Дзен и изкуството на стрелба с лък

1

„Дзен и изкуството на стрелва с лък“ е част от поредицата книги, свързани с Дзен и Будо културата — виж Издателска програма Хелиопол — „Дзен и Будо“.

2

Приказката, датира от началото на XVII в. и се е преподавала като тайно наставление от Учител на ученик в една от школите по Кен-джуцу.

3

Тези пет йероглифа на китайски, буквално преведени, означават „първият мотив на патриарха за завръщане от Запад“ Темата често е избирана за предмет на МОНДО. Това е същото, както и да се пита за най-важното нещо в Дзен. Когато се разбере това, Дзен е самото то.

4

„Загу“ е една от вещите, която носят Дзен-монасите. Той го раздипля пред себе си, когато се кланя на Буда или на Учителя.

5

Ойген Херигел е германец, професор по философия, преподавал е в Токийския университет в периода между двете войни. Тогава той се е срещал с Дзен майстори и опита от тези свои срещне отразил в настоящата книга.

6

Меч или сабя — „Дайто“, това е меч дълъг 6,8,58 см, който са носили самураите. „Кодачи“ — това е късият меч. Дискусионен е проблемът в книгите за Изкуствата на Воина, дали трябва да се използва българската дума „меч“ или „сабя“. В книгата „Дух без окови“ на Такуан Сохо, е използвано от редактора означението „сабя“.

Понякога работата със сабя се транслира като фехтовка. Но когато става въпрос за Школи като „Катори шинто-рю“, основана от Иисаза Чойсай Йенао в началото на 15 век, за една от най-старите школи — XII век, Школата „Дайто-рю айки-джу-джуцу“, в случая „дайто“, това е дълъг меч. Ето защо в настоящата бележка се дават следните определения на меч и сабя.

Меч — характерни особености на меча са, че той има право и широко острие и е двустранно заострен. При дългите мечове, ръкохватката е за две ръце, а при късите — за една ръка. По принцип, мечът е тежко оръжие.

Сабя — при сабята, острието е леко заострено и не е широко, както при меча. Характерно за нея е едностранната заостреност. Сабята е леко оръжие по принцип.

Следователно, когато в японския оригинал става дума за „дайто“ или „кодачи“ транслацията трябва да бъде към българското понятие за „меч“, а когато става въпрос за „катана“, тогава — като „сабя“ или Изкуство на фехтовката.

7

Принадлежащо на егото — на нисшата природа (Бел. от ред.)

8

Понятието „Аз“ — равнозначно, на висшето Аз (Себе), различно от понятието за „аз“, от понятието „низш аз“, личностен аз. Докато индивидуалността е свързана с божествения Аз, с, истинският „Аз“ в човека, личността или персоналността е свързана с личностния „аз“. Често в литературата се бъркат понятието „Аз“ и понятието „его“. Всъщност „егото“ на човека, това е неговия личностен „аз“. А всъщност онова, което наричат Аз-ът е индивидуалният-истински Аз (висш Аз) на човека. Затова се казва, че егото, т.е. себето (аз-а) трябва да бъде победено и отстранено-заличено, за да може на негово място да изгрее висшият Аз. Съществува една тенденция в будистката литература, въобще понятието за Аз, да се игнорира или да се смята, че съществува само низшия „аз“, онзи който трябва да бъде победен и отстранен. Всъщност Върховният Аз, Космическият Аз, Атман, Пра-Азът и висшият Аз в човека са една и съща субстанция, но до първият — Пра-Азът се стига след консолидиране и обединяване — интеграция на душевните сили около големия Аз.

9

Статична (Бел., от ред.)

10

В настоящата книга, когато Майсторът използва в обясненията си думата „То“, в случая става дума за Той, т.е. Върховният Аз, Космическият Аз, Пра-Азът и висшият Аз в човека. Тъй като Ойген Херигел борави с немския езиков етикет „То“, на английски и на български, в превода би трябвало „То“ да се преведе като „Той“.

11

В настоящата книга, когато Майсторът използва в обясненията си думата „То“, в случая става дума за Той, т.е. Върховният Аз, Космическият Аз, Пра-Азът и висшият Аз в човека. Тъй като Ойген Херигел борави с немския езиков етикет „То“, на английски и на български, в превода би трябвало „То“ да се преведе като „Той“.

12

Духът не се е променил, ядката е останала непроменена, но формите на предаване са се променили, съобразно променилият се Дух на времето. (Бел. от ред.)

13

„Хагакуре“ — „Книга на самурая“. Датира от средата на 17 век и представлява справочник за самурайска етика. Всъщност книгата на Такуан Сохо „Дух без окови“ (Писма от един Майстор на Дзен до един Майстор, на сабята), издадена на български от „Хелиопол“, през 1994, както и книгата „Го Рин но Шо — Ръкопис на петте пръстена“ от Миямото Мусаши, издадена на български език от „Хелиопол“, много по-точно илюстрират повдигнатите проблеми за боравенето с меч и сабя.