Дъщерята на президента

24.

3-12 януари

Али Карсън дремеше в килера върху сгъваемата кушетка, която Крей й осигури. Чаршафите и одеялото бяха подпъхнати под брадичката й. Лицето й беше зачервено, но спокойно. Застанал над нея, Крей изпразни една спринцовка в гънката зад лявото й ухо, където дупчицата нямаше да бъде забелязана. На тезгяха под леговището на Кари имаше пълна спринцовка с капаче върху иглата, за да стои стерилна. Крей пусна празната спринцовка в кошчето за токсични отпадъци, след което се наведе над Али и зашепна в ухото й.

Тя се носеше върху облак, който първо възприе формата на любимите й играчки от детството: делфина Сплаш, жирафа Тед и мечето Хъни. Всички лудуваха и се смееха, докато тя си играеше с тях, след което се разсеяха и се появиха нови образи. В началото бяха неясни и объркващи, но скоро се превърнаха в сцени от миналото й. И по-специално инцидентите, които в една или друга степен определяха живота й до момента на отвличането.

Съзнанието й я върна към времето, преди да й поставят диагнозата „болест на Грейв“. На тринайсет години тя започна да изпада в такива мрачни настроения, че майка й я заведе на психолог. Той изпрати Али при личната й лекарка, която на свой ред я насочи към консултация с ендокринолог, за да й бъде поставена окончателната диагноза. Хипофизата й беше засегната, очите й изпъкваха, промяната на настроенията й беше нетърпима, пристъпите на безпокойство изсмукваха силите й и я изтощаваха, тя подгизваше в собствената си пот. Имаше моменти, в които беше сигурна, че губи разсъдъка си. Лежеше на леглото, взираше се в тавана, изгубена в мрака на вселената, в безсмислието на живота. Бъдеще, какво бъдеще? И защо бъдеще? Сърцето й галопираше все по-бързо и по-бързо, сякаш всеки момент щеше да се пръсне в гърдите й. Метимазолът регулираше произвеждания от щитовидната й жлеза хормон и постепенно безпокойството й утихна, сърдечният й ритъм се възстанови, очите й се прибраха в орбитите си.

Препускащите един връз друг спомени изчезнаха в перлената мъгла и отстъпиха място на видения от лятото, когато отиде на лагер за пръв и последен път. Беше на петнайсет години. Умоляваше родителите си да я пуснат не само за да се откъсне от задушаващата атмосфера на антуража на сенатора, но и за да придобие представа как би се справяла сама. Имаше нужда от място, където ще има възможност да изследва самата себе си, да разбере коя е всъщност. Там срещна едно момче — безумно красиво момче от заможно семейство в Хартфорд. Баща му притежаваше застрахователна компания с неприлично големи печалби. Майка му беше бивш модел на „Форд“. Всичко това Али научи от момчето, което се казваше Баркли, макар с присъщата жестокост на тийнейджърите всички да го наричаха Барк3. Е, почти всички. Хлапетата, които трябваше да заплащат с труд правото си да участват в лагера, използваха друго име — Доркли4.

Ненавистта на част от децата към Баркли само му спечели симпатиите на Али. Тя си обясняваше изолираността му с това, че беше саможив като нея. След вечеря двамата се разхождаха в полуздрача, мотаеха се покрай игрището за софтбол или пък по наклонения кален бряг на езерото. Често зяпаха закотвения по средата му сал. Седяха близо един до друг, но никога не допираха раменете си, камо ли да се държат за ръка. И все пак от летния въздух изплуваше някакъв магнетизъм, който ги привличаше и ги караше да изпитват един и същ копнеж, болка някъде там ниско, на място, което не можеха да определят. Веднъж си говореха за сала на език, разбираем само за тях двамата — в него присъстваха Оз, Небивалата земя, другият край на дупката на Белия заек — приказни светове, обитавани от други същества, от хора толкова специални и различни, че по никакъв начин не се вписваха в Канзас, Лондон или английската провинция.

Същата нощ двамата си говориха, докато и последните цветни оттенъци избледняха под напора на тъмнината. Въздухът натежа от хлад и влага, а те все още не можеха да помръднат. Думите се изчерпаха, не остана нищо недоизказано. Али не помнеше кой пръв започна да се разсъблича. Във всеки случай в един момент стояха един до друг по бельо, с потопени в хладната, неподвижна вода стъпала. Откъм езерото изкряка жаба, водни паяци се плъзгаха по повърхността. Всички светлини останаха зад тях, на хълма, където се намираха сградите. А тук започваше техният собствен свят и Али с трепет пропъди тревожното чувство, провокирано от голотата й, и смъкна бикините и сутиена си.

Влязоха в езерото с високо вдигнати ръце и се излегнаха в приятно хладната вода като в легло. Али се придвижи с чудесен кроул до сала и пристигна там секунди преди Баркли. Водата се стичаше от нея, когато се издърпа нагоре, а той я следваше плътно.

Първо лежаха по корем, вероятно от свян или защото повечето деца спят така. Все още бяха по-скоро деца, отколкото възрастни и тази поза им вдъхваше сигурност.

Али усети как в нея се просмуква тревожност и каза:

— Не искам да правя нищо. Знаеш.

С глава върху сгънатите си ръце Баркли бавно се усмихна.

— Нито пък аз. Просто сме тук, нали? Само двамата. Оставихме луковите глави на брега.

Али прихна на сладкия начин, по който той използваше и най-обикновените думи. Хрумна й, че друга причина да го харесва беше неговата старомодност. Около нея се навъртаха всякакви надути момчета, които се перчеха по най-показен начин, привлечени от ореола на славата на баща й. Близостта до властта действаше като афродизиак на момчетата на тази възраст и щеше да продължи да е така, докато не се сдобият със собствена власт. По-късно в живота жените щяха да са тези, които ще обикалят около пълния с пари кошер на момчетата.

Те лежаха един до друг на леко полюшващия се остров, мълчаха, заслушани в плясъка на въжето по понтоните на сала, в плисъка на водата, спорадичния крясък на жабите, призива на някой гмуркач, запътил се към гнездото си за през нощта, зловещото провикване на бухала високо над главите им. Кой се обърна пръв? Али не можеше да си спомни, но изведнъж се оказаха легнали по гръб и очите им бяха вперени в осеяното с малки светлинки черно небе, а не в бледата плът отстрани — неясно петно в ъгълчето на окото.

— Иска ми се да сме там, горе — каза Баркли, — на космически кораб, отправил се към някоя планета.

Той беше побъркан на тема научна фантастика. Четеше Хайнлайн, Азимов, Пол. Али също ги беше чела и ги разбираше. Това бяха мъже от замиращия свят на евтините сензационни списания, мъже с изумителни идеи, надарени, но не бяха писатели, не и ако човек ги сравнеше с нейните любимци по това време — Мелвил, Юго, Стайнбек.

— Но на планетите няма атмосфера — каза Али. — Какво ще правим, като отидем там?

— Ще намерим начин да оцелеем — отвърна Баркли с тон като на възрастен. — Човешките същества винаги намират начин. — Той извърна глава и я погледна. — Нали ще го направим?

Безмълвна, Али се почувства парализирана под сериозния му взор. Докато се опитваше да се съвземе, тя се зачуди какво ли си мисли той за изтегнатото тяло пред очите му. Тя самата не беше погледнала неговото.

Той се надигна на една страна, за да застане с лице към нея, и облегна глава върху дланта на едната си ръка. Косата му беше като златиста, а кожата му блестеше. Целият беше като от злато.

— Не искаш ли да отлетиш далеч, далеч, Али?

Само миг по-рано би отговорила утвърдително, но сега, принудена да вземе решение, нямаше представа какво иска. Мислеше си, че ще й е мъчно за семейството, без значение колко досадни и задушаващи бяха понякога. Не искаше да живее без тях и тогава откритието я порази: в крайна сметка тя бе едно обикновено момиче. Мисълта моментално я потисна.

— Искам да се връщаме.

Тя седна, но Баркли сложи ръка върху нейната.

— Хей, рано е още. Не се плаши, никой не може да ни види, в безопасност сме.

Тя легна неохотно, но в нея настъпи едва доловима промяна и тя не можеше да успокои мислите си. Като че ли почувствал безпокойството й, Баркли изпълзя зад нея и обви с ръка тялото й.

— Просто ще те подържа близо до мен, ще те закрилям и след това ще заплуваме обратно, става ли?

Тя не отговори, но тялото й се сгуши до неговото и от устните й излезе неволна въздишка. Тя сгъна ръка под бузата си и затвори очи. Мислите й се блъскаха като светулки в мрака на клепачите й. Но най-накрая усети как откъм Баркли към нея се разнесе топлина, а светулките се стопиха, изчезнаха напълно и тя се унесе в спокоен сън.

Събуди се бавно, почти опиянено. Събуди я ритмичен звук и повтарящо се усещане. Напълно изтръгната от прегръдките на съня, тя осъзна, че чувства болка, болка и натиск на определено място между бедрата си. Едва тогава си даде сметка, че ритмичният звук и натискът бяха свързани. Баркли пъшкаше тежко и я държеше плътно до себе си. Гърбът й беше покрит с пот, залепнал за предната част на неговото тяло. Специфична миризма на мускус изпълни ноздрите й и раздразни вътрешностите й.

— Какво правиш? — Гласът й беше плътен, все още скован от съня.

Грухтенето му се засили.

Внезапно тя напълно се събуди. Усети как нещо се търка в голото й дупе.

— Полудя ли?

В продължение като че ли на цяла вечност тя се бореше мълчаливо в клопката на ръцете му.

Едва по-късно, в относителната безопасност на леглото си, започна да осъзнава, че е станала жертва на насилие. В момента просто бе обзета от шок и ужас. Дребното й тяло се тресеше и потръпваше при всеки мъжки тласък в нея. Искаше й се да се свие на топка, да се превърна в смачкана и захвърлена хартиена торбичка. Искаше да плаче, да се пренесе на друга планета като в „Стар Трек“. Пренеси ме, Скоти, помисли си тя отчаяно. Но остана заклещена в потната прегръдка на този чудовищен октопод, който се издигна от тинята на езерото и я обви с пипалата си.

Спрялото време се точеше като карамел, разтеглен на забавен каданс. Тя вече не беше там, върху подскачащия сал, прикована към обгорелите от слънцето дъски. Боровете на брега се полюшваха. Застрашителен облак се разстла като мъгла и призрачно закри бялата луна. Избуха бухал, ято прилепи прелетя ниско над водата като изтребителите на Дарт Вейдър. Но тя беше глуха и сляпа за света около нея. Съзнанието й препускаше по тъмни като в рог коридори, по които се носеше неговата, тяхната миризма, миризма на пот и страх, на гниещо дърво и отчаяние. Но това място не свърши работа, затова тя се спусна още по-дълбоко, в крепост, която мозъкът й направи непроницаема, и там тя вдигна подвижния мост, заключи се като принцеса от вълшебна приказка и се оттегли в тишината на централната кула.

Без да знае как, допълзя до ръба на сала. Може би Баркли беше свършил и просто я пусна да си ходи. Изтърколи се в неподвижната черна вода, въздъхна и рида по целия път до брега.

Никога не каза на родителите си какво се случи онази нощ. Всъщност, когато се върна, тя едва-едва им казваше по някое изречение, като предпочиташе да измърмори нещо или изобщо да не отговаря на въпросите им. В онези месеци, когато есента уверено настъпваше след лятото, майка й постоянно й досаждаше да се среща с Баркли, който според нея беше идеалната партия за дъщеря й. Всъщност Али беше притисната да излезе на вечеря с Баркли, заедно с неговите и нейните родители. Това, което през лятото й се струваше красиво, сега през есента беше пошло. Когато го зърна за пръв път оттогава, коремът й се сви конвулсивно, а когато я принудиха да седне до него, апетитът й изчезна и тя се почувства като мишка, подгонена от гладен котарак. Последва изключително неловка вечер. Докато пиеха кафе с аромат на дим и ядоха прекалено сладка шоколадова торта без брашно, Баркли, който се беше лепнал като репей за баща й, събра сили да му разкаже виц, а в същото време скришом под масата плъзна ръка между бедрата й. Али скочи и избяга от ресторанта. След това получи остри упреци за това, че наруши стриктните правила на майка си за светските задължения.

Това вероятно щеше да притесни някогашната благовъзпитана Али, клонинг на майка си, но тя беше мъртва, оставена на произвола на потния октопод на сала. Когато се спусна в езерото, когато черната вода покри главата й и уви косата й около лицето, настъпи прелом. Старата й същност се превърна в неясен облак, който закри светлината на луната. Тя изостави всичко, което усещаше или в което вярваше до този момент. И докато траеше този процес, се сви, затвори се като мида в набраздената си черупка. Но останала сама със себе си, беше в безопасност.

След време дори и майка й започна да осъзнава смътно, че нещо не е наред. И тъй като нито силната любов, нито наказанието дадоха резултат, тя изпрати Али при психолог, което провокира дъщеря й да се оттегли още по-навътре в цитаделата на самотата си. Наложи й се да скалъпва лъжи, за да не кисне в студения, безличен кабинет, обзаведен с психо измишльотини. Тя нито за миг не се замисли какво прави сериозният мъж срещу нея с тези лъжи. Не я интересуваше. Вече беше развила здрав цинизъм по отношение на мъжете, а що се отнася до доверието, такова изобщо липсваше.

Шест седмици по-късно, след като не успя да постигне никакъв напредък, психологът препоръча психиатър, работещ с медикаменти. Срещата на психиатъра с Али продължи само двайсет минути. Той диагностицира депресията й и с усмивка й връчи рецепта за „Уелбутрин XL“.

— Ще пробваме с „Уелбутрин“ няколко седмици. Ако не даде резултат, има цяла гама от лекарства, които може да опитаме — обясни той. — Не се тревожете, ще ви оправим за нула време.

Тя на момента изхвърли малките кремави таблетки в кошчето за боклук в аптеката.

Дрогираното съзнание на Али се пренесе три години по-късно. Някъде в далечината зазвуча „Неонова Библия“ на „Аркейд Файър“. Върху нея се наслагваше монотонното бъбрене на познат глас, който повтаряше инструкциите, които тя сметна за толкова елементарни, че и малоумен можеше да ги следва. И все пак те до такава степен се повтаряха с ритъма на „Неонова Библия“, че накрая станаха неразделна част от нея като белите й дробове или сърцето.

Качена върху облак от спомени, тя отново се отнесе в миналото. Запозна се с Ема Макклюр още първия ден в „Лангли Фийлдс“ и от този момент нататък знаеше, че иска Ема за съквартирантка. Колежът беше определил друго момиче — блондинка от Тексас, която тя не хареса от пръв поглед. Дори само акцентът й отврати Али, да не говорим за манията й по маркови дрехи и вносни козметични продукти. Али настоя да бъде направена размяна и накрая администрацията удовлетвори молбата й да бъдат заедно с Ема. Не беше необходимо да налага желанието си, просто изтъкна „неприятната“ ситуация за баща й. А директорката не искаше да си навлече недоволство от страна на Едуард Карсън. Кой ли би искал!

Затова Али харесваше Ема — защото тя произхождаше от друга черга, от семейство, което бе взело заем, за да я изпрати в „Лангли Фийлдс“. Ема беше интелигентна, забавна и най-вече нямаше абсолютно никакви претенции. Али бе родена в семейство, което в нейните очи имаше само претенции, затова тя живееше в страх, че тази черта стои скрита в нейната ДНК, решава съдбата й и във всеки един момент заплашва да изригне като гейзер и да я унижи до болка. И когато по настояване на Ема прочете „Страх и омраза в Лас Вегас“ на Хънтър С. Томпсън, тя разбра, че Ема е талисман, чиито разрушителни влечения имат магически чар, който може да имунизира Али срещу скритата й наследствена болест.

Освен това Ема притежаваше някаква жилавост, устойчивост, придобита на улицата. Тя беше безстрашна. На Али й се наложи да разбере, че привилегиите те правят мек, уязвим, боязлив, като че ли цялото ти тяло е обърнато с хастара навън и стои на показ — розово и пулсиращо. Това беше отвратителен недостатък, който тя се чувстваше безсилна да преодолее, докато в живота й не се появи Ема.

След това всичко се промени.

25.

— Пълно затъмнение — каза Бенет, — като че ли „черната кола“ никога не е катастрофирала.

— Ами изстрелите на „Кърби Роуд“? — попита Джак.

Бенет поклати глава.

— Само кратко съобщение за камион, превозващ мляко, който се подпалил.

Двамата приятели седнаха в малко кафене в „Тайсънс Корнър“ с раирана тента отпред и маси вътре. От мястото си Джак имаше добра видимост през витрината към отрупаната с дървета странична уличка и преминаващите коли. Веднага щом остави шашардисания Армитидж до апартамента му, той се обади на Бенет. След това мина през всички светофари на червено, за да стигне дотук. Преследването от „черната кола“, престрелката и последвалите събития го разтърсиха повече, отколкото беше склонен да си признае. Чувстваше се сякаш е навлязъл в нова и далеч по-опасна територия.

Бенет въртеше чашата си с кафе, като че ли нещо в симетрията й го притесняваше.

— Някой високо в хранителната верига на управлението жестоко изопачава новините — каза Бенет.

— Според информацията ти това трябва да е президентът, министърът на отбраната, министърът на вътрешната сигурност или съветникът по националната сигурност. Защо, за бога, някой от тях иска да съм мъртъв?

Бенет се загледа как един мъж на средна възраст влезе в заведението и се пъхна в едно сепаре, където го чакаше млада жена. Тя се усмихна и се здрависа с него. Бенет загуби интерес към тях.

— От трийсет години съм в този бизнес — рече. — Но никога не съм се натъквал на такава непреодолима стена. Джак, направих кариера, като заобикалях тухлените стени на различни правителствени агенции, но тази е различна. Нито една от връзките ми не може да ми помогне или поне няма да го направи.

— Прекалено са уплашени ли?

Бенет кимна.

— Съжалявам, Джак. Трябваше да те последвам, да те защитя.

— Това не ти влиза в задълженията.

— Аз се съгласих да бъдеш изпратен на помощ на бандата на Хю Гарнър. — Той изгледа Джак с изкривена усмивка. — В една или друга степен бях наясно, че те хвърлям на кучетата.

Джак кимна.

— Ти ме предупреди. Но Едуард Карсън беше този, който поиска да бъда включен. Не виждам как би могъл да откажеш.

Последва мрачна пауза, докато сервитьорката пълнеше отново чашите им. Очите на Бенет блуждаеха през страничния прозорец към отсрещната страна на булеварда. Джак проследи погледа му и видя изкусно наредени на витрината бутилки с вино, уиски, маркова водка и друг отлежал алкохол.

— Предполагам, че не става по-лесно.

Бенет поклати глава.

— Като вой на сирени е.

— Докато си здраво завързан за мачтата като Одисей.

Погледът на Бенет се върна към него.

— Изгубих жена си, защото бях пиян през цялото време. Нямам намерение да започна с пиенето сега.

— Радвам се да го чуя.

Бенет напълни чашата си с равни части кафе и мляко и много захар. Това беше неговото угощение.

— Като стана въпрос за съпруги, ти трябва да се върнеш при Шарън.

— Чудех се защо настояваше тя да дойде в болницата.

— Ако трябва да съм честен, Джак, тя се зарадва, че я помолих. Струва ми се, че й се искаше да дойде.

Джак отпи от кафето и не каза нищо.

— Знам, че все още си бесен заради връзката й с Джеф.

— И още как. Той беше най-добрият ми приятел.

— Джак, това, което направи той… той никога не ти е бил приятел.

Джак отмести поглед и се загледа в нищото.

— Шарън го направи, за да ти го върне, защото те обвинява за смъртта на Ема. Тя сгреши. — Бенет говореше тихо и настойчиво. — Джак, не обърквай конците с тази жена. Тя те обича. — Той се подсмихна. — Мамка му, ти не си коравосърдечното копеле, за което се мислиш.

Когато сви по „Канзас Авеню“, Джак забеляза, че Нина вече го чакаше. Обади й се, след като излезе от кафенето в „Тайсънс Корнър“. Тя се беше подпряла на черния си форд и пушеше от цигарите си с карамфил. Изглеждаше страшно привлекателна с ботуши с ниски токове, тъмен спортен панталон и военноморска куртка, закопчана до брадичката. Явно изобщо не обръщаше внимание на суграшицата.

„Хай Лайн“ беше трансформиран в Негърски абисински културен център. Магазинът за електроника, зад който Андре и бандата му го пребиха до безсъзнание, сега беше магазин „За 99 цента“. Иначе „Канзас Авеню“ не се беше променило особено. Все още беше мръсно и мърляво, съвсем неподходящо място за Възродителния мисионерски конгрес. Но старата дървена постройка, която все още се лющеше и беше почерняла от плесен, наистина изглеждаше особено подходяща за Първите американски светски проповедници.

Джак и Армитидж слязоха от колата. Когато Джак приключи с представянето, Нина попита:

— Защо използвате думата „проповедници“? Звучи толкова, как да кажа, религиозно.

— Точно за това. — Армитидж ги поведе към сградата, която пазеше толкова много спомени на Джак. — Мисля, че беше имидж стратегия.

Нина пусна цигарата и я стъпка с тока си.

— Нещо, което да ви придава по-малко застрашителен вид?

Армитидж спря по средата на алеята и се обърна с лице към нея.

— Ние не сме ни най-малко застрашителни.

Армитидж я изгледа недоволно, след което ги въведе в самата сграда. Мястото, където някога бяха разположени църковните пейки и амвоните, сега представляваше огромно работно пространство, разделено на клетки с евтини, подвижни полустени. Всяка от клетките беше обзаведена с бюро, безжичен телефон, компютър и други подобни неща. Там, където някога певците от хора разтваряха гърлата и сърцата си към Бог, сега се носеше приглушеният брътвеж на множество гласове.

В клетките се бе настанила разнородна армия от мъже и жени, чиято възраст според преценката на Джак варираше от двайсет до почти седемдесет години. Всички изглеждаха извънредно заети. Само едно младо момиче вдигна поглед, докато минаваха покрай него.

Армитидж, както вероятно и Питър Линк, обитаваха отделен кабинет, който някога служеше за жилищно помещение на пастор Майрън Таск. Застанал в центъра на стаята, Джак се огледа. Огромният шкаф все още стоеше до едната стена, а белязаното от времето бюро на Таск до отсрещната стена, но всичко останало беше различно — съвременно, лъскаво, блестящо. Вероятно новата мебелировка правеше стаята да изглежда толкова малка, помисли си Джак. Или може би паметта му изневеряваше. Но при всички случаи, също като в „Лангли Фийлдс“, Джак усети раздвояване — едновременно беше и не беше тук. Зачуди се дали и Ема се е чувствала по същия начин, когато се появи на задната седалка в колата му.

Армитидж вече беше зад бюрото си.

— Каза, че искаш списък на членовете, които са напуснали през последната година и половина.

Джак прочисти гърлото си.

— Точно така.

Армитидж кимна.

— Мога да го уредя.

Пръстите му захвърчаха по клавиатурата, докато изписваше алгоритъма, който щеше да дешифрира базата данни на ПАСП. След момент той вече копираше списъка в нов документ и натисна един бутон. Принтерът забръмча и изплю два листа. Армитидж се наведе, извади ги от отвора и ги подаде на Джак.

Джак знаеше, че Нина е съвсем близо до него и протяга врат, за да прочете списъка така лесно и без абсолютно никакви усилия, че бе обзет от завист. За него самия това беше борба на живот и смърт. Концентрира се, както го учеше пастор Таск, и си припомни триизмерните букви, които пасторът измисли за него, за да може Джак да ги усети, да разбере индивидуалната им същност, за да може да ги разпознава в две измерения, да намери смисъл в последователността им. Буквите престанаха да плуват далеч от него и започнаха да се събират като пасаж риби около коралов риф. Джак зачете имената бавно, но правилно.

— Виждаш ли някой познат? — попита Армитидж.

Напълно концентриран, Джак поклати глава.

Нина се огледа и се обърна към Армитидж:

— Честно казано, не разбирам какво правите.

— Не е толкова тайнствено, колкото го изкарват по новините — отвърна Армитидж. — Ние просто не искаме да живеем в „християнска нация“, не желаем управници да се помазват със светено масло. Преди всичко не искаме президент, който вярва, че изпълнява Божията воля. Просто искаме свобода да изследваме неизвестното, накъдето и да води то.

— И каква ви е позицията за човешката душа?

— Някои водещи учени по целия свят, които са мисионерски секуларисти, вярват, че това, което наричаме душа, всъщност е електрическа енергия, както и че когато тялото умре, тази енергия продължава да живее. Това е една от загадките, които се опитваме да разрешим.

— А Бог?

— Бог е личен въпрос, госпожо Милър. Мнозина от нас вярват безусловно в Бог, в каквато и форма да е той. Ние не се борим срещу Бог, а срещу това, което всички „религиозни системи“ правят в името на Бог. Нека ви дам пример от историята. — Той затършува по бюрото, докато намери книга с твърди корици, озаглавена „Бракът на рая и ада“. — Това са думите на визионера Уилям Блейк от XVIII век:

Армитидж затвори книгата и я остави настрани.

— Уилям Блейк казва, че злото не е вродено в човешките същества. Аз му вярвам. Историята за отровната ябълка от Дървото на познанието е измислица, сътворена от хората, които от самото начало са се стремели да установят власт над другите, като поддържат невежеството им.

— И все пак не разбирам защо толкова съсредоточено търсите смисъла на нещата. Ами ако смисъл няма?

— Основната стратегия на църквата е да поддържа невежеството — спокойно обясни Армитидж. — Знанието е мъдрост, госпожо Милър. Мъдростта е власт. Властта дава индивидуалност.

— И също така подхранва егото — допълни Нина. — Излишъкът на его създава хаос.

— Хайде! — Джак хвана Нина за лакътя и я насочи към вратата. — Той може да спори до Второто пришествие. — Докато я побутваше навън, рече: — Благодаря ти за помощта, Армитидж.

— Винаги съм на разположение. — Той вече се бе заловил за работа и си проверяваше имейлите.

— Може да се наложи да се възползвам. — Джак леко затвори вратата зад себе си.

Докато Джак и Нина излизаха от офиса на ПАСП, двайсетинагодишна жена приключи разговора, който водеше. Беше красива, с тъмна коса и румени бузи. Всъщност на външен вид, ръст и възраст тя удивително много приличаше на бездомницата, която Рони Крей похити, за да използва лявата й ръка, и чието тяло се разлагаше в хладилника му.

Красивата служителка в ПАСП набра местен номер и почти веднага чу познатия мъжки глас от другата страна на линията.

— Да, Кала.

— Той току-що си тръгна — докладва Кала в слушалката.

— Сигурна ли си, че е той? — попита Крей.

Тя сведе поглед към отвореното чекмедже на бюрото си. Сред химикалките, моливите, гумичките, кламерите и резервните телбодове имаше малка снимка на Джак Макклюр, дадена й от Крей. Образът беше размазан и леко зърнест също като снимките на Али Карсън, които висяха на стената в къщата на Крей в „Анакостия“.

— Абсолютно.

— Довечера. По същото време на същото място.

Крей прекъсна връзката.

26.

— По дяволите!

Министър Денис Пол рядко избухваше, но приближените му знаеха, че когато яростта му изригне, най-добрата стратегия беше да се съгласиш с него и да изчезнеш от погледа му.

— Хиляди дяволи! — Министърът на вътрешната сигурност притискаше мобилния телефон към главата си толкова силно, че кръвообращението към ухото му беше прекъснато. — Тогава всички са били опечени живи.

Той внимателно слушаше разтревожения глас от другата страна на линията. Обаждането дойде тъкмо когато се канеше да влезе на кратка работна среща с президента, държавния секретар и един от високопоставените генерали — Пол забрави кой точно, защото всички изглеждаха, говореха и мислеха по един и същи начин. Генералът току-що се беше върнал от успешната среща с цел „четене на конско“ с руския президент Юкин. Президентът на Америка ликуваше. Покани Пол в Западното крило, за да похапнат хайвер от белуга — прощален подарък от Юкин, който преви врат пред президента.

Пол тъкмо беше тръгнал да посети жена си, нищо че тя нямаше да го познае. След като не успя да я види през седмицата, сърцето му се сви от болка, в главата му нахлуха спомени от времето, когато се ухажваха, за първите им години съвместен живот, мощният поток заплашваше да го удави в морето, което я изтръгна от ръцете му. За един безумен момент той понечи да стори немислимото: да не се подчини на президента, да поседи с Луиз, да й подържи ръката, да изкорени объркването в погледа и в главата й, да й внуши със силата на мисълта да се върне при него. Но след това инстинктът му за оцеляване, шлифован от десетилетията, прекарани в политическите кръгове на Вашингтон, надделя и го спаси.

Пол се готвеше да каже нещо, но се възпря навреме. Беше стъпил на синия килим, който водеше към Овалния кабинет, заобиколен от лакирана ламперия, стени в кремав цвят и приглушените гласове на служителите, работещи като добре смазана машина. Толкова близо до Овалния кабинет вълните на властта притежаваха огромна сила. Но той не се заблуждаваше. Властта бе в самия кабинет, а не в човека, който временно го обитаваше. Пол закрачи по коридора и се шмугна в една стаичка — страничен кабинет, съвсем празен. Телефонът му беше специално проектиран от вълшебниците в Агенцията за развитие на нови технологии към Министерство на отбраната. Разговорите му биха звучали като пълни безсмислици на всеки, който уловеше честота. Въпреки това той взимаше предпазни мерки някой да не го подслушва.

— Сигурен ли си, че са мъртви? — попита в телефона.

— Нямали са време да се измъкнат — отвърна мъжът от другата страна на линията. — Само Супермен би могъл да оцелее след такъв огън.

— Как, по дяволите, е станало?

— Доколкото знам, Макклюр им е полазил по нервите. Засякъл ги е и е насъскал приятелчетата си от отдела си след тях. Онези не са се отказали и са продължили подире му.

Пол забели очи. Защо трябваше да търпи тези некадърници? Но вече знаеше отговора. Тази администрация наемаше именно некадърници.

— И? — подкани той.

— Разпалили са се малко повече от нужното.

Пол трябваше да преброи до десет, преди да каже съвсем тихо:

— Наричаш стрелбата с пистолет на магистралата „разпалване“? Целта на мисията не беше ликвидиране, за бога!

Мълчание.

Очите на Пол като че ли щяха да изскочат от орбитите си.

— Със сигурност не беше.

— Сър — отвърна безтелесният глас, — те обаче определено са си мислели, че трябва да го ликвидират.

— Ами колата ти? — попита Нина.

Джак караше на юг по „Канзас Авеню“. След случката със сивото беемве реши, че е най-добре да не кара колата си до края на деня.

— След като свършим, може да ме оставиш тук.

— Дотогава може да се е превърнала в овъглена купчина — предупреди Нина.

— Или изобщо може да не е там и ще мога да подам искане за нова.

— Ха-ха! — Нина заключи вратата. — Къде отиваме между другото?

— Погледни списъка.

Нина извади двата листа, които Армитидж им даде, и очите й пробягаха по имената.

— Какво търся?

— Познати престъпници.

— Да видим. — Нина прокара показалец по двата листа. — Нищо. Нищо не привлича окото ми.

Джак зави по „Пийбоди Стрийт“ и провери какво е положението в огледалото за обратно виждане. С основание се притесняваше какво става зад гърба му.

— Пак погледни втория лист, четвъртото име отдолу нагоре.

— Джоаким Толкан. Какво за него?

— Преди двайсет и пет години баща му Сирил беше прочут престъпник от тази част на Вашингтон. — Джак увеличи скоростта. — Занимаваше се със залагания, наркотици и експлозиви. Базата му беше хлебарницата „Ол Ъраунд Таун“.

Нина се разсмя.

— От там си взимам кроасаните и кафето. Сигурно има десетина такива във Вашингтон.

— По онова време беше само една.

Навярно Нина долови нещо в тона му.

— Ти си познавал бащата, този Сирил Толкан.

— Той уби един човек. — Когато приближиха старата сграда, където някога се бе помещавала първата хлебарница „Ол Ъраунд Таун“, Джак намали. — Мой близък.

Докато Джак спираше на Четвърта улица, между „Кенеди“ и „Джеферсън“, Нина смръщи вежди.

— Не е някаква лична вендета, нали? Защото нямаме време за каквито и да било неща извън плана.

Джак беше крайно изкушен да опише с подробности как Хю Гарнър потопи Питър Линк, но в крайна сметка реши да не го прави. Вместо това рече:

— Имам предчувствие. Ако не излезе нищо, ще го зарежа и ще се върнем в изходна позиция.

Осъзнаваше, че е докачлив. Защо беше тая работа с проследяването и последвалото нападение? Дали целта всъщност не е била да затворят устата на Армитидж? Мразеше да е в неведение. Устоя на порива да се обади на Бенет. Знаеше, че шефът ще му се обади веднага щом изрови нещо важно.

Влизането им в хлебарницата беше съпроводено от звъна на звънче. Мястото до голяма степен беше такова, каквото си го спомняше: аромат на масло, захар, мая, топъл хляб. В главата му до най-малката подробност изплува споменът за първия път, когато Гъс го доведе тук. Пред очите му стояха хората на Сирил, които четяха бюлетините за надбягванията и чакаха нареждания да разнасят наркотици или оръжия, да събират дългове, и ако пликът с получените пари се окаже лек, да раздават кърваво правосъдие. Спомни си оплешивяващия мъж зад тезгяха, който му даде шоколадова бисквита. И самия Сирил — тъмни масленозелени очи, славянски скули и престъпен вид. Днес обаче в магазинчето имаше само две застаряващи лелки, които си купуваха обичайния хляб и му се усмихнаха, докато излизаха с ароматните си покупки.

— Казвам се Оскар. Какво ще обичате?

Нисък, дундест мъж с кухненска престилка, оскъдни кичури коса около мургавия скалп и широк, сплеснат нос, който сигурно е бил чупен, ги изгледа с любопитен поглед и предразполагаща усмивка. Сегашната хлебарница „Ол Ъраунд Таун“ се намираше на няколко светлинни години от магазина, който Сирил Толкан управляваше.

— За мен парче кейк. — Джак се обърна към Нина: — А ти, скъпа?

Объркана, Нина поклати глава.

Джак се ухили на Оскар.

— Госпожата е малко притеснена в този квартал.

— Напълно разбирам. — Над приплеснатия нос на Оскар имаше съзвездие от лунички. Той сложи увитото в хартия парче кейк на Джак върху стъклената витрина. След това се обърна към Нина и попита: — Какво ще кажете за една шоколадова бисквита? — Взе една от купчината и й я подаде. — Никой не може да устои на нашите шоколадови бисквити.

Джак си спомни. Дори и застояли, бяха вкусни.

Нина се подсмихна и прие.

Джак извади портфейла си.

— Бисквитата е от мен — каза Оскар.

Джак му благодари, докато плащаше. После отхапа от кейка и възкликна:

— Вкусно! — И както дъвчеше, подметна: — Случайно Джоаким да е тук?

Оскар се зае да подрежда поднос със сладки с мармалад.

— Приятел или по работа?

— По малко и от двете.

Онзи явно прие уклончивия отговор съвсем спокойно.

— Шефът ще се върне утре. Сега е в Маями Бийч, на погребението на майка си.

Джак огледа помещението, дъвчейки.

— Знаете ли към колко ще се върне?

— Още сутринта — отговори Оскар. — Току-що говорих с него по телефона. — Той пое поднос с масленки от едно слабо момче, което се появи откъм фурните. — Да му предам нещо?

— Не. — Джак довърши кейка и изтупа ръцете си една в друга. — Ще дойдем пак.

Оскар взе няколко сладки.

— Нещо за из път?

Джак ги прие.

27.

За Джак Възродителната мисионерска църква не беше само място за преклонение пред Бог, а нещо повече. Това беше неговото училище. Не след дълго пастор Таск разкри причината за трудностите на Джак с четенето. Всъщност той имаше някакви познания за дислексията, но сега научи много повече. Всяка вечер, когато Джак идваше при него след работния ден в „Хай Лайн“, Таск имаше нова идея, която беше открил в една или друга книга, изровена от някоя вашингтонска библиотека.

Една вечер Джак беше особено обезсърчен от опитите си да прочете книга със стихове на Емили Дикинсън. Замахна нервно с ръка и счупи стъклена чаша върху бюрото на пастор Таск. Засрамен, набързо събра парчетата и си поряза ръката. След като изхвърли стъкълцата в кошчето за боклук, отвори шкафа и извади аптечката. Междувременно погледът му попадна на нещо в дъното на шкафа. Разбута няколко кутии и видя нещо като врата.

Докато наместваше кутиите обратно по местата им, пастор Таск влезе в стаята. За частица от секундата пасторът огледа разиграващата се сцена, след което протегна ръка към Джак да му подаде аптечката, направи му знак да седне и огледа раната.

— Какво стана?

— Имах проблеми с четенето — обясни Джак. — Ядосах се.

Таск огледа внимателно дали някое малко стъкълце не се е забило в дланта му.

— Не се притеснявай за чашата. — Той дезинфекцира раната. — Но гневът ти трябва да бъде обуздан.

— Съжалявам.

— Преди да позволиш на гнева да се възпламени, се замисли защо си ядосан. — Таск превърза порязаното и посочи шкафа. — Предполагам, че се чудиш накъде води отворът на пода. — Той изгледа Джак сериозно. — Нали мога да ти имам доверие?

Джак изопна гръб.

— Да, сър.

Пастор Таск му смигна.

— Виж, през трийсетте години, когато продажбата на алкохол беше забранена, тези сгради са били под контрола на контрабандистите — хората, които са се занимавали с нелегалния алкохол. Тук, долу, има тунел, който води към задната стаичка на Гъс. — Той затвори аптечката и я отмести настрани. — А сега да се върнем на Емили Дикинсън.

— Никога няма да справя с нея — отчаяно се оплака Джак.

Таск му каза да остави тънката стихосбирка.

— Чуй ме, Джак. Твоят мозък е специален. Той обработва нещата по начин, по който моят не може — в три измерения. — Пасторът подаде на Джак едно кубче на Рубик. — Целта е всяка страна да бъде в един и същи свят. Давай! Опитай!

Докато Джак обръщаше кубчето в ръцете си, проникновението го връхлетя с пълна сила и той разреши тази главозамайваща загадка. После върна кубчето на Таск. Всяка страна беше в различен цвят.

— Ами, не бих казал, че съм изненадан — каза Таск. — Според съвременната литература не би трябвало да имаш проблем да разрешиш загадката на Рубик само за четири минути! — Той подсвирна. — Джак, не познавам друг, който може да се справи толкова бързо.

— Наистина ли?

Таск се усмихна.

— Наистина.

Въпреки че се намираше в занемарен квартал, който съвсем спокойно можеше да бъде наречен маргинален, Възродителната мисионерска църква привличаше голям медиен интерес, което от своя страна водеше и до много посещения от страна на местните политици. Това се дължеше на доброволческата работа на пастор Таск със закоравели 13–14 годишни престъпници, като ги превръщаше в граждани на Вашингтон, които взимат дейно участие в живота на квартала си. Достойната за възхищение цел на Таск беше да благоустрои целия район не като покани бели предприемачи да поемат западащия негърски бизнес, а като създаде предприемачи сред самите негри, които да имат средствата да превърнат този бизнес в печеливш. За лош късмет в квартала най-печелившият бизнес бяха залаганията, проституцията, продажбата на наркотици. Трудно се преодоляваха старите навици, особено когато носеха лесни печалби на босовете. Нямаше нужда от никакво обучение, за да спазваш законите на джунглата. Всъщност нямаше нужда да бъдеш възпитан или дори учтив. Нужни бяха само мускули, оръжие и шепа сачми.

Това включваше и Андре. След като босът Сирил Толкан му наби канчето заради побоя на Джак, Андре обезпокоително бързо се придвижи нагоре по тъмната корпоративна стълбица на Толкан. Разбира се, част от мотивацията му беше да се измъкне от немилостта на Толкан, но далеч по-обезпокоителен беше пламъкът на амбицията му, който гореше по-ярко, отколкото дори и Гъс си представяше. Андре никога повече не посети църквата, а откакто пастор Таск се върна от новото леговище на Андре с насинено око и раздрана буза, той дори не споменаваше името му. Вбесен, Гъс искаше сам да се разправи с Андре, но Таск не му позволи. Рано една неделна сутрин Джак случайно подслуша разговора им в жилищните помещения, където Джак усърдно напредваше с „Великият Гетсби“. Романът беше интересен, защото също като Джак Гетсби беше аутсайдер. Но книгата стана особено увлекателна, когато докато прелистваше биографията на Фицджералд, която взе от местната библиотека, Джак научи, че самият автор, също като Джак, е страдал от дислексия.

— Мина тя тая, дето стоях настрана, а оня Андре си развяваше байрака — каза Гъс.

— Ти просто не можеш да допуснеш да ти изземе част от бизнеса — отвърна пастор Таск.

— Ха! Нима не виждаш какво прави с вас!

— Рисковете на професията. Ти не си ми баща, Огъстъс. Мога да се грижа за себе си.

— Като му обърнеш другата буза.

— Така съм научен, Огъстъс. В това вярвам.

— Пълни врели-некипели, в това вярваш.

Джак си пое дъх. Изкуши се да стане, да се промъкне по коридора и да надзърне през процепа между вратата и касата, който направи с върховете на пръстите си. В тясната ивица, през която надзърташе, фигурата на пастор Таск бе изцяло скрита зад масивното туловище на Гъс.

— Тъй като си разгорещен от гняв, няма да обърна внимание на обидата ти, Огъстъс, но не мога да си затворя очите пред богохулството ти. Когато приключим, искам да се покаеш.

— Не днес, пасторе. Нямам ник’во вземане-даване с тия лафове за другата буза. Направя ли го, съм аут от бизнеса. Сульо и пульо ми разправя, че не се ли погрижа за мене си, Бог ще го направи.

— Загрижен съм за безсмъртието на душата ти, Огъстъс — бавно и внимателно каза Таск.

— Ха, по-добре се кахъри за по-важни щуротии, да речем тукашните ти разходи, щото нали прословутият ти благодетел го гепиха за злоупотреба. Инспекторите дръпнаха шалтера на всичките му далавери, барабар с тая, дето държи бърлогата ти над водата от три години насам.

Джак чу скърцане и си представи как пасторът се отпуска тежко на стола.

— Тук имаш право, Огъстъс.

— Пасторе, знай, че вадя добри кинти и ще удрям гръб, докато мога.

— Църквата няма за цел да източи всяко пени, което припечелваш.

— И все пак — упорстваше Гъс, — колкото и да се напъвам, няма да сколасам да ви вдигна на крака. Трябва да мислиш за по-натам.

— Имаш ли предложение? — попита Таск.

Точно в този момент Джак почука на вратата. Последва кратко мълчание от изненада и най-после гласът на Таск каза на Джак да влезе.

Джак остана на прага, докато пасторът не му направи знак да заповяда.

— С какво мога да ти помогна, Джак? Имаш проблеми с дешифрирането на прозата на Фицджералд ли?

— Не става въпрос за това. — За момент Джак изгуби дар слово. Таск изглеждаше изморен и състарен. Как не го е забелязал досега, запита се Джак.

— В момента с Огъстъс обсъждаме нещо, Джак — каза Таск с благ тон.

— Знам. И затова влязох.

— Моля?

— Не можех да се стърпя и чух част от разговора ви.

— Хей, най-добре затвори плътно — намеси се Гъс, — че да няма и други ушета.

Джак затвори и се обърна.

— Чух за финансовата криза.

— Не си навирай носа дето не ти е работа — мрачно каза Гъс.

— Струва ми се, че знам един начин да се измъкнем — продължи Джак.

Двамата мъже, изглежда, се колебаеха дали да повярват на ушите си, или да избухнат в смях. Мисълта, че четиринайсетгодишен хлапак е съзрял начин за измъкване от нестабилната финансова ситуация, в която внезапно се бе озовала Възродителната мисионерска църква, на пръв поглед изглеждаше абсурдна. От друга страна обаче, и двамата бяха наясно, всеки за себе си, че Джак е способен на необикновени логически скокове, непостижими за хора като тях.

Затова Таск го подкани:

— Продължавай, Джак. Слушаме те.

— Мислех си за сенатор Едуард Карсън.

Таск се намръщи.

— Какво за него, синко?

— Той беше тук миналата седмица — поясни Джак. — Прочетох вестниците. Вие ми възложихте да го правя всеки ден и аз изпълнявам.

Таск се усмихна.

— Знам, че го правиш.

— Забелязах, че в пресата има добри отзиви за посещението му тук. Той дори прекара известно време с енориашите преди и след службата. Каза, че някога е пял в хор в родната му Небраска. Чух, че прие поканата ви да пее с нашия хор днес.

— Всичко това е вярно — съгласи се Таск. — И какво точно имаш предвид, Джак?

— Тази есен предстоят избори. Касата за кампанията на сенатор Карсън е голяма. Според вестниците той е най-голямата бъдеща надежда на неговата партия. Носят се слухове, че големите клечки го гласят за президент някой ден. Като имам предвид присъствието му тук миналата и тази седмица, смятам, че слухът е верен. Но за да успее, ще има нужда от всеки глас, който може да получи. Според последната справка, която направих, в Небраска не живеят много негри. И точно тук е ролята на Възродителната мисионерска църква.

— Хм, май хлапето е надушило нещо — обади се Гъс. — Да, право си е.

Таск стоеше зяпнал. Джак се беше съсредоточил върху механизмите в собствената си глава, които се задвижваха.

— Не мога да повярвам — отсече най-после Таск. — Искаш да му предложа гласове срещу финансиране.

Джак кимна.

— Но ние сме само една малка местна църквица.

— Днес, да — съгласи се Джак. — И тук е разковничето на идеята. Нали все говорите за излизане извън квартала. Това е вашият шанс. С подкрепата на сенатор Карсън Възродителната мисионерска църква може да стане регионална, а след това и национална. До момента, в който той е готов да се състезава за президентския пост, вие ще сте в състояние да му предложите помощта, от която той ще има най-голяма нужда.

Гъс прихна.

— Тоя дребния кара нашироко.

— Да — бавно се съгласи Таск, — но има право.

— Сигурно Карсън няма да приеме — предупреди Гъс.

— Защо не? — възрази Джак. — Той е успешен политик. Прехраната му зависи от това да сключва сделки, да прави договорки, да създава обединения. Помислете. За него няма нищо неизгодно. Дори и да се провалите, пасторе, националната преса ще му отдели огромно внимание за това, че помага на едно малцинство да си стъпи на краката.

— Джак е прав. Идеята звучи доста разумно — каза Таск, докато премисляше и оглеждаше чутото от всички страни. — Още повече, че може да проработи! — След това плесна с длани по бюрото, докато скачаше на крака. — Знаех си! Истинско чудо е, че милостивият Бог те доведе при нас!

— Виж ти, виж — изръмжа Гъс, но Джак видя, че и той е точно толкова горд от него, колкото и Таск.

— Момчето ми, кой друг, ако не ти, би могъл да роди подобна идея? — Пастор Майрън Таск хвана ръката на Джак и я разтърси ентусиазирано. — Имам чувството, че тя може да спаси всички ни.

28.

Лин Карсън стоеше до прозореца на спалнята в апартамента, разположен на един от горните етажи на хотел „Омни Шорам“. Здрачът поглъщаше дневната светлина като майка, която изгася свещите една по една. Ивици светлина се промъкваха по „Масачузетс“ и „Кънектикът Авеню“. Мостът се къпеше в осветлението на прожекторите. Тя и съпругът й останаха тук за няколко дни, за да избягат от мрачната реалност, която с всеки изминал час се спускаше все по-неумолимо върху тях.

Али беше някъде там. Лин се опита със силата на мисълта си да я материализира тук, до себе си, далеч от всякаква опасност.

Чу Едуард да върви из всекидневната и се обърна. Много добре знаеше защо този многоетажен хотел му допадаше повече от всички останали във Вашингтон. Въпреки че архитектурата му можеше да бъде окачествена като грозна, долу в стая 406D Хари Труман, на когото Едуард се възхищаваше неимоверно много, често е играл покер с приятелите си — сенатор Стюарт Саймингтън, говорителя на Камарата на представителите Джон Маккормак и портиера на камарата „Фишбейт“ Милър.

Точно в този момент мобилният телефон на съпруга й звънна и сърцето й подскочи. „Моята Али, скъпата ми Али, помисли си тя, докато подтичваше през отворената врата. Мислите й препускаха бясно: намерили са я, тя е мъртва, о, боже, дано новините са добри!“

Но Едуард, който видя изражението на лицето й, бързо поклати глава и тя спря на място. Не, в крайна сметка не бяха новини за Али. Развълнувана от разочарование и облекчение, Лин се обърна и се запрепъва към всекидневната, полузаслепена от сълзи. „Къде си, скъпа? Какво са ти направили?“

Тя застана до прозореца и се загледа с безразсъдна ярост в безразличния свят. Как могат хората да се смеят, да отиват на вечеря, да се забавляват на приеми, да правят любов, да тичат в парка или да разговарят под улична лампа? Как могат да са безгрижни, при положение че светът е пълен с ужаси? Какво не им е наред?

Тя притисна длани една към друга пред гърдите си. „Милостиви боже, помоли се за хиляден път, моля те, дай на Али сила да оцелее. Моля те, дай на Джак Макклюр енергията и мъдростта да я намери. Боже, върни ми скъпоценната дъщеря и аз ще пожертвам всичко. С радост ще ти дам всичко, което поискаш, и даже повече. Твое е царството и силата, и славата сега, и винаги, и вовеки веков. Амин.“

В този момент тя усети как силните ръце на Едуард обвиха тялото й и външната й обвивка — твърда, но всъщност чуплива — се раздроби на парчета. От очите й рукнаха сълзи, а от гърдите й се изтръгна стон. Тя се сгуши в мъжа си и заплака неконтролируемо, докато черните мисли препускаха в главата й като буреносни облаци.

Едуард Карсън я притисна плътно до себе си и я целуна по главата. И неговите очи се навлажниха от отчаяние и безсилие.

— Беше Джак. Все още няма новини, но напредва.

От гърлото на Лин се отрони полувъздишка-полустон.

— Али е силно момиче и ще се справи. — Той я помилва по гърба, успокоявайки и двамата. — Джак ще я намери.

— Знам.

Дълго време останаха така — откъснати от Вашингтон, издигнати над реалността и с вкус на пепел в устата. И все пак сърцата им биеха силно, докато бяха заедно, а те знаеха, че щом сърцата са силни, има място за битка. Има надежда. Надежда и вяра.

На вратата на всекидневната се чу рязко почукване и двамата се сепнаха.

— Всичко е наред. — Едуард Карсън я целуна леко по устните. — Почини си малко преди вечеря.

Тя кимна и се загледа как той прекосява спалнята и затваря междинната врата зад себе си. „Почини си, помисли си тя. Как си почива човек с натежало от ужас сърце?“

Бъдещият президент дръпна вратата, отстъпи встрани, за да направи място на Денис Пол да влезе, след което затвори и заключи.

— Нина достави съобщението ти — каза Карсън.

— Агентите от Сикрет Сървис отвън ли са?

— Напълно е обезопасено. Можеш да си сигурен. — Той се приближи до бюфета. — Питие?

— Точно от това имам нужда. — Пол седна на един диван, обърнат към изумителната гледка. — Обичам да летя, защото се намирам толкова високо, че наоколо няма нищо друго, освен небе. Никакви неволи, никакви съмнения, никакви страхове.

Той прие малцовото уиски и благодари с кимане. Карсън изобщо не го попита какво да му сипе. Двамата се познаваха от дълги години, далеч преди настоящият президент да бъде избран за първия си мандат. Бяха минали две години от този първи мандат, когато Пол получи друга полузаконна и изпълваща го с отвращение задача. Беше изправен пред професионална дилема. Можеше да си подаде оставката, но вместо това се срещна с Едуард Карсън. Погледнато от позиция на времето, Пол знаеше, че веднъж завинаги е направил своя избор, което беше далеч по-трудно и опасно, отколкото да се откаже. Бе избрал да остане и да се бори с всички сили и средства за онази Америка, в която вярваше. Началото бе поставено със съюза, който сключиха той и Едуард Карсън.

Това се оказа изненадващо лесно. Двамата споделяха едни и същи виждания за Америка, които включваха връщане към здравословното състояние, при което държавата е разделена от църквата. Макар да бяха консервативни по отношение на финансовата политика, те си оставаха умерени в почти всички други области. И двамата не харесваха фанатизирани политици и презираха политически далавераджии. Искаха да се справят с нещата, без да бъдат спъвани от политици, поддържащи правителството. Искаха да укрепят политическите си позиции в чужбина и да се опитат да развалят имиджа на Америка като побойническа държава и подстрекателка към войни. Искаха страната им да бъде част от света и само океаните да я делят от другите държави. Дълбоко в себе си всеки от двамата по свой начин беше стигнал до едно и също неизбежно заключение: Америка се намира на критичен кръстопът. Държавата трябваше да бъде излекувана. А за постигането на тази цел се налагаше тя да бъде съживена от комата, в която беше изпаднала благодарение на политиката на сегашната администрация. В противен случай завещанието на последните осем години щяха да са заплахите, разколът и страховете.

Нито един от двамата не беше идеалист, витаещ из облаците. Всъщност през годините и двамата бяха посредничили при трудни сделки и бяха правили компромиси, някои от които болезнени, за да постигнат целите си. Но и двамата искрено вярваха, че държавата следва погрешен път и трябва да бъде вкарана в релси. Затова се споразумяха. При всяка възможност Пол тайно работеше срещу ограничаването на демократичните свободи от страна на администрацията, а Едуард Карсън в замяна щеше да го назначи за министър на отбраната.

Двамата мъже седнаха, потънали в мълчание, което при други обстоятелства би могло да бъде определено като приятелско. Но сега между тях беше застанала сянката на похищението на Али и евентуалната й смърт.

— Как се справяте? — Пол забеляза зачервените очи на бъдещия президент още в мига, в който прекрачи прага.

— Добре, доколкото е възможно.

— Джак прави всичко по силите си. Уверих се в това. И е защитен.

— Защитен? — Карсън извъртя глава. — От кого?

Пол се загледа в кехлибареното питие, наблюдавайки как светлината си играе по повърхността. Само лаик би могъл да сложи лед в едно малцово уиски.

— Де да можех да кажа, че знам със сигурност… но за съжаление не знам.

— Тогава продължавай с информацията, с която разполагаш.

Пол се замисли за момент.

— Положението е много напечено. Всички нишки водят към съветника по националната сигурност. — Той вдигна поглед. — Лошото е, че според подозренията ми той не е сам.

Пол се взря в очите на приятеля си. Карсън разбра, че той има предвид настоящия президент.

След малко Карсън много бавно попита:

— Можеш ли да осигуриш доказателства?

Пол поклати глава.

— Не и преди 20 януари. Към момента смятам, че бих могъл да намеря слабото място на съветника, но се съмнявам да стигна по-далеч.

Основният приоритет на всеки президент и най-силната му защита е отричането и прехвърлянето на отговорността. Карсън кимна и отпи от питието си.

— Тогава снабдяването с едно доказателство ще е достатъчно. Това ще е първата ти задача на 21 януари.

— С удоволствие ще се заема с нея.

Часовникът на полицата над камината оповести настъпването на нов час. Времето се спускаше с цялата си тежест върху плещите на Едуард Карсън.

— Погледни надолу, Денис. В този час работният ден свършва и всички въздъхват с облекчение на път към дома. Но за мен въпросът е дали вечерта ще донесе мрак или края на живота на дъщеря ми?

— Вярвате ли в Бог, сър?

Бъдещият президент кимна.

— Да.

— Тогава знаете, че нещата ще се подредят, нали така?

Беше късно, когато Нина остави Джак на „Канзас Авеню“. Джак предпазливо се качи в колата си. Чувстваше се така, сякаш през последните шест дни са го били с полицейска палка. Дали беше спал в работата през цялото това време? Не можеше да си спомни. Отвори едно шише вода и го пресуши наведнъж. Като стана дума за жизнените функции, какво яде за последно, като се изключи парчето кейк, което лакомо погълна? Имаше смътен спомен как нагъна сандвич с яйце от „Макдоналдс“, но не можеше да каже дали беше тази сутрин или предния ден? Установи, че е гладен. В ръката му бяха сладките от хлебарницата „Ол Ъраунд Таун“, но не можеше да ги изяде.

Вместо това щателно провери обстановката. Оглеждаше се за друга „черна кола“. Все още нямаше известие от Бенет, от когото поиска проверка на първата. Не знаеше дали това е добра или лоша новина. Беше прекалено уморен, за да го е грижа.

Най-накрая призна пред самия себе си, че най-много му се иска да погледне към задната седалка и да види дали Ема не се е появила тайнствено още веднъж. Едно трепване на очите му разкри, че е сам в колата. Остави сладките на седалката до него. Дар или примамка?

— Ема — чу се да казва той, — ще се върнеш ли някога?

Беше отвратен от звука на собствения си глас. И уплашен. Какво му става? Да не откача? Със сигурност не беше видял Ема, със сигурност не беше чул гласа й. Тогава какво видя, какво чу? Дали всичко е в главата му?

Внезапно тези въпроси се оказаха твърде сложни за него. Усещаше, че ако остане още малко с тях, главата му ще експлодира. Запали колата и подкара към Шарън. Тя живееше в скромна къща — една от многото със същата форма и размери в „Арлингтън Хайтс“. Стигна дотам за трийсет и пет минути. Междувременно имаше прекрасна възможност да се увери дали някое ауди или мерцедес не е заело мястото на сивото беемве.

Когато спря на алеята отпред, лампите вътре светеха. И като се замисли в този момент, изобщо не беше сигурен дали това е хубаво или лошо. Преди да слезе от колата, провери дали сладките са изядени. Стояха в гънката между долната част на седалката и облегалката. Изглеждаха тъжни и окаяни, като че ли знаеха, че никой няма да им се наслади. Вече почти беше слязъл от колата, когато си облиза показалеца, потопи го в купчинката трохи, насъбрали се около сладките, и ги остави да се стопят върху езика му. Осезателно почувства сълзите. Толкова близко усещаше Ема.

Натисна звънеца и сърцето му лудо заподскача в гърдите. Шарън отвори. Заедно с нея лъхна и ароматът на пиле с ориз и устата му се изпълни със слюнки. Тя го изгледа с непроницаем поглед. Носеше прилепнала по бедрата й пола и блузка без ръкави, която разкриваше великолепните й рамене. До нея Нина би изглеждала бледа и изпита като анорексичка, а не стройна. За момент жена му не пророни нито дума.

— Джак, добре ли си?

— Да, естествено, просто не мога да си спомня кога за последен път ядох нещо свястно.

— Толкова много време си живял сам. Питала съм се дали пък най-сетне няма да се научиш да си готвиш.

— Пазаруването ме изтормозва.

Тя му се усмихна колебливо, докато се отместваше, за да му направи път да влезе.

Джак затвори вратата след себе си. Съблече палтото си и го провеси на облегалката на дивана във всекидневната. За разлика от старата къща с обичайното й скърцане, в която той се премести, след като се разделиха, Шарън предпочиташе съвременните жилища. Тя пребоядиса стените в избрани от нея цветове, подбра топли килими, напълни всяка стая не само с мебели, но и с аксесоари — ароматни свещи, пано на стената, чинийки, пълни с лакирани раковини и пъстри топчета. Слава богу, нямаше еднорози, но за сметка на това беше пълно с най-различни украшения и сувенири, както и вещи и снимки на Ема, снимки на Шарън като дете в ръчно изработени рамки. Нито едно от тези неща обаче не компенсираше пълната липса на атмосфера в къщата. За разлика от неговия дом, това беше двуетажна кутия за пребиваване, нищо повече. Джак установи, че мястото му действа дезориентиращо и смазващо. Така и не свикна, че Шарън живее тук, че живее без него.

Какво имаше той от вещите на Ема? Сети се за айпода, набутан в дъното на шкафчето му в работата. Една вечер го отнесе вкъщи и не можа да спи. След това сигурно се е унесъл, защото в един момент подскочи от ужасяващ сън как стои парализиран и онемял, докато колата на Ема се блъска в дървото. Чу пукането на дървото и трясъка от хвърчащи стъкла. Видя как металът се огъва навътре. Вратата на колата се отвори и от купето изскочи вече смачкана от смъртта фигура, която се блъсна устремно в гърдите му. След това той седя изправен в леглото, пищящ и разтреперан, а потта се стичаше по него като дъжд. Останалата част от нощта прекара, съчувствайки на Ник Карауей от любимия му, опърпан екземпляр на „Великият Гетсби“. Никога преди не беше изпитвал по-голяма радост от първите краски на зората, които постепенно превръщаха мрака в злато.

В новия дом на Шарън той вдигна една от снимките на Ема, но образът изглеждаше плосък и празен, жалка останка от някогашното жизнено и загадъчно момиче. Що се отнася до снимки на други хора от живота на Шарън, той знаеше, че няма да открие такива.

Тя нямаше минало и затова не можеше да разбере какво обаяние може да крие то за Джак. Тя имаше родители, но нито ги виждаше, нито разговаряше с тях. Имаше и брат, който работеше в Ротердам като международен адвокат. Поради причини, които той така и не успя да проумее, Шарън се бе изолирала от семейството и миналото си. Когато се срещаха като гаджета, тя му каза, че няма семейство, но след като се ожениха, той откри в боклука няколко снимки, разпилени от една стара кутия за пури. Майка й, баща й и брат й.

— Те са мъртви за мен — отсече тя, когато той я притисна. И никога не позволи въпросът да бъде повдигнат отново.

Джак често се чудеше дали това означава, че Шарън не сънува? Защото той сънуваше само миналото си — повторения с предизвестени резултати или пък, напротив, чудновати отклонения и обрати, които често си спомняше, след като се събуди, и които го разсмиваха или хвърляха в размисъл. Според него с течение на годините в живота настъпваше пълнота, която само миналото можеше да осигури. За него мисълта на Шопенхауер, че никой почтен човек в края на живота си не иска да го изживее отново, беше непоносима. Но му се струваше, че Шарън вярва точно в това, че с изтриването на миналото си се опитваше да изживее отново живота си.

Той върна снимката на мястото й, извърна се настрани, но настроението му не се оправи. Агресивният уют на къщата предизвика празнота в гърдите му. А що се отнася до сърцето, то замря в момента, в който тя се появи на вратата.

Под късата си пола Шарън носеше розови балетни пантофки с миниатюрни фльонги и тънки като хартия подметки. Те правеха движенията й из къщата елегантни и тихи дори на твърдите плочки на кухненския под. Както и да ги гледаше човек, краката й бяха великолепни. Джак се опита да не зяпа, но това бе като да накараш нощна пеперуда да не обърне внимание на пламък.

Тя отвори едно шкафче със стъклена вратичка над мивката и се протегна да вземе две чаши за вино. Фигурата й беше така добре подчертана, че Джак изпита нужда да поседне.

Тя отвори бутилка червено вино и напълни чашите.

— За щастие съм приготвила достатъчно храна за двама.

— А-ха — бе всичко, което успя да измънка той, защото преглътна един от язвителните си отговори.

Тя донесе чашите и му подаде едната.

— Какво?

— Какво какво?

Шарън издърпа един стол и седна отстрани на Джак.

— Познавам този поглед.

— Кой поглед? — Защо изведнъж се почувства като углавен престъпник?

— Поглед, който казва: „Скъпа, хайде да се награбим.“

— Просто се възхищавах на краката ти.

Тя стана и отнесе чашата си с вино до печката. Разбърка тенджерата и провери пилето във фурната.

— Защо не ми го казваше, когато бяхме женени? — Тонът й бе по-скоро печален, отколкото ядосан.

Джак я изчака да направи пауза, за да отпие от виното, и отвърна:

— Когато бяхме женени, бях смутен от красотата ти.

Тя се обърна.

— Кажи го още веднъж.

— Нали знаеш как се гледа секси филмова звезда…

Лицето й помръкна.

— Къде живееш ти? В Бевърли Хилс?

— Шар, говоря за фигура, плод на фантазията. Не ми казвай, че нямаш фантазии за…

— Клайв Оуен, ако искаш да знаеш. — Тя извади пилето и го остави настрани, за да спре сосът да къкри. — Продължавай.

— Добре, аз съм сам със… Скарлет Йохансон.

Шарън забели очи.

— Продължавай да си мечтаеш, мой човек.

— Сам съм с нея в съзнанието си — настоя Джак, — но когато се опитам да… нали знаеш… нищо не се получава.

Тя изсипа ориза в купа за сервиране.

— Това просто не си ти.

— Добре, не когато съм с теб. Но когато си помисля за Скарлет… наистина се замисля за нея… е, идва ми в повече. Чудя се защо богиня като нея би била с мен. И в този момент фантазията се изпарява.

Тя се загледа в ориза, от който се вдигаше пара. Бузите й бяха зачервени. След известно време гласът й като че ли се възвърна.

— Смяташ, че съм красива като Скарлет Йохансон?

Ако отговореше с „да“, какво щеше да направи тя? Нямаше никаква представа, затова не каза нищо дори когато тя извърна лице към него. Вместо това се изправи доста тромаво и й помогна да сервира яденето.

Отново потънаха в столовете си. Тя безмълвно му подаде приборите за разрязване на месо, а той безмълвно ги взе и както винаги отдели гърдите от костта. Шарън сервира и на двамата — първо парчета от пилето, а след това препълнени лъжици ориз и броколи с масло и чесън. Хранеха се във вглъбена тишина, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко в собствените си мисли.

Най-накрая Шарън наруши мълчанието:

— По-добре ли се чувстваш сега?

Джак кимна.

— Чудесно.

— Мислех си… — Тя остави вилицата. Едва бе докоснала порцията си. — Мислех си, че след болницата може да се обадиш.

— Искаше ми се — отвърна Джак, без да е сигурен, че това отговаря на истината. — Искам да ти кажа нещо.

Шарън се настани на стола.

— Добре.

— Става въпрос за Ема.

Тя реагира така, сякаш я простреля.

— Аз не…!

— Просто ми позволи… — Той вдигна ръце. — Моля те, Шар, просто ме остави да кажа каквото имам за казване.

— Вече съм чула всичко, което имаше нужда да споделиш за Ема.

— Но не и това. — Той пое дълбоко дъх и го изпусна. Хем искаше да й каже, хем не искаше. Но сега беше като всеки друг път, всъщност по-добре отколкото при последните им срещи. — Факт е, че… — Гласът му се изгуби. Той прочисти гърлото си и продължи: — Видях Ема.

— Какво!?

— Видях я няколко пъти през изминалата седмица. — Джак продължи с главоломна скорост, за да не изгуби кураж. — Последния път седеше на задната седалка в колата ми. Каза „татко“.

Изражението на Шарън му подсказа, че направи ужасна грешка.

— Луд ли си? — изкрещя тя.

— Казвам ти, че я видях. Чух я…

Тя скочи.

— Дъщеря ни е мъртва, Джак! Тя е мъртва!

— Не казвам, че…

— О, ти си жалък! — Веждите й се сключиха зловещо. — Това е твоят начин, по който се опитваш да се отърсиш от отговорността си за смъртта на Ема.

— Не става дума за отговорност, Шар. Опитвам се да разбера…

— Знаех си, че изпитваш отчаяна нужда да се измъкнеш от вината. — Неистово жестикулиращите й ръце събориха чашата й. После тя нарочно събори и неговата. — Само не знаех, че си стигнал дотам.

Джак вече беше на крака.

— Шар, ще се успокоиш ли за минутка? Не ме слушаш.

— Махай се от тук, Джак!

— Хайде, не го прави.

— Казах — махай се!

Тя тръгна напред и той се оттегли покрай морските раковини и цветните стъкълца, пощенските картички, които Ема им изпращаше от училище, снимките й като дете. Сграбчи палтото си.

— Шарън, не ме разбра правилно.

Това, разбира се, бе най-лошото нещо, което можеше да изрече. Тя полетя към него с вдигнати юмруци и той толкова бързо излезе през входната врата на заден ход, че се спъна на най-горното стъпало. Тя още веднъж му затръшна вратата. След това всички лампи на долния етаж изгаснаха и той разбра, че тя седи свита на кълбо с юмруци върху бедрата и плаче неконтролируемо.

Той импулсивно направи крачка нагоре, вдигна юмрук, за да почука, но дланта му разтвори и се отпусна на вратата, сякаш с този жест можеше да усети присъствието й. След това се обърна, бавно слезе по стъпалата и се върна в колата.

29.

Джак си мислеше, че кара към вкъщи, но вместо това се озова на алеята пред къщата на Игън Шилц. Спря зад комбито „Ауди А4 Авант“ на Кенди Шилц. Слезе от колата, отиде до входната врата и натисна звънеца. Щом Шарън не беше склонна да говори с него за Ема, може би Игън щеше да го направи. Джак погледна часовника си. Беше достатъчно късно и приятелят му със сигурност би трябвало да си е у дома.

Шилц живееше в района „Олд Слийпи Холоу“ на Фолс Чърч. Семейството му от десетилетия обитаваше кокетна двуетажна къща в колониален стил. Шилц беше платил малко повече от 100 000 долара за нея. По онова време това въобще не беше евтино, но днес стойността й бе най-малко петнайсет пъти повече.

Моли отвори вратата и нададе радостен възглас, докато той я въртеше в обятията си.

— Моли Мария Шилц, как си?

Кенди забързано нахълта в антрето, но щом видя Джак, безпокойството й се преобрази в широка усмивка.

— Хей, Джак Макклюр, толкова време мина! — възкликна тя с неподправена радост.

Той я целуна по бузата, а в същото време Тафи, техният ирландски сетер, се появи, изплезил език и размахал бясно опашка.

— Вече вечеряхме, но остана много храна — каза Кенди.

— Благодаря, но току-що ядох — отговори Джак.

Докато той и Кенди влизаха във всекидневната, Моли изтопурка нагоре по стълбите, за да си напише домашните.

— Имам черешов пай — каза Кенди с пламъче в очите. — Любимият ти, ако не ме лъже паметта.

Джак се разсмя въпреки мрачното си настроение.

— Паметта ти си е съвсем наред.

Джак знаеше, че няма измъкване, затова я остави да се суети из кухнята, докато Тафи радостно се мотаеше в краката й. Кенди имаше изваяна като статуя фигура, пепеляворуса коса и широко, открито лице. На младини тя беше истинска красавица, а сега, на средна възраст, притежаваше различна красота, както и завидно спокойствие. Тя отряза щедро парче от пая и извади от хладилника купичка с домашно приготвен крем.

— Мляко или кафе? — попита тя и шумно плъзна чинията и вилицата по шубера. Тафи се приближи, седна и извърна издължената си умна муцуна към Джак.

— Кафе, моля. — Джак потърка челото на Тафи с кокалчетата на пръстите си и кучето заръмжа от удоволствие. Той вдигна вилицата. — Тази порция за колко човека е?

Докато му наливаше кафе в чаша, която бе изработила собственоръчно на курса по керамика, Кенди се закикоти.

— Не мога да се стърпя, Джак, защото още те смятам за подрастващ. — Тя бавно запристъпва с чашата в ръка. Спомни си, че той обича кафето чисто. — Във всеки случай ми изглеждаш твърде измършавял и това въобще не ми харесва. — Тя сложи ръка върху неговата за малко. — Как я караш?

— Добре — кимна Джак.

Изражението на Кенди показваше, че не му вярва.

— Трябва да се отбиваш по-често при нас. Липсваш на Игън. — Тя посочи с глава. — Както и на Добрата Доли Мис Моли.

— Моли е пораснала. Вече си има свои приятели.

На лицето на Кенди се изписа подигравателно изражение.

— Мислиш ли, че някога ще спре да обича нейния чичо Джак? Не те е срам. Нещата в това семейство стоят по съвсем различен начин.

Джак като че ли умираше вътрешно. Тук виждаше картина на собствения си семеен живот… само ако толкова много неща се бяха стекли по различен начин.

— Паят е вкусен. — Той се облиза. — Игън горе ли е? Искам да ми отдели една минута.

— Не, за съжаление. Обади се да каже, че ще остане до по-късно в моргата. Някакъв секретен правителствен случай. Но трябва да наминеш от там. Той ще ти се зарадва.

Кенди приглади роклята си отпред.

— Иска ми се ти и Шарън да закърпите нещата.

Джак се взираше в останките от сладкиша.

— Е, нали знаеш как е.

— Не, не знам — доста строго възрази Кенди. — Вие се обичате. Очевидно е дори и за неромантик като Игън.

Джак въздъхна.

— Не знам за любовта, но точно сега Шарън не ме харесва особено. Сигурно никога повече няма да ме харесва.

— Това са приказки на пораженец, скъпи. — Кенди отмести настрани пая и изми купичката от крема. — Всичко се променя. Всички бракове могат да оцелеят, ако и двамата го искат. — Тя си избърса ръцете в една кърпа за чинии на зелени и бели ивици. — Трябва да поработите по въпроса.

Джак вдигна поглед.

— Вие с Игън работите ли по въпроса?

— Мили боже, да. — Кенди се приближи и се облегна на шубера. — Смея да кажа, че и ние сме имали нашите възходи и падения както всички други. Но важното е, че и двамата искаме едно и също нещо. Да бъдем заедно. — Тя го погледна с мъдрите си очи. — А ти искаш точно това, нали? Да бъдеш с нея.

Джак кимна безмълвно.

Кенди бутна чинията настрани и се зае да го пъди от всекидневната. Тафи залая тъжно.

— А сега продължавай. — Тя го целуна сърдечно. — Виж се с моя човек. Надявам се той да ти повдигне малко духа.

— Благодаря, Кенди.

Тя застана на прага.

— Можеш да ми благодариш, като по-често се появяваш на вратата ми.

„Тихо като в морга“, помисли си Джак, когато влезе в кабинета на съдебния патолог. Преди тази малка шега би предизвикала усмивка на устата му, но не и тази вечер. Той мина по пустите коридори. До него достигаше единствено тихото бръмчене на огромните климатици. На бюрото на Шилц имаше чаша с кафе, но от самия него нямаше и помен. Чашата беше с надпис „Най-добрият татко на света“ — подарък от Моли отпреди години. Джак потопи пръст в кафето. Все още беше топло. Приятелят му беше някъде тук.

В залата за аутопсии цареше същата тишина. Хладният блясък на хром и неръждаема стомана й придаваха вид на лабораторията на Франкенщайн. Трябваха й само две-три мълнии. Студената стая беше залята от приглушена светлина. Джак застана на прага и изчака очите му да привикнат към тъмнината. Спомни си времето, когато водеше Ема тук. Тя пишеше доклад за съдебната медицина през годината, в която тази професия запали интереса й. Преди това той беше идвал тук десетки пъти, но му се стори поучително да погледне обстановката през нейните ненаситни млади очи. Игън ги посрещна, разведе ги наоколо, обясни всичко, отговори на безкрайните въпроси на Ема. Но когато тя попита: „Защо Бог позволява хората да бъдат убивани?“, Игън поклати глава и каза: „Ако знаех това, хлапе, щях да знам всичко.“

Джак забеляза, че една от студените дисекционни маси беше дръпната от стената. Без съмнение върху нея се намираше част от тайната работа, която задържаше Игън на работа до толкова късно през нощта. Джак пристъпи напред и тъкмо се канеше да извика Игън по име, когато чу шум. Като че ли цялата стая беше оживяла и дишаше тежко. Тогава го видя.

Той лежеше на дисекционната маса с лице върху Ейми, неговата миниатюрна асистентка индианка. И двамата бяха голи. Ритмичните им движения гравираха като с киселина върху мозъка на Джак истинската същност на секретната задача на Игън.

Замаян, Джак остана за момент прикован на мястото си. С всички сили се опитваше да си обясни гледката, но това бе като да погълнеш слон. Просто беше невъзможно.

Със сковани крака той излезе на заден ход от студената стая, обърна се и се върна по коридора в кабинета на Игън. Потъна в стола му и се загледа в кафето. Е, това нямаше да свърши работа. Той затършува в чекмеджетата на бюрото, намери половинлитровото шише на Игън с чист бърбън и си наля три пръста в кафето. Допря чашата до устните си и изпи течността до дъно, без дори да мигне. След това се облегна назад.

За Игън Шилц — семеен мъж, редовен посетител на църквата, богобоязлив фундаменталист — беше немислимо да чука тайно мацка. Какво би казал Бог, за бога? Поредната шегичка, която тази вечер не успя да докара усмивка на лицето му. Или радост в сърцето му, което сега изглеждаше като изгаснал въглен на дъното на забравен вулкан.

Замисли се да си тръгне, преди Игън да се върне и да види, че неговата „секретна задача“ вече е разкрита тайна, но не можеше да накара тялото си да помръдне. Обърна още една чашка от силното питие с надеждата, че ще помогне, но това само го прикова още по-здраво към стола.

И после стана твърде късно. Той чу познатите стъпки да се приближават по коридора и след малко Игън се появи. Когато видя Джак, той спря на място за момент и несъзнателно прокара ръка през разчорлената си коса.

— Джак, това се казва изненада!

„Обзалагам се, че е така“, помисли си Джак.

— Познай откъде идвам, Игън.

Шилц разпери ръце и поклати глава.

— Какво ще кажеш за жокер тогава? Току-що ме почерпиха с най-хубавия черешов пай на божията земя. — Дали лявата буза на Шилц трепна? — И като стана дума за Бог…

— Ти знаеш.

— Видях.

Шилц зарови лице в ръцете си.

— Откога?

— От шест месеца.

Джак се изправи на крака.

— Аз просто… какво, по дяволите, става с теб?

— Бях… изкушен.

— Изкушен? — повтори Джак разгорещено. — Библията не ни ли повтаря стотици пъти, чак до втръсване, какво прави Бог с изкушените? Библията не те ли учи да бъдеш силен духом, да устояваш на изкушението?

— Само че не и ако… Ейми работи с теб всеки ден.

— Чакай малко. Ако това е твоето извинение, значи си голям лицемер.

Шилц бе видимо потресен.

— Не съм лицемер, Джак, много добре ме познаваш. — Той приседна на стола за посетители. — Аз съм мъж и имам същите слабости като всеки друг мъж. — Той вдигна поглед и за миг в очите му се разгоря огън. — Допускам грешки като всеки друг, Джак. Но вярата ми в Бог, в уроците, които той ни дава, не се е променила.

Джак разпери ръце.

— В такъв случай как ще обясниш това?

— Не мога. — Шилц увеси глава.

Джак недоумяваше.

— Искаш да изневеряваш на Кенди. Тогава давай. Аз съм последният човек, който ще те спре. Само дето знам от личен опит как любовните връзки ебават майката на браковете, как отравят любовта, която един човек изпитва към друг, как няма никаква надежда да се върне любовта.

Опрял лакти върху коленете, Шилц вдигна мрачен поглед към него.

— Не казвай това — прошепна той.

— Още една истина, която не искаш да чуеш. — Джак заобиколи бюрото. — Щом искаш да рискуваш един провален брак, кой, по дяволите, съм аз, за да те спра, Игън? Не заради това съм ядосан. Гневен съм, защото всяка неделя ходиш на църква със семейството си. Ти си набожен и праведен. Осъждаш така наречените сексуални дегенерати, осмиваш политиците, особено демократите, които излагат на показ любовните си афери. За теб беше лесно да посочиш грешниците от високия си пиедестал. Но се чудя колко лесно ще е сега. Ти не си от избраниците на Бог, Игън. Като се имат предвид действията и признанията ти, ти си просто един от нас, грешниците.

Игън въздъхна.

— Прав си, разбира се. Заслужавам всеки епитет, който хвърлиш по мен. Но, Боже мой, аз обичам Кенди. Трябва да знаеш това. По-скоро бих си отрязал дясната ръка, отколкото да я нараня.

— Аз се чувствам по същия начин, така че не се тревожи. Нямам намерение да й кажа.

— Задължен съм ти за това. Благодаря ти, Джак.

Върху тях се спусна неловка тишина.

— Никога ли не си бил изкушен, Джак?

— Какво значение има? Става въпрос за теб, Игън. За теб и Кенди по-точно. Не можеш да имаш и нея, и Ейми едновременно, защото никога няма да намериш сили да вдигнеш глава в църквата отново. Съмнявам се дали и Бог ще ти прости този грях.

— Гнил отвътре — кимна Шилц. — Паднах твърде ниско.

Откъм коридора се чу шумолене и миг по-късно Ейми влезе в кабинета с клипборд в едната ръка и химикалка в другата. Тя замръзна, когато видя Джак.

— О, не знаех, че сте тук, господин Макклюр.

— Сигурно не си била на бюрото си. — Джак забеляза очите й да пърхат неспокойно.

Тя се канеше да даде на шефа си клипборда, когато видя покрусеното му лице.

— Всичко наред ли е, доктор Шилц?

— Игън — обади се Джак. — Трябва да го наричаш Игън.

Ейми изгледа Джак, след това лицето на Шилц и избяга от стаята.

— Продължавай, прави си шегички за моя сметка, Джак. — Шилц печално поклати глава. — Бог ще ми прости.

— Това същият Бог ли е, който трябваше да се грижи за Кенди или Ема?

— Спомням си — каза Шилц. — Спомням си времето, когато всичко беше различно, по-просто.

— Сега ти звучиш като старец — отбеляза Джак.

— Тази вечер се чувствам стар. — Шилц отпи от бърбъна си и направи физиономия. В никакъв случай не беше чист.

Двамата седяха в един нощен бар близо до „Брадок Авеню“, недалеч от кабинета. Непосредствено до бара имаше мотел. Макар интериорът да не бе толкова занемарен колкото мотела, клиентелата беше доста съмнителна. Нисък таван с пластмасови греди, 60–ватови крушки, замъглени още повече от прашни абажури от зелено стъкло, прокъсани, тапицирани с винил пейки, джубокс, от който гласовете на Мъди Уотърс и Б. Б. Кинг привличаха всички случайни типове, които нямаха къде да отидат и с кого да бъдат.

— Тогава помисли за дъщеря си.

Шилц поклати глава.

— Не мога да помисля за Моли, без да се замисля и за Ема.

— Всъщност дойдох да те видя заради Ема — каза Джак.

Лицето на Шилц видимо просветна.

— Става въпрос за нещо… ами, нещо, което не мога да обясня.

Шилц се наведе напред.

— Кажи ми.

Джак пое дълбоко дъх.

— Виждам Ема.

— Какво имаш предвид?

— Чух я да ми говори от задната седалка на колата.

— Джак…

— Тя каза: „Татко.“ Чух я съвсем ясно, както чувам теб.

— Слушай, Джак. И преди съм чувал за такива появи на духове. Всъщност срещат се относително често. Мислиш си, че виждаш Ема, защото не е по силите ти да понесеш вината. Чувстваш, че си съучастник в трагедията, че ако си можел да обърнеш повече внимание… — Шилц вдигна ръка. — Но вече сме обсъждали това доста пъти. Искрено съжалявам, че нищо не се е променило за теб, Джак.

— Значи и ти не ми вярваш.

— Не съм казал това. Наистина ти вярвам, че си видял Ема, че тя ти е говорила, но всичко е било в главата ти. — Шилц пое дъх. — Умираме, отиваме в рая… или в ада. Няма никакви духове, никакви странстващи призраци.

— Откъде знаеш?

— Знам Библията, Джак. Знам Божието слово. Спиритуализмът е игра за шарлатани. Използват вината и отчаяното желание на скърбящите да разговарят със своите починали обични близки.

— Игън, няма само живот и смърт. Има нещо повече, нещо, което не можем да видим или почувстваме. Нещо непознато.

— Да, има — тихо се съгласи Шилц. — Казва се Бог.

Джак поклати глава.

— Това е отвъд Господ или Библията, или дори Божиите закони.

— Не е възможно да вярваш в това.

— Как така не можеш даже да приемеш възможността, че съществува нещо повече, нещо непознаваемо, което не се основава на Бог?

— Защото всичко е основано на Бог, Джак. Ти, аз, светът, вселената.

— Само дето появата на Ема не се вмества в твоята основана на Бог вселена.

— Напротив, Джак. — Шилц пресуши чашата си. — Както казах, тя е израз на твоята непоносима скръб.

— Ами ако грешиш?

Шилц го изгледа със снизходителна усмивка.

— Не греша.

— Виж, точно това според мен вкарва в беля вас, религиозните. Вие сте дяволски сигурни в себе си по всички тези въпроси, които не подлежат на доказване.

— Това е вяра, Джак. — Игън поръча по още едно питие. — Няма по-мощна система на вярване в света.

Джак изчака, докато сервитьорът остави бърбъните пред тях и прибра празните чаши.

— Действа успокоително да имаш вяра, да знаеш, че съществува план.

Шилц кимна.

— Наистина е така.

— Значи, ако се случи нещо лошо, например деветнайсетгодишната ти дъщеря забие колата си в дърво и умре, няма нужда да мислиш. Можеш просто да кажеш: е, това е част от плана. Нямам представа какъв е този план, никога няма да узная, но мамка му, всичко е наред. Смъртта на дъщеря ми имаше смисъл, защото тя е част от плана.

Шилц прочисти гърлото си.

— Това е леко грубо казано, но, да, по съществото си е точно така.

Джак бутна настрани бърбъна с вкус на неотлежал алкохол. За тази вечер пи повече от достатъчно.

— Нека да те питам нещо, Игън. На кой нормален човек му е притрябвал такъв шибан план?

Шилц цъкна с език.

— Сега звучиш като онези мисионерски секуларисти.

— Разочарован съм, но изобщо не съм изненадан да чуя това от теб. — Джак направи преплитащи се един в друг кръгове с дъното на чашата си. — Защото със сигурност не съм мисионерски секуларист.

— Добре. Точно сега заради смъртта на Ема си прекъснал връзката си с Бог.

— О, отдавна съм се откъснал от този клон — отвърна Джак. — Сега започвам да си мисля, че има друг път, трета възможност.

— Или вярваш в Бог, или не — отсече Шилц. — Няма средно положение.

Джак погледна приятеля си. Обсъждаха този въпрос от толкова много години и не спираха да го предъвкват заради приятелството си. Но той усети, че тази вечер пресякоха граница, отвъд която нямаше връщане назад.

— Няма място за дискусии, няма мърдане от издълбаните в камък вярвания.

— Десетте Божи заповеди са били издълбани в камък — изтъкна Шилц — и има основателна причина за това.

— Мойсей не е ли счупил скрижалите?

— Престани, Джак. — Шилц поиска сметката. — Това доникъде не ни води.

Точно там, помисли си Джак, е проблемът.

— Е, какво става сега? — попита той.

— Честно, нямам представа.

Шилц се загледа в две застаряващи дами, изгубили надежда за вечерта, които танцуваха заедно, докато Елвис припяваше „Don’t Be Cruel“.

Погледът му бавно се отмести и се фокусира върху Джак.

— Истината е, че се боя да се прибера у дома. Страхувам се какво ще направи Кенди, ако разбере, страхувам се от позора, на който ще съм подложен в църквата. Уверявам те, че някои от приятелите ми никога повече няма да ми проговорят.

Джак изчака за момент, за да си събере мислите. С лека изненада установи, че какъвто и гняв да беше изпитал към Игън, той се бе стопил под влияние на бърбъна, който изсипаха в гърлата си. Истината е, че му стана тъжно.

— Иска ми се да можех да ти помогна.

Шилц вдигна ръка.

— Грехът е мой, бремето си е мое.

— Мога да ти предложа друга перспектива. Случилото се тая вечер е истинско изпитание за желязната ти вяра. Ти живееш с определени религиозни и морални норми, Игън. Те не допускат никакво отклонение или оправдание. Но не можеш да намериш опора в никоя религиозна фикция. Нито Бог, нито дяволът са ти казали да имаш любовна връзка с Ейми. Инициативата си е била твоя, Игън. Ти си направил съзнателен избор, ти си пресякъл забранена граница.

Шилц уморено поклати глава.

— Кенди ще ми прости ли? Просто не знам.

— Когато я видях тази вечер, тя ми сподели по категоричен начин колко е силна любовта помежду ви. И преди сте имали лоши периоди, Игън, и сте успявали да ги преодолеете.

— Но сега става въпрос за нещо толкова значимо.

— Кенди е великодушна.

Шилц се взря в Джак през оскъдната светлина и алкохолната замаяност.

— Ти прости ли на Шарън?

— Да — отвърна Джак. Точно в този момент той осъзна, че казва истината, и осъзна защо безразсъдното й избухване го нарани толкова дълбоко.

Джак наклони глава.

— Е, кой си ти сега, Игън? Както виждаш, аз мога да ти простя постъпката, мога да погледна отвъд ролята, която играеш, отвъд лъжите, които си поддържал, и все пак обичам човека под всичко това въпреки предателството ти спрямо Кенди и Моли, и спрямо мен всъщност. Ти си ми приятел, Игън. Това е важното в живота. Приятелите оплескват нещата, понякога грешат, но им е простено. Поне според моята гледна точка религиозното няма място тук. Важното е какво вършиш сега като човек, Игън. Това ще определи дали ще изживееш останалата част от живота си в лъжа или ще започнеш да се променяш. А дали това включва да кажеш на Кенди, изцяло зависи от теб.

Евърли Брадърс пееха „Dream“. Двете апатични дами на дансинга като че ли бяха заспали в обятията си.

— Това е шанс да опознаеш сам себе си, Игън, истинската ти същност, която в продължение на години е била скрита под Библията. Аз съзрях частица от тази личност, когато бяхме в гората с дъщерите ни, ловяхме риба, гледахме звездите и си разказвахме истории за духове.

Шилц допи бърбъна си и се загледа в масата с празните чаши, влажните кръгове и намачканите салфетки върху нея.

— Мисля, че до тази вечер не съм те разбирал напълно.

Той се извърна, но междувременно Джак успя да забележи блясъка на сълзата в ъгълчето на окото му.

— Аз не… — Шилц се опита да прогони емоцията, заседнала в гърлото му. — Не знам дали имам силата да опозная сам себе си, Джак.

— И аз не знам, Игън. — Джак хвърли няколко банкноти на масата. — Но се обзалагам, че ще опиташ.

30.

Испанските стълби, простиращи се на Двайсет и втора улица, между „Декатур Плейс“ и „Ес Стрийт“, бяха част от луксозния, потънал в зеленина район на Вашингтон, наречен „Дюпон Съркъл“. Официалното им название беше „Декатур Теръс Степс“, макар че никой, камо ли жителите на „Съркъл“, не ги наричаше така. Хората предпочитаха далеч по-романтичното наименование, което напомняше за истинските Испански стълби в Рим. Но независимо от името те представляваха очарователно стълбище от камък и бетон, оградено от двете страни от декоративни улични лампи, а в най-горната им част имаше фонтан във формата на лъв. И до ден-днешен могат да се видят деца, които тичат и врещят около огромния звяр, от чиято уста изригваше постоянен поток от вода. Нощно време стълбите придобиваха особен чар, характерен за Стария свят, който ги правеше любимо местенце както за млади двойки, така и за по-възрастни любовници.

Кала чакаше Рони Крей най-отгоре на стълбите. Тя пристигна няколко минути преди полунощ, за да има възможност да се наслади на нощния блясък, който осветяваше стълбите в червеникавокафяви окраски. Крушката на един от осветителните стълбове вдясно беше изгоряла и образувалите се сенки се простираха върху стъпалата по особено привлекателен начин. Двойките се разхождаха, хванати под ръка, вероятно се целуваха скромно и след това притичваха през улицата, смеейки се, или заставаха на ъгъла, изчаквайки такситата си.

Въпреки че работеше усърдно от дълго време за Първите американски светски проповедници и беше точно толкова благоразумна, колкото и колегите й, които седяха от двете й страни, по душа тя беше истинска романтичка. Може би затова Рони я привличаше. Макар да знаеше, че е надхвърлил петдесетте, той изглеждаше поне с десетилетие по-млад и вероятно затова притежаваше романтична жилка, която тя успяваше да разпознае. Освен това, за разлика от мнозина в ПАСП и най-вече от Крис и Питър, той се отнасяше към нея като към дама, а не като към хлапе. Изобщо не й се нравеше фактът, че никога не приемаха предложенията й на сериозно. А Рони го правеше. Рони я спечели и тя го обичаше заради това.

Кала не можеше да се стърпи да не хвърля по едно око на една млада двойка, която седеше долу-горе по средата на стълбите и се натискаше. Представи си, че е на мястото на момичето, че ръцете на любовника й опипват топлата й плът, и я връхлетя завист. Тя пристигна от Гранд Рапидс във Вашингтон преди три години в търсене на съпруг с добра работа и стабилни семейни ценности. Но намирането на такъв мъж се оказа по-трудно, отколкото си представяше. Излизаше на срещи с мъже, които бяха или празнодумци, или безнадеждни нарцисисти. Пропъди няколко женени мъже, които искаха да я вкарат в леглото си. Тогава премина на план „Б“ и се отдаде изцяло на ПАСП — кауза, в която вярваше. Това беше добре за чувството й за справедливост и лошо за любовния й живот.

Сякаш тласната от невидима вибрация, главата й се завъртя и тя го видя. Той пристъпи от улицата на правоъгълния площад най-отгоре на стълбите, където тя го чакаше.

— Здравей, Рони — тихо промълви тя, докато той се навеждаше и устните му леко докоснаха бузата й.

— Ти дойде.

— Разбира се, че ще дойда! — Тя се вгледа в тъмните му очи. — Защо да не го направя?

— Може да си променила решението си — отвърна Крей. — Хората го правят в последната минута.

— Е, не и аз — твърдо отрече Кала. Той я беше научил да отстоява позицията си, даже пред Крис и Питър. Беше едновременно ужасяващо и възбуждащо, като да се возиш на влакче на ужасите.

Тя потръпна под порива на вятъра около фонтана. Любовниците, които седяха на стъпалата, бяха изчезнали. Без съмнение в някое топло легло. Хората по стълбите се разотиваха.

Той обгърна раменете й.

— Студено ли ти е?

— Малко.

— Тогава да пийнем по едно горещо кафе. Искаш ли?

Кала кимна и опря глава на гърдите му. Харесваше масивната му фигура. Често си мислеше за него като за защитен подслон.

Той я поведе надолу по стъпалата.

Тя леко, почти закачливо, се бутна в него.

— Какво ще кажеш да отидем в кафе „Луна“?

— Тази вечер е специална. — Той продължи надолу. — Имам предвид едно специално място.

Навлязоха в онази част на Испанските стълби, където заради изгорялата крушка сенките се разливаха по камъка и бетона като мастило от преобърнато шише.

— Къде ме водиш? — попита Кала. — Били ли сме там преди?

— Изненада. Обещавам ти, че ще ти хареса.

Над главите им се извисяваха огромни дървета. Голите клони стържеха в небето, сякаш се опитваха да изтръгнат твърдите като диамант звезди от декора, на който милионите светлини на града придаваха млечен оттенък. Насред това зимно кътче Кала потръпна отново и Крей я придърпа още по-близо до себе си, обвил ръка около кръста й.

Внезапно той се наклони към нея, сякаш изкълчи левия си глезен на някой камък. Тя се блъсна в ствола на едно дърво и тогава Крей я намушка веднъж в гърба. Ударът беше толкова точен, ръката — толкова тренирана, намерението — толкова непоколебимо, че злоумишлено изострената палета свърши останалото.

Крей задържа безжизненото й тяло и се огледа. Ако някой гледаше, щеше да види мъж, който държи пияната си или болна жена, но за късмет никой не се мяркаше наоколо. Крей бавно положи тялото на Кала върху дънера на дървото. С бързи и отработени движения сложи хирургическите ръкавици, извади мобилния телефон, който взе от един от бодигардовете на Али, сложи го в ръцете й, притисна пръстите й около апарата и след това го запрати в близкия вечнозелен храст. После измъкна палетата. Превъзходен инструмент. Беше проникнал през тъканта, кожата и вътрешностите с такава лекота, че нямаше почти никаква кръв. Той прибра оръжието в джоба си и изчезна в сенчестата гора от полюшващи се дървета. Мисията му беше изпълнена.

31.

Според един от универсалните закони на тийнейджърството побойникът винаги се връща за още. Навярно е привлечен от това, което смята за слабост, защото слабостта на другите го прави по-силен. Възможно е да е садист и да не може да се възпре. Или може би просто не може да остави нещата така. Във всеки случай Андре се върна в живота на Джак — по-силен, по-озлобен, по-целеустремен от всякога.

Той като че ли изчакваше удобен случай, събираше сила, изчисляваше връщането си като генерал, който е бил принуден да се оттегли стратегически от бойното поле. Източникът на новооткритата му сила не беше само патронът му Сирил Толкан, но и един доставчик, когото беше открил сам — мъж на име Иън Брейди.

— Едно е сигурно — каза Гъс с известна доза присмех: — Иън Брейди не е черен. Мамка му, Иън Брейди не е американско име, няма начин. Но, по дяволите, тоя мъж е призрак, никой от хрътките ми не знае нищо за него. Що за птица е, по дяволите? Откъде е? К’ви връзки има? Червив е с мангизи, може цял Вашингтон да вдигне във въздуха.

Гъс изнесе тази реч една вечер, когато двамата с Джак си бяха вкъщи и слушаха Джеймс Браун. Джак беше купил някои записи от местния магазин за грамофонни плочи и нямаше търпение да ги изслуша заедно с Гъс. След тирадата на едрия мъжага той се подвоуми дали да не остави дългосвирещите плочи неразопаковани, но тъй като повдигна въпроса по време на вечеря, нямаше друг избор.

— Ха! Гле’й ти! — възкликна Гъс, като стискаше картонените обложки в огромната си ръка. — Елвис Пресли и „Ролинг Стоунс“. Бели момчета като теб. Имат вид сякаш не са яли от седмици!

— Просто ги чуй. Упорит си като магаре!

— Е, слушал съм го Елвис и не е толкоз зле. Я по-добре сложи тая другата да те видя к’во те кефи.

Джак внимателно прибра плочата с Джеймс Браун в обложката й, извади черния винилов албум с „Out of Our Heads“, намести иглата и в стаята се разнесе „Mercy, Mercy“. След като и последните акорди на „One More Try“ заглъхнаха, Гъс се обърна към Джак и го подкани:

— Я да я чуем още веднъж тая пущина, синко.

Джак сложи иглата в началото на плочата и Мик Джагър запя.

Гъс учудено поклати глава.

— Мамка му, за такива хилави бели момчета наистина ги бива да се дерат.

Джак редовно посещаваше библиотеката на „Джи Стрийт“. В началото ходеше, защото пастор Таск го подканваше, но после осъзна, че му харесва да ходи. Благодарение на обучението на Таск той обузда страха си от четене на нови текстове. Това се превърна по-скоро в предизвикателство, начин да се измъкне от странния малък свят, в който го изтласкваше дислексията му.

Харесваше му прашният, пълен с частици история въздух. Обичаше да разтваря книгите наслуки, да се остави да бъде завладян от другия свят, да се върне, да започне от първа страница и да не спре, докато не погълне и последната дума. За разлика от киното и телевизията, които му показваха всичко, дори да не му се нравеше, книгите го пренасяха в света на собственото му въображение. Докато можеше да създава картини от думите, които прочиташе — сцени, изпълнени с герои, конфликти, добро и зло, — той имаше възможност да построи свят, който в много отношения се приближаваше до този, който обитаваха другите хора. И това го караше да се чувства по-малко като аутсайдер. Усещаше, че може да потърка рамо в минувачите на улицата. Тази атмосфера го привличаше ден след ден в прашната тишина, спокойна като неподвижно езеро. Но в тези дълбини, както ставаше с почти всеки тийнейджър, го чакаше нещо — страхът, който се появяваше отново, страхът, който трябваше да бъде посрещнат открито.

Джак се изправи лице в лице със своя страх един понеделник следобед. Стоеше до задните рафтове и вадеше монографии, посветени на последното му увлечение — криминалната психология. Една глава притъпи бдителността му. Но кой да помисли, че се налага да стои нащрек дори в обществена вашингтонска библиотека? Във всеки случай Андре разсъждаваше така. Той проследяваше Джак до „Джи Стрийт“ всеки ден в продължение на седмица, докато научи добре програмата му. Фактът, че проучваше почвата цели пет дни, при положение че в същото време можеше да договаря следващата си доставка от Иън Брейди, говореше колко дълбоки отмъстителни чувства таеше.

Но някои неща бяха по-важни от далаверата, по-важни от мангизите, защото надаваха вой да бъдат разрешени. И честно казано, Андре не можеше да диша спокойно, докато този проблем не бъде разрешен в негова полза.

Джак не го чу как се промъкна иззад него. Обут в обувки с гумени подметки, които купи специално за случая, Андре бавно се приближи, предвкусвайки края на болката, която го изгаряше отвътре, откакто Сирил Толкан му наложи наказанието.

В последния момент той атакува — тихо и окрилен от силата на справедливия си гняв. Сграбчи Джак за яката, вдигна го във въздуха и го блъсна в задната стена. Лавиците потрепериха и подът се покри с книги. Със замъглен и кръвожаден поглед Андре притисна с ръка гръкляна на Джак. С тази тактика целеше хем да не му даде възможност да гъкне, хем да го подчини колкото е възможно по-бързо. Макар и обзет от желание за мъст, Андре беше преди всичко прагматичен. Той не искаше да го хванат на това място с мъртво или умиращо тяло. Нямаше намерение да попадне в пандиза на белите нито сега, нито когато и да било.

Той отвори джобното си ножче с леко прищракване. Жертвата му изглеждаше толкова слисана, че дори не си беше вдигнала ръцете в опит да махне ръката му от гърлото си. Може би не му достигаше кислород, за да реагира. Във всеки случай това изобщо нямаше значение за Андре, който заби върха на острието в диафрагмата на Джак. Целта му беше да проникне в меката плът точно под гръдната кост, след което да прокара дългото тънко острие нагоре, право в сърцето на Джак.

Но спуснатите до тялото ръце на Джак не бездействаха. Той продължаваше да стиска с лявата си ръка дебелата книга с твърди корици, която четеше преди малко, и сега, след като чу предупредителното изщракване на джобното ножче, инстинктивно я притисна към гърдите си. Острието на ножчето се сблъска с картон и хартия вместо с кожа и плът. Очите на Андре се разшириха от изненада и след секунда се затвориха силно, докато коляното на Джак се забиваше в тестисите му.

Андре инстинктивно се преви на две и гръклянът на Джак остана свободен. Джак напълни белите си дробове с въздух, вдигна книгата и заби ръба й във врата на Андре. За да приложи максимална сила, му се наложи да я стисне с две ръце. Така целеше да принуди Андре да изпусне ножчето. Оръжието се движеше напред-назад като махало с остри ръбове и първо одраска ухото, а след това и рамото на Джак. С всяко едно необуздано замахване парещата болка се засилваше и по него започна да се стича гореща кръв. Следващото дъгообразно движение можеше да улучи каротидната му артерия.

Той стисна зъби, след което притисна книгата още по-силно в гърлото на Андре и чу изпукване като лист хартия, който е бил смачкан, преди да бъде захвърлен. После устата на Андре се разтвори широко и отвътре се разнесе звук като на старовремски часовник, който всеки момент ще се счупи.

Взирайки се в кървясалите очи на противника си, Джак се разплака. Част от него знаеше какво става, какъв ще бъде изходът, но тази част трябваше да стои настрани, докато тялото е в опасност. Андре направи последен отчаян опит да убие и вдигна острието към ухото на Джак. Насочи го навътре, за да проникне в отвора. Ужасен, Джак промени центъра на тежестта си. Крайчецът на книгата проникна в дупката, образувана от фрактурата на пръстеновидния хрущял на ларинкса на Андре. Притокът на въздух беше прекъснат.

Ръката на Андре, която държеше ножа, се отмести. Върхът на острието беше почти в ушния канал. Джак се наклони с цялата си тежест и още малко от книгата проникна в Андре. Ръката на Андре, която държеше ножа, затрепери и задвижващата я сила се поколеба. По бузите на Джак се стичаха сълзи. Падаха върху Андре и в раната му. Очите на Андре го гледаха втренчено. Бяха непроницаеми.

Беше борба на волята. Андре вече не можеше да диша, но държеше ножа. Оставаше му само да събере сила и да го напъха с острието напред в ухото на Джак. Имаше момент на застой, когато силата и волята на двете момчета беше в равновесие. Нищо не помръдваше. Слабите шумове в библиотеката, откъслечният шепот, тихото пристъпване, лекият, много специфичен шум на книга, която бива измъкната от мястото си на лавицата, всичко изглеждаше преувеличено, като бръмченето на насекоми в горските дебри. Всички екстри на цивилизацията изгубиха значение и станаха безполезни. Остана единствено малката симфония на звуците и биенето на собственото сърце.

Природата ненавижда застоя. Също като славата той е мимолетен, макар да е възможно секундите му да изглеждат като минути. Джак усети върха на ножа да влиза в ушния му канал и затова завъртя ъгълчето на книгата. Очите на Андре се облещиха, а устата му зейна. Нищо не му остана, само безпомощен гняв, който грубо го водеше от живота към смъртта.

Дишайки тежко като пребито куче, Джак легна срещу сгърчените форми на Андре. Чувстваше се така, сякаш в дълбините на душата му беше изгаснала светлина, сякаш е изгубил част от себе си. Беше замаян и в шок от станалото. Нямаше думи, нямаше мисли в главата му, които можеха да опишат чувствата, които изпитваше. Малко след това тялото му се разтресе. В устата му имаше силен метален вкус на кръв, но беше невъзможно да се определи дали е неговата или на Андре.

Той лежеше зашеметен и изпаднал в транс в слабоосветения край на библиотеката, който нямаше изход и където никой не ходеше. Тогава си спомни една индийска притча от „Възвестието на Шри Рамакришна“, на която попадна случайно преди три години. Една бременна тигрица нападнала стадо кози. Когато скочила напред, за да захапе една ужасена коза, козарят я застрелял. Тигрицата паднала и в мига преди да издъхне, родила малкото си. Тигърчето израснало заедно с козите, ядяло трева и подражавайки на заварените си братя и сестри, блеело. До деня, в който един мъжки тигър открил стадото. Той съвсем естествено нападнал подрастващото тигърче, което не се отбранявало, а само блеело. Тигърът го сграбчил за гънката на врата и го завлякъл към реката.

— Виж отраженията ни — казал тигърът. — Двамата сме като братя. Защо блееш като коза? Защо живееш с тях, вместо да ги ползваш за угощение?

— Обичам трева — отговорило тигърчето.

— Защото познаваш само тревата.

В този момент тигърът скочил върху една коза и й разкъсал гърлото. Тигърчето се намирало достатъчно близо и опитало кръвта на козата. После заровило глава и отхапало от плътта, която му се усладила много повече от тревата.

Тигърът вдигнал глава и загледал как младото тигърче се тъпче с козе месо. С изцапана с кръв муцуна той казал:

— Сега сме еднакви. Сега познаваш истинското си „аз“. Последвай ме в гората.

Все още разкъсван от ридания, Джак се изправи на крака. Избърса очите си и когато видя, че предницата на ризата му е окървавена, грабна якето си от облегалката на стола и се облече. Установи, че ако копчетата са закопчани догоре, кръвта не се вижда.

Преди да си тръгне, той се обърна да изгледа Андре. Случката се запечата в подсъзнанието му в продължение на години. Не само дислексията му го превърна в аутсайдер. Но нямаше да блее и да избяга като коза. Никога нямаше да отърка рамене в минувачите на улицата. Не искаше. Щеше да стои настрани като тигър. Негов дом беше джунглата, а не обработеното поле.

32.

Долу-горе на всеки две седмици министър Денис Пол свикваше заседание на ръководния състав призори, което несъмнено предизвикваше недоволството на хората от най-близкото му обкръжение. Нямаше никаква явна причина да го прави, освен да ги държи на нокти, а това нервираше служителите, защото объркваше социалния им живот. Не дай боже да се появят на някое от заседанията на Пол и да му се прозяват или, още по-лошо, да са махмурлии. Тогава министърът ги излагаше да изтрезнеят пред колегите им.

Срещите се провеждаха във „Форт Макнеър“ — сграда, която изобщо не изглеждаше като крепост и се намираше в сърцето на Вашингтон. Всички недоумяваха защо заседанията се провеждат във военна база, а не в управлението на вътрешната сигурност, но на никого не му стискаше да попита министъра. Впоследствие хората решиха, че той е просто ексцентрик и поведението му заедно с многобройните му малки прегрешения бяха станали само част от живота на политическите кръгове на Вашингтон.

Точно това имаше предвид Денис Пол. Той никога не вършеше или не казваше нещо без определена причина, макар тази причина, също като ходовете на шахматист, да не беше винаги очевидна. Причината, поради която Пол насрочваше срещите на разсъмване, се криеше в това, че в този ранен час фактически никой не се навърташе наоколо. А причината да ги провежда във „Форт Макнеър“ беше, че на това място даже президентът не можеше да го проследи.

Тази сутрин, точно в 6,17 часа, министър Пол обяви десетминутна почивка, бутна стола си назад и излезе от заседателната зала. Мина през няколко коридора, слезе по едно стълбище, а после се качи по друго, за да се увери, че е абсолютно сам. След това се шмугна в мъжката тоалетна в дъното на третия етаж. До мивките нямаше никой. Никой не използваше писоарите. Той мина покрай редицата кабинки и последователно отвори всяка една врата, за да се убеди, че никой не се е подслонил в тях временно.

Накрая отвори вратата на последната кабинка и поздрави:

— Добро утро, сър.

Бъдещият президент Едуард Карсън, който четеше „Вашингтон Поуст“, стана, сгъна вестника под мишница и на свой ред каза:

— Още не е нужно да ми казваш „сър“, Денис.

— Никога не е прекалено рано да започна, сър.

Двамата мъже излязоха от кабината.

— Представи си какво ще каже „Дръдж Рипорт“ за това — измърмори Карсън. — Сами ли сме?

— Като Адам преди Ева.

Карсън се намръщи.

— Някакви новини за Али? Лин не е на себе си.

Пол знаеше, че според Карсън на един президент изобщо не му отива да каже, че той също не е на себе си. Президентите никога не губеха самообладание, независимо колко бедствено беше положението.

— Смятам, че днес сме по-близо до откриването й отколкото вчера.

— Зарежи тези медийни лафове — сопна се Карсън. — Говорим за дъщеря ми.

— Да, сър. — Пол разтърка брадичката си. — Топката е в полето на вашия човек. Дадох на Макклюр всяка капка свобода, която е по силите ми, без да се издам пред президента.

Карсън се смръщи още повече.

— Но дали това ще е достатъчно, Денис?

— Ще излъжа, ако кажа, че знам със сигурност, сър. Но според думите ви познанството ви с Макклюр е от дълго време и той е най-подходящият човек за тази работа.

— Продължавам да го твърдя — рязко отвърна бъдещият президент.

— Ако това ще ви накара да се почувствате по-добре — продължи Пол, — моят агент е съгласен с вас.

— Единственото нещо, което ще ме накара да се почувствам по-добре, е дъщеря ми да се върне жива и здрава.

Изведнъж отвън се чу шум и двамата мъже утихнаха напълно. Пол вдигна пръст, отиде до вратата и бързо я отвори. Един чистач завиваше зад ъгъла. Когато се скри, Пол се вмъкна обратно в мъжката тоалетна и отрицателно поклати глава.

— Трябваше да предам Юкин в ръцете на президента — каза Пол. — Разполагах с доказателства срещу Микилин и ги дадох на президента, преди да отпътува за Москва. Вчера присъствах на някакво празненство след завръщането на президента. Сега той държи руския президент в задния си джоб, така че дали иска износ от „Рус Ойл“, както предложих аз? Дали подготвя почвата за постигане на споразумение, за да създаде съвместен стратегически уранов резерв, както пак аз предложих? Не, разбира се, че не. Вместо това той изхаби мунициите, които му предоставих, за да получи обещанието на Юкин да подкрепи президента на Съединените щати, когато направи изявление пред нацията следващата седмица във връзка с националната политика. В това изявление има намерение да обяви, че правителството разполага с преки доказателства, че Пекин финансира П-2 и че Първите американски светски проповедници всъщност са прикритие на П-2. И откъде смятате, че идват тези лъжливи доказателства? От Москва, разбира се. И никой няма да може да каже, че са фалшиви. — Пол пак отиде до вратата и допря ухо. Доволен, той се върна при Карсън, който го чакаше. — Президентът има намерение да обяви война на мисионерските секуларисти във всяко едно отношение.

— Искам да ти помогна, Денис, но докато Али не се върне жива и здрава, ръцете ми са вързани. Докато съществува подозрение, че или П-2, или ПАСП стоят зад нейното похищение, не мога да застана срещу президента.

— Разбирам първостепенната ви грижа, сър, но имаме усложнение.

Сините очи на Карсън се впиха в тези на министъра.

— Какво усложнение?

— Хората, които изпратих да пазят Макклюр, са били компрометирани.

Цялото внимание на бъдещия президент се насочи към него.

— В какъв смисъл компрометирани?

— Хората на президента са им дали заповед да го очистят.

Обгърна ги мъртвешка тишина.

— Джак добре ли е?

— Да, сър.

— Не искам друг подобен инцидент — каза Карсън. — Ясно ли е?

Пол замръзна. Добре разбираше кога го укоряват, а този беше напълно заслужено.

— Абсолютно, сър.

Мрежата му за сигурност беше скъсана някъде по веригата. Възможно най-бързо трябваше да открие къде.

Карсън се отдалечи, изгледа бледото му, набраздено лице в огледалото и после се обърна.

— Денис, щом президентът се е докопал до хората ти, значи знае. Джак не е единственият в смъртна опасност. Това важи и за нас.

— Да, сър — Пол кимна. — Това е проклетата истина.

33.

Мина доста време, откакто Джак се събуди с ужасяващо главоболие. Той изпълзя от леглото извънредно внимателно, като алпинист, получил световъртеж, бавно се замъкна до душа и пусна студената вода докрай, за да не стигнат писъците му до нечии уши.

Десет минути по-късно, когато Нина се обади, вече се беше измъкнал от тинята и се беше сдобил с гръбначен стълб. Изчисли, че докато тя се появи, той може да придобие получовешки вид.

Все пак я остави тя да кара до хлебарницата „Ол Ъраунд Таун“. Денят беше хладен, но слънчев, и промяната бе добре дошла. Но според метеорологичната прогноза към тях се приближаваше нов фронт, който щеше да излее върху главите им порой.

Той не беше в настроение за разговори, но съвсем скоро забеляза, че Нина често-често надзърта към него с крайчеца на окото си.

Най-накрая тя се осмели да сподели мнението си за физическото му състояние.

— Приличаш на парцал.

— Така става, когато изкараш седмица без сън. — Той я изгледа с интерес. Беше облечена в сив вълнен костюм и кремав кашмирен пуловер. — Затова пък ти изглеждаш свежа като краставичка.

— И също толкова хладна — разсмя се Нина. — Обзалагам се, че си го помисли.

— Всъщност мислех си какво ще правим, ако Джоаким Толкан още не се е върнал от тъжното си посещение в Маями Бийч. Или още по-зле, ако историята, която е поднесъл на Оскар, е лъжа.

— Откога стана такъв песимист?

— От снощи — отвърна Джак повече на себе си, отколкото на нея.

— Какво се е случило?

— Бившата ми жена — горчиво отговори Джак.

— Съжалявам, Джак. — Нина сложи ръка върху неговата за малко. — Веднъж пробвах да се сближа отново с едно старо гадже. Единствената полза беше, че разбрах защо сме скъсали.

Джак искаше да приключи с темата за бившите.

— Израснах в този район. Имам много спомени — и хубави, и лоши. Както и загадки.

— Какви загадки?

— Примерно двойно убийство в „Макмилън Резервоар“.

— Останало е неразкрито?

Джак кимна.

— Не само това. Спомням си, че нямаше абсолютна никаква информация за убитите.

— Това вече е наистина странно — призна Нина.

Джак направи завой.

— По онова време тук се подвизаваше Иън Брейди.

— Кой е той?

— Никой не знаеше, никой нямаше идея откъде се взе. Но имаше много мангизи, бих казал твърде много за местен наркопласьор. Доставяше хероин и бог знае какво още. Другите доставчици биваха хванати или убити, но не и Брейди. Никой не можеше да го пипне с пръст.

Пред хлебарницата беше паркиран спортен тъмночервен мерцедес и според Джак това бе добър знак. С влизането им звънчето звънна. Зад тезгяха стоеше Оскар.

— Шефът току-що дойде — съобщи той, веднага щом ги видя да влизат. — Изчакайте тук. — Той изчезна отзад. След малко се върна заедно с мъж, чиято единствена генетична връзка с баща му беше матовата му кожа. Беше висок и строен, но все пак спретнат като Сирил.

Изражението му издаваше почуда и любопитство, но не и мрачно лукавство като това на баща му.

— Оскар каза, че сте искали да ме видите.

— Точно така.

Нина извади служебната си карта от вътрешната сигурност. Джак се представи и изказа съболезнованията си за загубата му.

Джоаким Толкан протегна ръка.

Джак не очакваше това. Не желаеше да стисне ръката на Джоаким Толкан, сина на един убиец, но нямаше друг избор. В момента, в който го направи, почувства как през ръката му преминава електрически ток. Като че ли осъществи контакт със Сирил Толкан отвъд гроба.

— Добре ли сте, господин Макклюр? Пребледняхте за момент.

— Добре съм — излъга Джак.

— Просто искаме да ни отделите малко от времето си, господин Толкан — обади се Нина с възможно най-неутрален тон.

— Няма проблем — Джоаким Толкан вдигна ръка. — Какво ще кажете да продължим разговора в офиса ми? Така ще можем да поседнем и да се отпуснем. — Той се обърна към Оскар. — Кафе за гостите ни?

Докато Нина минаваше покрай Оскар, той с намигване й подаде шоколадова бисквита.

Толкан ги поведе през помещението с фурните, където беше по-горещо и от пъкъла въпреки вентилаторите и климатичната инсталация. После минаха през една врата вдясно.

Джак се озова в изненадващо просторен, приятно обзаведен офис с тапициран диван, ниска масичка и две лампи. Вдясно имаше баня с тоалетна, а до нея — късо коридорче, което водеше към стая, която явно играеше ролята на спалня.

— Оставам тук по всяко време на денонощието — обясни Джоаким Толкан, забелязвайки критичния поглед на Джак. Той сви рамене. — Във всеки случай, напоследък няма смисъл да се прибирам у дома. Къщата се превърна в територия на съпругата ми, която скоро ще стане бивша.

Докато Джоаким се настаняваше зад бюрото си, Оскар пристигна с поднос с чаши и каничка кафе, плъзна го по ниската масичка пред дивана и излезе, като затвори вратата след себе си.

— Сипете си. — След като нито Джак, нито Нина се приближиха до подноса, Толкан каза: — Любопитен съм. Какво иска Министерството на вътрешната сигурност от мен?

— Член ли сте на ПАСП? — попита Джак.

— Доколкото знам, това не е престъпление.

— Махнали сте се оттам преди три месеца и половина — обади се Нина.

— Това също не е престъпление. — Толкан сплете пръсти. — Може ли да попитам накъде води това?

Джак закрачи бавно из стаята, изучавайки всичко наоколо.

— П-2.

Толкан примигна.

— Моля? Може ли да повторите?

— Да — обърна се Джак към него, — но това няма да подобри нещата.

Толкан разпери ръце.

— Какво е П-2?

— Явно не чете вестници. — Седнала на страничната облегалка на дивана, Нина отхапа малко парченце от шоколадовата си бисквита. — Наистина е много вкусно.

— Слушайте. — Джак тръгна към бюрото. — Нямаме настроение за лъжи.

Толкан поклати глава.

— Лъжи за какво?

Дали всичко беше плод на въображението на Джак или Джоаким Толкан заприличваше все повече на баща си Сирил в последните му години? Джак не можеше да понесе мисълта. Тъкмо се канеше да нанесе удар на Толкан, когато без всякакво предупреждение Нина запрати бисквитата си право в главата на Толкан. Ръбчето й го улучи точно над лявото око и импровизираната ракета се строши при удара.

Толкан инстинктивно вдигна ръка към лицето си.

— Какво, по дяволите…?!

Джак се протегна, сграбчи Толкан за ревера, измъкна го от удобния му стол и жертвата му провисна над бюрото. Вратовръзката му „Хермес“ беше посипана с бисквитени трохи и парченца шоколад.

— Не ни слушаш, Джоаким. — Лицето на Джак беше зачервено. В очите му трепкаха смъртоносни пламъчета. — Нямаме време за игричките ти. — Джак го бутна обратно на стола. — Разкажи ни за участието си в П-2.

Толкан пребледня. Изглеждаше потресен.

— Положих клетва за тайна.

— Предаността ти е достойна за възхищение — каза Нина със смразяващ тон, — но не е подходяща за случая.

— Изплюй камъчето, Джоаким! — избуча Джак.

Толкан изписка слабо.

— Добре, но наистина няма кой знае какво за казване. — С трепереща ръка той махна косата от челото си. — Чух за П-2 от човек, с когото работех в ПАСП. Напуснах заедно с него, защото той каза, че ПАСП са твърде бавни и туткави, твърде консервативни, за да постигнат нещо. Каза, че ако наистина искам промяна, има друга група, към която можем да се присъединим. Такава, която върши работа. Звучеше ми добре и затова се съгласих. След това разбрах, че П-2 прилага насилствени методи.

— Това не те ли привлече? — попита Джак.

— Какво? Не.

— Но баща ти беше насилник.

Джоаким изгледа Джак с голяма доза страх.

— Какво общо има баща ми с това?

Джак отвърна:

— Крушата не пада по-далеч от дървото.

Толкан поклати глава.

— Не ме разбрахте правилно.

Нина кръстоса ръце пред гърдите си.

— Тогава ни осветли по въпроса.

Толкан кимна.

— Истината е, че след като разбрах как баща ми успява да си позволи луксовете, на които се наслаждавах като дете, се отдръпнах колкото е възможно по-далеч от него. Повръщаше ми се от начина, по който всяка неделя ни водеше на църква, как коленичеше, отправяше молитвите си към Исус, цитираше откъси от Библията и след това излизаше и вършеше… нещата, с които се занимаваше. Не исках нищо от него — нито контактите му, нито кървавите му пари. Докато бях в колежа, работех и учех едновременно. Завърших магистърска степен по бизнес администрация в Джорджтаун.

Нина стана от облегалката на дивана.

— Тогава как се разгорещи тук?

— Една година работех за „Голдман Сакс“ и ненавиждах всяка минута, прекарана там. Когато напуснах, реших, че искам сам да съм си шеф. Хлебарницата още функционираше донякъде. Видях възможност. Навлязох в бизнеса, инвестирах в реклама, в програма за сближаване с обществото. Постепенно изградих бизнеса до нивото, до което имах нужда да го разширя.

— И погледни се сега — каза Нина.

Джак опря юмруци на бюрото.

— И очакваш от нас да ти повярваме, че не си станал член на П-2.

— Не съм — отрече Толкан. — Кълна се.

— Какво се случи? — попита Нина.

— Чувствах се засрамен от себе си. Върнах се в ПАСП, но те не искаха да ме приемат. Крис каза, че повече не може да ми се има доверие.

Джак започна:

— Този твой приятел…

— Не ми е приятел.

— Колега или какъвто ще да е. — Джак се надигна. — Как се казва?

— Рон Крей.

Нина провери разпечатката, която им даде Армитидж.

— Тук е — съобщи тя и прочете на глас домашния му адрес.

— Фалшив е. Крей ми каза. Той е много потаен.

Джак се зачуди защо името му звучи толкова познато. Напъна мозъка си, но отговорът остана безнадеждно недосегаем.

— Тогава къде живее господин Крей? — попита.

— Така и не ми каза, а аз не съм го питал — отговори Толкан. — Но работи в болницата „Сисли Мемориъл“.

— Чувал съм я — каза Джак. — Това е рехабилитационен център за възрастни хора. Физически и психиатричен.

Толкан кимна.

— Рон е медицински работник там. В психиатричното отделение.

Ансамбълът от съвременни сгради на „Сисли Мемориъл“ заемаше голяма част от един имот на „Слийпи Холоу Роуд“ в покрайнините на Фолс Чърч, Вирджиния. Нина предложи да позвънят и да проверят дали Крей е на смяна, но Джак не се съгласи.

— Преди всичко искам да избегнем вероятността да го предупредят. На второ място, дори и да не е там, от „Личен състав“ би трябвало да имат негова актуална снимка.

Оказа се, че Крей не е на дежурство. Всъщност шефът на психиатричното отделение ги уведоми, че не работи там от две години.

Насочиха ги към „Личен състав“, откъдето получиха последния известен адрес на Крей, който съвпадаше с този в списъка, даден им от Крис Армитидж. Но снимката на Крей беше унищожена.

Крей живееше на „Тайлър Авеню“, на не повече от шест минути път. Нина мълчеше почти през цялото време. Накрая се обърна към Джак:

— Сигурно ме мислиш за голяма невротичка.

Джак се концентрира върху шофирането. Този район до голяма степен му беше непознат и искаше да е сигурен, че е прочел всеки един пътен знак.

Нина прие мълчанието му за съгласие.

— Да, така си мислиш.

— Какво те е грижа какво мисля?

— От една страна, работим заедно. От друга, аз те харесвам. Мозъкът ти не работи като на останалите, досега не съм срещала такъв като теб.

— Ще го приема за комплимент.

Тя леко кимна в знак на съгласие.

— За много кратко време започнах да вярвам на твоите така наречени предчувствия.

— Би ли ги нарекла по друг начин?

Тя кимна.

— Да, ако имах дума, с която да ги опиша. Но каквото и да представляват, те са нещо повече от предчувствия. — Тя облегна глава назад. — Ако прекарам още време с теб, ще започна да се съмнявам в собствените си възприятия досега.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Между нас прехвърча нещо под старите дъбове, където Ема е бягала от училище през нощта. — Показалецът й се сви и нокътят й одраска леко и еротично дланта му. — Защо не продължим от този момент нататък?

Той натисна спирачките, за да разчете уличния знак. А и въздухът между тях да се разведри.

— Слушай, Нина, поласкан съм. Но за да няма недоразумения, аз не си падам по чукането.

— Твърде много усложнения?

Образът на Шарън стоеше до него — с дългите й крака, придобили съблазнителен тен, коса, преметната през лицето й, и онзи загадъчен поглед, който той обичаше, защото така и не успя да разбере напълно какво означаваше или предвещаваше.

— И това също.

— А ако не бяхме партньори? Мога да уредя…

— Ще е без значение.

— Прям си. — Нина махна с ръка. — Бившата още ти е под кожата?

Той зави по „Тайлър Авеню“ и забави ход. Почти пълзяха.

— Добре, забрави. Уважавам личното пространство. Във всеки случай, самотата крие в себе си определено предимство. Кара те да се чувстваш жив, запознава те със самия теб.

Джак се подразни.

— Нямах предвид това.

— Ти просто не го изрече. — Тя извади цигара и я запали. — Имам един въпрос. Имаш ли представа с кого се е срещала Ема под дъбовете?

— Животът на дъщеря ми беше затворена книга за мен. Беше добре прикрит като бърлога на шпионин.

— Не се ли разрови?

— Защо? — Тя засегна болезнен нерв и той изригна. — Дъщеря ми е мъртва.

34.

Джак се качи по покритата с плочи пътека и почука на вратата. Веднага се разнесе кучешки лай. Отвътре се чу тропот, а после и ситни, леки стъпки. Вратата се отвори и пред него застана жена на средна възраст в пеньоар. От устата й висеше цигара.

— Да? — Тя погледна Джак право в очите без следа от страх.

Джак се прокашля.

— Рон Крей у дома ли е?

Кучето в къщата продължи да лае. Жената присви очи от дима, който се издигаше от цигарата й.

— Кой?

— Рон Крей, госпожо. — Нина пристъпи нагоре.

— А-а-а, той. — Жената се изкашля хрипкаво. — Той живееше тука преди. Изнесе се преди… около шест месеца.

— Знаете ли къде отиде?

— Не. — Кучешкият лай стана истеричен. Жената мушна глава навътре. — За бога, Мики, млъкни! — Тя пак се обърна. — Съжалявам. Хората го изнервят. Сигурно ще снесе нещо на балатума в кухнята. — Тя изсумтя. — Поне килимът ще бъде пощаден.

— Случайно все още да получавате нещо по пощата за Крей? — попита Джак.

— Нищо. — Жената дръпна здраво от цигарата и изпусна струя дим като парен локомотив. — Съжалявам, но с нищо повече не мога да помогна.

— Справяте се чудесно — отвърна Джак. — Ще ми кажете ли къде е местният пощенски клон?

— С удоволствие. — Жената му даде подробни указания за пътя дотам.

Джак й благодари и двамата с Нина се върнаха обратно по плочника.

— Пощенският клон? — полюбопитства Нина, докато се качваха в колата.

Джак погледна часовника си.

— Тъкмо имаме време да стигнем дотам. — Той потегли по улицата. — Толкан каза, че Крей е потаен. Не би искал друг да получава пощата му. Басирам се, че преди да се изнесе, е попълнил формуляр за промяна на адреса.

Отправиха се на изток по „Тайлър Авеню“ и докато Нина изпуши цигарата си, завиха надясно по „Греъм Роуд“, пак надясно по булевард „Арлингтън“ и след това наляво по „Чейн Бридж Роуд“. Пощата се помещаваше в едноетажна тухлена сграда. И отвътре, и отвън изглеждаше като всяка друга поща.

Джак отиде до гишето и попита за началника. След десет минути се появи едра жена на около петдесет години, която изобщо не бързаше. Според него всички пощенски служители по природа можеха да се движат само със скоростта на костенурка. Сигурно се бяха научили в някоя тайна правителствена академия.

Джак и Нина показаха документите си и помолиха да им бъде предоставен новият адрес на Рон Крей. Началничката с лице на боксова ръкавица им каза да изчакат, след което бавно-бавно се скри в мистериозната вътрешност на сградата. Времето минаваше, хората влизаха, редяха се на опашка, чакаха и се придвижваха сантиметър по сантиметър напред. Попълваха се формуляри, удряха се печати върху пратки, още формуляри се попълваха, писма и още пакети се подпечатваха. Хората, които не бяха попълнили правилните формуляри, биваха изпращани на тезгяха в ъгъла, за да поправят грешката си. Джак тъкмо се канеше да извърши федерално престъпление, като прескочи гишето и тръгне да търси началничката, когато тя се появи, напредвайки като охлюв към тях.

— Няма никакъв Рон Крей — съобщи тя лаконично. Говореше като герой от роман на Реймънд Чандлър.

Джак взе бележник и химикалка и старателно написа последния известен адрес на Крей в къщата, откъдето току–що дойдоха. Скъса най-горния лист и го подаде на жената, чийто вид подсказваше, че свършената току–що трудова дейност я е изтощила.

— А какво ще кажете за препращане от този адрес?

Началничката хвърли око на къса хартия, сякаш той можеше да я нарани.

— Не мисля, че мога да…

— Отпреди шест месеца, плюс-минус една седмица.

Леден поглед.

— Това ще отнеме известно време.

Джак се усмихна.

— Ще почакаме.

— Приключвам работа след дванайсет минути — изтъкна тя.

— Не и днес — обади се Нина.

Онази я изгледа кръвнишки, като че ли искаше да каже: „И ти ли, гадино?“ След това, намусена, се затътри.

Мина още време. Опашката постепенно намаля и последният клиент най-после беше обслужен. Докато служителите правеха изчисления, заключваха чекмеджетата си и последваха шефката си в задната част на сградата, във въздуха се усети колективна въздишка на облекчение.

— Няма да се изненадам, ако в момента пие чай там, вътре — смотолеви Джак. — Изглежда отмъстителна.

— Джак, това за Ема… само се опитвах да помогна.

Джак отмести поглед и не каза нищо.

Тя прехапа устна.

— Ти си корав човек.

Тя изчака за момент. Стояха сами в предната част на пощата. Входът беше заключен.

Тя надзърна към лицето му.

— Можем ли да започнем отначало?

Джак бавно се възстановяваше от мрачното настроение от снощи.

— Разбира се. Защо не?

Тя долови тона в гласа му.

— Не си много доверчив, нали?

— Доверието няма нищо общо. — Вълна от остатъчен гняв заля стената на обичайната му резервираност. — Животът ме е научил как да не обичам.

В този момент шум от влачене на крака попречи на разговора им. Началничката пак се появи, вървейки право към тях. Държеше купчина формуляри. Нина ги грабна от ръката й, докато тя казваше:

— Има шест… и таз добра!

Нина ги преглеждаше внимателно, за което Джак й беше много благодарен. Предвид напрегнатите обстоятелства и зорките очи на другата жена, щеше да му е трудно да се фокусира.

Нина прегледа формулярите един по един и поклати глава.

— Ще трябва да проследим всички тези хора. — Внезапно очите й светнаха. — Чакай малко! — Тя пак прелисти петия формуляр. — Чарлс Уитман. Това е странно. Чарлс Уитман е името на един снайперист, който се качил на кулата на Тексаския университет през август 1966 година и за час и половина убил четиринайсет души и ранил много повече. Някой от присъствалите на сцената, забравих кой точно, казал: „Той отвори вратата към едно ужасно време.“

— Спомням си, беше местен собственик на магазин. Гледах интервюто му. — После Джак щракна с пръсти. — Ето защо Рон Крей ми звучеше толкова познато. Рони Крей и неговият брат близнак Реджи са били двойка известни психо убийци в Ийст Енд в Лондон през 50-те и 60-те години.

— Хванахме го! — възкликна Нина. — Нашият човек използва както Крей, така и Уитман като псевдоними.

Джак взе от нея формуляра за смяна на адреса на Уитман/ Крей. След като се съсредоточи, успя да прочете новия адрес. Беше в „Анакостия“, това го схвана веднага. Но улицата и номерът му убягваха, отплаваха в морето от тревога. Разбира се, името на улицата само по себе си беше лесно и част от мозъка му го разпозна веднага. Проблемът беше, че се беше потулило.

— Той е на „Ти Стрийт“ — каза Нина.

След това тя прочете на глас номера и ръката на Джак се разтрепери. Тяхната мишена — Рон Крей, Чарлс Уитман или както там се казваше мъжът, който по всяка вероятност бе отвлякъл Али Карсън — живееше в къщата на Мармозетката.

35.

Много малко хора знаеха къде живеят Гъс и Джак, а още по-малко им идваха на гости. Затова когато една вечер детектив Станц се появи на „Уестморланд Авеню“, Джак имаше основание да се притеснява. Станц и Гъс останаха известно време на верандата и си приказваха. Станц запали цигара „Кемъл“ и от ноздрите му излезе дим. Приличаше на бик от някой анимационен филм на „Уорнър Брос“, само дето в него нямаше нищо забавно. Той носеше смърт под лявата си мишница, където се намираше кобурът на служебния му пистолет.

Джак, който се спотайваше вътре, дочу думите „Макмилън Резервоар“ и затова беше сигурен, че след убийството на Мармозетката, когото и да беше сложил Гъс по случая с двойното убийство, той не беше предоставил достатъчно информация, която да задоволи Станц. Но очевидно Станц се беше сдобил с нещо, защото Джак го чу да казва: „Казвам ти, да отидем сега. Искам да му задам няколко въпроса.“

Гъс кимна. Влезе в къщата и използва телефона така, че Джак да не може да го чуе. Върна се да каже на Джак, че излиза със Станц и че ще се върне след два-три часа. Докато гледаше как двамата мъже слизат от верандата, Джак бързо отиде до бюрото, където Гъс държеше резервен комплект от ключовете за колата. Измъкна се от къщата и имаше време само да запали белия линкълн, да включи на скорост, както бе виждал да прави Гъс, и да потегли след тъмния шевролет на Станц. Джак нарочно не включи фаровете на континентала, докато трафикът не стана достатъчно интензивен, за да не го забележи някой от мъжете. Преди това беше шофирал само по почти пустите улички около къщата, като Гъс винаги седеше до него, говореше му спокойно и поправяше грешките му. Потта влизаше в очите му и се стичаше от подмишниците му. Устата му пресъхна. Ако някое ченге го спреше точно в този момент, нямаше да е в състояние да пророни и дума.

С отчаяно усилие възстанови равновесието си. За щастие трябваше само да се концентрира върху шевролета и цветовете на светофарите. Ако му се наложеше да прочете някой пътен знак, щеше да се изгуби напълно. Натисна копчето на таблото и Джеймс Браун започна да се провиква: „Това е мъжки свят.“ Докато припяваше в такт, за миг Джак се замисли колко път беше изминал от времето, когато „California Dreaming“ го изпълваше с ужас.

Забеляза, че шевролетът се отправя долу-горе към района на водохранилището, и се зачуди кого ли е наел Гъс на мястото на Мармозетката. Позицията не беше за завиждане и почти със сигурност изискваше по-голямо възнаграждение от това, което Гъс беше свикнал да дава. Но без съмнение тези разходи щяха да бъдат поети от Станц и вашингтонската полиция.

Пътуваха на север по „Джорджия Авеню“ и се отдалечиха от водохранилището. Когато шевролетът на Станц зави надясно по „Рок Крийк Чърч Роуд“, Джак изгаси фаровете. Имаше усещането, че знае къде ще се състои срещата с доносника на Гъс. Предчувствието му се потвърди, когато последва шевролета по „Маршал Драйв“, а после и по „Пършинг Драйв“. Движеха се по протежението на западната страна на потъналото в мрак равно голф игрище „Американски войници и авиатори“. Голи дървета се издигаха на групи, които без съмнение дразнеха посредствените играчи, които правеха бавните си обиколки в светлата част на деня. Сега обаче дърветата притежаваха игрището изцяло за себе си.

След като примигна с фаровете два пъти, шевролетът спря в една отсечка от пътя, оградена от двете страни с дървета. Джак веднага видя Станц и Гъс да слизат. Станц беше оставил фаровете включени и двамата мъже последваха двата снопа светлина, които прорязваха тайнствените сенки право по пътя. Бледи нощни пеперуди пърхаха наоколо, докато намерят края си на ярката светлина.

Джак предпазливо слезе от континентала и безшумно затвори вратата. Вървеше встрани от пътя, като дебнешком се примъкваше от дърво до дърво, пристъпвайки от сянка в сянка, за да не го забележат.

Намираше се достатъчно близо, за да види, че към Станц и Гъс се беше присъединил някакъв мъж. Той стоеше извън обсега на фаровете и Джак се придвижи напред, за да се опита да зърне лицето му. Все още не беше сигурен защо се почувства длъжен да проследи Гъс. Знаеше, че е разтревожен. Някой уби Мармозетката, защото бе стигнал твърде близо до убиеца на двамата мъже при „Макмилън Резервоар“. Джак прочете новинарската история и с лека изненада установи, че липсваше каквато и да е информация кои са жертвите. В статията се казваше, че самоличността им няма да бъде разгласявана, докато не бъдат уведомени най-близките роднини. Но впоследствие по време на разследването, по което се предприемаха все по-малко и по-малко действия, имената на жертвите не бяха споменати.

Когато се приближи още повече, Джак видя, че тримата мъже водят оживен разговор. Ръцете на Станц насичаха въздуха като брадви. Устата му работеше с невероятна скорост.

— … искаш да кажеш, че не можеш да се сдобиеш с никакво име? Имам нужда от едно проклето име!

— Нямам име — отговори доносникът на Гъс.

— Тогава, мамка му, ще намеря някой, който…

— Гарантирам ви, че никога няма да разберете името на убиеца — каза доносникът. — Нито от мен, нито от някой друг.

Джак се сепна, като видя Станц да види служебния си пистолет. Беше сигурен, че ако Гъс не беше се намесил, онзи щеше да застреля доносника. При така стеклите се обстоятелства ченгето скочи срещу мъжа, замахна силно и го удари, след което Гъс го хвана през кръста и го обузда.

— Махай се от тук! — изръмжа Гъс. — Тръгвай!

— Точно така — разярен изрева Станц. — Избягай с подвита опашка, безполезно негро!

Гъс хвърли Станц на земята и застана над него, държейки в огромната си лапа оръжието на детектива.

— Ще изям много лайна от теб, но не и тези. — Гъс изпразни пистолета на Станц и изхвърли патроните. После пусна оръжието на земята. — И повече да не си се веснал край къщата ми, ясно?

Докато Гъс се отдалечаваше гордо, Станц извика:

— И не очаквай да ти платя за това! — А когато Гъс се намести зад волана на шевролета и потегли, изкрещя: — Хей, тук ли ще ме оставиш? Мамка му!

Гъс чакаше Джак в страничния двор, под сянката на големия дъб. Джак, който се придвижваше с изключени фарове, не го видя, докато онзи не излезе пред колата. Джак натисна спирачките и Гъс се появи до прозореца откъм шофьорското място. Джак свали стъклото.

— Така и така си й свикнал на старата лодка, ми да вземеш да караш след мен до полицейското, че да му закарам бракмата.

Гъс остави Джак да кара и по обратния път към вкъщи.

— За к’во беше цялата работа при игрището за голф, що дойде?

В гласа му не се долавяше раздразнение, нито дори недоволство. Ако Джак не го познаваше добре, би си помислил, че дочува дори нотка нежност.

— Тревожех се.

— Ха, за мен? — Гъс извади своя „Магнум .357“.

Джак не каза нищо, а се концентрира върху това да стигне до вкъщи, без да се изгуби. Предполагаше, че с решението си да го остави зад волана Гъс искаше да му даде урок.

— Носиш ли оръжие, хлапе?

Както се беше замислил, Джак се сепна.

— Ъ-ъ-ъ, не.

— Защо не, по дяволите? — Гъс прибра огромния пистолет. — Как си го представяш, ако положението се спече?

— То за малко… — отвърна Джак, щастлив, че вече може да говори.

— Ха, повече не си играй с огъня така, чат ли си?

Джак кимна.

— Зад вратата на кухнята има ключ.

— Виждал съм го.

— Най-долното чекмедже на бюрото ми отдясно. Там има един .38 с къса цев. Тъкмо за момък като теб. Зареден е, ама има и още две кутии с патрони.

— Не си падам по оръжията.

— Ха, че кой си пада, мамка му? — Гъс се надигна на мястото си. — Но понякога няма друг заместител.

Джак искаше да остане буден. Всъщност при цялото това вълнение със сигурност нямаше да заспи. Но Гъс пусна грамофона. От стаята му допълзя музика, позната и земна. Звуците обвиха Джак в пашкул от меланхолична история и много скоро той потъна в дълбок сън.

Когато отвори очи, на един клон на дъба пред прозореца имаше птица. Беше кацнала близо до празното гнездо. Главата й се въртеше като на ос, докато надничаше вътре и се озърташе. Беше сутрин. Върху голия дъсчен под се разстилаше тънка млечна светлина. Джак отхвърли завивките и се запрепъва към банята да се изпикае и да наплиска лицето си със студена вода.

Чудеше се какво ли ще направи Гъс за закуска тази сутрин. Надяваше се да са палачинки със сладко от диви боровинки. И тъй като не усети никаква миризма на готвено да се носи отдолу, знаеше, че има достатъчно време да изложи искането си пред готвача.

Пристъпвайки по коридора само по бельо, той се прозя широко и се почеса по корема. Почука на полуотворената врата на спалнята на Гъс, извика го по име и влезе. Пердетата бяха спуснати и вътре все още цареше полумрак.

Гъс лежеше на леглото. Чаршафите и одеялото бяха подпъхнати под огромното му туловище. Лицето му беше надолу, а ръцете — широко разперени. Джак предположи, че е изпаднал в алкохолно опиянение и извика името му още по-силно. След като не получи отговор, дръпна завесите. Утрото влезе в стаята и обля сцената в светлина.

Джак забеляза, че пижамата е странно черна и лъскава. Устата на Гъс беше полуотворена, сякаш се канеше да извика някого. Взираше се право в Джак.

— Гъс?

И тогава видя нож с чудновата дръжка да стои забит в гърба на Гъс.

Много по-късно, след като полицията беше дошла и си отишла, след като Джак даде показания, след като пастор Таск дойде и му приготви храна, след като къщата се изпразни от светлина и живот, Джак отиде до грамофона и сложи „Out of Our Heads“. Мик Джагър започна музикалната си разходка и Джак остана закован на място, втренчен в нищото. Знаеше, че ще прекара нощта тук, долу. А сигурно и много нощи наред. Не можеше да намери сили да се качи горе — нито в своята стая, нито в тази на Гъс. Но се чудеше дали птицата още стои на дъба. Чудеше се какво търси.

Почти месец по-късно детектив Станц го посети в „Хай Лайн“. Джак беше поел бизнеса. Станц закрачи бавно покрай стъклените витрини, сякаш обикаляше пазар, за да си купи някоя от изложените дреболии. Но Джак знаеше защо е тук онзи. Единствената загадка беше защо се появи чак сега.

Най-накрая Станц стигна до Джак, който стоеше зад касата. Прокашля се.

— В теб има някои, ъ-ъ-ъ, документи, които Гъс пазеше за мен. Искам да си ги взема.

Джак се замисли за момент.

— Знам какви документи имаш предвид. Те бяха на Гъс, а сега са мои.

Лицето на Станц се сбръчка.

— Ах, ти малък…!

Джак се протегна под тезгяха и извади обикновен кафяв плик.

— Тук държа един от тях.

Той отвори плика, за да може Станц да види фотокопията на документите, които Станц подписа, когато нае сейф в Национална банка „Ригс“.

Станц изсумтя.

— И какво? Почти всички държат сейф.

Джак извади изпод книжата фотокопие на друг документ.

— Не и когато 2 000 000 долара от парите на Луис Аройо Очоа отиват от сейфа в тази офшорна сметка на Кайманите.

Станц пребледня. Хвана се за витрината, за да не изгуби равновесие.

— Но това е невъзможно! Тези сметки са закрити.

Джак кимна.

— И аз така разбрах, но онзи данъчен адвокат, при когото ти отиде и който отвори сметката? Той работеше за Гъс.

Станц избърса потта от лицето си. Приближи се, за да вземе проклетите доказателства срещу него, но Джак беше по-бърз и дръпна папката настрани.

— Всичко си има цена — каза той.

Станц го прониза със суровия си поглед и попита:

— И каква е твоята?

— Искам да знам кой уби Гъс.

Станц въздъхна с облекчение и Джак знаеше защо. Изпитваше ужас, че Джак ще поиска половината от двата милиона долара, които той открадна. Но Джак не искаше нищо от кървавите пари на Очоа. Беше сигурен, че и пастор Таск няма да го стори. Освен това Гъс се беше разпоредил щедро в завещанието си в полза на Възродителната мисионерска църква, както и в полза на Джак.

Детективът облиза устни.

— А другият?

— Разписката за пистолета, който използва да убиеш Мани Ечебара, е на сигурно място при мен, детектив Станц. Никой не е нужно да я вижда.

Станц обмисли неочакваната ситуация, в която се озова. Накрая кимна.

— Всъщност мога да помогна.

Той протегна ръка. Джак му даде папката и той я прибра.

— Ножът, който измъкнахме от гърба на Гъс, е толкова необичаен, че на съдебния лекар му бяха нужни две седмици да го провери — започна Станц. — Казва се палета. Използва се в пекарните. Гъс запознавал ли ти е с някой собственик на хлебарница? Струва ми се, че да. Неговата запазена марка, нали? — Блестящите му очи пронизваха Джак без ни най-малко съчувствие. Това беше бизнес сделка, чиста и проста. — Но няма никакви отпечатъци, затова не можем да докажем нищо. Ръцете на вашингтонската полиция са вързани, нали разбираш какво имам предвид?

Джак, чийто мозък вече се беше концентрирал върху Сирил Толкан, отлично разбираше какво има предвид Станц.

36.

За разлика от другите места, свързани с миналото му, които Джак посети напоследък, къщата на Мармозетката изглеждаше точно както си я спомняше — тъмносиня отвън с бели кепенци. Сигурно е пребоядисвана скоро, помисли си той.

При наличието на реална възможност вътре да се намира жертва на отвличане, както и похитителят й, Джак не беше готов да рискува някой супернетърпелив идиот да предупреди Крей/ Уитман. Нина не се противопостави. Но той не й каза, че вече е повече от сигурен, че Крей/ Уитман, колкото и невероятно да звучи, е същият човек, който преди двайсет и пет години беше убил двамата безименни мъже при „Макмилън Резервоар“, Мармозетката и Гъс. Освен това той беше мъжът, който бе похитил Али Карсън, и Джак изобщо не се съмняваше, че би забил палетата си в гърба й, ако му дадяха и най-малкия повод да заподозре, че леговището му е било открито. Това, което Джак все още не можеше да проумее, бе начинът, по който всички тези ужасни престъпления бяха свързани, защото той ни най-малко не се съмняваше, че това е така. Но сега се доближаваше до целта. Усещаше цвета в съзнанието си: студено, неоново синьо, точно толкова красиво, колкото грозна бе разгръщащата се серия от злодеяния.

Поредицата престъпления му казваше още нещо: като застреля Сирил Толкан заради убийството на Гъс, той тръгна след неправилния човек. Сега, докато в главата му се премятаха всички налични факти, се запита дали нарочно не е бил подведен да проследи Толкан. В крайна сметка както Станц, така и Джак решиха, че най-уличаващото бе уникалното оръжие на убийството. Палетата се използваше в пекарните. А Сирил Толкан притежаваше една — хлебарницата „Ол Ъраунд Таун“. Но макар че Джак уби Толкан преди двайсет и пет години, странната изпилена палета отново биваше използвана като оръжие за извършване на убийства. На Джак не му се вярваше, че появата на палетата отново е съвпадение, а и не допускаше, че става въпрос за убиец имитатор, поради простия факт, че преди двайсет и пет години оръжието на престъплението в нито един момент не бе показано публично. Това означаваше, че убиецът на Гъс е бил жив през цялото това време. Но защо изплува на повърхността сега и защо отвлече Али Карсън?

Джак седеше зашеметен, опитвайки се да възстанови равновесието си, докато миналото и настоящето неудържимо препускаха едно към друго.

Най-накрая се раздвижи.

— Аз познавам това място — призна той, докато сядаха в колата, паркирана до сградата. — Аз ще поема задната част, а ти предната.

Синхронизираха часовниците си. Беше сумрачно. Светлината неумолимо чезнеше от небето, сякаш прогонена от тъмна мъгла. Въздухът беше студен, но нямаше вятър. Влагата покриваше земята като пелена от смет.

— Дай ми деветдесет секунди, след като се разделим, за да заема позиция — продължи той. — Става ли?

Нина кимна и двамата слязоха от колата. И двамата погледнаха часовниците си, когато се разделиха на тротоара. Джак си броеше наум, докато вървеше покрай къщата и минаваше между боклукчийските кофи вдясно и телената ограда отляво. Замисли се за Зила — огромната немска овчарка, към която Гъс се отнасяше много добре.

Стигна до задната врата шестнайсет секунди по-рано. По пътя натам мина покрай три прозореца. На два от тях бяха спуснати плътни завеси и нищо не можеше да се види отвътре. На третия имаше дантелени, жълти като масло пердета. Кухнята вътре беше пуста.

Той пъхна в ключалката два извити шперца и ловко ги използва да имитира завъртането на истинския ключ. Вратата се отвори в почти същия момент, в който Нина почука на входната врата. С изваден пистолет „Глок“, Джак мина от стая в стая, като през цялото време се ослушваше за човешки звук между настоятелните почуквания на Нина. Беше мрачно, потискащо, пълно с лоши спомени, които сякаш вибрираха през дъските на пода. В коридора се спря при наредените фотографии. Косата му се изправи. Всичките бяха на Али Карсън. Отличаваха се с добро качество. И тогава дъхът му секна. В средата имаше снимка на Али и Ема, които вървяха заедно през двора на „Лангли Фийлдс“. Докато се взираше в двете момичета, образът на Ема затрепка, стана вълнообразен и заприижда към него. Той можеше да се закълне, че тя знае, че той е тук. Помисли си, че усмивката на лицето й е за него.

Тя го викаше. Гласът й като че ли идваше от обратната страна на високоговорител. Искаше да й отговори, но страхът, че Крей/ Уитман може да е в къщата, го принуждаваше да си държи устата затворена.

Нина пак задумка по входната врата и той подскочи, но това в никакъв случай не беше причината за уплаха му. Мина в антрето и се протегна да й отвори вратата. Бързото му поклащане на главата я извести, че не е открил никого, но я поведе мълчаливо към снимките в коридора.

С лявата ръка й даде знак да провери втория етаж. Той минаваше от стая в стая: пълното с паяжини мазе, в което се носеше миризма на влага и пресен бетон, всекидневната с изумителните планини от книги, списания и всякакви вестници. Банята беше чиста, както и кухнята. И все пак беше странно. Всекидневната и антрето бяха точно такива, каквито си ги спомняше — разхвърляни и миришещи на мухъл, но кухнята и банята бяха подредени и безупречно чисти, блестящи като научна лаборатория. Все едно двама напълно различни човека обитаваха едно и също място: духът на Мармозетката и Крей/ Уитман.

Вляво откри затворена врата. Натисна дръжката и установи, че е заключена. Шперцовете не можеха да помогнат тук. Досега не беше виждал такава брава. Отдръпна се назад, прицели се, закри очи и натисна спусъка на пистолета. Последвалият удар изстреля Нина при него.

Той ритна вратата и откри стая само с един огромен, боядисан дървен стол. По едно време, може би когато Мармозетката живееше тук, стаята имаше прозорец. Но след това стената е била зазидана и пребоядисана. Отвътре се носеше кисела смрад на пот, страх и човешки екскременти.

Двамата се върнаха в коридора, минаха по него и се озоваха в жизнерадостната кухня.

— Провери всичко — нареди Джак.

Отваряха шкафове, чекмеджета, долапи. Всички прибори, бутилки, кутийки, бърсалки, метли, лопати бяха подредени според предназначението и размера им. Фурната беше празна. Нина отвори вратата на хладилника.

— Виж тук.

Тя коленичи пред отворения хладилник. Всички етажерки бяха махнати. Посочи дъното, където между отделенията беше пъхнато нещо полупрозрачно.

— Мисля, че е парче кожа.

Джак кимна. Сърцето му се беше качило в гърлото.

— Да го занесем на доктор Шилц. Имам чувството, че е на нашата Джейн Доу с ампутираната ръка.

Нина надяна чифт латексови ръкавици.

— Да се молим да не е на Али Карсън.

Докато тя вадеше пинцети и найлоново пликче за улики, Джак отиде до вратата на килера. Беше затворена, но не и заключена. Той предпазливо я отвори.

От гърдите му излезе дълга въздишка на облекчение. Дъщерята на президента седеше свита в ъгъла, опряла гръб на отсрещната стена, докъдето стигаше един долап. Коленете й бяха свити към гърдите, а ръцете й обгръщаха пищялите. Полюшваше се леко напред-назад, сякаш успокояваше сама себе си.

Джак приклекна до нивото на Али.

— Али? — Трябваше да извика името й три-четири пъти, докато главата й се завъртя и очите й се фокусираха върху него. Нина вече говореше с управлението. Искаше да бъдат изпратени линейка, семейният лекар на Карсън, който стоеше в „Лангли Фийлдс“, и въоръжен ескорт. Първо попита за Хю Гарнър, но поради някаква причина, която Джак не успя да разбере, не можеше да говори с него.

— Никакви сирени — тихо каза Джак и Нина предаде нареждането.

Джак се промъкна по-близо и Али се сви назад.

— Али, аз съм Джак, Джак Макклюр. Бащата на Ема. Помниш ли ме?

Али го изгледа с непроницаемите си очи. Не беше спряла да се поклаща и Джак не можеше да спре да мисли за стаята с чудовищния стол, каишките и миризмата.

— Не се бой, Али. Аз и Нина сме изпратени от майка ти и татко ти. Тук сме, за да те отведем у дома.

Нещо от казаното предизвика искрица живот в очите й.

— Джак?

— Да, Али. Джак Макклюр.

Внезапно Али спря да се поклаща.

— Наистина ли си ти?

Джак кимна. Той й подаде ръка, докато Али се протегна и колебливо я хвана. Очакваше да се отдръпне назад, но вместо това тя се хвърли в прегръдката му. Ридаеше, опирайки се на него с отчаяние, което му разкъса сърцето.

Той се изправи на крака, без да я пуска. Цялата трепереше. Нина се приближи зад него. Тя отваряше чекмеджетата едно по едно. Всичките бяха празни, с изключение на най-горното, в което имаше най-различни обикновени инструменти — чук, нивелир, клещи, резци за жици, различни отвертки и гаечни ключове.

Али пак започна да скимти и Джак постави ръка на тила й в опит да я успокои. С другата ръка той извади мобилния си телефон и натисна един бутон. След миг бъдещият президент Едуард Карсън отговори.

— Сър, дъщеря ви е при мен. Али е жива и здрава.

За малко от другата страна на линията се чу шумолене, което можеше да означава всичко, в това число и Карсън да си бърше сълзите.

— Благодаря ти, Боже — промълви той със задавен от вълнение глас. След това Джак го чу да предава новините на жена си и тя извика от облекчение и радост.

— Джак — обади се Карсън, — с Лин не знаем как да ти се отблагодарим. Може ли да говорим с нея?

— Не ви съветвам, сър. Трябва да я измъкнем от това място и да й направим изследвания.

— Кога може да я видим?

— Линейката идва насам — отговори Джак. — Можете да дойдете в „Бетесда“.

— Тръгваме — каза бъдещият президент. — Джак, ти удържа на обещанието си. С Лин никога няма да го забравим.

В същия момент, в който Джак прибра телефона си, Нина отвори шкафа над малката мивка. При вида на рогатата пепелянка, която се плъзгаше по рафта, тя отстъпи назад. Зловещата клинообразна глава с демонски роговидни израстъци се вдигна нагоре. Пепелянката беше гладна и нервна. Езикът й се стрелна навън, трептейки и надушвайки живи същества.

Джак изрови клещите от чекмеджето. Главата се движеше напред много по-бързо, отколкото той можеше да я следва, но когато преполови разстоянието до него, отгоре й падна някаква сянка падна и я забави. Джак усети струйка леден дъх в тила си. С добре премерен удар с клещите той зашемети пепелянката, след което захвана главата й между челюстите на клещите и стисна с всичка сила. Въпреки че мозъкът на змията стана на пихтия, тялото й дълго време продължи да се гърчи и да се удря бясно във всички посоки.

Нина се постара да възстанови равновесието си.

— Джак, добре ли си?

Той беше загубил гласа си и само кимна.

— Идваше право към теб. Бях сигурна, че ще те ухапе.

— Щеше да го направи — потвърди Джак леко замаян, — но нещо я забави.

— Това е невъзможно.

— И все пак стана нещо. Между мен и змията застана сянка.

Нина се огледа.

— Каква сянка, Джак? — Тя размаха ръка през пространството, което Джак посочи. — Тук няма никаква сянка, Джак. Абсолютно никаква.

Али се изви в ръцете му и отлепи лице от рамото му.

— Какво стана? — прошепна тя.

Джак изрита тялото на змията.

— Нищо, Али. Всичко е наред.

— Не, не е. Нещо стана — настоя тя.

— Ще те изведа оттук, Али — прошепна той, докато я изкарваше през кухнята и по коридора. — Вашите ще дойдат да ни видят.

Къщата на Мармозетката гъмжеше от тежковъоръжени служители, каквито Нина поиска. Заедно с тях дойдоха и двама души от Бърза помощ със сгъваема носилка, медицинска сестра и семейният лекар на Карсън. Но Али отказа да се отдели от Джак, затова двамата, придружавани от Нина, излязоха от къщата, съпровождани от ескорта.

Али доближи устни до ухото му.

— Усетих нещо, Джак. Като че ли някой стоеше зад нас.

— Сигурно си загубила съзнание за момент — отвърна Джак.

— Не, усетих някой да диша, студен дъх по бузата ми.

Сърцето на Джак подскочи. Възможно ли е Али също като него да е усетила сянката? В главата му закръжаха възможности.

Той се качи в линейката заедно с плътно прилепналата към тялото му Али. Дори когато успя да я остави върху носилката, за да може лекарят да я прегледа, тя не го пусна напълно. Явно беше ужасена, че ще я остави сама с живия й кошмар.

Той хвана ръката й, заговори й за добрите стари времена, когато тя и Ема бяха най-добрите приятелки, и постепенно тя се отпусна достатъчно, за да може лекарят да измери жизненоважните й показатели и да й даде леко успокоително.

— Джак… — Клепачите на Али натежаха, но невероятният ужас още се свличаше от лицето й като маска. — Джак…

— Тук съм, скъпа — отвърна той със сълзи в очите. — Няма да те оставя.

Гласът му беше дрезгав и дишаше на пресекулки. Напълно съзнаваше, че това бяха думите, които трябваше да каже на Ема преди много време.