Едем

Пета глава

Слънцето вече докосваше хоризонта, когато се озоваха при малкото възвишение. Ракетата хвърляше дълга сянка, която се губеше някъде сред пясъците. Преди да влязат вътре, огледаха най-внимателно околността, но не намериха никакви следи, които да показват, че в тяхно отсъствие някой е бил наоколо. Реакторът работеше без смущения. Полуавтоматът беше успял да изчисти страничните коридори и библиотеката, преди безнадеждно да потъне в дебелия слой пластмасови и стъклени парчета в лабораторията.

След вечерята, която излапаха светкавично, се наложи Докторът да зашие раната на Координатора, защото кръвта не спираше, в това време Химикът успя да направи анализ на водата, взета от ручея, и потвърди, че става за пиене, макар да има значителен примес железни соли, които развалят вкуса.

— Сега най-после можем да обсъдим положението — заяви Координаторът. Седнаха в библиотеката на надувните възглавници, Координаторът — в средата, с бинтована глава.

— Какво знаем? — започна той. — Знаем, че планетата е населена от разумни същества, които Инженерът нарече двутели. Това название не отговаря на… но както и да е. Срещнахме следните прояви на цивилизацията на „двутелите“: автоматизираната фабрика, която сметнахме за отдавна нерегулирана и изоставена — в това вече не съм чак толкова сигурен; второ, огледалните куполи на хълмовете с неизвестно предназначение; трето, мачтите, които излъчват нещо — вероятно някакъв вид енергия — тяхното предназначение ни е също неизвестно; четвърто, машините, при което една, която ни атакува, ние завладяхме, приведохме в действие и разбихме; пето, видяхме отдалеч техния град, за който нищо конкретно не можем да кажем; шесто, атаката, за която споменах, изглеждаше така — „двутелът“, така да се каже, насъска срещу нас животното, вероятно съответно дресирано, което излъчи към нас нещо като малка кълбовидна мълния и дистанционно я управляваше, докато не го ликвидирахме. Накрая — седмо — бяхме свидетели на засипването на рова-гроб, пълен с мъртви жители на планетата. Това е всичко — доколкото помня. Поправете ме или допълнете, ако нещо съм сгрешил или пропуснал.

— По принцип това е всичко, почти… — каза Докторът. — С изключение на онова, което стана завчера на кораба.

— Вярно. Оказа се, че ти бе прав — онова същество беше голо. Може би просто се е опитвало да се скрие някъде и в паническото бягство е пропълзяло в първата попаднала му дупка — и е попаднало тъкмо в тунела, водещ в нашата ракета.

— Тази хипотеза е колкото съблазнителна, толкова и рискована — каза Докторът. — Ние сме хора, асоциираме и разсъждаваме по земному и поради това можем да направим сериозни грешки, приемайки чуждата видимост за наша истина, тоест подреждайки определени факти в схеми, донесени от Земята. Аз съм съвсем сигурен, че сутринта всички мислехме едно и също — че сме се натъкнали на гроба на жертви на насилие, убийство, а в действителност не знам, не знаем…

— Повтаряш това, макар и сам да не вярваш — възбудено започна Инженерът.

— Не става въпрос в какво вярвам — прекъсна го Докторът. — Ако вярата е някъде най-неуместна, това място е именно Едем. Хипотезата за „насъскването“ на електрическото куче например…

— Какво?!

— Наричаш това хипотеза? Та то е факт — почти едновременно се обадиха Химикът и Инженерът.

— Грешите. Защо ни нападна? По този въпрос не знаем нищо. Възможно е видът ни да напомня някакви тукашни хлебарки или зайци. А вие свързахте — пардон, ние пък свързахме тази агресивна постъпка с онова, което видяхме в гората и което ни направи такова потресаващо впечатление, че загубихме способността да мислим спокойно.

— А ако я бяхме съхранили и не стреляхме веднага, сега нашата пепел щеше да се пилее там край гората, не е ли така? — гневно извика Инженерът. Координаторът мълчеше и оглеждаше един след друг членовете на екипажа.

— Направихме това, което трябваше да направим, но е твърде вероятно да е станало недоразумение — и от двете страни… На вас ви се струва, че всички букви на кръстословицата са вече на мястото си? А тази фабрика, уж изоставена преди стотици години и разрегулирана? С нея какво? Къде пасва тази буква?

Известно време всички мълчаха.

— Мисля, че Докторът е прав за много неща — каза Координаторът. — Знаем още твърде малко. Положението е благоприятно, защото, както предполагаме, те не знаят за нас нищо, най-вече защото никой от техните пътища, от онези бразди, не минава наоколо. Но не можем да разчитаме, че това състояние ще продължи дълго. Искам да ви помоля да обсъдите положението от тази гледна точка и да кажете предложенията си.

— Сега в този ковчег сме в същност беззащитни. Достатъчно е да запушат както трябва тунела, за да се издушим като мишки. Трябва да бързаме именно защото всеки момент могат да ни открият и макар хипотезата за агресивността на „двутелите“ да е само моя земна измислица — говореше разпалено Инженерът, — аз все пак съм неспособен да разсъждавам другояче, затова предлагам, а по-точно настоявам да пристъпим към ремонта на всички съоръжения и пускане на агрегатите.

— Колко време според тебе е необходимо за това? — прекъсна го Докторът. Инженерът се поколеба.

— Аха, виждаш… — с досада каза Докторът. — Защо да се лъжем? Ще ни открият, преди да сме свършили, защото според мен, макар да не съм специалист, ще минат доста седмици…

— Това за съжаление е истина — подхвана Координаторът. — Пък и ще трябва да попълним запасите от вода, да оставим трудностите, които ще имаме със заразената, която е заляла долните етажи, не се знае и дали самите ние ще успеем да изготвим всичко, което ще се окаже необходимо за отстраняване на повредите.

— Да, още една експедиция ще бъде необходима — съгласи се Инженерът, — а може би и повече, но те могат да се правят нощем, пък и част от нас, да кажем, поне двама души трябва да бъдат постоянно при ракетата. Но защо само ние говорим!? — обърна се неочаквано той към тримата мълчаливи слушатели.

— По принцип трябва колкото може по-интензивно да работим в ракетата — и същевременно да изучаваме тукашната цивилизация — бавно каза Физикът. — Тези задачи в голяма степен си противоречат. Количеството на неизвестните е толкова голямо, че дори стратегическият разчет ще помогне малко. Не подлежи на съмнение само едно: какъвто и начин на действие да изберем, няма да избегнем риска, който граничи с катастрофа.

— Виждам какво възнамерявате — със същия нисък, отегчен глас каза Докторът. — Искате да убедите сами себе си, че следващите експедиции трябва да предприемем само ако имаме възможност да нанасяме мощни, тоест атомни удари. Естествено с отбранителна цел. Понеже всичко ще завърши с това, че срещу нас ще бъде цялата планета — аз нямам никакво желание да участвувам в подобно пирово начинание, което ще остане пирово дори ако те не познават атомната енергия… което съвсем не е сигурно. Какъв вид двигател движи тяхното колело?

— Не зная — отговори Инженерът, — но не е атомен. В това съм почти уверен.

— Това „почти“ може да ни струва много, ако не и всичко — каза Докторът. Той се облегна назад, затвори очи и опря глава на ръба на висящия встрани библиотечен шкаф, сякаш не смяташе повече да се обажда.

— Квадратурата на кръга — измърмори Кибернетикът.

— А ако опитаме… да се разберем? — започна бавно Химикът. Докторът седна изправено и като го погледна в упор, каза:

— Благодаря ти. Започвах вече да се опасявам, че никой няма да го каже.

— Но опитът за контакт означава да се предадем в ръцете им! — викна Кибернетикът, като скочи от мястото си.

— Защо? — хладно запита Докторът. — Можем първо да се въоръжим, дори с атомни монитори — но няма да се промъкваме нощем към техните градове или фабрики.

— Добре, добре. И как си представяш такъв опит за разбирателство?

— Да, кажи — присъедини се Координаторът.

— Признавам, че не трябва да го предприемаме сега — отговори Докторът. — Колкото повече устройства на кораба успеем да поправим, толкова, разбира се, ще бъде по-добре., Трябва и да се въоръжим — макар и не задължително с атомно… После — част от нас ще остане при ракетата, а част — да кажем, трима — ще отидат в града. Двама ще останат отзад, за да могат добре да наблюдават третия, който ще се опита да се разбере с жителите.

— Значи всичко е съвсем точно. Дори знаеш, разбира се, кой ще бъде онзи, който ще влезе в града — със злокобен глас каза Инженерът.

— Да. Знам.

— А аз няма да ти позволя да се самоубиваш пред очите ми! — викна Инженерът, скочи на крака и се надвеси над Доктора, който дори не вдигна глава. Инженерът цял трепереше: Не го бяха виждали толкова развълнуван.

— Затова ли преживяхме — ние всички — такава катастрофа, затова ли успяхме да се измъкнем от ковчега, в който се превърна ракетата, затова ли останахме невредими, поемайки неизброимите рискове на тези лекомислени авантюри — сякаш планетата, чуждата планета, е място за туристически походи, — за да можеш заради някакви проклети фантазии, заради някакви глупости!… — Той се задъхваше от гняв. — Знам, какво мислиш — крещеше със стиснати юмруци. — Мисията на човека! Хуманизъм! Човек сред звездите! Справедливост! Глупак си ти с твоите идейки, разбра ли?! Никой не бил искал нощес да ни убие! Не били засипвали никакъв колективен гроб! Какво? Вярно?! А? — той се навеждаше над Доктора, който го изгледа така, че Инженерът веднага млъкна.

— Искаха да ни убият. И е много вероятно онова да е било гроб на убити — каза Докторът и всички виждаха с какво усилие запазва спокойствие. — И все пак да се отиде в града е необходимо.

— След това, което извършихме? — обади се Координаторът.

Докторът трепна.

— Да — каза той. — Изпепелихме трупа… да. Правете, каквото считате за правилно. Аз се… подчинявам.

Той стана и излезе, прекрачвайки хоризонтално отворената врата. Затвори я зад себе си. Гледаха още минута след него, сякаш в очакване, че ще размисли и ще се върне.

— Напразно кипна толкова — каза тихо Координаторът.

— Знаеш много добре — започна Инженерът, но като погледна Координатора в очите, повтори по-тихо: — Да. Напразно.

— Докторът е прав в едно — каза Координаторът и повдигна изместената превръзка. — Това, което открихме, на север, не се връзва с онова, което видяхме на изток. При най-груба сметка градът е на такова разстояние от нас, колкото и фабриката — по въздушна линия малко над трийсет, трийсет и пет километра.

— Повече — каза Физикът.

— Възможно. И така, не мисля, че на юг или запад се намират също толкова наблизо някакви елементи на тяхната цивилизация — защото от това следва, че сме паднали в центъра на някакъв локален „цивилизационен пущинак“, „цивилизационен вакуум“ с диаметър шейсет километра — би било много странно, а поради това не съвсем правдоподобно. Съгласни ли сте?

— Да — каза Инженерът. Не гледаше никого.

— Да — кимна Химикът и добави: — От началото трябваше да говорим на такъв език.

— Споделям скрупулите на Доктора — продължи Координаторът, — НО смятам неговото предложение за наивно и неприложимо към положението ни. Не е на нивото му. Правилата за контакт с чужди същества са ни известни, но не предвиждат ситуацията, в каквато се оказахме — като почти беззащитни корабокрушенци, обитатели на забит в земята негоден корпус. Разбира се, трябва да поправяме повредите на кораба, но същевременно между тях и нас върви състезание в събиране на информация. До този момент ние водим. Онзи, който ни нападна, унищожихме. Не знаем защо го направи. Може наистина да приличаме на някакви техни врагове — това също в рамките на възможното трябва да се провери. Понеже пускането на кораба в близко бъдеще не е реално, трябва да бъдем готови на всичко. Ако цивилизацията, която ни заобикаля, е достатъчно развита — а мисля, че е именно така, — това, което направих — което направихме, — в най-добрия случай само ще забави малко откриването ни. Главните усилия — сега — трябва да насочим към въоръжаването.

— Мога ли да кажа нещо? — обади се Физикът.

— Казвай.

— Бих искал да се върна към гледната точка на Доктора. Тя е, бих казал, преди всичко емоционална, но зад нея има и други аргументи. Всички знаете Доктора. Знам, че няма да изпадне във възторг от това, което ще кажа в защита на неговото предложение, но все пак ще го кажа. И така, съвсем не е безразлична ситуацията, в която ще настъпи първият контакт между нас и тях. Ако те дойдат тук — ще дойдат, по… следите. Тогава за разбирателство ще бъде трудно даже да се мисли. Без съмнение ще ни нападнат, а ние ще бъдем принудени да се борим за живота си. Докато ако ние отидем при тях — шансът за разбирателство, макар и минимален, все пак ще съществува. Така че, стратегически погледнато, е по-добре да запазим инициатива и активност независимо от това какви мнения от морален характер могат да се кажат по този повод.

— Е, добре, а как ще изглежда това на практика? — запита Инженерът.

— На практика за сега нищо няма да се промени. Трябва ни оръжие — колкото може по-бързо. Въпросът е ние, вече въоръжени, да пристъпим към опити за контакт — но на неизследван терен…

— Защо? — запита Координаторът.

— Защото е твърде вероятно да ни принудят да се бием, преди още да стигнем града. Как ще се разбереш със същества, които бръмчат с тези дискове — това са най-лошите условия, каквито можеш да си представиш.

— А откъде знаеш, че другаде ще се натъкнем на по-добри?

— Не знам, но знам, че на север и на изток няма какво да търсим. Поне за сега.

— Това ще обсъдим — каза Координаторът. — А по-нататък?

— Трябва да пуснем Защитника — каза Химикът.

— За колко време може да стане? — обърна се Координаторът към Инженера.

— Не мога да кажа. Без автоматите до Защитника не можем даже да се доберем. Тежи четиринайсет тона. Нека Кибернетикът да каже.

— За да го проверя, ми трябват два дни. Най-малко — подчерта последните думи Кибернетикът. — Но най-напред трябва да имам изправни автомати.

— За това време ще пуснеш ли в движение всички автомати? — запита със съмнение Координаторът.

— Къде ти! Два дни ще ми глътне само Защитникът — след като пусна поне един автомат. Ремонтен. А ми трябва още един, товарен. За да го прегледам, ми трябват още два дни, при това не зная дали изобщо ще се оправи.

— Не може ли да се извади от Защитника сърцето и да се постави зад временна броня, тук, на хълма, под защитата на корпуса? — продължи да разпитва Координаторът. Отправи поглед към Физика. Онзи поклати глава.

— Не. Всеки полюс на сърцето тежи над един тон. Освен това няма да минат през тунела.

— Тунелът може да се разшири.

— Няма да минат през люка. А товарният е на пет метра над земята и е залят от водата на пукнатата кърмова. цистерна, сам знаеш.

— Изследва ли заразеността на тази вода? — попита Инженерът.

— Да. Стронций, калций, цезий, всички изотопи на бария и каквото искаш още. Не можем нито да я пуснем — ще ни зарази почвата в радиус четиристотин метра, нито да я очистим, докато аншрадиаторите нямат изправни филтри.

— А аз не мога да оправя филтрите без микроавтомати — добави Инженерът. Координаторът, който местеше поглед от един към друг, в зависимост от това кой говореше, се обади:

— Регистърът на нашите „невъзможности“ е богат, но нищо, добре че го разгледахме от тази страна, имам пред вид въоръжението. Значи остават мониторите, а?

— Това не са никакви монитори — с оттенък на раздразнение каза Инженерът. — Да не се заблуждаваме. Докторът вдигна около тях такъв шум, сякаш наистина се готвим да започнем атомна война. Разбира се, с тях може да се изхвърля обогатен разтвор, но обсегът не надвишава седемстотин метра. Това са ръчни лейки, нищо повече, при това опасни за стрелящия, ако няма защитен скафандър. А той тежи сто и трийсет килограма.

— Действително всички вещи на борда са страшно тежки — каза Координаторът с такъв тон, че никой не разбра дали се подиграва. — Ти си правил изчисления, нали? — обърна се към Физика.

— Правих. Има и такъв вариант: два монитора, отдалечени на разстояние поне сто метра, стрелят така, че двете изхвърлени струи да се пресекат в целта. Тогава от двата под-критични потока се получава критическа маса и започва верижна реакция.

— Това е добро за забава на полигон — отбеляза Химикът. — Не си представям такава точност в полеви условия.

— Излиза, че изобщо нямаме никакви атомни монитори? — удиви се Кибернетикът. Той се наведе напред, обхванат от злост.

— И защо беше цялата тази дискусия-спор-скарване, — трябва ли да тръгнем, въоръжени до зъби, или не? Ние просто си гоним опашката!

— Съгласен съм, че доста неща вършим, без да мислим — каза Координаторът, все така спокоен. — Че вършехме досега — додаде той. — Но такъв лукс вече не можем да си позволим. Не е точно така, както казваш — той погледна Кибернетика, — защото съществува и първият вариант за използване на мониторите — изхвърляне на половината съдържание на резервоара, тогава в целта настъпва избухване. Само че трябва да се стреля от добро укритие и винаги на максимална дистанция.

— Значи преди откриване на огън трябва да се вмъкнеш метър в земята, така ли?

— Поне метър и половина — с двуметров бруствер — намеси се Физикът.

— Е, това е добро за позиционна война. При експедиции е безпредметно — каза пренебрежително Химикът.

— Забравяш за нашето положение — парира Координаторът. — Ако се наложи, един човек с монитора ще прикрие отстъплението на останалите.

— А! Без всякакви метрови насипи?

— Ако няма време — без.

Замълчаха…

— Колко е годната за употреба вода? — запита Кибернетикът.

— Непълни хиляда и двеста литра.

— Това е много малко.

— Съвсем малко.

— Сега моля за конкретни предложения — обади се Координаторът. На бялата му превръзка се появи червено петно. — Нашата цел е да спасим себе си и… жителите на планетата.

Стана тихо. Изведнъж всички глави се обърнаха в една посока. Иззад стената долиташе приглушена музика. Бавните тактове на мелодия, която всички знаеха.

— Ха, апаратът е оцелял? … — удивено прошепна Кибернетикът. Никой не му отговори.

— Чакам — повтори Координаторът. — Няма ли? Тогава решавам: експедициите ще продължат. Ако успеем да установим контакт в благоприятни условия, ще направим всичко възможно за взаимното разбирателство. Нашият запас от вода е извънредно малък. Поради липса на транспортни средства не можем да го увеличим веднага. Освен това ще трябва да се разделим. Половината екипаж ще работи постоянно в ракетата, другата половина ще изследва терена. Утре пристъпваме към ремонт на всъдехода и монтиране на мониторите. Ако успеем — още вечерта ще предприемем поход на колела. Някой да иска да каже нещо?

— Аз — обади се Инженерът. Приведен, закрил лице с длани, той сякаш гледаше към пода между пръстите си.

— Нека Докторът да остане в ракетата…

— Защо? — учуди се Кибернетикът. Останалите разбраха.

— Той… няма да предприеме нищо против нас… ако това имаш пред вид — бавно, подбирайки внимателно думите, каза Координаторът. Червеното петно на превръзката му се увеличи. — Грешиш, ако мислиш…

— Той… Не може ли да го повикаме? Не бих искал така…

— Казвай — отсече Координаторът.

— Знаете какво направи там — при фабриката. Можеше да загине.

— Да. Но той единствен ми помогна… да стъпча… — Координаторът не довърши.

— Това е истина — съгласи се Инженерът. Не вдигна лице от ръцете си. — Все едно че нищо не съм казал.

— Кой иска думата? — Координаторът се поизправи, вдигна ръка към главата си, докосна превръзката и погледна пръстите си. Музиката зад стената още свиреше.

— Тук или там — не се знае къде ще се срещнем с тях по-напред — с приглушен глас се обърна Физикът към Инженера.

— Ще хвърлим ли жребий? — запита Химикът.

— Това е невъзможно — винаги ще остават тези, за които на кораба има работа, тоест специалистите — каза Координаторът. Той ставаше бавно, някак неуверено. Изведнъж се олюля, Инженерът скочи и го прихвана. Вгледа се в лицето му.

— Момчета — каза той, вдигайки вежди. Физикът подхвана Координатора от другата страна. Координаторът остави да го вдигнат, останалите подреждаха на пода възглавниците.

— Не искам да лежа — каза той. Беше затворил очи. — Помогнете ми. Благодаря. Нищо ми няма, сигурно шевът се е отворил.

— Ей-сега ще стане тихо — каза Химикът и се отправи към вратата. Координаторът отвори широко очи.

— Не, не, защо, нека свири…

Повикаха Доктора. Той смени превръзката, сложи допълнителни скоби и даде на Координатора някакви подсилващи прахове. После всички легнаха в библиотеката. Наближаваше два през нощта, когато най-после изгасиха светлините и на кораба се възцари тишина.