Дъщерята на президента

1.

20 декември: един месец по-рано

Бледите лъчи на зимното слънце осветяваха черния „Форд Експлорър“, докато той трополеше по чакълестата алея към портата на внушителното колониално имение. Ярката светлина от фаровете на бронираното возило на мига наелектризира групичката репортери, които се бяха събрали в очакване около колоните на входа на имението. Те се приведоха, за да надзърнат в колата, но не успяха да видят нищо зад бронираните затъмнени стъкла. Репортерските микробуси, които предаваха репортажи по сателита, стояха паркирани възможно най-близо, докъдето им позволиха служителите на Сикрет Сървис. Тези млади, късо подстригани и с квадратни челюсти мъже от Тексас, Айова и Небраска изглеждаха здрави като бикове.

Експлорърът спря. От задната врата се появи агент от Сикрет Сървис, който се извърна и внимателно и напрегнато огледа тълпата, докато президентът на Съединените щати слизаше от колата. Докато той изкачваше стъпалата, входната врата се отвори и отвътре се появи изискано облечен мъж, който енергично се здрависа. В този момент новинарите се оживиха, придвижиха се напред и поведоха екипите си. Светкавиците защракаха, заваляха въпроси към президента, изграчени припряно от репортерите като врани, открили плячка.

Един от репортерите, протегнал микрофон към президента, си проби път към предната част на медийния вихър и се опита да надвика нарастващата глъчка. Никой не му обърна внимание, докато той не се промуши напред. С натискането на един бутон фалшивият микрофон падна и пред очите на всички блесна джобно ножче. Бдителните агенти на момента се приближиха към него и двама от тях го обезоръжиха, преборвайки го на най-горното стъпало, преди той да успее да нападне президента. Друг агент издърпа президента на относително безопасно място при отворения вход, а мъжът, който беше излязъл да посрещне държавния глава, се отдръпна в сянката от вътрешната страна на вратата.

Изведнъж проехтяха изстрели и агентът, който държеше президента, веднага го прикри с тялото си. Твърде късно. Върху ризата и реверите на президента се появиха три-четири червени петна.

— Щях да съм обречен на смърт — каза истинският президент, докато се придвижваше през другата страна на колониалното имение с характерните за него малки и бързи крачки.

Денис Пол, министър на вътрешната сигурност, който също беше наблюдавал тренировъчната операция на Сикрет Сървис, каза:

— Това е неблагоприятна последица от изборите, сър. Службите трябваше да наемат допълнително двеста и петдесет агенти, за да охраняват кандидатите. Имаше много малко време да бъдат обучени добре според обичайните изисквания.

Президентът направи гримаса.

— Слава богу, че нито един от тях не е от моя екип.

— Никога не бих позволил това да се случи, сър.

Президентът беше висок, с прошарена коса и притежаваше характерните неуловими признаци, произтичащи от властта. Той с успех беше преборил много свои политически опоненти както у дома, така и все по-често в чужбина. Министърът — мъж с масивно телосложение, брада и спираловидни уши като раковини — беше най-довереният съветник на президента. Поне веднъж, а често дори по два–три пъти на седмица президентът имаше грижата да се срещне на четири очи с него и да обсъдят както все по-нестабилния политически климат, така и някои деликатни въпроси, известни единствено на двама им.

В дружелюбно мълчание те минаха през талашитената входна врата и след това през макета на фасадата на колониалното имение. На най-горното стъпало агентът, който беше изиграл ролята на президента, вече се надигаше. Червените „изстрели“ от пейнтбол в гърдите бяха съсипали ризата и костюма му. Иначе беше невредим. „Убиецът“ му се приближи откъм моравата, носейки в ръка нещо като огнестрелно оръжие, което всъщност беше пушка за пейнтбол „Патфайндър ВТ-4“.

— Предположенията убиват — с ужасяващ авторитет изломоти един от инструкторите от службите към поверените му служители. — Теорията за убиец, който действа сам, е остаряла. В днешната епоха на действащи мрежи трябва да сме подготвени за координирани атаки — остри и вибриращи като камертони.

Докато главният инструктор даваше указания на екипа от Сикрет Сървис — а може би по-точната дума за това жестоко хокане беше критикуване, — президентът и министър Пол, следвани от контингента им служители на Сикрет Сървис, подбран лично от Пол, се придвижиха напред по алеята за коли. Намираха се в Белтсвил, Мериленд, в главното убежище на Сикрет Сървис, далеч от всичко и от всички, най-вече от любопитни очи и уши.

— Точно от този отговор се боях и затова настоявах лично да видя сценария — каза президентът. — Когато се срещна с руския президент след четири дни, искам да бъда абсолютно сигурен, че нашите хора са подготвени за всичко, включително за всичко, което П-2 може да ни сервира.

— Последният манифест, който получихме от П-2, е мръсен списък с така наречените грехове на администрацията: лъжи, изопачаване, принуда, изнудване — съобщи министър Пол. — Освен това са изтъкнали доказателства за връзките ни с големи петролни доставчици и някои предприемачи, предоставящи лична охрана. В отговор ние впрегнахме обичайните медийни източници и някои спецове да дискредитират този мръсен списък като бълнуванията на едно побъркано отцепническо ляво крило.

— Не допускай грешката да не приемаш тази организация на сериозно — отвърна президентът. — Те са терористи, при това ужасно добри.

— Същественото в случая е, че манифестът дори не намеква за убийство.

Президентът изсумтя.

— Ти щеше ли да го направиш, ако планираше да убиеш президента на Съединените щати?

— Сър, позволете ми да изтъкна, че терористите процъфтяват и печелят точки, като нарушават нормалния ритъм на живот. Затова, да, мисля си, че поне щяха да намекнат за предстоящо насилие.

Глъчката от инструктажа на Сикрет Сървис вече беше заглъхнала. Сложно замисленият държавнически декор беше опустял след агентите в очакване на следващия сценарий. Стъпките им отчетливо скърцаха по чакъла. Придържаха се към слабо осветената централна част — една тясна пътечка между масивните дъбове с оголели клони и конски кестени, които ограждаха алеята за коли от двете страни.

— Службите могат да работят по-добре — решително каза Пол. Знаеше, че президентът очаква именно това. — Те ще работят по-добре.

— Приемам това обещание много сериозно — каза президентът.

Една птичка, кацнала на клон над главите им, зачурулика щастливо. Още по-високо в небето един плътен облак безгрижно отмина. В ранната утрин нямаше и следа от мъгла и всичко блестеше като огледало. Те завиха и като се изключат бодигардовете от Сикрет Сървис, вече бяха абсолютно сами.

— Денис, нещо лично. Как е Луиз?

— Долу-горе, както може да се очаква — отговори Пол хладнокръвно.

— Ще ме познае ли, ако отида да я видя?

Пол вдигна поглед към птичката и тя литна.

— Честно казано, сър, не знам. Понякога си мисли, че съм й баща, а не съпруг.

Президентът се протегна и стисна ръката на министъра.

— И все пак искам да я посетя, Денис. Днес.

— Програмата ви е пълна, сър. Трябва да се пригответе за срещата с президента Юкин.

— Ще намеря време, Денис. Тя е добра жена. Дълбоко в себе си знам, че тя се бори добре. Куражът й трябва да ни служи за вдъхновение.

— Благодаря, сър. — Пол наклони глава. — Вашата загриженост означава много за двама ни.

— Всяка вечер с Марта се молим за нея, Денис. Тя винаги е в мислите и сърцата ни. Тя е в ръцете на Бог.

Те се приближиха до една стара каменна постройка, а чакълът продължаваше да пука под подметките на обувките им. Агентите от Сикрет Сървис дискретно ги последваха, стоейки на достатъчно разстояние, за да не достига нищо до ушите им. Двамата мъже бяха като мълнии близо до преминаващ облак.

— По въпроса за Юкин…

Президентът поклати глава и продължиха да вървят мълчаливо. Пол се подчини на волята на президента да отключи вратата на каменната постройка и двамата влязоха вътре. Преторианската стража зае позиция отвън, с гръб към каменните стени.

Президентът запали светлините в малката, задушна стаичка. Тази къщурка беше първата постройка върху имота. Правителството я беше превърнало в къща за гости за високопоставените служители от другите клонове на военното разузнаване, които от време на време получаваха покана да изнасят лекции или да проведат курс тук. Дневната, с нисък таван и цялата оградена с греди, беше обзаведена семпло, с вкус и по мъжки в черни и кафеникави тонове. Покрай каменната камина бяха подредени кожен диван и няколко фотьойла. Барчето отстрани беше отрупано с гарафи, пълни с най-различен алкохол. По стените висяха исторически офорти. На пода нямаше килим, който да омекоти колониалното дюшеме.

Вътре беше студено и двамата мъже останаха с връхни дрехи.

— Юкин е най-крадливият и подъл лъжец, живял някога — започна президентът доста злъчно. — Фактът, че трябва да се отнасям приветливо към него, безкрайно ме огорчава, но в днешно време става въпрос само за стоки: петрол, природен газ, уран. А Русия ги има в изобилие. — Той се обърна към министъра. — Е, какво имаш за мен?

Президентът имаше нужда от помощни инструменти за предстоящата среща с Юкин и Пол беше получил задачата да ги осигури.

— Общоизвестен факт сред разузнавателната общност е, че назначените лица от Юкин са бивши КГБ апаратчици, които някога са служили под негово ръководство, но това, което не се знае, е, че новият директор на „Рус Ойл“, отскоро притежавана от държавата, е бил личен убиец на Юкин.

Главата на президента трепна и държавническият му взор се впи в Пол. Това беше погледът, който му помогна да спечели изборите и който го сближи с британския министър-председател и новия президент на Франция.

— Микилин! Имаш ли доказателство за това?

Пол бръкна в палтото си и извади черна папка. През горния й десен ъгъл минаваше червена диагонална ивица — знак, че съдържа топ тайна.

— Плодовете на шестмесечен труд. Предчувствието ви за Микилин се оказа абсолютно точно.

Докато преглеждаше съдържанието на папката, президентът се ухили широко.

— Значи Микилин е поръчал отравянето на бившия КГБ агент, защото агентът се е сдобил с копие от КГБ досието на Микилин и се е канел да го продаде на този, който предложи най-висока цена в Лондон. — Той плесна папката с опакото на ръката си. В гласа му личеше задоволство. — Сега държа Юкин, както и Микилин, точно там, където искам.

Той скри папката и стисна ръката на Пол.

— Свършил си чудесна работа, Денис. Оценявам подкрепата ти, особено в тези дни, които са към края си.

— Аз презирам и не вярвам на Юкин точно колкото и вие, сър. Време е да бъде поставен на място. — Ръката на Пол се отклони към един бюст на президента Линкълн. — Като стана въпрос за това, прочетохте ли доклада, който ви дадох относно Китай?

— Още не. Пазех го за дългия полет.

— Ще съм благодарен, ако го обсъдим сега. В сърцето на Китай, зад кулисите, се разиграва дълбока промяна. Въпреки че трябваше да изостави комунизма в условията на новия, задвижван от принципите на икономиката международен пазар, режимът в Пекин реши, че не смее да прегърне капитализма открито. И все пак те имат нужда от идеология, защото както им показа Мао, идеологията е единственият начин да се обедини една огромна нация, съставена от толкова разнообразно население. Нашите многогодишни наблюдатели на Китай са получили намеци, че Пекин е решил тази идеология да е националният атеизъм.

— Но това е чудовищно — реагира президентът. — Трябва да пресечем това още в зародиш.

— Това, което безпокои наблюдателите ни на Китай, е, че възприемането на нова идеология може да е сигнал за други промени в политиката на Пекин и по-конкретно за нападение срещу Тайван. Затова задължително трябва да повдигнете въпроса пред Юкин. Той изобщо не харесва Пекин и неговите аспирации.

— Благодаря ти, Денис. Пекин ще бъде въпрос номер едно, веднага след като установя контрол над Юкин. — Президентът леко дръпна една завеса и погледна през прозореца към ескорта им. — Моята преторианска стража — промълви той.

— Възможно най-добрата — призна Пол.

— Но какво ще кажеш за след това? — тихо попита президентът. — Какво ще се случи след двайсет и един дена, когато предам юздите на властта на безбожния Едуард Карсън?

— Извинявайте, сър, но според разузнавателните доклади Едуард Карсън и съпругата му ходят на църква всяка неделя.

— Това е шега, разбира се. — Президентът сви устни, както правеше винаги, когато събитията му убягваха. — Този мъж обеща да финансира изследванията върху стволови клетки. Стволови клетки от неродени фетуси. — Той потръпна. — Е, какво очакваш? Той вярва в абортите, в убийството на безпомощни невинни същества. Кой ще ги защити, ако не ние? И става по-лошо. Бог да ни е на помощ, той не разбира каква голяма опасност поставя бракът между лица от един и същи пол върху моралните устои на обществото. Това подкопава самите принципи на семейството, които ние като американци смятаме за скъпи. — Президентът поклати благородническата си глава и цитира Йейтс: — „И кой зъл звяр, дочакал своя час, пълзи към Витлеем да се роди?“

— Сър…

— Не, не, Денис, той може да е от онези така наречени Първи американски светски проповедници или от П-2. — Президентът направи жест. — Онези мисионерски секуларисти, които са обладани от това, което те наричат — можеш ли да повярваш — ревностна липса на вяра в Бог. Откъде, по дяволите, се взеха?

Пол направи усилие да не трепне. Никой друг от администрацията нямаше куража да каже на президента, така че както обикновено на него се падна честта да сервира лошите новини, които действителността изпращаше на пътя на президента. Затова гилотината винаги висеше на петнайсет сантиметра над врата му.

— Боя се, че не знам, сър.

Президентът спря на място и се обърна към Пол.

— Ами, тогава разбери, по дяволите. Това е новата ти задача, Денис. Трябва да премахнем това раково образувание от родни предатели незабавно, защото те не са просто атеисти. Атеистите, слава богу, от дълго време си държат устата затворена. Знаят си мястото, което е извън ясно обозначените граници на богобоязливото общество. Нали сме християнска нация? — Президентът присви очи. — Не, тези подлеци не могат да спрат да надават вой за злото на религията, за това как те водят последната битка срещу теологическото жонгльорство. Боже господи, и ако това не е знак, че дяволът ходи между нас!

— Времето изтича, сър. — Както обикновено, работейки срещу единодействието на държавния секретар и на съветника по национална сигурност, Пол се опитваше да накара президента да се съсредоточи върху решенията, основани на реалността. — Засега П-2 остава напълно извън полезрение, а що се отнася до видимите Първи американски светски проповедници и другите подобни организации, които не са радикални…

— Не са радикални? — президентът се раздразни. — Всички тези настървени кучи синове са радикални. По дяволите, Денис, аз няма да подкрепям група родни терористи. Намери начин да ги премахнеш, и то бързо.

С ръце дълбоко в джобовете на палтото, президентът се загледа в тавана. Пол много добре познаваше този поглед. Беше го виждал стотици пъти през последната година, докато хората от вътрешния съвет на президента един по един напускаха администрацията, докато врагът пое контрол над Конгреса, докато опозицията се надигаше срещу агресивната външна политика на президента. Няма значение. Президентът не отстъпи от позициите си. Имаше моменти, в които Пол забравяше преди колко време президентът се беше обвил в защитна черупка, отбягвайки хората, които имаха различно мнение, и отказвайки да слуша за каквато и да е промяна. И защо му е? Той беше убеден, че успехът на заветите му зависи от непоколебимата му вяра, че изпълнява Божията воля. „Аз съм като скала, удряна от морските вълни, често казваше той. И все пак твърд и устойчив.“ В последно време той беше започнал да нарича сам себе си „самотния рицар“.

— Да се замислим, че вече е почти Коледа. — Президентът издаде някакъв гърлен звук. — Времето, Денис. Времето предава всички ни, запомни това.

Президентът сграбчи облегалката на дивана, сякаш това беше шията на най-лошия му враг. — Прекарах осем години в сериозни опити да измъкна Америка от безнравствената яма, в която предишната администрация я беше потопила. Прекарах осем години, защитавайки Америка от най-гнусната заплаха, пред която е била изправена някога, и ако това означаваше да упражнявам властта на тази свята служба, ако това означаваше да обърна страната на 180 градуса, за да познава тя корените си, да познава себе си, да види себе си като праведна християнска нация, нека да е така. — Очите му бяха изпълнени с праведна болка. — Но какво получавам за усиления ми труд, Денис? Благодарността на нацията? Похвали в пресата? Не. Получавам протести, либералната преса ме критикува безпощадно, пускат неприлични видеоклипове за мен по „Ютюб“. Никой ли не разбира колко много неща направих, за да предпазя тази нация? Никой ли не разбира важността на завещанието ми като президент? — Той се почеса по носа. — Но те ще разберат, Денис. Запомни ми думите, аз ще бъда оценен наново от историята. — Очите му се спряха върху събеседника. — Аз направих всичко възможно да станем крепостта Америка, Денис, здрав редут срещу фундаменталистките ислямистки терористи. Но сега трябва да се преборим с предателите отвътре. Няма да го допусна, казвам ти! — Президентът кимна сериозно. — А сега нека да се помолим. — Той коленичи и министърът го последва, а бодигардовете се обърнаха с гръб. Двамата мъже сведоха глави и сключиха ръце пред раираните си рипсени вратовръзки. Слънцето хвърляше отблясъци върху побелялата коса на президента. Косата ми побеля, брадата ми е прошарена. Чувствам как тежестта на света ме смазва, помисли си Пол. Очакването за величие, страхът от допускане на грешка, от пропускане на жизненоважна разузнавателна информация, от това да не закъснееш с една стъпка от танца на смъртта. Боже господи, само ако той знаеше. Всички ние остаряхме с един век, откакто дойдохме на власт, всички освен него. Сега той изглежда по-млад, отколкото преди да поеме поста.

— Боже, смирено те молим да ни помогнеш в този час на нужда, за да можем да продължим твоето дело и да попречим на промяната на хода на събитията, които заплашват да унищожат всичко, което сме постигнали с толкова много труд през последните осем години.

Когато двамата мъже се изправиха на крака, последва мълчалива пауза. Преди да напуснат къщата за гости, президентът докосна ръкава на министъра и тихо, но отчетливо каза:

— Денис, когато на 20 януари следващата година се оттегля, искам да знам, че всичко е на място, за да запазим контрол върху Конгреса и медиите.

Пол тъкмо се готвеше да отговори, когато един хеликоптер прониза ясната утрин като нож и предизвика у него лошо предчувствие. В същия момент звънна и мобилният му телефон.

Сигурно беше нещо важно. Хората от кабинета му знаеха с кого е. Той прие разговора и се заслуша в гласа на един от главните си заместници. Стомахът му започва да бълва киселина на пулсиращи изблици. Най-накрая той подаде телефона на президента.

Явно раздразнен от прекъсването, президентът махна с ръка и отказа да го вземе.

— Милостиви боже, просто ми предай същественото, Денис, както винаги.

Ето защо не се състарява, помисли си Пол.

— Мисля, че е по-добре да го чуете с ушите си.

В гласа на президента се прокрадна недоволство.

— Защо?

— Сър, става въпрос за Али Карсън.

Президентът се протегна към телефона.

2.

— Добре ли си? Можеш ли да се движиш?

Джак Макклюр чу гласа, но не можеше да види нищо. Опита се да помръдне, но седеше здраво притиснат между предпазния колан и въздушната възглавница.

— Обадих се на 911 — съобщи познатият глас. — Скоро ще дойде линейка.

Джак усети миризмата на нагорещен метал и противната сладникава миризма на прясна кръв и съсиреци.

— Бенет?

— Да, аз съм. — Капитан Родни Бенет беше шефът му във Фолс Чърч, Вирджиния, от група 1 на Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви, специализирана в областта на палежите и експлозивите.

— Не виждам.

— Цялото ти лице е в кръв — тихо каза Бенет.

Джак повдигна дясната си ръка, която явно се движеше нормално, и избърса лицето си с маншета на късото си кожено яке. Още кръв се спусна по челото и му влезе в очите. С върха на пръстите той напипа разкъсване на границата между челото и косата и сложи ръка отгоре. След това погледна надясно. Част от мантинелата, разкъсана от удара при катастрофата, беше проникнала през предното стъкло и отрязала облегалката за глава на пътническата седалка. Същото можеше да се случи и с главата на Джак, ако се беше ударил трийсет сантиметра по-вдясно.

Влажен повей мина през кадилака и изсуши потта по скалпа на Джак, превръщайки я в солена коричка. Дъждът беше спрял. Високо горе се извиваха облаци и затъмняваха бялото небе.

— Джак, какво, по дяволите, стана?

Дезориентиран и чувайки приближаващите сирени, той се отнесе към едни други сирени и едни други светлини.

Друга автомобилна катастрофа.

Преди седем месеца той седеше в кабинета си с прилепнала телефонна слушалка до ухото и координираше акцията срещу контрабандист на цигари, стоящ в края на веригата — финалът на шестмесечна изнурителна операция, ръководена от Джак. Той предпочиташе да върши оперативна работа на предна линия, но беше напълно наясно с ограниченията си и знаеше, че Бенет го постави там, където е безценен. А това имаше огромно значение за него. Бенет беше един от малкото хора в живота му, който знаеше какво представлява Джак в действителност и го приемаше такъв, какъвто е.

Със сателитна карта на компютърния екран пред себе си Джак определи нови местоположения на водачите на екипи. Мобилният му телефон иззвъня, но той не му обърна внимание. Звъненето спря и почти веднага започна отново. Докато крещеше заповеди в слушалката, пренасочвайки един от оперативните екипи, той си позволи да хвърли едно око на мобилния си. Беше Ема.

Оперативните екипи се прегрупираха в опит да заемат по-добри позиции от врага. Той имаше дарбата да вижда общата картина, да изучава ситуацията в трите й измерения и колкото по-сложна беше тя, толкова по-добре. Тактическите му умения бяха несравними.

Мобилният телефон звънна за трети път. По дяволите, в какво се е забъркала дъщеря му този път? Без да сваля слушалката от ухото си, той й вдигна.

— Татко, имам сериозен проблем. Трябва да говоря с теб…

— Скъпа, в разгара съм на критична ситуация. Нямам време за това сега.

— Но, татко, имам нужда от помощта ти. Няма кой друг…

Остър глас изпука в другото му ухо.

— Тази позиция ни излага на показ!

— Изчакай — каза той на дъщеря си. След това започна да говори по стационарната линия: — Слезте и се прикривайте. — Той раздвижи картата на екрана. Множество букви се извиха като блестящи рибки, изчезващи в пещера. Ако имаше време, можеше да прочете думите, но… — Добре, вземи трима души и се придвижете шест метра вляво. Дърветата ще ви прикриват.

— Татко, татко…?

С разтуптяно сърце Джак каза:

— Тук съм, Ема, но нямам…

— Татко, напускам това място. — Под „това място“ тя имаше предвид колежа в Лангли, където учеше в предпоследния курс.

— Скъпа, ще се радвам да поговорим, но не точно сега.

И в този момент дойдоха истинските неприятности.

— Държим ги под контрол, Джак! — чу той в другото си ухо.

— Сега придвижи втория екип! — извика Джак. — Ще ги притиснете в кръстосан огън.

— Ще дойда при теб.

Джак чу внезапния пукот на автоматичен огън. Раздразнението му избухна.

— Ема, нямам време за младежките ти лудории.

— Това не е лудория, татко! Това не може да чака. Идвам…

— Господи, Ема, не ме ли чуваш? Не сега. — И той затвори телефона.

Мобилният звънна отново, но той вече се беше върнал към суматохата.

Акцията беше успешна. Покрай последвалите напрегнати събития той напълно забрави за обаждането на Ема. Но това не продължи дълго. След седемнайсет минути Джак получи ново обаждане. Възможно най-бързо и с включени бяло-сини светлини той подкара към мястото на катастрофата — „Сайгон Роуд“, близо до една изолирана отсечка на магистралата „Джорджтаун Пайк“ до Дрейнсвил Дистрикт Парк. Плътно залесеният и рядко населен район беше ограден с жълта лента. Екип от униформени служители се въртеше около двама щатски полицейски детективи, а четирима яки парамедици трамбоваха между мястото на самата катастрофа и двете линейки, върху чиито бели покриви присветваха червени светлини.

Джак слезе от колата и за момент не можеше да направи нищо, дори да мисли. Мозъкът му беше като скован. В същото време краката му като че ли отказваха да го държат. Колата сякаш беше прикрепена към един голям бряст. Следи от гуми по шосето зад колата криволичеха към дървото. Внезапно в съзнанието на Джак изплува споменът за обаждането на Ема. Той бе твърде погълнат от акцията, за да осъзнае колко разстроена беше тя. Затова ли беше изгубила контрол над колата? Дали се е забила в дървото, преди да успее да дойде на себе си?

Един от униформените служители се приближи към него и протегна ръка, за да го спре.

— Какво, по дяволите, се е случило? — извика Джак в лицето му, като че ли вината за катастрофата беше негова.

Униформеният изръмжа нещо, което Джак не чу. Механично Джак показа служебната си карта и униформеният отстъпи.

Когато видя задницата на колата, която изглеждаше странно непокътната в сравнение с останалата й част, го побиха тръпки. Тай разпозна регистрационните номера — синя „Тойота Камри“, 1999 година. Всички съмнения изчезнаха. Това беше колата на Ема.

— Някой ще ми каже ли какво, по дяволите, се е случило? — извика той отново.

През цялото време по пътя насам си повтаряше, че сигурно е грешка, че не колата на Ема се е отклонила от пътя с висока скорост, удряйки се челно в дърво, че мъртвото момиче зад волана не е неговата дъщеря.

Беше нелепото желание на човек, който прави отчаян опит да промени действителността. Видя я в момента, в който стигна до местопроизшествието. Ема беше изхвърчала от колата. Джак приклекна до нея на твърдата земя, почерняла от бензин и кръв. Кръвта на неговата дъщеря. Той се наведе и взе главата й в обятията си, както в деня на раждането й. Боже мой, вярно е, помисли си. Не беше кошмар, от който щеше да се събуди разтреперан, но облекчен. Беше истина. Това беше неговият съсипан живот. Защо му се беше обадила? Какво искаше? Къде отиваше така паникьосана? Сега той никога нямаше да разбере. Краткият й и горчив живот се спусна към него като локомотив и го удари с пълна сила — здраво розово бебе, което той люлееше и приспиваше; щапукащо хлапе, на което помагаше да преодолее препятствията в дневната; момиченце, което го изпълваше със страхопочитание, докато се катереше по пързалката и после се спускаше; красивите й тъмни и ясни очи, които бе вперила в него, докато му махаше на първия учебен ден. И сега този фатален удар, който унищожи и двама им.

Тя си беше отишла. За миг. За частица от секундата. Като облак или вятър. След като тя се отдели от него, какво направи той, за да прояви интерес към нея, да й покаже, че я обича? И най-лошото от всичко — къде беше той, когато тя се нуждаеше от него най-много? И къде е тя сега? Не че беше религиозен, не си падаше по илюзиите за рай и ангели, но наистина беше немислимо тя да е изчезнала в нищото. Обзе го ужас, че времето му с нея дори не беше започнало. Самозалъгване — само това означаваха мислите му, защото той нямаше вяра, нямаше за какво да се хване освен за наранената глава на собственото си дете, на неговото бебе, неговото малко момиченце.

Къде беше той, когато тя се появи на бял свят? Занимаваше се с открадната от Форт Макнеър пратка автомати „ХМ8“, за да не попадне тя в ръцете на колумбийски наркопласьори, които имаха голяма нужда от оръжията. Тоест беше не където трябва — точно както и днес.

Беше му извънредно трудно да я гледа, да поглъща с поглед всичките тези белези от изгаряния, разкъсвания, натъртвания, но в същото време не можеше да извърне очи, защото се боеше, че ще я забрави. Страхуваше се, че когато този момент отмине, тя ще се превърне само в сън.

3.

Над пустото поле, където бяха разхвърляни четири огромни имения, се извисиха три свраки. Птиците, чиито крила бяха обсипани с цветовете на дъгата, направиха кръг и изчезнаха. Може би те знаеха къде е Ема сега.

— Не искам в болница — каза Джак.

— За щастие ти нямаш думата — отвърна Бенет.

Джак извърна глава, докато го качваха с носилката в линейката. Вътре едната от парамедиците приседна на пейка и измери пулса му. Беше дребна и мургава латиноамериканка. Очите й бяха с цвят на чисто кафе. Тя му се усмихна и му показа белите си равни зъби. Бенет седна до нея.

Съзнанието на Джак се отнесе, като че ли силният удар от катастрофата го беше изтръгнал от настоящето. Видя се как стои в Нешънъл Мемориъл Парк над прясно изкопаната дупка в земята, в която веднага щом отец Лариган приключеше с безкрайното си монотонно припяване, щеше да бъде спуснат махагоновият ковчег на Ема. Шарън стоеше до него, но леко встрани. Вероятно ги делеше цял един континент. За нея той не съществуваше или по-скоро съществуваше в свят, пълен с ужас и смърт, който тя повече не можеше да обитава. Крещяха си един на друг, във въздуха прехвърчаха чинии, една лампа предизвика пламък, който Джак бързо изгаси. Няма значение. Препирнята продължи, сякаш не бяха прозвучали предупредителни звънчета, докато накрая стигнаха до удари, които те желаеха или поне изпитваха нужда от тях. След това всичко утихна с изключение на тихото ридание на Шарън.

Отец Лариган приключи и ковчегът започна да се спуска в земята.

— Не! — извика Шарън и се спусна към него. — Моето малко момиче! Не!

Джак тръгна към нея, но отец Лариган се намираше по-близо. Той обви ръка около нея и я подкрепи.

Шарън се подпря на едрия ирландец.

— Защо Ема умря, отче? Всичко е толкова безсмислено. Защо трябваше да умре?

— Неведоми са пътищата Божии — тихо отвърна отец Лариган. — Човек невинаги разбира плановете му.

— Бог ли? — Шарън го отблъсна с отвращение. — Бог не би отнел дните на младо невинно момиче, чийто живот още не е започнал. Никой план не може да е толкова жесток, никой план не може да оправдае смъртта на дъщеря ми. По-скоро е дело на дявола!

Отец Лариган едва се удържа да не припадне.

— Няма никакъв план! — извика тя към отец Лариган и към безчувственото небе. — Няма никакъв бог!

Когато Джак вдиша чистия кислород, мислите му спряха да се реят. Той отвори очи.

— А, добре дошъл при нас — каза Бенет.

Той седеше на хълбок върху пейката, леко приведен напред.

— Чувстваш ли се готов да ми кажеш какво се случи, Джак? Последното, което знам, е, че си обезвредил пластичния експлозив С4, който бандюгата е поставил в мазето на гимназията „Фрийдланд“.

За ужас на парамедичката Джак махна кислородната маска от лицето си.

— Не знам как злосторникът се е измъкнал от полицията. Аз се ориентирам добре в това мазе и знаех, че трябва да се е отправил към наземните врати от източната страна. Освен стълбите те са единственият друг изход. Тръгнах след него. Той успя да запали колата на директора без ключ, само с кабели, и офейка. Аз полетях след него.

— Изгуби ли го?

Джак се опита да се усмихне, но вместо това направи гримаса. След катастрофата главата му пулсираше, а тялото му потръпваше от допълнителния адреналин, който все още произвеждаше.

— Около половин миля по-назад има стръмен откос. Там той сви към мен. Аз натиснах спирачките, блъснах се в него и той се завъртя на 360 градуса, докато политаше от ръба.

Парамедичката пак закрепи маската върху носа и устата на Джак.

— Съжалявам, трябва пак да го сложа на кислород.

Бенет й хвърли бърз поглед.

— В шок ли е?

— Не, но ще изпадне, ако продължавате в същия дух.

Бенет се намръщи неодобрително.

— Имам предвид какво му е състоянието като цяло?

— Няма външен признак на сътресение. — Тя стегна връзките на маската. — Няма счупени кости и раната на главата е повърхностна. — Като забеляза колко е блед Джак, тя отново нагласи притока на кислород. — Но аз не съм лекар. Трябва да бъде прегледан щателно.

Началникът кимна неопределено. Лицето му беше набраздено от трудни решения, болезнени провали, бюрократични неуредици и белязано от самотата, която само мъже като Бенет и Джак познаваха. Ние сме различна порода, помисли си Джак. Ние обитаваме света както всички други хора, но вървим през него като сенки. За да открием местата, където живеят вредните паразити, трябва да се промъкнем и да ги подмамим да се покажат или пък да ги накълцаме на дребни парчета. И след известно време, дори и да сме извънредно бдителни, до такава степен свикваме със същността си на сенки, че никъде другаде не се чувстваме удобно освен в тъмнината. Тогава, независимо дали ни харесва или не, за да се спасим, за да запазим начина си на живот, ние прерязваме връзките си с нормалността, защото преходът от сенките към светлината става все по-труден, докато накрая стане напълно невъзможен. И тогава намираме себе си там, в дълбините, където съществуват само сенките.

Линейката спря и парамедичката отвори задните врати. Джак беше свален и прекаран през автоматичните врати на спешното отделение.

— Аз ще оправя цялата документация — каза Бенет на служителката на регистратурата.

— Но пациентът трябва да прочете и да даде съгласие…

— Аз имам пълномощията на негов адвокат — прекъсна я Бенет с тон, нетърпящ възражения.

Служителката се наежи и пищният й бюст изхвръкна още по-напред.

— Как ще го докажете?

Бенет извади бележник и химикал и се загледа в табелката с името и длъжността й.

— Госпожа Хъникът, нали така? — Той надраска нещо в бележника. — Името на шефа ви?

Докато госпожа Хъникът му подаваше клипборда, погледът й остана остър като скалпел, но тя запази мислите си за себе си. А Бенет искаше точно това.

Джак беше изпратен за рентгенова снимка и компютърна томография. След това разкъсната му рана беше почистена и превързана, докато в същото време му вляха глюкоза интравенозно.

Бенет дръпна плътната завеса около преградната кабина на Джак.

— Нито счупвания, нито мозъчно сътресение — уведоми го Джак. — Сега доволен ли си? Мога ли да се махна от тук и да се върна на работа?

— След минутка — каза шефът. — Бившата ти съпруга е тук.

Джак седна в леглото.

— По дяволите, не сега.

— Твърде късно — обади се дрезгав женски глас.

Джак, който тъкмо се плъзгаше от леглото и стъпваше на краката си, видя Шарън да се появява в стаята като паднал ангел.

— Здрасти, Родни — усмихна му се тя.

— Шарън. — Той се наведе напред и бързо я целуна по бузата. — Радвам се да те видя.

Тя огледа начумерената физиономия на Джак.

— Радвам, че някой мисли по този начин.

Тя мина покрай Бенет, който кимна окуражително на Джак и изчезна в свещения ад на спешното отделение, въпреки че точно в този момент Джак наистина не знаеше къде адът е по-свят — пред или зад завесата.

Докато тя мълчаливо го съзерцаваше, Джак внезапно осъзна, че е без панталон. Косата й беше по-светла от времето, когато бяха женени, и беше гримирана по различен начин. Изглеждаше му едновременно и позната, и странна, сякаш беше минала през тайнствена трансформация.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Родни ми се обади. — Тя прокара ръка през косата си. Златните й кичури проблясваха на флуоресцентното осветление над главите им. — Каза ми, че според него си добре, но че може би е по-добре да дойда и да се уверя сама.

Разнесоха се викове и по гумирания под на спешното отделение се чу забързаното скърцане на лекарски обувки с каучукови подметки. Докато вкарваха пациент на носилка в съседната кабина, завесата зад него се разлюля. По повишените и припрени гласове Джак разбра, че има обилно кървене, което трябва да бъде овладяно.

— Не знам защо си си направила труда — каза Джак грубо. — Не си ли твърде заета да чукаш Джеф?

По бузите й изби руменина.

— Твоят най-добър приятел все още е в болница.

Джак усети мътилката в главата му да се раздвижва наново и сърцето му се сви. Той можеше да спре това противоборство сега, но част от него, която не беше приключила със самобичуването, го подтикна да продължи.

— Откакто те вкара в леглото си, не ми е най-добрият приятел.

— Никой от нас не е имал намерение да…

— Глупости! Тези неща не се случват ей така. И двамата сте го искали.

Сивите й очи спокойно се вгледаха в неговите.

— Исках късче щастие, Джак. Нещо, което разбрах, че ти не познаваш. След смъртта на Ема прекарах шест месеца в траур. Бях на лекарства, затова няма да се самообвинявам.

Той се изправи, олюля се и стъпи на студения линолеум.

— Какво? Защо не си ми казала?

— Защото ти имаше нужда от лекарства повече от мен самата. Разликата е, че ти не получи помощ. Потъна в болката си и самобичуването се превърна в причина да живееш. Ти се превърна в черна дупка. Аз трябваше да се измъкна, преди да ме повлечеш със себе си. Толкова ми беше омръзнало да преследваш престъпници, да не знам кога ще се прибереш, дали изобщо ще се прибереш. — Тя направи крачка към него. — Без теб леглото ни изстина.

Гласовете на лекарите в съседната импровизирана кабина се повишиха. Губеха пациента. Пръска кръв удари другата страна на завесата и тя се изду за кратко.

— Боже мой — започна тя, — какво става там?

— Забрави — каза Джак. — Нищо не може да се направи.

Очите на Шарън се върнаха към него. Ожесточеността в тях беше изчезнала. Като спукан балон тя изведнъж придоби неуверен и несигурен вид.

— Както и да е, повече не се виждам с него.

— Намерила си по-добър? — не се сдържа Джак.

За нейна чест, тя подмина хапливата му забележка.

— Той е решил да повдигне обвинение за побой срещу теб. Опитах се да го убедя, че ще направи грешка, но не ме послуша.

Сърцето на Джак подскочи. Затова ли е скъсала с Джеф? Дали тя го е подкрепила? Вгледа се в нея. Сред вихрушката от чувства му бе трудно да отдели само едно от тях. След всичко, което се случи между тях, тя все още притежаваше необичайната способност да го привлича като магнит. Но пропастта помежду им си оставаше: неизпълнените обещания, лъжите, вината — неща, за които не можеше да прости. Тази форма на живот имаше своята същност. Беше като задържане на дъха преди атаката на буря.

Зад изцапаната завеса цареше тишина, суетенето беше приключило, лекарите бяха отишли при следващия спешен случай. Пациентът беше изгубен.

Джак направи неловък опит да преодолее пропастта и да доближи Шарън.

— Мислиш ли, че съм спрял да те обичам?

Устните й се отвориха и дъхът й мина покрай бузата му.

— Не, мисля, че ме обичаше. Знам, че и аз те обичах. — Тя сложи ръка на неговата и леко се отблъсна от него, той не можа да я спре.

Въпреки най-добрите си намерения той не успя да потисне горчивината в гласа си. Тя беше крила толкова много неща от него, дори още преди да се разделят: измеренията на скръбта й, депресията, лекарствата. Реакцията му беше извратена.

— И го показваш, като си разтваряш краката за…

В този момент тя го зашлеви.

Той забеляза, че червилото й беше в същия кървавочервен цвят като маникюра й, което означаваше, че вече не си гризе ноктите.

— Защо ме принуждаваш? — Гласът й бе изпълнен с тъга. — Не съм тук да обсъждаме за пореден път миналото. Исках… исках да ти предложа покрив, хубава, домашно приготвена храна — ако и ти имаш желание, разбира се.

Той не знаеше как да отговори.

Тя му се усмихна нервно.

— Аз се върнах в църквата, Джак.

Изгледа я объркано. Чувстваше се като в огледална зала. Коя е жената пред него? Със сигурност не и бившата му съпруга.

— Сигурно ме вземаш я за луда, я за лицемерка след упреците, които отправих към отец Лариган. — С един дълъг пръст махна кичур коса от лицето си. — Истината е, че лекарствата не свършиха работа. Нищо не подейства. Сърцето ми беше разбито. Хапчетата замаскираха болката, но не я заличиха. В пристъп на отчаяние се обърнах към църквата.

Той мълчаливо поклати глава.

— Там намерих известно спокойствие.

— Не разбираш ли, че това е бягство от света, Шар?

Тя тъжно поклати глава.

— Ти по перверзен начин превръщаш всичко красиво в пепел.

— Значи си открила религията. Чудесно. Още една тайна е разкрита.

Шарън дръпна завесата и без следа от грубост в гласа каза:

— Набий си го в главата, Джак. Всички имаме таен живот, не само ти.

4.

След като се върна в главното управление с Бенет, Джак дълго стоя под душа. В съблекалнята с личните шкафчета откри, че на закачалките го чака комплект чисти дрехи, но с изненада установи, че той включва скъп тъмносин костюм от камгарна вълна, английски спортни обувки с дебела подметка, не по-малко скъпа официална памучна риза и хубава, макар и доста консервативна вратовръзка. Никога преди не беше носил такива дрехи, а и не можеше да повярва, че шефът му е отпуснал надбавка.

Тъкмо приключваше с вратовръзката, когато Бенет се върна.

Джак затвори шкафчето.

— Е, за какво е този смешен костюм? — Той се опита да намести възела на вратовръзката, но не успя — беше твърде малък и изглеждаше неестествено стегнат. — Какъв ще го играя? Агент от Сикрет Сървис?

— Всъщност не си далеч от истината. — Бенет направи знак с глава. — Хайде.

Той изведе Джак през задната врата, където със запален двигател ги чакаше лимузина със затъмнени стъкла. Бенет отвори задната врата и двамата се качиха.

Джак се настани на седалката и щом шефът му седна до него, лимузината потегли с бясна скорост.

Джак го изгледа облещен.

— Къде отиваме?

Бенет гледаше право напред, сякаш искаше да проникне в бъдещето.

— Към новата ти задача.

Опрял лакти върху кокалестите си колене, Бенет сплете пръсти и Джак усети напрежение в мускулите, защото много добре познаваше този жест. Когато Бенет беше развълнуван, ръцете му се заемаха с нещо и затова сега сплете пръсти, за да запази спокоен вид. Но нямаше начин да заблуди Джак. Явно за времето на болничния престой се беше случило нещо голямо и отвратително.

— Хайде, изплюй камъчето. Какво, по дяволите, е станало?

Най-накрая Бенет се извърна с лице към него. В сивите му очи имаше нещо, което Джак не беше виждал досега, нещо, което ги замъгляваше и потъмняваше по начин, който Джак не беше смятал за възможен. Гласът на началника му беше сух и тънък, сякаш насъбралите се думи в гърлото му го задушаваха.

— Али Карсън, дъщерята на новоизбрания президент, е била отвлечена.

— Отвлечена? — Джак усети празнина в стомаха си, сякаш се намираше във внезапно тръгнал надолу асансьор. — Откъде, от кого?

— От училище, под носа на Сикрет Сървис — мрачно отговори Бенет. — Относно въпроса от кого — все още с никого не е установен контакт, така че нямаме абсолютно никаква представа.

И тогава, като облят със студен душ, Джак осъзна. За пръв път откакто познаваше Родни Бенет, го виждаше уплашен до смърт.

Честно казано, самият той се чувстваше по същия начин.

„Лангли Фийлдс“ беше частен девически колеж от затворен тип, много претенциозен и доста труден за достъп. Беше разположен недалеч от Лангли Форк Парк, който се намираше само на единайсет километра северно от Фолс Чърч, където пък беше регионалното управление на Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви.

Слънцето беше пробило мрачната завеса и ярко открояваше околните сгради и дървета. Телефонните кабели, които изглеждаха черни на фона на небето, изчезваха някъде напред в далечината.

— След три седмици Едуард Карсън ще положи клетва като президент на Съединените щати, затова има пълно медийно затъмнение — обясни Бенет. — Можеш да си представиш върховното информационно безумие, което ще обземе новините. В света на медиите ще се възцарят неуправляеми, безразсъдни спекулации, но в крайна сметка това няма да помогне за разкриване на самоличността на злосторниците — от „Ал Кайда“ и Иран до руската мафия, Северна Корея и бог знае още кого. В днешно време всеки има причина да ни мрази.

Гледайки през прозореца, докато профучаваха покрай „Джорджтаун Пайк“, Бенет се намръщи.

— Не е нужно да ти казвам, че отвличането на дъщерята на новия държавен глава е причина за мобилизацията на разузнавателните части на 911. — Той се извърна към Джак. — Командващият на специалния екип, натоварен с разследването, поиска теб не само защото си най-добрият ми агент досега, но предполагам и заради Ема.

Логично, помисли си Джак. Ема и Али учеха в „Лангли Фийлдс“, бяха съквартирантки и добри приятелки.

Когато лимузината сви от „Джорджтаун Пайк“ по „Лангли Фийлдс Драйв“, ги посрещна група коли без отличителни знаци. Не се виждаше нито едно полицейско или друго официално возило. Лимузината спря, докато шофьорът подаваше документите си, след което костюмиран мъж с мрачно изражение на лицето и безжични електроники в ухото ги пропусна през високите черни порти от ковано желязо в двора на училището, който беше ограден с висока три метра и половина тухлена стена, завършваща с железни шипове, които според Джак нямаха само декоративно предназначение.

„Лангли Фийлдс“ беше образец на изключителен, скъп женски колеж. Белите тухлени сгради в колониален стил бяха разпръснати из чудесно поддържания двор, чийто простор сега разкриваше волейболно игрище, тенис корт, игрище за софтбол, закрита спортна зала и плувни съоръжения. От дясната им страна остана професионална арена за езда, зад която имаше дълга и ниска дървена конюшня със затворени в зимния студ врати. До нея бяха струпани добре оформени златисти бали сено.

Лимузината затрополи по синьо-сивия чакъл, като се движеше по широка алея към голямата административна сграда. Джак натисна бутона за смъкване на стъклото и си подаде главата навън. На еднакви интервали върху безупречно поддържаните тревни площи, които бяха зелени дори по това време от годината, безцеремонно бяха спрели коли без отличителни знаци. До тях още мъже в костюми и с устройства в ухото разговаряха със служителите, които бяха на пост извън двора, а други тъкмо тръгваха или се връщаха от претърсване в групи по трима–четирима.

Джак преброи три групи полицейски кучета, които опъваха каишките си, докато се опитваха да уловят следа от миризмата на Али Карсън. Високо над главите бръмчеше неподвижен хеликоптер — още едно зорко око. Предвид височайшето посещение на новия президент хеликоптерът не би пропуснал каквато и да е необичайна активност в съседните на училището имоти, предположи Джак.

Костюмираните мъже наблюдаваха бавното преминаване на лимузината. Когато забелязаха Джак, бледите им проницателни очи станаха на цепки. Устните им се свиха с презрение или открита враждебност. Той беше аутсайдер, дошъл да им открадне Златното руно. Когато проумяха промяната, те оголиха зъби едва забележимо и обидено издуха бузи.

Колата спря под портала, поддържан от внушителни, набраздени дорийски колони. Джак пристъпи навън, но когато шефът му не го последва, се обърна и се наведе към вътрешността на колата.

— Аз съм до тук. — Лицето на Бенет беше безизразно, но пръстите му бяха здраво сключени в скута. — Вече си на разположение на друг. — Устните му се разтегнаха в гримаса. — Достатъчно умен си, за да разбираш от половин дума, Джак. Тази игра е друга. Излезеш ли от схемата, със сигурност ще те накарат да предпочетеш да си мъртъв.

5.

Провериха документите за самоличност на Джак и след това го въведоха в просторния вестибюл с куполообразен таван, огромно огледало в рамка от позлатен бронз и пищно вито стълбище, което водеше към забранените етажи горе. От тавана се спускаше кристален полилей, който приличаше на облак сълзи, хванати в момента, преди да се излеят на земята.

Познатата полирана махагонова конзола с двойно извити крака със златни краища стоеше отляво. Върху нея, от издължената стъклена ваза се издигаше голям букет от синьо–лилави парникови ириси. Вдясно, зад махагоновите плъзгащи се врати, се намираше разкошният салон, предназначен за приеми от различен характер. За момент, докато гледаше салона с жълти стени, канапетата и столовете с жълти цветчета, белите первази, Джак се вцепени. Видя себе си, заедно с Шарън и Ема как пият чай с директорката. Спомни си старомодната й рокля. В пълен контраст с шокиращо късата плисирана пола на Ема, тази рокля беше дълга до глезените и обсипана с дребни викториански цветчета сред извиващи се лози. Всъщност темата на дискусията по време на приема с чай и кифлички, беше неспазването на колежанския правилник за облеклото от страна на Ема, което директорката беше заклеймила като пагубно. Джак се почувства горд от начина, по който дъщеря му отстояваше правата си, макар директорката и Шарън да бяха скандализирани. Не можеше да откъсне поглед от канапето, където седеше Ема с прилежно кръстосани глезени и ръце в скута. Тя гледаше втренчено някъде над лявото рамо на директорката и като никога изражението й беше сериозно като на възрастен човек. Когато я помолиха да даде обяснение, тя отговори с уважение и цялото й същество излъчваше разкаяние. Но Джак подозираше, че това е просто тактика, с която тя искаше да сложи край на инквизицията. Той беше готов да се обзаложи, че на следващия ден Ема ще се появи в час с не по-малко екстравагантно облекло. От спомена му се прииска едновременно и да се засмее, и да заплаче. От момента, в който лимузината мина през портите на „Лангли Фийлдс“, той се потопи в миналото и знаеше, че няма измъкване.

Тъкмо се канеше да се обърне, когато погледът му беше привлечен от леко полюшване на завесите. Придружителят му се прокашля и Джак вдигна ръка. Бързо прекоси стаята и дръпна завесата. Прозорецът беше плътно затворен, но той усети слабата миризма на спирала за мигли и грим, каквито Ема използваше. Върху тясното пространство между прозореца и завесата падаше ярка светлина. Една сянка мръдна и до ушите му достигна шепот на вятър, втурнал се през поле. Гласът на дъщеря му?

По гръбнака му пробяга тръпка.

— Ема? — прошепна той. — Там ли си? Къде си?

Нищо. Миризмата изчезна. Той остана така за момент, изгубен във времето, чувствайки се като идиот. Защо не можеш да го приемеш, запита се той, нея я няма. Знаеше защо. През шестте месеца, докато Шарън бе взимала хапчета зад гърба му, докато тя и Джеф се бяха свирали из скрити кътчета, за да се чифтосват, докато бракът им се беше разпадал, той беше прекарал всяка една минутка от свободното си време в опити да сглоби последните часове от живота на Ема. На практика почти не спеше, използваше нощта да обикаля, да проследява улики, да разговаря с информатори. Разбитият при катастрофата мобилен телефон на Ема не му помогна, но той се свърза със свой приятел в телефонната компания, който му даде разпечатка на разговорите й. Проучи списъка от номера, направи таблици на приятелите и познатите й, но пресечните точки и свързващите елементи неизменно се връщаха обратно към себе си, като змия, захапала опашката си. Старателно прочете записите на есемесите й от предишните две седмици — най-дългия период, за който телефонната компания пазеше подобни неща. Прерови хард диска на лаптопа й, търсейки подозрителни имейли, връзки с интернет чатове, непознати, потенциално опасни уебсайтове. Но там беше като тъмната страна на Луната — нямаше и следа от обичайните младежки щуротии. Ако ставаше въпрос за детективски роман, би заподозрял, че хард дискът е бил прочистен, но Ема не беше шпионин и това не беше роман. Той прекара часове наред с Али Карсън, притисна академичния персонал в колежа и всички останали служители там. Разпита всеки един съсед в постоянно разширяващ се диапазон, докато накрая си даде сметка, че е изчерпал всички възможности. Следеше всички приятелки на Ема, докато бащата на една от тях не се снабди с ограничителна заповед срещу него. Проследи всяка възможна следа, дори онези, които изглеждаха невероятни. И въпреки неуморните му и често безумни опити не откри нищо. Шест месеца по-късно продължаваше да не знае какво е изплашило дъщеря му толкова силно. Тя не беше от страхливите. Не беше безразсъдна, доколкото му беше известно, макар че най-после трябваше да признае, че изобщо не беше познавал Ема. Горчивата истина, както каза Шарън, беше, че дъщеря му е имала таен живот, от който те бяха изключени дори и в смъртта.

— Ема, искам да те чуя — прошепна той в пространството между завесата и прозореца. — Честна дума.

След малко, насред зловещата тишина, той се върна при придружителя си и беше отведен по облицования с ламперия коридор, украсен със снимки на по-знаменитите възпитанички на колежа, които бяха постигнали слава и състояние в избраните от тях области. Преди да стигне до края, вратата на директорския кабинет се отвори и отвътре излезе жена. Придружителят на Джак спря. Същото направи и той.

След като затвори вратата плътно след себе си, жената закрачи към него с протегната ръка. Когато той я пое, тя се представи:

— Казвам се Нина Милър, господин Макклюр. — Ясните й сини очи го изгледаха спокойно. — Специален оперативен агент към Сикрет Сървис и Министерство на финансите. Помагам на заместник-министъра по вътрешната сигурност Хю Гарнър. Президентът го назначи да ръководи тази съвместна операция.

Нина Милър беше висока, стройна, с добри обноски. Носеше тъмносив камгарен костюм със строга мъжка кройка, практични обувки на нисък ток и бледосиня памучна риза, закопчана до яката. Според наблюденията на Джак й липсваше само рипсена вратовръзка. Явно тази жена твърде усърдно се опитваше да се впише в едно мъжко общество, което упорито не я искаше. Имаше тесновато лице на стара мома с доста дълъг, агресивен нос и бледа, нежна, полупрозрачна восъчна кожа.

— Насам, моля — поведе го тя към дъното на коридора, след което отвори вратата на директорския апартамент, състоящ се от три стаи. Пред него се разкри един напълно различен свят.

В първата стая бяха разположени бюрата на двама асистенти, плюс контейнери, съдържащи педантично поддържаните досиета на всяка една колежанка — бивша и настояща. Понастоящем асистентите бяха изтласкани в кабинета на шефката си. Цялата стая беше окупирана от криминалисти и цялата им сложна техника, най-модерното разузнавателно оборудване. Имаше още един батальон други служители и съоръжения. Стаята цвърчеше от електрониката на множество компютри, свързани с най-различни сателитни мрежи, вградени миниатюрни видеокамери и с всички възможни бази данни за терористите и престъпниците по света. Армия лазерни принтери постоянно бълваше подробна актуална информация от ЦРУ, ФБР, Министерство на вътрешната сигурност, Сикрет Сървис, Агенцията за национална сигурност, Министерство на отбраната, Пентагона, както и от щатската и местната полиция във Вирджиния, окръг Колумбия и Мериленд. Униформени служители провеждаха телефонни разговори, отговаряха на обаждания, ревяха заповеди, разменяха факсове, пак се обаждаха някъде. Всички заедно представляваха един жив организъм, град от сенки, издигнат в етера, по който пътуваше информацията. Джак долавяше спотаената истерия, обхванала присъстващите в стаята, като че ли гърлата им бяха стиснати между челюстите на бясно куче. Дълбоко съсредоточените им лица събудиха у него желание да се оттегли на чист въздух — все едно в помещението вонеше на спарено или на развалена риба.

Отляво беше същинският кабинет на директорката, а отдясно — стая, която тя използваше за лични съвещания. Въведоха Джак в последната стая. Мълчаливият му придружител го остави до вратата и изчезна — вероятно за да се заеме с други належащи задачи.

Когато Джак пристъпи през прага, един мъж вдигна поглед. Той беше седнал неудобно на ръба на едно от двете канапета, разположени едно срещу друго и разделени от ниска масичка със стъклен плот. Нина вдигна ръка с изтегната длан и леко присвити пръсти.

— Заместник-министър Хю Гарнър.

— Моля, седнете — каза Гарнър с усмивка, която бе толкова тясна, колкото и ретро вратовръзката му. Беше висок мъж с преждевременно прошарена коса и строг като усмивката или вратовръзката си. Джак оприличи лицето му на участник в среднощно телевизионно предаване — плоски бузи, блеснал поглед и уверени движения (или може би плавни) — зависи от гледната точка. Джак не пропусна да забележи и още нещо: имаше насреща си завършен политик, който автоматично се поставяше в противоборство с Джак и това го правеше опасен. — Сигурно са ви докарали възможно най-бързо.

Той му предложи купчина документи — рапорти на криминалисти, разпити на евентуални очевидци, доклади от претърсване, снимки на всичко, събрано от стаята на Али и Ема (Джак не можеше да мисли за нея по друг начин).

Нина Милър се настани, като прибра двете страни на полата под бедрата си. Погледът й беше ведър, любопитен, без да издава чувства и мисли.

— Първо, изпратихме прес съобщение — започна Гарнър — с обяснение защо тук има правителствени агенти, а също и информация за местонахождението на Али Карсън.

Джак, който беше зает с докладите, не отговори веднага. Беше станал и отишъл до прозореца, така че по страниците пробягваше слънчева светлина. Остана с гръб към останалите и с леко приведени рамене. Опита се да се отпусне, но без особен успех. Буквите, думите, словосъчетанията, изреченията по страниците плуваха като уплашени риби пред очите му. Въртяха се като снежинки, движеха се като водна струя в тръба, извиваха се като лоза по астма.

Джак трудно намираше центъра, към който да се прикрепи. Стресът винаги му се отразяваше така — не само че влошаваше дислексията му, но и пречеше на техниките, с които беше научен да я преодолява. Както при всички страдащи от това заболяване, съзнанието му беше устроено да разпознава нещата визуално, а не вербално. Скоростта на мисловните му процеси беше с 400 до 2000 пъти по-висока от тази на хората, чиито мозъци са устроени за мисъл, базирана върху думите. Но това се бе превърнало в пречка по отношение на написаните думи, тъй като мозъкът му жужеше като пчела, която се опитва да се ориентира в преграден кошер. Хората с дислексия се учеха чрез действия. Научаваха се да четат, като буквално си представяха всяка една дума. Но съществуваха куп объркващи ключови думи, като например „на“, „за“, „от“, „до“, „в“, които бяха жизненоважни за дешифрирането и на най-елементарното изречение и за които не съществуваха картинни образи. По време на обучението си Джак трябваше да изработи тези думи от глина. Чрез оформянето им в ръцете мозъкът му ги запамети. Но стресът нарушаваше концентрацията, която му бе нужна, за да чете, лишаваше го от наученото по време на курсовете, избутваше го в бурно море от чертички, ченгелчета, серифи и, най-лошото, пунктуационни знаци. И в опитите си да дешифрира смисъла на изреченията, които гледаше, приличаше на мишка, която драска по парче втвърдено сирене.

— Но няма начин да разберем колко дълго ще издържи дезинформацията ни. Разполагаме с ограничено време да запазим в тайна подобно нещо в интернет, където всеки блогер е репортер — продължи Гарнър.

Джак усети вперените в себе си погледи, докато прекосяваше стаята. И тогава заговори — не толкова, за да привлече вниманието на Гарнър, а по-скоро за да се разсее от нарастващия ужас. Всъщност гореше от желание да се отвори дупка, която да погълне Гарнър и Нина Милър, но напразно. Когато погледна, и двамата си бяха живи и здрави.

— С колко време разполагаме?

— Седмица, може би и по-малко.

Джак пак погледна безсмислиците, които злорадо отказваха да се преобразят в думи.

— Още ли не сте свършили? — обади се Гарнър над дясното рамо на Джак.

— Мисля, че господин Макклюр има нужда от малко време да се ориентира в методологията ни — намеси се Нина, — а тя доста се различава от тази на Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви. — Тя се приближи към Джак. — Права ли съм, господин Макклюр?

Джак кимна, неспособен да раздвижи гласните си струни.

— Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви, да, разбирам. — В смеха на Гарнър се прокрадна неприятна нотка. — Вярвам, че процедурите ни не ви създават големи затруднения.

Нина посочи няколко абзаца на определени страници и ги прочете на глас, като че ли искаше да ускори процеса, като изтъкне ключовите според екипа им моменти. Джак, чийто стомах беше свит болезнено на кълбо, почувства облекчение, но заедно с него дойде и прилив на скрит срам. Както винаги безсилието му се превърна в гняв. Опитът да контролира този порочен алхимичен процес беше ключът към маневрирането през трънливия път на недъга му. Той прелисти страниците, сякаш ги преглежда за втори път.

— Докладите не съдържат никаква ключова информация, камо ли версии или заключения за посоката, в която трябва да върви разследването — каза той. — Какво ще кажете за частните охранители, за евентуални промени в дежурството на нощните пазачи, направени в последния момент, и прегледахте ли записите от охранителните камери от снощи?

— Разпитахме охранителите. — Нина взе папката от него. — Никой не се е обаждал, че е болен, няма внезапни замествания. Нито дежурните, нито записите дават индикации за нещо необичайно.

Дали Нина прочете на глас части от доклада, за да му помогне? Дали по някакъв начин е разкрила тайната му? Бенет не би го предал, без значение какъв е натискът. Тогава как?

Гарнър пак се включи:

— Едуард Карсън е убедил президента да ви преназначат към нас. Аз не шикалкавя, Макклюр. Смятам, че намесата му е грешка.

— И слабоумен може да разбере основанията на бъдещия президент Карсън — каза Джак, като нарочно не добави остра нотка към тона си. — Аз познавам колежа и околностите отблизо. И тъй като дъщеря ми беше съквартирантка на Али Карсън, имам върху нея наблюдения, каквито вие и хората ви няма откъде да имате.

— О, да — подсмихна се Гарнър. — Не се и съмнявам, че Карсън зачита тези преимущества, но аз съм на друго мнение. Мисля, че близостта внася елемент на лично отношение и това би могло да навреди. Тя изкривява мисленето, замъглява обективността. Разбирате ли какво имам предвид?

Джак хвърли бърз поглед на Нина, но лицето й беше непроницаемо.

— Всеки има право на собствено мнение — отвърна Джак предпазливо.

Тънката усмивка се отвори като рана.

— Тъй като аз ръководя тази задача, в случая значение има моето мнение.

— И тогава какво? — Джак разпери ръце. — Доведохте ме тук, за да ме изгоните?

— Чували ли сте за „мисионерски секуларизъм“? — продължи Гарнър, сякаш Джак изобщо не беше си отворил устата.

— Не, не съм.

— Аз приключвам с изложението си. — Гарнър пусна папката върху килима. — Всички тези доклади са подходящи именно за това — за подово покритие. Тъй като са основани на предположения от старата школа, или трябва да се отървем от тези предположения, или няма да стигнем до никъде с този случай. — Той пак кацна на ръба на канапето, събра пръсти и притисна възглавничките на палците си една в друга, сякаш бяха спаринг-партньори, готови да нападнат. — Дори за вас не би трябвало да е изненада, че през последните осем години администрацията води страната по нов път, път на основани на вярата начинания. Религията — вярата в Бог, в отреденото от Бог място на Америка в света — е това, което прави държавата силна, това, което може да я обедини. Да я въведе в нова златна ера на глобално влияние и власт. Но има хора, които я отричат: крайно левите либерали, гейовете, отцепническите елементи на обществото, лишените от политически права, тръгналите по лош път, слабоволевите, престъпниците.

— Престъпниците…?

— Извършителите на аборти, Макклюр. Убийците на бебета, рушителите на семейства, содомитите.

Джак пак погледна Нина, която почистваше несъществуваща прашинка от полата си. Джак не каза нищо, защото този аргумент, ако изобщо можеше да се нарече така, беше ирационален и следователно не подлежеше на обсъждане.

— Има един плужек на име Мишел Инфра. Този подлец е самозваният водач на движение на войнствено настроени атеисти. Той твърди, че атеизмът е в окончателна битка с това, което той нарича „теологическо жонгльорство“. И далеч не е единственият. В Германия един така наречен „мозъчен тръст на Просвещението“, съставен от безбожни учени и тем подобни — опасни хора, всяващи паника, които тръбят, че глобалното затопляне е краят на света, — разпространява сатанинската идея, че от религията няма никаква полза. Президентът го подкрепя. И на следващо място идват британците, които нямат божия мисъл в главите си от векове. Един от тях е написал книгата „Измамата наречена Бог“. — Той щракна с пръсти. — Как му беше името, Нина?

— Ричард Докинс — сепна се тя. — Професор в Оксфорд.

Гарнър подмина думите й.

— Кой го е грижа откъде е? Става дума, че сме под атака.

— Това, което още повече подразни администрацията — продължи Нина невъзмутимо, — е едно скорошно проучване на Европейския съюз, при което гражданите му са помолени да степенуват приоритетите си в живота. Религията е на последно място, далеч по-назад от човешките права, мира, демокрацията, личната свобода и други подобни.

Гарнър поклати глава.

— Те не знаят ли, че сме в религиозна война за самия си начин на живот? Основаната на вяра политика е единственият начин да го извоюваме.

— Затова настоящата администрация е враждебно настроена към предстоящата. — Веднъж сепнала се, Нина вече беше набрала скорост. — Според президента умереното републиканство във вида, в който го представят Едуард Карсън и хората му, е стъпка назад.

— Добре, всичко това е много образователно — каза Джак, — но какво общо има то с отвличането на Али Карсън?

— Всичко — навъсено отвърна Гарнър. — Имаме основание да смятаме, че хората, които са планирали и извършили отвличането, са мисионерски секуларисти, група, наричаща себе си П-2, „Второто просвещение“.

— Има се предвид бушуващият, често жесток конфликт, който води началото си от европейското Просвещение през XVIII век — поясни Нина.

— Така нареченото интелектуално движение — саркастично отбеляза Гарнър, превръщайки думата в синоним на престъпно.

— „Разум над суеверието“. Това е бил бойният призив на Просвещението, водено от Джордж Бъркли, Томас Пейн, които са се обърнали към пионерското дело на Паскал, Лайбниц, Галилео и Исак Нютон — каза Нина. — Това е и кредото на П-2.

— Не съм чувал за тях — обади се Джак, преди да успее да се въздържи.

— Не сте? — Гарнър наклони глава. — Министерство на вътрешната сигурност изпрати на управлението ви разпространяваните официални ноти. От кога е последната? Отпреди три месеца. — Той му отправи критичен поглед. — Щом не сте го виждали, значи или сте небрежен, или не можете да четете.

— Какво ви кара да мислите, че тази организация е замесена? — попита Джак. Насъбралият се гняв подклаждаше огъня на срама му. — Най-вероятните заподозрени са „Ал Кайда“ или някое родно подразделение.

Гарнър поклати глава.

— Преди всичко вече от десетина дни терористичните брътвежи нараснаха, но както знаете, има приливи и отливи и голяма част от тях просто се опитват да ни разиграват. Там няма нищо за нас. На второ място, не се забелязва никакво необичайно раздвижване сред заподозрените клетки, които държим под око.

— А какво ще кажете за клетките, за които не знаете нищо? — попита Джак.

Нина погледна Гарнър, който кимна.

— Покажи му — даде той одобрението си.

Нина разпръсна няколко полицейски снимки на двама мъже, голи до кръста и със смъртоносни рани на гърбовете.

Джак разгледа снимките с облекчение, което единствено той можеше да разбере.

— Кои са тези?

— Охранителите на Али Карсън от Сикрет Сървис — бързо отговори Гарнър, докато Нина все още си отваряше устата.

Джак усети неприятни тръпки по гърба. Новините ставаха все по-лоши и по-лоши. Фотографиите показваха телата на място.

— Убийците са професионалисти — каза Гарнър с известна доза снизхождение. — Знаят как се убива бързо, чисто и ефикасно. — А след това отбеляза: — Взели са им портфейлите, ключовете, бележниците, мобилните телефони. Предполагам само да ни натрият носовете, защото ние изолирахме всичко, принадлежало или прикрепено към тези двама мъже, така че престъпниците не могат да направят нищо с тези лични вещи. И вижте тук.

До всяко едно от телата, леко подпъхнато под лявата им страна, имаше нещо, което приличаше на карта за игра.

Той се вгледа по-внимателно.

— Какво е това?

Гарнър хвърли върху снимките две пликчета за веществени доказателства. Във всяко едно от тях имаше по една карта за игра. В центъра на всяка една от тях имаше начертан кръг с познатия тризъбец — стилизиран знак на мира.

— По време на виетнамската война американските войници са оставяли до телата на жертвите си асо пика. Тези кучи синове от П-2 правят същото. Оставят логото си до жертвите.

Той се протегна към краката си, извади някакъв документ от едно куфарче и зачете на глас:

— Начинанията и политиките, основани на вярата, се простират от Америка до Европа, където тези идеи пускат корени сред нарастващите мюсюлмански общности във Франция, Англия, Германия, Холандия и други държави. Съвсем скоро ислямистите ще кандидатстват за държавни постове в тези страни и основаните на вярата инициативи там ще започнат… — Следваха статистически данни, които показваха обезпокоителното увеличаване на ислямистите в Европа, както и нарастващите военни настроения на определени части.

— Тук. — Гарнър му подаде бюлетина. — Прочетете сам останалото.

Джак, който беше прекомерно чувствителен към подобни недомлъвки, се зачуди дали Гарнър подозира или, което е още по-лошо, дали вече знае. Началникът му Бенет беше направил всичко възможно, за да запази тайната на Джак, но човек никога не можеше да бъде сигурен с хрътките от вътрешната сигурност. Те бяха фанатизирани като сунитски имами и ако не те харесваха, а Гарнър явно не харесваше Джак, щяха да преобърнат земята, за да изкарат кирливите ти ризи, дори и те да са скрити в лабиринт.

Джак започна със страстния трактат, обозначен като „Второто просвещение“. Той съдържаше стилизиран знак на мира — същия като на игралните карти, намерени при телата на мъжете от Сикрет Сървис.

— Сега е официално — каза Гарнър. — П-2 са терористи от висока класа. Гарантирам ви, че няма да се поколебаят да убият отново, защото в бюлетина за П-2 се споменава за драстична промяна на сегашната основана на вярата политика на президента, преди той да напусне поста. Смятаме, че това движение се стреми да го дискредитира пред целия свят, да саботира завещанието му, да го принуди да признае, че политиката му е погрешна. — Той пак взе документа от ръцете на Джак. — От доказателствата става ясно, че Али Карсън е похитена от П-2. Искам всичките ни усилия да се съсредоточат върху тази организация.

— Звучи по-скоро като промяна на вярата, отколкото като промяна на идеята — отбеляза Джак.

Гарнър се изпъчи, излагайки на показ всяко едно качество, което му беше помогнало да се изкачи по трънливата стълбица на федералната политика.

— Изглеждам ли ви като човек, когото го интересува как ви звучи това, Макклюр? По дяволите, сега сте част от армията ми. Президентът на Съединените щати ми възложи за задача да върна Али Карсън жива, и то колкото е възможно по-скоро. Аз казвам как. Или сте с нас, или се махнете от пътя ни.

— Искам солидни доказателства…

— Картите на П-2 до телата на падналите ни войници не са ли ви достатъчни? — Гарнър се надигна, а заедно с него и Нина.

Джак се изправи и протегна крака. Неприятната атмосфера бе станала взривоопасна.

Джак се окопити.

— Трябва да видя къде се е случило това.

— Разбира се — кимна Нина. — Ще ви заведа.

— Знам пътя.

Зад саркастичната усмивка на Гарнър едва-едва се показаха краищата на бели равни зъби.

— Разбира се, че го знаете. И все пак ще ви придружа.

6.

Меланхолична като есенен ден светлина се промъкваше в стаята през двукрилия прозорец. Това беше северна светлина, бледа, странна, почти призрачна по това време на годината. Хю Гарнър отлепи жълто-черната лента, която като предупредителен пръст маркираше границите на местопрестъплението, но когато се канеше да прекрачи прага, Джак се изправи на пътя му.

Джак си сложи чифт латексови ръкавици.

— Колко хора са минали през мястото?

— Нямам представа — Гарнър сви рамене. — Може би дузина.

Джак поклати глава.

— Тук прилича на дискотека. Естествено, че не бързахте да ме доведете.

— Всичко в тази дискотека е маркирано, фотографирано и прибрано без вашите умения. Прочетохте докладите — натърти Гарнър.

— Така е. — Джак вече беше убеден, че единствената причина, поради която Гарнър още не го е изритал от мястото, беше бъдещият президент. Дори президентът не можеше да каже „не“ на Едуард Карсън, без да изглежда като заяждане.

— Ако намерите нещо, в което дълбоко се съмнявам, то ще бъде анализирано от подразделението ни за специални разследвания в Куантико — каза Гарнър. — Това не само е най-добрата, но и най-сигурната институция по криминалистика в страната.

— Там ли изпратихте двете тела?

— Аутопсиите направиха нашите хора, но телата се държат в района. — Гарнър извади джобен компютър и провери нещо. — В кабинета на патоанатом на име… — Той, изглежда, се готвеше да прочете името на глас, но размисли и извърна поглед от монитора, за да даде възможност на Джак да го прочете сам.

— Игън Шилц — каза Джак, докато мозъкът му напразно се опитваше да дешифрира неразбираемите завъртулки на екрана. За щастие догадката му не беше само изстрел в тъмното. Шилц беше патоанатом за Северна Вирджиния. Въпреки огромните им политически различия тяхното приятелство датираше от двайсет години.

Връщайки се към настоящето, Джак влезе в стаята, като внимателно слагаше крак пред крак, докато застана в центъра. На пръв поглед беше около шест на шест метра — не беше малка като за спалня. Но „Лангли Фийлдс“ не беше стандартен колеж. Получаваш всичко, за което си си платил, във всяко едно отношение.

Подът беше покрит с плюшен мокет. Легла, тоалетни масички, столове, лампи, бюра, гардероби, лавици. Почти всички вещи и мебели бяха по две. Лаптопът на Али, чийто хард диск беше претърсен от компютърните специалисти, стоеше на бюрото. На рафтчето над леглото й цареше безпорядък от книги, бележки, карфици, знаменца от шампионати, трофеи за първо място, спечелени от нея в състезания по езда и тенис. Тя беше атлетично момиче със състезателна натура. Той се приближи и видя бронзов медал от турнир по карате. Почувства се горд с нея. Предвид дребничката й фигура и мислейки си за дъщерята на Шилц, той успя да я убеди да се заеме по-сериозно с този спорт. Погледът му пробяга по книгите. Разбира се, имаше учебници, но също и доста романи. Джак беше обучен да търси точка извън себе си, върху която да съсредоточи подскачащото си съзнание. Точката беше фиксирана. Като въртящ се танцьор, трениран да се концентрира в точка в далечината, за да не изгуби равновесие или да не му се завие свят, за Джак беше жизненоважно да не изпуска тази точка от поглед и да остане неподвижен, за да обуздае хаоса в главата си. В противен случай опитите да разбере буквите и цифрите биха били толкова безполезни, колкото и търсенето на игла в купа сено. Проблемът бе, че невинаги успяваше да я намери. Под колкото по-голям стрес се намираше, толкова по-малък беше шансът да открие такава точка, камо ли да я задържи.

В крайна сметка успя да я намери — петнайсет сантиметра над и зад главата си. Вихрушката в главата му се успокои, дезориентацията затихна и той съумя да прочете заглавията на книгите с минимално затруднение: „Криптономикон“ на Нийл Стивънсън, „Аут“ на Нацуо Кирино, „Тази сладка болест“ на Патриша Хайсмит, „Сянката на вятъра“ на Карлос Руис Сафон.

Гарнър пристъпваше от крак на крак.

— След смъртта на Ема Али Карсън отказала да дели стаята си с друго момиче.

В тази част на стаята, която някога принадлежеше на Ема, не беше останало нищо нейно освен малка поставка за компактдискове. Всичко бе прибрано от него или Шарън, сякаш бяха вещи от къща, която двамата никога повече нямаше да споделят. Компактдисковете събудиха един спомен у него: Тори Еймъс, Джей Зет, Мориси, Сиобан Донаги, „Интерпол“. Джак не можа да удържи усмивката си. В деня, в който тя се нанесе, той й подари айпод — не модел „Нано“, но с огромна памет от 80 гигабайта. Веднага щом Ема се научи да прехвърля музиката си в mp3 формат, дисковете станаха излишни. Джак взе диска на Тори Еймъс и погледът му попадна върху песен със заглавие „Strange Little Girl“. Сърцето му, което биеше като оркестър от барабани, всеки момент щеше да пробие дупка в гърдите му. Когато върна диска върху малката поставка, ръката му трепереше. Не ги искаше, но не искаше и да ги премести. Нейният айпод беше в дома му, недокоснат. Той го прибра незабелязано от катастрофиралата й кола — единствената вещ, по чудо оцеляла невредима. Вече нямаше представа колко пъти си беше обещавал да изслуша музиката от него, но до този момент не беше успял да събере кураж.

— Никак не е лесно — продължи Гарнър. — Мога само да се надявам, че ще си свършите работата с ясно съзнание, Макклюр.

Джак беше имунизиран срещу саркастичните забележки. Беше понасял подигравките на 18-годишни профита, достигащи до непостижими за Гарнър висини на садизма. Застанал неподвижно, пренастрои погледа си така, че да е в състояние да обгърне цялата стая. Както казваха в занаята, имаше „меки очи“. Беше трудно да се даде точно обяснение на тази фраза, но в общи линии да имаш меки очи означаваше да умееш да видиш даден район, квартал, къща или стая такъв, какъвто е, а не да ги нагаждаш според очакванията си. Ако отидеш на местопрестъпление с предубеждения, т.е. с твърди очи, би могъл да пропуснеше важен за разрешаването на случая детайл. Понякога не. Понякога, разбира се, беше невъзможно да се намерят доказателства, независимо колко са ти меки очите. Но този проблем беше извън контрола на Джак, затова той никога не мислеше за него.

Джак отиде да надникне през прозорците. Намираха се на третия етаж. Точно отдолу имаше синьо-сива чакълеста алея, без никакви дървета наоколо, никакви живи плетове, които да омекотят евентуално падане, никакви стволове на глицинии, по които да се покатериш или да се спуснеш. Той се извъртя и погледна право напред.

Гарнър за пореден път подръпна възглавничката на ухото си.

— И какво? Видяхте ли нещо, което сме пропуснали, някоя гореща следа?

По дяволите меките очи. Докато дислексията на Джак го бе лишила от способността да вижда нещата на писмено ниво, в замяна той беше получил нещо безценно. Мултисензорният му начин на възприятие на света проникваше в най-дълбоката интуиция — област, затворена за повечето човешки същества. Същата чудатост на мозъка беше станала причина Айнщайн да се провали в училище и все пак да стане един от най-великите математически умове на своя век. Това бе позволило и на Леонардо да Винчи да измисля самолети и подводници 300 години преди те да бъдат изобретени. Тези големи скокове на интуицията бяха възможни, защото гениите, които са ги притежавали, са страдали от дислексия, не са били обвързани от тромавата логика на езиковото мислене. Езиковото мислене действа със скорост приблизително 150 думи на минута. Умът на Джак работеше с хиляда пъти по-висока скорост. Нищо чудно, че определени неща го дезориентираха, докато в същото време той можеше да надникне под повърхността на други. Например местопрестъплението.

Али беше спала тук снощи, докато малко след три часа нещо се е случило. Дали е била изненадана от груба ръка, която я е изтръгнала от съня, запушвайки устата й, или от връв, която се е врязала в китките й? Дали е чула странен шум, дали е била будна, когато вратата се е отворила и хищническата сянка се е спуснала върху нея? Разполагала ли е с време, преди да бъде похитена, преди да й запушат устатата, да я завържат и промъкнат през тъмната морава под черното небе? Джак знаеше, че Али е умно момиче. Съобразително. Може би Ема тайно е завиждала на съквартирантката си за остроумието й. Тази мисъл внезапно го натъжи, но нима има човек, който да не завижда на някого, да не изпитва недоволство от истинската си същност? Неговите родители със сигурност изпитваха тези чувства, както и брат му до момента, в който бомбата го разчлени на онази опустошена иракска магистрала накрай света. След експлозията и пожара не беше останало кой знае какво, така че беше невъзможно да се направи прилична идентификация. Джак просто остана неподвижен на лобното място на брат си, втренчен в нажеженото до жълто небе.

Тези коренно различни мисли можеха и да объркат един така наречен нормален ум, но не и Джак. Той видя стаята така, както нито Гарнър, нито някой от криминалистите не бе способен да види. Пред него се ширна лента от неподвижни рамки и триизмерни образи, които се преплитаха в едно цяло, подтикващо изострената му интуиция към скорострелни изводи.

— Имало е само един престъпник — заключи той.

— Нима? — Гарнър даже не си направи труда да потисне напушилия го смях. — Един мъж да проникне на територията на колежа, безшумно да убие двама обучени агенти от Сикрет Сървис, да похити двайсетгодишно момиче, да го преведе през двора и да се изпари? Вие какво, Макклюр, да не откачихте?

— И все пак — натърти бавно Джак — точно това се е случило.

Гарнър не можа да скрие изписалия се върху лицето му скептицизъм.

— Добре, да предположим за момент, че съществува дори и минимална възможност да сте прав. Тогава как го разбрахте, просто гледайки стаята, при положение че дузина от най-добрите криминалисти в страната изследваха старателно мястото, без да могат да стигнат до това заключение?

— Преди всичко полицейските снимки на мъжете от Сикрет Сървис показват, че и двамата са били убити по напълно идентичен начин и имат само по една рана. Шансът двама души да направят това едновременно е толкова минимален, че практически е невъзможно. Второ, човек не би използвал екип от хора, освен ако не организира нападение срещу имението на наркобос. Този двор е малък, но е охраняван от пазачи, няма записващи камери. Сам човек, особено ако познава обстановката, би могъл да се вмъкне много по-лесно, отколкото ако са група.

Гарнър поклати глава.

— Питах ви за доказателства, а вие ми предлагате това?

— Казвам ви…

— Достатъчно, Макклюр. Знам, че отчаяно се опитвате да оправдаете присъствието си тук, но тези глупости няма да свършат работа. Вие ми описвате Спайдърмен, а не престъпник от плът и кръв. — Гарнър кръстоса ръце пред гърдите си и придоби надменен вид. — Дипломирах се втори по успех от моя клас в Йейл. Кой колеж сте посещавали, Макклюр, „Уест Армпит“?

Джак не отговори. Той вече беше на лакти и колене, с включено миниатюрно фенерче, и разучаваше обстановката под леглото на Али.

— Работя във вътрешната сигурност още от началото, Макклюр. От шибания 11 септември.

Забеляза, че килимът е почистен с прахосмукачка от криминалистите. От долната страна на пружинения матрак имаше малка вдлъбнатина. Всъщност при по-внимателно вглеждане установи, че е дупка, голяма колкото да се пъхне вътре показалец, издълбана в черно-белия раиран дюшек.

— И какво точно правите в Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви? Вкарвате на топло нелегални производители на алкохол? Преследвате контрабандисти на цигари?

Джак запази спокойствие и не повиши тон.

— Някога да сте обезвреждали бомба, направена от амониев нитрат и бензин, поставена в мазето на гимназия, или четвърт килограм експлозиви С4 в лабораторията на наркотрафикант, докато заклещеният вътре работник се опитва да ги възпламени?

Мобилният телефон на Гарнър звънна и той го долепи до ухото си.

— Някога да сте преследвали психопат, чието единствено удоволствие е да хваща момичета и да се закача с тях? — контрира Джак.

— Поне мога да чета, без да кълча мозъка си като настъпен червей. — Гарнър се завъртя на пета и излезе от стаята, за да говори спешно с човека от другата страна на линията.

Джак почувства как от вътрешността му се възпламенява огън, придвижва се към бузите и крайниците му, докато ръцете му се разтрепериха. Значи Гарнър знае. Някак си се е добрал до миналото на Джак, за да открие истината. Искаше му се да го срита, да забие юмрук в самодоволната му муцуна. Точно в такива случаи недостатъкът му го караше да се чувства дребен, безполезен. Той беше особняк, винаги е бил особняк. Беше заклещен в шибания си мозък и нямаше шанс да се измъкне. Никога.

Нещо проблесна за миг, когато малкият сноп лъчи на миниатюрното фенерче освети дупката. Той бръкна вътре и извади малко метално шишенце с винтова капачка. Когато го отвори, видя, че е наполовина пълно с бял прах. Опита малко на върха на пръста си и подозрението му се потвърди. Кокаин.

7.

Нина Милър запали цигара с аромат на карамфил, загледа се в горящото пламъче за момент и се засмя.

— Напомня ми за колежанските дни. Никога не ми опротивяха. — Тя вдиша бавно и дълбоко, сякаш дърпаше трева, после изпусна дима от дробовете си с лек съскащ звук. Зад нея слънцето се спускаше над ниските хълмове. Чуваше се силен, пронизителен лай, но не беше някое от полицейските кучета, а куче от съседен имот.

Тя стоеше пред западния пансион, където се намираше стаята на Али. Беше се облегнала на измазаните тухли. Стройното й тяло бе леко извито в хълбока, десният й лакът подпрян на лявата китка, чиито пръсти обвиваха талията й. Светлината пълзеше едва и прибутваше силуета й към удължената сянка на покрива.

— Намерихте ли нещо интересно? — поинтересува се тя.

— Може би.

Джак й изложи теорията си за похитителя.

Тя се намръщи.

— Наистина е трудно да се повярва.

— Благодаря много.

Погледът й се плъзна към лицето му.

— И аз като Гарнър съм обучена да разчитам на доказателствата. За разлика от него обаче, не бих отхвърлила теорията ви с лека ръка. Просто самата аз никога не съм могла да разчитам на интуицията в разбулването на престъпления. Не смятам, че нещата в живота се случват по този начин.

Джак изпита съжаление към нея. Чувството му се стори странно познато и изведнъж с изненада осъзна, че през по-голямата част от брака си е изпитвал същото и към Шарън.

— Гарантирам ви едно — прекъсна мислите му Нина. — Тези аргументи не вървят при Гарнър.

Тогава Джак й подаде металното шишенце.

— Намерих го скрито в дупка на матрака на Али. Кокаин.

Нина прихна.

— Значи сте го намерили.

— Какво?

— Хю ми дължи двайсет долара. — Тя пусна шишенцето в джоба си. — Твърдеше, че няма да го намерите.

Джак се почувства като идиот.

— Било е тест.

Нина кимна.

— Той го сложи там, за да ви изпробва. — Тя внезапно се отдръпна от стената и хвърли фаса на земята. — Забравете този кучи син. — Тя се запъти на запад, а Джак я следваше на крачка отзад.

— Преди — започна той бавно, — когато прочетохте отделни части от онзи доклад…

— Знаех, че имате проблем.

— Но откъде?

— Скоро ще разберете доста неща.

Те продължиха покрай пансиона. Точно зад него имаше барака, използвана за най-различни цели. Аха да я подминат, но в последния момент Нина погледна през рамо и отвори вратата.

— Влизайте — подкани го тя. — Бързо.

Щом Джак пристъпи през тесния вход, Нина затвори вратата зад тях. Вътре имаше обикновена дървена маса, няколко практични стола, месингов лампион. Обзавеждането беше семпло като в полицейска стая за разпит. Квадратното прозорче разкриваше гледка към ръба на ширналата се морава, опасана от редица от дървета, зад които се намираше оградата на имота.

В стаята имаше двама души. Конусът светлина от лампата осветяваше лицата им наполовина. Джак ги позна: Едуард Карсън и съпругата му Лин. Бъдещата първа дама, облечена в тъмен костюм от туид с доста строга кройка и набрана бяла копринена блуза, закопчана при шията с брошка с цвят на зряла праскова, стоеше изправена до прозореца с плътно обвити около тялото ръце и мрачно гледаше разпокъсаните от вятъра облаци. Страхът и безпокойството бяха изпили чертите й, сякаш всяка една частица от тялото й бе физически ангажирана с това да осигури закрила на изчезналата си дъщеря.

Джак погледна Нина. Тя беше узнала тайната му от Едуард Карсън.

Въпреки че бъдещият президент изглеждаше не по-малко измъчен и изтощен, щом Джак и Нина влязоха, чувството му за важността на момента докара на лицето му обичайната политическа фасада. С изправен гръб и изпънати рамене, той се усмихна професионално. Краищата на устата му се набръчкаха в унисон с ъгълчетата на очите. Тези очи, които допринасяха неимоверно за магнетичното му излъчване пред камера, притежаваха стоманен блясък, който на екрана не личеше. Или, размишляваше Джак, може би просто бе войнствено настроен и всичките му оръжия бяха извадени на показ.

Карсън седеше край масата с Библия, отворена на Новия завет. Като плъзгаше пръст по текста, започна да чете от Матей, 7:

Едуард Карсън стана и заобиколи масата.

— Джак. — Здрависаха се. — Радвам се, че дойде. Поздрави и благопожелания от отец Таск. — Той продължи да стиска здраво ръката на Джак. — Изминахме дълъг път, нали, всички ние?

— Да, сър, така е наистина.

— Досега нямах възможност да ти благодаря подобаващо за помощта, която ни оказа, когато се наложи да евакуираме кабинета ми по време на нападението с антракс през 2001 година.

— Просто си вършех работата, сър.

Очите се на Карсън го изгледаха сърдечно.

— И двамата знаем, че не е вярно. Недей да скромничиш, Джак. Онези дни наистина бяха мрачни, подвластни на незнаен терорист, който така и не открихме. Честно казано, нямам представа как щяхме да се справим без помощта на вашето бюро.

— Благодаря, сър.

Другата ръка на бъдещия президент покри дланта на Джак и познатият глас се понижи с един тон:

— Ще ни я върнеш, нали, Джак?

Бъдещият президент се вгледа в очите на Джак с пламнал поглед, като човек, сменил вярата си. Въпреки подчертано градското си възпитание той имаше магнетичното излъчване на селски проповедник и на човек едва ли не му се приискваше да се протегне и да го докосне, да го следва. Присъствието му разпалваше у хората желание да му вярват, все едно баща говори със сина си, или поне Джак си представяше, че един баща би трябвало да общува със сина си именно по този начин. Но всичко това беше един идеализиран образ, безгрешна фигура от синия екран, където зрителите се печелят с хепиенд. За разлика от действителността, която никога не бе носила щастие на Джак и едва ли някога щеше да донесе.

— Ще направя всичко възможно — отвърна той. — За мен е чест, че ме включихте в операцията, сър.

— Честно казано, кой би се справил по-добре, Джак?

— Оценявам това. Сър, според мен първо трябва да се измисли правдоподобна история. — Погледът на Джак се отмести към жената до прозореца, която с невероятно усилие на волята съумяваше да запази присъствие на духа. Той си спомни Шарън в подобно състояние, когато ковчегът на Ема бавно се спускаше в земята. Тогава той чу шепот, както преди малко в главната сграда. Шарън каза, че бил повеят на вятъра в короните на дърветата. Тогава той й повярва.

— Госпожо Карсън — леко наклони глава към нея.

Чула името си, тя се сепна, сякаш се върна в настоящето. Изглеждаше слаба, явно беше изгубила всякакъв апетит. За момент се взря мрачно в лицето на Джак, след което се отдръпна от прозореца и застана пред него.

— Госпожо, родителите ви още ли притежават онази маслинова ферма в Умбрия?

— Да, защо?

Той погледна Едуард Карсън.

— Изглежда ми добро място, където Али може да прекара ваканцията, не мислите ли?

— Да, защо не. — Бъдещият президент вдигна мобилния телефон към ухото си. — Ще кажа на прессекретаря ми да се заеме с това.

Лин Карсън се приближи към Джак.

— Сега знам какво сте преживели, господин Макклюр. Дъщеря ви… — Тя се поколеба. В ъгълчетата на очите й заблестяха сълзи. Тя прехапа устната си. Изглежда, броеше наум до десет. Когато установи контрол над себе си, промълви: — Сигурно Ема ви липсва ужасно.

— Да, госпожо, така е.

Вече приключил с разговора, бъдещият президент даде знак на жена си, при което тя отстъпи и се обърна с гръб към тях, за да се върне към съзерцаването на външния свят, който беше завинаги променен.

— Джак, трябва да ти кажа нещо. Без съмнение си бил осведомен накратко за теориите, доказателствата и т.н.

— За П-2. Да, сър.

— Какво ти е мнението?

— Мисля, че има и нещо под повърхността. П-2 може да са основните заподозрени, но не смятам, че са единствените.

Лин Карсън пак се върна в стаята. Устните й бяха полуотворени, сякаш се готвеше да добави нещо, но като видя рязкото поклащане на главата на съпруга си, замълча.

Когато Карсън заговори отново, тонът му беше приглушен, заговорнически — вероятно по същия начин говореше и на закритите заседания, помисли си Джак.

— Джак, важното е, че не правиш прибързани изводи като тези политически драскачи. Искам да следваш собствения си инстинкт, да проследиш своите си улики. Затова упражних толкова политическо влияние, за да те вкарам обратно в играта.

Лин Карсън протегна ръка. Беше много лека и много студена, като крило на птица с кухи кости, но в нея пулсираше желязната решителност на родител. В нечовешката агония, блеснала в очите й, той разпозна своята собствена.

— Ужасно съжалявам.

Думите й криеха двойно значение и той го знаеше. Тя говореше както за Ема, така и за Али.

— Върнете ни дъщерята.

— Ще го направя. — Когато стисна ръката й, костите като че ли наистина бяха кухи. — Обещавам.

От очите на Лин Карсън бликнаха сълзи.

8.

— Не трябваше да обещавате — каза Нина. — Нима можете да гарантирате, че ще намерите Али, камо ли да я върнете?

Джак не пропусна да забележи интересния и показателен факт, че Нина Милър присъства на разговора му със семейство Карсън. Преднамереното изключване на Гарнър беше красноречив пример за разкола в акцията, зад който, разбира се, стоеше противоречието между фундаменталисткото крило на Републиканската партия, която в момента беше на власт, и умереното крило, което се готвеше да поеме управлението от тях. Не беше изненада, че акцията се направляваше от политически замисъл. Точно за това го предупреди Бенет и той знаеше, че присъствието му тук не е особено желано.

— Мога да гарантирам надежда — отговори Джак. — Надеждата в този случай е храна и вода. Само тя може да даде сили на майката да продължи напред в тези най-мрачни часове.

— Надеждата хвърля прах в очите на хората. Не е честно.

Двамата вървяха по коридора. Джак спря и се обърна към нея.

— Знаете ли какво е да бродиш из тези най-мрачни часове?

Нина стоеше и го гледаше. Не отговори, защото очевидно нямаше какво да каже.

— Аз съм изживял своите — продължи Джак. — А сега семейство Карсън преживяват техните.

Той стоеше неподвижно, но от цялото му същество струеше толкова много енергия, че Нина неволно отстъпи назад, като че ли й зашлевиха плесница.

Очите му блестяха.

— Нина, аз ще върна Али. Бъди сигурна.

Джак я поведе надясно покрай бараката. Приближиха тревна ивица, доста тясна спрямо останалата част от имота. Зад нея се намираше гъста горичка от пищни борове и огромни, чворести, стари дъбове. Докато вървяха към дърветата, Джак имаше достатъчно време да се убеди, че Нина има възкъси крака, но противно на очакванията му, походката й е доста чувствена.

— Трябва да ти кажа… — Нина се препъна в камък, както и в думите си.

— Какво?

— … че и аз съм преживяла своите най-мрачни часове.

Джак продължи между дърветата, без да каже нищо.

— Когато бях малка… — Нина си проправи път под клоните и между оголените корени, които приличаха на кокалчетата на гневни юмруци — по-големият ми брат… ме насилваше…

Джак спря и се обърна, за да я погледне. Беше изумен от признанието й, което със сигурност й костваше много. Но, от друга страна, е по-лесно да се изповядаш пред непознат.

— Когато се отбранявах, той ме биеше. Казваше, че заслужавам наказание.

Джак имаше чувството, че са го ударили с топче от флипер машина.

— Знаеш, че не е вярно.

Лицето на Нина беше изпито, сякаш се опитваше да заличи миналото.

— Сега е женен, има две деца. И ново семейство, над което да господства. Колко го мразя само! Не мога да преодолея това чувство. — От гърлото й се изтръгна слаб гъргорещ звук, Джак не успя да разбере дали е смях или сподавено хълцане. — Родителите ми обичаха Бог, вярваха в неговата любяща същност и добрина. Колко са грешали!

— Докато децата растат — промълви Джак, — родителите не съзнават какво влияние оказват върху тях.

Нина замълча за момент и се замисли.

— Дори и да си прав, това не ги оправдава, нали?

Продължиха през горичката. Той чу шумоленето на вятъра в чупливите клони, съскането на далечния трафик, провикна се птица. Меланхоличните звуци на зимата.

— Къде отиваме? — обади се най-накрая Нина.

— Тук има една тайна пътека — Джак посочи напред. — Е, не е тайна за студентките, но за другите…

Стигнаха другия край на горичката. Джак направи три-четири крачки вляво и отмести няколко храсталака. Пред тях се откри тясна, добре утъпкана пътека между калините. Тук-там се извисяваха ели с призрачен вид.

— С изключение на теб.

Той кимна.

— С изключение на мен.

Нина го последва по криволичещата пътека, като от време на време се шмугваше под ниските клони, едва ли не прегъната на две. Обувките им пукаха, сякаш стъпваха върху килим от умрели бръмбари. Закъснял за среща, вятърът бързаше през елите.

Подръпваха ги безжалостни кръглолистни трънки и калини.

— Тревата е прилежно окосена навсякъде. Защо управата не се е погрижила за това място?

— Естествена бодлива тел — отвърна Джак.

— И какво правят хлапетата тук? — Със силно подръпване Нина успя да освободи палтото си от един упорит храст. — Наркотици и секс предполагам.

— Не се и съмнявам, че студентките мислят за наркотици и секс — каза Джак, — но също и за бягство.

Нина се намръщи.

— Защо им е да бягат от този лукс?

— Ето това е ключовият въпрос, нали?

— Кой ти каза за това място? Ема?

Джак се засмя с горчивина.

— Ема не споделяше с мен. — Както много неща в живота, беше въпрос на доверие. Едуард Карсън със сигурност имаше доверие на Нина, която пък смело сподели тайната си с Джак, без изобщо да подозира колко много го трогна с това. — Разбрах от Али. Тревожеше се за Ема.

— Тревожила се е? Защо?

— Така и не разбрах. Мисля, че не би ми казала повече. Но това ми го повтори неколкократно. Ема се е измъквала от стаята тайно, мислейки си, че Али спи. Веднъж я е видяла как изчезва по тази пътека.

— Тръгнала ли е след Ема?

— Не ми каза.

— Не я ли попита?

— Явно нямаш тийнейджър вкъщи. Аз се заех с това и проследих Ема.

— И?

Бяха стигнали до високата тухлена стена, която ограждаше имота. От вътрешната страна беше охраняван от двоен жив плет — нисък, подкастрен чемшир, засят пред висок лигуструм. Джак вече се намираше зад чемшира и беше намерил малка дупка във внушителния лигуструм. Той изблъска настрани жилавите клони и изчезна в гъсталака.

Когато се опита да го последва, Нина установи, че лигуструмът е толкова гъст, че бе принудена да остави палтото и силно да притисне тяло в бързо скрилата се пролука. Проправи си път с рамо и се озова от другата страна, лице в лице със стената. Джак беше приклекнал и вадеше тухлите. Нина с изумление установи, че излизат съвсем лесно. Направи купчина от около двайсетина тухли и в стената се образува достатъчно голяма дупка, за да може човек с по-нисък или нормален ръст да се промуши през нея.

— Проследих я от тук.

Нина се наведе и видя триъгълна ивица трева, дънер на дърво, по-нататък поле, опряло в стена от дъбове, брези и каламии.

— Имаше среща. Не видях с кого, просто мярнах силует под онова дърво — каза Джак. — Тя или дочу шум, или инстинктът я накара да погледне назад. Видя ме, изтича и ме изблъска обратно през дупката, разярена. — Джак пак приклекна. Погледът му се рееше някъде далеч. — Последва истински боксов мач, крещяхме си. Обвини ме, че я шпионирам, което, разбира се, беше самата истина. Казах й, че не би се наложило да го правя, ако не се промъкваше тайно посред нощ. Грешка. Тя кипна, каза, че това, което прави, не е моя работа, че ме мрази… имаше и още неща, които не смятам, че наистина е мислела, или поне се надявам да не е.

Нина беше достатъчно тактична, за да не го погледне право в очите.

— Не можа ли да разбереш дали ги е мислила?

Джак се гмурна през дупката в стената.

Изпълзяха от другата страна на ръце и колене. Мястото вонеше на гроб — противна сладникава миризма, която върна Джак към детските му години, когато черната котка на съседката се заклещи в стената на стаята му и умря, а после от мястото се разнесе зловонието на бавно разлагане. Съседката, стара жена, омъжена за харем от диви котараци, си поиска обратно черната, за да я погребе както подобава под смокиновото си дърво, но бащата на Джак отказа. „За момчето е добре да помирише смъртта, да разбере, че това е нещо истинско, обясни той на пергаментовата й физиономия с възкисел дъх. Той трябва да знае, че животът му не е вечен, че един ден смъртта ще дойде да го прибере, както всеки друг човек.“

В беззвездната нощ той лежеше във вибриращата от ярост тишина, заслушан в биенето на собственото си разбито сърце, вдишваше зловонието, което проникваше до мозъка на костите му, докато накрая не издържа — изтича по коридора и избълва вечерята си в тоалетната чиния. В съседната стая родителите му буйно правеха любов, развихрили се като моряци в отпуск, без изобщо да се замислят, че не са сами.

Джак и Нина стояха един до друг от другата страна на стената. Джак се зачуди дали и на Нина й се въртяха същите мисли: така ли похитителите на Али са я измъкнали от училището? Хълмовете се простираха над лявото рамо на Нина и водеха до „Джорджтаун Пайк“.

„Сайгон Роуд“, мястото на катастрофата на Ема, се намираше само на осем километра западно от „Пайк“. Той усети неспокойствие, сякаш студен вятър го блъскаше в тила. Настръхване. Дали Ема беше тук в една или друга форма? Възможно ли бе такова нещо? В работата си той се бе натъкнал на психопат, който вярваше, че духовете на умрелите, които имат недовършена работа, не могат да преминат в рая или ада, докато не приключат започнатото. Тези мисли го отнесоха към времето, когато Ема беше жива.

Под пламенното настояване на Шарън тя кандидатства в „Лангли Фийлдс“. Джак не виждаше нужда дъщеря му да бъде изолирана в това подобие на четиригодишна усмирителна риза, но Шарън взе надмощие. Тя изтъкваше, че образованието е изключително, както и че Ема ще общува с най-различни студенти от целия свят. Джак виждаше единствено претенциите на консуматорите: мерцедеси, бентлита и натруфени хамъри, които изплюваха силиконови майки, клетъчни телефони, от които се разнасяше гласът на Бритни Спиърс, лаещи кучета с размерите на нюйоркски градски плъхове, блясък на гордо размахвани платинени кредитни карти. Наложи му се да направи втора ипотека на къщата им, за да плати безбожно скъпото обучение. Неистово му се искаше да се беше съпротивлявал по-упорито, да беше настоявал Ема да се запише в „Джорджтаун“ или дори в „Джордж Вашингтон“, в другите колежи, които си беше избрала, но Шарън се запъна като магаре на мост и не желаеше да чуе нито него, нито Ема. Тя искаше дъщеря й да има онова образование, за което тя самата винаги бе мечтала, но което така и не беше получила.

— Държа да те предупредя — подхвана Нина, — че ако Хю Гарнър разбере каква роля играем в ръководената от него акция, ще намери начин да ни дискредитира, като използва властта, която има. Дори бъдещият президент няма да може да ни спаси. Така би постъпило едно истинско политическо животно.

— Аз не се занимавам с политика — отговори Джак, докато мислите му още бяха заети с Ема.

— И аз, но се опитай да ме разбереш. — Без палто Нина трепереше от спускащия се вечерен хлад. — Хю Гарнър е стопроцентово политическо животно.

Джак съблече палтото си, но преди да успее да го метне върху раменете й, Нина поклати глава.

— Животът на Али означава повече от съперничещи си партии, повече от политиката изобщо.

— Дано да е така в някоя друга вселена — отвърна Нина сухо и погледна към гъстата горичка от стари дъбове, изкривени в причудливи форми. Дяволитите сенки бавно се придвижваха под внушителните клони.

— Това място ми напомня за нещо — продължи тя. — Сякаш всеки миг сред дърветата ще заподскача сатаната.

— Какво имаш предвид?

Нина сви рамене.

— Още от дете съм свикнала да очаквам всякакви ужасии, от които не мога да избягам.

Джак наклони глава.

— Това е просто пътека, която студентките са утъпкали между дърветата.

— Чудя се какво ли става тук?

Те внимателно си подбираха пътя на слабата светлина и потънаха в скупчените сенки на гъстата горичка. След проливните дъждове шубракът беше избуял още повече, а земята беше мека, на места почти блатиста. Затова напредваха бавно. Не след дълго изпълзяха под надвиснал ниско клон и внезапно се озоваха на полянка. Последните лъчи на захождащото слънце обагряха сърцевината на горичката в червеникаво–златисто. Все едно бяха попаднали в бакърджийска работилница. Упорит западен вятър прилепи полата на Нина около мускулестите й бедра и изтръгна зловещи звуци от преплетените клони, хвърлили паяжината си около тях.

В основата на едно дърво, чийто корен беше избил над повърхността на земята, забелязаха купчинка прясно изкопана пръст.

— Какво е това?

Тя последва Джак, който коленичи край могилата. Избутаха пръстта настрани и отдолу се показа наскоро изкопана дупка. Джак извади отвътре предмет с особена форма, петнайсетина сантиметра дълъг, увит в мушама.

Нина зяпна.

— Какво, по дяволите…?

Той внимателно избърса полепналите по мушамата изсъхнали листа, разтвори я и отдолу се показа съдържанието на пакета.

В светлината на кървавочервения залез се вряза бледа, едва ли не прозирна плът. Беше отсечена от китката ръка с малки деликатни пръсти. Имаше пръстен, а ноктите бяха по момчешки изрязани. Все пак си личеше, че е на младо момиче, при това навярно извадено от вода, ако се съди по силно набръчканата кожа по върховете на пръстите.

Нина погледна Джак.

— Боже господи, на Али Карсън ли е? — попита тя.

Без да докосва ръката, Джак внимателно огледа пръстена от злато и платина на бледия и студен среден пръст.

— Пръстенът е на Али. Познавам го. Погледни и ноктите. Няма лак или гланц. Али си поддържа ноктите ниско изрязани.

— Боже мой — възкликна Нина. — Била е удавена.

9.

— Тъкмо четях последния бюлетин за П-2 — каза президентът, когато Денис Пол влезе в Овалния кабинет, отстъпвайки, за да направи път на съветника по национална сигурност, който тъкмо си тръгваше.

Пол седна на плюшения стол пред бюрото на президента. Знамената до стената от двете страни на дебелите завеси изпъкваха на ярката светлина на лампата. Беше толкова уморен, колкото и изглеждаше. Всички около него се чувстваха така. В състоянието на постоянна криза само президентът, който разчиташе много на съветите на тесния кръг от близки неоконсервативни съветници, изглеждаше със светнали очи и отпочинал. Вероятно, мислеше си Пол, вярата му, възгледите, абсолютната убеденост в пътя, по който вървеше Америка, го правеха толкова свеж. Самият Пол винаги беше разяждан от съмнения за бъдещето и от вина за миналото.

— Съветникът по национална сигурност го донесе лично. — Президентът вдигна листовете. — Това е чисто зло, Денис. Тези хора са наистина коварни. Искат да погубят страната, да я отслабят, да я направят по-уязвима за всички чужди екстремисти. Искат да разрушат всичко, за което съм работил в продължение на осем дълги години.

— Съгласен съм с вас, сър — каза Пол.

Президентът хвърли листовете на килима и стъпи върху тях.

— Трябва да изкореним П-2, Денис.

— Сър, вече ви казах, че според мен няма да можем да направим това в краткото време, което ни остава. Сега го знам със сигурност. От месеци претърсваме страната без никакъв успех. Където и да са, не можем да ги намерим.

Президентът стана, излезе иззад бюрото и закрачи напред-назад по дебелия син килим.

— Това ми напомня за 2001 година — мрачно каза той. — Така и не открихме отговорните за атаките с антракс. Не мога да приема този неуспех.

Пол разпери ръце.

— Направихме всичко възможно, сър, знаете това. Въпреки милионите долари и работни часове не успяхме да се доберем до основната база. Знаете моята теория, сър. Смятам, че вътре в управлението има изменник, който носи отговорност за това.

Президентът поклати глава.

— Това е доста опасно предположение, Денис. Точно от това ни предпазва съветникът по национална сигурност. И е прав. Всички ние трябва да работим заедно. Спри да общуваш с хора, които не споделят вярванията и идеите ни. Така че да не чуваме повече тези предателски приказки.

— Да, сър. Добре, щом не можем да намерим и следа от П-2…

Президентът вдигна ръка.

— Имаме нужда от промяна в тактиката. Забрави за директно нападение срещу П-2. — Присви очи. — Трябва да накажем тези хора за назидание. Ще тръгнем след Първите американски светски проповедници.

Пол внимаваше да не покаже загрижеността си.

— Те са легитимна организация, сър.

Президентът свъси лице.

— По дяволите, в днешно време вече не разполагаме с лукса да позволим на терористите да се крият зад плаката на свободното слово, което е за добрите, честните и богобоязливи американци.

— Те, изглежда, не са финансирани от някоя чужда сила.

Президентът се завъртя.

— А може би са. — Очите му заблестяха, което винаги беше опасен знак. — Президентът Юкин, с когото, както много добре знаеш, ще се видя след няколко дни, току-що съобщи, че иска да остане на власт. Кучият му син има късмет. В Русия е възможно. — Той махна с ръка. — С помощта на доказателствата, които ти ми предостави в черната папка, мисля, че ще успеем да измъкнем от него нещо повече от отстъпките за петрол, газ и уран.

Сериозно обезпокоен, Пол стана.

— Какво имате предвид, сър?

— Смятам, че точно Юкин е човекът, който ще осигури нужните ни доказателства, че китайците финансират тези секуларисти.

Пол надуши влиянието на съветника по национална сигурност по този въпрос. Президентът нямаше мисловния потенциал да измисли такава схема.

— Имам предвид, нима има нещо по-очевидно? — продължи президентът. — Ти самият каза, че Пекин се опитва да установи безбожна държава. Американците имат дълга история на горчива антипатия към Китай. Хората лесно ще повярват, че Пекин се опитва да изнесе това безбожие към Америка.

Джак се опита да се свърже с Игън Шилц по мобилния телефон, но се оказа изключен, а не му се искаше да оставя съобщение на гласовата поща на приятеля си.

Игън Шилц, патоанатом за Северна Вирджиния, не беше на години, но със сигурност изглеждаше състарен. Ако не се загледа, човек би му дал към седемдесет, докато реално бе на петдесет и девет. Имаше заоблени рамене, а доста прошарената му коса бе толкова гъста, че предпочиташе да я носи дълга над ушите. Любопитен факт от неговия живот беше, че двамата със съпругата му се бяха венчали в студена зала за аутопсии, в присъствието на приятели и роднини, допълнено от това на нещастници, убити по особено жесток начин.

Той и Джак се сприятелиха, когато Джак разследваше изчезването на кашони с добилия широка популярност наркотик „Фрай“ — балсамираща течност, незаконно продавана по улиците на Вашингтон. „Фрай“ беше сред най-опасните „лоши“ наркотици. Сред дългосрочните му странични ефекти беше бавното разлагане на гръбначния мозък. Определени факти навеждаха полицията на подозрението, че самият Шилц е дилър на „Фрай“, но след дълъг разговор с него Джак реши, че патоанатомът е извън подозрение. Джак продължи да търси посредника, който, както знаеше от опит, би трябвало да е най-лесен за намиране, тъй като стоеше леко извън схемата в сравнение с крадеца и продавача на дребно. Използвайки контактите си, Джак намери копелето, упражни натиск и се сдоби с име, което даде на Шилц. Двамата заедно измислиха начин да заловят крадеца — човек от персонала на патоанатома, който бе твърде нетърпелив да дочака държавната си пенсия. Шилц запомни завинаги жеста на доверие, направен от страна на Джак.

Кабинетът и залите, където работеше Шилц на „Брадок Авеню“ във Феърфакс, Вирджиния, се намираха в относително нова, ниска, ъглова правителствена сграда, построена в онзи скучен модерен стил, който вече беше на изчезване. Джак се качи на околовръстното и взе двайсетте и седем километра от „Лангли Фийлдс“ до кабинета на Шилц за около двайсет минути.

— Доктор Шилц не е тук — уведоми го дребничката асистентка.

— Къде е? — настоятелно попита Джак. — Знам, че знаеш — добави, докато тя отваряше уста да продължи, — така че не си прави труда да отричаш.

Момичето поклати глава.

— Той ще ми отреже главата.

— Не и като разбере, че го търся аз. — Джак се наклони напред, а очите му святкаха като на куче, готово да нападне. — Ти си нова тук, нали?

Тя прехапа устни и не каза нищо.

— Обади му се и му кажи, че Джак има нужда от него.

Тя взе безжичния телефон и набра някакъв номер. Изчака за момент и след това поиска да говори с доктор Шилц. След малко той явно се обади, защото тя каза:

— Съжалявам, че ви безпокоя на вечеря, сър, но…

— Няма значение — каза Джак и изхвърча от кабинета.

Игън Шилц беше типичен южняк. Часовете за хранене бяха свято време, когато не трябваше да бъде обезпокояван от никого и нищо. Човек верен на навиците си, той винаги се хранеше на едно и също място.

„Съдърн Роудхаус“ се намираше в едноетажен търговски център, който бе толкова невзрачен, колкото и самият Шилц. Отпред земята беше покрита с чакъл, чиито камъчета с течение на годините бяха придобили формата и размерите на грахови зърна. Имитацията на южняшки колони отпред само допринасяше за вялата атмосфера на мястото. Някога ресторантът бе разполагал с цял взвод служители с бели ръкавици, всички до един негри, които поздравяваха клиентите, паркираха кадилаците и мерцедесите им и им пожелаваха приятна вечер. Заведението все още имаше две тоалетни в двата края на П–образната сграда — едната първоначално била използвана от бели, а другата — от чернокожи. Никой, свързан с това място, не говореше за историята на тези помещения — не и с непознати. Но помежду им отвратителните шеги за тоалетните обикаляха като венерическа болест.

Джак влезе през кухненската врата и показа служебната си карта на главния готвач, чието негодувание рухна пред страха му от закона. Колко ли нелегални латиноамериканци работеха в задушната кухня, изпълнена с крясъци?

— Доктор Шилц — каза Джак, докато двамата отстъпиха да сторят място на надзорника, който крещеше заповеди на помощник–готвачите. — Довърши ли си бифтека?

Главният готвач, едър мъж с оредяваща коса и воднисти очи, кимна.

— Тъкмо приготвяме десерта му „Снежни топки“.

— Забравете. Дайте ми чиста десертна чиния — нареди Джак.

За секунди пред него се появи чиния. Главният готвач едва не припадна, когато видя какво сложи Джак в нея. Нададе писък и извърна глава.

Като държеше чинията високо като сервитьор, Джак бутна с дясното си рамо летящата врата, енергично и самоуверено закрачи от кухнята към салона за хранене и внезапно се закова на място толкова рязко, че чинията едва не излетя от ръката му. Игън Шилц седеше на обичайната си маса в ъгъла, но не беше сам. Разбира се, че не беше. Беше си поставил за задача да вечеря поне с един член от семейството си дори когато работеше до късно. Тази вечер беше ред на дъщеря му Моли. На възрастта на Ема, помисли си Джак. Погледни ги как разговарят, как се смеят. Това ли означава да имаш дъщеря? Изведнъж му запари на очите, едва си поемаше дъх. Боже мой, помисли си, нещата никога няма да се подобрят, никога няма да мога да живея с това.

Моли го забеляза, скочи и толкова бързо се затича към него, че Джак само успя да вдигне подноса над нивото на главата й.

— Чичо Джак! — извика тя. Имаше широко, открито лице, яркосини очи и коса с цвят на царевично лико. Беше мажоретка в училище. — Как си?

— Чудесно, сладурче. Виждаш ми се доста пораснала.

Тя направи физиономия и наклони глава.

— Какво е това?

— Нещо за баща ти.

— Дай да видя. — Тя се повдигна на пръсти.

— Изненада.

— Няма да му кажа. Честна дума. — Тя придоби възможно най-сериозния вид. — Нищо не излиза от устата ми. Никога.

— Той ще познае по реакцията ти — каза Джак. „Кажи го пак“, додаде наум.

Тя изчака за момент, докато се увери, че Джак наистина няма да й разкрие изненадата.

— О, добре. — Тя го целуна по бузата. — Така или иначе трябва да тръгвам, Рик ме чака.

Джак се вгледа в раздалечените й очи и срамежливата й усмивка. Около челюстта и брадичката й все още имаше нещо детинско, но тя вече беше красива млада дама.

— Откога нещата между теб и Рик са сериозни?

— Е, чичо Джак, може ли да си по-малко осведомен? — В същия момент тя се усети. — О, боже, съжалявам.

Той разроши косата й.

— Всичко е наред.

Но не беше. Долови остър звук. Беше сигурен, че сърцето му се къса.

Моли се обърна.

— Чао, татко. — Тя махна с ръка и в следващия миг вече беше навън.

Шилц въздъхна, докато размахваше сгънато издание на новия „Вашингтон Поуст“.

— Като говорим за Рик, току-що обърнах внимание на Моли как религията и придържането към Божиите заповеди ще я предпази от наказание за греховете, които в днешно време са очебийни. Сенатор Джордж е живият пример на деня. Предполагам си чул, че демократът е бил уличен в прелюбодейство.

— Честно казано, не съм имал време за политически клюки.

— Затова ли не те виждам напоследък? Колко време мина?

— Съжалявам, Игън.

Шилц изсумтя, докато пъхаше вестника в куфарчето си. После кимна към чинията, която Джак носеше високо вдигната.

— Това моите „снежни топки“ ли са?

— Не точно. — Джак постави чинията на масата пред патоанатома.

Шилц пренасочи вниманието си от лицето на Джак към отрязаната човешка ръка на десертната чиния.

— Много смешно. — Той хвана чинията за ръба. — А сега би ли казал на Карл, че си искам „снежните топки“?

— Боя се, че няма да е възможно. Нужен си на друго място.

Шилц изгледа Джак и внимателно върна чинията върху безупречната ленена покривка. Нито една трошичка хляб не загрозяваше колосаната й бяла повърхност. Същото можеше да се каже и за лицето на Шилц, що се отнася до емоциите, които изразяваше. След това той избухна в силен смях.

— Ах, ти, куче! — възкликна той, бършейки очите си, и се изправи, за да прегърне приятеля си. — Липсваше ми, приятелю!

— Ти също, хитрецо. — Джак се освободи. — Но честно, имам нужда от помощта ти. Сега.

— По-бавно. Не съм те виждал от месеци. — Шилц направи знак на Джак да седне на стола, на който допреди минути бе седяла дъщеря му.

— Няма време, Игън.

— „Няма време за здравей, за довиждане, закъснявам, закъснявам, закъснявам!“ — Шилц цитира Белия заек с гласа на Бъгс Бъни, който винаги караше Джак да се засмее, без значение в какво настроение беше. — Винаги има време — продължи той спокойно. — Дай на истеричната логика малко почивка.

— Логиката е всичко, което имам, Игън.

— Това е тъжно, Джак. Наистина. — Той извади от горния си джоб пура „Кохиба Корона Еспесиал“ и я предложи на Джак, но той отказа. — Мислех си, че трагичната смърт на Ема те е научила колко е безполезен животът, основан на логиката.

Джак почувства как по тила му се стича пот. Лицето му гореше и пак усети онова противно чувство под лъжичката, което го споходи, когато видя Ема на „Сайгон Роуд“. За да се успокои, той обърна стола си, бутна настрани прибрания в кобура „Глок G36“ и възседна стола.

— И ти смяташ, че е по-добре да се осланяме на вярата.

— Със сигурност. — Шилц се облегна, запали пурата, пробва вкуса й с няколко кратки всмуквания, след което я завъртя бавно и с благоговение между палеца, показалеца и средния пръст. — Логиката произтича от ума и затова е ограничена, несъвършена. Вярата ти дава надежда, предпазва те от отчаяние. Вярата е това, което те изправя на крака и те кара да продължиш напред. Логиката те държи с лице, потопено в калта. — Той размаха сивия край на пурата. — Само един пример — сигурен съм, че си убеден в безсмислието на смъртта на Ема.

Джак се вкопчи в ръба на масата с две ръце.

— Но аз не смятам така — продължи Шилц. — Ема ни остави поради някаква причина, Джак. Причина, която само Бог знае. Вярвам в това с цялото си сърце и душа, защото имам вяра.

Каквото и да говореха хората, Шилц беше изкусен ловджия и пушеше само най-добрите пури. Това бяха единствените качества, които понякога възпираха Джак да го удуши.

— Джак, знам колко много те боли.

— А теб не те ли боли? Ти познаваше Ема, колкото аз познавам Моли. Заедно ходехме на излети, лагерувахме в Смоуки Маунтънс, организирахме си екскурзии в Блу Ридж.

— Разбира се, че скърбя за нея. Разликата е, че мога да поставя смъртта й в един по-широк контекст.

— Игън, изпитвам необходимост да намеря смисъл в смъртта й — каза Джак почти отчаяно.

— Донкихотовско желание, приятелю. Помощта, от която се нуждаеш, ще намериш само във вярата.

— Там, където ти виждаш вяра, аз виждам съмнение, объркване, хаос. Всичко е с краката нагоре.

Патоанатомът поклати глава.

— Казвам ти това като приятел. Време е да спреш да се самосъжаляваш.

Джак инстинктивно премина в нападение:

— И какво точно е вярата, Игън? Никога не съм можел да я разбера.

Шилц изтръска пурата в пепелник от шлифован кристал.

— Щом настояваш да я оголиш до основните й елементи, тя е сигурното и просто знание, че съществува нещо повече, нещо по-голямо от теб, от цялото човечество — огромен план, схема, която не може да бъде разбрана от теб или от което и да е човешко същество, защото е божествена, замисъл, който само той може да прозре.

— Ами ангелите? Те могат ли да схванат Божия план?

Шилц изпусна облак ароматен дим.

— Виждаш ли как логиката те приковава към земята, Джак? Тя гарантира, че ще отхвърлиш с шега всичко, което не можеш да разбереш.

— Като ангели на велосипеди с едно колело например.

— Да, Джак. — Игън отказа да откликне на шегата. — Точно като ангели на велосипеди с едно колело.

— Тогава там, горе, на небето Ема трябва да знае какво й крои Бог.

— Със сигурност.

— Значи е доволна.

Шилц леко присви очи зад ароматния облак.

— Всички, които са на небето, са доволни.

— Кой го казва?

— Разполагаме с Божието слово.

— В книга, написана от хора.

Игън изгледа Джак така, все едно пред него стоеше дяволът.

— Предполагам, че има само един начин да се отърва от теб тази вечер — въздъхна той.

— Какво искаш да ти кажа за ръката?

— Дали принадлежи на Али Карсън или не.

Това привлече вниманието на Шилц. Белите му вежди се повдигнаха като в анимационно филмче.

— Дъщерята на новоизбрания президент?

— Същата.

Джак и Шилц застанаха един срещу друг в залата за аутопсии. Светлината беше слаба, за да смекчи блясъка на заобикалящата ги неръждаема стомана и плочките.

Шилц надяна чифт гумени ръкавици и постави лупа пред дясното си око. След това нагласи прожектора, така че снопът светлина да пада върху ръката, и се приведе напред.

— Невъзможно подгизнала — мрачно промълви той. — Така че забрави за ДНК анализи. — Подбутна ръката с върховете на пръстите си. — Интересно.

— Какво има? — нетърпеливо попита Джак.

— Ръката е била отрязана с трион, при това много вещо.

— Електрическа резачка?

— Логично предположение. — Дали в гласа му прозвуча иронична нотка? Повдигна ръката със среза нагоре. — Но следите сочат друго. Със сигурност е бил инструмент, който се върти. Но деликатно. — Той сви рамене. — Бих казал медицински трион.

Джак се наведе. Миризмата на формалдехид и ацетон беше отблъскваща.

— Имаме си работа с престъпник хирург?

— Възможно е.

— Е, това намалява заподозрените до няколкостотин милиона.

— Забавно. — Шилц вдигна поглед. — Ето какво виждам: направено е с уверена ръка, без грам разкаяние при рязането, без абсолютно никакво колебание. Плюс, че потапянето във вода е финализирало нещата. Взел е мерки да не можем да вземем пръстови отпечатъци за идентифициране.

— Да разбирам ли, че злосторникът го е правил и преди?

— Аха.

Джак извади пръстена от злато и платина, който беше сложил в найлоново пликче за събиране на улики.

— Махнах го от средния пръст. На Али Карсън е.

— Което не говори нищо за здравословното й състояние. — Като видя как Джак пребледня, той побърза да добави: — Означава единствено, че престъпникът има достъп до нея. — Шилц използва зъболекарска сонда, за да остърже внимателно областта около и под ноктите — един по един. — Ето. — Той вдигна инструмента високо, така че работният край да се намира директно под светлината, и попита: — Какво виждаш?

— Нещо розово — отвърна Джак.

— И лъскаво. — Шилц приближи връхчето на сондата към окото си. — Без съмнение е лак за нокти. Освен това ноктите са скоро подрязани, затова предполагам, че поради някаква причина…

— Престъпникът е отрязал ноктите на момичето и е почистил лака — довърши Джак вместо него и се изправи. — Али Карсън никога не използва лак за нокти и ходи с ниско подрязани нокти като на момче. Това не е нейната ръка.

— Ти може да си сигурен, Джак, но аз съм съдебен патолог. Имам нужда от доказателство, преди да кажа „да“ или „не“. — Той отиде до мивката и напълни една ваничка с топла вода. После потопи ръката вътре, леко разхлаби кожата, след което я обели, като започна от китката. Сивата, безформена медуза заплува във водата. С вниманието на колекционер на пеперуди, който борави с нежно крило, Шилц разви полупрозрачния материал.

— Ейми! — извика той.

След миг дребничката асистентка подаде глава в кабинета.

— Да, сър.

— Имам работа за теб. Едни пръстови отпечатъци.

Ейми кимна и застана до него.

— Лявата ръка — каза той.

Ейми потопи лявата си ръка във водата. Шилц надяна кожата на ръката й като ръкавица. Ейми я изсуши на въздуха, като държеше ръката си високо вдигната. После той взе отпечатъци от човешката ръкавица.

— Виждаш ли — каза той, докато притискаше всеки пръст върху мастиления тампон, — като нахлузиш кожата, отпечатъкът се вижда по-добре. — Той вдигна картончето със снетите отпечатъци и кимна на Ейми, която изхлузи кожата, взе картончето и изчезна. — Скоро ще разберем дали тази ръка принадлежи на Али Карсън или не.

Шилц извади отрязаната ръка от топлата вода, върна я върху металния поднос и пак започна да я разучава.

— Готов ли си да заложиш? — сухо попита той.

— Знам, че не е нейна — отвърна Джак.

След малко Ейми се върна.

— Няма съвпадение в нито една система за идентификация на лица — съобщи тя. — Едно е сигурно — не е Али Карсън.

Джак въздъхна облекчено, след което набра Нина по мобилния и й съобщи добрата новина. Докато прибираше телефона в джоба си, потупа устни с показалец.

— Пръстенът на Али, подрязаните нокти, накисването във вода… Явно някой иска да повярваме, че това е нейната ръка. Защо играе тази зловеща игра? Защо си прави целия този труд? Защо я е отвлякъл? Какво иска похитителят на Али? Кой болен мозък е осакатил момиче на възрастта на Али само за да ни изиграе номер?

— Болен мозък е, Джак, няма спор. — Шилц обърна ръката. — Отрязал я е, докато момичето е било още живо.

Дъждът беше превърнал паркинга в сцена. Пред светлините на прожекторите се спускаха мънистени сребристи завеси. Джак прекоси лъщящата асфалтова площадка. Отвори рязко вратата на колата си, намести се зад волана и запали двигателя. Но не потегли. Тазсутрешните събития го връхлетяха. Главата му пулсираше, всички мускули на тялото му крещяха в хор. Наведе се, отвори жабката, извади четири таблетки „Ибупрофен“ и ги схруска, мръщейки се на тръпчивия, възкисел вкус.

Замисли се за ръката на момичето. Похитителят я беше накиснал във вода, за да не могат да я идентифицират чрез пръстовите отпечатъци. Но Игън намери начин и доказа, че ръката не принадлежи на Али Карсън. И все пак похитителят беше отрязал ръката на живо момиче. Защо? Опитът навеждаше Джак на мисълта, че мъжът е методичен, но не и маниак. Ами ако е искал да знаят, че Али е още жива? Взел е мерки за това, като е отрязал ръката на живо момиче. Но не е отрязал ръката на Али. Защо? Мислите на Джак препускаха една след друга като светкавици. Той потърка чело с месестата част на дланта си.

Зад паркинга, откъм магистралата, безкраен морзов код от светлини пробягваше по лицето му, осветяваше очите, удвояваше главоболието. Неоновите надписи проблясваха в розово и зелено като биолуминесцентни същества дълбоко в сърцето на океана. Чу се клаксон, а след него и заглъхващият звук на ехото. Ритмичното вършеене на чистачките на предното стъкло приличаше на поучителния пръст на баща му. С конвулсивно потръпване на ръката той изключи двигателя и се загледа в дъждовния слалом по стъклото.

Али, помисли си той, къде, по дяволите, се намираш? Какво става с теб?

Той нямаше сили да спре мислите, които неизменно пълзяха към Ема. Жаждата му да поговори с дъщеря си, за да го благослови тя с прошката си, наля очите му със сълзи. Ръцете му се разтрепериха.

„Време е да спреш да се самосъжаляваш.“ Съветът на Шилц долетя обратно до него като ехо в пещера. Знаеше, че приятелят му е прав, но, Бог да му прости, той не можеше да спре. Беше като алкохолик с бутилка до устата. С всяка една клетка от тялото си копнееше за шанса да каже, че съжалява, да каже на Ема колко много я обича. Защо стана така, запита се той отчаяно, че беше в състояние да признае обичта си към нея едва сега, когато бе твърде късно? Удари с юмрук волана и колата се разтресе като желе.

Той вдигна поглед, несигурен дали вижда дъжда или собствените си сълзи. По-скоро усети, отколкото видя, някакво проблясване, сякаш сенките в периферното му зрение се раздвижиха като повърхността на езеро. Сепнато се огледа и усети аромата на Ема. Нейното лице ли го гледаше в огледалото? Той бързо се извъртя, но до ноздрите му достигна преситената миризма на нагорещен метал, претрита гума и изгоряла плът.

Дишайки тежко, рязко отвори вратата и коленичи на асфалта с наведена глава. Дъждът трополеше по него с безразличие, което го накара да стовари юмрук върху вратата. Набра се на дръжката и надзърна през обсипания с дъждовни капки прозорец. Задната седалка беше празна. Той опря чело на стъклото и мислите му се върнаха назад в мрачния водовъртеж на миналото.

Беше завел Ема, Игън и Моли на екскурзия в Къмбърланд Стейт Форест, за да ловят риба в езерото Беър Крийк. Момичетата бяха на десет години. Беше подарил на Ема въздушна пушка „Дейзи“. Един следобед тя се върна в лагера тичешком, цялата обляна в сълзи. Прицелила се в пойна птичка, която била кацнала на клона на един бор, и дръпнала спусъка. Нито за момент не допускала, че ще уцели, камо ли да убие, но точно това се беше случило.

Сърцето й беше разбито и никой не можеше да я утеши. Джак предложи да направят погребение. Суетенето около подготовката като че ли я поуспокои. Но когато Джак посипа с пръст трогателно загиналата птица, Ема отново избухна в плач, след което взе въздушната пушка и с всичка сила я запрати в езерото. Оръжието потъна като камък и на повърхността на водата останаха да се мержелеят само концентрични кръгове.

Това бе последният спомен на Джак за нещо, което бе преживял заедно с дъщеря си. Какво се случи след това? Тя ли порасна твърде бързо? Или просто се отчуждиха един от друг? Недоумяваше къде е отлетяло времето, как Ема се промени толкова. Все едно беше заспал в експреса. Ако не беше станала катастрофата, навярно никога нямаше да се събуди.

Шилц отвори вратата в отговор на думкането на Джак. Гумените му ръкавици бяха хлъзгави, напоени с кой знае какви вещества.

Той се отмести от вратата, за да направи път на Джак.

— Приличаш на ударено животно. Какво се е случило тук?

Потопен в ужаса на собствения си затвор, Джак едва не каза на Шилц за призрачните посещения. Всъщност беше убеден, че нямаше никаква свръхестествена намеса, просто се самозалъгваше, сякаш силното му желание би могло да върне Ема към живота или негово призрачно подобие. От друга страна, кой освен Игън, който виждаше Божията ръка в невероятното, в необяснимото, можеше да разбере. Въпреки това Джак предпочете да замълчи по въпроса. Беше твърде лично, твърде унизително. Щеше да изглежда като дете, изгубено в приказка за духове.

— Сетих се за нещо, което не разбирам. — Шарън постоянно го обвиняваше, че крие истинските си чувства зад сарказма. Какво знаеше тя?

Кабинетите бяха затъмнени, хлъзгави и утихнали и мъркаха като вентилатор. Килимите и ламперията рязко контрастираха с редиците банки за трупове от неръждаема стомана, отводнителните маркучи, огромните тръби на пода, съдовете с химикали, множеството микроскопи, редиците подпори, използвани за повдигане на гърдите на труповете за по-лесно проникване, чекмеджетата, пълни с инструменти за морфология и патология: триони за кости, назъбени ножове, ножици за отваряне на стомашно–чревния тракт, чукчета с кукички, клещи за разрязване на ребра, длета за черепи, скалпели и извити хирургически игли за зашиване на телата, след като работата е свършена. Джак и Игън заобиколиха стаята с рентгена и токсикологичната лаборатория и минаха през стаята за измерване, която беше прецизно подредена като швейцарска часовникарска работилница и равнодушна като месарница, където труповете и основните им органи биваха претегляни и измервани. Дори и в късия коридор се усещаше леденият дъх на студената стая — мрачна, неприветлива, безлична като терминал, смълчана като библиотека.

— Е, какво те върна? Няма къде да отидеш в една дъждовна декемврийска нощ? — Шилц направи знак към стената с контейнерите за трупове. — Тъй като не всички места са запълнени, бих могъл да ти предоставя легло за една нощ в японския ми хотел. Тихо е като в гроб, а от осем часа в стаята за аутопсии се сервира континентална закуска за чревоугодници. Къде предпочиташ да е леглото: горе или долу?

Джак се разсмя. Игън притежаваше необичайната способност да разсейва депресиите му.

— Интересувам се от леглата, заети от двамата мъже от Сикрет Сървис.

— А, да — каза Игън. — Мъжете в черно.

Чувството за хумор, колкото по-черно, толкова по-добре, както бе казвал Игън на Джак, е важно качество за един патоанатом. „Само професионалното безпристрастие ще те спаси, защото накрая все някой ще ти влезе под кожата. Оттам нататък всеки зловещ шегаджия се оправя сам.“

Шилц преведе Джак покрай редиците с лъщящи контейнери от неръждаема стомана и отвори два от тях, които се намираха един до друг на височината на кръста.

— Очарован от снежната ти топка, съвсем забравих за тях. Вероятно защото не аз съм правил първоначалните аутопсии. Сега законът изисква в случай на смърт на федерални служители работата да бъде свършена от патолози от Института по патология към въоръжените сили. — Той сви рамене. — Идиотщина, ако питаш мен, но това са изискванията.

Двата трупа лежаха по гръб, с безизразни, восъчни черти като на кукла, с разрязани гръдни кошове и след това зашити с типичния за аутопсиите Т-образен белег, който тръгваше от под ключицата и стигаше до дебелото черво.

— Патологията е вчерашен вестник според новите ти приятелчета. Дойдоха, видяха и се оказаха в задънена улица.

— Съвсем нищо ли? — попита Джак.

— Аз направих и собствена аутопсия, за да съм сигурен. Нито частица от отпечатък, изпуснат косъм, парченце кожа, боя или мръсотия под ноктите. Никаква следа от нещо, което би могло да помогне за идентифицирането на престъпниците. — Шилц сви рамене. — Няма и кой знае какво за гледане. Едно промушване — твърдо, директно, без никакво колебание — между третото и четвъртото гръбно ребро право в сърцето. — Той направи пауза. — Е, долу-горе.

Собственото сърце на Джак заби като лудо.

— Какво имаш предвид?

Шилц обърна първия труп на една страна, изблъска го до другия край на койката и го обърна по корем. Докато извършваше същата процедура с второто тяло, показа на Джак входящата рана.

— Виж тук. Обелих мускула, за да се видят по-добре вътрешните рани. Гладко е като коприна, значи нападателят не е използвал назъбено острие, но има лека извивка. Не мога да разбера що за острие би оставило такава следа.

Но аз мога, помисли си Джак. Той беше виждал тази странна, леко дъгообразна рана преди — веднъж преди деветнайсет години. Последвалото разследване от негова страна, което проведе съвсем сам и което беше колкото опасно, толкова и трудно, разкри оръжието на убийството — нож с тънко острие, познат като палета. Използваха го професионални пекари за разстилане на меко тесто или намазване на захарна глазура. Характерно за този вид нож беше, че е със заоблен връх на острието, което го правеше напълно безполезен при нападение с наръгване. Но тази палета беше уникална — убиецът беше заточил върха, превръщайки ножа в безпощадно оръжие.

— Добре ли си? — Шилц се вгледа в застиналото лице на Джак.

— И още как — отговори Джак със сподавен глас.

— Промъкнал се е зад тях и бинго! Никакъв шум, никакво сборичкване. — Леко отегченият тон на Шилц показваше, че е проучвал въпроса многократно през последните двайсет и четири часа. — Абсолютно професионално, да не кажа впечатляващо изпълнение, особено предвид обучението на жертвите. Всъщност бих казал, че ножът е използван с хирургическа точност. Честно казано, аз самият не бих могъл да се справя по-добре.

Джак едва чу последното изречение на приятеля си. Той беше застинал приведен между двете койки, погледът му отскачаше от едната рана към другата и обратно. Галопиращото сърце в гърдите му внезапно спря от ужас.

„Това е абсолютно невъзможно, каза си той. Аз лично застрелях Сирил Толкан, докато се опитваше да избяга от покрива, където го приклещих. Той е мъртъв, знам го.“

И все пак свидетелството пред очите му беше неоспоримо. Двете рани бяха визитната картичка на един убиец, когото Джак бе проследил деветнайсет години по-рано след едно убийство, оставило го с разбито сърце и съсипан от отчаяние.