Дзен и изкуството на стрелба с лък

Дзен и изкуството на стрелба с лък — начин за встъпване в Будо и Дзен културата(Предговор към българското издание от Редактора)

Неслучайно, настоящето издание1 на книгата на Ойген Херигел започва с „Историята за чудното изкуство на един котарак“. Всъщност, това е повторение в много по-глобален план на онова, което Херигел се опитва да предаде на незапознатия със спецификата на източния начин на мислене, читател. Самият Херигел преди да се заеме сериозно със занимания по Дзен и Будо, е като прототип на съвременния човек на XX век, последният затънал в анализи, теории, методологии, логически конструкции и много стрес, безпокойства.

Но има го и т.нар. „стремеж за търсене на нови пътища“, било то в полето на Изтока, в полето на Дзен, в полето на Суфизма, или пък просто в т.нар. „Религия на изкристализиралия, извървян и проверен собственоръчно, натрупан опит.“

Вяра в себе си, позитивно мислене, но това все още не е достатъчно, защото главното остава да се разрешава — как да се приучи този човек да се справя с трудностите в живота, който всъщност се оказва едно велико гигантско училище — Школа на живота.

Два глобални метода се появяват тогава на хоризонта, пред очите на осъзналия подобен проблем. Първият от тези два метода се съдържа в Универсалното Учение за Школата на Живота, Учение за развитие на Диамантената воля, Учение принадлежащо открай време на Всемирното Бяло Братство, Учение изнесено в България от Петър Дънов — Учителя, Беинса Дуно.

Вторият глобален метод, който би могъл да подпомогне търсещите отговора, това е Дзен, Дао, Бу-До, У-Шу — все понятия, които спокойно могат да бъдат проектирани в полето на Източната философия, точно на тази част от източния начин на живот, която не подлежи на доктрини, анализи, умозаключения, теории, методологии. Точно тази част, която е едновременно практична и приложима в съвремието, общодостъпна и същевременно много жизнена. Самият Дзен много трудно се поддава на обяснение. Неслучайно Майсторът, за който става дума в книгата на Херигел, съзнателно насочва автора, към някое от изкуствата, като това на стрелба с лък, за да илюстрира начина на преподаване и навлизане в Пътя, в самия Дзен, в т.нар. „Велика доктрина“ — стрелата, лъкът, стрелецът и мишената са едно цяло. Ученикът на Дзен и самият Дзен, са Едно. Ученикът на Дао и самото Дао са Едно.

Проблемът, който се поставя с издаването на настоящата книга, е илюстриран в чудесната „История за чудното изкуство на един котарак“.

И така, от една страна, читателят става свидетел на преподаването на метод, който отрича всякакво мислене, всякакво намерение, планиране в човешкия замисъл, но поставя акцент върху подражанието, повторението и примера, сляпото и безкритично възприемане на всичко от Учителя. От друга страна обаче, читателят все повече в различни книги, се сблъсква с проблема за степента на осъзнаване, т.е. за мисловната обработка на материала, преди той да бъде изпълнен или приложен, т.е. свален на физическо равнище като реализация. Вторият подход се е наложил като резултат от все по-широкото прилагане на Източните изкуства, сред европейската и американска аудитория.

Наистина материалът, който се преподава, може да бъде усвоен и по двата начина, първият — директно автоматизиране и прехвърляне в т.нар. инстинктивно овладени опитности, израснали из несъзнателното. В този първи традиционен начин, не е нужна мисловната й аналитична обработка, използването на мисловния апарат на обучаемия. При втория начин обаче, се използва развитието на мисловния апарат на съвременния човек. Има се предвид, че някои от хората, които търсят в това поле, биха искали да знаят преди заучаването на даден елемент, защо това е така, тоест едно по-задълбочено схващане и осъзнаване на принципите, които се намират в основата на изпълнението и заучаването на техниките.

Нека си припомним начина, по който се учим да управляваме автомобил. Отначало, ние просто се опитваме да повторим движенията с натискането на педалите, после обаче, когато осъзнаем, защо този педал се натиска преди другия, всичко става много по-лесно за изпълнение, докато накрая, след осъзнаването на елементите един по един и тяхното проиграване, всичко се сглобява и прилага. Едва тогава, започва стадия на автоматизирането, т.е. изпълнението на движенията, без да се мисли, кое след кое следва, просто едно инстинктивно реагиране, израснало като резултат на предварителното обяснение, обучение чрез осъзнаване.

И така, отново ние навлизаме в главната тема, а тя е, доколко има място за мисълта и съзнанието в източните методи на преподаване? Методът, който се преподава от Майстора, е наистина приложим в неговия безмисловен и безкритичен вариант. Колкото по-малко се работи е мисловния механизъм, толкова по-добре, но това съвсем не означава отсъствие на чувстването и съпътстващото го осъзнаване, взети в цялост. При това в случая става въпрос за „духовно осъзнаване“, т.е. осъзнаване в рамките на интуицията, която обхваща разума. Следователно Майсторът, когато е истински, прилага традиционния метод, но когато равнището на преподаване е снижено, т.е. преподавателят е обикновен инструктор, а не Майстор, което е валидно за условията на XX век и Западна Европа, тогава се препоръчва максимално придържане към Златното правило на „вътрешния учител“ във всеки един практикуващ, както и метода на себеанализа и максималното осъзнаване, стъпка по стъпка във вътрешното-духовно осъзнаване.

Всъщност, методът на осъзнаване, който ученикът на Морихей Уешиба, Коичи Тохей, перфектно прилага в условната на Америка, считана за една по развита като мисловен апарат, конструкция на човечеството, е изцяло свързан с Методите на Майстора. Едно преддверие, една прелюдия, тогава когато търсещият трябва да бъде принуден, да си зададе въпроса, всъщност защо аз толкова много искам да встъпя върху тази пътека? Тогава той трябва да осъзнае причината, която го кара да бъде упорит търсач в това поле, а то е привилегия единствено на чистите духом. Разбира се, когато се казва „прелюдия“, се разбира умелото съчетаване и докосване на двата подхода, съобразно вътрешната конструкция и духовното равнище на практикуващия. За сляпо налагане на кой да е от тези подходи, не може да става и дума.

В този смисъл, може да се избегне всякакво противоречие между двата метода, единият на осъзнаване и използване механизмите на мисловността в условията на XX и XXI, другият — метод на Традицията, която впрочем е изказана, отлично в лицето на четвъртия Котарак, който дава израз на ненамерението и отсъствието на всякаква дейност от страна на нисшата мисловна природа у човека.

Нека припомним, също така, че в тази мъдра приказка се казва:

„Слезте у себе си! Един учител никога не може повече от това, да предаде нещо и да се опита да го, обясни на своя ученик. «Самият Аз», единствено мога да разпозная истината и да я направя моя. Това се нарича «най-висшето изкуство» — Изкуството на интеграцията (присъединяване към самия себе си)“.

Извън всякакъв традиционен метод, на Изток, преди и сега, във високите равнища на школите по Изкуствата, интеграцията (обединението) на самия себе си, е бил винаги основния център, който се е преподавал от сърце на сърце, от учител на ученик.

Стрелата и лъкът, в настоящата книга, отлично илюстрират именно този подход. Такуан Сохо също така говори по въпроса за безцелното изкуство, което в същото време, има само една единствена цел — „Интеграцията на самия себе си“ или т.нар. „постигане“ на Дао.

Би могло да добавим, че методите описани в книгата на професор Херигел, приложими от Майстора, са съвършени. Но следва да се има пред вид, че един метод или система, не е възможно да остане един и същ, без да се съобрази с промяната във времето, с промяната в конструкцията на неговите потребители. Сентенцията: „Туй, което някога е било Дзен, сега вече не е“, за някои може да звучи еретично.

— Но нали, хората се променят и нуждите също?

— Нали Дзен е онова, което успява да доведе човек до висшето Познание, или до т.нар. Просветление? — Тогава, ако приложим традиционните методи, дадени от Майсторите, това не е ли Дзен? — Не е, ако не оказва въздействие върху теб. Една връхна дреха престава да изпълнява предназначението си, щом не предпазва от студ.

Естествено, че размяната на тези въображаеми реплики, цели само едно — да накара читателя да се замисли, как при една Нова архитектура на обществото, в едно ново време, при една нова конструкция на човека — много по-мисловна и съответно духовно подготвена, да се приложи Метода на Майстора, т.е. да го въведе в истинския Дзен, който е постоянно променящ се, затова и неподдаващ се на дефиниция.

Дзен, като форма за човешко себеусъвършенстване е бил създаден от Майсторите, за да служи на хората в различни времена. В този смисъл, консервативното прилагане и затваряне на Дзен традицията, зад високите стени на манастирите и школите, би превърнало Дзен рано или късно в една остаряла форма за човешки напредък. Точно за да не се превърне Дзен в едно „превозно средство, изоставено от конструктора му и попаднало в ръцете на случаен аматьор“, е и настоящата трактовка на проблема за предаването на Дзен традицията и съответно на традицията на Изкуството на стрелба с лък.

Новата архитектура вероятно ще съхрани тези форми за човешки напредък, които позволяват да бъдат приложени съобразно новите условия и новия тип човек.

С пожелание настоящата книга на професор Ойген Херигел, твърде интелектуална, но съвсем не по-малко елитарно духовна, да предизвика размисъл и да послужи като ръководство за запознаване с Дзен и това велико Изкуство на Вътрешната стрелба с Вътрешния лък.

Бележка: Тези редове за размисъл, съвсем не биха искали да хвърлят и прашинка върху, прекрасната книга-изследване на един човек от нацията на точността и акуратността, каквато е немската. Неслучайно може би, един човек на науката, при това германец, изразява с езика на аналитичното и интуитивното, как всъщност е възприел методите на Майстора, които са традиционни методи, в Дзен. Би могло наистина, да се замислим върху начина, по който Дзен постоянно се развива и обогатява и не позволява нито една нация да го обсеби и консервира в кой да е вид традиционализъм. Ще остане ли Дзен за бъдещите поколения, ще има ли и тогава Майстори? Безспорно да, но как ще преподават те на фона на изцяло променилата се архитектура на духовните пластове в обществото, това е само един въпрос към бъдещето. Бихме могли да надникнем при един Тайсен Дешимару, който в продължение на двадесет години преподава е сърцето на Западна Европа и отлично познава мисленето и проблемите на модерния човек. Японската будистка федерация казва за него, че е „Бодхидхарма на Новите времена“.

Ето какво заявява той:

„При Будо, съзнание и действие, трябва да бъдат винаги една. Когато започвате в Айкидо или Кендо, вие повтаряте «уаса», техниките отново и отново, и «ката» формите. Повтаряте ги до безкрайност в продължение на две или три години, докато форми и техники се превърнат в навик, във втора природа. В началото, когато ги заучавате, необходимо е да използвате личното си съзнание.“