Дървото на Юда

Глава I

Зората настъпи рано в швейцарски Оберланд. Нейният болезнен блясък и звънът на хлопатарите го разбуди. Както се опасяваше, фенобарбитонът беше престанал да действа и в дългите часове на безсъние той беше изживял наново всеки момент от онези фатални месеци на младостта си и накрая изтерзан, в три часа̀ сутринта, той тършуваше за таблетка „содиум анитал“, който му даваше краткия отдих на пълното помрачаване. Накрая, с туптящи слепоочия, полумъртъв от лекарството, той посрещаше положението равнодушно и все пак с почти отчаяна непоколебимост съзнаваше, че най-сетне трябва да направи решителна крачка.

Виленски му го беше казал на онзи последен преглед в Ню Йорк и се усмихна окуражаващо, както винаги с една ръка на облегалката на кушетката, изпадайки в онзи ласкав южняшки акцент, който използваше, за да освободи пациентите си от вътрешната им обърканост.

— Вие може би ще трябва да се върнете един ден, просто за да пречупите този стар малък комплекс за вина. Всъщност вие искате да се върнете отчасти, защото ви е обзела една подтисната носталгия за родината, но, разбира се, главно за да видите вашата… приятелка и да се оправите с нея. Е, защо не? По-добре късно, отколкото никога. Ако нещата не са вървели твърде добре за нея, вие сте в състояние да й помогнете. Та какво — усмивката му стана леко лукава, — сега сте един весел вдовец. Ако все още я намирате привлекателна, можете да оправите цялата работа, като се ожените за нея. При положение, разбира се, че тя е свободна.

— Тя едва ли се е омъжила. — Никога не беше имал каквото и да било съмнение по този въпрос, макар че се надяваше, че може би е намерила щастието си.

— Тогава имайте предвид това, което ви казвам. И ако почувствате, че отново става лошо, послушайте моя съвет и се върнете.

Да, той щеше да направи това и то веднага. С вземането на решението си той се успокои. Натисна звънеца и след като прегледа разписанието на швейцарските самолети, каза на Артуро да позвъни в Цюрих и запази едно място за самолета до Престуик за два часа̀. Той стана, избръсна се и закуси долу. След това, докато Артуро опаковаше пътната му чанта, изпуши замислено една цигара. Вземаше малко неща; завръщаше се тихо, скромно, без суета или демонстративност. Никакъв „Ролс“, никакви признаци на богатство, нищо. Мисълта, която будеше мрачно предчувствие, внесе временен проблясък в неговата меланхолия. Що се отнася до вилата, с толкова добре организирано домакинство и със заслужаващите доверие прислужници (той им беше намекнал за някакъв спешен делови ангажимент) — нямаше никаква опасност да я напусне дори внезапно.

Телефонът иззвъня. Той стана и отиде към апарата. Както очакваше, това бе Фрида фон Алтисхофер.

— Добро утро. Безпокоя ли ви?

— Ни най-малко.

— Тогава, кажете ми бързо добре ли сте?… По-добре ли сте?

Ужасната нощ го караше да копнее за една съчувствена дума, макар да разбираше, че е неразумно.

— Много по-добре.

— Толкова съм радостна… и успокоена, приятелю. Ще отидем ли да се разходим тази сутрин?

— Бих желал да отидем. Обаче… — Той се изкашля и даде учтивото обяснение, което бе обмислил предварително. Вчера имал телеграма, просто някакъв делови въпрос, но доста неприятен, доколкото могъл да разбере, и трябвало да го оправи с едно посещение на адвоката си в Англия. Трябвало да тръгне тази сутрин.

Последва рязка тишина, в която той почувства изненада, разочарование, може би дори намек на слисване, но тя скоро се съвзе.

— Разбира се, трябва да отидете… — такъв делови човек; но недейте се уморява и се върнете скоро, преди да тръгна за Баден. Знаете колко много ще ми липсвате.

Артуро го откара до аерогарата с „Хъмбера“ и това установи умерения тон на цялото пътуване. Имаше навика в Цюрих да обядва в „Бар-о-лак“, но днес отмина този възхитителен хотел и каза на загрижения Артуро, че вероятно ще намери някаква закуска в самолета. Стигнаха рано на летището, за щастие самолетът беше навреме и точно в два часа̀ излетя. Когато машината се гмурна през ниския облак в синевата, предишното му настроение не го остави, но все пак го обзе една странна приповдигнатост на духа. Най-сетне се връщаше в родната страна след 30 години. Защо, за бога, беше отлагал толкова дълго? — след като само там самичък щеше да намери успокоение на съвестта и да се освободи най-накрая от угризението, което от време на време се надвесваше отгоре му като гнетящ мрачен облак. Една дума му дойде на ума, назидателна и пълна с обещания. Той не беше религиозен, но думата напираше: „Изкупление!“ Той си я повтаряше бавно, сериозно.

Изведнъж мислите му, колкото и възвишени да бяха, се прекъснаха. Симпатичната стюардеса му се усмихваше в елегантната си синя униформа, сервирайки закуската, към която той се беше отнасял с пренебрежение, но сега се оказа отлично ядене, апетитно подредено на подноса. Пушена сьомга, пилешко крило със задушена целина, мелба с праскови и чаша отлично шампанско. След това, въпреки нещастната нощ, той се почувства по-добре и се загледа надолу към Ирландското море, но едното му око беше обърнато към ивицата на шотландския бряг. Престуик започна да се вижда в шест и тридесет в леката синя мараня на ранния здрач, през който малки като топлийка светлини бяха започнали да блещукат. Кацането беше отлично, гладко и само няколко мига след това той вече слушаше с ускорен пулс забравеното бръмчене на родния си език. Гологлав, застанал на пистата, той вдъхна от мекия въздух на равнината.

У дома най-сетне… у дома! Несъзнателно прошепна известните слова на Роб Рой Макгрегър: „Кракът ми е на роден чернозем!“ Обзе го вълнение.

Автобусът чакаше пред митническата будка и след малко потегли, летейки плавно покрай фермите на Айршър. Той нетърпеливо изтриваше влагата от прозореца в усилието си да зърне нещо от обвития в мрак пейзаж, без да забелязва как лети времето, докато шумът на уличното движение не го сепна. Бяха стигнали до агенцията в Уинтън.

Взе такси до хотел „Сентръл“, където запази стая откъм тихата страна, далеч от перона на гарата и шума на влаковете. Беше вече късно и той се чувстваше уморен. Поръча да му донесат мляко и сандвичи. И тогава, след една гореща вана, в която остана в продължение на петнадесет минути, за да отпусне изопнатите си нерви, той си легна. Заспа веднага.

Глава II

На следващата сутрин той се събуди рано, развълнуван от мисълта, че е наистина в Уинтън, че физически се намира в града на своята младост, на героичните усилия по време на студентството си и трябваше да заглуши един истински пристъп на сантименталност. Трябваше да бъде спокоен и разсъдлив в подхода си към този голям повратен пункт на живота си. Все пак стана бързо, облече се и слезе долу да закуси в топлата, постлана с червен килим стая за кафе, където за пръв път от тридесет години с охота вкуси истинска шотландска овесена каша и сметана заедно с чаша чай, препечен хляб и истинска моруна, въпреки че беше като на тръни от важността на предстоящия ден.

Веднага след като свърши третата чаша отличен чай, той отиде до фоайето, взе „Уинтън Херълд“ и като прегледа бегло рекламите, се спря на една агенция за даване коли под наем. Една малка кола, при това съвсем не биеща на очи, би послужила за неговото пътуване до Ардфилан и за каквито и да било по-сетнешни пътувания, които можеха да се наложат. Една особена задръжка му попречи да поиска от главния портиер да уреди наемането и той реши лично да позвъни в агенцията. Би ли могъл да обясни тази нелогична постъпка? Той не бе познат в хотела и изглеждаше съвсем невероятно да бъде познат и все пак, целият му инстинкт го принуждаваше да се крие. Така или иначе, след като поиска колата (малък стандартен модел) да бъде докарана пред хотел „Сентръл“, колкото е възможно по-рано, обещаха му, след известни пазарлъци, да я докарат в един часа̀.

Той неспокойно погледна часовника си: минаваше едва единадесет. Двата часа свободно време го накараха да излезе, примамен от желанието да направи кратко поклонение на местата от младостта си. Градът — сив, студен и посипан със сажди както винаги, все още увит в дим, изглеждаше малко променен от дните, когато той ходеше по еднообразните му неравни тротоари. На ъгъла на „Гранд“ и „Алекзандра стрийт“ той се качи на жълтия трамвай, който щеше да го откара до Елдънгроув парк. Пред входа на парка слезе, повървя през алеята и с нарастваща меланхолия пое нанагорнището към университета. Но тук, скитайки през сенките на старите манастири, спомените за студентските му години бяха толкова болезнени и остри, че след кратко разглеждане той побърза да напусне околността, мина през ниския вход покрай „Гилхаус“, където бе продал микроскопа си, за да купи пръстена с малкия син камък за Мери. Очите му овлажняха! Какъв жалък подарък в сравнение с онова, което би могъл да й покаже сега. И все пак това бе струвало последните пени, които притежаваше. Никой не би трябвало да го обвинява в низост или че дори е подозирал предварително онова, което щеше да се случи.

От Елдънгроув не беше далеч до жилищата в Блеърхил; и воден от настроенията си, той пое пътя през хълма надолу към пристанището. Да, старата му квартира все още стоеше — една жалка барака, по-мрачна и дори по-мръсна, отколкото преди. Той гледаше нагоре и се видя като младеж, наведен над книгите си зад тесния тавански прозорец. Как бе воювал и издържал в борбата за голямата си прекрасна кариера.

И какво, за бога, бе постигнал в живота си? След благородните първи наченки, какъв бе резултатът? Докато стоеше тук и се взираше нагоре с безучастен поглед, лъч на истинско угризение на съвестта го прониза и той почувства не само едно истинско, горчиво съжаление, но и ясното осъзнаване на безполезността на всичко онова, което бе направил, откакто напусна тази мансарда.

Беше натрупал състояние, огромно състояние, но как? Не като блестящ хирург, първокласен специалист, желан и ценен в своята професия, а като жалък производител на хапчета, разпространител на популярни лекарства с малка клиническа стойност и голяма реклама; и всичко това продавано с такава печалба над стойността, че да осъществи по-нататъшната измама на болните. Не, той не трябваше да бъде толкова жесток към себе си: някои от неговите работи — групата на аналгетиците, която бе синтезирал от фенотиацините например имаше стойност. Все пак, общо взето каква пародия на кариера бе избрал. Защо, господи, бе направил това? Защо, въпреки всичко, беше излязъл такъв глупак, да се ожени за Дорис Холбрук?

Действително през онова съдбоносно пътуване той би трябвало да предвиди нейните психопатични тенденции, да разбере, че настроенията, които намираше за толкова занимателни на кораба, биха били непоносими по-късно, че физическите възбуди, които тя му предлагаше, щяха бързо да му втръснат. Мисълта му се върна назад към спретнатата малка къща в Кос Коб, където баща й ги беше настанил, близо до новите служби на Стамфърд в щата Кънектикът. Тя я обожаваше в продължение на 6 месеца, след това изведнъж я намрази. Тяхното преместване в съседния Дариън отначало има огромен успех, но скоро доведе до същия провал. Тя изглеждаше неспособна да се застои на едно място или да се приспособи към новата околна среда, и отказът му да се местят я бе накарал да започне ежедневните пътувания до Ню Йорк, което не беше повече от проста смяна на сутрешните и вечерните влакове. След това дойдоха безуспешните й уроци по скулптура и рисуване, начинът, по който се обличаше постепенно стигна до крайности; дойдоха и нейните нови, вечно менящи се съмнителни познанства, което го накара да заподозре, че тя му изневерява. Когато възразяваше, следваха взаимни обвинения, отчуждавания, крясъци зад заключени врати, истерични сдобрявания. Тя искаше да се върне в Блекпул — можеше ли някой да го повярва! Още по-невероятен бе фактът, че сега тя наистина изглеждаше, че го мрази. Когато след едно дълго прекъсване той направи опит да поднови съпружеските отношения, тя грабна своята четка от слонова кост и едва не му пукна главата!

Но той се справяше бързо. Развод можеше да означава скъсване с Холбрукови и той успя да се сдобри с нея. След пет години, прекарани в Дариън, един жест на омиротворяване от страна на стария Холбрук им бе донесъл Форуейс — красиво имение в квартала Куейкър Ридж на Гриниаж. По-спокойните, консервативни хора тук, летният клуб, който той я убеди да посещава, техните скромни развлечения му даваха надежди, че тя ще улегне. Пълна илюзия. Постепенно от нарастващо ексцентрични и неподатливи на влияние настроения, пристъпи на отчаяние и период на апатия, тя премина към депресивни халюцинации. Накрая, когато извикаха Виленски за преглед, той постави утешаваща ръка на рамото му:

— Параноична шизофрения. Трябва да бъде освидетелствана.

И тогава, в продължение на 15 години, той беше мъж, чиято жена е в клиника за душевно болни и чакаше резултатите от инсулина и електрошоковата терапия, малките подобрения и новите по-дълбоки кризи, които продължаваха цялата тая безнадеждна бърканица, докато дойде ужасното спасение чрез онази скоротечна хипостатична пневмония.

Беше ли изненадващо при тези трагични обстоятелства, че самият той — който ходеше по изопнатите въжета на нервите си — имаше нужда и се бе хвърлил в работата си с Бърт. Бърт си беше наред, добрият, почтеният, общителният Бърт, който винаги стоеше до него и безрезервно му помагаше в отношенията му с Дорис (дори беше приел отговорността върху себе си, защото бе прикривал нейните юношески пристъпи), и който след смъртта на стария Холбрук му бе дал направо равно партньорство в богатата и разрастваща се американска фирма.

Работата настрана; като жестоко измъчен човек, не бе ли оправдан да принадлежи на себе си: да започне да култивира личността си, да изучава изкуство, да усвоява езици (френски, немски и италиански, за да сме точни), да се облича с вкус, накратко — да се изгражда като човек с фини маниери, който съзнателно се придържа в стила си (изтънчената Едуординска литература му беше любимото четиво), един истински „отличаващ се човек“, който с естествения си чар и способност да бъде приятен, съумяваше дори в този ужасяващ век, когато цялото чувство за добродетели бе отишло на вятъра, да всява внезапен интерес, внимание и респект. И, разбира се, при неговото положение, той имаше физически задължения към себе си, които като добре образован човек би оправдал — ако това е необходимо — с цитат от известното писмо на Балзак по този въпрос до мадам Ханска. Без друго не възнамеряваше да си позволи да деградира в импотентност и слабоумие! Естествено, той се оттегли от безотговорното прелюбодействане, от онези кратки и неблагоразумни срещи, които ставаха след коктейлите в колите, паркирани в храсталаците на провинциалните клубове. Случайността го изпречи на пътя на една малка, спокойна жена — той винаги беше предпочитал миньонките, — руса вдовица на тридесетина години от полски произход, на име Рена, която работеше достатъчно скромно като книговезка в едно търговско издателство в Стамфърд. Тактичният му подход даде изненадващо добри резултати. Той я намираше еднакво успокояваща и задоволяваща, елегантна, чиста като личност, непретенциозна и крайно благодарна за неговата помощ. Скоро стигнаха до дискретни и редовни срещи. Той дори се привърза твърде много към нея, такава, каквато си беше, и макар че тя беше страшно разстроена, когато той напусна Америка, той бе направил това, което трябва, с благороден жест.

Да, имаше добра причина за такъв начин на живот, и макар че самоизвинението внесе известно облекчение, мислите му бяха все още болезнени, когато се обърна и взе да се спуска по Блеърхил, за да се върне в „Сентръл“. Тук той дори не помисли за обед, но чувстваше нужда от известна подготовка за пътуването си и взе чаша сухо шери и бисквити „Абернети“ в бара, след което се почувства по-добре.

Колата пристигна в определения час и след като подписа необходимите документи и плати депозита, той потегли. Нямаше нужда да пита за пътя. Той излезе от шумните улици, хвана западното шосе, мина покрай ботаническите градини и игрища на Уестланд, след това излезе на аутострадата, водеща за долното течение на Фърт. Оттогава аутострадата беше разширена и укрепена, и все пак, докато се носеше покрай корабостроителниците и стоманодобивните заводи на крайречните индустриални градове, това си бе все същият път, който го бе довел до Мери. Той караше бавно, за да удължи тези чувства, макар че те почти го погълнаха, докато познатите звуци и гледки го връхлетяваха едни след други. Тези плътни удари, идващи от доковете, свирката на ферибота на река Ърскин, продължителният пресипнал вой на един излизащ шлеп — всичко това хармонираше с натрапчивия дисонанс, който го опустошаваше, както летящите гледки на зелените гори и блестящите води, на далечните багреници на планинските върхове, които изведнъж се откриваха напред и нагоре, разкривайки серпантините на шосето. Всичко, всичко рисуваше пред очите му в сладка мъка образа на единствената жена, която беше обичал истински.

На около 30 мили от Уинтън той стигна до село Рестън и като сви по главното шосе, пое по виещия се тесен път, който вървеше по разширяващото се устие към Ардфилан. Сърцето му биеше като чуковете в корабостроителниците, когато влезе в малкия град — от горе до долу същия, като че го бе напуснал вчера. Все същата тясна лента на Еспланадата, плискана от тихи вълни, желязната естрада, мъничкият кей, кривата линия на ниските сиви къщи, квадратните църковни кули. Толкова ясно бе видението, че трябваше да спре колата за малко. О, господи, той бе спрял точно срещу онзи дървен навес, в който (след като изпратиха Уили) беше прегърнал Мери. Беше объркан; хаотични мисли минаваха през ума му: щеше ли да я намери много променена, щеше ли тя да го разбере или да му прости; беше ли възможно дори да откаже да го види? Най-сетне той се овладя, пое нататък с колата и паркира. След това с наведена глава тръгна нагоре по тясната улица, към магазина на Дъглас. Той стигна до познатата странична улица вдигна глава, след това изведнъж се отдръпна. Магазинът вече не беше там. Вместо него се издигаше голяма тухлена постройка, от която се чуваше шум на машини. Той си бе мислил с такава подсъзнателна увереност, че ще намери всичко така, както го бе оставил, че беше по-скоро слисан, отколкото разочарован. След няколко мига на озадачение той продължи по тесния калдъръмен път и видя, че широка, нова пресечка бе прокарана от десния ъгъл към старата, откривайки двуфасадна блестяща постройка с неонов надпис „Градски и графски хлебопекарници, ОО Д-во“.

Той стоеше безмълвен и гледаше тавите с ярко оцветени сладкиши, които изпълваха витрините, след това пресече улицата и влезе в магазина. Две млади момичета с предизвикателен вид, в бледоморави рокли, с бели яки и маншети стояха зад тезгяха.

— Извинете — каза той. — Търся едно семейство, което някога имаше магазин тука някъде. Фамилията е Дъглас.

Те бяха на възраст, която обръщаше необикновеното в абсурдно и бяха готови да се захилят. Но нещо, може би изисканите му дрехи, ги възпря. Те се спогледаха.

— Никога не съм чувала за какъвто и да било Дъглас, а ти, Джени?

— И аз не! — каза Джени и поклати глава.

Настана пауза, след това първото момиче каза:

— Може би старият г-н Доналдсън може да ви помогне. Той е тук от дълго време! — Сега тя наистина се захили. — Много по-дълго, отколкото ние.

— Доналдсън? — Името закачи някаква нишка в паметта му.

— Нашият пазач. Ако излезете през входа за колите, отляво ще намерите мъничката му къщичка срещу хлебарницата.

Той й благодари и като тръгна в посочената диря се озова в онова, което някога бе дворът на Дъглас — сега много разширен, с голяма машинна зала вляво и един гараж за камионетки точно отсреща му, а отдясно — старият обор, превърнат в едноетажен малък апартамент. Той позвъни и след малко от вътре се чуха бавни стъпки. Вратата се отвори и откри прегърбената фигура на мъж на седемдесет години с очила с металически рамки, с платнена шапка, сложена наопаки, с черна сатенена престилка и по домашни чехли. Когато Мъри го запита, той замълча за момент, дълбоко замислен.

— Да знам за Джеймс Дъглас? — отговори накрая той. — Мисля, че би трябвало да знам. Повече от двадесет години бях негов калфа.

— Тогава се надявам, че ще можете да ми кажете някакви вести за него и семейството му.

— Влезте за малко! — каза Доналдсън — Духа до вратата по това време.

Мъри го последва в малката тъмна кухня със слабо мъждукаща камина; задушна, мръсна стая на самотен, стар човек. Доналдсън му посочи един стол, след това, все още с шапка на главата, дотътри се до своя ъгъл и седна под дървената рамка на камината.

— Вие да не сте приятел на Дъгласови? — попита предпазливо той.

— Много отдавнашен! — каза бързо Мъри. — Сега съм почти съвсем чужд тук.

— Хм… — каза бавно другият. — Историята на Дъгласови не е много весела. Джеймс, бедният човек, умря и е в гроба много отдавна; Мини, балдъзата му, също. Това трябва да знаете като начало. Вижте, Джеймс се провали в бизнеса и банкрутира — зад тази работа имаше много странни неща, свързани с отчуждаването на имота и прокарването на новата улица — всичко по нареждане на градския съвет. Както и да е, позорът просто умори Джеймс, защото той бе горд човек и честен като никой друг. Мини беше болнава жена и скоро го последва в гробищата. И туйто; и на мястото на магазина на Джеймс сега имаме тези големи пекарни и сладкишите, дето биха ти прояли червата. Не че имам нещо против компанията, забележете. Те ме оставиха и ми дадоха тази работица.

Той спря, потънал за момент в миналото. Мъри преднамерено продължи по-нататък.

— Имаше дъщеря, нали?

— Да — кимна другият. — Мери… и тя си имаше своите неприятности. Когато бе мома се сгоди за някакъв развейпрах, който замина и я остави. Мъка, мъка на сърцето й тежа много време. Когато излизах от старата фурна, често я виждах да ми маха от прозореца си. Но трябва да ви кажа, че с времето стана много религиозна и няколко години по-късно, когато младият нов свещеник, Ъркърт се казваше, беше хубав човек, дойде в църквата „Лонгенд“, тя има̀ късмет да се омъжи за него. И наистина хубава рожба му даде тя, кажи-речи година след това.

Поразен, Мъри стоеше като глътнал бастун на стола си. Тя се беше омъжила, беше го забравила, или поне беше отстъпила от онова, което той бе вярвал, че е единствена и за цял живот любов; и, което бе още по-болно, беше родила дете от друг мъж. В сегашното състояние на съзнанието му това бе светотатство. И все пак, при цялото му ужасно разочарование, разумът му не беше го напуснал напълно. Кой беше той, за да й отрича правото на щастие, ако наистина го бе намерила?

Най-сетне той каза с напрегнат глас:

— Значи, тя е тук в града, със съпруга си?

— Не. Тя напусна Ардфилан с дъщеря си скоро след като мъжът й умря.

— Умря? — възкликна той.

Старецът кимна.

— Той не беше от най-силните, разбирате ли, и когато беше голямата епидемия от испански грип в 34-та, той отиде във вечната си обител.

Несъзнателно Мъри почувства облекчение и сякаш отдъхна. Ситуацията внезапно бе подобрена в известна степен. Ужасно, разбира се, да изгубиш млад мъж, на когото той от своя страна никога не би пожелал и най-малкото зло. И все пак нещастният човек очевидно е бил слабоват още от началото; мотивът от страна на Мери може би е бил по-скоро съжаление, отколкото любов. Отчасти посъвзет и с освежени чувства, той постави последния си въпрос.

— Къде отидоха те, Мери и дъщеря й?

— В едно село в Лодианс. Казва се Маркинч. Дъщерята искаше да се учи за медицинска сестра и те потърсиха място близо до Единбург, но какво е станало с тях оттогава, не мога да ви кажа. Те не се радваха на добри условия и никога не са идвали в Ардфилан, откакто са напуснали.

Последва дълга тишина. Мъри с наведена глава се опита да събере мислите си. След това, видимо развълнуван, стана и като благодари, притисна една банкнота в ръката на Доналдсън. Старецът се престори, че с неохота я приема, но сетне се взря през очилата си към своя гост с нарастващо любопитство.

— Очите ми не са това, което бяха — отбеляза той, придружавайки Мъри до вратата. — Но аз имам странно чувство, че съм ви виждал преди. Искам да си спомня кой сте.

— Просто ме смятайте за някой, който иска да направи добро на Мери Дъглас и дъщеря й.

Той каза това твърдо, със съзнание за новопридобито достойнство от намеренията си, след това се обърна и се отправи назад към колата. Сега схвана колко илюзорни бяха надеждите му, колко всичките негови представи бяха фалшиво основани на едно романтично пресъздаване на миналото. Беше ли наистина очаквал след тридесет години да намери Мери така, както в деня, когато я бе изоставил, мила със свежестта на младостта, нежно страстна, все още девствена? Господ му е свидетел, че би го желал. Но чудото не бе станало и сега, след като чу историята за жената, която беше плакала дълго за него, която се беше омъжила, макар и не по любов и след това изгубила болнавия си съпруг, която беше преживяла тежки дни, злощастие, може би дори бедност, и все пак пожертвала себе си да даде на дъщеря си достойна професия — след като узна всичко това, той се обърна към действителността, към спокойното съзнание, че тази Мери, която щеше да намери в Маркинч, ще бъде жена на средна възраст, с похабени от работа ръце и уморени меки очи, блъскана и бита от жестоката битка на живота, но поради това, може би желаеща повече да прости и приеме неговото щедро внимание.

Сърцето му се стопляше от тези мисли, докато караше обратно към Уинтън през опиянението на засилващия се здрач над реката. След това изведнъж му дойде наум, че бе забравил да пита Доналдсън за Уили. Непростим пропуск! Какво ли, се чудеше той, беше станало с това малко, умно момче, усърдния придружител при техните вечерни разходки? Да, той щеше да разбере всичко твърде скоро от самата Мери.

Беше седем часът, когато стигна до хотела, и тъй като почти не беше ял през целия ден, беше силно изтощен. След като се изми набързо и се избърса, той слезе в бюфета, поръча двоен рамстек на скара, печени картофи и половинка местно светло макфарлейнско пиво — всичко с такъв апломб, като че ли никога не беше излизал. След това се отдаде на пищната съблазън на тортата със златист сироп. Колко хубави са тези местни гозби. Той се нахвърли гладно отгоре им, успокоен от мисълта, че първото нещо, което ще направи утре, ще бъде да тръгне за Единбург и Маркинч.

Глава III

Макар че колата не вървеше особено добре (от време на време една от свещите прекъсваше), той реши да я задържи, вместо да се разправя в агенцията, и в 11 часа̀ на следващата сутрин, след като уреди сметката си в „Сентръл“, потегли към Единбург. Според неговата карта на пътищата Маркинч лежеше на някакви пет мили навътре от Далхейвън на източния бряг. Очевидно беше малко селце — той поне не беше чувал за него — и неговото малобройно население, без съмнение, би му помогнало при търсенето.

Денят бе сив и ветровит, с кълбести облаци, които се лутаха по небето, но в ранния следобед, когато стигна Единбург, ниското слънце проби и взе да праща ярки лъчи от стените на замъка към градините на „Принсиз стрийт“. Добро предзнаменование, помисли той, като тръгна по източното шосе към Портобело. Тук движението бе преустановено на кръстопътя, за да мине девическата духова музика в Портобело; навярно — реши той — на път за някакво местно тържество. Стана му хубаво като гледаше милите шотландски моми да минават по протежение на „Кок о’д Норт“ с шумящите си фустанели около талиите, с глендарските си панделки. Естествените извори на Шотландия, си каза той с усмивка, докато неговото набито око прецени няколко от най-обещаващите малки свирачки. Но тътнежът на колите зад него го подканяше да кара по-нататък през Мюсълбърг и Нюбигинг. Той излезе на брега под Госфордския залив и като се спусна край пустото крайбрежие, изяде сандвичите, които му бяха опаковали в „Сентръл“. След това потегли отново. Морето искреше и силен вятър духаше през окосените ливади и жълтите дюни, покрити с островърхи избелели треви и сплетени ароматични водорасли.

Оттатък брега, от лявата му страна, се появи Бас Рок, а далеч напред от страната на сушата — зелената шапка на Бъруик Лоу. Чайки кръжаха и крещяха над оживелите пясъци. Той можеше да почувства солта в пълния със ситни капчици горчиво-солен въздух; вкусът му опираше в зъбите му и сякаш беше самото чувство за дома.

Той се бе спрял предварително на Далхейвън, като удобен център, но когато обиколи града да търси гостилница, не можа да намери нищо подходящо. Ниските, брулени от вятъра къщи, построени от червен, песъчлив камък, обграждаха негостоприемното рибарско пристанище, а жителите — в контакта си с пришелеца — излязоха необщителни. Случайно обаче той намери приятелски настроен местен жител и бе отправен със силни препоръки към хотел „Мърин“, който се намираше над кортовете за голф, два километра извън града. Оказа се, че това е превъзходна първокласна постройка, където управителката го посрещна спокойно и го въведе в отлична стая с изглед към фасадата.

Когато се изми, той се осведоми за точния път и след кратко пътуване навътре през извитите селски пътища, оградени от плетища, стигна в село Маркинч, което по някакъв вътрешен глас разбра, че е неговата истинска и крайна цел.

Това убеждение успокои нервите му, докато караше надолу по единствената пуста улица. От двете страни се редяха белосани вили, обрасли с пълзящи латинки, които все още цъфтяха по стените. Не се виждаше жива душа, само един стар шотландски пес лежеше полузаспал с едно отворено око до бордюра. Имаше универсален магазин с поща. След това идваше ковачница, един старомоден магазин със стъклена витрина и надпис: „Център за благоденствие“. Къде трябваше да запита? Може би магазина или пощата, макар че това за нещастие можеше да направи публично достояние неговото пристигане. В края на улицата той вече възнамеряваше да завие, когато видя на известно разстояние от себе си селската църква и до нея дома на пастира. Една мисъл го жегна, навяна от една забележка на Доналдсън и от желанието за уединение и дискретност. Той продължи към църквата, която беше в шотландски бароков стил с квадратна вместо островърха кула, паркира колата отсреща, след това тръгна към дома на свещеника, една сивокаменна прилична постройка, и натисна бронзовата дръжка на звънеца.

След значителна пауза вратата се отвори и то от самия свещеник — малък бледен човек с крайно къси крака и прекомерно голяма глава, върху която имаше топка сиви коси. Старият черен костюм и окъсаните краища на свещеническата яка му придаваха обезсърчителен вид, както и чертите на лицето му. Перодръжка в едната му ръка и силно поправеният ръкопис в другата показва, че го обезпокояват в момент, когато подготвя своята проповед, но маниерите му бяха достатъчно вежливи.

— Какво мога да направя за вас, сър?

— Извинете за безпокойството, но аз търся една дама на име Ъркърт. — Сега с новото име беше по-леко за Мъри; отначало му беше болно да мисли за нея като за друга, не като за Мери Дъглас. — Разбрах, че живее във вашата енория.

— Аа, вие трябва да мислите за нашата прекрасна сестра. — Изражението на малкия човек се проясни. Показа желание да помогне. — Тя живее над „Центъра на благоденствието“, току-що сте го отминали. Тя е много заета млада личност, но ако не е в къщи, ще я намерите в амбулаторията от пет до шест.

— Много съм ви задължен! — каза Мъри доволен. — Вие очевидно говорите за дъщерята на моята приятелка. Предполагам, че майка й живее с нея?

— Майка й! — замълча свещеникът и се вгледа в него. — Вие трябва да не сте тукашен.

— Бях далече от много години.

— Тогава нямате представа колко болна бе тя.

— Болна?!

Свещеникът направи утвърдителен жест.

— Боя се, че трябва да ви подготвя за печални вести. Аз погребах майката на Кети в църковния двор преди девет месеца.

Думите, изречени с професионално съболезнование, бяха подсилени от църковната камбана, която като погребален звън изби часа с безчувствено силен тон. Не можеше да има, нямаше никаква грешка!… Това бе краят на неговото търсене, краят. Не само разочарование, но истински удар трябва да се бе изписал върху лицето на Мъри болезнен шок, който изтласка кръвта от сърцето му и го накара да се облегне на рамката на вратата.

— Драги сър, влезте вътре и поседнете за минута. Тук, във фоайето! — той хвана ръката на Мъри и го отведе до един стол в хола. — Виждам, че това ви засегна дълбоко.

— Толкова се бях надявал да я видя! — промърмори Мъри. — Много скъпа приятелка.

— Истински достойна жена, мой драги господине, между избраниците сред малкото паство. Не скърбете, скоро ще видите дъщеря й.

Огорченият мъж нямаше много доверие към този момент, обещан от бъдещето. Тя си бе отишла, отнасяйки със себе си в гроба спомена за неговата невярност. Той бе останал за нея до края презрян — кървяща рана в сърцето й. И сега той не можеше никога да изкупи себе си. Не можеше никога да разчупи комплекса на омраза, който непрекъснато заплашваше покоя на мислите му, трябваше да продължи да носи товара на вината си. Сломен от печал, разочарование и неспирно самосъжаление, той чуваше свещеникът да продължава да възхвалява починалата жена.

— Дъщеря й също! — продължи другият. — Има същите високи добродетели. Много предано момиче. А сега, ако сте по-добре, моята жена би ви предложила чаша чай.

Мъри се дръпна и макар още да не се владееше, има мъдростта да откаже.

— Не, благодаря!

— Тогава съм сигурен, че бихте искали да ви покажа къде почива тя?

Те отидоха в гробището зад църквата. Гробът, отбелязан с прост келтски кръст, му бе показан и свещеникът, след като се поколеба за миг между симпатия и любопитство, каза:

— Вярвам, че сте от нашето вероизповедание. Ако е така, надявам се да ви видя на светата служба в неделя. Молитвата е голям лек. Наблизо ли сте отседнали?

— В „Мърин“ — промърмори Мъри.

— А, отличен хотел — мис Кармайкъл, управителката, е добра наша приятелка.

Като затвърди по този начин доверието си към непознатия, той се представи с почти патетична нетърпеливост да бъде в услуга.

— Името ми е Фодърингей — Матю Нокс Фодърингей, Бакалавър на изкуството от Единбург, на ваше разположение, сър, ако съм ви нужен по-нататък.

С поклон той се оттегли дискретно настрана.

Останал сам, Мъри все още гледаше надолу към зелената морава, от която един дълъг правоъгълник (чимовете още бяха леко повдигнати) се открояваше тъжно, тържествено. Там лежеше онова сладко тяло, което в младостта си той бе милвал. И той си я представи в облика на сладката младост, такава, каквато бе онзи ден на пустата поляна, докато чучулигата пееше над изтравничето, а потокът ромолеше из своето разядено каменисто корито. Той я видя ясно, свежа и пламенна, с нейната стегната фигура, с кафявочервеникавата й коса и зеленикавите й очи, пълни с младост, младост, която пулсираше жива през тях. Изтощен, той се подпря на гранитния паметник и затвори смъдящите си очи.

Колко дълго бе останал наведен и безчувствен не знаеше. Един лек звук, една стъпка по пясъчната алея го сепна. Той се обърна, вдигна глава и след това почти припадна. Там, израснала от гроба, пред него стоеше Мери Дъглас, Мери — така, както той я помнеше, както я бе сънувал преди миг, страшната илюзия като дух се извисяваше над стръкчетата бели цветя. Той се опита да извика, но не можа да издаде никакъв звук. Замаян, с въртяща се глава, той разбра, че това бе дъщерята на Мери, олицетворение на своята майка.

— Трябва да съм ви сепнала! — приближи се тя към него загрижена. — Добре ли сте?

— Да — каза той сконфузено. Но съвсем съм засрамен от себе си… че се държах така глупаво. — И търсейки извинение, той добави. — Аз бях твърде неподготвен… разбирате ли…

Тя го погледна с разбиране.

— На идване срещнах нашия свещеник. Вие сте били приятел на моята скъпа майка.

Той склони глава в израз на почтителна печал.

— И на цялото ви семейство. Те бяха много добри към мене, когато бях беден… и бездомен студент.

Лицето й изразяваше симпатия и доброта. Беше очевидно, че неговата печал над гроба силно предразполагаше в негова полза.

— Тогава вие познавате Джеймс, моя дядо?

— Прекрасен човек… Аз можах да видя това, макар че по него време бях безотговорен млад човек.

— А вуйчо Уили — попита тя с по-топла симпатия.

— Уили и аз бяхме най-добри приятели — каза той с полувъздишка на облекчение. Внезапен порив го тласкаше да утвърждава връзките си с тях. — Ние често сме оставали заедно. Имахме дълги разговори нощно време. Той бе чудесно момче.

— Да — каза тя. — Сигурна съм, че е било така.

Настана пауза, през която той не можеше да се застави да я погледне. Съзнанието му още не беше ясно. Не съвсем подходящо за този изключителен обрат на нещата. Той все още съжаляваше майката и всичко, което загубата й водеше след себе си, при това започна да го обзема чувството, че в дъщерята може все още да намери благоприятната възможност, която той търсеше. Може би това все пак не бе краят на неговото пътуване; поне така се надяваше. С известно усилие той наложи атмосфера на спокойствие.

— Трябва да ви се представя. Името ми е Мъри. Дейвид Мъри.

Изразът й не се промени. Когато тя взе ръката му, подадена към нея, той едва можа да подтисне остра облекчителна въздишка. Тя не знаеше за него, нито за неговата неназидателна история. Защо се беше съмнявал! Мери никога не бе й казала, тайната бе все още заключена в онова бедно, разбито сърце, сега замлъкнало завинаги тук долу, шест стъпки под неговите скъпи, ръчно изработени обувки.

— Вие знаете името ми! — каза тя срамежливо, докато той все още държеше ръката й. — Кети Ъркърт.

Той й отправи, макар и все още с тиха печал, своята предразполагаща усмивка.

— Тогава, ако ми позволите като стар приятел на вашата скъпа майка и на цялото ви семейство, ще ви наричам Кети.

Той каза това добродушно, почти скромно, желаейки с нетърпение да я накара да се чувства интимна с него. След това застана настрана в покорна поза, с чувство на угризение на съвестта и на отговорност, осъзнал своите слабости и недостатъци и всичките си лоши постъпки в миналото, и я наблюдаваше как поставя няколкото си рози в зелената емайлирана ваза пред келтския кръст и как с няколко леки докосвания събра падналите букови листа от тревата.

Тя беше гологлава, носеше тъмносиньо поовехтяло палто над своята изтъркана светлосиня сестринска униформа, а една от обувките й (той забеляза това с остра болка) беше закърпена с изкуствена кръпка, и все пак кръпка на селски обущар. Тази дребна пестеливост, толкова леко доловима за неговото опитно зорко око, го трогна. „Ние ще променим всичко това!“ — си каза той с внезапен изблик на чувства. Да, неговият благоприятен случай бе тук, уверен и решен той го чувстваше в костите си.

— Така — възкликна тя, като се изправи и се усмихна доверчиво. — Всички сме пременени за съботната вечерна служба. А сега — тя се поколеба срамежливо и несмело и все пак рискува да го каже: — … бихте ли дошли до вкъщи на чаша хубав чай.

Тръгнаха заедно надолу по пътеката на гробищата.

Глава IV

Седнал до прозореца в стаята над диспансера, докато тя отиде да приготви чая, той се огледа, изненадан от липсата на елементарно удобство, от голотата, с която се сблъска погледът му. Върху добре изчистения полиран дървен под нямаше дори черга; мебилировката бе крайно оскъдна; една квадратна работна маса и няколко плетени стола; камината бе обгорена, но в нея нямаше гориво, стените — варосани, освежени от само една картина, и то с религиозен мотив — репродукция от лошо копие на „Прераждането“ на Валдец Лил, взета от „Крисчън Херълд“. На полицата имаше няколко книги, главно ръководства за медицински сестри и една библия. Върху малка синя чинийка на перваза на прозореца бе сложена саксия с папрат, а до нея — кошничка с недовършено плетиво. Докато възприемаше заобикалящата го спартанска строгост и блясъка, излъчван от дивите богородички във вазата на камината, облени от златния залез на слънцето, той почувства в стаята, като в малка монашеска килия, тревожната атмосфера на напрегнат живот, подчертан от бързото затваряне на вратата, след като влезе вътре. Същото чувство доби и когато видя таблата, която тя така гостоприемно поднесе с евтин чай и една чиния, в която нямаше нищо, освен намазани с масло филийки от селска питка. Не можеше изцяло да разбере всичко и все пак някакъв мигновен импулс му подсказа, че колкото повече тя се нуждае от помощ, толкова повече той ще може да й помогне.

— Ако само знаех, че ще дойдете — леко смутена се упрекна тя, подавайки му чашата, — щях да приготвя нещо подходящо. Когато съм заета, не мисля за пазаруване, докато не дойде събота. Но не ми обръщайте внимание, кажете ми нещо за себе си… Бил сте в чужбина.

— Да, дълги години. Можете да си представите какво означава това за мен, да дойда пак в родината си. — Той въздъхна, после се усмихна. — Сега, след като съм тук, смятам да остана по-дълго.

— Къде бяхте?

— Най-вече в Америка.

— Почти очаквах да кажете Африка — тя леко му се усмихна, макар и погледът й, като се плъзна зад него, да бе усамотен, далечен. — Вуйчо Уили е там, в Куибу, на границата със Северна Ангола.

Въпреки че не се издаде, той все пак усети облекчение. Уили навярно би го познал; една непредвидена среща би довела неминуемо до доста нежелателен конфликт.

— Никак не ме изненадвате — каза той любезно и с известна заинтересованост. — Още като момче Уили бе луд за Африка. Е да, всъщност двамата все почвахме от Ливингстън и извървявахме всяка миля до езерото Виктория. И когато Стенли го откри, трябваше да ни видите колко се радвахме. Но Ангола не е ли доста примитивна страна?

— Да, такава е. Откак е там, вуйчо прекара много тежки години. Но нещата сега се оправят. Имам най-различни и интересни снимки, които мога да ви покажа. От тях се добива добра представа за тамошните условия.

При това положение той счете за разумно да не се разпространяват повече върху пионерната дейност на Уили — дали тя е свързана с минно дело или с някакво инженерство, той не можеше да отгатне — и затова се въздържа да проявява повече интерес.

— Когато имате време, ще се радвам да видя снимките. Но това, което всъщност ме интересува, е вашата работа тук.

Тя неволно направи плах, срамежлив жест.

— О, нищо особено. Просто обикновено наглеждане на болните от района, визитации и тем подобни. Обикалям селата с велосипед или пеша. Освен това тук има здравен център за бременни и родилки с клиника, която наричаме млечен бар за бебета. А понякога се отбивам и до селската болница в Далхейвън.

— От всичко това личи, че твърде много ви обременяват. — Той бе вече забелязал, че ръцете й бяха груби и зле напукани.

— Хубаво е човек да е погълнат от работа — каза тя развеселено. — А и хората са много добри. Следобедите ми в четвъртък са свободни, а в годината имам три седмици отпуск. Всъщност от него ми остава да вземам още две седмици.

— Значи, харесвате работата си?

Тя просто кимна с резервираност, която бе по-убедителна от какъвто и да било израз на ентусиазъм. — Между другото тук няма особено поле за работа, но да, аз имам нещо много по-добро в перспектива.

При тази бележка и при сдържаността, с която тя я направи, съзнанието му бе прорязано от една тревожна мисъл. Макар да знаеше, че не ще прозвучи подходящо, той трябваше да го каже:

— Смятате да се омъжите?

Тя така искрено се засмя, че белите й равни зъби се показаха на здравите и розови венци; чудесен смях, който кънтеше сладко и убедително в ушите му.

— За бога, не! — възкликна тя, когато се успокои. — Кого бих намерила тук, освен няколко чифликчийски синове, които мислят само за танците си в събота вечер и за кината в Далхейвън? Освен това — тя продължи бавно и много сериозно, — аз съм, да, така погълната от работата си, че едва ли бих помислила някак да се откажа от нея заради нещо или заради някого.

Всичко бе така както го бе желал. Съвсем сама и без излишно бреме, свързана, макар и не постоянно, с една достойна, но иначе скучна и нищо не обещаваща професия, тя не би могла да бъде по-съвършен обект за неговите благородни и благодетелни цели. Мислите му летяха напред. Незапознат със закона, той се чудеше дали не би могъл да я осинови: осиновяването му изглеждаше неосъществимо, свързано със сиропиталища и с разстроено родителство. Но да става каквото ще! Сърцето му се изпълни с чисто чувство. Той беше, винаги е бил, изключително щедър човек, и никой не би могъл да отрече тази му малка добродетел. Какво не би могъл да стори за нея! Не трябваше да изнасилва нещата преждевременно, за да не я разтревожи. Защото беше ясно, че тя го прие за човек с обикновени, средни възможности. Това положение му разкри и друга страна: той бе поразен от мисълта, че е богат, в двоякия смисъл на тази дума, с чудесни възможности за осъществяване на идеята си.

В мълчанието, което настъпи помежду им, той размишляваше за нея, докато, със сведен поглед, тя прибираше чаените прибори в подноса. Да, тя не беше съвсем живо копие на майка си, както му се бе сторило при първия му емоционален шок. Имаше същата свежа кожа на лицето, тъмнокафяви очи и къс, леко поразширен нос, същата мека кестенява коса, падаща на кичури по врата й. Все пак изразът й бе различен, замислен, почти сдържан; устата — по-широка, по-плътна, по-чувствено изрязана, а в очертанието на устните й се изявяваше вътрешна строгост. Имаше някакво равнодушие у нея, което той харесваше — белег на независимост. Усмихваше се рядко, но затова пък усмивката й бе най-сладкото нещо, което някога бе виждал. От всичко обаче най-много го порази вълнуващата й младост. Мери беше яко момиче, с пълни гърди и добре очертан ханш. Това момиче бе стройно, почти неразвито — една незрялост, контрастираща на сериозния й вид, която събуждаше буйно най-покровителствените му инстинкти. Не искаше да оскърби мъртвата, когато реши, че това мило дете, приличащо много на майка си, имаше повече дълбочина, дори по-остра чувствителност… Мъри дойде на себе си. Нещо в държането й, което не бе склонна да изрази, но което явно я притесняваше, му напомни изведнъж, че свещеникът Фодърингей му бе казал, че тя започва работа в 5 ч. Като погледна часовника си, той откри, че вече беше пет и десет. Рязко скочи.

— Моя мила Кети, останах твърде дълго — извини се той. — Пациентите ще ви чакат.

— Те нямат да се сърдят за няколко минути. Не всеки ден имам гости.

— Позволете ми тогава просто да изразя радостта си, че ви открих. Надявам се тази щастлива среща да бъде само начало на много срещи, защото трябва да разберете, че съм много задължен на вашето семейство.

След като тя го изпрати до вратата, той отиде до колата си и се върна в хотела, като развълнувано разсъждаваше върху случилото се през този изключителен, паметен ден. Тъга, примесена с някакво въодушевление. Бе дошъл тук с най-възвишени подбуди и вместо една възрастна жена, която можеше да го посрещне с упрек, дори с ненавист, оставайки глуха на разкаянията и предложенията му за подкрепа, той намери едно бедно, работно момиче, което се нуждаеше и трябваше да се възползва от неговата помощ. Мъри съжаляваше за смъртта на майката; той я посрещна като удар, да, и сърцето му бе наранено. Но в това мило дете той съзря възможност за компенсация. Ако не бяха възникнали някои неизбежни обстоятелства, Кети би могла да бъде негова дъщеря. За да се реабилитира за миналото, той с готовност и охота би пренесъл сега върху нея своето смирено, мъдро, закрилящо и бащинско внимание. Пътищата на живота бяха наистина мъдри и неразгадаеми за разума на един човек.

Глава V

След вечеря той уреди със собственицата на хотела да му отделят стая за гости. За щастие, в съседство с неговата спалня имаше голяма, удобна стая с хубава камина, за която мис Кармайкъл го увери, че „тегли“ добре. След като свърши и това, той се свърза по телефона с вилата си е Швейцария.

Когато Артуро се обади, Мъри едва ли не се зарадва на гласа му; нареди да му изпратят със самолет от Цюрих стиковете му за голф и допълнително дрехи. Колкото за личната му кореспонденция, Артуро трябваше да пази дискретност и да му препраща онези писма, които счита за важни. Имаше ли някакви новини? Всичко вървеше добре бе отговорил Артуро. Времето беше чудесно, а джанките и сливите бяха обрани, Елена беше направила десет килограма конфитюр, едно от децата на собственика на пристана беше болно, но вече било добре и мадам фон Алтисхофер бе телефонирала два пъти да пита за адреса му. Трябваше ли да й го даде? Въпреки че му беше приятно да научи за нейната загриженост, след като размисли за момент, Мъри каза, че сам ще й пише.

Но по-после, когато се канеше да легне, настроението му неочаквано се промени. Анализирайки този пълен със събития ден, изведнъж бе обхванат от чувство на самокритичност. Колко прибързано бе намерил утеха в намерението си да излее върху Кети своето състрадание и любов. Колко недостойно да забрави своята скъпа Мери, да приеме дъщерята, като отмине майката с не повече от едно мигновено чувство на скръб. Възрастна жена, която можеше да го приеме с ненавист? Наистина ли бе мислил така, само час след като бе хвърлил поглед върху самотния й гроб? Не, никога, никога нямаше да го посрещне така; тя можеше и щеше да го приеме само с прошка и любов. Облечен в дългата си копринена пижама с монограм — една от единствените по рода си пижами, нарочно ушита за него от Грунеман във Виена, — той вторачи поглед в тавана и се закле, че на другия ден открито ще поправи грешката си. Тази мисъл го успокои.

Сутринта, верен на клетвата си от снощи, той се осведоми от мис Кармайкъл за името на най-известният цветар в Единбург и поръча по телефона цветя. Не след дълго, със специална доставка, пристигна един огромен, великолепен венец от бели лилии. Лично той го занесе на гроба й и благоговейно го постави под келтския кръст. После, като тръгна с чувство на облекчение, полюлявайки бастуна си, той се обърна към морето и продължи по равното поле, вдишвайки дълбоко свежия въздух. Въпреки желанието си, той не се отби до Маркинч, като разсъждаваше разумно, че каквато и да беше Кети за него, за нея той оставаше все още повече или по-малко чужденец. Но на следното утро, в неделя, той облече тъмен костюм с тъмна връзка, осведоми се от безценната мис Кармайкъл за часовете на утринната служба и се отправи към селската църква.

Не беше влизал в черква от много години — вече не помнеше от кога. В неделните дни в Америка бе играл голф с Бърт Холбрук, спазвайки установения ред на обикновения уикенд при местния провинциален клуб, който носеше странното име Уи Пинки Бърн. Членовете — в по-голямата си част нюйоркски ръководители — се кичеха с чудесни спортни дрехи, като се почне от френски пъстри шорти, та се стигне до червени шотландски поли, и бяха дружелюбна и подходяща компания. Но там никога не можа да се почувства като у дома си. Той не принадлежеше към този род хора, които умееха лесно да се приспособяват към сърдечната атмосфера на мъжките компании. Освен това чувстваше, че всички знаят за незавидното му състояние в семейството, и следователно го съжаляват. Въпреки това, заниманието беше приятно. Голфът го забавляваше и той превъзхождаше всички с играта си. Когато неделният ден биваше много дъждовен, той отиваше в лабораторията на завода. В една дъждовна и щастлива неделя Мъри се добра до формулата на нов парфюм, който Бърт със своя безпогрешен инстинкт кръсти веднага с името „Черковно шествие“. Между другото, след като го пуснаха на пазара, този парфюм донесе едно малко състояние на фирмата. Навярно са минали — пресмяташе Мъри — петнайсет години от онзи петък, когато на Дорис бе дадена окончателна диагноза за нейната болест и бе прибрана в клиниката на Виленски в чифлика „Епъл три“, деня, в който той се бе промъкнал до задното място в черквата „Св. Томас“ на Пето авеню. По пътя за университетския клуб, чийто вход беше почти съседен на черквата, погледът му бе попаднал на надписа: „Непрекъснато отворена за молитва и размисъл“. Чувстваше се нещастен, почти душевно разстроен, и ако влезеше вътре, болката му щеше да олекне — така поне помисли. Но се излъга; макар да се бе притаил на последния стол, загледан втренчено и скрито в тъмния олтар, проронил дори и няколко нещастни сълзи — той можеше винаги да плаче в подходящи случаи, — Мъри излезе без да усети каквото и да било облекчение или полза и се принуди да се върне отново на своето първо желание — една турска баня в клуба.

Сега обаче душевното му състояние беше много по-добро, бе изпълнен с ревностно очакване. Той се приближи към малката провинциална черквица, в която рядкото събиране на богомолци ставаше с нехармоничния повик на клопащата камбана. Веднага щом влезе, той с удовлетворение видя как Кети му кимна, когато службата започна с неуверено изпетия химн и по-късно, докато траеше дългата и отегчителна, макар и грижливо подготвяна проповед на Фодърингей, той има възможността, макар и непрекъснато дискретно, да наблюдава Кети, която бе седнала сред селските дечица. Беше поразен от умението, с което тя укротяваше немирните си питомци, както и от търпението й към скучната проповед. Профилът й притежаваше чистата линия, напомняща може би примитивната простота на италианския художник Учело12. Не, не — нейното прелестно изражение говореше за много по-късно платно — „Младата учителка“ на Шарден13, реши накрая той, доволен, че бе налучкал точно, но и отегчен от нарастващата дисхармония на хора.

Възнаграждението дойде после, когато я изчака навън от черквата. Кети излезе с г-жа Фодърингей. Жената на пастора беше ниска, пълна, пряма, с широко, плоско и открито лице, с проницателни сини очи над силно зачервените скули — лице на Ребърн — помисли инстинктивно Мъри. Тя беше облечена в най-хубавото си празнично облекло — носеше старомодна черна шапка с пера, доста износен тъмносив костюм, вече тесен за фигурата й. Мъри се представи и след като поприказваха малко, при тях дойде и Фодърингей. Мъри побърза да поздрави пастора за проповедта му.

— Много поучителна — каза той. — Като ви слушах, сър, припомних си за едно мое преживяване в черквата „Св. Томас“ в Ню Йорк.

Фодърингей се зачерви от удоволствие при сравнението с големия град.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте на нашата провинциална литургия. Паството ни е малко и нашата бедна, стара камбана не привлича много хора от външния свят.

— Забелязах — Мъри смръщи неодобрително вежди, — че тонът не беше достатъчно чист.

— И слаб — допълни пасторът, гледайки нагоре към камбанарията на черквата с внезапно раздразнение. — Миналата година камбаната падна от една прогнила траверса. Ще трябват към осемдесет лири за претопяване, а отде ли ще намери толкова голяма сума нашата бедна енория.

— А вие имате приятен глас — каза Мъри дипломатично — и сте особено красноречив. А сега — продължи той любезно — ще си позволя да ви поканя тримата на обед. Погрижих се да уредя това в хотела. Надявам се, че сте свободни и ще дойдете.

Последва кратко, конфузно мълчание: такива покани не бяха приети в селцето. Но почти изведнъж лицето на Фодърингей светна.

— Много сте любезен, сър. Трябва да си призная, че когато слизам от амвона, винаги ми се струва, че съм много гладен. — Той погледна шеговито жена си. — Какво ще кажеш, мила моя? Нашето скромно печено ще остане за утре, а ти днес няма да се занимаваш с домакинство.

Още от началото, с глуповатия вид на жена, която трябва да бъде по-скоро убедена, отколкото убеждавана, тя открито проявяваше интерес към новодошлия, пристигнал така драматично от неизвестността. Първите й впечатления бяха добри и перспективата да се освободи от онези слугински задължения, налагани й от оскъдната заплата на мъжа й, беше успокоителна. Тя се усмихна сухо на Мъри.

— За мен това ще бъде удоволствие. Докато на Матюс му идва апетитът на амвона, аз изгубвам моя около кухненската печка.

Кети изглеждаше доволна, може би не толкова от това, че щеше да посети Мъри, колкото от любезността, проявена към нейните стари приятели. След като ги настани в колата, пасторът и Кети отзад и г-жа Фодърингей до него, Мъри потегли. Още от началото беше разбрал, че трябва да спечели семейство Фодърингей — дори ако е необходимо да го подкупи, и изглеждаше, че всичко върви добре.

Мис Кармайкъл ги посрещна в хотела. Тъй като сезонът беше привършил, бяха останали само няколко курортисти, половината от големия ресторант беше затворен и тя им предложи маса до камината в уютната закусвалня — уединено, приятно кътче. Храната, семпла и непретенциозна, беше първокласна: шотландски бульон, агнешко бутче с печени картофи и зелен боб, домашен сладкиш, подсилен с шери и полят със сметана и накрая — шотландско сирене и кейк от овесени ядки. Мъри се надяваше, че пасторът и съпругата му ще останат доволни от храната. И те действително останаха доволни, особено г-жа Фодърингей, която ядеше вкусните неща, като ги хвалеше искрено и неподправено. Колкото повече Мъри наблюдаваше тази пряма и откровена жена, толкова повече тя му се нравеше. Но най-голямо удоволствие му достави руменината, която се появи на бузите на Кети, придавайки на очите й повече блясък, а на погледа й повече топлота — руменина в резултат на вкусната, витаминозна храна, така различна от оскъдното ядене, което знаеше, че я очаква в къщи. Благодаря ти, господи, мислеше той, тя не е само дух. И като настоя да вземе още от сладкиша, той взе да доказва, че плътта не е за пренебрегване. Наистина с тази гъвкавост, която му даваше възможност да се нагажда към всяко общество, той беше превъзходен домакин. Повече мил и сериозен, отколкото весел, той очарова всички. Като продължи дискретно разговора, той разказа накратко за своята работа в Америка, за неотдавнашното си завръщане в Европа, накрая — за дома, който си беше направил на Шванзее. Тъй като Кети го слушаше с интерес, той се постара да опише с чувство езерото, селцето и околностите.

— Трябва да ги видите покрити със сняг; той скоро ще дойде — заключи Мъри с повишен тон, — съвършена белоснежна мантия.

— Сигурно местността е прекрасна — каза г-жа Фодърингей. Убедена, че първоначалните й подозрения са били неоправдани, тя омекна, като показа неподозирано лукавство. — Вие сте истински щастливец, да живеете сред такава красота.

— Щастлив съм наистина — усмихна се Мъри. — Но самотен.

— Не сте женен, така ли?

— От няколко години съм вдовец.

— О, божичко — възкликна тя загрижено. — Но имате деца?

— Нямам. — Той я погледна сериозно. — Моят брак… не беше особено щастлив.

Болезнените думи, изречени с истински джентълменска сдържаност, бяха последвани от внезапно мълчание. Но преди да стане тягостно, Мъри разведри ефекта:

— Всичко това е минало. А сега съм щастлив, че отново съм в родината си, ограден от вашата компания. — Той се усмихна. — Ще пием ли кафе?

Пасторът погледна часовника си:

— Съжалявам, но трябва да откажем. Кети трябва да бъде в неделното училище в три, а сега минава два и половина.

— Боже мой! — възкликна г-жа Фодърингей. Как излетя времето. И колко приятно беше. Много сме задължени на новия си приятел. Ела, мила, да оставим мъжете за една минутка. — Тя стана и хвана Кети за ръка, като прибави с характерната си прямота: — Мис Кармайкъл ще ни покаже къде да се оправим.

Останал насаме с пастора, който също се бе вдигнал и стоеше до прозореца, загледан в морето, Мъри се възползва от положението и извади чековата книжка от вътрешния си джоб. Драсна няколко думи с писалката и се изправи.

— В знак на приятелство и добра воля, позволете ми да ви предложа това, за да могат вашите богомолци да се събират както подобава.

Фодърингей се обърна рязко. Унилото, дребно, апатично човече, което имаше повече жлъчка във вените, отколкото кръв, бе напълно победено. Вторачен в чека, смаян, пасторът промълви несвързано:

— Любезни господине… това е повече от щедрост… това е… това е фантастично.

— Ни най-малко. Това е удоволствие за мен. Удоволствие, което мога да си позволя. — Мъри сложи пръст на устните си: — И моля ви, нито дума на другите.

Докато Мъри приказваше, двете жени се върнаха и г-жа Фодърингей, поразена от държането на съпруга си, извика:

— Матюс, какво се е случило, за бога?

Той въздъхна дълбоко, преглъщайки сухата буца в гърлото си.

— Не мога да скрия, трябва да кажа. Г-н Мъри току-що ми даде осемдесет лири да поправим камбаната.

Настъпи остро мълчание. Бузите на жена му, зачервени от солидния обед, станаха още по-червени.

— Е, аз никога… — продума тя тихо, — това е чудесно! — После се приближи бавно към Мъри и стисна ръката му в двете си ръце. — Тази нещастна камбана просто беше подлудила мъжа ми. Нямам думи да изразя благодарността си. Пет минути във вашата компания бяха достатъчни, за да разбера, че вие сте съвършен човек.

Мъри рядко се смущаваше, но искреният тон, който долови в гласа й, неочаквано го обърка.

— Нищо… нищо — смотолеви той. — Ако трябва да ви върна навреме, да тръгваме.

Като отхвърли протестите им, той настоя да ги заведе обратно с малката кола. Този път семейството седна отзад, а Кети — до него. През целия път до в къщи тя не продума дума. Но когато той каза „довиждане“ пред къщата на пастора, тя остана след приятелите си и му благодари — бързо, свенливо, но с неподправена искреност.

Глава VI

В понеделник следобед със специалния пощенски влак от Престуикското летище пристигнаха стиковете за голф и две пътнически чанти. Мъри знаеше, че добрият Артуро ще се справи добре. Видът на красивата кожена чанта и лъскавите еластични стикове го подтикна към действие. И макар че бе късно следобед, той отиде в клуба, представи се на секретаря и прие временно членство. После се добра до треньора и има̀ достатъчно време да изиграе с него 12 хола14. Просторният и хълмист терен допадна на Мъри. Беше в отлична форма. Здрачът ги принуди да спрат. Мъри беше с една точка пред своя противник — строг и набит шотландец, който бе започнал играта с презрението на експерт срещу аматьор, но бързо и твърде комично промени становището си.

— Имахте чудесни удари, сър — призна той, когато се връщаха в клуба да пият по нещо. — Много рядко се натъквам на случаен посетител, който може да ме бие. Бихте ли ми дали реванш утре?

Мъри прие:

— Точно в десет — каза той, като мушна една банкнота в ръката на другия. — И вероятно следобед ще продължим.

Той твърдо сдържаше упоритото си желание да отиде в Маркинч. Не ставаше дума само за дискретност, която да попречи да се изтълкуват зле подбудите му. Мъри добре знаеше, че е умно да се отлага; съзнаваше преимуществото на промеждутъка от време, през който очакването става по-ревностно, а споменът — по-жив.

Той не предприе нищо до сряда следобед, когато написа една бележка и я изпрати по 17-годишния прислужник в хотела.

Опасенията му, че няма да бъде свободна, бързо изчезнаха; момчето предаде устно съгласието й и на другия ден следобед, когато спря пред аптеката, Кети го чакаше навън. Беше облечена в чиста бяла блуза и сива шантунгова пола на точки, за която Мъри от пръв поглед реши, че сама си я бе ушила. Тъй като духаше силен вятър, Кети бе облякла и доста оръфаното палто, в което той я бе видял за първи път.

Макар свежото й младо лице да компенсираше облеклото, излъчвайки безпретенциозния мирис на обикновен сапун, дрехите бяха неподходящи, малко по-добри от празничното облекло на една провинциална домашна помощница. Но това забавляваше Мъри, особено износеното палто, защото предлагаше възможността, която тайно търсеше. Щеше да е трудно да я убеди, но той смяташе да опита.

Колко приятно му бе да я гледа до себе си след тридневното въздържане, което сам си бе наложил. Когато го видя, тя бе не само радостна, настроението й се повиши — тя горещо желаеше тази разходка. Мъри усети, че присъствието му не смущава Кети както преди. След като пътуваха мълчаливо известно време, тя каза:

— Така е много по-приятно, отколкото с автобус. Много мило, че ме поканихте. И ме улеснихте едновременно. Имам малко работа в Единбург.

— Тогава ще я свършим веднага щом пристигнем — въодушеви се Мъри. — Кажи ми само къде трябва да спра.

— На „Джордж стрийт“ 10 — отвърна тя. — Канцеларията на Мисионерското дружество за Централна Африка.

Мъри я погледна бързо. Погледите им се срещнаха само за миг, преди той да се съсредоточи отново в пътя, но Кети долови, че той нищо не разбра и усмихнато поясни:

— Не знаехте ли? Вуйчо Уили работи в това дружество. Грешката е моя, че не ви показах снимките, но предполагах, че навярно сте разбрал. Той от години е мисионер в чужбина.

Мина кратко време, докато той се окопити.

— Не… не ми е съвсем ясно…

— Така е. И работи превъзходно при най-тежки условия. Нямате представа какви трудности е преживял.

Макар и да не изпитваше съчувствие към духовните стремежи на Уили, без да иска Мъри беше грабнат от нейния сърдечен и искрен тон. Завладя го трогателният спомен за малкото момче с умни очи от Ардфилан.

— Да, да, разбрах. Това е единственото, което трябваше да очаквам от Уили. Уважавам го за това.

— Знаех, че така мислите — тихо потвърди Кети.

— Трябва да призная… — Вече влизаха в предградията на Единбург и мигновеното усилие да преодолее движението го принуди да прекъсне мисълта си… — да, признавам, че молбата ти да те отведа на „Джордж стрийт“ ме озадачи. Но сега разбирам. Предполагам, че от тях научаваш къде е Уили.

— Да. Освен това, най-малкото, което мога да направя, е да му изпращам редовно колети. Пак чрез дружеството. Те знаят от какво се нуждае и могат да купуват необходимото на достъпни цени.

— Значи, отиваш и даваш парите?

— Защо пък не? — додаде тя леко. — Това не е нищо. Вуйчо Уили заслужава много повече. При това той е единственият роднина, когото имам.

Сега на Мъри му стана ясна причината за евтините й дрехи, за бедната стаичка и оскъдната храна, видя целта на скромното й съществувание. Тази преданост го трогна, но възмущението му взе връх. Защо трябваше да се отрича от нещата, които й се полагаха? Изведнъж му се дощя да й каже за средствата, с които разполагаше, за всичко, което можеше и щеше да направи за нея. Но вътрешен подтик го възпря: не, не — помисли той, — още не; много важно беше да избегне всяко прибързано и замайващо предложение.

Вече приближаваха центъра на града. Като следваше нейните упътвания, той се отби от „Принсес стрийт“ при шотландския паметник и подкара по „Крейг терас“. След като пресякоха широк площад, те се озоваха пред сива каменна сграда, на входа на която висеше добре излъскана медна табела с името на дружеството. Постройката имаше вид на стара, обитаема къща във викториански стил. Той подозираше, че е дарение от неизвестен починал благодетел, може би от набожната вдовица на някой търговец. На прозорците бяха изложени афиши, разкриващи, както изглеждаше отдалеч, група от страдащи туземни деца.

— Мис Арбътнот ме очаква — каза Кети като скочи пъргаво от колата. — Ще се забавя не повече от няколко минути.

Тя беше точна. Преди да се върне, Мъри има̀ достатъчно време да изпуши една цигара „Собрание“ — любимите му цигари, с които той предвидливо се бе запасил още от Швейцария. Часовникът в колата, който всъщност не работеше, показваше само 3,30 ч. Кети хвърли поглед към него и се извини задъхано.

— О, накарах ви да ме чакате.

— Ни най-малко. Всичко в ред ли е?

— О, съвсем, благодаря.

— Сега, Кети — поде Мъри като засили скоростта, — ти извърши своето добро дело, предвидено за днес, и оттук нататък, в останалата част от деня си вече в моите ръце. Да забравим за момент Централна Африка и да помислим малко за себе си. Първо ще паркираме колата, а после ще пазаруваме заедно.

Той се добра до един гараж и не след дълго я хвана за ръка и я поведе обратно към „Принсес стрийт“. Слънцето блестеше, докато вървяха. В отсрещните градини розите още цъфтяха и хладен ветрец полюшваше листата на чинарите. Високо горе назъбените стени на двореца изглеждаха като че изрязани с нож на фона на широката ивица ясно небе. Мъри още държеше покровителствено ръката на Кети, когато я промъкваше по многолюдния тротоар.

— „Принсес стрийт“ е хубава улица, нали? — отбеляза тя. — Казват, че е най-красивата улица в Европа.

— Хубава е, Кети — съгласи се той весело. — И е пълна с хубави магазини с приказни неща.

— О — кимна тя тъжно, — и всичко е ужасно скъпо.

Мъри се засмя. Беше в чудесно настроение. Гледката, слънцето, хладният ободрителен ветрец, всичко го развеселяваше.

— Кети, Кети — възкликна той и я стисна за лакътя. — Ще причиниш смъртта ми. Когато ме опознаеш по-добре, ще разбереш, че единственото ми истинско удоволствие е да харча пари.

Кети трябваше да се засмее одобрително, но и с известно съмнение.

— Това е добре — едва изрече тя, — стига да не пилеете излишно.

— Мила моя, ти си единственият човек, който би трябвало да знае, че пари, които се харчат за други, никога не са пропилени.

— О, вие сте съвсем прав — се съгласи тя и лицето й се оживи. — Беше страшно щедро и красиво, дето помогнахте за камбаната на мистър Фодърингей.

— Да, старецът си получи камбаната. Но не трябва да забравяме бедната мисис Фодърингей, която остана без нищо. А ми се струва, че тя се е наситила на такова разпределение на благата. Затова трябва да открием нещо хубаво за нея. Но преди всичко — той бе спрял пред сладкарницата на Фергюсън — искам да пратя единбургска халва на две мои малки приятелчета в Швейцария.

Влязоха заедно и Мъри поръча голяма кутия с прочутия сладкиш да се изпрати по пощата на децата на собственика на пристана при Шванзее. После, като се посъветва с Кети, купи от съседния магазин чудесна голяма чанта от змийска кожа за жената на пастора.

— Красота! — Кети потупа възторжено блестящата кожа. — Освен това тя се нуждае много от такова нещо.

— Тогава ще имаш удоволствието лично да й я дадеш.

След като излязоха, Мъри я поведе нататък към друг магазин, който, както бе забелязал още в колата, беше от висока класа.

— Сега — поде той весело и малко важно — ще вляза тук, да започна с истинското пазаруване.

Той се упъти към вратата, но когато бе вече готов да влезе, Кети бързо го спря.

— Не виждате ли, този магазин не е за мъже.

— Не — отговори Мъри и я погледна сериозно. — Знам това. Но аз ще вляза, за да ти купя ново палто и някои други работи, от които съм сигурен, че се нуждаеш. А сега — нито дума! Аз съм стар приятел на семейството ти и трябва да свикнеш да ме приемаш за… хм… нещо като вуйчо Уили. Или още по-добре: като по-голям брат. А приеми го и така — аз просто не мога да гледам хубаво момиче като теб да праща всичките си пари в Ангола и да живее без най-необходимите неща.

Лицето й леко поруменя. Опита се да говори, но не можа и сведе поглед.

— Никога не се тревожа какви дрехи ще облека… не много, във всеки случай. — После, за негово облекчение, тя го погледна отново, безсилна да устои, и след леко потрепване на устните, се усмихна. — Не трябва да се преструвам. Мисля, че обичам да бъда хубава като останалите момичета.

— И ще бъдеш. Само че по-хубава.

Предположението на Мъри за магазина, в който влязоха, се потвърди. Той беше първокласен. Придружен от внимателна и услужлива продавачка и глух за протестите на Кети, той избра палто от мек, вълнен шотландски плат, плътен, но лек, нови ръкавици и обувки, копринен шал и накрая — един тъмнозелен костюм. Искаше му се да купи повече, безкрайно повече: нищо не би му доставило по-голяма радост от това, да види Кети сгушена в онези скъпи кожи, покрай които продавачката умело ги поведе. Но Мъри не посмя. Още беше рано. Докато Кети се оттегли в стаята за проби на горния етаж, той се настани на едно кресло в елегантния салон, покрит с червен килим, протегна крака и запали цигара, чувствайки се като у дома си. Скоро Кети слезе и като наведе очи, застана пред него. Мъри не можеше да повярва на очите си, толкова поразителна бе промяната. Кети беше очарователна.

— Мадам изглежда доста различна в костюма, сър. — Продавачката, с вид на победителка, прикрито наблюдаваше Мъри.

Тъй като беше обект на тези опитни очи, той се въздържа от излияния.

— Сполучливо — каза той хладно. — Струва ми се, че приляга добре.

— Разбира се, сър. Младата лейди точно отговаря на тридесет и четвърти номер.

Мъри настоя Кети да остане облечена в новия костюм и палто: другите покупки, елегантно опаковани, можеха лесно да се носят, а старото захвърлено палто и полата можеха да се изпратят в Маркинч. Макар Мъри грижливо да прикриваше сметката, когато я представиха, тя продължаваше да мърмори на ухото му със съжаление, но след като напусна магазина с новите дрехи, Мъри успя да забележи как очите й блестяха от удоволствие. Постъпих добре — размисли той и вътрешно се развълнува, — а това е само началото.

Кети вървеше мълчаливо, докато се връщаха по същата улица, по която сега залязващото слънце, скрито зад веригата от облаци, хвърляше златни отблясъци, но после, вторачена напред, тя каза:

— Мисля, че вие сте най-милият човек, когото съм срещала, мистър Мъри. Надявам се само, че не сте се разорили.

Мъри поклати глава.

— Казах ти, че трябва да се отплащам. Но всъщност ти си тази, която се отплаща на мен.

Тя леко се извърна и го погледна спокойно.

— Това е най-хубавото, което някога съм чувала за себе си.

— Затова ще направиш ли нещо хубаво за мен? „Мистър Мъри“ звучи толкова неподходящо. Няма ли да ме наричаш Дейвид?

— О, да — отвърна Кети стеснително.

За да предотврати евентуално неудобно мълчание, Мъри възкликна леко:

— Боже мой, минава 5 часа̀. Време е за чай. Дотук всичко вървеше по мое желание. Сега предоставям на теб. Кое място ще препоръчаш?

Кети без колебание спомена едно кафене, тъй като заведението беше не само най-приличното, но и с достъпни цени. Намираше се наблизо и те скоро се отзоваха на горния етаж в една светла, топла стая, изпълнена с весели гласове и с изглед към градините отсреща. По шотландски обичай масата беше вече отрупана със съблазнителни кейкове и козунаци, а в средата стоеше многоредна поставка с всички разновидности на онзи местен сладкиш, приготвен с мая и покрит с глазура и марципан, известен под името „френски кейк“. Мъри й подаде листа с менюто.

— Какво ще предложиш?

— Огладняхте ли? — запита Кети.

— Умирам от глад.

— И аз също — тя се усмихна сдържано. — Не сте забравили колко хубав е шотландският чай, нали?

— Наистина не съм. Най-ароматичният чай, който някога съм пил, беше в старата ви къща в Ардфилан.

— Е, в менюто има едно ястие, пържено филе от риба с магданозов сос. На вид не представлява нищо особено, но филето просто се топи в устата.

Мъри я погледна шеговито.

— Скъпо ли е?

Кети избухна в неудържим смях, толкова весел и спонтанен, че зарази и строгите единбургски граждани на съседните маси, които се усмихнаха в отговор.

— Ще струва само половин лира. И след като пръснахте толкова пари днес, по-добре ще бъде аз да платя.

Когато се нахраниха, те поседяха малко. Беше улучила. Яденето беше чудесно: препечен хляб с масло, силен чай и прясна риба, току-що хваната от морето. Вълнуващата разходка и съзнанието, че новите дрехи я правят хубава, предразположиха Кети да се отпусне и тя стана очарователна компаньонка, още повече, че Мъри бе открил в характера й наследствената черта на самовглъбеност, дори склонност към меланхолия. Беше доволен, че можа да я успокои и зарадва. И колко привлекателна изглеждаше тя в новия си елегантен костюм — беше така преобразена, че привличаше погледи на възхищение, които Мъри ясно долавяше, макар тя да не ги забелязваше. Да, мислеше той, като я наблюдаваше внимателно, Кети заслужава това, което възнамерявам да сторя за нея, и тя ще ми позволи да го сторя.

Когато се нахраниха, те поседяха за малко смълчани, след което Кети въздъхна със задоволство.

— Колко е неприятно, че този чудесен ден трябва да свърши. Но трябва да се върна, за да заместя в 7 часа̀ сестра Инграм.

— Наистина ли трябва? — възкликна той разочарован.

— Страхувам се, да.

— А аз се надявах да поостанем още и да отидем на театър. Няма ли да се съгласиш?

Тя наведе поглед, но след миг го погледна прямо.

— Сигурно много ще се учудите, мистър Мъри — исках да кажа Дейвид, — никога през живота си не съм ходила на театър. Когато беше жива мама, всяка година посещавахме концерта на хор „Орфей“ — „Спасителят“. Ходила съм и на концерта в Ашър Хол.

— А професионален театър — хубави пиеси, опера и други?

Кети поклати отрицателно глава с поглед, който дълбоко трогна Мъри.

— Но Кети, мила. Трудно ми е да понеса факта, че толкова много си пропуснала досега. Не си ли искала някога да отидеш на театър?

— Не. Наистина, не.

— А защо?

Тя замълча, като че ли се задълбочи във въпроса му. После рече просто.

— Мама не искаше да ходя. При това, мисля, че съм била премного заета… и вниманието ми е било заангажирано с други неща.

— Какво сериозно човече си ти.

— Не си ли се замислял в какви трудни времена живеем?

— Да — Мъри се принуди да признае. — Това е вярно.

Нейната способност да го изненадва изглеждаше неограничена. И колко непроницаема можеше да бъде понякога, когато сдържаността й се появеше в очите й. Все пак беше неизмеримо хубаво да откриеш толкова свежа, непорочна невинност в този век на морална деградация.

— Тогава да вървим, мила моя — каза нежно Мъри. — Ще те върна в къщи.

Той караше назад бавно в припадащия здрач, покрай малките градчета, разположени в падината на устието, където светлинните проблясваха една след друга срещу настъпващата нощ, и докато колата мъркаше тихо, той размишляваше за бъдещето. Чисто същество, мислеше си той, достойно за жертви. Въпреки нейната прелест и вродена интелигентност, Мъри бе принуден да признае, поради светското си образование, че Кети бе простовато, необразовано момиче, което не знае нищо за музиката, изкуството и литературата. Онази единствена картина в стаята й беше ужасна; няколко учебника и библията без съмнение можеха да й дадат някакво знание, но далеч недостатъчно и непълно. Бедното дете, навярно беше много трудолюбива и премного уморена, за да може да чете през нощта. Всичко трябваше да се промени. Кети трябваше да получи образование, да научи няколко езика, да следва в реномиран университет. Женева или Лозана ще бъдат подходящи, да слуша лекции по, да кажем, социология. Всичко това, заедно с една нова среда от културни и цивилизовани хора, ще й придаде тежест, ще изглади дребните й недостатъци и ще я направи съвършено изискана. Възпитанието й в известен смисъл бе причина за всичко — макар целомъдрено и строго — то бе несъмнено… хъм… ограничено. И тази фикс-идея с Уили, дори и безкористна, бе вредна и затова ще е необходимо да се премахне. Но на първо място Кети трябваше да напусне сегашната си работа. Вярно, че и тя намекна за евентуално напускане. За да я насърчи в тази насока, Мъри рече:

— Мислех си, дали би ме взела един ден със себе си при посещенията, които правиш на болните. Безкрайно интересно ще бъде за мен. Би ли могло да стане тази седмица?

— Разбира се — каза тя с готовност. — Само не утре, защото трябва да се срещна с областния медицински служител в Далхейвън, но ако искаш вдругиден?

— Добре. Ще ти се обадя в 9 ч.

Когато стигнаха Маркинч, Мъри събра пакетите, придружи я до вратата, не пожела да слуша отново благодарности и се сбогува любезно, но бързо. Денят, за който той грижливо се бе готвил, би трябвало сам да говори. Помежду им беше вече създадена връзка, която Мъри не рискуваше да разруши с празно размекване на прага.

Глава VII

Вечерта Мъри си легна рано. Изпитваше странно чувство на спокойствие и задоволство затова, че всичко бе преминало добре, дори по-добре, отколкото беше очаквал. А каква чудесна малка събеседница се оказа Кети, и колко скромност се излъчваше от нея. С подходяща култура тя би била за него обект от огромен интерес, нова цел в живота; да не говорим за възможностите, които Кети разкриваше, за осъществяването на отдавнашните му благотворителни намерения. Той заспа веднага щом настани главата си на възглавницата.

На другата сутрин, когато сервираха чая, времето за съжаление се беше променило. По стъклата се изливаше силен дъжд, който не предразполагаше към рано ставане. След като изгълта чая с тънка филийка хляб с масло, Мъри отново легна и затвори очи, но не успя да заспи и позвъни за сутрешния вестник. Камериерът, който отнесе вестника горе, предаде куп писма, препратени от Артуро от Шванзее: няколко делови писма от неговите пълномощници, различни сметни записи за получаване на пари, илюстрован каталог за разпродажбата на Домиеровите картини в Берн и накрая едно писмо от мадам фон Алтисхофер. Мъри го отвори.

Мъри бавно сгъна писмото. Хубаво е, каза си той. Макар и с твърде надут стил, то бе писмо на благовъзпитана и забележителна жена, която му беше напълно предана. При нормални обстоятелства той би се трогнал, но сега, може би заради настроението, което бе добил от вчерашния ден, писмото остана без отговор. Зарадва се естествено, че тя му пише, поласка го и фактът, че й липсва, но не се породи обичайният му интерес към нейните занимания. И не преувеличаваше ли малко самотата си? Тя беше жена, която привличаше и обичаше компания. Скромният обед също събуди нотка на съмнение. Мъри знаеше добре, че тя беше гастрономка и обичаше вкусната храна. При последното си посещение в Баден бе донесла чудесна рецепта за супа от кестени. Тъй или иначе, той не бе разположен да пише днес. Щеше да я посъветва за Зеебург, но по-късно. Други неща се въртяха сега в главата му.

Беше почти обед, когато Мъри стана и започна да се облича лениво. Следобеда дъждът продължи. Позавъртя се из хотела, като се опита да заангажира мислите си с няколко стари списания, посветени главно на шотландския спорт и селското стопанство. После изведнъж го обзе желание да изкара колата и да отиде в Маркинч, но за момент размисли, че Кети няма да бъде там. Беше му казала, че трябва да иде в Далхейвън. Все пак той щеше да изпита удоволствието да мине покрай нейния прозорец. При тази глупост сам почувства, че се изчервява. Щеше да я види утре и трябваше да чака. Загледал с досада замъглените прозорци на гостната, той се надяваше времето да се оправи.

Но когато утрото дойде, дъждът не беше спрял, а небето изглеждаше непроницаемо от облаци. Въпреки това Мъри се чувстваше бодър и като изкара колата от гаража на хотела, потегли към Маркинч, карайки между пропитите от влагата и дъжда стени от жив плет.

Когато пристигна, Кети бе привършила сутрешната работа. Тя заключи аптеката и с черната си чанта в ръце седна до него.

— Добро утро — поздрави я той, изпълнен от приятното чувство, че я вижда отново. — Или по-скоро, какво утро! Радвам се, че ще те закарам днес с колата. Да не се мъчиш с колело в този дъжд.

— Нямам нищо против велосипедите — отвърна тя, — нито против дъжда.

Тонът на забележката й го изненада леко, но той се задоволи да каже без да коментира:

— Тъй или иначе, аз съм изцяло на твое разположение. Къде отиваме?

— Към Финдън. Не ти обещавам красива природа. Земята е чиста глина. А Финдън е бедно селце, построено до едни тухларни работилници, които дълго бяха затворени, а сега отново почнаха да работят.

— Е, този ден не е отреден да се възхищаваме на природата — каза Мъри приветливо и като я попита кой път трябва да поеме, потегли за селото.

Докато пътуваха, Кети беше необичайно тиха. Мъри започна да мисли, че има известна резервираност в държането й. Не точно студенина, но като че бе изгубила тоя повишен и отзивчив дух, който бе проявила през деня в Единбург. Там Мъри почувства пулса на едно взаимно разбирателство. След като я погледна няколко пъти изкосо, той каза:

— Изглеждаш уморена. И наистина, загубила си обичайния си бодър вид. Работила си непосилно.

— Обичам тежката работа — отговори Кети със съшия странен, по-скоро напрегнат тон. — Имах твърде много сериозни случаи.

— Това потвърждава, че си се преуморила. Побледняла си. — Той замълча. — Време е да вземеш останалата част от отпуската си.

— В това време?

— Още по-важна причина за теб да напуснеш.

Кети не отговори. И защо не поглеждаше към него? Той почака няколко мига, после каза:

— Какво се е случило, Кети? Обидил ли съм те с нещо?

Свежото й младо лице се покри със силна руменина.

— Не, не — отвърна тя бързо. — Моля те, не мисли така. Съвсем далеч си от истината. То е… вероятно просто не съм в настроение.

Думите й звучаха вярно, но далеч не обясняваха поведението й. Все пак, как би могла да му разкаже за настроението, последвало деня в Единбург, и силата на противодействието й към него. Когато се събуди вчера сутринта, тя изживя повторно с топлия и унасящ спомен своето щастие, но почти веднага последва острата болка от обезпокоената й съвест. Веселото, разточително от парична гледна точка приключение от предишния ден далеч превишаваше досегашните й изживявания и доби окраската на разхайтено, едва ли не престъпно поведение. С каква глупава суетност се бе нагиздила в новите дрехи. Без съмнение те бяха хубави, но тя нямаше склонност към такива неща. Не обръщай внимание какво носиш на гърба си! — Беше ли забравила това? Чувстваше се виновна… виновна, изневерила на себе си и на всичко, в което възпитанието й я бе научило да вярва. Споменът за елегантната продавачка, която я гледаше разсъблечена в евтиния й комбинезон от изкуствена коприна и проклетите й морско-сини вълнени гащи и я потупваше снизходително в стаята за проби, накара Кети да се изчерви болезнено. Какво би помислила скъпата й майка, ако я беше зърнала тогава?

Не е мистър Мъри, или по-скоро — вярна на обещанието, тя сама се поправи — Дейвид, когото трябва да вини. Никой не би могъл да бъде по-добър и по-щедър, с по-чисти и безкористни намерения. Освен това беше така приятен, така интересен и общителен и се държеше толкова тактично и мило, че щеше да бъде страшно нелюбезно да му откаже подаръците. И все пак някакво вътрешно чувство й подсказваше, че точно така бе редно да постъпи. Да, грешката беше само нейна и трябваше да внимава, да не я повтори.

Кети стана бързо, изми се със студена вода и облече работните си дрехи. Докато вършеше това, тя се опита да насочи мисълта си върху онова, което й предстоеше да каже на началника си: трябваше да му съобщи за намерението си да напусне здравната служба. Всичко това изглеждаше толкова плоско и досадно, че просто не беше по силите й да го направи. Най-лошото беше това, че бе обладана от силното желание да се повтори предишният, единствен по рода си ден; без да е необходимо да се върнат в града, разбира се, но все пак, нещо подобно и то със същия водач и настойник.

Рязко, с цялата строгост на съзнанието си, добило навика да се самоконтролира, Кети отхвърли тази мисъл. Дори сега тя още не беше си простила. Но когато колата приближи първата къщурка, където трябваше да спрат, Кети си възвърна предишната веселост. Тя се обърна към Мъри и го попита дали би желал да влезе вътре с нея.

— Именно затова съм тук — възкликна той. — Искам да видя всичко.

В къщата живееше някакъв селски ратай, който си беше заклещил крака в една вършачка при последната жътва. Той лежеше в обикновената ниша на тъмната тясна кухня, където стоеше и съпругата — смазана жена със скъсана роба — и три полуоблечени, неизмити малки деца, едно от които пълзеше по пода без гащи и се лигавеше над филия с масло и конфитюр. Стаята беше в пълен безпорядък. Неизмитите тенджери стояха на куп в мивката, а на масата, покрита със стар, мръсен вестник, имаше мазни чинии. В това безредие и бъркотия, от които Мъри се ужаси, Кети влезе с безгрижен вид, поздрави с „добро утро“ жената и децата, като назова всяко по име, и после се запъти към леглото.

— Е, Джон, приятелю, как си днес?

— О, не съм чак толкова зле, сестра. — Щом я видя, лицето му се проясни. — Състоянието ми е като на жената там, изглежда никога няма да стана.

— Шт, човече, не се предавай. Най-много след седмица ще почнеш да се движиш. Сега нека да видим раната. — Докато отваряше чантата, Кети добави небрежно: — Този господин е един приятел, който е дошъл да те поздрави.

Раната беше широка и страшна. Като я видя през рамото й, Мъри разбра, че бедрената артерия по чудо се беше спасила. Няколко от сухожилията бяха прекъснати, а тъй като лечението не бе започнало веднага, някои от хиругическите шевове на раната бяха гноясали. Той наблюдаваше как тя, след като измери пулса и температурата, почисти раната, сложи нова превръзка и обинтова крака, и в същото време от устата й се изля поток насърчителни думи. Накрая, като се изправи, Кети каза:

— Джон не знае какъв късмет е имал. Само един инч по-навътре и острието е щяло да пререже големия кръвоносен съд на крака. — После се обърна тихо към Мъри и стеснително му показа знанията си: — Този съд се нарича бедрена артерия.

Мъри се въздържа да не се усмихне, прие обяснението с одобряващ поглед и докато я гледаше как си затваря чантата и се отдалечава от леглото, тя възкликна:

— Това ти е достатъчно, Джон. Сега да помогнем на любимата. — И тя се обърна към жена му. — Хайде сега, Джени Ленг, и побързай! Ако се справиш с чиниите, аз ще помогна на децата.

Удивително. За 15 минути Кети изми и облече децата, измете и подреди стаята и избърса неизцедените чинии от мивката. После, почти на един дъх си спусна ръкавите и излезе вън, като се провикна през рамо:

— И не забравяй, прати някой до Центъра да донесе на децата тази вечер млякото.

Мъри мълчеше, докато не седнаха в колата и не запали. Тогава каза:

— Свърши добра работа, Кети.

— О, свикнала съм — отвърна тя леко. — Въпрос на навик…

— Не, това беше нещо повече. Ти като че ли им възвърна надеждата.

Тя поклати глава.

— Бог знае, бедните хорица имат нужда от подкрепа.

Навън времето все още продължаваше да бъде навъсено, мокро и ветровито. Обърканите селски пътища, които влизаха в района на Кети, бяха покрити с рядка кал. Къщите на стопаните и работниците от тухларните, наредени в редици, и малките бедни чифлици изглеждаха прогизнали и окаляни от дъжда. Но като че ли тази жалка картина никак не я потискаше. Тревожното настроение от сутринта беше изчезнало. Докато пристъпяше от колата с черната медицинска чанта, за да зашляпа запътена към влажните кухни и тавански стаи, в Кети проличаваше готовност, не в рамките на професионалните задължения, а една непринудена сърдечност, непонятна за Мъри. Макар че Кети искаше той да стои в колата, за да не се мокри, Мъри настоя да я придружи: нещо, което сам не съзнаваше, го принуждаваше да върви с нея. Наблюдаваше я цял ден как работи и се грижи за кърмачки и капризни деца; една ученичка с болезнена рана на ръката от вряла вода, с превръзка така залепнала за раната, че се изискваше безкрайно търпение, за да се махне превръзката; жената на тухларски работник, страдаща от астма, трябваше да се постави изправена на леглото; после възрастните хора, някои от които лежаха неподвижни в леглото, с техните отегчителни оплаквания, един старец, безпомощен и невъздържан, който трябваше да бъде измит, чаршафите да се сменят и да се облекчи страданието му с насърчителни думи.

Извън всичко това, Кети имаше и допълнителни задължения, които сама си беше наложила: да проветрява и почиства прашните, пропити с миризма на газ стаи, да изпира мръсното бельо, да измива чиниите, да кипва млякото, да слага супата да ври на кухненската печка; всичко това при условия, които биха докарали Мъри до пълна меланхолия, но Кети работеше не само с компетентност, а със съчувствие към тия бедни хорица, работеше с енергия, която го слиса.

От време на време той се намесваше с някоя и друга забележка, основаваща се на собствените му познания, защото този нов допир с болести и човешки страдания, макар и отдавна прекъснат, породи далечния спомен за дните, прекарани в стаите на Уинтънската болница. Но все пак той се въздържаше, главно поради усилията на Кети да го заинтригува със своите прости, незначителни медицински коментари за състоянието на пациентите. Мъри не искаше да я засегне.

Късно следобеда, при една от последните й визити, една жена я извика от съседната къща. Ангъс, най-малкият й син, имаше лек обрив и майката беше решила, че трябва да го прегледат. Момчето го тресеше и беше зле. Лежеше върху кариран шал на два стола, поставени един до друг. Майката каза, че се оплаквало от главоболие и отказвало да яде. После забелязала петна, някои от които били като малки пластирчета.

Кети поговори с момчето за минутка и след като спечели доверието му, махна шала и разкопча ризата. Мъри забеляза как при вида на обрива лицето й се промени. След като под някакъв предлог изпрати майката в кухнята, тя се обърна към Мъри.

— Бедното момче — прошепна тя. — Това е едра шарка. Има вече два случая в Бъруик и твърде много ме е страх, че това е трети. Трябва веднага да уведомя лекаря.

Мъри се поколеба, после, заради самата нея, се почувства задължен да се намеси. С тон, леко подражаващ на професионалния, той каза:

— Погледнете още веднъж, сестра.

Кети впи поглед в него, смутена от думите му, и най-вече от усмивката, с която той я гледаше.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че не трябва да се тревожиш, Кети. — Мъри се наведе напред, за да обясни наблюденията си. — Ето, погледни, мехурчетата са разположени концентрично, а не разпръснато по ръцете, краката или лицето. После тези пришки показват различен стадий на развитие — за разлика от вариолата, при която раничките се появяват едновременно. Като имаме предвид умерените прояви на предупредителните симптоми, няма и най-малко съмнение за диагнозата. Става дума за варицела. Кажи на майката да му дава доза рициново масло и малко амонячна сода против сърбежа и след една седмица момчето ще бъде здраво.

Кети бе така изненадана, че остана вцепенена.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен. — Мъри прочете в очите й безмълвен въпрос. — Е, аз съм лекар Кети! — Той говореше с кротка и сърдечна откровеност, сякаш се извиняваше. — Това шокира ли те?

Тя просто не можеше да проговори.

— Едва си поемам дъх. Защо не си ми казал?

— Хм, ще разбереш… никога не съм практикувал като лекар.

— Никога! Не мога да повярвам. Защо никога, за бога?

— Историята е дълга, Кети, и аз исках да ти я разкажа още когато те срещнах за пръв път. Искаш ли да я чуеш… когато свършиш с обиколката?

След кратко, но напрегнато мълчание, като го гледаше с широко отворени очи, тя несигурно поклати глава. Тъй като майката на Ангъс се появи, Кети я успокои, препоръча й, каквото беше казал Мъри, и те излязоха. След половин час тя привърши работата си за деня и, без да се суетят повече, той натисна здраво педала и подкара към хотела. Поради това, че празният салон беше студен и изложен на течение, Мъри я отведе направо горе, в неговата гостна, където огънят в камината вече гореше. Натисна звънеца и нареди да донесат веднага горещо консуме и препечен хляб с масло. Умората й, която го беше разтревожила тази сутрин, стана още по-очевидна, и, нищо чудно, мислеше си той с горчивина, след тези дълги часове в студ и непосилен труд. Той не изрече дума, докато Кети се хранеше, после приближи стола си до нейния.

— Имам толкова много неща да ти кажа и едва ли знам как да започна. А най-малко бих желал да те отегчавам.

— О, няма да ме отегчиш. Трябва да разбера защо никога не си практикувал като лекар.

Мъри леко присви рамене.

— Беден студент, току-що завършил колежа с отлична диплома. И най-внезапно необикновено предложение за работа в лабораторията на голямо търговско предприятие. Както виждаш, работата е съвсем проста, мила.

Цяла минута тя го следеше сериозно.

— Но каква загуба! Каква ужасна загуба!

— Аз извършвах научна работа — възрази кротко той, като оправда авантюрите си с таблетките и парфюмите с по-приемливи думи.

— О, позволи ми да възразя — рече тя живо, — това е чудесно за някои хора, но за човек като теб, с такъв характер… — Тя се изчерви, но продължи смело: — Да, такива дарби; да отхвърлиш възможността да помагаш на хората, болните и страдащите, истинската цел на лекаря. Струва ми се срамно и позорно! — Една мисъл привлече вниманието й. — Никога ли не си се замислял да почнеш отново?

— Толкова късно! — И за да изправи евентуално каквото и да било погрешно впечатление, което би могло да възникне от изпуснатите думи, той бързо добави: — Скоро ще навърша петдесет и пет.

— Какво от това! Способен, здрав, в разцвета на годините си: да, много младолик. Защо не се върнеш към твоето истинско призвание? Спомни си притчата за заровените таланти.

— Ще трябва да избърша моя от праха.

При намека й за неговия младежки вид, той се усмихна така пленително, че Кети не можа да не му отвърне с мила усмивка.

— Най-малкото ти ми спести страха за едрата шарка. А аз се опитвах да ти разправям за бедрената артерия. Каква дързост!

Последва кратко мълчание. Колко прелестна беше Кети с това младо, сериозно личице, по което светлината на огъня играеше и го правеше още по-чаровно. Облада го вълна на покровителствена нежност, почти бащинска, и все пак, не съвсем. Той се понадигна.

— Позволи ми да ти предложа още една чаша от тази супа.

— Не, не, беше действително чудесна и ме ободри, но аз искам, бих искала… да продължиш с разказа си.

— Държиш ли много на този разговор? — Мъри привдигна веждите си насмешливо.

— Да, разбира се, о, да! Такава е именно моята представа за живота: да помагаме на хората. И затова сме създадени — да вършим всичко, което е по силите ни, един за друг. А най-великото от всичко е милосърдието — в това съм възпитана да вярвам. Затова и станах медицинска сестра.

Духовната насока на думите й леко го обезкуражи, но той сърдечно ги прие. После твърдо каза:

— Кети, ти си чудесна сестра — нали видях как работиш? Аз ценя и уважавам твоята работа, макар че, откровено казано, мисля, че не е по силите ти. Но да оставим това настрана. Чувствам, все пак, че ти би могла да използваш таланта си в друга, да речем, по-благородна насока, с много по-големи и по-задоволителни резултати. Сега, сега, почакай за минутка. — Мъри кротко я възпря да не го прекъсва и продължи: — Откакто се срещнахме за пръв път, аз скрих от тебе нещо, и то нарочно, защото исках да свикнеш с мен и да ме харесаш с моите собствени качества, ако, разбира се, ги имам. — Той се усмихна. — И аз се надявам, че ти ме харесваш.

— Да, много — отговори Кети с неподправена искреност. — Никога не съм срещала човек, който да ми е направил такова… такова впечатление.

— Благодаря, мила Кети. Сега свободно мога да ти кажа с всичката скромност, която изобщо съществува, че съм доста състоятелен. Съжалявам, че не мога да го кажа по-меко, защото всъщност аз съм печално и жестоко богат — нещо, за което никога не съм бил по-благодарен, отколкото в този момент, тъй като така ще бъда улеснен да сторя за теб това, което съм намислил. Не, моля те — Мъри дигна ръка отново, — позволи ми да свърша. — След кратко мълчание и с още по-сериозен тон, той продължи: — Аз съм самотен човек, Кети. Женитбата ми беше нещастна… хм, по-смело казано, трагедия. Моята нещастна съпруга с години стоя в психиатрията и там умря. Нямам деца, ето като теб, да заангажират вниманието ми. Работил съм упорито през целия си живот. Сега, докато е рано, се оттеглих с предостатъчно свободно време и повече материално състояние на разположение, отколкото се нуждая или заслужавам. — Мъри отново спря. — Казах ти вече, че съм много задължен на твоето семейство. Не ме питай за какво. Защото ще ми напомниш моята позорна и неблагодарна младост. Това, което искам да кажа е, че трябва да изплатя този дълг и смятам да го направя чрез грижите си за теб. Да те измъкна от тази жалка среда и те въведа в подходяща обстановка, като ти дам всичко, което заслужаваш. Запълнен, богат, идеен живот. Разбира се, не суетен, защото твоите алтруистични идеали ти ще можеш да приложиш с моята подкрепа и с моите богатства, с които ще разполагаш.

Докато Мъри говореше, Кети го гледаше с нарастващо вълнение и когато свърши, тя наведе очи, за момент замълча и накрая каза:

— Много си мил. Но това е невъзможно.

— Невъзможно?

Тя поклати глава.

— Защо? — попита той умишлено.

Отново настъпи тишина.

— Ти вероятно си забравил… но още първия ден аз ти казах, че ще напусна работата си в замяна на нещо по-добро. В края на другия месец заминавам за Ангола… да работя с вуйчо Уили в мисията.

— О, не — възкликна Мъри с висок, уплашен глас.

— Да, заминавам! — Тя го погледна леко усмихната и погледите им се срещнаха. — Вуйчо Уили се връща на 7-ми другия месец да ме вземе, а на 28-ми ще отлетим заедно.

Мъри попита почти глупаво:

— И колко време мислиш да останеш там?

— Оставам завинаги — отвърна просто тя. — Вчера подадох молбата си до главния лекар за напускане на работа.

В стаята настъпи дълго затишие. Тя заминава — пресмяташе бързо Мъри — след пет седмици. Новината го срази, унищожи надеждите му и доведе плановете му до фатално разрешение, но той не можа и не би могъл да приеме това. Проектите му за бъдещето, така добре обмислени и засягащи не само нея, но и самия него, го бяха завладели вече извънредно силно. Кети трябваше да бъде неговата мисия в живота. Не можеше да има нищо по-глупаво от това диво желание за саможертва в пущинаците на тропическата джунгла. И това желание трябваше да спъне неговите планове? Никога! Никога! Но благоразумието му отново се възвърна. Мъри се опасяваше, че ако й се противопостави открито, рискуваше да разруши връзката помежду им. Трябваше да предостави на времето и щастливата случайност да променят решението й. Когато проговори отново, гласът му беше спокоен, с нотка на истинско съжаление.

— Жестоко съм разочарован, Кети, това наистина е удар. Но аз разбирам колко силно и колко дълбоко е пропило сърцето ти това желание.

Кети се беше приготвила за съпротива. При кроткото съгласие на Мъри очите й светнаха.

— Ти ме разбираш така добре.

— И ще ти помогна! — Мисълта като че го съживи. — Уили ще получи подарък за мисията — и то хубав подарък — със следната поща. Трябва само да ми дадеш адреса му.

— О, разбира се. Как да ти благодаря!

— Но това е само начало, моя мила. Не ти ли казах колко много неща желая да направя за теб? И бъдещето ще го потвърди. А за подаръка — нека да помисля. Кога каза, че ще се върне Уили?

— След около две седмици. А три седмици след това ще пътуваме обратно.

Мъри замълча и сключи замислено вежди.

— Струва ми се, че се сетих — рече най-после той. — Тъй като ще отпътуваш така неочаквано и така скоро, мисля, че би могла да отделиш малко от останалото си време за мен. Нещо повече, безпокоя се за твоето здраве. Ти си съвсем отпаднала и за да се справиш с непосилната работа в тропическата жега, полага ти се ваканция или най-малкото почивка. Така че предполагам съвсем скромно да вземеш двуседмичния си отпуск, който все още ти дължат, и да го прекараш в моя дом в планините. Когато се върне, Уили ще ни намери там. И дори да сте възпрепятствани да останете повече, това ще бъде най-щастливата среща на света.

В продължение на пет съдбоносни секунди Мъри мислеше, че тя ще откаже. Учудване и съмнение помрачиха лъчезарното й лице и все още нерешителна, тя се усмихна колебливо. Мъри долови, че с поканването на Уили той предизвика у нея истинско вдъхновение. Но това беше ли достатъчно? Съмнението отново се върна в очите й.

— Ще бъде хубаво — каза Кети бавно, — но няма ли да те затрудни всичко това?

— Да ме затрудни? Нямам представа какво значи този израз!

— Планинският въздух ще подейства добре на вуйчо Уили — размишляваше тя, — след като идва от Куибу.

— И за теб ще е добре там горе. — Мъри с усилие поддържаше простия разговорен тон. — И тъй, ще дойдеш, нали?

— Искам да дойда — отвърна тихо Кети, дребна и беззащитна в дълбокото кресло. — Но изникват трудности. Моята работа например. След като съм подала молба за напускане, няма да ми разрешат отпуск. Затова трябва да видя старшата сестра или шефа. — Тя въздъхна продължително. — До края на седмицата съм дежурна. Моля те, позволи ми да помисля дотогава.

В този момент Мъри разбра, че не му остава нищо друго, освен да се съгласи с нея.

Глава VIII

Той я върна обратно в Маркинч за нощното дежурство. Когато пристигнаха, от страх че при сегашното си душевно състояние ще изпусне някоя неблагоразумна приказка, той се въздържа да каже нещо повече, освен няколко думи за довиждане и да й отправи сдържан, но красноречив поглед. След това той тръгна бавно назад към хотела.

Дъждът беше спрял и с онази превратност на шотландското време, което често към края на някой мокър ден примамливо обещава по-хубави неща, една ивица от светлина се появи на хоризонта. Но този мимолетен проблясък не успя съвсем да повдигне духа му и като загаси фаровете, Мъри сви встрани от пътя, за да премисли положението.

Да, това беше ужасна пречка — толкова по-лошо, че всичко това бе последното, което би могъл да очаква. Кой можеше да го предвиди? Очарователно младо момиче, принудено да се принесе в жертва на сган от първобитни, татуирани диваци, които не бяха в състояние да я оценят повече, отколкото — хм, отколкото биха оценили прекрасния малък Бонар, дето висеше в кабинета му в Шванзее. Ръката му трепереше от гняв, докато запали златната си запалка и смукна дълбоко от цигарата. Разбира се, той не можеше да отрече, че бе чувал и чел за такива необикновени случаи. Наскоро някаква богата, млада и светска жена не се ли бе отказала от богатствата си и не бе ли отишла да живее в бразилските джунгли, дето да се поддържа само от банани, придружена от един ексцентричен лекар? Освен това като медицински сестри заминаваха и калугерки, но това бе част от призванието им. Той предположи, че и жените на мисионерите, ако се чувстват задължени, биха могли да придружат мъжете си. Но при неговия случай не възникваше необходимост от себеотричане, нито пък имаше морално или брачно задължение; както и да го погледнеше, намерението й изглеждаше абсурдно и безполезно.

Въпросът бе, какво би могъл да направи в тази насока? Като палеше цигара след цигара — излишество, напълно чуждо на трезвия му стил — Мъри се отнесе към проблема със съсредоточеност и внимание, породени от силното му възмущение. Най-простото разрешение, разбира се, ще бъде да се откаже от плановете си, да се предаде като си спести всички по-сетнешни тревоги и да се върне у дома си. Не, не, това той не можеше да направи! Той отхвърли напълно това хрумване. Вън от безмълвното задължение към нея и себе си, за кратко време Мъри обикна ужасно много малката Кети. Простата мисъл, че никога няма да я види, беше твърде подтискаща, твърде жестока, за да се примири с нея.

Колкото повече размишляваше, толкова повече идваше до убеждението, че най-големият му шанс да я спечели на своя страна и да я откъсне от фикс-идеята й, бе възможността да й покаже, дори и за кратко време, пълнотата и богатството на живота, които той можеше да й предложи. Възпитана така едностранчиво, едва ли не откъсната от света, Кети нямаше и най-смътна представа за всичко, което той щеше да жертва за нея. Ако само успееше да я вземе в Европа, да й покаже очарованието и блясъка на големите градове на континента, които той познаваше така добре: Париж, Рим, Виена с техните художествени галерии, исторически сгради, прочути паметници и катедрали, отбрани ресторанти и изящни хотели, и след всичко това да й предостави богатствата и комфорта на своя дом, тогава сигурно щеше да я убеди.

Следователно поканата, направена точно навреме, беше великолепен удар. Дори сега, след сериозна преценка на нещата, Мъри не би могъл да измисли нещо по-добро, оставаше само да си подсигури съгласието й. Но как? Търсейки начин да си помогне, той не след дълго се сети за човека, който му трябва.

С това той загаси цигарата, запали енергично мотора, после извърна колата и потегли през Маркинч към дома на пастора. След пет минути беше там. Докато паркираше колата в тясната алея, той чу заповедническия глас на Фодърингей горе от камбанарията и разбра, че свалят камбаната. Нямаше никакво желание да се среща с пастора и да се притеснява още от благодарствените му излияния. Провирайки се между лавровите храсти, Мъри с облекчение зърна в зеленчуковата градина до едната страна на къщата мисис Фодърингей. Той се упъти право към нея. Тя носеше смачкана филцова мъжка шапка, стар изцапан шлифер и тежки подковани обувки. В едната си ръка държеше градинарски ножици.

— Сварихте ме в съвсем неподходящ вид — възкликна тя с кисела, макар и приветлива усмивка, когато Мъри се приближи. — Избивах плужеците. След дъжда плъзнаха и по цветното зеле. Струва ми се, че видях сметката на повечето от тях. Елате в къщи.

— Ако нямате нищо против — поколеба се Мъри, — искам да поговоря с вас тук.

Тя го погледна учудено и без да продума го поведе към една беседка с решетки, боядисани в зелено, която стоеше в дъното на градината. Като седна на дървената пейка, тя му посочи място до нея и като го гледаше все още изпитателно, каза:

— Е, Кети каза ли ви най-после?

Нейната проницателност го изненада, но го и улесни, тъй като му даваше повод.

— Научих само преди час.

— И не одобрявате?

— Кой би одобрил такова решение? — каза Мъри с потиснат глас. — Само при мисълта, че едно младо момиче ще се погребе завинаги в тази дивотия… Аз съм… аз съм много нещастен.

— Хм, знаех си, че това ще ви разстрои.

Тя говореше бавно, бръчкайки посивели от годините вежди.

— И не сте само вие, дето се тревожите. Мъжът ми също не е съгласен, но като свещеник му е трудно да изказва мнение. Аз като негова съпруга мога да кажа, че това е ужасно.

— За всяко време си остава лошо, но особено сега, когато има опасност от политически безредици и смутове в Африка.

Мисис Фодърингей кимна мрачно и сдържано, но Мъри не се подвоуми и продължи.

— Кети не е годна за тази работа. След днешния усилен ден тя съвсем капитулира. Тогава защо отива там. Каква е причината? Дали вуйчо й Уили не е виновен за това?

— Е, има нещо вярно. Но предполагам, че Кети не тръгва само заради Уили, а и заради себе си.

— Имате предвид някакви религиозни подбуди?

— Ами, вероятно… макар не изцяло.

— Кети е религиозна?

— Тя е добра, в най-хубавия смисъл на тази дума. — Мисис Фодърингей говореше прочувствено, потъвайки все повече и повече в своя провинциален диалект. — Тя ни помага в църквата, учи децата, но не е от онези, дето си слагат библията под възглавницата и се молят непрекъснато. Не. За да разберете причината за заминаването й, трябва да вникнете в душата на Кети. Не е нужно да ви убеждавам, но Кети е необикновено същество, рядкост за днешния позорен век. Както можем да различим плявата от хубавите зърна, така и Кети е съвсем различна от безсъдържателните, порочни, малки уличници с конски опашки, дето се шляят нагоре надолу със своите джазове и рок енд роли, ей така само да се забавляват или по-точно да си губят времето. Тя е сериозна, чувствителна и мълчалива девойка, но доста затворена; погълната в собствените си мисли и идеали. Тук играе голяма роля възпитанието, дето й го даде майка й; не беше строга жена, но живееше самотно и държеше Кети винаги до себе си. А после Уили замина за Ангола, където несъмнено боледува и жестоко гладува, и естествено Кети постепенно стана роб на идеята да му помогне. Да помагаш при крещяща нужда, значи да бъдеш полезен, така се уточнява Кети. Този девиз стана единствената цел, единствен подтик в живота й.

Мъри мълчеше и хапеше горната си устна с негодувание.

— Но тя можеше да бъде полезна без да се погребва.

— Казвала съм й това много, много пъти.

— Защо Уили не й го каже? Той трябва да разбере, че всичко това е съвършено безполезно.

— Уили не е практичен. — Тя се накани да каже нещо повече, но само добави. — Той действително не живее в този свят.

— Но аз живея — извика Мъри нервно. — Кети не ми е безразлична. Трябва да сте го разбрали вече. Аз искам да й помогна — за нейно добро. Да й дам всичко, от което е лишена и което заслужава.

Мисис Фодърингей не отвърна, но продължи да го гледа въпросително. В очите й се четеше толкова много съчувствие, че Мъри изведнъж се развълнува и почувства необходимост да разкаже всичко за себе си и за миналото си, да оправдае подбудите си и да я спечели напълно на своя страна. Не можеше да устои и се предаде. Неспокойно и бързо, сегиз-тогиз почти несвързано, Мъри разказа причината, която го беше довела в Маркинч, но в разказа си беше до голяма степен резервиран по отношение на себе си.

— Ето, вие разбирате, че имам пълно основание, пълно право да компенсирам за миналото. Е, ако не бях предприел това трагично пътуване, Кети — гласът му почти секна — можеше да бъде моя собствена дъщеря.

В паузата, която последва, Мъри стоеше с наведени очи. Когато ги вдигна, мисис Фодърингей още по-сърдечно се усмихна.

— Предположих още в началото. Майката на Кети беше сдържан човек. Но един път, като ми показваше стар албум със снимки, там на една от страниците беше сложено клонче с изсушени цветя. И както си е в стила ми, аз леко я подкачих и се пошегувах за цветята. Тя погледна настрана и въздъхна. После ми каза точно толкова, колкото ми беше достатъчно да разбера, че е имало някого си, когото е обичала силно преди женитбата си.

При това живо пресъздаване на неговото бягство Мъри потрепера от болка, но бързо се съвзе.

— Тогава ще ми помогнете ли! Поканих Кети да дойде в Швейцария и да се срещне с Уили в моя дом. Ако мога да докарам и двамата там, по-специално Кети, в една нова среда, вярвам, че ще обмислят нещата по-трезво. А тя обезателно има нужда от почивка, бедното дете. Ще я склоните ли да дойде с мен? Тя сигурно ще потърси съвета ви.

Мисис Фодърингей не отговори веднага, а продължи да го разглежда със замислен поглед. После като че ли даде израз на мислите си:

— Странно! Тъй съм се надявала и молила да се случи нещо, което да спаси Кети от тази стъпка в неизвестното. Не е само до опасността, която е достатъчно голяма; толкова голяма, че и Уили, побърканото момче, насмалко щеше да загине половин дузина пъти досега. Става въпрос за Кети, която е толкова преуморена, че в този убийствен климат ще свърши за една година. А тя е мила, прелестна девойка, създадена да живее за по-хубави неща. Е, положението изглеждаше безнадеждно и после, в последния момент, когато капитулирах и Кети се канеше да замине, вие дойдохте като втори баща. Така се изразихте преди малко. И сега разбирам защо сте бил изпратен. — Тя се спря, протегна голямата си и загрубяла ръка и я сложи върху неговата. — Всички ние, когато сме млади, вършим необмислени неща. Без значение остава грешката, която сте направили тогава. Вярвам, че сте откровен и имате щедро сърце. Малко са тези, на които бих поверила Кети. Само ако можете ла я отклоните от този път, да пътувате заедно, да срещате хора и което ще бъде най-добре — да й намерите улегнал млад съпруг, който ще й създаде уютен дом и деца, за които Кети ще се грижи, един мъж да полага грижи за нея, — тогава вие ще бъдете възнаграден с нещо повече от компенсация. — Тя стисна здраво ръката му. — Вярвам в намесата на провидението. Дори да ви звучи странно, аз съм твърдо убедена, че вие сте отговорът, който съм се лутала да намеря и затова ще ви помогна с каквото мога.

Когато Мъри напусна къщата на пастора, очите му бяха още влажни. Чувстваше се обновен, пречистен от изповедта си, пък и знаеше цената на обещанието на тази добродушна жена и беше достатъчно спокоен за отговора на Кети. Тя беше предупредила, че до края на седмицата ще бъде извънредно заета в болницата в Далхейвън. Не бива, си каза той, да чакам отговор преди това. Обаче, когато първият ден се сля във втория и вторият в третия, Мъри започна да се измъчва от ужасната неизвестност, стана отново неспокоен и надеждата му все повече угасваше. Нямаше нищо друго, което да заангажира вниманието му или да разсее еднообразието на очакването. Времето беше станало отново студено и ветровито, морето ревеше, пяна и разпилян пясък се виеха през дюните и равното поле. Дори и да имаше настроение, за голф не можеше и дума да става. Финлей, майсторът на голфа, беше спуснал кепенците и се беше захванал да прави стикове в Далхейвън. Хотелът, също, като че изведнъж се беше смълчал. Повечето стаи бяха затворени и прозорците покрити с капаци. Последните гости за сезона бяха заминали и само две постоянни обитателки, и двете възрастни дами, останаха с Мъри, за да изпитат заедно ужаса на североизточните ветрове. Тъй като той не можеше повече да играе на „ваканция“, хората и тук, и в чужбина взеха да се чудят на продължителния му престой. Мис Кармайкъл го попита два пъти да я уведоми относно плановете си, докато в Шванзее всеотдайните му слуги взеха да се тревожат за своя господар. Все таки всичко това беше едно нищо в сравнение с нарастващото безпокойство и ясното съзнание, че дните летяха, а свободното време, с което разполагаше, беше почти към края си.

В събота, като се мъчеше да се поразсее, Мъри реши да се откъсне за няколко часа от хотела и да направи запитване в Единбург, каква е възможността да се запазят места за самолета. До обед стоя в града. После времето се проясни и за да не се върне рано, той тръгна да обикаля без посока северната провинция. Неочаквано загуби пътя край някакви неизвестни селца и това го разведри. Мъри спря колата до малката постройка на един чифлик, помоли да го упътят, изпи чаша мляко и подкара отново с надеждата, че ще се ориентира. Накрая сигурно се беше заблудил повече, отколкото предполагаше, защото изведнъж се намери заобиколен от странно позната местност. Оглеждаше се с изопнати нерви и разпознаваше ту това, ту онова. Не можеше да има грешка. Може би не случайността го беше довела дотук, а някаква необяснима, несъзнателна подбуда. Мъри се намираше в долината на Фруин, на пустия черен път, който идеше от езерото и минаваше през същата поляна с чудните цветя, където на връщане от болницата в Гленбърн преди много години Мери му се беше отдала.

Мъри почувства особена слабост и поиска да се върне, но не успя. Стиснал зъби, той продължи още няколко мили, после натисна силно крачната спирачка и спря с буксуване. Да, беше същото място. Разколебан той поседя в колата известно време като вцепенен, после се измъкна навън и тръгна по тревистата пътечка към блатата и като повървя малко, откри сгушената незабравима долчинка с бистрия пенлив поток, на дъното на който се виждаха дребни кръгли камъчета. Боже мой, помисли си Мъри, всичко е съвсем същото, непроменено, като че ли се беше случило вчера.

Докато стоеше там със свит стомах и разтуптяно сърце, миналото възкръсна пред него. Пътуването с мотора, пикникът под галещото слънце, смехът и нежните погледи, жуженето на пчелите и после под синьото небе безгрижният вик на ибисите, които се виеха в кръг, радостта и страха от онези опияняващи мигове, когато с непреодолим копнеж те се сляха в едно. Мъри виждаше всичко сега, чувстваше го, унесен от нежния спомен на своята младост, докато изведнъж усети панически страх, истински физически шок и закри очите си с ръка.

Момичето в обятията му не беше негова отдавна загубена любов. Всяко усещане, всяка парлива подробност на тази страстна сцена той беше изживял в съзнанието си не с майката, а с дъщерята. Кети беше тази, която беше притискал така силно до себе си, чиито нежни, топли устни целуваха неговите, която му се отдаваше в сладък унес. Мъри изкрещя към пустата долина. Напълно смазан, обхванат от внезапен срам, той тръгна несигурно и се запрепъва по склона нагоре и през гъстия килим от изтравничета, обратно към колата. Това дето приемаше Кети за своя дъщеря, която да покровителства, не беше ли нищо друго, освен самозалъгване, защитна броня на несъзнателно желание. От първия миг на тяхната среща неговата първа единствена и дълго таена любов беше възкръснала, подсилена и пренесена върху нея. Не беше само образът, така свеж, млад, даже по-красив, но и самата жива, истинска реалност. Загледан вторачено пред себе си, Мъри караше машинално, като се опитваше да удави това си усещане. Положението беше деликатно и, разбира се, съвсем нормално. Нищо нечестно не виждаше той в създалата се ситуация, но все таки в него се породиха скрупули, които го предупреждаваха да се съобразява с нови неща или поне да се въздържа. В противен случай злите езици можеха да надушат лош мирис там, където няма нищо лошо. Но как можеха! Той имаше най-чисти подбуди и естествени, честни и нормални чувства, които никога не биха могли да се изтълкуват като прелюбодейство. Така че той нямаше причина да изпитва угризения и да се вълнува. Кой можеше да го обвини и какво би станало в противен случай. При тази мисъл Мъри се успокои и цялото му същество се изпълни с внезапна, вълнуваща радост. Бъдещето, което досега му се провиждаше съвсем смътно, се очерта ясно в съзнанието му и доби омайващо красиви и ярки очертания. Господи, колко млад се чувстваше той, по-скоро подмладен от тази завладяваща двойна любов, така примамливо претворена в една единствена.

Сега вече не трябваше повече да се колебае и отлага. Разбира се, ще бъде винаги дискретен — без да разкрива чувствата си неразумно и прибързано. Но Мъри реши да телефонира на Кети веднага щом се върне. Той караше бясно и колата хвърчеше, като че имаше крила. Когато пристигна, той изскочи като подгонен, запъти се право към телефонната кабина и тъкмо се канеше да влезе, когато портиерът го повика от бюрото си.

— Има за вас писмо, сър. Мисис Фодърингей ви търси, след като излязохте. Тя ви донесе тази бележка и ви изпраща много поздрави.

Човекът му подаде обикновен затворен плик, надписан с неговото име. Мъри не посмя да го отвори там. Хукна горе в стаята си, разкъса плика и с несигурни пръсти издърпа простия лист хартия. Само един поглед беше достатъчен, за да му подскаже, че е от Кети.

Не беше нужно да телефонира. Кети щеше да дойде с него по собствено желание. Той се отпусна в едно удобно, меко кресло, целият потопен в тържеството си. Той си припомни първоначалното си намерение, на път за Шванзее да спрат в любимия му град Виена само за няколко дни, за да може Кети да вкуси от живота на континента. Мъри препрочете писмото: значи, тя беше писала на Уили. Една телеграма би стигнала по-бързо. Утре ще му изпрати телеграма, която да бъде дълго, откровено, лично известие с цел да се обяснят нещата на Уили и да се улесни евентуална среща между двамата. Мъри прочете още веднъж постскриптума: „Много съм щастлива, че ще дойда с теб.“ Имаше само една единствена възможност за такъв човек като него, с изтънчен вкус и усет, човек с подчертан финес, незасегнат от грубостта и простащината на днешния дивашки век. Той вдигна оръфаното листче хартия и го притисна до устните си.

Глава IX

От седем хиляди метра височина „Каравелата“ започна постепенно да се спуща от звездното нощно небе и да навлиза в по-тъмния слой на ниските облаци. Мъри погледна часовника си: девет и половина. Той се обърна към спътницата си.

— Още малко. Трябва да си уморена.

Пътуването им се беше удължило с престой в Лондон и Париж, но Мъри не беше пропуснал минутка да отиде на вятъра. Да седи така близо до нея в интимната обстановка на луксозната кабина да наблюдава със забавна, но все таки нежна загриженост реакциите от нейното първо летене и да посреща това, което той смяташе за нейни желания — макар че тя не проявяваше такива — всичко това, и нейната компания, му доставяха едно безкрайно и скъпо удоволствие. Тъй като всичко й се струваше необикновено, тя не беше казала дума, и поради мълчанието й, в което имаше и лека стеснителност, Мъри заговори насърчително:

— Надявам се, че ти е приятно, мила Кети. Забрави за шляпането в калта в Маркинч и истински си почини. Нека малко и ти да попътуваш — той се засмя, — и двамата да се отпуснем и да бъдем, хм, хора.

— О, аз съм премного човек — усмихна се Кети в отговор.

Гласът на стюардесата по микрофона ги пресече.

— Пристигаме на летище Виена. Моля, завържете коланите и загасете цигарите.

Кети не се справи сама и Мъри й помогна да оправи колана си. Допирът на пръстите му до тънкото й кръстче и топлото й тяло го изпълни с внезапна радост.

Светлините на летището вече се виждаха отдолу. Те се люшнаха силно, докато самолетът се приземяваше, и след това с последния завой и с точното насочване те се отзоваха на пистата и взеха да маневрират към дървената митническа сграда.

— Бедно малко летище — каза Мъри, докато слизаха. — Още отпреди войната. Но ще минем скоро.

Мъри се справяше отлично с дългогодишния си опит. След по-малко от седем минути те излязоха на главното шосе и там, както повеляваше телеграмата, стояха ролсът, блестящ под неона, и Артуро в най-хубавата си униформа, цял в поклони и усмивки. Мъри искаше да я изненада с това и успя. След размяната на поздрави те пропърпориха в нощта, скътани удобно в коженото одеяло и меката сива тапицировка. Кети промълви тихо.

— Каква приказна кола!

— Никога не съм я ценил толкова, колкото сега. — Той я потупа по ръката насърчително под одеялото. — Тя ще ни помогне да разгледаш града и околностите.

Той знаеше, че пътят от летището до Виена беше мрачен и неприветлив; вървеше между дълга редица гробници и като допълнение — тъжни работилници за изработване и поставяне на надгробни паметници. Обаче сега тъмнината закриваше тези зловещи предвестници на смъртта. След половин час бляскаво осветеният град ги посрещна гостоприемно. Спряха при „Принц Амбасадор“. Това беше неголям хотел, но луксозен и комфортен, и Мъри го предпочете пред другите, тъй като беше най-типично виенски. Хотелът имаше чудесно разположение и от него се виждаха Донерският шадраван и Капуцинер Кирхе15. Освен това тук го познаваха и уважаваха. Предоставиха му бързо един апартамент с две стаи на първия етаж, с хол, обзаведен стилно в брокат и червено кадифе, с ослепително бляскав полилей и кристални стенни аплици, барокова маса, на която по нареждане на собственика беше вече поставена огромна бронзова ваза с хризантеми и фруктиера с подбрани плодове. След като одобри спалнята на Кети и модерната баня до нея — и двете тапицирани в чудесен бледожълт цвят с гълъбовосиви завеси, Мъри каза решително:

— Кети, сега ти си много изморена, въпреки че не признаваш. Затова ще ти кажа лека нощ! Ще поръчам да ти донесат нещо вкусно в стаята, после ще се изкъпеш и веднага ще легнеш.

Колко умен, внимателен и вежлив беше той. По очите й беше предугадил точно това, което желаеше. Без повече излишни думи той взе леко ръката й, целуна я, кимна енергично и добави с весел тон.

— Ще се видим утре на закуска — после излезе.

След това позвъни за етажния сервитьор, поръча за Кети сандвичи от пилешки гърди и чаша горещ шоколад и слезе в ресторанта. Преди да влезе, той запали една „Собрание“ и гологлав направи малка разходка по „Рингщрасе“. Колко приятно му беше, че отново е във Виена, че чува смях по улиците и валсове от сладкарниците, даже, че вижда неприличните малки проститутки, които потегляха за своите среднощни разходки. В Шотландия беше много хубаво, ако се свикне с времето, превъзходно за голф и риболов, но Виена по̀ му допадаше, беше повече в неговия стил, по-интимна. А на Кети как ли ще й хареса!

Утрото настъпи ясно и топло; един истински свеж, есенен ден. Когато в девет часа закуската беше сервирана, Мъри прекоси хола и почука тихо на нейната стая. Кети вече беше станала, беше се облякла и се беше заела с някакво плетиво, докато я повика. Седнаха заедно за закуска. Той наля кафето: горещо, ароматно и вкусно — чудно кафе. То се пенеше в изящните чаши от майсенски порцелан, бели като снежнобялата покривка на масата и украсени със златна корона. Маслото, поставено в лед, имаше цвета на каймак, а медът, сипан в сребърна купа, искреше златножълт. Кифлите, крехки и апетитни на мирис, бяха още топли от фурната.

— Опитай една от тези — я посъветва Мъри. Те се казват кайзерземели; достойни са за царска трапеза. Приготовляват ги вече цял век. А ти спа ли добре? Много се радвам. Сега ще се приготвиш за една хубава разходка да разгледаме забележителностите на Виена.

— Да, имам голямо желание — тя погледна въпросително: — С кола ли ще трябва да се движим?

Изведнъж Мъри разбра, че й беше стеснително да се вози в ролса. Какво скъпо, непокварено дете беше тя. И изглеждаше толкова прелестна това утро, свежа и отпочинала. Той каза съчувствено:

— Ще трябва да излезем с колата, защото пътят ни ще бъде малко дълъг. Но следващия път ще използваме кобилата на Шанкс.

Думите му я развеселиха и тя се усмихна.

— Това ще бъде чудесно, Дейвид. Не мислиш ли, че когато вървиш пеш, виждаш повече неща, пък и повече хора.

— Ти ще видиш всичко, мила моя.

Артуро вече чакаше отвън и от прозореца се виждаше как крачи напред-назад, нащрек пред натрупалите се любопитни поклонници на хубави коли. Когато накрая слязоха, Артуро махна бързо фуражката си, поклони се почтително, подаде на Кети една роза и — това беше вече великолепен жест — една карфица с бронзова главичка.

— Виждаш ли — промърмори Мъри на ухото й — какъв голям прогрес показва моят добър италианец.

Кети силно почервеня и когато седнаха в колата, той забоде розата на ревера на костюма й, после потеглиха в посока на Кааленберг.

Пътят беше чудесен и се виеше нагоре през чистите, светли предградия към покрития с борове терен на Виенския хълм. Слънцето блестеше и въздухът, наелектризиран от лекия хлад, беше кристално ясен. Когато колата изкачваше последната височина, изведнъж долу цялата панорама на Виена се откри с омайващо великолепие. Те излязоха от колата и се заразхождаха по върха. Мъри сочеше забележителностите на града: Белведер палас, църквата Свети Щефан, Хофбурга, операта и точно на отсрещната страна прочутия Захер, където той предложи да обядват.

— Много ли е луксозно?

— Едно от най-хубавите места в Европа.

Кети се поколеба и плахо сложи ръка върху неговата.

— Дейвид, не може ли да хапнем нещо тук? — и с поглед посочи малкото ресторантче на отсрещната страна на пътя. — Изглежда приятно простичко място. А пък тука е толкова приятно.

— Добре — каза той с известно колебание — „простичко“ е точната дума, но менюто ще бъде още по-просто.

— Вероятно вкусна, обикновена, но питателна храна.

Когато отново го погледна с вече зачервени бузи, Мъри трябваше да отстъпи.

— Да тръгваме тогава. Ще рискуваме заедно.

Той не можеше да й откаже нищо, въпреки че предчувствията му излязоха повече от верни — една гола маса на дървени магарета, евтини прибори и неизбежният шницел по виенски, жилав и доста безвкусен, с който пиха ябълков сок. Въпреки всичко Кети не изглеждаше разочарована — напротив, беше й приятно и затова накрая и Мъри весело се примири.

След като се нахраниха, поседяха малко, защото Кети беше все още пленена от гледката. После, към два часа̀, се върнаха в колата и се упътиха за Шьонбрун.

Това беше необикновеното изживяване, което Мъри беше обещал пред себе си, понеже като човек, който твърдо се противопоставя на архитектурните ужаси на модерния век, той имаше романтично влечение към импозантния от осемнайсети век летен дворец на Мария-Тереза и великолепния парк, който го обграждаше и който беше направен по старинен френски маниер. При това ролята на чичероне му беше приятна. Веднага щом преминаха масивната желязна порта, Мъри се постара да бъде интересен и тъй като беше подготвен, той има̀ голям успех. Докато се разхождаха из огромните барокови стаи, Мъри пресъздаваше картината на императорския двор, целия му разкош и величие. Описа набързо в общи черти живота на Мария-Тереза: от необичайно сериозното малко момиче — Мъри спря пред портрета й на шестгодишна възраст — в дългата рокля от син и златен брокат, копирана от една модерна виенска дама, която, виждайки баща си в парадно облекло, извикала за развлечение на всички придворни: „О, какъв хубав татко! Ела тук, татко, и ми позволи да ти се възхищавам“ — от онова прелестно дете, до жената със силна и благородна осанка, централна фигура в политиката на Европа, покровителката на изкуствата и майка на пет сина и единадесет дъщери, която, запитана на смъртното си легло, дали страда много (както наистина е било), тя изрекла спокойно последните си думи:

— Чувствам се достатъчно добре, за да умра.

Времето мина незабелязано. Мъри никога не беше давал воля на чувствата си с такъв драматичен жар. И двамата бяха изненадани, когато откриха, че беше вече шест часа̀ и почваше да се мръква. Те излязоха навън.

— Милостиви боже — извика Мъри и се извини. — Разкарвах те и ти бърборих, а то се стъмнило; и което е още по-лошо, пропуснахме времето за чай. А това е непростимо за Австрия, където чаените сладкиши са толкова забележителни.

— За нищо не бих пропуснала това, което видях тук — каза Кети бързо. — Ти знаеш толкова неща и правиш всичко да изглежда живо.

Очевидно Мъри й беше дал достатъчно материал да мисли, защото на връщане към хотела, след кратко мълчание, Кети отбеляза:

— Привилегированите класи по онова време сигурно са живеели разкошно. Но какъв е бил животът на обикновените хора?

— Не съвсем привлекателен — засмя се той. — Казват, че във Виена повече от тридесет хиляди семейства са живеели в не повече от една стая, а при положение, че стаята се случи по-голяма, са се смествали и две семейства — разделяли я с въже.

— Колко ужасно! — каза Кети с болка.

— Да — съгласи се Мъри спокойно, — не им е било лесно на бедните в онази епоха.

— И сега — продължи тя — забелязах, че има бедни хора. Като излязохме, боси деца просеха на улицата…

— Във Виена винаги е имало и винаги ще има просяци. Но Виена е градът на любовта, смеха и песните. И просяците са много щастливи.

— Чудя се — рече бавно тя — могат ли хората да бъдат щастливи, когато са гладни. Говорих с жената, която дойде да почисти стаята ми тази сутрин — тя говори английски много добре. Вдовица с четири малки деца. Мъжът й убили при някакъв бунт по време на окупацията. Мога да ти кажа, че тази жена жестоко се бори с високите цени само и само децата й да не умрат от глад.

— Това не звучи ли като обикновен лош разказ?

— Не, Дейвид, тя е скромна, дребничка и напълно искрена женица.

— Тогава трябваше да й дадеш малко от твоите джобни пари.

— О, дадох й.

Възторженото й възклицание го накара да я погледне отстрани. След като напуснаха летището, за да разполага с пари за дребни разходи, Мъри беше натъпкал в кесията й пачка с банкноти — вероятно към 1500 австрийски шилинга, сума, възлизаща на 20 лири стерлинги.

— Колко пари й даде?

Кети го погледна някак плахо.

— Всичките.

— О, не бива, Кети — после избухна в смях. — Каква малка добродетелка си ти! Разделяш се с цялото си богатство без да мислиш.

— Сигурна съм, че с тези пари тя ще задоволи най-крещящите си нужди.

— Е, щом това те радва, то радва и мен — рече той, продължавайки да се забавлява. — Във Виена човек трябва да бъде по-свободен и малко завеян. Кети, толкова обичам този град, че ми става болно, като гледам колко бързо се променя обликът му. Сега трябва целия да го обходиш, защото след много кратко време ще бъде напълно разрушен, както толкова красиви места по света. Погледни само този ужас надясно от тебе. — Минаваха край висока нова жилищна постройка за работници. — Този безобразен кошмар от стомана и бетон, изпълнен със стотици малки стаички, тесни като кучешки колибки, е изместил една чудна стара къща в стил барок, един малък дворец, който унищожиха преди дванадесет месеца, за да лепнат този стърчащ затвор.

— Не ти ли харесва?

— Кой би я харесал.

— Но, Дейвид — тя пое дъх замислено, — хората които живеят в нея, ще я харесат. Ще имат здрав покрив над главите си, а също и удобства, отопление, топла вода, съответни санитарни приспособления и самостоятелност. Това не е ли по-добре, отколкото да свинстват в мръсни жилища, отделени с въже?

Мъри се смръщи шеговито.

— Няма ли да свинстват при всички случаи? Но не е там въпросът. Това, което дразни човек, е унищожаването на красотата. А то се извършва в момента по целия свят. Влекачи и камиони са се втурнали наоколо и дълбаят и премахват напълно от лицето на земята великолепните паметници от миналото, а на тяхно място изскачат с хиляди набързо скалъпени постройки, всичките еднакви и безобразно грозни. Англия сега е погълната от мрачни предградия, Италия е пълна с фабрики, а даже и в Швейцария са струпани със стотици жилищни сгради по най-красивите брегове на езерата — благодаря на бога, че не са близо до мен.

— Да, това е новият свят, в който ние трябва да живеем — Кети се съгласи. — И поради тази причина сме длъжни да използваме всичките си сили и знания, за да стане той по-красив.

Тя го погледна въпросително, сякаш жадна да узнае как ще й отговори. Но по това време бяха стигнали „Рингщрасе“, отвред бликаха светлини, а хората, на излизане от учрежденията, се трупаха в кафенетата с маси на тротоара, разговаряха, смееха се и сякаш изпълваха атмосферата с някакво предчувствие. Това беше един очарователен час и тук поне нищо не можеше да огорчи Мъри. Докато се промъкваха умело между колите, Мъри се премести до нея и хвана ръцете й.

— Изморих те с моите приказки и мисли. Трябва да си починеш в хотела един час. После ще излезем да вечеряме.

Мъри беше вече усетил, че Кети се стесняваше да отиде в Захер, но при все това заради самата нея той реши да я заведе тази вечер там. С малко насърчение тя щеше скоро да преодолее своята стеснителност: освен това в този ресторант не беше нужно официално облекло. Когато часовникът на Свети Щефан удари осем, той я придружи до фоайето на хотела и излязоха заедно. Понеже нощта беше приятна, те се разходиха малко по Кертнерщрасе. Стъклената вътрешна тераса на ресторанта беше препълнена, но Мъри предвиди всичко и тайно запази маса в малката странична стаичка, известна под името „Червеният бар“. Той видя, че изборът на масата й даде увереност, а когато взе листа с менюто и почна да го прелиства, изведнъж си спомни нещо.

— Надявам се, че ще ядем нещо вкусно, като рибата, която ти избра в Единбург; нашата първа вечер заедно. Никога няма да я забравя. Кажи, обичаш ли пастет от гъши чер дроб?

— Не зная — поклати тя глава, — но мисля, че ще ми хареса.

— Добре тогава, ще поръчаме. И филе от сърна с гарнитура, и след това Залцбургер. — Мъри даде поръчката и добави: — Понеже се намираме в Австрия, за да не обидим страната, трябва да пийнем малко дурнщайнерски каценщирунг. То се прави в прекрасната Дунавска равнина на около 60 километра оттук.

Поднесоха нежно розовия дроб; той го помириса деликатно, за да се увери, че беше истински Щрасбург, с достатъчно трюфели, после нареди да го сервират с малинов сос. След като пробва и хареса виното, Мъри вдигна чашата си.

— Да пием малък тост за нас! — После добави меко, тъй като Кети се колебаеше. — Помни, ти обеща да бъдеш човек. Искам да те извадя от тази твоя мила, малка, шотландска черупка.

Послушно, с леко потрепване, тя вдигна дългата чаша и допря устни до ароматната кехлибарена течност.

— Има вкус на мед.

— И е съвсем безвредна. Мисля, че вече ме познаваш добре, Кети.

— О, разбира се, Дейвид, ти си прекрасен.

Сърнешкото беше приготвено така, както очакваше Мъри, с пикантни репички и ябълков сос. Той се хранеше по навик бавно и с удоволствие, като даваше заслужено внимание. В съседната ниша на стаята някой беше започнал да свири нежно на пиано; разбира се, Щраусов валс, но в аранжировка, която караше мелодията да звучи вярно, чаровно и завладяващо.

— Това не е ли чудесно — промълви той през масата. Мъри обичаше да гледа как свежите й бузи променят цвета си. Колко скъпа му беше Кети. Тя събуждаше най-възвишените и човечни чувства в него.

Десертът, както той се надяваше, беше действително победа. Четейки по погледа й, Мъри обясни:

— Приготвен е почти изцяло от пресни яйца и каймак.

— Колко яйца — учуди се тя.

Мъри се обърна към келнера.

— Хер обер, колко яйца има в Залцбургера?

Човекът учтиво сви рамене.

— Толкова много, сър, че забравям броя им. Ако мадам иска да направи хубав Залцбургер, не трябва да ги брои.

Мъри погледна въпросително Кети.

— Ще трябва да развъдим птицеферма.

Тя прихна в звънлив смях, като ученичка.

— О, бедните кокошки, как ще се мъчат да снасят толкова яйца.

Доволен от необичайно веселото й настроение, той не пропусна да забележи, че тя не възрази на направения от него намек за тяхната бъдеща връзка. Донесоха сметката и след като я прегледа небрежно, той заплати с банкнота с висока стойност и остави толкова щедър бакшиш, че получи редица поклони, а излизането от ресторанта наподобяваше на кралско шествие.

Когато се намериха на тротоара, отново ги посрещнаха обичайните прострени ръце — продавачите на кибрит и книжни цветя, сакатите, лъжливи и истински, парцаливият старец с издъхващата хармоника и старите жени, на които вече нищо друго не им оставаше да продават освен ласкателства. Само и само да се отърве от тях, Мъри раздаваше рестото от сметката щедро и безразборно. После, побягвайки към хотела, той беше неочаквано възнаграден. Кети взе ръката му и доброволно се притисна до него, докато вървяха към Новия пазар.

— Така съм щастлива от постъпката ти. Щеше да ми бъде срамно след тази чудесна скъпа вечеря, ако не им беше дал нещичко. Ти си точно такъв, Дейвид, безкрайно добър и щедър. О, какъв прелестен ден ми даде ти. Всичко беше така ново и вълнуващо. Трудно ми е да го повярвам. Когато си помисля, че само преди няколко дни миех чиниите в тясната кухня на Джени Ленг, това… това ми се струва като сън.

На Мъри му беше ужасно приятно да я види така отпусната, освободена от своята сдържаност, истински весела. Слушайки без да я прекъсва, той я остави да говори като съзнаваше, че единствената чаша от имащия вкус на мед дурнщайнер не може да я доведе до това настроение и че той е главният виновник за това. Внезапна мисъл го накара да си спомни, че по отношение на Мери той беше проявил същия талант, дори може да се каже власт, да я накара да забрави грижите си и да се радва на живота. А това беше щастливо предзнаменование.

Скоро те се отзоваха в хотела. Преди да влезе в стаята си, тя се обърна към него да му каже лека нощ.

— Благодаря ти, Дейвид, за най-чудесния ден в живота ми. Ако ти не можеш да забравиш нашия ден в Единбург, аз пък никога няма да забравя днешния във Виена.

Мъри се поколеба за миг. Не му се искаше да я остави да си отиде.

— Действително ли ти хареса, Кети?

— Ужасно!

— Наистина ли?

— Честна дума.

— Тогава кажи ми какво ти хареса най-много.

Тя се спря с ръка на дръжката на вратата, изведнъж стана сериозна и очевидно премисляше нещо. Извърната встрани, без да го поглежда, тя каза просто.

— Най-много ми хареса, че бях с теб! — После си отиде.

Глава X

Макар че през следващите три дни стана по-студено, времето продължи да бъде ясно и приятно. Това даваше отлична възможност да се разглежда градът, а на Кети да се радва и вълнува от всичко, което й беше ново и интересно. Като разнообразяваше програмата с похвална вещина, Мъри я придружи до Хофбург и Хофгартен, после разгледаха Императорския музей за приложни изкуства, Ратхауза, Белведерския дворец и Парламента. Пиха чай в Демел, обиколиха модерните магазини на Грабен и гледаха една демонстрация в Испанската школа за езда, която разочарова Кети. Въпреки че беше сдържана по отношение на мнението си, съвсем ясно беше, че не обича да гледа как великолепните бели коне се напрягат в неестествени циркаджийски пози. Ходиха заедно и у Анна, камериерката от хотела с четирите деца; те всичките бяха строени в една редица и облечени в нови, топли дрехи и солидни зимни обувки. Може би това посещение има̀ най-голям успех. Мъри си каза, че това са най-щастливите дни, които някога е имал. Кети беше донесла веселие и сладост в живота му. Тя беше възродила неговата жизнерадостна младост. Колкото повече обикаляха заедно, толкова повече разбираше, че не може да живее без нея.

И все пак понякога тя го озадачаваше, даже му причиняваше необяснима тревога. Забавляваше ли я истински всичко това, което той така привлекателно й показваше. Невъзможно беше да се лъже; Мъри беше забелязал как очите й често светваха, изпълнени с интерес и вълнение. Въпреки всичко имаше случаи, когато, дори изпълнена с желание да го слуша, тя изглеждаше тревожна и неспокойна. В един миг беше близо, съвсем близо до него, а в следващия изведнъж се отдръпваше. Кети имаше странната способност да се затваря в себе си и го изненадваше с упоритостта си по отношение на собствените си възгледи за нещата. Напразно в Грабен той прояви цялата си хитрост и умение, за да я принуди да приеме един подарък — семпло колие, украсено с изумруди. Кети го беше харесала без да помисли или да има представа за цената му.

— Красиво е — отвърна тя, като поклати глава, — но не е за мен.

И нищо не беше в състояние да я накара да го вземе. Но понеже все още цената остана неизвестна за нея, Мъри реши да действа по друг начин.

Най-много го учуди фактът, че парите за нея почти нямаха стойност. Тя не реагираше на луксозния хотел. Богатата и великолепно приготвена храна просто я смущаваше и Мъри усети, че тя предпочиташе малката наемна кола пред разкошния комфорт на неговия ролс. И наистина, когато веднъж той засегна деликатно въпроса, Кети неочаквано отговори:

— О, Дейвид, с парите не могат да се купят онези неща, които действително са ценни.

Разочарован и някак си обезсърчен от безразличието й към парите, той се утешаваше с мисълта, че тя ще го обикне, даже смееше да се надява, че го обича заради самия него. И понеже простите неща в живота очевидно й правеха удоволствие, Мъри реши да отклони вниманието й към Швейцария и спокойствието, което тя щеше да намери там. Виена не беше грешка. Тук не само я опозна по-добре, но и имаше в техните отношения през последните няколко дни голям напредък. Бяха станали безспорно интимни; сега ги свързваше нещо много по-вълнуващо. Макар че тя самата още не съзнаваше това, Мъри чувстваше по внезапното изчервяване на лицето й, и от допира на нейната ръка и блясъка в очите й, когато го видеше, че тя е минала границата на нетрайните отношения. Инстинктът му го подсказваше. Това беше най-вълнуващото му преживяване досега — да гледа и чувства как това стеснително, упорито момиче постепенно се променяше под непознатата за него сила на любовта.

В събота сутринта, след като закусиха, Мъри отбеляза небрежно, но с оттенък на известна важност.

— Вече ми се струва, че достатъчно време отделихме за този град. Искаш ли да тръгнем утре за Шванзее. Ако времето се задържи студено, в Оберланд ще има сигурно сняг. Нещо, което ти не трябва да пропуснеш.

Топлотата на тона й, когато тя му отговори, че е съгласна, веднага потвърди това, което интуитивно беше разбрал.

— Бих искала това повече от всичко друго, при положение, че и ти имаш същото желание. Така много обичам природата. — После добави бързо. — Не че тук не съм щастлива.

— Тогава въпросът е решен. Ще вземем следобедния самолет в неделя. Ще изпратя Артуро преди нас, защото пътуването през Арлберг през този сезон е свързано с трудности и изпитания. Но преди да напуснем Виена — той спря и се усмихна — остава още едно нещо, което трябва да направим. Мисля, че ще ти достави удоволствие и няма да съжаляваш.

— Какво? — запита Кети с доста несигурен тон.

— Довечера в операта ще има гала представление — „Мадам Бътерфлай“… Съвсем изключително представление, тъй като ще пее Тебалди. А декорите са изготвени от Денуа. Беше просто невъзможно да се вземат билети, но аз успях по една щастлива случайност. Вярвам, че ще харесаш тази изискана опера. Съгласна ли си да отидем?

— Разбира се, Дейвид — отвърна тя с едва доловимо колебание. — Но се тревожа от мисълта, че те обременявам с излишни неща и нарушавам покоя ти.

— Да не си помислила такова нещо! — Мъри премълча факта, че само благодарение на огромната сума, дадена чрез портиера, беше успял да запази ложа в навечерието на представлението. — Между другото, днес трябва да си починем, за да сме бодри вечерта.

И двамата останаха доволни от почивката. Небето беше облачно и острият вятър откъм Земеринг гонеше пешеходците от улиците. Но Мъри не остана цялото време в хотела. След като даде наставленията си и изпрати Артуро за Швейцария, той излезе следобеда по свои лични работи. По негово предложение те вечеряха рано — храната беше лека, но приятна — бульон от костенурка, омлет с ароматни треви и ябълки, мелба с праскови и кафе.

Когато се нахраниха, Мъри стана от масата.

— Досадно е, моя мила малка пуританке, но ще трябва да се облечем за представлението. Добре че зная твоите размери, така че ще намериш в стаята си нещо. Помолих любезната Анна да го внесе. — Мъри приятелски я прегърна през рамото, после се поклони със свойствения си пленителен маниер и каза: — Моля те, сложи я — заради мен.

Като си тананикаше тихо откъс от любовния дует на „Мадам Бътерфлай“, Мъри спокойно и бавно се приготвяше: първо започна с електрическата самобръсначка, докато кожата стана напълно гладка и мека; после взе топла вана, последвана от хладен душ и хубава фрикция с обикновен талк. Камериерът вече беше извадил вечерния костюм, току-що сгънатата колосана риза с диамантени копчета за маншети и обувките, извадени от калъпа с обърнати назад езици и сложени изящно до креслото. Артуро нямаше да свърши цялата работа по-добре. Трябваше да даде бакшиш на човека. Най-после той беше готов. Съвсем леко се напръска с О’демукс, енергично приглади косата с четката от слонова кост с неговия монограм и с това завърши тоалета си. После се погледна в огледалото. С фрак и бяла връзка той винаги изглеждаше добре — никой не можеше да достигне Карацени от Бонкомпани в съвършенството на кройката. И Мъри знаеше, че довечера той ще представлява красива, отличаваща се, удивително младежка фигура. Въодушевен от някакво предчувствие, той загаси лампата — навик, който упорито го преследваше от младини — и слезе в хола.

Не чака дълго. Скоро вратата се отвори и Кети бавно излезе от стаята, облечена със зелената рокля, която беше й избрал, и, за негова радост, с тънкото колие от изумруди, което така изящно допълваше тоалета. Буквално дъхът му замря, когато приближавайки се все още бавно, с наведени очи и зачервени бузи, Кети застана пред него. Ако преди той я намираше очарователна в новия й костюм, сега не му достигаха думи да изкаже възторга си.

— Кети — каза той тихо, — няма да ми се сърдиш, че казвам това, но трябва да го кажа. Ти си обаятелна и неизразимо прелестна.

Никога в живота си не беше изричал такава абсолютна истина. Така млада и жизнена, с тази свежа кожа и с бакъренозлатистите си коси, зеленият цвят без съмнение й подхождаше. Какво ли ще направи от нея, когато я заведе в Диор или Баленсиага. Но Кети не трепереше ли? Тя облиза устните си.

— Това е много, много красива рокля — рече тя заекващо. — И в края на краищата, все пак си купил огърлицата.

— Само за да допълва роклята — каза Мъри весело, за да повиши настроението й. — Няколко зелени мъниста.

— Не е така. Анна им се удивляваше и каза, че това са нешлифовани изумруди.

— Е, добре, надявам се само ескортът ти да има достатъчно подходящ вид за тези скъпоценни камъни.

Кети погледна към него, после встрани.

— Никога не съм познавала човек, който би могъл да се сравни с теб.

Мъри видя, че тя търсеше подходящ израз, но накрая се сети с необичайна трудност.

— Ти си… ти просто не си от този свят.

— Надявам се за известно време да бъде така. — Мъри се засмя. — А сега да вървим, за да задоволиш свободолюбивия си дух. Понеже Артуро замина, ще вземем такси.

— Трябва ли да сложа тези ръкавици — запита Кети нервно, като слизаха надолу. — Много са дълги.

— Можеш да ги сложиш или да ги носиш, както желаеш, скъпа Кети. Няма значение. Те не могат да те направят по-съвършена, отколкото си вече.

Портиерът, шокиран от великолепната им външност и отсъствието на ролса, се поклони и ги настани в прилично и порядъчно такси. Пристигнаха в операта след няколко минути. Минаха през претъпканото фоайе и влязоха в ложата, която той беше запазил на втория балкон. Тук, в уединението на уютната малка ложа с червена завеса, която беше само тяхна, Мъри усети, че тя се отпусна. Спокойна, Кети гледаше към блестящата сцена с нарастващ интерес и вълнение, докато той, седнал малко по-назад, наблюдаваше през рамото й с бинокъл и се радваше на хрумването си, че възпроизвежда прочутата тема на несравнимия Реноар, тема, уви, не негова, но от която Мъри винаги се е възхищавал.

— Операта, разбира се, е нова. Построена е след войната — обясни той. — Малко като че ли премного бяла и блестяща. Виенчаните са склонни да прекаляват с техния кристал. И все пак е великолепно.

— О, разбира се — съгласи се тя спокойно.

— И както виждаш, всички са с най-хубавите си дрехи заради Тебалди. Така се случи, че ще пее на италиански. Затова трябва да ти дам известна представа за операта. Действието започва в Нагазаки в Япония, където Пинкертон, морски офицер от американската флота, урежда чрез пълномощник да се ожени за прелестната, малка, японска девойка Чо-Чо-Сан. — Накратко той отбеляза съществените страни на историята и заключи. — Много е сантиментална, както ще видиш. Една от по-слабите опери на Пучини. Далеч от голямата опера, но въпреки това е удивително трогателна и силна.

Едва беше привършил и буря от аплодисменти извести появяването на диригента Караян. Светлините угаснаха и увертюрата започна. После завесата се вдигна бавно и откри изящния финес на интериора на една японска къща.

Мъри беше вече гледал тази опера два пъти в Метрополитен в Ню Йорк, където редица години беше редовен абонат и всъщност беше слушал Тебалди няколко пъти. Веднъж, убеден, че великата примадона влезе в тон, той беше в състояние да насочи вниманието си към реакциите на своята компаньонка и тайно, с необикновена и скрита надежда, Мъри наблюдаваше как изражението на напрегнатото й лице се променяше — ту живо, ту печално.

Необикновеният сюжет и ориенталските особености на сцената в началото като че ли объркаха Кети. Но малко по малко действието я погълна. Красивият Пинкертон, когото Мъри не можеше да понася, явно отблъсна и Кети и той усети как все повече й ставаше жал за Чо-Чо-Сан, предчувствайки с тревога надвисналото нещастие. Когато в края на първото действие завесата се спусна, Кети беше като в унес.

— О, какъв отвратителен човек — извика тя, обръщайки зачервените си бузи към Мъри. — Още от началото се разбира колко е недостоен.

— Да, лекомислен и разглезен — съгласи се Мъри.

Тя наведе очи, като че ли си мислеше нещо, и после каза.

— За мен това е най-лошото нещо — никога да не мислиш за другите, а само за себе си.

Второто действие, което започваше с нотка на болезнена скръб, прикривана от по-слабия полъх на последната надежда, щеше още по-силно да я развълнува, отколкото първото действие. Докато то продължаваше, Мъри не я погледна, чувствайки, че би било натрапничество да наблюдава тази искрена болка на сърцето. Но към края на действието, когато лампите на сцената угаснаха и Чо-Чо-Сан запали фенера си до вратата, за да се приготви за нощното си бдение, докато завладяващата мелодия на арията Un bel di се издигаше, а после замираше от тъмната зала, Мъри бързо хвърли поглед към Кети. Сълзи се стичаха по бузите й.

— Скъпа Кети — той се наведе към нея, — ако това те разстройва, да си вървим.

— Не, не — запротестира тя със задавен глас. — Тъжно е, но е чудесно. А и трябва да видя какво се случва накрая. Само, моля те, услужи ми с твоята носна кърпа, моята не мога вече да използвам. Благодаря ти, скъпи, скъпи, Дейвид. Ти си така добър. О, тази бедна прелестна девойка. Как би могъл един мъж да бъде толкова безчовечен, толкова отвратителен! — Гласът й замря, но тя се мъчеше да се успокои.

Наистина, през време на третото действие, започващо със сърцераздирателен патос и продължавайки до крайна нечовешка трагедия, Кети запази самообладание. Когато завесата се спусна и Мъри има̀ куража да я погледне, тя не плачеше, но главата й беше клюмнала напред, като че ли не можеше повече да издържа.

Напуснаха операта. Все още изтощена, Кети не каза дума, докато влязоха в таксито. После, сигурна, че не я наблюдава никой, тя каза глухо.

— Никога няма да забравя тази вечер… никога…

Мъри подбра внимателно думите си.

— Знаех, че си извънредно чувствителна, надявах се, че ще се развълнуваш.

— О, много, много… А най-прекрасното от всичко, скъпи Дейвид, беше, че го гледах с теб.

Това беше предостатъчно за Мъри да усети, въпреки нейната нервност, едва разтапяща се нежност към него. Мълчаливо и с нежна настойчивост той пое малката й ръчичка в задушевната интимност на колата. Тя не се отдръпна. Какво беше станало с нея. Никога преди подобно нещо не беше се случвало. Естествено, тя не беше пренебрегвана по-рано. Докато посещаваше медицинското училище, един студент в университета, който готвеше диплома в Художествената академия, усилено я беше ухажвал. Тя не му беше обърнала внимание. През коледните празници в болницата един лекар-асистент се беше опитал да я целуне под имела16 и успя несръчно да достигне само лявото й ухо. Тя отмина това с безразличие и по-късно, когато я покани на новогодишния бал, отказа да отиде. Кети познаваше себе си като едно сериозно момиче, което не се интересува от младите мъже и споделяше всъщност мнението на майка си; мнение, което така често й беше налагано, че беше станало нейно собствено — а именно, че мъжете са нагли, небрежни и на тях не може да се разчита.

Но Дейвид притежаваше точно противоположните качества. А неговата зрялост, странно успокояваща, беше привлякла Кети още отначало. Мълчаливо и нежно Мъри държеше ръката й, докато стигнаха в хотела, и дори и тогава не я пусна. Дежурният портиер беше задрямал на бюрото, когато те влязоха и взеха асансьора. Мъри спря в коридора и отвори вратата на техния хол, усещайки ускорения пулс на свитите й в ръката му пръсти и туптенето на собственото си сърце.

— Поръчах да оставят горещ шоколад. Така ще си възвърнеш силите, скъпа Кети.

— Не, не — леко отдръпвайки се от него, тя поклати глава. — Моля те, не искам нищо.

— Все още си разстроена. Аз не мога да те оставя така.

Без да се съпротивлява повече, тя го последва в стаята, където, както беше казал преди малко, един термос беше сложен на масата. Стаята беше слабо осветена от една единствена лампичка с абажур, която хвърляше мека светлина на килима, докато стените оставаха в сянка. Те също бяха в сянка, когато се погледнаха лице срещу лице.

— Скъпа Кети — каза той пак, — какво да говоря, какво да направя за теб?

Кети наведе очи и отговори с глух глас.

— Утре ще се оправя.

— Сега вече е утре — заключи той спокойно, въпреки че кръвта му биеше. — И ти не се чувстваш добре. Какво всъщност е станало?

— Нищо, нищо… самата аз не зная. Чувствам се някак си загубена. Никога не ми се е случвало това преди — едновременно и тъжна, и щастлива.

— Но как можеш да бъдеш загубена, когато си с мен?

— О, знам аз, знам — призна тя, после продължи бързо и несвързано. — Онзи презрян мъж ме накара да видя колко различен — но точно тук е бедата. Ти си така… — Кети спря и сълзите отново навлажниха бузите й.

Главата й остана наведена. Слагайки пръстите си под брадичката, Мъри повдигна обляното в сълзи личице и погледите им се срещнаха.

— Кети, любима Кети — промълви Мъри с безкрайна нежност. — Аз те обичам. И вярвам, че и ти ме обичаш.

Той се наведе и целуна сочните й обърнати нагоре устни: чисти от грим — от който Мъри се отвращаваше — и приятно солени от нейните сълзи. След миг — сподавяйки хълцането си, тя се отпусна в неговите обятия, като притискаше силно до гърдите му мократа си зачервена буза.

— Дейвид, скъпи, скъпи, Дейвид!

Но това трая само миг. Тя извика и се отскубна.

— Безсмислено е, съвсем е безсмислено. Трябваше да го разбера още в началото.

— Но Кети, защо? Ние се обичаме!

— Как може да се обичаме, когато ще ни делят три хиляди мили? Знаеш, че заминавам. Само страдание ще си причиним. Сърцето ми е вече разсипано.

— Кети, ти би могла да останеш?

— Никога — това е невъзможно!

Мъри я беше хванал за китката и я държеше да не изхвърчи в стаята си.

Тя се мъчеше да избяга като пленена птичка и продължаваше развълнувано:

— Аз трябва да замина. През целия си живот съм се подготвяла за това единствено нещо — като учех за медицинска сестра и натрупвах опит в Далхейвън. Не съм мислила за нищо друго. Там имат нужда от мен… Вуйчо Уили го очаква… а най-вече обещах на мама преди да умре, че ще замина и никога няма да наруша дадената дума пред нея, никога.

— Не прави това, Кети — страхливо я прекъсна той, — за бога, не трябва да го правиш.

— За бога, трябва… И за нас двамата.

Тя се освободи и почти тичешком изчезна зад вратата.

Мъри погледна с болка затворената врата. Устоявайки на импулса да я последва, той започна да се разхожда по мекия мъхест килим, силно възбуден. Сега, с още прясната следа от нежните й устни, страданието му постепенно намаля и това, което най-много усещаше в момента, беше радостното чувство, че Кети го обича всеотдайно, с цялото си сърце. Всичко друго беше без значение. Много трудности предстояха, но можеха да се преодолеят. Той трябваше и щеше да я убеди. Нямаше какво да му мисли за останалото. На всяка цена щеше да я има. Кети трябваше да бъде негова.

Изведнъж Мъри се почувства силен, изпълнен с енергия и напълно способен да люби. Беше гладен. Тъй като погледът му падна върху вкусното ядене на масата, той разбра колко много време беше изминало от вечерята — пък и храната не беше особено солидна. Той седна сам, наля си шоколад, от който още излизаше пара, разгъна салфетката и захвана сандвичите. А-а хайвер, и то от истинска белуга. Разсеяно, но с наслаждение, Мъри изяде всичко.

Глава XI

Мъри беше предвидил, че в Швейцария ще има вече сняг. И като че да потвърди безпогрешната прогноза, снегът ги посрещна — лека, силно замръзнала покривка, която блестеше под кобалтовото небе. Вече от една седмица се намираха в Шванзее, съобразявайки се строго с уговорката на пълна изолираност от външния свят, уговорка, която Кети го принуди да приеме като условие за нейното идване. През всичкото това ужасно състояние на задръжката на чувствата си, с нечовешко усилие да я успокои, той й осигури спокойствие и отмора. Театралното посрещане на Артуро и Елена бързо се забрави, въведе се един установен ред със сервиране на безпретенциозна храна, без каквато и да е официалност. Стремейки се да покаже красотата на своя живописен пейзаж, Мъри я извеждаше на разходка всеки следобед в свежия и щипещ въздух: техните обиколки, прекарани повечето време в мълчание, ги отвеждаха до белите предпланини на Алпите, които се виждаха високо като възвисени островърхи кубета, порозовели от изгрева и залеза на слънцето. Вечерите прекарваха седнали в библиотеката от двете страни на пращящия огън, уморени не толкова от дългите разходки, колкото от постоянното напрежение. Мъри й изготвяше програма от своите плочи — като избираше главно Хендел, Бах и Моцарт и ги пускаше на стереофонния радиограмофон, чийто цветен махагон беше изкусно скрит в лака на шкафа. Никой не знаеше за неговото пристигане и затова бяха съвсем сами, необезпокоявани от посетители и шум.

Колко идилично би било едно такова съществувание при по-нормални обстоятелства. Но, уви, под фалшивата сдържаност Мъри чувстваше непоносимо напрежение на нервите, едно мъчително усещане на победен и изгубил всичко човек. Той беше вложил цялото си обаяние и хитрост, за да я отклони от намерението й да замине. Но не успя. И убедителност, и доводи останаха без последствие. А времето летеше — в същност беше отлетяло. Кети трябваше да замине три дни след пристигането на Уили.

Мъри беше не само огорчен, но и слисан от упоритостта в едно толкова младо и неопитно момиче. Не че тя не го обичаше. Във всеки час от деня той виждаше нейното страдание, породено от постоянното потискане на естествените й желания. Сега, когато той случайно докосна ръката й, подавайки на масата чиния с храна, трепетът, който премина през нея, можеше физически да се долови. А колко често, когато Кети мислеше, че не я виждат, Мъри я изненадваше, че го гледа с поглед, изпълнен с копнеж и неутолена жажда на сърцето.

Една сутрин, въпреки че посетители не идваха, Мъри почувства, че трябва да я запознае с двете си малки приятелчета, децата на собственика на кея. Той извика Ханс и Сузи, представи ги и им даде черешов кейк и оранжада. След това и четиримата излязоха в градината да направят снежен човек от снега, навян върху дебелия ствол на дървото на Юда. Под твърдата кора снегът беше мек и ставаше за целта. Мъри отвърза люлката, която беше сложил за тях миналото лято, да не им пречи. Колко много се смяха дечицата. Какви радостни викове, зачервени бузки и искрящи очички. Наблюдавайки ги, Мъри каза почти рязко.

— Не би ли искала да имаш като тези деца?

Кети се изчерви, после побледня, като че ли от внезапна болка.

— Прелестни са — избягна тя въпроса, — така напълно естествени и чисти.

Защо, защо, защо трябваше тя да се отказва от неговата любов, от децата, които той можеше да й даде и от всичките огромни облаги на неговото богатство и обществено положение? А при това, какво би могъл да предложи изборът й? Същият този следобед, когато правеха любимата си разходка по високото било на Ризентал, Мъри непрекъснато си задаваше тези въпроси дълбоко замислен, изпаднал в безнадеждно отчаяние, породено за първи път от внезапното хрумване, че трябва да признае, че има нещо друго, нещо, което тя крие от него. И макар че бяха решили да не се говори повече по този въпрос, той не можа да се сдържи и каза, както вървяха по стръмната пътечка между покритите със сребърен прашец борове.

— Скъпа Кети, нямам желание да отварям отново нашата рана, но това ще помогне да… да успокоя моята болка, ако само разбера напълно твоите подбуди. Наистина ли ще ме оставиш главно поради това, че си дала клетва?

— Отчасти причината е тази — отвърна Кети, като вървеше с наведена глава. — Но има и друга причина.

— Каква друга?

— Както ти казах, заради това, което вярвам, че се изисква от всички нас. Живеем в ужасна епоха, Дейвид. Просто като че съдбата ни тегли към самоунищожение — морално и физическо. Под това външно спокойствие всички ние сме силно изплашени. Дори хората се отдалечават от бога. Никога не ще се преборим, докато всички, всеки отделен човек не направи нещо за този свят, не допринесе своя дял, колкото и скромен да е той. О, не претендирам да съм умна, но колко ясно е това, което вуйчо Уили казва — трябва да докажем, че любовта е по-силна от омразата — да докажем, че смелостта, саможертвата и най-вече милосърдието могат да победят жестокостта, егоизма и страха.

В своето съзнание Мъри изобщо беше заличил всяка мисъл за състоянието на света, освен вътрешното признание, че светът ще го надживее. Но все таки тази нейна искрена запаленост му направи впечатление, а и кой не би се повлиял от такава откровеност.

— Значи, заради твоето убеждение, за… за дълг и милосърдие, ти се обричаш на един живот, изпълнен с лишения и нищета.

— Нищета! — дигна бързо глава Кети в знак на протест. — Ти не можеш да си представиш възнаграждението от такъв един живот.

— Живот на саможертва!

— Това е единственият начин, по който трябва да се живее. Особено сега.

— Ти се шегуваш.

— Никога не съм била по-сериозна. Почакай да видиш вуйчо Уили. Той е водил точно такова съществувание, мизерно съществувание според тебе, и е минал през много болести, но е най-щастливият човек на земята.

Мъри мълчеше. Това беше свръхсилите му, нещо съвсем чуждо на идеята му за живота. Би ли могъл там човек да бъде действително щастлив, като върши добро в тази проклета пустош? Той си задаваше въпроса с растящо вълнение.

— А има и нещо повече от щастие — продължи Кети със затруднение, като се стремеше да изрази точно мислите си. — Има удовлетворение и душевен мир, чувство на изпълнен дълг. Човек никога не може да постигне това, като се забавлява да гони само удоволствията през всичкото време и да си затваря очите пред страданията на другите. А тези неща, разбира се, не могат да се купят. Но ако човек върши действително нещо добро, нещо полезно за другите хора — за тези, които се нуждаят… о, липсват ми думи да се изясня, но ти сигурно разбираш какво искам да кажа… — Тя спря. — Ако беше работил като лекар, щеше да знаеш… И аз си мисля — моля те да ми простиш, Дейвид — сигурна съм, че тогава щеше да бъдеш много по-щастлив.

Мъри отново мълчеше, хапеше устната си и чукаше със стоманения край на бастуна ледените буци сняг, разхвърляни от миналите по пътя селски каруци. Кети беше казала всичко ясно, простодушно, с изтърканите фрази на човешкия алтруизъм. И все пак в това, което каза, нямаше ли повече от зърно истина? В стремежа си да бъде възнаграден на този свят беше ли получил нещо друго, освен болка, досада, вечно недоволство, съжаление и куп неврастенични комплекси, които го бяха докарвали повече от веднъж до крайния предел на нервен припадък?

— Мила Кети — каза Мъри, обзет от внезапно съжаление към себе си и изблик на чувство, — винаги съм искал да бъда добър и да върша добро, но обстоятелствата бяха твърде тежки, за да мога да ги превъзмогна.

— Ти си добър! — каза тя разпалено. — То се вижда на лицето ти. Трябва ти само възможност, за да го докажеш пред себе си.

— Искрено ли вярваш в това?

— С цялото си сърце.

— Боже мой, Кети, ако знаеш как е протекъл животът ми, какво съм понасял, докато… хм, фактически, докато те срещна. — И продължи прочувствено. — Като млад мъж, в Индия, бях хванат в капан — да, буквално впримчен в една нещастна женитба и после, години наред, еднообразната работа в Америка; опитите да преуспея и да напредна все повече и повече, да намеря утеха в изкуството, където нямаше нищо повече от временно облекчение, без да постигна някога истинско удовлетворение, макар да се заблуждавах, че го имам. Всичко това произлиза от моето бедно, нерадостно детство. Цялото дърво на моя живот с клоните, стеблото и корените беше създадено тогава. Бяха ми казали, — той се въздържа да спомене името на Виленски — и аз също го зная, че целият ми живот сега води началото си от онези ранни години, когато нямах никого, освен себе си.

— Всичко това, което казваш, само повече ме убеждава, че ти все още можеш да вършиш велики дела.

Мъри се развълнува премного, за да може да отговори и те продължиха в напрегнато мълчание. Но думите на Кети още звучаха в съзнанието му и той почувства, че тя беше права — възможността за постигането на целта беше все още в обсега на неговите сили. Каква линия да следва? Да върши благородни дела, а не да ги сънува през целия ден. Изведнъж си спомни последния съвет, който Виленски му беше дал на заминаване от Ню Йорк: „Когато пристигнете, намерете си, за бога, да вършите нещо полезно, нещо свързано с други хора, което ще отвлече мислите ви от самия вас.“ Защо беше пренебрегнал и забравил това? Кети му го напомни. Нейната прелест и доброта, чистотата на нейния живот — Мъри не избягна израза — му бяха повлияли несъзнателно, без да го разбере. И как би могло да бъде другояче?

Той се канеше да заговори, когато видя, че бяха стигнали планинската хижа, където предишния път спряха да пият кафе. Кафето беше безвкусно, направено от някакъв долнокачествен прах, но горещо и се оказа, че на Кети й хареса. Селянката с пола, запретната над разпраната й фуста, вече ги чакаше. Те седнаха на дървената тераса на студеното слънце и усетиха, че с тях става нещо неизбежно. Мъри започна да барабани нервно по масата. Сръбна непредпазливо от кафето и леко го разля, защото ръката му трепереше. После каза изведнъж:

— Аз признавам, Кети, че всеки би трябвало да има някаква подходяща цел в живота. Надявах се да намеря такава цел, като посветя себе си на теб, Кети. Но сега — започва да ми се струва, че от мене се иска нещо повече.

— Какво, Дейвид? — устните й трепереха.

— Не се ли сещаш? Ти си единственият човек, който ме накара да го почувствам не само от този откровен разговор, но просто със самото си присъствие, Кети — шепнеше Мъри тихо и развълнувано. — Да оставим другото настрана, но наистина ли съм ти необходим?

Тя го погледна безсилна да понесе повече.

— Как можеш да питаш? — После внезапно се отпусна, като отбягваше погледа му и рече. — Толкова много ми трябваш… Искам да дойдеш с мен.

Най-после го каза. Беше принудена да го каже. Неизреченото желание, което досега беше държала заключено в гърдите си. Мъри я гледаше втренчено, шокиран от разкритието, разбирайки, че той беше искал и чакал тази молба през последните напрегнати дни.

— Имаш предвид — каза той бавно, като искаше още едно потвърждение на думите й — да направя екскурзия и те прудружа дотам?

— Не, не… да останеш! — Кети говореше доста възбудено. — Там като лекар ще има много голяма нужда от тебе. Вуйчо Уили замисля да строи малка болница в съседство със сиропиталището. Там ще намериш точно тази работа, която си годен да извършваш и която сърцето ти търси. И ще бъдем заедно. Ще работим заедно, щастливи.

— Кети, за да бъда с теб — призна той развълнувано — бих дал дясната си ръка. Но помисли първо за промените, които ще настъпят в моя… моя начин на живот. И после, минало е доста време, откакто съм получил лекарската си диплома.

— Можеш да се справиш бързо; ти си толкова умен. И ще привикнеш към новия живот.

— Да, скъпа Кети. Но има други мъчнотии! — Необикновеното желание да бъде убеждаван още и още, го караше да продължи. — Финансови въпроси, които налагат постоянно внимание, отговорности; после, по отношение на мисията, ти знаеш, че аз не съм набожен човек. Ако се съглася с това, което току-що каза, едва ли ще мога да се откажа от своите разбирания в полза на твоите религиозни убеждения.

— Работата, която ще вършиш, е най-възвишената религия. След време, Дейвид, ти ще проникнеш в смисъла на милосърдието. О, аз не мога да говоря за такива неща. Никога не бих могла. Облечени в думи, те звучат сковано и тромаво. Мога само да ги чувствам в сърцето си. И ти също ще ги почувстваш… само да дойдеш!

Те допряха ръцете си. Нейната от вътрешно напрежение беше студена, мраморна ръка; той я притисна в своята така силно, че кръвта й започна да пулсира. Никога не се беше чувствал по-близо до нея. Цялата й душа като че ли се вля в неговата.

Появата на селянката прекъсна този прекрасен миг. Когато Мъри я погледна, без да я вижда, тя посочи към северното небе и каза делово. „Es wird Schnee kommen. Shau’n Sie diese Wolken? Es ist besser Sie gehen zurück nach Schwansee.17“

— Съветва ни да потеглим за в къщи. — Връщайки се отново към земята, той отговори на въпросителния поглед на Кети. — Ще има сняг и облаците вече се трупат.

Той плати сметката, като остави щедър бакшиш, и те потеглиха обратно по планинското било, вече в абсолютно мълчание, тъй като Мъри се беше замислил дълбоко. Въздухът посивя, стана студен и съвсем неподвижен. Слънцето се спускаше бързо зад планините като огромен кървав портокал. След половин час те слязоха в равнината. Обезпокоен за нея в хладния здрач, той искаше да стигнат вилата по-бързо. Но тъкмо щяха да прекосят късото разстояние на главния път, който пресичаше пътеката за Шванзее, една червена спортна кола прелетя покрай тях, после се поколеба, спря със скърцане и шумно се върна към тях.

— Здравейте, здравейте, здравейте — чу се приветствено излияние, изречено с ужасно висок глас. — Сигурен бях, че си ти, моето момче!

Изтръгнат от мислите си, Мъри позна лодкарското сако с пиринчените копчета на Арчи Стенч. Обзе го някакво лошо предчувствие. Облягайки се леко навън от прозореца, Стенч се усмихна така, че показа всичките си зъби и подаде облечената си в ръкавица ръка, която Мъри пое, сдържайки вежливо непоносимата си досада. Тържествената атмосфера на следобеда беше изчезнала.

— Това е мис Ъркърт, дъщеря на стара приятелка — каза бързо Мъри и се наведе да скрие лукавия блясък, който вече светеше в очите на Стенч. — Нейният вуйчо, мисионер в Централна Африка, ще дойде след два дни.

— Ах, колко интер-есно! — Арчи раздели думата, за да я подчертае. — Да дойдете тук!

— На кратко посещение — Мъри кимна студено.

— Бих желал да се срещна с вуйчото. Африка е главната точка в новините, и то как още? Вятърът се мени. Ха-ха, милият стар Мак. Добре подухва сега в Конго. Харесва ли ви тук, мис Ъркърт? Предполагам, че сте отседнали при Мъри.

— Да — отговори Кети на двата въпроса, — но скоро ще заминавам.

— Не за дивата Африка? — поглеждайки я закачливо, Стенч подхвърли въпроса като на шега.

— Да, за Африка!

— Боже, опази! — развълнува се Стенч. — Сериозно ли говорите? Звучи съвсем като приказка. Искате да кажете, че сте влюбена в мисионерските шумотевици — съжалявам — имам предвид — работа! Вие?

Кети се усмихна на Мъри, който вече едва издържаше и без да възразява на настойчивия Стенч, обясни.

— Аз съм медицинска сестра и отивам да помагам на вуйчо. Той ще отваря болница в Куибу на границата на Ангола.

— Хубава работа — светна Стенч. — Всички бягат от ветровете, дето са духнали в Африка, а вие сама се тикате там. Нацията би трябвало да чуе за това. Ние, британците, трябва да пазим знамето развято. Ще се отбия, когато вуйчо ви пристигне. Ще ме почерпите, моето момче, просто заради доброто старо време. Е, ще тръгвам. Имам много работа. Бях в селото и дадох представление с фокуси за дечурлигата. По шейсет километра на отиване и на връщане. Ужасно досадно. Но хлапетата са чудесни. Всичко хубаво, мис Ъркърт. Сбогом, моето момче. Радвам се, че си се върнал.

Арчи подкара колата и се провикна, за да си осигури предстоящото посещение.

— Не забравяйте, ще ви се обадя.

— Изглежда добряк — отбеляза Кети, когато пресякоха пътя. — Колко хубаво от негова страна да забавлява дечицата.

— Да, той винаги върши нещо от този род. Но — хм, страхувам се, че е малко невъзпитан — отвърна Мъри с тон на човек, неохотно заставен да съди другите, и добави като че това обясняваше всичко: — Кореспондент на „Дейли Екоу“.

В този изключителен момент, когато важни съдбоносни пориви бушуваха в главата му, нещастната среща напълно го разстрои. Стенч беше опасен. Мъри знаеше, че след половин час новината за завръщането му с Кети ще бъде разнесена по целия кантон.

И наистина, скоро след като се върнаха и пиха чай, телефонът иззвъня.

— Премести го в кабинета — каза Мъри на Артуро. — Извини ме за няколко минути, мила Кети. Приятелят Стенч си е свършил добре работата.

Горе той взе слушалката и натисна червения бутон с нервно предчувствие, потвърдено веднага от ниския тембър на мадам фон Алтисхофер.

— Добре дошли, скъпи приятелю! Току-що чух, че сте пристигнали. Защо не ме предупредихте? Мина толкова време. Липсвахте ми много. Всички говорят за мистериозното ви отсъствие. Кога най-скоро бих могла да дойда да видя вас и вашата прелестна млада гостенка, която се е насочила към Черна Африка.

Той се изуми от неудоволствието, с което посрещна натрапването й — не само това, което тя каза, но и начина на говорене, некоректния английски и даже нейния плътен, сдържан глас. Мъри се поизкашля, впусна се в повърхностно обяснение, същността на което беше просто това, че настояванията на някакво старо приятелско семейство са го задържали по-дълго, отколкото е очаквал.

— Роднини? — запита тя учтиво.

— Нещо такова — отвърна той уклончиво. — Надявам се, че когато пристигне другият ми гост, ще дойдете да се срещнете и с двамата.

— Но преди това трябва да дойдете при мен на чашка.

— Бих желал, ако ми е възможно. Но има много неща, с които трябва да се справя след толкова дълго отсъствие. — Гледайки през прозореца, Мъри видя как първите нежни снежинки бяха почнали да се натрупват. Той се хвана за тази тема: — Боже мой, навън вали сняг. Страхувам се, че тази година зимата започна много рано.

— Вярно — каза тя и леко се изсмя. — Но до времето ли опряхме да говорим?

— Разбира се, не. Ще се видим скоро.

Той затвори сърдито телефона, приключвайки разговора, ядосан от намесата й — не, това беше съвсем несправедливо. Независимо от немската й проницателност, тя беше една чудесна жена, а той може би я беше насърчавал повече, отколкото трябваше. Нервите му не издържаха. Отново почувства по странен начин, че времето безмилостно си отива. Когато слезе долу, той остана разочарован, като откри, че Кети беше отишла в стаята си. Тя не се показа, докато стана време за вечеря. Тогава той видя, че за да му направи удоволствие, Кети беше облякла зелената рокля. Дълбоко трогнат, той разбра, че за него съществуваше само една жена на този свят. Той я пожела така болезнено, че трябваше да извърне глава без обичайните си комплименти, дори без да пророни дума. Докато се хранеха, въпреки усилията си да се разсее, той не беше на себе си — загрижен, по-скоро преследван от мъчителни мисли, той чувстваше, че трябва да вземе някакво решение, тъй като часовете, които му оставаха на разположение, непрекъснато се топяха. След като пусна няколко плочи, Кети навярно отгатна желанието му да се усамоти, затова под предлог, че е изморена, си легна рано и го остави сам в библиотеката.

Глава XII

Когато Кети си отиде, Мъри постоя няколко минути, заслушан в нейните леки движения в горната стая. После плъзна големите плочи в техните блестящи опаковки, като автомат, и ги постави обратно в кутията. Отвори наполовина един от трите високи прозореца и впери поглед през терасата в тъмнината на нощта. Снегът, който беше почнал да се сипе на ситни снежинки, падаше равномерно, спокойно, мълчаливо, замрежвайки въздуха с големи трупащи парцали. Градината вече беше цялата покрита, нищо не се виждаше в далечината. Животът като че беше замрял. Никакви звукове не нарушаваха неестествената тишина, само самотният стон на гребло налучкваше пътя си през скритото езеро и слабият вой на вятъра, отпърво неуловим, но постепенно все по-силен. Мъри добре познаваше този вятър, който идваше от планините с внезапна сила, и всичките му сетива предусетиха голяма буря. След пет минути, както беше предвидил, вятърът вече застена около къщата, нахвърли се върху керемидите на покрива и капаците на прозорците започнаха зловещо да скърцат. Въздухът стана по-студен и се изпълни с вихрушка от снежинки, примесени с лед. Те падаха все по-остро ведно с парчетата град и големите пихтиести маси сняг. Дърветата невидими, но стенещи, започнаха онзи познат безумен фанданго18, на който Мъри, като прибавяше Берлиоз към вихъра, така често се беше възхищавал за свое собствено удоволствие.

Но душевният му мир беше твърде разклатен, за да мисли за Берлиоз. Вагнер би бил по-подходящ, размишляваше Мъри мрачно. Нещо например като „Ездата на Валкюрите“, но нямаше желание за нищо, трябваше само да мисли за съдбоносното решение, което му предстоеше, и за Кети. Той затвори прозореца, дръпна пискюла на шнура, който издърпваше подплатените с бледорозово пердета, и се чудеше дали тя спи, или бурята е прекъснала съня й. Той си я представяше горе легнала, сама, заслушана с широко отворени очи в суровата дисхармония на нощта. Ако само можеше да отиде при нея. Но, разбира се, подобна мисъл беше изключена. Господи, колко развълнуван беше той. Трябваше да се успокои, да избистри съзнанието си. Взе една книга от полиците — нова биография на лорд Карзън — и се тръшна в едно кресло. Но не можеше да се съсредоточи, не можеше да чете дори Карзън, човек, когото Мъри обожаваше и беше всъщност несъзнателно избрал като пример. Вниманието му не беше в книгата, думите бягаха в безсмислени фрази. Той стана и погледна към високия стенен часовник „Томпион“: само десет и половина, извънредно рано, за да спи, а и нямаше да заспи, не, никога. В гостната стая Мъри започна да се разхожда напред-назад с наведена глава, без дори да хвърли поглед към картините си, които в миналото му бяха така често утеха. Почувства, че целият ужасно гори, подтисна необикновеното си желание да излезе вън на потъналата в сняг тераса и затова се упъти към килера да намали термостата. Нищо не се чуваше от кухнята. Артуро и Елена се бяха прибрали по стаите си. Даже и те напоследък проявяваха признаци на безпокойство, като че тревожно очакваха някакво известие. Върна се в приемната и тъкмо се канеше да продължи разходката си из стаята, когато се застави сам да спре и да се изправи лице с лице със същността на своя проблем.

При наличието на свършения факт, а именно, заминаването на Кети, на него му оставаше само един начин на действие. Макар че упорито избягваше да мисли за крайната развръзка, Мъри разбра изведнъж, че от самото начало, когато за първи път я видя в двора на църквата в Маркинч, краят беше неизбежен; беше част от неговата съдба. Това беше преследващата го потребност да направи живота си полезен, и тази потребност го беше върнала в неговата родна земя.

Сега Кети предлагаше именно възможността, която Мъри търсеше. А наред с възможността, и обаянието на своята любов. Как можеше да й откаже. Тя беше станала за него абсолютна необходимост. Ако би я загубил от колебание или глупост, животът му би бил невъзможен, непоносим. Не беше ли научил този урок от своята печална младежка грешка? Той трябва да я придружи до Куибу и да се отдаде напълно на работата, която му беше предопределена. И защо не? Това беше великолепна работа. Мъри искрено искаше Кети да го направи човек. Той щеше да стане човек. Не беше съвсем късно. Не беше невъзможно. И други бяха намирали това спасително решение и то по начин, сходен с неговия. Мъри беше чел за тях, изтерзани хора в свещени мъки, които откриват себе си в необикновена напрегната обстановка, най-често в тропиците, и то когато са душевно потиснати.

— Ще отида — каза той гласно, — това е единственият изход.

Когато произнесе тези вълнуващи думи, той изпита внезапно облекчение. Изведнъж се почувства по-лек, по-свободен, като че от раменете му се беше смъкнал товар. Какво освобождение — почти преобразяване! Беше ли това, което хората наричаха прозрение? Кети беше говорила за милосърдие и сега му се струваше, че не само разбира значението на тази дума, но наистина чувства, че тя изпълва душата му. Сладък ихор19, извор на светлина — думите прииждаха в съзнанието му, когато, с отметната глава назад, той погледна нагоре, дълбоко и искрено развълнуван, изживявайки с пълна сила този красив миг, дори чувствайки себе си, макар и отдалеч, в съприкосновение с бога. Той все още не можеше да се издигне до тази висота, тъй като премного време беше свързан със земното. И затова не направи опит да се моли, щеше да направи това може би по-късно.

Мъри се отпусна бавно. Беше свършено — жребият беше хвърлен смело. Обзе го радост. И колко лесно е било всичко, просто да се приеме истината и да се предложи. Защо се беше колебал толкова дълго, защо я държа в болезнено несигурно очакване? Защото тя беше страдала, бедната малка душица, може би по-страшно от самия него. Ако само можеше да й каже сега и да й спести тези допълнителни часове на неизвестност! И все пак, би ли било правилно? Правото и разумът бяха на негова страна. Обаче не, той почувства, че едва ли беше коректно от негова страна да я безпокои. Поне сънят му ще бъде спокоен.

След като постоя неподвижно няколко минути, той угаси лампите и бавно се заизкачва към своята стая. Все още въодушевен, възбуден от избавлението, той взе хладен душ, напудри се с талк, облече пижама и халат, сложи чехлите си от марокен и седна на края на леглото. Трябваше му сън. Но възбудата от решението му го държеше още в напрежение. Не можеше да опази хубавата новина, дори физически му беше невъзможно да я задържи в себе си. Кети беше ли заспала? Ако не, щеше да бъде просто християнско милосърдие да й съобщи сега добрите новини лично. Мъри се изправи колебливо, отвори вратата и се вгледа в горната площадка на стълбището. После, сдържайки дъха си, тръгна на пръсти предпазливо и съвсем безшумно по дебелия уилтънски килим към нейната стая.

Ревящият вятър навън засилваше тишината на тъмната площадка, когато той се спря пред вратата й. Той почти се обърна да се върне. После, чувствайки пулса си как бие в слепите му очи, Мъри почука тихо на вратата и леко натисна дръжката.

— Кети — прошепна той — будна ли си?

Внезапно размърдване в тъмнината му отговори преди да чуе уплашения й глас.

— Дейвид!

— Не се страхувай, скъпа Кети; помислих, че бурята може да не те е оставила да заспиш. И тъй като си будна… имам нещо важно да ти кажа.

Като опипваше пътя си в тъмното, той се доближи до леглото и коленичи до него. Можеше неясно да различи очертанието на главата й върху възглавницата, контурите на голата ръка, сложена върху завивката. Той леко я докосна.

— Кети, най-скъпата ми Кети. Реших. Трябваше да ти го кажа веднага. Ще дойда с теб.

— Дейвид — повтори тя с мек, прочувствен шепот.

Той можа да усети внезапната радост, която я обзе, всеки нерв в нея беше като жив.

— О, благодаря ти, благодаря ти от сърце.

— Не ми ли се сърдиш… че те безпокоих?

— Как да се сърдя! О, мили мой. Лежах тук и мечтаех да чуя това, което току-що ми каза.

— Не можех да понеса мисълта, че ти чакаш, и може би се мъчиш да заспиш — Мъри спря. — Сега съм тук. Мога ли да остана за малко и да поприказваме?

— Да, остани, остани. Аз съм съвсем будна вече. Да запаля ли лампата?

— Не, скъпа. Вече те виждам по-ясно.

— И аз — тя изпусна тиха, радостна въздишка. — О, колко съм щастлива. Знаеш ли какво си мечтаех точно преди да влезеш?

— Кажи ми, мила!

— Че ние сме там, в Куибу, заедно, и вуйчо Уили… — тя се поколеба, после откри сърцето си, — и че вуйчо Уили ни венчава в мисионерската църква.

— Така и ще стане, мила Кети.

Те замълчаха, загледани един в друг. Сърцето му щеше да се пръсне от болка и възторг. С изящните си пръсти той започна нежно да потупва ръката й.

— Още мисля за нашето бъдеще — продължи Кети с приспивен замечтан глас. — Всичко е решено. Ще бъдем заедно.

Навън дъждът и градушката продължаваха да тропат по стъклото, после блесна светкавица и се чу пукотът на гръмотевица. Мъри леко трепна.

— Скъпи Дейвид, студено ли ти е? Моля те вземи едно одеяло и се покрий.

— Хладно е! — Една буца застана на гърлото му, но въпреки това той говореше със спокойна сдържаност. — Ако разделиш завивката си с мене, ние бихме могли да се свием двамата, както правят у дома, на Островите. Има толкова много неща да си кажем.

Миг след това Мъри лежеше до нея, но в полумрака той хвана несръчно завивката и вдигна долното одеяло с чаршафа, който я покриваше. Лицето й на възглавницата лежеше близо до неговото. Отначало Кети стоеше като истукана; така тихо, че той помисли, че е престанала да диша. После Мъри усети, че тя трепереше и побърза да я успокои.

— Скъпа, ти знаеш, че не искам да ти причиня страдание.

— Но, Дейвид…

— Аз те обожавам и обичам повече от всичко на света.

Постепенно, много бавно, Кети се отпусна. Топлината на младото й тяло проникна до него през памучната нощница. Дъждът свистеше надолу по улеите и гръмотевиците трещяха и ехтяха сред планините. Той се извърна и долепи устните си до косата й.

— Дейвид, не бива така — каза тя най-после с пресекващ глас. — Моля те, нека да не вършим нищо лошо.

— Любима — промълви той с дълбока убедителност. — Как може да бъде лошо? Ние сме вече един човек в очите на бога.

— Да, Дейвид, но моля те нека почакаме, мили.

— Не ме ли обичаш достатъчно?

— О, обичам те, обичам те така много, че ми причинява болка. Но след това ще съжаляваме.

— Не, скъпа Кети. Обич като нашата е сама за себе си прошка.

— Но, Дейвид…

— И сигурно моята, нашата обща клетва, ще направи този миг свещен! — Мъри усещаше борбата у нея. Той промълви възбудено. — Не може да бъде грях, мила, когато само след няколко дни, дори часове, Уили ще ни венчае.

Той я взе в обятията си и вдиша аромата на свежата млада кожа. Колко тънка и крехка беше Кети, колко млада, и как силно биеше малкото й сърчице до неговите гърди, като току-що уловена птичка, която пърхаше с криле в клетката си.

— Не, Дейвид, скъпи!

Тогава природата надделя и я освободи от разума й. Въздъхвайки, тя обви главата му с двете си ръце и жадно го целуна.

— Безсилна съм, толкова много те обичам, че… ще умра.

Съзнание за нравственост бликна в него. Той шептеше и търсеше начин да я утеши. Чистото, неосквернено отдаване не беше грях, а по-скоро нещо свято, почти боготворене — това не беше ли казано с езика на църквата наскоро в един съдебен процес. Като я обгърна нежно, Мъри я притисна с набожна кротост. Колко сладко беше най-после да вкуси бавното удоволствие, пълния екстаз, при това с дъха на една святост. По-късно, когато усети сълзите й на бузата си, той въздъхна укротен, макар и още екзалтиран.

— Ти плачеш! Но защо, скъпо дете?

— Страхувам се от това, което направихме, Дейвид.

— Не беше ли приятно и на теб, любов моя?

— Да, разбира се — гласът й замря във възглавницата. — Но това беше грях, Дейвид, и бог ще ни накаже.

— Не, скъпа. Бог знае. Той ще разбере. И ако мислиш, че е било малък грях, знаеш, че ще го компенсираме.

Тя се различава от майка си, замисли се Мъри мечтателно, сякаш някаква сянка мина пред него. Мери не съжаляваше. И все пак, накрая тя също беше станала набожна.

— Недей, скъпа — каза той нежно и обърса пламналото й тъжно лице с хладния чаршаф. — Мисли за нашата работа, за щастието, което ни предстои.

— Да, Дейвид! — Като се стремеше послушно да не плаче, тя се притисна до него. — Опитвам се да мисля за нас двамата, Дейвид,… в малката мисионерска църква.

Глава XIII

Докато крачеше напред-назад между магазинчето за цветя и будката за вестници, намиращи се от двете страни на изхода при митницата на Цюрихското летище, Мъри изду гърдите си с дълбок и продължителен дъх, изпълнен с подновената си радост, че живее. Усещането беше така силно, че той неволно се усмихваше с горда, открита усмивка. Често беше изпитвал подобно чувство, но не и с такава сила, както в момента. Мъри видя самолета „Супер Констелейшън“ на пистата. Беше въпрос на не повече от няколко минути, преди Уили да се появи. Вътрешно той беше нервен, и между другото и по тази причина убеди Кети да не го придружава, като й обясни, че тяхната така вълнуваща среща ще стане в къщи. Във всеки случай тя беше все още доста смутена и не съвсем на себе си. Когато надникна в нейната стая, преди да тръгне за летището, той се развълнува като я намери коленичила в смирена молитва. Той уважаваше болезнените й скрупули, но знаеше, че ще минат. Ако самият той чувстваше угризение на съвестта, крепеше го едно вътрешно съзнание, че най-после е поел отдавна търсения път, че е обикнат заради важното решение, което беше взел, и сега е човек с мисия в живота, който скоро ще вкуси радостта на енергичното действие, трепета на ентусиазма, светия покой на изпълнен дълг. Мъри беше станал рано, за да се приготви за предстоящата задача. По телефона бяха поръчани вече най-новите медицински учебници, навсякъде бяха изпратени запитвания за уточняване на тропическата екипировка, беше обмислено уреждането и ликвидирането на неговите работи. Ровейки се в миналото, Мъри със срам и презрение към себе си виждаше сега пустотата и фалша на предишния си живот. Но плановете за бъдещето го извиняваха, изпълваха го с двойното очакване на духовното прераждане и сладостта на споделена любов.

Той се закова на едно място. Митническата проверка беше свършила; пътниците на големия самолет на Т.У.А. от Луанда през Лисабон излизаха на върволици през стъклените врати, и там, накрая на редицата, идваше висок, изтощен на вид човек, с приведени рамене и с малка синя чанта с цип от въздухоплавателната компания в ръка. Беше облечен в риза от дебел вълнен плат с жълтеникавосив цвят без яка, в тънък, жълтеникав униформен костюм и сако — военен модел — с плоски джобове. Уили беше гологлав и прошарената му, избеляла от слънцето коса се сливаше с увехналия жълт цвят на набръчканото му хлътнало лице. Но очите, макар и дълбоко вдлъбнати в орбитите им, имаха все още младежки, почти неестествен блясък, и когато срещна тези очи през навалицата, Мъри безпогрешно разбра, че това беше Уили.

Те си стиснаха ръцете. После, за успокоение на Мъри — защото въпреки новооткритата вяра в себе си, той изведнъж беше усетил едва ли не панически страх — Уили се засмя.

— Ти ме позна — каза той, — и аз също те познах.

— Чудесно, че отново се срещаме. Кети те чака в къщи. Пътува ли добре? Обядвал ли си? — Във възбудата си Мъри просто бръщолевеше, защото искаше на един дъх да каже толкова много неща, толкова много да обясни.

Уили не пожела да обядва, но поиска с удоволствие чаша кафе.

— Като идвах насам, вече се чувстваше студът — добави той меко.

Нищо чудно, помисли Мъри, без палто и в такъв екип. После каза високо:

— Ще тръгнем веднага, щом ти донесат багажа.

— Това е всичко — Уили посочи чантата с ципа. Толкова ми стига. Няколко ризи и пакетче с цветни диапозитиви. Знаеш, че не мога да остана дълго.

Те седнаха в сладкарницата точно под ресторанта и сервитьорката донесе две чаши, от които се издигаше пара. Когато Уили вдигна своята, Мъри въздъхна с болка, но не неумишлено.

— Искам да ти обясня всичко, Уили… с надежда да ми простиш. Това е една дълга, трагична история, но вероятно ще ме изслушаш, защото тя има — искрено вярвам — добър край. Ти знаеш, когато аз…

— Недей — рече Уили и устреми към Мъри уморените си хубави очи. — Всичко това е минало и забравено. Хората не трябва да се съдят един другиго. Аз получих телеграмата ти и писмото на Кети. Така че ни дума повече.

Мъри изпита такава безкрайна благодарност, че не можа да пророни дума. Съвсем мълчаливо той седеше и наблюдаваше как Уили пие горещото кафе на малки глътки. Ако тялото му беше само кожа и кости, то ръцете и тънките пръсти, които държаха чашата, приличаха на ръцете и пръстите на скелет. Мъри забеляза също, че Уили имаше тик, който периодично караше главата му да трепва встрани. Тикът откриваше белег от рана, който почваше от едната страна на врата и се спускаше към ларингса.

— Виждам, че забеляза красивия ми белег — Уили беше уловил погледа му. — Един от моите стари негодяи навремето получи награда за хвърляне на копие. Сега е главният ни катехист20. Не ме тревожи много, макар че от време на време си загубвам гласа. Заслужаваше си.

Всичко това беше казано по толкова естествено добродушен начин, че направи на Мъри още по-силно впечатление. Би дал състояние още сега, за да съобщи намерението си, което го изгаряше отвътре. Но Кети си беше извоювала правото сама да каже за тази сензация, като я свърже с новината за тяхната женитба. Така че Мъри се въздържа от изказвания и добави кротко.

— Ако си готов, може да вървим.

В колата Мъри пусна отоплението докрай, но не бяха минали много път, когато забеляза, че Уили го тресе. Той искаше да спрат, за да му предложи палтото си, но въпреки че Свети Франциск от Асизи беше изпратил удобен случай, мина му през ума, че тук предложението му щеше да излезе като нежелателно бъркане в личните работи на Уили. Сърцето му се топеше, като гледаше Уили. Облечен по такъв начин, с този отсечен тик и странната си трескава отчужденост, той изглеждаше чудноват, съвсем чудноват, но в него имаше нещо истинско, той беше истински човек. Мъри вече се беше солидаризирал с него и като се поизвърна, без да изпуска от око пътя, рече:

— Ако имах представа за твоите планове, това щеше да ме улесни да уредя престоя ти тук по най-приятния възможен начин.

— Трябва на единадесети да бъда в Единбург. Да видим — мислеше Уили, — това е след три дни. Имам да поставям редица сериозни въпроси пред комитета и да изнасям една лекция в Ъшър Хол. Кети — добави той — ще е по-добре да дойде с мене да ми помогне и да събере багажа си.

— И двамата ли трябва да вървите толкова скоро — извика Мъри разочарован. — Мислех да ви задържа за известно време.

— Неотложно е. Няма да стоим дълго в Единбург, а ще тръгнем за Лондон: по пътя ще изнасям лекции. Необходим съм в мисията. Затова уредих да отлетя обратно за Куибу на двадесет и първи.

— Боже мой, това е по-скоро, отколкото очаквахме. Няма и две седмици, броено от днес. А аз исках да направя нещо за теб тук.

Дълбоко в себе си Мъри вече чувстваше необходимостта от някаква проява, която да отбележи заминаването му от Шванзее. Той смяташе да тръгне с гръм и трясък. Не да се измъкне потайно като крадец, а да тръгне с вдигната глава и развети знамена.

И сега, притиснат от неотложността на нещата, тази идея взе определена форма. Ще направи прощално събиране, ще запознае Уили с приятелите си и ще каже откровено за плановете си, а Уили ще изнесе подходящо слово — всичко това предполагаше допълнителен ефект.

— Спомена, че ще изнасяш някакви лекции?

— Така се казва — засмя се Уили. — Това са прости информативни беседи, главно за това, което сме направили, с нагледно показване на цветните филмчета. Правя го само, за да увелича паричните суми.

— Тогава — каза Мъри разпалено — защо не събереш малко пари тук? Изнеси една лекция утре у дома. Мога да ти обещая значителна сума.

— Нямам нищо против — каза Уили, след като размисли за миг. — Не съм голям оратор, но все ще мога да се справя със задачата си.

— Добре, значи, решено!

Бяха минали вече Лахен, последния етап от пътуването, а поразителната гледка на планините наоколо не предизвика отклик от страна на Уили. Напротив, Мъри все повече разбираше, че събеседникът му, свит на края на седалището, целият трепереше отново, въпреки че в колата беше станало ужасно топло. Като откъсна за миг очи от пътя, Мъри изцяло се обърна и откри, че другият го гледаше така, сякаш искаше да се извини.

— Не се занимавай с мен — каза Уили. — Усетих, че ме тресе още в самолета. Просто малка настинка.

Като се обърна отново напред, Мъри затърси пипнешком и хвана тънките кокалести пръсти на Уили. Те бяха сухи и горещи.

— Господи, човече, ти явно имаш температура. Когато пристигнем, веднага трябва да легнеш.

— Ако лягам всеки път, когато имам температура, никога не бих станал.

— Какво ти е? — попита Мъри след кратка пауза. — Малария ли?

— Може би. Но и без това имам в себе си многобройни интересни буболечки — амеби, коки, трипанозоми и какво ли не.

— Не може да си имал и трипанозоми.

— О, да, имах сънна болест. Тогава трябваше да лежа проснат по гръб.

— Ще спрем при аптеката и поне ще вземем хинин.

— Благодаря, Дейвид, ти си добро момче. Поглъщах редовно хинин в продължение на дълго време, така че вече престана да ми действа положително. Започнах от време на време с атебрия и палудрин. Макар че всъщност е по-добре да оставя буболечките да уредят въпроса помежду си. Ако ги пуснеш, различните племена влизат в бой и се избиват едни други.

„Господи“, мислеше Мъри, като гледаше втренчено и намръщено пред себе си. „Този човек е герой или светец; или пък малко побъркан.“

Вече бяха в Шванзее и след като изкачиха хълма над езерото, навлязоха в една криволичеща алея, засадена с акации. Мъри спря пред къщата. В този миг Кети се втурна от верандата — повече от час беше чакала да чуе шума от колата.

Болка на ревност прободе сърцето на Мъри, докато наблюдаваше покъртително нежната среща между вуйчото и племенницата. Но решително отхвърли недостойната мисъл — Кети, беше сигурен в това, беше само негова. Той й се усмихна многозначително.

— Заведи Уили в стаята му, мила моя. Сигурен съм, че имаш да му разправяш много неща.

Когато се изкъпа и съвзе с малка чашка амонтилядо, той отиде в библиотеката да я чака. Мина доста време и макар да се занимаваше с изготвянето на списък за гостите, които искаше да покани на лекцията — Артуро щеше да им телефонира по-късно — дългото чакане взе да го безпокои. Когато вратата се отвори и Кети влезе, бузите й горяха. Тя полетя като пощенски гълъб право в ръцете му.

— Обясних всичко. Вуйчо Уили ще слезе да говори с теб. Затова излизам. Мисля, че всичко е в ред. Вярвам, че му харесваш… И о, скъпи Дейвид, отново съм щастлива.

Когато излезе, Мъри зачака, изпълнен с опасения за многото подробности, на които трябваше да отговори. Но когато Уили влезе, от лицето му се излъчваше толкова благост и добродушие, че страховете на Мъри в миг се разпръснаха. Той застана до вратата с приведените си рамене и тънките си провиснали ръце, а под тънката суха като пергамент кожа костите му изглеждаха едва-едва свързани помежду си. Уили погледна Мъри под вежди с бистрите си, лъчезарни очи, но с известно смущение, причинено очевидно от засилването на тика му.

— Кети ми каза — рече той. — Радвам се за всички нас. Тя те иска. Аз те искам… Но… — Уили се поколеба — искрено ли искаш да дойдеш? Мисля, че би трябвало внимателно да обмислиш този въпрос, преди да пристъпиш към действие.

Мъри, който се беше надявал за сърдечно одобрение, вероятно дори за поздравления, се втренчи в Уили разочарован и смутен.

— Премислил съм го. И искам да дойда. Разбира се… — той наведе очи, — допускам, че имаш достатъчно основания да не ми вярваш.

— Не, не, съвсем не е това, Дейвид. Единственото, което предполагам е, че ти трябва да си здраво свързан със своя начин на живот. Може този живот да те върне обратно, въпреки желанието ти. Може да не успееш да скъсаш с него.

— Напразно ме подценяваш — Мъри сериозно и искрено запротестира. — Моят живот, моят предишен живот ми е станал противен. В продължение на много години, още преди да видя Кети, чувствах колко празен и ненужен е той — безполезно съществувание. Сега разбирам, че не трябва да бъда роб на миналото, че имам възможност да стана друг човек. Решен съм да създам нов, щастлив живот.

— Щастлив — повтори Уили, като че ли разсъждаваше върху думите му. — Когато казваш това, не мислиш ли единствено за себе си? Такъв един живот няма дял в нашата работа. Щастието никога не трябва да се счита като цел само за себе си — човек го намира само в абсолютното отсъствие на грижа за себе си. Ако дойдеш с нас, ще бъдеш принуден да вършиш неща, които са и неприятни, и трудни.

— Признавам — каза Мъри с болка, но с достойнство. — Щом Кети е до мен и имам твоята помощ, ще мога да оправдая доверието ви. Най-малкото, ще се постарая.

Последва мълчание, през което време Уили разглеждаше внимателно Мъри. Погледът му беше прям, но някъде дълбоко в него имаше нещо пронизващо. После той се засмя и подаде ръката си.

— Вярвам ти — каза Уили весело. — А ако го направиш, ще бъдеш възнаграден много повече, отколкото очакваш в момента. Вярвам, Дейвид, че всеки, който притежава способности като твоите, трябва да ги отдаде в служба на ближния си. Направи ли това, ще постигне крайната цел на всяко човешко същество. В противен случай нещастието ще го погълне и рано или късно ще понесе жестоко наказание. Затова се радвам на твоето решение както за теб, така и заради себе си. А сега мога да ти кажа какво огромно значение ще има твоята помощ за мене — ти и Кети, доктор и болногледачка, мъж и жена, които работят заедно: това е дар направо от бога!

Глава XIV

Усетът на Мъри към драматичното беше една от характерните му черти дори в онези ранни години, когато така вълнуващо изненада Мери, разказвайки й за чудесата на гленбърнската болница и малката къщичка, в която, уви, те не живяха. Сега той беше друг и причината беше друга, но за момента той ентусиазирано реши да направи прощалното събиране за лекторията на Уили така издържано, че да даде повод още дълго, след като замине, да си спомнят за него в Шванзее. Всичко беше премислено до най-малката подробност. Най-после денят, часът и моментът дойдоха. Присъстваха всички негови приятели, насядаха в приятен полукръг в гостната, а на затворените широки двойни врати беше опънат чисто бял екран. Всички стояха в очакване. Прожекционният апарат, нает за случая, беше поставен на края на голямата маса и свързан с контакт.

Още в началото, когато Леонора Шуц пристигна с новата си шапка заедно с доктор Алпенщук, последвани от дребната Гали и Арчи Стенч, който я беше довел с колата, мадам Лудин и съпругът й, и най-накрая, след малка напрегната пауза — Фрида фон Алтисхофер, атмосферата стана приятна и духовете постепенно се раздвижиха и съживиха от великолепния бюфет и превъзходното шампанско. Леонора беше в чудесно настроение и смехът й се издигаше с подсилена мелодична окраска. Стенч се разхождаше с чаша в ръка и повтаряше упорито: „Щедър, мойто момче, несъмнено щедър“, докато Гали с чанта подръка се усмихваше на себе си с онази скрита, сдържана усмивка на човек, който е съвсем глух. От тихото семейство Лудин не се очакваше подобно настроение, но и те се вълнуваха заедно с другите гости. Мъри беше доволен и се надяваше, че Арчи е пуснал някой и друг намек, както обикновено, но все пак не чак толкова, че да развали последната изненада. Един-два пъти той хвърли поглед към мадам фон Алтисхофер, която опитваше по малко от вкусните неща. Мъри се чудеше доколко беше отгатнала за неговото решение и изведнъж започна да подозира, необяснимо защо, че вече знае. Тя се държеше приветливо и дружелюбно, особено с Кети, и беше съвършено спокойна; дори на моменти Мъри долавяше, че го гледа шеговито. Това му даваше основание да мисли, че тя няма да се разочарова. Възпитанието й беше похвално и той вече се надяваше, че споменът за тяхното приятелство ще остане докрай чист и красив.

Това, което особено го зарадва, беше успехът, заслужен, макар и неочакван, на двамата му гости, специално на Кети, въпреки че би желал тя да е по-спокойна и общителна. Все пак мадам Лудин и въодушевената Леонора я спечелиха, докато прословутият Арчи се въртеше несигурно нагоре-надолу и ухилено поздравяваше присъстващите. Уили, макар отначало да им изглеждаше чудноват, поради външния си вид, скоро стана център на съчувствие и внимание. Докато наблюдаваше и двамата, Мъри се изпълни с топло чувство на другарство. Никога не се беше чувствал по-щастлив. Той беше като ученик, завършил учебната година и сега отиваше на ваканция. Колко хубави, колко пълни с очакване и топла задушевност бяха тези последни три дни, през които тримата водиха дълги разговори и обсъждаха планове, а предстоящото им участие в общото дело още повече усилваше тяхната близост. Радостта от присъствието на Кети и от факта, че тя го обича, беше подсилена и от присъствието на Уили, което му даваше да разбере цената на работата, която самият той щеше да върши. Да, изумителен за това кратко време беше ефектът, който Уили с истинската си човешка радост, дори с мълчаливостта си, беше произвел върху Мъри. Обзет от вдъхновение, той си повтаряше на ум колко е щастлив, че ще свърже живота си с човек така необикновено скромен, и при това силен; най-вече добър. Чувстваше някак си, че Уили обича цялото човечество.

И ето, вече дойде време за изнасяне на лекцията. Мъри пристъпи напред и като хвана Уили подръка, го повлече към наредените в кръг столове. Докато вършеше това, изпълни го отново едно дълбоко, искрено чувство на любов, дори на нещо повече към този слаб, болнав човек, в овехтелия жълтеникав костюм. Мъри почука с пръсти на масата, за да прекрати приказките и да прикове вниманието на гостите.

— Дами и господа, или по-точно, добри приятели, моят скъп другар, уважаемият Уили Дъглас, ще произнесе словото си. След това имам да ви кажа само няколко думи.

Като застана пред слушателите, които бяха дошли главно от любопитство, със скритата надежда за развлечението от някакъв ексцентричен изпълнител, нещо като фокусник, който измъква зайци от шапка, Уили се смути. Слабата му висока и тромава фигура стърчеше, ръцете му висяха отпуснати от присвитите рамене, а вратът му се сгърчваше конвулсивно по-бърже от обикновено. Но той се усмихваше с нежна, чудновата усмивка, която смекчаваше цялата му ексцентричност.

— Не се страхувайте — каза им той меко, — аз нямам намерение нито да ви проповядвам, нито да ви наставлявам. Наместо това мисля, че би ви заинтригувало да чуете как с божията помощ една малка християнска колония бе създадена от нищо в далечните пустини на Централна Африка. И ви моля, ако възникнат въпроси, или ако не съм достатъчно ясен, да не се колебаете и да ме прекъсвате.

Като се приближи до прожекционния апарат, той се поизкашля леко и непринудено продължи.

— Преди всичко как стигнахме там? Не беше съвсем лесно преди двадесет години. Обикновено нашето управление изпраща двама или трима мисионери в Мелопо. Но в нашия случай това беше невъзможно. Единственият човек, който ми отделиха, беше един туземен катехист, а той беше хубав човек, новопокръстен Даниел. Ще ви покажа снимката му след малко. И така, потеглихме за района Куибу в североизточна посока, който е едно от най-дивите места на границата между Ангола и Конго. Понеже искахме да вземем с нас добитък, а и местността беше пресечена и скалиста, решихме да използваме за транспорт не камион, а една стара волска каруца. Имахме късмет, че направихме това, защото в противен случай никога нямаше да се доберем до целта. Бях направил предварително няколко обиколки около Мелопо, за да добия опит и да науча диалектите, но това надминаваше очакванията ми. Нека да ви дам известна представа за местността, през която вървяхме. Не приличаше на местностите, които свързвате с тропиците — блата, изпускащи пара джунгли, или нещо такова, но си имаше свои собствени трудности. Разбира се, тези снимки и много от другите са направени по-късно.

Едно след друго Уили показа множество образи на екрана: дълбоки пресъхващи реки, изпълнени с едри валчести камъни, стръмни островърхи, черни скали, покрити с вплетени един в друг жълти храсти, бодливи гъсталаци, толкова плътни и непроницаеми, че предизвикаха раздвижване сред аудиторията.

— За бога, как се провряхте през тези страхотии, моето момче? — изрази всеобщото учудване Арчи. — Не ви ли раздраха на парчета?

— Поодрахме си кожата — засмя се Уили, — но все пак изминавахме средно най-малко петдесет ядра на час. Това не беше най-лошото. Тъкмо се измъкнахме от трънаците, които ви показах, и поради моята глупост загубихме компаса. Така заскитахме по високото северно плато и навлязохме в Казарската пустиня. Това беше лоша грешка — пясък, дълбок пясък, докъдето ти очи виждат, и ниски, недорасли храсти, безводна пустинна земя. В ужасната горещина и заслепяващите пясъчни бури останахме без вода и едва ли щяхме да оживеем, ако не бяхме срещнали трима бушмени, които ни доведоха до една дупка с малко вода; просто — кална яма, изкопана в пясъка.

— Бушмените не са ли едни ужасни дребни туземци с космати лица? — попита Леонора любопитно.

— Тези не бяха едри, само четири фута високи — отговори Уили спокойно. — Но, разбира се, не бяха страшни, защото ако не бяха разделили милостиво с нас оскъдния си запас от вода, нямаше да оцелее нито моят другар, нито аз. Всъщност бяхме на косъм от смъртта, тъй като не след дълго моя катехист се разболя от дизентерия, три от воловете също се разболяха и умряха, и аз, хм, през това време и двамата бяхме покрити с рани от ухапванията на кърлежи и комари, та пипнах малария. И като че ли и това не беше достатъчно, ами и синджирите на каруцата се скъсаха. Истинско чудо беше, че накрая стигнахме целта си — Куибу, главното селище в тоя район и център на племето Абату. Имам една стара снимка, която направих наскоро, след като пристигнахме. — Уили прожектира на екрана друг диапозитив. — Както виждате, разпиляна група конусообразни колиби от кал с покриви от палмови листа и слама, без каквито и да е било белези на цивилизация; а в дъното може да различите живите скелети на добичетата — нещастни умиращи от глад същества, вечно покрити с мухи, които се скитаха изнемощели наоколо и гледаха тъжно изгорялата пръст.

— Е, ние пристигнахме, доволни от себе си, когато получихме един неочакван и жесток удар. Главатарят на Абату не ми позволи да вляза в селото. Ето го и него, целият изрисуван за случая, и мисля, че ще се съгласите, че не беше разумно да упражнявам по-силен натиск върху него.

— Господи! — развълнувано извика Леонора. — Какъв ужасен, стар грешник!

— Понякога от най-големите грешници излизат светци — засмя се Уили. — А старият Цоза не постъпи съвсем лошо, както ще видите. Обаче тогава той не беше изпълнен с всеотдайни братски чувства и затова бяхме принудени да се отдалечим на известно разстояние, на една височина над селото, където имаше малка горица от такулови дървета и изворче. Тук на първо време се заловихме и построихме малка хижа. Работата беше ужасно трудна. Все още не бях привикнал на задушаващата температура, а такуловото дърво се оказа така твърдо, че ми изтъпи брадвата. Нямахме никакъв материал за покрива и бяхме много закъсали с хранителните припаси.

— Исках да ви попитам — намеси се мадам Лудин — с какво се хранехте? Интересувам се, понеже работя в продоволствието.

— Единствената ни храна беше кашата. Завирах вода в котлето и я изливах в паница, в която слагах шепа овесено брашно. Изглежда недостатъчно, но кашата е хубаво шотландско ядене и ни идваше добре.

— Мене няма да ме оправи — провикна се Арчи. — Аз съм само по шотландското уиски.

— Както и да е — рече Уили като се присъедини към общия смях. — Бяхме почнали да правим градина и да копаем вади, по които водата от извора да се стича и да напоява земята. Така тревата израсна удивително бързо и започнахме да отглеждаме царевица, картофи и пшеница, а оцелелите волове се оправиха и наедряха. През цялото това време никой от племето не се приближи до мене; единствените ни посетители бяха лъвове, чити21 и по някой и друг носорог.

— О, господи, не стреляхте ли по тях? — каза Леонора. Тя беше очарована от Уили, от неговата ексцентричност, от тика му и от онова чудно и приятно изражение на лицето му. През замаяния й мозък проблесна една мисъл: ако има дивеч, защо да не вземе Херман на лов и да го остави в мисията, както бе направила една героиня на Хемингуей? Но Уили й отговаряше на въпроса.

— Не — каза той замислено, — нямахме пушка. Те идваха съвсем близо, но аз ги плашех, като ги замерях с камъчета.

— Божичко, не се ли страхувахте?

Уили поклати глава.

— Аз мисля, че не се страхувахме, защото и двамата бяхме ужасно слаби и с понижен дух, особено когато дъждовният сезон започна с продължителни гръмотевични бури, последвани от пълчища бели мравки. И аз, и Даниел се разболяхме от треска. Той беше толкова отпаднал, че трябваше да го храня с лъжица. Струваше ми се, че просто нищо не правим. Като че ли нашият небесен баща не се нуждаеше повече от нас. Но тъкмо когато се готвех да умра, Цоза главатарят изведнъж се появи начело на дълга върволица от най-добрите си воини, всички с копия в ръце. Гледката всяваше тревога и аз много се уплаших, защото, разбира се, помислих, че искаха да ни довършат. Обаче се оказа, че главатарят идваше с предложение — Уили спря и едва доловимо се усмихна. — Бихте ли желали да отгатнете какво беше то?

Очевидно никой не беше в състояние да отгатне, но всички слушаха внимателно.

— Е — рече Уили, — това беше една паница с кръв и мляко, знак на приятелство за племето Абату. Надвих отвращението си и изпих това ужасно питие и по този начин връзката между нас беше установена. Оказа се, че те отблизо наблюдавали усилията ни в градинарството и сега искаха да им покажа как да обработват изсъхналата земя. Започнахме ние да работим на техните ниви и скоро, в отплата, дойдоха помагачи и от племето — повечето жени, защото, те, бедните, вършеха цялата тежка работа, — за да построим малка църквица от тухли, направени от кал и изсушени на слънцето. Това е църквата. — На екрана се появи бедна, малка колиба с палмов покрив и мрежа над прозореца и вратата. — Тук започнах първите си литургии, като се стараех да посадя в душите на тези нещастни диваци семената на Евангелието. Тогава ходех често по пасбищата и се опитвах да обясня на мъжете християнските принципи, и особено да уча децата. Не беше лесно, защото трябваше да се сблъскаме с примитивното невежество и дълбоко вкоренените суеверия. А винаги имаше опасност от масово въстание, подстрекавано от онези, които се страхуваха от божието слово, защото то можеше да подрони техния престиж и унищожи езическия фетишизъм, върху който са създадени много племенни обичаи. Например имах малка неприятност с това същество.

Друга снимка се появи на екрана.

— О, какъв ужасен старец! — възкликна Леонора. — Той е по-ужасен от главатаря.

— Това е знахарят и дъжденосецът. Когато настъпваше суша, както често се случваше, работата му беше да я пропъжда с магия. И когато заклинанията му не даваха резултат, той струпваше вината на пагубното въздействие на новата религия. През втората година от престоя ни имахме толкова продължителен и страшен сушав период, че нещата тръгнаха на зле. Не помня да съм се молил за дъжд толкова упорито, само дето не продъних небето.

— И дъждът дойде? — прошепна Леонора със замечтан глас. Тя вече усещаше, че е малко влюбена в Уили.

— Не, нито капка — каза Уили спокойно и спря. — Но изведнъж ми хрумна една идея, ако щете вдъхновение: моят извор, който изчезна на високия хълм, може би течеше под земята. Никога през живота ми не съм търсил вода, но отрязах един мангов чатал — най-близкото до върбата, което ми беше под ръка. Помолих се на милостивия бог, ако не иска неговият слуга да остане без глава, и заслизах надолу по хълма към селото. Когато стигнах там, цялото племе ме заобиколи и всички започнаха да ме наблюдават, дори и нашият приятел от екрана. И изведнъж, точно пред колибата на главатаря, чаталът трепна. Помислих, че това е резултат на слабите ми нерви, но се възползвах от случая и им казах да копаят. На дълбочина 20 фута открихме буен подземен поток, който минаваше точно през средата на селището. Не бих могъл да ви опиша бурната сцена, която последва, защото паднах на колене и зашепнах четиринадесетия псалм. От този момент никога не почувствахме липса на вода и точно тогава извърших моите първи покръствания.

Мъри развълнувано долавяше растящия интерес и възбуда, спонтанния отклик на аудиторията. Вече истински партньор в това великолепно начинание той размени с Кети бърз, многозначителен поглед.

Междувременно Уили продължи, като описваше по-нататъшните успехи на мисията, бавния и мъчителен процес на просветление у това диво, изолирано племе. Разбира се, съществували са пречки и са ги сполетявали не малко бедствия. Първата му църква била изгорена до основи. След като беше овладял езика им, Уили срещнал много трудности, за да ги накара да променят племенните встъпителни ритуали, при които младежи и млади момичета са били подчинени на неописуеми унижения. Но поради намесата на Цоза, цялата мисия е щяла да бъде унищожена. Стигнало се дотам, че трима от неговите последователи били убити и били направени няколко опита за посегателство върху живота на самия Уили. Следващата година един шведски мисионер, негов най-близък съсед на деветдесет мили път, и неговата жена с двете им малки дъщери били убити — заклали ги. Ужасно трудно било да се променят сърцата на тези хора, свикнали на жестокост и кръвопролития, затова Уили решил да концентрира вниманието си върху децата. Когато ги обучавал още от ранна възраст, той можел да получи положителни резултати и за тази цел построил училище, а по-късно и сиропиталище. Уили показа няколко снимки на тези малки дечица, заобиколили катехиста Дениъл — вече старец. Това бяха трогателни снимки, които предизвикаха у Леонора възклицание:

— Господи, не събужда ли съчувствие бялото на очите им?

— Очите им са такива, защото много от тях страдат от трахома. И, както виждате, някои лица са надупчени с белези от едра шарка.

— Значи в района има болести? — попита някой.

— За нещастие, има. Маларията все още е господар над тази област. Също и сънната болест, много глисти и дори един необикновен случай на проказа.

— Така че най-важното сега е една болница — и като се обърна полузасмян към Мъри, Уили добави, че се надява да я има в най-скоро време. Истинската медицинска помощ ще се окаже от огромна полза. Все пак, след почти двадесетгодишна работа, Уили не се срамуваше от резултатите: хубавата каменна църква, училището и сиропиталището, приличен мисионерски дом — той ги показваше на екрана — всичките бяха доста различни от първата колиба от кал. И сега Уили имаше повече от триста работещи с него духовни служители, освен четирима катехиста и няколко пръснати по селата пункта, които той посещаваше със своя джип. Но, разбира се, имаше още трудности. Безпокоеше го положението в съседната провинция Касай. Сега, когато белгийците си отиваха, можеше да станат смутове, ако гражданската власт там не е силна. А те бяха много близко, фактически два от неговите допълнителни пункта се намираха оттатък границата. Дотук нищо не се беше случило, поне нищо, което заслужава да се спомене, но поради възможността от безредици, Уили трябваше да се върне в мисията бързо, за да е наблизо при евентуална нужда.

— И тъй — каза Уили с извинителна усмивка, поглеждайки часовника си, — това е всичко. Надявам се, че не съм ви отегчил и прощавайте, че ви отнех толкова време.

Когато Уили свърши, последваха сърдечни аплодисменти и хвалебствия, малко сдържани от лошите предчувствия, породени от края на словото. Окуражен от всеобщото одобрение, което посредством включването му в проекта за медицинска реформа трябваше да се отнася до известна степен и до него, Мъри усети подходящия момент и стана. Обикновено той говореше убедително, но сега се притесняваше и беше малко нервен. Все пак думите не му бягаха.

— Считам се задължен от името на всички нас да благодаря сърдечно на нашия добър приятел за вълнуващата и трогателна беседа. Неговото дело е изпълнено с героизъм и безкористност — епическо хуманно постижение. За всеки случай — добави той, като се стремеше да вмъкне малко хумор, — ако бихте желали да изразите задоволството си по по-осезаем начин, една табла е поставена в хола за тази цел. И сега — продължи Мъри бързо, — ако ми позволите за момент, бих искал да добавя няколко думи от себе си към вече казаното. — Той спря развълнуван. — Всъщност стигнах до едно решение, което може да ви изненада… но което, надявам се, ще разберете.

Слушателите бяха силно възбудени.

— Вие може би ще помислите, че решението е дошло изведнъж. Обаче ще сгрешите. Макар че бях щастлив тук, усещах как нещо отвътре ме подтикваше, как ме подбуждаше, така да се каже, към по-дейно, по-полезно съществувание, в което медицинските ми познания да бъдат използвани не заради възнаграждение, а за благото на хората. И по какъв забележителен начин се осъществи това намерение! В началото на миналия месец почувствах, че моята родина ме зове да се върна. Там се свързах с едно семейство, което познавах и обичах, когато бях млад, накратко, семейство, на което Кети и Уили са членове. Аз не знаех за Кети и следователно радостта ми беше още по-голяма, когато я открих. Уили вече познавах. Той и аз, през онези ранни години, бяхме другари. Той все още малко момче, а аз — безгрижен, но любознателен юноша. Често, през време на дългите ни разговори, той ме вълнуваше с неговия момчешки ентусиазъм за мисионерския живот. Сега колелото напълно се завъртя — Мъри спря така възбуден, че едва можа да продължи. — Мои приятели, не искам да ви отегчавам с историята на едно духовно прераждане. Ще кажа просто, че ще отида с Уили и ще работя в мисията като лекар, а Кети, моята скъпа Кети — той се запъти към мястото, където стоеше тя и сложи ръката си на раменете й — ще бъде там с нас като моя съпруга.

Сега вече реакцията от страна на аудиторията беше внушителна. Настъпи внезапна тишина, последвана от буен взрив. Всички станаха прибързано и заговориха изведнъж. Обсипаха Мъри с поздравления, стискаха му ръката, а дамите се натрупаха около Кети.

— Още шампанско! — провикна се Стенч. — Тост за булката и младоженеца!

Шампанското се лееше, вдигаха се тостове, като че ли цялата забава щеше да започне отново. Най-насърчително от всичко беше спокойствието, с което мадам фон Алтисхофер прие свършения факт. Мъри се страхуваше от някаква реакция на безпокойство или от грозна изява на раздразнение или недоволство, но напротив, държанието й беше превъзходно. Тя се усмихна за поздрав с лек оттенък на скръб, но все пак отправи искрена усмивка към него, а Кети целуна по бузата.

Наистина, когато половин час по-късно другите се приготвиха да си вървят, а Мъри, застанал в хола, изпращаше гостите, Фрида спря бързо, за да каже последните си думи.

— Скъпи приятелю, радвам се на щастието ти. Толкова прелестно дете, и всичко с божията благословия! Това е великолепно ново дело.

— Много си мила, Фрида.

— Е, нещо ми подсказваше, че ще те загубим. Дори когато бях в Баден и ти не ми писа.

— Винаги съм знаел, че имаш вярна интуиция за нещата — каза Мъри предпазливо.

— За нещастие, имам. Но всичко отмина. Вече е време да бъда практична, да покажа цената на истинския приятел, който освен това е, както ти казваш, прозаичен. Преместването ти за този кратък срок от време ще бъде трудно. Ще се нуждаеш от помощ и ако желаеш, мога да ти помогна. Малката ми каза, че утре заминава с нейния прекрасен Уили. Бих искала да дойда тогава, но тъй като може да си на летището… да?… много добре, да дойда ли вдругиден?

— Ужасно си внимателна — каза той, като разбра след моментално размисляне, че нищо не би било по-приемливо. Фрида беше толкова опитна, а освен това той беше започнал да се тревожи за сложността при подреждане на багажа и подготовката за заминаването. — Ще те чакам. И благодаря!

Тя се засмя и излезе.

Мъри веднага забърза обратно към салона при Кети и Уили. Той взе таблата от масата със себе си.

— Е, това не беше ли успех? — попита весело Мъри.

— Всичко мина така добре — каза Кети, зачервена и щастлива.

— Уили, и ти ли мислиш същото?

Той кимна. Беше седнал и изглеждаше уморен.

— Всички бяха много мили.

— Да видим тогава колко са били мили — каза Мъри хитро. Той беше във великолепно настроение. С вид на конспиратор той подаде таблата на Кети, и докато тя я държеше, започна да брои парите: внушителна купчина от 50 и 100-франкови банкноти и една монета от 2 франка.

— Обзалагам се, че тази е от малката Гали — засмя се Мъри.

— Тогава това значи много — каза Уили неочаквано.

— О, да — съгласи се разпалено Кети. — Тя ми хареса най-много.

Последва мълчание. После Кети отново проговори:

— Като че ли забрави малкото късче хартия на дъното?

— Тъй ли? Боже мой, не ми казвай, че някой е участвал с чек. Погледни, Кети!

Тя погледна чека, неспособна да продума, после го подаде на Уили. Все още безмълвна, тя погледна към Мъри, после изведнъж го прегърна и целуна.

Глава XV

На следващия ден в два часа̀ следобед Мъри се върна от Цюрих все още унил и мрачен от заминаването на Кети и Уили за Единбург с обедния самолет, и все пак той беше изпълнен с енергична решителност. Оставаха само единадесет дни преди да се присъедини към тях, а за това кратко време трябваше да се свършат много неща. Налагаше се бързо действие. Когато се прибра в къщи — след заминаването на гостите той беше освободил Артуро и Елена за следобеда, — Мъри си спомни с радост за обещаната помощ на мадам фон Алтисхофер; надяваше се, че на следващия ден сутринта тя ще дойде.

Обаче едва почнал да преглежда пощата в кабинета, той чу с изненада шума от нейния малък „Дофин“ на пътя. Оставяйки неотворено списанието „Тропически лекарства“, за което току-що се беше абонирал, и пакета от лек найлонов туристически екип, който обещаваше да бъде интересен, Мъри отиде да я посрещне.

— Не избързах ли много? — Тя говореше весело и изглеждаше съвсем готова за работа в сивата си ленена пола и плетена сива жилетка с дълги ръкави. — Случайно те видях да минаваш с колата и реших да не губя напразно следобеда.

— Права си — съгласи се той веднага и я въведе в библиотеката. — Има толкова много работа. Колкото по-скоро започнем, толкова по-добре.

— Кажи ми тогава, какви са в общи линии плановете ти?

Тя не седна на канапето, а на облегалката, за да е готова да почне всеки миг.

— Вилата, разбира се, ще се продаде. Артуро и Елена ще се преместят в шалето22 като пазачи на имуществото, докато се продаде.

— А нещата ти?

— Картините и среброто трябва да отидат временно в банката. Окончателното им подреждане ще остане в ръцете на моя адвокат. Щайгер е сигурен човек. Мебелите и книгите могат да останат тук известно време; съвсем е безопасно, щом къщата е заключена.

— Тези прекрасни книги — възкликна Фрида, поглеждайки към дългите двойни редици от великолепно подвързаните томове. — Не може да ги оставяш така, в затворена къща, защото всичките ще изгубят цвета си. Всяка книга трябва да се опакова поотделно, това мога да направя аз.

— Артуро… — започна той.

— Не — стана тя като се усмихваше. — Той ще има достатъчно работа. И е толкова смазан от това, че заминаваш, че не е способен да направи нищо в повече. Освен това, обичам книгите; баща ми имаше прочута библиотека в Келенщайн. Хайде, върви да си гледаш работата и остави това на мен. — Когато Мъри се запъти към вратата, тя добави тактично, макар и с ироничен и одобрителен поглед. — Впрочем предполагам, че си прочел статията на мистър Стенч в „Тагеблат“?

— Днес не съм чел вестници. Каква статия?

— Отнася се за твоя прием в чест на мисията, но в нея има много писано и за теб, и за твоето смело решение да отидеш там, въпреки онези племенни разправии. Много е ласкателна.

Мъри почервеня, главно от удоволствие, като мислеше за приятелите си в Мелсбург и за всички други в кантона, които щяха да четат за него.

— Арчи е доста неприятен — каза Мъри, — макар че по начало е добродушен. Надявам се, да не е прекалил. Но каква е тази племенна схватка?

— Очевидно някакъв бунт, вероятно не по-голям от всеобщото вълнение, за което приятелят ти спомена в беседата си. Сега, кажи ми къде мога да намеря достатъчно амбалажна хартия?

— В килера. Елена има купища в долапа.

Когато Фрида излезе, Мъри се залови за първата най-важна задача — да направи списък на старинните си вещи. Това нещо му беше по сърце, и докато обикаляше къщата с хартия и перодръжка, отбелязвайки този и онзи предмет — червената лакирана кутия на Чарлс II, купена на изложбата за антични предмети в Лондон, изящното писалище от времето на кралица Анна, вписано в класическото произведение на Макад „Векът на ореха“, фотьойлите стил Луи XVI, които беше успял да вземе с наддаване в галериите на парк Бернет — обзеха го възпоминания и горчиво-сладка носталгия. Тежко беше да се раздели с тези скъпи дреболии, и все пак, никога не се бе чувствал така духовно издигнат, така убеден, че това, което върши, е достойно и отговаря на възможностите му. Арчи Стенч беше прав. Той ще направи нещо, което си заслужава.

Списъкът не беше съвсем завършен, когато в пет часа̀ мадам фон Алтисхофер намери Мъри замислен до бюфета от епохата на кралица Елизабет в трапезарията.

— Време е за чай — съобщи тя.

Той я погледна.

— Свърши ли?

— Не всичко. Само книгите ще отнемат поне още половин ден. Но работниците искат закуска. И аз си позволих да направя амарети23.

Почивката беше действително добре дошла.

— Какви вкусни бисквити — отбеляза Мъри. — Никога не съм помислил за семейните ти добродетели.

— Нуждата учи човека… и разочарованията; а аз ги опитах осезателно. Моля те, вземи още една.

— Не трябва — Мъри се засмя умолително. — Напоследък имам впечатление, че доста много съм се отдал на удоволствията на трапезата.

— Каква глупост — каза Фрида дръзко. — Особено сега, за да се засилиш, трябва да се храниш добре. Само един господ знае каква мизерна храна те очаква там.

— Това ще бъде още по-добре за мен. Много каша съм изгълтал, когато бях млад.

— Като млад да, скъпи приятелю — усмихна се тя толерантно, — но сега?

След забележката последва кратко мълчание, докато тя обикаляше с поглед все още неоголената стая и накрая се спря на великолепния пастел на мадам Мело и детето й.

— Спомняш ли си следобеда, когато ми показа Вюйлар? Като че беше вчера и все пак толкова много неща станаха в това кратко време. Обещай ми да държиш картините си на стените до последния възможен момент. Ти често ми казваше, че не би могъл да живееш без тях и сигурно никога няма да ги продадеш. — Като че ли й дойде внезапна мисъл в главата. Тя се подвоуми, погледна встрани, после към него, и накрая извика буйно: — Наистина ли трябва да продадеш къщата? Не може ли да я запазиш, е, да речем, като място за почивка, на което ще се спреш някой ден в случай на нужда? Скъпи приятелю, тревожа се за теб и последното нещо, което бих желала, е да не хванеш една от онези тропически болести, които са опропастили бедния Уили. Колко много бяха: малария, сънна болест, проказа и какво ли не! Нещастният човек, като че самият той има поне половината от тях… Но, както ти казах, ако те сполети нещо сериозно, би трябвало най-малкото да имаш едно безопасно място с подходящ климат, за да оздравееш и да възвърнеш силите си.

Мъри я погледна отначало намръщено, като че ли със съмнение, после сериозно. Тази мисъл никога не му беше минавала през ума и на пръв поглед като че ли заслужаваше внимание. Защо трябваше да продава всичко като заслепен, нямаше никаква нужда от пари. Освен това, ако спечели време, с поскъпването на имотите несъмнено щеше да осигури далеч по-добра цена. Обаче, не, не, това би значело протакане, игра с полумерки, опасен начин на действие през цялото време! Той заминаваше завинаги и нямаше да се върне. Мъри поклати решително глава.

— Не, предпочитам да скъсам с всичко изцяло.

— Да, мисля, че си прав. Винаги виждаш нещата така ясно, че никога не мислиш за себе си. Сгреших, че ти предложих това, но то е само защото мисля за теб. Господ знае, че не ще имам за миг спокойствие, когато заминеш.

— Но, Фрида, защо? Не е така страшно при мисията.

— О, приятелю мой, не се мъчи затова, че си смел и силен, да ме успокояваш. Ти разбираш по-добре от мен опасностите, които ще те дебнат на всяка крачка. Миналата нощ, когато се размислих за онова нещастно шведско семейство, което е било заклано, не можах да мигна. Ако такава жестока смърт сполети един човек след многогодишна работа, то какво ли ще се случи с теб, новодошлия?

Мъри я погледна с раздразнение и малко строго.

— За бога, Фрида, не преувеличавай.

— Да преувеличавам, защото ти разказах за тревогите на една едничка кошмарна нощ? Щях да бъда щастлива, ако страховете ми за теб бяха само тези. Но освен болестите в джунглите, нали има зверове, нали слънцето гори и валят поройни дъждове, и най-лошото — тези безредици в Конго! Мистър Стенч пише, че вече са започнали и ще има още. А вие сте така близко до Конго! Но защо съм толкова глупава да ти говоря неща, които ти вече напълно разбираш? — Тя стана рязко. — Работа, работа, трябва да работим, за да забравим за малко бъдещето. Има няколко книги на високата полица в библиотеката, които не мога да стигна. Когато изнеса масичката за сервиране, ще трябва да ми ги подадеш. След това ще си вървя.

Мъри тръгна бавно към библиотеката, намръщен, леко недоволен не от нея, защото никой не можеше да му съчувства толкова, колкото Фрида, но по-скоро от начина, по който изтъкваше очебийните факти. Като че ли не проумяваше в какво се забърква. Абсурдно! Книгите, за които Фрида беше споменала, бяха специално завършено фолио от многотомното издание Парагон по история на изкуството и макар че беше отправил поглед към тях, те не се отпечатаха съзнателно в ретината на очите му. Накрая, с леко потрепване, Мъри дойде на себе си и като се отказа да взима стълбата от мазето, грабна дългото островърхо столче, което стоеше пред камината, и се качи на него. Когато достигна книгите, той започна да прехвърля един по един тежките, богато обшити и подвързани томове на по-долните и по-достъпни рафтове. Беше почти привършил, когато Фрида се показа и застана до него, като го наблюдаваше.

Още само три книги оставаха на края на горната полица. В бързината Мъри протегна ръце встрани и хвана и трите наведнъж. Но когато се помъчи да ги вдигне, изгуби равновесие, и все още стискайки книгите над главата си, се принуди да направи бърза стъпка назад, с което се намери бързо, макар и с трясък, на земята.

— Добре го направи — поздрави го Фрида. — Оправи се по най-хитрия начин.

— Да… — процеди той през свитите си устни, — мисля че си ударих гръбнака.

— Падна лошо. Трябваше да седнеш и да си починеш.

Мъри седна предпазливо накрая на столчето, като натискаше с ръка контузеното място и започна да я наблюдава как опакова изданието.

— По-добре ли си? — запита Фрида, когато свърши.

— Не съвсем. Но това е нищо, ще мине.

— Ако има усложнения, ще трябва да се прегледаш на лекар. Вечерта вземи аспирин и нека Артуро да те масажира. Имаш ли мехлем?

— Мисля, че има нещо такова в аптечката.

Фрида продължи да го гледа съчувствено с наведена встрани глава.

— Не ми се иска да тръгвам, но… Сега няма да забравиш мехлем и аспирин след банята. Не, не ставай, аз сама ще си отида. А за утре да се уговорим ли за десет часа̀?

Мъри кимна в знак на съгласие с най-малкото възможно движение и когато тя излезе, остана седнал така още няколко минути, като опипваше гърба си с пръст. После, тъй като всичко изглеждаше, че е на мястото си, той стана и започна, макар и тромаво, да се движи. Списъкът беше завършен, сега трябваше да уреди среща с адвоката си. Отиде до телефона и позвъни на Щайгер. Обади се секретарката му с напевния си глас, в който местният швейцарски се смесваше с школския английски.

— Съжалявам, мистър Мори, хер Щайгер е в Мюнхен.

— Кога ще се върне?

— В събота сутринта. Но ако работата е спешна, ще му телефонирам.

Мъри помисли бързо.

— Събота е много удобно. Определете среща в единадесет часа̀ предиобед.

— Много добре, мистър Мори. Аз лично ще съобщя на хер Щайгер.

Мъри се отдръпна от телефона с непредпазливо движение, което го накара да се свие от болка. Ядосан, че не намери Щайгер, той искаше всичко да се свърши бързо, наведнъж. Предишното му състояние на дълбока самоувереност и възбуденото му състояние бяха отминали. Той почувства копнеж по Кети: докосването на нейните устни, прелестния и насърчителен поглед. Като човек, който винаги се е радвал на самотата, за него беше необичайно това нежелание да бъде сам. Лошо, че мадам фон Алтисхофер беше принудена да си отиде — каква помощ му оказа тя в това напрегнато време! Мисълта за самотната вечеря не му хареса, още повече, че беше длъжен да се нахрани, за да може да стане рано сутринта. Мъри позвъни на Артуро, каза му да приготви един поднос и да му го занесе горе в кабинета, обясни, че ще го извика по-късно. После, като минаваше между купчини опаковани книги, той пусна радиото за вечерното предаване на Би Би Си. Напоследък беше така зает със собствените си работи, че не беше слушал новините. Но беше много закъснял, защото в момента един глас каза: „Това беше краят на новините.“

Мъри възкликна, затвори радиото и се качи горе, като си напомни да вземе витаминозните таблетки.

Глава XVI

Точно в десет на следното утро на вратата се позвъни и Артуро, с изражение по-загадъчно от обикновено, въведе мадам фон Алтисхофер в гостната, където Мъри, седнал на канапето пред отворения холандски шкаф, тъжно съзерцаваше колекцията си от китайски порцелан.

Като я поздрави и я помоли да го извини, че не я е посрещнал Мъри махна изразително с ръка.

— Безполезното робство на собствеността. Всичко това трябва да се опакова. Всяко парче е оригинал от К’ханг Хси и когато ги купих с толкова радост, съвсем не съм мислил, че накрая ще ми създават такива неприятности.

— Аз ще ги опаковам — каза Фрида тихо, — така че няма да ти досаждат. Но най-напред как е гърбът ти?

— Надявам се, че не е по-зле, въпреки че спах лошо. Струва ми се, че започнах някак необяснимо да накуцвам.

— Накуцване?

— На десния крак; когато вървя.

— Тогава трябва да се прегледаш веднага.

— Не — той отхвърли предложението. — Не може да бъде сериозно; ще изчакам още един ден.

Като откъсна поглед от шкафа, Мъри откри, че тя го гледа толкова загрижено, че трепна.

— Има ли нещо лошо, Фрида?

— Не, не — бързо каза тя, като се засмя пресилено. — Мислех само за твоята болка. Надявам се, че ще можеш да дойдеш на партито следобед.

— Какво парти?

— Как какво, у Леонора, разбира се.

— Не зная нищо за това.

— Сигурно си поканен. Всички отиваме. Целият кръг приятели. Трябва да има грешка, че са те пропуснали. Така че ще дойдеш с мен, нали?

Мъри прехапа устни, сърдит, че са го пренебрегнали в последния час и вече гледат на него като на безгласна буква.

— Премного съм зает, за да дойда. Както и да е, последното ми парти беше моята лебедова песен. Не ме интересуват повече глупавите безсмислици на Леонора.

— Съжалявам, приятелю мой. Знам, че за теб тук всичко е свършено и че трябва да търсиш общество там, където ще бъдеш, ако наистина е възможно да го намериш сред тези — тези нецивилизовани хора.

— Ще имам Уили и моята мила съпруга — отвърна остро Мъри. — А моята работа ще бъде да цивилизовам хората.

— И, разбира се, ще бъдеш много щастлив — съгласи се Фрида примирително. — Все пак, вие тримата ще бъдете една затворена група след интересната среда, с която си свикнал. Трябва да вървя и да привърша с книгите. По-късно, може би утре, ще се занимая с порцелана.

Какво й е, се запита Мъри, когато тя влезе в библиотеката. Вчера беше весело и оптимистично настроена, днес в жълтите й очи се четеше скрита меланхолия и тъга. Промяната в настроението й му беше съвсем необяснима.

Към обед той успя да се отдели от писалището си, където беше зает с всички неплатени сметки, и надникна в кабинета под предлог, че иска да види докъде е стигнала с работата си, а всъщност, за да установи дали настроението й се беше променило. Но тя изглеждаше още по-подтисната.

— За какво си се замислила, Фрида? — запита Мъри, когато влезе.

Подпряна на коляното си до най-долната полица, тя се изправи без да го погледне.

— Няма нищо, нищо.

В гласа й явно се чувстваше голямо безпокойство. На обед, за да спести време, тя се съгласи да остане и хапне малко. Мъри се помъчи да разпръсне тягостната атмосфера.

— Нищо не ядеш. Да ти дам ли малко от тази салата?

— Не, благодаря.

— Още едно парче от студеното месо?

— Моля те, нищо повече. Днес нямам апетит.

— Тогава, ако си свършила, да починем на терасата. Слънцето сега е много силно.

Навън беше наистина топло, Вилхелм беше изринал снега и шезлонгите ги чакаха. Те седнаха с лице към великолепните очертания на Алпите.

— Имаш най-хубавата гледка в Швейцария — промълви тя. — Поне за още няколко дни.

Последва мълчание, после, за да я зарадва, или може би да я предразположи, Мъри каза:

— Надявам се, че разбираш, Фрида, как винаги дълбоко ще те уважавам.

— Действително ли?

— Винаги, Фрида. Бих искал да си избереш нещо за спомен от моята колекция.

— Щедър си, приятелю, но сувенири не ме интересуват. Те винаги навяват скръб.

— Но трябва! Настоявам.

— Ако трябва да бъда тъжна, и без сувенир ще изпитвам тъга. Ще ми дадеш малката снимка, дето е на дясната страна на бюрото ти.

— Имаш предвид малката снимка на двама ни в Ризенберг?

— Съвсем същата. Нея ще запазя за спомен.

— Моя мила Фрида — засмя се Мъри с упрек, — говориш като на погребение.

Тя го погледна продължително и мрачно.

— Нищо чудно. — После не можа повече да мълчи. — Майн гот, колко ми е мъчно за теб. Исках да не го показвам, но скоро трябва да го знаеш вече.

Фрида отвори чантата си, извади изрезка от вестник и му я подаде. Мъри видя, че беше изрязана от сутрешния „Дейли Екоу“, вестник, който тя нямаше навик да купува. Заглавието беше:

Той бързо зачете съобщението:

— Е — каза Фрида, — вече знаеш къде отиваш.

Мъри я погледна и срещна втренчения й поглед. Ни най-малко не се разтревожи, дори стана по-твърд и непоколебим.

— Фрида — каза той студено, — напълно ми е ясно, че през последните два дни се опитваш да ме разубедиш да замина, без съмнение подтиквана от най-добри чувства. Но, мисля, че не разбираш напълно колко силно съм влюбен. За мене е съвсем ясно, че условията там са лоши. Но аз ще отида. Бих следвал Кети до края на света.

Тя стисна устни.

— Да, приятелю — въздъхна Фрида, — не е ли винаги така, когато мъж на възраст е пленен от младо момиче? И винаги краят е толкова трагичен. Колко добре си спомням онзи голям немски филм „Синият ангел“.

Мъри почервеня от възмущение.

— Обстоятелствата в никакъв случай не могат да се сравнят с моя случай.

— Не — съгласи се тя тихо. — Старият професор ходеше само на цирк. Ти отиваш… — Фрида извърна глава и покри лицето си с ръка, за да скрие вълнението си. — Да, чувствам го в сърцето си… Ти отиваш там… — дори тогава тя не можа да го каже; само прибави съвсем тихо — към нещо много по-лошо.

Мъри се канеше остро да й възрази, но от уважение към страданието й премълча. Тя винаги скриваше чувствата си, сълзите не бяха за нея средство на изява и при все това, тя беше явно разстроена. Мъри се изправи в стола си и се загледа напред към далечните върхове, покрити със сняг. И двамата дълго мълчаха. Най-после, малко успокоена, но все още с обърната глава, тя стана.

— Приятелю мой, днес не мога да направя нищо повече за теб, ще дойда утре.

— Съжалявам — промърмори Мъри, раздразнен от това неочаквано тръгване. — Наистина ли трябва да си ходиш?

— Да, до утре. Ако ще трябва да ходя при мадам Шуц и нашите приятели, първо ми е необходимо да се успокоя.

Мъри не настоя повече, изпрати я до колата и почака, докато шумът на Дофина замря. После затвори градинската врата и закуца обратно към къщата. Той прочете отново дума по дума извадката от вестника и след това решително я скъса.

Следобед Мъри продължи с приготовленията си, обаче все поглеждаше към часовника. Трябваше в пет часа̀ да телефонира на Кети в Маркинч, където беше отседнала в дома на Фодърингей. Бяха се уговорили преди да замине. След изпитанията и тревогите си през последните два дни, с какво нетърпение чакаше той този час!

След като изпи набързо чаша чай, той отиде до телефона, взе поръчка за разговор с чужбина и даде номера на Фодърингей. Линията беше заета, но след десет минути го свързаха. Зарадва се много, когато самата Кети отговори: разбира се, тя е седяла до телефона да чака повикването му.

— Кети, ти ли си? Как си, скъпа моя?

— Много добре, Дейвид. И ужасно заета. Голям късмет, че ме случи. Току-що тръгвах за Единбург, просто на минутата.

Малко засегнат, Мъри каза.

— Какво направи?

— О, всичко… Приготвих се за път… Като теб, предполагам.

— Да, аз също бях зает. Денят вече наближава.

— Да, и съм толкова щастлива и развълнувана. Ще ти съобщя всички подробности, къде да се срещнем в Лондон, веднага щом намеря минутка свободно време да пиша.

— Очаквах от теб писмо, скъпа.

— Така ли, Дейвид? Мислех, че тъй като скоро ще бъдем заедно… и се тревожех за вуйчо Уили. Той имаше много висока температура, откакто пристигнахме тук, а тази вечер е задължен да изнася беседа.

— Жалко — рече Мъри доста небрежно, като мислеше за собствените си грижи. — Предай му моите най-горещи привети.

— О, ще му предам, Дейвид. А аз ще ти пиша довечера, когато се върна от Единбург.

— Не желая да те насилвам да ми пишеш, Кети.

— Но, Дейвид, скъпи… — гласът й секна, — сърдиш ли се?

— Ни най-малко, мила. Все пак ще ги кажа, че се чувствам доста самотен. Много се измъчих. Нараних си гърба. И през всичките изпитания копнеех да чуя нещо от теб, да ми кажеш само една думичка: че ти липсвам.

— О, много ми липсваш, скъпи… — гласът й секна и думите станаха неясни, — … просто толкова съм заета, и вуйчо Уили е болен… не мислех, че…

— Добре, добре, моя мила — каза Мъри омекнал от нещастието й. — Но ако Уили е много болен, ще може ли да тръгне на двадесет и първи.

— Ще тръгне, Дейвид — каза Кети с увереност, — дори ако трябва да го нося до самолета на носилка.

Много добре, че ще бъде в такова състояние, помисли Мъри доста ядосан, но после съжали за тази си мисъл, защото обичаше Уили.

— Предполагам, че си чула за битката, която е започнала в Касай?

— Да, и може да излезе нещо сериозно. Но, разбира се, ние го очаквахме. Сега, скъпи, наистина трябва да вървя. Мисля, че чувам автобуса. Вуйчо Уили е навън и ме вика да тръгвам.

— Чакай, Кети…

— Ако не тръгна, скъпи, ще пропуснем автобуса й вуйчо Уили ще закъснее за беседата. Засега довиждане, скъпи Дейвид, скоро ще бъдем заедно.

Кети беше отишла, или най-малкото беше принудена да отиде и го остави разочарован, с болезненото чувство, че е пренебрегнат. Колко незадоволителен беше разговорът, в който говориха толкова много за Уили и толкова малко за него. Не, не, не трябваше да разсъждава по този начин — Мъри бързо се засрами от недостойната си ревност. Кети го обичаше, бедното дете беше просто ужасно разтревожено и измъчено. А телефонните разговори винаги са си били незадоволителни. Той си каза наум тези извинения, но въпреки логиката, чувството, че е пренебрегнат продължи да го тормози цялата вечер.

Когато стана време за лягане, все още разстроен, той реши да вземе хапче за сън; нещо, което не бе правил седмици наред. Петнадесет сантиграма сонерил с чаша топло мляко щяха да го накарат да спи дълбоко най-малко шест часа. За нещастие, покоят му бе нарушен от един страшен и същевременно смешен сън.

Той лежеше на походно легло на непознато място зад стръмни, черни скали. Въздухът, изпълнен с бръмченето на насекоми, беше непоносимо горещ — влажната горещина на тропическа нощ. Навсякъде беше тъмно. Все пак той можеше да вижда слабо и постепенно усети присъствието на висока тъмна фигура на човек, който стоеше на няколко крачки от него и гледаше пред себе си. Човекът носеше жълтеникава риза, панталони със същия цвят и къси гумени ботуши. Макар че лицето му не се виждаше, Мъри позна, че човекът беше Уили. Той се опита да го извика и макар устните да образуваха думи, от тях не излезе никакъв звук. Изведнъж той видя ужасен три огромни животни, които се приближаваха отзад. Бяха лъвове, или поне по големина и форма приличаха на лъвове. Но във външния им вид имаше още нещо свръхестествено, което им придаваше толкова свирепост, че Мъри просто се парализира от страх. Зад тези зверове стояха прави една редица от туземци Абату, въоръжени с копия и силуетите им се открояваха в мрака. Мъри напразно се опитваше да стане. Той поиска да избяга от тази двойна опасност. Безполезните усилия го накараха да плувне в пот. Тогава, когато вече се предаде, човекът, за когото беше решил, че е Уили, започна да се смее и като събираше малки камъчета, замеряше от време на време с тях лъвовете, както малките момчета удрят наслука някоя улична котка. Зверовете спряха веднага, поколебаха се за момент, после отново започнаха да се приближават с ужасяваща стремителност.

— Бог е нашият пастор — каза Уили. — След малко ще пуснем дискоса.

Атаката веднага се пресече. Лъвовете клекнаха на задните си крака в умоляваща поза, след което чернокожите войници започнаха да маршируват на място и да пляскат с ръце. Тогава, с нехармонична прилика на черковния хор от Маркинч, те запяха гръмогласно химна: „Напред воини на Христа“.

Фантастичното и абсурдното съновидение внезапно го освободи от страха. Мъри се опита да се засмее, да вие от смях и накрая издаде вик, който го събуди.

Изтощен, и все пак успокоен от реалността на собственото си легло, Мъри дълго лежа мрачен и замислен за причините на тази смешна и болезнена фантазия.

Това, което най-много го измъчваше, беше собственото му поведение. Толкова ли слаб беше той? Господи, не — той не искаше да го признае. Стисна зъби и се отърси от тази мисъл. Реши, че очевидно това беше резултат от несъзнателен конфликт между възхищението му към героичния и самопожертвувателен живот на Уили и неговото собствено минало безразличие към религията. С това той стана. Блестящият циферблат на часовника до леглото показваше три часа̀. Мъри махна мокрото горнище на пижамата и като се избърса, сложи ново. След това легна пак. Повъртя се в леглото повече от час и след това отново заспа дълбоко.

Глава XVII

На сутринта той се събуди недоотпочинал. Беше горчиво разочарован от себе си. Стана набързо, подтикван от чувството на срам, и прие за добре дошла болката в гърба, която очевидно се беше усилила. Той зашари из къщата, докато чакаше неспокойно пристигането на мадам фон Алтисхофер, и направи два пъти проверка на това, което беше свършено: списъкът попълнен, книжата бяха в ред, в банката беше известено, срещата му с Щайгер определена за следния ден. Оставаше да се свърши с опаковането. Той наостри нетърпеливо уши да чуе звука от Дофина и погледна часовника си: минаваше десет часа̀. Защо, за бога, още не идва? Точността винаги изпъкваше между многото й добри качества. Вече се канеше да й позвъни по телефона, когато с едно непълно чувство на облекчение Мъри чу стъпките на Фрида по пътеката, посипана с чакъл. Звънецът на вратата иззвъня. Той й отвори сам.

— Не си с колата. Чудех се защо закъсня. Влез. Дай си палтото.

— Благодаря, няма да вляза. Или най-много до хола.

Той я изгледа втренчено, тъпо, докато тя направи крачка през прага. Не носеше обичайния си сив работен екип, а избелелия червеникавокафяв костюм с шапката берсалие, с която имаше навик да се разхожда. И все пак спокойното й твърдо изражение го изуми най-много и го накара, вече усетил някакво нещастие, да извика:

— Какво е станало, Фрида?

Тя не отговори веднага; после го погледна почти съжалително с необикновените си жълти очи и каза:

— Приятелю мой, въпреки голямото ми желание да ти помогна, реших, че вече не трябва да те виждам никога вече!

— Каквоо? — в смущението си той трудно изрече думата. — Но защо? Ти обеща. Разчитам на теб да оправиш порцелана.

— Порцелана! — повтори тя като презрително натърти на думата. — Какво значение има това за теб? Нямаш вече нужда от него. И никога няма да го видиш.

— Но аз, аз имам нужда от помощта ти за другите неща.

— Тогава няма да ти я дам! — Все още с поглед, устремен в него, тя бавно клатеше глава. — Всичко това е премного болезнено за мен. По-добре, по твоите собствени думи, окончателно, бързо скъсване с всичко.

Последва момент на пълна тишина, през което време Мъри не можа да измисли нищо, освен да каже „защо“, а това вече беше казано. Тогава тя продължи със същата тържественост, в която звучеше нотка на присъда.

— Приятелю мой, скъпи приятелю, чувството ми към теб, а то е много по-дълбоко, отколкото предполагаш, ме заблуди. Аз съм жена и без сила се предадох, за да си помогна. Но вчера на партито срещнах всичките ти приятели и разбрах, че съм сгрешила. Ужасна грешка. Защото всички се страхуват, всички мислят едно и също за теб.

— Благодарен съм за тяхната загриженост — промърмори Мъри раздразнен от факта, че са говорили за това в негово отсъствие. — Не, не виждам с какво съм я заслужил!

— Те виждат! — гласът й хапеше. — Всички говориха за теб. Човек, който е работил цял живот, за да постигне успех, богатство; който има добри приятели и красив дом. И който вече не е млад да захвърли всичко, всичко, заради едно внезапно хрумване, толкова крайно, че дори твоят мистър Стенч казваше с неговия цинично-насмешлив маниер, че си отхапал повече, отколкото можеш да сдъвчеш.

— Благодаря на Стенч и на другите — каза той горчиво. — Въпреки всичко, вярвам, че зная какво върша.

— Наистина ли знаеш? Сега си така зает, така погълнат от своята фикс-идея, че не четеш и даже не слушаш новини. Вчера мистър Стенч ми каза, току-що съобщили, че в друг град, Калинда, съвсем близо до мястото на твоя Уили, шайки от тези туземци дошли с пламтящи стрели и къси тежки саби, нападнали белгийската мисия и изклали всички, които били вътре. Не само са убивали; първо са ги осакатили, като им отрязали ръцете. Майн гот, когато си помисля за твоите ръце, така изящни и чувствителни, ръце, на които винаги съм се възхищавала… и някой отвратителен дивак да ги отсече и да ги хвърли… Учудваш ли се, че аз и другите просто сме се разсипали заради теб?

Мъри хапеше намръщен устни, чувстваше как неудобството и ядът го обладават. Най-сетне раздразнението му взе връх.

— Изглежда забравяш, че Уили ме предупреди за евентуална опасност. Напълно съм премислил рисковете, на които се излагам.

— Не вярвам.

— Обвиняваш ме в лъжа?

— Обвинявам те в преднамерена самоизмама.

— Ако това е така, то е породено от най-възвишени подбуди!

— Значи, искаш да бъдеш мъченик, светец, може би убит със стрели, ей така, за разнообразие, като Себастиян; и да спечелиш след това арфа и ореол! — Фрида присви презрително очи. — Говоря ти само в твой интерес, когато ти казвам…

— Безполезно е — прекъсна я той остро, — няма да ме разубедиш.

Те се погледнаха продължително и мълчаливо.

— Значи, заминаваш? — каза тя накрая твърдо.

— Да, заминавам.

— Тогава, върви. Ти си съвършено сляп и лишен от разум, всъщност съвсем безумен!

— Благодаря ти.

Те се караха, правеха сцена — тази мисъл му причини остра болка.

— Казваш, че правиш това, ръководен от голям идеал, да поправиш грешките в живота си. Не е вярно. Правиш всичко това, за да делиш леглото на една млада, безразсъдна жена, религиозна убийца на радостта, която те е пленила, която не е зряла, без особен интелект, една обикновена болногледачка, която не може да различи Бонар от нощното гърне.

Смъртно бледен от тези обиди, с последни сили той сдържа възмущението си и отговори.

— Фрида, ти говориш за младата лейди, която ще бъде моя жена.

— И да ти стане жена, какво, според тебе, може да ти даде тя? Страст — никаква, защото й липсва. Тези религиозни жени са без пол. — Мъри потрепера. — Защото за страст, каквато искаш ти, ти е необходимо едно силно, жизнено тяло. Отговаряща на теб сила, която Кети не притежава. Тя е слаба. И тя е вече свързана с нейния Уили. Ти си за нея само фигура на баща. Освен това, имаш извънредно силен съперник. Кети не може да обича и теб и бога.

— Страхувам се, че трябва да те помоля да си вървиш.

Фрида дишаше дълбоко, макар и със сдържана сила: същинска Вагнерова примадона с великолепна фигура и огън в очите. После изведнъж се успокои и стана студена като лед.

— Да, отивам си. Но недей забравя това, което те предупредих. И помни едно важно нещо: ако се вразумиш, аз съм още в Зееберг, винаги твой приятел.

Мъри едва я дочака да премине улицата, преди да тръшне вратата. Беше заслепен от ярост, болка и гняв и преди всичко непоколебим в решението си. Как се осмеляваше така нахално да говори за него и Кети. Всичко това и скандалният факт, че приятелите му на партито бяха клюкарствали зад гърба му, сами по себе си бяха достатъчни, за да го вбесят и накарат да се придържа твърдо към решението си. Срамният намек за половите способности на бъдещата му съпруга го уязви най-много и го измъчи още повече поради спомена за онази нощ, когато Кети послушно му се отдаде. Как не! Баща, който се бори да спечели любовта й срещу Уили и бога — можеше ли такова твърдение да бъде по-несправедливо, по-неизказано безсрамно — истинско богохулство! Но най-лошото беше, че тази отровна стрела се заби дълбоко в сърцето му и още трепереше в него. На туй отгоре при тръшкането на тежката врата беше си извил и без това изкривения гръбнак и сега, докато сипеше обвинения срещу Фрида, тъй като злополуката беше всъщност по нейна грешка, Мъри откри, че започна да куца още по-силно.

Но имаше толкова работа, че не можеше да си позволи да почива. Тогава какво? Беше важно веднага да си изправи гърба и понеже имаше да направи допълнително някои покупки, той реши да вземе влака за Цюрих и да се посъветва със своя добър приятел д-р Мюлер. След като отказа да обядва, недоумяващият Артуро го закара на гарата при Шванзее точно навреме за бързия влак в единадесет и четиридесет и пет.

Когато се настани на удобната седалка до прозореца — според него никои други влакове не можеха да се сравнят с швейцарските — Мъри отвори „Газет сюис“, който беше дръпнал инстинктивно от будката. Естествено, мадам фон Алтисхофер беше преувеличила, за да го уплаши. Въпреки това, тя беше права, когато беше казала, че напоследък, поради много работа, той не следеше външната преса и събитията по света. По начало Мъри рядко се интересуваше от политика и предпочиташе да прогонва от своя затворен живот сътресенията и разногласията на този объркан свят. Обаче сега разбра, че трябва да прегледа новините, за да компенсира пропуснатото. Още на първата страница прочете заглавието:

Прикован от силно вълнение, Мъри зачете статията. В тази кървава баня самите мисионери, двама францискански пастори били отделени, за да се занимаят с тях по-специално. Това беше страхотна история и все пак изглеждаше достоверна, тъй като идваше след по-раншното клане в Точиленг и беше без съмнение част от общата жестокост, с която туземците всяваха ужас.

Фрида беше казала истината: какъв край за един чувствителен цивилизован мъж. Спазма на отвращение сви стомаха му, когато свали вестника и погледна към спокойния швейцарски пейзаж и кафявите крави със звънци, които мирно пасяха из зелените пасища между круши и черешови дръвчета. Може би все пак, когато беше взел това героично решение, не беше напълно претеглил задълженията и опасностите, които се криеха в него. Но той отхвърли тази мисъл, преди да завладее съзнанието му. Дори и да не искаше да отиде, той желаеше Кети. И никога нямаше да се откаже.

Влакът пристигна на Цюрихската гара и при слизането от влака Мъри едва се закрепи. Съжаляваше, че не си е взел бастун. Куцаше така очебийно, че привличаше състрадателни погледи, докато вървеше по „Банхофщрасе“. Успя с не малко усилие да направи няколко покупки в Гридер, магазина, който за разлика от много други беше отворен между дванадесет и два. После, почти без да се сети за Бар-о-лак, той обядва скромно в Спрунгли кюфтета и макарони и накрая взе компот и кафе. Наистина беше много разстроен и потиснат, за да има апетит. Така унил и нещастен, той взе такси до кабинета на д-р Мюлер, който се намираше на Глориящрасе, и има късмет да завари доктора преди да са дошли други пациенти. Мюлер, а това изглежда беше по-важно, нямаше представа, че на Мъри му предстоеше заминаване за Черния континент. В този момент и поздравления, и упреци еднакво биха били непоносими за Мъри, който веднага постави въпроса, изброи симптомите и заключи:

— Почти съм сигурен, че не е нещо сериозно.

Мюлер, червендалест, весел, дребен човек, облечен в голяма колосана бяла престилка, който очевидно се радваше на сносно съществувание, изслуша разказа на Мъри, седнал прегърбен на бюрото, като от време на време хвърляше добродушни погледи към пациента си. После стана и го прегледа, но на Мъри прегледът се стори бърз, почти повърхностен.

— Леко навяхване на латисимус дорси. Нека твоят човек те намаже с благ мехлем.

— Опитах; няма резултат!

— Естествено, трябва да почакаш няколко дни.

— Но това куцане, което се появи, доста ме тревожи.

— Чисто психологично явление. Защитно транспониране на безпокойството ти за гръбнака; макар че не мога да си обясня защо би трябвало да те тревожи! Предполагам, че нищо друго не измъчва мислите ти?

Намръщен, Мъри реши да игнорира въпроса.

— Тогава смяташ, че имам нужда от рентгенова снимка?

— Майн гот! — засмя се Мюлер на тази идея. — Няма да правим рентгенова снимка за такава обикновена дреболия!

Мъри напусна лекарския кабинет по-зле, отколкото преди да влезе; стараеше се да не куца, което още повече подсили болката. Кракът му се схвана и трябваше да го влачи.

— По дяволите този доктор — промърмори той на себе си. — В неговата глава се въртят разни психически измишльотини.

Беше готов да търси друго мнение, но страхът, че може да изпадне в смешно положение, го спря. Вместо това, надявайки се, че движението може да му помогне, Мъри тръгна надолу по Белведер, после се разходи край Цюрихзее. Бледото слънце блещукаше по тихата повърхност на водата през седефена омара и следобедът беше спокоен и светъл. Въпреки това, тази странна светлина го изпълни с едно смущаващо недоверие — съмнение за истинността на собствената му същност, безутешно съзнание за собствената му несигурност в този враждебен свят. Какво правеше той тук, защо куцаше безцелно, с мозък, помрачен от множество борещи се мисли, които го жилеха като рояк оси? Насоката, която животът му взимаше, му се стори изведнъж абсурдна. Чувстваше нужда от подкрепа, като че ли падаше в пропаст. Защо Фрида го беше нападнала тази сутрин така язвително и остро? Беше непростимо и въпреки това, търсейки подбудата й, Мъри откри много неща, които я извиняваха, дори й прощаваха. Фрида го обичаше, ревнуваше Кети, беше разбита от мисълта за пътуването му, уплашена за неговата безопасност и здраве. Дълбоко в себе си той съжаляваше за разрива между тях. Той винаги я беше обичал и й се беше възхищавал и именно той беше виновен може би, че беше подхранвал надеждите й за по-близка връзка. Все пак, при тези обстоятелства най-доброто беше, че те се разделиха. С усилие Мъри се окопити, взе такси и отиде на гарата. Вечерният вестник, който изчете на връщане, напълно потвърждаваше лошите новини от сутринта — официален бюлетин беше издаден от Обединените нации за жестоко посегателство срещу невинни граждани. Имаше също и репортаж за избухнали епидемии от едра шарка и бубонна чума. По радиото отправяха апели за медицинска помощ. Когато Мъри пристигна в къщи час по-късно, той не откри нищо, с което да облекчи вътрешното си страдание: нямаше телефонна покана от Кети, дори писмо, къщата сега в такава бъркотия — купища книги по пода в библиотеката, среброто увито в тънка хартия, пердетата в хола свалени — всичкият уют и сигурност бяха изчезнали. Когато понасяше тези страдания, изоставяйки всичко заради нея, Кети му дължеше поне няколко думи на насърчение и подкрепа.

Мъри отиде при телефона в библиотеката и даде поръчка за разговор с Маркинч у Фодърингей. Последва безконечно бавене, но Мъри не можеше да остави слушалката. Накрая се чу бъркотия от шотландски акцент при местната станция и печалната връзка беше възстановена. Говореше мисис Фодърингей. Гласът й едва се чуваше над непрекъснатия шум, но веднъж връзката дадена, всичко се оказа безплодно. Уили и Кети бяха заминали предния ден. Пътуваха из Англия, вероятно към Манчестър. Адресът беше неизвестен. Мисис Фодърингей можа обаче да му даде телефонния номер на мисионерския център в Единбург, където вероятно ще могат да му помогнат.

Като прекъсна разговора, който тя можеше да продължи неограничено, той взе единбургския номер и успя да се добере до него по-лесно. Но тук също звъня напразно. Мистър Дъглас беше изнесъл беседата си в Единбург и тръгнал за Лондон с племенницата си. Не знаеха сегашния му адрес.

Мъри хапна малко на вечеря и след това отиде в кабинета си, единствената обитаема стая. Почти час по-късно, както седеше унесен, телефонът внезапно иззвъня.

Пулсът му спря. Знаеше, че това е Кети, тласната от любовта си и инстинктивното усещане, че му е нужна в момента. След миг Мъри беше на телефона.

Но не — сърцето му болезнено се сви, — той не чу сладкия очакван гласец, а гърления акцент на Щайгер, адвоката, който, задържан в Мюнхен, молеше за отлагане на срещата им до понеделник.

— Естествено, ако работата е спешна, ще дойда утре сутринта със самолет и вечерта ще се върна обратно в Мюнхен.

— Не — каза Мъри, като се мъчеше да се съвземе — нямам крещяща нужда, не се безпокойте. Понеделник няма да е късно.

— Значи, ще се срещнем след три дни.

Три дни, размишляваше Мъри, като затвори телефона: отложената среща нямаше да усложни нещата. И щеше да му позволи да отдъхне малко и събере сили. Усещаше неясно чувство на облекчение.

Глава XVIII

Беше изминала цяла седмица. Или може би повече? Докато чакаше по този начин, уредил всичко, напълно готов да тръгне — беше трудно да се броят дните. Но, разбира се, днес беше неделя, при това дъждовна; прокисващият дъжд превръщаше снега в кална лапавица, планините не се виждаха зад издутите тъмни облаци. Господи, ужасен ден, съвсем подтискащ, особено за него, какъвто беше чувствителен към времето. Мъри се отдалечи от прозореца и може би за двайсети път извади от джоба си писмото на Кети, единственото й писмо, пуснато на сутринта след престоя й в Единбург. Трябваше да го е писала и пуснала веднага, когато се е върнала в Маркинч.

С нов пристъп на разочарование Мъри сгъна писмото, което той така жадно беше отворил, когато пристигна. Сигурно беше очаквал нещо повече от тези няколко набързо и сдържано написани редове. Вместо скучното разписание за тяхното пътуване, не можеше ли да пише нещо по-прочувствено — за любовта си, да каже, че тъгува по него и копнее отново да бъде в прегръдките му? В целия й речник нямаше ли една по-силна дума от „скъпи“? Мъри призна, че тя беше свенливо, стеснително дете, несвикнало с мисълта за тяхната интимност — така поне изтълкува фразата „скоро ще бъде твоя вярна съпруга“ — писмото беше кратко, поради малкия лист хартия. И все пак беше успяла да отдели място за Уили — за неговите беседи, болести, или за тревогите и трудностите, които можеше да има далеч от нея. Всъщност работата беше направо зле. Мъри я обичаше, желаеше я, а всичко, което можеше да направи тя, беше да му навира Уили под носа.

Необикновеното усещане, че е изоставен, беше подсилено от сегашната му самота. Нормалният начин на живот беше нарушен, беше се сбогувал с всичките си приятели в Шванзее, никой не идваше да го види, всички го бяха отписали като покоен член от техния кръг. Пък и Фрида — повече от седмица не беше я виждал, макар че на няколко пъти се беше опитал, накуцвайки, да се разходи в дъжда край брега на езерото близо до имението й, с надеждата да я срещне. Чувстваше липсата на компанията й, която Фрида на драго сърце му беше давала и от която сега, когато чувството на сигурност и несигурност се преследваха в съзнанието му, той болезнено се нуждаеше. Мъри горчиво съжаляваше за пукнатината в отношенията им, тъй като беше дошла от няколко нейни думи, които, имайки предвид целта им, той й беше простил вече. Разбира се, Мъри не можеше да си тръгне без да се опита да оправи недоразумението между тях. Оставаше много, много малко време; след два дни щеше да замине. Трябваше да я види. Все пак нещо, може би гордост, а може би и известна предпазливост, му беше попречило да го направи досега.

Обедният звънец прекъсна мислите му. Той се нахрани мълчаливо и разсеяно, без апетит; после, както имаше навик в неделя — дремна малко. Събуди се към три часа̀ и видя, че дъждът се лее по-безжалостно от когато и да било. Той стана и за да убие времето, обиколи къщата, провери приготвените си куфари, изпуши една цигара, но въпреки че през деня все още се беше държал, сега, когато отвратителният сив следобед се превръщаше в прогизнала от влагата вечер, той се почувства непоносимо нещастен и се поддаде на горещото желание да чуе една човешка дума за утеха. Фрида щеше да му я даде. Тя беше и винаги ще бъде негов приятел. Няма да спорят, няма да говорят за неща, които отново ще ги скарат, просто ще прекарат в хармония един последен спокоен час на човешко общуване.

Бързешката, преди да е успял да промени решението си, той си облече дъждобрана, взе един стар чадър за голф от закачалката и след като излезе незабелязано от къщи, тръгна, накуцвайки по пътеката.

Почти загубен в ниските облаци, високият Зеебург се издигаше над него. Строен от неодялан планински гранит в швейцарски стил от XVII век, с покрив с бойници и двойни кули, замъкът имаше призрачен вид в здрача, сякаш го обитаваха духове; впечатление, подсилено от дрезгавото грачене на мокри гарвани, приютени под надвисналите стрехи. Той премина обрасналата с мъх веранда, приближи се до тесните двойни прозорци на всекидневната стая и се отдръпна със затаен дъх. Да, тя седеше там, сама, на канапето до старинната печка, наведена над ръкоделието си при единствената слаба лампа, която едва осветяваше огромното високо помещение, бедно мебелирано с тежки орехови столове с високи облегалки и голям баварски сркрин. Любимото й кученце Петеркин лежеше на килимчето в краката й с муцунка между лапите. Мрачният уют на тази сцена трогна Мъри. С разтреперана ръка той почука на стъклото. Фрида веднага вдигна глава и се втренчи в тъмнината. После остави работата си, тръгна бавно напред и отвори високия прозорец. Изгледа го продължително и със спокоен твърд глас, напълно лишен от каквото и да било безпокойство, каза:

— Бедни приятелю, колко болнав вид имаш. Ела! Ще ти помогна! Така! — Като взе ръката му, тя го поведе към канапето. — Трябва да седнеш и да си починеш.

— Благодаря — промълви той, като дишаше тежко. — Както виждаш, и аз съм като времето. Може би си спомняш, че си ударих гърба. Още не съм добре.

— Да — каза тя, надвесена над него, — видях те три пъти край езерото, как се опитваше да се разхождащ. Казах си: „Нещастно човече, скоро ще дойде при мен!“

В тона и движенията й не пролича ни една нотка, ни един признак дори на триумф. В тях имаше една особена спокойна покровителственост, като че се оправяше с любим и непокорен ученик.

— Чувствах, че трябва да дойда — защити се Мъри бързо. — Не можех да понеса мисълта, че ще замина без да се сдобрим. Аз… аз съм длъжен да тръгна вдругиден.

Фрида не му отговори, а седна до него на дивана и взе ръката му, като я задържа със силните си пръсти. Последва кратка, абсолютна тишина; после, без да откъсва поглед от него, Фрида заговори със спокойната увереност на човек, който говори за свършен факт.

— Бедни ми приятелю, съвсем не си на себе си! Време е жената, която те познава и разбира, която питае най-добри и силни чувства към теб, да, вече е време тя да те спаси от самия тебе.

— От мен? — повтори Мъри смутен и подплашен.

— Беше глупаво подведен в едно неприятно положение. Понеже си честен човек, и макар че си болен, би желал да бъдеш и смел, искаш да изконсумираш докрай цялата история. Дори когато ти е напълно ясно, че няма да оцелееш! — Тя спря тихо. — Но именно затова аз няма да стоя настрана.

Настъпи мълчание. Мъри, подтикван от една необикновена смесица на възторг и отвращение, с усилие вдигна глава и я погледна.

— Трябва да призная — каза той като се стараеше да се защити, — с това накуцване аз съм… почти съм разколебан. Искам да кажа, че ми мина през ума, дали ще бъда в състояние да замина, както е уречено, или ще трябва да тръгна по-късно.

— Престани да се измъчваш от съмнения, приятелю мой. Нямам намерение да те пусна.

Сложен шок прониза Мъри. Някаква смесица на изключващи се полюси; положителен и отрицателен заряд електричество, може би, но такт или иначе — истински шок!

— Но аз съм обвързан… всячески — запротестира той.

— Да, ти сгреши! — Тя вдигна показалеца си поучително. — И постъпи глупаво, освен това. Но слушай. Когато вървиш в планината и откриеш, че си сбъркал пътя, продължаваш ли по същия път, за да паднеш в някоя пропаст? Не! Когато питаш някой, който по-добре от теб познава пътя, ти се обръщаш и се връщаш назад. Това и ще направиш!

— Не, не. Не бих могъл! Какво ще помислят за мен Кети и Уили? Даже хората тук; след многото приказки и моята реч на партито, голямата гласност в „Тагеблат“! Ще стана за смях в кантона, щом ме видят, че съм още тук.

— Няма да те виждат — отвърна Фрида почти преднамерено, защото трябва да заминеш на дълга почивка… С мене!

Мъри отново видимо трепна, но тя го накара да кротува с лека спокойна усмивка и продължи със същия равен ораторски тон.

— Първо ще отидем в Монтекатини, където има чудесни бани за твоя гръб, а когато се оправиш, ще поиграеш известно време голф, а аз ще бъда с теб и ще се възхищавам на играта ти. После ще пътуваме по море с красивия кораб „Стела поларис“ и чак през пролетта ще се върнем тук. А през това време цялата глупава история ще бъде приключена и отдавна забравена.

Прикован от нейните хипнотизиращи очи, Мъри втренчено я гледаше, сякаш беше в транс и все пак усети за първи път, че косата й беше току-що измита и подредена, че — като че ли го беше очаквала — носеше нова лилаворозова копринена рокля с висока талия, широка и плисирана надолу; класическа рокля с безупречна кройка, която усилваше естествената й красота. Наистина — елегантна женска фигура, и то все още красива — от разстояние. Но отблизо разширените му зеници ловяха началните признаци на остаряването, слабо забележимите бръчки под очите, дребните гънки на шията, лекото потъмняване на силните равни зъби. Как би могло това да се сравни с другото прелестно личице, с онова крехко, свежо, младо тяло? Една вътрешна въздишка го разтърси. И все пак — в сегашното му плачевно състояние — не беше ли Фрида пристан, убежище, при това истинска лейди, образована, съвършена и при по-подробен анализ — достойна за леглото? Мъри дълбоко въздъхна и се канеше да проговори, когато тя подигравателно го превари.

— Да, аз съм разумна сделка. И ще бъда подходяща съпруга за тебе през деня и през нощта. Не съм ли мечтала и аз през годините, когато живях сама? Ще осъществим мечтите си заедно. И как само би ни погълнало възстановяването на Зеебург; да го изпълним с твоите красиви неща! Ще имаме салон, по-известен от този на Копе по времето на мадам дьо Стал.

Мъри продължаваше да протестира.

— Ужасно съм привързан към теб, скъпа Фрида, но…

— Но да, бедното ми човече, и аз към теб! За нищо на света не ще позволя да заминеш и да се разсипеш.

Настъпи мълчание. Какво повече можеше да каже или да направи? Почувства се сломен, подвластен, победен, но изпълнен с някаква утеха. Планът на Фрида беше така разумен, така приемлив във всяко отношение, съвършено различен от онова незнайно бъдеще, от което през тези последни няколко дни беше започнал да се ужасява. Да приеме, му се струваше като потапянето в топла баня след изморително пътуване. Затвори очи. Беше неизказано спокоен. Легна на дивана.

— О, господи. Фрида… Искам да ти разкажа всичко… от самото начало.

И го направи надълго и нашироко, прочувствено.

— Е, да — промълви тя състрадателно и някак си двусмислено, когато Мъри свърши. — Разбирам!

— Ти си единствената жена, която някога ме е разбирала.

Докато говореше, кученцето се размърда сънливо, погледна го и с лай скочи в скута му.

— Виждаш ли? — кимна тя. — И Петеркин също те приема. Сега си уморен. Почини си, а аз ще ти донеса нещо, което ще ти възвърне силите. — Върна се скоро с чаша в ръка. — Това е от твоята родина, много старо и специално. Отдавна го пазя за тебе. Сега, за да ми доставиш удоволствие, ще го изпиеш всичкото.

Единствената алкохолна напитка, която Мъри ненавиждаше, беше уиското. Винаги му беше неприятно, когато го пиеше, защото му правеше киселини, а после го болеше черният дроб. Но той се нуждаеше от нещо подкрепително и искаше да я зарадва; освен това нямаше воля да откаже.

— Така може — похвали го тя и седна до него. — Сега ще стоим мирно, като мишки в църква, докато ти стане по-добре.

Както беше очаквал, уискито го удари право в главата. Лицето му почервеня и след малко се почувства, ако не по-добре, то поне глупав и възбуден. Тя каза като го наблюдаваше.

— Премислях възможния най-добър начин да се венчаем. Сватбата трябва да стане не само без никаква гласност, но и бързо. Трябва да се махнем, преди да се вдигне много шум. Така ли е?

— Колкото по-скоро изчезнем, толкова по-добре!

— Тогава най-добре е да отидем в Базел: ще тръгнем утре рано. Това ще ни отнеме три дни, понеже съществуват известни формалности. Но можем да се върнем тук в сряда вечер.

— А после, скъпа Фрида?

— На следващата сутрин заминаваме на нашето дълго пътешествие.

Мъри виждаше като в мъгла как тя му се усмихва. По дяволите — Фрида не беше грозна бабичка; с тези чудни очи и това здраво Вагнеровско тяло, жилаво и гъвкаво! Какво говореше тя?

— Беше много мил преди малко. Каза ми „скъпа Фрида“.

— Ти си ми доста скъпа, знаеш това! — Неочаквано той се захили. — Истинска Брунхилда.

— Трябва да знаеш — не сега! Никога не си виждал горните помещения на Зеебург. Моята стая, тя ще бъде наша стая, е чудесна. Няма да ти я показвам тази вечер! После! Съгласихме ли се? Няма да ме намериш студена. Някои хора нямат нужда от плътската любов, но с нас това ще бъде естествено и често. Нали? А също и необходимо, защото успокоява човека. Сега, нека да говорим за нашето така приятно бъдеще.

Час по-късно Дофина победоносно откара Мъри във вилата. В непроницаемия мрак в малката кола тя го потупа по бузата и многозначително и кратко се засмя.

— Сега ще сънуваш приятни сънища като мен… Лека нощ, майн либе ман. Утре ще дойда рано. Трябва да тръгнем за Базел в девет часа̀.

Уморен до смърт, но претръпнал и успокоен, Мъри се препъваше из къщата, благодарен на факта, че беше така изтощен, че ще заспи моментално.

— Веднага си лягам — каза той на Артуро, като се стараеше да говори с нормален глас. — Виж дали си заключил преди да си легнем. И точно в осем часа донеси закуската.

— Добре, сър — каза Артуро някак машинално. — А тази вечер ще искате ли топло мляко и сандвичи в стаята?

Нямаше нужда, помисли Мъри, особено след уискито. Той не беше още съвсем трезвен.

— Тази вечер нищо не искам — той се запъна, изправен пред необходимостта да каже за промяната в плановете му. Е, с Артуро това нямаше да бъде трудно. Той беше така разстроен, че Мъри ще замине.

— Между впрочем — той търсеше думи, — случи се нещо съвсем неочаквано. След всичко това няма да бъда принуден да замина завинаги, а само за някакви си три месеца.

Лицето на Артуро промени изражението си няколко пъти преди да светне от радост.

— О, сър, толкова съм щастлив; толкова съм радостен, така съм благодарен на милостивия бог и Санта Филомена, че чуха молбите ми да останете. Почакайте само да кажа на Елена.

Неудържимият възторг на Артуро беше допълнително утешение. Такава лоялност, каква дълбока преданост, мислеше Мъри, като се качваше по стълбите. И от страна на Елена също, и двамата бяха така здраво свързани с него.

Гледайки нагоре със странно изражение, Артуро го проследи как влиза в спалнята, после се обърна и отиде в стаите за прислугата. Елена му хвърли поглед, пълен с надежда. Той кимна утвърдително с изразителна гримаса.

— Права беше. Германката го е впримчила. Пипнала го е за юздата.

— Богородице — възкликна Елена и продължи на неаполитански: — Обезумял старик!

— Такъв си е, няма що — съгласи се Артуро. — А как ще страда!

— Но и ние с него — рече Елена мрачно. — Тази мръсница ще дебне за парите като швейцарски данъчен агент. Край на търговийката ни, щом сложи лапите си върху сметките.

— Все пак, по-добре така, отколкото да замине. Все ще можем още да го подоим.

— Няма сега да му правим поклони, я!

— Съвсем, нарязал се е до козирката — Артуро отиде до долапа, извади една бутилка и я отвори.

— Не съм виждал човек, с който така лесно можеш да се справиш.

— Все пак с нея си отваряй очите.

— Знам си работата! При това трябва да го изсмучем колкото можем, докато не е станало късно. Преди тя да го е изцедила, онази пиявица ще го остави по бели гащи.

— Тая хубостница ще му вземе здравето — каза Елена многозначително.

С това предричане за пълното изцеждане на мъжествеността от техния господар те се спогледаха и избухнаха в гръмогласен смях.

Глава XIX

Три дни след това, в сряда късно следобед, удобният „Хъмбър“, изкалян от пътуването, се плъзна незабелязано през селцето Шванзее, зави скришом в познатия път с акациите и спря пред вилата на Мъри.

— Е, ето ни най-после, Фрида! — Той беше махнал шофьорските си ръкавици и декларира свършения факт с поздравителна усмивка, после си погледна тежкия часовник и добави: — И точно навреме.

Сполучливата дискретност по отношение на сватбата също го радваше. Всичко стана така, както го предвиждаха. Мъри скочи от мястото си, бързо заобиколи колата и като предан съпруг, грижливо помогна на жена си да слезе.

В същото време вратата на вилата се отвори и Артуро се показа, като се приближаваше с открита усмивка за добре дошли.

— Всичко ли е в ред? — попита Мъри настрана, докато слугата вадеше куфарите от багажника.

— Съвсем в ред, сър. Подредихме салона, и китайският порцелан отново е сложен. Но библиотеката и другите стаи ще отнемат повече време.

— Ще имаш време! Утре тръгваме на дълго пътешествие.

Мъри като че се подвоуми и продължи.

— Няма ли някакво известие за мен?

— Не, сър.

Беше му невъзможно да потисне неволната въздишка на облекчение. Беше се опасявал от възможността за последен телефонен разговор, или някакво отчаяно писмо, което да го чака. Обаче Уили и Кети бяха тръгнали без да се обадят, точно така, както беше предрекла Фрида — бяха заминали в мисията при работата си — тяхната — не неговата, тя никога не е била негова. — Да, тяхната спасителна работа, която с всичките си сложности, трудности и опасности щеше да ги погълне и да накара Кети бързо да го забрави. Колко е бил заблуден да си въобразява, че е можел доброволно да свърже бъдещия си живот с онова мило, отдадено на вярата момиче, и все пак, колко разумно проумя грешката си в неин и свой интерес преди да е станало твърде късно. Вече нямаше да си представя нещата в глупава идеалистична светлина, нито пък да се стреми към духовни фантасмагории. Благополучно женен за една зряла, изключителна жена, Мъри изпитваше топло чувство на сигурност, като че ли беше стигнал края на дълго пътуване.

— Артуро, донеси бързо чая — каза той, като последва Фрида в гостната. Настани се до нея на честърфилдския диван и огледа стаята. Да, всичко беше подредено — точно както преди — тази дума сега имаше определено историческо значение както „Преди и след Христа“! Означаваше разликата между неговото „преди“ и „след“ избавителния период в живота му.

Картините му изглеждаха още по-красиви и привлекателни от когато и да било. Господи, как е помислил, че би могъл някога да пътешества без тях! Среброто светеше, порцеланът, наскоро измит и подреден, блестеше при светлината на приятния огън от пращящи кедрови дънери.

— Не е ли това прекрасно? — той й се усмихна нежно. — Да се върнем заедно, като се справихме с всичко така умно.

— Но, разбира се, Дейвид. Ще видиш, че винаги се справям добре! — Тя доволно кимна. — Ще го разбереш после, когато се установим в Зеебург.

Мъри се канеше да отговори — комплиментът беше на езика му, когато Артуро влезе с подвижната масичка за чай, затова само потри ръце и каза:

— О, чая! Ще налееш ли мила?

В това време Артуро подреди масата и му донесе подноса от хола.

— Пощата, сър.

— Колко много писма — извика Фрида, вдигайки сребърния чайник стил Джордж I от 1702 година. — Изглежда, че си важна личност!

— Повечето от писмата са делови — Мъри сви рамене и почна да ги преглежда едно по едно. Но едно от писмата очевидно не беше случайно. Разтреперан, той позна кръглия, равен почерк на Кети. Поглеждайки скришом датата върху плика, той веднага се успокои. Писмото беше пуснато на седемнадесети, четири дни преди Кети да отпътува, и беше получено в Шванзее в понеделник, двайсети, когато той и Фрида заминаха за Базел. И така, Мъри благодареше богу, писмото не можеше да съдържа нито упреци, нито съжаления. С предпазлив бегъл поглед към Фрида, която още наливаше чая, той пъхна незабелязано писмото в страничния си джоб; щеше да го прочете по-късно, когато остане сам.

— Понеже стана дума — тя сложи захар и лимон и му подаде чашката, — трябва един ден да ми разкажеш как стоят твоите делови работи; може би, когато отидем в Монтекатини, нали? Имам страшен усет за такива неща. Акциите на немската химическа промишленост, например. Засега те са силни.

— Вярно е — съгласи се Мъри толерантно, докато се навеждаше напред да нареже кейк. — И имаме достатъчно запаси от тях.

— Това е добре. И немските гаранции. Те също носят висока лихва.

— Виждам, че ще ми бъдеш в голяма помощ, скъпа. Сега опитай това, специалитет на Елена, приготвен в твоя чест! — Той я наблюдаваше, докато тя опитваше черешовия кейк. — Вкусен е, нали?

— Да, вкусен, дори много! Но може да бъде още по-вкусен. Има твърде много ванилия и малко плод. После ще й покажа как трябва да го прави!

— Необходимо е малко такт, мила. Елена е ужасно чувствителна.

— О, бедният Дейвид, караш ме да се смея. Като че ли нямам достатъчно опит. Ами че в Каленщайн имахме прислуга за къщата и градината петнадесет души и всички трябваше да бъдат контролирани. Аз съм сигурна, че са те обслужвали лошо и солидно са те мамили. Не се съмнявам, че твоята добра Елена притежава много лични качества, покрай това, че пооткрадва от прясното масло и яйцата, докато твоят знаменит Артуро… само как ги познавам тия неаполитанци, пред теб се усмихват, а зад гърба ти крадат!

За миг той се разтревожи, но бързо му мина, когато тя го потупа по ръката с покровителствена усмивка.

— Още една чаша от твоя чудесен Туайнинг. Това поне няма да променя.

Как изящно се справяше тя със сервирането — с вродена сръчност, нито нервно — като Кети, нито тромаво — като Дорис, която през онези далечни, почти забравени дни, винаги объркваше всичко, когато имаше пристъп. Да, след всичките тези тревожни години той беше постъпил правилно с последното си решение. Мъри винаги се беше стремил към една добре възпитана жена, не само заради социалните преимущества, които тя би му донесла, но и заради онази допълнителна изтънченост, с която, вследствие възпитанието си, тя би обогатила съпружеската им интимност. Да, Фрида щеше да направи живота му нов. И колко успокоителен беше планът за бързото им заминаване — Монтекантини, пътуване по море с „Поларис“ (Фрида беше запазила каюта чрез американската куриерна служба в Базел), и после колко интересно щеше да бъде да се възстанови Зеебург! Макар че вилата беше удобна, тя никога нямаше да бъде повече от един буржоазен дом и си оставаше неподходяща за неговите богатства, които вече щяха да красят и преобразят огромния замък над езерото. Както си стоеше предоволен в топлата уютна стая и отпиваше от чая, Мъри все още не можеше да спре мислите си, които се обръщаха не точно като самообвинение, но все пак с някаква остра болка към самолета, който след нощния си престой в Лисабон, вече навярно се носеше към Луанда. Сигурно Кети беше превъзмогнала най-лошото. Тя беше млада и щеше да се съвземе. Скръбта не е вечна, времето лекува по-добре… Мъри се успокояваше с тези и с други размисли.

— Като че ли заспа — чу той полумъмрещ, полушеговит глас.

— Не, не, наистина не спя. Но да се върнем на въпроса, Фрида, трябва ли действително да нощуваш в Зеебург. Защо не останеш тук? В края на краищата ние сме женени.

— Да, ние сме чудесни съпрузи и поради тази причина трябва да бъдем благоразумни.

— Защо, скъпа Фрида? Беше съвсем, е, беше ми трудно да прекарам две нощи без теб… и в отделни стаи.

Тя доволно се засмя.

— Радвам се, че имаш същото чувство като мен. Но за младоженци е по-добре да прекарат по-добре медения си месец някъде далеч. За мен има нещо ново, а особено за теб е по-добре да се освободиш от неотдавнашните си преживявания, които може да те разтревожат пак.

— Да — съгласи се той неохотно. — Предполагам, че има нещо вярно в това. Все още…

— Така… нуждата да бъдем заедно ще стане още по-голяма, ако се въздържаме. Обещавам ти да бъда чудесна в Монтекантини. Фрайхер, моят покоен съпруг, беше силен мъж в леглото, но въпреки това винаги му отговарях с равна сила. Понеже сме женени, мога открито да говоря за тези неща. А сега ще се кача горе. След дългото пътуване трябва непременно да се измия.

Когато Фрида излезе от стаята, Мъри постоя полузадрямал пред огъня и упивайки се от аромата на горящия кедър. От време на време съзнанието му беше абсолютно празно; после, като се поокопити, той се усети за миг съвсем отпуснат. Минаха пет, десет, петнадесет минути. Какво правеше Фрида горе? Къпеше ли се? Не му се хареса намекът по отношение на покойния барон и съпруг, но това поне показваше, че тя не беше студена жена. Мъри сънливо си мислеше за пълните й гърди, за гъвкавите й богати бедра. После разсеяно, както беше с повишено настроение, той си спомни за закъснялото писмо. Колкото и неприятно да му беше, той дължеше на Кети прочитането и пазенето на писмото като последен мил спомен. Извади го от джоба си и след като разгледа отново плика и се увери, че датата на печата е същата, смело го отвори.

Докато се занимаваше с това, Мъри чу, че се звъни на вратата в градината. Той се изправи изведнъж, като се молеше на небесата да не е гост. Ако някой от техните приятели, особено Стенч, ги откриеше точно в това време, щеше да ги затрудни страхотно и фактически щеше да развали всичките им планове за тайното пътуване. Трябваше да предупреди Артуро да каже, че го няма в къщи. Но вече беше късно, слугата отваряше вратата.

Мъри стана, дръпна пердетата на страничния прозорец и погледна към тъмното шосе. Никаква кола — не можеше да бъде гост, трябва да е някакъв продавач или амбулантен търговец. Нямаше защо да се тревожи. Все пак разговорът на вратата доста продължи. Напрягайки слуха си, той чу Артуро да казва умолително:

— Моля ви, ако почакате тук, ще отида да видя.

— Но няма нужда да проверявате — отговори едно тънко гласче с напрегната настойчива нотка. — Той ме очаква. Ще вляза направо.

Сърцето му се сви. Боже мой, мислеше той, не може да бъде! Сънувам ли, или съм луд! Инстинктивно направи няколко крачки назад. Безполезно отстъпление.

В хола се чу шум от бързи стъпки и в следващия миг Кети застана пред него.

— Дейвид! — извика тя с истинско облекчение. — Помислих от Артуро, че те няма. — Цялото й тяло изглежда се стремеше към него, после тя изтича напред, прегърна го и сложи глава на гърдите му.

Мъри беше смъртно бледен, с лице изкривено от ужас и изумление. Това беше кошмар, нещо нереално, не можеше да бъде истина. Стоеше вцепенен, неспособен да говори.

— О, Дейвид, скъпи Дейвид — продължаваше да шепне тя. — Колко съм щастлива, че отново съм при теб.

Мъри стоеше ням, устата му се беше схванала. Накрая пое дъх и каза:

— Кети… какво… защо си тук?

— Защото си ми нужен… много, много повече… — Все още притисната до гърдите му, тя го погледна с недоумение. — Нали знаеш, че вуйчо Уили ме изпрати?

— Уили? — повтори той като папагал.

— Не получи ли писмото ми?

— Не… Да… едва… не бях тук.

— Тогава не знаеш! О, Дейвид, колко е ужасно! Цялото представителство на мисията е унищожено, изгорено до основи! Имало страхотно нападение на въоръжени терористи. Бият се навсякъде и почти всички от нашите хора загинали. Цялото дело на вуйчо Уили, двадесетгодишният му труд, всичко е унищожено! — Сълзи течаха по бузите й. — Вуйчо Уили замина да види този ужас, ако му позволят да се добере дотам. Но той знае, че всичко е свършено. Не ме пусна да отида с него. Съвършено е съсипан. Мисля, че трябва да се откаже. А за мен, вече няма какво да правя там… Сега… ми оставаш само ти, Дейвид. О, и благодаря на бога за това. Но мисля… мисля, че си загубих ума по теб.

— Това е… ужасно, Кети! Голям удар! Ако само знаех…

Тя го погледна с чист, недоумяващ поглед.

— Но, Дейвид, защо не дойде на летището? Сигурна бях, че си получил писмото, в което всичко ти бях обяснила!

— Да, точно така… просто… така е трудно… понеже не бях тук.

Мъри едва ли знаеше какво говори и Кети беше започнала да го гледа странно, нервно, с внезапна загриженост на умореното си слабо личице.

— Дейвид, нещо лошо ли е станало?

— Нищо, освен… всичко е така злополучно… така непредвидено.

Всичката й радост се изпари. Тя показа признаци на истинска тревога, като че се сви в себе си.

— Дейвид, моля те, съжали ме!

О, божичко, помисли той. Това не може да продължава така. Трябва, длъжен съм да й кажа. Той се опита да дойде на себе си. — Кети… — Мъри се съвзе. — Скъпа Кети…

Но не можа да продължи. Щеше да умре, ако беше проронил една дума повече. Последва миг на пълно и страшно мълчание. Устата му горчеше и през това време не спря да мисли: щях да я имам тук, както го бях желал, само да бях изчакал! Мъри се измъчваше. А докато стоеше като парализиран със стиснати юмруци, неспособен да срещне уплашения й поглед, вратата се отвори и Фрида влезе. Прикована от сцената, тя разбра станалото само с един поглед, после, без да измени изражението си, спокойно се приближи.

— Кети, ти си тук? — каза тя и я целуна по бузата. В същото време направи рязко движение към Мъри, което недвусмислено говореше: „Ти върви и остави всичко на мен.“

Все още като закован, на Мъри му се струваше, че не може да направи и една крачка, но някак си, с препъване успя да излезе от стаята. Кети съвсем побледня, но спря да плаче. Смущението и тревогата бяха пресушили сълзите й.

— Какво се е случило с Дейвид? Болен ли е?

— Мисля, че е малко неразположен в този момент. Шок, както виждаш. Но ела, мило дете, трябва да седнем спокойно и да поговорим! — Фрида настойчиво я поведе към дивана с ръка на рамото й. — Първо, моя мила, как стигна дотук?

— Със самолет до Цюрих, влак до Мелсбург, после взех малкото параходче до Шванзее.

— Колко изморително пътуване! Не би ли искала да си починеш и хапнеш малко?

— Не, благодаря, не искам — Кети леко потреперваше и стискаше зъби, за да не тракат.

— Поне един чай! Ще го приготвя много бързо.

— О, нищо, моля ви. Искам само да знам какво се е случило с Дейвид.

— Да, разбира се, трябва да поговорим за Дейвид, защото той е, както казват хубавите книги, болното място. Но трябва да говорим открито, защото дори и да ни причини болка, трябва да кажем истината! — Фрида спря и взе ръката на Кети в ръцете си. — Виждаш, скъпо дете, че този Дейвид, когото ти обичаш, е много хубав човек, винаги преизпълнен с добри намерения, но въпреки това, уви, не винаги достатъчно силен да ги изпълни. А това често води до печален край и за него, и за другите. Нямате ли една английска поговорка: „Пътят за ада е постлан с добри намерения“? Никога ли, мила Кети, не си се запитвала, поради каква причина всъщност той се върна в Шотландия, за да намери твоето семейство? Ти си мислела, че това е за да се отплати за проявената към него добрина, когато е бил млад. Но не е вярно. Боли ме да ти го кажа, теб също ще те заболи, когато го чуеш. Причината е там, че на младини този Дейвид е бил любовник на твоята майка, любовник в истинския смисъл на думата, ако ме разбираш добре. После й обещал да се ожени за нея, и накрая жестоко я изоставил, заради единствената дъщеря на един богаташ.

— Не, не! — Кети остро и болезнено пое дъх, зениците й се разшириха от ужас. — Това не е възможно! Вие си измисляте!

— Как да измислям, когато го чух от самия Дейвид? Да, той е от онзи сорт хора, които търсят оправдание на вината си чрез прочувствени изповеди. И успяват! Помага им и плачът, защото, както редица велики хора, Дейвид, лесно плаче, като жена.

— Не искам… не искам да ви слушам!

— Трябва да слушаш, мила Кети, заради твое добро. Така че нашият Дейвид се завръща изпълнен с най-добри намерения да реабилитира напълно лошата си постъпка и да извърши нещо добро. И когато твоята майка, за съжаление, не е била налице, ти си станала предмет на неговите добри намерения. Всичко е било чудесно в началото, да, красиво и както трябва, но после нещата са се поизменили; той е искал да направи още повече за теб, и така — тези очарователни меки мъже така добре се справят с жените — с обещание, че ще се ожени за теб и ще отиде в твоята мисия, той стана твой любовник, както на майка ти преди години.

— Спрете! — Кети отчаяно си запуши ушите. — Не мога, няма да слушам повече. Ужасно е!

— Разбира се, че не е красиво да прелъстиш първо майката, а после дъщерята, и при това все с най-възвишени намерения. Въпреки това, аз те уверявам, че той не е съвсем лош, като го сравниш с другите, защото познавам мъжете, мило дете; има далеч по-ужасни, както казваш ти за Дейвид, всъщност той е само егоист и е безволев, и винаги бяга от грижите и трудностите. Не, не тръгвай! — Кети се опита да стане, но Фрида я хвана за ръката. — Не виждаш ли, че говоря за твое добро; трябва да ти покажа и твоята грешка. Ако се беше омъжила за този славен Дейвид, щеше да му омръзнеш и след шест месеца да започнеш да страдаш. Ти си съвсем различна от него. Ти никога не би могла да го направиш религиозен и дори да го накараш да работи като лекар. Нито пък той е в състояние да те накара да харесваш неговите глупави антики, или прочутите му картини — една чиста мода, създадена от търговците. Женитбата ти с него би била ужасно нещастна!

Кети седеше тихо и безизразно, с изкривено от болка лице! Имаше нещо страшно в нейната неподвижност. Чувстваше, че е болна, ограбена от всичко, което беше ценила, покварена и нечиста. Искаше да избяга, но нямаше сила, усещаше само слабост и отвращение от себе си.

— Значи, не ти е ясно? Съпругата, която този Дейвид иска, не трябва да бъде красиво, нежно момиче, каквото си ти, а една достатъчно силна жена, която да го владее и да го накара да се подчинява и винаги, винаги да прави това, което е необходимо.

Изведнъж очите на Кети се разшириха и заприличаха на огромни тъмни ями върху малкото бяло личице.

— Вие? — изрече тя.

— Да, аз съм. Днес ние се венчахме в Базел. Отново настъпи мълчание. Веждите на Кети се изкривиха болезнено. Какви ли мисли се въртяха в измъчения й мозък? Тя отпусна глава. Защото не можеше да ги побере и да се бори с тях: срещата на майчиния й гроб, онази чаровна сериозна усмивка, приятел на твоето семейство, денят в Единбург, така щедър и весел, визитацията на болните, каква чудесна болногледачка, но ти съвсем си изморена, една супа, моя скъпа; нежно, нежно и после Виена, необикновената и замайваща смесица от светлини, звуци, музика. Пинкертон, скъпи Дейвид, ти никога не можеш да бъдеш такъв, Швейцария, снежнобялата мантия, да, ще дойда с теб, малката мисионерска църква, единствена пред бога, и после както нейната свидна майка… о, боже, Кети не можа да издържи. Тя скочи диво, безумно, с единствената мисъл да избяга.

Но Фрида беше станала бързо и се изправи на вратата да й препречи пътя.

— Чакай, Кети, трябва да бъдеш разумна. Вярвай ми, мисля ти доброто. Ние можем да направим много за теб.

— Оставете ме да си вървя! Единственото нещо, което искам, е да си вървя… да си отида в къщи.

— Кети, колата ще те закара до хотела.

— Не, не… ще взема параходчето… Искам да си отида в къщи.

Вратата беше още затворена. Кети трескаво се огледа, побягна към френския прозорец и го отвори.

— Кети, спри!

Но Кети вече тичаше през терасата и градината към тясната градинска пътека, която водеше за селото. По стръмния път надолу тя изчезна в тъмнината, без да вижда нищо пред себе си, падаше по колене в отчаяната си бързина, ставаше, провираше се между призрачните сенки с единствената мисъл да избяга. Тъмни очертания на храсти я шибаха като живи същества, бодяха я с цялата злоба на човечеството. Обезумяла от скръб, тя не беше на себе си, беше престанала да живее и се движеше в един объркан и гибелен сън. В мрачния свят, в който тичаше, тя не чувстваше нищо, освен болка. Всичко друго беше изчезнало. Беше се загубила.

Фрида не можа да я последва. Застанала мълчалива и разстроена пред отворения прозорец, през който се промъкваше бледа светлина; тя дълго се взира в мрака, докато малката фигура се изгуби с препъване и клатушкане и жестоката нощ я погълна. После се обърна бавно, поклати глава, затвори прозореца и като се запъти за хола, извика.

Мъри слезе бавно, нервно, с безизразни очи и мъртвешки бяло лице. Той беше седял на горната площадка на стълбището и се беше мъчил да се успокои с една от своите „Собрания“.

— Всичко се уреди — каза Фрида спокойно. — Кети си отиде.

— Но къде… И как? — гласът му трепереше.

— Предложих й колата, но тя предпочете да се върне както е дошла, с параходчето. Тръгва веднага за в къщи. Единственото й желание беше да си отиде в къщи.

— Но, Фрида… — заекна Мъри. — Тя напусна работата си и не може да отиде при Уили; къде е нейният дом?

— Ти зададе въпроса. И най-добре е ти да отговориш!

Настъпи мълчание.

— Много… много ли й беше мъчно?

— Много.

— Как… по какъв начин?

— Не можеш ли да предположиш?

— Какво й каза?

— Истината! За нейно добро и за наше беше необходимо да извърша хирургическа операция. И я извърших.

— Каза й всичко?

— Да.

— Но ти, обясни ли, че съм й мислил добро?

— Всичко обясних.

— И въпреки това… страдаше… много?

— Да — каза Фрида с нарастваща язвителност. — Не ти ли го казах вече?

— Сигурно е разбрала, че не можех да отида там.

— Тя не дойде, за да те кара да отидеш!

Мъри дигна ръце.

— Но, за бога, откъде можех да знам, че мисията е провалена?

— При сегашните обстоятелства това беше повече от възможно. От всички мисии правят клади.

— Боже мой, Фрида, ужасно съм разстроен. Тревожа се къде ще отиде. — Той погледна часовника. — Трябва да е изпуснала параходчето, а то е последното за Мелсбург. Ще трябва да отида след нея… ако е още на кея.

— Тогава, върви.

Фрида го отряза като с нож. Погледът в жълтите й тесни очи накара Мъри да се изчерви и да отстъпи.

— Не — каза той, — ти си съвсем права. Няма да е разумно.

Отново настъпи мълчание. После Фрида твърдо сложи ръка на рамото му.

— Моля те, бъди малко мъж. Тя е млада и ще го превъзмогне, както майка си. Можеш да си позволиш да й отпуснеш издръжка и то голяма сума. По-късно трябва да й я пратиш юридически оформена, както е редно.

— Да, права си — лицето му леко се проясни. — Това мога да направя, благодаря на бога, и ще го направя! Ще я обезпеча за цял живот. Но, Фрида… — Мъри се подвоуми и след кратко размишление каза умолително. — Не искам довечера да бъда сам.

Тя го наблюдаваше почти с клиническо любопитство, и като че се канеше да му откаже, но после омекна.

— Добре тогава, макар че трябваше да те накажа. Ще остана. Ще се качиш горе и ще се изкъпеш. После ще си легнеш, защото си уморен. Ще кажа на прислугата да ти донесат нещо за ядене. След това ще дойда.

Мъри я погледна.

— Бог да те благослови, Фрида.

Тя почака, докато той изкачи стълбите; после мина през гостната и излезе на терасата. Луната светеше слабо зад разпокъсаните облаци. Беше топло и снегът върху тревата беше станал мръсно жълт. Влажна, чувствена миризма на листа изпълваше въздуха. Фрида се обърна към езерото. Да, параходчето се виждаше като малък фонтан от светлина, приятен и бляскав, вече на път, далеч към Мелсбург. Тя чу слабото бръмчене на машините. Кети трябва да е успяла да се качи. Фрида се обърна и погледна към малкия кей. Всичко беше тихо и пусто. Единствената жълта лампа, която стоеше запалена през цялата нощ, осветяваше самотната дървена пейка. Беше празна.

Глава XX

Мъри се стресна болезнено в неспокойната си дрямка и отвори очи, объркан сред непозната тъмнина. Къде беше? И защо е сам? После, през потиснатото му съзнание, първият му смътен проблясък му даде унизителния отговор.

Господи, беше страшно като не успя да намери утеха в обятията на Фрида! Тя се беше мъчила да му помогне. Първо с желание, после с окуражителни думи, и накрая с досадно търпение. Напразно — той не можа. След това, жестоко изморена от безуспешните му усилия, тя беше казала с тон, който криеше презрение, но не и огорчение или тревога:

— И двамата се нуждаем от почивка, ако ще пътуваме утре сутринта. Няма ли да бъде по-разумно, ако се преместиш в друга стая?

Затова беше тук, в гостната — почти гост в собствения си дом. Защо страдаше Мъри, защо обичайната му обилна чувственост го беше изоставила? Да не би внезапният шок от появяването на Кети да беше предизвикал депресивна импотентност? Такава вероятност не беше изключена — едрата жена в старинното му легло, мускусовата й миризма и мускулестото й телосложение бяха събудили парализиращите образи на стройното младо тяло, което веднъж беше притежавал: Кети, която така лесно би могъл да я има, и която безнадеждно загуби.

Кети!… Проснат по гръб, той стенеше. Ако само не беше я изпуснал, всичко щеше да бъде така, както той беше го желал. О, боже, какъв глупак излезе той със своето малодушие и стремеж към съчувствие; да се ожени за Фрида! Тя го беше впримчила: той беше лапнал стръвта, куката, влакното и сачмата и сега лежеше на сухия бряг и се душеше. И как хитро го беше подвела: отначало с онова смирено съгласие за пътуването му, поздравленията, любезно предложената помощ; после постепенно растящото съмнение, което увеличи страховете му; и накрая, когато беше достатъчно сломен, това решително предложение, по-скоро заповед, да се ожени за нея. Смазан, той призна нейната сила. Тя щеше да го притежава тялом и духом.

Господи, какво ужасно положение! Изпълни го безсилен гняв, последван от пристъп на презрение към себе си. Бликналите сълзи изгаряха очите му при мисълта за неговата невярност към Кети. Всъщност това не беше умишлена измяна, каза си той, а просто моментно отклонение, грешка, заради която той беше вече наказан и която накрая щеше да компенсира.

Компенсация — това беше все още магическата дума, ключът на разрешението. За нищо на света не трябваше да загуби връзката с Кети. Без значение е това, което се случи, той беше все още отговорен за нея. Тя беше неговата най-голяма грижа, както и той за нея. Той трябва, да, веднага трябва да я потърси. Необходимо беше едно обяснително писмо, изпълнено с разкаяние, в което не само да изкаже намерението си да я обезщети материално, но и да изрази надеждата, че когато скръбта бъде изместена от съжалението, ще могат отново да се срещнат. Той щеше да излее сърцето си в това писмо, и тъй като заминаваха с Фрида рано сутринта, трябваше да го напише сега. Един слаб, неясен лъч проблясна в мрачната перспектива на неговото бъдеще. Винаги имаше надежда — човек никога не трябва да се предава; още повече, че парите, с които разполагаше, му даваха неограничени възможности. Може би с течение на времето всичко щеше да се оправи. Мъри започна даже да си представя, макар и смътно, че урежда чрез приятели развод, който щеше да го освободи. Разбира се, той можеше да разчита за прошка от страна на това скъпо дете.

Той се раздвижи с мъка, стана, запали лампата, и докато се мъчеше да сложи халата, погледна часовника си. Дванадесет без двадесет; не беше спал повече от час. Предпазливо премина коридора. Ритмичното дисхармонично кресчендо, което се чуваше от неговата стая, го накара да потрепери. Той премина бързо. Долу, в библиотеката, Мъри седна на бюрото до прозореца, запали малката лампичка и взе хартия от средното украсено с мозайка чекмедже. После, с писалка в ръка, се втренчи в тъмнината навън, като тревожно търсеше най-подходящата и трогателна форма на обръщение. Трябва ли да бъде „скъпа Кети“, „моя най-скъпа Кети“, или даже „любима Кети“, или просто сдържаното, меланхолично, но, о, толкова многозначително „скъпа моя“?

След като помисли малко, вече решен да употреби последното, той като в унес забеляза една светлина, която гореше някъде далеч в непроницаемата нощ. Луната изгрява, мислеше Мъри, като виждаше в тази внезапна светлина щастливо предзнаменование; той наистина се намираше в такова състояние, че безрезервно вярваше в звездите и чудесата. Обаче това едва ли беше луната, защото небето остана тъмно, а самата светлина не излъчваше сияние, а по-скоро странен блясък, рой искри от пронизваща светлинка, които танцуваха като светкавици върху невидимите води на езерото долу. За бога, какво беше това? Свикнал с най-яростните природни стихии, които бушуваха свободно сред този хаос от върхове, за Мъри беше почти невероятно да се уплаши от каквото и да било природно явление. Но понеже душевното му състояние в момента беше така възбудено и нестабилно, той не можа да потисне една неясна тръпка на съмнение. Стана, отвори френския прозорец, и макар че беше леко облечен — беше податлив на настинка — излезе на терасата.

Както предполагаше, нощта беше тъмна и необичайно студена. Свит в тънкия халат, той погледна към светлинките. Те бяха близо, тайнствени и смущаващи. Но изведнъж той разбра, и успокоен, му се поиска да се изсмее, макар че не го направи, над собствената си глупост. Това беше малката риболовна флота, половин дузина лодки, които подскачаха весело върху вълните. Мъжете хвърляха мрежите. Вероятно минаваха пасажи от пъстърва, и това ги е накарало да излязат толкова късно на нощен риболов с нафтови фенери.

Мъри се канеше да се върне обратно сред комфорта на своя дом, когато изведнъж се замисли. Разбира се, доколкото му беше известно, пъстървата не излизаше през зимата и то в тази част на езерото? Тя винаги се събираше в устието на реката, точно където излизаше от Райзенбергското дефиле. Закривайки очите си — без да е нужно, разбира се, — за да вижда по-добре, той забеляза с учудване, че малка група от хора се беше събрала на кея. В този час на нощта! Мъри се подвоуми. Искаше му се да остави и да забрави сцената, но нещо го подтикна да изтича в къщи и да вземе великолепния си бинокъл „Цайс“, който беше купил от Хайделберг.

Отначало не можа да го намери, но след като разрови няколко чекмеджета, той го откри. Върна се на терасата и припряно го насочи към езерото. И точно когато светлините се струпаха около кея, една след друга започнаха да изгасват. Завеса от мрак, едва оживена от слабата лампа при кея, закри всичко от погледа.

Мъри несигурно свали бинокъла. Почувства страшно главоболие и, поради някаква необяснима причина, сърцето му биеше тревожно. Трябваше да се прибере и да напише писмото с простото и трогателно обръщение „скъпа моя“. Мъри щеше да влезе, ако шумът от приближаващи се стъпки не го задържа. Той се олюля. Двама мъже, отначало едва видими, после постепенно все по-ясно различими, се изкачиха по пътеката нагоре. Собственикът на пристана и хер Захт от селския полицейски участък.

Полицаите в кантона с твърдите си каски, сини униформи и широки ботуши, които така наподобяваха на лондонските полицаи, винаги приятно забавляваха Мъри. Тази им прилика вероятно беше нещо като деликатен комплимент, предполагаше Мъри, и е измислена отдавна, за да могат английските лордове, които посещаваха Швейцария, да се чувстват сигурни и като у дома си. Обаче сега Мъри не се развесели, нито пък се почувства сигурен и спокоен, докато хер Захт и придружителят му се приближаваха към него. Вместо приятна изненада, той усети как сърцето му замря, а този факт беше страшно предупреждение за неизвестно и неизбежно нещастие.

— Добър вечер, майн хер! — почтително, почти извинително заговори собственикът на кея, тъй като Захт беше муден и тромав човек и винаги мълчеше. — Имаме неприятност там долу и дойдохме да се посъветваме с вас, въпреки че не искахме да ви безпокоим. Една млада жена…

— Не, не, невъзможно… — каза Мъри едва поемайки дъх.

— Уви, така е! Току-що я намерихме.

— Но как…? — Той нищо повече не можа да каже. Блед и замръзнал на мястото си, Мъри беше престанал да диша.

— След нощния рейс чух плясък, подобен на плясъка от скачаща риба. Не се замислих върху това. Но когато направих последната си обиколка на кея, видях, че във водата плува една чанта и дамска кафява шапка. Помислих за разумно да алармирам полицията. — Той погледна към Захт, който кимна утвърдително. — Извадихме лодките и след като претърсихме всичко внимателно, точно след два часа намерихме младото момиче; разбира се, мъртво! — Той спря с почтително съчувствие. — Страхувам се, че момичето е… може би ваша близка… Младата англичанка, която дойде този следобед с корабчето в пет часа̀.

Мъри се дръпна ужасѐн, като ги гледаше втренчено. После изведнъж истерично закрещя.

— О, господи, не може да бъде! Но да, една млада лейди… тя дойде… Кети… Кети Ъркърт… моя близка, както казвате, дъщеря на една стара, много скъпа приятелка. Тя ни напусна, тичайки, тичайки да хване последното параходче.

— Ах, така — каза Захт и бавно кимна, защото вече му беше станало ясно. — Тя е тичала в тъмното. Вероятно, или по-скоро сигурно излиза, че това е нещастен случай.

Като на сън, Мъри гледаше ту единия, ту другия и се хвана за възможността да оправдае себе си, зашеметен да намери изход от сполетялото го страхотно нещастие.

— Но какво друго би могло да бъде? — той се напрегна да даде известно обяснение. — На път за родината си тя пак се отби да ме види… Набързо… да ми каже сбогом. Тя беше болногледачка, разбирате… съвършено подготвена… напълно опитна болногледачка… и възнамеряваше да работи с вуйчо си в Африка… Той е мисионер. Исках да я изпратя с колата… но тя имаше билет и предпочете параходчето. Сигурно се е подхлъзнала, изгубила е опора под краката си… нали валеше, а топящият се сняг е много коварен… и сега… — Мъри закри с ръце лицето си.

— Това ви причинява скръб, хер Мъри — рече собственикът на кея. — И ние нямаме желание да ви създаваме неудобство. Но вие бихте ни помогнали. Хер Захт казва, че само ако дойдете да идентифицирате тялото, тогава може да изготви своя отчет.

— Да, разбира се… ще дойда! — В тона му се долавяше желание да им помогне и да сътрудничи.

— Първо, трябва да си облечете по-топли дрехи, за да не простинете. Ще почакаме тук, докато се приготвите.

Мъри беше забравил, че не е облечен. В гардероба в хола той намери едно палто, кепе и шал и чифт ботуши с филцова подплата. Бързо се върна и тримата тръгнаха надолу по пътеката. Все още шокиран, той инстинктивно играеше своята защитна роля, обаче щом приближиха малкия кей, където мълчалива група от хора стоеше събрана вън от ниския дървен навес, Мъри не можа да потисне тръпката на вцепеняващ и безмълвен ужас.

Групата мълчаливо се раздели, когато наближиха. Влязоха в голата чакалня; върху намазаната с борова смола маса, под единствения електрически фенер беше поставено тялото. Нямаше чаршаф; тя лежеше полупокрита със сакото на един рибар. Захт внимателно го дръпна. Отначало Мъри не можа да погледне. Стоеше като замръзнал. Това беше премного. Чувстваше, че силите му бяха напълно изчерпани и няма да го понесе. Беше впил безизразен поглед към долния край на масата; виждаше само износената подметка на една малка кафява обувка и чуваше бавното равномерно капене на вода от по-горния край на масата. В стаята имаше миризма на гъсти изпарения от парафинови лампи и застоял дим от цигари. Като премести погледа си на по-сигурно място, той видя на пода пепелник с щемпел на мелсбургско пиво. Беше пълен с угарки. Но собственикът на кея му говореше; Мъри трябваше да погледне тялото, защото в противен случай щяха да почнат да мислят, че нещо наистина не беше в ред. Бавно и с голямо усилие той вдигна и изви глава, и като все още се пазеше да погледне лицето, бързо и сдържано огледа трупа.

Пълната й неподвижност беше изумителна, и необичайната й незрялост също. Бог му беше свидетел, че той имаше причина да знае колко малка и крехка беше тя, но никога не беше си я представял така, така млада, както я виждаше сега! Пропитите с вода дрехи очертаваха тънкото й тяло — оформяха нежните гърди, разделяха стройните крака и открито показваха между тях деликатната изпъкналост на Венериния хълм — терминът неволно му дойде на ум — все пак беше лекар — и всичко, всичко това във вкочаненото безсрамие на смъртта. Един от чорапите й се беше смъкнал и нагънал около глезена, едно копче от блузата беше разкопчано; едната ръка, дланта на която беше обърната нагоре, като че искаше да вземе нещо; просмуканата от вода кожа, вече избеляла, висеше над ръба на масата.

Незабележима конвулсия разтърси Мъри при мисълта, че това най-после трябва да се свърши и той с усилие погледна лицето й. И не можа да отмести поглед. Обърнато към светлината, лицето беше сбръчкано и зеленикаво, сините устни сплеснати и разделени, мократа коса, дръпната от челото, падаше на влажни кичури около тънката шия, и от тези кичури водата продължаваше да се изцежда и да капе на пода. Почти неузнаваемо в мъртвешката си грозота, лицето беше обвито със странна непоносима загадка. Най-тайнственото и най-непоносимо в нея бяха очите й, още отворени, безизразни, загледани направо в него. В неизмеримата им дълбочина изведнъж, в миг на просветление, Мъри видя себе си, такъв какъвто беше, без илюзии, гол пред строгия поглед на провидението.

— И тъй? Това е малката английска лейди, нали? — Думите бяха изречени с нисък тон на съчувствие.

Мъри се извърна и потвърди с бавен, меланхоличен жест. Откритието, което беше направил пред себе си, би трябвало да го направи неспособен за нищо, но навикът и шлифованите от години маниери бяха оставили дълбока следа.

— Уви, това е истината — изрече думите ясно и отчетливо. — Много ме боли, за да мога да говоря. Мъртва, така изведнъж… толкова млада! Само злополука може да бъде обяснението. Видяхте ли обувката, подметката — изтъркана и гладка? Върху влажните дъски на кея, плъзгавият ръб…

— Да, винаги е опасно в такова време — собственикът на пристана искаше да се оправдае. — Но не ми е възможно да го изсуша.

— О, за бога, само дано не е страдала!

— А, не е — рече грубо Захт, като се мъчеше да любезничи. — Ледената вода убива бързо.

Той си извади бележника.

— Добре, вие искате подробности — каза Мъри и като стоеше изправен, той спокойно съобщи името, възрастта и националността й, докато Захт вписваше данните в разръфания бележник с навлажнения край на молива.

Когато това приключи, собственикът на пристана си позволи да стисне съчувствено ръката на Мъри…

— Не ви е добре, хер Мъри, елате да пиете едно кафе.

— Много сте мил, благодаря, но не мога — той се обърна към Захт. — Нали свършихте вече с мен? Мисля, че повече не съм ви нужен.

— Засега, не. Обаче ще трябва да ви повикаме при аутопсията.

— А, следствието… — рече Мъри тихо. — Считате, че ще бъде необходимо?

— Това ще бъде само една формалност, хер Мъри, но такъв е редът. Случаят трябва да се отбележи в регистрите на кантона.

— Разбирам — той се отдръпна, — мисля, че имам правото да платя разноските за погребението.

Имаше ли нещо повече да каже? Очевидно не. Мъри се ръкува с двамата и излезе без да погледне трупа.

Макар че вървеше бавно, за да пести силите си, нещо го душеше и не можеше да си поеме дъх, докато се изкачваше нагоре. Потеше се, въпреки студа, и чувстваше как потта тече от подмишниците и отдолу под колената. Мъри се потеше от страшното и безполезно усилие да излъже себе си. Все в духа на обичайната лъжа, внушителното лице, грандиозната фасада! Сега Мъри знаеше истината, самата истина за себе си. Всичко, всичко, партито за Уили, годежът му с Кети, смелата обява за заминаването му в Африка. И сега, само след няколко дни, той все още беше тук, женен за Фрида, а Кети мъртва! Господи, какво ще си помислят хората? Клюките, скандалът, отвращението, което ще изпитват към него. Мъри не можеше да избяга от това. Този път — не! Не би могъл да замине сутринта с Фрида, да се измъкне и да забрави всичко. Трябваше да остане за следствието, да стои, докато всичко приключи, и после да понася омразното обвързване с Фрида, която никога нямаше да го остави, а жестоко щеше да го смаже и да го направи свой верен роб. И всичко това, когато той можеше да има Кети, когато точно в този момент тя щеше да бъде жива, топла и любяща в обятията му.

В конвулсия на безкрайно отчаяние Мъри стисна зъби и увисна на парапета на пътеката, за да не падне. Това беше лош сън, кошмар, и той беше безсилен да разбере как се случи всичко. Беше имал добри намерения, беше се мъчил така упорито, беше желал да направи на всекиго добро. Той дори не можеше да сгази мравка. Не би трябвало да го винят, ако, с най-добри намерения, беше надценил силите си, беше се провалил и беше принуден да се оттегли. Това не беше умишлено предателство, просто момент на… не, беше го казвал преди, повече нямаше смисъл! Просто нямаше да му помогне. Внезапното просветление, когато беше впил поглед в тези безжизнени очи, беше разрушило образа, който той сам беше имал за себе си. Празната черупка беше счупена и нищо не бе останало. Унищожавайки Кети, Мъри беше унищожил себе си.

Сред руините, яснотата, с която той видя страшната безплодна измама на своя живот, беше изумителна, стереоскопична, с четири измерения. Всичко, което беше станало, беше само негово дело, то не произлизаше от случайности, а от нещо вътре в него, вечната му склонност да избира пътя, който той смяташе за най-изгоден за себе си. Гениален в бягството от отговорностите, тревогите, неприятните последствия, Мъри видя във внезапен пристъп на разум, че просто беше стигнал до логическия си край. И все пак, такъв хубав мъж, чаровен, ерудиран, покровител на изкуствата! Колко често беше чувал и беше ценил тези похвали. Жалко, че всичко това беше отишло — или скоро щеше да отиде по дяволите: репутация, обществено положение, свобода, щастие, надежда в бъдещето и, разбира се, вярата в самия себе си! Странна, почти успокояваща логика завладя съзнанието му. Той кимна два пъти в пълно съгласие. Беше затворен, беше притиснат в ъгъла и нямаше изход.

Мъри стигна върха на хълма и спря изтощен, но необяснимо защо, по-трезв от когато и да било. Каква гледка и каква великолепна нощ! Едва доловимото потрепване на въздуха, луната, отново пълна с живот, плъзнала сред облаците, леката мъгла, издигаща се над езерото, невидимата нощна лодка, която пълзеше някъде в далечината. Мислите му блуждаеха. Някога един човек му беше казал: лазенето е най-ранният му детски спомен. Кой? Беше забравил. Щеше да бъде интересно да го запита какво е искал да каже с това. Мимолетни образи, възпоминания от собственото му минало набъбваха в съзнанието и после избледняваха. Да казват каквото искат, но той не беше живял скучно. В градината изкрещя бухал. Изведнъж Мъри видя таралеж; малката кафява топка, която се движеше подир собствената си сянка, прекоси тревата, с отчайващо бавна скорост. И ето ти сега един таралеж: стана му приятно и почти се засмя, като си спомни как Вилхелм беше ругал малкото животно заради плитките дупки, които бе рило. В същия миг Мъри загуби мисълта си, после изведнъж разбра къде се намира.

— Cercis siliquastrium24 — прошепна Мъри. — На изток употребяват листата му за салата.

Да, през лятото това беше великолепно дърво; полюшваше пурпурночервените си висулки, които се ронеха и оцветяваха тревата. Той винаги е имал поетична душа.

Мъри престана да мечтае и както стоеше под разлюлените клони на дървото, изведнъж вдигна глава и погледна нагоре. Люлката с дългите въжета се полюшваше леко от ветреца. Изкусително движение, което го опияняваше. Мъри следеше нежните движения на фона на луната и просто не можеше да откъсне погледа си. Едва доловимото ритмично скърцане на металните скоби започна да тактува някаква мелодия в съзнанието му. Усещането му за реалност беше изчезнало, очите му виждаха миражи. Той започна да разбира всичко по един странен и интересен начин. Това необикновено спокойствие беше най-прекрасното усещане, което някога бе изпитвал. И ето че той си заговори на ум, кратко и поверително, като внимателно обмисляше думите: удовлетворение, пълна реабилитация, последна присъда; прощаване на цялата вина, възвръщане на идеалния му образ.

Той стоя така дълго време и се усмихваше вътрешно, като предварително изпитваше радостта на триумфалното си освобождение, докато не реши, че е дошло време да го осъществи.

Следващата сутрин, малко след седем часа̀, по нареждане на новата господарка, Артуро отиде в гостната, почука на вратата и внесе подноса със закуска; току-що изстискан портокалов сок, препечен хляб, варени яйца, планински мед и великолепното кафе „ала Тосканини“, налято в сребърен термос. Въпреки че Артуро страдаше и беше вече почти убеден, че не ще може да остане в този дом, той все пак каза „добро утро“ и сложи подноса на специалната кръгла масичка до прозореца. После дръпна подплатените с коприна завеси и бутна капаците на прозорците в автоматичните им легла.

Утрото беше студено, сиво поради мъглата; свежият въздух наля очите му със сълзи и главата му още бучеше от пиенето миналата нощ. Той се канеше да затвори прозореца, когато изведнъж замръзна на мястото си и се чудеше дали е на себе си. Втренчи се в мъглата без да вижда ясно, но продължаваше да бъде в плен на необикновен мираж. Артуро се извърна бавно и видя, че леглото беше празно. Дъхът му пресекна. Той отново се обърна, още по-бавно, после конвулсивно се олюля назад и събори подноса с трясък. Лекият ветрец от езерото беше раздвижил прозрачната омара и почти я беше разсеял. Сега Артуро видя съвсем ясно какво виси на дървото.