Дъщерята на президента

10.

22 декември — 2 януари

На петнайсет години Джак често не можеше да спи. Възможно беше да е форма на безсъние, но едва ли. Той имаше основателна причина да стои буден. Живееше в една от онези еднотипни къщи с наклонени покриви, подредени в дълги редици, които се намираха толкова близо до границата на Мериленд, че сякаш окръг Колумбия искаше да ги прогони от земите си. Нощем, обзет от тревога и безпокойство, лежеше в леглото и се взираше в светофара на кръстовището между „Ню Хемпшир“ и „Истърн Авеню“. Живееше, ядеше и дишаше с ритъма на смяната на светлините от червено до зелено. Зад прозореца му, на източната граница на окръг Колумбия, градът ревеше, лаеше, виеше, квичеше, ръмжеше като глутница диви кучета с блеснали от глад очи. Вътре в къщата мракът беше изпълнен със страх, който стискаше главата му като менгеме и заплашваше да го смаже, да го остави без дъх. Накрая той не издържаше и скачаше сред бурно море от чаршафи. Този момент беше решаващ. Ако случеше зелена светлина, това означаваше, че всичко ще е наред. Но ако беше червена… Сърцето му биеше лудо, ревът в ушите го замайваше. Катастрофа.

Когато събереше сили да погледне назад към тези нощи, той осъзнаваше, че цветът на светофара е бил без значение. Уповаването на схема, зависеща от волята на незнаен работник, му създаваше илюзията, че контролира онези части от живота си, от които се страхуваше. Но както всички деца, той също разчиташе на илюзията, за да държи ужасите си в кутията на Пандора.

Между един и три часа през нощта ушите му бяха настроени да доловят тежкия тропот на стъпките на баща му, който се връщаше от работа. Въпросната нощ с нищо не се различаваше от останалите. Беше юни, задух. Даже и най-леките дрехи на простора не помръдваха. Едно куче лежеше в дъното на прашния празен паркинг до автотенекеджийската работилница и хъркаше астматично. Един старец хриптеше и кашляше толкова силно и продължително, че Джак се опасяваше, че от устата му всеки момент ще изскочи парче бял дроб.

Звуците припълзяваха и сякаш самият апартамент протестираше срещу тежестта на баща му. Всеки един от малките, но обособени шумове, които съпътстваха бавното придвижване на баща му, изпращаше прилив на кръв в слепоочията на Джак и той потрепваше от болка.

Понякога това бе всичко, което се случваше. Звуците постепенно се оттегляха, Джак се отпускаше, пулсът му се нормализираше и най-накрая той се унасяше в неспокоен сън. Но друг път първите тактове на „California Dreaming“ на „Дъ Мамас енд дъ Папас“ се вмъкваха в стаята му, сърцето му се впускаше в див ритъм и той с усилие се въздържаше да не повърне върху чаршафите.

„Щях да съм на топло и безопасно място…“

Трите парчета пица „пеперони“, които Джак изяде на вечеря, се надигнаха като с магическа пръчка.

„… ако живеех в Ел Ей…“

Стомашната киселина изгаряше гърлото му и в главата му се въртеше една–единствена мисъл: „О, Господи, той идва.“

Мелодията поемаше свой собствен живот. Също като нотите на змиеукротител, тя беше изпълнена със зловещо значение, което рязко контрастираше с първоначалното й слънчево настроение. И както кобрата, която се извива и напада, когато поиска, забивайки зъби дълбоко в плътта, баща му го издебваше. Дебелият черен колан, купен от мотомагазин във Форт Уошингтън, Мериленд, висеше в лявата му ръка.

Боят с камшик беше на особена почит в семейство Макклюр. Ако причината беше алкохол, щеше да е много по-добре, защото в такъв случай вината нямаше да е на Джак. Но вината беше на Джак. Колко пъти баща му се опита да му втълпи този факт?

А майката на Джак, каква бе нейната роля в ритуала? Тя стоеше зад плътно затворената врата на спалнята, откъдето при всяко увиване на колана около кокалчетата на левия юмрук на съпруга й долиташе „California Dreaming“. И когато Джак, който беше жив пример за психологията на Скинър, чуеше първите сладко и невинно изпети тактове на песента, той започваше да се подготвя за болката.

Не юмруците плашеха Джак, макар че баща му имаше големи, кокалести пестници като на зидар или наемен убиец. Баща му не беше особено едър, но с тъмните си очи, сърдито стиснатите устни и счупения нос на Джак му изглеждаше като колос. Особено когато размахваше колана в ръцете си. И следвайки неандерталските си инстинкти, той превръщаше рокерския колан в грозна, гърчеща се вещ. Въоръжението му от метални капси и голяма колкото два юмрука тока не бяха достатъчни. Един слънчев неделен ден, докато Джак играеше софтбол навън, той изостри краищата.

— Разкажи ми приказка, почети ми книжка — подканяше баща му, когато отвореше вратата на стаята на сина си. Оглеждаше безбожния хаос от дрехи, комикси, списания, плочи, опаковки от шоколади и шоколадови десерти. — Книги, книги, къде са скапаните книги? — Навеждаше се и вдигаше един комикс. — Батман — подхвърляше той подигравателно. — На колко години си, по дяволите?

— Петнайсет — отговаряше Джак машинално, макар че устата му беше пресъхнала.

— И четеш само тези боклуци? — Той запращаше комикса в лицето на сина си. — Добре тогава, умнико, почети ми.

Ръцете на Джак трепереха толкова неудържимо, че комиксът се изплъзваше от пръстите му.

— Разтвори го, Джон.

Джак покорно прелистваше страниците на комикса. Той искаше да почете, искаше да покаже на баща си, че може, но емоциите му бушуваха. Беше обзет от страх и безпокойство, които автоматично заличаваха прогреса му в дешифрирането на английския. Взираше се в рисунките. Със същия успех диалозите в балончетата можеха да бъдат написани и на мандарин. Буквите отплаваха като опърничави морски същества. Той ги виждаше, но не можеше да ги разбере. Боклук на входа, боклук на изхода.

— Всемогъщи боже, та това е само шибан комикс. Едно шестгодишно хлапе може да го прочете, но не и ти, нали? — Баща му изтръгваше комикса от ръцете му и го запращаше в ъгъла.

— Хей, внимавай — подскачаше Джак.

Баща му протягаше дясната си ръка и го блъскаше обратно на леглото.

— Това е четвърти брой.

— Как, по дяволите, разбра? — Баща му затопуркваше към ъгъла и разкъсваше комикса. Батман и наметалото му бяха разединени.

Баща му внимателно сваляше от ризата си скъпоценните си копчета за ръкавели от злато и диаманти, събаряше с опакото на ръката си купчина комикси от нощното шкафче на Джак, разпръскваше ги. И тогава боят започваше. Коланът се размотаваше от юмрука на баща му като мазна пепелянка. Изплющяваше отгоре, а после отдолу. Върху гръдния кош на Джак се появяваха ивици. И когато боят преминеше в сериозната си фаза, баща му белязваше всеки звънък удар с море от думи.

— Не говориш правилно. — Пляс! — Държиш се като тъпо зомби, когато те помоля да направиш нещо. — Пляс! — Нервничиш и се мотаеш, защото си твърде глупав, за да ме разбереш. — Пляс! — Господи, на шестнайсет години си и не можеш да четеш. — Пляс! — На тези години аз вече превозвах боклук. — Пляс!

Той дишаше тежко, гърдите му се повдигаха и отпускаха бързо.

— Откъде се взе, по дяволите? — Пляс! — Със сигурност не и от мен! — Пляс! — Дупка в земята, това е то! — Пляс!

Гневът му беше огромен, колкото „Линкълн Мемориал“, колкото необятното небе. Той беше мъж, който гледаше сина си и се чувстваше посрамен. Все едно нещо в семето му бе дефектно. И той не можеше да понесе мисълта. Да има син като Джак го изпълваше с ярост, а яростта му подклаждаше насилието.

— Сигурно майка ти се е чукала с някой ненормалник от цирка — пляс!, — докато аз съм бачкал, за да свържем двата края, Джон. — Пляс! — Джон. Така наричат неудачниците, които ходят по курви. Джон. — Пляс! — Ти си тиквеник! — Пляс! — Малоумник! — Пляс! — Умствено недоразвит! — Пляс! — Да станеш само глупак ще бъде голям напредък за теб. — Пляс! Пляс! Пляс!

Тялото на Джак поемаше мъчителната болка с обичайното безразличие. Всъщност под влияние на малтретирането то закоравяваше и ставаше по-жилаво. Думите проникваха във вътрешния му крехък жироскоп, който бе деликатно балансиран в едно по-добро време. Морето от омраза разклащаше из основи жироскопа и тежкият механизъм смачкваше опърпаното самоуважение на Джак и го заравяше в калните мочурища на най-дълбоките кътчета на съществото му. Вярата е мимолетна като облак, деформиран от невидими сили. Колко лесно вярванията на другите хора се маскират като наши собствени. Врагът нахлува отвън, а ние, все още млади и впечатлителни, сме уязвими. Врагът е толкова коварен, че ние се променяме, без дори да го съзнаваме. И докато сме тласкани напред през живота, облакът ни придобива нова форма.

След това Джак лежеше в изцапаните с кръв чаршафи. В стаята му нахлуваха ревовете на градските покрайнини. Светофарът на кръстовището между „Ню Хемпшир“ и „Истърн Авеню“ присветваше от червено в зелено и после обратно. За пореден път той успяваше да предскаже съдбата му. Но сега светлината бе на заден план. Съзнанието на Джак беше заето с друго. То продължаваше наказанието, което баща му отсъди. Вината, която Джак изпитваше, се уголемяваше. Тази вина беше негова — той я създаде в замъгления си мозък, той я изкопчи от всички неща, които не можеше да направи, от всички неща, които се опиташе да стори, но претърпяваше провал. Баща му беше прав. С всеки изминал ден вината му ставаше все по-голяма и по-всеобхватна.

Вместо да лежи в локвата пот и да чака плеядата от страховити звуци, Джак излезе да се пошляе из неугледните улици. Нощта се разкъсваше като мъгла, разпорена от уличните светлини, от неоновите реклами, които примигваха и жужаха като оси, от настойчивите дъгови лампи, които възпламеняваха бензиностанциите в заслепяващи сияния. Бляскави лица влизаха и излизаха от полезрението му, пресичаха улиците косо заради ефектите на кокаина, тътреха се покрай него в облак от алкохолни изпарения. С ръце в джобове и приведени под вятъра и дъжда рамене, той се облегна на един осветителен стълб на „Истърн Авеню“ и зазяпа как светът се върти наоколо без него.

Все едно се беше изгубил в лудницата на града. Отражението му във витрините на магазините беше размазано, сякаш за разлика от останалия свят, той се намираше извън фокус. И той си даде сметка колко е лошо положението му, когато една местна банда го завлече зад местния магазин за електроника и го преби до смърт без никаква причина — освен факта, че е бял.

— Щом навлизаш в територията ни, значи не ни уважаваш. — Водачът на бандата го заплю в лицето и Джак се просна в мръсотията на задната улица. Онзи беше поне с една глава по-висок от Джак и върлинест. Очите му бяха изпъкнали. — Ако пак те мернем тук, ще залепим шибания ти бял задник за боклукчийската кофа. — Той риташе Джак безочливо в слабините. — Чуваш ли ме, белчо?

Джак се опита да кимне, но вместо това простена от болка.

След това сигурно е изгубил съзнание, защото когато отвори залепналите си очи, зората вече беше окупирала улицата. Водачът на бандата и кликата му не се виждаха наоколо, но Джак не беше сам на алеята.

Мъж на средна възраст с ъгловато лице с цвят на прясно препечено кафе стоеше приклекнал до Джак и го наблюдаваше с изпълнен със съчувствие поглед.

— Можеш ли да се движиш, синко? — Гласът му приличаше на течно кадифе, сякаш беше изпълнител на любовни романси.

Вече напълно буден и разкъсван от болка, Джак се изправи по хлъзгавата тухлена стена на задната част на магазина за електроника. Седна с изпружени напред крака и с отпуснати върху коленете ръце. Дишаше дълбоко и се опитваше да се справи с болката, но тя бе сковала толкова много части от тялото му, че той се чувстваше замаян и вътрешностите му се вълнуваха. Изведнъж се претърколи и повърна.

Мъжът с кадифения глас наблюдаваше сцената без ни най-малка изненада. Когато Джак приключи с изригванията, онзи протегна ръка.

— Трябва да се измиеш. Ще те заведа до вас.

— Аз нямам дом — тъжно констатира Джак.

— Е, съмнявам се, синко. Честна дума. — Мъжът с кадифения глас пак отвори уста: — Може би имаш дом, в който не искаш да се прибереш точно сега. Така ли е?

Джак кимна.

— Но ще поискаш, гарантирам ти. — Той се приведе и взе ръката на Джак в своята. — Междувременно защо не дойдеш с мен? Ще оправим каквото е нужно и след това ще се обадим на вашите. Те сигурно се побъркват от тревога за теб.

— Те сигурно изобщо не са разбрали, че ме няма — каза Джак. Това вероятно не беше вярно, но той така чувстваше нещата.

— И все пак според мен имат право да знаят, че си добре.

Джак изобщо не беше сигурен в това. Но въпреки всичко погледна мъжа в лицето.

— Казвам се Майрън. Майрън Таск. — Таск се усмихна широко и показа големите си бели зъби. — А ти ще ми кажеш ли името си?

— Джак.

Когато Майрън разбра, че Джак няма да му каже нищо повече, той кимна.

— Ще ми позволиш ли да ти помогна, Джак?

— Защо ви е да ми помагате? — попита Джак.

Лицето на Майрън грейна.

— Защото, синко, Бог ми повелява да го сторя.

Майрън Таск беше пастор на Възродителната мисионерска църква на „Канзас Авеню“. Дървената сграда, която приютяваше църквата, някога била двуфамилна къща, но първо едното, а после и другото семейство не изпълнили задълженията си по ипотеката и банката обявила сградата за продан.

— И тогава ние я купихме — рече Таск, докато въвеждаше Джак през страничната врата на помещението, което обитаваше. — За наш късмет един от вицепрезидентите на банката е член на нашето паство. По това време си търсехме нов дом и така се подслонихме тук. — Той намигна. — Получихме я на добра цена.

— Но този район е пълен с бандити, престъпления и наркотици — каза Джак и потръпна, докато Таск почистваше с памучен тампон, напоен с кислородна вода, многобройните му натъртвания, рани и разкъсвания.

— Има ли по-добро място за Божието дело? — Таск му направи знак да си свали ризата. — Което ми напомня да те попитам, какво правеше в това диво кътче посред нощ?

— Мотаех се — отговори навъсено Джак.

— Защо не беше вкъщи в леглото?

Джак изсули ризата си.

— Смятах, че на улицата ще съм в безопасност.

Свещеникът се загледа в черно-сините петна по гръдния кош на Джак и тихо го попита:

— Не са от снощи, нали?

Джак прехапа устни.

— Баща ти или брат ти?

— Нямам брат — защити се Джак. Как ли щяха да се развият нещата у дома, ако кажеше, че баща му го бие? Във всеки случай баща му нямаше вина, че Джак е толкова глупав.

Майрън Таск замислено продължи работата си по възстановяването на Джак. Оказа се, че всяка неделя пее в хора и го дирижира при изпълнението на три ликуващи песни в края на проповедта му. Обичаше да пее песни в прослава на Бог както на земята, така и на небето. Таск разказа всичко това на Джак, докато го превързваше.

— Всички ли тук са черни? — попита Джак.

Майрън Таск се приведе напред и го изгледа изпитателно над кацналите на носа му очилца, които си беше сложил, за да вижда наблизо.

— Всеки, който иска да е близо до Бог, е добре дошъл тук, Джак.

Когато приключи, той събра нещата в аптечката и я върна в големия шкаф, който заемаше почти цялата стена. Отсреща беше нарисуван ликът на Христос, облян в светлината на златна аура.

— Вярваш ли в Бог, Джак?

— Аз… никога не съм мислил за това.

Майрън Таск пак прехапа устни.

— А искаш ли да помислиш сега?

Преди Джак да успее да отговори, откъм вратата се чуха няколко силни удара — три кратки и два по-продължителни.

— Един момент! — извика Таск, но вратата така или иначе се отвори навътре.

Цялата рамка на вратата се изпълни от мъж с огромни размери. Сигурно тежеше около 150 килограма. Кожата му беше с цвят на безлунна нощ, очите жълти, зъбите огромни и много бели, с изключение на левия преден резец, който беше златен и блестеше като диамант по средата. Дланите му бяха големи колкото стъпалата на нормален човек, а стъпалата — колкото глава. Беше плешив като топка за боулинг и темето му лъщеше.

— Боже господи, Гъс, не ме ли чу?

Обсипаното с белези лице на Гъс беше като черна лампа, която поглъщаше цялата дневна светлина от стаята. Дрезгавият му глас бе също толкова страховит.

— Много ясно, че те чух, пасторе. — Той влезе. Бедрата му бяха толкова дебели, че изглеждаше леко кривокрак. — Исках да видя с очите си кого си измъкнал от помията тоя път.

— Новините се разпространяват бързо — отбеляза Джак, без да се замисли, но моментално замлъкна, когато жълтите очи на Гъс го пронизаха.

— Добрите новини, да — избоботи Гъс. — Лошите направо летят.

— Гъс е склад за афоризми — обърна се Майрън Таск към Джак. — Огромен склад.

Гигантският търбух на новодошлия се разтресе от смях. Той се придвижи из стаята като сумист, като необуздана природна стихия.

Без да откъсва очи от Джак, той рече на пастор Таск:

— Но тоя е различен, бял е. — След малко вече говореше на Джак: — Гле’й к’ъв грозен пердах са ти дръпнали.

— Аз си бях виновен — отговори Джак.

— Тъй ли? — Това явно предизвика интереса на Гъс. — К’во искаш да кажеш?

— Стоях на ъгъла на „Истърн“.

Гъс поклати чудовищно голямата си глава, докато обикаляше около Джак.

— И?

— Завлякоха ме на задната улица и ме пребиха. Момчето каза, че не съм проявил уважение към него.

Гъс беше на ръба да избухне.

— Що, к’во си му направил?

— Влязох му в територията.

Погледът на Гъс се отклони към пастора.

— Андре — бе единствената дума, която изрече той.

Таск кимна тъжно.

— Мамка му, казах ви, че проповедта няма да свърши работа при него. — Гъс беше видимо отвратен.

— Огъстъс, колко пъти съм ти казвал, че този език няма място в Божия дом — рязко го сряза пастор Таск.

— Извинявам се, пасторе. — Гъс изглеждаше засрамен.

— Не се извинявай на мен, Огъстъс. — Той направи знак с глава. — Изкупи греха си, потърси Божието опрощение.

Гъс хвърли последен поглед на Джак, затопурка и тръшна вратата след себе си.

Последва мълчание, което Джак наруши:

— Предполагам, че сега ще ми кажете да не се притеснявам, че той само лае, но не хапе.

Пастор Таск печално поклати глава.

— Не, синко. Пази се да не попаднеш в захапката на Гъс. — Той плесна с ръце по бедрата си и го подкани: — А сега, готов ли си да се прибереш у дома? — Той погледна часовника си. — Вече минава осем.

— Няма да се прибера — заинати се Джак.

— Тогава ще те заведа на училище.

Джак сведе глава.

— Не ходя на училище. Не ме искат.

Кратко мълчание. Джак беше ужасен, че Майрън Таск ще го попита защо.

Вместо това пасторът каза:

— Ще се обадя на Службата за закрила на детето в девет. Не ми се иска побоищата да продължат.

Джак прехапа устни. Службата за закрила на детето. Непознати. Не, те ще разберат колко е глупав и баща му ще се ядоса още повече.

— Не се обаждайте на никого. — Тонът му привлече вниманието на Таск.

— Добре, засега няма да го правя — съгласи се пасторът след кратка пауза, — но при едно условие. Много бих искал да се върнеш, защото според мен си готов да говориш за Бог.

Джак се колебаеше, но нямаше друг избор. Освен това отец Таск беше толкова мил, че можеше и да започне да харесва Джак, ако Джак не изглеждаше нелепо или не говореше глупости в негово присъствие. Това означаваше, че освен всичко друго трябва да стои надалеч от всяка страница текст, който пасторът можеше да поиска от него да прочете. Обезпокоен, той кимна в съгласие.

— Повярвай ми, Джак, първата стъпка е най-болезнена. — С усмивка Майрън Таск леко потупа Джак по рамото. — Сега си изгубен, даже ти не можеш да го отречеш. Но когато намериш Бог, ще откриеш и себе си.

11.

Дъщерята на бъдещия президент се събуди в стая, която не й бе позната. Потънали в сенки, стените и таванът я заблуждаваха. Можеше да е в бункер или в голям салон, кой знае. Друга загадка, която не можеше да разреши, бе дали има прозорци. Една гола крушка, заобиколена от открояващата се полусянка на обикновен абажур, хвърляше изгаряща светлина върху главата и раменете й.

Тя седеше завързана за един стол, който сякаш бе ръчно издялан от сърцевината на гигантско дърво. Облегалката му с напречни летви се извисяваше над главата й, а седалката беше изплетена от тръстика. Лакираните в яркожълто повърхности бяха белязани от червени и лилави извивки, които напомняха както за листа на бугенвилия, така и за пръски кръв.

Китките й бяха завързани за огромните подлакътници с дебели кожени каиши. По същия начин глезените й бяха привързани към краката на стола, все едно я бяха прибрали в лудница от по-миналия век. Беше облечена в други дрехи, а не в тениската и момчешките боксерки, с които спеше. Краката й бяха боси. Усети слаб позив да пишка, но го потисна. Имаше далеч по-големи проблеми.

Али нямаше идея как се е озовала тук. Имаше смътен спомен за мазолеста ръка върху устата си, за това как в ноздрите й нахлу отвратителната миризма на етер. В края на краищата всичко можеше да се окаже кошмар. Усети собствената си миризма на пот, примесена от ужас, гняв и безпомощност.

— Ехо? Ехо! Има ли някой? Помощ! Измъкнете ме от тук!

Напрегнатият й глас звучеше странно в собствените й уши, като изпънат докрай ластик. Смърдяща от страх пот се стече под мишниците й. Крайниците й лудо се разтрепериха.

Това е сън, помисли си тя. Всеки момент ще се събудя в леглото ми в „Лангли Фийлдс“. Ако това беше истина, бодигардовете ми щяха да са ме спасили досега. Татко щеше да е тук заедно с цял батальон агенти от Сикрет Сървис.

В този момент пред погледа й се мярна мишка, истинска, жива мишка, и тя потръпна.

Както кучетата маркират територията си, двамата чернокожи младежи с нахлупени черни качулки изминаха отсечката на „Ти Стрийт“, разположена между Шестнайсета и Седемнайсета улица. Квартал „Анакостия“ във Вашингтон не беше най-подходящото място за негри и даже ако си като тези двама едри, дългокраки двайсетгодишни мъже, пак трябваше да се оглеждаш за колумбийци, които ако те хванеха, със сигурност щяха да те заговорят, да ти вземат всичките пари и след това вероятно да ти разпорят задника.

Тези двама младежи търсеха салвадорци — миниатюрни същества, с които можеха да се справят, върху които можеха да си излеят гнева, да им вземат парите и после най-вероятно да им съдерат задниците. Още преди години колумбийците, които държаха пазара на наркотици, бяха навлезли в гъсто населени от негри райони като „Анакостия“. Дребните заяждания се бяха превърнали в битки, а фронтовата линия се изместваше с всеки изминал ден. Войната за територия все още предстоеше да се разгърне с пълна сила, макар че витаещата във въздуха враждебност бе разяждаща като киселинен дъжд. След колумбийците, спускайки се като втори кръг колоездачи и следвайки ги по петите, идваха салвадорците, които се опитваха да си наврат човките. Така стояха нещата в „Анакостия“, такава бе обществената йерархия, написана със счупени кости и кръв.

Във всеки случай двамата младежи бяха излезли именно за счупени кости и кръв, затова когато видяха спрелия на светофара при „Оутс“ голям стар червен „Шевролет“ с изпръскани в пясъчножълто калници, се спуснаха към него от двете му страни с движение, което бяха репетирали и отигравали десетки пъти. Двамата много добре знаеха интервала от време, през който се сменяха светлините на светофарите в „Анакостия“, сякаш сами ги бяха инсталирали. Знаеха с колко секунди разполагат и какво трябва да направят. Бяха като пуснати на свобода каубои. Часовникът отмерваше секундите от 120 назад и ако искаха да си получат наградата, трябваше да ударят преди това. Още повече, че познаваха всички коли в квартала, особено тези на колумбийците — тресящи се адски машини с ревящи двигатели, боядисани в искрящи цветове, от които очите ти започват да пулсират и главата ти всеки момент ще експлодира. Опръсканият шевролет им бе непознат и затова беше разрешен за улов. Вътре седеше млад негър, който бе допуснал грешката, която външните за квартала лица правеха понякога — беше спрял в „Анакостия“, вместо да прелети като стрела, запращайки по дяволите червения светофар. В радиус от три километра нямаше пукнато ченге, което да го спре.

В действителност той изобщо не трябваше да е тук, затова заслужаваше всичко, което му се случи, включително да бъде издърпан навън от колата, хвърлен върху голата настилка, наруган и осмян, набит с цевта на пистолета и ритан, докато ребрата му започнаха да пукат. След като го укротиха и озаптиха, джобовете му бяха преобърнати и телефонът му, часовникът, пръстенът, синджирчето, изобщо всичко отиде в дълбоките полиестерни джобове. Взеха му и ключовете, само за да му дадат урок, да го натирят в кочината и да му заврат муцуната в помията. След това, надавайки животински викове и писъци, двамата разбойници потънаха в разтворената паст на нощта.

Привлечен от грозните ругатни и расистките псувни, които се сипеха като коктейли „Молотов“, Рони Крей наблюдаваше иззад плътните завеси на прозореца в задната стая, докато двамата хулигани изчезнаха по улицата, като крещяха и размахваха пистолети — символа на тяхната банда. Той познаваше и двамата и дори знаеше откъде са се сдобили с оръжията. Всъщност той отлично познаваше всяко едно гнусно влечуго в този пропаднал квартал, където добрите обноски бяха прокудени, а цивилизацията заспала, без изгледи да бъде събудена отново. Той познаваше начина им на живот, живот, от който не можеха да избягат. И използваше тази информация, когато му се налагаше. Например тези пистолети бяха стари и прегракнали като света и никое самоуважаващо се ченге от Вашингтон не би допуснало да бъде хванато на улицата с такова оръжие. Но тези евтини, достъпни и безконтролни пистолети бяха всичко, което тези млади мъже притежаваха. Също както белите младежи в Джорджтаун имаха родители, които да ги защитават, така тези разбойници имаха своите оръжия. И също като родителите, бедни или богати, оръжията най-вероятно няма да ти помогнат, когато най-много се нуждаеш от тях.

Тези мисли се стрелкаха в главата на Рони Крей, докато той изучаваше надрасканите с графити къщи и заобиколените от мръсотия и полуизсъхнала трева мрежести огради от другата страна на пустата, нашарена с дупки улица. Страхът беше разчистил района като сълзотворен газ. Парче вестник се издигна над вонящата канавка, като че ли е бил прочетен от някой от многото скръбни призраци, изхвърлени на брега на тази пустош. Накрая погледът му се спря върху единственото друго нещо, което се движеше в полезрението му — превърналия се в безформена маса млад чернокож, който пълзеше в канавката, единствения път, който го приемаше в обятията си. Но той бързо се изтощи и като морска звезда се просна в нечистотиите, голяма част от които бяха негови собствени.

Рони Крей наблюдаваше зорко като ястреб, който прелита над поле със зайци. Можеше да излезе и да помогне на младия мъж, но не го стори. Можеше да се обади на 911, но не го стори. Всъщност подобни идеи никога не му бяха хрумвали. Крей беше мисионер и като на всички добри мисионери съзнанието му беше праволинейно. Мисионерската страст изключваше всякакво отклонение от избрания път. Така че той остана зад пердето, гледаше утайката на света и събираше сили, защото само в най-дълбокото, само когато всяка надежда е изгубена, катализаторът на промяната пуска искра, която пламва в хиляди слънца.

Моментът наближаваше. Той беше сигурен в това, както знаеше със сигурност, че собственото му сърце бие или че дробовете му поемат въздух. Накрая, когато вече нищо не се движеше, той се обърна, с тихи стъпки се отдалечи и мина през потъналия в прах преден салон. Наоколо беше пълно с паянтови етажерки, отрупани със стари книги, изоставени списания, забравени грамофонни плочи в шарени картонени обложки. Не бяха негови и затова не изпитваше непреодолимо желание да ги категоризира, да ги подреди по азбучен ред, да им направи каталог или дори да им изправи ръбчетата, за да не го карат да скърца със зъби всеки път, когато погледът му попадне върху тях.

На облицованите стени в коридора бяха окачени черно-бели фотографии на момиче на не повече от двайсетина години, с интелигентни, силно раздалечени очи. Плоските, леко зърнести образи на лицето й бяха резултат от силен телеобектив като тези, които се използваха в полицията и в наблюденията на отряда за борба с наркотиците. На всички снимки задният план беше замъглен и размазан. Но на една–две от тях можеше да се различи част от знамето на Съединените щати.

Кухнята беше в жизнерадостно жълто. Вътре имаше дървени шкафове, боядисани в гланцово бяло. Пред долната част на прозорците бяха спуснати раирани пердета в ярки цветове. Той се поспря при бялата мивка, бавно изпи чаша студена вода, изми чашата със сапун и гореща вода и я постави точно в центъра на сифона, обърната наопаки. След това отвори хладилника. Всички метални скари бяха махнати, за да има място за момичето, което беше напъхал вътре с притисната брадичка към коленете. Очите й бяха потъмнели, а синкаво-бялата й кожа съсухрена. Ръцете й бяха върху бедрата. Лявата й ръка беше без китка. Той бръкна в триъгълното пространство между петите и задника й и извади платнена торбичка.

До кухнята имаше стаичка. Някога използвано като килер, помещението без прозорци беше оборудвано с малка мивка от неръждаема стомана, шкаф, излязъл като от приказка на братя Грим, и ожулен скрин, спасен от улицата и внимателно възстановен до най-малката подробност. Той отвори чекмеджетата на скрина, които бяха пълни с химически реактиви, лъщящи скалпели, ретрактори, стерилни спринцовки, стъкленици със серуми — всичките старателно подредени в редички между метални разделители, разпределени с математическа точност. Извади хирургически щипци и ги пъхна в десния джоб на гащеризона си.

После се протегна нагоре и отвори шкафа. В полумрака лежеше отровна змия, прилежно навита като моряшко въже. Светлината разкри бледорозова човешка плът. Персийската рогата пепелянка вдигна глава и тялото й бавно започна да се развива. Роговидните израстъци й придаваха зловещия вид на демон. Под тях рубиненочервените очи се отвориха и раздвоеният език затрепка навън. Когато забеляза платнената торбичка, челюстите й се разтвориха широко и отдолу се показаха пълни с отрова зъби.

— Хей, Кари, усещаш, нали? — тихо заприпява Крей. Розовото в устата й изглеждаше почти еротично. Хората са толкова предсказуеми, помисли си Крей с горчивина. Но вие не познавате Кари. Това бе най-вкусната част, като подправка, позната само на него. Тя можеше да се извива любовно около кръста му в продължение на години и после някой ден да впие зъби в плътта между палеца и показалеца му. Той усети, как беше онази френска дума, а, да, frisson2, усети как frisson наелектризира гръбнака му.

— Вечерята е сервирана. — Отвори торбичката и изтърси съдържанието й в леко извитата си длан. Плъхът лежеше на една страна, замаян и летаргичен от студа. Широката триъгълна глава на Кари се изви и езикът й започна да проучва. Пепелянката се уви около кръста на Крей и демоничната й глава надвисна над потрепващия плъх.

— Точно така — изпя Крей. — Наяж се, скъпа.

Раздвоеният език се стрелна и главата й се отдръпна назад. Точно когато, вече постоплил се, плъхът се претърколи и стъпи на краката си, Кари нападна. Плоската й глава се спусна напред и зъбите й потънаха във врата на плъха. Плъхът извъртя очи, опита да се освободи, но невротоксинът бе толкова мощен, че той даже не успя да помръдне.

А сега идва най-хубавото, помисли си Крей, докато Кари започваше дългия процес по гълтането на жертвата. Чудото на смъртта превземаше живота сантиметър по сантиметър. Защото, макар и парализиран, плъхът бе все още жив, очите му се въртяха от ужас, докато задните му части потъваха в гърлото на пепелянката.

След това Крей се върна в задната стая и извади ключ, прикрепен за гайка на гащеризона му с помощта на верижка от неръждаема стомана. Пъхна ключа в ключалката и влезе.

Вече озовал се от другата страна на вратата, той я затвори, заключи я внимателно, обърна се и попита Али Карсън:

— Какво ти сториха?

12.

Когато Джак излезе от обитаваната от пастор Таск стая и влезе в същинската църква, погледът му попадна върху Гъс, който седеше на една от пейките в храма. Очите му бяха затворени, устните му се движеха безмълвно, но в момента, в който Джак се опита да се шмугне покрай него, онзи се ококори и макар да гледаше право напред, го попита:

— За пръв път си на подобно място, а, хлапе?

Джак почувства как по гърба му се спусна тръпка.

— Имаш предвид негърска църква?

Гъс много бавно извърна глава. Очите му искряха от гняв и Джак се сви в сянката.

— Църква, хлапе, туй искам да кажа.

Джак не беше сигурен какво да отговори.

— Тук си бъбря с Господ.

— Не знам нищо за Господ — отвърна Джак.

— А к’во знаеш?

Джак сви рамене онемял.

— Ха, умно бяло чаве като тебе. Мислиш си, че имаш всички файди, а? — Устните му се свиха. — Между другото, к’ви ги дириш насам? Що не си кюташ на топло в кревата?

— Не искам да се прибирам у дома.

— Ъ? — Гъс повдигна вежди. — Повече искаш да те пребият в някоя задна уличка?

— Свикнал съм да ме бият.

Гъс дълго се взира в него, после тромаво се изправи на крака.

— Ела тук, хлапе, само плъховете се крият в сенките.

Джак се почувства като насекомо, залепнало за мухоловка. Мускулите му отказваха да се подчинят на командата на Гъс.

— Шубе те е да не ти налетя, а? — присви очи огромният мъж. — Е, тая работа вече са я опекли.

Джак пристъпи неуверено напред, макар това да означаваше да се приближи към събеседника си, от когото се носеше мирис на тютюн, карамел и одеколон. Обезумялото сърце на Джак се качи в гърлото, когато Гъс сложи ръка на рамото му и го обърна така, че лъчите на ранното утринно слънце, оцветено от ръчно рисуваните витражи в преддверието на църквата, да падат върху него.

— Онова мизерно копеленце Андре.

Джак вдигна поглед към Гъс и видя в очите му интересна емоция, която не успя да определи съвсем точно.

— Крайно време е някой да му даде урок, на него и на бандата му, а, к’во мислиш?

Джак усети парализираща тръпка да се качва бързо нагоре по гръбнака му.

Гъс вдигна дебелия си показалец към устните.

— Не казвай на пастора. Туй ще е наш’та тайна, нали?

Той смигна на Джак.

Бедняшките улици търчаха пред носа на масивния, бял като сняг и дълъг като влак „Линкълн Континентал“ на Гъс. Седнал отдясно до шофьора, Джак имаше чувството, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите. Ръцете му трепереха върху таблото. Под тях разни циферблати и измервателни уреди непрестанно променяха показанията си. Гъс бе толкова огромен, че седалката му беше дръпната максимално назад, а облегалката смъкната под такъв ъгъл, че всеки друг на негово място би зяпал в тавана на колата.

От другата страна на предното стъкло издигащото се слънце образуваше сини сенки в канавките и пред праговете на вратите на къщите. Вятърът разпръскваше боклука в ранната утрин. Саждите се издигаха като миниатюрни торнада. Една старица тикаше пазарска количка, отрупана с вехтории. Мършав мъж със свити юмруци виеше срещу невидими демони. Празна бирена бутилка се търкулна в краката му и той я изрита ожесточено. Старицата се спусна след нея и я напъха в количката, мърморейки доволно.

И все пак тази непрестанно променяща се сцена с всичките й тъжни подробности изглеждаше далечна и банална в сравнение с вътрешността на колата, изпълнена с живот от енергичното присъствие на Гъс. Все едно вътрешният му гняв беше уплашил молекулите на въздуха около него. Въпреки рева на климатика в колата беше ужасно горещо и Джак интуитивно усети, че тази неестествена жега е извънредно опасна.

Веднъж беше на посещение в зоологическата градина със съучениците си — когато все още ходеше на училище. Мечките там едновременно го привлякоха и ужасиха. Не съзря ни най-малка заплаха в черните им бездънни очи, а само гигантска сила, която никога не би могла да бъде обуздана за дълго и която за миг можеше да се превърне в смъртоносна. Представи си как такава мечка стои в стаята му през нощта, надига муцуната си и при най-малките шумове, издавани от баща му, и влажните й ноздри се разширяват от миризмата на баща му, докато той се приближава. Музиката нямаше да има никакво значение за мечката — тя нямаше да обърне никакво внимание на Мама Кас и останалите. И когато вратата на спалнята се отвореше, мечката щеше да събори мъжа още преди той да успее да вдигне колана. Разбира се, подобно животно не съществуваше. Но когато се качи в белия „Линкълн Континентал“, Джак усети нагнетената атмосфера, все едно от електричество, както някога в мечешката клетка.

— Ти знаеш къде се подвизава Андре — каза Джак само защото изпитваше отчаяна нужда да пропъди мълчанието, което го притискаше като надвиснала буря.

— Не зная и не ме е грижа — отвърна Гъс, докато свиваха зад един ъгъл.

Джак упорито се опитваше да схване, но всичко, което му се случи през последните няколко часа, му бе толкова непонятно, че опитите му изглеждаха обречени на неуспех.

— Но нали каза…

Гъс му хвърли бърз, неразгадаем и непреклонен поглед.

— Не е моя работа да наказвам Андре.

Двамата пътуваха, потънали в мълчание, което Гъс наруши, като пусна касетофона. Негърският глас на Джеймс Браун забумтя от колоните: „Мъжът изкарва пари, източник на всички злини, за да купи всяка жена и всеки мъж.“

— „This Is A Man’s World“ — припяваше Гъс. Това е мъжки свят. Гласът му изумително наподобяваше на този на Браун. — Вярно, брат, мамка му, толкоз е вярно.

Най-после спряха пред хлебарницата, която се помещаваше на приземния етаж на една издраскана с графити кооперация. През наплютото от мухи дебело стъкло на витрината Джак видя няколко мъже, които бъбреха, подпрени на отрупаните с хляб, кифлички и сладкиши рафтове.

Когато влязоха през входната врата, го удари тежката миризма на масло, захар и още нещо с характерен силен дъх. Мъжете се умълчаха, докато Гъс се приближаваше към стъклената витрина в далечния край на тесния магазин. Никой не обърна внимание на Джак.

— Сирил — обърна се Гъс към оплешивяващия мъж зад тезгяха.

Онзи избърса ръцете си в престилката, изчезна през отворената врата на задната стена, мина през къс коридор, от двете страни на който имаше струпани метални кутии, кашони и контейнери с всевъзможни размери, и влезе в задната стая. Джак наблюдаваше мъжете. Единият чоплеше мръсотията под ноктите си със сгъваемо ножче, другият се беше вторачил в часовника си, а третият шумолеше със страниците на бюлетина за залагания, който четеше. Никой не погледна Гъс. Не размениха нито дума помежду си или с някой друг.

Оплешивяващият мъж се върна и кимна на Гъс.

— Айде — Гъс подкани Джак.

Джак го последва зад тезгяха. Докато се промушваше, оплешивяващият мъж грабна шоколадова бисквита от купчината зад витрината и му я даде. Джак задъвка замислено и се загледа в контейнерите, докато минаваше покрай тях.

Коридорът водеше към просторна като пещера стая с нисък таван и цвят на препечен хляб. По-голямата й част бе заета от огромни фурни от неръждаема стомана. От две големи решетъчни скари, разположени високо на стената, духаше хлад. Двама мъже с дълги бели престилки се занимаваха със скромната задача да пълнят машината за тесто и да пъхат във фурните бледите и тънки самуни, подредени в спретнати редички.

В средата на стаята стоеше дундест мъж с врат като на бик и малка кръгла глава. Гладкото му широко, овално и матово лице говореше за ежедневни посещения в бръснарницата.

— Здравей, Сирил — поздрави Гъс. Той не протегна ръка. Нито пък Сирил.

Сирил кимна. Той погледна Джак и след това кръглите му черни очи се спряха на Гъс.

— Ей, това хлапе изглежда като сдъвкано и изплюто. — Имаше интересен акцент. Явно английският не му беше майчин език.

Гъс моментално разпознаваше ироничните забележки. Започна да преживя въображаемо парче тютюн.

— Изглежда като сдъвкан и изплют заради Андре.

Вече отгатнал причината за посещението, Сирил настръхна.

— Това какво общо има с мен?

Гъс постави огромната си лапа върху рамото на Джак с удивителна нежност.

— Джак е мой.

Хлебарите крадешком наблюдаваха двамата мъже, които сякаш бяха титани, канещи се всеки момент да започнат да мятат мълнии един по друг.

— Бих казал, че Андре не е знаел това.

— Андре и бандата му са изкарали червата на Джак от бой. — Тонът на Гъс беше непреклонен. Вътрешната му ярост се бе изписала на лицето като предупредително святкане без гръм.

Сирил изчака малко повече от нужното, преди неохотно да се съгласи.

— Ще се погрижа за това.

— Предупредих те за тоя негодник — мигновено отвърна Гъс.

Сирил разпери ръце.

— Не искам неприятности помежду ни, Гъс.

— Хм — изсумтя Гъс. — Вече си минал през тая кървава баня.

По обратния път линкълнът сякаш беше обзет от невидим огън. Навъсеният Гъс изглеждаше като бодливо прасе с наежени бодли.

— Тоя негодник — измънка той, докато очите му бяха вперени напред. Джак нямаше представа кого имаше предвид — Андре или Сирил.

— Знаеш ли, тази хлебарница не е истинска — обади се Джак изведнъж. — Преди всичко там нямаше никакви клиенти, само мотаещи се мъже. — Боеше се от казаното, страхуваше се, че гневът на Гъс ще се излее върху него. Но не можеше да се възпре, то бе част от това, което не беше наред с него. Мозъкът му експлодираше от всичко, което виждаше, чуваше, предугаждаше, извеждаше логически.

— То се знае, че не е само хлебарница. Шибаният Сирил върти наркотици и бинго там.

В подобни моменти, когато имаше възможност да се концентрира върху това, което мозъкът му регистрира, когато пред вътрешното му око се разкриеше общата картина, когато можеше да разчете знаците и с тяхна помощ да създаде триизмерен модел в съзнанието си, Джак постигаше яснота на мисълта, каквато му се струваше особено въодушевяваща.

— Имам предвид, че там правят нещо друго, освен хляб.

Внезапно, когато думите му проникнаха в целта си, се чу изсвирване на спирачки. Гъс отклони към бордюра. Двигателят мъркаше под тях като звяр, който се пробужда от сън. Гъс паркира. Извърна се, за да изгледа Джак, и седалката му изскърца в знак на протест.

— Хлапе, к’во говориш, по дяволите?

За пръв път Джак не беше изплашен. Сега плуваше в свои води, уверен в това, което видя, което знаеше, което щеше да каже.

— Миришеше.

— Да, на мая, масло и захар.

— Под всички тези неща се усеща друга миризма. Остра и синя.

— Синя? — Гъс се облещи срещу него. — Мамка му, как може миризмата да е синя?

— Такава е. Синя е като миризмата, когато майка ми си маха лака от ноктите.

— Ацетон? Лакочистителят е ацетон. Ползвам го да махам петна от нещата, дето хората носят в заложната ми къща. — Гъс се замисли. — И к’во още, хлапе?

— Ами, бисквитата, която ми даде онзи мъж, беше от няколко дни. Би трябвало да е прясна. Освен това по ръцете му нямаше брашно или мая, върховете на пръстите му бяха изцапани с нещо оранжево.

Гъс обмисли известно време разкритието му. Най-накрая, като от мъгла, попита:

— Продължавай. Нещо друго?

— В стаята с пещите би трябвало да е горещо.

— Естествено, че не беше горещо. Има големи климатици.

— И все пак — настоя Джак, — когато отвориха вратите на фурната, отвътре не лъхна никаква топлина. Самуните бяха твърде тънки за хляб. Те не пъхаха тесто, а нещо, което има нужда от изсушаване.

— Как, по дяволите…

— И този тип Сирил се страхува от теб.

— Аха, можеш да си сигурен в това.

— Не, имам предвид, че е достатъчно уплашен, за да предприеме нещо по въпроса.

Гъс се намръщи.

— Искаш да кажеш, че всъщност иска да направи нещо срещу мен? — Той поклати глава. — Няма как да знаеш това, хлапе.

— Но знам.

— Със Сирил имаме договорка и я спазваме.

— Не е така.

Нещо в гласа на Джак, някаква увереност, накара Гъс да замълчи за момент.

— Какъв си ти, хлапе, оракул?

— Какво е оракул? — поинтересува се Джак.

Гъс се загледа през страничния прозорец.

— Обичаш ли свински пържоли и булгур?

— Никога не съм ял булгур.

— Мамка му, много ясно. — Гъс направи отвратена гримаса. — Бяло момче.

Той включи на скорост.

13.

Али Карсън гледаше как красивият мъж се усмихна, отдалечи се от вратата и издърпа сгъваем стол, скрит в тъмнината. Възседна го и кръстоса ръце върху металната тръба на облегалката. Излъчваше някакъв магнетизъм, силен като този на баща й, но напълно различен — суров и непроницаем. В лицето му тя съзря единствено собственото си отражение.

— Вързали са те, горкото момиче — започна той нежно. — Помолих ги да не го правят, но кой ли ме слуша?

— Кой…? — Али усещаше езика си дебел и лепкав. — Жадна съм — с усилие промълви тя.

Мъжът пристъпи към сянката и се върна с чаша вода. Али я гледаше втренчено. Желанието я връхлиташе, но също и страхът, защото светът около нея й беше непознат. Какви ужаси се спотайваха тук в очакване?

Той се наведе и наклони чашата към долната й устна.

— Бавно — нареди й, докато тя преглъщаше жадно. — Отпивай бавно.

Въпреки непреодолимата жажда Али се подчини. Когато най-после чашата беше пресушена, тя прокара език по вътрешната страна на устата си.

— Не разбирам. Кои са „те“, кой си ти? Защо ме доведохте тук, какво искате?

Той имаше благи очи и внушителното му мъжко присъствие сякаш изпълваше цялото осветено пространство.

— Търпение. След време ще получиш отговори на всичките си въпроси.

Искаше й се да му вярва. Това даваше надежда. Надежда, че скоро ще бъде освободена.

— Тогава не може ли поне да ме развържеш?

Той тъжно поклати глава.

— Това би било най-неразумното нещо.

— Моля те. Няма да избягам, кълна се.

— Иска ми се да ти вярвам, Али. Тогава наистина щях да го направя.

Тя се разплака.

— Защо не искаш?

— Другите може да влязат по всяко време и тогава кой ще бъде наказан? Аз. Не искаш това да се случи, нали?

В гърдите й пърхаше отчаяние като птиче в клетка.

— За бога, преди да дойдат!

— Будалкаш ли ме? — попита той с тон, който я шибна като камшик. — Не може да ти се има доверие. Ти си лъжкиня… и измамничка.

Едновременно объркана и дезориентирана, Али рече:

— Не… не разбирам. За какво говориш?

Той извади дебела кафява папка и я разтвори на скута си. Тя потръпна, когато забеляза своя снимка, прикрепена към най-горния лист. Това не беше ли сцена от филм, който беше гледала? И тогава осъзна, че тялото и душата й се бяха разделили, че наблюдаваше самата себе си от разстояние или от друго измерение, където беше в безопасност и винаги щеше да е в безопасност, защото нищо не можеше да я докосне.

Чу как някой с нейния глас попита:

— Какво държиш?

— Живота ти. — Той вдигна поглед. — Нали разбираш, Али, знам всичко за теб.

Разколът в нея се бе задълбочил. Или разширил. Без значение.

— Не… не би могъл.

Той сведе очи и прегледа информацията, която му беше пределно позната.

— Казваш се Алисън Аманда Карсън. Аманда е било името на баба ти по майчина линия. Родена си на 4 ноември, дъщеря на Едуард Харисън Карсън и Лин Маргарет Карсън, с моминско име Хейс. На 14 септември са отпразнували 37 години брачен живот. Родена си в университетската болница „Джорджтаун“. Кръвна група — нулева отрицателна. Посещавала си начално училище „Бърни“, основно „Линкълн“ и… да видим, гимназия „Банекър“. На петгодишна възраст си си счупила лакътната кост на дясната ръка. На осем си си изкълчила левия глезен толкова жестоко, че се е наложило да носиш шина цели 17 дни. Нито едно нараняване не е имало дълготрайни последици. В девети клас педиатърът ти е поставил диагнозата „Болест на Грейв“. Как се казваше? — Той обърна листа. — А, да, доктор Халоу. Препоръчал е лечение в детската болница, където си останала шест дни, за да ти направят изследвания, да предпишат лекарства и да оценят състоянието ти.

Той вдигна поглед към потресеното изражение на Али. — Изпуснах ли нещо? Мисля, че не. — Пак насочи вниманието си към папката, удари се леко по челото и по лицето му като разтопен карамел се разля широка усмивка. — Много ясно, че изпуснах! Не споменах Баркли. Филип Баркли. Ти го наричаше… как? Помогни ми, Али. Няма? Добре, тогава ще се справя сам. Наричаше го Барк, нали така? Барк беше първата ти любов, но ти така и не каза на майка ти и баща ти за вас двамата, нали?

— Имаше причина.

— Разбира се. Винаги има причина — съгласи се Крей. — Човешките същества се справят добре с намирането на рационални обяснения. Каза ли на майка ти и баща ти истината за Филип Барк? Едно просто „да“ или „не“ ще свърши работа.

Али изстена леко и потъна, доколкото е възможно, в стола, върху който седеше.

— Забелязваш ли безсмислието на сегашното си положение?

Заради психическата й парализа тази мисъл не беше й хрумвала до този момент.

— Как си разбрал за Барк? Не съм споделяла с никого…

— Онази нощ на сала?

Тя зяпна.

— Невъзможно! Не би могъл да знаеш!

— Но знам. Как да си го обясним? — Той наклони глава. — Ще помогне ли, ако ти кажа, че името ми е Рони Крей?

В гърлото на Али се загнезди нечленоразделен звук и тя едва не се задави.

За пръв път в живота ми съм затворничка, помисли си Лин Карсън. Тя, асистентите и бодигардовете й се връщаха от официален обяд, където говори за нещо си на вашингтонските жени — някаква благотворителна инициатива. Замести мъжа си, който беше Бог знае къде и се занимаваше с Бог знае какво. Сутринта участва в предаването „Добро утро, Америка“. Почти не си спомняше какви ги приказва там.

По принцип обичаше тези функции. Даваха й възможност да се почувства по сенаторски, а сега и по президентски важна, без Едуард да е неотлъчно до рамото й. Но тези дни беше толкова заета с мислите около Али, че официалните обеди, благотворителните инициативи, фотосесиите минаваха като в мъгла. Полагаше неимоверни усилия да запази усмивката на лицето си и задачите, които обикновено й доставяха радост, сега се влачеха протяжно. Колко безполезен е животът, мислеше си тя, докато бронираната лимузина се носеше през града, трафикът се отдръпваше и пешеходците надничаха набързо, чудейки се коя правителствена особа минава наоколо. Без Али животът ми е безцелен.

В отчаянието си тя извади мобилния си телефон и набра презокеански номер. Погледна си часовника и изчисли, че в Умбрия е малко след вечеря. Над маслиновите горички са се спуснали сивкави сенки, старата каменна къща е окъпана в мека светлина, а в стаите с дебели стени се носи ароматът на доматен сос и печено месо. Може би се лееше и тиха музика.

— Здрасти, мамо — поздрави тя, когато чу познатия глас. — Да, аз съм добре, всичко е добре. Разбира се, на Али също й е мъчно за вас.

Тя се заслуша в мелодичното и провлачено бърборене. Не че не й беше интересно какво е прясно на пазара днес или за стареца, който пресовал маслините им в ароматен зехтин — онзи, който я учеше как да говори като умбрийка. Просто светът на родителите й изглеждаше толкова далечен и безгрижен. Изведнъж тя се почувства по-възрастна от собствената си майка, която продължи да бръщолеви за тазгодишния зехтин, за свинските наденички, които са яли на вечеря, за серията картини, които баща й довършваше.

Внезапно осъзна, че това не беше никаква отмора. Докато Али я нямаше, за нея нямаше да има и грам почивка. Можеше да капва от умора от ежедневните задължения, от безсмислената работа, но това изобщо нямаше да промени реалността. Кошмарът отново се спусна върху нея и се настани върху раменете й като лешояд.

— Трябва да затварям, мамо. — Тя едва не се задуши от обзелите я емоции и трябваше да прехапе език, за да не изрече думите, които заплашваха да се изтърколят навън: „Мамо, отвлякоха Али. Не знаем дали е жива.“ — Целувки за теб и татко.

Тя затвори телефона и го захапа, докато върху метала не избиха следи от малките й бели зъби.

— В тази връзка може би трябва да поговорим за Ема, най-добрата ти приятелка — предложи Рони Крей. — Наша обща позната. — Той извади една снимка от папката и я вдигна нагоре, за да може Али да я види. Представляваше малко зърнесто изображение на две момичета, които вървят в двора на „Лангли Фийлдс“. — Разпозна ли ги? Ти и Ема Макклюр.

Докато се взираше в снимката, Али си припомни онзи момент: беше 1 октомври, малко след 12 на обяд. Спомни си за какво си говореха. Как би могла да забрави! Когато видя този дълбоко личен момент запечатан на снимка и разбра, че двете с Ема са били шпионирани, я полазиха тръпки. И тогава я порази като гръм: следели са я от много дълго време. Някой, вероятно мъжът срещу нея, се бе промъкнал в леглото й, под кожата й, увил се е около костите й, спотайвал се е, докато тя си е гледала живота, без да има ни най-малка представа. След като прочете „1984“ и „Прекрасният нов свят“ и при силно контролирания живот, който водеше, си бе мислела, че знае какво е някой да навлиза в личното ти пространство. Но това нахълтване беше чудовищно, „Биг Брадър“ на ента степен.

— Споделих с Ема за Барк. — Мислите й препускаха толкова бързо, че главата й се замая и стана още по-дезориентирана. — Тя ли ти каза?

— Дали? Как мислиш?

— Какво мисля аз? — повтори тя глуповато. Чувстваше се като в асансьор с прерязани въжета, който пада свободно. — Познавах я. Не би могла, не би го направила.

Той наклони глава.

— Може ли да ти задам един вероятно неуместен въпрос? Защо посещаваше бедняшките квартали? Ема Макклюр не беше от твоята социално-икономическа класа. Тя имаше буен нрав и не обичаше правилата. Както казвахме тогава, намираше се на погрешен път. Не беше от твоето тесто.

От очите на Али хвърчаха искри.

— Това само показва колко много неща не знаеш!

Изражението му се вкамени.

— Мислех си, че сме приятели. Дори смятах да те развържа въпреки неприятностите, които мога да си навлека. Но сега…

— Моля те, развържи ме. Съжалявам, че ти говорих по този начин. — Гласът й трепереше от страх. — Ако ме развържеш, повече няма да правя така.

Той поклати глава.

От негодувание болката в нея се сви в непоносим шип.

— Не можеш да се отнасяш с мен така! Баща ми ще преобърне света, за да ме намери!

Внезапно Крей извади хирургически щипци. Али си помисли, че ще припадне. Какво възнамеряваше да прави с нея? Беше гледала много филми, пълни със сцени на изтезания. Опита се да си спомни какво се случва в тези сцени, но мозъкът й беше блокирал от паника. Ужасът й стана неописуем.

Тя го гледаше как се изправя. Трепереше, но не можеше да откъсне очи от щипците, които блестяха и се полюшваха напред и назад. И тогава без никакво предупреждение Крей изчезна в мрака.

На Али не й се вярваше, но от очите й започнаха да се стичат сълзи. Опита се да спре да ридае, но тялото й отказваше да се подчини. Някаква животинска част от нервната й система се беше активирала. Тя нито можеше да повярва, нито да понесе това, което чувстваше. Усещането беше толкова силно, че придоби физически измерения като щипците.

Той беше единствената й връзка с външния свят, с живота.

— Не ме оставяй сама! — изстена тя. — Не ме интересува какво ще ми направиш, никога няма да ти кажа за Ема — закани се тя през сълзи.

— Истинската приятелка, а? — прозвуча гласът му от мрака. — Няма значение. Вече знам всичко, което ми е нужно, за Ема Макклюр.

Ужасът й нарастваше, чак й призля.

— Не! Не! Моля те!

Искаше й се да се свие в стола, да изчезне като него, но остана в осветения кръг. Главата й клюмна, кръвта й пулсираше в слепоочията.

— Какво има? — попита Крей с внезапно омекнал тон. — Аз съм разумен човек. Кажи ми.

Тя поклати глава. Страхът замъгли погледа й.

Крей пристъпи на светлината.

— Али, моля те, говори с мен. — Върху лицето му се изписа унило изражение. — Вината не е моя. Ти ме принуди да те сплаша. Не исках, повярвай ми.

За миг тя напълно замлъкна, но след това започна да ридае, едва-едва поемайки си дъх.

— Трябва… трябва да отида до тоалетната.

Крей се засмя леко.

— Защо не каза?

Той я освободи от стола и тя изхленчи.

— Там — показа й.

Тя го гледаше с широко отворени очи, толкова смаяна, че мозъкът й отказваше да функционира.

Той донесе подлога.

— Това не може да е истина — промълви тя повече на себе си отколкото на него. — Няма да го направя. — Тя едновременно плачеше и се молеше. — Не мога.

Той застана пред нея с кръстосани ръце като затворнически надзирател, безразличен и бдителен. Сивите му като пушек очи бяха приковани в нейните.

— Моля те! Не гледай. Моля те, моля те, моля те, обърни се. Ще бъда добра, обещавам.

Той бавно се обърна с гръб към нея.

Тогава я обзе спокойствие и мозъкът й се опита да се приспособи. Но беше толкова трудно. Всеки път, когато си помислеше, че контролира новата си реалност, всичко се обръщаше с главата надолу: доброто беше зло, добрината — болка, черното — бяло. Тя се почувства замаяна, сама, изолирана. Ужасът пропълзя в костите й и костният й мозък замръзна. Но пикочният й мехур щеше да се пръсне, ако не се изпишкаше веднага! Но не можеше.

— Ема не ти е казала нищо. — Тя трепереше. Бедрените й мускули подскачаха неистово. — Как си разбрал за мен и Барк?

— Ще ти кажа, Али, защото те харесвам. Искам да ми вярваш. Знам, защото в стаята ви имаше микрофон. Когато се изповядваше пред Ема, ти се изповядваше и пред мен.

Али затвори очи. Най-накрая, с наведена глава и трепереща, тя даде воля на звука, който приличаше на барабанене на дъжд по ламаринен покрив.

14.

Президентът и министър Пол седяха на задната седалка в бронираната лимузина и пътуваха от Белия дом към „Еър Форс 1“, който щеше да отнесе президента и малката му свита в Москва за среща с руския президент Юкин. В куфарчето на коленете на президента стоеше черната папка, която Пол му даде и която съдържаше доказателства, че назначеният от Юкин управител на държавната „Рус Ойл“ все още е действащ бивш убиец от КГБ.

Президентът можеше да използва президентския хеликоптер „Марийн 1“, за да стигне до летището, но преградата между пътниците и шофьора в лимузината им осигуряваше пълно усамотение — нещо, което се бе превърнало в мания на президента през последните няколко седмици от управлението му.

— Как вървят нещата около похищението? — поинтересува се президентът.

— Работим по всяка една следа — уклончиво отговори Пол.

— Хей, Денис, нека да наричаме нещата с истинските им имена, какво ще кажеш? Президентът погледна през бронираното затъмнено стъкло. — Бяхме благословени с голям късмет. Тази работа е истинско нещастие за семейство Карсън и Бог ми е свидетел, че всеки ден се моля за освобождаването на тази девойка, но тя ни предостави извинението, от което имаме нужда, за да обезвредим мисионерските секуларисти — до един. — Той пак се извърна и в очите му вече гореше набожният пламък. — Искам да знам защо това все още не е направено.

— Агентът на бъдещия президент, Джак Макклюр, върви по многообещаваща следа.

— Разбираш ли, Денис, ти току-що бръкна в същината на проблема.

Пол поклати глава.

— Не, не разбирам, сър — отвърна той, макар да беше напълно сигурен, че много добре схваща мисълта на президента.

— Струва ми се, че Джак Макклюр разваля работата.

— Сър, вярвам, че той е по следа, която може да ни отведе до похитителя на Али Карсън. Останах с впечатлението, че връщането й жива и здрава е основният ни приоритет.

— Забрави ли предишния ни разговор, Денис? Предай нареждането на Хю Гарнър и да се справим с това. Докато се върна от Москва, искам Първите американски светски проповедници да са арестувани. След това ще направя обръщение към нацията с доказателствата, които той ще е измъкнал от неговата Федерална служба за сигурност.

— Ще уведомя Гарнър веднага щом се качите на самолета, сър — каза Пол с натежало сърце. Чудеше се как да се справи елегантно с тази грозна и при това незаконна ситуация, която президентът му сервира. В момента не виждаше никаква алтернатива на това да пусне Гарнър след ПАСП, но таеше надежда, че ако настояваше Джак Макклюр да помогне на операцията, човекът на бъдещия президент може би щеше да намери начин да намали евентуалните неблагоприятни последици. Разбира се, това щеше да постави Макклюр директно на мушката на всеки. Той щеше да поеме натиска, ако се изпречеше пред очите на Гарнър, но това не можеше да се преодолее по никакъв начин. По принцип задачата на полевите агенти беше да се справят с всеки упражнен натиск спрямо тях. Освен това Макклюр можеше да бъде използван, докато агентът на Пол в Сикрет Сървис — не.

Докато министърът размишляваше, лимузината пристигна във въздушната база „Андрюс“. Пол, който цяла сутрин обмисляше дали да повдигне един крайно деликатен проблем, най-накрая взе решение, когато президентската лимузина спря на самолетната писта, на десетина метра от по-близкото крило на „Еър Форс 1“.

— Сър, преди да тръгнете, се чувствам длъжен да ви кажа, че…

— Да? — Ведрото, скоро избръснато лице на президента изглеждаше навъсено, мислите му вече бяха на хиляди километри от тук, в студената, потънала в сняг Москва. Несъмнено си точеше зъбите да постави Юкин на място.

— Найтуинг не се е появил на последната среща. — Найтуинг беше най-добрият шпионин на правителството, работещ под дълбоко прикритие.

— За кога е била уговорена тя? — сопна се президентът.

— За преди десет дни — отговори Пол също толкова отсечено.

— Денис, защо, за бога, ми съобщаваш това секунди преди да замина за тази жизненоважна среща с руския президент?

— Той пропусна резервните срещи преди четири дни и вчера също, сър. Сметнах за благоразумно да не ви безпокоя с това с надеждата, че Найтуинг ще се появи на повърхността. Но не го направи.

— Честна дума, Денис, като знам колко много ангажименти имаш, не разбирам защо изобщо си правиш труда да се занимаваш с това.

— Шпионите са хитри мъже, сър. Караме ги да правят много подмолни неща. Мокри поръчки. Хората, които убиват без угризение на съвестта, имат особена психология. Склонни са да мислят, че светът се върти около тях. Затова се справят успешно. Но вече съм ставал свидетел на това. Понякога някой процес от развитието спира. Желанието им да бъдат някой, да бъдат специални, да станат известни, прегазва самодисциплината им.

— Какво е това? Психология? — сопна се президентът.

— Сър, искам да изясня гледната ми точка. Когато самодисциплината на един шпионин изчезне, той се превръща в сериен убиец.

Ръката на президента беше на дръжката на вратата. Изражението на лицето му подсказваше, че единият му крак вече беше стъпил на руска почва.

— Сигурен съм, че нещата с Найтуинг не стоят така. За бога, той е безценен шпионин вече трийсет години. Нищо не се е променило, уверявам те. Спри да се бориш с призраци. Убеден съм, че зад мълчанието му се крие основателна причина. — Той се усмихна насърчително. — Концентрирай се върху месионерските секуларисти. Остави Найтуинг да се грижи сам за себе си.

— Лошото в предложението на президента е — обясни Пол, — че на никой шпионин, дори на толкова добър и затова неприкосновен като Найтуинг, не трябва да му бъде позволявано да бъде независим до такава степен. Според мен това е рецепта за разюзданост и най-после за сриване на основните морални принципи.

— Президентът дойде да ме види. — Някаква блещукаща искрица в мозъка на Луиз я беше пробудила от унеса й. — Не е ли мило?

— Много е мило, скъпа.

Пол и съпругата му седнаха в остъклената веранда на санаториума, в който живееше тя. Той усещаше вълните на лъчистото отопление, които струяха от покрития с плочки под.

— Татко — обърна се тя към него, — къде съм?

— Вкъщи, скъпа. — Пол стисна ръката й. — Ти си си вкъщи.

Като чу това, Луиз се усмихна равнодушно и се върна в загадъчния си вътрешен свят. Пол се вгледа в лицето й. Деменцията не беше засенчила красотата й. Сърцето още го болеше от това. Но сега ги делеше стъклена стена и независимо от усилията му той не можеше да преодолее тази ужасяваща преграда. Тя беше изгубена както за него, така и за самата себе си. Пол не можеше да понесе мисълта и затова идваше и говореше с нея, все едно тя му е най-близкият довереник, какъвто не успя да стане, докато беше млада и жизнена. Той по необходимост я беше изолирал от служебния си живот и сега, за да преобрази времето, прекарано с нея, в спомен, който можеше да отнесе в истинския свят, той й се изповядваше.

— Луиз, наследих Найтуинг преди осем години. Най-много ме тревожи фактът, че макар да отговарям за него, никога не съм го виждал. Можеш ли да повярваш? Срещите бяха задочни, с оставени запечатани съобщения за „чичо Дан“, винаги в различен хотел във Вашингтон, избран от Найтуинг.

Той поклати глава. Докато мислите му се обличаха в думи, загрижеността му нарастваше.

— В началото Найтуинг ни осигуряваше информация за Русия и Китай. После разшири полето си на действие. Даваше ни безценни разузнавателни сведения за решенията, взимани зад затворените врати в ключови държави от Близкия изток, някои от които имат претенции да са наши съюзници. Тези сведения винаги се оказваха надеждни и ценни, така че можеш да се досетиш защо президентът настоява да се отнасяме към него много деликатно. Но Найтуинг е бил замесен в съмнителни задачи, действа по свои собствени принципи. Нима е чудно безпокойството ми, че фактически не знам нищо за него? Досието му е необичайно тънко. Силно подозирам, че информацията в него е по-скоро измислена. Чие дело е това и защо го е направил, остава загадка. Предишният отговорник на Найтуинг не е между живите и няма кого да попитам. Повярвай ми, прекарах много безплодни нощи в четене на базата данни на вътрешната сигурност, която сега включва базите данни на ЦРУ, ФБР и Агенцията за национална сигурност, но не намерих дори и да се споменава за Найтуинг някой си. Вече на няколко пъти ми хрумна идеята, че досието е написано от самия Найтуинг.

Ръката на Луиз, сгушена в неговата, беше студена, и той имаше чувството, че говори на мраморна статуя — чудесно изработена, но все пак от камък. Чудеше се дали го чува, дали гласът му й е познат, като любима радиостанция, която човек е слушал, докато е бил млад. Харесваше му мисълта, че гласът му вероятно я кара да се чувства сигурна, в безопасност. Обичана. Очите му се навлажниха и сълзите временно го заслепиха. Той продължи да говори, решен повече от всякога да превърне посещението в нещо лично и интимно, на което ще може да се наслаждава по-късно, когато се озове навън в забързания свят. Тогава щеше да си мисли за нея как стои тук, затворена в лабиринта на собственото си съзнание.

— Всъщност, Луиз, само двама души знаят повече за този шпионин от самия мен — президентът и съветникът по национална сигурност. Предвид безгрижното отношение на президента към внезапното изчезване на шпионина започвам да подозирам, че един от тях двамата против всички правила е бил в контакт с Найтуинг без мое знание. Но отлично съзнавам, че опитите ми да докажа това подозрение са сигурен начин да се самоубия в политическо отношение.

Не, реши той, докато набираше Хю Гарнър по мобилния. Ще трябва да приеме съвета на президента и да се концентрира върху отвличането на Али Карсън и върху Първите американски светски проповедници. За момента нямаше друг избор, освен да остави Найтуинг, който според досието се казваше Иън Брейди, да прави каквото иска. Но щом съветникът по национална сигурност сега имаше изгодна позиция пред президента, тогава беше време той самият да се свърже с неговия мощен съюзник, тъй като неочаквано политическият пейзаж се бе превърнал в плаващи пясъци. Въпреки опасността той трябваше да направи решителен ход, преди те да го погълнат.

Разговорът приключи и той освободи ръката си от вялата хватка на Луиз. Когато се наведе и я целуна по бледите устни, през тялото му премина тръпка на любов и силно желание. В мислите му тя беше с румени бузи, засмяна, а дългата й коса блестеше на слънцето, докато той си играеше с нея.

15.

— Браво, Макклюр — каза Хю Гарнър. — Като че ли си нямахме достатъчно грижи на главата и сега ни сервираш друго момиче, което също липсва и е приблизително на същата възраст и със същото тегло като дъщерята на бъдещия президент. Или е мъртва, или й се иска да е така. Най-малкото е жестоко осакатена. — Той плесна трите листа, които държеше. — Но според доклада на патолога няма как да я идентифицираме. — Той се ухили самодоволно, докато гледаше ту Джак, ту Нина. — Кой от вас двамата красавци иска да съобщи на Едуард Карсън и жена му тази окуражителна новина?

— Аз ще го направя — обади се Джак. — Така или иначе му се обаждам на всеки час.

— Вярвам, че в близките дни ще ме изненадаш, Джак. — Гарнър хвърли настрани неприятния доклад на Шилц. — Но не, ти ще ми трябваш, затова ти, Нина, ще съобщиш на семейство Карсън новините от тая сутрин.

Изражението на Нина по никакъв начин не издаде чувствата й. Днес беше облечена в елегантен костюм и блузка с перлени копчета до врата, където си беше сложила подбрана с вкус брошка. Той изобщо не можеше да разбере как една жена можеше да изглежда едновременно скромно и елегантно.

Бяха се събрали около бюро в импровизирания команден център в „Лангли Фийлдс“. Бюрото беше отрупано с ранните днешни комюникета от ФБР, ЦРУ, Разузнавателното управление към Министерство на отбраната, Агенцията за национална сигурност, както и от всички регионални и общински полицейски управления, които вътрешната сигурност беше включила в издирването на Али Карсън.

Триото представляваше окото на внимателно контролирана буря от дейности, които се вихреха около тях. Във външния кабинет на директорката бяха натъпкани не по-малко от трийсет агенти, които работеха на компютрите, свързани с най-секретните национални разузнавателни мрежи. Много от тях едновременно говореха по телефона и разпространяваха получени по телефона сведения за следи, които другите оперативни агенти трябваше да проучат. Наоколо имаше разпръснати торбички от „Макдоналдс“, „Кентъки Фрайд Чикън“, парчета печено на барбекю месо, полупразни кутии от китайски спагети със зеленчуци и пилешко с печурки. Кошчетата за боклук бяха препълнени с празни кутийки от безалкохолни напитки. Тежките аромати на застояла храна, пот и страх насищаха въздуха с лоша миризма, от която човек не можеше да се спаси.

Една от тези работни пчелички се беше свързала с националната база данни на хората от окръг Колумбия, Вирджиния и Мериленд, които бяха в неизвестност, но разпечатката се оказа безполезна. Тя съдържаше единствено данни за обичайното множество от бегълци от Омаха до Амарийо, които бяха изчезнали в недрата на Вашингтон, и с нищо не можеше да им помогне.

— Да се залавяме за работа — обърна се Гарнър към Джак, когато Нина ги остави.

Той изведе Джак през задния изход, който водеше към слабо осветен коридор, късо бетонно стълбище и след това до домакинската зона. На това място имаше лабиринт от работилници и складове, в които се съхраняваха множеството инструменти и принадлежности, необходими за поддържане на класен колеж като „Лангли Фийлдс“ в отлично състояние за пред родителите, които плащаха десетки хиляди долара за образованието на синовете и дъщерите си. Никое изискано училище не можеше да си позволи да изглежда занемарено, а при голям двор като този поддръжката беше постоянна.

Явно поддържащият персонал не беше тук, защото когато Гарнър въведе Джак в най-голямата работилница, тя беше празна, с изключение на двама мъже с маски и техните въоръжени охранители. Мъжете седяха от двете срещуположни страни на помещението, с гръб един към друг. Между тях, по протежение на стената, имаше огромна каменна мивка и няколко работни маси, над които висяха дъски с окачени на тях ръчни триони, чукове, шила, нивелири, метални линеали и дърводелски рендета. На едно място бяха скупчени отвертки, длета, клещи и гаечни ключове с всевъзможни размери. Към някои от масите бяха прикрепени менгемета. Във въздуха се носеше силна миризма на лепило и намазан с грес метал. Между окачените дъски с инструменти имаше прозорци, които разкриваха спокойна гледка към розовата градина, която сега приличаше на армия от бодливи, миниатюрни, застинали войничета на полузамръзнал параден плац.

— Какво е това? — разтревожено попита Джак.

Гарнър го издърпа обратно в коридора за момент.

— Доведохме двамата лидери на Първите американски светски проповедници — тихо обясни той. — Някои от членовете на организацията са изчезнали и отново са се появили като П-2. Най-малкото ПАСП е тренировъчен лагер за П-2 терористи. Според нас това е законна фасада, зад която се крие революционната групировка.

— Довели сте ги? Тези мъже престъпници ли са?

Без да обръща внимание на въпроса на Джак, Гарнър приключи:

— Дръж си устата затворена, умнико, и може да научиш нещо.

Когато се върнаха вътре, Гарнър даде знак на охранителите, които рязко завъртяха столовете на затворниците и смъкнаха маските им. Мъжете замигаха дезориентирани. Първо се вгледаха един в друг, а след това зяпнаха Гарнър и Джак с широко отворени очи. Явно бяха ужасени.

— Кои сте вие? — попита един от мъжете. — Защо сме тук?

Гарнър се приближи към мивката, пъхна гумена запушалка в канала и пусна студената вода с пълна сила. Когато водата започна да пълни мивката, той рече:

— Питър Линк, Кристофър Армитидж, вие сте членове на П-2, мисионерската секуларистка терористична групировка.

— Какво?! — възкликнаха двамата мъже почти едновременно. — Не сме!

Гарнър гледаше втренчено покачващата се вода.

— Искате да ми кажете, че не сте мисионерски секуларисти?

— Ние вярваме, че организираната религия, всички организирани религии са опасни за съвременното общество — започна Кристофър Армитидж, мъжът отдясно.

— Но не сме терористи — добави Питър Линк от отсрещната страна на помещението.

— Не сте, а? — Гарнър направи знак на охранителя на Линк, който го освободи, издърпа го за яката и го завлачи към Гарнър. Гарнър спря кранчето. Мивката беше пълна до горе.

Линк гледаше ту Гарнър, ту леко поклащащата се вода.

— Не може да го мислите наистина… какво си мислите, че е това? Полицейска държава?

Гарнър заби юмрук в корема на Линк. Когато мъжът се преви на две, той хвана двете страни на главата му и я напъха в мивката. Линк се замята като риба и водата започна да прелива и да се пени.

— Не можеш да направиш това! — извика Армитидж. — Това е Америка, правото ни на свободно слово е гарантирано!

Гарнър извади от водата задавящия се и пръхтящ мъж. Охранителят хвана ръцете на Линк, а Гарнър се обърна към Армитидж, бръкна в джоба на сакото си и му показа служебната си карта.

— Що се отнася до теб и приятелчето ти, аз съм Америка.

След като прибра картата, той пак се залови с потапянето на Питър Линк. Но когато главата на Линк се озова под водата за втори път, Джак хвана ръката на Гарнър.

— Това не е начинът — спокойно каза той. — Постъпваш глупаво.

Джак моментално усети, че това не бяха правилните думи. Гарнър продължи да държи потопената глава на Линк, докато се взираше в лицето на Джак.

— Махни шибаните си ръце от мен или, кълна се, ти ще си следващият.

— Доведе ме, за да помогна — тихо каза Джак. — Изказвам мнението си…

— Не аз те доведох, Макклюр. Всъщност мъчех се да те държа далеч. Но ще стане както иска новият президент, дори и да не е правилно.

С ръба на ръката си Джак удари лакътя на Гарнър по лъчевия нерв и Гарнър изпусна Питър Линк. Джак го извади от водата. От очите на Линк се стичаха сълзи и той повърна вода.

— О, боже! — извика Армитидж ужасен.

Гарнър се освободи от Джак, приближи се до Армитидж и изкрещя в лицето му:

— Не можеш да използваш тази дума! — Той кипеше от гняв, раменете му се приведоха, ръцете му се свиха в юмруци. На челото му пулсираше вена.

Джак забеляза, че Линк е в полусъзнание и му помогна да легне на пода. Коленичи до него и провери пулса му. Беше непостоянен и слаб. Вдигна поглед и каза на Гарнър:

— Искрено се надявам, че разполагаш с лекар тук.

Гарнър отвори уста да каже нещо, но очевидно размисли и вдигна мобилния си телефон. Не след дълго вратата се отвори. Появилият се лекар забърза към мястото, където Питър Линк лежеше в локва от вода и собственото му повърнато.

Джак се изправи и предложи на Гарнър:

— Нека да се поразходим.

Небето беше покрито с грозни облаци, готови за битка. Силен, студен вятър ги удари в лицата, от което носовете им потекоха, а очите им се навлажниха.

— Това ще ти коства кариерата — закани се Гарнър, докато отминаваха заспалата розова градина.

— Най-добре ще е, ако се успокоиш, преди да отправяш заплахи — отвърна Джак.

Гарнър крачеше напред и рязко се извърна.

— Ти постави под съмнение авторитета ми.

— Ти превиши правомощията си — тихо рече Джак. — Не сме в Ирак.

— Не е нужно. Става въпрос за националната сигурност. Имаме си работа с родни терористи, предатели на собствения си начин на живот.

Джак се вгледа в лицето на Гарнър. Беше решен да запази спокоен и уравновесен тон. Все някой трябваше да прояви благоразумие в този разговор.

— Защото не мислят като теб и сегашната администрация?

— Те отвлякоха дъщерята на бъдещия президент!

— Не знаеш дали е така.

— Да, благодарение на теб не знам. Във всеки случай не и със сигурност. От друга страна, разполагаме с подписа на П-2 на местопрестъплението.

— Някой друг може да го е оставил — изтъкна Джак.

Гарнър се засмя горчиво.

— Не вярваш наистина в това, нали?

— Честно казано, не знам в какво да вярвам, защото все още не знаем какво става.

Гарнър закрачи по обратния път.

— Добре. Да се върнем към разпита, за да разберем.

Джак се обърна и му препречи пътя.

— Няма да ти позволя да продължиш да измъчваш тези хора.

— Не можеш да ме спреш.

Джак отвори мобилния си телефон и го приближи към ухото.

— Така или иначе съм длъжен да се обадя на бъдещия президент.

Гарнър вдигна ръце.

— Виж ти. Тук съм, за да намеря хората, които хванаха дъщерята на новия президент. Какво ти е оправданието?

— Изтезанието не върши работа — отвърна Джак. — Човекът или млъква, докато умре, или, което е по-вероятно, лъже. Казва ти каквото искаш да чуеш, но това не е истината. За щастие има по-добър начин да се разбере дали тези момчета са престъпници.

Гарнър облиза устни. Джак забеляза, че гневът му се уталожи леко.

— И каква е блестящата ти идея?

Джак сгъна мобилния телефон и го прибра.

— Ще се върна там и ще поговоря с Крис Армитидж. После ще го пусна да си ходи.

— Луд ли си? Няма да ти позволя!

— Ще го освободим, както и Линк, когато се оправи — отсече Джак. — Ще ги проследим. Ще ги поставим под 24-часово наблюдение. Съвсем скоро ще разберем дали са замесени.

След като размишлява близо минута, Гарнър кимна.

— Идеята е твоя, ти сам ще се заемеш с наблюдението.

Твърде късно Джак разбра как Гарнър щеше да го накара да си плати за това, че го предизвика. Въпреки че повече от всичко искаше да се откъсне от Гарнър и да тръгне по следата на Сирил Толкан, Джак беше наясно, че не може да се измъкне от тази задача и затова кимна в съгласие.

— Ще ми е нужна помощ да държа под око двамата мъже.

— Това си е твой проблем. Погрижи се.

Докато се отдалечаваше, Гарнър извика след него:

— Имаш четирийсет и осем часа, умнико. И след като се провалиш, ще ти съсипя кариерата.

16.

— Защо лампата е изгасена?

В пълния мрак Али Карсън усети движението на въздуха в лицето си и се сви, сигурна, че той ще я удари. През трите дни, откакто беше тук, той нито веднъж не я удари, но заплахата за насилие винаги беше надвиснала, държеше я потопена в море от ужас, така че той вече нямаше нужда да я държи завързана за стола. Тя бе твърде изплашена и постоянно седеше на него.

— Какво ти казах? — Гласът на Крей звучеше като отделен от тялото му, приличаше на сърцевината на самия мрак. — Можеш да говориш само по време на ядене.

Тя продължи да държи главата си изправена. Вече знаеше, че той не иска да я нарани, а просто да й даде урок.

— Трябва да се концентрираш, Али.

По гласа му позна, че е седнал пред нея. От мисълта за тази новопридобита способност да различава нюансите в движението на звуците по тялото й премина тръпка. Това беше Рони Крей — мъжът, когото Ема беше срещнала и за когото искаше да научи повече неща. Сега беше неин ред. Налагаше се да държи тази мисъл на предно място в съзнанието си. Ема я беше научила как да бъде твърда, как да отстоява позицията си. Освен това Ема не изпитваше страх — черта, която Али никога не успя да придобие. Може би нейният шанс беше сега. Бъди смела, окуражи се тя. Съдбата те хвърли в същите ръце като Ема. Имаш шанс да довършиш това, което тя започна. Имаш възможност да разбереш този загадъчен мъж.

— Имаш остър ум — продължи Крей, — но животът ти под похлупак го е затъпил. Научена си да вярваш, че водиш разглезен начин на живот, но това е лъжа. Истината е, че имаш живот на затворник. Забранено ти е да ходиш където пожелаеш, да казваш каквото си искаш. Дори не можеш да се сприятелиш с някого без знанието на баща ти, за да могат Сикрет Сървис да нахлуят и в неговия живот като в твоя. Ти не притежаваш самата себе се, Али. Ти си кукла на конци, дърпани от баща ти.

Един стол изскърца и Али разбра, че той се е облегнал. Леко шумолене й подсказа, че кръстосва крак въз крак. Виждам, помисли си тя, без да виждам. И изведнъж изпита благодарност към него за това, че не светна лампата, за възможността, която й даде, да изостри сетивата си. За пръв път от запознанството й с Ема Макклюр тя пристъпи извън себе си, извън онази личност, която, както точно се изрази Крей, беше създадена за нея.

Сякаш отгатнал мислите й, Крей каза:

— Съществуваш както пожелае баща ти. Тази Али Карсън, която страната или по-скоро светът познава, е бонбонче, шоколадово блокче: истинско американско момиче с чисто американски ценности и идеали. Кога изобщо ти е било позволено да кажеш какво точно мислиш? Кога ти е било разрешено да изкажеш мнението си на глас? Жребият в живота ти е да допринесеш за политическата кариера на баща ти.

Тя чуваше единствено неговия глас.

— Не е ли така, Али?

Мракът го засилваше, докато най-после го видя да блести като злато в съзнанието й.

— Имаш свое собствено мнение, нали?

В продължение на доста време тя не каза нищо, макар да чувстваше как отговорът съска в гърлото й, настойчиво иска да се покаже, да заживее свой собствен живот най-после. И внезапно тя осъзна колко познат й е този страх, как в продължение на години наред се боеше да изкаже собственото си мнение, противно на това, което секундантите на баща й настояваха тя да каже публично. Само Ема познаваше истинската й душа, само Ема можеше да я научи как да бъде безстрашна. Но Ема я нямаше вече. Али усети как в гърдите й прелива огромна тъга, от очите й се стекоха горещи сълзи, спуснаха се по бузите й, капнаха върху ръцете й. Беше толкова жестоко, толкова несправедливо, че единствената й истинска приятелка й беше отнета…

— Концентрирай се, Али — подкани я Крей, както професор насърчава извънредно умен студент със синдром на дефицит на вниманието. — Важно е да фокусираш ума си, да се отърсиш от притъпеността на стария автомат Али Карсън, да изостриш ума си като диамантен резец. А сега, кажи ми, имаш ли собствено мнение?

— Имам — отговори Али. Гърлото й се отпуши и думите, които искаше да изрече, излетяха. Почувства как се връща в двора на колежа, как върви с Ема, към която бе отправен почти същият въпрос: Това мнението на баща ти ли е или твоето?

Той въздъхна, според нея със задоволство.

— Тогава може би имам шанс да стигна до истинската Али Карсън. Има шанс да разваля това, което ти е било сторено.

Скърцането на стола.

— Искаш да говориш.

Как е разбрал, зачуди се тя. Какви изумителни способности притежава този човек!

— Разрешавам ти.

— Защо го правиш? — попита тя.

— Защото трябва.

Той изрече последните думи по начин, който я разтърси. Все още не знаеше защо, беше твърде смаяна от собствената си реакция, но сега започваше да вярва, че ще разбере какво й се случва и защо.

Тя усети как той се наведе към нея, почувства топлината му, все едно държеше биещото му сърце в ръцете си.

— Али, искам да споделя нещо с теб. Аз съм абсолютно уверен в това, което правя. Освен това съм патриот. Тази страна се изгуби. Над демокрацията е надвиснала сянка, Али, и тя се нарича Господ — християнският бог, в чието име са нападнати, погубени и унищожени толкова много народности: ацтеките, инките, евреите в Испания, халифите в Константинопол и Трапезунд, китайците, негрите, нашите индианци. Всичките са грешници, така ли?

Тя чуваше дишането му, което наподобяваше духало, раздухващо огън. Всяка дума беше съпътствана от силна емоция. Тази емоция й беше позната, тя я разбираше, без да може да я определи. И тя почувства Ема до себе си как й шепне нощем в стаята в „Лангли Фийлдс“, която бе толкова далеч сега, ужасно далеч. Тя пак се разрида тихичко за Ема, но и за собственото си натрошено „аз“, за живота, който беше принудена да живее, за всичко, което беше пропуснала: приятели, смях, шляене, хлапашки лудории. Да бъде самата себе си, каквото и да означаваше това. Тази мисъл й донесе още сълзи и още тежест в гърдите, които едва успя да понесе.

Докато се случваше всичко това, Крей запази мълчание, държеше ръцете й в тъмното, поддържаше връзка с нея. Тя изпитваше огромна благодарност за мълчанието, за човешката близост.

— В продължение на повече от десетилетие — промълви той най-сетне, когато сълзите й спряха и дишането й си възвърна нормалния ритъм — съществуваше конспирация за премахване на демокрацията. Едва в последните осем години тя изпълзя на светло. Под прикритието на знанието какво е най-добро за Америка клика от десни фанатици сключи пакт с религиозни фундаменталисти, които пламенно желаят да превърнат Америка в чиста християнска държава. Този алианс е ново изопачаване на това, което Айзенхауер злокобно е нарекъл „военноиндустриален комплекс“. Айзенхауер се е боял, че той ще поеме управлението на страната, и страховете му се сбъднаха. Негово величество петролът управлява Америка, негово величество петролът определя външната ни политика. Ако Близкият изток не беше пълен с петрол, изобщо нямаше да ни е грижа кой кого убива там. Даже нямаше да знаем какво е сунит, камо ли защо той иска да убие съседа си шиит. Но сега религиозното право насила се включи в микса, сега имаме президент, който вярва, че върши Божието дело. Но аз и милиони хора като мен по целия свят не вярват, че Бог съществува. В такъв случай чия работа върши президентът?

Али го слушаше с наострени уши. Чувстваше се напрегната като изопната струна, като извадена от себе си, сякаш е получила привилегията да излезе от тялото си, да се рее като дух над хората отдолу. И заедно с това чувство дойде и усещането за енергия и сила.

— Ти и аз, Али, сме потъпквани от този религиозен масов маскарад във вид на демократично управление. Колко пъти трябва този президент да каже, че не го е грижа какво мислят хората или Конгресът, че той знае кое е най-добро за нас, кое е правилно. Той има предвид, че неговият Бог знае, но всъщност неговият Господ не съществува. Неговият морал е заблуда, измислена от така наречените праведници, за да подкрепят твърдението си, че всяко тяхно решение е правилно, че цялата критика, насочена срещу тях, идва от един радикален ляв елемент. Те се опитаха да направят твърдата вяра в Господ синоним на патриотизъм, а здравословния скептицизъм — в синоним на държавна измяна. Ние трябва да се борим срещу този фалшив морал, трябва да го спрем, преди заразата му да се е разпространила твърде много.

Той стисна ръцете й за последно и ги пусна.

— Сега ме познаваш. Не съм казвал тези неща на друг човек.

Той се изправи и тя усети, че се оттегля. Искаше й се да му извика да остане, но знаеше, че не трябва. Бе научила урока си.

— Иска ми се да ти вярвам, Али. Това е най-горещото ми желание. Но все още предстои да докажеш, че заслужаваш доверие. — Гласът му отслабваше. — Вярвам, че ще се справиш. Имам вяра в теб.

17.

Джак не се върна повече у дома. Но се страхуваше, че баща му ще се опита да го намери, че ще използва властта си, за да го завлече обратно в стаята, през чийто прозорец се виждаше мигането на светофара и която беше заложник на скърцанията и скриптенията от среднощните стъпки на баща му.

Къде отиваш, когато изчезнеш от схемата, изградена от системата? Обратно към деня, в който си станал войник, или, ако си имал романтична душа, към деня, в който си постъпил в Чуждестранния легион. Но тези златни дни отдавна бяха избледнели. „Извън схемата“ за Джак означаваше да остане с Гъс.

Гъс притежаваше „Хай Лайн“, заложна къща на „Канзас Авеню“, където тротоарът лепне от телесни течности и по всяко време на годината влажен и упорит вятър блъска по мръсните врати на магазините.

Джак застана пред вратата на заложната къща в седем сутринта в деня след инцидента в хлебарницата и зачака Гъс да се появи.

Онзи не показа с нищо, че е изненадан.

— Ха, на бялото момче му е харесал булгурът. — Той отключи вратата и вдигна ролетката. — Трябваше да се сетя.

— Няма да се прибера вкъщи. — Джак последва Гъс в „Хай Лайн“ — дълго, тясно пространство със стъклени витрини вдясно и огромно огледало на стената вляво. Беше невъзможно да направиш каквото и да било, дори да си бръкнеш в носа, без Гъс да те види. — Искам да работя за теб.

Гъс включи флуоресцентното осветление, а след това и климатика, който забоботи на пресекулки.

— Е, мога да кажа „не“ въпреки туй, което ми каза пастор Таск. — Още светлини грейнаха в задната част на магазина. — Ха, той си мисли, че е гепил Господ за шлифера. — Лампите в стъклените витрини затрепкаха, преди да осветят заложените стоки. — Като те оставих вчера, ударих по някоя жица тук-там. Знам му спатиите на Сирил.

Гъс застана зад щанда, провери касата и напъха вътре пачка банкноти. После вдигна поглед. На лицето му се четеше лека изненада.

— Казвам се Огъстъс Търлингтън Трети, няма майтап. Т’ва име ме вкарва във всеки кънтри клуб в Америка. Докато не ми видят черната муцуна. — Той изсумтя. — Е, к’ви ги крепиш оттатък тезгяха? Така няма да научиш занаят.

В „Хай Лайн“ се отбиваха татуирани мъжаги, прегърбени типове, печелещи от порнография, буйни колумбийци, широкоплещести сводници, наркопласьори с жълтеникави лица и подкупни ченгета, чиито шкембета вървяха пред тях.

В началото работата на Джак се състоеше в изпълняване на нарежданията на Гъс или поне така си мислеха клиентите. Но всъщност той ги наблюдаваше така, както можеше само той, и изпиваше с очи всяка сделка.

— Искам да си в час к’во става тук — каза Гъс първата сутрин. Той изобщо не беше изненадан да види Джак пред магазина си. — Задачата ти е да опознаеш всяко копеле, дето редовно ми се носи тука.

Гъс живееше в голяма къща в края на „Уестморланд Авеню“, точно отвъд границата на Мериленд. Колкото и невероятно да звучи, къщата му беше заобиколена от дървета и гъсти храсти. Джак имаше собствена стая на горния етаж. Като погледнеше през прозорците, си представяше, че се намира в къща в клоните на дърво, цялата покрита с листа и защитена от зеленината. В извивката на един клон имаше гнездо, оцвъкано с курешки и пълно с перушина, което по това време на годината беше празно, но напролет нещата стояха другояче. Сутрин зеленото кътче беше осеяно в злато, а през нощта застинало под сребърен блясък. Като се изключат птиците и цикадите през август, наоколо беше тихо и спокойно.

И все пак понякога Джак чуваше музика. Част от него се свиваше, но самата музика — бавна, тъжна, смирена дори в кипящия й гняв — го привличаше. Постепенно той овладя вътрешния си страх и се осмели да се промъква долу. Тогава до ушите му достигаше мъжкият глас, дълбок, по-плътен и по-изчистен от този на Джеймс Браун. Сядаше на най-долното стъпало с обвити около кокалестите си колене ръце и се полюшваше леко в такт. В продължение на час-час и нещо се потапяше в реката от скръб и поглъщаше звуците, които го пронизваха до мозъка на костите и с тъгата си го издигаха на златна каляска, за да го пренесат над насмолени покриви, мигащи светофари, надути клаксони, свирещи спирачки, пиянски викове, в царство на пълно блаженство.

След като и последните ноти утихнеха, Джак се качваше обратно по стъпалата, изпълзяваше в леглото си и се унасяше в дълбок, безпаметен сън.

Всяка вечер музиката достигаше до ушите му и ритуалът се повтаряше: той се промъкваше тихо по стълбището и седеше сам, но не самотен, а свързан с един невидим свят чрез музиката, чрез думите, чрез гласовете на мъже, които са видели неща, които самият той не можеше дори да си представи.

През уикендите пастор Таск посвещаваше Джак в тайните на Божието дело. Работните му дни минаваха в „Хай Лайн“, където наблюдаваше, подреждаше и изготвяше каталози на тъжния парад от вехтории, които разорени клиенти донасяха на Гъс, за да ги оцени и ако прецени, че са подходящи, да ги приеме срещу скромни суми в брой. Скоро Джак научи, че повечето клиенти никога не се връщаха за заложените вещи, въпреки че те вероятно им бяха ценни по някакъв техен си начин, непонятен за никого другиго. Всеки месец Гъс провеждаше търг, на който разпродаваше стоките, непотърсени в рамките на половин година — едно от условията на договора с „Хай Лайн“. Винаги сред старите китари, часовниците „Таймекс“, брошките и златните медальончета се намираше и по някоя ценна находка. Несъмнено Гъс правеше пари от тези трансакции, макар че след по-малко от седмица на работа Джак знаеше със сигурност, че огромният му работодател си изкарва прехраната в задната стаичка.

По време на един подобен търг Джак се натъкна на кашон с комикси. Изпълнен с вълнение, започна да се рови из тях, докато не си даде сметка, че гледа собствените си книжки. Вероятно баща му беше дошъл през някой уикенд, докато той е бил с пастор Таск, и ги е заложил. Джак веднага разбра, че баща му никога не е имал намерение да се върне за тях. Обзе го неописуемо чувство на свобода, тъгата и радостта се сляха в едно, също като онази странна емоция, която го привличаше към меланхоличните вечерни музикални изпълнения на Гъс.

За миг се замисли дали да не помоли Гъс да удържи цената на комиксите от заплатата му. После отвори един и се зачете. Почти веднага го дръпна настрани, отвори друг и още един, и още един. Остави всичките настрани. После взе кашона и го сложи на щанда за продаване.

Едва когато вдигна поглед, разбра, че Гъс го е гледал през цялото време.

Една сутрин, около седмица след търга, когато слезе за закуска, видя, че го чака подарък.

Стоеше и зяпаше големия пакет на кухненската маса. Гъс беше надянал готварска престилка и целите му пръсти бяха в брашно.

— Е, айде, хлапе, отвори го.

— Нямам рожден ден днес.

Гъс умело изля четири топчета тесто в опушен чугунен тиган.

— Не щеш да го дам на друг, а?

Думите на Гъс изпълниха Джак с трескавост. Пръстите му трепереха, докато разкъсваше хартията. Вътре имаше квадратна кутия с капак. Отвори го: грамофон и три албума — на Мъди Уотърс, Хаулин Улф и Фетс Домино.

Гъс обърна с пръсти царевичните питки и каза:

— Животът без блус, това вече е грях. Блусът разказва истории — живота на хората, които са го създали.

Той плъзна една чиния с царевични питки по масата.

— А сега си изяж закуската. Довечера ще изслушаме плочите заедно. Няма смисъл да седиш сам на твърдите стъпала.

След шест седмици Гъс реши, че Джак е готов да наблюдава сделките в задната стая. Тя представляваше студено помещение с размери 3,5 на 3,5 метра, обзаведено с диван и два фотьойла, между които имаше бюфет с наредени бутилки алкохол и старомодни чаши за уиски от блестящ кристал. Всеки ден едно момиче идваше да почисти — да забърше прах и да мине с прахосмукачка. Гъс беше извънредно взискателен по отношение на мястото, където сключваше сделките си.

Джак имаше опасения, че този бизнес е свързан с наркотици, защото Сирил Толкан се занимаваше именно с това, а беше повече от ясно, че Гъс и Сирил са конкуренти. Но тревогите му се оказаха напразни. Сделките в задната стаичка бяха от съвсем друг характер.

Първия ден Гъс му каза: „През целия си живот съм бил отшелник, винаги съм се стремял да съм по-щастлив от баща си, но при всеки опит на пътя ми се изпречваше бял. Затова накрая се отказах и се оттеглих в моя собствен свят, където съм цар на замъка.“

През задната врата на „Хай Лайн“ влизаха много инспектори от полицията. Макар на външен вид да не си приличаха, на Джак му се струваха еднакви: с твърд и суров поглед и намусени. Всички те бяха виждали достатъчно из улиците, които бяха призвани да пазят, а често дори и прекалено много: твърде много ярост, горчивина, завист и злоба, кръв. Те обитаваха блато, дълбоко в света на организираната проституция, контрабандата на наркотици, наемните убийства, войната за територия. Във вечно бдящите им очи имаше желание за кървава мъст. Джак го виждаше, надушваше го като острата миризма на задушлив газ.

Всички искаха от Гъс едно и също — сведения, за да щракнат белезниците на бандитите. Искаха арести без усложнения — арести, които няма да ги ударят обратно като бумеранг. А Гъс можеше да им бъде полезен, защото търгуваше с информация и именно информацията го хранеше. Понякога замъкът му се оказваше недостатъчно голям, за да задоволи желанията му, но беше населен с армия от доносници и информатори, които той поставяше на място, с озлобени ренегати и амбициозни политици — списъкът изглеждаше безкраен.

Каквото и да искаха тези детективи, Гъс обикновено го имаше или поне можеше да им го осигури в рамките на няколко дни. И всичко си имаше цена, разбира се. Те плащаха неохотно и с явна неприязън. Знаеха цената на стоката.

Един от редовните посетители на Гъс беше детектив на име Станц. Лицето му беше набръчкано като използвана салфетка, а месестите му рамене непрекъснато бяха приведени като на боксьор, хванат натясно. Носът му представляваше безформена маса, счупен в улични разпри, докато е бил на възрастта на Джак, и след това ненаместен както трябва. Пушеше като комин и говореше така, сякаш гърлото му беше постоянно задръстено от катран и никотин.

Десетилетията работа в полицията не бяха заличили вкуса му към доброто облекло. Разкопчаваше копчето на елегантното си сако и леко повдигаше крачолите си, преди да седне на дивана. Запалваше цигара „Кемъл“ без филтър и вдишваше дълбоко.

— Свърши добра работа със случая Гонсалес. — Той подаде дебел бял плик на Гъс. — Негодникът няма да може да прави пари от кока или други гадости в близко време.

— Целта ни е да помогнем. — Гъс напъха плика в един джоб, без да го отвори. Очевидно имаше доверие на Станц.

— Като го спомена… — Детективът махна парченце тютюн от върха на езика си, — шефът ми диша във врата за двойното убийство до „Макмилън Резервоар“.

Гъс се намръщи.

— Казах ти. Работя върху туй.

— Работенето не е достатъчно. — Станц се наведе напред и застана на ръба на дивана. — През последните три седмици животът ми се превърна в жив ад. Никакъв сън, никаква почивка. Мамка му, дори не мога да си получа обичайната доза чукане. Знаеш ли какво означава това за мъж на моята възраст? Чувствам си простатата уголемена като топка за софтбол. — Пепелта в края на цигарата му потрепери колебливо. — Гъс, задникът ми се пече на огън. Три седмици разпити, повторни разпити, ровене в стари случаи, обстойно проучване на квартала, облизване на всяка една шибана кофа или контейнер за боклук в търсене на нож или друг остър инструмент, с който са убити жертвите. Чувствам се на ръба. И какво да напиша в доклада до шефа ми? Какво ще докладва той на началника на отдел „Разследвания“? И какво ще каже началникът на комисаря и на кмета? Разбираш ли в какъв омагьосан кръг се намирам? Целият този шибан натиск има не само верижен ефект. Аз съм този, който ще понесе удара.

Той смачка цигарата си и се изправи.

— Дай ми името на бандита. В противен случай се оттеглям и ще повлека всички след мен.

Очите на Гъс се притвориха, при което Джак усети опасното напрежение във въздуха и несъзнателно направи крачка назад.

С ленив глас, който според наблюденията на Джак предвещаваше опасност, Гъс каза:

— Ти си в полицията колко? Трийсет години?

— Трийсет и три, ако бъдем точни.

— Не — Гъс поклати глава. — Трийсет и три години, осем месеца и седемнайсет дни.

Станц замига недоумяващо. Нямаше ни най-малка представа накъде води всичко това. Но Джак беше наясно и не можа да се сдържи да не се усмихне тайно.

— Доста време — провлече Гъс. — Бая лайна са се натрупали за толкоз години.

Най-после Станц загря.

— Ей, чакай малко.

— Преди пет години, залавянето на Очоа — продължи Гъс, сякаш Станц изобщо не беше си отворил устата. — Освен трийсетте дози кока в него бяха намерени и двайсет и пет милиона, но в полицейската стаичка с доказателствата се оказаха само двайсет и три. Преди осемнайсет месеца беше застрелян един латинос. Ченгетата го завариха с патлак в ръката, ама нали и двамата сме в час, че като го гръмнахте, оня не беше въоръжен — нали от мен купихте ютията. И, за бога, имам го черно на бяло.

Станц почервеня.

— Хей, нали ми каза…

— Има една игра, която няма да ти се отвори парашута да играеш с мене. — Стаеният гняв на Гъс кипеше в очите му.

Станц се извърна за момент, докато дойде на себе си. Най-накрая каза:

— Никога не бих те заплашвал, Гъс. Много добре знаеш, че заедно изминахме дълъг път.

Масивната фигура на Огъстъс изпълваше цялата стая, а яростта му беше погълнала всичкия наличен кислород.

Станц полагаше неимоверни усилия да успокои дишането си.

— Сега всичко наред ли е между нас? — попита той.

Май нямаше търпение да се измъкне колкото се може по-скоро.

18.

— Пит ще се оправи ли?

— Така казва лекарят — отговори Джак. — Откаран е в медицинския център „Бетесда“. Ще получи най-добрата помощ.

Джак сам изяви готовност да откара Крис Армитидж до дома му. От сивото небе се спусна тънка пелена суграшица. Гумите съскаха, докато колата се плъзгаше по пътя.

Армитидж потрепери.

— Докато пак го потопят.

— Няма да го потопят пак.

— Със сигурност. — Армитидж се беше свил на пътническата седалка колкото е възможно по-далеч от Джак. — Ще подам жалба до главния прокурор.

— Съветвам те да не го правиш. — Джак се качи на магистралата и се отправи към Вашингтон. — В противен случай Гарнър пак ще те хване. Освен това ти гарантирам, че главният прокурор никога няма да види жалбата.

— Тогава ще я направя публично. Всяка една новинарска агенция на драго сърце ще приеме историята.

— На Гарнър ще му хареса. Само за миг той и хората му ще докажат, че си побърканяк и каквото и доверие да се опитваш да изградиш в движението ти, то ще бъде пръснато на пух и прах.

Армитидж го изгледа за момент.

— Кой си ти? Доброто ченге?

— Аз съм добрият — отвърна Джак. — Единственият, когото ще срещнеш през следващите три седмици.

Армитидж обмисли чутото.

— Щом си толкова добър, тогава ми кажи какво става.

Джак заобиколи един тромав влекач.

— Не мога да го направя.

В тона на Армитидж се усещаше горчивина.

— Това е кошмар.

На всеки двайсет секунди очите на Джак се отклоняваха към огледалото за обратно виждане.

— Разкажи ми за твоята организация.

Армитидж изсумтя.

— Като за начало, ние не сме П-2. Всъщност нямаме нищо общо с тях.

Едно сиво беемве петица беше заело позиция две коли зад тях.

— Но ти знаеш за П-2. — Джак се стараеше да прикрива обзелото го напрежение.

— Разбира се. Може ли да увеличиш температурата? Тресе ме.

Джак завъртя копчето.

— От страха е, процежда се през тялото ти.

— Откъде знаеш? Имам чувството, че ще ме е шубе до края на дните ми.

Джак мина в средната лента. Сивото беемве изчака няколко минути и направи същото.

— Всяка организация има радикали — обясни Армитидж, — но да ни слагат под общ знаменател е все едно да речеш, че всички мюсюлмани са терористи.

Наближаваха изход от магистралата. Джак се престрои в лявата лента.

— Може да ти звучи изненадващо, но ужасно много американци са убедени, че е така.

— Преди петдесет години повечето американци са мислели, че евреите имат рога. Ето това е сред нещата, които не са й наред на Америка, сред нещата, срещу които се борим.

Сивото беемве мина в лявата лента.

— Предполагам, че Гарнър и хората му още го вярват — язвително отбеляза Джак.

— Защо казваш „Гарнър и хората му“? Ти не си ли от тях?

— Бях зачислен към тях, за да им вдигна реномето. — Може и така да се изтълкува, рече си Джак. — Но не споделям тяхната философия.

— Във всеки случай ти благодаря. Питър по всяка вероятност дължи живота си на теб.

Джак усети как Армитидж изучава лицето му.

— Освен ако не е било театър, а?

— Не.

— Как да съм сигурен, че не лъжеш?

Джак прихна.

— Не можеш.

— Не виждам кое му е смешното. — В тона на Армитидж прозираше обида.

— Имах предвид да ми повярваш, че казвам истината.

Армитидж се усмихна насила.

— О, аз имам вяра — вяра в човечеството, вяра в науката, вяра, че разумът ще надделее над религиозните заблуди. Разумът не се нуждае от свещеник или равин, или имам, за да съществува.

— Звучиш убеден в правотата си.

— Нямам друг избор — отвърна Армитидж. — Някога бях свещеник.

Думите му възбудиха интереса на Джак, почти колкото и сивото беемве.

— Да не падна от кревата?

— Знам какво си мислиш, но не, не беше момиче. Беше нещо много по-просто, наистина. И това направи откритието ми още по-проникновено. Един ден се събудих и си дадох сметка, че светът на религията е в пълен дисонанс със света, в който живеех, света около мен, света, на който помагах. Епископите и архиепископите, които познавах, моите духовни водачи, нямаха ни най-малка представа какво се случва в истинския свят. Нещо повече — не ги интересуваше.

Армитидж облегна глава и обърна поглед към себе си.

— Един ден направих грешка, като изказах опасенията си пред тях. Те без никакво колебание ги отхвърлиха, но от този момент нататък, смея да твърдя, че представлявах опасност за тях. Не ми даваха да вземам решения относно църковната политика дори в собствената ми енория.

Те продължаваха да се движат на юг по магистралата.

— И затова напусна.

Армитидж кимна.

— Всичките ми връзки с нерационалния, основан на вярата, свят бяха прерязани. Вместо това бях привлечен от физиката, квантовата механика, органичната химия — не като учен, а като начин да разбера света. Открих, че всички тези дисциплини са емпирически установени. Могат да бъдат формулирани. И още по-важно, могат да бъдат ясно дефинирани. Не подлежат на интерпретация. Разбираш ли, организираните религии отравят всичко. Правят хората суеверни, невежи и нетолерантни към различните от тях. Освен това те погрешно дават власт на хора, които нямат право да бъдат на власт.

— Като стана въпрос… дръж се.

Джак шофираше с малко под разрешената скорост, но на стотина метра от изхода натисна рязко педала на газта. Колата дръпна напред. Джак завъртя волана и навлезе в средната лента, съпроводен от сърдит рев на клаксони. Внезапно намали, да пусне един камион да мине пред тях, а след това се отклони в дясната лента и навлезе в изхода с шеметна скорост.

Зад тях изсвистяха гуми, чу се вой на клаксони.

Армитидж се извъртя назад, доколкото му позволяваше предпазният колан.

— Не можа да се измъкнеш.

— Когато поискам да се отскубна от тях, ще го направя — отвърна Джак.

Той се приготви да свърне вляво по „Кърби Роуд“, но видя пред себе си временен знак на колела, чийто надпис от мигащи лампички предупреждаваше нещо. Проблемът беше, че не можеше да го прочете. Наредените светлини гъмжаха като кошер пчели. Високата скорост му пречеше да намери неподвижната си опорна точка, да заповяда на дислексичния си мозък да прочете това, което отказваше да прочете. Затова се отклони вляво от магистралата.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Армитидж, вкопчен в таблото отпред.

Джак веднага го разбра. Достъпът до „Кърби Роуд“ беше блокиран. Промушиха се между две дървени барикади и се врязаха в осеяно с дупки пътно платно, тук-там оголено до самата му основа. Работниците се разпръснаха с крясъци, обезумели от ужас. Колата пропадна в една дупка, после подскочи и тежко се стовари върху земята.

Воланът вибрираше в ръцете на Джак.

— Какво пишеше на знака?

— Не те разбирам. — Армитидж беше озадачен. — Можеш да четеш колкото и аз.

— Просто ми кажи какво пишеше! — изкрещя Джак.

— Следващият километър на „Кърби Роуд“ е в ремонт.

Засега нищо не можеше да помогне.

— Дръж се — мрачно каза Джак.

Те се друсаха по неравния път. Джак ту намаляваше, ту даваше газ, за да избегне най-дълбоките дупки. Изминаването на разтърсващия до мозъка на костите километър им се стори цяла вечност. След това колата стъпи на гладък асфалт. Джак забеляза, че сивото беемве крета по пътя зад тях.

— Защо ни преследват? — попита Армитидж, докато се обръщаше назад.

— Дяволски добър въпрос.

Джак отвори мобилния си телефон, набра Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви, което се намираше на по-малко от пет минути от тях.

— Макклюр е, свържете ме с Бенет — изстреля веднага щом отсреща вдигнаха. Началникът Родни Бенет незабавно прие обаждането.

— Какво става, Джак?

— Ще разбера след няколко минути, шефе. Водя мощна опашка зад себе си. Последен модел сиво беемве петица. След три минути ще съм на „Клейборн Драйв“. Капанът ще щракне ли?

— Остави на мен — измърмори Бенет.

— Добре. До след малко. — Джак сгъна телефона. — Отвори жабката — каза той на Армитидж. — Извади бележник и химикалка.

Армитидж се подчини.

Точно след три минути Джак зави наляво по „Клейборн Драйв“. Попаднаха в скъп квартал с големи, изискани къщи сред просторни тревни площи и елегантни градини пред тях.

Джак, който с едно око следеше случващото се в огледалото за обратно виждане, забеляза сивото беемве да завива след тях. Характерната му муцуна тъкмо стъпи на „Клейборн“.

— Защо намаляваш? — Армитидж вече наистина беше разтревожен. — Ще ни настигнат преди…

— Млъкни и запиши номера на беемвето — изстреля Джак.

— Готово — отвърна Армитидж, докато драскаше припряно.

Джак чу сирени по „Кърби“, които идваха право към тях.

Когато беемвето приближи достатъчно отзад, той внезапно завъртя волана наляво. Колата прескочи бордюра, качи се на тревата, мина през нисък жив плет от чемшир и се скри зад къщата точно когато две коли на Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви с включени сигнални светлини и виещи сирени свиха по „Озбърн Драйв“ и заклещиха мистериозния сив преследвач.

19.

— Тоя, дето ще го видим, не си пада по непознати — предупреди го Гъс. — Плюс това не обича белите, демек — две черни точки за теб.

— Тоест да остана в колата ли? — попита Джак.

Гъс завъртя волана и бавно тръгна по „Ти Стрийт“.

— Да бе, остани, че Мармозетката да дойде да ти пусне куршум в главата. Хич и не пита. Засмърди ли му — действа.

— Какво е мармозетка? — поинтересува се Джак.

— Няк’ва маймуна май, катери се по върховете на дърветата в горите, абе, нещо такова.

— Виждал ли си някога? Имам предвид истинска мармозетка.

— Аз, не.

Очите на Гъс проучваха улицата. Джак усети как нещо в приятеля му се изопна, толкова беше съсредоточен.

— Кога мислиш ми остава време за зоопарк?

Между Шестнайсета и Седемнайсета улица Гъс спря до бордюра и изключи двигателя.

— Ето ни в „Анакостия“. Не ти е мястото тука, чат ли си? Затуй стой близо до мен, не продумвай ни дума и не си завирай носа в чуждите работи, нали тъй?

— Да.

Огромният двигател на континентала заглъхна като часовник, който е спрял да работи. Жегата на ранната вечер се просмука вътре и започна да натежава в охладения от климатика въздух. Гъс изсумтя и отвори вратата.

Намираха се на улица с тесни, подредени в редица къщи, обковани с олющени дъски. Миниатюрните избуяли предни дворове бяха разделени от телени мрежи. Голяма немска овчарка се разлая и се хвърли срещу оградата, челюстите й тракнаха.

— Хей, Годзила! — Гъс се приближи към оградата, а Джак го следваше плътно. — Комшията на Мармозетката държи Зила полугладен, та да напада всеки, дръзнал да приближи. — Гъс бръкна в джоба си, извади шепа кучешки бисквити и ги хвърли през оградата. — Не трая да гледам животно, към което се отнасят лошо.

Докато Годзила хрускаше първата бисквита, Гъс и Джак се приближиха до съседната къща.

— Баща ми беше ловец на бездомни кучета — обясни Гъс. — Ей, човече, казвам ти, дъртият мразеше работата си. През цялото време да се оправя с тях — бяс, кофти отношение, с всичко се е сблъсквал.

Гъс поведе нагоре по стъпалата на една къща, боядисана в цвят на вечерно небе. Жалузите бяха чисти и бели, а покривът без накатранена хартия като съседните къщи.

— Тук е. — Той почука на вратата.

Последва кратка пауза, след което мъжки глас извика:

— Влизай!

В мига, в който Гъс отвори вратата, отекнаха три изстрела и Гъс безцеремонно изблъска Джак обратно на верандата. Ушите на Джак пищяха и той не можеше да чуе нищо, но както беше проснат на земята, видя как Гъс извади от сакото си „Магнум .357“ и отвори вратата с трясък. Извика нещо на Джак, докато изчезваше във вътрешността на къщата, но Джак не успя да чуе нищо.

Джак се изправи и изтича вътре. Докато минаваше през вратата, забеляза три дупки от куршуми в дървото. Беше странно да усеща, че се движи, а да не чува нищо друго, освен кънтенето в ушите си, зад което се криеше мъртва, всепоглъщаща тишина. Все едно целият свят беше натъпкан с памучни топки.

Тичайки след Гъс, той се озова в слабо осветена стая, толкова претъпкана с книги, плочи, списания, разхвърляни дрехи, шапки, обувки, кецове, че приличаше на лабиринт. Плафоните на тавана бяха махнати и се виждаха голи петна като скривалище на краставо куче. Вместо това множество лампи върху масите, столовете и пода осигуряваха странна цветна светлина. Само след миг Джак осъзна, че всички абажури бяха покрити с цветни парчета плат, които засенчваха и оцветяваха светлината.

Гъс излезе от боядисана в бледожълто кухня и тромаво затопурка през стаята към него. Магнумът сочеше надолу към пода. Гъс му каза нещо и настървено зажестикулира със свободната си ръка, но Джак все още беше оглушал от изстрелите и най-вероятно в шок, затова продължи напред.

Той стъпи встрани от една лошо подредена купчина книги и непохватно се спъна в друга, още по-голяма камара с червено петно отгоре й, което приличаше на отбелязване с тебешир или дамга. И тогава му просветна. Първо изчезна равновесието му, а след това краката му омекнаха и той падна.

Застанал на четири крака, се озова на по-малко от петнайсет сантиметра от слабо, посипано с белези лице. Широко отворените очи бяха втренчени в него. И в този момент Джак забеляза струйката кръв, която се стичаше от ъгълчето на полуотворената уста, и усети ужасното зловоние на мърша. Той изпищя, отскочи назад, препъна се в чифт ботуши, просна се по задник и краката му щръкнаха във въздуха. Можеше да е смешно, ако не беше втрещен от ужас. Той се изправи и без да гледа, се блъсна в стената в отчаян опит да се измъкне от къщата. Единствената му мисъл беше да избяга колкото е възможно по-далеч от мъртвия мъж.

Той плачеше и повръщаше на пода. Не можеше да изтръгне от главата си гледката на вторачените очи. Искаше единствено да върне времето назад, да е в хладния „Континентал“ на Гъс, на сигурно и безопасно място, както преди да започне всичко това.

Тогава Гъс го сграбчи за яката, вдигна го и краката му увиснаха във въздуха. Изпаднал в истерия, Джак риташе и пищеше, а фактът, че все още беше полуоглушал, влошаваше нещата допълнително, все едно изживяваше кошмар, от който нямаше сили да се събуди. Нищо не беше реално и все пак всичко бе съвсем истинско: онези очи, стичащата се кръв от полуотворената уста, вонята на изпражнения и смърт, на човешко тяло, лишено от живот. Всичко му дойде твърде много. Юмруците му тихо барабаняха по раменете на Гъс, а обувките му се врязваха отново и отново в пищялите на огромния мъж.

После се озова навън и Гъс го пусна. Той се преви на две, разтърсван от мощни спазми, повръщаше и чувстваше, че всяка частица от тялото му ще експлодира от болка и ужас. Беше празен отвътре. Червата му бяха обърнати наопаки. Всеки един нерв в него бе оголен, крайниците подскачаха, тялото му се тресеше.

Нощта го обгърна или може би това беше Гъс? Постепенно той излезе от бездната, в която го тласнаха шокът и ужасът. Малко по малко осъзна, че Гъс го е взел в обятията си и го люлее като бебе.

Тогава чу сирените и разбра, че слухът му се възвръща. В началото бяха някъде далеч, но много бързо идваха все по-близо и по-близо.

— Добре ли си, да тръгваме? — попита Гъс.

Джак се притисна в него и зарови лице в масивния му гръден кош.

Гъс се изправи с Джак в ръце. Отнесе го в континентала и запали. Тъкмо завиваха по Шеста улица, когато в задния прозорец за кратко проблеснаха червени и бели светлини. Сирените свиреха съвсем наблизо, но бързо заглъхнаха, когато Гъс натисна газта.

Отминаха дузина сиви сгради и Гъс спря до една телефонна будка.

— Трябва да се обадя. Само минутка, хлапе, окей? — Той бавно и внимателно изгледа Джак. — През цялото време ще ме виждаш.

Джак гледаше как Гъс напъха половината си туловище в будката и зареди телефона. Зъбите му затракаха. По тялото му преминаха тръпки и докато си представяше, че отвратителната смрад е окупирала колата, пак се разплака.

Едва когато видя, че Гъс крачи обратно към него, той си избърса очите и носа. Докато Гъс се плъзгаше на седалката, той хлъцна веднъж. Гъс гледаше право напред. Джак се опита да се съвземе, но от време на време от гърдите му се изплъзваше някое притаено ридание.

Най-после успя да промълви:

— Това… това…?

— Дали беше Мармозетката? — Гъс кимна. — Аха, той беше.

— Какво… какво…?

Гъс въздъхна.

— Спомняш ли си двойното убийство при „Макмилън Резервоар“, за което Станц искаше да му помогна? Мармозетката беше моят човек по случая. — Гъс се огледа. — Изглежда, се е приближил до кокала.

— Твърде много — потвърди Джак, треперейки.

Гъс сложи ръка на облегалката.

— Както и да е, не се коркай. — Сви разтревожено вежди. — Не ми ли вярваш?

— Мислех си за Мармозетката — каза Джак. — Мислех си, че трябва да бъде погребан, а не да го пипат хора, които никога не са го познавали.

Последва дълго мълчание. Най-накрая Гъс запали двигателя. Включи на скорост и потегли.

Джак нямаше представа къде отиват, но не го и интересуваше. Отново беше потънал в света, за който вестниците, телевизията и филмите твърдяха, че съществува, и все пак той никога не можеше да си го представи. Този свят го връхлетя твърде рано и той не можеше да се справи с реалностите му. Учуди се на всички сълзи, които проля, защото не можеше да си спомни да е проронвал дори и една сълза преди това. Беше си създал желязно правило никога да не плаче, докато баща му го пребива и даже докато баща му се промъква обратно през апартамента и звуците на „California Dreaming“ избледняват като пламъче на свещ по пладне. Не се разплака, когато Андре и бандата му го завлякоха в уличката зад магазина за електроника. А тази вечер, изглежда, не можеше да спре.

Гъс взе разстоянието до „Кънектикът Авеню“ 3001, адресът на предния вход на Националната зоологическа градина, само за единайсет минути.

Джак се обърна и надзърна през прозореца.

— Гъс, сега е нощ. Зоопаркът не работи нощем.

Гъс отвори вратата.

— Кой казва?

— Виж колко е малка! — Гъс гледаше през клоните към малкото черно-бяло лице, което ги наблюдаваше. В огромната клетка имаше множество мармозетки, но тази, след като ги забеляза, се приближи най-много до тях. Останалите бяха заети да ядат плодовете в лапите си или да гризат дървото с изумително дългите си долни резци.

Джак се вгледа в черните очи, вторачени в него. Лицето излъчваше такава интелигентност и такова проникновение, като че ли мармозетката виждаше свят, който бе едновременно по-малък и по-голям от този, който той виждаше.

— Какво си мисли? — попита Джак.

— Кой знае?

— Точно така. — Гласът на Джак беше пълен с почуда. — Никой не знае.

Гъс го прегърна през раменете покровителствено.

— Не се приближавай твърде много, хлапе — рязко каза той. — Тия твари хапят.

Джак не си и помисли да попита Гъс как успя да отвори зоопарка в този час, защото знаеше, че няма да получи отговор. Във всеки случай не искаше да разваля магията на момента, която временно бе пропъдила всички мисли за смърт, втренчени погледи от отвъдното, зловонието на смърт. В този момент тук имаше живот, странен и красив, и чудатостта му го изпълваше с още повече енергия. Джак усети сърцето си да бие силно в гърдите му и по тялото му се разля топлина.

— Здравей, мармозетке. Казвам се Джак.

20.

Докато отхапваше от хамбургера с горчица и хрупкави резенчета кисели краставички, Али Карсън се вгледа в лицето на Рони Крей, който седеше много близо до нея и й подаваше в устата. Изражението му не излъчваше никаква заплаха. Той по-скоро приличаше на птица, която храни пиленцето си.

Тя се наслади на вкусовете в устата си и след това, едва ли не с неохота, преглътна. В другата си ръка той държеше млечен шейк с кафе, в чиято гъста пяна беше забучена извита сламка. Той доближи сламката до устните й и тя засмука от сладката напитка.

— Откъде знаеш кои са любимите ми храни? — попита тя тихо. Вече не се страхуваше от него. Знаеше, че й е разрешено да говори, докато се храни.

Крей се усмихна по начин, който много й допадаше.

— Аз съм като родител — също толкова тихо й отвърна той. — Аз съм бащата, за когото винаги си мечтала, но никога не си си мислела, че ще имаш.

Тя направи знак с глава и той й даде да отхапе от хамбургера. Докато дъвчеше, очите й не слизаха от лицето му.

— Знам какво обичаш — продължи той. — И какво не обичаш. Защо бих искал да знам това, Али? Защото те ценя, защото искам да ти угодя.

Али пак засмука от млечния шейк с кафе и преглътна.

— Тогава защо съм завързана за този стол?

— Купих този стол в Мексико преди седем години, по същото време, по което купих и боядисан захарен череп в Деня на мъртвите. Столът е най-ценната ми придобивка и ти имаш привилегията да седиш на него. Преди теб само аз съм седял на него.

Предусещайки, че е гладна, той й поднесе последната хапка от хамбургера.

— Знаеш ли за Деня на мъртвите, Али? Не? Това е единственият ден в годината, в който вратата между живота и смъртта е отворена. Когато живите могат да разговарят с мъртвите. Ако вярват в това. — Той наклони глава. — Кажи ми, Али, в какво вярваш?

Тя примигна.

— Не… не разбирам какво имаш предвид.

Той се прегърби напред и подпря лакти на коленете си.

— Вярваш ли в Господ?

— Да — отговори тя, без да се замисли.

— Наистина ли вярваш в Бог или повтаряш като папагал това, в което вярват майка ти и баща ти?

Тя го изгледа за момент. Устата й беше пресъхнала. Ето пак, той като че ли надзърташе в дълбините на душата й, като че ли я опознаваше отвътре навън.

— Не… не е нужно да отговарям.

— Ето, Али. През целия си живот ти си била отделена от останалия свят със стена. Казвано ти е какво да говориш и какво да мислиш. Но аз те познавам по-добре. Знам, че имаш собствени мисли и собствени вярвания. Няма да те съдя като родителите ти. А тук няма друг, освен мен и теб.

— А останалите?

— А, останалите. — Крей се наведе и избърса ъгълчетата на устата й. — Ще ти издам една тайна, Али, защото си го заслужи. Няма други. Само аз съм. Аз и сянката ми. — Той се подсмихна.

— Защо ме излъга?

— Али, както вече започваш да разбираш, уроците трябва да бъдат научени. Научените уроци премахват нуждата от лъжа. Искам да споделя с теб и още една тайна: не ми харесва да те лъжа. — Той се облегна. — Ти си специална, но не по начина, по който са ти втълпили майка ти и баща ти.

Той взе ръцете й в своите и каза:

— Аз и ти, Али, заедно трябва да отстраним всички безсмислени внушения, всички вреди, които са ти сторени. Добре дошла в началото. Тук, на това място, ти си свободна да говориш каквото ти е на сърцето. Ти си по-свободна от всякога. — Той пусна ръцете й. — А сега ще ми кажеш ли истината? Вярваш ли в Господ?

Али го изгледа. След водовъртежа от объркване, съмнение и страх сега съзнанието й бе по-ясно от когато и да било. Как е възможно, запита се тя. Докато гледаше лицето му, разбра, че след време ще получи отговор на въпроса си.

— Не — твърдо отговори тя. — Идеята, че някъде на небето има брадат старец, който е създал света, който слуша молитвите ни и ни прощава греховете, не ми звучи разумно. Ева произлязла от реброто на Адам… глупости.

Рони Крей замислено я изгледа.

— А вярваш ли в страната си? В Съединените щати?

— Разбира се. — Тя се поколеба. — Но…

Крей не каза нищо и пълното му спокойствие премина и у нея.

Сега бентът рухна и навън се изляха чувства, които тя държеше дълбоко скрити, откакто Ема, нейната единствена довереничка, си отиде.

— Не ми харесва, че страната е превърната в крепост. Президентът и хората му не изпитват нищо друго към нас освен крайно презрение. Могат да правят каквото си поискат, да говорят всичко, да се изплъзват от всяко едно прегрешение, да хвърлят всякаква кал, да наемат хора, които да клеветят политическите им опоненти, и никой няма куража да се изправи срещу тях и да каже, че грешат, че всеки ден убиват стотици хора, че са стъпкали правилния ход, че са размазали границите между църквата и държавата, защото всеки, който се осмели да им се противопостави, веднага бива заклеймяван като предател или опасен ляв откачалник, или и двете заедно.

— Направиха това с баща ти.

— Да.

— Но той оцеля след техните стрели и въздушни удари и ще стане следващият президент.

— Да.

— И все пак той все още не е говорил публично, не е осъдил съюза между християнските фундаменталисти и администрацията. Това означава ли, че е съгласен със сегашната администрация? Нападателните медийни кучета на администрацията се въздържаха от силни удари в замяна на липсата на критика от негова страна.

Тя усети, че той се готви да си тръгне, и изпита остра болка от предстоящата загуба.

— За какво мислиш, че се моли той, когато заедно с майка ти ходят на църква всяка неделя?

— Не… — Внезапно пак я обзе объркване. — Не знам.

— Сега ти ме изненада — каза Крей.

Тя усети силно неодобрение в тона му и кръвта във вените й замръзна.

— Наистина…

Крей постави показалец върху устните й.

— Времето за храна изтече.

След това се изправи и изчезна в мрака.

21.

Когато Джак й се обади, Нина Милър се намираше насред река Потомак.

— Извинете, сър — каза тя.

— Един момент — спря я Денис Пол. — Трябва да се видя с Русалката.

Нина присви очи.

— Сигурен ли сте, че е разумно?

— Просто го уреди — отвърна Пол рязко.

Тя му кимна леко, докато вървеше назад и се отдалечаваше от министъра на вътрешната сигурност. Намираха се на неговата 185–футова яхта, която бе достатъчно голяма, за да има задна горна палуба с площадка, върху която малкият частен хеликоптер докара Нина. Роторите му вибрираха на порива на вятъра. Пилотът в кабината беше готов да отлети веднага при подаден му знак.

Пол наблюдаваше Нина с крайчеца на окото си, докато тя запали цигара с гръб към него и доближи мобилния телефон към лявото си ухо. Тревожеше се за нея. Не беше сигурен дали може да й вярва. Но Денис Пол се тревожеше за всеки човек, с когото говореше или с когото влизаше в контакт през изтощителните двайсетчасови работни дни. Участваше в опасна игра и никой не я познаваше по-добре от него. С течение на годините той или хората му бяха разкрили опасните игрички на мнозина. Разбира се, той се намираше в окото на бурята, в спокойната централна точка, откъдето като олимпийски бог можеше да погледне във всички посоки едновременно. Но не се самозалъгваше, не позволяваше на високопоставената си позиция, в качеството на дясна ръка на президента, да притъпи вниманието му или бдителността му.

Той живееше на ръба вече две години — от средата на втория мандат на президента. Коремът постоянно го присвиваше, нервите му се разклатиха толкова лошо, че той не можеше да си спомни кога е имал здрав сън за последен път. Вместо това усвои изкуството на котешката дневна дрямка — пет минути тук, петнайсет там. В царството на нощта, когато поредният ден преливаше в следващия, той отпиваше силно чисто кафе и плетеше мрежата. За добро или лошо, сега се намираше твърде дълбоко, за да обмисля нещата отново, защото за да успееше, трябваше да изпълни плана си докрай. Всяко разколебаване щеше да се окаже смъртоносно.

Той нагласи усмивката, която използваше за близките приятели, ако изобщо можеше да се използва понятието „близки приятели“ за хората от обкръжението му, защото в действителност министър Пол нямаше истински близки приятели. Работата го научи на това преди болезнено дълго време.

Когато Нина се върна при него в предната част на каютата, мислите му се изнизаха към разпенения водовъртеж при гладкия нос на яхтата. Духаше вятър и от време на време припръскваше дъжд. Денят не беше подходящ за разходка с лодка, но Пол предпочиташе да е тук, във водата, вместо в офис, където имаше опасност от бръмбари, или пък на открито, където всяка негова дума би могла да попадне в обхвата на параболичен микрофон върху покрива на съвсем невинно изглеждащ микробус. Яхтата му беше претърсвана за бръмбари по три пъти на ден. Това включваше целия корпус. Освен това негов приятел от отдела за модерни технологии към Министерство на отбраната монтира отпред и отзад сложни прихващателни устройства.

На незапознатите, размишляваше Пол, тези предпазни мерки биха се сторили параноични, но както много проникновено е казал Уилям Бъроуз: „Да си параноик означава просто да си наясно с фактите.“

— Беше Макклюр — уведоми го Нина, докато сгъваше телефона си. — Иска да се срещнем в управлението на Първите американски светски проповедници.

Това въобще не се хареса на Пол.

— Какво прави той там? Първите американски светски проповедници са грижа на Хю Гарнър.

— Гарнър включи Макклюр в това.

Те излязоха на вятъра. Никой, намиращ се на повече от метър–два, не можеше да ги чуе, дори и екипажът, за който Пол се беше погрижил да стои вътре.

— Какво, по дяволите, знае Макклюр?

— Нямам представа — призна Нина, — но, изглежда, той не вярва, че зад отвличането стои П-2.

— Тогава кой?

— Не знам, сър, но имам усещането, че Макклюр има повече шансове да го открие, отколкото ние.

Министърът изглеждаше замислен.

— Отсега нататък не искам да го изпускаш от поглед.

Нина дръпна от цигарата.

— Какво по-точно искате от мен?

Очите на министъра се врязаха в нейните.

— Направи каквото е нужно, за да го държиш изкъсо. Времето ни изтича, полето ни на действие бързо се стопява.

Погледът на Нина беше хладен и непреклонен.

— А сега по-добре върви — махна с ръка той.

Нина се обърна и се отправи към задната част на яхтата.

— И, Нина… — извика той след нея.

Тя се извърна и махна разпилените кичури от лицето си.

— Опитай се да започнеш да го наричаш Джак.

В лъскавата махагонова каюта капитанът на яхтата не обърна внимание на хеликоптера, когато роторите му заработиха. След миг машината се издигна във въздуха с пътничката на борда. Капитанът не знаеше името й и не го интересуваше. Работата му беше проста и той си я вършеше в момента — пренасяше записките си от разговора между министър Пол и посетителката му върху миниатюрната клавиатура на смартфона си „Блекбъри“. Детството с глуха сестра го бе научило да чете отлично по устни. Когато приключи, изпрати електронното съобщение директно на президента, който щеше да го получи веднага, където и да се намира. Без съмнение президентът с нетърпение очакваше пристигането на съобщението.

Работата на капитана приключи за момента и той остави смартфона до мощния бинокъл, с чиято помощ беше наблюдавал въпросния разговор. След това пак се зае с управлението на яхтата във ветровития следобед. Никога досега не беше претърпявал инцидент на борда и нямаше намерение да го прави сега.

22.

— Всяко действие предизвиква противодействие. Не, не. — Крей се полюшваше от крак на крак. — Всяко действие причинява противодействие. Възприемането на религиозното право от страна на федералното правителство най-накрая се сдоби с правилното противодействие: с нас, врага. Мисионерските секуларисти, армията на разума. — Той се изсмя. — Каква ирония, без тях няма да ни има нас. Те ни създадоха. Всяка крайност дава живот на противоположната крайност.

Той се пресегна и развърза китките на Али.

— Дръж ръцете си над главата.

Прозвуча по-скоро като предложение, отколкото като заповед. Въпреки това Али се подчини, но само след няколко секунди беше принудена да ги сгъне в скута си.

— Аз… не мога. Нямам сила.

— Имам лек за това.

Крей коленичи и разкопча глезените и краката й. После обви ръце около кръста й и й помогна да се изправи. Нестабилна като прохождащо дете, тя отпусна тежестта си върху него.

Насърчавана от него, направи несигурна стъпка напред, после още една, но краката й се заплетоха и Крей я подхвана, за да не се строполи на пода.

— Може да ти се наложи да ме учиш как се ходи — каза тя, докато притеснено се смееше.

— Няма да имаш нужда от мен, за да се справиш, обещавам ти. — Той я изведе от стаята, която бе неин дом повече от седмица. Помогна й да си вземе душ и да се облече и тя не се почувства нито смутена, нито засрамена. А и защо да се чувства? В края на краищата той я беше гледал как ходи по малка и голяма нужда, а най-вероятно и как спи. Имаше ли нещо по-интимно?

Той познаваше всеки сантиметър от тялото й. За малко повече от седмица той стана част от нея.

В кухнята й придърпа стол. Тя седна, подпирайки се с една ръка на масата, върху която имаше кутии от портокалов сок и мляко, както и няколко водни чаши. Той й наля чаша портокалов сок с парченца плод. Любимия й.

Изчака я, докато пресушаваше чашата.

— Следобед ще излезем на разходка около къщата. Ще си възвърнеш силите за нула време, ще видиш. А сега искаш ли да хапнеш?

— Яйца и бекон, моля.

— Смятам да ти направя компания. — Крей отвори хладилника, но вътрешността му остана извън полезрението на Али. Другото момиче беше сгънато вътре като акробат. Той извади кутия с яйца и парче масло от рафтчето на вратата. Най-долу, близо до неподвижните сини крака на момичето, имаше към половин килограм дебело нарязан бекон. Кожата на трупа започваше да се смъква като змийска. Крей знаеше, че много скоро ще му се наложи да я премести или във фризера в мазето, макар това да означаваше да я нареже на парчета, или другаде, например на някое сметище или празен паркинг. Но още не. Не искаше да я пусне да си отиде. Свърши му толкова работа. Упои я, докато й режеше ръката, за да не й причини болка. Тя не заслужаваше подобно нещо. Сега тя си имаше дом и той не искаше да я изостави. Не му беше виновна, че му е нужна, за да е сигурен, че властите знаят, че Али не е мъртва или погребана. Беше си изготвил стриктно разписание и затова му беше необходимо бързо ответно действие, което само търсенето на живо момиче можеше да му осигури.

С пълни ръце Крей затвори вратата на хладилника с крак, подреди продуктите на плота до готварската печка, сложи чугунен тиган върху горелката и пусна газта. За да не си изцапа пръстите с мазнината, използва един от лъскавите ножове, закачени върху магнитна поставка на стената, за да отдели шест филийки бекон, след което ги нареди една до друга в тигана. После увеличи газта и те зацвърчаха. Кухнята се изпълни с наситен аромат.

Когато беконът придоби златистокафяв цвят, той постави парчетата върху попивателна хартия и изсипа мазнината от тигана. Без да го измие, отряза дебела бучка масло и я пусна да се разтопи. После сложи на масата кутията с яйцата, една купичка от неръждаема стомана и тел за разбиване на яйца.

— Искаш ли ти да ги разбиеш?

Пак прозвуча като предложение, не като команда. Али знаеше, че съвсем спокойно може да откаже. Но не искаше да каже „не“. Отвори кутията, счупи шест яйца едно по едно в ръба на купичката, наля малко мляко и започна да разбърква сместа.

— Не знам как някой може да яде онези готови яйчени смеси без жълтък — сподели тя небрежно.

— Или пък омлет от белтъци — добави той.

Ръката й бързо отмаля. Тя си почина за малко и продължи, докато се получи бледожълта пяна.

— Готово.

Крей взе купата, добави три щипки сол и малко черен пипер и изсипа съдържанието в тигана. После разбърка яйцата леко с бяла пластмасова шпатула.

— Бял хляб?

— Смятам днес да е пълнозърнест — отговори Али.

— В килера. — Той остави шпатулата и влезе в малката стаичка. Скрит в сенките, се обърна и започна да я наблюдава. Тя стана, като се подпираше с една ръка на масата. Приближи се до готварската печка. Ръката й мина покрай ножовете на стенната етажерка и взе шпатулата. Разбърка яйцата в тигана. Тананикаше си.

Доволен, Крей намери пресен пълнозърнест хляб, сложи го под мишница, след което се протегна и отвори шкафа. Кари стоеше навита в тъмната си пещера. Червените й очи го гледаха загадъчно.

Той сложи пръст пред устните си и й прошепна:

— Шшшт.

Затвори вратичката на шкафа и се върна в кухнята.

Али обърна глава.

— Почти е готово.

Нима по лицето й пробяга бегла усмивка?

Седнаха да ядат един срещу друг.

— Бях прав за теб — заговори той най-после. — Въпреки парниковото ти възпитание не си глупачка. Презираш привилегиите.

Али преглътна хапка яйца и хляб.

— Страх и омраза.

Той кимна.

— Хънтър Томпсън.

Тя вдигна глава, не за пръв път изненадана от него.

— Чел си го?

— Защото е един от любимите ти.

По тялото й премина тръпка, но не от страх, а от удоволствие.

— Кажи ми какво най-много ти харесва у Томпсън.

Али не се поколеба.

— Той подкопава основите. Смята, че цивилизацията е лицемерна, обича да показва как добрите хора осмислят постъпките си.

Крей отхапа парче бекон.

— С други думи, той е като нас. Като теб и мен.

— Какво имаш предвид?

Крей си избърса устата и се облегна.

— От моя гледна точка цивилизацията, за която пише Томпсън, е сложно преплетена с религията. А какво е религията в края на краищата, ако не тоталитаризъм? Острото осъждане на Адам и Ева от Господ, описано както в Новия, така и в Стария завет, не е нищо повече от поредица закони, които са толкова крайни, толкова възпиращи, че е невъзможно да се придържаш към тях. В така нареченото начало, в Райската градина, Бог казва на Адам и Ева, че им е осигурил всичко, което желаят и някога ще пожелаят. Само че виждате ли онова дърво ей там? Това е Дървото на познанието. Ако искате да разберете какво се случва наистина, ще трябва да изядете плода. Но, хей, чакайте малко, яденето на плода е забранено, така че забравете за познанието, в крайна сметка кой има нужда от него, при положение че съм ви дал всичко, което искате. И така, с една дума, религията настоява да живеем в невежество. Но всичко е наред, защото имаме свещеници и пастори, които да ни казват какво да правим и какво да мислим. Да продължавам ли? Добре. Какво ще кажеш за „Не пожелавай жената на ближния си“? Заповедта не казва „Не чукай жената на другия“, което е изпълнимо. Вместо това те нагърбва с невъзможна задача: забранява ти дори да си помислиш за секс с чужда жена! Разбираш ли какво става тук? Религията е измислена от хората, за да създаде греха. Защото без грях не може да има страх, а без страх как би могъл да контролираш огромни маси народ? Прибави към това една елитна теокрация, която периодично издава укази, които смята за подходящи, за да се държи на власт, и така дефиницията за тоталитаризъм е завършена.

Али осмисли за момент казаното от Крей и тогава отговори:

— А какво ще кажеш за тоталитаризма на Хитлер и Сталин?

По лицето на Крей се разля многозначителна усмивка.

— Ватиканът е приел мълчаливо Хитлер. Всъщност е бързал да отстъпи през 1933 година, като е подписал договор с Хитлер, който забранява на немските католици да участват в каквито и да било политически дейности, критикуващи режима. След войната е осигурил документи, фалшиви паспорти и други подобни книжа, като по този начин е помогнал на нацистите да избягат в Южна Америка, и нито един немец не е бил отлъчен от църквата за военни престъпления. Историческата връзка на християнските църкви с фашизма не може да се отрече и е документирана в публичните архиви. И като се замислиш, това изобщо не е изненада. Тоталитаризмът привлича тоталитаризма. Неговите привърженици са абсолютисти, по дефиниция те не могат да се извинят за своите престъпления. Помисли малко. Независимо дали е религиозен по природа като християнската църква или политически като останалите в историята фашистки държави, тоталитаризмът е основан на вярата. Абсолютната вяра в непогрешимите водачи. Поне ние, секуларистите, имаме свобода, както и задължение да си признаем грешките и да ги поправим.

Али се беше отнесла в мисли. Попиваше всичко като гъба.

— Вярно е. Виждам неща, които ме плашат — промълви тя най-после. — Група хора с огромна власт и непреклонни възгледи, всички други се страхуват да говорят на глас, повече ограничения на личните свободи. — Тя прехапа устни. — Какво означава това? Немислимо е, но възможно ли е да се отклоняваме от демокрацията?

— Самият факт, че задаваш този въпрос, е повод за празник. — Крей бутна чинията си настрани. — Ти ми кажи. Твоето мнение е толкова важно, колкото и моето.

Устните й се изкривиха в иронична усмивка.

— Въпреки че съм водила живот на привилегирована?

— Точно защото си водила живот на привилегирована — рече Крей сериозно.

Тя се изправи и събра чиниите и приборите.

— Не е нужно да го правиш — каза той.

— Сега имам повече сила. — С пълни ръце Али отиде до мивката със значително по-малко затруднение. С гръб към него започна да мие чиниите.

Крей стана.

— Али?

— Да?

— Свободна си да си тръгнеш когато пожелаеш.

Тя изтърка мазнината и жълтъка от една чиния и замислено я постави върху сушилника.

— Ако се прибера — каза тя, без да се обръща, — ще спра да уча.

23.

— Какъв капан? — попита Армитидж. — Какво имаш предвид? — Сега изглеждаше още по-паникьосан. Лицето му беше бяло като суграшицата, която отскачаше от предното стъкло на колата.

Джак отби встрани на „Кърби Роуд“, на около осем километра от „Клейборн“.

— Подмамваш престъпника, така де, заподозрения, и колегите го сгащват и го разпитват къде отива, какво прави в района, какво има в колата.

— И къде ти е основанието?

Джак извади пистолета си.

— Ето ми го основанието.

— Не можеш просто да…

— Ти какво сега, освен бивш свещеник си и бивш адвокат ли?

Армитидж млъкна. Докато се опитваше да се окопити, Джак каза:

— Дай ми номера на беемвето.

Армитидж му показа бележника, но емоциите на Джак бяха толкова разпалени, връхлетелият го стрес бе толкова голям, че не можеше да стигне до въображаемата точка, с помощта на която да се концентрира достатъчно, за да разбере драсканиците на Армитидж.

— Прочети ми го.

Онзи го изгледа озадачено.

— Трябва да гледам пътя — излъга Джак. Така и не успя да преодолее срама от недъга си.

Армитидж му прочете номера на глас.

Джак пак се обади на Бенет.

— Искам да проверите последен модел сиво беемве петица с регистрационен номер 2499 СХЕ. Точно така. Благодаря.

Джак прекъсна връзката. Известно време пътуваха в неловка тишина.

Най-накрая Армитидж се обади:

— Не желая да съм част от това.

— Искаш да се измъкнеш ли?

Армитидж го погледна. Внезапно на лицето му се изписа срам.

— Разкажи ми нещо повече за Първите американски светски проповедници.

Армитидж прокара ръка през влажната си коса.

— Хайде — подкани го Джак. — Говоренето ще ти се отрази добре.

— Добре. — Армитидж нервно облиза устни. — Преди всичко ние вярваме, че човек може да води морален живот без религия. Всъщност именно религията е най-сериозният фактор за потискане на моралния живот. Божието слово е най-добрият метод, измислен от човека, за изопачаване на етиката, за избягване на последствията от нечии действия. Набожният човек може да се измъкне от каквито и да било гнусни престъпления в името на Бог, като например изгаряне на хора на клада или съвсем буквално обръщане на червата им наопаки. Така наречените закони на религията са пренаписвани отново и отново, за да се оправдаят действията на религиозните старейшини.

Точно в този момент Джак настръхна леко. Косъмчетата по ръцете му се изправиха като намагнетизирани и очите му бяха привлечени от огледалото за обратно виждане. За миг си помисли, че губи разсъдък, защото там седеше неговата многообичана Ема и го гледаше с ясните си раздалечени очи, съвсем жива както винаги.

— Татко…

Той чу гласа й! Това определено беше нейният глас, но когато погледна Армитидж, му стана ясно, че другият мъж не е чул нищо. Джак разтърка лице с ръка и пак хвърли поглед към огледалото за обратно виждане, което вече показваше пътя отзад. Трафикът се движеше с нормалния си ритъм. На задната седалка нямаше никой.

Той преглътна с усилие. От какво ли са причинени тези халюцинации, запита се. Защото явно са халюцинации, нали така? Какво друго може да е?

С огромно усилие той пак насочи вниманието си към мъжа до себе си. Имаше намерение да му зададе съвсем друг въпрос, но от устата му излезе:

— Това означава ли, че не вярваш в Бог?

— Бог няма нищо общо — сухо отговори Армитидж. — Ние се противопоставяме на стореното от религията в името на Бог.

— Тогава вие споделяте с П-2 едно и също желание за Второ просвещение.

Армитидж въздъхна.

— Така е. Но изобщо не сме съгласни с методите им. Те са екстремисти и като всички екстремисти са изцяло фокусирани върху целта. Виждат само най-късото разстояние, директния път към победата, а това неминуемо включва насилие. Както при всички екстремисти, познати на световната история, за тях целта оправдава средствата.

— Това го разбирам и аз. — Джак гледаше в страничното огледало, но не забеляза нищо подозрително. Мобилният му телефон звънна. Беше бъдещият президент. Явно бе пропуснал ежечасното си обаждане. Той вдигна телефона и увери Едуард Карсън, че напредва, като следва собствената си линия на разследване. Не можеше да каже нищо повече в присъствието на Армитидж. Карсън, изглежда, разбра, че Джак не може да говори свободно, и приключи разговора.

— Не разбирам защо Гарнър и хората му смятат, че сте тренировъчен лагер на П-2 — каза Джак.

— Признавам, това е болен въпрос. — Армитидж скръсти ръце пред гърдите си. — През последните няколко месеца, не знам колко, но със сигурност по-малко от година, доста от по-младите ни членове напуснаха. Всъщност изгубиха се от поглед. Подочухме, че някои са отишли в П-2, но доколкото знаем, това са само слухове.

Гарнър е схванал поне едно нещо както трябва, помисли си Джак.

— Ако наистина сме тренировъчен лагер — продължи Армитидж, — е напълно неволно. Все още живеем в свободна страна… — Той погледна Джак многозначително — поне донякъде. Нито Пит, нито аз, нито който и да е друг може да контролира действията на членовете ни. И за разлика от църквата нямаме желание да го правим.

Телефонът на Джак пак иззвъня. Беше Бенет.

— Сигурен ли си за номера, който ми продиктува?

— 2499 СХЕ — потвърди Джак.

— Тогава имаш проблем, приятелю — каза Бенет със спотаен глас.

— Колко сериозен?

— Това беемве е от „черните коли“.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Под този номер няма никаква регистрация, абсолютна никаква информация в базата данни. — Последва кратка пауза. — Което означава, че принадлежи на правителствения отдел „Черни операции“. Те нямат официален надзор.

Мислите на Джак препускаха.

— Което означава, че могат да правят каквото си поискат.

— И причината е, че само четирима души имат право да изпращат „черна кола“ — обясни Бенет: — президентът, съветникът по национална сигурност, министърът на отбраната и министърът на вътрешната сигурност.

— Как разбра?

— По същия начин, по който разбрах, че всички „черни коли“ са чужди марки, защото никой не би си помислил, че агентите на американското правителство биха използвали друго превозно средство освен американско. — Бенет се подсмихна. — Предполагам, че времето, когато си си мислел, че знаеш всичко за мен, свърши.

— Благодаря — каза Джак.

— За какво? Никога не сме говорили за това.

— Какво? — попита Армитидж. — Кой може да прави каквото си поиска?

— Който е бил в колата. — Джак замълча за момент, докато обмисляше ситуацията. — Не е регистрирана. Официално не съществува. Нито пътниците в нея.

Армитидж изпъшка.

— Това наистина е голям кошмар.

— Не и ако запазиш самообладание. — Джак се извърна към Армитидж. — Ще ти кажа за какво е всичко това. Смятам, че на този етап заслужаваш малко конкретна информация.

Очите на Армитидж бяха широко отворени. Джак се запита дали събеседникът му ще може да запази присъствие на духа.

— Преди шест дни бяха убити двама агенти от Сикрет Сървис. На местопрестъплението е открит знакът на П-2. Затова Гарнър и хората му са ви хванали. Това е благоприятната възможност, за която са се молели, за да дискредитират мисионерското секуларистко движение. Боя се, че тази администрация ще направи всичко възможно да заклейми хората ви като престъпници. Всъщност още по-лошо, ще кажат, че сте родни терористи. Искат да ви унищожат. — Джак направи пауза. — Но има начин да се измъкнете.

Горчивият смях на Армитидж премина в стон.

— Сигурно виждаш нещо, което аз не мога.

— Най-вероятно. Ако можеш да уредиш ресурсите ви да ми помогнат да намеря убийците, ще разполагате с най-доброто оръжие, на което можете да се надявате, за да се отбранявате срещу медийния огън, който администрацията планира да изсипе срещу вас. — Той се загледа в една минаваща покрай тях кола. — Както виждаш, проблемът е, че нямате много време. Мога да задържа тези хора настрани ден-два, може би три, но това е всичко.

Армитидж изстена.

— Какво искаш от мен, от какво ще имаш нужда?

— Като за начало списък на отстъпниците ви — започна Джак. — След това ти и аз ще трябва да ги открием.

Армитидж се загледа в надвисналото небе и сипещата се суграшица.

— Нямам избор, нали?

— Ти ми кажи.

— Тогава ще е най-добре да дойдеш в офиса ми колкото е възможно по-скоро, за да вляза в кодираната база данни.

Джак включи на скорост и бавно излезе на пътя.

— Къде отиваме? — попита.

— „Канзас Авеню“. Южно от кръстовището между „Истърн“ и „Ню Хемпшир“. Чувал ли си за Възродителния мисионерски конгрес?

Джак кимна.

— В миналото, преди да се премести в по-голяма и по-модерна сграда, той беше познат като Възродителна мисионерска църква. Преместихме се в първоначалната сграда преди две години. Каква ирония, нали?

Армитидж не знае и половината от истината, помисли си Джак.

Телефонът му звънна. Шефът Бенет.

— Какво показа огледът на колата? — попита той, обзет от мрачно предчувствие.

— Нищо — отвърна Бенет. — Не знам в какво си се забъркал, Джак, но получих официално мъмрене и строга заповед „Стой далеч“ от страна на началника.

— Съжалявам, шефе, но успя да ги махнеш от задника ми.

Нещо неясно в периферното му зрение накара Джак да се протегне към глока. Чу се силен пукот и колата се олюля, когато куршумът проникна в метала, и Армитидж изпищя. Втори изстрел строши предното стъкло и Джак използва приклада на пистолета си да избие напуканото стъкло. Вятърът и суграшицата нахлуха вътре и почти го заслепиха. Но съзнанието му вече беше изградило триизмерната картина на колата му, шосето и беемвето. Той видя ъглите, усети променящите се вектори дори когато те се преобразуваха.

Точно пред тях, до левия калник, се движеше сивото беемве. Джак забеляза, че шофьорът е професионалист и маневрира, за да застане в идеална позиция, така че стрелецът да има чиста линия за стрелба. Професионалистите не оставяха нищо на случайността.

Сценарият беше ясен, игралното поле изникна в главата му и той владееше правилата му до съвършенство.

Очите на Джак отскочиха към огледалото за обратно виждане, умът му извършваше хиляди изчисления за частици от секундата. Натисна рязко спирачките. Тойотата отзад намали с пронизителен звук, блъсна ги и телата им се блъснаха в предпазните колани, после отскочиха назад към облегалките. В следващия момент, докато видимостта бе нулева, мозъкът на Джак изчисляваше вектори, скорости, разстояния. Блъсна беемвето в десния заден калник.

То се завъртя по посока на часовниковата стрелка и после всичко се случи много бързо. Джак натисна газта. Беемвето неконтролируемо се наклони на една страна, рязко се обърна наляво и от съприкосновението на джантите с мокрия асфалт изскочиха искри. Джак зърна шофьора, който отчаяно се бореше да си възвърне контрола над колата, а загубилият равновесие стрелец беше побелял като платно. След това, както се движеше, беемвето се удари в лявата мантинела, задницата му подскочи ядосано, колата разкъса металното ограждение и започна да се търкаля надолу по склона встрани на магистралата.

След миг проблеснаха пламъци, резервоарът избухна, изригна гейзер от отломки. Джак натисна газта до дупка и се отправи към „Канзас Авеню“, право към миналото си.