И трите гънтрака, потънали в мрака отвъд околовръстното шосе, изстреляха димните си заряди и с плътен облак от черен дим за секунди скриха входа на дола със супероръдието от погледа на колоната.

Димът съдържаше частици, които пречеха както на инфрачервените лъчи на приборите, така и на нормалното зрение, но това бе ненужно презапасяване, тъй като нито един от танковете Т55 и от бронетранспортьорите не притежаваше подобно оборудване. Оцелелите от механизираната колона, потресени от силата на неочакваната атака, бяха хвърлени в паника от надвисналия над тях гъст облак черен дим.

Високотехнологичните частици правеха дима по-различен от обикновения и предизвикваха сърбеж в очите, въпреки че иначе бе напълно безвреден. Веднага се разнесоха крясъци: „Нервнопаралитичен газ! Атака с химическо оръжие!“, и всяко подобие на дисциплина сред частите изчезна. Всички до един се обърнаха в панически бяг.

Изглеждаше, че „Шедоу №2“ и „Шедоу №4“ щяха безпрепятствено да прекосят околовръстното шосе и да се скрият отвъд него, когато от тъмнината изникна смътният силует на един боен хеликоптер. Той направи бърза разузнавателна обиколка, преди отново да се стопи в мрака.

— Дръпна ми фъшкията, дяволите да го вземат! — възкликна Кент и се премести на петдесет метра по-нататък.

— Ако всичко това бе само за да ни огледат, тогава нямам оплаквания — каза Фицдуейн.

Той подаде в ефира сигнал за въздушна опасност, но докато говореше в микрофона, мислите му бяха насочени към Калвин. Посегна към един „Стингър“. Проклетото чудо не изглеждаше добре. Ракетата бе цялата в дупки. Е, по-добре тя, отколкото той. Но проблемът с хеликоптера оставаше. Надолу към тях се носеха мигащи зелени трасета, а доколкото помнеше, той имаше също така ракети и бомби.

Къде си, Калвин, сине мой?

„Небесно око“ носеше не само предсказуемия риск от повреди при стрелба, но и набора си с инструменти и резервни части. Прекършените подпори бяха стегнати в кевларени шини и след пет минути Калвин отново се вдигна във въздуха. Ремонтът щеше да издържи, си мислеше той, ако избегнеше резките маневри, но все пак това бе границата на техническите му способности.

Той се издигна на 600 метра и се насочи обратно към Стъпката и отряда „Рапира“. Фицдуейн бе определил за акцията максимум двадесет минути, преди да се измъкнат, и при пълна скорост Калвин би могъл да пристигне и да осигури въздушно прикритие точно когато се изтегляха.

Маршрутът му минаваше покрай военновъздушната база, но той бе достатъчно високо, за да не привлече никакъв огън. С помощта на FLIR-a той се опита да разбере какви поражения е нанесъл на хеликоптерите, но въпреки достатъчното увеличение всичко, което успя да види от този ъгъл, бяха огражденията от пясъчни чували и пламъците от пожарите. Със сигурност бе причинил значителни щети, но му бе трудно да определи степента им.

Внезапно забеляза да излита малък хеликоптер. Той намали газта и се загледа как кръжи в очакване на нещо друго. След тридесет секунди се показа един много по-голям. Първият не го обезпокои твърде много, тъй като бе военен вариант на гражданския „Бел“ и доколкото успя да забележи, не носеше тежко въоръжение. Но видът на другия хеликоптер накара сърцето му да се свие.

Това бе руски „Мил Ми 4 Хаунд“, оборудван с 12.7-милиметрова тежка картечница ДШК в кабината, с четири комплекта реактивни снаряди в шушулкови гнезда й с четири петстотинкилограмови бомби. Руските хеликоптери, както и самолетите им, изглежда, винаги носеха огромна, ужасяваща огнева мощ. Удобството за екипажа бе винаги на втори план.

Двата хеликоптера се построиха и се насочиха към Дяволската стъпка. Калвин ги последва, обзет от бяс към себе си, че не бе поел риска от втора обиколка над летището, за да може евентуално да ги унищожи всичките. Двете вражески машини непрекъснато се отдалечаваха от него. Те бяха с повече от петдесет километра в час по-бързи и щяха да пристигнат в лагера няколко минути по-рано. Когато навлезе в радиообхвата, той се обади, за да предупреди Фицдуейн, но не получи отговор. Радиото мълчеше.

Калвин прегледа останалите му боеприпаси — имаше още четири гранати и три пълнителя за Ultimax с по сто патрона всеки. Никога не бе чувал делтаплан да напада тежковъоръжен боен хеликоптер, но засега нямаше друга по-добра идея. Той продължи да лети самотен, но изпълнен с решителност. Страхът, обзел го преди малко, сега бе напълно изчезнал. С FLIR-a държеше под око двата вражески хеликоптера, а пред него вече се виждаха димът, пламъците, святкането на изстрелите от оръдейните дула и гирляндите от трасета, декориращи малката, кръвопролитна война на отряд „Рапира“.

Когато хеликоптерът й се понесе с пълна газ към лагера на Яибо в Дяволската стъпка, Рейко Ошима се свърза с военновъздушната база и се опита да разбере какво става.

Командирът на базата докладва, че скоро ще излети още един боен хеликоптер, но останалите два били напълно унищожени, както и четири от шестте МиГ-а. От ярост бе на път да получи апоплектичен удар. Никой не бе очаквал атака толкова далеко от границите на Текуно. Предполагаха, че са в безопасност.

Пилотът обвини мексиканските въоръжени сили, но Ошима не бе съвсем сигурна в това. Командирът бе докладвал, че повредените хеликоптери и изтребители са били надупчени от някакъв нов вид оръжие. Няколко от машините изглеждали непокътнати, докато не ги доближиш. Тогава се виждало, че са пронизани от хиляди малки пробойни, като че ли са били обстрелвани с някаква огромна двуцевка.

Специалните оръжия, според Ошима, предполагаха присъствието на специални антитерористични сили и тя веднага се замисли кои от тях може да са замесени. Предвид разстоянието до това изолирано място възникваха огромни организационно-технически проблеми, което предполагаше намесата на американците или израелците.

И двете страни имаха основателни причини да желаят унищожаването на Яибо. Особено много им имаха зъб Делта. Преди три години тя бе взривила един пътнически самолет с 340 пасажери на борда само за да премахне осемчленен екип на Делта, който се завръщаше от Близкия изток.

Американските или израелските спецсили биха включили въздушна намеса. Тя се помъчи да си припомни как действаха те и откъде биха могли да дойдат. Спомни си за нападението над Позициите при летище Ентебе в Уганда. Как бе проведено? Тя извади една карта. Въздушната намеса налагаше свои собствени параметри. Можеше да се проникне с десант на парашутисти, но как после биха се измъкнали? Нищо не се споменаваше за хеликоптери, любимите играчки на американските спецсили.

Странно, огневата мощ предполагаше нещо повече от намесата на пехотни части. Какво би могъл да носи един самолет на спецсилите? Танкове? Не, те бяха твърде тромави за такъв вид акция. Тежковъоръжени джипове? Да, би могло да е нещо такова. Тя се залови да разучава маршрутите и вероятните писти за кацане.

Ошима бе оцеляла толкова дълго време, защото бе експедитивна, умна и умееше да разгадава ходовете на враговете си.

Пилотът на бойния хеликоптер бе обучен от руснаци, сражавали се в Афганистан. Добре го бяха тренирали, особено що се отнася до опасността от ръчните самонасочващи се ракети земя-въздух САМ. Пратените в Афганистан американски „Стингър“ не бяха прекратили употребата на хеликоптери от руснаците, но ги принудиха да летят високо и да прибегнат до нови тактики. За жалост повечето от тях изискваха включването на няколко бойни хеликоптера, а той бе сам. Малкият „Бел“ на Ошима не струваше и пукната пара от гледна точка на огнева мощ и изобщо не бе брониран.

Той реши да се издигне до 1500 метра и да прочеше района пред двата лагера със своята 12.7-милиметрова тежка картечница. Целта очевидно бяха лагерите и това му даде ясна представа за евентуалното местоположение на врага. За нещастие той не разполагаше с прибори за нощно виждане, но все пак можеше да се ориентира по шосето отдолу и по горящите останки на танкове и бронетранспортьори.

При ниския разузнавателен полет му се стори, че бе забелязал някакво движение долу в нарочения район, но не можа да добие ни най-малка представа за това, какво бе видял. Успя да различи само някакви смътни черни форми, които после изчезнаха. Намираха се точно там, където би се намирал врагът, но не бе уверен. Трасетата им биха го улеснили, но те нямаха намерението да ги ползват. Другите припламвания от оръдейните изстрели бяха твърде краткотрайни, за да му помогнат съществено. Той изравни курса на 1500 метра и откри огън с 12.7-милиметровата тежка картечница и със залпове от ракети. 12.7-милиметровите трасета изчезнаха в черния дим, а само след секунди се появиха и огнените фонтани на взривяващите се в земята ракети. Не бе сигурен дали улучваше нещо, но поне отвличаше вниманието на вражеските сили и отслабваше малко натиска им върху лагерите.

— Слез по-ниско! — изкряска Ошима по радиото в ухото му.

Пилотът можеше само да гадае къде се намира нейната машина. Тази лунатичка обикаляше на неколкостотин метра под него. Не я виждаше, но адски добре си я представяше как стреля с личното си оръжие в огнения водовъртеж през отворената странична врата. Ако не внимаваше, като едното нищо можеше да отнесе един „Стингър“ в задника си, което нямаше да е голяма загуба за света.

Той завърши огневия си набег и зави за друг. Този път смяташе да пусне и две бомби. Докато извършваше виража, забеляза встрани една малка черна сянка. Приличаше на някаква гигантска птица.

Лешояд? Но лешоядите хвърчаха ли нощем? Как му се искаше да притежава прибори за нощно виждане! Да летиш през нощта на Ми 4 без тях, бе наистина като в шибаната каменна ера и по никакъв начин не можеше да водиш съвременен бой.

Черната фигура приближи и тогава той изведнъж разбра какво представляваше. Никога не ги бе виждал на живо, но бе чел за тях в авиационните списания. Приличаше на делтаплан. Това всъщност бе малко повече от платнено крило с окачен на жици корпус под него. Виждаше и пилота отдолу, навлечен с дебели, топли дрехи.

Делтапланът изглеждаше твърде лек и малък, за да носи оръжие, но едва ли се рееше горе посред нощ само за удоволствие. Сигурно бе някакъв вид машина за разузнаване. Той направи вираж с хеликоптера и зае по-добра огнева позиция. По дяволите! Проклетото чудо вече не беше там, където го бе оставил. Зави, слезе по-ниско и огледа небето. Делтапланът бе малък, но трябваше да се открои на фона на звездите. Откри го точно когато изстреляната от Калвин бронебойна ракета улучи кожуха на неговия двигател „Шветцов АСХ-82“ с мощност от 1700 конски сили и го издуха право през корпуса.

Хеликоптерът се разпадна на горящи отломки, които се изсипаха върху останките от лагера под него. Четири от по-едрите парчета бяха петстотинкилограмовите бомби. Цялата падина изригна в серия от ужасяващи експлозии, като освети околните хълмове с ослепително бели светкавици. След малко се взривиха главният погреб с боеприпаси и бензиностанцията.

„Шедоу №3“ и „Шедоу №5“ профучаха през околовръстното шосе и се скриха в хълмовете отвъд.

— Разкошно — разтегна в широка усмивка лицето си Стив Кент. — Потресаващо елегантно. По-добре и не може да бъде.

— Моите почитания от SAS — каза Фицдуейн и превключи на предаване. — „Шедоу №1“ до всички. Кой свали хеликоптера? Не забелязах „Стингър“, така че може и Калвин да е горе, но от този дим не го виждам никакъв…

Получи четири отрицателни отговора.

— Напред към сборния пункт — заповяда Фицдуейн. — „Шедоу №1“ ще ви последва по възможно най-бързия начин. Изчаквате петнадесет минути и се насочвате към мястото за отлитане.

— Разбрано — четирикратно отвърна радиостанцията и ги остави сами.

— Стив — каза Фицдуейн, — изтегли ни от дима на двеста метра и угаси двигателя. Предчувствам, че Калвин е някъде наблизо, а в този дим няма да го видим.

Гънтракът не помръдна. Фицдуейн се обърна към Стив. Той се бе отпуснал назад в седалката си, а предницата на бойното му яке бе напоена с кръв. По-голямата част от главата му липсваше.

Фицдуейн внезапно усети съкрушителна умора. Той стисна ръката на мъртвеца, все още сграбчила волана. После се обърна към Кокрейн, който претърсваше околността със своя GECAL.

— Лий — каза той. — Имам нужда от помощ. Стив си замина.

За момент Лий се стресна, но после скочи долу и помогна на Фицдуейн да прехвърлят тялото на Стив от волана в личния му чувал. След това го привързаха към задното отделение на двигателя. Това бе непредвиденото обстоятелство, което не желаеха да обсъждат, но го бяха оттренирали. Не трябваше да оставят труповете след себе си. Врагът не биваше да получи дори и това удовлетворение.

Фицдуейн се настани в седалката на Стив, тя още бе хлъзгава от кръв. Той изтегли машината от дима зад една скала, където можеха да преценят положението с FLIR-a и да останат на укрита позиция. Дълбоко в себе си чувстваше, че Калвин е някъде наблизо. Немислимо бе да го изоставят, но имаха само броени минути да го потърсят.

Над главния лагер кръжеше Рейко Ошима.

Лагерът представляваше сцена от ада, осветена от големи и по-малки пожарища. От унищожените танкове и бронетранспортьори все още се виеше черен дим, други машини продължаваха буйно да горят. От силната топлина с внезапни, ослепителни експлозии се възпламеняваха боеприпаси. Спонтанно излитаха фойерверки от зелени трасета.

Спретнатите редици палатки и дървените бараки на наемниците от охранителния батальон бяха напълно пометени, а докъдето й стигаше погледът, се търкаляха трупове. Опита се да ги преброи, но те бяха стотици. Повечето бяха неподвижни, но някои помръдваха в напразен опит да привлекат помощ.

Давеща се от ярост, Ошима заповяда на пилота да направи обиколка покрай наблюдателния пост. Когато наближиха, взривната вълна от една ужасяващо силна експлозия отхвърли малкия хеликоптер встрани. За няколко дълги като вечност мига тя бе обладана от мисълта, че ще се разбият, но пилотът успя да овладее машината.

Като отправяше безмълвни молитви, той й хвърли бегъл поглед. По челото му изби пот, а изразът на лицето му прие окаяно ужасен вид. Тя разбра, че той иска да я помоли за разрешение да се завърне на летището, но страхът му от нея надделя. Така и трябваше. Когато командваше Ошима, нито един страхливец нямаше шанс да се огъне.

Картината на случилото се започваше да й се изяснява. Благодарение на затънтеното си местоположение и на многочислената си охрана долините близнаци в Дяволската стъпка изглеждаха изключително сигурни. Сега обаче, ала след дъжд качулка, не бе трудно да разбере, че когато атакуващите сили бяха овладели наблюдателния пост и възвишението, и двете долини бяха станали уязвими.

И все пак кой бе очаквал върху им да се стовари такава огнева мощ, при това толкова бързо и яростно? Освен същественото предимство в жива сила отбраняващите се имаха на разположение и тежки бронирани машини. Просто бяха длъжни да окажат някаква съпротива и да спечелят време, докато пристигне подкреплението. Не, това не бе обикновена пехотна атака на командоси. Това бе някакъв нов вид война — по-бърза и по-смъртоносна от всичко друго, което бе виждала или чувала преди.

— Искам да се приземиш зад помещенията на Яибо — каза тя и посочи с ръка.

Пилотът я погледна, пребледнял. Опита се да проговори, но устата му бе пресъхнала. След като си облиза устните, опита отново.

— Ошима-сан — прегракнало рече той, — това е лудост. Сама виждате, че лагерът представлява смъртоносен капан.

Ошима изтегли своя 9-милиметров „Макаров“ и мушна върха на цевта му в скута на пилота.

— Слушай, шибана главо! — озъби се тя. — Ако не направиш това, което ти казвам, ще ти гръмна тези украшения.

Пилота го втресе. Но кацна. Сред разрушенията и касапницата наоколо помещенията на Яибо по някакво чудо бяха непокътнати. Ошима усети прилив на гордост, като приближи. Въпреки че охраната по огражденията бе преодоляна, силите, които тя бе обучила, бяха омесени от по-жилаво тесто. Можеше да има жертви, но тя бе сигурна, че повечето бяха оцелели.

Две минути след като тя влезе в сградата, над фона от шума на пожарите, стоновете на ранените и острия пукот на взривяващи се боеприпаси до ушите на пилота долетя най-ужасният и смразяващ кръвта писък, който бе чувал. Беше пронизително силен и се извиси до кресчендо, преди да стихне. А после тази ужасяваща модулация не престана да се повтаря отново и отново. Това бе най-страховитият звук, който пилотът бе чувал през целия си живот.

След пет минути Ошима излезе залитаща през вратата и се строполи на земята. Пилотът отиде да й помогне и докато я изправяше на крака, с ужас видя, че дрехите й бяха подгизнали в кръв. Тя заби ноктите си в него и той панически я оттласна, но тя се бе вкопчила и не го пусна. Ноктите й издраха лицето му и той усети как плътта му се разкъса.

— Всички са мъртви! — изкрещя тя. — Всички! Всички! Всички! Всички до един са мъртви!… Има само кръв! Кръв!

Думите й се стоварваха като удари с чук. Пръски слюнка обливаха лицето му. Повдигна му се. Отначало си помисли, че Ошима е изпаднала в нервна криза, но после разбра, че бе станал свидетел на нещо съвсем различно.

Това бе пристъп на неконтролируема, бясна ярост.

Извън Дяволската стъпка, Текуно, Мексико

Бяха изминали седем минути. Фицдуейн методично претърсваше околността с FLIR-a, но от Калвин нямаше и следа. Зад него Кокрейн вършеше същото със своите прибори за нощно виждане.

От спусналия се над околовръстното шосе черен дим изскочиха трима наемници и в последния момент спряха шокирани от заплашителния вид на черната клиновидна форма на „Шедоу №1“.

В началната суматоха, когато колоната бе размазана на шосето, те бяха захвърлили оръжията си. Повечето от наемниците бяха кампесинос — млади селяни, които не желаеха нищо друго, освен да се приберат при семействата си у дома. Втрещени от страх, те се вторачиха в гънтрака и се чудеха какво да сторят.

Нека живеят, каза сърцето на Фицдуейн. Те наистина са врагове, но безопасни.

Убий ги, каза разумът му. Те вече ни видяха и биха могли да издадат нещо, което би помогнало на врага, а аз съм длъжен на всяка цена да дам на хората си всички възможни шансове. Нямам друг избор.

Той изпразни окачения до седалката на водача гранатомет и тримата наемни войници се проснаха, покосени от стотиците малки бризантни стрелички на разкъсващите шрапнели.

Призля му. Един лазерен лъч проряза мрака и се спря върху него. Той си представи как точно в този момент вражеският стрелец го взема на мушка и го прострелва смъртоносно. Помисли си за Боти и го обзе тъга, че никога не ще види как малкият му син ще порасне. Помисли си за…

Лазерният лъч угасна и пак присветна в неравномерен ритъм. После бавно се издигна в нощното небе и се насочи към звездите.

Морз! „К-А-Л-В-И-Н“.

След отчаянието го обзе радостна възбуда. Фицдуейн форсира двигателя и подкара машината към източника на светлината. Оказа се пълен идиот. Светлината бе от този вид, който само отряд „Рапира“ можеше да види през специалните филтри. Това не беше врагът.

Пред тях, точно зад светлинния източник, в разреден строй се появиха вражи войници. През очилата си за нощно виждане Фицдуейн забеляза, че за разлика от тримата, които току-що бе убил, тези бяха въоръжени и — както си личеше — надъхани. Той ускори ход и свърна леко вляво, така че да успее да заеме позиция над източника светлина, за да може безпрепятствено да обстрелва врага.

Наемниците не притежаваха очила за нощно виждане, но чуха приближаващия се шум от двигателя и откриха огън. В мрака проблеснаха изстрели и около и над гънтрака се чу пукотът и свистенето на прелитащите куршуми.

Лъчът на лазерния прицел светна от GECAL-a на Кокрейн и след секунда оръжието забълва огън. Фицдуейн спря гънтрака и изпразни пълнителя на своя гранатомет. Само за пет секунди районът, зает от патрула наемници, бе основно прочесан с повече от хиляда метални осколки. Стрелбата им замлъкна.

Дружеският лазерен лъч блесна отново. Фицдуейн се спусна, криволичейки, по хълма към него и най-после Калвин се показа. Той лежеше по гръб, прикачен към крилото, но от корпуса нямаше и следа.

Докато Рос стоеше на пост, Фицдуейн изскочи навън, освободи летеца, после го намести в седалката на предния мерач, даде му шлемофон и го включи във вътрешната връзка.

Цялата операция не отне повече от четиридесет и пет секунди. Калвин бе понатъртен и със счупен глезен, който явно го болеше, но иначе се държеше. На Фицдуейн му падна камък от сърцето. Той обмисли възможността да даде на пилота морфин, но реши засега да не го прави. По-късно морфинът би могъл да потрябва повече на някой друг. Престрелката още не бе приключила. Трябваше благополучно да се измъкнат, а при този вид операции на спецсилите това винаги бе най-трудната част от занятието. Факторът изненада вече, не съществуваше и сега преследваните бяха те.

Докато караше, той заговори Калвин, за да го отвлече от болката.

— Излетя с двигател — каза той, бързайки в нощта към сборния пункт, — но се приземи без него. Какво стана?

Калвин се засмя пряко сили.

— След като свалих хеликоптера с гранатомета, подир мен се спусна една много по-малка машина. По принцип тя не бе въоръжена, но отвътре някой започна да ме обстрелва, като че ми имаше зъб. Е, започнах да маневрирам по всички възможни посоки и цялата ми машинка взе да се разпада. Подпорите бяха вече повредени над летището и се държаха на едната честна дума, а тази гимнастика във въздуха им дойде твърде много. Корпусът и двигателят решиха всеки да си хване пътя, а аз нямах дори и парашут. На всичко отгоре бях на шестстотин метра височина. И за десерт край машината фучаха порции куршуми от АК-47. Беше малко напечено.

От този отчет Фицдуейн си представи действителните събития.

— И какво направи, Калвин? — каза той. — Събуди ли се?

— Върнах се малко назад в историята на авиацията — отвърна Калвин през стиснати зъби, защото гънтракът мина през неравен участък. — Хеликоптерът обстрелваше корпуса поради очевидната причина, че там е мястото на пилота.

— Е, и? — насърчи го Фицдуейн.

— Свободният полет е започнал от самото крило — каза Калвин, — а окачването на корпус за място на пилота и двигателя е станало много по-късно. Е, в този случай решението бе повече от очевидно.

— Не и за мен — отвърна Фицдуейн.

С очилата за нощно виждане, потънал в свят от зелени сенки, той препускаше колкото може по-бързо през ужасния терен и вниманието му не бе изцяло насочено към разказа на Калвин.

— Прикачих комбинезона си към крилото и се освободих от корпуса и двигателя — каза Калвин. — Хеликоптерът се спусна след тях и ги направи на кайма, докато падаха, а аз просто полетях надолу като безмоторник. Стана като по ноти, не ми потрябва парашут. Още се чудя защо се притеснявах толкова.

Фицдуейн почти се задави от смях.

— Първокласен номер! — възкликна Кокрейн.

Фицдуейн продължи да се смее, а гънтракът с поднасяне и подскачане се носеше през камънака към сборния пункт, докато високо в небето към тях летеше спасението им.

За нещастие то бе с един, крайно необходим, самолет по-малко.

22.

Въздушна база Мадоа, Текуно, Мексико

Рейко Ошима стоя под душа само три минути и изми кръвта на генерал Луис Бараган от тялото си. Отвращаваше я, защото бе символ на поражението й. Избухването й я бе омаломощило и тя се чувстваше разбита, но хладните струи я успокоиха и отново усети прилив на решителност. Силата на волята й беше едно от най-големите й достойнства и тя се съсредоточи в това, което трябваше да бъде сторено незабавно. Второстепенните ответни действия можеха да почакат. Първо трябваше да се уредят сметките и тя много добре знаеше по кой начин да го стори.

Забързано подсуши косата си и я събра в кок. После се облече в чисти камуфлажи, нахлузи високите кубинки и накачи по себе си пълно бойно снаряжение. Накрая си завърза на главата ритуалната хачимаки — лента, носена от членовете на Яибо — и препаса на гърба си катана. Приближи се към огледалото и онова, което видя в него, й хареса. Бе си възвърнала самообладанието и командирските способности. Отново бе готова да налага силата си и да сее страх. Изгубеното време за душ и преобличане си струваше.

Погледна часовника си, показваше 2,09. Струваше й се, че бяха минали години, а всъщност бе минал само един час, откакто Луис Бараган бе паднал върху нея, потънал в кръв. Тя потрепери.

Вратата загърмя от удари отвън.

— Ошима-сан! — чу се задъхан глас. — Моля ви, елате в командната зала. Обади се губернатор Куинтана и настоява веднага да му се докладва за ситуацията.

Командната зала се бе превърнала в лудница. Десетина души се надвикваха едновременно с всички сили, жестикулираха възбудено и като че ли нямаше никой, способен да възстанови реда.

Ошима прекоси голямата зала и влезе в помещението с радиостанцията, но остави вратата зад себе си отворена. Радистът изпита видимо облекчение, като я видя, и й подаде комплект слушалки. Тя ги нахлузи, изгони го с едно помръдване на китката и затвори вратата след него.

— Губернаторе — каза тя с уважение. — Говори Ошима-сан.

— Ошима — започна Куинтана с напрегнат глас, — какво става при вас? Разбрах, че сме били нападнати, но досега получих дузина различни, все противоречащи си сведения.

Ошима пое дълбоко дъх.

— Престани с номерата си, жено! — кипна Куинтана. — Казвай какво става!

Рейко Ошима докладва за ситуацията, ужасена вътрешно от мащабите на разрушението. И до този момент пораженията бяха чудовищни, а накрая сигурно щяха да се окажат двойно по-големи. И все пак в едно нещо бяха извадили изключителен късмет.

Супероръдието беше непокътнато. Вярно, едно от помещенията, в което бяха складирани експлозиви и експериментални бойни глави с химическо оръжие, бе напълно разрушено, обаче зарядът, заложен в командния бункер, откъдето се подаваше захранването с водород, по някакво чудо не бе избухнал. Явно тия, които са го залагали, са били принудени да побегнат преждевременно. Ошима си помисли, че колоната, дошла от летището, ги е накарала да зарежат всичко и да хукнат да се спасяват. Освен това оръдието бе практически неразрушимо.

Обикновено бе много трудно да се прочетат мислите на Куинтана, особено пък по радиото, но този път в гласа му прозвуча явно облекчение. По света имаше колкото искаш терористи, заложници, танкове и наемници, обаче неговото бъдеще бе свързано не с тях, а със супероръдието. Ако го бяха разрушили, бъдещето му щеше да бъде много болезнено и кратко. Беше си спечелил твърде много врагове през всичките тези години.

Ошима реши, че именно сега му е времето да направи своя ход. Тя му носеше добри новини и с малко късмет би могла да пожъне плодовете от това.

— Губернатор Куинтана — започна тя. — Нападението се провежда само с наземни части и според мен знам накъде е насочено. Осигурете ми силите, които ми трябват, и ще ги размажа.

— Обясни — отвърна Куинтана.

Това бе първото положително предложение, което бе чул от началото на нападението. Той го обмисли от всички страни — имаше нещо смислено в него. Ако нападението се провежда с бронирани джипове, това означава, че те ще се опитат да избягат към границата, но можеше да имат и поддръжка от въздуха. В такъв случай изоставената в пустинята писта, построена от нефтодобивниците в Арконо, бе най-близкото до ума предположение. Струваше си да се опита и назначаването на Ошима за главнокомандващ бе оправдано от извънредните обстоятелства. Той се усмихна вътрешно: и, разбира се, единствената жена, способна да свърши тази работа.

Три минути по-късно бе формирана бойна група от двадесет бронирани машини, базирани северозападно от Арконо, на които бе заповядано да завардят прохода, водещ към пистата, а Ошима се качи на хеликоптера и отиде лично да ръководи засадата.

Куинтана прекъсна радиовръзката силно потресен, но все пак в по-добро настроение. Супероръдието бе непокътнато. Колкото до Ошима, ако успее, той щеше да се възползва от резултата, а ако се провали, от нея ставаше чудесна изкупителна жертва.

— Повтори още веднъж, „Ийгъл Лийдър“ — каза Фицдуейн.

Той бе пристигнал в зоната за изтегляне и веднага се бе свързал с С 130, които идваха да ги вземат.

— „Ийгъл“ е в график и държи курс към зоната за изтегляне — отвърна веднага Килмара, — но „Дракон“ няма да дойде. Повтарям, „Дракон“ няма да дойде. Времето на пристигане непроменено.

— Разбрах. „Дракон“ няма да дойде — отвърна Фицдуейн. — С него или без него, „Ийгъл“ е добре дошъл. Не сме дребнави и освен това вече ни е мъчно за дома. Край.

— Късмет, „Рапира“ — каза Килмара. — Скоро ще се видим. Край.

Фицдуейн смъкна слушалките от главата си. Петте маскирани гънтрака бяха събрани около него във формата на полумесец, с насочени навън оръжия. Дотук изглеждаше, че всички машини са успели да се измъкнат. Унищожено бе само „Небесно око“. Оставаше им да изминат още двадесет и пет километра, но те бяха най-опасната част и освен това новините, които току-що бе получил, бяха доста обезпокоителни.

Беше обмислял много варианти на изтегляне — от най-близките до ума до най-невероятните. Всички конвенционални планове обаче включваха дълги преходи по суша и представляваха сериозни проблеми: Дали щяха да ги открият, след като трябваше да се задържат дълго на земята? Дали машините щяха да издържат? Можеха ли да носят достатъчно гориво? Щеше ли да им стигне водата?

Накрая се бе спрял на едно от най-простите решения — да бъдат изтеглени по въздуха още в нощта на нападението. По-точно да ги измъкнат още преди врагът да е успял да се прегрупира.

Недостатъкът на този план се състоеше в това, че налагаше някои ограничения от практически характер. За да кацнат, самолетите се нуждаеха от удобно място, а теренът наоколо бе ужасен. Освен това изтеглянето по въздух привличаше вниманието. Гънтраковете бяха малки, безшумни и незабележими. В сравнение с тях С 130 бяха огромни и шумни зверове, чието кацане в затънтени места неминуемо щеше да впечатли околните, ако имаше такива.

Преди още да се съгласи на операцията, Фицдуейн бе огледал много сателитни снимки и се бе убедил, че както на изоставената писта, така и в района около нея няма следи от каквато и да било човешка дейност. Това беше добре, но той бе живял достатъчно дълго, за да знае, че светът е непредсказуем и че съдбата много обича да си прави гадни шегички.

И точно за да намали донякъде тези недостатъци, той бе уредил присъствието на един тежковъоръжен „С 130 Призрак“, който да прикрива изтеглянето им от въздуха и да неутрализира всякаква нежелана намеса. „Призрак“ имаше мощно въоръжение, което, комбинирано с безупречната система за улавяне на целта в нощни условия, донякъде изравняваше баланса.

Да, но току-що бе научил, че този самолет няма да дойде — повреда или каквато и да бе причината, това нямаше никакво значение. Кодовото название на „Призрак“ бе „Дракон“ и съобщението бе съвсем ясно. „Дракон“ нямаше да бъде там, за да прикрива изтеглянето им. Нямаше да има никакви проблеми, ако районът бе чист. И здраво щяха да загазят, ако не беше.

Фицдуейн свика хората си на кратко съвещание. От всяка бойна машина остана по един човек, насочил уредите за нощно виждане в тъмнината. Другите се събраха около ирландеца.

— Загуби? — попита той и сам се прекъсна: — Аз започвам първи. „Шедоу №1“ загуби Стив. Микролетът е вън от играта, а Калвин е със счупен глезен.

Всеки гънтрак докладва поред. Други фатални загуби нямаше, но Чък Фрийман от „Шедоу №3“ бе получил шрапнел в рамото, а Питър Хейдън бе сериозно контузен, когато „Шедоу №4“ едва избегнал попадение от един Т55. Гънтракът му също бе в окаяно положение. Повредена бе веригата му и щеше да изкара още най-много няколко километра.

— Момчета — подхвана Фицдуейн, когато всички приключиха, — както би казал Ал Лонсдейл, всички бяхте върхът.

Хората около него се заусмихваха, но коментар почти не последва. Всички бяха невероятно уморени от изпитания страх, изживяното напрежение, възбудата от атаката и изобщо не се заблуждаваха за това, какво ги очаква по-нататък. Една от главните изненади бе ненадейната поява на конвой на околовръстния път. А знаеха, че им предстоят още… Всички пестяха енергията си и слушаха съсредоточено Фицдуейн.

— Ще свалим всичко от „Шедоу №4“, ще го изоставим тук — каза той — и където е необходимо, ще попълним боеприпасите. Задните палети си остават тук. Ще дозаредим резервоарите. Наблягаме на скорост и маневреност. Потегляме на пълен ход, но няма да знаем какво ни очаква, докато не се приближим. Останахме без въздушно разузнаване, а и без прикритие от горе. Затова ще разчитаме само на свои сили. Трябва да бъдем във въздуха след по-малко от час, но се налага да действаме бързо.

Настъпи кратка тишина. В слабата червена светлина на фенерчето Фицдуейн огледа хората си един по един. Всъщност израженията на лицата им не се виждаха, но езикът на телата им бе повече от ясен. Въпреки всичко малкият му отряд бе в добра форма. Разбира се, очертаваха се признаци на умора и несигурност, но, общо взето, Фицдуейн можеше да се смята за късметлия. Това бяха изключително здрави хора.

— И още нещо — продължи той. — Оставаме с четири гънтрака и ще ни е необходимо прикритие отзад. Ако всичко се развие добре, тези хора ще са последните, които ще се качат на борда. Ако обаче се обърка, прикритието остава, инак никой няма да се измъкне — той посочи картата. — Мисля, че не е необходимо да ви казвам защо.

Никой не възрази. Всички бяха участвали в обсъжданията за изоставената писта и бяха запознати с проблемите. Недостатъкът на точката за изтегляне се състоеше в това, че за да стигнат до нея от север, трябваше да минат през трикилометров проход, който бяха кръстили Фунията. Да го заобикалят, нямаше време.

Освен това, ако противникът успееше да заеме височините около Фунията, никакъв самолет нямаше шанс да се измъкне. Което означаваше, че ариергардът ще удържа възвишенията, докато двата самолета се отдалечат на безопасно разстояние. Това трябваше да бъде работа на „Призрак“, но той нямаше да дойде, така че друг избор нямаха.

Фицдуейн бе прав — това бе гадна работа. Гънтрака, който щеше да поеме прикритието, едва ли го очакваше светло бъдеще.

— Прикритието ще бъда аз — заяви той. — И за ваше сведение, това не подлежи на обсъждане… Но ще ми трябват още двама души и машина с „Дилджър“.

— Аз ще съм един от тях — обади се твърдо един глас. — И за твое сведение, това също не подлежи на обсъждане.

Останалите се засмяха.

Фицдуейн също се усмихна и вдигна ръка към Лий Кокрейн.

— Лий, ти си едно нахално копеле — каза му той. Настана тиха бъркотия, всички завдигаха ръце и замърмориха, мъчейки се да не повишават глас, защото през нощта шумовете се носеха надалеч.

— SAS вече платиха повече, отколкото трябва — продължи отново Фицдуейн, намеквайки за ранения Питър Хейдън и убития Стив Кент, и двамата от тази организация, — а аз съм представител на ирландските рейнджъри.

— Значи остава Делта — обадиха се хората от Делта в един глас, включително и Калвин.

— И тъй като аз съм от самото начало — обади се Ал Лонсдейл, — струва ми се, че кандидатурата ми е подходяща.

Фицдуейн кимна.

— Хайде тогава на работа. Тръгване след десет минути.

Групата се пръсна по машините и започна подготовката.

Фицдуейн се приближи към „Шедоу №3“, където, завита плътно с одеяла, лежеше Катлийн, натъпкана с успокоителни. Той се наведе, прегърна я и я притисна до себе си. После я целуна. След което пак я прегърна.

— Половината е от мен, а другата половина от Боти — каза й той. — Много ни липсваше, момичето ми. Вече си отново при нас.

— Знаех, че ще дойдеш, Хюго — каза Катлийн сънливо. — Знаех, че ще дойдеш… и ти дойде. Обичам те, Хюго. През цялото време мислех за теб. И знаеш ли, от това ми ставаше леко. Беше страшно, но на мен ми бе леко. Бях силна…

Фицдуейн се опита да се усмихне. Но беше адски трудно, защото плачеше. Леко й било! Катлийн изглеждаше ужасно и не му се мислеше какви ужаси е преживяла. Детето? Беше твърде хубаво, за да се надява… Но не попита.

Отново я притисна до себе си.

— Обичам те, Катлийн — повтаряше той непрекъснато като в транс.

Накрая тя заспа — медикаментите победиха. Чифуне бе останала да пази „Шедоу №3“. Той се приближи до нея, стисна ръката й с две ръце и тя се усмихна.

— Винаги… — промълви тя просълзена.

— Винаги! — отвърна Фицдуейн. — Винаги…

Двамата се погледнаха право в очите и усетиха, че никога не са били толкова близки, колкото в този момент.

— Хайде да поемаме — каза Фицдуейн.

Колоната от четирите гънтрака тръгна по направление на точката на изтегляне и самолета за вкъщи.

Текуно, Мексико

Наемниците на губернатор Диего Куинтана се състояха главно от мексиканци, но имаше представители и от много други националности.

Родната страна на майор Халифа Шариф бе Либия. Военен талант на майор Шариф не липсваше, но умението му да се ориентира по карта бе минимално. Спокойно можеше да се загуби, докато пресича улицата, и точно поради тази причина в момента се намираше съвсем близо до пистата Арконо, вместо на сто километра западно от нея, както гласеше заповедта. При нормални обстоятелства той би разчитал на уменията на адютанта си, който го държеше повече или по-малко в час, но изстрелът на един недисциплиниран селянин бе сложил край на това удобство. Съсипвайки, освен това, и единствената карта на това ужасно място, с която майор Шариф разполагаше.

Беше дълбоко заспал, когато пристигна нова заповед, а той никак не обичаше да го събуждат толкова рязко. Настроението му падна далеч под нулата и след като чу, че трябва да се готви за действие, поставяйки се под командването на японката Рейко Ошима.

Онази жена! Невероятно. В неговия свят жените също заемаха някакво място, но с подобно разполагаха и козите, и камилите. Той едва ли би се обезпокоил повече, ако трябваше да предаде командването на някое от тези животни.

Псува, вика, търка с разтреперана от яд ръка небръснатата си брадичка, чешейки се енергично навсякъде от пясъка, прахта и пълзящите твари, за които не му се искаше дори да мисли, и се поуспокои донякъде чак когато верният му сержант му донесе чаша горещ, сладък чай.

Един „Ми 4 Хаунд“ си проби път с гръм и трясък през тъмнината и кацна край колоната всред облаци от прах. Чакайки появата на онази ужасна амазонка, той отпи отново от чая и установи, че вече сърба кал. Две минути по-късно командирският му танк и окървавената карта му бяха отнети, а самият той бе натъпкан в един БТР като обикновен редник.

Заела танка, Рейко Ошима поведе колоната е пълна скорост към Фунията — тесния отвор, излизащ към пистата. Хеликоптерът отново бе се издигнал и поел напред да разузнае терена.

Колоната напредваше с прекрасно темпо. Всички машини разполагаха с активни инфрачервени прожектори, които не се виждаха с невъоръжено око, но лъчът им, прорязващ околната тъма и осветяващ земята, бе идеално видим за онези, снабдени със съответните очила за нощно виждане. Това бе наистина доста ефективна техника, освен ако противникът не разполагаше с уреди за установяване на инфрачервено присъствие. Тогава това означаваше да го нападаш, включил всички фарове. Виждаш къде караш, но и всеки те вижда — и то от значително разстояние.

Двадесет минути по-късно, когато колоната се намираше само на няколко километра от Фунията, от хеликоптера се обадиха, че към старата писта с голяма скорост се носи облак прах.

Рейко Ошима усети прилив на оптимизъм и издаде заповед да бъдат готови за действие. Противникът, който и да беше той, имаше пълно основание да вярва, че тук, в средата на тази пустош, никой няма да се сети да посочи една-единствена изоставена писта измежду десетките други, построени от нефтодобивниците преди десетина години.

За тяхно нещастие само преди около година Рейко Ошима бе ходила на оглед и бе харесала пистата за евентуална база на Яибо. Познаваше мястото и околния терен прекрасно. Освен това, каза си тя, започвам да усещам врага.

Пистата Арконо не бе очевиден избор, но бе най-близо. Другите писти наоколо покриваха други райони.

В далечината изплува тъмният силует на Фунията и Фицдуейн си помисли за Калвин. Колко добре би било да се огледат проходът и околният терен от въздуха, преди да се навлезе в тясното пространство. Откъде да знае, че проходът не е зает от противника, който се е спотаил и само ги чака да влязат вътре. Идеално място за засада! Почти километър широк при входа, на изхода той се стесняваше до по-малко от сто метра. Фунията напълно оправдаваше името си. Той изхвърли безполезните мисли от главата си и се съсредоточи върху онова, което му предстоеше. Имаше чувството, че пропуска нещо много важно и очебийно. Погледна часовника си и още веднъж прехвърли възможните варианти на заключителния етап на операцията. Имаше нещо наистина, но какво?

Той превключи на тяхна радиочестота и натисна копчето за предаване. Оставаха им още двадесет минути до времето за изтегляне и бяха стигнали до онзи етап, при който скоростта бе по-важна от тишината.

— Отряд „Рапира“, тук е „Шедоу №1“. Изключете заглушителите и увеличете скоростта до деветдесет.

Ромбовидната формация от четири гънтрака се втурна рязко напред, когато заглушителите се изключиха. Увеличената скорост бе ад за ранените, но другата възможност бе далеч по-лоша.

В небето проблесна светкавица, когато Ми 4 включи инфрачервения си прожектор, прочесвайки земята и мъчейки се да разбере с какви сили разполага този мистериозен враг. Според докладите предполагаше се наличие на бронирани джипове, но никой не бе сигурен и командването отчаяно се нуждаеше от сведения.

— Въздух! — викна Фицдуейн по радиото и четирите машини се пръснаха в различни посоки. — „Шедоу №1“ ще се погрижи.

Трите гънтрака забълваха тежък картечен огън към хеликоптера, а в това време „Шедоу №1“ спря и Ал Лонсдейл насочи към него ракетата земя-въздух „Старбърст“. Зелените трасета на снарядите и ракетите от хеликоптера разораха земята около бягащите като хлебарки гънтракове, но малките машинки представляваха много трудна цел. Бяха бързи и сменяха непрекъснато посоката. Освен това облаците прах, вдигани от веригите им, никак не помагаха на врага. Инфрачервеният прожектор на хеликоптера се появи в очилата за нощно виждане на Лонсдейл като показалка, сочеща към мишена.

Секунди подир това прожекторът изчезна, издухан от картечните откоси от земята, но Лонсдейл все още виждаше голямата машина през мощния оптически мерник на неговия „Старбърст“.

Пилотът знаеше, че стингърите — ракетите, с които бе най-добре запознат — можеха да бъдат излъгани при определени обстоятелства и че обсегът им е ограничен. Обаче в дадения случай пилотът се плашеше повече от известния гняв на Рейко Ошима, отколкото от неизвестната заплаха пред него. Беше му заповядано да разбере какво имат срещу тях или изобщо да не се връща. Освен това бе изправен срещу ракета, която не се нуждаеше от топлинен източник, за да попадне в целта. „Старбърст“ се водеше оптически от лазерен лъч.

Той изпълни дълга си. Тъкмо приключваше с описанието на една от странните верижни машинки, която бе хванал в инфрачервения лъч за миг, когато зарядът на ракетата се възпламени от близостта с хеликоптера и засипа роторите и резервоарите с дъжд от метални кубчета.

В небето разцъфна огнено цвете.

Тая гадна жена, бе последната мисъл на пилота.

— Прегрупирай се! — каза напрегнато Фицдуейн в микрофона. — Бързо! Давай!

Четирите гънтрака на „Рапира“ се прегрупираха на две групи по две, като единия гънтрак се движеше малко след другия. Тази формация бе известна при изтребителите. Първата машина покриваше опасностите отпред, а втората — отзад.

Бяха загубили време, докато се справят с хеликоптера. Затова сега вдигнаха скоростта до сто километра в час. По този неравен терен това бе ужасно преживяване дори и с въздушното окачване. Влошаваше се и точността на оръжието. Бе трудно, дори невъзможно да се използва модерното оборудване за нощно виждане при тези вибрации и сътресения. Шумът от двигателите се носеше надалеч и понякога машините правеха гигантски скокове във въздуха и с трясък се стоварваха обратно върху земята.

За ранените това бе същински ад. Фицдуейн го знаеше, бе изпитвал чувството на самота и безполезност, и това никак не му харесваше, но нямаше друг избор. През очилата за нощно виждане той съзря някаква светлина напред и малко вляво от тях. Умореният му от напрежение мозък отначало я взе за първите проблясъци на зората, после се изненада, защо бе още рано. Чак след това си даде сметка какво вижда. Светлината се движеше и, изглежда, принадлежеше на колона машини, насочени към входа на Фунията. Те се бяха включили в състезанието и макар че колоната бе далеч по-бавна, бе достатъчно напреднала, за да стигне дотам първа.

Прилоша му, после за миг го облада сляпа ярост. Но в следващата секунда вече трябваше да се вършат куп неща и емоциите останаха на заден план.

— „Шедоу №1“ търси „Ийгъл Лийдър“ — каза той по радиото.

— „Ийгъл Лийдър“ слуша, „Шедоу №1“ — обади се веднага гласът на Килмара.

Чуваше се силно и ясно. Значи бяха наблизо.

Фицдуейн си представи двата „С 130 Комбат Талън“, камуфлирани в тъмна окраска, летящи с бръснещ полет и следващи контурите на терена. Пилотът, вторият пилот и щурманът, с очила за нощно виждане и с изпити от дългия полет лица, се взират напрегнато в мрака. Чува се равномерният вой на турбовитловите двигатели.

— „Ийгъл Лийдър“, с каква огнева мощ разполагате? — попита Фицдуейн.

— И двата самолета са пригодени за евакуацията на гънтраковете, така че огневата им мощ е ограничена.

Стомахът на Фицдуейн се присви, но после се сети, че терминът „ограничена огнева мощ“ в спецавиацията е относително понятие. Тия хора не се чувстваха спокойни, ако си нямаха някой и друг по-сериозен коз в ръка.

— И двата самолета имат по един GECAL петдесетина за наземни цели и някои други играчки за въздушни — продължи Килмара, — но не може да се каже, че са пригодени за бой, защото задачата им е да евакуират. Не ми се иска да ги подлагам на риск, но все пак казвай за какво става въпрос.

— Ще евакуираме само три, повтарям — три, гънтрака — отвърна Фицдуейн. — „Шедоу №1“ ще остане да прикрива. Така че се налага да кацне само един самолет. Предлагам другият „Ийгъл“ да се погрижи за прикритие от въздуха. Откъм изток ни идва здрава компания.

— Изчакай малко, „Шедоу №1“ — долетя незабавният отговор на Килмара. Той превключи, на честотата на втория С 130 и поговори с Мечката. След по-малко от минута той се свърза отново с Фицдуейн: — „Ийгъл Лийдър“ ще кацне да изпълни евакуацията, а „Ийгъл Френд“ ще се заеме с въздушното прикритие. Ще може да се оправи с БТР-и, но с танкове — не. „Ийгъл Френд“ очаква инструкциите ти. Уведомете го незабавно как смятате да евакуирате „Шедоу №1“. Предполагам „Скайхук“38.

— Потвърждавам за „Скайхук“ — отвърна Фицдуейн. — Но ни трябва пространство за маневриране. А тук има някои хора, които не ни желаят доброто.

— Разбрано, „Шедоу №1“ — обади се „Ийгъл Френд“ с гласа на Мечката. — Чакаме инструкциите ти.

Фицдуейн се загледа в приближаващата светлина. Вече спокойно можеше да различи цялата шибана армада от БТР-и и танкове. За негова най-голяма тревога те не обръщаха никакво внимание на малката група гънтракове и караха право към Фунията. Някой адски умен тип бе поел командването.

Заемеше ли прохода, врагът можеше да се разправи с гънтраковете когато си поиска.

При вида на громолящата към прохода колона Рейко Ошима изпита възбуда, каквато много рядко я навестяваше. Заслушана в грохота на танка, тя вдъхваше с пълни гърди миризмата на масла и нафта, усещайки поривите на вятъра върху лицето си. Изпаднала в радостна възбуда от скоростта, за първи път, откакто започна цялата тази бъркотия, тя усети, че ще приключи битката като победителка.

Пилотът на хеликоптера бе изпълнил дълга си. Тя вече знаеше, че си има работа с някакъв тип високоскоростна верижна машина и дори виждаше четири от тях в облаците прах отдясно. Това вероятно, беше челният им дозорен отряд. Като се вземеше предвид мащабът на понесените до този момент загуби, ставаше ясно, че в нападението са взели участие далеч по-големи сили. Ошима пресметна, че зад тях вероятно идват още двадесет — двадесет и няколко такива машини. Ако се сложат по четирима души екипаж, мислеше си тя — командир, мерач, пълнач и водач — това правеше някъде около стотина души. Сметката й се струваше правилна. А това предполагаше, че машините ще бъдат изоставени при евакуацията. В противен случай тази запустяла писта край Арконо за кратко време щеше да се превърне в доста оживено място.

Но най-важното бе, че предположението й излезе вярно. Бе разгадала намеренията на врага и в момента напредваше с бронираните си машини нататък. Врагът се движеше по-бързо, две мнения по този въпрос нямаше, но тя бе по-напред от тях и щеше да стигне до прохода първа.

После щеше да започне касапницата. И разплатата.

Фицдуейн знаеше, че отряд „Рапира“ бе за последен път заедно и за един кратък миг почувства неизмерима тъга и умора, заместени почти веднага от гордост.

Много малко неща можеха да доставят такова удовлетворение, като това, да командваш боеви отряд във върхови ситуации, а членовете на „Рапира“ бяха показали, че са по-добри и от най-добрите. И сега, когато тази смела и невероятна акция бе към края си, той изпита съжаление.

Моментът мина. Имаше да се вършат належащи неща.

— „Шедоу №1“ до всички — каза той в микрофона. — „Шедоу №3“ ще остане с мен и ще се опита да спре колоната. „Шедоу №2“ и „Шедоу №5“ ще минат през Фунията и ще се евакуират. „Шедоу №3“ ще се присъедини към тях, ако е възможно. Давай!

Кокрейн спря „Шедоу №1“ и изпусна въздуха от задните възглавници, докато Ал Лонсдейл зареди пълнител с шест гранати в дилджъра и оправи лазерния мерник. След шума и подмятането на високата скорост да седиш сред пълна тишина на едно място, бе повече от странно усещане.

Откъм дясната им страна „Шедоу №3“ тръгна към колоната, стреляйки в движение с GECAL. Задачата му бе да привлича огъня върху себе си, докато машината на Фицдуейн се разправя с танковете. Само дилджърът можеше да разчита на известни шансове за успех от това разстояние.

Другите два гънтрака потеглиха с пълна скорост напред. И двете машини бяха претоварени, освен това караха и ранените, и съвсем не бяха в състояние да се бият, освен ако нямаха друг избор. В „Шедоу №3“ бяха Чифуне, Джеронимо Грейди и Дана Фелтън като екипаж, заедно с ранения Чък Фрийман, упоената Катлийн и трупа на убития Стив Кент. В „Шедоу №5“ се бяха натоварили Ога, Брик Стивънс и Рос Галини, заедно с ранените Ернесто Роблес и Калвин.

Нощният лазерен мерник на Ал Лонсдейл проби мрака и прицели дилджъра към водещия танк. Той стреля. От цевта се проточи дълъг огнен език и целият гънтрак се разтресе от отката. Две секунди след това той отново стреля и продължи, докато не изпразни втория пълнител.

Дванадесет снаряда. Дилджърът бе останал без боеприпаси.

— Движение! Движение! — извика Фицдуейн.

Кокрейн отново пусна въздух в задните възглавници и с рев се понесе напред. Възглавниците можеха да се саморегулират в движение. Две секунди след като бяха напуснали огневата си позиция, опразненото от тях място бе разорано от снаряди и по леката броня на гънтрака зачаткаха осколки и парчета камъни.

Чу се трясък и танкът на Ошима, ревейки с пълна скорост, изведнъж се килна наляво, изгуби инерция и започна да се върти около себе си.

Люкът на водача се отвори, човекът се подаде навън и се извърна към Ошима.

— Удариха ни. Веригата се скъса и сега сме идеална мишена. Трябва бързо да се омитаме.

Ошима изтегли пистолета си и го простреля в главата, след което насочи оръжието към мерача.

— Оръдието наред ли е?

Оня кимна с пребеляло лице.

— Добре тогава, стой тук и се бий, освен ако не искаш да последваш тоя страхливец.

Пълначът зареди снаряд, затворът тежко изтрака. Мерачът завъртя купола и стреля. Някъде в далечината Ошима видя експлозията от попадението. Инфрачервеният уред за нощно виждане се разпадна на парчета, улучен от огъня на тежка картечница. Последвалият го откос олющи бронята, без да причини вреда.

Ошима се измъкна от купола и се огледа за друг танк. Пред погледа й се разкри ужасяваща гледка. Стройната и вдъхваща респект колона от деветнадесет БТР-а, следвала я до този момент, сега представляваше хаос от пламтящи и експлодиращи машини. Докато наблюдаваше в ням ужас гледката, по земята пробяга ред от ситни пламъчета, сякаш картечница обстрелваше някаква цел, и БТР-ът, попаднал на пътя им, изведнъж се взриви и подскочи във въздуха.

В мрака от него, заизскачаха пламтящи фигури и след няколко крачки падаха на земята, огласяйки нощта със сърцераздирателни писъци. На около стотина метра от нея един Т55 стреля с оръдието и след това даде назад. Тя се спусна след него, отчаяно махайки с ръце.

Един от оцелелите БТР-и бълваше огън в нощта от тежката си картечница. Стреляше напосоки, защото инфрачервеният уред за нощно виждане бе унищожен, и не спря, докато лентата му свърши. Додето пълначът сменяше кутията, ответният огън му разкъса гърлото и едва не му откъсна главата.

Някакъв силует изплува от тъмнината, откъм БТР-а се чу оглушителна експлозия и в борда му се появи огромна дупка, пробита сякаш от артилерийски снаряд. Два танка, маневриращи в противоположни посоки, се сблъскаха, люковете им се отвориха и двамата им командири започнаха ожесточено да се карат.

Граната порази единия от тях и трупът му от кръста нагоре се разлетя във въздуха, засипвайки другия командир с кървав дъжд и разкъсана плът. Човекът моментално се скри обратно в купола, затръшна люка и заповяда на водача да даде назад.

Въздухът сякаш бе наситен от летящ във всички посоки метал. Ошима никога не бе виждала подобно нещо. Това не бе стрелба от обикновена тежка картечница, а от някаква друга, далеч по-смъртоносна система. Чак сега започна да разбира защо базата й, въпреки цялата си бронирана мощ и херметична отбрана, е била превзета толкова бързо. Покрай нея, громолейки с веригите си, мина танк и тя отскочи назад ужасена. Звездите бяха започнали да избледняват, скоро щеше да съмне. До ушите й достигна тежкото ръмжене на един БТР и тя се озърна. Машината спря и командирът й погледна надолу към нея.

Струваше й се смътно познат отнякъде. В този момент лицето му бе осветено от някаква вътрешна светлина. Това бе ирония на съдбата — Ошима позна майор Халифа Шариф, „героя“, който не можеше да чете карти. Животът, мина й през ума, е пълен с гадни шеги. Жалко, че не бе разбрала това по-рано.

Майорът вдигна поглед напред и издаде някаква заповед. БТР-ът набра скорост, плъзна се покрай зяпналата го Ошима и я остави сама в пустинята.

Евакуиращите се гънтракове с рев преминаха през Фунията и излязоха на пистата. Зад тях се чуваха отгласите от битката и мислите на всички се насочиха към ариергарда им, който в момента водеше тежък бой.

Десет минути по-късно, следвайки заповедта на Фицдуейн, „Шедоу №3“ напусна бойното поле и се присъедини към другите два гънтрака. След по-малко от минута, повикан по радиото, самолетът на Килмара се появи от мрака, кацна и рулира към тях с почти отворена вече задна платформа.

Без да се бавят и секунда, трите гънтрака се покатериха вътре и С 130, със затваряща се в движение платформа, се издигна и полетя на свръхмалка височина във въздушното пространство на Текуно. Всички радиочестоти на щата вряха от радиообмена и пилотите чуха как диспечерите насочваха изтребителите в района. Точното пресмятане на времето бе от огромно значение. Щяха да изминат около осемдесет минути, преди заплахата от изтребителите да изчезне.

На Килмара никак не му се искаше да изоставя Фицдуейн и екипажа на „Шедоу №1“, но всяка секунда, прекарана в района, увеличаваше шансовете да бъдат открити, а неговата първостепенна задача бе да се погрижи за безопасността на самолета, екипажа и пътниците му. Оттук нататък всичко зависеше от куража и изобретателността на Фицдуейн и малкия му екипаж, летателните умения на „Ийгъл Френд“ и едно необикновено приспособление, известно под името „Скайхук“, или Спасителна система „Фултън“. Освен това трябваше да се съобразяват и с ходовете на противника. „Шедоу №1“ бе локализиран и примката около него щеше да се затяга с всяка изминала секунда. Фицдуейн бе замаян и дезориентиран, не виждаше нищо и усети надигащата се паника. С усилие запази самообладание. Къде все пак беше? Какво бе станало? Изтри лицето си с длан — бе мокро и лепкаво. Мамка му! Цялото бе потънало в кръв от рана на челото му. С усилие се изправи на крака, наплиска се с вода от манерката, висяща на колана му, и изми кръвта от очите си. Отново виждаше! Облекчението бе огромно. Усети как страхът се оттегля и самоувереността отново се връща.

„Шедоу №1“ лежеше на около двадесетина метра от него, обърнат на една страна. Едната верига на машината липсваше, а отзад зееше огромна дупка, от която течеше нафта. Ударили са ни, но сме извадили късмет, каза си Фицдуейн. А може и да не сме. Чак тогава забеляза Лий Кокрейн. Бе се навел над Ал Лонсдейл, който лежеше на земята и не мърдаше.

Фицдуейн взе да си спомня какво бе станало. Бяха започнали да солят напредващата колона с известен успех, благодарение на дилджъра, уредите за нощен прицел и агресивната тактика. После бяха решили да напуснат боя. „Шедоу №3“ се бе насочил към пистата, а „Шедоу №1“ бе успял да стигне само до Фунията.

Спомни си как гънтракът ревеше с пълна скорост към най-тясната част на прохода. А след това — мрак. Някъде далеч пред себе си видя един С 130 да се издига в нощното небе и да се стопява в мрака. Гледката му подейства като физически удар и страхът отново се върна.

Той се приближи до Кокрейн и кимайки към Лонсдейл, попита загрижено:

— Какво му има?

— Контузен е, мисля — отвърна Кокрейн. — Не виждам никаква външна рана — той му подаде някакъв предмет. — Ето ти очилата за нощно виждане. Паднали са при недотам успешното ти кацане, Хюго.

Фицдуейн се помъчи да вдигне учудено вежди, но те май се бяха слепнали от кръвта и не помръднаха. Кокрейн бе в стихията си. Ето един мъж, каза си той, който намери себе си.

Уредът бе в изправност. Фицдуейн се почувства малко по-спокоен. Може да ги гони половината армия на Текуно, но поне щеше да вижда къде стъпва. Топлинните им сензори и пасивни уреди за нощно виждане им бяха дали значителен превес над противника, така че никак не бе зле да си имаш такова нещо на разположение. Предстоеше още доста работа, и то много сериозна.

Той обърна поглед към другия край на прохода. Далеч назад, някъде към средата му, се виждаха горящи машини.

Кокрейн улови погледа му и се усмихна широко.

— Противникът хукна подире ни във Фунията, но след като ни удариха, си поиграх малко с оня барет, петдесети калибър. Изглежда смешно една такава пушка да елиминира бронирана машина като БРДМ, но ето го доказателството. Средно по три изстрела в машина от разстояние почти километър и ето ти я във въздуха. Тънка броня, уязвими резервоари и бронебойни запалителни гранати представляват смъртоносна комбинация. Както и да е, дръпнаха се назад и сега, изглежда, се прегрупират. Преди минутка само изстреляха няколко осветителни ракети и сега вече знаят, че нямаме машина. А докъде можем да стигнем пеш? Накъдето и да се обърнеш — пустош.

Фицдуейн реши да не обръща внимание на последната неприятна забележка и да се съсредоточи върху стрелбата на Кокрейн.

— Просто за твое сведение, Лий — каза той. — Да си водиш частна война само защото двамата с Ал сме били в безсъзнание, е проява на алчност.

Кокрейн се засмя.

— А сега на работа — продължи Фицдуейн. — Имаме ли връзка с „Ийгъл Френд“?

— Тъй вярно.

Той почука личното си радио, каквото носеше всеки член на групата за извънредни ситуации. Беше с малка мощност и работеше само при пряка видимост, но комбинираше гласовия контакт с локаторен лъч.

— Всеки момент ще направи заход. Лети, следвайки релефа, за да избегне евентуални ракети земя-въздух, затова гласовият контакт е с прекъсвания.

Самолетът използваше околните ридове да се крие зад тях, за да не го засекат. Бе оборудван с доста полезна огнева техника, обаче главната му отбранителна способност се състоеше в това, че бе изключително труден за засичане. Бойните му черни кутии, натъпкани с електроника, го правеха практически невидим за повечето радари. Въпреки това, ако се появеше в пряката видимост на зенитна артилерия или на някоя ракетна установка. Можеше да си създаде доста проблеми. Затова пилотите с всички сили се стараеха да си останат невидими.

Фицдуейн откачи един автомат от мястото му в обърнатия гънтрак и щракна нов пълнител със сто патрона. После преметна през рамо помпа гранатомет, натъпка раницата си с боеприпаси и двамата с Кокрейн пренесоха Ал Лонсдейл в една естествена вдлъбнатина в подножието на възвишенията.

Скривалището им далеч не бе съвършено, защото липсваше прикритие отгоре, но наоколо нямаше нищо по-добро. Освен това планираха да се движат нагоре, а не встрани. Това означаваше, че им трябва свободен достъп до небето.

Над тях избухнаха още няколко осветителни ракети и проходът бе залян от ослепителна бяла светлина. Сравнен с модерните технологии, това бе остарял способ за разрешаване на проблеми с видимостта, но тъй или иначе даваше резултати. Обърнатият гънтрак се виждаше като на длан. Фицдуейн се съмняваше дали наемниците ги забелязват, скрити зад скалите, но здравият разум би им подсказал къде се намират. Дочу се пъшкащ звук и повредената машина бе засипана от минохвъргачен огън. По околните скали като град зачаткаха шрапнели. Към ураганния огън се присъединиха и поне половин дузина тежки картечници.

Ракетите угаснаха, но огънят продължи, без да спира, и Фицдуейн разбра, че останалото е вече само въпрос на време. Силата на врага явно бе огромна и той се бе съвзел от първоначалните поражения.

Хюго се помоли някой високо отгоре да им се притече на помощ, иначе самите те доста скоро щяха да се озоват там, пробвайки новите си крилца. Това беше перспектива, която ирландецът бе твърдо решен да отложи за други, по-подходящи времена.

— „Ийгъл Френд“ — каза той спокойно и ясно в микрофона, — тук се готвят да ни притиснат много яко, затова ме чуй добре. Няма време за никакви виртуозни изпълнения. Стига си се мотал из небето, бъди така любезен да го начукаш здраво на лошите. Как ме чу?

— Ясно и силно, Хюго — отвърна Мечката и в същия момент самолетът с рев изскочи иззад хребета, дупчейки прохода с двата си бълващи огън шестцевни GECAL-a, петдесети калибър.

Осем хиляди изстрела в минута — бронебойни, с пълен заряд и трасета — всичко това се изсипа върху главите на наемниците, готвещи се за нападение в широкия край на прохода. Настана пълна разруха, касапница. Съзнанието не можеше да побере мащабите на разрушението. Въздухът се разтърсваше от експлозиите на хвърчащите във въздуха бронетранспортьори. Минохвъргачният и картечният огън от БТР-ите спря.

Фицдуейн и Кокрейн надничаха иззад ръба на скалата, вперили погледи в огнения ад пред тях.

— Невероятно! — прошепна Фицдуейн със страхопочитание. Над главите им се бялна куполът на парашут и след секунди до тях се стовари обемист пакет.

Фицдуейн погледна Кокрейн и се усмихна:

— Дотук беше лесно.

Майор Халифа Шариф наистина не можеше да се ориентира по картата, но от военно дело що-годе разбираше. Попаднал под обстрел, той обикновено знаеше горе-долу какво да направи, дори и то да бе продиктувано от мисълта, как да си спаси кожата. Да, но боят с индианците из Текуно, въоръжени само с пушки и тук-там с АК-47 и РПГ-7, изобщо не го бе подготвил за битка от такъв разряд.

Пушки, способни да елиминират един бронетранспортьор от над километър разстояние, и самолети, без усилие засипващи с огън всеки квадратен метър земя по цялото протежение на проход като този, бяха за него нещо съвсем ново… И страховито. Той обмисли ситуацията. От юг се бе появила още една колона и той я бе разставил около пистата. Част от противника вече бе напуснал района — той бе видял излитащия в далечината С 130 — но останалите в момента бяха обградени някъде към тесния край на Фунията, а пистата вече не можеше да се използва.

Противниците, които и да бяха те — може би някакъв вид командоси — се оказаха в капан. Нямаше откъде да се измъкнат. И до зазоряване силите около тях щяха да нараснат още повече. Към изхода на Фунията се стичаха пехота и бронетанкова техника от всички посоки.

Работата щеше да стане. Постът военен съветник на губернатор Куинтана щеше да бъде негов. Дребната подробност, че бронетехниката му е била унищожена от противника, можеше да бъде замазана, а освен това съществуваше и наука, наречена полезна стъкмистика. Никой нямаше да хукне по бойните полета да гледа какво е ставало. Отново премисли тактиката на незабавното противодействие. Да продължава да изпраща бронирана техника, означаваше да си го завре сам. Димящите развалини на Т55-иците и БТР-ите, пръснати наоколо, бяха ярко доказателство за това.

Не, най-добрата тактика бе да изчака съмването и да остави слънцето да довърши останалото. Във Фунията нямаше никаква вода, така че това бе само въпрос на време. Той обмисли този вариант — от военна гледна точка бе разумно решение. Но трябваше да се съобразява и с политиката. В обкръжаването, без никакъв бой, нямаше нищо героично, а войниците нали бяха за това, да се бият.

Майорът разполагаше с един взвод за тежки случаи, който използваше за преследване на индианците в планински местности. Една малка група, свикнала с такъв терен, може би щеше да свърши работа там, където бронетехниката претърпя провал. Той ги изпрати и ги загледа как изчезват в мрака. Разбира се, в доклада щеше да пише, че лично ги е повел. За щастие в реалния живот той имаше повече здрав разум и затова само подсвирна на сержанта да му донесе чаша чай.

Мечката гледаше как суперкаргото39 подготвя своята част от спасителната система „Фултън“ и се опита да си представи онова, което предстоеше.

По време на полета му го обясниха донякъде, но, откровено казано, беше му трудно да го осмисли. Струваше му се доста заплетено, освен това бе противоестествено — определено най-ужасният начин да се качиш в самолет, за който бе чувал. По негово мнение тези неща съществуваха само в анимационните филмчета. Можеше да си представи как Бъгс Бъни си играе с него, докато Уди Кълвача се превива от смях, обаче не бе за хора. Отново си помисли за процедурата и потрепери. В сравнение с това скачането от отворената врата на самолет само с една раница, натъпкана с найлон и въжета, изглеждаше несравнимо по-безопасно упражнение.

Но ако трябваше да измъкнат Фицдуейн и хората му от сигурна смърт, то това бе единственият начин.

Интеркомът пропука.

— Влизаме в зоната — каза пилотът.

Прислугата на GECAL подготви оръжията си.

И тогава започна стрелбата.

Фицдуейн и Кокрейн навлякоха костюма на Лонсдейл, който още не бе дошъл в съзнание. След това се намъкнаха в своите. Всеки костюм имаше сложна плетеница от колани, наподобяваща паяжина, а главният колан, за който бяха закачени и тримата, бе свързан с нещо като корда. Тази корда изглеждаше адски тънка и едва ли щеше да издържи тежестта и на един човек, макар Фицдуейн да знаеше, че това е новоизобретено, изключително яко влакно.

Най-обемистата част от пакета беше бутилката хелий. Фицдуейн направи нещо според указанията и завъртя кранчето. С изненадваща бързина пред очите му започна да се издува балон, подобен на пура. Оказа се по-голям, отколкото бе очаквал. След това разбра — балонът трябваше да поеме теглото на дългата сто и петдесет метра корда.

Миниатюрният дирижабъл бързо се заиздига във въздуха, докато накрая кордата се опъна, потрепвайки от поривите на вятъра.

— „Ийгъл Френд“ — каза Хюго в микрофона. — Готови сме, ама всичко ми е смръзнало от страх. Тая работа май няма да стане.

— Трябва! — обади се Кокрейн, който наблюдаваше околността през бинокъл. — На противника май му увря главата. Насам идват един взвод хора и след две минути ще бъдат в обсега ни.

Той вдигна барета. Не беше добър като Лонсдейл, но все пак го биваше. Прицели се и откри огън.

Когато прекрати стрелбата, на земята лежаха трима души, а останалите моментално се пръснаха, трескаво дирейки прикритие. Някои от тях бяха ранени от парчета скала, откъртени от мощните заряди на куршумите. Чу се рев от самолетни двигатели и „Ийгъл Френд“ се понесе над прохода, засипвайки с огън оцелелите наемници.

Застанал в другия край на Фунията заедно с подвижна установка земя-въздух, майор Халифа Шариф очакваше тъкмо това развитие на нещата. Само че този път главата му не бе скрита под люка на БТР, а това вече бе геройство. Искаше да види свалянето. Самолетът лети почти на сто и петдесет метра височина, пресметна той, и поддържа неотклонно един и същ курс. Мерачът щеше лесно да го хване. Щяха да го унищожат.

Ракетата изскочи от установката и стръвно се спусна подир самолета. В небето разцъфнаха огнените кълба на противоракетните светкавици, изстреляни от С 130. Насочващата се по топлинно излъчване ракета, изправена пред толкова много цели, се поколеба, изви се на една страна и се заби в хребета отсреща.

Фицдуейн и Кокрейн се спогледаха, докато огромният самолет с рев се носеше към тях. На носа му бяха монтирани две разперени „ръце“ по два метра и половина всяка, за да уловят по-лесно кордата. Балонът се виждаше в мрака с помощта на уреда за нощно гледане, вграден в шлемовете на пилотите. Освен това в горния край на миниатюрния дирижабъл, скрит от земята, но забелязващ се от нивото на пилотската кабина, проблясваше стробоскоп40.

Самолетът щеше да забърше кордата със скорост около 250 километра в час и на Фицдуейн не му се мислеше какво ще стане по-нататък. Каквото и да му бяха говорили на тренировките, той непрекъснато си представяше жестокото и рязко дръпване и страховитата болка от разкъсващото се тяло. А и без това се боеше от високото.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — обърна се той към Кокрейн.

— Не! — викна Лий Кокрейн, началник на Комисията за борба с тероризма към Конгреса на САЩ, чиято любов към Вашингтон с всичките му задкулисни интриги внезапно закипя с нова сила.

„Трябваше да си стоя на Хълма! — помисли си той. Какво, по дяволите, правя тук?! Тия упражнения са налудничави!“ Мисълта бе безполезна, а и идваше малко късничко. Ревът на двигателите се усилваше от тясното пространство на прохода. Нямаше мърдане…

Изведнъж самолетът се оказа точно над тях. Вече не се чуваше нищо, освен раздиращ сетивата грохот. И в миг те се извисиха във въздуха — подметнати нагоре със сътресение, по-малко от това при отварянето на парашут. Земята се отдалечаваше стремглаво под нозете им и те се издигаха нагоре и нагоре. Минаха над тесния край на Фунията, понесоха се над изоставената писта и продължиха да се издигат, след като самолетът набра височина, за да избегне възвишението пред него. Въздушната струя жестоко ги брулеше. Изведнъж настана адски студ и Фицдуейн проумя защо костюмите им са толкова обемисти.

„Скайхук“ успя.

Инстинктът им подсказваше, че ще бъдат разкъсани на парчета от рязкото дръпване на кордата, но в действителност те се издигнаха относително бавно и скоростта им постепенно се покачи до тази на ревящия над тях самолет. Оказа се, че това бе въпрос на най-обикновена геометрия…

Спокойно и безотказно, „Скайхук“ бе работил близо петдесет години по целия свят — от Северния полюс до Югоизточна Азия — още откакто Робърт Едисън Фултън бе открил и изпитал системата в собствения си дом в Кънектикът.

Предният край на кордата, след като бе уловена от „ръцете“, се навиваше на лебедка, монтирана в носа на самолета, а останалата част от нея минаваше под корема му и се ветрееше на стотина метра зад него. Теглеха ги като на водни ски, само че това, по което се плъзгаха, не беше вода, а въздух. Скоро щяха да включат лебедката и да ги изтеглят вътре.

Ал Лонсдейл, притиснат между Фицдуейн и Кокрейн, изстена и дойде в съзнание, разбуден от ледения въздух. Замаян, той отвори очи и остана с впечатлението, че земята се носи някъде долу под него с невероятна скорост, а той виси в нощта.

Шокът от видяното дълбоко го разтърси.

Бог да му е на помощ! Значи всичко, което майка му му е разказвала, е вярно! Умрял е, отишъл е в рая и сега е истински ангел. Бе потресаващо, невероятно и адски вълнуващо. Кой би могъл да предположи?!

Над главата си той видя някаква светлина, която се приближаваше бавно към него. Странно… Всичко му изглеждаше толкова познато. Колко пъти го бе слушал този рев на двигатели на отиване или на връщане от акция? Краката му опряха в пода, хората на лебедката го издърпаха вътре и платформата се затвори.

Той се огледа. Около него бяха Кокрейн и Фицдуейн, очите им сияеха от облекчение. Потупваха се по раменете, екипажът също се усмихваше щастливо, наоколо се носеше познатата миризма от товарното отделение на „Локхийд Херкулес С 130 Комбат Талън“. Възприятията му съвсем се объркаха. Беше му харесало да бъде ангел, макар че някои от задължителните ангелски атрибути по него като че ли липсваха.

Той впери сърдит поглед във Фицдуейн и викна възмутен:

— Шефе, ако това е раят, връщам се на земята!

Фицдуейн плесна огромната лапа на Мечката и се извърна към Ал.

— Може и да не е раят — каза той уморено, с потрепваща на устните усмивка, — но мен ме устройва.