Дзен и изкуството на стрелба с лък

Историята за чудното изкуство на един котарак

Имало едно време един майстор на сабя на име Шокен2. В неговата къща, един огромен плъх вършел хиляди бели. Той тичал из нея дори посред бял ден. Един ден господарят на къщата затворил своя котарак в стаята, където се намирал плъха, за да може той да го хване. Но плъхът скочил на главата на котарака и го ухапал толкова жестоко, че той избягал, мяукайки силно. Тогава господарят на къщата намерил няколко съседски котарака, известни като много способни, и ги пуснал в стаята. Плъхът стоял притаен в един ъгъл и щом го наближавал някой котарак, той скачал върху него, захапвал го и го принуждавал да избяга. Плъхът изглеждал толкова страшен, че всички котараци се страхували да го атакуват. Силно разгневен, господарят започнал сам да преследва плъха, за да го убие. Но животното било толкова опитно, че убягвало всички негови удари и той не можел да го настигне. Докато го гонил, господарят разцепил на две няколко врати, маси и прегради. Но плъхът все скачал във въздуха, бърз като светкавица, той ловко избягвал всички атаки на господаря. Накрая той скочил върху лицето му и го ухапал. Облян в пот, господарят повикал своя слуга и му казал:

— Говори се, че на шест или седем мили оттук живее най-силният котарак на света. Намери го и го доведи!

Слугата довел котарака. Той сякаш Не се различавал от другите и не изглеждал нито особено интелигентен, нито особено жив. Майсторът на сабя не очаквал от него кой знае какво. Все пак той отворил вратата и го пуснал в стаята, където се намирал плъхът. Бавно, спокойно котаракът влязъл, като че ли нищо необикновено не го очаквано. Но изведнъж плъхът се разтреперил от ужас, после се притаил. Котаракът просто се приближил с бавни стъпки, хванал плъха със зъбите си и го отнесъл.

Вечерта, победените от плъха котараци, се събрали в същата на Шокен. Те почтително предложили почетното място на Стария котарак, като коленичили пред него и казали смирено:

— Ние минаваме всички за добри ловци. Ние се тренирахме, подострихме ноктите си, за да победим всички видове плъхове и дори кученцата и змиите. Никога не бяхме помисляли, че може да съществува толкова силен плъх. Но през какво изкуство, господарю, вие толкова лесно го победихте? Не крийте вашия метод и ни покажете тайната си.

Старият котарак започнал да се смее и казал:

— Вие, млади котараци, несъмнено сте много силни. Но не познавате Верния път. Ето защо победата ви се изплъзва, когато срещнете нещо неочаквано. Но разкажете ми най-напред как сте се упражнявали?

Тогава един черен (първият) котарак се приближил и казал:

— Аз произхождам от една известен в лова на плъхове фамилия. Така че реших да вървя по този път. Мога да прескачам препятствия, високи два метра, да се промъквам през нищожна дупка, където само един плъх е способен да мине. От малък съм се упражнявал на всички акробатични умения. Дори полубуден и току-що идващ в съзнание, ако видя плъх да пробягва по една греда — хващам го за миг. Но този плъх беше по-силен и аз претърпях най-ужасното поражение през живота си. Срамувам се.

Старият казал:

— Това, на което си се упражнявал, е било само техника на сръчност, ти си тренирал само тялото си. Твоето съзнание е заето от въпроса: „Как да победя?“ Така ти си зает още да преследваш целта. Когато старите учители преподаваха техниката, те го правиха, за да покажат едната страна на пътя. Тяхната техника беше обикновена, но тя съдържаше най-високата истина. Днешният свят се занимава само с техниката. Така бяха открити много неща, отговарящи на формулата: „Ако се прави това, то се случва онова“. Но какъв е резултатът? Единствено сръчност. И като бе пожертван традиционният път, посредством интелигентността и състезателния дух, се стигна до изчерпването на техниката. Сега напредъкът е невъзможен. Винаги е така, когато се мисли само за това и като се използва единствено интелектът. Умът наистина е функция на съзнанието, но ако той не стои на ПЪТЯ и не цели единствено умението, той става началото на грешката и това, което постига, е нещо лошо. Така че, иди си и се упражнявай по верния начин.

Тогава един голям котарак, нашарен като тигър (вторият котарак), се приближил и казал:

— Изкуството на воина според мен зависи от духа. Така че, аз се упражнявах непрекъснато в това умение. Струва ми се, че моят дух е твърд като стомана, свободен и зареден с духа „Ки“, който изпълва Небето и земята (Мен Дзъ). Когато видя неприятеля, този всемогъщ дух го омагьосва и победата предварително е спечелена от мен. Аз просто се приближавам, настройвам се в „тон“ с неприятеля, хипнотизирам го и го насочвам накъдето си искам наляво или надясно, предвиждам всичките му отклонения. Никак не се занимавам със самата техника. Тя се получава от само себе си. Ако един плъх тича по греда, аз го гледам втренчено и той вече пада в ноктите ми. Но този тайнствен плъх идва безформен и си отива без следа. Какво означава това, не знам.

Старият котарак отговорил:

— Това, в което си упорствал, наистина е ефектът, произведен от голямата сила, която изпълва Небето и земята. Но това, което си придобил от нея, е само психическа енергия, а не това, което идва от Доброто, това, което заслужава името „добро“. Самият факт, че съществува съзнанието за силата, с която ти искаш да победиш, работи вече срещу твоята победа. Твоето „аз“ играе роля. Ако това на противника е по-силно, какво става? Ако искаш да победиш противника си чрез превъзходството на твоята сила, той ще ти противопостави своята. Нима си представяш, че единствено ти си силен, а всички други — слаби? Как трябва да се държи човек, ако съществува нещо, невъзможно да бъде победено, с най-голямата воля на света, чрез превъзходството на своята собствена сила? — Ето въпроса! Това, което ти чувстваш в себе си като „свободно“ и „твърдо като стомана“, „изпълващо Небето и земята“, не е голямата сила, а само нейното отражение в теб. Това е твоето собствено съзнание (дух). А това значи просто, сянката на големия дух. Без съмнения, тя представя себе си за голямата обширна енергия. В действителност това е нещо съвсем друго. Съзнанието, за което говори Мен Дзь, е силно, защото то е осветено непрекъснато от една голяма яснота. Твоето съзнание придобива своята сила само в определени условия. Твоята сила и тази, за която говори Мен Дзъ, имат различни източници, така че ефектът им е различен. Те са толкова различни, колкото вечното течение на една река и бързият прилив, който приижда за една нощ. Тогава, какво съзнание е нужно да имаш, когато си изправен пред нещо, непобедимо от каквато и да било случайна духовна сила? Това е въпросът. Една поговорка казва:

„Плъхът, който е в смъртна опасност, се хвърля дори върху котката.“ Ако врагът е в смъртна опасност, той вече от нищо не се плаши. Той забравя живота си, нещастието си, себе си, той е свободен от победата или поражението. Той няма вече никакво намерение да осигури съществуването си. Затова волята му е от стомана. Как да триумфираш над него с някаква духовна сила, която си придобил за себе си?

Тогава един стар сив котарак (третият котарак) се приближил и казал:

— Да, наистина вие имате право. Психическата сила, колкото и да е силна, има собствена форма. Това, което има форма, дори и съвсем малка, може да се хване. Ето защо аз отдавна упражнявах душата си (силата на сърцето). Аз не практикувам силата, която превъзхожда духовно врага, както вторият котарак. Аз също така не се бия (както първият котарак). Аз се примирявам с моя противник, ставам едно с него и не му се противопоставям по никакъв начин. Ако той е по-силен от мен, аз просто отстъпвам и правя, общо взето, всичко, което той иска. Моето изкуство е подобно на „хващане на летящи камъчета с един развят плащ“. Плъх, който иска да ме атакува, колкото и да е силен, не намира нищо, върху което да се хвърли, нищо, в което да забие ноктите си. Но днешният плъх просто не влизаше в играта ми. Той се приближаваше и отстъпваше неуловим като Бог. Никога не съм виждал подобно нещо.

Тогава Старият котарак казал:

— Това, което ти наричаш свързване, не идва от съществото. Това не е от голямата природа. Това е изкуствено свързване, трик. Така ти искаш съзнателно да се избавиш от агресивността на нападателя. Но той забелязва твоето намерение, понеже, макар и бегло, ти мислиш за това. Ако със съзнанието за това, ти се правиш на „помирителен“, ти само хвърляш безредие в твоето съзнание, което е обърнато към атаката. Точността на твоя усет и на твоето действие, страдат от това. Всичко това, което ти правиш с едно съзнателно намерение, унищожава първичната вибрация, която скрито действа на голямата Природа и спира протичането на нейното спонтанно движение. Откъде тогава ще дойде едно чудотворно действие? Когато не мислиш повече за нищо, не искаш, нито пък правиш нещо, а се оставяш — себе си и движението си, на вибрацията на съществото, само тогава ти нямаш вече уловима форма. Нищо не може да дойде срещу теб като противоформа и така няма вече никакъв неприятел, да може да ти устои.

Аз съвсем не мисля, че вашето обучение е напразно. Всичко и всяко нещо, може да бъде една част от Пътя. Техниката и Пътят могат да бъдат едно и също нещо. Тогава голямото Съзнание, „Всемогъщото“ присъства, то се проявява и в действието на тялото. Силата на голямото съзнание (Ки) служи на личността на човека. Този, чието Ки е свободно, може да противостои независимо на какво точно и при това с безкрайна свобода. Ако твоето съзнание е обединено, дори и да не включваш никаква сила в битката, то няма да се пречупи нито от злато, нито от камък. Има само едно условие: дори най-малка следа от съзнание за себе си, не трябва да действува, иначе всичко се разваля.

Ако мислиш за това, дори за миг, всичко става изкуствено. Това не е причинено от съществото, а от първичната вибрация на тялото, което е застанало на Пътя. Тогава и противникът няма да бъде подчинен на твоята воля. Той ще може да ти устои. Тогава какъв метод или какво изкуство трябва да се използва? Когато ти си в определено състояние, освободен от всякакво съзнание, когато ти действаш, без намерение, в съгласие с голямата Природа, само тогава ти си върху Верния път. Така че, остави всяко намерение, упражнявай се в отсъствие, от намерение и остави нещата да бъдат вършени от Съществото. Този път е безкраен, неизчерпаем. — Старият котарак замълчал и добавил още нещо впечатляващо. — Не вярвайте, че ви казах за това най-висшето, което може да съществува. Преди известно време в съседното село живееше един стар котарак. Той спеше през целия ден. Нищо в него не изглеждаше като духовна сила. Той лежеше там като дърво. Никой не беше виждал плъх, хванат от него. Но там където той беше, на мили разстояние не бяха намирали дори само един. И където и да се появеше или установяваше, нищо не се показваше. Аз го посетих един ден и го попитах как да се обясни това. Той не ми отговори. Зададох му още три пъти същия въпрос. Той остана безмълвен. Не защото отказваше да отговори: явно беше, че не знае какво да каже. Тогава аз разбрах — този, който знае, не говори. Този, който говори, не знае. Този котарак беше забравил всичко, себе си и всички неща около себе си. Той беше станал „нищо“. Той беше достигнал най-високото състояние на отсъствие на намерение (четвъртият котарак). И тука можем да кажем: той беше намерил Божествения път на воин — да побеждаваш, без да убиваш. Аз съм още твърде далеч от него.

Шокен изслушал това като насън, приближил се, поздравил Стария котарак и казал:

— Вече дълго време упражнявам изкуството на сабята, но още не съм достигнал целта. Чух вашите мнения и мисля, че разбрах истинския смисъл на моя път. Все пак ви моля настойчиво, кажете ми още нещо за вашата тайна.

Тогава старият котарак заговорил:

— Как може да стане това? Аз съм само едно животно и плъхът е моята храна. Как бих могъл да зная нещо за човешките работи? Зная само това: смисълът на изкуството на сабята не е просто да победиш един враг. Това е едно изкуство, чрез което в определен момент се достига Голяма яснота, Светлината на Принципа на смъртта и живота. Погълнат от всяка техническа практика, един истински воин би трябвало непрекъснато да се тренира в духовното упражнение на тази Яснота. Чрез това той трябва преди всичко да задълбочава изучаването на Принципа на съществото за смъртта и за живота, за същността на смъртта. Човекът, свободен от всичко, което отбива от Пътя, единствен ще достигне до голямата духовна светлина, но ще бъде далеч от центъра, най-вече от всяка определяща мисъл. Ако съществото е оставено без привързаности, освободено от „аза“ (егото) и от всякакво нещо, то може, когато това е нужно, да се прояви напълно свободно. Но ако вашето сърце се привърже, дори бегло, към каквото и да било, съществото е затворник. От него се получава нещо установено в себе си. Ако то стане нещо установено, то тогава има също едно установено в себе си „аз“ и нещо, което му се противопоставя. Тогава двама застават един срещу друг и се борят един срещу друг, за да просъществуват. Ако случаят е такъв, то чудотворните функции на съществото, способни да противостоят на всякаква промяна, са спрени. Клопката на смъртта се затваря отново, загубена е специфичната светлина на съществото. Как би било възможно в такова състояние да срещнеш неприятеля с точно поведение и да гледаш „победа и поражение“ в лицето? Дори победата ще бъде случайност без връзка с истинското Изкуство на сабята.

Да бъдеш свободен от всякакво нещо, все пак не означава една празна празнота. Съществото в самото себе си няма собствена природа. То е зад всякаква форма, то не събира нищо в себе си. Ако човек спре или ако задържи каквото и да било, едва-едва и дори само за един миг, голямата сила остава прикрепена към него и равновесието на енергиите, които изтичат естествено от източниците, е изгубено. Ако съществото е задържано, толкова малко и от каквото и да било, то не е свободно, неговата енергия не се разпространява вече без препятствия в своята пълнота. Когато равновесието, което идва от съществото, е разбито в една или друга посока, неговата сила прелива или потокът е недостатъчен. Ако тя прелива, прекалено много енергия блика и вече не може да бъде спряна. Ако тя е недостатъчно, действието на съзнанието става слабо и неуловимо. В нужния момент, тя не е вече достатъчна да овладее положението. Това, което наричам да си свободен от нещата, не е нищи друго освен това: не взимайте нищо, не се опирайте на нищо, не определяйте нищо, тогава няма да има субект, нито обект. Без „аз“ нито „противоаз“. Ако нещо се случи, човек го посреща тъй както, че това е несъзнателно, и това не оставя никаква следа. В „Книга на промените“ е казано: „Без действие, без движение, напълно спокойно. Това е единственият начин да се изразят съществото и Законът на нещата, вътрешността на всяко безсъзнание и накрая да станеш едно с Небето и земята.“ Този, който упражнява и разбира така Изкуството на сабята, е близо до истината на Пътя.

Като чул това, Шокен попитал:

— Какво означава да няма нито „аз“ нито „противоаз“ без субект или обект?

Котаракът отговорил:

— Когато и понеже има един „аз“, има един неприятел. Нека не заставаме като „аз“ и няма вече да има противник. Това, което наричаме така, е синоним на обратното. Докато нещата запазват някаква форма, те предполагат винаги една противоформа. Ако моето същество не се е установило в своя собствена форма, то няма също и противна противоформа. Щом няма нищо противостоящо, то няма също нищо, което да се представи срещу мен. Това ще рече, че няма нито „аз“, нито „противо-аз“ Ако човек се освободи напълно от притежанието на самия себе си, ако така той се освободи до дъното на душата си от всяко нещо, той се озовава в хармония със света, става едно с всички неща в голямата единност на цялото. Дори когато формата на противника се разпада, човек не осъзнава това. Не, че той вътрешно не си дава сметка, но той не се спира и съзнанието продължава да се движи свободно от всякакво ограничение. Неговото действие отвръща просто и свободно чрез съществото.

Ако нашето съзнание не е вече заето, нито развълнувано от нищо, светът такъв, какъвто той е, става напълно наш и едно с нас. Човек го приема тогава оттатък доброто и лошото, оттатък симпатията и антипатията. Без предразсъдъци, без да държи сметка за нищо. Всички противоположности, които ни се представят: печалба и загуба, добро и зло, радост или мъка, произхождат от нас. В цялата безбрежност на Небето и земята, следователно нищо не струва повече от нашата същност, усилието да бъда позната. Един древен поет казва: „Едно зрънце прах в окото и трите Вселени са вече прекалено тесни. Ако нищо не е важно за нас, й най-малкото легло ще ни стане вече твърде широко.“ Това означава: ако една прашинка влезе в окото ни, то не може вече да се отвори. Защото в него влиза нещо там, където може да се вижда добре, само ако нищо няма там. Това може да ни послужи за сравнение със съществото, което е Осветляваща светлина, свободна в себе си от всичко онова, което е „нещо“. Но ако нещо заседне отпред, неговата способност не може да се прояви.

Един друг поет казва: „Ако човек е заобиколен от неприятели на брой сто хиляди, това, което той е сам по себе си като форма, е разрушено. Въпреки това, съществото е, и остава мое, колкото и да е силен неприятелят. Никой неприятел няма да влезе в него никога.“

Конфуций казва: „Съществото, дори това на един беден човек, не може да бъде откраднато.“ Но ако съзнанието е в безпорядък, тогава нашето същество се обръща срещу нас.

Това е всичко, което мога да ви кажа. Слезте у себе си, променете се. Един Учител, никога не може повече от това да предаде нещо и да се опита да го обясни на ученика. Самият аз, единствено, мога да разпозная Истината и да я направя моя. Това се нарича интеграция (присъединяване към самия себе си). Истината минава от сърце на сърце. Това е едно предаване по един неочакван път оттатък обучението и знанието. Това не означава да се противопоставиш на обучението на Майстора. Истината е, че и това също няма власт да предава самата истина. Дзен не е единствен в това отношение.

От духовните упражнения на старите майстори, възпитатели на душата, та до Изкуството, интеграцията (обединението) на самия себе си, е бил винаги основния център, който се е предавал от сърце на сърце, извън всякакъв традиционен метод. Смисълът на едно преподаване е само да подскаже търсенето на това, което всеки носи у себе си, без да го знае. Значи няма тайна, която Учителят да може да предаде на ученика. Да се преподава е лесно. Да се слуша също е лесно, но по трудното е да се осъзнае това, което е у самия тебе, да го откриеш и действително да го овладееш. Това се нарича да гледаш в своето собствено същество, да го съзерцаваш. Ако това ни се отдаде, ние имаме Сатори.

Това е голямото и велико Събуждане, вън от съня на илюзиите. Да се пробудиш да гледаш в своето собствено същество, да усещаш самия себе си, всичко това е едно и също.