Дъщерята на президента

37.

13-20 януари

Ранният януарски залез рисуваше тънки златни и пурпурночервени ивици върху ниското небе на запад. Джак се срещна с доктор Айрини Сондърсън на широката веранда в южняшки стил на „Емили Хаус“.

— Изпробвах всички начини, за които се сетих, както и няколко нови способа, за да стигна до Али — каза доктор Сондърсън. Тя беше висока, слаба като вейка жена със силно пристегната в конска опашка тъмна коса, което подчертаваше високото чело, високите скули и живите й, интелигентни очи. Изглеждаше като нереализирал се модел. — Тя или не може, или не иска да ни каже какво й се е случило.

— Какво й е? — попита Джак. — Не можете ли да кажете поне това?

Доктор Сондърсън поклати глава.

— Това е едно от най-обезсърчителните неща, що се отнася до човешкото съзнание. Не се и съмнявам, че страда от някакъв вид посттравматичен стрес, но в крайна сметка това не ни говори нищо. Няма спор, че е преживяла травма. Но не можем да определим нито вида й, нито какво точно влияние е оказала върху нея. — Тя въздъхна дълбоко. — Честно казано, намирам се в задънена улица.

— Вие сте третият психиатър, който казва това. — Джак разкопча сакото си. Отношенията им вече не бяха формални. — А физически наранявания?

— Щателният медицински преглед показва, че не е била изнасилена или наранена по какъвто и да било друг начин. Нямаше дори повърхностна драскотина.

— Възможно ли е да е стокхолмски синдром?

— Навярно имате предвид Пати Хърст. — Доктор Сондърсън сви рамене. — Разбира се, възможно е да се идентифицира с похитителя си, но тя не демонстрира никаква враждебност към нас и като се има предвид относително краткото време, което е прекарала с него, изглежда малко вероятно. Освен ако, разбира се, не е използвал упойващи вещества, за да ускори процеса, но в кръвната й проба липсват следи от химически маркери. Както знаете, с нея се зае личният медицински екип на президента в „Бетесда“, когато я заведохте там.

— Минаха три дни, откакто поисках да я видя — каза Джак.

— Можете да я видите веднага, ако желаете — отговори доктор Сондърсън, отхвърляйки оплакването му със спокойната самоувереност на психиатър.

Винаги знаят какво да кажат, помисли си Джак, даже когато грешат.

— Да ви заведа ли до стаята й?

— Всъщност бих предпочел да я видя тук, отвън.

Доктор Сондърсън се намръщи.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защо не? Почти през цялото време за изминалите десет дни е стояла затворена като в клетка. Тук е хубаво, но все пак е затвор. — Джак й предложи най-очарователната си усмивка. — Хайде, докторе. — И двамата знаем, че свежият въздух ще й се отрази добре.

— Добре. Връщам се веднага. — Понечи да се обърне, но се поколеба. — Не се изненадвайте, ако Али демонстрира променливо поведение и изпада в крайни настроения.

Джак кимна.

Останал сам на верандата, имаше възможност да се потопи в едновремешната атмосфера на „Емили Хаус“ — просторно, една идея по-натруфено място, чийто двор спокойно можеше да послужи за декор на нова версия на „Отнесени от вихъра“. Ако не знаеше истинското предназначение на имението, Джак навярно би очаквал да види двойки, които пийват ментови джулепи и си бъбрят със силен южняшки провлачен акцент.

„Емили Хаус“, кръстена на кучето на един от президентите на САЩ, представляваше преди всичко надеждна правителствена сграда. Намираше се в центъра на петдесетакрово парче земя във Вирджиния, което беше толкова добре охранявано, колкото и гъсто залесено. През годините много държавни глави, дезертьори, двойни агенти и всякакви подобни бяха наминавали насам. Представляваше бяла постройка със сиви кепенци и синьосивкав покрив с плочи. Невзрачната й външност идеално прикриваше бронирани стени, врати и прозорци, както и по-модерни охранителни джаджи, отколкото в лабораторията на Кю. Така например тук имаше няколко АСО — „Активна система за отказ“, — което звучеше по-скоро като наименование на болест от списъка на доктор Сондърсън. Но под понятието АСО не се криеше нищо необяснимо. В общи линии това беше лъчев пистолет, който изстрелваше сноп невидима енергия, под влияние на която жертвите имаха чувството, че кожата им гори. Това оръжие не се държеше в ръка и изобщо не беше малко по размер. Всъщност приличаше по-скоро на сателитна чиния, поставена върху камион с открита каросерия или джип. Но важното е, че действаше.

Джак чу отварянето на вратата и се обърна. Беше Али, следвана плътно от доктор Сондърсън. Бяха изминали само три дни, откакто я видя за последен път, но изглеждаше с година по-възрастна. На лицето й беше изписана промяна, която той не можеше да определи съвсем точно. Още една визуална загадка, която трябваше да дешифрира.

— Ей! — възкликна той с усмивка.

— Ей!

Тя се спусна в прегръдката му. Джак я целуна по главата. После доктор Сондърсън му кимна и се оттегли в „Емили Хаус“.

Али носеше късо вълнено сако, дънки и оранжева фланелка „Бъфало“ с щампа на летящ орел, стиснал в ноктите си череп.

— Искаш ли да се поразходим? — предложи той.

Тя кимна и Джак я поведе надолу по стъпалата и след това по чакъла. Около „Емили Хаус“ имаше няколко градинки. По това време на годината единствено ниският лабиринт от чимшир беше запазил зеленината си.

Али наведе глава.

— Не можем да се отдалечим, без да привлечем вниманието на охраната.

Джак следеше внимателно не само думите, но и тона й. В гласа й имаше някаква скръб и това докосна тъжната струна у него. Тази млада дама беше прекарала живота си на каишка, наблюдавана от сурови мъже, с които никога не бе успявала да установи връзка. Той реши да говори с баща й за новите гардове от Сикрет Сървис, които щяха да бъдат прикрепени към нея, когато се прибереше у дома. Тя заслужаваше нещо по-добро от поредната двойка анонимни агенти.

— Как се отнасят към теб? — попита той, докато се придвижваха между ниските живи плетове.

— Пипат с меки ръкавици. — Тя се изкикоти. — Понякога си мисля, че съм направена от стъкло.

— Те ли те карат да се чувстваш така?

Али сви рамене. Беше ясно, че не е готова да говори за случилото се дори с него. Джак си даде сметка, че ще трябва да възприеме съвсем друга тактика.

— Али, има нещо, за което само ти можеш да ми помогнеш. Става въпрос за Ема.

— Добре.

Дали грешеше, или очите й действително светнаха?

— Не ми се смей, но през последните десет дни имаше моменти, когато, заклевам се, видях Ема. Един път в „Лангли Фийлдс“, а след това на задната седалка в колата ми. И още няколко пъти. А веднъж усетих студен дъх в тила ми.

Али вървеше бавно и зяпаше в краката си. Давайки си сметка, че напоследък е била пришпорвана достатъчно, Джак реши да я остави на мира. Той се заслуша в повея на вятъра между голите клони и в далечния крясък на ято врани, струпали се по върховете на дърветата като стари баби на погребение.

Най-после Али вдигна глава и го изгледа с любопитство.

— Аз усетих същото. Когато ти ме държеше, докато онази змия…

— Ти си видяла змията?

— Чух я.

— Не знаех.

— Беше зает.

Думите го прободоха, макар че тя изобщо нямаше намерение да го засегне. Раната, която получи поради проявено невнимание, все още беше жива като в деня, в който държеше безжизненото тяло на Ема в ръцете си. Нищо не може да те подготви за смъртта на детето ти. Беше неестествено и затова неразбираемо. Нямаше утеха. В този смисъл може би обръщането на Шарън към църквата беше непонятно. Идва момент, когато болката в теб става непоносима. По един или друг начин ти се налага да напипаш пътя към помощта.

Те стигнаха до центъра на лабиринта — малко квадратно пространство с каменна пейка. Седнаха мълчаливо. Джак гледаше как сенките пълзят по тревните площи и градините. Върховете на дърветата сякаш бяха обгърнати в пламъци.

— Усетих я — промълви Али най-накрая. — Ема беше с нас в онази ужасна къща.

И точно в този момент, с изричането на тези думи, Джак усети как някаква неизмерима тайна ги погали с воала си. Почувства, че с влизането в чимширения лабиринт, с насочването им към центъра двамата се докоснаха до мъдрост отвъд човешкото разбиране и така по тайнствен начин се оказаха свързани един с друг до края на живота си.

— Но как е възможно? — Той говореше колкото на нея, толкова и на себе си.

Тя сви рамене.

— Защо обичам кока-кола и не понасям бира? — отвърна тя. — Защо предпочитам синьото пред червеното?

— Някои неща просто са такива, каквито са.

— Именно — кимна тя.

— Но това е различно.

— Защо да е различно? — попита Али.

— Защото Ема е мъртва.

— Честно казано, не знам какво означава това.

Джак се замисли за момент и след това поклати глава.

— И аз не знам.

— Тогава няма причина да не трябва да усещаме присъствието на Ема — заключи тя.

— Погледнато от този ъгъл…

С абсолютната увереност на младостта тя го прекъсна с въпрос:

— А от какъв друг ъгъл би могло да бъде погледнато?

Джак можеше да измисли най-различни алтернативи, но всички те попадаха в рамките на строгите убеждения на скептиците — както научни, така и религиозни.

И тъй като все още усещаше крилата на мистерията да пърхат около тях, той й каза това, което не можеше да сподели с никого. С лакти върху коленете и плътно сплетени пръсти, той се наведе напред и рече:

— След като се разделихме с Шарън, започнах да се чудя дали това е всичко. Имам предвид живота, света, който виждаме, чуваме, помирисваме, докосваме.

— Защо тази мисъл се появи тогава? — попита Али.

Джак търсеше подходящия отговор.

— Защото без нея станах, как да кажа, отвързан.

— Аз съм отвързана от първия си дъх. — Али седна напред. — Понякога си мисля, че съм се родила, задавайки въпроса: „Това ли е всичко?“ Но за мен отговорът винаги е бил: „Не, светът се простира далеч зад решетката на клетката ти.“

Джак се извърна към нея.

— Наистина ли смяташ, че светът е клетка?

Тя кимна утвърдително.

— Тя е достатъчно малка, Джак. Ти си бил и продължаваш да си в нея, така че трябва да знаеш.

— В такъв случай се радвам, че Ема е дошла вътре.

— За толкова кратко време!

Искреното съжаление за пореден път скъса сърцето на Джак.

— И тя е имала теб, Али, макар и за толкова кратко време.

Сенките се разстлаха над обширните морави, живите плетове и цветните лехи и стана хладно. Али потръпна, но когато Джак я попита дали иска да се прибере вътре, тя поклати глава.

— Не искам да се връщам — прошепна тя. — Не бих го понесла.

Без да мисли, Джак покровителствено обви ръка около тялото й и за негова изненада, тя се приближи към него.

— Искам да ти разкажа за Ема — най-после промълви тя.

Зашеметен, Джак не каза нищо.

Али се извърна с лице към него.

— Мисля, че затова е още тук. Смятам, че иска да ти разкажа сега. Иска да знаеш всичко за нея.

38.

На Джак му отне близо час да убеди доктор Сондърсън и управата на „Емили Хаус“, че Али не се шегува, като казва, че не може да прекара още една нощ там. Накрая все пак бе принуден да се обади на важната клечка.

— Тя ще бъде с мен, сър — каза той на бъдещия президент.

— Тя това ли иска, Джак?

— Да, сър. — Джак се отдалечи от доктор Сондърсън, която седеше, окъпана в светлина, зад огромното натруфено бюро. — Честно казано, не виждам друг начин да стигнем до нея. Всички други начини са изчерпани.

— И аз така разбрах — мрачно отвърна Едуард Карсън. — Добре тогава. Твоя е до утре на обяд.

— Но, сър, това е много малко време.

— Джак, церемонията по встъпването ми в длъжност е вдругиден. Поне трима топ психиатри прецениха състоянието й, без да стигнат до каквото и да е заключение, освен че не е била наранена. Благодаря на Господ за това.

— Сър, задължително трябва да намерим похитителя й.

— Възхищавам се на ентусиазма ти като пазител на закона, Джак, но това не подлежи на обсъждане. Али има задължение да стои до мен и съпругата ми по време на церемонията. Не минахме през цялата тази тайнственост само за да изпусне тя най-важната фотосесия в живота си. А и в края на краищата, най-важното е, че е жива и здрава. Не държа да зная какво й се е случило и, честно, не съм изненадан, че не иска да го изживее отново. И със сигурност няма.

Сигурно целенасочеността, помисли си Джак, образува около всички политици — консерватори, либерали или независими — такава твърда и лъскава обвивка. Той беше наясно, че бъдещият президент вече е решил. Нито един аргумент не можеше да му повлияе.

— Добре, сър. Ще доведа Али утре на обяд.

— Чудесно — отвърна Карсън. — И още нещо. Настоявам да има хора от Сикрет Сървис.

— Разбирам как се чувствате, сър. — Според Джак присъствието им не беше кой знае какъв проблем, но се налагаше да се справят с него по някакъв начин. — Но трябва да знаете, че за Али няма да е добре да вижда охрана точно сега. Нужно ми е тя да заговори свободно за случилото се, докато е била в плен. Чувството, че е обградена, лишена от свобода, ще направи задачата още по-трудна.

От другата страна на линията последва мълчание, докато Карсън обмисляше казаното.

— Добре, тогава един компромисен вариант. Искам да ви придружат по пътя. Ще се покажат с колата само ако стане наложително.

— И, сър, бих искал аз да избера постоянната й охрана. Вече имам предвид двама души. Не искам случилото се в „Лангли Фийлдс“ да се повтори.

— Става, Джак, по този въпрос сме на едно мнение — съгласи се Карсън. — А сега ме остави да уредя нещата с доктор Сондърсън.

Али се обърна, когато Джак излезе от „Емили Хаус“. Тя стоеше на верандата и гледаше как охранителите кръстосват тревните площи на различни интервали от време. Той зърна в очите й очакване, но и страх едновременно.

— Е?

Джак кимна и на лицето й веднага се изписа облекчение.

Докато отиваха към колата, тя каза:

— Искам да седна на задната седалка.

Джак тутакси я разбра. На път към Вашингтон с едно око следеше пътя, а с другото гледаше в огледалото за обратно виждане и проверяваше ту колата с двамата охранители от Сикрет Сървис, ту Али.

— Къде седеше тя? — попита Али.

Той знаеше, че става въпрос за Ема.

— Малко по-вдясно. Да, точно там.

През останалата част от пътя Али остана на показаното й място със затворени очи. Обзе я някакво спокойствие, все едно се отнесе извън времето и пространството. В този момент, разтърсен като от електрически шок, Джак осъзна, че подобното й на транс състояние му напомня какво му бе откраднато, след като уби Андре в библиотеката. И той се зачуди дали двамата с Али не са тигри, дали сега не беше негов ред да я заведе в гората.

Старата дървена къща както винаги се издигаше в края на „Уестморланд Авеню“, точно до границата на Мериленд. Къщата и прилежащото й парче земя бяха устояли на развитието на времето и цивилизацията. Огромният дъб все още се извисяваше над нивото на покрива, а в клоните пред стаята на Джак още имаше птиче гнездо. Залесената площ беше още по-гъсто обрасла и непроходима отпреди.

Той заведе Али именно в къщата на Гъс. Неговият дом, мястото, където Шарън отказа да се нанесе, отхвърляйки миналото му. Всъщност тя не можеше да проумее защо той не я продаде и не използва парите, за да плати обучението на Ема в „Лангли Фийлдс“, вместо да ипотекира къщата им за втори път. „Притежаваш това ужасно старо нещо без никакви тежести, каза тя. Защо просто не се отървеш от него и да се приключи с това?“ Тя не беше разбрала защо той не искаше да се приключи с това, както и че Джак често водеше там Ема и Моли Шилц, когато бяха по-малки. Те обожаваха да се катерят по дъба и да се излягат на разклоненията на огромния му ствол. Обичаха да играят на криеница в обраслата гориста местност зад къщата. Разпльокваха се като морски звезди на големите дивани във всекидневната и слушаха старите грамофонни плочи на Гъс — Мъди Уотърс, Хаулин Улф, Джеймс Браун. Отлично имитираха изключителното сценично поведение на Браун, след като Джак им показа видеозапис на наелектризиращия му концерт в „Аполо“ в Харлем.

Докато се качваше по предните стълби, Джак забеляза, че колата на Сикрет Сървис паркира малко по-надолу по улицата, пред съседната къща. От тази удобна позиция агентите имаха идеална видимост към предната и страничната част на къщата.

Джак влезе в кухнята и остави китайската храна за вкъщи на плота. Когато се върна във всекидневната, отиде до стария грамофон, избра една плоча и я постави върху въртящия се диск. След миг Мъди Уотърс поде „Long Distance Call“.

Али започна да обикаля бавно, като се поспираше тук-там, за да разгледа някоя снимка, книга или редица от плочи. Прокара пръсти по китарата на Гъс, по наредените видеокасети със записи на стари телевизионни шоупрограми, по лавицата с комикси на Джак от Сребърната епоха — „Спайдърмен“, „Фантастичната четворка“ и „Доктор Стрейндж“, всеки от които стоеше в отделна обложка.

— Леле, тук наистина изглежда точно така, както ми го е описвала Ема.

— Мисля, че тук й харесваше.

— О, да. — Али разгледа касетите: „Шоуто на Дик ван Дайк“, „Подводен свят“, „С оръжие, готов да пътува“, „Шоуто на Боб Нюхарт“. — Тя обичаше да идва тук, когато теб те няма. Да бъде сама.

— Какво е правила тук?

Али сви рамене.

— Не знам. Сигурно е слушала музика. Беше луда по айпода, който й подари. Носеше го навсякъде. Правеше списъци от песни и ги слушаше през цялото време. — Тя остави касетите. — Никога не сподели с мен какво е правила тук. Тя имаше тайни от всички, дори и от мен.

Докато я гледаше, Джак изживяваше един невероятно горчиво-сладък момент, защото колкото и да бе щастлив, че тя е тук, присъствието й по възможно най-болезнен и непосредствен начин му напомняше какво можеше да преживее с Ема. В същото време го завладя безкрайно чувство на покровителство спрямо нея.

След смъртта на Ема му трябваше известно време, за да осъзнае, че светът се е променил: никога вече нямаше да е безопасен, никога нямаше да е онова спокойно и удобно местенце, както когато Ема беше жива. Цветът му беше различен, забулен в траур.

Имаше и още нещо. Чрез Али той се доближаваше до Ема, започваше да разбира, че двамата с дъщеря му не са били толкова различни. Изглежда, Ема е знаела колко си приличат, но бидейки такава, каквато е, Ема е имала нужда да прави нещата по свой начин, точно както правеше той на нейната възраст. Внезапно го разтърси чувство на неподправена радост. Струваше му се, че той и Ема отново ще бъдат заедно, че двамата ще се съберат, вероятно толкова скоро, колкото в деня, в който тя му се обади. В края на краищата тя идваше да го види. Какво е искала да му каже?

— Абът и Костело. — Али държеше в ръка една касета. — Може ли да изгледаме това? Ема ми разказваше за тях, но аз никога не съм ги гледала.

Джак се отърси от унеса, включи телевизора и пъхна касетата в отвора. Гледаха „Шапкарска фабрика Съскехана“ и Али се смя до сълзи. Но след това започна да плаче неудържимо и не спря нито когато скечът свърши, нито когато Джак извади касетата. Просто плачеше и плачеше, но при опита на Джак да я прегърне се отдръпна. Той я остави на спокойствие за известно време, качи се горе и седна в бившата стая на Гъс. След като леглото го нямаше, вече можеше да стои там. Замисли се за Рони Крей, опита се да си го представи, опита се да си представи какво би искал един сериен убиец от Али. Имал ли е намерение да я убие? Ако да, е разполагал с достатъчно време да навре изпилената си палета в гърба й. Дали е възнамерявал да я измъчва, преди да я убие? Ако е било така, по нищо не личеше да е започвал. Освен това мъчението не беше характерно за начина на действие на Крей. И ако имаше нещо, което Джак да е научил от работата си с престъпници, дори и с най-находчивите, то беше, че веднъж установен, почеркът никога не се променя. Същият извратен импулс, който караше един човек да убие друг, подтикваше престъпника всеки път да го прави по един и същ начин, като вид изкупителен ритуал.

И така, поемайки огромен риск, Крей беше отвлякъл Али Карсън от територията на „Лангли Фийлдс“. Ако целта не е била да я убие или измъчва, тогава какъв е бил мотивът му? И защо я е изоставил? Дали са имали късмет, дали просто е излязъл да пазарува провизии, когато двамата с Нина нахлуха в къщата? Дали е бил предупреден? Но как и от кого? Колкото повече обмисляше загадката, толкова повече се убеждаваше, че ключът е Али. Трябваше да я накара да проговори.

Когато слезе долу, тя седеше на дивана.

— Съжалявам за странното ми държане.

— Забрави — отвърна Джак. — Гладна ли си?

— Не особено.

— Все пак да хапнем нещо. — Джак тръгна към кухнята и Али го последва. Тя му помогна да отвори кутиите и да разсипе храната в чинии. Джак й показа къде стои сребърната посуда и тя подреди на масата изискани чинии и прибори.

Али не беше вегетарианка, затова Джак поръча запечени до тъмночервено ребърца, говеждо с оризова юфка и кълнове, ориз със свинско и китайско броколи в чеснов сос.

С изключение на сочните ребърца, двамата се нахраниха с помощта на дървените пръчици, пакетирани заедно с храната. Али сякаш беше родена с тях. Джак се беше научил да ги ползва от Ема.

— Бях вегетарианка, но преди да срещна Ема. — Устните й се разтегнаха в тъжна усмивка. — Никой не можеше да изяде повече свинско от нея. — Али нави няколко лъскави парченца юфка около пръчиците си. — Аз й се присмивах. Тогава тя ме попита защо съм вегетарианка. Разказах й как третират животните и как после ги заколват. Тя се разсмя и каза, че съм лицемерка, ако това е причината да не ям месо. „Може ли да ми заемеш велуреното си яке? Ами кожената пола или някой от коланите си? И колко чифта пластмасови обувки имаш?“ Тя ми разказа как малките ферми отглеждат крави, прасета, овце и пилета по хуманен начин. Разказа ми за така нареченото „бавно“ фермерство, за методите на продължително отглеждане, без използване на хормони. Каза ми, че ако искам да съм вегетарианка, си е моя работа, но че трябва да имам основателна причина. Беше дяволски умна. Беше си направила собствено проучване, вместо да декламира готово заучени доводи като мен. Това, което наистина ме изуми у нея, е, че никога не правеше избор безцелно. Зад постъпките й винаги се криеше причина.

Кое беше момичето, за което му говореха?

— На нас с Шарън никога не ни е изглеждало така. Ние виждахме само хаос и бунт.

— Да. Е, и това го имаше.

— Иска ми се да бях отделял повече време, за да видя повече неща.

— Предполагам, че това нямаше да има значение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ема майсторски ви позволяваше да видите само това, което тя искаше да видите, и нищо повече. — Али сви колене до гърдите си и ги обви с ръце. — Ще ти кажа как беше в началото с мен. Ема нямаше много приятели. Не защото другите момичета не се опитваха. Напротив. Всички искаха да се сближат с нея, но тя не искаше да е част от която и да е групичка, въпреки че съвсем спокойно щеше да стане лидер. Тя виждаше себе си в напълно различна светлина. И двете се възприемахме като различни, като аутсайдери с главно „А“.

Фактът, че дъщеря му е живяла със същото чувство, което го съпътстваше през целия му живот, че е смятала себе си за Аутсайдер, разтърси Джак до мозъка на костите. Или може би, ако бъдеше честен със себе си, това, което го шокира, беше, че той самият не виждаше в нея Аутсайдер.

— Според мен аз винаги съм се смятала за Аутсайдер заради политическите амбиции на баща ми — продължи Али. — Откакто се помня, единственото, за което говореше, единственото, което планираше, бе да стане президент. В определен момент си мислех, че е започнал да крои планове да стане президент още в началното училище. Както и да е. Именно Ема ме накара да осъзная, че ролята ми на Аутсайдер няма нищо общо с баща ми, а се корени в самата мен.

Старият Мъди беше подхванал бавната и тъжна песен „My Home Is In The Delta“ — едно от любимите парчета на Гъс.

— Значи Ема се е смятала за Аутсайдер.

— Не само че го мислеше — отвърна Али на момента. — Тя наистина беше Аутсайдер.

Джак поклати глава.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— В началото и аз не разбирах. — Али взе чинията и приборите на Джак, сложи ги върху нейните и отнесе малката камара в мивката.

— Остави ги — каза Джак. — Ще ги измия после.

— Всичко е наред. — Али пусна водата. — Обичам да го правя, защото никой не ми е казвал и дори не е очаквал от мен да го свърша. — Тя изстиска малко препарат върху една гъба и се залови съсредоточено за работа. — Не разбирах, докато с времето не я опознах. И тогава ме озари отговорът: за разлика от повечето момичета на нейната възраст, Ема не определяше себе си от тяхната гледна точка. Познаваше себе си из основи. И затова притежаваше някаква, как да кажа, необуздана енергия.

След като приключи, Али подсуши ръцете си, върна се на масата и седна.

— Ема ме запозна с Хънтър С. Томпсън, най-големият съвременен Аутсайдер. Но също ми предложи да прочета Блейк. — Тя наклони глава. — Имаш ли представа кой е Уилям Блейк?

При споменаването на името на Блейк през тялото на Джак премина слаба тръпка. Той четеше и се наслаждаваше на творбите на Блейк, когато посещаваше вашингтонските обществени библиотеки, което продължи дълго след като за пореден път остана сам. Но не можеше да забрави впечатляващия откъс, който Крис Армитидж цитира вчера пред него и Нина.

— Да.

— Ема обожаваше Блейк. Тя се идентифицираше с него. И когато го прочетох, я разбрах напълно, защото любимият й цитат беше следният. — Тя затвори очи и сбърчи чело съсредоточено. — „Трябва да създам своя собствена система или да стана роб на нечия друга. Работата ми не е да разсъждавам и да сравнявам; работата ми е да създавам.“

— Ема е искала да създаде нещо.

Али кимна.

— Нещо важно, нещо трайно.

— Какво точно?

Сълзите отново се появиха и започнаха да се стичат от ъгълчетата на очите й.

Ужасно предчувствие внезапно стисна сърцето на Джак.

— Какво?

Али стана и закрачи из стаята. Мъди Уотърс беше по средата на „You Can’t Lose What You Ain’t Never Had“.

Тя прехапа долната си устна и каза:

— Честно, не съм сигурна дали трябва да ти кажа.

— Али, ти стигна дотук — подкани я Джак. — Ема вече няма нужда да бъде защитавана.

— Да, знам, но… — Тя издиша бавно и каза: — Тя имаше намерение да напусне училище.

Джак облекчено се отпусна.

— Искаш да кажеш, че не й е харесвало в „Лангли Фийлдс“.

— Не, имам предвид училище като цяло, а не конкретно училище.

Сега Джак беше озадачен.

— Но какво е имала намерение да прави?

— О, боже, не искам да злоупотребя с доверието й.

— Но нали ми каза, че според теб Ема иска да го споделиш с мен — противопостави се Джак и си даде сметка, че е напълно сериозен.

Али кимна, но изражението й остана мрачно. Приближи се и седна до него.

— Имаше намерение да направи това, което чувстваше, че е длъжна. — Очите й плуваха в сълзи. — Планираше да се присъедини към П-2.

39.

Образът на Кала Майърс увисна във въздуха. Прожекционният апарат увеличаваше чертите на лицето й до холивудски размери. Никой в стаята, а най-малко министър Денис Пол, не пропусна да забележи приликата й с Али Карсън.

— Господа — каза крайно неприятният Хю Гарнър с най-авторитетния си глас, докато държеше високо във въздуха някакъв предмет в пликче с надпис. — Сега разполагаме с неопровержимо доказателство.

Пол беше част от много отбрана публика, разположена в зала Запад в Пентагона. Заедно с него бяха президентът, държавният секретар и съветникът на президента по национална сигурност. Седяха около полирана абаносова маса. Пред всеки имаше бележник, няколко молива, чаша и бутилка студена вода. След срещата всички писмени материали щяха да бъдат събрани и изгорени.

— Този мобилен телефон е бил на един от убитите агенти от Сикрет Сървис, които охраняваха Али Карсън — продължи Гарнър. — Намерен е близо до тялото на Кала Майърс. Към момента на смъртта жертвата е работила за Първите американски светски проповедници. Докато преди се смяташе, че въпросната госпожа Майърс не е отвлякла Али Карсън, сега е повече от сигурно, че е била замесена. Предполагам, че се е подготвяла да дезертира. Отивала е към полицията с мобилния телефон. Някой от съмишлениците й е разбрал за героичното й намерение и я е убил. Сигурно е чула нападателя й да се приближава, защото е успяла да изхвърли телефона. Намерили са го при първоначалното претърсване на местопрестъплението откъм западната страна на Испанските стълби. Чисто доказателство, че ПАСП или П-2 стоят зад похищението на Али Карсън.

— Добра работа, Хю — каза президентът. — А сега ще ни извиниш ли за момент?

— Разбира се, сър.

Гарнър излезе от стаята като изпълнителен войник, но Пол успя да забележи начумерената му физиономия.

Президентът се покашля.

— Тази дреболия заедно с документите, които ми даде президентът Юкин, ще сложи край на мисионерските секуларисти в Америка.

Той се извърна към Пол.

— Денис, нареждам ти да започнеш с ареста на членове на Първите американски светски проповедници. Тъй като не успя да постигнеш напредък с идентифицирането на някой от нелегалната П-2, искам всички задържани да бъдат разпитани по въпроса. — Той вдигна пръст. — Не е нужно да ти напомням, че ни остава малко повече от седмица, преди да ми свърши мандатът. Лично аз няма да считам работата ни за приключена, ако не изправим тези родни терористи пред съда. Естествено, не вярвам новият президент да свърши работата, така че всичко остава в наши ръце.

Пол, който тайно негодуваше срещу завоалираното мъмрене на президента, кимна и ентусиазирано каза:

— Считайте го за направено, сър. Сега, след като разполагаме със силата на доказателствата, можем да нападнем по-открито.

— Добре. — Президентът, който явно не се поддаваше на хитро формулирания отговор на Пол, потърка ръце. — А сега, за предстоящото след 20 януари.

Пентагонът беше построен върху тайни, но Пол забеляза, че днес в тази стая се усеща нещо още по-дълбоко и смъртоносно. На бюрото си Пол държеше плочка от палисандрово дърво, подарена му от неговия ментор. Върху нея в златно листо беше гравиран известният цитат на Бенджамин Франклин: „Трима могат да пазят тайна, ако двама от тях са мъртви.“ В този момент Пол беше убеден в тази мисъл повече от всякога. Докато оглеждаше стаята, му се струваше, че атмосферата блика от тайни. Вероятно така се случва, когато кашата свърши, помисли си той, когато след осем години на трудни решения, поверителни обаждания и нужда от неистов контрол доверието между дори най-близки колеги се срива. Менторът му го предупреди, че последните дни на една администрация са белязани или от отегчение, или от отчаяние. Нито едно от двете не беше здравословно. И двете разкриваха разяждащото действие на покварата. Всеки човек трябваше да приеме резултата: властта или го е съсипала, или той не може да живее без нея. Наставникът му каза, че след време остава само да бъде пречистен мръсният канал и хаосът на властта се изплъзва през пръстите ти.

— Господа — продължи президентът, — как върви тайната ни кампания за осигуряване на влиянието ни върху Конгреса и медиите, когато Едуард Карсън стане президент?

Тук и сега Пол се изправи лице в лице с истината в думите на своя ментор. Беше отвратен от хода на тази среща, от Цезар, просещ милост пред лицето на гибелта, от роптаенето срещу времето и историята. Но той знаеше, че не може да позволи на скритата безнадеждност да го заслепи за крайната опасност на последните няколко заповеди. Отчаяното животно беше най-опасно. Въпросът, на който той трябваше да отговори, при това скоро, беше кой от тези трима мъже е най-отчаян и следователно най-опасен.

На Пол се падаше да разбере каква вреда бяха нанесли осемте години власт върху тримата мъже. Кой беше изстискан като лимон и кой пристрастен?

Държавният секретар, едър мъж със зачервено лице на заклет алкохолик и блестящи очи като на Дядо Коледа, беше първият, който пое хвърлената от президента ръкавица.

— Ако поддържаме курса, няма от какво да се боим. Евангелистите все още са най-широката ни основа, макар че трябва да признаем, че Националната оръжейна асоциация се е кротнала.

— Нараства проблем със силата на НОА — обади се съветникът по национална сигурност. Той беше тексасец със сурово лице, дрезгав глас и безкомпромисен, леко плашещ външен вид на федерален шериф от 80-те години на ХІХ век. — Последните цифри сочат тревожен спад в броя на ловците в страната. Нашите медии разгледаха загрижеността ни от гледна точка на околната среда. Разтревожени сме, защото ловците контролират популацията на елените, ловците са за опазване на околната среда и неща от този род. Разбира се, истинската ни тревога е, че след като е изправена пред спад на членството, НОА ще изгуби позициите си в Капитолия.

— Е, това наистина ще е неприятно — каза държавният секретар. — Можем ли да намерим начин да насочим пари към тях, за да компенсират дефицита? За Бога, не искаме да останат без средства, с които да плащат на своите лобисти.

— Мисля, че можем да извием някои доста заможни ръце в тази посока — отговори съветникът по национална сигурност, докато си водеше бележки.

Президентът се обърна към министъра на вътрешната сигурност:

— Денис, все още не сме те чули.

Пол почука с молив по масата.

— Мислех по въпроса с евангелистите. Вързали сме всички обичайни евентуални поддръжници, но нарастващото влияние на Възродителния мисионерски конгрес буди истинско безпокойство. Прегледах следизборния провал няколко пъти и все повече се впечатлявам. Без съмнение неговото влияние наклони изборите в полза на Карсън. Той е получил черните гласове във всички щати с невероятна преднина.

— Какво искаш да кажеш? — рязко попита държавният секретар. — Сигурно не препоръчваш да превърнем пастор Майрън Таск във втори Мартин Лутер Кинг.

— О, боже, не. — Пол си наля малко вода, за да отмие залялата го вълна от погнуса. С цялото си сърце се молеше на Господ да го закриля от хора като държавния секретар. — Оказва се, че човекът на Карсън, Джак Макклюр, има връзка с пастор Таск. Затова внедрих специален оперативен агент от Сикрет Сървис на име Нина Милър и се погрижих тя да участва в съвместната задача с Хю Гарнър.

Пол пак направи пауза, за да отпие глътка вода. Междувременно погледът му погали стаята като любовник и скришом попи всяка форма, всеки жест, всяко движение. Всички тези мъже бяха заподозрени, всеки един от тях по един или друг начин имаше вероятност да е проникнал в неговите мерки за сигурност. Надяваше се, че когато разкрие същността на операцията, за която врагът му беше разбрал, един от тях ще се издаде дори само с едно трепване на клепача. — Сега, след като Макклюр намери Али Карсън — продължи Пол, — сформираният екип се разпуска. Но следвайки заповедите ми, агент Милър установи връзка с Макклюр. И сега тя се ползва с доверието му. — Той се обърна право към президента. — Ето какво имах предвид да направя от самото начало и което ви предлагам сега: агент Милър да накара Макклюр да използва влиянието си върху пастор Таск, за да застане той на наша страна.

— Срещал съм се с пастор Таск няколко пъти — каза президентът. — Той е толкова честен, колкото и черен.

Съветникът по национална сигурност кимна.

— Проучихме Таск напълно. Той няма да изостави Карсън.

— Ще го направи, ако убедим Макклюр, че ценностите на Карсън не са такива, каквито изглеждат — отвърна Пол. Това беше пълна измислица, която врагът му в тази стая щеше да разбере, когато Джак не се отрече от бъдещия президент. Но тогава щеше да е твърде късно. Сега искаше единствено да спечели достатъчно време и да задържи положението още два-три дни. — Научих от моя агент, че Макклюр е странна птица — извънредно лоялен, но бързо сменя посоката, ако смята, че са го предали. Мога да използвам това в моя полза.

— Струва ми се нестабилен — каза държавният секретар. — Това не ми харесва.

— Нестабилен или не — обади се съветникът по национална сигурност, — на мен предложението ми харесва. Денис се прицелва съвсем точно, що се отнася до Възродителния мисионерски конгрес. Той е мощен и с всеки изминал ден придобива все повече сила. Разбира се, ще стане идеално, ако можем да се сдобием едновременно и с вота на Възродителния мисионерски конгрес, и с този на латиноамериканците, но съм реалист повече от всеки друг. Веднага надушвам въздушните кули.

— Аз съм на същото мнение — кимна президентът. — Ще дадем на Денис свобода на действие в мисията с Макклюр.

— Денис — каза съветникът по национална сигурност, — ако имаш нужда от съдействие, което е по силите ми, обади се.

— Оценявам това — отвърна Пол. — Това може да е рамото, от което се нуждая. — Когато вълкът се ожени за агнето, додаде мислено той.

Президентът вдигна ръка.

— Моля ви, следвайте преди всичко ускореното ни разписание. Денис, Макклюр трябва да бъде опакован и доставен преди двайсети този месец.

Денис Пол излезе от Пентагона, извади мобилния си телефон, натисна един от бутоните за бързо набиране, каза една-единствена дума — „Скрит“ — и прекъсна връзката. После се качи в лимузината си, която го откара до близкия търговски център „Нордстром“. Влезе вътре и директно отиде до щанда за мъжка мода. Там забеляза двама от хората си. Докато първият го покриваше и проверяваше за опашка, Пол се приближи до втория агент, взе голямата пазарска чанта от ръката му и продължи към входа за пробните, където на пост стоеше друг от агентите му.

Само едно от отделенията вътре беше заето. Пол избра съседната кабинка и за четири минути свали меката си шапка, тъмносиньото кашмирено палто, костюма „Брукс Брадърс“, ризата „Пол Стюарт“ и вратовръзката. Бутна черните спортни обувки настрани. После извади от пазарската торбичка дънки с права кройка, синя памучна риза и чифт кафяви каубойски ботуши „Лукчесе“.

Вече облечен и с папка в ръка, която извади от палтото си, той почука на стената между неговата и другата заета кабина. Четвъртият от агентите му се появи с кафяво вълнено палто и сиво–кафява висока широкопола шапка, предназначени за Пол. Когато секретарят освободи кабинката, агентът, който имаше телосложението на Пол, влезе и се премени в дрехите на шефа си. Именно той излезе от „Нордсторм“ през същия изход, който Пол използва на влизане. Качи се в лимузината на Пол и тя бързо го откара. В същото време Пол използва една странична врата, за да излезе на алеята отвън, където с включен двигател го чакаше такси „Емпайър“, зад чийто волан седеше един от агентите му.

Веднага щом Пол се качи, таксито потегли, сви по булевард „Вашингтон“ и се насочи към „Арлингтън“. На ъгъла между Четиринайсета улица и „Уейн“ Пол слезе, заобиколи сградата, за да се увери, че е чисто, и тръгна нагоре по улица „Адамс“. Точно на пресечката с Петнайсета улица го чакаше кола на градската полиция. Пол отвори задната врата и се качи.

— Всичко е чисто — съобщи. — Имаш ли новини?

— Да, сър — кимна агентът, преоблечен като ченге. — Капитанът на яхтата ви чете по устни.

— По дяволите! — Юмрукът на Пол се стовари върху страничната облегалка. — На кого докладва?

— Мобилен номер, който не можем да засечем.

— Ясно. — Той се замисли за момент. — А датата и часът на обаждането?

— Това го знам — отвърна агентът и предаде исканата информация.

Пол се загледа през прозореца в гражданите, които бързо отминаваха, за да купят риба или да вземат цветя. С арогантност, типична за администрацията на настоящия президент, съветникът по национална сигурност ги наричаше „дребни хорица“. Естествено, самият Пол беше част от тази администрация, но точно в този момент се чувстваше като плъх, сврян в купчина дърва, който подозира, че сбирщина котараци чакат да му откъснат главата в мига, в който се подаде навън. „Това е прекрасно, просто прекрасно.“

Той кимна.

— Добре, да започваме. — Пол отвори тънката папка, прегледа я още веднъж и пак учудено се замисли за оскъдната истинска информация за Иън Брейди, най-ценния шпионин на правителството. Но даже и в тези няколко абзаца имаше нещо за него. Беше сигурен в това, но да го вземат дяволите, ако знаеше какво е то.

— Как е, каубой? — попита Нина Милър, когато той я взе от сенките на улица „Тафт“.

Пол се извърна.

— Като плашило съм, нали?

Тя подхвърли широкополата му шапка на предната седалка. След като се настани до него, той й съобщи:

— Имаме проблем.

— Още един — попита тя — или същият?

Това го разсмя въпреки ужасното му настроение.

— Мисля, че всичките ни проблеми водят към един човек.

— Иска ми се да беше Хю Гарнър — каза Нина. — С него мога да се справя.

— Той има нужда от уволнение, това е сигурно — призна Пол. — Някакви идеи по въпроса?

— Джак ми каза, че Хю потопил под вода главата на Питър Линк, един от лидерите на ПАСП. Щял да стори същото и с Крис Армитидж, ако Джак не се бил намесил.

— Забрави за това. Президентът току-що ми нареди да арестувам и разпитам всички членове на ПАСП.

— Започна се.

Пол мрачно кимна.

— Въпреки всичките ни усилия.

— И на Джак. Той се намеси. Опълчил се е на Гарнър, накарал го е да спре с давенето, като го е заплашил, че ще се обади на бъдещия президент. Заплахата не е била куха и Хю го е знаел, затова се е оттеглил. Но сега мрази Джак и в червата си.

— Всичките са с добри намерения — отбеляза Пол замислено. — Джак на наша страна ли е?

Нина разпери пръсти учудена.

— Още не знам дали е на нечия страна. Имам чувството, че е най-аполитичният човек, когото познавам. Системите, всички до една, го отвращават.

— Тогава какъв е? — попита Пол.

— Всъщност, като съдя по всички факти, бих казала, че е хуманист.

Пол изпадна в размисъл.

Полицейската кола беше стигнала до края на магистралата „Къртис Мемориъл“ и сега се движеше по моста „Франсис Скот Кий“ в посока Джорджтаун. Ранната сутрешна мъгла се беше вдигнала и под пелената й се показа ясно високо небе, окъпано в слънчева светлина. Усещаше се само подухването на лек ветрец. Пол, който мразеше претоплените превозни средства, беше смъкнал прозореца от своята страна и се наслаждаваше на свежия въздух в лицето и врата му.

— Проблемът е — отрони с полузатворени очи срещу вятъра, — че въпреки взетите от мен високотехнологични мерки за сигурност съм победен от един много прост метод: четене по устни.

— Някой на яхтата?

Той кимна.

— Проклетият капитан, не кой да е.

— Не беше ли проучен както трябва?

Пол й хвърли съчувстващ поглед.

— Говорим за човек от Белия дом, от високите етажи на властта. Всички проучвания на земята са безполезни срещу възможността да бъдеш надхитрен от някой от такъв ранг.

Колата пое по „Ем Стрийт“ и после сви на север по магистрала „Рок Крийк“.

— Сигурно не мислиш, че президентът го е наел директно?

— Не — отвърна Пол. Колата спря встрани от пътя до Рок Крийк Парк. — Поразходи се с мен. Шофьорът ще ни вземе при ресторанта за бързо хранене три километра по-нататък.

Слязоха от колата и тръгнаха пеша. Полицейската кола скоро изчезна. Пол беше оставил смешната си шапка на предната седалка. Слънцето едва–едва проблясваше иззад пелената от бели облаци. Нина придърпа яката на якето си по-плътно около врата, а Пол пъхна ръце в джобовете си. Наоколо им имаше само дървета и храсти.

— Мислих доста по твоя въпрос — започна Пол. — Не, президентът е твърде хитър, за да инициира нещо срещу мен сам. Даже не съм сигурен дали знае за смъртта на двамата мъже, които следяха Джак, за да го пазят. Затова най-вероятно той има посредник.

— Имаш предвид наемен убиец.

— Наречи го както искаш, Нина, но имаме много силен противник в администрацията.

— При всички случаи се налага да знаем кой е той, не мислиш ли?

Пол кимна.

— Със сигурност. Тъй като е замесен президентът, дори и да не е на тактическо ниво, нашият човек трябва да е или държавният секретар, или съветникът по национална сигурност.

Нина потръпна.

— Не искам нито един от двамата да ми е враг.

— Разбирам те — призна Пол, — но това е ръката, която си има работа с нас.

Приближиха едно разклонение на алеята и той поведе надясно, покрай една висока дига. Отдолу се мержелееше поток. Освен рядко преминаващите коли наоколо нямаше абсолютно никой.

— Добрата новина е, че разбрах коя е тя — продължи Пол. — Капитанът се е обадил същия ден, когато с теб се срещнахме на яхтата. Няколко минути след като си си тръгнала. По това време президентът пътуваше за Москва, за да се срещне с президента Юкин. Разбира се, може самият той да е приел обаждането, но изглежда малко вероятно. Президентът поддържа високо ниво на прехвърляне на отговорността, като използва подбрани посредници, които той смята, че могат да бъдат употребени.

— И държавният секретар, и съветникът по национална сигурност са били с него на борда на „Еър Форс 1“ — каза Нина.

— Да, но само един от тях е знаел и следователно е имал достъп до един определен шпионин от висок ранг. Аз съм отговорникът на този разузнавач. Ето колко е важен. Той внезапно изчезна. Не се е появявал на явките от две седмици. Но имам основание да смятам, че точно този агент е бил в контакт с някого от администрацията. Опасявам се, че този високопоставен служител използва шпионина, който несъмнено е убиец без капчица съвест, за свои собствени цели.

— Какви цели?

— Нямам свобода на действие да разкрия това. — Като например отвличане на дъщерята на Едуард Карсън, за да бъде заклеймена постъпката като акт на тероризъм и хвърлена в градината на мисионерските секуларисти, помисли си Пол. — В началото подозирах, че може да е президентът, но сега смятам, че може да е единственият друг човек, който знае за съществуването на шпионина: съветникът по национална сигурност.

— Значи съветникът по национална сигурност работи по волята на президента срещу нас.

Пол кимна.

— Вероятността за това е най-голяма. Но спечелих малко време. Казах му, че съм те внедрил с надеждата да се сближиш с Джак Макклюр.

— Това не е далеч от истината.

Пол се подсмихна.

— Надявай се. Истината стига дотам. Подхвърлих им версията, че ще намеря начин да настроя Джак срещу Едуард Карсън. Тогава Джак ще отиде при пастор Таск и ще го накара да настрои силата на Възродителния мисионерски конгрес срещу Карсън.

Нина поклати глава.

— Какво ли не бих дала да се вмъкна за петнайсет минути в мозъка ти.

— Сега, след като знаем срещу кого се борим — продължи Пол, — най-добре ще е да групираме силите и да подсилим укрепленията с хора.

— Мили боже, не говориш за всеобща война, нали?

— Не на открито. Но вече усетихме първите удари под кръста — измяната на двама от хората ми и на капитана. Задача номер едно е да изкореним останалите, ако има такива. Не можем да реагираме адекватно, ако противникът знае всяко наше движение.

— Ще се заема с това — обеща Нина.

— Използвай ресурсите на Сикрет Сървис, а не на вътрешната сигурност.

— Дадено.

Придвижиха се още малко напред, всеки унесен в мислите си.

— А сега ми кажи какво ново с нашето момче Джак — каза Пол.

— Спомняш ли си двойното убийство при „Макмилън Резервоар“ преди двайсет и пет години?

— Това би трябвало да е от компетентността на градската полиция, нали така?

— Явно не и в случая. Проверих записките на градската във връзка с инцидента. Няма такива. Според Джак материалите във вестниците са изключително малко. Проверих казаното от него и се оказа, че е прав. За престъпление от този род е изхабено твърде малко мастило. Липсват даже имената на жертвите. Всичко било потулено, следователно трябва да е било на високо правителствено ниво.

— Какъв е интересът на Макклюр към двойното убийство?

— Не знам, нямахме време да говорим подробно. Но той проявява особен интерес и към местен наркопласьор, работил по онова време. Джак каза, че никой не знаел кой е той или откъде е, но разполагал с ужасно много пари. Никой не можел да пипне с пръст този мъж на име Иън Брейди.

За миг Пол си помисли, че го е ударила кола, прескочила бордюра на тротоара. Със сигурност имаше извънтелесно преживяване. Когато успя да възстанови всичките си сетива, той я подкани:

— Я пак.

— Да не би да казах нещо…

— Името. — Пол нетърпеливо щракна с пръсти. — Кажи ми пак името.

— Кое? Иън Брейди?

— Да, мамка му.

Пол се загледа в далечината с невиждащи очи. Брейди беше ключът към бързо развиващите се събития. Сериен убиец, негодник, най-вероятно психопат — това беше шпионинът, който Пол наследи. Най-важният разузнавач, действащ от двайсет и пет години насам. Чудовището, което беше принуден да защитава и чието местонахождение вече не знаеше. Но тогава кой го знаеше? И в този момент мислите му се избистриха идеално.

— Доведи Джак Макклюр — нареди той на Нина. — Доведи ми го колкото е възможно по-бързо.

Нина извади мобилния си телефон.

— Ще му се обадя още сега.

— Не — прекъсна я Пол. — Твърде вероятно е всичките ни разговори по мобилните телефони да се подслушват. Даже не искам да говоря по моя, освен ако не използвам предварително уговорени кодови сигнали.

— Ще намеря друг начин.

Пол кимна замислено.

— Сигурен съм.

40.

— Набий си го в главата, Джак — каза Шарън в спешното отделение. — Всички имаме таен живот, не само ти.

Сега Джак осъзна истината в думите й. Дъщеря му е водела таен живот точно под носа му. Все едно никога не я беше познавал. А това, разбира се, беше недостатък, за който Шарън непрекъснато го обвиняваше. Но като имаше предвид думите й, той реши, че трябва да разбере дали тя е знаела за тайния живот на Ема.

— Щом е била толкова силно привлечена от мъглявините на религията и държавното управление, защо не се е присъединила към някоя мирна организация като Първите американски светски проповедници? — попита Джак.

— Защото това беше Ема — отговори Али. — Защото тя никога не вършеше нещата наполовина, защото беше силна и сигурна в себе си. И преди всичко защото смяташе, че групата евангелисти, окупирали федералното правителство, са подстрекатели към война, че единственият начин да се привлече вниманието им, да бъдат атакувани, да бъдат изобличени, е с радикален отговор.

— Мразела е подстрекателите към война и затова самата тя е станала такава? — Джак поклати глава. — Това не противоречи ли на логиката?

— Философите твърдят, че откакто свят светува, „каквото почукало, такова се обадило“ е справедлив отговор.

Разхождаха се в джунглата от дървета и храсталаци зад къщата. Небето почерняваше, сякаш постепенно се покриваше със сажди, и студен вятър поклащаше най-горните клони. Джак премисляше казаното от Али, защото нещо в думите й го глождеше и придобиваше застрашителни размери в игралното поле, на което се озова.

Той поспря до гигантския дъб.

— Да обсъдим това малко по-подробно. Ема е знаела, че баща ти спечели изборите, че сегашната администрация почти си е изпяла песента. Защо просто не е изчакала идването на новия режим?

Али поклати глава.

— Не знам, но в действията й се усещаше припряност.

— Добре, нека оставим това настрани за момент. Ти каза, че тя е искала да изложи администрацията с радикално ответно действие.

— Точно така.

— Каза ли ти какво е имала предвид?

— Да. П-2 иска да провокира краен отговор от страна на администрацията.

— Но тогава със сигурност ще има кръвопролитие.

— В това се състои цялата работа. — Али облиза устни. — Нали разбираш, колкото е по-кървав, нападателен и жесток отговорът, толкова по-добре. Защото П-2 цели да покаже на цялата държава какво е истинското лице на сегашната администрация. Няма да им е лесно да приберат на топло всички членове на П-2. Според Ема те всичките са млади хора на нашата възраст, никой не надвишава трийсетте. Когато има кръв по улиците, когато Америка види синовете и дъщерите си избити, тогава най-накрая ще разбере истинската същност на хората, които изнасят война и смърт по света.

Джак беше потресен до мозъка на костите си.

— Планират да станат мъченици.

— Те са войници — отвърна Али. — Жертват живота си за това, в което вярват.

— Но това, което планират, е чудовищно, безумно.

— Каквато е и външната ни политика от осем години.

— Но не това е начинът.

— Защо не? Седенето със скръстени ръце не свърши кой знае каква работа, нали така? Всеки, който е казал или направил нещо в знак на протест срещу основани на вярата действия, е бил осмян или, още по-лошо, заклеймен като предател от новинарите, контролирани от администрацията. Господи, виж през какво преминават членове на опозиционната партия: нелегална война, скандали, данни, че правителството запушва устата на учените и специалистите по въпросите за оръжията за масово унищожение и глобалното затопляне. Ако ролите на партиите бяха обърнати, можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че този президент досега щеше да е дискредитиран.

Защо ми се струва, помисли си Джак, че слушам Ема, а не Али? Случваше му се нещо много странно. То започна в момента, в който двамата с Али прекрачиха прага на къщата и продължаваше сега, докато се разхождаха в горичката. Появи се странното усещане, че светът най-после започва да придобива смисъл за него — ако не светът, то поне неговият свят, този, който той криеше от другите и който го отделяше от тях. Точно както имаше чувството, че усеща Ема — макар тя да не беше вече на този свят, поне по ограничените стандарти на създадената от човека наука, — по същия начин усети, че неговият свят и светът, който винаги е бил затворен за него, започваха да се сливат. Нарастваше напълно непозната за него надежда, че един ден ще може да стъпи едновременно и в двата свята, че ще може да живее в единия, без да се откаже от другия.

Много му се искаше да предложи този подарък на Али и затова каза:

— Искам да се срещнеш с един човек.

Али го изгледа скептично.

— Не и още един психиатър. Дойде ми до гуша от изследвания и ръчкане да проговоря.

— Няма да е психиатър — обеща Джак.

Вместо да се върнат към предната част на къщата, където беше паркирал, той я преведе през шубрака. Отзад стоеше паркиран белият „Континентал“ на Гъс, който Джак поддържаше в идеално състояние.

Али влезе в колата и се засмя от задоволство. Джак седна зад волана, завъртя ключа и големият двигател оживено замърка. Потеглиха с изключени светлини, без изобщо хората от Сикрет Сървис, които бяха паркирали на „Уестморланд“, да ги забележат.

Той пусна касетофона и Джеймс Браун поде „It’s a Man’s World“ от средата на песента.

— Охо! — възкликна Али.

„Да, съгласи се Джак наум, именно.“

Десет минути по-късно пристигнаха на „Канзас Авеню“ и не успяха да се доближат до сградата на Възродителната мисионерска църква. От двете страни на улицата и по тротоарите бяха издигнати бариери. Зад тях имаше над десет коли без обозначения и антитерористични микробуси.

Сърцето на Джак се преобърна в гърдите. Той каза на Али да изчака в колата, слезе и показа документите си на един от двайсетината мъже в костюми, които се навъртаха наоколо. След това забеляза Хю Гарнър, който ръководеше операцията, и прибра картата си за самоличност.

— Здравей, Макклюр — поздрави Гарнър. — Какво те води насам?

— Имам среща с Крис Армитидж от ПАСП — излъга Джак.

Лицето на Гарнър се разтегна в гримаса.

— И ние, Макклюр. Лошото е, че не можем да го открием. Нито него, нито приятелчето му Питър Линк. — Гарнър наклони глава. — Ти случайно да знаеш къде са?

— Ако знаех, нямаше да съм тук и да говоря с теб — отвърна Джак. — Бих искал да говоря с някой друг от офиса на ПАСП.

— Боя се, че това е невъзможно — каза Гарнър със самодоволна физиономия. Един от хората му го извика, при което той се извърна, даде няколко заповеди и пак се обърна към Джак. — Тук няма никой. Офисът е затворен.

Джак се замисли за всички потънали в работа мъже и жени, които видя, докато отиваше към кабинета на Армитидж.

— Къде са всички останали?

— Във федералния арест — ухили се Гарнър. — Нямат право да извършват дейността си. Ще бъдат задържани толкова дълго, колкото е необходимо. Нито ти, нито който и да било друг може да ги види без писмено разрешение, подписано лично от съветника по национална сигурност.

Джак залитна назад като ударен от гръм.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Преди час президентът се появи по телевизията и направи изявление, подкрепено с дадените му лично от руския президент доказателства, че ПАСП и П-2 са финансирани от Пекин. — Гарнър се ухили още по-широко. — На всички им е повдигнато обвинение в държавна измяна по силата на закона против тероризма от декември 2001 година.

На юг от барикадите, които блокираха авенюто, имаше тясна уличка. Джак подкара колата към „Чилъм Плейс“ и паркира на един празен паркинг. Али не си отваряше устата. Той беше наясно, че тя отлично разбира какво се е случило.

— Защо дойдохме тук? — попита Али най-после. — Да седим в мрака с изгасени светлини и изключен двигател?

— Отиваме на край света — каза Джак съвсем сериозно. — Ще се махнем от координатната система.

— И какво ще правим там?

— Разкажи ми още за Ема.

Али усети как познат ужас стисна сърцето й. Откакто Джак и Нина я спасиха, се чувстваше в треска, измъчваха я пристъпи на безпокойство, обливаше я студена пот, видения на застрашителни сенки й шепнеха ужасни неща. Виждаше Крей навсякъде. Като че ли той я дебнеше, наблюдаваше всяко нейно движение, чуваше всяка нейна дума и всеки неин дъх. Често, останала сама, тя трепереше, скована от студ до мозъка на костите. Крей се беше превърнал в слънцето, луната, облаците в небето, които се движеха заедно с нея, вятърът, който шумолеше в клоните на дърветата. Винаги беше с нея, заплахите му се преплитаха с идеите му, със странната и неудържима откритост и свобода, които тя чувстваше в негово присъствие. Тези противоречиви чувства я объркваха и ужасяваха още повече. Вече не знаеше коя е всъщност или по-точно вече не можеше да упражнява контрол над самата себе си. Нещо зловещо и невероятно страшно беше станало с нея в онази стая, където беше той. Честно казано, не можеше да си спомни някои моменти и това й действаше успокояващо. Не искаше да бърника под непознатата повърхност на смътната тревога, че не може да си спомни. Усещаше, че нещо се е изплъзнало от нея, за да бъде заменено от нещо друго. Вече не беше онази Али Карсън, която спеше в общежитието.

От друга страна, сега тук беше Джак. Тя много го харесваше и му имаше доверие. Той я караше да се чувства в безопасност както никой друг. Завидя на Ема за този баща, но после за пореден път си даде сметка, че Ема е мъртва, и се засрами, че подобна мисъл даже мина през главата й. Но дори мисълта да говори с него за Крей, за това, което се случи, отключваше чувство на паника, което тя не можеше да разбере, макар да се опитваше да го контролира.

— Веднъж Ема ми каза, че никога не виждаме себе си наистина — каза тя, опитвайки се както да се успокои, така и да му отговори. Усещаше, че докато продължава да говори за Ема, приятелката й не е мъртва, че част от нея, онази част от Ема, която те виждаха и чуваха, щеше да остане. — Каза, че виждаме само отражението си — в огледала, във вода. Но изобщо не изглеждаме така в действителност. Затова вечер често играехме една игра. Сядахме на леглото една срещу друга и се редувахме да описваме лицето на другата до най-малката подробност — първо челото, после очите, носа, бузите, устата. И Ема беше права. Опознавахме самите себе си от различен ъгъл.

— Както и една друга — добави Джак.

Али се загледа в празното пространство отвъд предното стъкло.

— Вече се познавахме по-добре, отколкото ако бяхме сестри. Бяхме се открили взаимно, обичахме се. Споделяхме нощта с цялата й самота, смълчаност, потайност.

И изведнъж й се стори, че Ема седи до нея. От гърдите й се изтръгна леко ридание и заплака. Тя трябва да е тук, помисли си Али. Тя би разбрала какво ми се случи, тя ще може да ми каже защо се чувствам толкова странно, защо всичко изглежда страшно. Всичко, освен Джак.

— Тайни като например с кого се срещаше Ема под дъбовете до „Лангли Фийлдс“?

За миг настъпи мълчание и Али се сви на седалката. В главата й бушуваше борба между това, което искаше да направи, и това, което се чувстваше длъжна да премълчи.

— Добре, излъгах те за това, но само за да предпазя Ема, онази част от живота й, която тя ми беше доверила.

— Значи знаеш с кого се е срещала?

Али прехапа устна. Подобно на облак, покрил с воала си луната, върху нея се спусна сянка. Очите й изгубиха фокус, а после погледът й сякаш се фиксира върху далечен остров. Стомахът й се сви на топка, студена пот започна да се стича под мишниците и по кръста й. Вече нямаше връщане назад, но знаеше, че не може да каже на Джак, че отвличането е дело на Крей. Ако се придържаше към това, което й каза Ема, всичко щеше да е наред. Единственото нещо, което я успокояваше, бе да говори за приятелката си, да се чувства по-близо до нея. Затова тя продължи вече започнатия от самия Крей процес да разделя мислите си на две — да говори за приемливото и да отблъсква забраненото.

— Ема каза, че името е Рони Крей.

До този момент Джак си бе мислил, че изразът „кръвта му се смрази“ е просто фигура на речта. Но сега го преживя буквално. Ема се е срещала със сериен убиец, с мъжа, който отвлече Али. Дали Али е разбрала това? И тъй като тя едва започваше да се разкрива пред него, той прецени, че моментът не е подходящ да й каже.

— Но още от самото начало тя подозираше, че Рони Крей вероятно не е истинското му име — допълни Али.

Всеки един причудливо навит синапс в мозъка на Джак затрепка.

— Какво я е карало да се съмнява?

— Ема прочете много материали за патологичното състояние да си Аутсайдер. Всъщност тя буквално беше научила наизуст „Аутсайдерът“ на Колин Уилсън. Именно оттам взе термина и така разбра, че тя самата е такава. Прочете и още една книга на Уилсън. Мисля, че се казваше „Криминална история на човечеството“. Във всеки случай беше чувала името Рони Крей и го провери. Той е един от двама близнаци убийци от Ийст Енд в Лондон. Патологията им я впечатлила и мисля, че това беше една от причините дори да се заслуша в този човек.

— Те са споделяли възгледите на П-2.

Тя кимна.

Джак почувства вътрешната борба на дъщеря си. Този важен епизод се беше случил, докато той бе изцяло отдаден на работата си. Животът на дъщеря му се беше изплъзнал между пръстите му като пясък.

— Тя не усети ли потенциалната опасност?

— Разбира се — отвърна Али. — Но в това му беше чарът, затова не се оттегли. После започна да подозира, че Рони Крей крие някакви тайни, и се зае да разбере какви са.

— Не мога да повярвам — каза Джак. И това бе самата истина.

— Защо? — попита Али. — Ти би направил същото.

Нямаше смисъл да й казва, че той е мъж на възраст и има зад гърба си години обучение.

— Знаех си, че тя не би следвала Крей сляпо.

— Ема никога не вършеше каквото и да било на сляпо.

— Дори и да се дрогира?

— Най-вече що се отнася до наркотиците. За Ема вземането им беше, как да кажа, социален експеримент.

— Какво имаш предвид?

— Чудеше се дали опиянението ще й даде възможност да постигне друго ниво на състоянието „Аутсайдер“. Да докосне, знам ли, безкрайността.

— И постигна ли го?

— Ами… разочарова се. Беше убедена, че има нещо непостижимо, но то е отвъд нашите възприятия.

— Аз съм имал същото усещане — вметна Джак.

Али кимна.

— И аз.

Той се замисли.

— Тя наистина ли искаше да стане член на П-2, или я водеше желанието да разбере нещо повече за Крей?

Али сви рамене.

— Мотивите на Ема никога не бяха прости. Но знам едно нещо със сигурност. Тя беше твърде умна, за да последва вожда с лъжливите обещания ей така. Вътрешният й глас беше ненадминат.

Джак се замисли за случаите, когато Ема се опитваше да го укроти по време на някой от словесните му спаринги с Шарън, как думите й влизаха през едното му ухо и излизаха през другото. Защо го е правил? Защо е подценявал мнението й? Или беше твърде трудно да се изправи лице в лице с истината в думите й?

— Има и още нещо — каза Али. — Имам чувството, че тъй като знаеше колко е опасна връзката й с Крей, тя си водеше дневник.

Това събуди интереса на Джак.

— Претърсих всичко след катастрофата — каза той. — Нищо не намерих.

Страхът на Али се върна с пълна сила.

— Може и да греша. Това е само подозрение. Имам предвид, че тя никога не ми е казвала нещо директно.

И все пак си заслужава да се помисли върху това, каза си Джак. Може да е пропуснал нещо.

— Хайде да тръгваме — подкани я той, докато слизаше от колата. Когато Али го настигна, той я поведе по уличката, а после покрай задната част на сградите на „Канзас Авеню“. Трябваше да внимават, когато приближаха гърба на постройката, ползвана от ПАСП, защото тя беше осветена като самолетна писта. Федерални агенти с бронежилетки, полицейски каски и автомати, заредени с халосни патрони, кръстосваха наоколо.

Джак се насочи към сенките на огромните складове вдясно и преведе Али през врящото от активност поле на действието. Докато се придвижваха напред, светлината продължи да избледнява, накрая пак се озоваха погълнати от мрак. На гърба на сградата, която някога приютяваше „Хай Лайн“, двамата започнаха да лазят, докато стигнаха стена без прозорци. Джак прокара пръсти по стената и намери каквото търсеше — очертанията на врата, която клиентите детективи на Гъс използваха, за да влизат и излизат, без никой да ги види.

Той извади от портфейла си кредитна карта и я мушна в процепа от лявата страна. Само след миг, макар Али да не чу никакъв шум, той пъхна върховете на пръстите си в малкия отвор и вратата се отвори навън.

Двамата се шмугнаха вътре едновременно и Джак моментално затвори вратата след тях. Намираха се в почти непрогледна тъмнина. Пред тях се виждаше тънка ивица мека светлина, която се пронизваше през пролуката между вътрешната врата и пода.

Джак пристъпи към вратата, завъртя облата дръжка, отвори и прекрачи прага. Крис Армитидж се извъртя, сграбчил една тръба.

— Спокойно, момче — каза Джак. — Може да се нараниш така.

Армитидж приличаше на диво животно.

— Как, по дяволите, ни намери?

Джак погледна зад него. Питър Линк спеше на един диван.

— Да кажем, че ми е известно, че тези постройки са служили за леговища на контрабандистите от 30-те години. Пълни са с тайни изходи за надхитряване на полицията.

Устните на Армитидж се изкривиха в сардонична усмивка.

— Явно нищо не се е променило оттогава. — Той въздъхна и остави тръбата. — Предполагам, че са те вербували да ни прибереш на топло.

— Наложи се да се промъкна скришом покрай агентите от Сикрет Сървис, за да вляза, без да ме забележат — обясни Джак. След това се обърна и кимна.

Очите на Армитидж се разшириха.

— Мили боже!

— Крис Армитидж, това е Али Карсън, дъщерята на бъдещия президент. Али, Крис е един от лидерите на Първите американски светски проповедници.

— На това, което остана от тях — поясни Армитидж. — Здрасти, Али. — После се обърна към Джак: — Защо, за бога, си я довел тук?

Джак се усмихна.

— Мислех си, че вие двамата трябва да се запознаете.

— Организацията ми току-що беше очернена от президента на Съединените щати с помощта на руския президент. — Армитидж се разсмя горчиво. — Моментът не е най-подходящ за социални сбирки.

— Не виждам да си зает с нещо по-належащо — отвърна Джак.

Армитидж кимна.

— Така е. — Той вдигна ръка. — Съжалявам, не мога да ви предложа много удобства. — Посочи един хладилник. — Там има кола и сок. И замразена храна.

Джак и Али поклатиха глави, докато сядаха на два стола, разположени един срещу друг. Армитидж седна на ръба на дивана.

— Как е Линк? — попита Джак.

— Ни жив, ни умрял, както виждаш — Армитидж прокара ръка през косата си. — Ще се оправи. Благодаря, че попита. Благодаря за всичко.

Джак не обърна внимание на думите му.

— Искам да ти задам няколко въпроса за един бивш член на ПАСП. Мъж, когото познаваш под името Рони Крей.

— О, той ли!? — Армитидж потърка брадичката си. — Интересен тип наистина. Много умен, много емоционален. И си беше написал домашното. Познаваше до най-малката подробност всяка тема, която подлагахме на разискване. Всъщност той беше толкова компетентен, че двамата с Питър искахме да поговори заедно с нас пред другите.

Армитидж отвори хладилника. Предложи им нещо за пиене, след което извади една кутийка кола и я отвори.

— Преди всичко Крей притежаваше особена харизма. И това беше другата причина да искаме да играе по-активна роля. Но той отхвърли предложението ни. — Армитидж отпи малко от газираната напитка. — Каза, че може да ни отделя само по два-три дни на седмица. Освен това бил от онзи тип хора, които стояли зад кадър.

— Ти повярва ли му?

— Интересен въпрос. Бих казал да. По особен начин. Той имаше проблеми с общуването с останалите членове на ПАСП. Нямаше… поради липса на по-подходящ израз, ще кажа социални обноски.

— В какъв смисъл?

Армитидж започна да върти кутийката с кола между дланите си.

— Не беше толерантен към хората, които не вършеха нещата според неговите виждания… и със скоростта на светлината. Нервираше по-голяма част от колегите си, защото явно му липсваше грам търпимост. Каквото му беше в главата, без значение колко е грубо, това му беше и на устата. Спомням си един случай, когато го повиках в офиса, за да поговорим за отношението му към хората, с които трябваше да върши съвместна работа. „Добре, каза той, сигурно ще могат да се организират по-добре.“

— Искам да си създам по-пълна представа за него — каза Джак. — Ще ми го опишеш ли?

— Разбира се. — Армитидж се замисли за момент. — На първо място, изглеждаше доста добре, но по особен начин. Загадъчен, потаен… и харизматичен, както вече казах. Висок и строен. В добра форма. Изглеждаше като да наближава петдесетте, но имах чувството, че е по-възрастен, да речем около петдесет и пет.

Мозъкът на Джак работеше на две нива. Докато използваше описанието на Армитидж, за да си изгради представа за Крей, той наблюдаваше Али за признаци на безпокойство или нервност. В края на краищата, мъжът, който Армитидж описваше, я беше отвлякъл и я държа в плен в продължение на седмица. Но тя изглеждаше странно вглъбена, като че ли мислите й бяха някъде далеч, далеч.

Армитидж довърши колата и остави кутийката настрани.

— Струва ми се, че имаше успех сред жените. Мъжете усещаха, че трябва да се защитават от него.

— Знаеше ли, че Рони Крей се е подвизавал и под името Чарлс Уитман? — попита Джак.

— Какво? Не. Много ясно, че не. — Армитидж изглеждаше и звучеше искрено шокиран.

— Вие проучвате ли хората… проверявате ли миналото им?

— Разбира се. Не искаме в редиците ни да има хора с досиета. Но, честно казано, проверката е доста повърхностна. Всички страдаме от хронична преумора от работа.

Джак кимна съчувствено.

— Според мен той е разчитал на това. Съмнявам се, че лъжите на Крей се изчерпват с тези две имена. — Той се обърна към Али. — Ти как мислиш?

— Али — повика я Армитидж, — ти познаваш ли този мъж?

За миг я връхлетя толкова силен пристъп на паника, че едва си пое дъх.

— Една моя приятелка го познаваше — изписука тя. — Дъщерята на Джак, Ема.

— Чудя се — каза Джак с напълно безразличен тон — дали и ти не го познаваш.

Паниката на Али се засили и стигна прага на поносимост. Не можеше да скочи и да избяга от стаята.

— Аз ли? — Той знае, помисли си тя. Той знае, че Крей ме отвлече. — Никога не съм го срещала.

— Скоро не си ли била с някого, чието описание да съвпада с това, което Крис даде на Рони Крей?

Али не отговори, но Джак долови как като невидима ръка я обзе някакво напрежение.

Джак сви рамене.

— Сигурно съм се объркал. — Той насочи вниманието си към Армитидж, който следеше разиграващата се сцена с интерес, примесен с известна доза объркване. — Най-добре да решим какво ще правим с теб и Питър. Не можете да се укривате тук завинаги.

Али отново се озова насред бойното поле в душата й. От едната страна стоеше Рони Крей, който внушаваше ужас с всезнанието си, а от другата — Джак, нейният спасител, който я разбираше също като Ема. И докато мислеше за Ема, усети как в тялото й прииждат силата и куражът на приятелката й. Дали Ема щеше да излъже Джак? Али знаеше, че отговорът е „не“. Тогава как самата тя можеше да го направи?

— Познавах го — промълви тя.

— Мислил ли си как ще се измъкнете от този затвор? — обърна се Джак към Армитидж.

Вътрешностите на Али се бунтуваха.

— Този мъж ме отвлече от „Лангли Фийлдс“ — настоя тя.

Джак се обърна към нея.

— Защо не ми каза?

Али беше уплашена.

— Съ-съжалявам. Знам, че трябваше да ти кажа по-рано.

— Любопитно ми е защо не го направи. — Джак знаеше, че в никакъв случай не бива да допуска в тона му да се долови упрек. Видя как по лицето й, плувнало в пот, се прокрадва ужас.

Али наведе глава.

— Пазех тайната на Ема. Мислех си, че ако кажа само едно нещо, това неминуемо ще поведе към останалите.

— Но ти ми сподели за желанието на Ема да се присъедини към П-2. След това можеше да ми кажеш за Рони Крей.

Али пъхна ръце под бедрата си. Ръцете й бяха изпънати като струни.

— Той каза, че ако проговоря пред някого за него, ще ме намери и ще ме убие.

— И как ще разбере?

Али пак плачеше и не можеше да спре.

— Нямам представа, но той знаеше всичко за мен, включително какво съм правила с едно гадже, за лекарите ми, в коя болница съм родена.

Джак искаше да я прегърне, но интуитивно усещаше, че нито моментът, нито мястото са подходящи. Беше чел, че жертвите на похищение или изнасилване често реагират отрицателно, когато ги докосват, дори това да е истинското им желание.

Али дишаше тежко, сякаш току-що беше финиширала стометров спринт. „Ема, моля те, помогни ми да съм силна.“ Мислите й препускаха необуздано. В много отношения, при това съществени, Ема и Джак си приличаха. Затова му вярваше колкото на нея, затова можеше да сподели с него личните си страхове.

— Той присъства в сънищата ми. Винаги е там.

Стомахът на Джак се сви.

— Какво ти казва? Какво иска?

Тя хълцаше от плач.

— Не мога да си спомня. — Тялото й се разтресе от конвулсии. — Каквото и да е искал, ти пръв стигна до мен и ме спаси.

Той виждаше какъв ужас изпитва Али от този мъж. И как иначе? Целият й живот беше в неговите ръце. Изневиделица в съзнанието му ясно се откроиха направените с телеобектив снимки, които висяха в къщата на Мармозетката. Особено онази, на която Али и Ема вървяха през двора на „Лангли Фийлдс“.

Как, запита се той, Рони Крей или който и да се криеше под това име се е сдобил с цялата тази информация? Някои факти, като например за болниците и лекарите, бяха включени в публичните регистри, но други неща, като интимните подробности от личните й взаимоотношения, със сигурност не можеха да бъдат открити там. Ако този тип беше призрак, Джак щеше да разбере. Но човек? В такъв случай сигурно беше медиум.

В дъното на съзнанието на Джак странно подредените му синапси си играеха с триизмерния пъзел, който той сглобяваше в главата си. Изведнъж пъзелът се извъртя в друга посока и той съзря формата на липсващия елемент.

— Али — сърцето му щеше да изскочи от гърдите, — името Иън Брейди звучи ли ти познато?

— Разбира се — тя кимна. — Той и партньорката му Майра Хиндли са извършвали така наречените „блатни убийства“. Между 1963 и 1965 година, ако не се лъжа.

Опа! Джак чу как липсващото блокче от пъзела падна на мястото си. Доказателство, че мъжът, който похити Али и уби охраната й от Сикрет Сървис, е същият, който преди двайсет и пет години уби двама мъже с неизвестни имена при „Макмилън Резервоар“, а малко след това Мармозетката и Гъс.

Джак беше обвинил не когото трябва. Сирил Толкан беше виновен за много престъпления, но убийството на Гъс не беше сред тях. Колко ли хитър е този Крей/ Уитман/ Брейди, щом е използвал за убийствата ръчно изпилена палета, напълно съзнавайки, че това ще насочи разследващите към друг човек?

В този ред на мисли, дали серийният убиец не бе използвал същия метод и сега, двайсет и пет години по-късно? Беше оставил улики, които да поведат разследващите към ПАСП и П-2 и съответно да отдалечат следите от него. Всички лапнаха въдицата, с изключение на Джак, чийто мозък вече беше кален в подреждането на пъзели. В началото нещата просто не си бяха на мястото, но впоследствие, малко по малко, с появата на все повече елементи от кубчето на Рубик, Джак започна да добива представа за преследвания от него обект.

Вече нямаше никакви съмнения. Този мъж беше личното му отмъщение. Веднъж Крей го направи на глупак, но този път Джак или щеше да се добере до него, или щеше да умре.

В този момент мобилният му телефон завибрира. Преди да тръгнат от къщата, беше изключил звука му. Получи есемес само от две букви: КС. Беше от Нина, но какво, по дяволите, означаваше? Джак нямаше навика да праща съобщения и нямаше никаква представа какви съкращения се използват.

Той показа екрана на Али.

— Какво означава това?

— Къде си? — Али го изгледа. — Иска да те види.

Джак се замисли за момент. След като се изплъзна на агентите от Сикрет Сървис, не можеше да се появи на среща с Нина, водейки и Али, и със сигурност нямаше да я остави в къщата, независимо дали има охрана от Сикрет Сървис или не. Веднъж вече се издъниха и не можеше да рискува втори път.

Как да отговори на Нина, без мястото да събуди подозрение? Канеше се да помоли Али да напише отговор, но размисли. Беше странно Нина да му пише съобщение, вместо просто да му звънне. Предвид случилото се с „черната кола“, Джак не беше в настроение да рискува. Влезе в интернет и отвори „Гугъл“. Имаше няколко запаметени линка. Избра един и го изпрати на Нина. Нямаше да свърши никаква работа на евентуалните подслушвачи.

— Добре, ние трябва да тръгваме. — Двамата с Али се изправиха. — Засега се спотайвайте. Ще ви стигне ли храната за една седмица?

— Мисля, че да. — Армитидж се наведе и отвори хладилника. — Когато колата и сокът свършат, имаме много вода. — Той вдигна поглед. — Но всичко това е безсмислено, нали? В момента, в който хората, които поддържат това място, дойдат сутринта, ще изхвърчим като тапи.

— Не, няма. — Джак все още притежаваше сградата и тъй като искаше по-ниски наеми от обичайните, наемателите щяха да направят всичко за него. — Повярвай ми, няма да ви притесняват. — Джак подаде ръка на Армитидж. — Ще ви измъкна, Крис.

Армитидж кимна, но изобщо не изглеждаше убеден.

41.

Първата мисъл на Джак беше Игън, но кой знае къде беше той по това време? Нямаше намерение да му звъни вкъщи. Затова му остана една-единствена възможност и той поведе Али към дома на Шарън.

Искаше да й се обади да я предупреди, но на този етап се боеше да използва мобилния си телефон. Затова спря до един супермаркет и купи комплект евтин мобилен телефон с предплатена карта. Настрои апарата и набра номера на Шарън.

Веднага щом чу гласа й, изстреля:

— Трябва да дойда. Става ли?

— Сред случилото се последния път?

— Беше просто спор. Не прави от мухата слон.

— От мухата слон? Джак, не разбираш ли? Ема беше основният смисъл на съвместния ни живот.

Тя беше права, разбира се, но той не разполагаше с време да навлизат в подробности.

— Чуй какво ще ти кажа, Шар. Имам нужда от помощта ти. Сега.

Леко колебание.

— Всичко наред ли е?

— Не съвсем.

— Какво става? — Тонът й се промени. Томахавката беше заровена. — Плашиш ме.

— Ще дойдем след петнайсет минути.

— Ще дойдем? Джак, с кого си?

— Не по телефона — отвърна той и прекъсна връзката.

Качи се в континентала и потегли.

Параноята го завладя до краен предел и той провери квартала на Шарън в радиус от осем преки. Дори на него му изглеждаше прекалено, особено като се има предвид, че не можеше да се сети за нито една причина, поради която Шарън би била поставена под наблюдение. Но тъй като нямаше представа кой е насъскал „черната кола“ подире му или най-малкото защо, колкото по-обстойна проверка направеше, толкова по-добре щеше да се чувства.

След като се убеди, че районът не е подложен на наблюдение, спря на алеята пред къщата на Шарън. Али не си беше отворила устата, откакто му дешифрира съобщението от Нина.

Докато двигателят все още работеше, Джак се обърна към нея:

— Добре ли си?

— Надявам се. — Тя постави ръка на слепоочието си. — Главата ме боли.

— Шарън ще ти даде хапче.

— Вие скъсахте, нали?

Джак кимна.

— Ще се съберете ли пак?

Джак въздъхна.

— Ще те излъжа, ако ти кажа, че знам отговора.

— Да, разбирам.

— Какво искаш да кажеш?

— Ема доста говореше за вас, защото нещото, което най-много я разстройваше, бяха скандалите ви. Не ги понасяше.

Джак леко отвори прозореца. Затопленият въздух вътре го дразнеше.

— Освен това тя смяташе, че вината за конфликтите е нейна.

— Това не е вярно!

— Странно, защото ми е споделяла, че споровете ви винаги са заради нея.

Тогава Джак млъкна. Нещо го жегна под лъжичката, сякаш беше преял и сега на всяка цена трябваше да се отърве от храната. Той отвори вратата, слезе и се облегна на колата. Не му достигаше въздух.

Али също слезе, заобиколи предницата на континентала и застана до Джак.

— Съжалявам, ако съм те разстроила.

— Не ми обръщай внимание.

Връщайки се назад във времето, той си даде сметка, че скандалите им нямаха край. И за какво? За нищо. Препираха се, защото им беше станало навик, защото се бяха вкопчили в битката като стари неприятели, които вече не помнеха как беше започнала враждата им. Беше му дошло до гуша. Сигурно съществуваше по-добър начин да се разберат, а не с езика на гнева.

Той кимна.

— Казваш ми нещо, което двамата с Шарън трябваше да осъзнаем преди много време.

Шарън изглеждаше обезумяла от страх, когато отвори вратата.

— Али!

— Здравейте, госпожо Макклюр.

— Хайде, влизайте. — Шарън се огледа, преди да затвори и заключи вратата след тях. — Какво става, Джак?

Влязоха във всекидневната и седнаха на Г-образния диван.

— Ще ти донеса нещо за главоболието — каза Джак.

— Не — отказа Али. — Мина ми.

Джак я изгледа за момент, след което се обърна към Шарън.

— Трябва да намеря безопасно убежище за Али. Само за малко, докато свърша една работа.

Шарън гледаше скептично.

— Али, защо не си вкъщи с майка си и баща си?

— Дълга история — започна Джак.

— Питам Али, Джак.

— Този въпрос не е за нея.

— А аз мисля, че е — настоя Шарън. — Али?

Али се загледа в ръцете си.

— Ема точно така описваше компанията ви.

— Какво? — попита Шарън. — Какво каза?

— Ти поиска от нея да отговори — тихо се обади Джак. — Изслушай я.

Шарън го изгледа гневно, но не каза нищо. Изглежда, можеше да предложи само заплашителното дрънчене на сабята. И все пак Джак чуваше пръхтенето на коня й, който изгаряше от нетърпение да се впусне в битка.

Приемайки мълчанието за безмълвно съгласие да продължи, Али пое дълбоко дъх.

— Няма смисъл да се спори за това — тихо каза тя. — Джак е прав. Щом той не може да ти каже защо не съм с мама и татко, тогава и аз не мога. — Тя вдигна глава. — Но е важно да остана с теб, за да е свободен да направи каквото е нужно.

Шарън се облегна назад и изгледа Джак.

— Ти ли я подучи на това? — попита тя, но като видя изражението на лицето му, отбранително вдигна ръце. — Съжалявам. Съжалявам. — Тя кимна. — Разбира се, че можеш да останеш с мен, Али. — На лицето й се появи усмивка. — Колкото искаш или колкото е необходимо.

Али наведе глава.

— Благодаря, госпожо Макклюр.

Шарън се усмихна още по-широко.

— Но само ако ми казваш Шарън.

Джак намери колата на Нина да чака с включен двигател до бордюра пред къщата на Шарън. Още преди да отвори вратата, прозорецът откъм страната на пътника отпред се плъзна надолу и Нина се приведе иззад волана.

— Отзад, Джак.

Джак отвори вратата с любопитство. Отпусна се на седалката и се озова до възнисък, набит мъж с прилежно подстригана брада и спокойно изражение на мъдрец.

— Джак — започна Нина, — запознай се с Денис Пол, министъра на вътрешната сигурност.

— Джак, радвам се най-после да се запозная с теб — поздрави Пол и бързо обгърна ръката на Джак в мощно ръкостискане. — Нина много ми е говорила за теб.

— Нима? — Джак улови погледа на Нина в огледалото за обратно виждане. — Шпионирате ли ме?

Пол се разсмя.

— Бих казал, че те държим под око. Нина работи за мен под прикритие. Тя е дяволски добър оперативен агент.

— Не мога да взема становище по този въпрос — каза Джак.

Пол пак се разсмя.

— Не вярвам на хората, които нямат чувство на хумор, Джак. И знаеш ли защо? Защото нищо не убива чувството за хумор по-бързо от пазенето на тайни.

— Гарантирам, че Нина е подвижна торба с шеги — отвърна Джак. — Тя е единственият човек от познатите ми, който използва шоколадова бисквита като ракетен снаряд.

Нина се подсмихна одобрително.

— Добре, след като вече сме едно голямо щастливо семейство, да преминем по същество — каза Пол. — Джак, мисля, че търсиш някои отговори, които аз мога да ти предложа. Аз изпратих „черната кола“ с двама мои агенти да те наблюдават. Беше им наредено да те пазят, ако някой предприеме нещо срещу теб. За лош късмет съветникът по националната сигурност, вероятно с благословията на президента, е отменил тази заповед.

В какво се забърках, запита се Джак.

— Защо някой би искал да предприеме нещо срещу мен?

— След малко ще стигнем до подробностите — отговори Пол. — Засега е достатъчно да се каже, че си човек на Едуард Карсън. Както сигурно се досещаш, някои хора от администрацията виждат в лицето на бъдещия президент известна заплаха. Има план преди двайсето число този месец да бъдат уредени някои неща, които президентът счита за неотложни.

— Като например да се приберат на топло Първите американски светски проповедници.

Пол кимна.

— Както и други заподозрени групировки.

— Единственото престъпление на ПАСП е, че философията им се противопоставя на сегашната администрация — каза Джак.

— Както без съмнение разбираш, Джак, сегашната администрация има твърди възгледи по определени въпроси. Светът, както и играчите в него, са такива, каквито тя казва, че са, без значение каква е реалността.

— Не разбирате ли, че ПАСП са изкупителната жертва? — попита Джак. — Момчета, щом не можете да намерите П-2, ще тръгнете след лесната мишена.

— Моля те, недей да бъркаш сегашната администрация с истината, Джак. — Министърът се понадигна на седалката си. — А сега мисля, че ти можеш да ми дадеш един отговор. Познаваш мъж на име Иън Брейди.

Това не беше въпрос и Джак пак потърси с поглед очите на Нина.

— Да, сър. Преди двайсет и пет години той беше основният наркопласьор в квартала, в който живеех.

— Кой квартал по-точно?

— Недалеч от „Макмилън Резервоар“.

Министър Пол прокара ръка по челото си. Беше ясно, че Джак му предостави отговора. Лошото беше, че Пол се боеше именно от този отговор, защото той потвърждаваше мрачните му заключения за истинската същност на Иън Брейди.

— Трябва да забравиш за „Макмилън Резервоар“, Джак.

— Малко е трудно, сър. Този човек, Иън Брейди или Чарлс Уитман, или Рони Крей, или както и да се нарича днес, отвлече Али Карсън и хладнокръвно уби охраната й от Сикрет Сървис.

— И въпреки това трябва да го забравиш.

Джак щеше да попита „Какви, по дяволите, ги говорите, сър?“, само че вече съвсем точно знаеше какво казва Пол. Последното парче от пъзела се нареждаше в главата му, най-важният елемент току-що падна на мястото си. Нищо чудно, че самоличността на жертвите при „Макмилън Резервоар“ никога не беше оповестена. По същата причина катастрофата на „черната кола“ и смъртта на двамата агенти в нея никога нямаше да се появят в новините.

Мозъкът на Джак пресъздаде случката при „Макмилън Резервоар“, когато той проследи Гъс и детектив Станц и когато доносникът на Гъс каза: „Гарантирам ви, че никога няма да разберете името на убиеца нито от мен, нито от някой друг.“

— Брейди има чадър — каза Джак на Пол. — Разпъвате чадър над един сериен убиец, над един похитител.

— Не аз, Джак. Правителството. Затова заповедта ми към агентите от „черната кола“ беше отменена на най-високо ниво. Опасяваха се, че си твърде близо до Брейди.

— Основателно опасение.

Лицето на министъра изглеждаше застинало като камък. Човек можеше да мине с парен валяк върху него и пак да не остави никаква следа.

— Това е въпрос на национална сигурност.

— Колко незаконни действия са били извършени през последните осем години в името на националната сигурност?

— Джак, моля те. Това е приятелско предупреждение, продиктувано от най-приятелски чувства.

— Разбирам, сър. Но трябва да го направя.

Пол изпусна дълга въздишка.

— Виж, опитвам се да те предпазя, разбираш ли?

— Да, сър, но това няма да промени решението ми.

Пол извърна поглед за момент. И за миг не беше допускал, че ще промени решението на Джак Макклюр, но трябваше да е абсолютно сигурен в този мъж.

— Отсега нататък си сам — много тихо и много отчетливо промълви Пол.

— Подготвен съм за риска. — Знаеше, че няма да се успокои вътрешно, докато не залови Иън Брейди и не го натика в ареста или не го застреля.

42.

— Как искам ти и Джак да сте ми родители!

— Мили боже! — Шарън стоеше в кухнята. Толкова се стъписа от изявлението на Али, че изпусна едно яйце, докато го пренасяше от кутията до нагорещения тиган. Жълтъкът се пръсна като балон, пълен с вода, и по печката и бистрия, лепкав белтък бавно започнаха да се стичат жълти нишки.

Първичният инстинкт й подсказа да направи нещо за хапване на Али и двете се отправиха към кухнята — стаята, която винаги й бе внушавала чувство за сигурност. Ако трябваше да бъде честна със себе си, присъствието на Али я изнервяше, макар че нервността й нямаше нищо общо с факта, че Али е дъщеря на бъдещия президент. Всичко се дължеше на факта, че Али беше най-добрата приятелка на Ема. Двете бяха на една и съща възраст и въпреки че човек никога не би могъл да ги обърка, за Шарън беше трудно да погледне Али, без да види собствената си дъщеря. Изведнъж я връхлетя жестока болка, която тя си мислеше, че вече е потушила в себе си. Отровният бодил на смъртта на Ема още беше вътре в нея.

Без да мисли, тя изключи котлона и започна да почиства мръсотията с гъба.

— Защо, за бога, казваш такова странно нещо?

— Защото е вярно.

Шарън изстиска остатъците от суровото яйце в мивката. Счупената черупка стоеше в шепата й.

— Но аз съм сигурна, че майка ти и баща ти са чудесни хора.

— Извинявай, но всичко, което знаеш за мама и татко, е това, което си видяла по телевизията или си прочела в списанията — опонира й Али.

Тя стоеше подпряна на шубера в дневната. На Шарън й се струваше, че е по-уравновесена от обичайното за възрастта й и със сигурност по-улегнала, отколкото е била Ема някога. Какво не бих дала за такова дете, изстена някакъв вътрешен глас. Ужасена от мисълта, тя моментално сложи ръка пред устата си. Боже, прости ми, мълчаливо изхлипа тя. Но бързата й молитва за покаяние не я накара да се чувства по-добре, а просто омърсена. За момент се паникьоса. Щом молитвите вече не действаха, какво й оставаше? Истината е, че молитвите са само думи, помисли си тя, а какво успокоение представляват думите в такъв момент? Кухини като празни черупки от яйце.

— Права си, разбира се — каза тя, докато отчаяно се опитваше да възвърне нормалното си състояние. — Моля те, прости ми.

— Няма какво да ви прощавам, госпожо… Шарън.

Али се приближи и взе блестящата черупка от ръката на Шарън. В този момент ръцете им се докоснаха и Шарън заплака. Само за миг бентът се отприщи и всички старателно потискани чувства се съживиха. Уверенията на отец Лариган, че „това е Божията воля“ и че „смъртта на Ема е част от Божия план“, се разпаднаха под тежестта на лицемерието. Шарън, кралицата на отричането, въобще не беше подготвена за ада и затова бентът не само се отприщи, а се срути напълно.

Тя се поклащаше напред-назад, разкъсвана от неудържими ридания. „Познанието идва чрез страдание“ беше една от любимите сентенции на отец Лариган. Но в миг на самопознание тя си даде сметка, че това не е сентенция, а просто още един начин на църквата да държи под контрол огромното си непокорно стадо. Всички трябва да страдаме заради първородния грях на Ева, всички заслужаваме да страдаме в този живот, за да бъдем спасени в Рая. Какъв по-добър начин да се държат хората, подчинени на църквата? Със сигурност Бог не е имал предвид тези мошеници да говорят от негово име. О, какво коварство!

Към скръбта й се присъедини гневът, че я мамят, ужасът от безсмислената жестокост на живота. Всичко беше хаос — неконтролируем, непознаваем. Заедно с това дойде и ясното осъзнаване, че Джак е прав. Новооткритата й религия не беше нищо друго, освен преструвка, още един начин да отрече чувствата си, да убеди себе си, че всичко ще бъде наред. Но дълбоко в себе си, там, където се боеше да погледне, тя съзнаваше, че животът й никога повече няма да бъде наред, защото Ема им беше отнета без каквато и да било разумна причина. И после отчаяно се замисли каква причина изобщо би могла да оправдае смъртта на дъщеря й. Никаква. Никаква, нито на земята, нито на небето.

Постепенно си даде сметка, че Али й държи ръката. Водеше я към дневната, където тихо седнаха една до друга на дивана.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Али. — Чай, чаша вода?

Шарън поклати глава.

— Благодаря ти, сега се чувствам много по-добре.

Каква горчива лъжа! С вътрешното си око виждаше интериора на църквата, която посещаваше, мрачната атмосфера, изповедалнята, където свещениците изслушваха и опрощаваха греховете ти, ако кажеш наизуст изпразнените от съдържание слова на „Аве Мария“ и „Отче наш“. Но отец Лариган и другите свещеници не бяха изпълнени с милост. Мъждукащите свещи залъгваха онези, чиито молитви те носеха в пламтящите си сърца, в изображенията на Христос, който кърви и умира, докато ангелите пърхат като нощни пеперуди около главата му. И златото! Накъдето и да погледнеш, имаше златни кръстове, опръскани в розови и зеленикави оттенъци от витражите. И сълзите на стариците, молитвите им, старици, които нямаха къде другаде да отидат, старици, чийто живот беше свършил и които се тълпяха на прага и се жалваха за лошото си здраве. Тя не беше старица! Животът й не беше свършил. Все още не беше безнадеждно късно да има друго дете, нали? Или беше?

Тя се изтръгна от болката и се усмихна през сълзи.

— Както и да е, не ми обръщай внимание. — Тя потупа Али по коляното и ето, пак се появи удивителното наелектризиращо чувство, което я караше да плаче. Този път успя да възпре сълзите си, но не беше лесно.

— Говорехме за теб. Ти водиш живот, изпълнен с привилегии, Али. Толкова много млади дами ти се възхищават и ти завиждат и толкова младежи се опитват да се докопат до теб.

— И какво от това? — попита Али. — Ненавиждам факта, че за родителите ми привилегията означава всичко на този свят. За мен не означава нищо, но те не могат да го проумеят, изобщо не ме разбират.

Шарън я изгледа тъжно.

— Аз така и не разбрах Ема. Целият този гняв, бунтарството. — Тя поклати глава. — Имаше моменти, в които си мислех, че тя със сигурност ще експлодира от това, че крие толкова много неща от нас.

— Тайните, които таим.

Шарън сключи ръце.

— Смятам, че накрая тайните ни лишават от живот. Това е като да имаш гангрена. Ако ги пазиш достатъчно дълго, те започват да те убиват малко по малко, залавяйки се първо със сърцето.

— Твоето сърце още тупти — отбеляза Али.

Шарън се извърна и погледът й се спря на снимката, на която Ема седеше на кон. Дъщеря й умееше да язди.

— Боя се, че само в медицинския смисъл на думата.

Али се премести по-близо до нея.

— Все още имаш Джак.

— Като те гледам тук… — Шарън прехапа устна. — О, искам си дъщерята!

Али пак хвана ръката й.

— Мога ли да помогна с нещо?

Шарън се вгледа в очите на Али. Колко млада изглежда, помисли си тя. Колко уязвима, колко невинна. И изведнъж изпита огромно, непреодолимо желание за утеха, за спокойствие в разтерзаната си душа. Зачуди се дали притежава силата да ги постигне. Нито църквата, нито дори молитвите, изречени от всички вярващи на света, можеха да й ги осигурят. Накрая можеше да разчита единствено на себе си.

— Да, моля те — промълви. — Разкажи ми за Ема.

Когато Джак се върна в къщата, Шарън го хвърли в недоумение.

— Имам идея — весело каза тя. — Защо с Али не останете тази нощ тук? Тя може да спи в спалнята за гости и този диван е много удобен. Пробвала съм го стотици пъти.

Загрижен за хората от Сикрет Сървис, които остави пред къщата на Гъс, и потънал в мисли как да се добере до Рони Крей, Джак изстреля машинално:

— Не мисля, че идеята е добра.

Лицето на Шарън помръкна.

— Но защо?

Покрусеното й лице го накара да се замисли. Видя я да седи на дивана до Али. Двете жени го гледаха. Когато влезе, остана поразен от близостта им, като че ли бяха приятелки и си споделяха нещо лично. В изражението на Шарън имаше нещо, което със сигурност нямаше да види отново.

— Ще е хубаво — каза Шарън. — Всички ние заедно.

Мозъкът на Джак смени скоростите и той си помисли, че може би е права.

— Защо не отидем в моята къща? По-голяма е и…

Като видя промяната в изражението на Шарън, той спря по средата на изречението.

— Хайде, Джак. Знаеш, че от онази къща ме побиват тръпки.

Каква полза има, помисли си той. Каквото и да кажеше, тя никога нямаше да се съгласи да отиде там, камо ли да прекара нощта.

— Двамата с Али трябва да тръгваме — рече.

Шарън се изправи.

— Защо, Джак? Знам, че не се чувстваш удобно тук, но само този път, останете с мен.

Джак поклати глава.

— Невъзможно е, Шар. Охраната на Али от Сикрет Сървис очаква тя да е в къщата.

— Имаш предвид, че нарочно си се отървал от тях, за да я доведеш тук? — Сабите пак зазвънтяха, бойният кон потропваше с огромните си копита.

— Налагаше се — отвърна Джак.

— При теб винаги е наложително да нарушаваш правилата.

— Невинаги. — Колко лесно беше да запееш старата песен. — Понякога ги заобикалям.

— Престанете, моля ви! — извика Али.

И двамата се обърнаха към нея.

— Това не е нещо, за което трябва да се спори. Карате се заради самото каране.

— Али е права — съгласи се Шарън. — В половината от случаите даже не си спомням за какво се препираме.

— Тогава ела с нас — подкани я Джак. — Прекарай с нас нощта.

— Бих искала — отвърна Шарън. — Наистина. — Тя поклати глава. — Но не съм готова, Джак. Разбираш ли?

— Да — отговори той, въпреки че не разбираше. Ако не беше Сикрет Сървис, щеше да се съгласи да останат тук през нощта. Какво толкова я отвращава в къщата на Гъс? Главата му не го побираше. Много пъти й беше задавал този въпрос, без да получи задоволителен отговор, и сега нямаше желание да поемат пак по утъпканата пътека. Освен това също като нея му беше дошло до гуша от препирни.

— Предполагам, че в такъв случай е време да тръгвате. — Шарън прегърна Али и двете се целунаха. Тя застана на осветения праг на входната врата, загледа се как вървят по алеята към колата на Джак и потръпна от предчувствие или по-скоро имаше дежа вю. Имаше чувството, че вече е преживявала този безнадежден момент на скръб и загуба.

43.

Без съмнение в къщата на Джак витаеше някаква меланхолия, старомодност, внушавана от огромните й стаи със странни форми, от старите газени лампи, приспособени да работят с електричество, от масивните мебели, които бяха направени след 1950 година. Може би Шарън не можеше да приеме именно тези неща и затова избираше обикновените квадратни стаи, ниските тавани, съвременните мебели — къща с весела атмосфера, но без никакъв чар.

Но тук витаеше и история — хаотична, с недостатъци, очарователна. Както беше разбрала Али, това място представляваше дом на Аутсайдер, Аутсайдер от миналото и от настоящето. Дали затова на Ема й харесваше, а на Шарън — не, запита се Джак, докато се качваше по стъпалата с Али. Шарън не беше Аутсайдер — този живот, често в противовес с порядките, с правилата, а понякога и със закона, едновременно я озадачаваше и плашеше. Тя се чувстваше уютно само в добре очертаните граници на обществото. Затова толкова държеше Ема да отиде в „Лангли Фийлдс“, който беше олицетворение на порядъка. И затова Ема постоянно имаше проблеми там. Човек не на мястото си. Аутсайдерите никога не се вместваха и никога не можеха да бъдат променени. Но до деня на смъртта на Ема Шарън не губеше надежда.

Джак показа на Али гостната стая, която се намираше точно до неговата. През всичките тези години нито веднъж не успя да спи в стаята на Гъс. Преди години той завлече в задния двор леглото, в което Гъс намери смъртта си, и го изгори. По-късно превърна спалнята в медийна стая с телевизор с плосък екран, на който гледаше концертите на Джеймс Браун, както и бейзболни мачове и филми, които купи на дивиди. Беше сигурен, че на Гъс би му харесало.

— В банята има всичко — каза той. — Но ако имаш нужда от още нещо, ще го намериш в този килер тук.

Пожелаха си „лека нощ“ и той се загледа как тя отива в стаята и затваря вратата след себе си. Замисли се какво й минава през главата, за нещата, които му разказа, и за нещата, които премълча. Вече в стаята си, той се обади на Карсън и го уведоми, че всичко е наред и че бавно напредват.

Джак изгаси лампата и се излегна на леглото облечен. Чувстваше се изморен до мозъка на костите си и безкрайно тъжен. Да научи за тайния живот на Ема беше нож с две остриета. Едновременно го връхлетяха признателност и угризение. Тази вечер се чувстваше аутсайдер дори спрямо себе си.

Сигурно беше заспал, защото изведнъж отвори очи и разбра, че е минало време. Беше посред нощ. Звуците от преминаващи автомобили бяха откъслечни. Имаше чувството, че лежи насред океана и вълните леко го полюшват. Даваше си сметка за необятната, безжизнена бездна под него. Процеждащата се през прозореца светлина изглеждаше като сноп, образуван от малките точици на десет милиона звезди. Намираше се далеч от цивилизацията. Отвързан, както се беше изразил. И Али също каза: „Аз съм отвързана.“

В този момент чу звук, все едно вятърът въздиша в клоните или пък лунната светлина пее в дърветата. По покрива барабаняха дъждовни капки и някой прошепна:

— В къщата има някой.

Джак седна в леглото и видя слаб силует на прага на отворената врата.

— Али, какво има? Какво чу?

— В къщата има някой — прошепна тя.

Той стана, взе пистолета си и се приближи към нея. Тя се обърна и се отдръпна в коридора, сякаш искаше да му покаже посоката. Сенките се облягаха на стената като ранени войници. Тишината беше осезаема. Дори обичайните проскърцвания и скриптения на къщата заглъхнаха за момент.

— Али, къде отиваш? — прошепна той след отдалечаващата се фигура. — Искам да се върнеш в стаята си и да заключиш вратата, докато се върна за теб.

Но тя или беше твърде далеч, или беше решила да пренебрегне предупреждението му, защото заслиза по стъпалата. Той изруга шепнешком и забърза след нея. Странна форма на спокойствие се спусна върху него, докато следваше плъзгащата се сянка през коридора, а след това през трапезарията и кухнята. До кухнята имаше килер, който Гъс използваше като склад, а между кухнята и мокрото помещение беше разположена малка тоалетна с мивка.

Нито Гъс, нито Джак използваха мокрото помещение. То изглеждаше като най-старата част от къщата, най-вече заради факта, че принципно не се използваше. Не беше виждало боя от години. В ъглите висяха паяжини с изсъхналите трупове на неразличими насекоми, които бяха намерили края си в лепкавите нишки. На стената висеше полуоткъртена стара лайстна за столове, а в единия ъгъл дремеше дървена поставка за шапки. Подът беше покрит със стари квадратни плочки с дължина на страната четирийсет и пет сантиметра. Много от тях бяха пропукани, а други напълно счупени. Една–две липсваха.

Докато прекосяваше кухнята, Джак видя как Али отвори задната врата и изчезна навън.

Джак я последва. Изведнъж бе погълнат от миризмата на гниещо дърво, корени и влажен камък. Проправи си път към залесената територия зад къщата и потъна в още по-дълбок мрак.

— Али — тихо я повика той. — Али, достатъчно. Къде си?

Плетеницата от клони, запазили гъстота си дори през зимата, държеше града на разстояние. От време на време вятърът премиташе пепеляво-розовеещото се небе с цвят на остаряла кожа. Дъждовни капки се стичаха отгоре и отскачаха от клонките и увивните растения, описвайки хаотични траектории. Всичко останало беше замряло. И все пак витаеше чувството, че нещо шава, като че ли самата дива територия живееше с едно–единствено желание и беше превърнала това желание в определено намерение.

С нарастваща тревога Джак надничаше през дъжда и гъсталака, наподобяващ косите на горгоната Медуза. Беше невъзможно да разбере накъде е тръгнала или защо го поведе натам. Той ту влизаше, ту излизаше от слабо осветените участъци, до които достигаха отблясъци от светлините на града, луташе се насам-натам, търсеше, докато сякаш се озова в лабиринт от огледала, в който непрекъснато се натъкваше на собственото си отражение.

Беше сигурен, че шепотът не му се е присънил и че Али действително седеше пред вратата му. В края на краищата кой друг може да е бил? И внезапно настръхна, защото пак чу същия глас.

— Татко…

Денис Пол се качваше по откритите стълби на мотел „Старлайт“ в Мериленд. Наближаваше краят на още един изтощителен ден. Част от него прекара с родителите на Кала Майърс. Разбира се, можеше да изпрати някой от асистентите си на срещата с тях, но не беше от хората, които прехвърлят трудните задачи другиму. Кала Майърс беше убита при операция под негово наблюдение. Нямаше извинение за смъртта й. Черното петно завинаги щеше да остане отпечатано в душата му, наредено до много други подобни дамги. Но някак си този път стигмата изглеждаше още по-черна, по-болезнена, по-срамна, защото ставаше въпрос за най-обикновено момиче. Не се беше изложила на опасност като двамата агенти от Сикрет Сървис. Вече му беше пределно ясно, че е убита по абсолютно същия начин като агентите.

Пол не хранеше илюзии, че хората отиват в рая, но тъй като не вярваше нито в рая, нито в ада, това нямаше значение. Интересуваше го какво се случва тук и сега. Изрече всички подходящи думи на съчувствие към семейство Майърс. Дори поседя с тях, след като майката се разрида, докато бащата я прикрепяше с невиждащ поглед, а неговите утешителни думи свършиха. Опита се да не мисли за собствения си живот и двамата си синове, да избяга от мисълта как би реагирал, ако някой дойде при него с непоносимата вест. Имаше брат, който загина на Сомалийския полуостров в служба на родината. Дори Пол не знаеше подробности за мисията му. Но и не искаше да научи нищо повече за смъртта му. Просто го погреба с почести и се върна към работата си.

След като три пъти провери дали го следят, Пол мина по открития коридор на втория етаж на мотела, пъхна ключ в ключалката на една стая в дъното, отвори вратата и влезе.

Нина Милър седеше на леглото. Дългите й крака бяха изпънати напред и кръстосани в глезените. Беше си свалила практичните обувки и изглеждаше прелестно в перленобялата копринена риза. Сивата й вълнена пола се беше вдигнала леко около мускулестите й бедра. Също като Пол, тя беше чудесен тенисист. Всъщност така се и запознаха. Сега при всяка възможност, което естествено не се случваше често, играеха смесени двойки.

Нина остави книгата, която четеше — „Летен дъжд“ от Маргьорит Дюрас, първо издание. Пол й я подари за рождения ден миналата година. Беше любимият й роман.

— Изглеждаш очарователно.

Тя се усмихна.

— Мога да приема това за сексуален тормоз на работното място.

— Това не е работно място. — Пол се наведе и я целуна по устните. — И не е тормоз.

— Ласкател.

Пол придърпа стола и седна до нея.

— Какво имаш за мен?

Тя му подаде дебела папка от кафяв картон.

— Проверих досиетата на всички служители от управлението на вътрешната сигурност във Вашингтон. Мисля, че всички са чисти освен Гарнър.

— Хю ми е заместник. — Пол поклати глава. — Не. Прекалено е очевидно.

— Точно затова съветникът по национална сигурност го е вербувал. — Тя посочи отворената папка, която беше съставила. — През последните осем месеца Хю се е срещал пет пъти с човек на име Смит. — Тя се разсмя. — Можеш ли да повярваш? Както и да е, господин Смит е акупунктурист на Хю. Кабинетът му се намира до този на физиотерапевта на съветника.

Докато прелистваше папката, Пол отбеляза:

— Виждам, че срещите им съвпадат и в петте случая.

Нина сплете ръце в скута си.

— Какво искаш да направя?

Пол отмести папката настрани и се наведе над нея.

— Знам какво искам да направя аз.

Нина се закикоти и хвана главата му с ръце.

— Говоря сериозно.

— Никога не съм бил по-сериозен. — Устните му докоснаха ямката на шията й.

— Как е приятелят ти Джак Макклюр?

— Ммм…

Пол вдигна глава.

— Какво означава това?

Тя направи презрителна гримаса.

— Нали не ревнуваш, Дени?

— Нямам представа за какво говориш.

Тя го отблъсна.

— Понякога си толкова закостенял.

— Мисълта ми беше, че като се има предвид фактът, че Хю Гарнър мрази Макклюр до смърт, вероятно ще измислим начин той да се погрижи за Хю вместо нас.

Устните й се изкривиха.

— Какви макиавелистки мисли ти минават през главата.

Пол се засмя самодоволно, докато разкопчаваше перлените копченца на ризата й.

Тя хвърли папката на пода до леглото и каза:

— Сближих се колкото мога с Джак. Още обожава бившата си жена.

— Горкият несретник.

— Няма за какво да се притесняваш. Ти нямаш сърце.

— Присмял се хърбел на щърбел. — Той я сграбчи похотливо. — Във всеки случай какво по-добро от една неангажираща връзка?

— Нямам идея. — Тя го хвана за вратовръзката и го придърпа към себе си.

Джак се обърна и я видя застанала между две дървета. Кожата й изглеждаше бледа на призрачната светлина.

— Татко…

— Ема? — Той направи крачка към нея. — Ти ли си?

Дъждът набираше сила и барабанеше по него. В очите му се стичаше вода и се смесваше със сълзите. Може ли Ема да се е върнала при него? Възможно ли е? Или откача?

Джак се приближи. Образът затрепка и се разпадна на милиони частици, всяка от които се отрази в по една от дъждовните капки, които ромоляха по черните клони и лъщяха по кафявата кора и бледозлатистите мъртви листа. Тя беше навсякъде около него.

Джак се спря в почуда, когато чу гласа й.

— Татко, тук съм…

Това не беше гласът на човек или на дух. Беше фученето на вятъра, стърженето на клоните, шумоленето на крехките листа, даже далечното откъслечно съскане на трафика по улиците, авенютата и магистралите.

— Тук съм…

Гласът й изникваше от всичко. Всеки атом съдържаше част от нея, беше пропит от духа й, от душата й, от електрическата искра, която даваше живот на мозъка й, която я правеше уникална, която я правеше Ема.

— Моята Ема. — Той се заслуша за нея, в нея, чу вятъра, дърветата, небето, даже мъртвите листа изричаха името му. Почувства я близо около себе си, все едно беше потопен в топла вода. — Ема, съжалявам. Съжалявам…

— Тук съм, татко… Тук съм.

И наистина беше. Макар да не можеше да я хване и да я види, тя беше там с него, не плод на въображението му, а нещо отвъд неговото познание, отвъд човешкото разбиране. Физиците биха я нарекли кварк. Вернер Хайзенберг, основоположник на квантовата механика и принципа на неопределеността, би разбрал как тя едновременно е тук и не е тук.

Джак се върна в къщата подгизнал до мозъка на костите. Изведнъж го обзе пълно спокойствие, примесено с лека възбуда. Не можеше да обясни чувството, както и случилото се през последния половин час, но и не изпитваше необходимост. Усещаше крайниците си натежали, единственото му желание бе да се върне в леглото и да спи колкото се може повече, докато слънцето огрее дъба пред прозореца му и го събуди с топлото си и нежно докосване.

Но преди да го стори, надзърна в стаята на Али и я видя да спи спокойно, обърната на една страна. Затвори тихо вратата и на пръсти се върна до банята, за да се подсуши. После се върна с неуверени крачки в леглото, дръпна завивките до брадичката си и се унесе в дълбок и спокоен сън.

44.

Джак имаше усещането, че върви по въже. От една страна, обеща на Едуард Карсън да му заведе Али в дванайсет на обяд, а, от друга, трябваше да намери начин да накара Али да проговори за Иън Брейди, защото тя бе единствената му връзка с него. Беше прекарала с него цяла седмица. Съществуваше вероятност да е видяла или чула нещо, което да го насочи към убиеца.

— Али, знам колко ти е трудно — каза той, когато тя слезе в кухнята. — Знам колко е страшен този мъж.

Тя мигновено се обърна.

— Не искам да говоря за това.

Той пренебрегна боязливото зайче в очите й и неумолимо продължи да си пробива път. Това можеше да е последният му шанс да я накара да говори за мъчението й.

— Али, чуй ме, трябва да знаем защо Крей те отвлече. Не го е направил на майтап, има някакъв план. Само ти и той знаете какъв е той. Ти си ключът към станалото.

— Казвам ти, че не знам. Не си спомням.

— А опита ли? — попита Джак. — Опита ли наистина?

— Моля те, Джак. — Тя се разтрепери, абсолютно сигурна, че е близо до нещо ужасно, че се приближава до огнена паст, в която неминуемо ще влезе и ще бъде погълната. Дори Джак не можеше да я спаси този път. — Моля те, спри.

— Али, сигурен съм, че Ема би искала ти да…

— Недей! — Тя се извъртя и лицето й почервеня. — Не използвай Ема по този начин.

— Добре. — Джак вдигна ръце. Съзнаваше, че отиде твърде далеч. — Съжалявам. Не исках да те разстройвам. — Колкото повече я притискаше, толкова по-тревожна ставаше тя. Нямаше да измъкне нищо от нея по този или по който и да било друг начин, за който можеше да се сети. Независимо дали му харесваше, трябваше да се оттегли.

Той й се усмихна.

— Приятели ли сме?

Али се опита да отвърне на усмивката, но единственото, което успя да направи, бе да кимне сковано.

Тъкмо седнаха да закусват, когато Джак чу една кола да спира отпред. Предполагайки, че са мъжете от Сикрет Сървис, той отиде до входната врата и се показа навън, за да им каже да не влизат в къщата. Но вместо това видя кафявото класическо комби на Игън Шилц — превъзходен „Буик Супер“, модел „Истейт Уди“ от 1950 година, с уникална броня, странични ламперии от истинска бреза, оригинален редови осемцилиндров двигател 124 конски сили и новаторска за времето си автоматична скоростна кутия „Дайна Флоу“, разработена от „Дженеръл Мотърс“. В действителност тази кола трябваше да стои в някоя изложбена зала или да препуска по булевард „Виктори“ в Лос Анджелис, но тя беше второто дете на Игън и той си я караше.

Приятелят му слезе от комбито и вдигна ръка за поздрав.

— Най-после. Вчера цял ден се опитвах да се свържа с теб, но ти не си вдигаше телефона, Бенет ми даде един номер, използван за операцията, който вече не се обслужва.

Джак слезе от верандата. Мекият въздух все още не помръдваше. Усещаше се само лек хлад, а ниското слънце вече топеше сребристия скреж.

— Как си, Игън?

— Задай ми този въпрос след един месец. — Шилц се усмихна кисело. — Признах всичко на Кенди. Мисля, че тя ще се изнесе, но не и Моли. Двамата единодушно се разбрахме, че Моли не трябва никога да узнае.

— Щом сте постигнали съгласие за едно нещо, ще последват още много други. Двамата трябва да се консултирате с някого.

Игън кимна.

— Аз искам. Сигурен съм, че и Кенди също. Тя просто има нужда от малко време. — Той се почеса по тила. — Ти си истински приятел, Джак, благодаря ти. — Чувствам се… — От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. — Излиза, че ти ме познаваш по-добре, отколкото аз самият се познавам. Живот в лъжа не е за мен и затова засега спрях да ходя на църква. — Той се облегна на нашарения ствол на едно дърво. — Не е толкова зле. Честно казано, не мисля, че на Моли й липсва. Опитвах се да я накарам да види светлината, но няма полза. Не става. Човек иска за детето си всичко, което той самият не е имал, а открива, че детето му си има свой свят и желания. И накрая ти се оказваш без значение, наистина. Животът си е неин. — Той потърка ръце. — Тя никога не стигна до Бог наистина. Човек или вярва, или не. Няма смисъл да се върши нещо отгоре-отгоре.

— Надявам се, че не си спрял да вярваш, Игън.

Съдебният лекар се усмихна мрачно.

— Това би превърнало целия ми живот в един фарс. Не, не, още вярвам в Бог, но ти ме накара да осъзная, че има много пътеки към спасението. Аз трябва да намеря своята. Църквата не може да ми помогне.

Джак потупа приятеля си по рамото.

— Всеки има нужда от свобода да реши. — Той посочи с глава. — Искаш ли да влезеш? Мога да те уредя със закуска.

Игън се огледа.

— Не и ако имаш гости.

— В такъв случай нека се поразходим.

Те заобиколиха северната страна на къщата. Тук беше по-студено. Зелените капаци на мазето все още бяха покрити с тънък слой лед и лепилото на зимата беше слепило падналите листа.

— Случва се нещо много странно — започна Игън.

Джак автоматично застана нащрек.

— В какъв смисъл?

— Сигурно си чул за онова момиче, Кала Майърс, което е било намушкано на Испанските стълби онзи ден. Областният съдебен лекар ми е стар приятел от бридж карето. Той ми се обади вчера сутринта, видяхме се. Каза ми, че раната от намушкването е на същото място като на двамата агенти, охранявали Али Карсън. Показах му снимки на раните и той потвърди, че тази на Кала Майърс е абсолютно същата.

— Ти потвърди ли го върху тялото й?

— Там е работата — отговори Игън. — Тялото не беше в неговата морга. Федералните го отнесли оттам заедно с предварителните му констатации.

Джак изобщо не се изненада, защото беше ясно, че Кала Майърс е последната жертва на Иън Брейди. Но самият факт, че я е взел на прицел, го накара да настръхне. В главата му се оформяше друго кубче на Рубик, чиято форма изобщо не му харесваше. Той беше изслушал изявлението на президента. Преки доказателства свързвали Кала Майърс, член на ПАСП, с убийствата на агентите от Сикрет Сървис. Това беше едно от основанията за затваряне на офиса на „Канзас Авеню“ и задържането на членовете на организацията. Какво означаваше, че Брейди — човек, който се ползва с протекциите на правителството — е убил Кала Майърс? Брейди беше убил мъжете от Сикрет Сървис. На първия брифинг Хю Гарнър му каза, че мобилните телефони на агентите не били намерени. За миг кубчето на Рубик в главата на Джак застана на фокус. Много ясно, че телефоните няма да бъдат намерени. Брейди ги е взел. И сега е подхвърлил единия до Кала Майърс, за да замеси нея и съответно ПАСП.

Игън наруши нишката на мислите му.

— Джак, слушаш ли ме?

Той кимна.

— Просто си мислех за убиеца на Кала Майърс. Мисля, че знам кой е, но нямам представа какво е истинското му име или пък къде да го намеря.

— Може да успея да ти помогна. — Игън извади малък бележник и го отвори. — Както ти казах, приятелят ми още не бил приключил с аутопсията на Кала Майърс, когато федералните я отнесли, но той забелязал нещо интересно. Още не го бил отбелязал в предварителните си бележки, защото трябвало да го провери, така че федералните не разполагат с него.

Шилц погледна в бележника.

— Според метода на действие липсват каквито и да било пръстови отпечатъци освен тези на жертвата, което неминуемо води до заключението, че престъпникът е носил ръкавици. Приятелят ми намерил следи от суперфин прах по палтото на Кала Майърс, под лявата й ръка, там, където би се намирала ръката на някой, който я е бил прегърнал през кръста. Отнело му известно време да установи какъв в действителност е този прах. — Игън вдигна поглед. — Това ще ти хареса, Джак. По палтото на Кала Майърс имало прах от кампеш. Кампешът е екстракт от сърцевината на дървесния вид Haematoxylon campechianum, който се среща в Централна Америка и на Карибите. При смесването му с етилов алкохол, глицерин или „Листерин“ се получава черен пигмент, използван за татуиране. — Той затвори бележника. — А между другото Кала Майърс няма татуировки.

Сърцето на Джак подскочи.

— Значи прахът от кампеш е дошъл от престъпника.

Шилц кимна.

— Освен всичко друго този кучи син е и татуировчик. Но ето и най-хубавата част. Почти всички като него купуват предварително смесени пигменти, които обаче не съдържат кампеш. Твоят човек смесва пигментите собственоръчно.

— Белият континентал ми харесва повече — отбеляза Али, докато се качваше в колата на Джак.

Той се разсмя и включи на скорост. След миг забеляза мъжете от Сикрет Сървис в огледалото за обратно виждане. Беше 11:20. Минутите до момента, в който щеше да изгуби достъп до нея, изтичаха. Сега или никога.

— Али, чудех се нещо — подхвана той. — Мъжът, който те отвлече, имаше ли татуировка?

Али замръзна. Погледът й сочеше право напред.

— Али, скъпа, можеш да ми кажеш.

— Видях само ръцете му. — Али бавно поклати глава. — Нямаше никакви татуировки.

Джак, който караше към къщата на Карсън в „Чеви Чейс“, правеше всичко възможно, за да поддържа минимална скорост. Не му се искаше това пътуване да свършва.

— Али, знам, че Рони Крей те е уплашил до смърт, но ще бъде от полза, ако ми кажеш нещо повече за това, което си видяла. Каквото и да е.

Али продължи да седи като скована и не обели нито дума.

— Искам да го хвана, Али. И ти искаш това, нали?

Тя прехапа устна и кимна.

— Само ти можеш да ми помогнеш.

По бузите й започнаха да се стичат сълзи.

— Иска ми се Ема да е тук. Тя щеше да може да ти каже това, което искаш да знаеш.

— Ти също можеш.

Тя стисна очи.

— Не съм смела като нея.

Въпреки усилията му вече навлизаха в „Чеви Чейс“. Това беше то. Краят. Джак омекна.

— Али, баща ти се съгласи да ме остави да подбера служителите, които ще те охраняват.

— Искам теб — каза тя изведнъж.

Той кимна.

— Ще бъда там, само че не през цялото време. Можеш да имаш абсолютно доверие на Нина и Сам. Познавам ги. Работил съм с тях. Няма да те разочароват.

Той зави по задънената уличка на Карсън и видя още агенти от Сикрет Сървис, разположени в коли и по тротоара. Всички го наблюдаваха, докато караше към просторната тухлена къща във федерален стил в края на уличката.

— У дома сме — каза той.

— Нямам такова чувство. — Али се надигна на седалката си. — Нищо не е същото.

— Щом се върнеш към ежедневието, всичко ще ти изглежда познато като преди.

— Но аз не искам да се връщам към предишното си ежедневие! — Звучеше като разглезено дете.

Джак спря на алеята, където ги чакаха Едуард и Лин Карсън. После изгаси двигателя и отвори своята врата, но Али изобщо не понечи да излезе.

— Али…

Тя се обърна към него. В очите й се четеше отчаяние.

— Не искам да те оставя!

— Имаш задължение към родителите си. Утре ще станеш дъщерята на президента. Отсега нататък трябва да се държиш като такава. Цялата страна ще е вперила очи в теб.

— Моля те, не ме карай.

— Скъпа, налага се.

— Но аз се страхувам.

Джак се намръщи.

— От какво?

— Да те оставя, да остана тук, не знам.

Загрижени, семейство Карсън вече се бяха приближили до колата. Лин Карсън отвори вратата откъм пътническата седалка и се наведе.

— Али? Скъпа?

Все още обърната към Джак, Али изрече с устни, без да се чува глас: „Моля те, помогни ми.“

Джак се чувстваше разкъсан на хиляди парчета. Разочарова Ема, не искаше да разочарова и Али. Но какво можеше да направи? Бъдещият президент му даде заповед, която не можеше да пренебрегне. Али не беше негово дете. Оставаше й още една година до навършване на пълнолетие. Затова той направи единственото възможно нещо. Наведе се и й прошепна в ухото:

— Ще дойда при теб малко по-късно, обещавам ти. Става ли?

Докато се отдръпваше назад, видя как тя кимна, след което се обърна, слезе от колата и се озова в прегръдката на майка си.

— Джак.

Едуард Карсън стоеше от неговата страна, когато слезе от колата. Бъдещият президент разтърси енергично ръката му и после импулсивно го прегърна.

— Нямам думи — промълви той със задавен глас от преливащите емоции. — Върна ни момичето живо и здраво точно както обеща.

Джак гледаше Али. С ръка обвита около кръста й, майка й я поведе нагоре по тухлените стъпала към отворената входна врата.

— Така е — съгласи се Лин Карсън и се обърна към дъщеря си. — „Рандъм Хаус“ искат да напишеш автобиографична книга как си израснала и си станала дъщеря на президента.

— Тя е много специална млада дама — отбеляза Джак. — Искам Нина Милър и Сам Скот да бъдат назначени за нейна постоянна охрана. С Нина бяхме партньори в операцията по откриването на Али. Със Сам работехме заедно в Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви, докато го преместиха в Сикрет Сървис преди три години.

Карсън кимна.

— Веднага ще се обадя където трябва. — Той погледна съпругата и дъщеря си за момент и пак се обърна към Джак. — Джак, с Лин искаме да присъстваш на церемонията по встъпването в длъжност горе на подиума заедно с нас. Сега ти си като член на семейството.

— За мен ще бъде чест, сър.

На прага Али се обърна и му се усмихна колебливо, след което ръката на майка й я обгърна и тя изчезна в света на привилегиите и властта.

45.

Кой беше Иън Брейди? При други, по-нормални обстоятелства Джак би се заел да разбере това. Този случай обаче изобщо не можеше да се нарече нормален. В момента не го занимаваше мисълта кой е Иън Брейди, а защо е избрал това име. Несъмнено другите му псевдоними — Рони Крей и Чарлс Уитман — бяха пряко продължение на първия.

Според опита на Джак — опит на един пазител на закона с широки познания — престъпниците, дори най-интелигентните от тях, избираха псевдонимите си поради някаква причина. Един профайлър от ФБР, който дойде в Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви във връзка с работата по един случай, каза, че придаването на значение на един псевдоним е подсъзнателен импулс, на който престъпниците не могат да устоят. С други думи, те не можеха да се възпрат. Джак беше сигурен в едно: името Иън Брейди имаше специално значение за този мъж. Номерът беше да разбере какво е това значение.

Параноята го подгони с пълна пара и Джак подмина компютрите, които бяха свързани с федералната мрежа, а това включваше и неговия в управлението на Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви във Фолс Чърч. Помисли си, че му трябва интернет кафе. След двайсет минути зад волана най-после откри едно на „Чейс Авеню“ в Бетесда. Седна пред монитора и написа името Иън Брейди, но не стигна до нищо съществено. От друга страна, след няколко погрешни насочвания откри дистрибутор на кампеш — веществото, което Брейди по невнимание беше оставил по палтото на Кала Майърс. Записа си адреса и телефонния номер, излезе навън и провери за евентуални опашки. Под сянката пред една витрина извади новия си мобилен телефон еднодневка и набра номера на дистрибутора. Никакъв отговор — нито автоматично съобщение, нито гласова поща. Изобщо не се изненада. Дистрибуторът беше толкова дребен и неизвестен, че имаше съвсем примитивен уебсайт. Освен че не можеше да се направи поръчка на продукта онлайн, сайтът, изглежда, не беше обновяван от месеци.

„S&W Дистрибюшън“ се намираше в околностите на странно наречения град Мексико, Пенсилвания, на 250 километра северно от Чеви Чейс Вилидж. Като използва магистралите І-83N и US-22W, Джак стигна дотам за по-малко от три часа. Когато излезе от PA-75S, следобедът вече беше към края си. Ниското слънце се настани в дебелите облаци и после бавно потъна в тях. Със спускането на дългия зимен полуздрач сенките се удължиха.

„S&W“ се помещаваше в порутена постройка на хвърлей място от железопътните линии, които осигуряваха на Мексико целия бизнес, който можеше да получи. Нямаше начин да се определи какъв е бил първоначалният цвят на сградата, нито личеше какъв е сега. Джак изтръпна, защото на пръв поглед постройката изглеждаше изоставена, но после видя млада жена да излиза през входната врата. Тя носеше каубойски ботуши, дънки, дънково яке с пух и рипсен пуловер с висока яка. Когато той спря, тя се настани на стъпалата, разтърка една цигара и я запали. Наблюдаваше го с пронизващ поглед, докато той слизаше от колата и се приближаваше към нея. Имаше интересно, ъгловато лице. Леката асиметрия я правеше красива. Беше слаба и дребна и по всяка вероятност наближаваше трийсетте.

Докато Джак вървеше към нея, се чу изсвирване на влак. Вибрирането на линиите се засили, докато влакът трополеше към тях. Разцепеният въздух ги заля като мощна вълна. Дългите коси на жената хвърчаха пред лицето й, но тя продължи да си седи спокойно, сякаш единственият долетял звук беше скърцането на обувките на Джак по разронения асфалт. Пушекът се изнизваше през ъгълчето на устата й. След като вече се намираше достатъчно близо, Джак забеляза татуировките по раменете и от двете страни на врата — четирите фази на Луната. Сигурно си беше боядисала косата в черно, за да подхожда на очите й, но корените бяха руси. На средния пръст на дясната й ръка имаше сребърен пръстен във вид на череп, който сякаш се смееше.

След като вихрушката от сгурия се уталожи, Джак показа картата си и загледа жената, докато очите й попиваха информацията с явно безразличие. Той се зачуди дали действително пушеше тютюн.

— В „S&W“ ли работиш? — попита той.

— Работих.

— Уволниха ли те?

— Светът ги уволни. „S&W“ са история. — Палецът й потрепна. — Сега само чистя тук.

Джак седна до нея.

— Как се казваш?

— Хейли. Представяш ли си? Уф! Всички ми казват Лийлий.

— Колко време си работила тук?

— Седем години лишаване от свобода. — Тя си дръпна от цигарата. — Една затворническа присъда.

Джак се разсмя.

— Остър камък си.

— Това е самозащита, така че можеш да бъдеш сигурен, че се старая максимално. — Тя го изгледа с крайчеца на черните си очи. — Нямаш вид на ченге.

— Благодаря.

Беше неин ред да се засмее.

— Колко си наясно с… — той изви палеца си, — нали разбираш?

Тя въздъхна.

— Не много.

— Опитвам се да проследя един клиент на „S&W“ — каза Джак. — Татуировчик, който сам си приготвя пигментите. Мисля, че е поръчвал кампеш от вас.

— Няма много такива — отбеляза Лийлий. — Затова „S&W“ остана в историята. Затова, а също и защото собственикът никога не се вясваше. Негодникът напълно спря да си плаща дълговете, включително и моята заплата. Ако компанията за поръчки по пощата, която пое сградата, не ме беше наела, сега нямаше да съм тук. — Тя сви рамене. — Но кого го е грижа? — Има голяма вероятност новата компания също да опъне петалата.

— Знаеш нещо, което новите ти шефове не знаят?

— Така е устроен светът, нали? — Тя се взираше в червеното връхче на цигарата си. — Искам да кажа, че всички сме овце, убеждаваме сами себе си, че сме различни или красиви, или умни, или готини. Но всички свършваме по един и същ начин — като малка купчина прах.

— Това е доста мрачен изглед.

Тя сви рамене.

— Нормално за философията на един нихилист.

— Имаш нужда от гадже — констатира Джак.

— Някой, който да ми казва какво да правя и как да го правя, да ме оставя вечер сама, за да се шляе с приятели, да се върти в леглото и да хърка до сутринта? Прав си. Имам нужда от това.

— Какво ще кажеш за някой, който да те обича, да те защитава, да се грижи за теб?

Тя тръсна глава.

— Аз го правя сама.

— Виждам как ти действа това.

Тя успя да му се усмихне насила през защитната си броня.

— Хайде, Лийлий, трябва да вярваш в нещо — каза Джак.

— О, да. Вярвам в смелостта и дисциплината.

— Достойно за възхищение — кимна Джак. — Но аз имам предвид нещо извън теб. Всички сме свързани с една вселена, която е по-загадъчна от това, което виждаме около себе си.

— Така ли мислиш? Ето най-вярното нещо, което знам: нито за момент не позволявай на религията или изкуството, или патриотизма да те убедят, че си по-значим, отколкото си в действителност. — Тя пак дръпна дълбоко от цигарата и го погледна предизвикателно. — Това е от една пиеса, „Таен живот“. Обзалагам се, че никога не си я чувал.

— Написана е от Харли Гранвил-Баркър.

Очите на Лийлий се разшириха.

— Мамка му. Сега вече съм впечатлена.

— Тогава ми помогни.

— Можех да ти разкажа играта, но ти развали цялото удоволствие. — Тя прибра косата си зад едното ухо. — Този татуировчик има ли си име?

— Иън Брейди — отговори Джак. — Или Рони Крей. Или Чарлс Уитман.

Лийлий извади фаса от устата си.

— Занасяш ме.

— Бил е клиент, нали?

— Нещо повече. — Изглежда, пушенето вече не представляваше интерес за нея. — Чарлс Уитман притежаваше „S&W“.

Валеше суграшица, но докато Джак пътуваше на юг към Вашингтон в зимната вечер, тя премина в леден дъжд. Чистачките на колата препускаха от едната до другата страна на предното стъкло. Пътищата бяха хлъзгави и опасни, осеяни със заледени участъци и леки пътни произшествия, което го забави значително. Връщаше се от Мексико с адреса на Чарлс Уитман. Нямаше представа дали това е сегашното местоживеене на Брейди, но нямаше намерение да рискува. Подходът му трябваше да е обмислен до най-малката подробност.

Веднага щом се прибра вкъщи, пусна грамофона, запали лампите и включи готварската печка. Но единственото месо, което имаше — една пържола, — беше дълбоко замразено, затова изключи котлона, седна на кухненската маса с бурканче фъстъчено масло и друго с портокалов мармалад и започна да гребе с чаена лъжичка ту от едното, ту от другото.

След това прегледа колекцията от грамофонни плочи, но не намери нищо, което да му се слуша в момента. Тогава попадна на айпода на Ема. Беше го оставил върху един албум на Биг Бил Брунзи, който съдържаше две от любимите му песни — „Baby Please Don’t Go“ и „See See Rider“. Тази вечер не беше в настроение да ги слуша.

Взе айпода, включи го в мрежата, защото батерията беше изтощена, и се разрови из колекцията емпетройки на Ема. Както можеше да се очаква, сред тях бяха Джъстин Тимбърлейк, R.E.M., U2 и Кейни Уест, но с изненада видя и парчета на изпълнители, които и той обичаше и й беше пускал — Карла Томас, Джаки Тейлър, Бар Кейс.

Прерови лавиците с плочи и видеокасети и намери кутията с докинг станцията, която беше купил, но нито веднъж не беше използвал. Извади я и я включи към допълнителния жак отзад на грамофона. После постави айпода в докинг станцията.

Реши напосоки да послуша нещо от записите на Ема. Оказа се парче, незнайно защо наречено „Boxer“, на група с името „Нешънъл“. Замисли се за Ема, представи си я как слуша тези здрави парчета и се зачуди какво ли й е минавало през главата. Лично на него особено му харесваше „Fake Empire“.

Докато музиката гърмеше, той включи компютъра и влезе в интернет. Според записките на Лийлий адресът, на който Брейди получаваше кампеша, беше „Шепърд Стрийт“ в Маунт Рейниър, Мериленд. Зареди „Гугъл“ и избра опцията за едновременно появяване на географска карта и сателитна снимка на района. Адресът се намираше само на осем-десет километра югоизточно от мястото, където беше роден. От мисълта го побиха тръпки.

След четирийсет минути стана, претършува къщата за няколко неща, които смяташе, че ще му потрябват, и ги натъпка в олекотената спортна чанта. Провери пистолета, мушна допълнителни муниции в джоба си и грабна палтото. Пътьом се обади на Шарън. Никакъв отговор. Затвори, преди да се включи гласовата й поща. Задуши го остър прилив на ревност. Къде може да е? Ами ако е излязла с друг мъж? Това е нейно право, нали? Да, но не му се мислеше за това. Качи се в колата, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Карайки към „Шепърд Стрийт“, си помисли, че това може да е краят на един път, дълъг двайсет и пет години.

46.

Какви бяха шансовете Иън Брейди да живее в хотел само на шест километра от къщата на Джак? И все пак Джак видя точно това, докато минаваше с колата покрай адреса, който му даде Лийлий. Надписът гласеше: „ХОТЕЛ «РЕЙНИЪР». ВЪЗМОЖНОСТ ЗА КРАТКОСРОЧНИ И ДЪЛГОСРОЧНИ НАЕМИ“. Той нито спря, нито намали, докато не зави по Трийсет и първа улица, където отби до бордюра и спря. Първото нещо, което направи, бе да провери задната част на хотела, по която нямаше нищо друго, освен зигзагообразно разположени черни метални противопожарни стълби. Под тях имаше бетонна площадка и асфалтов паркинг със скромни размери, осветен от натриеви лампи, от чийто силен блясък Джак предпазливо се скри. Но заден вход липсваше, най-вероятно поради същите съображения за сигурност, довели до монтирането на лампи на паркинга.

Той се върна на „Шепърд Стрийт“ и се озова срещу грозна U-образна постройка, обгърнала двор с четири изсъхнали дървета и ивица вечнозелени храсти, от които най-малко една трета бяха кафяви и безполезни. Самият хотел беше на три етажа, изградени от бледожълти тухли. До апартаментите се стигаше по метални стълбища в центъра и в двата края, а после по открити тесни бетонни коридори, разположени по дължината на сградата. От цялата постройка лъхаше на недодяланост и занемареност, като коледен подарък, опакован в използвана хартия. Ако беше боядисана в тюркоазено или фламингово розово, съвсем спокойно можеше да мине за запуснато кондо във Флорида.

Джак вървеше встрани, защото случайно минаващите коли осветяваха отделни участъци от тротоара. Пресече улицата и се насочи към апартамента на управителя. Бумтенето на телевизора се чуваше дори през вратата. Изчака да настъпи пролука от няколкосекундна тишина и силно почука на вратата. Грохотът се върна с още по-голяма сила, което означаваше, че са започнали рекламите. След малко вратата се отвори, доколкото позволяваше една месингова верига.

Чифт тъмни очи на квадратно лице с голяма челюст го изгледаха от горе до долу.

— Нямам интерес.

В момента, в който вратата започна да се затваря, Джак сложи крак между нея и касата и показа служебната си карта.

— Трябва ми една информация — каза той.

— Каква информация? — попита управителят с глас, наподобяващ ръмженето на питбул.

— Такава, каквато няма да искаш да ми дадеш, докато стоя тук, навън.

Тъмните очи се смалиха и заприличаха на свински.

— Да не си от Службата по имиграция и натурализация? Всичките ми работници са законни.

— Сигурно е така, но не ме интересува. Не съм от имиграционните.

Управителят кимна, Джак отмести крака си и вратата се затвори достатъчно, за да може господин Свински очички да откачи веригата. Джак се озова в апартамент с ниски тавани и малки стаи, които изглеждаха още по-малки заради огромния брой дивани, маси с всякакви размери и форми и столове — както тапицирани, така и обикновени. Бяха предостатъчно, за да обзаведат имението на Карсън в „Чеви Чейс“. Мениджърът изгаси звука на телевизора. Фред Флинтстоун и Барни Ръбъл се гонеха по екрана.

— Имаш ли наемател на име Чарлс Уитман?

— Не.

— Какво ще кажеш да провериш регистрите?

— Няма нужда — каза господин Свински очички. — Познавам всички, които живеят тук.

— Ами Рони Крей?

— Няма Крей тук.

— Иън Брейди?

Господин Свински очички поклати глава.

— Тц.

Джак реши, че не търси в правилната посока. Спомни си, че Али му спомена, че истинският Иън Брейди имал съучастничка.

— А Майра Хиндли?

— Не, но имаме Майрън Хиндли. Смяташ ли, че той е този, когото търсиш?

— Апартаментите имат ли шпионки? — попита Джак.

Господин Свински очички изглеждаше объркан.

— Да, защо?

— Всичките ли ключалки са като твоята?

— И още как. Вътрешни правила. Трябва да имам достъп до всички апартаменти.

— Трябват ми една метла, метална закачалка и ключ за апартамента на Майрън Хиндли. — Когато управителят тръгна да донесе нещата, Джак добави: — Ако чуеш силни шумове, това е бумтене от ауспуха на някой камион.

Апартаментът на Майрън Хиндли се намираше на третия етаж в дъното на сградата. Нищо изненадващо, защото ако беше на мястото на Брейди, Джак би се спотаил на точно същото място. Той разполагаше с две възможности. Първата беше да влезе през входната врата. Втората — да се качи по противопожарната стълба до двата задни прозореца на апартамента. Тъй като за Брейди щеше да е далеч по-лесно да избяга през входната врата, отколкото да се катери по прозореца, Джак реши да предприеме челна атака. Искаше му се Нина да е тук, за да поеме задната част на сградата, но тя беше с Али. Освен това след изричното предупреждение на министър Пол той реши да продължи сам след Брейди. Тази битка беше негова, а не нейна.

На всеки два метра по тавана на открития коридор имаше голи крушки в порцеланови абажури. На третия етаж Джак си изу обувките, надяна двата чорапа на дясната си ръка и докато напредваше по коридора, разви всички крушки. Кръгчетата светлина изчезваха едно по едно. След като се справи и с последната крушка, пак си обу чорапите и обувките. Стъпалата му бяха премръзнали и трябваше да изчака няколко минути да си възвърне топлината, за да е напълно маневрен.

Осветяван единствено от уличните лампи и някоя и друга преминаваща кола, Джак остави спортната чанта на бетонния под, разкопча ципа и извади малък флакон смазка WD-40 и режещи клещи. После съблече палтото си, закачи го на закачалката, закопча го и вдигна яката нагоре. След това изви горната част на закачалката така, че да се увие около дръжката на метлата, и подпря импровизираното плашило на парапета на коридора, точно срещу вратата на апартамента на Майрън Хиндли.

Застанал встрани от вратата, той напръска с WD-40 ключа, който господин Свински очички му даде, и без проблем го плъзна в ключалката, но не го завъртя. Вместо това взе режещите клещи и силно потропа на вратата. Едва успя да отдръпне юмрука си, когато три куршума минаха през вратата и пробиха дупки в палтото на Джак. Метлата се стовари върху коридора.

Джак завъртя ключа и отвори. Също като в апартамента на управителя, вратата се отвори съвсем малко и Джак бързо преряза защитната метална верига с клещите. Извади пистолета си и ритна вратата, но тъй като очакваше още един залп от изстрели, остана на място. След като такъв не последва, той се хвърли през прага, свит на топка, и се изправи с пистолет, насочен към стаята.

— Спокойно — обади се един глас. — Очаквах те.

Джак се озова срещу една фигура, която седеше съвсем спокойно на тапициран стол, обърнат с лице към входната врата. Само една лампа беше включена, така че мъжът седеше в полусянка — напълно достатъчно, за да може Джак да види стиснатия пистолет в едната ръка. Оръжието лежеше върху дясното му бедро и дулото небрежно сочеше към Джак.

— Седни, Джак — каза фигурата. — Маратонът беше дълъг. Сигурно си уморен.

Като риба, повлечена от рибарска кукичка, Джак усети силата на мъжа.

— Не знам дали да те наричам Майрън, Чарли, Рони или Иън.

Силуетът сви рамене.

— Какво означава едно име?

— Кой си ти? — попита Джак. Бореше се с някакъв неизвестен страх, който разтвори черния си плащ вътре в тялото му. — Как е истинското ти име?

— Не те поканих тук, за да отговарям на въпроси — отвърна мъжът.

Джак го напуши смях, но смехът му прозвуча доста несигурно и немощно.

— Ти си ме поканил?

Брейди сви рамене.

— Лийлий ми каза, че идваш насам.

Страхът му се надигна и го покри със сянката си. Той несъзнателно отстъпи назад, сякаш някой го беше ударил.

Брейди оголи зъби.

— Откъде мислиш, че са идеите й?

Джак усети стол зад коленете си и смаяно седна.

— Честно казано, разигравах те като мишка в лабиринт. — На лъжливата светлина Брейди изглеждаше като гигант. — Всеки път щом стигнеше до определено място в лабиринта, ти премествах сиренцето. — Той размаха ръката с пистолета. — Например Кала Майърс ми се обади на мига, в който си си тръгнал от офиса на ПАСП. Знаех, че е само въпрос на време да проследиш уликите, които оставих до къщата на Мармозетката. О, да, знам прякора, с който го наричаше Гъс.

Джак беше зашеметен. Всичките усилия, които положи, за да стигне дотук, тежкият път, който измина, бяха дело на това чудовище.

— И всичко това, за да ме доведеш тук? — попита той като ученик учителя си. — Защо?

— Ще ти отговоря на този въпрос. И аз съм уморен като теб, Джак. Управлявах добре, но мандатът ми, също като този на президента, е към своя край. И също като президента сега е време да се погрижа за дълготрайното си завещание.

Той се измести леко встрани и Джак вече го виждаше по-добре. Крис Армитидж му беше направил добро описание. Той беше красив, дори изискан мъж, с някакъв сексуален магнетизъм, който според Джак щеше да допадне на Лийлий. Джак реши, че видът му е не по-малко злокобен от този на рогатата пепелянка и два пъти по-ужасяващ.

— Твоят мандат продължава далеч повече от осем години.

— Още по-основателна причина да е към края си. — Брейди се наведе, протегна се да вземе една бутилка с алкохол и я вдигна на светлината така, че Джак да се убеди с очите си. — Полска водка. Истинската, а не разводненият бълвоч, който си купувате тук. Искаш ли да пробваш?

Джак поклати глава.

Брейди сви рамене.

— Ти губиш. — Той надигна бутилката, отпи голяма глътка и премлясна.

— Добре. — Джак се изправи и направи знак с пистолета си. — Време е да тръгваме.

— И къде ще ме заведеш? Не в полицията и със сигурност не при федералните. — Кривата му усмивка му придаваше вид на крокодил. В него имаше нещо примитивно и непреклонно като природна сила. Именно това първично качество беше източникът на силата му. — Те ще заключат теб, а не мен.

Джак стоеше с насочен към пода пистолет.

— Защо уби Гъс?

— Никакви въпроси, разбрахме ли се? Не че има значение, вече знаеш отговора на този. Гъс нямаше да се откаже да ме търси. Онзи идиот, детектив Станц, накрая щеше да зареже нещата, но не и Гъс. — Брейди лениво наклони глава на една страна. — Но всъщност ти искаш да попиташ нещо друго, нали така?

В стомаха на Джак се сви ледена топка.

— Какво имаш предвид?

— Хайде, Джак. Убих Гъс у дома му. Ти спеше малко по-нататък по коридора. Искаш да знаеш защо те оставих жив.

Джак си даде сметка, че той има право, и затова не каза нищо.

— Това е загадка, Джак, като много други в живота, на които им е писано да останат неразгадани.

Джак насочи пистолета към него.

— Ти ще ми кажеш.

— Ще ме застреляш ли? Това би било благословия. Мандатът ми ще приключи в ореол от слава, защото шефовете ми ще те опандизят и ще изхвърлят ключа. Адвокат, какъв адвокат? Няма да получиш дори телефонен разговор. Ще те хвърлят при строг режим в някой федерален затвор с висока степен на сигурност. — Той направи жест с пистолета си, внимавайки да не го насочва към Джак. — Затова седни и пийни.

Джак остана на място.

— Постъпи както намериш за добре. — Брейди въздъхна дълбоко. — И двамата сме сираци, по наш си начин. Аз убих своите родители. И ти трябваше да направиш същото.

— Ако искаш да кажеш, че си приличаме…

— Но трябва да призная, че го компенсира, като уби онзи уличен разбойник Андре. — Брейди се подсмихна. — При това в библиотека. Великолепно. — Той пак отпи от полската водка. — Ще ти разкрия една тайна, Джак. Нямам никаква вяра в себе си. На младини исках да се докосна до всички тънкости в живота — и малки, и големи. Да стигна до същината на нещата. — Погледът му светна. Това бяха очите на Рон Крей, Чарлс Уитман, Иън Брейди. — Звучи познато, нали, Джак? И ти се стремеше към същото. — Той кимна. — А какъв станах? Най-големият мошеник в живота. Нищо не остана от мен, само хитрости. Затова установих, че същност на нещата не съществува. Мисля, че имаше, но много, много отдавна. Животът е кух като дърво, проядено от дървояди. Такива са хората, Джак. Дълбаят в живота с обезумялата си цивилизация, с преследването на богатство и слава, с опитите си да отрекат гниенето на тялото. Всички са побъркани. Как да не са, след като правят такава безбожна бъркотия? Те изкорубват живота, Джак, докато не остане нищо, освен черупката, илюзията за щастие.

— Не ти вярвам.

— А, но е вярно и дъщеря ти го знаеше. Ема чу каквото имах да кажа и то я привлече както пламък привлича нощна пеперуда. Много жалко, че умря толкова млада. Имах големи планове за нея. Освен да убивам, другото нещо, с което се справям отлично, е да бъда ментор. Ема имаше истински потенциал, Джак. Можеше да стане най-ревностната ми ученичка.

С обезумял вик Джак се хвърли срещу Брейди и го блъсна с рамо. Столът се прекатури назад и двамата се затъркаляха презглава, образувайки заплетено кълбо от ръце и крака, което спря при стената под задния прозорец. Джак заби юмрук в носа на Брейди и със задоволство чу как хрущялът се пречупи. Кръвта плисна и по двамата. В почти същия момент Джак усети как пистолетът му бива измъкнат от ръката. С опипване се опита да намери другия пистолет, но видя Брейди да вдига неговия глок. Само още един миг и онзи щеше да застреля Джак. Но Джак забеляза накъде сочи глокът и предусети, че Брейди има намерение да се застреля в главата с неговото оръжие. Това е имал предвид, като говореше за оттегляне в ореол от слава. Щеше да сложи край на царуването си, като направи необходимото Джак да прекара останалата част от живота си в затвора.

С отчаян замах Джак изби глока от ръката на Брейди и оръжието се плъзна по пода. Той задърпа Брейди, за да го изправи на крака, но настъпи пистолета си. Както всичко останало наоколо и оръжието беше хлъзгаво от попадналата кръв върху него. Джак залитна напред, повличайки със себе си и Брейди, и двамата полетяха към прозореца. Отгоре им се изсипа вихрушка от изпотрошени стъкла. Брейди се олюля за момент, докато Джак беше върху него. Двамата се озоваха в удивително равновесие. Джак се опита да се дръпне назад и да се изправи, но Брейди беше твърде далеч. Без тежестта на Джак да го придържа на място, той започна да се изплъзва през прозореца с главата надолу. Джак се опита да го хване, но Брейди му избута ръцете.

Без да изразява каквато и да било емоция, Брейди се взря в лицето на Джак.

— Няма значение. Никога няма да го спреш.

В следващия момент той падна от третия етаж върху бетонната настилка. Целият в кръв и посипан с малки парчета стъкло, Джак грабна пистолета си и изхвърча от апартамента. Втурна се по тесния коридор, спусна се надолу по стъпалата, взимайки по три наведнъж, и заобиколи сградата.

Брейди лежеше свит в гротескна купчина. Дори и да бе оцелял при падането, вратът му се беше прекършил. На фона на острата натриева светлина от лампите на паркинга красивото му лице приличаше на плетеница от белези, сякаш през годините е било съшито в едно цяло. Без искрица живот в тях, очите му бяха като две копчета. Лишен от харизмата си, Брейди вече не беше приятна гледка за окото. Той беше мъртъв, а от Джак се стичаше кръв. Двайсет и пет години на гняв, скръб и чувство за изоставеност изтекоха като пясък през пръстите.

47.

Още с влизането в просторната и смълчана обществена библиотека на „Джи Стрийт“ Джак усети как по тялото му се спуска спокойствие. Сухата и леко прашна миризма на книги му подейства като глътка свеж въздух и му върна спомените за многото часове, прекарани в щастливо ровене из книгите. Тук цареше мир, който му действаше едновременно успокояващо и възбуждащо. Сякаш се намираше в океана и чувстваше как лекото му като перце тяло се носи отгоре по водата и в същото време привиква към света на непознатия живот, който кипи под повърхността. Пред него се намираше знанието на света, мъдростта на историята. Това бе неговата катедрала. Тук беше бог.

Сутринта на 20 януари. Денят на официалното встъпване в длъжност на новия президент на САЩ. Джак поспа няколко часа в колата и се събуди малко преди разсъмване. Чувстваше се скован и уморен, а очите му бяха слепени от нечистотии. Прибра се вкъщи, смъкна кървавите дрехи, влезе под горещия душ и изблъсквайки всички мисли настрани, остана под водата петнайсет блажени минути. След това се натърка със сапун, изплакна се и се подсуши.

Устоя на порива да се обади на Шарън и набра мобилния на Али.

— Съжалявам, че не успях да дойда снощи.

— Всичко е наред. — Гласът й звучеше сънливо. — Липсваше ми. — Последва леко колебание. — Снощи пак сънувах от онези сънища. — Тя имаше предвид Иън Брейди.

— Спомняш ли си го?

— Той ми говореше, но гласът му беше призрачен. Не знам, през главата ми минаваха картини като филм. Вървях през тълпа от хора.

— Опитваше се да избягаш от него ли?

— Не знам. Предполагам.

— Али, повече не трябва да се притесняваш за него.

— Какво искаш да кажеш?

По гласа й позна, че вече е напълно будна.

— Това е само между нас двамата, нали така?

— Да.

— Затова не можах да дойда да те видя — обясни Джак. — Бях с него. И сега той никога повече няма да те нарани.

Тя си пое дъх дълбоко.

— Наистина ли?

— Наистина. Ще се видим на церемонията, става ли? А сега нека да поговоря с Нина.

След кратка пауза Нина се обади от другата страна на линията.

— Добра идея да не се свържеш с мен по мобилния ми. От обществен телефон ли се обаждаш?

— От еднодневка, която си купих преди няколко дни. — Той замълча, за да погледне през прозореца на спалнята си, където клоните на дъба се протягаха към небето. — Иън Брейди е история.

— Какво?

— Снощи го проследих до един хотел в Маунт Рейниър, Мериленд. Мъртъв е.

— Какво облекчение.

— Брейди искаше да умре, Нина. Ще ти разкажа подробностите след церемонията, става ли?

— Уговорихме се — отговори тя. — А сега трябва да се връщам на работа.

Вече долу, той извади костюма, който Бенет му беше приготвил преди седмици, когато го подготвяше за назначението в съвместната акция с Хю Гарнър. Разкъса найлоновия плик от химическото чистене. Включи айпода на Ема. Искаше да послуша още от музиката й, докато се облича. Али спомена, че тя постоянно правела листи с песни. На екрана се появи „плейлист“ и той кликна отгоре. Странно, но там имаше само един списък, озаглавен „Навън“. Пусна го. Веднага започна известната песен за отчуждаването на Дейвид Бауи — „Life On Mars?“.

Докато слушаше, Джак облече прясно изпраната и изгладена бяла риза и я закопча до горе. Песента премина в „Sympathy For The Devil“ на „Ролинг Стоунс“. Докато си връзваше вратовръзката, започна „I Put A Spell On You“ на Скрийминг Джей Хокингс — далеч по-сурова и въздействаща от по-късните й кавъри.

След като три пъти се опита да върже вратовръзката си, най-накрая успя. Сложи сакото си и тъкмо се канеше да спре музиката, когато от колоните се разнесе гласът на Ема. Той се вцепени и изслуша записаните й впечатления след трите й срещи с Иън Брейди. Записът свършваше с думите: „Накрая му казах, че ако вижда в мое лице своята Майра Хиндли, дълбоко греши, защото нямам намерение нито да го чукам, нито да се поддам на обаянието му. Тогава ме изненада за пръв и единствен път. Разсмя се. Каза, че вече си има неговата Майра Хиндли.“

Никога няма да го спреш.

Да спре какво? Какво планираше Брейди?

Джак вървеше между рафтовете на библиотеката. При всяко докосване на някоя книга чувстваше как пред него се отваря нова врата. На това място недъгът му изчезваше, тук можеше да чете без напрежение и притеснение, причинявани му понякога от дислексията. В сенките на пътечките между лавиците разпозна Андре, Гъс, Иън Брейди, Ема. Животът на всеки един от тях имаше значение, някаква сила, която щеше да остане с него дори след смъртта им. Беше сигурен в това. Макар сега да се намираха далеч от него, той пак можеше да ги почувства, като животно, което надушва диря и в главата му се оформя образ на това, което някога е било там и след това се е преместило.

Истината беше, че Джак още усещаше следата от хипнотичната сила на Иън Брейди, макар да беше убеден, че Брейди излъга за връзката си с Ема и в действителност му лазеше по нервите. Разбира се, Брейди целеше да му внуши именно това, а Джак беше обикновен човек, жертва на човешките съмнения и страхове като всеки друг — всеки друг, освен Иън Брейди може би.

Без да разбира напълно какво се случва, Джак се озова в онази част на библиотеката, където се намираха произведенията на Колин Уилсън. Прокара пръст по книгите, докато намери доста дебелата „Криминална история на човечеството“. Взе я, отиде до една маса, седна и я отвори.

С учудване установи, че уводът е изцяло посветен на истинския Иън Брейди. Уилсън беше поддържал десетгодишна кореспонденция с Брейди в затвора. Заключението на Уилсън беше, че: „Дори интелигентният престъпник остава впримчен в порочния кръг на своя престъпен характер и не може да избяга.“

Брейди е бил завладян от това, което Уилсън наричаше „синдром на превъзходството“ спрямо Майра Хиндли — млада жена, която той съблазнил, обезчестил и някак си заставил да му бъде съучастничка в ужасяващата серия от изнасилвания и убийства, които извършил в течение на две години. Именно Майра примамвала жертвите тийнейджърки в колата си, за да може Брейди да извърши жестоките си безчинства. Истинската загадка беше как е успял да превърне една млада невинна жена като Майра Хиндли в престъпничка.

Джак спря за малко. Не можеше да спре да мисли за Брейди и Ема. „Ема чу каквото имах да кажа и то я привлече както пламък привлича нощна пеперуда. Много жалко, че умря толкова млада. Имах големи планове за нея. Освен да убивам, другото нещо, с което се справям отлично, е да бъда ментор. Ема имаше истински потенциал, Джак. Можеше да стане най-ревностната ми ученичка.“ Какво е искал да направи с една Майра Хиндли? Доколкото Джак знаеше, Брейди беше саможив — каквито и мисии да е изпълнявал за правителството, в тях е участвал само той и никой друг. Всеки друг би означавал отговорност. Тогава какво се е готвел да направи?

Джак продължи да чете. На страница 29 попадна на най-гнусните престъпления на Брейди. Двамата с Хиндли отвлекли десетгодишно момиченце. Снимали го (Джак не можеше да не си помисли за снимките на Али и Ема на стената в къщата на Мармозетката), записали виковете му за милост, после го убили и го заровили в тресавището, където било заровено тялото и на друга от жертвите им. „По-късно, пишеше Уилсън, взели одеяла и спали върху гробовете. Това било част от фантазията да бъдат «врагове на обществото», опасни революционери.“

Отвратен от постъпката на двамата, Джак вдигна поглед. В главата му изникна нещо, което Брейди му каза предишната вечер: „Управлявах добре, но мандатът ми, също като на президента, е към своя край. И също като президента сега е време да се погрижа за дълготрайното си завещание.“

Джак разбра, че снощи Брейди искаше да умре — опита се да се застреля с пистолета му, а после избута ръцете му, когато Джак се опита да го спаси от падането. Възможно ли е затова Брейди да е държал Джак жив снощи? Защото е подозирал, че този момент от бъдещето му ще дойде и е искал краят му да бъде сложен от някой достоен. „Честно казано, разигравах те като мишка в лабиринт. Всеки път щом стигнеше до определено място в лабиринта, ти премествах сиренцето.“ Джак не само се беше справил успешно в лабиринта, но и оцеля след нападението на рогатата пепелянка и залпа от изстрели през вратата на апартамента.

Така че Брейди е знаел, че ще умре снощи, и все пак се е грижел за дълготрайното си завещание. Какво може да е то? Не тайната му работа за правителството. Едно дълготрайно завещание включва известност — да стане достояние на цялото общество. И той съвсем целенасочено спомена президента. Защо го направи?

Докато мозъкът му правеше връзки със скоростта на светлината, в главата му се оформи друг триизмерен пъзел. Начинът на действие на Брейди беше заблуждаваща насока, която той неведнъж беше използвал. Ами ако зад приказките му, че Ема му е била ученичка, се крие нещо друго, освен желанието му да вбеси Джак? Ема никога не е имала намерение да стане неговата Майра Хиндли.

Ами ако…?

Никога няма да го спреш.

Джак се изправи толкова бързо, че едва не преобърна масата. Звукът от хлопването на краката по пода отекна като гръм в съзнанието му. Когато излезе на бегом от библиотеката, погледна часовника си. Както обикновено се беше увлякъл в мисли и четене. Беше далеч по-късно, отколкото си мислеше. Церемонията по встъпване в длъжност на президента щеше да започне всеки момент, а заедно с нея и дълготрайното завещание на Иън Брейди.

48.

— Али, време е да тръгваме — каза Нина нежно.

Сам отвори вратата и пристъпи навън под плахото януарско слънце. Али го чу да шепне в микрофона си и го видя как слуша съсредоточено последните данни по сигурността. Когато Сам кимна, Нина тръгна напред и Али излезе от плюшения пашкул на лимузината и се озова сред огромна тълпа от политици, чуждестранни официални лица, знаменитости, репортери от различни световни медии, религиозни лидери, включително главата на Възродителния мисионерски конгрес пастор Таск, който беше специален гост на баща й, военни лица в пълни униформи и хора от Сикрет Сървис, които кръстосваха района и чиято численост се равняваше на морски пехотинци, които стъпват на вражеска територия.

Али попи с поглед гледката, сякаш гледаше филм. Откакто чу първите тактове на „Неонова библия“ на „Аркейд Файър“, се чувстваше така, сякаш се е пренесла в съня си и Рони Крей й шепне в ухото. Чувстваше се отнесена далеч и в същото време с учудващо ясно съзнание. Трябваше да довърши една мисия. Всичко друго потъна вдън земя и изчезна от поглед. В живота й нямаше нищо сложно. Всичко, което се изискваше от нея, бе да махне шишенцето, което някак си разбра, че е пришито в подплатата на палтото й, и в подходящия момент да го отвори. Какво можеше да е по-просто от това? Съзнанието й препускаше по пътеката, която Крей очерта, използвайки комбинация от убеждение, страх и коктейл от наркотични вещества, който включваше оптимална доза от отровата на рогатата пепелянка, чиято цел бе да подпомогне метаболизма й и химикалите да бъдат изхвърлени бързо от организма й, за да не бъдат засечени.

Вече приближаваше родителите си. Майка й я целуна, баща й се усмихна. Свиреха фанфари, говорителят на Белия дом се подготвяше да застане на трибуната, за да открие церемонията и да произнесе встъпителната реч. Между колоните на сградата на Капитолия висяха три огромни американски флага. Над тях куполът блестеше, огрян от слънцето.

Джак си проправяше път през тълпата, като на няколко пъти използва служебната си карта, за да мине през постовете на Сикрет Сървис. Стигането до подиума приличаше на преминаването през седемте кръга на ада — колкото повече се приближаваше, толкова по-бавно напредваше. Последните тактове на фанфарите заглъхнаха и говорителят на Белия дом застана на трибуната за встъпителната реч. Джак мина през последния охранителен пост и беше допуснат до малката сгъваема стълба, която водеше нагоре към подиума. Видя пастор Таск, министър Пол, съветника по националната сигурност, оттеглящия се президент. Погледът му се спусна покрай тях и накрая успя да зърне Али, застанала между майка си и баща си. На лицето й се четеше отнесено изражение, което беше виждал няколко пъти. Сега всички дребни детайли от странното поведение, на което беше станал свидетел, заеха мястото си в мозъка му — държанието й, когато я заведе при Крис Армитидж, съня й. И след това тя му каза: „Нищо не е наред. Страхувам се… Моля те, помогни ми.“ Какво й е сторил Брейди? Хипнотизирал ли я е, дрогирал ли я е? Вероятно и двете. Във всеки случай той я беше превърнал в бомба със закъснител. Фитилът беше запален и докато я гледаше как рови в подплатата на палтото си, той бързо си проправи път към нея.

Видя Сам, който се обърна, щом забеляза Джак бързо да пресича подиума. Очите на охранителя срещнаха тези на Джак и на лицето му се появи усмивка, която веднага изчезна, когато видя целта на Джак. Шишенцето беше отвън, обгърнато от ръката на Али. Сам и Джак го видяха едновременно. С отработено движение, което бе толкова плавно, че практически не можеше да се забележи, той измъкна шишенцето от ръката й, обви свободната си ръка около нея и я притисна силно към гърдите си.

Това беше то, помисли си Джак, докато се придвижваше с по-спокойна крачка към тях. Завещанието на Иън Брейди се превърна в пепел. Каквото и вещество да е инструктирал Али да пусне, то остана на безопасно място в шишенцето. Говорителят на Белия дом приключи с встъпителната реч и негово преосвещенство доктор Фред Граймс започна пламенната си молитва и благословия.

— Да се помолим. Благословен си, Господи Боже наш. Твое, Господи, е величието, и силата, и великолепието, и сиянието, и славата; защото всичко е твое, що е на небето и на земята. Твое е царството, Господи, и ти си нависоко, като глава над всичко.

Зад него настъпи суматоха. Обърна се навреме, за да види как Хю Гарнър и трима от раболепните му слуги се качват на подиума и се насочват право към него. Ясно, тялото на Брейди е било открито. Без съмнение управителят със свинските очички от апартаментния комплекс на Брейди е идентифицирал Джак.

— Богатствата и славата са от тебе, и ти владееш над всичко; в твоята ръка е могъществото и силата и в твоята ръка е да възвеличаваш и да укрепяваш всички.

Джак се шмугна още по-навътре в тълпата на подиума, търсейки с поглед Нина. Тя щеше да му помогне, щеше да му осигури прикритие, докато се измъкне. Тя трябваше да е от другата страна на Али. Все още липсваше една част от последното кубче на Рубик.

— Както е казал президентът Линкълн: „Нараснахме на брой, богатство и сила. Но забравихме Бог. Наш дълг е да се смирим през погазената мощ, да признаем националните си грехове и да се помолим за милост и опрощение.“

Най-после зърна Нина и се насочи към нея. Тя стоеше от другата страна на Едуард Карсън. Той рискува да хвърли поглед назад. Прилагайки класическия ход тип „клещи“, Гарнър беше наредил на двамата си агенти да минат от другата страна на подиума, за да пресрещнат Джак, докато той се приближаваше откъм гърба му.

— О, Господи, както сме се събрали на това историческо и тържествено събитие, за да въведем в длъжност за пореден път президент и вицепрезидент, научи ни отново, че силата, мъдростта и спасението идват само от твоята ръка.

Както самият Брейди би разбрал по-добре от всеки друг, в този момент Джак имаше нужда от лека заблуда. Той се опита да привлече вниманието на Нина, но погледът й, изглежда, беше съсредоточен върху Едуард Карсън. Чуваше как на фона на речта на пастора суматохата зад него се приближава, докато Гарнър си пробиваше път през официалните лица, събрали се на подиума. Липсващата част от последното кубче на Рубик беше следното: защо се оказа толкова лесно да спре Али? Ничие дълготрайно завещание, най-малко това на Иън Брейди, не би зависело от действията на едно заставено да се подчини двайсетгодишно момиче.

В този момент в главата му прозвуча гласът на Ема. Беше кристално ясен, все едно тя беше жива и стоеше до него. „Той каза, че вече си има неговата Майра Хиндли.“ Това беше преди Брейди да отвлече Али. Тогава, щом не е подготвял Ема да бъде Майра Хиндли и Али също не изпълняваше тази роля, коя беше съучастничката му, на коя жена би се доверил да изпълни завещанието след смъртта му?

— Ние се молим, о, Господи, за избрания президент Едуард Харисън Карсън и избрания вицепрезидент Ричард Томас Беър, на които сме доверили ръководството на нацията в настоящия момент от историята. Молим се да им помогнеш да сплотят държавата, за да можем да се издигнем над сектантската политика и да потърсим по-широкия замисъл на волята ти за нашата нация.

Джак усети как Гарнър го хвана за рамото и се опита да го обърне. Видя как Нина се навежда към новия президент. Но устата й беше затворена и челюстта неподвижна. Тя бръкна във вътрешния джоб на сакото си и в този момент Джак разбра. Последното парче от кубчето на Рубик щракна на мястото си. Истинският Иън Брейди е използвал за съучастничка по-млада жена от него самия, но не толкова млада колкото жертвите му, не съвсем млада, за да може да разчита на нея. Някоя като Нина Милър.

Джак извади пистолета си и стреля веднъж в гърдите на Нина. Видя как устата й се отваря от шок и тялото й се завърта. В следващия миг Гарнър го повали на подиума. Някой изрита пистолета му и Гарнър го удари в тила.

— Използвай ги да постигнат мир между расите и да намерят лек за политическите рани, за да станем наистина „една нация под Бог“ — напевно изрече негово преосвещенство доктор Фред Граймс, преди да се разнесат виковете и да настъпи ад.

49.

— Понякога всички имаме нужда от късмет в добавка към уменията — каза министър Денис Пол. — И ти, Джак, днес ги имаше и двете.

Джак седеше в малко преградено помещение в сградата на вътрешната сигурност. Срещу него, от другата страна на масата, седяха министър Пол и Едуард Карсън, новият президент на Съединените щати. От инцидента бяха изминали осем часа. Оттогава Джак се намираше под арест, в изолация, както предрече Брейди.

— Днес ти прояви героизъм, Джак. — Карсън пресече протеста на Пол. — Спаси не само моя живот, но също и живота на стотици хора, които са важна част от управлението на тази държава. Нина Милър щеше да отвори шишенце с антракс.

Джак трудно движеше главата си настрани. Тялото му още тръпнеше и го болеше от побоя, който му нанесоха Хю Гарнър и кохортата му след стрелбата.

— А шишенцето, което носеше Али?

— Сладкарска захар — отговори Пол. — Слава богу.

Лично Джак не вярваше, че Бог има нещо общо с това, но сега не беше нито времето, нито мястото да го изрече на глас.

— Тя добре ли е?

— Като се има предвид случилото се, този път я преглеждат по-внимателно — отвърна президентът.

Пол отвори една тънка папка.

— Лекарите са открили нещо съвсем миниатюрно в гънката зад едното й ухо.

— Значи Брейди наистина я е дрогирал.

Пол кимна.

— Досега лабораторията е идентифицирала натриев пентотал и кураре. Има и друго, по-сложно вещество, което лаборантите още се опитват да анализират, но смятат, че трябва да е нещо, което е накарало организма й да преработи останалите вещества с необичайна скорост.

— Джак — обърна се към него Карсън, — знаеш ли как е стигнал до Нина Милър?

— Не, но мога да направя обосновано предположение — каза Джак. — Нина е била травматизирана в ранните години от живота си. Брат й я е изнасилвал.

— Всичко това ни е известно — намеси се Пол. — Има го в досието й. Психологическият й профил е напълно нормален.

— Профилите, също като медицинския преглед на Али, могат да са погрешни — изтъкна Джак. — Това важи с още по-голяма сила за психотестовете. Нина не е могла да понесе мисълта, че брат й е щастливо женен мъж.

— Чакай малко. — Пол вдигна ръка. — Братът на Нина е бил убит преди дванайсет години при стрелба от движещо се превозно средство в Ричмънд, Вирджиния. Един изстрел в главата.

— Защо би ме излъгала за това? — Синапсите на Джак пак се възпламениха. — Ченгетата открили ли са кой е бил стрелецът?

Пол поклати глава.

— Освен куршума няма никакви други доказателства, както и мотив. Отказали са се и са решили, че става въпрос за сбъркана самоличност.

— Ами ако не е била? — попита Джак. — Ами ако Нина е срещнала Брейди преди дванайсет години? Ами ако той е предложил план: той убива брат й и в замяна тя му става съучастничка.

Пол се изпоти при мисълта за ужасните грешки, които беше допуснал в професионален и личен план.

— Брейди беше като гросмайстор. Планираше ходовете си далеч във времето — продължи Джак. — Онази нощ, когато полетя през прозореца, той ми сподели, че е убил родителите си. Тогава си помислих, че просто ме предизвиква, но сега виждам закономерност. Той смяташе, че ги е убил с пълно право, каквато и да е била причината. И в досието на Нина е съзрял възможност. Според мен той я е изнамерил. Нина виждаше в самотата си привилегия. Тя сподели, че това я кара да се чувства жива, че така е опознала сама себе си. Хората като нея са откъснати от себе си. Ще преминат и през най-взискателните психологически тестове, защото в дадения момент вярват на думите си.

Пол потръпна. Чувстваше как потното тяло на Нина се движи до неговото, усещаше дъха й в ухото си, дълбоките й пъшкания. Прималя му.

Джак направи рязко движение, за да се отърси от внезапната остра болка.

— В хода на разследването срещнах една млада жена, жилава и умна. В много отношения по-млад вариант на Нина. Брейди я държеше. Тя беше същата нихилистка като него. Обзалагам се, че е доловил тъмната страна на Нина и я е изкарал на показ. Бил е майстор в убеждаването.

С вътрешното си око Пол се видя как влиза в книжарницата и поръчва „Летен дъжд“, любимия роман на Нина. Продавачът настоя да прегледа книгата, преди да я купи. Тя проследяваше борбата на едно имигрантско семейство без корени и без образование, маргинализирано от едно безразлично общество. В онзи момент това не му направи впечатление, но в светлината на последвалите събития той се съгласи с Джак. Любовта на Нина към този роман беше отражение на вътрешната й тъмна страна. Защо не я беше доловил? Много ясно, че знаеше. Беше сляп за детайлите, защото нейната откъснатост, липсата й на корени, нежеланието й да се обвърже или създаде семейство я правеха перфектната любовница.

— Мили боже! — Президентът Карсън прокара ръка през косата си. — Целият този епизод е чудовищен. — Той извърна очи към Пол. — Моята администрация няма да проявява никаква толерантност към агентите психопати, Денис. Ти и колегите ти ще трябва да измислите напълно различна схема за преценяване на кандидатите. — Той се изправи. — Извинете ме, ще предам същото и на новия директор по националната сигурност.

Той се наведе през масата и сърдечно стисна ръката на Джак.

— Благодаря ти, Джак. От все сърце.

След като той си тръгна, Джак и Пол седнаха един срещу друг в неловко мълчание.

Джак се приведе напред.

— Ще го кажа само веднъж. Нека да е ясно. Въпреки че той положи всички усилия, не го убих аз. Той сам се уби.

— Вярвам ти. — Гласът на Пол звучеше уморено. — Какво се е объркало, Джак?

Джак се почеса по тила.

— Брейди, или каквото ще да е името му, повече не е бил добър за вас, сър. Единственото му желание е било да остави дълготрайно завещание. Искал е да направи изявление с величествени размери. Мисля, че ще се съгласите, че премахването на практически цялото американско правителство наведнъж, в момент, в който се предават юздите на властта, когато страната е най-уязвима, отговаря прекрасно на изискванията.

— Искаш да кажеш, че е правел политическо изявление?

— Съмнявам се. Брейди не е действал с такива съображения. Той презираше човечеството, мразеше това, което според него цивилизацията е причинила на света. Смяташе, че вървим към задънена улица.

— Имаш моите лични благодарности. — Министър Пол дълго се взираше в Джак. Най-накрая прочисти гърлото си. — Още нещо, ще си доволен да разбереш, че няма никаква следа от организация, позната като П-2. Честно казано, подозирам, че тя никога не е съществувала. Предишната администрация е искала някое родно страшилище да тръгне след главната й цел — мисионерските секуларисти. Вероятно П-2 е измислена от бившия съветник по националната сигурност.

— Или може това да е било идея на Брейди — предположи Джак. — В края на краищата, неговата сила е била заблудата, а и отстъпниците от ПАСП е трябвало да отидат някъде.

— Мнима революционна клетка? Възможно е. — Министърът сви рамене. — Във всеки случай, наредих всички членове на Първите американски светски проповедници да бъдат освободени и да им се възстановят правата. И между другото, аз ги защитавах, докато бяха в ареста. Никой не ги е разпитвал и не ги е наранил по какъвто и да било начин.

— Знам, че сте направили каквото е било по силите ви.

Пол стана и отиде до вратата.

— Как се казваше той? — попита Джак. — Истинското му име?

Пол се поколеба за момент.

— Морган Хер — отговори той. — Ако трябва да съм честен, знам много малко неща за него. Бих искал да науча повече, но за тази цел ще имам нужда от теб и опита ти. Ако проявяваш интерес, заповядай да се видим.