Дзен и изкуството на стрелба с лък

Предговор от Дайсецу Тейтаро Судзуки

Една от най-важните черти, които забелязваме при практикуване на стрелба с лък, и всъщност, при практикуване на всички изкуства, изучавани в Япония, вероятно и в другите далекоизточни страни е, че те не са предназначени утилитарно или само за чисто естетическо удоволствие, а целят да тренират съзнанието; всъщност — да го приведат в контакт с цялостната реалност. Ето защо, стрелбата с лък не се практикува единствено с цел да улучиш мишената; воинът, въоръжен с меч, не борави с меча единствено с цел да надвие противника; танцьорът не танцува единствено с цел да изпълни с тялото си, определени ритмични движения. На първо място, съзнанието трябва да се приведе в хармония с Безсъзнателното.

Ако човек наистина желае да стане майстор в дадено Изкуство, техническото познание не е достатъчно. Човек трябва така да се издигне над техниката, че изкуството да се превърне в „безизкуствено Изкуство“, израстващо от Безсъзнателното.

В случая на стрелбата с лък, стрелецът и мишената, вече не са два противопоставящи се обекта, а една обща реалност. Стрелецът престава да се осъзнава като онзи, който е зает да уцели мишената пред себе си. Това състояние на без съзнателност се осъзнава едва тогава, когато съвсем изпразнен и освободен от егото, той става едно с целта, с усъвършенстването на техническите си умения, макар че в това има нещо от съвсем различен порядък, което не би могло да се постигне и с най-ускорено изучаване на изкуството.

Онова, което отличава най-характерно Дзен от всички останали учения — религиозни, философски или мистични е, че въпреки, че никога не излиза извън рамките на нашето ежедневие, при цялата си практичност и конкретност на принципа „Тук и сега“, Дзен притежава нещо, което го поставя встрани от световния безпорядък и безпокойство. Тук стигаме до връзката между Дзен от една страна и стрелбата с лък от друга, до връзката и с други изкуства; като боя с мечове, подреждането на цветя, чаената церемония, танца и някои изящни изкуства.

Дзен, това е „всекидневното съзнание“, както е обявил Башо (Ма-цу, починал 788 г.) Това „всекидневно съзнание“ не е нещо повече от „спя, когато съм уморен, ям, когато съм гладен“. Щом ние започнем да размишляваме, да обмисляме или да концептуализираме, тогава първоначалната безсъзнателност се губи и се намесва мисълта. Когато ядем, ние вече не ядем, когато спим, ние вече не спим. Всъщност, стрелата напуска тетивата, но не лети право към мишената, нито пък мишената остава на мястото си. Намесва се пресмятане в обикновения погрешен случай, което е погрешно пресмятане. И цялата стрелба с лък тръгва по погрешен път. Тогава обърканото съзнание на стрелеца се издава във всеки миг, проявява се във всяко поле за дейност.

Човекът е „мислеща тръстика“, но великите си творения е създал, когато не пресмята и не мисли. „Детското“ трябва да се възстанови след дълги години упражнения в Изкуството на забравянето (поставянето на втори план — бел от ред.) на егото. Когато това се постигне, човек мисли и все пак не мисли. Той мисли също като дъжда, който пада от небето; мисли като вълните, които преминават по океана; мисли като звездите, огряващи нощното небе; мисли като зелените листа, произлизащи от пъпките в лекия пролетен ветрец. И всъщност, той е едновременно и дъждът; океанът, звездите, листата.

Когато човек достигне този етап на „духовно“ развитие, той е Дзен-художник на живота. Той не се нуждае като живописеца от платно, четки и бои; нито пък са му необходими, както на стрелеца с лък, стрела, лък и мишена, — и други принадлежности. Той разполага със своите крайници, тяло, глава и други части. Неговият Дзен-живот се себеизразява чрез всички тези „средства“, които са важни за неговата изява. Ръцете и краката му, са четките, а цялата Вселена — платното, върху което той рисува живота си, цели 70, 80, а дори и 90 години. Тази картина се нарича „история“.

Хойен от Госозен (починал 1104 г.) казва: „Ето един човек, който, превръщайки празнотата на пространството в лист хартия, вълните на океана — в мастилница, а Планината Сумеру — в четка, изписва тези пет йероглифа: со-ши-сай-рай-и3. Пред подобен мъж аз раздиплям моето загу4 и правя най-дълбок поклон“.

Човек може да се запита: „Какво ли означава това фантастично изявление? Защо човек, способен да извърши подобен подвиг, се счита за достоен за най-върховната почит?“

Един майстор на Дзен вероятно би отвърнал: „Аз ям, когато съм гладен, спя, когато съм уморен“. Ако е настроен към Природата, сигурно ще каже: „Вчера времето беше хубаво, а днес вали“.

За читателя, обаче, въпросът може би, все още остава неразрешен — „Къде е всъщност тук стрелецът с лък?“

В тази чудесна малка книга, г-н Херигел, немски философ, който пристига в Япония и започва да практикува стрелба с, лък, като начин за разбиране на Дзен, дава отчет, внасящ много светлина, черпейки ат своя собствен опит. Чрез подобен изказ, читателят ще открие по-несложен път, как да се справи с онова, което много често му изглежда като странен и донякъде невъзможен за проумяване източен опит.

Дайсецу Т. Судзуки

Ипсуич, Масачузетс,

1953 г., май