Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 17

Докато Дърк си пробиваше път по „Юстън роуд“, попаднал сред улично задръстване в часа пик, което беше започнало в края на седемдесетте години и което в десет без петнадесет тази вечер, четвъртък, все още не показваше никакви признаци на разреждане, стори му се, че мярна нещо познато.

Подсказа му го неговото подсъзнание — онази част от човешкия мозък, която може да те докара до бяс, която никога не отговаря, когато я питат, а просто те сръчква многозначително и след това само си седи и си тананика, и нищичко не казва.

„Е, разбира се, току-що мярнах нещо познато — измърмори мислено Дърк на подсъзнанието си. — Минавам по този тънещ в невежество път по двадесет пъти на месец. Предполагам, че познавам и най-дребната клечица кибрит, хвърлена в канавката. Не можеш ли да говориш малко по-конкретно?“ Ала подсъзнанието му не позволяваше на никого да се заяжда с него и остана нямо. Нямаше какво повече да добави. Градът и без това сигурно бъкаше от сиви фургони. Крайно незабележителни при това.

„Къде? — измрънка ядно Дърк под носа си и взе да се върти на седалката. — Къде видях сив фургон?“

Нищо.

Беше притиснат отвсякъде от коли и не можеше да мръдне наникъде, пък напред — да не говорим. Той се изстреля от колата си и започна да се бута назад покрай струпаните коли, като ту изпружваше врат, ту приклякваше и се опитваше да разбере къде точно е мярнал — ако изобщо го е мярнал — сив фургон. И да беше го мярнал, сега той нещо му убягваше. Подсъзнанието му продължаваше да си седи и нищичко да не казва.

Колите все още не помръдваха, така че той се опита да се промъкне още по-назад, но пътя му препречи едър мотоциклетист, който се мъчеше да се промуши напред с едно огромно кално кавазаки. Дърк влезе в кратка препирня с мотоциклетиста, но загуби, защото мотоциклетистът не беше в състояние да чуе репликите на Дърк; най-накрая Дърк се промъкна обратно през приливната вълна на трафика, която бавно се раздвижи и започна да настъпва по всички платна освен по онова, в което беше неговата кола — обезшофьорена, неподвижна и одюдюквана.

Изведнъж ревът на клаксоните го вдъхнови и докато кръжеше насам-натам и приклякаше нагоре-надолу между ръмжащите колони от коли, той внезапно се усети, че напомня на онези откачалки, които беше виждал по улиците на Ню Йорк и които изтърчаваха насред шосето, за да обяснят на прииждащите коли това и онова за Страшния съд, неизбежните нападения на пришълци и за некадърността и корупцията, царящи в Пентагона. Той вдигна ръце над главата си и започна да крещи: „Боговете ходят по Земята! Боговете ходят по Земята!“

Това още повече възпламени чувствата на онези, които бибипкаха по неподвижната му кола, и всичко бързо се въздигна в кресчендото на величествена какофония, а над всичко звънтеше гласът на Дърк.

— Боговете ходят по Земята! Боговете ходят по Земята! — крещеше Дърк. — Боговете ходят по Земята! Благодаря — добави той, шмугна се в колата си, включи на скорост и потегли, като най-накрая позволи на цялото струпало се гъмжило да мръдне лекичко напред.

Зачуди се защо ли е толкова уверен. „Божа работа.“ Чисто и просто случайна, нехайна фраза, която даваше възможност на хората да се отървават удобно от странните феномени, които не се поддаваха на по-рационално обяснение. Но тъкмо случайността и нехайността й особено допадаха на Дърк, защото думите, подхвърлени небрежно, сякаш нямат кой знае какво значение и често позволяват на иначе добре охранявани истини да се просмучат навън.

Необяснимо изчезване. Осло и чук; едно такова ситно-дребно съвпаденийце, докосващо една такава ситна-дребна струна. Както и да е, тази струна звънтеше сред шумната глъчка на ежедневието и в отговор и други струнки звънваха в същата тоналност. Божа работа, Осло и чук. Мъж с чук, който се опитва да замине за Норвегия, среща пречки, избухва в гняв и резултатът е „Божа работа“.

Ако, помисли си Дърк, ако някой е безсмъртен, то и днес той щеше да е още жив след случилото се. Много просто — та нали „безсмъртен“ означаваше тъкмо това.

Как така един безсмъртен ще притежава паспорт?

Много просто — как така? Дърк се опита да си представи какво би станало, ако — нека вземем едно име ей така, наслуки — бог Тор, онзи от норвежки произход, с големия чук, довтаса в паспортния отдел и се опита да обясни кой е той и как така няма акт за раждане. Нямаше да има нито шок, нито ужас, нито смаяни възклицания на висок глас — просто тъпа бюрократична невъзможност. Въпросът нямаше да е в това, дали някой му вярва, или не — въпросът щеше да е просто в това, че трябва да представи валиден акт за раждане. Онзи можеше да стърчи там цял ден и да праска чудо след чудо, ако си иска, но към края на работното време щяха просто да го помолят, щом няма валиден акт за раждане, да напусне.

И кредитните карти…

Ако — да доразвием още малко същата спорна хипотеза — бог Тор беше все още жив и кой знае защо се размотаваше из Англия, то сигурно щеше да е единственият човек в цялата страна, на когото му е спестен постоянният порой от покани да се сдобие с карта „Америкън експрес“, груби заплахи от същата страна да му се отнеме картата „Америкън експрес“ и каталози за подаръци, претъпкани с изумително гадни неща, щедро опаковани в тъпа кафява пластмаса. От тази идея на Дърк направо му секна дъхът. Това ще рече, ако Тор е единственият бог, който се размотава насам-натам — и след като веднъж си приел тази екстравагантна хипотеза, случаят едва ли беше точно такъв. Но я си представете за миг как една подобна личност се опитва да напусне страната, невъоръжена нито с паспорт, нито с кредитни карти, а единствено със силата да мята гръмотевици и кой знае какво още. Вероятно ще трябва да си представите сцена, много прилична на онова, което всъщност се беше случило на летище „Хийтроу“, терминал II. Но защо, ако случайно сте норвежки бог, ще ви трябва да напускате страната с полет на еди-коя си авиокомпания? Без съмнение щеше да има и други начини. Дърк беше склонен да мисли, че един от кяровете на това, да си безсмъртно божество, е способността да летиш по своя воля. От онова, което си спомняше от норвежките легенди — беше ги чел преди доста години, — излизаше, че боговете постоянно си хвърчат насам-натам, и никъде не се споменаваше, че висят по разни чакални и гризкат баяти кифли. Е, трябва да признаем, че по онова време светът не е бил набучкан целият с кули, контролиращи въздушното движение, радари, предупредителни системи за ядрени ракети и тям подобни. И все пак за един бог едва ли би било чак такъв проблем да скокне оттатък Северно море, особено пък ако времето е подходящо, а това, ако си бог на гръмотевицата, не би те изненадало, или пък, ако не е, би могъл да настояваш да знаеш защо тъй. Нали така?

Още една тъничка струнка звънна нейде в дълбокото подсъзнание на Дърк и се изгуби сред глъчката.

Зачуди се за миг като какво ли е да си кит. Физически, помисли си той, той се намира на място, по-подходящо за добро вникване във всичко, макар че китовете са по-добре приспособени към живота, който водят — да се плъзгат насам-натам из обширните сини морски простори, — отколкото той към своя живот — да води битки с движението по „Пентънвил роуд“ в стария си, очукан ягуар, — но всъщност онова, за което се сети, бяха песните на китовете. В миналото китовете са можели да си пеят един на друг през целия океан, дори от един до друг океан, защото звукът може да изминава огромни разстояния под вода. Но днес — пак поради начина, по който пътува звукът — няма такова кътче в океана, което да не кънти безспир от шумотевицата на корабните мотори, и затова сега за китовете е практически невъзможно да чуват песните и вестите, които им изпращат техните събратя.

Майната му, какво толкова — повечето хора точно така гледат на този проблем и много ясно защо, помисли си Дърк. В крайна сметка кой ли ще седне да ти слуша как някаква си купчинка тлъсти риби, ох, добре, де, бозайници, се оригват една на друга?

Но за миг Дърк беше обзет от чувство на безкрайна загуба и тъга и някъде сред лудницата на информационния шум, който всекидневно тресеше живота на хората, му се стори, че би могъл да долови някоя нота, издаваща движението на богове.

Щом зави на север към Айлингтън и започна дългото тътрузене покрай пицариите и агенциите за недвижими имоти, той се опита да си представи как ли живеят сега тези богове и замалко да откачи.