Едем

Шеста глава

На следващия ден сутринта Физикът и Инженерът пуснаха четири литра обогатен разтвор уранови соли от резерва на реактора. Тежката течност стоеше сред изчистената вече лаборатория в оловен резервоар с похлупак, който се вдигаше с щипки с дълги ръкохватки. И двамата бяха в издути пластмасови защитни костюми, и с кислородни маски под капишоните. С голямо внимание отмерваха с мензурите порциите ценна течност, като се стараеха да не пролеят ни капка. Още при четири кубика разтвор можеше да започне верижна реакция. Специални капилярни тръбички от оловно стъкло служеха за зарядно устройство на мониторите, които бяха закрепени в стативи на масата. Когато свършиха, провериха с Гайгеров брояч херметичността на затварянето, като въртяха мониторите на всички страни и ги разтърсваха — утечки нямаше.

— Не трака, всичко е наред — каза доволно Физикът с променен от маската глас.

Бронираните вратички на радиоактивното хранилище — оловен куб върху ос — се въртяха бавно след завъртане на ръкохватката. Поставиха вътре съда с уран и когато затворът щракна, с облекчение смъкнаха от изпотените си лица капишоните заедно с маските.

Останалата част от деня се трудиха над всъдехода. Понеже товарният люк беше блокиран от радиоактивна вода, се наложи първо да го разглобят на части, които можеха да се изнесат през тунела. Не мина без разкопаване на двете най-тесни места. Всъдеходът почти не изискваше ремонт, но преди беше неизползваем, защото при неработещ атомен реактор нямаха радиоизотопна смес, която движеше електрическите му двигатели, произвеждайки непосредствено ток. Това беше превозно средство, не по-голямо от походно легло. В него се побираха четирима души заедно с водача, отзад имаше открит решетъчен багажник за двеста килограма. Най-остроумното в него бяха колелата, чийто диаметър можеше да се регулира по време на движение чрез напомпване на специалните гуми, които можеха да достигнат височина метър и половина.

Приготвянето на двигателната смес траеше шест часа, но за нея беше нужен само един човек, който да наблюдава работата на реактора. В това време Инженерът и Координаторът лазеха на четири крака по подпалубните тунели, като издърпваха и проверяваха кабелите на осемдесетметровото разстояние между носовата рубка и разпределителните системи на машинното. На хълма под заслона на ракетата Химикът беше устроил нещо като дяволска кухня и вареше в термоустойчиви съдове някаква каша, бълбукаща на слабия огън като кален вулкан. Той разтваряше, топеше и смесваше пресетите пластмасови отломки, изнесени с кофи от кораба, а наоколо вече чакаха матриците — смяташе да отлее наново разбитите разпределителни табла на командната кабина. Беше бесен и не даваше дума да му се продума, защото първите отливки се бяха оказали чупливи.

Координаторът, Химикът и Докторът щяха да тръгнат на юг в пет — три часа преди смрачаване… Както обикновено, не успяха да спазят срока и едва към шест всичко беше подготвено и подредено. Четвъртата седалка зае мониторът. Взеха съвсем малко багаж, затова пък отзад в багажника привързаха столитрова туба за вода — по-големите не можеха да минат през тунела.

Следобед Инженерът, въоръжен с голям бинокъл, се изкатери по стърчащия над земята корпус и внимателно тръгна нагоре. Наистина ракетата се беше забила в земята под съвсем малък ъгъл, но благодарение на дължината й кърмата със зеещите дюзи висеше на няколко етажа над равнината. Като си намери нелошо място за сядане между конусно разширения кожух на горната дюза и вдлъбнатия главен корпус, Инженерът погледна най-напред зад себе си, надолу по продължение на осветената от слънцето гигантска тръба, където при черното петно на тунела стояха хората, големи колкото бръмбари, после приближи с две ръце бинокъла до лицето си и старателно намести окуляра. Увеличението беше значително и образът трептеше от усилието на ръцете, трябваше да опре лакти на коленете, а това не беше лесно. Като нищо мога да полетя надолу, помисли си. Керамитовата повърхност, твърда и без никаква драскотина, беше толкова гладка, че при докосване изглеждаше хлъзгава като натъркана с мазнина. Инженерът се подпря с грайферната гумена подметка на изпъкналия конус на дюзата и започна последователно да мести бинокъла по линията на хоризонта.

Въздухът трептеше от горещината. Усещаше почти физически натиска на слънчевите лъчи по лицето си. Гледаше на юг — без особена надежда, че ще види нещо. Беше доволен, че Докторът прие охотно плана на Координатора, с който всички се съгласиха. Той сам му го изложи. Докторът не искаше дори да чуе за каквито и да е извинения — обърна всичко на шега. Учуди го, даже го порази единствено краят на техния разговор. Бяха само двамата с Доктора и тъкмо изглеждаше, че вече няма какво да си кажат, когато онзи докосна гърдите му в разсеяна замисленост.

— Исках да те питам нещо… аха. Знаеш ли как може да се постави ракетата вертикално — когато я ремонтираме?

— Първо трябва да пуснем товарните автомати и ескаватора… — започна Инженерът.

— Не — прекъсна го Докторът, — сам знаеш, че не съм наясно с техническите детайли, кажи ми само дали ти — ти самият — знаеш как да се направи…

— Плаши те цифрата шестнайсет хиляди тона, а? Архимед беше готов да вдигне Земята, ако има опорна точка. Ще я подкопаем и…

— Извинявай — не това. Не питам дали знаеш теоретически, учебникарски начини, а дали си сигурен, че ще съумееш да го направиш — и, чакай де — можеш ли да ми дадеш честна дума, че казвайки „да“, казваш това, което мислиш?

Тогава Инженерът се поколеба. Имаше още няколко неясни точки в тази още доста мъглява програма за работа, но той винаги си казваше, че когато опрат до най-трудната фаза, някак си ще се оправи. Преди да се обади, Докторът бавно взе ръката му и я стисна.

— Не, повече нищо — каза той. — Хенрик, знаеш ли защо ми се разкрещя така? Не, не, не те упреквам! Защото си точно такъв глупак като мен и не искаш да си го признаеш.

И като се усмихна така, че заприлича на своята студентска снимка, която Инженерът беше виждал в шкафа му, добави:

— Credo, quia absurdum1 — нали си учил латински?

— Да — каза Инженерът, — но всичко съм забравил. Докторът примига, пусна ръката му и си отиде, а Инженерът остана на мястото, усещайки как от дланта му изчезва следата на докосването и помисли, че в същност Докторът искаше да каже нещо съвсем друго и ако се съсредоточи, ще отгатне какво именно… но вместо да се съсредоточи, кой знае защо го обхвана отчаяние и страх. За щастие Координаторът го повика в машинното, където имаше толкова много работа, че не му остана и секунда за размисъл.

Сега Инженерът си спомни тази сцена и това чувство, но така, сякаш някой му ги разказваше. Не се придвижи и крачка напред. Бинокълът показваше равнината чак до синкавия хоризонт — издута в плавни гънки, разделени от ивици сянка. Онова, което очакваше предната вечер и което запази за себе си — предчувствието, че ще ги открият и на сутринта ще се стигне до битка, — не се оправда. Вече толкова пъти решаваше да не обръща внимание на тези предчувствия, силни като увереност, които така често го спохождаха! Присви очи, за да вижда по-добре. В двойните стъкла се рисуваха китки стройни сиви чаши, понякога закривани от праха, вдигнат от вятъра, който сигурно там духаше силно, макар да не го усещаше от своя наблюдателен пункт. Към хоризонта местността постепенно се издигаше, а още по-нататък — но не беше сигурно дали не вижда просто облаци, плаващи над пейзажа на височина дванайсет или петнайсет километра — се мяркаха дълги петна в по-тъмни тонове, отвреме-навреме там нещо се издигаше и разсейваше или изчезваше, образът беше така неясен, че не можеше да бъде сигурен — но в това явление се усещаше някакъв необясним порядък; не знаеше какво вижда, но можеше да изследва честотата на промените и го направи; поглеждайки секундарника между две избухвания на по-тъмното нещо от по-мъглявото нещо, изброи осемдесет и шест секунди.

Прибра бинокъла в калъфа и тръгна надолу, като стъпваше внимателно с цяло стъпало по повърхността на керамитовите плочи, направи така може би десетина крачки, когато чу, че някой върви след него. Обърна се рязко, толкова рязко, че загуби равновесие. Размаха ръце, олюля се и падна върху бронята. Още преди да вдигне глава, чу, отчетливо повторен, шума на своето падане.

Повдигна се на колене, прегърбен.

На някакви девет метра от него — на самия ръб на горната кормилна дюза, над няколкоетажната бездна — стоеше нещо малко като котка и внимателно го следеше. Това животинче — впечатлението, че има пред себе си животно, се появи веднага като нещо очевидно — имаше бледосиво изпъкнало коремче и понеже стоеше изправено като белка, виждаше свитите му на коремчето лапки — и четирите, със забавно събиращи се в центъра ноктенца. Беше обхванало ръба на керамитовата дюза с нещо жълтеникаво, блестящо като застинало желе, което излизаше от края на телцето му. Сивата кръгла котешка глава нямаше нито муцуна, нито очи, а цялата беше обсипана с черни блестящи мъниста като възглавничка с множество забити една до друга карфици. Инженерът скочи, направи три крачки към животинчето, толкова вцепенен, че почти забрави къде стои и чу троен отглас — ехо на стъпките си. Разбра, че съществото умее да имитира звуци, пристъпи бавно още по-близо и тъкмо си мислеше дали да не свали ризата си, за да я използва като сакче, когато животинчето изведнъж се преобрази.

Лапките на тумбестото коремче затрепкаха, блестящият израстък се разтвори като голямо ветрило, котешката главичка се опъна неподвижно на дългата гола шия и създанието се вдигна във въздуха, окръжено от слабо светкащ ореол, за миг увисна неподвижно над него, после се отдалечи по спирала, набирайки височина, направи още един кръг и изчезна.

Инженерът се спусна долу и колкото можеше по-подробно разказа какво му се беше случило.

— Това е дори добре — аз вече се чудех защо тук няма никакви летящи животни — каза Докторът. Химикът му напомни за „белите цветя“ при ручея.

— Приличаха по-скоро на Насекоми — каза Докторът, — като тукашни… хм… пеперуди. Но въздухът тук изобщо е твърде слабо „населен“, а ако на една планета еволюират живи организми, възниква „биологическо налягане“, благодарение на което трябва да бъдат заети всички възможни среди, всички „екологически ниши“ — тук много ми липсваха птиците…

— Това беше нещо подобно по-скоро на прилеп — каза Инженерът. — Имаше козина.

— Възможно — каза Докторът, който не се стремеше да постигне монопол на биологическите знания сред екипажа. И сякаш повече от вежливост, отколкото от действителен интерес, добави:

— Казваш, че е имитирало звука на стъпките? Любопитно. Е, тук сигурно има някаква адаптивна целесъобразност.

— Добре ще ни дойде… един по-дълъг поход, сигурно ще издържи — каза Координаторът, като изпълзя изпод всъдехода, вече готов за път. Инженерът беше разочарован от безразличието, с което посрещнаха неговото откритие, но си призна, че повече са го поразили необичайните обстоятелства на срещата, отколкото самото летящо зверче.

Всички малко се бояха от момента на раздялата. Оставащите стояха под ракетата и гледаха как смешното возило прави около нея все по-широки кръгове — водеше го уверено Координаторът, седнал разкрачено на предната седалка зад стъклото. Докторът и Химикът се наместиха отзад и до него стърчеше само тънкото дуло на монитора. Като се приближи съвсем близо до ракетата, Координаторът неочаквано извика:

— Ще гледаме да се върнем до полунощ, довиждане! — после увеличи рязко скоростта и след минута се виждаше само все по-високо и далече проточената златиста прашна опашка, плавно отвявана на запад.

В същност всъдеходът представляваше металически скелет с прозрачно дъно, за да може водачът да вижда докрай преодоляваните прегради. Електрическите му мотори бяха в дисковете на колелата, а двете резервни гуми се клатеха високо над закрепената отзад туба. Докато теренът беше гладък, правеха по шейсет километра в час. Докторът се оглеждаше непрекъснато назад — бързо загуби от очи ракетата. Моторите пееха тихо, прахът биеше на вълни от изсъхналата пръст, разреждаше се и застилаше степния пейзаж.

Дълго време никой не се обаждаше, пък и органичното стъкло пазеше от вятъра само водача. На седалките отзад духаше порядъчно в лицата и можеха да разговарят само с викове. Теренът се издигаше, ставаше все по-хълмист, последните сиви чаши изчезнаха, минаха разхвърлените далече по равнината отделни китки паешки храсти, тук-там стояха полуизсъхнали дишащи дървета с безпомощно увиснали листни кичури, рядко потрепващи в слаб неритмичен пулс. Далеч пред тях се появиха разхвърлени нарядко дълги бразди, но въртящи се дискове не видяха никъде. Няколко пъти гумите меко подскочиха, пресичайки браздите, от почвата се подаваха остри, бели като изсъхнали кости камъни, дълги езици на сипеи се точеха надолу по огромния склон, по който се изкачваха, бодлив чакъл скриптеше тревожно под тумбестите колела, наклонът растеше, движеха се вече съвсем бавно, макар че моторите имаха резервна мощност, но Координаторът я задържаше в този труден терен.

По-високо, между жълто-кафявите гребени, блестеше дълга тънка лента, преграждаше пътя. Координаторът намали скоростта още повече. Напреко на склона, където той плавно преминаваше в плато, над което — някъде много далеч — стърчаха неясни силуети, минаваше открай-докрай докъдето стигаше погледът огледален пояс, гладко пресован в земята.

Всъдеходът спря, опрял предни колела в ръба му. Координаторът скочи от мястото си, чукна огледалната повърхност с приклада на ежектора, удари я по-силно, най-после стъпи, подскочи — лентата не трепна.

— Колко минахме? — запита Химикът, когато отново седна.

— Петдесет и четири — каза Координаторът и потегли внимателно, Всъдеходът се люшна меко, пресякоха лентата, изглеждаше като идеално гладък канал, пълен със замръзнал живак, и като увеличаваха скоростта, се понесоха покрай прелитащите ту отляво, ту отдясно мачти с вибриращи въздушни вихри на върха. После многоредовите мачти плавно завиха на изток, а те продължиха напред, така че стрелката на компаса да сочи непрекъснато север.

Платото представляваше унила гледка — растителността постепенно губеше битката с пясъчните маси, които носеше горещият, като че ли специално нагряван източен вятър, от ниските дюни стърчаха почернели, едва при земята бледо-карминени храсти, от тях се сипеха кожести шушулки, понякога нещо пепеляво се шмугваше в изсъхналата растителност, няколко пъти нещо в паническо бягство се стрелна изпод самите колела, но не успяха да видят дори контурите на тези същества, които така стремглаво се бухнаха в гъсталака.

Координаторът лавираше, заобикаляше купчините сбити бодливи храсти, веднъж дори се върна — просеката, в която бяха навлезли, се затвори сляпо с пясъчна купчина сред храстите, теренът ставаше все по-труден, усещаше се липсата на вода — повечето растения, спечени от слънцето, издаваха под горещите повеи мъртъв хартиен шум. Всъдеходът припряно завиваше, движеше се между стените от увиснали клони, от напуканите гроздове се сипеше жълтеникав прах, който покри предното стъкло, комбинезоните, дори лицата им; откъм храстите лъхаше неподвижна жега, трудно се дишаше. Докторът се повдигна от седалката и се наведе напред, в този момент спирачките изпищяха и машината спря.

Отпред на петдесетина крачки платото се спускаше стръмно, храстите продължаваха до самата линия на урвата като черна, кехлибарено просветваща под Слънцето четка. Далеч над все още невидимата котловина се издигаха планински върхове. Координаторът изскочи и отиде до последния храст с дълги вейки, които плавно се люлееха на фона на небето.

— Ще слезем — каза той, като се върна.

Колата се затъркаля внимателно напред, внезапно вирна задница, сякаш искаше да се преобърне, тубата задрънча, удряйки се в решетката на багажника, спирачките предупредително изсъскаха, Координаторът включи помпата, колелата се издуха пред очите им, неравностите на стръмнината започнаха да се усещат по-слабо. Видяха, че се спускат към вълниста облачна пелена, пронизана от стълб кафяв дим. Тази почти вулканична ерупция продължаваше няколко десетки секунди, после димният стълб с огромна скорост започваше да се снишава, скривайки се между белите облаци, докато изчезна в тях, всмукан обратно в гигантското гърло, което преди това го бе издухало.

Цялата долина се делеше на два етажа — горен, осветен от слънцето, и долен, разположен далеч, невидим, скрит под пелена непроницаеми облаци, към които всъдеходът се носеше, клатейки се и подскачайки, спирачките пищяха на пресекулки. Лъчите на ниското слънце осветяваха още известно време далечните склонове, стърчащи на противоположната страна на долината, където проблясваха като израснали от тъмнокафявия и виолетов гъсталак ниски съоръжения с огледални повърхности. Да се гледа в тях беше трудно — заслепяваха с отразеното слънце. Пелената бели облаци изглеждаше съвсем близко, границата на урвата, очертана на синия фон от зъбатата линия на храстите, остана високо назад, движеха се все по-бавно, изведнъж ги покри вълна от изпарения, усетиха задушна влага, стана почти тъмно. Координаторът пак натисна спирачките, пълзяха съвсем бавно, започна да просветлява или пък очите им свикнаха с млечната полусветлина. Координаторът запали за миг фаровете и веднага ги изгаси — електрическата светлина потъна безпомощно в мъглата. Внезапно тя се вдигна.

Стана по-хладно, въздухът беше просмукан от влага. Намираха се на много полегат склон, съвсем под ниските облаци, които се проточваха далеч, чак към тъмнокафявите тъмни и сиви петна, разливащи се в дъното на долината. Пред тях нещо слабо проблясваше, като че ли във въздуха беше разлята маслена течност — имаха чувството, че им се замъгляват очите. Докторът и Химикът почти едновременно вдигнаха ръка, за да изтрият клепачи — безрезултатно. От това разлюляно сияние се отдели черно петно и се насочи срещу тях. Сега всъдеходът вървеше по почти равно място, толкова гладко, сякаш беше изкуствено нивелирано и трамбовано, черното петно пред тях растеше, видяха, че върви на кръгли колела — това беше техният всъдеход, неговото отражение в някаква повърхност. Когато изображението стана толкова голямо, че почти различаваха чертите на собствените си лица, започна да се колебае и изчезна; през мястото, където трябваше да се намира невидимото огледало, преминаха, без да срещнат никакво препятствие, само за миг ги лъхна блудкава топла вълна, сякаш преминаха през незабележима нагрята преграда. Едновременно това „нещо“, което им беше замъглило очите и затруднило дишането, мигновено изчезна.

Гумите зашляпаха — всъдеходът попадна в плитък блатист разлив, по-скоро локва, земята беше покрита с петна мътна вода, от нея се вдигаше слаба горчива воня, сякаш беше размила пепелище. Тук-таме се подаваха купчини изхвърлена по-светла пръст, напоена с вода, по тях течаха струи и се вливаха в локвите. Далеч отдясно тъмнееха някакви дрипави развалини, подобни не на останки от зидове, а на купчина мръсни смачкани парцали — натрупани, объркани, ту високи няколко метра, ту ниски до земята, с неправилни празни черни отвори. Караха между ямите — не виждаха какво се крие в тях. Координаторът приближи машината до една от тях, докато предните колела опряха плътно до глинената купчина, слезе и се покатери. Наведе се над правоъгълния кладенец. Химикът и Докторът видяха как се промени лицето му и мълчаливо скочиха след него, глинена буца се срути под стъпалото на Доктора, плисна вода, Химикът го задържа и изтегли след себе си.

В ямата с отвесни, като че ли издълбани с машина стени лежеше възнак гол труп, лицето му беше под водата. Над нейното черно огледало стърчаха масивните гръдни мускули, между които се подаваше детският торс.

Тримата вдигнаха глави, спогледаха се и слязоха от глинестата купчина. При всяка стъпка от рохкавата глина изтичаше вода.

— Само гробове ли има на тази планета? — каза Химикът.

Стояха при всъдехода, без да знаят какво да правят. Координаторът се обърна побледнял, огледа се наоколо. Неправилните редици на глинените купчини се проточваха през цялата местност, далеч отдясно сивееха онези парцаливи руини, сред тях белееше някаква ниска змиевидна линия, от другата страна, зад петната разкопана глина, блестеше наклонена плоскост, широка долу и стесняваща се към върха, отлята сякаш от землист шуплест метал. От нейната основа излизаха зъбчати ивици, още по-далеч, между лениво кълбящите се изпарения, просветваше нещо отвесно, черно, като стена на огромен котел, но това впечатление беше колебливо и несигурно, защото през отделните разкъсвания на мъглата или парата се показваха само отделни елементи на цялото — само се усещаше, че там стои нещо огромно, като че изсечено от цяла планина.

Координаторът вече сядаше в колата, когато дочуха дълбока, сякаш подземна въздишка, белезникавата мъгла отляво, която закриваше всичко, се разнесе от мощен повей, който в следващия миг ги удави в горчива остра миризма. Тогава видяха стрелнатото към облаците туловище на причудливо оформен комин — като обърнат водопад от него биеше кафяв стълб с дебелина може би сто метра, той разбутваше неспокойно вълнуващото се мляко на облаците и изчезваше. Това продължаваше може би минута, после настъпваше тишина, отново се разнасяше сподавено стенание, после повеят, който дърпаше косите им, смени посоката, облаците паднаха още по-ниско, от тях се отделиха дълги кичури и заслониха черния комин, докато изцяло го скриха.

Координаторът даде знак, заеха местата си, всъдеходът неловко подскочи по глинените купчини и приближи към следващата яма. Погледнаха вътре. Беше празна, имаше само черна вода. Отново се разнесе далечен приглушен шум, облаците се издуха, от вулканичния комин избухна кафяв гейзер, отново се всмука обратно, но хората обръщаха все по-малко внимание на равномерните промени, на водовъртежа — на облаците и дима в котловината — погълнати от маневрите и непрекъснатото спиране, изкаляни до над коленете, те скачаха в рохкавите купчини, катереха се по хлъзгавите склонове и надничаха в ямите, понякога водата плискаше изпод глината, съборена от стъпките им, слизаха, качваха се, карайки нататък.

От осемнайсет огледани ями в седем откриха мъртви тела. И — странно — ужасът, отвращението, уплахата намаляваха все повече с откриването на следващите. Възвръщаше се способността за наблюдение. Забелязаха, че водата в ямите ставаше все по-малко, колкото повече се приближаваха — на зигзаг по блатистата почва — към стената от изпарения, която ту закриваше, ту откриваше черния колос. Навеждайки се над поредния квадратен кладенец, цялото дъно на който покриваше сгъната на две фигура, забелязаха, че тя се различава малко от останалите. Беше по-бяла и по-различно оформена — не успяха да проверят това чувство, продължиха по-нататък, следващите две ями бяха празни, а в четвъртата по ред, вече съвсем суха, само на няколкостотин крачки от лопатовидната наклонена плоскост, лежеше на хълбок труп, ръцете на малкия му торс бяха отметнати — една от тях беше разделена в самия край на два дебели израстъка.

— Какво е това? — изломоти с несвой глас Химикът, като стискаше рамото на Доктора. — Виждаш ли?

— Виждам.

— Този е по-друг — няма пръсти.

— Може да е осакатяване — измърмори Координаторът. Не прозвуча убедително.

Спряха още веднъж — при последната яма преди наклонената плоскост. Изглеждаше съвсем пресен — бучки глина бавно падаха от стените, свличаха се и трептяха, сякаш едва преди миг от четириъгълната яма беше извадена някаква огромна лопата.

— Господи… — изхриптя блед като труп Химикът, който едва не се търкулна вътре и скочи назад от насипа.

Докторът погледна Координатора в очите.

— Ще ми помогнеш ли да изляза? — попита той.

— Да. Какво смяташ да правиш?

Докторът клекна, спря се на ръба на ямата и внимателно се спусна на дъното, стараейки се да не стъпи върху простряното на дъното огромно туловище. Наведе се над него, инстинктивно задържайки дъх. Отгоре изглеждаше, че под гръдните мускули, точно под мястото, където от гънките на кожата на месестия торс се подаваше вторият, в безжизненото тяло е забита металическа пръчка.

Отблизо видя, че са се лъгали.

Изпод гънките на кожата изпъкваше пъповиден израстък, синкав, тънкостенен, а металната тръбичка, чийто втори извит край се губеше, затиснат от гърба на трупа, беше въведена в този израстък. Докторът я размърда, отначало деликатно, после дръпна силно — наведе се още по-близо и откри, че краят на тръбичката, който прозираше през опънатата кожа, е съединен с нея чрез подобни на непрекъснат шев малки блестящи бисерчета. За миг се поколеба дали да не отреже тръбичката заедно с израстъка. — бавно посегна към джоба за нож, все още нерешително, но като се изправяше, погледна отблизо сплеснатото личице, неестествено подпряно на стената на кладенеца, и се вцепени.

Там, където съществото, което бе аутопсирал в ракетата, имаше ноздри, този имаше едно широко отворено синьо око, което сякаш гледаше в него с мълчаливо напрежение. Докторът вдигна очи. „Какво има?“ — чу гласа на Координатора, видя главата му, черна на фона на облаците, и разбра защо не бяха видели това отгоре: главичката се опираше на стената и за да се погледне в нея, трябваше да се слезе там, където сега стоеше той.

— Подай ми ръка — каза Докторът и се повдигна на пръсти. Улови здраво протегнатата ръка, Координаторът го повдигна, Химикът помогна, дръпнаха го за яката на комбинезона и той се озова горе, омазан с глина. Изгледа двамата с присвити очи.

— Ние нищо не разбираме — каза той. — Чувате ли? Нищо. И добави по-тихо:

— Изобщо не мога да си представя ситуация, в която човек чак толкова нищо, ама нищо да не може да разбере!

— Какво откри? — запита Химикът.

— Те наистина се различават помежду си — каза Докторът. Приближаваха всъдехода. — Едни имат пръсти, а други не. Едни имат нос, но нямат око, други имат око, но нямат нос. Едни са по-едри и по-тъмни, а други по-бели и с по-късо туловище. Едни…

— И какво от това? — нетърпеливо го пресече Химикът. — Хората също са от различни раси, имат различни черти, цвят на кожата, какво не можеш да разбереш? Въпросът тук е съвсем друг — кой и защо прави тази ужасна касапница!

— Никак не съм сигурен, че това е касапница — тихо каза Докторът. Стоеше с наведена глава. Химикът го гледаше съвсем сепнато.

— Какво това… ти какво…

— Нищо, не зная… — с усилие каза Докторът. Опитваше се несъзнателно, почти машинално, да изтрие с кърпичка глината от ръцете си. — Но зная едно — добави внезапно, като се изправи: — не мога да го обясня, но тези разлики не ми изглеждат расови различия в рамките на един и същ вид. Прекалено важни са очите и носът, зрението и обонянието.

— На Земята има мравки, които са се специализирали още повече. Едни имат очи, други — не, едни умеят да летят, други само да ходят, едни са работници, други бойци, нима трябва да те уча на биология?

Докторът вдигна рамене.

— За всичко, което се случва, ти имаш готова схема, донесена от Земята — отговори той. — Ако някой детайл, някой факт не пасва към нея, ти просто го отхвърляш. В този момент не мога да го докажа, но знам, просто знам, че това няма нищо общо нито с расовите различия, нито със специализираната диференциация на вида. Помните ли онова парче — тръбичката, иглата, която намерих при аутопсията? Естествено всички си помислиха — и аз също, — че върху това същество е извършено — знам ли — опит за убийство. То има там израстък, смукало или нещо такова и тази тръбичка там е просто поставена, въведена вътре. Както на човека слагат тръба в трахеята при трахеотомия. Естествено това няма нищо общо с трахеотомията — на това място той няма трахея. Не зная какво е и нищо не разбирам, но знам поне това!

Седна във всъдехода и запита Координатора, който заобикаляше колата от другата страна, за да седне на своето място:

— А ти какво ще кажеш?

— Че трябва да продължим нататък — отговори Координаторът и хвана кормилото.