Дървото на Юда

Глава I

Ако старият мотоциклет на Брайс не се беше повредил, те никога нямаше да се срещнат. Но сякаш по предопределение, в този прашен априлски съботен следобед, когато той се връщаше от разходка из Дорън Хилз, веригата на почти разбитата машина се скъса, един сегмент се откъсна и го парна по дясното коляно. Той удари спирачките, слезе непохватно, провери нараняването на крака си, което бе по-слабо, отколкото се опасяваше, и след това се огледа. Околните безлюдни, обрасли с папрат хълмове, дивият устрем на река Дорън, ширналото се пусто поле, по което като конци минаваха самотният път и еднопосочната теснолинейка, не обещаваха никаква помощ. Дори малката гара, известна като Крейгдорън Холт (току-що я бе отминал), изглеждаше пуста.

— По дяволите! — изруга той. Едва ли можеше да изпадне в по-неприятно положение. Ардфилан — най-близкия град — бе поне на седем мили разстояние; трябваше да опита да отиде до Холт.

Той се обърна, започна да тика и да куца по нанагорнището — до самотната гара, където вдигна тежкия мотор на стойката. Малката гара бе обградена с измити до бяло камъни, гордата й табела „Вратата за Западна Шотландия“ бе обгърната от пълзящи орлови нокти, а глоговият жив плет бе обсипал линията с окапали цветове; но на него не му бе до възторжени съзерцания. Жива душа не се виждаше; чакалнята бе заключена; гишето за билети затворено, като че ли завинаги. Той се готвеше да се връща, когато зад матираните стъкла на украсените с орнаменти прозорци, на които имаше написан с шаблон надпис „Бюфет“, той забеляза признаци на живот: на перваза от вътрешната страна на прозореца една черна котка миеше самодоволно муцуната си. Натисна вратата, тя се отвори и той влезе вътре.

За разлика от обикновените бюфети по гарите, този бе неочаквано добре подреден и снабден. Четири кръгли маси с мраморни плочи запълваха изтъркания под. Имаше цветни изгледи от Шотландия по стените, а в дъното полиран махагонов тезгях, зад който висеше овално огледало — реклама за брашно собствено производство — „Браун и Полсън“. Пред огледалото се бе изправила с гръб към него млада жена, която той изненада точно в момента, когато слагаше шапката си. Застанали така, неподвижни като восъчни фигури, и двамата се гледаха през огледалото.

— Кога е следващият влак за Уинтън? — наруши тишината той, като се обърна към нейното отражение с тон, който не можеше да прикрие раздразнението му.

— Последният влак замина. Сега вече няма друг, освен неделният. — Тя се извърна, погледна го и добави меко: — В два часа̀ утре следобед.

— Къде е тогава портиерът?

— О, Дугъл излезе преди половин час. Не го ли срещнахте по пътя?

— Не, не съм… — Той внезапно се почувства нелепо отмалял и се наклони встрани, за да се подпре на една от масите. Това движение разкри наранения му крак.

— Вие сте се ударили! — възкликна тя като се спусна към него. — Я седнете и дайте да го видя.

— Дреболия — каза той доста замаян, като търсеше пипнешком стола. — Повърхностно разкъсване в подколянната област.

— Мисля, че чух някакъв трясък. Та това е съвсем неприятна работа. Защо не казахте веднага?

Тя побърза да вземе гореща вода и след малко, коленичила, изми и почисти раната и я превърза хубаво с парчета от раздрана салфетка.

— Готово — каза тя и се изправи, давайки да се разбере, че е свършила. — Само да имах игла и конец, можех да замрежа крачола ви. Няма нищо, ще го оправите като се върнете в къщи. Това, което можете да направите сега, е да изпиете чаша хубав чай.

— Не… наистина… — възрази той. — Съвсем ви досадих… Вие направихте за мен повече от достатъчно.

Но тя се бе заела вече с кранчетата на металическия самовар върху тезгяха. Без съмнение него го тресеше и горещият силен чай го накара да се почувства по-добре. Като го наблюдаваше със съсредоточено любопитство, тя седна. Котката моментално скочи в скута й и замърка.

— Добре, че Дарки и аз не бяхме излезли. По това време на годината има съвсем малко народ около Крейгдорън.

— Или през всяко време — полуусмихна се той.

— Не — поправи го тя сериозно. — Когато се открият ловът и риболовът, имаме цял поток от чудесни клиенти. Затова баща ми поддържа това място. Нашата хлебарница е в Ардфилан. Ако желаете, ще ви изкачим дотам. През уикенда той винаги ме отвежда. — Тя замълча. — Да, разбира се, трябва да се оправите с мотора. Много ли пострада?

— Не чак толкова. Но ще трябва да го оставя тук. Ако биха го качили на влака за Уинтън, ще ми направят голяма услуга. Разбирате ли, той не е мой, а на един приятел от болницата.

— Не виждам защо Дугъл да не може да ви услужи, като го вкара във фургона. Това е първото, което ще му кажа в понеделник. Но щом приятелят ви е в болницата, поне за известно време няма да му е нужен.

Развеселен от извода й, той обясни:

— Той не е пациент. Последна година студент е по медицина, като мене.

— Значи, така? — Тя се засмя. — Ако знаех нямаше да бъда толкова смела при превръзката.

Смехът й бе заразителен, естествен и заедно с това възхитителен. Имаше нещо топло в него и в нея, което се дължеше не само на цветовете й (тя имаше червеникаво-кафява коса със златисти оттенъци и кафяви очи, тъмни като торф, врязани в светлата, леко напръскана с лунички кожа на лицето), но и на нещо миловидно и трогателно, което се излъчваше от нея. Беше може би четири години по-млада от него; струваше му се, че не е повече от деветнадесет; и тъй като не беше висока, набитата й малка фигура бе стегната и съразмерна. Носеше карирана вълнена пола, стегната през кръста с колан от лачена кожа, сиво, ръчно оплетено елече, малки, здрави, кафяви спортни обувки и малка сива шапка с перо от бекас на периферията.

Внезапно предразположение към добротата й обзе Мъри; това бе рядко за него. Да, тя беше мила — тази беше думата, — дяволски мила с него. И като забрави досадното неудобство от коляното си и истинското бедствие от дупката в единствения костюм, той й се усмихна — този път със собствената си откровена, подкупваща усмивка — тази усмивка, която така често му бе служила през трудните и тежки години. Макар че имаше хубаво чело, правилни черти и свежа кожа, с хубава светлокафява, естествено вълниста коса, той не бе особено хубав в приетия смисъл на думата; на долната част на лицето му не достигаше сила. Въпреки това, усмивката изкупваше всичките му дефекти, озаряваше лицето му, предразполагаше към приятелство, беше пълна с обещания, изразяваше заинтересованост, разбиране и загриженост, когато пожелаеше, а най-много от всичко излъчваше откровеност.

— Предполагам, че разбирате — възкликна той — колко съм благодарен за крайната ви добрина. Тъй като вие всъщност спасихте живота ми, смея да се надявам, че ще станем приятели? Името ми е Мъри, Дейвид Мъри.

— А аз съм Мери Дъглас.

Лек руменец бе избил по страните й, но тя не бе недоволна от това откровено запознаване и стисна здраво протегнатата ръка.

— Е, сега — каза тя оживено, — ако искате да вкарате мотора вътре, ще взема Дарки и ще заключа. Татко може да дойде всеки момент.

Наистина, едва бяха излезли вън на пътя, когато едно пони, впрегнато в раздрънкана талига, се показаха на склона на хълма. Бащата на Мери, на когото Мъри бе представен в едно с всички подробности по сполетялото го нещастие, бе слаб, дребен човек, с бледо, наперено лице, с ръце и нокти, дълбоко и трайно просмукани с брашно, и лоши зъби, които издаваха неговата професия. Кичур коса, която стърчеше над челото му и малките, много светли, кафяви очи му придаваха особен, птичи вид.

След като обърна понито с опитни цъкания на езика и разгледа Мъри с хитри, хвърлени изкосо погледи, той обобщи разказа на Мери.

— Моя милост не използва такива машини, както сте забелязали може би. Аз държа Сами, понито, за това-онова, и имам добър и солиден „Клайдсдейл“ за ремаркето с хляба. Могло е да бъде и по-лошо. Ще ви изпратим с влака в осем от Ардфилан. Междувременно, ти, момко, ще дойдеш да похапнеш с нас.

— Не бих могъл повече да ви обременявам.

— Не ставайте смешен — намеси се Мери, — вие трябва да се запознаете и с останалите Дъгласовци и с Уолтър, моя годеник. Сигурна съм, че той ще бъде във възторг от запознаването си с вас. Разбира се — като че ли внезапно й дойде на ум, — ако вашите няма да се безпокоят за вас.

Мъри се усмихна и поклати глава.

— Няма да се безпокоят. Аз съм съвсем самостоятелен.

— Самостоятелен? — намеси се Дъглас.

— Загубих родителите си, когато бях много малък.

— Но сигурно имаш роднини?

— Никой, от когото бих имал нужда, или на когото някога да съм нужен. — Погледът на хлебаря, който беше пълен с недоверие, накара Мъри да се усмихне още по-широко и да обясни откровено: — Сам съм от 16-годишна възраст. Но успях да изкарам колежа, по един или друг начин, пък и имах късмет да получа случайна стипендия и тъй нататък.

— Драги мой — разсъди дребничкият хлебар спокойно, но с истинско възхищение, — това е най-похвално постижение.

Той изглежда размишляваше върху това, докато се влачеха нататък. После изведнъж започна с повишена сърдечност да показва и описва особеностите на местността, много от които, според него, бяха свързани със събитията от 1315 година, преди битката при Банокбърн.

— Татко много чете шотландската история — довери Мери на Мъри за оправдание. — Има само няколко заплетени работи за Брюс, за Уолъс, или за другите, дето не може да не ви разкаже.

Приближаваха вече Ардфилан и Дъглас дръпна крачната спирачка, за да облекчи понито при спускането по стръмнината към стария град, който лежеше в дълбочината на брега на блещукащата в мъгливия залез Фърт. Те заобиколиха Еспланадата, навлязоха в мрежа от тихи малки улички и дойдоха до един магазин с единична фасада, с фирма с избелели букви от жълт бронз: „Джеймс Дъглас, хлебар и сладкар“ и по-долу с по-дребни букви „Снабдява сватбени тържества“ и с още по-дребни — „Основан в 1880 година“. Магазинът наистина имаше старомоден вид и едва ли бе рентабилен, тъй като на витрината нямаше нищо друго, освен един модел на нарязана сватбена торта, заобиколена от две стъкленици със захаросани бисквити.

Междувременно хлебарят бе прибрал камшика си. Той извика:

— Уили!

Живо, малко момче, с дълга престилка от брадата до петите, изтича от хлебарницата.

— Синко, кажи на леля си, че пристигнахме. След това ела да ми помогнеш при Сами.

С голяма сръчност Дъглас вкара понито през съседната тясна порта в просторен кръгъл двор.

— И така, стигнахме — извика весело той. — Заведи горе инвалида си, Мери. Ей сегичка ще дойда при вас.

Те се изкачиха по плитките, извити стъпала на външната каменна стълба в къщата над магазина, където от тясно преддверие се влизаше в гостна, мебелирана с износени плюшени мебели, с пердета с пискюли от същата материя. В центъра на стаята тежката махагонова маса вече бе приготвена за чая, а въглищата пламтяха примамливо зад решетката на камината, пред която уютно се простираше черна овча кожа с разрошена вълна. Дарки се освободи от ръцете на Мери и се настани върху кожата. Тя си бе свалила жилетката и най-сетне се чувстваше у дома си в спретнатата си бяла блуза.

— Седнете да си почива кракът ви. Аз за малко ще притичам долу. Тази вечер затваряме в шест. — И добави с оттенък на гордост: — Татко не е привърженик на търговията в събота вечер.

След като тя излезе, Мъри се настани удобно в стола, остро чувствайки странността на тази забулена в здрач, топла, чужда стая. Буца въглища падна тихо в огнището. От тъмния ъгъл се чуваше ритмичното тиктакане на старомоден часовник, който се забелязваше само по отблясъците на камината по бронзовия циферблат. Сините порцеланови чаши в китайски стил на масата също отразяваха светлината. Защо, по дяволите, бе тук, вместо да бъде упорито надвесен над учебниците на Ослър и Кънингам в тясната мансарда, където живееше? Беше предприел тази разходка, за да поизбистри главата си — това бе почти единствената отстъпка, която правеше в свободното си време преди да се заеме с тежката си еднообразна работа през дългия уикенд. Но преди последния изпит, който беше само след пет седмици, да си губи времето тук по такъв безполезен начин бе лудост. И все пак тези хора бяха толкова гостоприемни и храната на масата изглеждаше така дяволски примамлива. Поради своето безпаричие от седмици не бе ял на истинска маса.

Вратата внезапно се отвори и Мери се върна с поднос за чай, придружена от пълна, подпухнала на вид жена и висок, строен мъж на около 26–27 години, много изискан в тъмносиния си костюм и високата колосана яка.

— Ето още някои от нашите — се усмихна Мери. — Леля Мини и — тя се изчерви леко — моят годеник г. Уолтър Стодарт.

Докато говореше, се появи баща й с момчето Уили. След като хлебарят измърмори набързо молитва, всички насядаха на масата.

— Склонен съм да мисля — обърна се към Мъри с учтива усмивка Стодарт, на когото, докато Мери разливаше чая, леля Мини сервира най-напред и с голямо внимание от студената шунка, — че вие сте имали някакво непредвидено изпитание. Самият аз преживях нещо подобно по шосето за Лъс, когато бях момче. Кога беше това, чакайте… а, да, в годината на онова горещо лято. Бях едва на 13 години и растях буйно. Велосипед, естествено, за онова време, и пукване на гума. За щастие претърпях нещо не по-сериозно от ожулване на левия лакът, макар че това можеше да бъде и трагедия. Мога ли да те помоля за още малко захар, Мери, струва ми се, че вкусът ми клони по-скоро към трите бучки.

— О, извинявай, драги Уолтър.

Очевидно не само той, но и семейството гледаха на Стодарт като на личност с определена важност. След малко леля Мини, която беше неговият главен почитател, повери на Мъри с шепот и фъфлене настрана, че Уолтър бил син на чиновник в градския съвет с прекрасно положение в счетоводството на отдела по газификация — чудесна находка за Мери, допълни тя с многозначително самодоволно кимване.

Всичко това заинтригува Мъри и възбуди чувството му за хумор. Измъченото маниерничене на Уолтър, неговата снизходителност към Дъгласови, проявявана с цялата неприветлива настойчивост на провинциалния бюрократ, дори щраусоподобните конвулсии на дългата му, тънка шия, когато пиеше чая си — всичко обещаваше да бъде забавно. Докато отдаваше щедро дължимото на хубавите неща на масата, Мъри се забавляваше да обработва Стодарт, като гъделичкаше леко суетността му. А в същото време рисуваше положението си за равностойно като разказваше колоритно някои от по-интересните моменти из своята работа на патронажен лекар в лечебница. Не след дълго той бе удостоен с признаците на нарастващата почит на Уолтър. И наистина, с привършване на вечерята, Стодарт извади златния си часовник, отвори го с щракване, — това бе друг, но не по-малко употребяван номер, след което облагодетелства Мъри с озъбена усмивка.

— Съжалявам много, че се налага да ви напусна толкова скоро. Ще придружа Мери до благотворителния концерт, иначе бих бил очарован да остана още малко във вашата компания. Но имам предложение. На мнение съм, че ще бъде крайно неправилно да превозите вашия мотоциклет до Уинтън без билет, между капките — както се казва, — по начина, който ми спомена Мери. Това би ви изложило на най-различни неприятности и наказания. Най-сетне Северните британски ж.п. линии не са изработили правилника за нарушителите ей тъй, напразно. Ха, ха! Та това, което предлагам, е — той се усмихна гостоприемно на всички наоколо — нашият приятел Мъри да си набави повредената част в Уинтън, да се върне тук следващия уикенд, да постави частта и сам да откара машината обратно. Това, естествено, ще ни предостави възможността да се видим отново с него.

— Много хубава идея — засия Мери. — Защо, дявол да го вземе, не се сетихме.

— Ние, Мери? — отправи въпрос Уолтър като постави отново с достойнство часовника в джоба си. — Мисля, че…

— Да, ти си умен момък, Уолтър! Не знам какво бихме правили без тебе — намеси се малкият хлебар и иронично намигна на Мъри, което показваше, че той съвсем не споделя преобладаващото мнение за способностите на Стодарт. — Ела на всяка цена, момко, ще бъдеш наистина добре дошъл.

Така бе решено, и когато Мери стана, за да сложи шапката и палтото си, хващайки подадената й от Уолтър ръка, за да я отведе на концерта, тя се усмихна през рамо на Мъри.

— Ще ви видим другата събота, така че няма да казвам довиждане.

— Аз също — поклони се Уолтър. — Надявам се, че ще имам удоволствието да бъда между вашите познати и в бъдеще.

Половин час по-късно Мъри тръгна за гарата. Уили, който бе слушал със светнали очи неговите разкази за болницата, настоя да го придружи.

Глава II

Квартирата на Мъри бе една малка стая на тавана на сграда, близо до Блеирлоу Докс.

Околността, заобиколена от неизползвана площ за изхвърляне на смет, известна под местното име Типс, беше, без съмнение, една от най-бедните в Уинтън. Дрипави, рахитични деца играеха на разкъртените, изподраскани с тебешир тротоари, докато жените седяха на клюки само по шал и боне пред полуотворените пътни врати. На всяка улица имаше кръчма или магазин за риба и пържени картофи, а през мъглата на Клайдсайд стърчаха непреодолимо трите бронзови топки на собственика на заложната къща. Откъм реката свиреха влекачи, а откъм доковете идваха непрестанни удари на чукове. Наистина околността не беше приятен курорт, но ако човек прехвърли Блеърхил и отиде в Елдънгроув, тогава разстоянието до университета и Западната лечебница не беше далеч и пеша. Най-вече беше евтино.

Краткото, макар и поразяващо описание на живота си, което Мъри бе изложил пред хлебаря Дъглас, беше в някои отношения, макар не във всичко, истина. Първите 12 години от живота му като единствено дете на непривилегировани, средна ръка родители бяха нормални, никога охолни. След това баща му, местен агент на Каледония Иншурънс къмпани в Овъртън, се разболя от инфлуенца, която бе хванал — така смятаха — при обиколките си от къща на къща. Цяла седмица жена му се грижеше за него, но положението му се влоши. Извикаха специалист и диагнозата бе изменена на тифусна треска, но малко преди това тя също се бе заразила от болестта. Още същия месец Дейвид се намери изхвърлен при далечна роднина — овдовяла братовчедка на майка му, една извънредна тежест, едно нежелано дете. Четири години наред младият Мъри без съмнение бе изстрадал пренебрежителното отношение. Ядеше горчивия хляб на зависимостта, но на 16-годишна възраст една образователна полица, благоразумно поддържана от баща му, беше влязла в сила. Тя не беше голяма; стигаше само за таксите и за хляба му, но тъй или иначе — стигаше. И с помощта на един мил учител, който забеляза необикновените възможности на своя ученик, той бе приет в медицинския факултет на Уинтънския университет.

Но този дар на провидението бе нещо, което Мъри от съображения за целесъобразност или природна склонност към драматизиране на собствените си усилия, понякога за удобство, забравяше. Неувереният му чар предразполагаше повечето хора да спират погледа си върху него. Бе изгодно и често пъти полезно да намеква, когато се случеше да го притиснат в ъгъла, за да избягва неудобни положения, в които бе поставян, за униженията, които бе понасял — да пощи бълхите от крачолите си, да използва обществените клозети до главния вход, да пере сам ризите си, да яде пържени картофи от мазния вестник и да се поддържа само от героичното решение да се изтръгне от тълпата и да се добере до върховете.

Трябваше да признае, че имаше и по-добро — понякога обеди в дома на приятеля му Брайс, или благодарение благородството на някои от чиновниците на лечебницата случваше се да получи и гратис за театър или концерт; а веднъж през лятната ваканция бе прекарал забележителна седмица в крайморската вила на своя професор по биология. Разбира се, той извличаше всичко, което може от тези благоприятни случаи не само с изобилните благодарности, които сипеше, когато направеха нещо за него, но и с някаква особена трогателна искреност, която предизвикваше доверие и състрадание. („Много мило от ваша страна, сър, да ми направите място“ или „Много ти благодаря, моето момче!“) С този скромен, самопренебрегващ се израз и тези чисти, откровени очи, кой можеше да не го хареса? Той бе така всецяло искрен. Истината е, че когато бе в настроение, вярваше на всичко, което казваше.

Но развлеченията очевидно никога не са били черти на шотландските университети и в последните месеци те бяха малко. Само заради това срещата му със семейство Дъглас носеше очарованието на нещо необикновено. През седмицата, докато посещаваше лечебницата денем, а нощем до късно четеше, това запознанство оставаше като нещо приятно в подсъзнанието му. Той откри, че с нетърпение чака да отиде там следващата събота.

Настъпи сиво, но хубаво утро. След сутрешната визитация пред обеда той взе „специалния работнически“ влак в 1 часа̀ от централната гара в Уинтън. Това бе влак с намалени цени — един билет струваше (невероятно) 4 пенса и отиваше до устието на река Клайд, обслужвайки по пътя си корабостроителните работници. Мъри носеше със себе си новата верига. Брайс, предвиждайки неприятностите, я бе купил за резерва преди няколко седмици и сега му я даде на драго сърце, както правеше всичко. При Левъндорф Джънкшън той смени влака на еднопосочната линия и едва след 2,30, когато слънцето се показа през облаците, пристигна в Крейгдорън.

Малката бяла гара, с цъфтящия си жив плет от глог и плетениците от орлови нокти, сега беше придобила някакъв приятелски вид. Ароматът на орловите нокти изпълваше въздуха и той чуваше бръмченето на ранни пчели. Двама младежи с туристическа екипировка, с раници на гърба, слязоха от влака преди него и влязоха в бюфета. Като надникна през прозореца, Мъри видя Мери да увива в пергаментова хартия сандвичите, които младежите купиха. След това те излязоха и Мери, която ги последва до вратата, огледа с търсещ поглед перона.

— А, ето ви… — усмихна се тя. — Бях започнала да се страхувам, че няма да дойдете. По-добре ли е коляното ви?

Тя му кимна да влезе вътре и го покани да седне. Котката се приближи и се отърка о крака му.

— Сигурна съм, че не сте обядвал. Ще ви донеса малко сандвичи и чаша мляко.

— Моля ви се, недейте — противопостави се той. — Аз хапнах набързо… в… това… в бюфета на Левъндорф Джънкшън.

— Драги мой — каза тя шеговито, вдигайки вежди също като баща си. — Това е твърде интересно. В Джънкшън никога не е имало бюфет. — Тя взе чиния със сандвичи изпод стъкления похлупак, след това наля чаша пенливо мляко.

— Едва ли някой ще се мерне тук през уикенда и аз не мога да гледам как се разсипва хубавата храна. Този път просто ще ми услужите.

Миг след това тя седна срещу него; както изглежда, бореше се с някаква вътрешна възбуда, но не успя да я овладее.

— Имам новини за вас — възкликна тя. — Вие постигнахте огромен успех.

— Какъв? — отдръпна се той, като я разбра погрешно.

— Уолтър — устните й се свиха конвулсивно — е с най-добро впечатление от вас. Откак си отидохте, той час по час сипе хвалебствия за вас. Вие сте толкова мил. — Тя избухна в смях. — Толкова ще му липсвате тази вечер. Ще бъде на събрание на общинските чиновници в Уинтън и аз трябва да ви предам неговите най-дълбоки съжаления.

Тя продължи преди той да започне да говори.

— Той е замислил утре да направим рядка екскурзия. Ще плаваме около Кайлс ъв Бют, ще спрем за обед в Геърси и след това обратно в къщи.

Мъри се взря в нея озадачено намръщен.

— Но по всяка вероятност аз няма да мога да дойда пак утре.

— Няма нужда — отвърна спокойно тя. — Татко каза да останете у нас. Ще спите с нашия Уили.

Той все още се взираше в нея; след това веждите му постепенно се отпуснаха. Никога не беше срещал толкова прости, с открити сърца хора. За утре нямаше посещения на пациенти и сигурно нямаше да изгуби много, ако отсъстваше един ден от работа. Освен това неделята в Уинтън бе ден, на който той винаги бе гледал с неизразимо отвращение.

— Ще дойдете ли? — запита тя.

— С удоволствие. А сега трябва да поправя мотора.

— Той е в багажната. Дугъл го премести там.

В продължение на час той работи, нагласявайки новата верига, която трябваше да се скъси и занити. Тя идваше от време на време да гледа, без да казва нищо, само дружелюбно го наблюдаваше. След като привърши, изкара машината извън и я запали.

— Какво ще кажете за едно турне?

Тя го погледна с колебание, запушила с ръка ухото си срещу яростните трясъци на ауспуха.

— Напълно безопасно е — успокои я той. — Просто сядате отзад и се държите здраво.

— Не мога да напусна, докато не дойде влакът в 4,30. Но след това може би ще ме закарате до в къщи. Ще позвъня на татко от гишето, да му спестя идването.

— Готово тогава — каза весело той.

Обзе го необикновено настроение на лекота. Дали от това, че бе избягал от работа, или от свежата зеленина наоколо, той се чувстваше приповдигнато, като че ли дишаше по-рядък, по-чист въздух. Докато тя се освободи, и за да изпробва мотора, той направи бърза обиколка оттатък хълма до Тълихюън. Когато се върна, тя бе напълно готова за тръгване. Тъй като и Дарки трябваше да остане, тя му бе приготвила една чиния с мляко за вечеря.

— Значи, тука да седна — каза тя и кацна на една страна на задната седалка.

— Така не можете да седите. Ще паднете. Трябва да прекрачите седалката.

Тя се колебаеше, след това прехвърли единия си крак през седалката, скромно, и все пак така неопитно, че преди да успее да отклони погледа си, за миг му се мерна твърде приятна гледка. Тя се изчерви и каза:

— Още не съм свикнала.

— Справихте се чудесно!

Той бързо седна и потегли. Най-напред караше бавно, като заобикаляше грижливо буците, после усети, че е спечелил доверието й и отвори газта. Носеха се през пустите полета и вятърът свиреше в ушите им. Ръцете й бяха сключени около кръста му. Главата, обърната настрани, бе притисната до рамото му.

— Добре ли сте? — извика той.

— Чудесно — отговори тя.

— Хубаво ли е?

— Чудно… чудно е. През живота си не съм се движила толкова бързо.

Движеха се поне с 30 мили в час.

Когато той спря до магазина в Ардфилан, страните й горяха, а косите й бяха разбъркани от вятъра.

— Какво удоволствие!

Тя се смееше в лицето му, люшкайки се леко, все още опиянена от скоростта.

— Елате горе. Трябва да се стегна и да се оправя. Сигурно съм чудесна картинка.

Той бе посрещнат от хлебаря, а Уили бе по-въодушевен, отколкото преди. Лелята обаче изглежда че го приемаше с малки резерви; погледът й бе хитър, понякога хладно склонен към подозрителност, макар че по-късно я спечели, като слушаше внимателно оплакванията й и като й предложи лекарство за сърце, което да помогне на задуха й. Тя им поднесе макарони със сирене — истинска храна, макар че очевидно липсваше финесът, който беше търсен за Уолтър. Вечерята мина тихо. Мъри игра на дама с хлебаря и великодушно бе победен три пъти поред, докато Мери на нисък стол до камината работеше над някаква бродерия, очевидно предназначена за чеиза й. Наблюдавайки ръкоделието й, не можеше да не се запита дали не е дантела за нощница — топла, снизходителна мисъл, но непохотлива. От време на време тя поглеждаше часовника и отбелязваше със спокойна загриженост, напълно неподходяща за пълното с хумор и повишено настроение момиче, което само преди един час хвърчеше опиянено с него из полето:

— Уолтър сега ще бъде на събранието.

И после:

— Сигурно ще се възползва от случая да произнесе речта си. Той я писа толкова внимателно и толкова държеше на нея. — И накрая:

— Сега е сигурно на път за гарата. Дано не си е забравил високите обуща. Не може никак да търпи да му е студено на ходилата.

Всички си легнаха рано. В задната стая на Уили, която гледаше към двора, Мъри за пръв път истински поговори с момчето; от срамежливост то бе мълчало досега. Излезе, че неотдавна е получил като награда от училище някаква вълнуваща книга за Дейвид Ливингстън. Скоро те бяха вече заедно в дебрите на Африка, откриваха езерото Ниаса и се вайкаха над опустошенията на бери-бери и мухата це-це. Мъри трябваше да отговаря на цял порой нетърпеливи въпроси, но накрая загаси лампата и след малко заспаха.

Глава III

На следващата сутрин Уолтър пристигна точно в девет и половина и поздрави Мъри като стар приятел, горд от успеха си през миналата вечер. Макар че няколко лошо възпитани грубияни бяха напуснали залата преди да свърши речта си, той бе говорил много добре и то близо цял три четвърти час. Беше си заслужил напълно днешната почивка и се бе настроил да й се наслади. Нищо не му било доставило по-голямо удоволствие, допълни той, от организирането на екскурзията.

Това несдържано излияние озадачаваше Мъри. Имаше ли някаква женска жилка у Уолтър, или пък, като мъж, постоянно отблъскван от своите приятели, толкова чувстваше липсата на мъжка компания, че се привързваше към първия новодошъл, който мине оттук? Може би престижът на бъдещия доктор го привличаше, защото той бе очевидно сноб. Или пък от суетност просто искаше да демонстрира своята собствена важност пред някой новодошъл в града. Мъри сви рамене и се предаде.

Мери и брат й вече бяха готови и всички тръгнаха. Уолтър водеше компанията покрай Еспланада към кея, очевидно решил да върши всичко, както му е редът.

На гишето на параходната агенция той поиска билети за отиване и връщане първа класа, добавяйки небрежно:

— Три и една половинка. Момчето е непълнолетно.

Чиновникът погледна с опитното си око Уили.

— Четири цели билета — отсече той.

— Струва ми се, че поисках три и една половинка.

— Четири — каза чиновникът с уморен глас.

Избухна спор, в който Уолтър, макар и за малко, изпадна в ярост, и който завърши, когато Уили, запитан от чиновника, каза истинската си възраст, като по този начин се лиши от намалението. Лошо начало, мислеше си Мъри, като гледаше иронично как Уолтър обидено хвърля на гишето остатъка от парите.

Малкият параход с червено боядисан комин пристигна забързан надолу по течението покрай кея. Това беше „Люси Аштън“. Уолтър, на когото бе попреминало, обясняваше на Мъри, че всички кораби на Северното британско параходство носят имена на герои от шотландските романи, но изглеждаше разочарован, че не са взели „Кралица Александра“, новия двукоминов параход с турбина „Каледония“. Отсъствието на този параход увреждаше леко престижа на Уолтър.

Пасажерската стълба бе изкусно спусната, те се качиха на палубата и като се огледа, Уолтър избра места на кърмата. След това витлата заработиха и те отплуваха към открития тесен залив.

— Очарователно, нали? — промърмори успокоен Уолтър. Тръгваше на добре.

Но по реката беше хладно и след малко стана ясно, че мястото, което бе избрал, е неудобно.

— Не ти ли се струва, драги, че е малко ветровито от тази страна? — се осмели да каже Мери след няколко минути. С наведена глава срещу вятъра тя придържаше шапката си с ръка.

— Ни най-малко — отговори рязко Уолтър. — Искам да покажа на д-р Мъри всички местни забележителности. Оттук нищо не пречи на гледката.

Гледката, без друго съвсем открита, тъй като повечето от другите пътници бяха на завет в каютите, бе твърде хубава — може би най-хубавата от цяла Западна Шотландия. Но Уолтър, макар че щедро й отдаваше дължимото с цялата самонадеяност на истински чичероне, отделяше повече внимание на търговското значение на градовете, разположени покрай брега.

— Това оттатък е Скоури — посочваше той. — Процъфтяваща община. Миналата година прокараха нов газопровод. Седемстотин и шестдесет кубически метра капацитет. Това е то напредък. Сега градският съвет има нов проект за канализация. Баща ми познава кмета. А отсреща на другата страна е Порт Дорън. Забелязвате ли общинските сгради зад онази камбанария?

Ставаше им все по-студено. Дори Уили посиня и изчезна нанякъде, след като измрънка, че отива да разгледа машините. Но Уолтър продължаваше безжалостно. Какъв проклет досадник, мислеше Мъри седейки с опнати крака и с ръце в джобовете. Почти без да слуша, той наблюдаваше Мери, която макар и много мълчалива, от време на време по задължение казваше по някоя дума в подкрепа. Той забелязваше, че цялото й същество се променяше в присъствието на годеника й. Нейният блясък угасваше, целият й хумор изчезваше, ставаше сдържана, свита, съзнателно послушна, като добра ученичка в присъствие на учителя си. След като се оженеха, тя щеше да има дяволски живот с този човек, разсъждаваше той разсеяно — вятърът и монологът на Уолтър го правеха сънлив.

Най-сетне пресякоха река Килс, навлязоха в залива Геърси и завиха към пристана. След като потърсиха Уили, те го измъкнаха от топлото машинно отделение и слязоха на брега.

— Чудесно! — възкликна облекчено Мери.

Градът, популярен курорт, имаше привлекателен и процъфтяващ вид: цяла редица хубави магазини по брега и хотелите, които се издигаха отзад по обраслия с дървета хълм, а още по-нататък мочурищата и планината.

— Сега, на обед! — възкликна Уолтър с вид на човек, който си е наумил нещо.

— О, да — каза развеселена Мери. — Нека отидем в „Ланг“. Там е много удобно. — Тя имаше предвид един скромен, но обещаващ ресторант оттатък шосето.

— Драга моя — каза Уолтър, — не съм и сънувал да водя д-р Мъри в „Ланг“. Или пък тебе за такъв случай.

— Ние винаги ходим там, когато дойдем с татко — отбеляза строго Уили. — Там имат рядко хубави горещи баници с овнешко и лимонада „Комри“.

— Да, нека отидем, скъпи Уолтър.

Той вдигна облечената си в ръкавицата ръка за да я укроти, и спокойно произнесе своето piece de resistance на деня.

— Ще обядваме в „Гранд“.

— О, недей, Уолтър. Не в „Гранд“. Там е толкова… снобско… и… скъпо.

Уолтър хвърли интимна, поверителна усмивка на Мъри, като че искаше да каже: „Тези жени!“

— Той е най-хубавият — промърмори той. — Аз съм запазил предварително маса от канцеларията на баща ми.

Започнаха да изкачват хълма към „Гранд“, който се издигаше величествено високо над тях. Пътеката дълго се виеше през застланата с диви зюмбюли гора и на места бе изключително стръмна. От време на време между дърветата се мяркаха скъпи коли, които се изкачваха по главното шосе. Мъри схващаше, че изкачването, което Стодърт водеше като елен-мъжкар, беше уморително за Мери. За да й позволи да си отдъхне, той спря и набра малък букет от диви зюмбюли, които привърза със стрък изсъхнала трева и й ги подаде.

— Точно цвета на роклята ви — усмихна се той.

Най-сетне стигнаха на върха и Уолтър, запотен, дишайки тежко, ги отведе на широката тераса на хотела, където неколцина от посетителите седяха на слънце. При появяването на малката група изведнъж настана тишина; няколко любопитни погледи се втренчиха в тях, а някой се изсмя. Главният вход бе на противоположната страна на хотела и Уолтър бе малко затруднен в намирането на вратата на терасата. Но накрая, след известно лутане, те се озоваха в разкошно фоайе с мраморни колони и Стодърт, след като попита за пътя една внушителна фигура в униформа със златни лампази, ги поведе към ресторанта — огромно, смайващо нещо, украсено в бяло и златно, с огромни кристални свещници и голям, богат червен килим.

Беше абсурдно рано, едва бе минало 12, и макар че келнерите бяха на поста си, събрани на приказки около масата на обера, нямаше никой друг.

— Какво обичате, сър?

Оберкелнерът — дебел, с червеникаво лице, облечен в раирани панталони, бяло сако и папионка, се отдели и тръгна несигурно към тях.

— Обед за трима и едно дете — каза Стодърт.

— Оттук, моля.

Набитото му око ги бе оценило от пръв поглед: той се готвеше да ги отведе до едно отдалечено сепаре в дъното, когато Уолтър каза помпозно:

— Искам маса до прозореца. Запазил съм я на името на чиновник от градския съвет в Ардфилан.

Оберкелнерът се колебаеше: надушва бакшиш, саркастично си каза Мъри, но жестоко се лъже!

— До прозореца ли казахте, сър?

— Онази маса там.

— Съжалявам, сър. Онази маса е специално запазена за майор Линдзи от Локшил и неговата компания млади английски джентълмени.

— Тогава онази до нея.

— Това е масата на г. Мензис, сър. Постоянен клиент. Все пак, тъй като той рядко идва преди един и четвърт, а вие, без съмнение дотогава ще сте свършили… Ако желаете да я заемете…?

Седнаха на масата на г. Мензис. Листът бе даден на Уолтър. Менюто бе френско, но приготвено по английски маниер.

— „Потаж а ла Рен Александра“ — започна да го чете бавно поред, като в заключение отбеляза самодоволно: — Няма нищо по-добро от френската кухня, и при това 5 блюда.

Докато седяха усамотени, яденето бе поднесено бързо и с прикрито високомерие. Това бе отвратителен типичен „Грандхотелски“ обед, но под обикновения стандарт. Най-напред сервираха рядка жълтеникава супа, която се състоеше очевидно от брашно и възтопла вода; следваше парче риба с много кости, която сигурно бе пътувала от Абърдийн до Геърси по дългия път през Билингсгейт, факт, отчасти прикрит от напластения воднист розов сос.

— Не е прясна, Мери — прошепна Уили, като се наведе към нея.

— Шт, мойто момче — прошепна тя и продължи да се бори с костите, съвсем изправена, с поглед забит в чинията. Мъри забеляза, че тя страдаше силно зад привидното спокойствие. За себе си, по собствените му думи, никак не се трогваше от подобни ругатни — това не го засягаше лично, но странно бе, че се вълнуваше заради нейното неудобство. Опита се да измисли нещо леко и весело, което да я оживи, но нищо не му идваше на ум. Отсреща Уолтър дъвчеше порцията си, за да отвори място за следващата — дебел резен жилаво овнешко, гарнирано с консервиран грах и картофи, които режеха езика и имаха вкус на сапун.

Сладкото беше тебеширено blanemange, с твърди, сушени сини сливи. Десертът, който последва веднага (тъй като сега наистина гледаха да ги изгонят по-скоро), имаше формата на вдървена петниста сардина, излъчваща някакво синкаво сияние, набучена върху парченце изсъхнал препечен хляб. След това, макар че още нямаше един часът и не бяха се появили никакви посетители, сметката бе донесена.

Ако Стодърт бе платил веднага и си бяха тръгнали, всичко щеше да мине добре. Но по това време Уолтър бе усетил през безчувствената си кожа пренебрежението, което едва ли може да бъде търпяно от сина на един чиновник в градския съвет на Ардфилан. Освен това имаше бюрократична душа. Той извади един от моливите си, с които сакото му бе неизменно въоръжено, и започна да прави изчисления върху сметката. В същия момент един висок, кокалест, очукан човек с посивели коси, с подстригани мустачки, облечен в извехтял шотландски килт влезе в салона откъм бара. Той бе последван от трима млади мъже в груби вълнени дрехи, които — Мъри веднага прецени — бяха пийнали повече от няколко чаши. След като заеха съседната маса, те шумно заговориха как са ловили риба по р. Геър, очевидно собственост на мъжа, облечен в килт. Единият от тримата, безвкусен на вид екземпляр, с руса коса, с отпуснати устни и едва ли по-малко пиян, след като седна, спря погледа си върху Мери. Като се обърна, той се изтегна на стола си, започна да отправя нежни погледи към нея, докато келнерът сервираше супата им, след това с побутване на лакета си и с намигване привлече вниманието на компаньоните си.

— Има една хубава малка шотландска пъстърва, Линдзи. По-добра от всичко, което си уловил сутринта.

Последва общ смях, след което останалите двама се обърнаха, за да се втренчат в Мери.

— Хайде сега, гледай си супата — каза Линдзи.

— Зарежи супата. Нека да вземем малката лейди на нашата маса. Не изглежда много щастлива с шотландския си чичо. Какво ще кажете, момчета? Да направим ли необходимото?

Той погледна другите за потвърждение и насърчение.

— Недей да рискуваш, Харис — ухили се един от приятелите му.

— На какво се обзалагаш! — той блъсна стола си и стана.

Уолтър, обезпокоен в математическите си занимания, се подразни от тяхното присъствие още от момента, когато влязоха в салона. Сега, крайно ядосан, той извърна глава.

— Не им обръщайте внимание — промърмори той. — Няма да му позволят да дойде.

Но Харис вече напредваше и с пресилен поклон се наведе към Мери, хващайки я за ръката.

— Извинете, скъпа. Може ли да ни удостоите с вашата компания?

Мъри видя как тя се отдръпна назад. Най-напред се изчерви силно, но после всичкият цвят от лицето й изчезна. Устните й бяха безцветни и трепереха.

Тя погледна умоляващо към Уолтър. Уили също се бе втренчил в Стодърт с широко отворени, изплашени, все още възмутени очи.

— Сър — заекна Уолтър, преглъщайки с мъка. — Разбирате ли, че вие се обръщате към годеницата ми? Това е нахално. Ще бъда принуден да повикам управителя.

— Спокойно, чичо. Ти не ни интересуваш. Хайде, скъпа! — Той се опита да я вдигне. — Ще прекараш чудесно с нас.

— Моля ви, идете си! — промълви Мери с тих, болезнен глас. Нещо в тона й му подейства. Той се поколеба, след това с гримаса пусна ръката й.

— Няма еднакви вкусове! — сви рамене той. — Е, щом не си съгласна, ще си взема малко сувенирче. — Той сграбчи цветята на Мери, и притискайки ги афектирано към устните си, се заклатушка обратно към мястото си.

Настъпи неприятна тишина. Всички гледаха към Уолтър. Особено мъжът в избелелия килт — той наблюдаваше с жестоки, саркастично трепкащи устни. Уолтър наистина бе съвсем жалък и объркан. Той забрави за намерението си да оспорва сметката, бърникаше из портфейла си, набързо извади няколко банкноти и скочи като подплашен заек.

— Тръгваме си, Мери.

Мъри се изправи. В неговата натура нямаше нищо героично, той не изпитваше особени наклонности към решителни схватки, но бе разгневен — може би заради пропиляния си ден. Внезапно нервен импулс, почти подсъзнателен, го насочи към другата маса, право към Харис, който изглежда съвсем не очакваше неговото появяване.

— Не ви ли казаха да си гледате супата? Сега е малко късно. Но позволете ми да ви помогна.

Мъри го хвана изотзад за врата, натисна го напред, натика лицето му веднъж, дваж, трети път в чинията със супата. Това бе гъстата супа „Потаж а ла Рен Александра“, която междувременно беше хубаво изстинала, така че Харис дигна глава да поеме въздух цял покрит от жълтеникавата клеясала мазнина. Настана мъртва тишина, докато той размахваше ръце като плувец, за да докопа салфетката си. Мъри грабна букета от диви зюмбюли и ги върна на Мери, почака за минутка с разтуптяно сърце, и тъй като не се случи нищо друго — освен това, че мъжът в килта се усмихваше, той последва другите вън от ресторанта.

Отвън, на стълбището, Уили го чакаше. Момчето пламенно стисна ръката му, и пак, и пак…

— Отлично, Дейви. О, боже, във възторг съм от тебе.

— Нямаше нужда от вашата намеса — избухна Уолтър, след като тръгнаха надолу през гората. — Ние бяхме в правата си. Като че ли порядъчните хора не могат да се нахранят на спокойствие. Чувал съм за Линдзи — пропаднал чифликчия — няма гащи на задника си; наемат го и най-долните кокниз5 от Лондон, но аз… аз ще докладвам случая… на властите. Няма да го оставя така. Това е безусловен скандал. — Той продължаваше в този дух чак докато стигнаха до пристана, като се позоваваше надълго и нашироко на правата на личността и достойнството на човека, за да завърши с отмъстително избухване.

— Непременно ще изложа целия случай пред баща ми.

— И какво ще направи той? — запита Уили. — Ще им накриви шапката.

Завръщането бе печално и мълчаливо. Беше започнало да ръми и те седяха в салона. Лекувайки обидата си, Уолтър най-сетне прекрати своя монолог, а Мери, която се взираше съсредоточено пред себе си, не проговорваше ни дума. Уили бе завел Мъри да му покаже машините.

В Ардфилан Уолтър, с вид на човек, който прощава, предложи ръка на Мери. Те стигнаха пеш до фурната и двора, където Мъри запали мотора си.

— Е — протегна навъсено ръка Уолтър. — Предполагам, че няма да се видим вече…

— Ела пак скоро — избърза да се намеси Уили. — Непременно ела.

— Довиждане, Мери — каза Мъри.

За първи път, откакто напуснаха хотела, тя го погледна с влажни очи, задишана бързо. Мълчеше, упорито мълчеше. Но в този сериозен поглед имаше нещо притаено и силно. Той забеляза освен това, че тя вече не държеше малкото букетче от диви зюмбюли: беше го забола на блузата върху гръдта си.

Глава IV

В края на следващата седмица късметът на Мъри наистина проработи. Благодарение на специална благосклонност на регистратора, той бе преместен от университетския отдел на лечебницата и бе назначен за един месец като асистент в отделението на проф. Драмънд, което означаваше, разбира се, че ще напусне окаяната си квартира и ще живее в болницата до последния си изпит. И проф. Драмънд, след като веднъж изслуша как Мъри снемаше анамнеза на един пациент, бе отбелязал, макар и някак сухо:

— Ще успееш, момчето ми, ти имаш по-добър подход към болните, отколкото който и да било студент, когото някога съм познавал.

Освен това, Драмънд беше един от членовете на изпитната комисия по клинична медицина, един важен факт, който не убягна на Мъри и който той възнамеряваше да използва рационално през следващите четири седмици. Трябваше да бъде чевръст и прилежен, да бъде на разположение по всяко време, да бъде истински демон в работата и да е винаги на мястото си в отделението. За един ревностен и волеви млад мъж това не представляваше особена трудност. И все пак, в известен смисъл, това неочаквано раздразни Мъри, тъй като нямаше да има достатъчно свободно време, за да отиде до Ардфилан.

От момента на раздялата след завръщането от Геърси странни сили бяха започнали да работят в неговата съсредоточена и амбициозна душа. Последният поглед на Мери, така спокоен и силен, го бе поразил като нараняваща стрела. Той не можеше да прогони спомена за малкото й напрегнато лице, нито пък — и това бе най-лошото — искаше да го прогони. Въпреки всичката си предпазливост, той се улавяше по различно време на деня, ту в отделението, ту в аудиторията, да се взира разсеяно в пространството. Това, което виждаше, бе Мери в цялата й сладост и простота, и тогава го обхващаше копнежът да бъде с нея, желанието да спечели една нейна усмивка, да бъде признат като неин приятел — дотук той не си позволяваше да изговори по-силна и по-компрометираща дума. Надяваше се, че все ще има някаква вест от нея или от баща й, може би още една покана, която, макар че не би приел, би му дала благоприятен случай да установи отново контакт със семейството. Защо нямаше никаква вест от тях? Тъй като цялото внимание бе дошло от тяхна страна, той нямаше желание да се натрапва по-нататък, без да има някакъв намек, който да бъде добре дошъл за него. Може би трябваше да направи нещо… нещо, което да изясни тази… тази несигурност. Най-сетне, след десет дни, когато бе изпаднал в истинско напрежение, в болницата за него пристигна пощенска картичка с изглед от Ардфилан. Съдържанието й бе кратко:

Същия ден, след като завърши вечерната визитация, той отиде в една странична стая и телефонира в Ардфилан. След малко бе свързан с магазина на Дъглас. Гласът на леля Мини достигна до него през бръмченето на линията.

— На телефона е Дейвид Мъри — каза той. — Получих чудесна картичка от Уили. Исках да ви се обадя, да разбера как сте.

Последва къса, но многозначителна пауза.

— Благодаря, много сме добре.

Хладината на нейния тон го отблъсна. Той се поколеба и след това каза:

— Имам нова работа и просто съм прикован. Иначе отдавна щях да ви се обадя.

Тя не отговори. Той настоя.

— Уили там ли е? Бих искал да му благодаря за картичката.

— Уили учи. Страх ме е, че не бива да го безпокоя.

— Тогава Мери? — продължи той почти отчаяно. — Бих искал да й кажа една-две думи.

— В момента Мери я няма. Тя е с годеника си. Напоследък бе малко недобре, но сега съвсем се оправи. Не вярвам да се върне скоро.

Той замълча. След малко каза съвсем объркано:

— Е, бих желал да й кажете, че съм се обаждал… и да й предадете моите най-добри пожелания.

Той можа да чуе острото й вдишване. Думите й излизаха с напрежение, като че ли ги изговаряше с мъка, но бе принудена да ги изговаря.

— Не мога да се наема да предам такова пожелание и се надявам, че вие няма да се опитвате да го повторите. После, г. Мъри макар че нямам никакво желание да накърня чувствата ви, за всички ще е по-добре, включително и за вас, ако престанете за в бъдеще да ни се натрапвате.

Слушалката от другата страна изщрака върху вилката. Той постави бавно слушалката и се извърна, като примижа, сякаш някой го бе ударил в лицето. Какво беше станало? Да им се натрапва! Какво бе направил, за да заслужи такова неочаквано и хапливо отблъскване? Той се върна в дежурната стая на края на коридора и седна на бюрото, като се опитваше да намери отговора.

Лелята никога не е била благоприятно разположена към него и поради честото й главоболие, което според него се дължеше на хронически нефрит, тя често изпадаше в лошо настроение. И все пак, причината се криеше по-дълбоко — вероятно в нейната привързаност към Стодърт, плюс внезапната омраза към него, която очевидно Уолтър бе предизвикал. В реда на тези мисли, макар и доста обезсърчен, Мъри все още не можеше да повярва, че Мери съчувства на неговото рязко отблъскване, и тласнат от внезапно хрумване, той взе един лист за рецепти и й написа кратко писмо, в което я питаше дали няма някаква възможност да я види. Тъй като бе оставен по спешност да дежури тази нощ, не можеше да напусне болницата дори за момент, но той даде писмото на един от стажантите, който излизаше, да го пусне в пощата.

През следващите няколко дни Мъри чакаше отговор с нарастваща нетърпеливост. Почти се бе отчаял, когато в края на седмицата отговорът пристигна.

Писмото бе безжизнено като ж.п. разписание; все пак зад неговата безчувственост течеше някакъв поток, който дълбоко развълнува Мъри. Липсата на онази жизненост, която тя бе проявила и която бе характерна за всичко, направено от нея в негово присъствие, му бе до болка очевидна. Но той щеше да я види идущия четвъртък. Извоювано бе поне това.

Когато денят дойде, той беше си съставил план. Бе уговорил с Кер, друг асистент, да го замести за два часа вечерта. Професор Драмънд никога не правеше посещенията си преди 8 часа̀, така че, ако му проработеше късметът, щеше да се отърве. Следобедът бе влажен и над града се спускаше мъгла, когато напусна болницата и се качи на жълтия трамвай при Елдънгроув. Боеше се, че може би ще закъснее, но доста преди определеното време бе на гара Каледония зад големия централен часовник. Работното време вече изтичаше и под високия стъклен купол, непроницаем под нечистотиите на времето, тълпите се стичаха към местните влакове. Наоколо вонеше на па̀ра, мъгла и серни изпарения; отекваха пронизителните ревове на заминаващите локомотиви. От подземните перони на долното ниво отровен дим извираше на змийски кълба, като че ли из пъкъла.

Часовникът удари шест. Мъри търсеше между всичките тези непознати лица и накрая я забеляза. Сърцето му тупаше, докато тя го наближаваше, понесла няколко пакета, необикновено малка и беззащитна сред тази блъскаща се тълпа.

Бе облякла тъмнокафяв костюм с къс жакет, тънка яка от кожа и малка кафява шапка. Нищо не би й подхождало по-добре. Не беше я виждал никога толкова официално облечена. Това й придаваше неподозирано очарование и той почувства, че жадува за нея.

— Мери! — той я освободи от пакетите, развърза канапа от малките й, облечени в ръкавици пръсти. Тя му се усмихваше малко вяло, защото изглеждаше уморена. Мъглата бе зацапала страните й и бе сложила слаби сенки под очите й.

— Значи, успя да се освободиш?

— Да — каза той, и все я гледаше. И двамата мълчаха. След това той добави: — Ти си била на покупки.

— Трябваше да купя това-онова. Леля Мини прави традиционните си посещения. — Мъчеше се да говори леко. — Сега отиде да се види с една приятелка, иначе нямаше да мога да избягам.

— Не можеш ли да останеш по-дълго?

Тя поклати глава с наведен поглед.

— Ще ме чакат в Ардфилан.

Имаше ли в отговора й загатване за надзора, под който се намира? Така или иначе нейната очевидна умора го безпокоеше, както и апатичният й тон, и начинът, по който се колебаеше да срещне погледа му.

— Изглежда като че ли имаш нужда от чаша чай. Да влезем ли отсреща?

Той посочи с известна несигурност към бюфета, блестящ от светлини и претъпкан от хора — много малко приличаше на тихия бюфет в Крейгдорън. Но тя бе поклатила отрицателно глава.

— Пих чай с леля във „Фрейзър“.

Беше му известен като голям магазин на покъщнина и мебели. Почувства, че кръвта нахлува в главата му.

— Тогава да не стоим в тази проклета навалица. Нека се разходим отвън.

Излязоха от главния изход и тръгнаха по задната улица, която водеше до Аргайл Плейс и долния край на гарата. Мъглата се бе сгъстила. Тя ги обгръщаше, замъгляваше уличните лампи и приглушаваше шума на уличното движение. Струваше им се, че се движат в свой собствен свят, но той не можеше да я докосне, не се осмеляваше да вземе ръката й. Дори думите им бяха кухи, формални, напълно лишени от значение.

— Как върви следването? — го попита тя.

— Добре… надявам се. А как вървят работите към вас? Добре ли са всички?

— Благодаря, много са добре.

— А Уолтър?

Тя не отговори веднага. След това сякаш реши да разкрие и обясни всичко, което будеше съмнение, и каза:

— Той бе разстроен, но сега е по-добре. Та… той искаше да определим датата на сватбата. Аз чувствах, че е малко рано… мислех, че трябва да почакаме малко. Но сега всичко е решено… за първи юни.

Последва дълга пауза. Първи юни, повтори той тъпо на себе си — това бе само след три седмици.

— И ти си щастлива по този случай? — попита той.

— Да — разсъждаваше тя с тона на благоразумната практичност и с думи, които му изглеждаха внушени. — Най-добре е за хората да уреждат живота си рано и да имат време да се приспособят един към друг. Уолтър е добър човек и от него ще стане добър съпруг. Освен това… — тя се запъна малко, но продължи — неговите връзки в града ще ни помогнат в работата. На татко не му спори особено през последните няколко години.

Няколко едри капки паднаха върху им и след миг започна да вали силно. Те се скриха във входа на един затворен магазин.

— Желая ти всичко най-хубаво, Мери.

— И аз също на тебе, Дейвид.

Беше съвсем тъмно в тесния вход. Той не можеше да я види, но с всичките си сетива я чувстваше близко до себе си. Чуваше дишането й — тихо, но бързо — и ароматът на влажната й кожа дойде до него. Обзе го страшна слабост. Устата му пресъхна. Ставите му — разхлабени — едва го държаха.

— Не трябва да изпускам влака — каза тя почти шепнешком.

Тръгнаха обратно към гарата. Оставаше само една минута. Нейният влак бе вече на перона. Той й намери едно ъглово място във второкласно купе. Докато стоеше на стъпалото, тя спусна прозореца. Свирката изпищя и локомотивът изпусна облак пара. Тя се подаде от прозореца. Беше страшно бледа. Дъждът беше набраздил саждите по страните й и бе разрошил малката й яка. Зениците на очите й бяха широки и тъмни. Една малка вена на шията й пулсираше ускорено.

— Довиждане, Дейвид! — Гласът й трепереше.

— Довиждане… Мери. — Неговата болка беше непоносима. Тя го напускаше завинаги, вече никога нямаше да я види.

И тогава, щом влакът потегли и двамата инстинктивно, несъзнателно, сякаш не по своя воля, протегнаха един към друг ръце. Прилепиха се плътно, сляпо, страстно, и устните им се срещнаха в дива, екзалтирана, прелестна целувка. Опиянен, на края на перона, когато влакът вече се носеше бързо, той скочи от стъпалото — залитна и почти падна. Все още подавайки се от прозореца, тя изчезна в тъмното на тунела. Сърцето му биеше като лудо от наслада, очите му се наляха със сълзи и, за негов ужас, потекоха по страните му.

Глава V

Внезапно, сякаш много отдалече, до съзнанието му достигна, че в 8 часа̀ шефът му трябва да направи пункция на един пациент с оток, докаран в отделението следобеда. Той трябваше да тича в болницата, да смени Кер. Втурна се вън от гарата и има късмет да хване трамвая за Елдънгроув, който макар че напредваше с мъка, го откара навреме. Все пак не можа да разбере напълно как изкара следващите два часа. Думите и движенията му бяха механични — едва съзнаваше собственото си присъствие в отделението. Един или два пъти почувства върху себе си странния поглед на Драмънд, но не каза нищо, и най-сетне, към 10 часа̀, можа да отиде в собствената си стая и да даде простор на чувствата си.

Той бе влюбен и по екстаза на целувката й, който — все още не си отиваше — разбра, че и тя го обича. Това бе възможност, която и на ум не му бе минавала. Всичките му мисли, енергията и стремежите му бяха съсредоточени в една цел — кариерата му: да се измъкне от блатото на бедността и бляскаво да преуспее в живота си. Е — разсъждаваше той все по-развълнуван, — ако това можеше да постигне сам, не можеше ли да го направи заедно с нея, окуражаван и подкрепян от тази, която въпреки скромното си положение в обществото, притежаваше всички качества на отличен помощник. Той не биваше да я загуби — самата мисъл за това го караше да потръпва, като че ли се изправяше пред внезапна смърт.

Смръщи вежди: какво трябваше да направи? В положението, в което бе поставен, с определената дата на сватбата след не повече от три седмици, се изискваха незабавни действия. Да допуснем, че поради някакъв ужасен малшанс не би могъл да спре цялата тази работа. Мисълта за Уолтър, до болка точен, възправен във всичките си съпружески права — до най-интимните, проряза ума му с ужасяваща яснота. Тя бе достатъчна, за да го подлуди. Трябваше непременно да пише на Мери, да пише веднага и да й изпрати писмото с бърза поща. Той тръгна към бюрото си за хартия, но телефонът за бърза помощ настойчиво иззвъня. С изблик на досада вдигна слушалката. Беше дежурният телефонист Макдоналд.

— Господин Мъри…

— По дяволите, Мак. Какво има? Пак ли грешка?

— Разговорът е лично за вас. Свързвам ви!

По линията се чуваха шумове. След това:

— Дейвид…

Той си пое рязко дъх.

— Мери, ти ли си наистина?

Нейният глас достигна до него предпазлив, но възбуден.

— Слязох долу в магазина… Другите спят и аз съм сама в тъмното… Но просто исках да говоря с тебе… Скъпи Дейвид, толкова съм щастлива.

Той си представи изведнъж сладката й фигура в нощница и по пантофки в тъмнината на малкия магазин.

— И аз също, скъпа Мери.

— Още от онзи първи миг в Крейгдорън, когато те видях в огледалото… аз си знаех, Дейвид. И като си мислех, че не те интересува, просто ми се късаше сърцето.

— Но ти знаеш, че ме интересува. Просто съм луд по тебе.

Той можеше да чуе дълбоката и мека въздишка, по-вълнуваща от всеки отговор.

— Не мога да спра, скъпи Дейвид. Исках само да знаеш, че никога няма да се омъжа за Уолтър. Никога, никога. Никога не съм и искала. Просто оставих да ме уговорят. И после, като мислех, че не ме искаш… но сега първото, което ще му кажа сутринта, ще бъде това.

Той не можеше да й позволи да се справи с това сама.

— Ще дойда с тебе, Мери. Ще помоля Драмънд за малко отпуск.

— Не, Дейвид — каза твърдо тя. — Ти имаш изпит. Това е най-важното — да изкараш. След това ела веднага. Ще те чакам. — Тя се поколеба. — И… и, ако имаш мъничко свободно време, можеш междувременно да ми пишеш.

— Ще ти пиша, Мери, вече започнах писмото.

— С нетърпение ще го чакам. Трябва да вървя. Лека нощ, скъпи Дейвид.

Тя остави слушалката. Сега щеше да започне да се изкачва дебнешком в шумната къща до стаята си, до тази на Уили. Грабвайки лист и молив, той нахвърли дълго, пламенно писмо, след това се съблече като в транс и се тръшна в леглото.

На следващата сутрин, с особено вдъхновение, удвои работата си за последните изпити. В напрежението на това последно усилие времето летеше. Когато денят на изпита дойде, той влезе в Елдън Хол развълнуван, но уверен, и седна на една от банките. Първите теми бяха раздадени. След като хвърли бърз поглед върху темата си, той видя, че въпросите му допадат… Захвана се за перото без да вдига поглед и взе да изпълва страниците с гладък, четлив ръкопис. През следващите три дни той ходеше и се връщаше до болницата и университета, сядаше на същата банка, решен да направи всичко, което е по силите му, не само за себе си, но и за нея.

След това започнаха клиническите изпити. По медицина разпозна случая веднага: бронхит с вторичен церебрален абсцес. Вярваше, че се представя добре. На последния ден от изпитите се яви на устен. Драмънд, седнал заедно със стария Мърдо Маклиш, професор-региус по акушерство, известен като Шотландската Баба и Първис, външният член на комисията, му кимна приятелски и обърна внимание на колегите си:

— Това е студентът с добрия подход към болните.

— Той е постигнал и повече от това — каза Първис, като прегледа писмената диагноза на Мъри.

Започнаха да му задават въпроси и Мъри — свободен, готов да се съгласява, да се усмихва чинно и винаги, винаги почтителен — чувстваше, че се представя най-добре. Все пак Бабата го безпокоеше. Този тежък човек — едновременно ужас и опора за ред поколения шотландски студенти — бе станал вече пословичен с бруталната си откровеност и неприличен хумор. На първата си лекция от семестъра той имаше обичай да извиква някой свит младеж пред цялата аудитория, да му хвърли парче тебешир и като му посочи дъската със зловеща усмивка, да изяви с най-неприлични термини желанието си да му се нарисува скица на интимните части на женското тяло. Сега той не говореше много, а наблюдаваше Мъри внимателно, с подозрение в малките си зачервени очи. Така или иначе изпитването свърши скоро и Първис каза с усмивка:

— Мисля, че повече няма защо да ви задържаме.

Когато Мъри излезе и вратата се затвори след него, той добави:

— Симпатичен младок.

Бабата се затресе раздразнено.

— Достатъчно е умен — изгрухтя той, — но е гнусен млад червей!

Другите двама се засмяха. При неговата възраст никой не взимаше за сериозни думите на стария Мърдо.

Резултатите трябваше да бъдат обявени в събота сутринта. Докато изкачваше високия хълм към университета, цялата увереност на Мъри се изпари. Беше сгрешил, не е изкарал добре. Скъсали са го. Едва се осмели да приближи таблото с обявите до главния вход. Заобиколено от други две, името му бе на първо място в списъка. Беше издържал с чест.

Почувства, че отмалява. След всичките години на глад и себеотрицание триумфът на този миг не беше за вярване. Толкова по-велик, заради сладката увереност, че скоро ще го сподели с нея. Едва изчака да приеме поздравленията на другите около таблото и отиде направо в пощенския клон в подножието на Джилмър Хил, да изпрати телеграма:

Надяваше се, че по това време тя трябва да се е върнала от Крейгдорън и наистина, когато пристигна, тя бе дошла на гарата да го посрещне. Със светнали очи, малко бледа на вид и все пак по-хубава от когато и да било, тя се приближаваше бързо-бързо, със затаен дъх и, без да обръща внимание на хората по перона, му даде устните си. Ако през тези последни трескави дни бе забравил топлата свежест на устните й, сега тя бе възобновена. Когато излязоха от гарата и тръгнаха към дома й, той все още държеше ръката й. Претоварен от впечатления, той не бе проговорил ни една свързана дума досега. Разбра, че тя не се осмеляваше да зададе въпроса, който бе най-важен за нея, и макар че той бе подготвил дълъг и напрегнат разказ за успеха си, просто каза скромно, без да я гледа:

— Изкарах, Мери… пръв. С отличие.

Нервните й пръсти внезапно стиснаха неговите. След това тя каза с глас, задавен от чувство:

— Знаех, че ще изкараш, скъпи Дейви. О, аз съм така радостна, ужасно радостна, че си свършил. Сега можем да се изправим лице в лице с всичко.

Той се наведе загрижено към нея.

— Беше ти трудно тук, нали?

— Не беше съвсем леко. — Тя смекчи думите с един нежен поглед. — Когато отидох да кажа на Уолтър, той най-напред помисли, че се шегувам. Не можеше да повярва на ушите си, че която и да било жена може да му откаже. Когато разбра, че съм искрена… той… той не постъпи добре. След това родителите му дойдоха да видят татко. И това беше лошо. — Тя се усмихна насила. — Бях наречена с няколко „красиви“ думи.

— Боже мой! — простена той. — Като си помисля, че си изстрадала това, без да ме има там! Бих искал да извия врата на този проклет тип.

— Не — каза тя сериозно. — Предполагам, че аз съм виновна. Но мога само да благодаря на бога, че ми спести ужаса да попадна в онова семейство — тя се притисна до него. — …и че намерих тебе. Обичам те, Дейви.

— И аз те обичам, Мери!

— Това е всичко — въздъхна тя. — Останалото е без значение.

— А твоето семейство не те ли подкрепи?

— Донякъде — въздъхна тя. — Но освен Уили, те не са очаровани от мене след всичко това. Както и да е, стигнахме, и най-добре първо да видим татко.

През входа на тази част от двора тя го въведе в хлебарницата. Беше ниска и тъмна; гореща от жарта на двете облицовани пещи и медено сладка от аромата на фурната пресен хляб.

Дъглас, със своя калфа Джон Доналдсън, подреждаше рафтовете на голям шкаф, върху който двойните шотландски самуни, покрити отгоре с черна кора, бяха наредени на редове. Хлебарят беше по риза, с брашняна престилка и стари бели брезентови обуща. Той видя през рамо, че Мъри влиза, но първо завърши подреждането на рафтовете, след това бавно свали престилката си преди да се доближи.

— Значи, ето те! — каза той без да се усмихне и подаде ръка.

— Татко — възкликна Мери, — Дейвид е взел изпитите си с отличие и е на първо място в списъка!

— Значи, сега си доктор. Е, това вече е нещо.

Той ги поведе от хлебарницата горе във всекидневната, където Уили седеше на прибраната маса и си пишеше домашните, а леля Мини, седнала до прозореца, плетеше. Момчето хвърли на Мъри бърза усмивка за добре дошъл, но лелята се втренчваше в бляскащите куки и не погледна веднага.

— Сядай, момче, сядай — каза дребният хлебар. — Днес пихме чай по-рано, отколкото обикновено. Но… да, може би след това, ако си гладен, Мери ще ти даде нещо за хапване.

Дейвид седна неподвижно на масата. Мери взе стол и седна до него.

— Излез от стаята, Уили! — каза лелята и най-сетне забоде иглите в плетката, като изгледа хладно Мъри от главата до петите. — Чуваш ли, Уили?

Уили излезе.

— Сега, Дейвид — започна хлебарят, — трябва да разбереш, че това бе до известна степен удар за нас…

— И за всички останали… — го прекъсна леля Мини и поклати възмутено глава. — Гърми по целия град. Това е истински скандал и позор.

— Да — започна отново Дъглас. — Това ни постави в много неприятно положение. Дъщеря ми бе дала думата си на достоен човек, с добри връзки и високо ценен в града. Не само че бе сгодена, но и денят на сватбата бе определен, когато изведнъж, без каквато и да било причина, тя разтури цялата работа, заради някакъв съвсем чужд човек.

— Има съвсем сериозна причина, сър. Мери и аз се обичаме.

— Обич! — възкликна лелята с неописуем тон. — Преди да се появите с този ваш проклет мотор като някакъв — някакъв недоизпечен Логинвар6, тя обичаше Уолтър.

— Ни най-малко — Мъри почувства ръката на Мери да се прокрадва към неговата под масата. — Тя никога не го е обичала. И аз съм убеден, че никога нямаше да бъде щастлива с него. Вие току-що нарекохте Стодърт достоен човек. Аз мисля, че той е надуто, самомнително, безчувствено магаре.

— Стига! — Дъглас рязко се намеси. — Уолтър може да си има особености, но ние знаем, че е достатъчно стабилен.

— И това е повече, отколкото знаем за вас! — подхвърли лелята.

— Съжалявам, че имате толкова лошо отношение към мене. — Мъри погледна с упрек към Мини. — Надявам се по-късно да си промените мнението. Това не е първият развален годеж. По-добре късно, отколкото никога.

— Вярно е — промълви Мери. — Никога не съм искала Уолтър.

— Ами защо не каза навреме, драка такава? Сега настроихме Стодъртови срещу себе си. Ще ни намразят завинаги. А ти знаеш какво значи това за твоя баща.

— Да, перспективата не е добра. Но колкото по-малко приказваме за това, толкова по-добре.

— Но аз ще говоря, Джеймс! — Лелята се наклони към Мъри. — Може би мислите, че всичко това за нас е просто шега. А не е така. Съвсем не така. Какво да каже човек за големите комбайни и техния фабричен хляб, и извозването му с моторни коли, които обикалят цялата околност; да не говорим за промените, които трябва да правим според новия закон за фабриките. През всичките тези години зет ми водеше тежка борба и при това не беше съвсем здрав. А Уолтър чрез баща си определено бе обещал…

— Достатъчно, Мини — вдигна ръка Дъглас. — По-малко приказки, повече дела. Аз успявах в миналото да стоя на собствените си два крака и с помощта на провидението се надявам да се държа и за в бъдеще.

Последва тишина. След това Мъри стискайки ръката на Мери, се обърна към хлебаря. Никога не беше му се отдавала по-подходяща възможност да накара свежото си, умно, младо лице да се озари от вълнение и от искреност.

— Виждам, че съм ви причинил много неприятности, сър, и болка. Истински съжалявам. Но някои неща просто не могат да се избягнат. Като гърмът… те поразяват човека. Така стана с Мери и мене. Може би вие нямате добро мнение за мене сега — той се извърна наполовина към леля Мини, — но аз ще ви докажа. Няма да съжалявате, че съм ваш зет. Имам диплома и тя е добра. Скоро ще започна работа и не след дълго ще имам първокласна практика. Всичко, което искам е Мери да бъде с мене и съм сигурен, че и тя иска същото. — Той се усмихна на всички с неуверената си, завладяваща, стопляща сърцето, усмивка.

Последва пауза. Въпреки решението си да бъде твърд, хлебарят не можа да сдържи одобрителното си кимане с глава.

— Добре казано, Дейвид. И тъй като свърши, ще призная, че още от началото… както дъщеря ми — той се усмихна на Мери, — аз наистина бях завладян от тебе… и от всичко, което си направил. Така че каквото било, било. Съгласен съм да се сгодите. Колкото до женитбата, трябва да има приличен интервал, да, приличен интервал, за да се предотврати скандал в града. Поработи три-четири месеца, пък след това ще видим. Какво ще кажеш на това, Мини?

— Е… — започна да се успокоява лелята. — Станалото — станало. — Дори тя бе омекнала, повлияна от тона на кратката, трогателна реч на Мъри. — Може би си прав. Не трябва да бъдем толкова строги към тях.

— О, благодаря ти, татко… благодаря ти, лельо Мини. — Мери скочи лудо и целуна двамата. Страните й бяха поруменели, кичур коса висеше над челото й. Тя го отметна назад с жест на победителка. — Знаех си, че ще оправите всичко. А сега, лелче, да дам ли нещо на Дейви за ядене?

— Донеси му бисквити и сирене. И от пресните сладки с черешово сладко. Знам, че ги обича. — Тя направи гримаса към Мъри. Последния път като беше тук изяде шест парчета.

— Само още едно нещо, татко! — помоли хрисимо Мери. — Може ли Дейви да остане тази нощ? Моля ти се! Напоследък толкова малко съм го виждала.

— Добре. Само тази нощ. Утре трябва да отпътува, за да търси работа. — Една мисъл жегна малкия хлебар. Той добави строго: — И ако мислите да се разхождате навън довечера, Уили ще трябва да дойде с вас.

Забързана между кухнята и гостната, тя му поднесе оскъдна, но отбрана вечеря, но в чудото на този магически ден храната бе станала жалко нещо; почти нямаше апетит. Когато свърши, тя си сложи палтото и шапката. Всяко нейно движение му се струваше особено и важно, скъпо, неповторимо, очарователно в своята женственост. След това излязоха и ръка за ръка се разхождаха в тъмното по Еспланадата, заедно с Уили. Момчето, възбудено от обрата на събитията, бе страшно приказливо и задаваше всевъзможни въпроси на Мъри, който нямаше сърце да му каже, че им пречи. Мери, изгаряна от същия копнеж, бе по-изобретателна.

— Уили, скъпи — каза тя сладко след като разходката бе към своя край. — Току-що си спомних, че съм забравила да взема черни раирани кълбета на леля Мини за утре. Ето ти три пенса. Изтичай до Мак Келър и вземи кълбета за два пенса и едно шоколадче за тебе. Ти си добро момче. Като се върнеш, ще ни намериш тука с Дейви.

Когато Уили изхвърча, те отидоха под дървения навес. Беше празен. Седнаха в ъгъла на завет и се притиснаха един към друг, а ритъмът на прилива се сля с ритъма на сърцата им. Вълните навлизаха навътре, една звезда блещукаше невидима в небето. Устните й бяха сухи и топли, невинността на целувката й и пламъкът на страстта й го развълнуваха както никога преди това.

— О, Дейви, скъпи! — прошепна тя, долепила страната си до неговата. — Толкова съм щастлива, че бих умряла. Обичам те толкова много, сякаш гърдите ми ще се пръснат.

Глава VI

Тържеството за дипломирането се състоя след няколко дни. Веднага след като върна взетата под наем шапка и мантия, Мъри се зае с намирането на подходяща работа. На негово разположение имаше поне две длъжности за домашни визитации към лечебницата. Но в нея не само заплатата бе нищожна; той отдавна бе взел трезвото решение да не поема дългия и труден път на академичната кариера. Освен това имаше няколко помощник лекарски места главно при провинциални ординатори, но той не се спираше на тях. Знаеше, че тези селски доктори не търсеха завършили с отличие; те търсеха яки младоци, които могат да ядат всичко, и необвързани със съпруги, да стават от сън за акуширане по всяко време на нощта. Не, той ще се изгуби в такава атмосфера, нито пък би приел предложенията за второстепенни длъжности, диспансерна работа, временно настаняване в една корабна компания — всичко това не беше приемливо. Заради себе си и Мери той трябва непременно да намери нещо по-добро. Внимателно следеше колоните на „Лансет“ и „Медикъл Джърнъл“, неведнъж с внимание разглеждаше рекламите на местните вестници в читалнята на „Карнеги Пъблик Лайбръри“. Не намираше нищо подходящо. Той бе силно разтревожен, когато най-сетне се натъкна на непретенциозно съобщение в колоните за търсене на работа на „Уинтън Херълд“.

Той си пое дълбоко дъх. Това бе чудесно, съвсем чудесно, с изключение може би на датата на постъпването, но това, съпоставено с другите предимства, бе без особено значение. Той познаваше гренстънската болница и често й се възхищаваше по време на екскурзиите през уикенда. Разположена в приятна, вълнообразна околност — до нея се пътуваше дълго с трамвая от Уинтън — тя бе известна на местното население под името „Болница за треска“, тъй като някога била предназначена изключително за инфекциозни болести. Сега обаче тя бе предимно използвана за лечение на туберкулозни деца. Беше малка, разбира се: с не повече от четири изолационни помещения с общо шестдесет легла, с централно отопление и лаборатория, квартири за медицинските сестри и чиста къщичка за портиера с червен керемиден покрив. Не можеше да се измисли нищо по-хубаво: заплатата бе щедра, къщата бе на разположение (очевидно търсеха женен човек), а лабораторията би му създала удобства за изследователска работа. Той знаеше, че конкуренцията ще бъде остра, просто щяха да хвърчат глави, и като стана от масата в читалнята имаше вид на човек, който влиза в сражение.

Кампанията, която той предприе веднага, можеше, разбира се, по своята изобретателност, изтънченост и съвършено майсторство да бъде отбелязана като класически пример за намиране на работа.

От своите университетски професори взе атестации и препоръчителни писма, от Драмънд — лично представяне на шефа на здравеопазването в Уинстъншайър, а чрез бащата на Брайс, който бе градски съдия, пълен списък на членовете на градския съвет. Той посети най-напред шефа по здравеопазването, чието държане, макар и уклончиво, беше приятно, след това секретаря, който, като приятел и брат-масон на Брайс-старши, бе открито дружелюбен. След това започна благоразумно всяка вечер да агитира членовете на съвета по домовете им. Тук той се прояви добре и дори бе представен на тлъстите съпруги на няколко от тези солидни граждани, у които с благоразумната си срамежливост предизвика топли изблици на майчинска симпатия. Накрая си изпроси пътуване с една линейка до болницата, сприятели се с напускащия доктор, който щеше да започва частна практика, ръкува се със старшата сестра и след наистина едно трудно начало, напълно спечели дебелата като пън, дисциплинирана до педантичност икономка. Тя го покани на чай. Трудностите на студентските години, романтичната му среща с Мери, блестящото му завършване с отличие — всичко това бе разказано в скромна и при все това плавно лееща се приказка. В собствената си уютна всекидневна, над чаените чаши (той забеляза, че това бе първокласен чай с чудесно домашно реване) тя слушаше с нарастваща симпатия.

— Трябва да видим какво може да се направи — заяви накрая тя и изпъчи добре колосания си нагръдник, докато не изпращя. — И ако някой има влияние над този проклет комитет, то мястото наистина трябва да е ваше.

Той мърмореше благодарности.

— Сега ще си вървя, сестро. Отнех твърде много от вашето скъпоценно време.

— Ни най-малко. Как ще се върнете обратно?

— Както дойдох — каза той, като играеше на вдъхновена инициативност. — С кракомобила.

— Идвате пеша от Уинтън! Целият този път?

— Да бъда напълно откровен, сестро — той се усмихна смутено, завладяващо, без да откъсне поглед от очите й — просто нямах пари да си платя трамвайния билет. Така че, ще се върна обратно по същия начин.

— Нищо подобно, докторе. Нашият шофьор ще ви вземе. — Тя позвъни. — Сестра, изтичай до портала и извикай Леки.

Той отиде до града на предната седалка на старата линейка марка „Аргайл“. Когато Леки се върна и докладва на старшата сестра, тя забеляза:

— Надявам се, че ще вземем д-р Мъри. Той е такъв хубав, симпатичен момък. И при това изпълнен с желание. Само да ме назначат, ми каза той, ще работя до спукване.

Никаква опозиция не можеше да устои на такъв добродетелен човек, който отхвърляше всички емоционални задръжки. След седмица името му се появи в „краткия списък“ на десетте кандидати и на заседание на съвета на 21 август той бе одобрен единодушно за назначение.

Освен дето спомена уклончиво, че има някаква възможност предвид, Мъри не каза нищо в Ардфилан за чудесните перспективи, които Гленбърн му предлагаше. Понеже бе живял толкова дълго съвсем сам, беше свикнал да крие всичко в себе си. Освен това, той се боеше до ужас да не изпусне работата. Сега обаче, развълнуван пред мисълта за бъдещето, той се подготвяше за радостите на победоносното откровение.

Той си изработи план с характерната задълбоченост. Най-напред отиде до Гилхауз, университетската книжарница в подножието на Фенър Хил, и продаде всичките си учебници, както и микроскопа си. Тъй като бе видял един хубав, намазан със смазка „Цайс“ в лабораторията в Гленбърн, нямаше да има вече нужда от собствения си овехтял второстепенен „Райт и Добсън“. С прилична сума в джоба той пресече Елдънгроув Парк, отправи се към един по-тъмен квартал и влезе в заложната къща на ъгъла на Блеърхил стрийт, където през последните пет години той бе понякога неволен клиент. Сега положението бе обратно. Без да бърза, той отказа съмнителните диаманти, които му предложиха, и избра от неоткупените заложени вещи един тънък златен пръстен, украсен с хубав малък аквамарин. Поставен върху плюш в червена кожена кутийка, той изглеждаше изключително красив; а пък беше и истински. С пръстена в джоба, той зае мотора на Брайс и потегли за Крейгдорън. Пристигна в 11 предиобед.

— Мери! — възкликна той, влизайки направо в бюфета и слагайки ръка през кръста й. — Затваряй! Сега! Веднага!

— Но, Дейви, имам още два влака!

— По дяволите и влаковете, и пътниците, и целите Северни британски ж.п. линии. Тръгваш моментално с мене. И като се приготовляваш, сложи няколко кифли и сандвичи в един сак.

Тя го гледаше втренчено, полуразколебана, полуусмихната, но долавяше настойчивостта му зад лекотата на неговия тон.

— Добре! — съгласи се тя накрая. — Не вярвам компанията или татко да се разорят този път.

След десет минути те се носеха с мотора. Той излезе на шосето за Стърлинг, зави на изток към Рестън. И около 1 часа̀, като се спуснаха към околностите на Грейнстън, дойдоха на около половин миля от алеята на Гленбърн.

— Ето тука, Мери, ще се поразходим.

Тя бе смутена и смътно обезпокоена; не разбираше защо трябваше да идват тук, но го следваше послушно надолу по алеята. По едно време стигнаха до украсена ограда, която обграждаше болницата. Той се спря, достатъчно благоразумен да съобрази, че не трябва да отиват по-нататък. И двамата надзърнаха през спретнатата боядисана желязна ограда. Слънцето грееше в парка. Няколко деца с червени якета седяха с една сестра на пейката до зеления килим на поляната, един кос цвърчеше в близкия храст.

— Какво прекрасно местенце! — възкликна Мери.

— Наистина ли?

— Как не, Дейви! Като картина е.

— Тогава слушай, Мери — каза той и дълбоко си пое дъх. — Това е болницата на Гленбърн. Тези четири сгради сред дърветата са болничните отделения. Това пред тях е административният блок. А онова там с градината отзад е резиденцията на завеждащия медицинската част. Къщата не е лоша, нали?

— Каква сладка къщичка! — отговори учудено тя. — И толкова хубава градина! Познаваш ли някого тук?

Той отмина въпроса й и продължи побледнял, като дишаше често.

— Завеждащият медицинската част носи единствената и пълна отговорност за болницата. Той има всички удобства за изследователска работа в болничната лаборатория. Заплатата му е 500 лири годишно, плюс производството на градината и безплатната квартира — онази къща там, Мери, в която има право да живее със законната си съпруга. — Гласът му трепереше от вълнение — Мери… от първи януари те са назначили нов завеждащ медицинската част. Ти… ти го виждаш сега.

Глава VII

Той пое бавно по обратния път, като направи широк кръг при Оувъртън, който ги изведе през Карс ъв Лоудън по южния бряг на езерото Лох Лъмонд и нагоре през пустите полета на Глен Фруин. Това бе прочут път, един от най-хубавите на запад, но Мери не видя нищо от него — нищо… нищо… не видя дори величествения планински гребен на Бен Лъмонд, извисен над блестящото езеро. Онемяла от щастие, все още поразена от цялото вълнуващо чудо, което бе направил за нея, тя затвори очи и се притисна към него с цялата признателна любов на препълненото си сърце.

И той бе също щастлив — можеше ли да бъде другояче? — възбуден от ефекта, който така грижливо беше подготвил и така успешно осъществил. Все пак за негова чест той бе останал спокоен, не чакаше похвали, а естествената му скромност остана непроменена. Той бе влюбен и искаше да направи впечатление не за да изтъкне собствената си значимост, а за да я направи изведнъж радостна. За разлика от Уолтър, който в стремежа си да реализира докрай всяка възможност за ласкателство, изстискваше и последната капка сок от всяко благоприятно положение, той не обичаше да шуми около себе си — това обиждаше здравия му разум и го караше да се чувства неудобно. Освен това беше приготвил още една изненада за нея.

След като изкачиха дългия хълм, който започваше от езерото до Глен Фруин, той прегледа машината и свърна от пътя в една от тревясалите отъпкани от овцете пътеки, които пресичаха пустото поле. Караха по пътеката около четвърт миля и той спря на брега на реката — целия потънал в изтравниче и папрат и покрит от десетина сребърни брези. Под тях тресавището се спускаше и се губеше в далечината в просторната панорама от пурпур и злато. Сега тя видя планината и езерото — целия блестящ пейзаж, който й изглеждаше божествен. Тя го изрази по своему:

— Какво дивно място, Дейви!

— Точно колкото да не ни пречи да излапаме сандвичите — подразни я той. — След това търчане трябва да си огладняла.

— Толкова съм замаяна, че не ми се яде.

Но когато седнаха и сложиха обеда си върху карираната покривка за маса, която тя бе взела, той я накара да изяде частта си, още повече, че тя се бе увлякла от препоръките му и бе опаковала доста солиден обед. Освен кифли и сандвичи, имаше варени яйца, мариновани домати и парче колбас с голяма бутилка от онази прочута местна „минерална“ вода „Барс Айрън Брю“, за да утолят жаждата си. Дори се бе погрижила да вземе дървената отварачка, с която се избиваше стъкленото топче в гърлото на бутилката.

— О, Дейви — мърмореше тя между хапките. — Тази мила малка къща… Не ми излиза от ума. Само почакай да видиш как ще се грижа за тебе там.

— Трябва да я мебелираме — предупреди той. — Но до януари имаме време. Сега, след като се уреди всичко, ще взема някой хонорар или нещо друго през следващите четири месеца, колкото да имаме пари, да започнем някак.

— Скъпи, скъпи Дейви. Ти мислиш за всичко.

— Има още нещо, което почти бяха забравил. — Той бръкна някак между другото в джоба на сакото си. — Ето го, моето момиче. По-добре късно, отколкото никога.

Гледаше я как отваря малката червена кутийка и никога не се бе вълнувал толкова. Съвсем неподвижна, тя погледна пръстена, който също като нея бе семпъл и красив. Не го похвали, не му благодари за него, но се извърна и го погледна в очите точно така, както го беше изгледала след онзи ден в Геърси; след това с трептящ глас, който щеше да запомни за цял живот, прошепна:

— Сложи ми го, скъпи! — и с лека въздишка протегна ръце към него.

Те лежаха заедно на меката папрат под горещото следобедно слънце. Пчелите тихо бръмчаха между цветовете на изтравничето, една чучулига пееше, устремена към синевата, ароматът на бабина душица и диви орхидеи изпълваше въздуха. Отдалече достигаше пърхането на излитаща яребица, след това пак стана тихо, само се чуваше спокойното ромолене на потока. Както бе легнала по гръб, полата й се бе повдигнала и ръката му падна върху коляното й. Той го помилва гальовно. Устните й бяха полуотворени, леко подпухнали от слънцето и почти пурпурни в контраст с мекия загар на лицето й. Клепачите, покриващи меките й очи, имаха лек синкав оттенък. Тя пламна в ръцете му и затрепера, когато пръстите му се плъзнаха нагоре.

Сърцето му тупаше така силно, че зашумя в ушите му. Той жадуваше за нея, но се боеше. И тогава притисната в него, тя задиша:

— Ако искаш… вземи ме, скъпи.

Слънцето се скри зад един облак, пчелите престанаха да бръмчат, един бекас закръжи и нададе печалния си крясък. Те лежаха неподвижно, докато накрая той не прошепна смирено:

— Груб ли бях, Мери?

— Скъпи, скъпи Дейви — тя зарови главата си в него. — Това беше най-сладката болка в целия ми живот.

Когато най-накрая станаха и прибраха нещата си, той потегли бавно, леко печален и натъжен, изпълнен с унило съжаление. Не беше ли това преждевременно — да понесе толкова много радости за толкова кратко време, да се нахвърли толкова бързо върху първите плодове на щастието? Тя бе толкова млада, толкова невинна. Свежа вълна на нежност го изпълни: не трябваше ли да покаже въздържание и да почака? Наистина, не беше ли се впуснал още в началото твърде бързо и непредпазливо? Не, хиляди пъти не: той пропъди тази мисъл, вдигна ръка от кормилото, за да я притисне още веднъж.

— Сега съм цялата твоя, Дейви.

Тя се сгуши зад него и започна да се смее тихо в ухото му. Никаква мрачна болезнена скръб нямаше у нея! Тя беше обновена, изпълнена с доверие, по-жива от всякога. Полуобърнат назад, той видя, че очите й са свежи и росни; никога не беше я виждал така сияеща. Тя изглежда чувстваше инстинктивно смътната му депресия и весело, нежно и завладяващо, като майка, му помагаше да се съвземе.

Бяха стигнали височината над Ардфилан, когато внезапно тежкият облак, обгърнал слънцето, връхлетя върху им с проливен дъжд. Той бързо изключи от скорост и се спусна стремително по нанадолнището. Стигнаха бързо до магазина, но той се измокри досадно. Мери, която бе зад него, се бе запазила от дъжда.

Когато се качиха горе, тя настояваше да се преоблече с дрехи на баща й, но той не й обърна внимание. Каза, че съвсем не е мокър, че има хубав огън в камината и че ще изсъхне скоро. Накрая направиха компромис: той обу домашните чехли на хлебаря и старо шаечно сако, което Мери намери в един шкаф.

След малко магазинът бе затворен и леля Мини се появи, следвана няколко минути по-късно от Дъглас. Четиримата седнаха да вечерят. Оказа се, че Уили го няма — щял да прекара уикенда в детския бригадирски лагер в Уинстърфийлд. Отначало, след като чаят бе поднесен мълчаливо, Мъри се почувства страшно объркан. Той се питаше да не би някакви неуловими признаци на вина, от онези нелирични моменти на възторг на поляната, да се забелязват у Мери или у самия него. Страните на Мери пламтяха, той чувстваше, че неговите собствени страни са бледи, а леля Мини отправяше подозрителни погледи ту към единия, ту към другия. Хлебарят също изглеждаше необикновено сдържан и повече от обикновено наблюдателен. Но когато Мери наруши тишината, общото напрежение намаля. Мъри бе обещал да й позволи да съобщи новината за неговото назначение както тя намери за добре и тя направи това възбудено и с чувство на драматизъм, което далеч надмина собствените му усилия сутринта.

Най-напред тя показа пръстена си, което предизвика възхищение, въпреки че лелята успя да измърмори между другото:

— Надявам се, че е платен.

— Мисля, че няма защо да се безпокоим за това, скъпа лелко — отговори Мери меко, с леко загатната покровителствена нотка. Тя започна веднага да рисува болницата в Гленбърн, с цветове далеч по-ярки от действителните, като се приближаваше без да бърза към кулминационната точка.

Последва дълга пауза, след което Дъглас с нескрито дълбоко задоволство каза:

— Петстотин лири и къща… и ваша зеленчукова градина… Това е хубаво, човече, това е направо чудесно.

— Да не говорим за лабораторията и възможностите за изследователска работа — добави бързо Мери.

— Това — лелята стисна устни и изсъска от удоволствие, — това ще бъде жлъчка и оцет за Стодъртови!

— Млъкни, Мини! — хлебарят подаде ръка на Мъри. — Поздравявам те, Дейвид. Дори да съм се съмнявал в тебе и в цялата тази работа, сега всичко мина, и мога само да ти искам извинение. Ти си чудесен момък. Аз съм истински радостен, че дъщеря ми се омъжва за тебе. И съм горд да те имам за зет. Сега, Мини, не смяташ ли, че това трябва да се полее?

— Без съмнение! — най-сетне Мини бе победена.

— Мери, изтичай тогава долу до малкия заден шкаф. Ще намериш ключа над горното чекмедже и донеси бутилка от моето старо гленвилетско.

Бутилката бе донесена и хлебарят взе захар и лимон и с нужната прецизност към букета на старо вино направи за всеки по чаша хубаво горещо „тоди“. Това бе здраво подкрепително питие, но за Мъри дойде твърде късно. Цялата вечер той усещаше влажния допир на ризата до гърдите си. Питието разгорещи главата му, но краката му бяха студени като лед. Той се успокои, когато го принудиха да преспи, но когато отиде да си легне, започна да го тресе. Премери си температурата — беше 38 градуса и той разбра, че бе настинал.

Глава VIII

Мъри прекара неспокойна трескава нощ и когато се събуди след краткия унес, в който бе изпаднал към сутринта, за него не бе трудно да определи собствената си диагноза: развиваше остър бронхит. Дишането му бе тежко и болезнено; дори без слушалка можеше да чуе хриповете в гърдите си, а температурата му се повиши на 40 градуса. Той чака с похвално самообладание почти до седем часа сутринта, след това почука на стената, която го делеше от стаята на Мери. Чу я как се размърда и след няколко секунди тя влезе в стаята му.

— О, скъпи, ти си болен! — възкликна объркано тя. — Цяла нощ се боях, че си настинал.

— Не е кой знае какво. Но ще трябва да полежа малко, а не мога да ви досаждам тук. Най-добре е да позвъниш в болницата.

— И дума да не става! — Тя взе ръката му, която бе толкова гореща, че сърцето й се сви разтревожено. — Ще стоиш у нас, точно в тази стая. И аз ще се грижа за тебе. Че как иначе?

— Сигурна ли си, Мери? — изведнъж му се прииска тя да се грижи за него. Колко досадно щеше да бъде да се вика линейка и да се тътри назад към болницата като пациент. — Ще постоя няколко дни само. Ако това не причинява твърде много безпокойство, по-добре е да остана.

— Така и ще стане — каза твърдо тя. — Сега, да изпратя ли да извикат лекар?

— Не, не. Разбира се не. Аз сам ще си напиша рецептата.

Той се надигна на лакти и написа няколко рецепти. Усилието му предизвика кашлица.

— Това е всичко, което ми е нужно. И от време на време нещо топло за пиене… — Той се усмихна насила. — И тебе.

Той бе по-зле, отколкото показваше. В продължение на десет дни бе съвсем болен, с висока температура и мъчителна кашлица. Тя се грижеше за него предано, с изненадващ талант за необучен човек. Разтриваше го заедно с леля Мини, вареше му силен телешки бульон, влагаше целия си практически ум и всичката си домакинска сръчност, за да облекчи страданията му. По време на пристъп, когато трябваше да прави инхалации, тя седеше до среднощ, за да му помага. Разбира се, домакинството бе съвсем разстроено. Обедите и вечерите се нарушиха; сънят изчезна; работата на магазина бе нарушена; Уили, който се върна от лагера, трябваше да ходи на работа с Доналдсън, калфата. Когато накрая на втората седмица бе в състояние да става и да сяда на дългия стол край прозореца, Мъри се извини съвсем засрамено на Дъглас за безпокойството, което им бе създал.

— Ни дума повече, Дейви! — го прекъсна малкият хлебар. — Ти си член от семейството сега. — Той се усмихна. — Или поне — равен на всеки от семейството.

Когато баща й излезе от стаята, Мери дойде и коленичи до стола му. Тя обгърна здраво коленете му.

— Дейви, никога да не си споменавал, че си ни в тежест. Какво мислиш щеше да бъде, ако не бях те дигнала на крака?

Очите му се наляха със сълзи. Той беше все още твърде слаб.

— Каква чудесна жена ще ми бъдеш ти, Мери. Не мисли, че не съм забелязал всичко, всичко, което ти правеше.

Постепенно взе да излиза, разхождаше се с нея по Еспланада, отначало бавно; след това по-бързо. Накрая обяви, че се чувства оздравял и е готов да се заеме с някоя работа на парче, която да го оправи през следващите няколко месеца. Все още чувстваше бодеж от едната си страна и този факт го тревожеше, но той не говореше за това. Да се оплаква сега би било лоша отплата за техните общи усилия да му помогнат. Така или иначе, следващият понеделник, когато отиде с влака до Уинтън да се представи в агенцията за намиране работа на лекари, той почувства остър пристъп на болка и реши, че е може би най-благоразумно да отиде до своята стара болница и да прегледа гърдите си при Драмънд.

Когато се върна в Ардфилан, бе съвсем късно и Мери, която обслужваше някакви хора, забеляза веднага, че е отпаднал. В момента, в който се освободи, тя веднага дойде при него и го погледна в очите.

— На камък ли удари, Дейви?

Той се опита да се усмихне, но опитът не излезе успешен.

— Всъщност не можах да стигна до агенцията.

— Какво лошо се е случило, скъпи? — запита бързо тя. Забеляза, че има нещо предвид.

В този момент вратата на магазина хлопна и влезе едно дете да купи захаросани бисквити. Той се зарадва, че разговорът се прекъсва. Каква досадна глупост бе всичко това, и за какъв досаден болник щяха да го помислят всички.

— Е, Дейви? — обърна се тя към него.

— Трудно е да се обясни, Мери — каза той. — Ще ти кажа като се качим горе.

Беше дошло време да затварят магазина. Тя спусна бързо ролетките и изгаси осветлението, след което го последва до горната стая. Баща й и леля Мини бяха там. Той не знаеше как да започне. Наведен напред, облакътен на коленете си, той продължаваше да гледа в пода.

— И като стигнах там, проф. Драмънд ме видя, т.е. прегледа ме на рентген и стана ясно, че имам плевритно петно на левия дроб.

— Плеврит!

— Той е съвсем локализиран — каза той, като се въздържа да спомене мнението на Драмънд, че всяко невнимание може да причини туберкулоза. Мъри се помъчи да прикрие отпадналостта на гласа си, и добави: — Но очевидно това ме лишава от каквато и да било възможност да започна работа.

— Какво може да се направи тогава? — попита Дъглас, който изглеждаше твърде мрачен, докато Мери седеше мълчалива, със стиснати ръце.

— Впрочем, бих могъл да отида в провинцията… някъде не много далече…

— Не, Дейви! — намеси се нервно Мери. — Ти не трябва да ни напускаш. Ние ще се грижим за тебе.

Той се вгледа мрачно в нея.

— Да ви се натрапвам още два месеца? Невъзможно, Мери. Как мога да се влача наоколо, като търтей, просто като някакъв отвратителен досадник отгоре на всичкото ужасно безпокойство, което ви създадох? Аз… ще се хвана на работа в някоя ферма…

— Никой фермер, който е с всичкия си, няма да вземе на работа болен човек — каза Дъглас. — Сигурно докторът… професорът ти е наредил нещо определено?

Последва тишина. Мъри вдигна глава.

— Трябва да знаете, че Драмънд ми каза, че имам нужда от пътуване по море — като корабен лекар, разбира се. Фактически той настояваше да позвъни на „Кюнърд Лайн“… той познава някого там…

Последва продължително мълчание. Накрая хлебарят каза:

— Най-сетне нещо умно. И ако това е въпрос за твоето здраве, момко, това е най-важното. Ние с удоволствие бихме те оставили тук. Но ще се почувстваш ли по-добре с настъпването на зимата? Не, не. Съветът на твоя професор е солиден. Успя ли да ти намери нещо?

Мъри кимна без желание.

— Една гемия „Пиндари“ заминава следващата седмица от Тейл ъв дъ Бенк за Калкута на седем седмичен тур.

Последва друга пауза, и след това Дъглас отбеляза:

— Пътуване до Индия. Ще можеш да се напечеш на слънцето там.

— Искаш ли да заминеш? — попита лелята.

— Боже мой, не… извинявай, лельо Мини. Това е последното нещо, което бих желал. Само дето възнаграждението е добро, деветдесет лири всичко. Можем да мебелираме къщата си с тях, Мери.

През цялата вечер въпросът бе разчепкван до основа и накрая окончателно разрешен. Въпреки различието в мненията, всички, дори и Мери се съгласиха с простия аргумент на хлебаря: здравето стои над всички останали съображения.

— Какво ще донесе на когото и да било — на Мери, на самия тебе или на Гленбърн — ако не оздравееш? Трябва непременно да заминеш, момко, това е всичко.

На следващия вторник Мъри отиде до Гринък с Мери. Беше влажен, мрачен следобед. Той изглеждаше и се чувстваше болен и страданието на бъдещата раздяла тегнеше върху него. И върху нея също. При все това тя бе смела, решена да не се предава. Под разлюляната й от вятъра вълнена шапка, с шлифер, закопчан до брадата, на лицето й бе застинало изражение на решителна веселост. „Пиндари“, който бе пристигнал за една нощ от Ливърпул, за да вземе товар от текстилни и мелничарски машини, лежеше в устието, забулен в корабния пушек. Вятърът свиреше на неравни пристъпи през доковете, но тя настояваше да отидат до края на пристана, за да го изпрати; така — с ръка до неговата върху дръжката на стария му кожен куфар, за да поеме част от тежестта. Щом тендерът се гмурна и бухна долу в силния прилив, те се притиснаха плътно страстно един към друг под сивото мрачно небе. Дъжд като сълзи се спускаше по студените й страни, но устните и дъхът й бяха топли. Сърцето му се свиваше и той просто не можеше да понесе раздялата с нея.

— Аз ще остана, Мери. Бог ми е свидетел, че не искам да замина.

— Но ти трябва да заминеш, скъпи, в името на двама ни. Ще ти пиша и ще броя всяка минута, докато се върнеш отново при мене. Точно преди да изтича назад към вълнолома тя извади от джоба си малък пакет и го сложи в ръката му. — Дейви, да ти напомня за мене.

В каютата на разлюляния от вълнение тендер по пътя към кораба той разтвори пакета и видя какво му беше дала. Това бе старо, тънко, златисто медальонче, по-малко от един флорин7, което принадлежеше на майка й. Вътре тя бе поставила своя малка фотография, а на дъното грижливо притиснато самотно цветче от дивия зюмбюл, който бе набрал за нея в Геърси.

Глава IX

Той се изкачи по разлюляната стълба на борда. Стоката от Уинтън бе вече натоварена; едва имаше време да докладва на капитана преди да вдигнат котвата, и започнаха предпазливо да се спускат по Фърт. Той стоеше на палубата и се мъчеше да пробие с поглед мъглата, която забулваше смътните очертания на сушата, дето трябваше да стои Мери, загледана в заминаването на този призрачен кораб. Сърцето му бе изпълнено с печал и любов. На палубата имаше малко хора — той разбра, че се връщаха към Тилбърн да вземат по-голямата част от пасажерите — и мократа пустота и прокапващите стълбове на крановете увеличаваха меланхолията му. Дълбокият унил писък на сирената през мъглата събуди у него странно предчувствие за нещо лошо. Когато мъглата легна съвсем ниско и заличи сушата, той се обърна и слезе долу да намери каютата си.

Каютата му бе назад, в дясната част, в съседство с тази на главния механик, и бе мебелирана в полирано дърво, с червени завеси на кръглите люкове, с удобна койка, полица за книги и нощна лампа с червен абажур — изглеждаше съвсем уютно. Умивалник с металическа чиния (отпушена, за да тече свободно водата), стоеше в ъгъла, а над него завинтен върху поставката — се намираше електрически вентилатор. Каютата и амбулаторията бяха удобно разположени една срещу друга през коридора и бяха еднакво добре обзаведени. Макар че „Пиндари“ бе стар кораб — едновремешната „Изолда“ по линията „Хамбург — Атлантик“, той бе взет след войната, бе ремонтиран от носа до кърмата и сега бе станал просторен, удобен и подходящ за морски воайажи; със скромните си седемнадесет възли той правеше бавен, но сигурен рейс до Индия с товар и пасажери, като се спираше по пътя в различни пристанища.

Когато Мъри разопакова багажа с оскъдните си собствени вещи (всичките изпрани и изгладени от Мери) и двете работни униформи, получени от управлението на компанията в Уинтън, той се почувства съвършено изтощен; при това страната му отново го заболя. Случи се бурно ирландско море и лошо преминаване на Ламанша, а това съвсем не беше в сметката. Трудно изкара първото си задължение — да направи медицински преглед на корабния екипаж; а нощем кашлицата му бе толкова мъчителна, че спеше малко. Загрижен не само за себе си, но и за своя съсед — инженера, възрастен шотландец, когото навярно също безпокоеше, той се инжектира с кодеин. Междувременно в Тилбърн, където прекараха в доковете три дни, едно писмо от Мери го разведри и когато излязоха от Ноур и поеха по маршрута си, той започна да идва на себе си. Параходът се оживи, витлата гребяха напред и боботеха, гласове и смях отекваха из каюткомпанията.

В трапезарията всеки офицер заемаше мястото си начело на своята маса. На масата на Мъри се паднаха само пет пасажери, всичките възрастни (трябваше да се примири с това) и скучни: двама добре привикнали към пътуването шотландски плантатори на чай Хендерсън и Макримън, които се връщаха в Асам, С.А.Г. Махрата, индиец, управител на памучна фабрика в Каунпур и някакъв шеф от Ай-Си-Ес8 с недоволната си намръщена съпруга, г. и г-жа Хънт-Хъртър. С изключение на плантаторите, които след едно посещение в бара се настроиха шегаджийски, и Махрата, неспокойно, хипохондрично дребно човече с болен стомах, който понякога беше непреднамерено смешен, общият тон на разговора бе въздържан и обещаваше да бъде труден.

Но ето че минаха през сивия кипеж на Бискай, слънцето ги заля, небето и морето бяха сини, когато минаваха през проливите и заобикаляха югоизточния бряг на Испания, на път за Марсилия, където трябваше да вземат още стока. Започнаха корабните игри и Мъри бе подсетен от старши-помощника — един дълъг, източен, добродушен ирландец на име О’Нил, — че между другите задължения на корабния лекар е и тяхното организиране. Мъри взе хартия и молив и започна да обикаля пасажерите, отначало със страх от широкото общуване с хората, а след това, след известна предварителна самонагласа, не без успех. Официалното му положение правеше нещата по-лесни, отколкото си въобразяваше. Той не се нуждаеше да търси; той бе търсеният — да си корабен лекар очевидно ти придава известна тежест. Когато пристигнаха в Марсилия, списъкът на състезателите по шъфълбоурд9 и тенис на маса бе вече изпълнен и Мъри с гримаса започна да чува, че го наричат „нашият симпатичен млад доктор“.

В Марсилия го чакаше писмо от цели пет страници от Мери. Той го прочете с нетърпение в каютата си, като се усмихваше на дребните й новини, завладян от простия разказ, от всичко, което бе направила и от което лъхаше постоянната й загриженост за неговото здраве. Тя се надяваше, че болките му са престанали, че кашлицата му е намаляла и че се грижи за себе си. Изпращаше му цялата си любов. Скъпата Мери, колко му липсваше. В кабинета той и написа отговор; разказа й за цялата си дейност и успя да свари заминаващата поща, преди да затворят чувала. „Пиндари“ остана в пристанището не повече от 12 часа. Вече бе натоварен окончателно и дървените люкове бяха затворени, когато почти в последния момент (влакът от Париж беше закъснял), на борда се качиха трима нови пътници. Тъй като повечето от масите в салона бяха заети, те бяха настанени на масата на доктора, а имената им вписани в списъка на пасажерите: г. и г-жа Арнолд Холбрук, г-ца Холбрук. Мъри крадешком ги погледна, когато седнаха за обед.

Холбрук бе мъж на около шестдесет, нисък, но толкова набит, че сякаш се задушаваше, с червено, надупчено от шарка лице, отчасти покрито с къса прошарена брада и малки кръвясали, общителни очи. Той бе облечен в синкав костюм-конфекция, сива фланелена риза и влакнеста, кафявочервеникава вратовръзка. Неговата съпруга — малка, непретенциозна дребничка жена с нежна външност, напротив, бе облечена в тежки, модни дрехи и елегантно манто в черни оттенъци. При това влачеше дрехите си с мъка, като че ли я обременяваха и предпочиташе много по-семпло облекло. Мъри инстинктивно си я представи в стар, свободен копринен халат, заета с домакинските си задължения в добре подредена кухня. Освен това носеше толкова много бижута, че той погрешно ги сметна за фалшиви. Дъщерята не изглеждаше на повече от двадесет. Бе възвисока, бледа, със скучаещ израз, с хубава фигура, тъмна коса и каменносиви очи, които държеше надолу, намусена, изправена и мълчалива почти през цялото време на обеда.

Не и Холбрук! С манчестърския си акцент, общителен, експанзивен, ловък, той разчупи първоначалния лед и тактично поведе разговора, развесели камериера, докато не го накара да се разсмее, започна да се закача с Махрата, заради последните му гастрономически трудности в Лондон, което предизвика усмивка дори на мършавите устни на г-жа Хънт-Хънтър. След като бе оживил масата, той между другото спомена, че синът му е в Калкута, където открива клон от бизнеса си, че Дори — той погледна към дъщеря си, която отбягна влюбения поглед на баща си — току-що е завършила гимназията на мис Уенрайт в Блекпул и че пътуването им до Индия съчетаваше удоволствието с работата. Чак когато предложи да поръча шампанско за всички, укоряващият поглед на жена му го възпря.

— Е добре, майчице — отстъпи той шеговито. — Ще го поръчаме за вечеря довечера. Съгласна ли си, Дори?

Дорис му хвърли гален поглед.

— Престани, татенце. Историята на живота ти е достатъчна.

— Така е, момичето ми. — Той се засмя снизходително, с нотка на гордост. — Обичам да ми сочиш подходящия път.

— И подходящото време.

— Стига, Дорис — предупреди нежно майката, след това огледа всички на масата и допълни, като че ли искаше да се извини: — Дъщеря ни нещо не е добре напоследък. Нощното пътуване бе страшна умора за нея.

Същия следобед, като мина през каюткомпанията, Мъри завари Холбрук с ръце в джобовете пред таблото със съобщения, зачетен в спортния вестник.

— Изглежда че всички са се записали, докторе.

— Прегледах списъка на пътниците съвсем основно, сър.

— Нашата Дори обича да играе — каза другият замислено. — Повечето от игрите й се отдават леко. Сигурно бихте могли да й намерите партньор, докторе — той замълча. — Какво ще кажете за себе си, например? Вие сте енергичен, млад човек.

Мъри се колебаеше.

— Бих бил радостен сър — каза той, добавяйки бързо: — Ако това е позволено. Аз… аз ще говоря с първия помощник.

— Направете го, момко. Ще ви бъда благодарен.

Впечатленията на Мъри от дъщерята на Холбрук не бяха добри; не му се щеше да го забъркват в тази работа. Освен това като корабен служител той се съмняваше, че ще може да участва в състезанията. Междувременно, когато бе завършил прегледа си, той намери О’Нил на мостика и му обясни положението. Големият ирландец бе приятелски настроен към него и гледаше да помогне, като от време на време го съветваше при по-важните му задължения.

— Разбира се, че можете да играете, докторе! — каза О’Нил с отсечения си белфастки акцент. — Предполага се, че трябва да бъдете внимателен към жените. Освен това видях малкото парче, когато се качваше на борда. Изглежда, че има нещо. — Сините очи на О’Нил замигаха. — С малко късмет ще можеш да се поразвлечеш.

— Не ми се ще — каза Мъри рязко. Неговото чисто чувство към Мери направи предложението, макар и добронамерено, крайно неприятно за него.

— Е, както и да е, бъди вежлив — няма да ти навреди, а може да ти бъде от полза. Старият вече се клатушка. Медикаменти „Холбрук“. Започна с аптека в една забутана улица на Бутъл. Направи състояние от хапчета — той се захили. — Размърда червата на човечеството. Отговорът бе в разхлабителното. Слушай, това ми припомни една работа. Чул ли си някога тази? — О’Нил, смела и доблестна душа, който е бил торпилиран по време на войната и плувал 5 часа в Атлантическия океан, преди да бъде изваден, имаше мания да разказва солени истории. Мъри се предаде и се усмихна предварително, щом другият започна: — Един янки се шляел по улиците на Чикаго, а един друг янки, който седял на тротоара, го спрял. „Можеш ли да ме насочиш към добър аптекар?“ — попитал той. „Братко“ — казал другият в яростна скоропоговорка „ако искаш на господа собствения аптекар, просто…“ Когато стигна до нецензурната ядка на вица, О’Нил си накриви шапката, облегна се назад на перилата и се затресе от смях.

Мъри остана на мостика около половин час, крачеше нагоре-надолу с първия помощник и гледаше как чезне френският бряг, а засилващият се вятър, който бе много по-остър горе, брулеше страните му. Драмънд бе прав; в полъха на откритото море имаше здраве. Колко по-добре се чувстваше той сега и колко приятен бе животът на борда. Той бе забравил обещанието си към Холбрук, но когато слезе долу, то му дойде на ум и като сви рамене, вписа името на мис Холбрук и своето в края на списъка за състезанията по двойки.

Глава X

Времето продължаваше да бъде хубаво, морето спокойно, небето грееше през деня, преливаше от виолетовите залези и кадифето на светлите нощи, в които „Пиндари“ оставяше фосфоресциращата си следа. Това бе морето на Язон и Одисей; призори корабът изглеждаше застинал между небето и водата; извън времето и реалността, освен че там — отвъд дясната страна на носа — беше Сардиния, и ароматът на изтравничето се носеше от мекия, прииждащ на вълни бриз.

Мъри вдишваше свободно и дълбоко от този ароматичен въздух, без болка или затруднение и разбра, че плевритът му е изчезнал. Вече нямаше нужда да слага слушалките на гърдите си. Кожата му бе хванала загар. Никога не се бе чувствал по-добре. След тези години на продължително усърдно учене сегашните условия на живот му изглеждаха общо взето твърде добри, за да бъдат истина. Момчето, което обслужваше неговата кабина, го будеше в седем; то шляпаше босо по коридора и носеше неговия любим сорт чай „Чота хазри“ с пресни плодове; той ставаше след половин час, гмуркаше се в плувния басейн на палубата, след това се обличаше. Закуската бе в девет; след това правеше редовните си визитации, или един път седмично придружаваше капитан Торанс при официалния му преглед на кораба. От 10,30 до обед той прекарваше в амбулаторията си. Обедът бе в един, а след него (с изключение на определения приемен час в пет) той бе свободен до края на деня — оставаше му само да бъде услужлив и любезен с пътниците. В 7,30 мелодичният гонг известяваше вечерята надлъж и шир по коридорите — винаги желан звън, тъй като ястията бяха богати, ароматични и изобилни, а туземните подправки особено пикантни.

На следващия понеделник състезанията започнаха. Малко преди да удари осем Мъри затвори амбулаторията и отиде на спортната площадка на палубата за първия кръг на корабните състезания за двойки по тенис на маса. Партньорката му бе вече там, облечена в къса бяла пола и фланелка. Стоеше до родителите си, които (по-скоро, за да го объркат) бяха седнали на шезлонги съвсем близо до корта, да не изпуснат нищо от играта. Той се извини, че я е накарал да чака (макар че всъщност не бе закъснял), но тя не каза нищо — само го погледна. Не можеше да разбере дали е нервна, или — както му се стори на масата — просто бе своенравна.

Техните противници дойдоха — една новобрачна холандска двойка на име Хендрикс, която пътуваше за Читагонг — и мачът започна. Отначало Дорис бе безгрижно ексцентрична, но той, макар че не бе играл на двойки досега, имаше набито око и успяваше да компенсира грешките и, като правеше това непретенциозно и със свойствения си добър хумор. Тогава тя започна да се старае и да играе блестящо. Имаше изправена, добре развита фигура, кръгли много хубави гърди, и дълги, добре оформени крака, които късата й пола откриваше при играта. Хендрикс — топчеста и тромава двойка — не можаха да устоят. Спечелиха красиво с шест на две игри. Когато той я поздрави, казвайки „баща ви ми каза, че сте добра на тенис и това е истина“, тя му отправи един от редките си преки погледи, мимоходом и без да се усмихне.

— Да — каза тя. — Учили са ме на няколко трика, а и аз съм си изработила няколко свои. Но няма ли да ме почерпите? Нека да пийнем тук на открито.

Когато палубният камериер донесе две големи цитронади с лед, тя се излегна на шезлонга с полуотворени очи и засмука сока през сламката. Той я погледна неловко, като че ли се чудеше какво да каже — малко неочаквано за човек, който като него винаги намираше подходящата дума за подходящото място. Възбудата от играта бе придала на бледото й лице руменина и караше фланелката й да лепне към гърдите й така, че розовият цвят на зърната им прозираше през тънката влажна материя. Тя е привлекателно момиче, мислеше Мъри почти ядосан, но какво, по дяволите, ставаше с нея? Беше ли онемяла? Очевидно не, защото изведнъж заговори.

— Радвам се, че спечелихме. Исках да извадим от строя тази гадна двойка холандски гургулици. Можете ли да си ги представите в леглото? „Извинявай за тлъстините ми, мили.“ Искам да спечеля целия турнир. Дори само напук на нашите възхитителни спътници. Каква тълпа. Мразя ги всичките, а вие?

— Не, не бих могъл да кажа такова нещо.

— Просто сте неискрен. Те са ужасяваща пасмина, особено нашата маса. Г-жа Хънт-Хънтър — същинска вещица с конска мутра. Досажда ми. Проста като кал, честна дума. И корабът, и той е отвратителен. Никак не исках да участвам в това дяволско пътуване. Моите благоверни родители ме замъкнаха на борда за косите. Каютата ми се счита за една от най-хубавите в първа класа. На баща ми му излезе солена. Трябва да я видите. Кучешка колиба с баня като кухненски умивалник. И можете ли да си представите — храната я сервират туземци. Защо не са взели бели камериери?

— Камериерът на нашата маса изглежда много приличен, весел тип.

— Не сте ли забелязали как мирише? Може да задуши човек. Много съм чувствителна към миризмите, има някаква връзка с обонятелните нерви, казал докторът на мама. Пфу — мазен търбух! Работата е там, че обичам хората да миришат на чисто.

— А аз? — не можа да се сдържи да не попита иронично Мъри.

Тя се засмя и протегна дългите си крака широко напред.

— Да ви кажа ли откровено? Вие сте единствената бледа искрица на хоризонта. Не забелязахте ли как ви приех първия ден на обяда? Аз или харесвам човека, или не. Мога да кажа — от пръв поглед. И за да бъда съвсем откровена, аз помолих татко да ви вземе за мой партньор. Той не е лош старик, макар че е малко къркач. Мама е поносима, само да спре да ми кудкудяка. Но аз трябва да ги държа на мястото им, често пъти ги смразявам, за да ги накарам да правят каквото искам аз. Аз говоря ужасно много. Понякога говоря непрекъснато. Понякога не казвам нищо, абсолютно нищо. Обичам да се отнасям по този начин с хората. Горда съм. Често изкарвам старата Уенрайт из кожата й. Когато започне да ми чете морал, аз просто я поглеждам и припадам.

— Тя ви беше класен наставник, така ли?

— Беше! — каза тя разсеяно. — Но ме изхвърли.

— Но защо, боже, господи?

Тя му се усмихна с ленивата си усмивка.

— Това може би ще се разкрие по-късно.

На следващия следобед Дорис и докторът успешно изиграха два гейма на бълбоурд и един гейм на деккуа10, а родителите на Дорис отново бяха зрители. Игрите доста забавляваха Мъри. Никога преди това не беше срещал такава като нея, с такива забавни предразсъдъци и такава нетолерантност, толкова сигурна в собственото си привилегировано положение и все пак с подчертано чувство на простота, стигащо до вулгарност, което компенсираше нейната абсурдна претенциозност. Фактът, че тя го харесваше, беше ласкателен. Сега бе явно, че Холбрукови бяха луди по дъщеря си, колкото и неотзивчива да беше тя, и той бе много по-малко изненадан, отколкото можеше да бъде, когато станаха и се приближиха към нея, страшно зарадвани от тройната победа. Г-жа Холбрук го възнагради с изключително блага усмивка.

— Вие изведохте нашата Дори напред, докторе. А и вие се представихте много добре.

Самата Дорис, която се готвеше да си върви, не каза нищо, но срещна очите му и го награди с особената си полуусмивка. Той поговори малко с родителите й, а след това, като стана и се отправи към кабината си, Мъри ги видя да си шушукат на ухото; при това г-жа Холбрук явно караше мъжа си да действа. И наистина, няколко минути по-късно Холбрук влезе в амбулаторията, мазен, общителен и словоохотлив.

— Нищо ми няма, докторе. Съвсем нищо. Просто ми трябва една лъжичка бисмут. Няма нищо по-хубаво за облекчаване на стомаха от бисмут. Къде го държите, аз ще си взема.

Мъри показа шишето с бисмута, като се чудеше (докато го наблюдаваше как взема щедрата порция в дланта си) дали не трябва да предупреди Холбрук за състоянието на черния му дроб, който очевидно бе обхванат от цироза. През повечето от дните, заедно с Хендерсън и Макримън — двамата плантатори на чай — старикът (с изключение на посещенията му на спортната площадка и разговорите му с капитана на мостика) бе станал неразделна част от бара.

— Това е то! — възкликна Холбрук, изблизвайки купчината бял прах с месестия си език. — А ето и вашия хонорар, докторе.

— И таз хубава, сър. Не мога да взема всичко това. Това е… това е неприлично много.

— Докторе — каза Холбрук и бавно фиксира Мъри с малките си проницателни очи. — Ако искате съвета на един човек, който е видял много на този греховен свят, когато ви се отдаде шанс за нещо хубаво, вземете го.

Пламенно щедър, той залепи една петлирова банкнота в ръката на доктора.

Когато Холбрук си излезе, Мъри замислено намести шишето на рафта, и заразен от речника на О’Нил, улови, че се усмихва: „А сега, дявол да го вземе, ще бъде най-добре да спечелим целия турнир.“

Това обаче не беше повече от поза. Момичето бе привлякло вниманието му като обект за наблюдение. Понякога изглеждаше далеч по-мъдра от годините си, а друг път — почти невежа. Понякога мрачно мълчалива, тя често ставаше щедра на забавни и предизвикателни разговори. Това, което най-вече го възхищаваше у нея, бе пълното й безразличие към онова, което хората мислеха за нея. Тя никога не търсеше популярност и — за разлика от онези, които вече се обръщаха в малките компании помежду си на малки имена — на нея изглежда й правеше удоволствие да бъде изолирана фигура. Имаше особен талант да карикатури хората и можеше да бъде агресивно груба към този, който се опитваше да я ласкае или да се сближи с нея. Нейното небрежно отношение се простираше и върху личните й вещи, които притежаваше в безкрайно разнообразие. Винаги забравяше сака си, някой шал или пуловер на палубата, забравяше някъде или губеше ценни неща, без да й мигне окото. Тези черти от характера увеличаваха любопитството му. Когато по време на обеда или вечерята тя го поглеждаше с прикритата си и загадъчна усмивка, той бе повече от когато и да било в недоумение. Твърде често бе склонен да чувства съжаление към нея. Всичко това придаваше оттенък на допълнителен интерес към онова, което майката така умело бе изразила като извеждане на Дорис „напред“ при състезанията. Фактически в игрите нямаше особено напрежение, тъй като повечето от пасажерите бяха възрастни. Изглежда само една двойка щеше да окаже сериозна съпротива: — Киндърсли — съпружеска двойка с две малки деца, която се връщаше в Кадур на Майсур след тримесечна почивка. Мъжът бе около 35-годишен, крайно енергичен и прям, управител на малко кафейно имение, което бе твърде лошо ударено от кризата, вследствие свръхпроизводството на Бразилия. Съпругата му, известна като добра състезателка на тенис на трева, бе приятна, дребничка жена с откровено, доста сериозно изражение. Те седяха на масата на първия помощник. С приближаването на „Пиндари“ към Суецкия канал Мъри и партньорката му, след добра игра, се класираха и в трите полуфинала. Семейство Киндърсли също се бяха класирали.

В навечерието на тяхното пристигане в Порт Саид г-жа Холбрук, която си почиваше на палубата, кимна на доктора и му посочи свободния стол до себе си. При няколко други случаи той бе вече удостоен с такава покана, и в отговор на любезните й въпроси бе споделил доста от своите предишни „борби“, до известна степен сходни с нейните собствени преживелици, и спечели симпатията и одобрението й. Сега, след коментара й за възхитителното време и няколко въпроса от рода на този, кога корабът акостира, тя се наведе към него:

— Утре ще слезем на брега да разгледаме забележителностите и да направим някои покупки. Очакваме да дойдете с нас.

— Ужасно съжалявам, г-жа Холбрук. Трябва да остана на борда. Трябва заедно с пристанищния надзор да прегледаме всички здравни документи. А имам и болен от екипажа, когото може би ще трябва да водя в болница.

— Колко жалко! — каза тя разстроена. — Не може ли г. Холбрук да поговори с капитан Торанс?

— О, не! — прекъсна я той бързо. — Дума да не става. Здравната ведомост е най-важна. Корабът не може да отплува без нея.

— Е — каза тя след малко, — разчитахме на вас. Дори ще бъде съвсем разочарована.

Последва кратка пауза и след това започна да говори за дъщеря си доста интимно. Дори е толкова мило момиче, просто любимка на баща си, но понякога малко ги тревожела. Не заради това, че не са й дали най-доброто, което са могли — да, просто най-доброто образование, което може да се купи; училището на г-ца Уейнрайт е едно от най-отбраните в северна Англия. Тя говори френски и може да свири хубаво на пиано истински класически пиеси. Взима всички видове частни уроци по тенис и прочие, по красноречие и държане в обществото. Баща й искал да има всички предимства. Но тя била толкова опако момиче, не може да се каже с лош характер, но просто един вид навъсена — обаче забележете: тя може да бъде и много оживена и разговорчива, а понякога и склонна към депресия — съвсем противоположна на брат си Бърт, който винаги е бил най-веселият момък на света. Г-жа Холбрук спря и очите й се озариха при мисълта за сина й. Да, заключи тя, не може да каже нищо повече, освен че е наистина благодарна, както и баща й, за начина, по който е проявил интерес към Дори и й е направил толкова голямо добро — наистина, както се казва, задето я е пробудил.

Мъри бе развълнуван. Той хареса тази непретенциозна малка жена, която, претоварена със скъпите си дрънкулки и неподходящите си дрехи, натрупани отгоре й от нейния съпруг, не правеше капитал от произхода си, и (въпреки богатството на Холбрук) изцяло лишена от социални претенции, така искрено се безпокоеше и се вълнуваше за дъщеря си. Но той почти не се досещаше какво да каже и бе принуден да се опре на обикновени учтивости.

— Дорис е прекрасно момиче и аз съм сигурен, че ще надрасне малките си трудности. Просто вижте как се представи на състезанията! И, разбира се, ако мога с нещо да помогна…

— Вие сте добър, докторе — стисна тя ръката му майчински. — Няма защо да ви казвам, че ние сме наистина привързани към вас.

Глава XI

На следващия ден в 10 часа̀ те бяха в Порт Саид, минаха край вълнолома с голямата статуя на Лесепс и след многочасово чакане насред канала, докато свалят жълтия флаг на карантината, те влязоха в дока и започнаха да се зареждат с гориво и вода. Всички пасажери, които възнамеряваха да слизат на сушата, напускаха кораба по обед. Семейство Холбрук махаше с ръка на Мъри слизайки по стълбата, и той съжаляваше, че няма да бъде с тях. Горе от палубата градът изглеждаше примамлив и мистериозен. Зад редицата навеси на доковете той лежеше в жълто и бяло срещу плоския хоризонт, замъглен от маранята. Светли керемидени покриви и балкони блестяха на слънцето. Двойките минарета, изострени като моливи, се издигаха нежно над тесните улици, пълни с цветове, глъч и движение. Жалко, че не можеше да приеме поканата на Холбрукови.

Така или иначе имаше достатъчно работа. Болният от екипажа будеше подозрение за остиомиелитис, и когато пристанищният медицински офицер потвърди диагнозата, трябваше да се подписват книжа и да се преодоляват какви ли не досадни протакания преди човекът да бъде отведен с линейка и прехвърлен в болница. След това трябваше да се прегледат цистерните с вода за пиене, подир което капитанът изпрати да го повикат и така нататък. Корабът бе пълен с амбулантни търговци, полицаи, пристанищни хамали, египетски посетители и агенти от компаниите. Мина четири часа̀, докоато се освободи временно, и тъй пощата затваряше след половин час, едва има̀ време да довърши докрай писмото си до Мери, което бе дописвал на няколко пъти през последните дни. Той се чувстваше виновен за това, още повече, че когато агентът дойде в шест часа̀ на борда, в малкия чувал имаше три писма от нея и едно, съдейки по почерка, от Уили. Вместо да ги прочете сега надве-натри, той реши да ги остави на шкафчето си и да ги чете с удоволствие, след като се прибере вечерта. Все още му оставаше да състави списък за двойно медицинско снабдяване за излишния еметин, който бе получил от портовия медицински офицер като превантивна мярка, след като в града бе обявена амебична дизентерия. След като свърши с оформянето на документите на компанията, той ги занесе в кантората. Едва тогава си спомни, че трябваше да бъде в пушалнята, където Холбрукови го бяха поканили да се срещнат с тях на чашка преди вечерята. Като съзнаваше, че е закъснял, той забърза по горната палуба, където срещаше пасажерите, развеселени, нахлюпили фесове, натоварени с покупки от базарите: кутии с турски локум и египетски цигари — направени според О’Нил от камилски изпражнения — керамични модели на сфинкса, бронзови брошки, покрити с йероглифи, почти всичките фалшиви. Макримън пиян, увит в бял бурнус, бе купил някакъв зародиш в стъкленица.

Холбрукови се бяха върнали по-рано и когато влезе през двукрилата стъклена врата, бяха и тримата — бащата, майката и Дорис, заобиколени от куп пакети. Холбрук в добро настроение поръча напитките: двойно шотландско уиски за себе си и коктейл с шампанско за останалите. Г-жа Холбрук, която рядко се „отпускаше“ и винаги се опитваше да въздържа съпруга си, позволи да бъде убедена в доводите му за „особения случай“. След това те започнаха да говорят с въодушевление за своята експедиция. Тя минала много успешно: взели кола и се разходили по брега на езерото Манзала, посетили голяма мохамеданска джамия, наблюдавали демонстрациите на някакъв змиеукротител, разгледали интересни колекции в музея, обядвали в градината на „Пера Палас“, където им била поднесена риба, умело сервирана със слънчогледово семе, и накрая, на връщане към кораба, открили един прекрасен магазин.

— Не като онази мръсотия в базарите — каза г-жа Холбрук. — Негов собственик е някой си Симон Арц. Напазарувахме добре при него.

— Арц е човек на дреболиите — засмя се Дорис. — Има всякакви неща отвсякъде. — Тя извади огледало от чантата си и започна да си черви устните. Дали от слънцето, или от оживление страните й бяха леко поруменели и правеха очите й по-светли. Никога не бе изглеждала така жива.

— Така че ние купихме сума неща за нашите приятели — започна отново г-жа Холбрук. — Не забравихме и вас, докторе. Докато се забавлявахме, вие работихте усилено за нас. — С нежна усмивка тя му подаде малък продълговат пакет. Той го пое неловко и се изчерви без да знае дали да го отвори, или не.

— Хайде, разгледайте го. Няма да ви ухапе — настояваше лукаво Холбрук.

Той отвори пакета, готов да намери някакъв тривиален сувенир. Вместо това вътре имаше златен ръчен часовник с плетена позлатена верижка също от фирмата „Патек Филип“, от най-добрите, ръчно изработени швейцарски машини. Сигурно струваше безумно скъпо. Той стоеше онемял.

— Вие сте най-добрите и най-благородните хора — взе да заеква той най-сетне. — Това е точно каквото исках и от каквото се нуждаех.

— Не го правете повече на въпрос, момко! — прекъсна го Холбрук. — Нашата Дори забелязала, че нямате часовник. Тя бе, която ви го избра.

Мъри погледна внезапно към нея и улови погледа й — този предизвикателен интимен поглед, който понякога сякаш ги свързваше в някаква тайна.

— Не се впускай в подробности, татко. Остави, иначе ще разкажа как разпитваше за гюбеците.

Холбрук се засмя, пресуши чашата си и стана.

— Умирам от глад. Нека извикаме камериера да прибере тези неща в каютата, а ние да отидем направо горе за вечеря.

Когато корабът беше в пристанище, вечерята ставаше нещо съвсем разтегливо и се поднасяше почти по всяко време. Те първи седнаха на масата си. Чувството за интимност, което се породи в пушалнята, бе запазено и те представляваха една оживена компания, от която Дорис бе най-веселата. В отношението й към родителите (отношение на единствена разглезена дъщеря) винаги се чувстваше превъзходство, което се колебаеше между цупенето и толерантното презрение, заменено с добродушно-шеговита насмешка, насочена главно към баща й, който й отговаряше по същия начин. Отначало Мъри допусна доста нетолерантно, че Холбрук й е купил нещо особено хубаво на брега. Но не, ето че той започна да я дразни затова, че отказвала всичките му предложения.

Някои от забележките й, макар и остри, бяха много забавни, особено когато започна да осмива техните отсъстващи компаньони по маса със злобни, малки сравнения. Това обаче предизвика от страна на майка й укоризненото:

— Е, мила Дори не се увличай… не прекалявай!

Дорис наистина спря и хвърли към Мъри съучастнически поглед. Междувременно машините започнаха да вибрират и параходът се отдалечи от дока. След като започна бавното преминаване през канала, г-жа Холбрук, очевидно доволна от възстановяването на семейната хармония, предложи да изпият кафето си на горната палуба и да наблюдават залеза на слънцето в пустинята. Една дума на Холбрук към главния камериер бе достатъчна да преодолее всяка трудност и след малко, прикрити от тентата на дясната страна на палубата, те сърбаха горещо кафе около една кръгла маса, която бе заредена с десерт от пресни плодове, чоу-чоу и консервиран джинджифил. Големият разтопен диск се плъзна в огромната пясъчна пустиня. В безбрежната светлина се очертаваха палмови дървета; бавно се поклащаше верига от камили, бедуински шатри, едно номадско племе. След това на индиговото небе се появи луната, която ставаше все по-бляскава с настъпването на нощта. В главния салон под тях корабният оркестър започна меко да свири подбор от популярни мелодии. Мъри, който бе седнал до Дорис, я чу да въздъхва неспокойно. Тя лежеше на шезлонга с ръце скръстени зад главата си и се въртеше, като че ли не можеше да си намери място.

— Не ви ли е удобно? — запита той. — Позволете ми да ви донеса възглавничка.

— Възглавничка! Извинете, ако съм се усмихнала. Всичко ще се оправи. Малко съм възбудена тази нощ.

— Кой ли не е развълнуван? Човек може да почувства, че е в Изтока. Какво небе!

— И с музика — тя изтананика няколко такта от „Сърцето ми е спряло неподвижно“, спря, пак затананика, след това възкликна: — Ако това продължава, ще откача.

— Преди да направите това, позволете ми да ви благодаря, че сте избрали такъв красив часовник.

— Знам какво да харесам. Харесах часовника и, съвсем откровено, харесвам и вас. Нещо против?

— Ни най-малко. Поласкан съм и съм благодарен.

Никой от двамата не проговори в продължение на една минута, след което тя наруши мълчанието отново.

— Не ви ли става нещо тука, горе? Като че ли се къпеш в топло мляко. Никога не съм опитвала, разбира се, но идеята е добра. Млечният път. Но човек все ще изгубва сапуна. Бих желала да плуваме. Не в отвратителния малък басейн. На някой пуст плаж, който да бъде само наш, без да има нужда да мислим за бански костюми. — Тя се засмя отново. — Не се правете на ударен, глупчо такъв. Не сте ли се чувствали някога целият задъхан и възбуден, като че ли сте на върха на света? — Тя взе да тактува с обувка по пода и запя: — „Седя на върха на света, пея си песен и крача унесена…“ — Такова чудесно усеща… не. Когато ме обхване, аз съм готова на всичко. Тази нощ съм точно така, ако ви интересува. — Тя се протегна с цялото си тяло, затананика, след това седна.

— Не мога да си избия от главата тази проклета мелодия. Какъв сте дървеняк! Сигурна съм, че искате да танцуваме. Хайде, елате да направим един тур.

Последва неловка пауза; той каза:

— Боя се, че няма да ви допадна особено.

— Защо не?

— Може би ще се изненадате. Аз не зная да танцувам.

— Какво! Я повторете още един път. Вие ме пързаляте.

— Не мога! — Не можа да не се усмихне на израза й. — Бях твърде зает да избутам колежа, за да науча каквито и да било салонни трикове.

— Добре, сега ви се отдава благоприятна възможност. Това е ужасно лесно, ако имате добър учител. А аз съм точно такава.

— Не, недейте! Само ще ви изпотъпча краката и ще стана съвсем за резил.

— Че кой ще ви гледа тук. Старецът е отишъл в бара, а мама е задрямала. Имаме луна и музика. Чудесна възможност. Съвсем безплатна, гратис, за нищо… — Тя се изправи и протегна ръка. — Хайде, аз ще ви оправя настроението.

Той се надигна и твърде предпазливо постави ръката си около кръста й. Започнаха.

— Това е фокстрот — каза тя. — Просто спазвайте такта. Ситни стъпки. Сега обръщане. Завъртете се. Дръжте ме по-здраво. Няма да се счупя. По-здраво казах. Така е по-добре сега. Колкото и странно да изглежда, предполага се да го правим и двамата.

Беше изненадващо лесно. Мелодията бе толкова увличаща, тя бе толкова добра танцьорка, така отзивчива, с такава лека и плавна стойка, че той инстинктивно следваше ритъма и импровизираше стъпки, и се носеше без да мисли. Когато музиката долу свърши, тя му кимна снизходително и многозначително.

— Нали ви казвах?

— Чудесно е — съгласи се той. — Нямах представа. А и като упражнение е добро.

Тя се засмя странно и късо.

— Може и така да се изтълкува.

— Разбира се, вие сте експерт, чудесен експерт, наистина.

— Това е едно от нещата, по които съм наистина луда. През последните години в училището с едно момиче често се измъквахме събота вечер и ходехме в местния „Палас“. Преструвахме се, че сме проститутки, разбирате ли, по шест цента на сеанс. Станаха някои майтапи, честна дума, смехории и занасяници, докато една вечер се дигна истински скандал…

— Това ли бе причината да напуснете училище?

Неочаквано тя тръсна главата си назад с обиден вид.

— Това е съвсем личен въпрос. Не обичам да се поставя по такъв начин. Не беше по моя вина. Всъщност, ако искате да знаете, танцувала съм само с Бърт, собствения си брат. А той е напълно достоен за уважение. — Тя се засмя изведнъж. — Дали пък е такъв? Е, няма никакво значение, прощавам ви. Сега ми дайте една цигара и ми донесете запалката. Те са в чантата ми до столовете.

Когато той натисна запалката, тя се наведе към него.

— Не пушите ли такива? — Той поклати глава, когато тя му предложи цигара. — От колко много неща се лишавате.

— Един ден ще имам всичко.

— Недейте отлага толкова дълго. Аз винаги се насочвам направо към онова, което желая.

Те стояха гърбом към парапета, докато музиката засвири отново, след това тя захвърли полуизпушената си цигара и се обърна към него.

— Започваме отново! Вложете малко чувство в танца. Представете си, че току-що сте ме хванали на пиацата в Блекпул и наистина сме се сдушили.

— Господи! — усмихна се той. — Това изобщо не е в стила ми.

— Затова сте толкова мил — промърмори тя, притискайки се малко по-близо до него. — И въпреки всичко, опитайте.

Те танцуваха следващите три танца и той чувстваше напредъка си. Това бе нещо ново и той се радваше, че може да схване толкова бързо стъпките. Но с оглед на благоприличието не трябваше да се прекалява, когато приближиха майка й, той се оттегли.

— Благодаря ви много, Дорис. Това бе просто знаменито, а сега — той погледна новия си часовник — трябва да ви кажа лека нощ.

— Лека нощ? Глупости! Съвсем рано е и ние едва сега започваме да се забавляваме.

— Не, наистина, Дорис. Трябва да слизам долу.

Тя впери поглед в него. Нейните големи сини очи потъмняха от яд и разочарование.

— Може ли да сте толкова глупав? Да разваляте всичко; и тази луна, и точно когато започваме да добиваме настроение? Ще поседнем малко, ако сте уморен.

— Не съм уморен, но наистина мисля, че е време и за двамата да се приберем.

Г-жа Холбрук, която се бе събудила и ги бе наблюдавала снизходително, изглежда че мислеше същото. Тя стана и се отправи към тях.

— Време е за лягане — каза тя. — За всички ни денят бе уморителен.

— Вие направихте този ден наистина приятен за мене — каза Мъри с благодарност.

— Ще съжалявате, че ме оставяте по такъв начин да си отида! — каза Дорис на ухото му, без да движи устните си, когато той минаваше покрай нея. — Само чакайте!

Тя се шегува, си каза той. Не може да мисля това. Пожелаха си лека нощ — Дорис страшно свирепо; тя наистина изглеждаше разстроена. След това, с последните тактове на „Дезире“ в ушите си, той слезе до каютата си, запали лампата и там, на шкафчето му, го гледаха като жив упрек писмата от къщи.

Изведнъж настроението му се промени. Стреснат от собствената си разсеяност, той се съблече бързо, качи се на койката, и обхванат от угризение на съвестта, започна да чете. Имаше половин дузина писма от Мери; листовете бяха изпълнени с едър, кръгъл, грижлив почерк. Започваше с това, че получила писмото му от Марсилия; много се радваше, че здравето му се е подобрило. Все пак го молеше все още да внимава, особено за въздуха през нощта, и се надяваше, че обязаностите му не са толкова тежки. За себе си пишеше, че е добре, макар че много й липсвал: отбелязвала на календара дните, когато ще се върне. Но продължавала да бъде заета с много шиене и бродиране. Била купила плат за пердета за тяхната къща, а също и парцали, от които щяла да прави пълнежа за юрганите. Имало шанс да се намери един апартамент на старо, на много изгодна цена до магазин „Гранд“, малко по-нататък от Еспланада. Тя искала само и той да може да го види, но скоро и това щяло да стане, обещали да го запазят. За нещастие баща й бил нещо болен напоследък, но тя можела да помага, работела по малко с Доналдсън, калфата, в хлебарницата. Накрая се бе подписала просто: твоя собствена Мери.

Той завърши четенето разтревожено, навъсен и със странно свито сърце. Не беше ли открил в думите й нотка на тревога, подтекст дори на отпадналост? Тя пишеше наивно, винаги от сърце, при това изглеждаше, че не е казала всичко.

Той набързо взе писмото от Уили.

Той остави загрижено писмото, разбрал от кратките момчешки фрази, че Мери има неприятности в къщи и че той й липсва страшно много. Сърцето му отново се разтопи от любов и копнеж за близост, но беше и раздвоено като си помисли за комфорта и лукса, за собствения си приятен живот тук. Внезапно пожела да не бе предприемал никога това пътуване. Само да можеше да бъде край нея сега, да я утешава и гали. Той трябва да направи нещо… нещо. Нуждата от бърз отговор, от незабавно действие го обхвана. Той остана замислен няколко мига със смръщени вежди, след това вдигна слушалката на вътрешния телефон и поиска стаята на радиста. Макар че пестеше в името на тяхното бъдеще, той трябваше да изразходва част от заплатата си, за да се свърже с Мери веднага.

— Спаркс, искам да изпратя тази радиограма — той даде адреса. — „Писмата току-що получени Порт Саид. Не се безпокойте. Всичко наред като се върна. Много любов. Дейвид.“

Когато Спаркс повтори дума по дума, той му благодари и затвори телефона, като се усмихна леко. Колко развълнувана и възхитена щеше да бъде тя, когато получи неговата презокеанска телеграма и колко щеше да се успокои! Поуспокоен и преизпълнен с любов, той угаси лампата и се приготви да спи.

Глава XII

Намираха се в теснините на Суецкия залив. Върховете на Синая блестяха високо във влажната мараня. От три дни беше горещо — суров, непоносим топлик. В Червено море слънцето обля с жар „Пиндари“. Скалите на Аден, изпечени до гореща охра, пращяха и се пукаха от горещина; бяха изцяло голи, а самото пристанище изглеждаше толкова негостоприемно, че малко пътници слязоха на сушата. Семейство Холбрукови бяха между тези, които останаха на борда. Дорис от онази нощ на пътуването през Суец не се бе появявала на палубата и се бе затворила в каютата си, леко неразположена, както обясни на Мъри г-жа Холбрук. Той тъкмо възнамеряваше да предложи услугите си, но известната сдържаност в нейното държание, която може би беше намек, че това е деликатна тема, го възпря. Той реши, че трябва да е някакво леко месечно неразположение, заключение, което бе подсилено, когато г-жа Холбрук промърмори интимно:

— От време на време й се случва, докторе! — Така че той просто предаде своите поздрави и добави, че нечовешката горещина е достатъчна да събори когото и да било.

Времето изведнъж го потопи в работа. Освен потока от пациенти в амбулаторията, страдащи от обикновените оплаквания от страшната жега и прекалено усърдното старание да придобият тен, той имаше няколко твърде сериозни случая. Беше особено разтревожен от двете деца на Киндърли, които бяха повалени от остър колит. Все още под уплахата от суецката амебична дизентерия, г-жа Киндърли бе почти в паника, и понеже близнаците бяха наистина донякъде в критично състояние, той самият започна да се страхува от най-лошото. Но след като стоя над тях почти непрекъснато в продължение на 24 часа, изведнъж се получи рязко подобрение почти преди края на третия ден и с вътрешна въздишка на облекчение той можеше да успокои разстроената майка. Със зачервени от умора очи, с измачкана яка и разрошени коси, той се изправи, целият схванат, и погледна термометъра на светлината.

— Ще се оправят и ще тръгнат… и дори ще ви се качат на главата… — усмихна се той и постави ръка на рамото й… — в началото на идущата седмица.

Тя се разплака. Беше сдържана жена, със самообладание, но и тя, както Мъри, не бе спала в продължение на две нощи.

— Вие бяхте толкова, толкова очарователен, докторе. Как да ви се отблагодаря?

— Като се приберете и си починете. Трябва да бъдете в ред за финалния кръг на турнира.

— Да — тя си избърса очите и се опита да отвърне на неговата усмивка. — Бих искала да спечелим този хубав чаен сервиз за нашата вила. Но вашата партньорка не е ли болна?

— Предполагам, че е дребна работа.

Тя бе дошла с него до вратата на каютата. По съсредоточения й поглед личеше, че се колебае за нещо; след това се реши.

— Бил и аз мислим много за вас, докторе. Особено след това… Често сме се чудели дали вие, как да ви кажа… дали сте започнали да ходите с г-ца Холбрук.

— Да ходя? — повтори той като ехо, и внезапно се изчерви, като разбра какво искаше да каже. — Разбира се, не!

— Радвам се! — Тя стисна ръката му. — Тя е привлекателна и явно е изцяло увлечена по вас. Но има нещо странно у това момиче. Нещо, което никога не бих могла да харесвам. Бил казва, че тя е разтурено същество, от нея ме побиват тръпки… Ще ми простите ли, че ви казах това?

— Моля ви се… — той се опитваше да говори свободно, въпреки че бе и объркан, и разстроен. — Сега вземате тази тройна доза бромид, която ви дадох, и право в койката!

Чувствайки се неудобно, той се върна в каютата си, избръсна се, взе душ, изпи две чаши кафе и започна визитациите си. Беше започнал да открива, че Дорис не се ползва със симпатии на кораба. Тя бе често пъти груба, в повечето случаи своеобразна и, без съмнение, след като обличаше през вечер скъпа нова рокля, предизвикваше женска завист. Нещо повече, на него му се струваше, че непрестанният им успех във всички състезания предизвикваше неблагоприятен отзвук. Беше ли това причина г-жа Киндърли да не я харесва? Едва ли можеше да се приеме за вярно. Нейната намеса бе добронамерена. Но дори и при това положение, той се възмущаваше от нея. Какво право имаше тя да се намесва в работите му? Особено когато нямаше никаква вина? И какво, по дяволите, е искал да каже Киндърли с евтината си подигравка? Той не бе образец на съвършенство — устат бираджия, който вероятно киснеше в клуба в Кадур по цял ден; нищо чудно, че жена му бе така подтисната. Цяла сутрин Мъри мислеше над това и потокът на мислите му, вместо да го настрои срещу Дорис, го обърна в нейна полза. Очевидно тя не бе обикновена жена, с която лесно може да се излезе на глава, но ставаше ли от това по-лоша? Имаше нещо в нея, което заслужаваше внимание. Той инстинктивно заставаше в нейна защита. Все пак реши, че е може би по-умно да се откажат от усилията си в турнирите.

В края на седмицата изведнъж се захлади, работата му и времето станаха по-малко трескави. Има̀ време да напише едно дълго любовно писмо до Мери с един лист вътре специално за Уили. Същия следобед той се почувства още по-добре, когато О’Нил го извика настрана и каза:

— Мисля, че няма да е лошо да ти кажа, докторе. Тази сутрин на мостика капитанът каза хубави неща за тебе. Фактически, когато чу за дечурлигата на Киндърли, каза, че ти вършиш дяволски хубава работа. Единственото премеждие, което имахме и което, въпреки всичко, не остави сянка зад гърба му. — Едрият ирландец замълча, погледна продължително новия часовник на Мъри и се ухили. — Подарък от благодарен пациент? Дръж здраво, момчето ми! Ако скоро не се издигнеш, да не съм от Каунти Даун.

— Не съм ли ви казвал, че не съм заинтересован? — каза Мъри раздразнено. — Само наистина я съжалявам, защото е малко дръпната.

— Ами като е дръпната, ти пък се понабутай! — каза О’Нил и се затресе от смях. — Е, сега не бъди толкова назадничав в настъплението си, моето момче. Всички гледаме да придърпаме някоя фуста в това проклето корито, иначе ще ни се спарят дирниците. Кажи, чул ли си тази някога…

Мъри трябваше да се засмее. Какъв свестен тип беше О’Нил. Нямаше нищо обидно в забележката му, той наистина не искаше да каже нищо лошо; както всичките му просташки истории, това бе просто шега. Защо и Киндърли не видят това по същия начин?

На следващия ден, когато се захлади още повече, Дорис се появи на палубата. Той я връхлетя точно в притуленото ъгълче, където си почиваше; косата й бе завързана с копринен шал, а върху коленете й имаше леко кашмирено одеяло; погледът й бе пуст, с тъмни кръгове под очите. Тя не се помръдна. Просто повдигна клепачите си към него.

— Здравейте, скитничке, къде се бяхте скрили? — Той седна на един стол до нея. — По-добре ли сте?

Засегната от веселостта му, тя не отговори.

— Съвсем малко хора излизаха навън през горещините — продължи той. — Но сега е наистина чудесно.

Те бяха в Индийския океан и мекият мусон пееше във въжетата и скрипците; едно стадо млади китове весело се гмуркаше и изхвърляше равномерни фонтани около кораба.

— Видяхте ескорта ни, нали? — продължи той. — Мислех, че китове има само в Арктика, но О’Нил ми каза, че те са постоянна гледка по този маршрут.

Тя не обърна внимание на забележката и с това я накара да прозвучи съвсем идиотски. С глава, облегната на възглавницата от едната страна на стола, тя го наблюдаваше с безизразен поглед, като че ли бе упоена.

— Тебе си те бива — каза тя.

— Защо, Дорис, какво има?

— След онова, което направи, не се преструвай! Това бе обида. Все още не съм ти простила. С кого си танцувал, докато ме нямаше?

— С никого. Чаках собствения си специален учител.

Изражението й леко се проясни. Тя се усмихна уморено.

— Защо не дойде да ме видиш? О, да, впрочем нямаше никаква нужда! И аз не мога да понасям никого, когато настъпват тези периоди. Идват съвсем нарядко. Забележи, не повече от един път на шест месеца.

Той я погледна с любопитство; значи, не бе това, което си бе помислил. Тя продължи:

— Но те не са съвсем приятни. Дори когато ми мине главоболието, оставам като сразена.

— Това не ти прилича, Дори.

— Не ми ги пробутвай такива, като мама. Когато ми стане така, аз непрекъснато мисля каква е ползата от каквото и да било. Защо да продължавам да живея, какъв е смисълът? Чувствам, че съм ужасен човек; различна от другите момичета, изпълнени със сладки хрумвания. Разбираш ли какво искам да кажа. Самки! — Тя се засмя изведнъж. — От къде съм взела тази дума?

— Е, да бъдеш малко по-различен от останалите е хубаво.

— Радвам се, че мислиш така. Опитвах се да измисля как да оправя всичко по онова време, когато бях напуснала училище за малко; исках да бъда уважавана, всичко да бъде както трябва. Но нищо не излезе. Така че сега правя онова, което чувствам, разбираш ли — каквото ми се иска. Не мога да се боря със себе си. Не си ли съгласен? Човек убива всичко, което е у него, ако не даде простор на чувствата си.

— Хм… — той я погледна объркано. Защо продължаваше в този дух? Той изобщо не я разбираше.

— Ти знаеш мотото „Бъди верен на себе си!“ Това е предизвикателство. Радвам се, че съм жена, Направена за любов, така че просто искам да съм вярна на себе си. Липсвах ли ти? Сигурно не, ах ти, мазник такъв, сприятеляваш се толкова леко и се сближаваш с всеки. Никога не съм имала каквито и да било истински приятели; изглежда просто, че не мога да се държа с хората, освен с тебе! — Тя млъкна и след това каза с нисък глас: — Не можеш ли да разбереш, че страшно съм лапнала по тебе?

Той бе развълнуван от признанието. Нейният апатичен глас и необикновената й депресия достигнаха до сърцето му. И, разбира се, бе и поласкан.

— Съвземи се, Дори, не трябва да губиш самообладание. — Той протегна ръка и притисна нейната. — Ако искаш да знаеш, ти наистина ми липсваше.

Навела главата встрани, тя го гледаше внимателно. След това задържа ръката му, когато той понечи да я отдръпне, и я пъхна под кашмиреното одеяло.

— Така е удобно. Ти ми липсваше толкова много.

Мъри бе страшно объркан не само от неочакваната й постъпка, но защото, без съмнение, без да иска, беше притиснала пръстите му към топлата мекота на бедрото си.

— Дорис — той се опита да говори спокойно. — Не бива да правиш това тук… не с корабния лекар.

— Но аз се нуждая от мъничко ласки. Запомни, не пускам никого в живота си. О, аз съм ходила с момчета, някои от тях високи, едри, красиви, но ти си различен. Имам такова неегоистично чувство към тебе.

— Моля ти се… някой сигурно ще мине насам.

— Можеш да кажеш, че ми проверяваш пулса. — Тя му отправи зъл и ласкав поглед. — Или ще им кажа, че докторът е наредил така. О, ти ми правиш такова голямо добро. Вече не се чувствам така убита.

Най-сетне тя го освободи със смях, но не преди горещата вълна да избие кръвта по страните му. Той бързо се помъчи да се овладее, правейки всичко възможно да й се усмихне с укор.

— Не трябва да опитваш тези трикове, моето момиче; в противен случай ще стигнеш до лош край. На първо място, ти си дяволски привлекателна и, второ, можеш да попаднеш на лош мъж.

— Но аз попаднах на тебе.

— Сега слушай, и бъди сериозна! — Той даде решителен обрат на разговора. — Има нещо, по което си мислех. Това е следното: тъй като ти не си много във форма, чувствам, че трябва да се откажем от турнирите.

— Какво! — възкликна тя и цялата й ленивост се изпари. — Да се откажем! След като изминахме целия път до финалите и почти сигурно ще спечелим?

— Ако спечелим всички призове, сигурно ще бъдем обвинени, че сме лакоми за наградите.

— Не ме интересуват наградите — този сребърен чаен сервиз и оня евтин Улуъртски порцелан — не бих го докоснала и с тояга. Но когато започна нещо, трябва да го завърша; да убедя хората, че си тежа на мястото — особено онази мръсна кучка Киндърли. Достатъчно се уважавам. Искам да докажа, че ние сме най-добрите на кораба.

— Добре, може и да сме, но защо да се натискаме?

— Защото аз искам, а когато аз искам нещо, обикновено го постигам. Може би съм малко зле сега, но бързо ще се оправя. За кратко време ще бъда в най-добрата си форма.

— Добре тогава — неохотно я успокои той. — Както искаш. Но трябва да играем в събота най-късно. Тогава капитанът дава вечеря и награждаването става преди концерта. — Той стана. — Сега трябва да продължа визитациите. Ще те видя след малко.

Дойде събота, те играха следобеда и, както Мъри предвиждаше, спечелиха и трите тура. Г-жа Киндърли и съпругът й се сражаваха упорито в мача по тенис, но Дорис бе отново във форма и изнесе една бърза, агресивна игра, в която те едва ли бяха равностойни. Кулминационната точка дойде в последния гейм, когато Киндърли се протегна много напред, подхлъзна се и със страхотен трясък се намери на пода.

— О, внимавайте! — Дорис се наведе над мрежата с подигравателна загриженост. — Разклатихте кораба.

Имаше малко зрители и забележката бе посрещната с гробно мълчание. Когато мачът свърши, аплодисментите към победителите бяха не толкова ентусиазирани, а колкото само да се каже, че има аплодисменти. Мъри бе отегчен, макар че Дорис, която отново бе в повишено настроение, не изглеждаше да забелязва липсата на каквато и да било топлота. Същото се отнасяше и за родителите й, които неизменно присъстваха. Когато Мъри излезе от корта, Холбрук го хвана за ръката и го замъкна в пушалнята.

— Мисля, че трябва да си поприказваме, докторе — забеляза той с одобрителна усмивка, когато намериха две кресла в един тих ъгъл. — И колкото по-благоприятен е случаят, толкова по-голяма е необходимостта. Ще поръчате ли нещо? Не? Няма да откажете цитронада тогава. А аз ще поръчам шотландско уиски и сода.

Когато поръчката бе донесена, той вдигна чаша.

— Наздраве! Знаеш ли, момко, напомняш ми за собствените ми младини. Аз също бях амбициозен — помощник-аптекар в Бутъл; изпълнявах рецепти на невежи ординатори, които не можеха да различат киселина от основа. Често звънях по телефона и казвах: „Докторе, предписали сте сода бикарбонат и ацидум хидрохлорикум в една и съща смес за стомах. Ако я направя, шишето ще се пръсне на парчета.“ Може би това ми даде идеята, че в препарати, които наистина вършат работа, има пара̀. Когато спестих малко и се ожених, и отворих малкото магазинче в „Паркин стрийт“, аз започнах с няколко мои рецепти: прахове против главоболие „Холбрук“, паста против екзема „Холбрук“, мехлем против навяхване „Холбрук“. Спомням си този мехлем, струваше ми три фардинга шишето, а го продавах по един шилинг и шест пенса. Дяволски хубаво нещо! Всички отбори от лигата по ръгби го употребяваха; той е все още един от артикулите ни днес. Е, това беше началото, момко.

Той отпи бавно от питието си, след това започна да обяснява развитието и разрастването на бизнеса си; не с хвалби, а със спокойна северняшка убеденост на човек, който е създал едно изключително преуспяващо предприятие и е натрупал състояние от него. Холбрукови бяха сега едни от най-големите производители на фармацевтични продукти в Обединеното кралство, но основната част от печалбите им бе от продажбата на голям брой високодоходни лекарства собствено производство, като се почне от хапчета против кашлица, та се стигне до антибиотици.

— И не се отнасяйте с презрение към тях, докторе, те са първокласни специалитети. Мога да ви посоча хиляди отзиви. Запазил съм една лична папка с благодарствени писма, които стоплят сърцето на човек. — Холбрук кимна съучастнически и стопли гърлото си с още една глътка. — Така, както ни гледаш, ние имаме главната фабрика в Бутъл, второстепенно предприятие в Кардиф и големи експедиционни складове в Лондон, Ливърпул, Глазгоу и Белфаст. Правим огромен износ за Изтока и заради това синът ми Бърт е навън, да открива нови представителства и складове в Калкута. Но това не е всичко, момко — продължи Холбрук и съзнателно побутна Мъри с показалеца си. — Ние имаме планове за разширение и в Америка. Веднъж Бърт да свърши с Калкута, ще го изпратя в Ню Йорк. Той вече е хвърлил око на едно добро място за фабрика там. Забележете, търговията в Щатите ще бъде от друг сорт. Времената се променят и ние ще вървим към първокласни медицински средства, витамини и тем подобни. Може би ще се заемем с производството на някои от новите барбитурати. Но, повярвайте ми, каквото и да правим, ще имаме изненадващ успех.

Той се облегна, извади цигара и я запали, дръпна леко, след това, без да престава да гледа Мъри, с примигващи очи, се усмихна.

— Това са плановете ми, мой млади момко. А сега да видим твоите какви са?

— Вижте какво, сър — леко се изчерви Мъри от прямотата на въпроса, — когато се върна от пътуването си мен ме чака болнична служба. При това добра, с възможност за изследователска работа и… заплата 500 лири годишно.

— Е, момко, това е добра работа, наистина, но, прощавай, много обикновена. Аз питах за перспективите ти.

— Естествено, надявам се на повишения…

— Какво повишение? Преместване в по-голяма болница? Аз познавам добре условията. Това ще отнеме години. Веднъж започне ли болнична служба, човек затъва в нея за цял живот. И за един отворен млад мъж като тебе, с ум и с такава представителност, това ще бъде престъпление.

— Аз не смятам, че е така — каза твърдо Мъри.

— Аз пък смятам. И не бих ти го казал, ако госпожата и аз не сме обмислили твоите възможности от всички страни. Виж какво — той изтърси пепелта от цигарата си, — не съм от тези, които гърмят на вятъра. Ние бихме използвали в нашия бизнес един млад лекар като тебе, особено в американския завод. Ти би могъл да ни съветваш за технологията, да изработваш нови рецепти, да ръководиш рекламата и, щом като говориш за изследователска работа, да се заемеш с новата ни лаборатория. За тебе ще има чудесни възможности. И от наша гледна точка един професионалист ще бъде от полза за персонала ни. Що се отнася до заплатата — той замълча и прикова приятелски зачервените си очи върху Мъри, — ще ти дам като начало 1500 лири годишно с възможно допълнително възнаграждение и годишно увеличение. По-нататък ще си позволя да кажа, че с течение на времето, ако работите между нас вървят добре, може дори да ти предложа и съдружничество.

Съвсем объркан, дори изумен, Мъри отклони погледа си. Естеството на това поразяващо предложение, въпреки че изглеждаше делово и логично, бе в действителност прозрачно като илюминатора, през който той гледаше объркан бавно заоблачаващото се небе. И Холбрук го казваше така, че да бъде прозрачно. Как да откаже деликатно, без да накърнява чувствата на стареца и без, разбира се, да се отчуждава от цялото семейство — това беше проблемата. Накрая той каза:

— Г-н Холбрук, това е много благородно от ваша страна и аз се чувствам удостоен с чест от доброто ви мнение за мене. Но аз съм приел назначение в болница, дал съм думата си. Не мога да я пристъпя.

— Те ще вземат някой друг — леко го обори Холбрук. — Да, и то без ни най-малко да се безпокоят. Ще има истински наплив.

Мъри мълчеше. Той знаеше, че само трябва да спомене наближаващата женитба, за да отхвърли предложението. Но поради някаква неясна причина, може би от свръхчувствителност или прекалена деликатност на чувството, той се колебаеше. Така добре се беше поставил пред това достойно семейство, че не намираше приятна мисълта да разбива — както без съмнение щеше да направи — една много приятна и добра връзка. Освен това въпросът за неговия годеж не бе повдиган нито веднъж по време на пътуването. Не бе виновен той, ако го бяха взели за необвързан млад мъж; той просто не бе имал благоприятен случай да им го каже. Колко странно щеше да изглежда това, ако би го направил сега. Той би изглеждал абсолютен идиот или, което е по-лошо, може да излезе, че го е било срам да говори за Мери. Не, сега, когато краят на пътуването почти се виждаше, той не искаше да се поставя в толкова оскърбително положение. Не си струваше. След няколко дни Холбрукови щяха да си отидат. Той нямаше да ги види повече. А по обратния път той щеше да се погрижи да изясни положението си по-рано, така че тези контрапредложения по всяка вероятност нямаше да се повторят отново… Междувременно неговата най-добра тактика щеше да бъде да отлага.

— Няма нужда да казвам колко много ценя вашия интерес към мене, сър. Но естествено при положение, че трябва да се вземе едно такова важно решение, аз ще трябва да си помисля.

— Правилно, момко! — каза Холбрук и насърчително кимна. — Колкото повече мислиш върху него, толкова повече ще го харесаш. И не забравяй моя съвет. Когато ти падне — взимай.

Мъри слезе в каютата си и се затвори. Искаше да бъде сам, не за да прецени това извънредно предложение, защото нямаше ни най-малкото желание да го приеме, но просто за своето собствено успокоение; да премисли в детайли, как се бе стигнало до това.

На първо място нямаше съмнение, че родителите на Дорис го бяха харесали още от началото. Особено г-жа Холбрук бе показала голяма симпатия, а напоследък се държеше почти майчински. Старият Холбрук бе труден обект, но той също бе спечелен или под натиска на съпругата си, или поради това, че наистина бе харесал Мъри. На второ място — доколкото можеше да се схване — за Холбрук и неговия син Бърт бе наистина необходимо да приобщят активен, умен, млад лекар за това ново американско предприятие. Дотук добре, мислеше Мъри, но това не беше всичко. Някакъв трети решителен мотив трябваше да е влязъл в сила, за да обедини другите два.

Мъри поклати несъзнателно глава, изпълнен със самопренебрежение и внезапно желание да отхвърли всякакво самомнение, и все пак не можеше да заобиколи факта, че самата Дорис трябва да е имала важна роля в развитието на това неочаквано възникнало положение. Дори да не бяха забележките на г-жа Киндърли, напоследък имаше достатъчно доказателства в самото поведение на Дорис. Тя не бе от тези, дето боледуват от любов, не би въздишала и не би се разтакавала, но този израз в очите й говореше за неща, които само глупак не можеше да схване. Ако се добави към това влиянието, което имаше като единствена галена дъщеря над родителите си, които бяха свикнали да задоволяват желанията й, и освен това искаха да я видят омъжена за подходяща партия, отговорът ставаше пълен.

Докато премисляше всичко това, Мъри не преставаше да се мръщи. Той се погледна в огледалото и се засмя с кратък, неспокоен смях. Дорис наистина бе хлътнала до гуша. Не, не, не беше смешно. Ни най-малко. — Напротив — като видя израза си, — той се чувстваше раздразнен и объркан, въпреки че без друго бе поласкан, че е желан и че такова богато и привлекателно момиче „изцяло е лапнало по него“; (абсурдният израз на г-жа Киндърли му дойде на ум и го накара да се усмихне). Той отново си припомни онези моменти на горната палуба и други случаи, и тези спомени го връхлетяха и го хвърлиха в безпокойство.

Той се огледа, погледна си часовника (чудесния „Патек Филип“) и видя, че е шест без пет. Господи! Бе забравил за приемния си час. Трябваше да изтича. Животът тези дни бе наистина пълен с напрежение.

Но преди да излезе от каютата си, Мъри отиде до нощното шкафче и извади медальона, който Мери му бе дала. Той се загледа в нейното сладко лице на мъничката снимчица и го обзе внезапна нежност. Прошепна разчувстван:

— Като че ли бих могъл да те изоставя, мое скъпо момиче!

Да, нейният образ щеше да го закриля. За в бъдеще щеше да бъде спокоен и улегнал; приятен, разбира се, но неподатлив към подобни глупости. Оставаха само 10 дни до пристигането им в Калкута. Закле се във всичко скъпо, което има, че ще държи тази линия на дискретност, докато опасността премине и пътуването завърши.

Глава XIII

Десетте дни бяха минали; те бяха сега в делтата на Хугли. Мъри беше останал сам в амбулаторията си и като премисляше станалите събития, смяташе, че трябва да бъде доволен от себе си. Да, той бе удържал на думата си. На вечерята, дадена от капитана — дива веселба с книжни параходи, детски тромпети и фалшиви носове, — той беше образец на сдържаност. Нещо повече. Решен да не позволи на Дорис да излага себе си и него пред целия кораб, когато О’Нил четеше спечелените спортни награди, той стана, решителен и спокоен, макар и съвсем неочаквано за всички.

— Капитан Торанс, г-н О’Нил, лейди и джентълмени, с ваше позволение мога ли просто да заявя, че г-ца Холбрук и аз напълно разбирахме от началото, че като един от членовете на екипажа аз наистина нямах право да участвам в тези състезания. Ние участвахме за самото удоволствие от играта, и макар че бяхме достатъчно щастливи да спечелим, и двамата сме се съгласили напълно, че не ни е възможно да приемем наградите, които трябва да принадлежат при всички случаи на истинските състезатели.

Когато седна, вместо няколко откъслечни ръкопляскания, които можеше да се очакват, последва внезапна и неудържима експлозия от истински аплодисменти. Холбрукови бяха възхитени, защото и те най-сетне бяха започнали да чувстват общото настроение; г-жа Киндърли тръгна усмихната да получи чаения сервиз, а след това капитанът действително каза одобрителни думи по негов адрес. Само Дорис го посрещна недружелюбно и му хвърли страшно мръсен поглед.

— Защо, по дяволите, постъпи така?

— Хрумна ми, че може би няма да имаш нищо против за разнообразие да те обикнат за малко.

— Вятър работа… Исках да ни освиркат.

Той танцува само два пъти с нея, изпи не повече от една чаша шампанско, след това, под предлог, че има да пише писма, се извини и се оттегли в каютата си.

След това, ако не по-леко, то поне му стана по-малко трудно. Той избягваше палубата, където тя седеше обикновено, и когато се срещнеха, се държеше леко и шеговито. Извън това той си намираше непрекъснато работа — приближаващото пускане на котва правеше неговите доводи за извънредна работа правдоподобно извинение. Той не знаеше какво мисли Дорис. По време на вечерята тя бе свикнала да го гледа с присвит, почти подигравателен поглед. От време на време се усмихваше и един или два пъти, когато правеше някаква малка забележка, избухваше в смях. Родителите й положително не подозираха нищо, те бяха по-внимателни с него от всякога.

Той въздъхна — беше наистина преуморен. След това се изправи, заключи амбулаторията и излезе на палубата. От дясната страна се бяха събрали група пътници и гледаха брега на реката с интерес, повишен след дългите дни в морето. Високи кокосови палми се издигаха над калния бряг, обагрен от тропически птици, туземци до колене в жълтата вода хвърляха и изтегляха кръглите си мрежи, катамараните11 бръчкаха водата надолу по течението, корабът едва се движеше, почти стоеше неподвижен и очакваше речния пилот. Между другите бяха Холбрукови, и чувствайки се сигурен сред многолюдното обкръжение, Мъри се присъедини към тях. Изведнъж г-жа Холбрук възбудено хвана ръката му.

— Ние така се надяваме, че нашият Бърт ще дойде на борда с пилота… не че е лесно…

Докато тя говореше, откъм песъчливия, осеян с палми бряг се стрелна моторница и заподскача покрай кораба. До облечения в униформа пилот се виждаше още една фигура, която гледаше нагоре и махаше с ръка.

— Това е нашият Бърт — радостно възкликна г-жа Холбрук и добави гордо към съпруга си. — Знаех, че Бърт ще се справи.

Той се качи на борда и в продължение на няколко минути прегръщаше и тримата. Това бе рус, възпълен, с розово лице весел мъж на около тридесет и една тридесет и две години, облечен в спортен, втален, копринен костюм, накривен платнен шлем срещу слънцето, хубави двуцветни обуща от еленова кожа и крещяща връзка. Макар и склонен към напълняване и както стана ясно, след като свали шлема си, и към оплешивяване, Бърт изглеждаше същински денди със златните си зъби и дребните си бижута. Очите му, озарени от добро приятелско чувство, бяха приятно сини, макар че бяха леко изпъкнали и имаха едва доловим стъклен блясък. Смехът му, пълен с добрина и жизнерадост, един истински заразителен смях — отекваше по палубата. С ненормално развита щитовидна жлеза, но не е лош, си мислеше Мъри, който стоеше няколко крачки настрана, когато Бърт се приближи, за да му го представят.

Запознаха се сърдечно. Който и да е, предположи Мъри, би станал приятел на Бърт за няколко часа, но тъй като братът на Дорис все пак не знаеше за неговото близко приятелство със семейството, той пое тактично към каютата си. На обед обаче, когато Бърт и баща му слязоха от бара (Мъри бе вече седнал на масата), усети приятелска ръка през раменете си, докато един звучен глас духна в ухото му:

— Не разбрах, че сте с нас, докторе. Не бих бил по-възхитен, ако бях спечелил гребните в Калкута. После ще пийнем истински стар чинуог.

Бавното напредване по реката им предостави, както каза Бърт, достатъчно време да се сближат, и не след дълго Мъри установи, че макар Бърт да беше веселяк, конте и закачлив (може би малко безвкусен и със силна склонност към розовия джин по всяко време на деня), той, както и баща си, имаше добро сърце и силно семейно чувство. Нещо повече, стана също така съвсем очевидно, че въпреки всичките си щуротии и дивотии, както майка му каза, Бърт носеше глава на раменете си. Скоро стана ясно, че той е съвсем начетен мъж и че, когато се касае за бизнес, можеше наистина да бъде пресметлив клиент, способен да урежда работите си. Той беше пътувал много заради фирмата последните три месеца (в Съединените щати) и беше изпълнен с възможностите и темпото на Ню Йорк. Говореше добре, като светски човек, леко, живо и интимно и с това събуждаше откровеност и истинска симпатия.

В неговата компания Мъри не усети как минаха реката. Той беше истински разочарован, когато стигнаха Калкута. „Пиндари“ разбърка калните води и започна да маневрира във Виктория док, докато обичайното оживление на разтоварването се възцари на кораба. Бърт напълно запази самообладание сред врявата; всичко бе уредено и проверено; бързината и експедитивността господстваха във всичко. Когато влязоха в дока, неговият дълъг открит „Крайслер“ и една товарна кола бяха докарани и зачакаха встрани. Той слезе по стълбата пръв от кораба със своите родители и Дорис. Трима прислужници го следваха с багажа. Докато другите пътници висяха безпомощни в бараката на митницата, едно кимване на Бърт към главния бабу осигури Холбрукови да бъдат прегледани без формалности. След това потеглиха с голямата кола към хотел „Норт Истърн“, където имаха запазени места.

Всичко това стана така бързо, че Мъри някак се стъписа. Взеха си, разбира се, довиждане, но набързо и така залисано, че го оставиха с леко болезненото впечатление, че е бил отхвърлен на бърза ръка. Естествено той не можеше да ги придружи и все пак чувстваше, че би трябвало да се спомене за една бъдеща среща. Обаче, тъй като „Пиндари“ щеше да бъде две седмици в пристанището и да товари дървен материал, чай, каучук и памучни изделия, той си каза, че ще има възможност да се срещне с тях по-късно. Във всеки случай не беше ли по-добре, че те щяха да си отидат и да го оставят свободен от целия конфликт, с разтоварено съзнание, успокоен? Той се зае с официалните си задължения. Беше зает повече от времето предиобед, и когато последният пътник напусна най-накрая кораба, той се почувства леко облекчен. Напрежението, което бе понесъл, бе изтощително: щеше да бъде добре да отдъхне.

Но на вечерята го обзе внезапна необяснима депресия, която не го напусна и през следващите дни. Капитанът се беше настанил в обикновената си резиденция на брега, а О’Нил се сбогува весело и замина на обиколка покрай брега до Кендретари, като остави Джонс, втория помощник (възрастен, необщителен уелсец) да надзирава обикновените работи. Джонс беше човек с разбити надежди: имаше господарски амбиции, а свиреше втора цигулка. Никога не бе имал много време за Мъри и сега повече или по-малко го пренебрегваше. Прекарваше повечето време от деня наведен над комиксите в лавката на дока, четеше и чоплеше носа си, оставил работата в ръцете на квартирмайстора. Вечер се затваряше в каютата си и свиреше на акордеон с печална екзалтация. Той не слезе нито веднъж на брега, освен когато купи статуетки, изобразяващи слонове от слонова кост, за да ги носи в къщи на жена си. Той увери Мъри, че вече имал цяла стъклена витрина с подобни статуетки в своята близнак къща в Порт Коул.

Празният кораб, пуснал котва край мръсния, гъмжащ от комари док, изложен на врявата на разтоварването, на безконечното шумно дърдорене на местните хамали, на писъка на винчовете и хлопането на крановете, по нищо не приличаше на оня благороден плавателен съд, който така лесно цепеше сините води. Това беше мизерно място за живеене. Беше горещо до изнемогване; рояците комари летяха из каютата му и го държаха буден нощем с пронизителния си, заплашителен звук, при това го караха непрекъснато да взима предпазни мерки против малария. Петнадесетте таблетки хинин дневно още повече понижиха духа му. На всичко отгоре агентът бе уведомил, че пощенският кораб е бил забавен от стачка в Тилбърн и няма да пристигне до следващата седмица. Мъри се чувстваше още по-самотен при липса на писма и неговите меланхолични мисли все повече и повече се връщаха към приятелите, с които се бе разделил!

Защо, по дяволите, Холбрукови не се обадиха? Защо… Защо… Защо? Отпърво с раздразнение, след това с безпокойство и накрая със сърце, потънало в разбити надежди, той продължаваше да си задава този въпрос. Изглеждаше немислимо да са го забравили й да са го отблъснали като ненужен — като човек, който бяха използвали по време на пътуването, но сега бяха сметнали за излишен. И така, тази разрушителна мисъл се засилваше в него. Той си ги представи в техния луксозен хотел — всеки момент от деня им приятно изпълнен с развлечения и разглеждане на забележителности, нови физиономии, нови приятели. Сред тези развлечения в края на краищата сигурно е леко да се забрави. А Дорис: без съмнение бързо е намерила друг интересен обект, тя, която беше луда по него. Това беше най-мъчителната мисъл от всички. Само гордостта му и страхът от отказ го възпираха да не позвъни в „Норт Истърн“.

В усилията си да си намери работа, той се опита да направи една експериментална експедиция по сушата. Но доковете бяха отдалечени цели мили от градския център, той не можа да намери рикша и след като се изгуби сред купчината разкривени колиби, където тумбести туземци изстискваха червения сок в простиращия се наоколо прах, той най-сетне призна поражението си и се отправи надолу към кораба с ужасното чувство, че се връща към сивите и безрадостни дни на младостта си.

Точно тогава той започна наистина отчаяно да чувства липсата на Холбрукови и всичко, което му бе доставило удоволствие в тяхна компания. Какво чудесно семейство бяха — колко гостоприемни, благородни и колко — не че беше важно за него — богати! Той никога няма да има щастието отново да срещне такива хора. Госпожата беше мила, толкова добра и майчински разположена. Бърт беше толкова добър човек, те се бяха сближили от един поглед. И предложението, което старецът му бе направил, ако допуснем, че би го приел, бе фантастично благоприятно, шанс, който идва веднъж в живота. Никога нямаше да има друга такава златна възможност. Никога! В сравнение с нея бъдещето му в малката гленбърнска болница бе сиво и бледо. И той се смяташе за амбициозен!

А Дорис, не съжаляваше ли за нея най-много от всичко? Какво дяволски привлекателно момиче беше тя — дори непостоянното й настроение беше някак си омайващо. Човек никога нямаше да се отегчи с нея. Напротив, само да бъдеш с нея беше чудесно! Нощем, буден в задушната си каюта, която беше точно срещу високата стена на дока, той се мяташе в койката си и мислеше за това, как танцуваха заедно, за това, как тя го гледаше в очите с желание и мълчалива покана и се притискаше към него, за онзи следобед на палубата, когато всички възможни перспективи се откриха пред него. Вълна на горещ копнеж го обля. Какъв глупак бе да отхвърли такова съблазнително предложение. Как щеше да се смее О’Нил, ако някога се случеше да научи за това. За каква ли медуза трябва да го е помислила тя! Можеше ли да бъде виновна, че го е заличила напълно? Той зарови лицето си във възглавницата в пристъп на мъка и самопрезрение.

Глава XIV

В края на тази седмица, в един зноен задушен предиобед, когато Мъри се бе навел лениво над перилата на палубата, а духът му бе в най-големия си отлив, той видя като в мираж големия блестящ „Крайслер“ да влиза в пристанището и да се плъзга покрай кораба. Изумен, той сложи ръка над очите си. Не можеше да бъде истина; слънцето и неговото въображение бяха породили зрителни халюцинации. Но не, грациозно облегнат на задната седалка, нехайно преметнал ръка на тапицираната облегалка, с безгрижно кръстосани закръглени крака, с бирманска пура, висяща леко между свитите пръсти, с килнат назад шлем — това беше Бърт.

— Дали остарелите ми очи ме мамят, или виждам медицинския офицер на добрия кораб „Пиндари“? — извика с усмивка Бърт и след това прибави с по-различен глас: — Изнасяй си такъмите, момче. Идваш при нас.

Сърцето на Мъри подскочи. Те не го бяха забравили. Блед от вълнение и облекчение, той се втурна към каютата си. Какъв идиот беше — разбира се, те го искаха, другояче не можеше да бъде. За по-малко от пет минути той смени униформата си и се настани в колата с куфара си, който индусът шофьор сложи в багажника. Когато потеглиха към града, Бърт обясни причината за закъснението, с което му се обаждат — някаква неизправност с наема на склада, която бе отнела няколко дни, докато я оправи. Но сега договорът бил подписан и те били свободни да се впуснат в приятно прекарване на времето.

— Това е оживен стар град, стига да знаеш как да се оправиш — довери му леко той. — Някакъв мъдрец го нарекъл град на ужасната нощ, но аз намирам, че нощите са изпълнени с нещо по-добро от ужас. Има няколко евроазиатски медицински сестри — горещи момичета и сладки, както ще се увериш. Той хвърли обяснителна въздушна целувка. — Аз говоря с гласа на опита, моето момче. Но слушай, зная, че се интересуваш само от нашата Дорис. И повярвай, не че ми е сестра, но и Дори е добро момиче.

За да избягнат хаоса на разнебитените колиби, те влязоха в градския център по широката претъпкана лента на „Хоуринг роуд“, профучаха край широкия площад, зелен от фикусови дървета и осеян с жалки статуи на конници, след това минаха под високия портал на хотел „Норт Истърн“. Въведоха ги с поклон през хол с високи мраморни колони, бръмчащ от вентилаторите по тавана, и Бърт го заведе горе в стаята, която бе запазена за Мъри в съседство с техния собствен апартамент на първия етаж.

— Ще те оставя да се оправиш за половин час — каза той, поглеждайки часовника си. — Мама и татко са навън, но всички ще се срещнем на тифин, което значи обед, Дейв.

Когато той излезе, Мъри огледа стаята. Тя бе съвършено луксозна — широка и хладна, наредена с вкус. Решетъчни транспаранти и нови, плетени пердета против комари заграждаха широкото, високо легло, което бе леко разтворено, за да показва финото, съвършено чисто бельо. Мебелите бяха боядисани в бледозеленикав цвят, а на тоалетката имаше ваза с рози.

Отзад бе банята — бяла и блестяща, заредена с хавлии, сапун, прах за къпане и мек, бял халат. Той се усмихна от удоволствие. Каква разлика от неговата малка, задушна, нападана от комари каюта: това бе наистина нещо. Той разопакова малкото си неща, изми се и започна да се реши, когато вратата се отвори и Дорис влезе.

— Здравей! — каза късо тя.

Той се обърна.

— Дори… как си?

— Все още дишам, ако те интересува!

Те се гледаха мълчаливо — той с възхитена пламенност, тя с почти безизразно лице. Беше облякла елегантна, нова, прилепнала до тялото пола в убити пастелни тонове, фини бежови копринени чорапи и шведски обувки с високи токове. Беше сложила червило, което бе в тон с преобладаващия розов цвят на полата й, а косите й бяха току-що направени. Тя изглеждаше различно, по-елегантна дори, отколкото на кораба, по-възрастна, по-привлекателно изтънчена и, уви! — по-малко достижима. Парфюмът й достигна до него.

— Ти изглеждаш… чудесно! — каза той пресипнало.

— Да! — отвърна тя хладно, четейки погледа му. — Вярвам, че поне малко се радваш, че ме срещаш.

— Повече от малко. Въпросът е… какво става с тебе?

Тя го погледна прямо, продължително, след това едва-едва се усмихна.

— Ти си тук, нали? Струва ми се, в това е и отговорът.

— Много мило от твоя страна да бъда тук — промърмори покорно той. — Долу на пристанището бе наистина ужасно.

— Допусках, че е така — каза тя с хладна разсъдъчност. — Исках да те накажа.

Той я погледна безучастно.

— За какво, по дяволите!

— Просто исках! — отговори тя уклончиво. — Понякога обичам да бъда жестока.

— Каква малка садистка — каза той, като се опита да улови тънката нотка, която веднъж бе използвал срещу нея. При това, когато говореше, той имаше странното чувство, че везните на техните отношения се бяха наклонили към нея. Той изведнъж осъзна с недоволство, че тя имаше желанието да докаже, че на брега той бе престанал да бъде елегантния, търсен млад корабен лекар в спретнатата униформа на компанията, и че беше не повече от обикновен млад мъж в износен костюм — конфекция, който не му отиваше и съвсем не подхождаше за климата. Обаче, макар и да чувстваше ефекта, който беше предизвикала, тя изостави темата, сякаш не я занимаваше повече.

— Харесваш ли новата ми рокля?

— Просто мечта! — каза той, като се мъчеше да изглежда безгрижен. — Тук ли я взе?

— Купихме коприната от базара вчера. Имаше чудесни местни платове. Ушиха я за 24 часа.

— Бърза работа — каза той.

— Така и трябва — продължи тя хладно. — Не мога да понасям чакането и отлагането. Да бъда съвсем откровена, достатъчни ми бяха последните две седмици. И, между другото, понеже те нахоках, не си въобразявай, че сме си оправили сметките. Все още не съм ти простила окончателно. Ще си поговоря с тебе после.

Когато се обърна да си тръгне, тя изглеждаше омекнала. Изразът на лицето й бе леко прояснен.

— Надявам се, че стаята ти харесва. Розите ги сложих аз самата. Моята стая е точно отсреща през коридора — тя му хвърли хитър поглед, — ако имаш нужда от нещо…

Когато си излезе, той остана загледан в затворената врата. Тя бе засегната и в това нямаше нищо чудно, като се има предвид начинът, по който той я отблъсна. Колко глупав и невъзпитан бе той, да обиди така чувствата й. Надяваше се, че в края на краищата ще му прости.

Долу, в голямата мраморна зала, Холбрукови го посрещнаха съвсем различно, почти както се посреща син. Г-жа Холбрук дори го целуна по бузата. Обедът бе повече от среща — почти тържество. Те седнаха на маса до прозореца. Четирима туземни прислужници в червени туники с червени колани и чалми стояха зад столовете им; храната, избрана от Бърт, бе богата, пикантна и екзотична. Мъри за пръв път отиваше в хотел след онзи съдбоносен ден в „Гранд“ на Геърси, но ако споменът за онзи така различен обед мина през ума му, той изчезна бързо, прогонен от гръмкия смях на Бърт. Разпален от решението да им покаже града, той набелязваше програмата за идущата седмица, докато ликвидираше лакомо месестото манго. Той им предложи за следобеда да ги заведе до Джейн Темпъл и градините на Маниклопа, да видят прочутите риби в декоративното езеро.

— Те са твърде забележителни — заключи той. — Излизат на повърхността и плават към всеки, който ги повика.

— Стига, стига, Бърт! — се усмихваше г-жа Холбрук в безобиден протест.

— Сериозно, мамо! Не се шегувам. Даже отхапват от ръката ти, ако искаш да ги нахраниш.

— Представи си! Какво най-много обичат рибите?

— Пържени картофи — каза отегчено Дорис, а след това избухна в смях.

Следобедната почивка мина и когато слънцето започна да залязва, те потеглиха. Караха през изпълнени с тълпи базари, където свещените говеда, обкичени с гирлянди от лилии, се лутаха между сергиите, пробиваха път с рогата си сред тълпата, зобеха на воля от изложените плодове. Странни звуци, кресливи и осамотени, поразяваха слуха над високата острота на местните диалекти, чуваше се далечен камбанен звън, бумтене на гонг, внезапен пронизителен вик, който продължаваше да се носи, изопвайки нервите. Въздухът бе наситен с ароматични миризми, силни и предизвикателни, които дразнеха ноздрите и упояваха сетивата. Мъри се чувстваше като че ли възвишен, погълнат до състояние на крайна възбуда и истинска наслада. Неговата индивидуалност бе заличена, той не беше самия себе си, а беше станал съвършено различен човек, навлязъл в ново и вълнуващо приключение.

Щом пристигнаха в храма, те си свалиха обущата и влязоха в миришещия на тамян здрач, където огромен, позлатен Буда се усмихваше със своята вечна безстрастна и иронична усмивка.

Дорис, в новата си петуниева рокля, с малка плетена от слама шапка с двойна панделка, чиито краища се развяваха предизвикателно на периферията, се беше потопила в странното очарование на следобеда. Седнал до нея на връщане, той й заговори в изблик на благодарност.

— Всичко бе така прекрасно, Дори… и да го видя с тебе…

Тя бе почувствала промяната у него, и докато държанието й от обеда насам беше все по-властническо, веднага щом той започваше да напредва, тя избираше отстъплението. Сега тя му кимна с лека неохота, като че ли се бе приготвила най-накрая да омекне.

— Значи си решил, че има защо да ми обръщаш внимание.

— Изцяло! — промърмори той пламенно. След това добави неутешимо: — Само че ти беше толкова студена, като че ли аз не заслужавам да ми обръщаш внимание.

— Така ли?

Погледът й сякаш се помрачи. След това, незабелязано от другите, тя изведнъж грабна ръката му и заби зъби в показалеца му — острото болезнено ухапване мина през кожата му.

— Това трябва да ти покаже дали съм студена! — каза тя. След това, при вида на лицето му, което инстинктивно отрази болката, тя започна да се смее. — Така ти се пада, задето ме обиждаше през тези две седмици.

На следващия ден Бърт ги заведе на конни надбягвания. Той имаше билети за конюшните и за мястото за обездката, както и внушителен облог за голямото състезание. Нищо не куцаше. Нищо, нищо! Мейдън Палм, конят, на който Мъри заложи по негов съвет, връхлетя връз финиша, като спечели с три дължини. Това значеше да се живее. Това бе живот! А Дорис ставаше все по-мила, много по-мила с него. Изглежда, че след като го беше наказала за миналите му грешки, беше решила да му прости.

На следващия ден те посетиха прочутата зоологическа градина. Пресякоха към Хоурах и от порядъчно разстояние наблюдаваха пламтящите планини край Хугли. Отидоха до Калкутския кралски голф клуб да пият чай и завършиха с разходка по течението на реката до Сутанати. Парите отваряха вратите навсякъде. По време на отдих Бърт беше прахосник и даваше щедър бакшиш. Мъри виждаше как банкнотите от 100 рупии неизчерпаемо изскачаха от портфейла на Бърт и минаваха умело в очакващите длани. Колко прекрасно беше да не стиска и спестява с мъка, да не брои всяка жалка монета в крайната мизерия, която той помнеше през всичките години на живота си, а да има пари, истински пари, повече от достатъчно, за да се наслаждава на всички хубави неща в живота.

Времето летеше докато разнообразните развлечения се редяха бързо едно след друго. Мъри просто се отпусна. Заличи всяка предупреждаваща мисъл, остави настрана минало и бъдеще и заживя само с настоящето. И въпреки това датата на отпътуването на „Пиндари“ непрекъснато се приближаваше. Когато бе съобщено, че трябва да отпътува през следващия вторник, треската в кръвта му беше стигнала върха си. Всичко, за което бе копнял през целия си живот, бе тук, готово да го вземе, само да протегнеше ръка да го хване. Холбрук, благ и приятелски настроен, не бе настоявал отново на предложението си. То бе направено и още съществуваше — солидното предложение на човек със състояние, чакаше отговора на Мъри. Г-жа Холбрук с все по-открити намеци и загатвания силно се надяваше и желаеше той да приеме. Бърт обаче нямаше никакви съмнения по този въпрос. В петък следобед, когато дойде от Бенгал клуб, където бе почетен член, той намери Мъри във фоайето на хотела и седна до него.

— Имам хубави новини, Дейв — те почти отначалото бяха в интимни отношения и се наричаха на малките имена. — Търсех да намеря някой, който би могъл да те замести при пътуването на връщане. Та точно сега в клуба се натъкнах на един доктор, който се връща в отпуск, казва се Колинс. Той подскочи при възможността за безплатно пътуване, а така ще има и заплата. Това ще е нашият човек.

Мъри се сепна в стола си като ужилен. Неочакваното съобщение на Бърт и начинът, по който поставяше нещата като свършен факт, най-сетне поставиха въпроса ребром. Внезапна вълна на слабост го заля и той отстъпи отпуснато, убеден, че най-после трябва да смъкне товара от гърба си. Най-сетне, на кого би могъл по-добре да изложи и обясни своето състояние, ако не на такъв добряк като Бърт.

— Виж какво, Бърт! — каза той и се запъна. — Ти знаеш, че аз естествено… много бих желал да приема предложението на баща ти… и особено да работя с тебе. Но… аз се чудя дали трябва…

— Господи, защо не! Дорис — настрана. Ние имаме нужда от лекар в работата. Ние те харесваме. Ти ни харесваш. Не искам да наблягам на това, момчето ми, но така ще реализираш истински удар. Знаеш ли как го е казал уважаемия стар Уогълспиър: — „Има прилив в работата на мъжете.“

— Но, Бърт… — започна да възразява той и спря. Все пак трябваше да го каже, макар че всяка дума се изтръгваше от дълбочината на стомаха му. — Има… има едно момиче… което ме чака в къщи.

Бърт го изгледа продължително, след това избухна в смях.

— Ще ме убиеш, Дейв! Ами че аз имам момичета, дето ме чакат из цяла Европа. А твърде скоро моята малка евроазиатска кукла ще ме чака в Калкута.

— Но ти не разбираш! Аз съм обещал да… да се оженя за нея.

Бърт се засмя отново кратко, твърде съчувствено, с разбиране, след това поклати глава.

— Млад си за годините си, Дейв, и си още зелен. И може би отчасти и за това сме така привързани към тебе, не зная. Боже, ако познаваше момичетата както мене… Ти мислиш, че ще вземат да чезнат и ще умрат, ако им кажеш едно войнишко сбогом? Няма да преритат за черните ти очи; извини ме за моя жаргон. Обзалагам се, че твоята душичка ще се справи с разочарованието си и ще те забрави след шест месеца. Колкото за твоите собствени чувства, които не са ме поразили със силата си досега, спомни си какво казваше Платон, или някой си друг стар римски мъдрец: „Всички жени са еднакви на тъмно.“ Сериозно, макар че аз съм говорил за това с мама и стария. Всички мислим, че ти си точно мъж за Дори. Ти ще я накараш да поулегне. Тя се нуждае от малко баласт, за да влезе в пътя, защото — той се поколеба, — защото имаше някакви тревоги с нервите. А тя ще те подбодне, което, според моето скромно мнение, ще те поочука малко и ще ти е от голяма полза. Тя е имала момчета преди, без друго не е ангел, но ти си човекът, по който е хлътнала до уши. Тя дяволски много иска да те има. Нека гледаме нещата в лицето, момче, ти си навлязъл толкова далече в отношенията си с нас като семейство, че ще бъде престъпление, ако ни обърнеш гръб сега. Така че, защо не си кажеш думата и да започнем да бием старите сватбени камбани? А сега ще вземем две кота пегс и ще пием за бъдещето. Момче — момче!… — Той се облегна в стола си и извика на келнера.

Глава XV

Макар и временно успокоен от това веселяшко отхвърляне на неговите скрупули, Мъри не намираше аргументите на Бърт нито за изцяло убедителни, нито за решителни. Той прекара тревожна нощ. На следващата утрин се събуди все още изпълнен с колебания и реши, че трябва поне да отиде долу до кораба и да разговаря с капитан Торанс. Той се чувстваше задължен да провери дали д-р Колинс би бил приемлив в случай… да, в случай че той няма възможност да предприеме пътуването обратно. Капитанът беше разумен мъж и си струваше да се чуе неговият съвет; освен това, никой не знаеше за намерението му, моментът беше благоприятен. След като майката на Дорис бе заявила, че е уморена, нищо определено не беше уговорено относно разглеждането на забележителностите на града и той нямаше ангажимент с Холбрукови до вечерта, когато трябваше да ги срещне на гала вечеря с танци, нещо, което се уреждаше всяка събота вечер в „Норт Истърн“. Той стана, обръсна се и се облече, след това взе такси до Виктория док.

Видът на „Пиндари“, чист, солиден и близък, събуди една заспала нотка от действителността, която му вдъхваше сигурност и дори спокойствие, подсказващо, че щом се качи на борда, ще бъде спасен дори от себе си. Той забърза по стълбата. Но когато стигна стаята на дежурния офицер, и двете каюти бяха заключени. Дежурният квартирмайстор му каза, че нито капитанът, нито г-н О’Нил са на кораба. Той слезе долу и можа да намери само помощник-ковчежника, който обясни, че никой от старшите офицери няма да се върне до неделя вечерта.

— Вторият помощник е на пристанището, ако искате да го видите.

Мъри поклати глава и се обърна бавно назад.

— Прочие — каза другият, — има поща за вас.

Той отиде до бюрото си и разрови с пръсти купчината писма, от които му подаде две. Мъри, с внезапно присвито сърце, разбра, че едното доста тънко бе от Уили, а другото, дебело и обемисто, от Мери. Той не се решаваше да ги отвори. По-късно, казваше си той. На слизане от кораба към пристанището, където таксито все още го чакаше, той ги пъхна във вътрешния си джоб.

През целия този ден Мъри се опитваше да събере достатъчно воля и все пак не можеше да се застави да прочете писмата. Не беше по силите му да види тяхното чисто и любящо съдържание. А понеже не ги отваряше, понеже се страхуваше от тях, той повече не бе трогнат и не чувстваше техния ням укор. Вместо това в съзнанието му кристализираше растящата болка, едва ли не раздразнение, че те го бяха застигнали в тази криза на живота му. Писмата, все още запечатани, го тласкаха подсъзнателно към Дорис и всичко, което Холбрукови можеха да му предложат. Самозащитавайки се под двойния напор на парите и секса, той започна да строи от най-ранните си години логически аргументи в своя собствена полза: загубата на родителите, нежеланото дете, мизериите и изтощителната зависимост, свръхчовешките усилия да завърши медицина — без съмнение той заслужаваше богатата отплата и сега тя беше в ръцете му. Трябваше ли да се очаква да я отхвърли, като че ли е без стойност?

Наистина, съществуваше Мери — той направи усилие поне да произнесе името. Но не бе ли се впуснал в тази история, увлечен от своята поривиста натура, неопитност и романтичните обстоятелства, при които я бе открил? Тя също, без съмнение, бе увлечена от тези същите, незаслужаващи доверие, краткотрайни влияния. Той не искаше да я обиди или да я изостави, но дължеше нещо и на себе си, и кой знае, по-късно той може би щеше… да, да направи нещо за нея, като обезщетение за своето отстъпление. Той съвсем не знаеше какво, но това бе успокояваща възможност. Младите хора правят грешки, разкайват се за тях и като се отплатят им се прощават. Трябваше ли той да бъде изключение.

Така разсъждаваше Мъри, когато слезе все още несигурен, нерешителен и потънал в размисъл да се присъедини към Холбрукови в ресторанта. Ясно беше, че не е в настроение за веселие, и все пак бе учудващо похвално, че при тези обстоятелства той отхвърли настрана личните си проблеми и без да разваля компанията откликна на живото посрещане на своите приятели. Специално Бърт беше в страхотна форма. А в момента, когато погледна Дорис, той разбра, че тя беше в едно от нейните знойни, изпълнени с напрежение настроения. Беше се подготвила внимателно и бе облякла къса, бяла рокля без ръкави с дълбоко изрязано деколте, осеяна с малки кристални мъниста. Изглеждаше каквато бе — едно свръхскъпо лекомислие. Подхождаше й изключително много и тя знаеше това.

Вечерята беше много вкусна и продължителна и също изигра своята роля за повишаване на настроението, а когато след десерта — възхитителен компот от ананаси и персимонии — бе поднесено кафето и конякът, Мъри разбра какъв глупец е бил да унива и да се безпокои цял ден. Сега не го беше грижа за нищо на света. След малко отиде в салона за танци, където, както винаги, старецът бе уредил нещата с вкус. Шампанското стоеше в кофичката с лед до осеяната с орхидеи маса на края на дансинга, обърната към украсения с палмови листа подиум, където чакаха облечените в червени сака оркестранти.

— Искаме да видим младежта да се забавлява, нали, майчице. — Като седнаха, Холбрук направи тази забележка със сантиментален тон, предизвикан от няколко двойни чаши бренди. — Не би ли могъл и ти да си намериш една симпатична партньорка, Бърт?

— Ще трябва, татко. Само съжалявам, че не мога да остана дълго — каза Бърт, намигайки на Мъри, — трябва да се видя с едного за едно куче.

— Пийни малко шампанско преди да тръгнеш.

Тапата гръмна. Всички изпиха по чаша шампанско. След това светлините бяха замъглени и оркестърът засвири валс. Бърт скочи с официално театрален поклон към Дори.

— Мога ли да претендирам за семейна привилегия и да имам честта, г-це Холбрук.

Те изиграха първия танц в братско-сестрински маниер; след това Бърт гаврътна втора чаша шампанско и живо погледна часовника си.

— Господи, трябва да хвърча, иначе онзи малък пудел ще тръгне по грешна следа. Гледайте хубаво да се повеселите. Всичко най-розово!

— Не закъснявай толкова много, Бърт, моето момче — увещаваше го г-жа Холбрук. — Ти закъсня снощи.

— Разбира се, майко! — Той се наведе и я целуна. — Нека само се разберем, майче, че Бърт е вече голямо момче. Надявам се, да ви видя весели и подранили сутринта.

Той отива при малката евроазиатка — мислеше Мъри. Оркестърът поде отривист степ. Г-жа Холбрук погледна Мъри, след това Дорис без да се смее, а със сериозно изражение, сякаш искаше да каже: сега вие двамата сте на ред, и докато танцувате, вземете решение. Мъри можеше уверено да вземе инициативата. Освен това той бе пробвал коняка веднага след вечерята и изглежда понасяше добре шампанското.

— Ако мога да се изразя така, скъпи мои — каза г-жа Холбрук когато се върнаха, — вие сте една много красива двойка.

Холбрук, усмихнат снизходително, леко замаян, наля и на двамата по още една чаша шампанско. След това танцуваха пак. Танцуваха все заедно и изглеждаше, че всеки път, когато ръцете му я обгръщаха, тя се притискаше по-плътно до него, така че всяко движение на тялото й откликваше в движение на неговото тяло, докато започнаха да се движат в общ ритъм, който запулсира в нервите му. Можеше да почувства, че тя бе облякла съвсем малко дрехи. Отначало той направи няколко забележки относно другите танцуващи и оркестъра, който бе първокласен, но тя го притисна с ръката си да мълчи.

— Не разваляй всичко!

И все пак, макар че мълчеше, в широките й, светли, алчни очи, които не откъсваше от неговите, имаше нещо общително; вече не въпрос, а по-скоро зов — едновременно алчен и напрегнат, който не можеше да не бъде разбран. Само още веднъж проговори, когато с нетърпелив поглед към родителите си процеди несдържано:

— Бих желала да си вървят.

Фактически те не останаха до късно. В десет и тридесет г-жа Холбрук бутна по рамото съпруга си, който бе полузаспал.

— Време е ние старите хора да си лягаме. — След това със сдържана усмивка прибави: — Вие двамата може да постоите още малко, но не закъснявайте.

— Няма — каза кратко Дорис.

За следващия танц светлините бяха затъмнени, и когато те се завъртяха зад оркестъра, тя каза малко несигурно:

— Да отидем вън.

В градината, под високите сводове на зеленината беше топло, тихо и тъмно. Тя се облегна на гладкия ствол на едно голямо дърво, като продължаваше да го гледа. Целият разтреперан, той постави ръката си зад врата й и я целуна. В отговор тя го предизвика със страстна целувка. След това, като я притисна по-плътно, едно копче от маншета му се заплете в перловата огърлица на шията й. Клипсът се откачи и няколко перли паднаха в деколтето й.

— Каква я свърши сега! — каза тя със странен пресилен смях и прокара ръка около шията си. Трябва да ги намериш.

Главата му се въртеше. Сърцето му се блъскаше като лудо. Започна да търси огърлицата най-напред в деколтето на роклята й. След това спусна ръка между твърдите зърна на гърдите й — към гладката плоскост оттатък тях.

— Ще ти скъсам роклята.

— Няма значение роклята — каза тя със същия задавен глас.

След това той откри, че под роклята си не бе облякла нищо, и тъй като през цялото време държеше скъсаната огърлица в ръката си, това, което напипа, не бяха перлите. Той забрави всичко: цялото подтискано желание през миналите седмици премина през него със заслепяваща бързина.

— Не тука, глупчо! — тя се откъсна. — В твоята стая… след пет минути.

Той се качи направо горе, хвърли си дрехите, изгаси лампата и се тръшна в леглото. Един лунен лъч прониза тъмнината, когато тя влезе и затвори вратата след себе си. Тя свали пеньоара си, застана съвсем гола, след това разтвори завесите против комари. Тялото й беше знойно топло, когато обви ръцете си плътно около врата му и го привлече към себе си, залепвайки устата си върху неговата така, че зъбите й опряха в долната му устна. Тя дишаше бързо и под притиснатите й гърди можеше да чуе горещото пулсиране на сърцето й.

— Бързо! — каза задъхано тя. — Не виждаш ли, че умирам за тебе?

Ако не беше разбрал веднага, че не е девствена, би могъл да го разбере сега по начина, по който му отвръщаше. Когато най-сетне се отпусна все още без да го пуска, тя въздъхна дълбоко и след това отново придърпа главата му към нейната на възглавницата.

— Ти беше чуден, скъпи. А аз?

— Да — каза с нисък глас той и наистина го мислеше.

— Колко много време загубихме. Не можа ли да разбереш, че те желаех, желаех те като луда, още от самото начало? Но от сега нататък всичко ще бъде чудесно. Ще им кажем на сутринта. След това и двамата ще отпътуваме с Бърт за Ню Йорк. О, господи, не можа ли да разбереш колко съм хлътнала по тебе? Никога няма да ти се наситя. Ще видиш. — Тя целуваше устните му и си играеше с тях, галеше тялото му с края на пръстите си. Внезапен порив премина през нея.

— Пак! — прошепна тя. — Искам те, много те искам, за дълго… Толкова е хубаво.

На сутринта, след весели поздравления по време на закуската, той се поразходи да си разведри главата. Чувстваше се малко апатичен, но тя бе наистина чудесна, той едва щеше да дочака вечерта; и освен това, разбира се, работата, парите, цялото му бъдеще осигурено. По дяволите всичко, човек трябва да се грижи за себе си. В притъпеното състояние на съзнанието си за него бе по-лесно да зачеркне миналото и да мисли за бъдещето. Докато минаваше по моста Хаурах той изведнъж се наведе над парапета, и без да гледа, извади ръка от вътрешния си джоб и хвърли двете писма, все още неразпечатани, в мътните, пълни с мърша води на свещената Ганг.