Едем

Единадесета глава

Пътят криволичеше. Наклонът намаля, понякога стените на гъсталака съвсем притискаха Защитника, чуваха как стъблата барабанят по стъклената стена, отвреме-навреме мехурест грозд падаше на коленете на Химика или Доктора. Последният поднесе клончето към носа си и се удиви.

— Много приятен мирис — каза той.

Бяха в отлично настроение. Разискреното небе придобиваше релефност и дълбочина, змията на Млечния път могъщо тлееше, повеите на вятъра решеха гъсталака със слабо шумолене, Защитникът се движеше меко, издавайки едва доловимо напевно ръмжене.

— Интересно, че на Едем няма никакви пипала — отбеляза Докторът. — Във всички книжки, които някога съм чел, на чуждите планети винаги е пълно с пипала, които се извиват и удушват.

— А жителите им имат по шест пръста — добави Химикът. — Почти винаги шест. Да знаеш случайно защо?

— Шест е магично число — отговори Докторът. — Два пъти по три е шест, а всичко се върши до три пъти.

— Престани да дрънкаш, че ще объркам пътя — каза Инженерът, който седеше по-високо. Още не можеше да реши дали да включи светлините, макар че почти нищо не виждаше — нощта беше необикновено красива, а знаеше, че това впечатление ще изчезне, щом запали прожекторите. На радар също не му се караше — тогава трябваше да затвори купола. Едва виждаше собствените си ръце върху кормилото, само индикаторите и приборите на таблото пред него и по-ниско вътре в машината тлееха в бледозелено и розово, а стрелките на атомните индикатори трепкаха с нежнооранжеви звездички.

— Можеш ли да се свържеш с ракетата? — запита Докторът.

— Не — отговори Инженерът. — Тук няма зона на Хеви-сайд, по-точно има, но е надупчена като решето. И дума не може да става за връзка на къси вълни, а нямахме време за монтиране на друг предавател. Сам знаеш.

Скоро гъсениците затрещяха, машината се разлюля, Инженерът включи за момент светлините и видя, че се движат по бели кръгли камъни, а високо над гъсталака се мяркат фантастичните силуети на варовикови пики. Движеха се по изсъхналото дъно на клисура.

Това не му харесваше — не знаеше накъде ще ги отведе този път, а такива стръмни стени не би преодолял дори Защитникът. Караха напред, камъните ставаха повече, гъсталакът се разби на единични групи, черни в светлината на прожекторите, пътят се виеше, отначало нагоре, после почти се изравни, скалите от едната страна се снишиха, после съвсем изчезнаха и се озоваха на леко наклонена поляна, заобиколена отгоре с варовикови зъбери; от тях се спускаха улеите на малки сипеи. Между скалите при самата повърхност се виеха дълги извити стъбла, сребристо-зелени на светлината.

Вече почти четвърт час караха със силно североизточно отклонение и беше време да се връщат в правилната посока, но варовиковият хребет, покрай който се движеше Защитникът, не позволяваше.

— Все пак ни върви — ни в клин, ни в ръкав — каза Химикът, — можеше да паднем в някое езеро или да налетим на скала — съмнявам се дали щяхме да се измъкнем.

— Това е вярно — отговори Инженерът и добави: — Я чакайте…

Пътят беше преграден от нещо космато — като мрежа с дълги тънки ресни. Защитникът приближи бавно до тази преграда, заби нос в нея, Инженерът натисна леко ускорителя, странната мрежа се разкъса и изчезна, втъкана в пръстта от гъсениците. Светлините измъкнаха от мрака високи черни силуети — бяха като гора, като вкаменена войска в разгърнат строй, която изникна пред машината, едва не налетяха на ъглест постамент. Лумна големият централен прожектор, близна черната колона, запълзя по нея нагоре.

Това беше гигантска статуя, в която с известно усилие можеше да се познае торс на двутел — само малкият му торс, — увеличен до огромни размери. Ръцете му бяха вдигнати нагоре и кръстосани, лицето му беше плоско, почти вдлъбнато, с четири правилно разположени впадини — по-различно от онези, които познаваха — и беше наведено наляво, сякаш ги гледаше отвисоко с уродливите си очни дупки.

Впечатлението беше толкова потресаващо, че дълго време никой не се обаждаше, после езикът на прожектора напусна статуята, скочи настрани в мрака и се блъсна в други постаменти, едни по-високи и тесни, други ниски, върху тях се издигаха торсове — черни, петнисти, тук-там млечнобели, сякаш изваяни от слонова кост, — всички лица бяха с по четири очни дупки, някои бяха странно деформирани, като че ли подпухнали, с огромно изпъкнало чело, а още по-далеч, може би на двеста метра от Защитника, се простираше стена, над нея стърчаха разперени, сплетени или кръстосани ръце със свръхестествена големина — сякаш посочваха различни области на звездното небе.

— Това е… комай гробище — каза Химикът шепнешком.

Докторът вече се измъкваше на задната броня, Химикът се втурна след него. Инженерът обърна конуса на прожектора в другата посока — където преди това стърчеше варовиковата бариера, вместо нея видя рядък шпалир от фигури със замазан, сякаш измит релеф, погледът се объркваше в сложно преплетените форми, понякога улавяше нещо познато, но целостта отново оставаше неразбираема.

Химикът и Докторът вървяха бавно между статуите, Инженерът им светеше от купола, от доста време му се струваше, че чува далечно плачливо виене, но погълнат от необикновеното зрелище, не обръщаше внимание на тези звуци, толкова слаби и неясни, че не можеше да разбере откъде долитат.

Лъчът на прожектора прелетя над главите на Доктора и Химика, откъртвайки от мрака все нови и нови фигури — тогава съвсем наблизо се разнесе отровно съскане, между редицата статуи бавно изплуваха сиви кълба, а през тях с протяжен стон, кашлица, цвилене се понесе на скокове тълпа двутели. Над тях се развяваха някакви дрипи, те се носеха слепешката, като се блъскаха един в друг.

Инженерът скочи на седалката, хвана лоста, искаше да подкара към своите — това беше първата му мисъл, на стотина крачки в края на алеята той виждаше бледите в светлината лица на Доктора и Химика, които гледаха сепнато галопиращите фигури, но не можеше да тръгне, защото бегълците не обръщаха никакво внимание на машината, притичваха току пред носа на Защитника, няколко грамадни тела паднаха, пронизителното съскане беше съвсем близо, то сякаш излизаше изпод земята Между най-близките постаменти, осветени от фаровете на Защитника, на няколко сантиметра над земята изпълзя краят на гъвкава тръба, от нея бликаше струя изпаряваща се пяна. Тя плискаше по земята, започваше силно да дими и покриваше всичко наоколо с мъглява сивота.

Когато първата вълна на сивата мъгла обви купола, Инженерът усети как хиляди шипове разкъсват дробовете му. Ослепен, със заляно от сълзи лице, той изрева глухо и като се задъхваше и хлипаше от ужасната болка, натисна рязко ускорителя. Защитникът скочи като изстрелян, събори черната статуя, мигновено се изкачи върху нея и с рев я прегази. Инженерът не можеше да си поеме дъх, страшната болка го цепеше на две, но не затваряше купола, знаеше, че първо трябва да вземе останалите, караше напред, с ослепели очи едва виждаше рухващите с трясък статуи, които Защитникът газеше, въздухът стана по-чист, по-скоро чу, отколкото видя как Докторът и Химикът изскачат от гъсталака и се катерят по бронята, искаше да викне „влизайте“, но от изгореното му гърло се изтръгна само хрип. Онези скочиха вътре, като се задъхваха от кашлица. Пипнешком намери лоста, металният купол се затвори над тях, но разкъсващата гърлото мъгла още висеше вътре. Стенейки, с последни сили Инженерът се вкопчи в хватката на тръбопровода, кислородът удари гръмко под високо налягане от редуктора, усети в лицето си удара му, налягането беше такова, че сякаш му стовариха юмрук между очите.

Не му обърна внимание, потъваше в живителния поток, останалите двама бяха увиснали на раменете му и трескаво дишаха. Филтрите работеха, кислородът изтика отровната мъгла, прогледнаха, но още дишаха трудно, усещаха остра болка в гърдите, всяка глътка въздух се стичаше сякаш по оголените рани на трахеята, но това усещане мина едва двайсетина секунди след затварянето на купола, когато Инженерът започна да вижда добре. Включи екрана.

Между триъгълните постаменти в страничната алея, до която той не достигна, все още потрепваха няколко прострени тела, повечето изобщо не помръдваха, преплетените ръце, малки торсове и глави ту изчезваха, ту се появяваха извън лениво кълбящия се сив дим. Инженерът включи външните микрофони — все по-слабо и далечно кашляне, скимтене, отзад нещо изтрополи, хор от накъсани, продрани гласове изви още веднъж откъм сплетените бели фигури, но там не се виждаше нищо освен еднообразните вълни на сивата мъгла. Инженерът се убеди, че куполът е затворен херметически, стисна зъби и дръпна кормилните лостове. Защитникът бавно се обръщаше на място, гъсениците скърцаха по каменните отломки, трите снопа на прожекторите се мъчеха да пробият мъглата, Инженерът поведе машината край разбитите статуи, като търсеше онази съскаща тръба — откри я по хвърчащата нагоре и встрани пяна на някакви десетина метра, колебливата вълна дим вече покриваше вдигнатите ръце на поредната фигура.

— Не! — викна Докторът. — Не стреляй! Там може да има живи!

Беше твърде късно. Екранът почерня за част от секундата, Защитникът подскочи нагоре като ударен от чудовищен юмрук и падна с ужасно скърцане, водещите и управляващи вълни едва се откъснаха от остриетата на скрития в хобота генератор, а вече попаднаха в онова, което изхвърляше съскаща пяна на петнайсетина метра и антипротонният заряд се съедини със същото количество материя.

Когато екранът просветна, между разхвърлените надалеч останки от постаментите зееше огнен кратер.

Инженерът дори не го погледна. Напрягаше зрение, като се мъчеше да види какво е станало с остатъка от тръбата и накъде изчезва. Още веднъж завъртя Защитника на деветдесет градуса и пое бавно покрай повалените от взривната вълна статуи. Сивата мъгла все повече намаляваше: Минаха три-четири прострени тела, покрити с дрипи, Инженерът задържа лявата гъсеница, за да не прегази най-близкото. Малко по-надолу в гъсталака се мержелееше огромен неподвижен силует. Там се откриваше удължена полянка, в края й на светлината блесна среброто на бягащи към гъсталака фигури, вместо малки торсове имаха невероятно дълги тесни качулки или шлемове, сплескани отстрани, завършваха отгоре с нещо като клюн.

Нещо глухо хлопна пред Защитника, екранът потъмня и отново светна. Левият фар угасна.

Инженерът насочи към тъмния край на горичката втория, централния фар, освети между клоните многобройни сребърни петна, зад които нещо започна да се върти все по-бързо и по-бързо — на всички страни полетяха клони, цели отсечени храсти и огромната въртяща се маса, мелейки въздуха в блясъка на прожектора, се втурна настрани. Инженерът насочи хобота към центъра на най-голямата суматоха и натисна педала. Глухо могъщо „УМПФ!“ разтърси купола. Веднага щом екранът светна, той обърна купола настрани.

Можеше да се помисли, че е изгряло слънцето. Защитникът стоеше почти в средата на поляната. В ниското, където по-рано имаше горичка, една пета от хоризонта се беше превърнала в бяло огнено море. Звездите бяха изчезнали, въздухът трескаво трепереше, на фона на тази разрошена от дима стена към тях се носеше издуто, искрящо в огнените блясъци кълбо. Инженерът не чуваше нищо освен бученето на пожара. Защитникът изглеждаше сгушена до земята троха в сравнение с тази грамада, която започна да се върти още по-бързо, превърна се в смерч, висок като въздушна планина, пресечен в средата с черен зигзаг — Инженерът вече го държеше на кръстчето на мерника, когато на няколкостотин крачки по-нататък забеляза осветените от заревото бледи фигури на бегълците.

— Дръжте се!! — изрева той с чувството, че му забиват гвоздеи в гърлото.

Адско скърцане, разтърсване, трясък, сблъскаха се.

За секунда му се струваше, че куполът пада върху него. Целият Защитник изохка, заигра с всичките си амортизатори, бронята забуча като камбана, изтрещя, сякаш се пукаше. Екранът за миг потъмня и отново просветна. Грохотът не спираше, сякаш сто дяволски чука биеха яростно по горната черупка. Този оглушителен гръм отслабваше, ударите ставаха все по-бавни, още няколко пъти ъглестото рамо разсече със свистене въздуха, изведнъж по бронята се понесе глух, протяжен звън на падаща железария и няколко лапи, които ту лениво свиваха паякоподобните си стави, ту отново ги разгъваха, легнаха пред самия нос на Защитника. Една от тях още барабанеше равномерно по бронята, сякаш я галеше — това движение беше едва забележимо, после утихна. Инженерът опита да тръгне напред, но гъсениците само помръднаха и заядоха със скърцане. Включи заден ход — сега успя. Като се измъкваше бавно и ровеше земята с повлечените отломки, Защитникът вървеше като рак, накрая се отскубна, металът звънна и освободената машина скочи рязко назад.

На фона на все още горящата гора разбитият корпус приличаше на стъпкан трийсетметров паяк — едно парче от рамото още спазматично драскаше земята. Между ъглестите дълги подпори висеше рогата гондола, сега тя беше отворена, от нея изскачаха сребърни фигури.

Инженерът провери машинално има ли някой на линията на изстрела и натисна педала.

Загърмя. Ново слънце избухна на полянката. Парчетата на корпуса с вой и писък летяха на всички страни, в средата бухна стълб кипяща глина, пясък, овъглени, леки като слама дрипи. На Инженера му прилоша. Почувствува, че още миг и ще повърне. Ледена пот се стичаше по гърба му, заливаше лицето му като вода. Той посягаше с внезапно вдървена ръка към лоста, когато чу вика на Доктора:

— Обръщай, чуваш ли! Обръщай!!

От горящата падина бликна червено осветен дим, сякаш там, където по-рано имаше гора, се беше отворил вулкан, кипяща лава се стичаше по склона, като подпалваше останките от поваления смачкан гъсталак.

— Обръщам де — каза Инженерът, — обръщам…

Но не помръдваше. Капки пот все още течаха по лицето му.

— Какво ти е? — чу той някъде отдалеч гласа на Доктора, видя над себе си лицето му. Тръсна глава, отвори широко очи.

— Какво? Нищо, нищо — измърмори. Докторът отново се промъкна назад.

Инженерът включи мотора. Защитникът трепна, завъртя се на място — не чуваха нищо, всички шумове поглъщаше бушуващият като океан огромен пожар — и запълзя към възвишенията по същия път, по който беше слязъл дотук.

Единственият фар — централния бяха загубили при сблъскването — освети отново статуи, повалени на земята, размесени с мъртви тела. И едните, и другите бяха покрити с металносива пепел. Преминаха между парчетата на две бели фигури и завиха на север. Като кораб, спуснат на вода, той разсече и повали настрани хрущящите под гъсениците гъсталаци, няколко бледи фигури побягнаха панически от обсега на светлината, продължиха напред с все по-голяма скорост, машината подскачаше по неравностите, Инженерът дишаше тежко, все по-силно стискаше челюсти, за да не му стане лошо, в очите му все още кръжаха осаждените дрипи — това беше останало от изскачащите сребърни фигури, отваряше широко очи. В светлината жълтееше глина, наклонен, изгърбен склон. Защитникът вирна нос и се понесе нагоре, жилави вейки шибаха по бронята, гъсениците скърцаха в нещо невидимо, носеха се все по-бързо ту нагоре, ту надолу, теренът беше пресечен от малки оврази; преминаваха през криволичещи долове, събаряха дървовидни сплетени растения, машината мина като таран през горичка паешки дървета, бодливите им коремчета бомбардираха бронята с безсилни меки удари, ужасни бяха трясъкът и съсъкът на смлените стъбла и клони. На задните екрани още светлееше заревото на пожара. То постепенно потъмняваше, докато накрая всичко се покри с плътен мрак.