Дългият, мрачен следобеден чай на душата

Глава 24

Щом Кейт слезе по стълбището, забеляза, че температурите са паднали значително. Облаците бяха надвиснали тежко над земята и й се чумереха. Тор бързо закрачи към парка, а Кейт подтичваше подире му.

Докато той крачеше по пътя — много необичайна фигура за улиците на „Примроуз хил“, — от погледа на Кейт не убягна, че беше прав за онова, което й каза. Докато вървяха, минаваха покрай най-различни хора и тя съвсем ясно виждаше как очите им го отбягват дори и когато едрото му тяло се натрапваше пред погледа. Не че беше невидим — къде ти. Просто не се вписваше в обстановката.

През нощта паркът беше затворен, но Тор бързо прескочи оградата с шиповете, а после прехвърли и нея — толкова леко, като че ли беше букетче цветя.

Тревата беше влажна и скашкана, ала продължаваше да е магия за градските крака. Кейт направи онова, което винаги правеше, щом влезеше в парка — клекна и за известно време допря длани до земята. Никога не беше успявала да проумее точно защо го прави — често си връзваше обувката или вдигаше някакво боклуче като претекст, но всичко, което всъщност искаше, беше да усети тревата и мократа пръст под дланите си.

Оттук паркът приличаше на черно рамо, което се издига пред тях, и закриваше себе си. Изкачиха се по хълма, застанаха на върха му и се загледаха в останалата част от парка чак докъдето тя се размиваше в мъглявата светлина на Лондон на юг. Грозни кули и блокове стърчаха нахакано на хоризонта и господствуваха над парка, над небето, над града.

Студен, влажен вятър премина през парка, като от време на време бръсваше дърветата като опашката на черен, умислен кон. В този вятър имаше нещо неспокойно и наежено. Всъщност, помисли си Кейт, небето приличаше на керван от неспокойни, сприхави коне — дирите им плющяха на вятъра. Освен, това й се струваше, че всичките тези дири свободно излизат от един и същи център и че този център е много близо до нея.

Упрекна се, че в главата й идват разни абсурдни мисли, но въпреки всичко продължаваше да й се струва, че всички ветрове и облаци са се събрали, кръжат около тях и чакат.

Тор отново извади чука и го протегна пред себе си също така замислено и отнесено, както го беше направил преди малко в апартамента. Намръщи се и като че ли бръсна няколко невидими прашинки от него. Малко приличаше на шимпанзе, което пощи другарчето си, или — да, това беше! Сравнението беше необикновено, но обясняваше защо тя се беше напрегнала толкова, когато бе направил същото предишния път. Приличаше на Джими Конърс15, когато щателно нагажда кордата на ракетата си, преди да бие сервис.

Тор отново вдигна рязко поглед, изнесе ръка назад, завъртя се в пълен кръг веднъж, дваж, три пъти, заора тежко пети в калта и със смайваща сила метна чука в небесата.

Той почти мигновено изчезна сред черната мараня на небето. Дълбоко в облаците проблясваха влажни искри и очертаваха пътя му — огромна парабола в нощта. В най-далечната точка на параболата чукът изпадна от облаците — мъничко далечно петънце, което сега се движеше бавно и набираше и пренасочваше инерцията си за обратния полет. Кейт наблюдаваше, останала без дъх, как петънцето пропълзя зад купола на катедралата „Сейнт Пол“. После й се стори, че е спряло на едно място — беше увиснало тихо, невероятно във въздуха, а след това започна мъничко по мъничко да нараства по размери, докато заидва все по-бързо към тях.

Щом се върна, чукът отхвръкна встрани — вече не описваше проста парабола, а следваше нов път — като че ли се плъзгаше покрай някаква гигантска лента на Мьобиус, която го отнесе от другата страна на кулата на „Телеком“. После изведнъж зави обратно и литна право към тях, прекосявайки нощта с невъзможна тежест и скорост като бутало в светлинен лъч. Кейт се дръпна от пътя му и едва не падна в несвяст, а Тор пристъпи напред, изсумтя и улови чука.

При сблъсъка той се разтресе, земята под краката му също се разтресе, а след това чукът кротна в дланта му. Ръката на Тор трепна лекичко и замря.

На Кейт и се виеше свят. Не знаеше какво точно беше станало току-що, но с пълна сигурност то бе нещо, да му се не види, което майка й не би одобрила да се случва още на първата среща.

— Трябва да вършим всичко това, за да отидем в Асгард, така ли? — попита тя. — Или просто се правиш на интересен?

— Отиваме В Асгард… веднага.

В същия миг той вдигна ръка, сякаш за да откъсне ябълка, но вместо да къса каквото и да било, лекичко завъртя длан. В резултат на което целият свят сякаш се измести на една милиардна част от милиардната част на градуса. Всичко се измести, остана разфокусирано за миг и след това се намести отново. Внезапно светът беше станал по-различен.

Доста по-мрачен, пък и по-студен.

Свиреп, противен вятър повя рязко и затъкна дъха им в гърлата. Земята под краката им вече не беше меката, разкаляна трева на хълма, а зловонна, тинеста киша. Мрак беше надвиснал над целия хоризонт. Тук-таме в далечината гореше по някой самотен огън, а на два-три километра на югоизток сияеше ослепителна светлина.

Там грамадни фантастични кули бодяха мрака; огромни кубета и бойници проблясваха в заревото, изливащо се от хиляда прозорци. Това здание се подиграваше на разума, гавреше се с реалността и се присмиваше като пощуряло на нощта.

— Палатът на баща ми — посочи Тор. — Великият дворец Валхала. Там трябва да отидем.

На езика на Кейт беше да каже, че това място дявол знае откъде й е познато, когато вятърът донесе шляпане на конски, копита в калта. Някъде далече между тях и великия дворец Валхала светнаха и заприюдаха няколко факли.

Тор отново заразглежда с интерес главата на чука си, бръсна я с показалец и я потърка с палец. После бавно вдигна поглед, пак се врътна веднъж, дваж, триж и метна оръжието в небето. Този път обаче не пусна дръжката — продължи да я стиска с дясната си ръка, а с лявата плътно обгърна кръста на Кейт.