Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 14

След около половин час от местния гараж пристигна един як мъжага с пикап, въже за теглене и синче. След като огледа положението, той отпрати синчето и пикапа да свършат някоя друга работа, прикрепи въжето към нефункциониращата в момента кола на Кейт и сам я помъкна към гаража.

Кейт си мълча минута-две, а после рече:

— Ако не бях американка, нямаше да го направи.

Мъжагата им беше препоръчал една местна кръчмичка, където да ги потърси, след като постави диагноза на ситроена. Тъй като ягуарът, на Дърк беше изгубил само предния си десен мигач, а Дърк настоя, че той и без това почти не завивал надясно, те изминаха нищо и никаквото разстояние с кола. Докато Кейт с известна неохота се качваше в колата на Дърк, тя се натъкна на книгата на Хауърд Бел, която Дърк беше задигнал от Сали Милс в кафенето, и й се метна отгоре. След няколко минути, докато влизаше в кръчмата, тя все още се опитваше да се сети чела ли я е, не е ли.

Кръчмата съчетаваше в себе си всички традиционни английски качества, като месингови прибори като за коне, балатум и грубиянщина. Звуците, които Майкъл Джексън издаваше в съседния бар, се смесваха с погребалния звън на пресекулки, идващ от машината за миене на чаши, и те създаваха интонационна среда, която прекрасно подхождаше по очуканост на старата боя.

Дърк взе по едно на себе си и на Кейт и после седна с нея на малката масичка в ъгъла, която тя беше открила — далече от тлъстата, навлякла тениска враждебност на бара.

— Чела съм я — обяви тя, след като прелисти с палец по-голямата част от „Бягай като от дявола“. — Или поне съм я почвала и съм прочела първите две-три глави. Всъщност беше преди два-три месеца. Не знам защо продължавам да го чета този. Съвсем ясно си личи, че редакторът му не го чете. — Тя погледна Дърк. — Не бих и предположила, че си падате по такава литература. Въпреки че слабо ви познавам.

— Не си падам — обясни Дърк. — Аз, такова, я прибрах по погрешка.

— Всеки така разправя — сряза го Кейт. — Едно време доста го биваше — добави тя, — ако човек си пада по такива работи. Брат ми се занимава с книгоиздаване в Ню Йорк и разправя, че на Хауърд Бел напоследък май нещо му било станало. Имам чувството, че те всичките като че ли са се поуплашили от него и това го кефи. Разбира се, на никого не му стиска да му каже, че трябва да махне главите от десета до двадесет и седма включително. Пък и всичкото онова за пръча… Съществува теория, че той продава толкова милиони бройки, защото всъщност никой не ги чете. Ако някой, който си купи негова книга, вземе, че я прочете, хич няма да си направи труда да купи следващата и край с кариерата му.

Тя бутна книгата.

— Както и да е — продължи тя. — Много умно ми обяснихте какво съм търсила в „Уудшед“, но изобщо не сте ми обяснили какво щяхте да търсите там вие.

Дърк сви рамене.

— Ами да видя как е — незаангажирано подхвърли той.

— О, така ли? Е, аз ще ви спестя притесненията. Много противно място.

— Опишете ми го. Всъщност започнете от летището.

Кейт опъна една яка глътка от своя „Блъди Мери“ и потъна за миг в замислено мълчание, докато водката кръжеше вътре из нея.

— Значи искате да ви разкажа и за летището? — обади се тя най-накрая.

— Да.

Кейт пресуши чашата си на екс.

— Значи имам нужда от още едно — рече тя и бутна чашата към Дърк.

Дърк храбро се изправи срещу гадния поглед на бармана и се върна при Кейт след минутка-две с отново заредена чаша.

— Добре — каза Кейт. — Започвам с котката.

— К’ва котка?

— Котката, която съседката ми трябваше да гледа, докато ме няма.

— Коя съседка?

— Умрялата.

— Разбрах — рече Дърк. — Вижте какво, що не вземете да млъкнете и после да ми разкажете как точно беше?

— Да — отговори Кейт. — Бива.

Тя му разказа събитията от последните няколко дена или поне онези, на които присъствуваше в съзнание, и после се прехвърли на впечатленията си от „Уудшед“.

Въпреки отвращението, с което описваше болницата, на Дърк тази болница му се стори тъкмо мястото, където би искал да се оттегли, след като се пенсионира — още утре, ако е възможно. То съчетаваше преданост към необяснимото, което си беше неговият неизлечим порок (не можеше да мисли за това по друг начин и понякога се бунтуваше срещу порока си с яростта на пристрастения), и разглезено самовглъбяване, което пък беше порок, на който той би се отдал с най-голямо желание, стига да имаше най-малка възможност.

Най-накрая Кейт разказа и за срещата с Одуин и с гадния дребосък, която така я беше разтревожила, и тъкмо в резултат на това Дърк потъна за минута в навъсено мълчание. Голяма част от тази минута всъщност беше заета от вътрешна борба дали най-после да не се огъне и да запали една цигара. Наскоро ги беше отказал, та тази борба си беше нещо обичайно и той най-редовно губеше в нея, често без дори да забележи.

Реши — и възтържествува, — че няма да запали, и после все пак си запали. Бъркането за запалка в обемистия му джоб трябваше да мине отначало през изваждане на плика, който беше подбрал от банята на Джефри Енсти. Той го сложи на масата до книгата и си запали цигарата.

— Момичето от гишето на летището… — каза той най-накрая.

— Направо ме накара да лудна — незабавно се включи Кейт. — Вършеше си работата като някаква тъпа машина. Ни приема, ни предава. Не знам как ги намират такива хора.

— Всъщност тя е моя бивша секретарка — поясни Дърк. — И май в момента също не знаят как да я намерят.

— О… извинявайте — побърза да каже Кейт, а след това се замисли. — Предполагам, ще ми кажете, че тя всъщност не била такава — продължи тя. — Е, възможно е. Предполагам, че това е просто нейният щит срещу неудовлетвореността от работата. Работата на летище би накарала всеки да откачи. Сигурно щях да й съчувствувам, ако самата аз не се чувствувах толкова нещастна, да му се не види. Съжалявам, не знаех. Значи заради това ме разпитвахте.

Дърк кимна неангажирано.

— И заради това наред с другото — рече той.

После добави:

— Аз съм частен детектив.

— О? — изненадано възкликна Кейт и придоби озадачен вид.

— Това притеснява ли ви?

— Просто се сетих за един приятел, той свири на двоен контрабас.

— Разбирам — кимна Дърк.

— И който и да го срещне с инструмента, докато се мъчи да го мъкне насам-натам, винаги казва едно и също и той направо лудва. Всеки казва: „Ха на бас, че ти се ще да се беше научил да свириш на пиколо.“ И на никого и през ум не му минава, че всички други казват същото. Просто се опитвах да се сетя дали има нещо, което всеки би казал на частен детектив, та да не го кажа и аз.

— Не. Просто всеки за миг придобива много стреснат вид. Вие го докарахте много добре.

— Разбирам. — Кейт като че ли беше разочарована. — Е, надушихте ли вече нещо?… Искам да кажа, имате ли някаква представа какво се е случило със секретарката ви?

— Не — отговори Дърк. — Никаква. Само някакъв блед образ, който изобщо не зная какво да го правя. — Той замислено взе да подмята цигарата из ръцете си, а после остави погледа си отново да се зарее към масата и да спре върху книгата.

Вдигна я и я огледа, чудейки се какъв ли импулс на първо място го е подтикнал да я вдигне.

— Аз всъщност нищичко не знам за тоя Хауърд Бел — призна си той.

Кейт се учуди на това, как така изведнъж Дърк смени темата, но и си поотдъхна.

— Знам само — продължи той, — че книгите му много се продават и че всичките изглеждат горе-долу така. Та какво би трябвало да знам за него?

— Ами носят се някои много странни истории за него.

— Например?

— Например, че се подвизава из хотелските апартаменти из цяла Америка. Разбира се, никой не знае никакви подробности, те просто получават сметките и си ги плащат, защото никак не им се ще да питат. Чувствуват се на по-сигурна почва, ако не знаят. Особено за пилците.

— Пилци ли? — попита Дърк. — Какви пилци?

— Ами очевидно — Кейт сниши глас и се приведе леко напред — той винаги иска да му доставят в хотелската стая живи пилета.

Дърк се намръщи.

— И за какъв дявол са му?

— Никой не знае. Никой не знае какво точно им се случва. Никой не ги вижда повече. И едно… — тя още повече се приведе напред и още повече сниши глас. — И едно перце не остава!

Дърк се зачуди дали в момента не е безнадеждно невинен и наивен.

— И според хората какво прави с тях? — попита той.

— Никой няма и най-бледа представа — отговори Кейт. — Никой дори и не иска да има най-бледа представа. Просто не знаят.

Тя сви рамене и придърпа книгата.

— Другото, което Дейвид — Дейвид е брат ми — разправя за него, е, че името му било абсолютно съвършеното име за автор на бестселъри.

— Нима? — попита Дърк. — И как така?

— Дейвид разправя, че тъкмо това е първото нещо, което търси един издател у един нов автор. Не „Това дали изобщо става за нещо?“ или „Ще стане ли изобщо нещо от това, като се разкарат всички прилагателни?“, а „Дали фамилията му звучи добре и е късичка, а малкото име — само мъничко по-дълго?“. Разбирате ли? „Бел“ го изписват с огромни сребърни букви, а „Хауърд“ много добре приляга отгоре, изписано с малко по-теснички. Търговска марка от воле. В това се крие магията на книгоиздаването. Щом имаш такова име, дали можеш да пишеш или не можеш, всъщност е дреболия. Което в случая с Хауърд Бел става значителна премия. Но ако го изпишеш нормално, това си е едно съвсем обикновено име — както го виждате изписано тук.

— К’во?! — обади се Дърк.

— Ето тук, на тоя ваш плик.

— Къде? Я да видя!

— Ами това тук е неговото име, нали? Задраскано.

— Боже мили, права сте! — Дърк се втренчи в плика. — Предполагам, че не съм го разпознал без търговско-марковата му форма.

— Значи и той е забъркан в това, така ли? — попита Кейт, взе плика и го огледа.

— Всъщност не знам в какво — обясни Дърк. — Свързано е с един договор и може да има нещо общо и с една плоча.

— Виждам, че може да има нещо общо и с плоча.

— Как така виждате? — остро попита Дърк.

— Е, ами това име тук, Денис Хъч — виждате, нали?

— О, да. Да, виждам — Дърк огледа името. — Ъ-ъ… Трябва ли това име да ми е познато?

— Е… — проточи бавно Кейт. — Зависи от това, дали сте жив или не сте, предполагам. Той оглавява групата звукозаписни компании „Ариес райзинг рекърд“. Не е чак толкова известен, колкото папата, да ви кажа, но… Да приемем ли, че знаете кой е папата?

— Да, да — нетърпеливо кимна Дърк. — Един белокос дядка.

— Същият. Той като че ли е единствената видна личност, до която този плик не е бил адресиран по някое време. Ето ви тук Стан Дубчек — шефа на „Дубчек, Дантон, Хайдегер, Дрейкот“. Знам, че те водят сметките на „АРРГХ!“.

— На…?

— „АРРГХ!“ „Ариес райзинг рекърд груп холдинг“. След като пипна счетоводството им, тая агенция разбогатя.

Кейт погледна Дърк.

— Изглеждате така — констатира тя, — сякаш не разбирате много-много нито от музикален, нито от рекламен бизнес.

— Имам честта. — Дърк грациозно склони глава.

— И какво смятате да правите с това?

— Когато успея да го отворя, ще видим — рече Дърк. — Случайно да ви се намира нож?

Кейт поклати глава.

— Ами тогава кой е Джефри Енсти? — попита тя. — Само неговото име не е задраскано. Да не ви е приятел?

Дърк лекичко пребледня и не отговори веднага. После се обади:

— Онази странна личност, дето ми я споменахте. Онова същество, „нещо гадно в Уудшед“. Я ми кажете пак какво ви каза то.

— Каза ми: „И аз знам нещо, което вие не знаете, госпожице Шехтър.“ — Кейт се опита да свие рамене.

Известно време Дърк несигурно претегляше мислите си.

— Според мене доста е възможно — каза той най-накрая — вие да се намирате в известна опасност.

— Искате да кажете, че някой преминаващ хахо може да се фрасне в колата ми? Такава опасност ли имате предвид?

— И по-зле може да е.

— О, така ли?

— Така.

— И какво ви кара да си го мислите?

— Още не ми е съвсем ясно — отговори Дърк, смръщил чело. — Повечето идеи, които имам в момента, са свързани с някои абсолютно невъзможни неща, така че съм много предпазлив, когато ги споделям. Ала това са единствените мисли, които ми идват в главата.

— Тогава аз ще ви докарам други — рече Кейт. — Помните ли принципа на Шерлок Холмс? „След като веднъж си отхвърлил невъзможното, онова, което остава, колкото и невероятно да е то, трябва да е истината.“

— Отхвърлям това напълно! — сряза я Дърк. — Невъзможното често притежава един вид целокупност, която липсва на обикновеното невероятно. Колко пъти сте се сблъсквали с очевидно рационално обяснение на нещо, което е подходящо във всяко едно отношение освен в едно — че то е просто безнадеждно невероятно? Инстинктът ви подтиква да кажете: „Да, но той или тя просто не биха направили това.“

— Е, днес всъщност ми се случи точно това — рече Кейт.

— Аха, да. — Дърк плесна по масата и чашите подскочиха. — Онова момиче в инвалидния стол — съвършен пример. Идеята, че тя по някакъв начин ей тъй, от въздуха, научава вчерашните цени на борсата, е чисто и просто невъзможна, ето защо случаят трябва да е именно този, защото идеята, че тя изпълнява такъв невероятно сложен и трудоемък номер без никаква полза за себе си, е безнадеждно невероятна. Първата идея просто предполага, че съществува нещо, което не знаем, а пък Бог ми е свидетел, че такива ги има с камари. Втората обаче се противопоставя на нещо фундаментално и човешко, за което знаем. Ето защо трябва да се отнасяме крайно подозрително и към нея, и към нейната измамно привлекателна рационалност.

— Но няма да ми кажете какво мислите.

— Няма.

— И защо не?

— Защото ще ви прозвучи нелепо. Но според мене сте в опасност. Може би ви заплашва ужасна опасност.

— Страхотно. И какво ми предлагате да предприема? — Кейт сръбна от второто си питие, което иначе си седеше кажи-речи недокоснато.

— Предлагам ви — рече сериозно Дърк — да се върнете в Лондон и да пренощувате у нас.

Кейт избухна в смях, а след това й се наложи да измъкне една салфетка и да избърше доматения сок по себе си.

— Извинете, но какво толкова смешно има? — настоя Дърк доста слисан.

— Просто това е най-великолепно нехайната свалка, която някога съм чувала. — Тя му се усмихна. — Боя се, че отговорът е твърдо „не“.

„Той — помисли си тя — е интересен и забавен по един ексцентричен начин, но едновременно с това — отвратително непривлекателен.“

Дърк се чувствуваше много неловко.

— Мисля, че тук възникна ужасно недоразумение — каза той. — Позволете ми да ви обясня…

Внезапната поява на механика от гаража помежду им го прекъсна. Носеше новини от колата на Кейт.

— Оправих я — рече той. — Всъщност нямаше какво толкова да оправям — само бронята. Нищо и никакво. Оня, смешния звук, дето го споменахте, той е просто от мотора. Обаче ще върви. Просто трябва да я форсирате малко, да натиснете съединителя и после да почакате повечко от обикновено.

Кейт му благодари малко сковано за съвета и после настоя да позволи на Дърк да плати двадесет и петте лири, които струваше ремонтът.

Навън, на паркинга, Дърк повтори настоятелната си молба Кейт да дойде с него, но тя беше непреклонна — единственото, от което имала нужда, било да се наспи добре и на сутринта всичко щяло да е ясно, светло и лесно за оправяне.

Дърк настоя поне да си разменят телефоните. Кейт се съгласи при условие Дърк да си намери друг път към Лондон и да не се влачи като опашка подире й.

— Бъдете много внимателна! — извика й Дърк, щом нейната кола се изтътрузи на шосето.

— Ще бъда — Викна Кейт. — И ако вземе, че се случи нещо невъзможно, обещавам, че вие ще разберете пръв!

За един кратък миг жълтите задни светлини на колата промъждукаха на светлината, процеждаща се от прозорците на кръчмата, и се откроиха на фона на тежката сива гърбица на нощното небе, което скоро ги погълна.

Дърк се опита да я последва, ала колата му не запали.