Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 15

Облаците бяха надвиснали още по-тежко над земята, струпани в огромни начумерени кули, когато на Дърк във внезапен изблик на тревога му се наложи да привика още веднъж мъжагата от гаража. Този път той пристигна по-бавно с камиона, а пиенето явно му беше развалило настроението. Това ще рече, когато най-после пристигна.

Механикът издаде няколко невъздържани смехоизлияния, щом видя в какво затруднение е изпаднал Дърк, после вдигна капака на колата и подложи Дърк на всякакъв вид мърморения относно колектори, помпи, алтернатори и скорци и от тях решително нямаше как да се разбере дали ще успее да оправи тази проклетия още същата вечер.

Дърк не успя да измъкне смислен отговор или поне такъв, който за него да има някакъв смисъл, относно това, което предизвиквало гюрултията в алтернатора, кое е това, дето измъчва горивната помпа, по какъв начин се подрива работата на стартера и въобще защо е така.

Най-накрая схвана, че освен всичко друго механикът твърди и че семейство скорци по някое време в миналото си били построили гнездо сред някакви чувствителни чаркове на двигателя и впоследствие загинали трагично, помъквайки подире си и чувствителните чаркове — и тук Дърк отчаяно взе да се мята и да се чуди какви да ги върши.

Забеляза, че пикапът на механика е наблизо, а двигателят му боботи, и предпочете да офейка с него. Тъй като беше малко по-малко бавен и тромав бегач от механика, той успя да задействува плана, срещайки минимални трудности.

Свърна по пътя, потъна в нощта и паркира пет километра по-надолу. Остави светлините на пикапа включени, изпусна гумите и се притули зад едно дърво. След десетина минути ягуарът му изтопурка иззад ъгъла, мина покрай фургона, рязко спря, подскочи и бясно зави обратно. Механикът отвори вратата с трясък, изскочи и се завтече да си възстановява имуществото, като предостави на Дърк така необходимата му възможност да изскочи иззад дървото и да си възстанови своето.

Той извъртя таратайката си и потегли с един вид мрачно ликуване, ала въпреки всичко все още преследван от притесненията, на които беше неспособен да даде нито име, нито форма.

Междувременно Кейт се беше вляла в леко сияещия жълт поток, който водеше отначало към западните покрайнини на Ейктън и Ийлинг и после право към сърцето на Лондон. Тя се промъкна по надлеза Уестуей и не след дълго зави на север, към „Примроуз хил“ и към дома си.

Много обичаше да кара покрай парка. Тъмните нощни силуети я успокоиха и я накараха да закопнее за спокойствието на постелята.

Откри най-близкото място за паркиране до входната си врата — на около тридесет метра от нея. Измъкна се от колата и внимателно пропусна да я заключи. Никога не зарязваше вътре нищо ценно и откри, че това, че на хората не им се налага да трошат нищо, за да го разберат, й е само от полза. Два пъти й бяха крали колата, но и в двата случая я откриха зарязана на около двадесетина метра по-нататък.

Не тръгна право към вкъщи. Вместо това тръгна в обратната посока — за да купи мляко и найлонови пликове за боклук от малкото дюкянче на съседния ъгъл. Съгласи се с любезния пакистанец, негов собственик, че наистина изглежда уморена и тази вечер трябва да си легне рано, но на връщане предприе още едно мъничко отклонение — отиде и се облегна на оградата на парка, втренчи се за няколко минути в тъмнината и задиша неговия студен, тежък нощен въздух. Най-накрая се отправи към апартамента си. Свърна по своята улица и щом отмина първата улична лампа, лампата примигна, угасна и я остави сред локвичка мрак.

Тези работи винаги отиват на зле.

Твърди се, че нямало нищо за чудене в това например, някой изведнъж да се сети за някого, за когото не се е сещал от години, и на другия ден да открие, че въпросният човек току-що е умрял. Винаги има сума ти хора, които изведнъж се сещат за други хора, за които не са се сещали от сто години, а сума ти хора пък умират. При едно население на брой, да речем, колкото това на Америка законът за средните стойности сочи, че точно това съвпадение би трябвало да се случва поне десетина пъти дневно, но въпреки всичко, когато някой преживее нещо подобно, му се струва много шантаво.

По същия начин крушките на уличните лампи постоянно изгарят, но доста малко от тях изгърмяват точно когато някой минава под тях. Дори и в този случай въпросният човек винаги се стряска гадно — особено когато още следващата улична лампа, под която мине, постъпи точно по същия начин.

Кейт като че ли беше пуснала корени — стоеше и не мърдаше.

Щом може да се случи едно съвпадение, рече си тя, то може да се случи и друго. И ако случайно едно съвпадение се случи веднага след друго съвпадение, то това е просто съвпадение. Нямаше абсолютно нищо тревожно в това — какво пък, някоя и друга улична лампа гръмнала. Тя се намираше на една най-нормална и приветлива улица, заобиколена от къщи, чиито прозорци светеха. Погледна съседната къща — за лош късмет тъкмо когато и лампите зад прозорците й угаснаха. Предполага се, защото обитателите на къщата бяха избрали точно този момент, за да напуснат стаята, но въпреки че случилото се потвърди колко необикновено нещо само могат да бъдат съвпаденията, то почти никак не й помогна да подобри душевното си състояние.

Останалата част от улицата все още беше окъпана в мижава жълтеникава светлина. Само над няколко метра непосредствено около нея внезапно беше паднал мрак. Следващата локва светлина беше само на няколко крачки по-нататък. Тя си пое дълбоко въздух, стегна се, устреми се към нея и стигна същинския й център точно в мига, когато той също се самоунищожи.

Обитателите на двете къщи, покрай които беше минала, също случайно избраха именно този миг, за да напуснат всекидневните си, тъкмо както съседите им от отсрещната страна на улицата.

Може би току-що беше свършило някое популярно телевизионно предаване. Да, тъкмо така си и беше. Всеки ставаше, изключваше телевизора и лампите едновременно и полученият в резултат на това прилив на електроенергия караше крушките да се пръскат. Такива ми ти работи. Получилият се в резултат на това прилив на енергия освен това като че ли караше пулса й да тупти по-силно. Тя продължи нататък, опитвайки се да запази самообладание. Веднага щом се прибереше, щеше да погледне вестника, за да провери коя ли е била тази програма, която е успяла да накара три лампи да изгърмят.

Четири.

Тя спря и замря абсолютно неподвижна под тъмната лампа. Прозорците на все повече къщи угасваха. Онова, което особено много я тревожеше, беше, че угасват в същия онзи миг, когато тя ги погледнеше.

Поглед — прас!

Опита пак.

Поглед — прас!

Който и от тях да погледнеше, той моментално угасваше. Поглед — прас!

Осъзна — и внезапно я обзе страх, — че трябва да се възпира и да не поглежда онези, които все още светеха. Рационалните обяснения, които се опитваше да си изгради, сега търчаха насам-натам из главата й и крещяха: „Пусни ме!“ И тя ги пусна да ходят където си искат. Опита се да прикове очите си към земята от страх да не би да изличи цялата улица, но не можеше да се сдържи да не попоглежда нататък, за да провери дали ще стане точно така.

Поглед — прас!

Тя прикова взор в тясната пътека. Сега по-голямата част от улицата беше потънала в мрак.

Между нея и входната врата на собствения й апартамент бяха останали три улични лампи. Макар и да не смееше да вдигне очи, тя си помисли, че би могла да улови с периферното си зрение дали лампите в апартамента на долния етаж светят.

Там живееше Нийл. Не си спомняше фамилното му име, но той от време на време свиреше на бас и продаваше антики; даваше й съвети за подредбата на жилището, без тя да го е питала, и освен това й крадеше млякото, така че отношенията й с него винаги си оставаха близичко до точката на замръзване. Точно в този миг обаче тя се молеше той да си е вкъщи и да й каже какво точно не е наред с нейното канапе, и лампите му да не угаснат, когато очите й се отлепят от плочника пред нея с трите останали локви светлина, разпределени на равни интервали по пътя, който й оставаше да измине. За миг се опита да се извърне и погледна назад. Всичко беше мрак и се сливаше с тъмнината на парка, който вече не я успокояваше, а я заплашваше, щом си представеше гнусните, дебели, възлести корени и вероломния черен, гниещ боклук по земята.

Тя отново се извърна и сведе поглед. Три локви светлина.

Уличните лампи не угасваха, когато ги погледнеше — само когато минаваше под тях.

Тя стисна очи и си представи къде точно се намира лампата на съседната улица — горе, пред нея. Вдигна глава, отвори предпазливо очи и се втренчи в оранжевото сияние, което се изливаше през дебелото стъкло. Сияеше си, без да мигне.

С очи, приковани в лампата — по ретината й започнаха да танцуват заврънкулки, — тя запристъпва напред предпазливо, стъпка по стъпка, и докато се приближаваше, мислено й заповядваше да продължи да свети. Продължаваше.

Нова стъпка напред. Продължаваше да свети. И още една — светеше си. Вече се намираше почти под нея и кривеше врат, за да я държи на фокус.

Пристъпи отново напред и видя как жичката зад стъклото трепна и в миг угасна, а после образът й заподскача лудо пред очите й.

Сведе очи и се опита да гледа напред, без да отмества поглед, но навсякъде около нея подскачаха разни смахнати форми и тя усети, че губи контрол. Втурна се лудо към следващата лампа и отново внезапен мрак обгърна пристигането й. Спря задъхана и запримигва, опитвайки се да се успокои и да нормализира зрението си. Щом погледна към последната улична лампа, стори й се, че вижда някакъв силует, застанал под нея. Беше едър, очертан от скокливи оранжеви сенки. Главата му беше увенчана с чифт огромни рога.

Тя се втренчи с трескаво напрежение във връхлитащия на талази мрак и изведнъж кресна:

— Кой си ти?

Последва пауза, а след това един плътен глас й отговори:

— Да ти се намира нещо, с което да мога да разкарам това дюшеме от гърба си?