Дървото на Юда

Глава I

Есенното утро бе толкова ярко, че Мъри благоразумно погледна термометъра на външната страна на прозореца и реши да закуси на балкона на спалнята си. Беше спал добре (за такава нощна птица шестте часа сън бяха добро постижение); слънцето припичаше копринения му халат, а Артуро подреди подноса с привичното си съвършенство. Той си наля от своето кафе „ала Тосканини“ от сребърния термос, намаза си пресен кроасан с планински мед и остави погледа си да се рее с цялото богато, всеобхватно удовлетворение на откривател. Господи, каква красота! От едната страна Райзенберг, възправен към синьото небе с божествено очертана симетрия над зелени пасбища, леко осеяни с малки старинни селски хижи с червени покриви, от другата, нежните склонове на Ешенбрюк, крушевите, кайсиевите и черешови градини; отсреща, на юг, далечен хребет на снежните Алпи, а долу, о, да, под платото с неговото имение лежеше Шванзее, любимото езеро със своите толкова различни настроения, внезапни, бурни и чудесни; но сега то мъждукаше кротко, забулено от съвсем бледото вълмо на мъглата, през която една малка бяла лодка се промъкваше тихо като… хм… като лебед, реши той поетично.

Какво щастие бе след дългото търсене да намериш това спокойно, чудесно кътче, незамърсено от туристи и все пак достатъчно близо до град Мелсбург, за да си позволи човек всичките предимства на едно уредено и цивилизовано общество. И къщата също. Построена прецизно от един прочут швейцарски архитект, тя бе всичко, което би могъл да пожелае. Може би по-скоро солидна, отколкото изящна, но пълна с удобства. Помисли само: нафтова печка, вградени шкафове, облицована кухня, един хубав дълъг салон за картините му, дори модерните бани, които му бяха станали необходимост след дългия престой в Америка! Пиейки портокаловия си сок, който винаги оставяше, за да се подслади най-накрая, Мъри доволно въздъхна. Толкова неприкрито еуфорично бе настроението му, толкова неспасяемо неподготвен бе за предстоящото нещастие.

Как би могъл да прекара деня? Още като стана и започна да се облича, той прехвърляше на ум възможностите. Да телефонира ли на мадам фон Алтисхофер да се разходят из Тойфентал? В такава утрин тя непременно щеше да пожелае да пробва екстравагантния си чудесен тоалет от „Ваймаранеро“. Но не, той трябваше да изпита удоволствието, да я заведе на празненството в 5 часа̀ — човек не трябва да бъде толкова усърден. Тогава, какво? Да отиде в Мелсбург на голф? Или да изкара лодката и да се присъедини към рибарите, които вече очакваха пъстървата да се спусне в езерото. Но той някак си бе склонен към по-изящни развлечения и накрая реши да се заеме с розите си, които пострадаха от една късна слана, и не можаха да разцъфтят напълно това лято.

Той слезе долу на покритата тераса. Намери пощата си оставена до шезлонга, заедно с местните вестници (английската преса и парижкия „Херълд трибюн“ идваха чак следобед). Нямаше нищо обезпокояващо в писмата, всяко от които отваряше със странна нерешителност и рязко движение на палеца си — чудно, колко упорита се оказа тази необичайна мания. В кухнята Артуро пееше:

Мъри се усмихна. Неговият иконом имаше непреодолими оперни наклонности. Именно той бе избрал сместа от кафе, която маестрото хареса при едно посещение в Мелсбург. Но той бе весел, отзивчив, предан момък и Елена, жена му, макар и внушителна по обем, се бе оказала малко темпераментна, но чудесна готвачка. Дори по отношение на прислугата си той бе решително късметлия… или може би не беше просто късмет, се питаше той, като крачеше гордо по поляната. В Кънектикът с неговата камениста почва и непокорна остра трева той никога не бе имал истинска морава, или поне нещо, което да се сравни с това гъсто поникнало плюшено парче. Той го бе създал без да си поплюва — изкорени многото вековни върбови пънове, когато взе имението.

Покрай тучното мочурище се простираше пъстра цветна ивица и се спускаше надолу по павирания път, който водеше до езерото с лилиите, където златни шарани лежаха неподвижно под големите сочни листа. Червен бук ограждаше езерото, а зад него бе японската градина — скалист хълм, пълен с дюли, нискостеблени клонове и кичурчета от малки растения и шубраци с трудни за запомняне латински имена.

В оттатъшния си край моравата стигаше до един ред цъфтящи храсти, люляци, форзиция, калина, които скриваха овощната градина. След това идваше самата овощна градина, отрупана със зрели плодове: ябълки, круши, сливи, сини сливи, едри сливи; в свободното си време, бе изброявал седемнадесет различни вида, но той признаваше, че бе послъгал малко, включвайки мушмулите, орехите и големите лески, които растяха в изобилие по върха на склона, заграждайки като ограда симпатичната малка къщичка, която бе преустроил за гости.

Едва ли трябваше да забрави своето най-голямо ботаническо съкровище: голямото великолепно дърво на Юда, което се издигаше високо на фона на планината, езерото и облаците. То бе наистина красив екземпляр с благородна, бухнала корона, покрито напролет с тежки виолетови цветове, които се появяваха преди разлистването. Всички гости му се удивляваха, а когато даваше приеми в градината, правеше му удоволствие да показва знанията си пред дамите, пропускайки да разкрие, че ги бе почерпил до последната буква от „Енциклопедия Британика“.

„Да“, обичаше да казва той, „това е Церциус Силикаструм… от семейство Легуминоза… листата имат приятен вкус и на изток често ги слагат в салатата. Вие знаете, разбира се, смешната популярна традиция. Фактически Артуро, моят добър италианец, който е забавно суеверен, се кълне, че носи нещастие и го нарича «Л’алберо дей даннати»“, тук той се усмихваше, превеждайки грациозно, „дървото на прокълнатите“.

Но сега той откри Вилхелм, градинаря си, който признаваше седемдесет, а бе поне на седемдесет и девет години, да реже пъпките с градинарска ножица. Старецът имаше лицето на възрастния св. Петър и упоритостта на сержант от кавалерията. Беше необходим такт дори да се съгласиш с него, но той бе доказал цената си с умението и труда си и единственият му недостатък — досаден, макар и полезен, бе склонността му да се изпикава на купчината тор. Повдигайки зелената си сукнена престилка, той свали шапка и поздрави Мъри със строга безпристрастност:

— Grüss Got1.

— Die Rosen, Herr Wilhelm2 — каза дипломатично Мъри — Wollen wir diese ansehen3?

Отидоха заедно в розовата градина, и след като старецът изпрати упреците си във всички възможни направления, обсъдиха и определиха броя на новите видове. Когато Вилхелм си отиде, стана нещо доста весело. Две дребосъчета, децата на шефа на селския пристан, едното на пет, другото на седем годинки, се показаха на пътеката. Те се бореха със стръмнината с онази задъхана припряност и деловитост, която означаваше, че носят някакво известие. Сюзи, по-голямото от двете, стискаше жълтия плик, докато Ханс носеше книгата и молива за разписката. Те бяха изключително привлекателни деца със светещи очи, вече усмихнати, дори сияещи в очакване на ритуала, който той бе установил. И така, след като погледна плика (както очакваше бе от Франкфурт и потвърждаваше пристигането на специалното йоханисбергско вино — реколта 1955 година), той поклати укоризнено глава.

— Трябва да бъдете наказани, задето сте толкова добри деца.

Те се закискаха, когато ги поведе към любимото им дърво, облагородена ренглота, отрупана с жълти сливи. Той разтърси един клон и когато дъждът от сочни плодове закапа, децата избухнаха в писклив смях, плъпнаха по склона, заподскачаха след търкалящите се надолу сливи.

Едва когато бяха напълнили джобовете си, той ги пусна да си ходят. След това погледна часовника и реши да тръгва.

В залепения до хижата гараж Мъри избра спортния „Ягуар“. За човек, който бе достигнал 55-годишна възраст, за да се оттегли доброволно към един живот на развлечения и почивка, такова превозно средство по всяка вероятност изглеждаше твърде бързо, още повече, че неговите други две коли — „Хъмбър — комби“ и новият „Ролс Силвър Клауд“ (очевидно предпочиташе английските марки) — бяха твърде консервативни. И все пак той се чувстваше, пък и изглеждаше (бяха му го казвали често) далеч-далеч по-млад, отколкото беше: фигурата му бе стройна, зъбите — здрави и равни, бе запазил косата си без нито един бял косъм, а очарователната му усмивка криеше едно извънредно привлекателно качество — бе спонтанна, почти момчешка.

Отначало пътят му вървеше през пасбищата, където кафяви крави с меки очи се движеха тромаво и дрънкаха големите хлопатари, превързани около шиите им, хлопатари минали през много поколения. По-долу, в полетата мъже, а с тях жени се бяха заели с вечния кръговрат на тревата. Някои спряха да косят и вдигнаха ръце за поздрав, защото го познаваха и обичаха, сигурно заради добротата му към децата, или може би защото си бе направил труд да се заинтересува от местните празненства. Наистина буйните сватби, които завършваха тъжно под последните звуци на алпийския рог, традиционните процесии (религиозните и светските), дори селската духова музика, която бе дошла да му прави серенада за рождения ден, всичко това го забавляваше и развличаше.

Ето че стигна до покрайнините: улици, които изглеждаха като излъскани от миене, бели къщи със зелени капаци, отпред с лехички с богородички и бегонии, по прозорците със сандъчета, пълни с разцъфнали герании и петунии. Какви цветя! Никога не бе виждал нещо подобно! И над всичко това чистата спокойна атмосфера на спретнатост и трудолюбие; сякаш всичко бе подредено и никога нямаше да се развали (а то не се и разваляше), сякаш честността, учтивостта и благородството бяха девизът на тези хора.

Колко умно бе за него да се засели тук, далеч от вулгарността на сегашния век: хипитата и битниците, стриптийза, рок-енд-рола, смешното гримасничене на сърдитите млади хора, лунатичната абстрактност на модерната живопис и всичките други ужаси и неприличия на един полудял свят.

Пред приятелите в Америка, които бяха протестирали против неговото решение и особено пред Холбрук, неговият партньор в „Стамфърд Къмпани“, който бе отишъл дотам, че започна да осмива страната и нейните жители, той бе разсъждавал спокойно, логично. Не беше ли прекарал и Вагнер седем щастливи и плодотворни години в същия този кантон, композирайки „Майсторите-певци“ и дори — тук се усмихна — един блестящ марш за местната пожарна команда? Къщата, сега музей, все още стоеше като доказателство. Не бяха ли похабили Шели, Кийтс и Байрон маса време в романтично празноскитане из околностите? Колкото за езерото — Търнър го бе рисувал, Русо се бе карал за него, Ръскин го бе превъзнасял!

Той дори не се и погребваше в бездушен вакуум. Беше си взел книгите, колекциите си от предмети на изкуството. Освен това, дори местните швейцарци да не бяха — как да се изрази по-меко? — да не бяха интелектуално стимулиращи, в Мелсбург съществуваше отбрано общество, няколко прекрасни хора, между които и мадам фон Алтисхофер, която го прие като член на своя кръжок. А ако това не бе достатъчно, цюрихското летище бе на четиридесет минути път с кола, а оттам за два часа, или дори по-малко, можеше да бъде в Париж… Милано… Виена и да изучава богатата фактура на Тициановото „Полагане в гробницата“, да слуша Калас в „Тоска“, да вкусва чудесното овнешко рагу с прясно зеле в бар „Захер“.

В това време Мъри бе стигнал до разсадника „Лауербах“. Тук той подбра розите, които му трябваха, като добави смело няколко вида по свой собствен избор към списъка, който Вилхелм му бе дал, макар с болка да съзнаваше, че те ще загинат мистериозно, докато другите ще се хванат и ще разцъфнат. Когато излезе, бе все още рано, едва 11 часът. Той реши да, се върне в Мелсбург и да направи някои поръчки.

Градът бе приятно пуст, повечето от посетителите си бяха отишли, а крайбрежната улица, по която вече бяха нападали къдравите листа от подкастрените кестени, бе почти безлюдна. Мъри обичаше и този сезон и го възприемаше като миг, чувстваше го като време на обновление. Двете остриета на катедралата като че ли пробождаха небето още по-остро, пръстенът на старинните крепостни стени, освободен от къпещото го осветление, се открояваше отново стар и сив; древният Мелсбург бе очистен от изумени екскурзианти и спокойно възстановяваше действителната си същност.

Той паркира на площада до фонтана и без да помисли да заключва колата, тръгна из града. Най-напред отиде до магазина за цигари, купи една кутия 200 къса от своите любими цигари „Собрание“, след това взе от аптеката голям флакон „Пино о де кинин“, специалния брилянтин за коса, който винаги употребяваше. На съседната улица бе известната сладкарница „Майер“. Там, след като побъбри с хер Майер, изпрати голям пакет с млечен шоколад на децата на Холбрукови в Кънектикът (в Стамфърд никога нямаше да ядат шоколад от такова качество). После му хрумна (той обичаше сладкото) да купи половин кило от пресните захаросани кестени за себе си. Да прави покупки тук бе истинска радост, мислеше си той, човек среща усмивки и учтивост на всяка крачка.

Сега той бе на градския площад, където го бяха довели краката, тласкани от някакъв подсъзнателен импулс. Не можеше да се въздържи да не се усмихне, макар и с лек оттенък на виновност. Точно отсреща се намираше галерията Лойшнер. Той се поколеба, съзнавайки с усмивка, че се поддава на изкушението. Но мисълта за пастела на Вюйлар го помъкна нататък. Пресече улицата, натисна отворената врата на галерията и влезе.

Търговецът Лойшнер бе в кабинета си и разглеждаше албум скици с туш. Пълен, мазен, усмихнат нисък мъж, чието сако, раирани панталони и седефена карфица за вратовръзка бяха прекалени във всяко отношение, поздрави сърдечно Мъри и при това без следа от деловитост, което предполагаше, че присъствието му в галерията е чиста случайност. Заговориха за времето.

— Чудесни са — каза Лойшнер, показвайки скиците, когато свършиха с времето. — И са много изгодни. Кандински е съвършено недооценен.

Мъри никак не се интересуваше от мрачните фигури на Кандински и техните съсухрени лица и подозираше, че търговецът го знае и въпреки това двамата прекараха следващите петнадесет минути в разглеждане и похвали. След това Мъри си взе шапката.

— Прочие — каза той сякаш между другото, — предполагам, че малката картина на Вюйлар, която гледахме миналата седмица, е все още у вас.

— Точно тя… — търговецът изведнъж придоби печален вид. — Един американец, колекционер, проявява много голям интерес.

— Глупости — каза Мъри. — В Мелсбург няма никакви американци.

— Този американец е във Филаделфия — управител на Музея на изкуствата. Да ви покажа ли телеграмата му?

Мъри, вътрешно обезпокоен, поклати глава като се мъчеше да покаже с лека насмешка съмнението си.

— Все още ли държите на тази смешна цена? Въпреки всичко, това е само пастел.

— Пастелът е амплоато на Вюйлар — отговори Лойшнер със спокоен авторитет. — И аз ви уверявам, сър, че тази картина си заслужава цената до последния сантим. Та какво, оня ден в Лондон няколко грубо нахвърлени четки от Реноар, някакъв натюрморт от 5–6 смачкани ягоди, нещо съвсем жалко, от което майсторът сигурно се е срамувал, донесоха 20 хиляди лири на продавача… А това е бижу, достойно за вашата изящна колекция. Вие знаете каква рядкост станаха добрите постимпресионисти и при това аз искам само 19 хиляди долара. Ако я купите, а аз не ви насилвам, защото тя е фактически почти продадена, никога няма да съжалявате.

Настана тишина. И двамата гледаха пастела, окачен на стената върху паспарту от матова рисувателна хартия. Мъри познаваше картината добре. Тя бе записана в каталога и наистина бе прекрасно нещо — интериор, пълен със светлина и колорит, розови, сиви и зелени тонове. Сюжетът бе също по вкуса му: разговор между мадам Мело и малката й дъщеря в салона на къщата на актрисата.

Пристъп на алчно желание стегна гърлото му. Той трябваше да я купи, трябваше, за да я закачи срещу Сисле. Цената беше потресаеща, но той спокойно можеше да си позволи тази сума; той бе богат, много богат, дори по-богат, отколкото добрият Лойшнер допускаше, тъй като, разбира се, нямаше никакъв достъп до онази малка черна книжка, заключена в сейфа, с нейните заслепяващи колони от цифри. И защо след всичките тези години на безплоден труд и брачни конфликти да няма всичко, което пожелае. Тази хубава печалба, която напоследък бе реализирал в „Ройъл Дъч4“, едва ли би могла да се използва за нещо по-добро. Той подписа чека, ръкува се с Лойшнер и победоносно излезе грижливо притиснал пастела под мишницата си. Върна се във вилата и преди Артуро да позвъни за обеда, успя да я закачи. „Отлично… отлично!“ — възкликна той, като се отдръпна назад. Надяваше се, че Фрида фон Алтисхофер щеше да я хареса.

Глава II

Беше я поканил за 5 часа̀ и тъй като точността за нея бе израз на добро възпитание, тя пристигна точно навреме — обаче за разлика от друг път не с малкото си сплескано кремаво „Рено Дофин“ а пеша. Вилата й, Шлос Зеебург, бе разположена на 2 км оттук на отсрещния бряг на езерото, и когато тя влезе в приемната, той я упрекна, държейки двете й ръце, че е взела лодката. Беше топъл следобед, а пътеката към неговата вила бе стръмна; можеше да изпрати Артуро да я доведе.

— Нямам нищо против малкото фериботче. Тъй като вие бяхте толкова мил да ме превозите, реших да не си създавам главоболия с моята кола.

Английският й, макар и стилизиран, бе много добър, със съвсем лек и наистина привлекателен акцент върху някои от сричките.

— А сега да пийнем чай. Поръчал съм. — Той натисна звънеца. — На приема няма да има нищо друго освен вермут със сода.

— Вие сте наистина съобразителен. Тя седна и грациозно сне ръкавиците: имаше силни, гъвкави пръсти, ноктите й бяха лакирани с безцветен лак. — Надявам се, че няма да ви бъде скучно в Кунстхаус.

Докато Артуро вкара подвижната масичка и сервира чая с поклони, които бяха почти коленичене, Мъри я изучаваше. На младини трябва да е била много красива. Конструкцията на лицето й беше съвършена. Дори сега, на 45 или 46…, а може би дори на 47 години, въпреки че косата й вече сивееше, а кожата й започваше да показва увяхването и избиването на кафеникавите петна разкриваше възрастта й, тя си оставаше привлекателна жена с изправена стройна фигура на човек, който вярва в чистия въздух и физическите упражнения. Очите й бяха най-забележителната й черта. Зениците й, тъмнокафяви с жълто-зелен оттенък, криеха черни точици.

— Това са котешки очи.

Тя се бе усмихнала, когато се опита да й направи комплимент.

— Но аз не дращя… или само в редки случаи.

Да, разсъждаваше той със симпатия, тя бе доста обедняла, макар никога да не говореше за това. Беше в ужасно материално затруднение и нямаше много дрехи, но тези, които имаше, бяха добри и ги носеше с вкус. Когато излизаха да се разхождат заедно, тя обикновено се появяваше в земнистокафяв, избелял костюм, с екстравагантна шапка „берсалиера“, с бели, плетени чорапи и здрави, ръчноизработени тъмнокафяви спортни обувки. Днес носеше семпъл, но добре скроен бежов костюм, обувки с цвета на ръкавиците и бе гологлава. Вкус, умение да се постави добре и съвършено възпитание се виждаха във всеки неин поглед и жест — нямаше нужда отново да си казва: тя бе културна жена от най-висока класа.

— Какъв чудесен чай ми давате винаги.

— Това е „Туайнинг“ — обясни той. — Направил съм специална смес за твърдата вода на Шванзее.

Тя поклати глава полуукорително.

— Просто… сещате се за всичко. — Замълча. — При това колко чудесно е човек да има възможност да задоволи всичките си желания.

Последва доста продължителна пауза, докато пиеха специалния чай, след това тя закова случайно вдигнатия си поглед и възкликна:

— Скъпи приятелю… вие сте я купили!

Беше видяла картината на Вюйлар най-сетне и като стана възбудено все още с чашата и чинийката в ловката си ръка, тя прекоси стаята, за да разгледа картината.

— Чудесна е… чудесна! И тук изглежда много по-добре, отколкото в галерията. А това така възхитително дете на малкото столче. Надявам се само, че Лойшнер не ви е ограбил.

Той се изправи до нея и заедно, без да говорят, се възхищаваха на пастела. Тя имаше добрия вкус да не хвали прекалено, но когато се извърнаха и тя огледа прелестната мебел от XVIII век, мекия сив килим и тапицираните столове Луи XVI, картините му, неговия Гоген от Понт Авен — подписан и датиран — там, над китайските статуетки на камината в стил Джордж III, като видя прекрасния акт на Дега на отсрещната стена, ранните картини на Утриио и пейзажите на Сисле, неговия изящно приглушен Бонар, деликатно майчинската Мери Касат, а сега и Вюйлар, тя промълви:

— Обожавам стаята ви. Тук можете да прекарате живота си, славейки красивите неща. Толкова повече, че сте ги спечелили.

— Мисля, че имам право на тях — той говореше скромно. — Като младеж в Шотландия имах наистина малко. Всъщност тогава бях ужасно беден.

Това бе грешка. Веднага след като изрече думите, той съжаляваше. Не беше ли предупреден никога да не гледа назад, само напред, напред, напред. Той побърза да каже:

— Но вие… до войната винаги сте живели… — той започна леко да се заплита — в добро състояние.

— Да, имахме хубави неща — отговори кротко тя.

Отново последва тишина. Полуусмихнатата резервираност, с която тя посрещна забележката, беше наистина героична. Тя бе вдовицата на барон фон Алтисхофер, който произхождаше от стара европейска фамилия, натрупала огромно състояние от държавни тютюневи концесии през миналото столетие, с имоти, като се започне от едно огромно имение в Бавария и се стигне до ловна хижа в Словакия. Той бе убит през първите шест месеца на войната и макар че не беше от неговата вяра, тя прекара следващите три години в един концентрационен лагер в Ленсбах. След като я освободиха, премина швейцарската граница. Всичко, което й бе останало, бе къщата на брега на езерото — Зеебург — и там, макар и всъщност без грош, тя гладуваше търпеливо, за да възстанови живота си. Бе започнала с отглеждането на рядка порода кучета. След това (тъй като позорът да открие един обикновен пансион бе естествено немислим) приятели — а тя имаше много — идваха да постоят и да се забавляват, като заплащащи си гости в просторния, голям германски замък и ширналата се наоколо градина. Наистина, един много тесен, малък кръг от хора се бе създал сега около Зеебург, на който самата тя бе центърът. Каква наслада, да възстановяваш чудното старо място, да го обзавеждаш с мебилировка от онова време, да засаждаш наново градината, да реставрираш скулптурите. Беше ли тя загатнала? Никога, никога… Това бе негова собствена мисъл, волност на фантазиста. Самоуверено, почти рязко, той погледна часовника си.

— Мисля, че е време да тръгваме, ако сте готова.

Той бе решил да я отведе на приема в целия й блясък. Артуро облече най-хубавата си синя униформа, с малко по-светъл оттенък отколкото морското синьо, и те влязоха в голямата кола. Тъй като това бе единственият „Ролс“ в Мелсбург, появяването му предизвикваше нещо като спектакъл.

Седнал до нея, докато колата се плъзгаше напред, ръката му допираше нейната на тапицираната облегалка и той се чувстваше отлично. Макар женитбата му да беше катастрофален провал, след като се оттегли от работа, той сериозно се бе замислил над перспективата — според вулгарната фраза на Виленски — да хване нещо друго. През 18-те месеца, откакто те бяха съседи, приятелството им се бе развило до такава степен, че постепенно навяваше идеята за едно по-тясно общуване, макар че въображението му се спираше на по-млади и крехки създания. Фрида фон Алтисхофер не беше млада, в леглото тя не би изглеждала така сочна, както той би желал. И като мъж, у когото интензивните желания на неговата бивша съпруга бяха предизвикали хипертрофия на простатата, сега имаше нужди, които трябваше да бъдат задоволени дори по здравословни причини. Въпреки това, Фрида бе здрава и жизнена жена, с дълбоки, макар и прикрити чувства, които може би бяха способни на неподозирана страст. Това се случваше често — той го знаеше от медицинската си практика — с жени, които бяха минали климактериума. Положително, във всички други аспекти тя би могла да бъде най-достойната за възхищение аристократическа съпруга.

Но ето че вече бяха в града и се носеха покрай градската градина с нейния висок централен фонтан. Артуро спря и изскочи светкавично, за да свали униформената си шапка и да отвори вратите на колата. Те изкачиха стълбите към Кунстхаус.

— Някои от моите приятели в дипломатическия корпус може би ще дойдат по този случай от Берн. Ако това няма да ви досажда, мога да ви запозная с тях.

Той бе дълбоко поласкан. Макар и да не беше сноб — господи, не! — той обичаше да се запознава с изискани хора.

— Вие сте очарователна, Фрида — прошепна той като й хвърли внезапен бърз, интимен поглед.

Глава III

Приемът беше започнал: дългият хол бе пълен с шум и блъскащи се човешки фигури. Повечето от забележителните личности на кантона бяха там, заедно с много достойни бюргери на Мелсбург, както и артистите, които даваха представления на Фестивала през последната седмица. Те уви, бяха предимно от старата гвардия тъй като, за разлика от по-големите курорти Монтрьо и Люцерн, Мелсбург не бе богат, и люшкан между сантименталността и липсата на средства, комитетът се опираше от година на година на познати имена и физиономии. През леката мъгла на цигарения дим Мъри успя да различи възрастната и грохнала фигура на Флекмайстер, който едва можеше да се покатери на подиума, стегнат в своя фрак, зелен под ръкавните извивки от потта на годините. По-нататък стоеше Туберозе, челистът — слаб, висок като върлина, а коленете му бяха доста протрити от дългото стискане на инструмента. Той разговаряше с невероятно гърдестата англичанка-контраалт, Еми Ривърс Фокс-Синдън. Е, не е никак чудно, разсъждаваше Мъри, проправяйки си весело път сред навалицата, заедно с компаньонката си; аплодисментите на концертите, винаги възторжени и продължителни, му напомняха, при все че много обичаше съседите си, на ред след ред щастливи овце, тропащи с предните си крака.

Сервираха им питие от неизвестен сорт, хладко, с плуващи парченца топящ се лед в чашите. Тя не изпи своята, просто погледът й срещна очите му със съучастнически хумор и сякаш каза: „Колко умен бяхте и колко съм доволна от вашия превъзходен чай и (това вече бе само вероятно)… и от вас!“ След това с леко докосване на лакета си тя го насочи през салона, представяйки го първо на немския, след това на австрийския посланик. Той не пропусна да забележи изпълнения с чувство респект, с който всички я поздравяваха, а също и нейната самоувереност, с която отговаряше на комплиментите им. Движейки се нататък, Мъри бе темпераментно приветстван сред навалицата от някакъв спортивен британски тип, ухилен до уши, със зачервени от алкохола очни ябълки, облечен в двуредна синя жилетка с бронзови копчета, смачкани като кюнци бежови панталони и износени половинки.

— Толкова се радваме, че те виждаме, моето момче — избоботи Арчи Стенч, размахвайки чаша неразредено уиски. — Не мога да мръдна. Дръж високо знамето!

С леко помрачено лице Мъри му махна обезкуражаващо в отговор. Хич не му беше до Стенч, кореспондента на лондонския „Дейли Екоу“, който също „между другото“ правеше ежеседмичната обществена колона на местния „Тагеблат“ — хвърчащи леки новини, често пъти с жило на опашката. Мъри на няколко пъти бе изпитвал жилото.

За щастие те бяха близо до другия край на голямата зала, където една група от техни добри приятели се бе събрала до широкия прозорец. Там бе сериозната мадам Лудин от Еуропа Хоф и деликатният й съпруг, който седеше с д-р Алпенщюк, сериозен привърженик на високите надморски възвишения. Висок, изправен, прочут майстор на йодлерите на младини, достойният доктор никога не пропускаше фестивала. Оттатък до грозните сестри Куртет, около кръгла маса, където всичките бисквити за коктейла бяха ометени, късогледо мигаше Гали, дребната стара руска княгиня Галятина, глуха като пън, рядко проронваща дума. Но тя ходеше навсякъде, за да яде и дори явно да тъпче храната в смачканата пазарска чанта, която винаги носеше издута от прекомерна употреба и криеща в себе си документи, доказващи родството й с известния княз Юсупов, съпруг на племенницата на царя. Тя бе едно бледо, накуцващо същество с износен, раздърпан самур около врата, и както и да се бе отразило миналото върху нея, то й бе придало една усмивка на покорна миловидност. Може би не бе така представителна, но все пак бе автентична княгиня. Една съвсем различна фигура заемаше центъра на групата — Леонора Шуц-Шпенглер — и когато се приближиха, мадам фон Алтисхофер прошепна шеговито:

— Ще чуем цялата история за ловния излет на Леонора.

Застанала в позата на разказвач, Леонора им кимна с блестяща усмивка. Тя бе малка, жива брюнетка от Тесин, с червени смеещи се устни, енергични очи и блестящи зъби, която преди няколко години си бе пробила път към сърцето на Херман Шуц, най-богатия износител на сирене в Швейцария — едър, бледен, тежък мъж, който изглеждаше като че бе направен от своето собствено производство. Въпреки това, самата Леонора бе достойна за нежни чувства, дори само заради нейните разкошни и забавни приеми-празненства, които ставаха в нейната вила на един хълм над града в осветена от свещи, направена от червено дърво външна постройка, със стени, покрити с разкривени рогове на бозайници, между които летяха цели ята от птици, пляскаха с криле, кацаха и цвърчаха, докато Леонора с хартиена шапка разточително разсипваше борш, супа, гулаш, хайвер, резени сирене, пекинска патица, стакани с портвайн и друга екзотична храна, преди да започнат дивите и невероятни игри, които сама измисляше.

Мъри рядко чувстваше голяма нужда от бурните развлечения на Леонора и мисълта му блуждаеше, когато тя продължи да описва на френски език излета, от който тя и мъжът й се бяха току-що завърнали. Мъри бе смътно дочул, че Шуц, който на стари години се бе закалил като ловец, бе наел ловно поле май че някъде в Унгария. Обаче, както Леонора неспирно продължаваше да разказва, слухът му бе прикован от някои фрази и като напрегна рязко нервите си, той започна да се вслушва с вълнение. Тя не говореше за Унгария, а описваше една област от шотландската провинция с наименования, които изведнъж му се сториха познати. Невъзможно: сигурно беше сгрешил. И все пак, продължавайки да следи разказа, неговото напрегнато подозрение се засилваше. Сега тя говореше за шосето от устието на реката нагоре по хълма; за пейзажа на пустите поля, които се виждаха от върха, за реката, лъкатушеща между високите стени на канарите към езерото и за планината, извисяваща се над всичко това. Внезапно той почувства, че трепери, сърцето му се обърна и започна да бие силно. Господи, можеше ли някога да предположи, че това ще го върне назад така неочаквано. Защото тя бе назовала планината и реката, и езерото, а най-сетне и полето, което мъжът й бе взел под наем, и тези съвсем неочаквани думи пронизаха цялото му тяло като болезнен шок на срам и безпокойство.

Някой я питаше:

— Как стигнахте до това затънтено място?

— Пътувахме с най-фантастичната възможна железница — една теснолинейка с три влака дневно — до една божествена малка гаричка с такова симпатично име. Наричат я…

Той не можеше да понесе произнасянето на името, и все пак наистина го чу, и то го върна назад към още неизговореното, но най-неизбежното от всички имена. Той се обърна, промърмори някакво извинение и се отдалечи, за да открие изпадналия в чудесно настроение Стенч до себе си.

— Отиваш ли си вече, моето момче? Или не можеш да понасяш повече тези досадници?

Някак си успя да го разкара. Във фоайето го лъхна хладен въздух и го съживи, като подреди донякъде хаотичните му мисли. Не трябваше да се измъкне така и да остави мадам фон Алтисхофер да се връща сама. Трябваше да почака, да намери по-тих ъгъл — там, до колоната, близо до вратата. Но едва тръгнал да заеме новата си позиция, тя бе вече до него.

— Скъпи приятелю, вие сте болен. — Тя говореше със загриженост. — Видях ви как побледняхте.

— Наистина се чувствах твърде разстроен. — Той се усмихна с усилие. — Страшно задушно е вътре.

— Тогава веднага да тръгваме — каза тя решително.

Той се престори, че протестира, след това прие. Навън Артуро ги чакаше, разговаряйки с група шофьори. Тя искаше да го заведе направо във вилата му, но по-малко от учтивост, отколкото от отчаяната нужда да бъде сам, той настоя да я оставят в Зеебург.

— Елате да пийнем — предложи тя, когато пристигнаха. — Истинско пиене. — И когато той отказа под предлог, че трябва да почива, тя добави загрижено: — Наистина внимавайте, приятелю! Ако мога, ще ви телефонирам утре.

Във вилата той полежа около час, като се помъчи да разсъждава спокойно. Не трябваше да допуска случайните думи, простото съвпадение, да развалят спокойствието, което така търпеливо бе изграждал. И все пак, това не бе случайна дума, това бе дума, която го преследваше упорито, мъчително в дълбините на паметта му от много години. Той трябваше да се бори с нея, да я повали някъде в тъмнината на подсъзнанието. Той не би могъл да направи това, не можеше да откъсне съзнанието от бурята в мислите си.

На вечеря той само се престори, че яде; неговата депресия изпълваше къщата, отразяваше се дори на прислугата, която виждаше в това необичайно настроение нещо, което засяга самата нея.

След като стана от масата, той отиде във всекидневната и застана до отворения към терасата прозорец. Видя, че се готви да се разрази буря — една от онези мълниеносни, ослепителни гледки, по време на които обичаше да викне на Артуро да пусне някой запис от Берлиоз и наблюдаваше и слушаше с чувство на съвършено опиянение. Сега обаче той стоеше подтиснат и гледаше голямата маса трупащи се облаци, които стихийно се влачеха над Райзенберг. Въздухът бе мъртво спокоен, зноен от тишината, а светлината — съвсем неестествена — с цвят на мътна охра. И изведнъж се дочу лека въздишка, сякаш идваше някъде отдалеч. Листата потрепераха и гладката повърхност на езерото се задипли. Небето бавно потъмня — стана непроницаемо оловносиво, забули планината и изведнъж изневиделица бляснаха синкави мечове, последвани от първия оглушителен взрив. След това задуха вятърът, внезапен, сух, вихрен вятър, който шибаше като камшик. Като потръпнаха, дърветата се огънаха, сякаш запълзяха и пръснаха листата си като плява. В края на градината високите тополи близнаци биеха о земята. Разбърканото на пяна езеро се гърчеше като побесняло, вълните шибаха малкия пристан, а жълтият флаг се дърпаше нагоре. Сега светкавиците играеха неспирно, гръмовете отекваха и ехото им се носеше между невидимите върхове. След това дойде дъждът — на големи, самотни, натежали капки — не ситен дъжд, а дъжд, предупредител за нещо, злокобен предвестник на онова, което най-сетне удари отгоре — отвесните пелени от шумяща вода, порой от небето — истински потоп.

Той се извърна рязко от прозореца и отиде горе в спалнята си, развълнуван повече от всякога. В шкафчето с лекарства той намери шишето с фенобарбитона. Беше си въобразил, че вече никога няма да му потрябва. Взе четири таблетки. Знаеше, че и сега няма да може да заспи. Когато се съблече, той се тръшна на леглото и затвори очи.

Навън дъждът все още заливаше терасата, вълните все още се разбиваха о брега, но само нейното име продължаваше да звучи, да звучи в ушите му… Мери… Мери Дъглас… Мери… Дъглас… звучеше и го връщаше назад през годините към Крейгдорън и дните на младостта му.