Едем

Тринадесета глава

Огледът на ракетата продължи дълго. Двутелът се заинтересува най-много от атомния реактор и автоматите. Инженерът му нарисува сума схеми, само в машинното изпълни четири скицника. Автоматът възбуди нескрито удивление у госта. Той подробно разгледа микромрежата и невероятно се учуди, когато видя, че тя цялата е потопена в резервоар, охлаждан с течен хелий — това беше криотронен мозък от свръхпроводников тип за особено бързи реакции. Изглежда разбра за какво служи охлаждането, защото много дълго кашляше и с голямо одобрение изучаваше скиците, които му чертаеше Кибернетикът. Изглеждаше, че по въпроса за електрическите схеми ще се споразумеят по-лесно, отколкото с какъв жест или символ да обозначат дори най-простите думи.

Към пет часа на разсъмване Химикът, Координаторът и Инженерът отидоха да спят, на пост в тунела след затварянето на товарния люк застана Черният, а останалите трима отидоха с двутела в библиотеката.

— Чакайте — каза Физикът, когато минаваха край лабораторията, — да му покажем и таблицата на Менделеев. Там има схематични рисунки на атоми.

Влязоха вътре. Физикът започна да се рови в купчината книги под шкафа, когато нещо зацъка.

Физикът изхвърляше от ъгъла шумящите рулони и не чу нищо, но Докторът наостри уши.

— Какво е това? — запита той. Физикът се изправи и също чу цъкането. Той обърна към тях очи, в които имаше ужас.

— Това е онзи Гайгер там… стойте! Някаква утечка…

Скочи към брояча. До този момент двутелът стоеше неподвижно и оглеждаше апаратите. Сега се приближи към масата, броячът затрака на дълги серии като протяжен барабанен вой.

— Той е! — викна Физикът, сграбчи с две ръце металния цилиндър и го насочи към гиганта. Броячът заръмжа.

— Радиоактивен? Той? Какво значи това? — питаше обърканият Кибернетик.

Докторът побледня. Пристъпи към масата, погледна тресящия се индикатор — измъкна от ръцете на Физика металния цилиндър и започна да го движи из въздуха около двутела. Барабанният вой отслабваше толкова по-явно, колкото по-високо вдигаше индикатора. Когато го спускаше към грубите, безформени крака на госта, мембраната запищя. На скалата на апарата пламна червена светлина.

— Радиоактивно заразяване… — възкликна Физикът. Двутелът местеше очи от един към друг, учуден, но видимо необезпокоен от неразбираемата за него операция.

— Той е стигнал дотук през отвора, който Защитникът проби — каза тихо Докторът. — Там има радиоактивно петно… Минал е оттам…

— Не се приближавай към него! — избухна Физикът. — Той излъчва поне милирентген в секунда! Чакай — ще трябва някак да го… ако го завием в керамитово фолио, ще можем да рискуваме…

— Ох, човече, тук не става въпрос за нас! — повиши глас Докторът. — А за него! Колко ли дълго е бил върху петното? Колко рентгена е получил?

— Н… не знам. Откъде да знам… — Физикът все още гледаше тракащия брояч. — Че направи нещо де! Ацетатна вана, абразия на епидермиса — а, гледайте, той нищо не разбира!

Без да каже дума, Докторът изтича от лабораторията. След минута се върна с касетка за първа помощ при радиоактивно заразяване. Двутелът отначало като че ли искаше да се възпротиви на непонятните процедури, но после позволи да правят с него каквото искат.

— Сложи ръкавици! — викна Физикът на Доктора, който с голи ръце докосваше кожата на лежащия двутел.

— Да събудя ли другите? — попита неуверено Кибернетикът. Стоеше до стената с отпуснати ръце. Докторът нахлузваше тежките ръкавици.

— Защо? — каза той. Наведе се ниско. — За сега нищо… еритемата ще се появи след около десет-дванайсет часа, ако…

— Ако можехме да се разберем с него — измърмори Физикът.

— Преливане, но как? Откъде? — Докторът гледаше пред себе си с невиждащи очи.

— Онзи другият! — възкликна внезапно. Поколеба се.

— Не — добави по-тихо, — не мога — първо би трябвало да се изследва кръвта им за аглутинация — може да имат различни групи…

— Слушай — Физикът го дръпна настрана, — работата е лоша. Опасявам се… е, разбираш? Трябвало е да мине по петното веднага щом температурата е паднала — в района на микроанихилационната реакция винаги се образуват много изотопи. Рубидий, стронций, итрий и всякакви такива. На Земята са рядкост. Той за сега не усеща нищо, най-рано утре, така мисля. Той има ли бели телца в кръвта?

— Да, но изглеждат съвсем иначе в сравнение с човешките.

— Всички бързоразмножаващи се клетки се поразяват винаги еднакво, независимо от вида. Той сигурно има по-голяма издръжливост, отколкото човекът, но…

— Откъде знаеш?

— Защото нормалната радиоактивност на почвата тук е почти два пъти по-висока от тази на Земята, значи в известна степен са приспособени към нея. Твоите антибиотици естествено не стават за нищо?

— Не. Не стават, разбира се — тук трябва да има съвсем други бактерии.

— Така си и мислех. Знаеш ли какво? Трябва преди всичко да се разберем с него — колкото може повече. Реакцията ще настъпи най-рано след няколко часа…

— А! — Докторът го погледна бързо и наведе очи. Стояха на пет крачки от полулегналия двутел, който не спускаше от тях бледосините си очи.

— За да измъкнем от него колкото може повече — преди да умре?

— Не го мислех по този начин — каза Физикът. Стараеше се да запази спокойствие. — Допускам, че ще се държи като човек. Ще запази психическо равновесие още няколко часа, после ще настъпи апатия — сам знаеш. На негово място всеки от нас щеше да мисли за изпълнение на задачата.

Докторът сви рамене, погледна го изкосо и се усмихна.

— Всеки от нас, казваш? Да, може би, ако знае какво се е случило. Но той пострада заради нас! По наша вина.

— И какво от това? Да не търсиш някакво изкупление? Не ставай смешен!

По лицето на Доктора се появиха червени петна.

— Не — каза той. — Не съм съгласен. Ясно ли е? Това — Докторът посочи лежащия — е болен, а това — чукна себе си по гърдите — е лекар. И освен лекаря никой няма работа тук.

— Така ли мислиш? — глухо каза Физикът. — Но това е единственият ни шанс. Няма да му направим нищо лошо. Не е наша вината, че…

— Не е вярно! Облъчен е, защото е вървял по следите на Защитника! А сега стига. Трябва да му взема кръв.

Пристъпи към двутела със спринцовката. Застана над него, сякаш се колебаеше, после се върна при масата за втора спринцовка. И на двете сложи игли, извадени от гамастерилизатора.

— Помогни ми — обърна се към Кибернетика. Приближи се до двутела. Пред очите му заголи ръка, Кибернетикът вкара иглата във вената му, изтегли малко кръв и отстъпи назад, тогава Докторът взе втората спринцовка и докосвайки с нея кожата на лежащия, намери съда, погледна го в очите, после заби иглата. Кибернетикът стоеше над тях. Двутелът дори не трепна. Неговата светлорубинена кръв напълни стъкления цилиндър. Докторът ловко измъкна иглата, притисна кървящата раничка с парче памук и излезе, вдигнал високо спринцовката…

Останалите двама се спогледаха. Кибернетикът още държеше в ръка спринцовката с кръвта на Доктора. Остави я на масата.

— А сега? — попита Кибернетикът. — Той би могъл да ни каже всичко! Физикът беше като трескав:

— А този — този!

Изведнъж погледна Кибернетика в очите.

— Може би трябва да ги събудим… — повтори Кибернетикът.

— Няма смисъл. Докторът ще им каже същото, което и на мен. Има само една възможност… сам трябва да реши. Ако той поиска, Докторът няма да може да му попречи.

— Той? — Кибернетикът го гледаше изумено. — Добре де… а как ще реши? Нали нищо не знае — а ние не можем да му кажем!

— Можем, можем — хладно каза Физикът. Сега гледаше стъкления цилиндър с кръв, поставен до стерилизатора. — Имаме петнайсет минути, докато Докторът преброи неговите кръвни телца. Давай тук дъската!

— Но това няма никакъв…

— Дай дъската! — викна Физикът и започна да събира на купчина тебеширените парчета.

Кибернетикът свали черната дъска от стената, двамата я поставиха срещу двутела.

— Тебеширът е малко! Донеси от библиотеката цветен!

Когато Кибернетикът излезе, Физикът грабна първото попаднало му парче тебешир и започна бързо да рисува голямото полукълбо, в което се намираше ракетата. Чувствуваше върху себе си бледосиния неподвижен поглед и рисуваше все по-бързо. Когато завършваше, се обръщаше към двутела, гледаше го настойчиво в очите, тикаше пръст в таблото, изтриваше го с гъбата и пак рисуваше.

Стената на полукълбото — цяла. Стената — и пред нея Защитникът. Хоботът на Защитника — и излитащият от него заряд. Потърси парче виолетов тебешир, намаза с него част от стената пред Защитника, разтри с пръсти тебешира така, че се получи отвор, заобиколен от виолетово сияние. Силуетът на двутела. Отиде до госта, докосна торса му, върна се при дъската, чукна с тебешира по нарисувания, изтри всичко така, че вода потече по пода, още веднъж с най-голяма бързина нарисува отвора в стената, дебело очертан с виолетово, в отвора — двутела, после изтри всичко наоколо. На таблото остана само контурът на голямата фигура. Застанал така, че двутелът да вижда всяко негово движение, Физикът започна бавно да втрива натрошения на прах виолетов тебешир в краката на изправената фигура. Обърна се. Малкият торс на двутела, който преди това почиваше, опрян на надутата от Доктора гумена възглавница, бавно се привдигна, сбръчканото му маймунско лице с разумни очи се отмести от дъската и се вторачи във Физика, сякаш с мълчалив въпрос.

Тогава Физикът кимна с глава, сграбчи тенекиена кутия, чифт защитни ръкавици и побягна като подгонен от лабораторията. В тунела едва не се сблъска с автомата, който го разпозна и се дръпна от пътя му. Изскочи на повърхността, и надявайки тичешком ръкавиците, хукна към стената, където се намираше отворът, прогорен от Защитника. При плиткия кратер падна на колене, започна припряно да изтръгва от земята парчета втвърден, остъклен от горещината пясък и да ги хвърля в кутията. После скочи и отново тичешком се върна през тунела в ракетата. В лабораторията имаше някой — Физикът присви заслепени очи — беше Кибернетикът.

— Къде е Докторът? — посрещна го той.

— Още не се е върнал…

— Дръпни се. Най-добре седни там, до стената.

Както и очакваше, остъкленият пясък беше бледовиолетов — не напразно беше избрал тебешир с такъв цвят. Когато влезе, двутелът обърна към него лице — определено го чакаше.

Физикът изсипа на пода пред таблата цялото съдържание на кутията.

— Ти си полудял! — извика Кибернетикът и скочи от мястото си. Броячът, оставен на другия край на масата, се събуди и започна припряно да цъка.

— Мълчи! Не пречи!

, В гласа на Физика клокочеше такава ярост, че Кибернетикът замря неподвижно до стената.

Физикът хвърли поглед към циферблата на часовника — бяха изминали 12 минути. Всеки миг щеше да се появи Докторът. Наведе се, посочи виолетовите щърбавини на полуразтопения пясък. Вдигна шепа от тях нагоре, към мястото, където бяха нарисувани краката на стоящата фигура, замазани с виолетов тебешир. Разтри малко пясъчни зърна по рисунката, погледна в очите двутела, изтърси останалия пясък на пода, оттегли се в дъното на залата, после тръгна с решителна крачка напред, сякаш отиваше някъде далеч, влезе в средата на виолетовото петно, постоя така малко, затвори очи и като отпусна мускули, бавно падна. Тялото му глухо удари в пода. Лежа така няколко секунди, внезапно скочи, изтича към масата, хвана Гайгеровия брояч и държейки го пред себе си като ловджийски прожектор, приближи дъската. Щом дулото на черния цилиндър се приближи към нарисуваните с тебешир крака, се разнесе алармен барабанен вой. Физикът няколко пъти приближаваше и отдръпваше брояча от дъската, повтаряйки ефекта пред неподвижно гледащия го двутел, после се обърна бавно към него и започна да движи брояча по голите му стъпала.

Броячът затрака.

Двутелът издаде слаб звук, сякаш се давеше. Няколко секунди, които на Физика се сториха цяла вечност, го гледа в очите с бездънен блед поглед. По челото на Физика вече се стичаха капки пот, когато двутелът изведнъж отпусна торс, затвори очи и безсилно падна на възглавницата, странно изправяйки възлестите пръстчета на двете ръце. Известно време лежа така като мъртъв, изведнъж отвори очи, седна и заби поглед в лицето на Физика.

Онзи кимна, отнесе апарата на масата, бутна с крак таблата и глухо се обърна към Кибернетика…

— Разбра.

— Какво разбра?… — измърмори Кибернетикът, потресен от безмълвната сцена.

— Че трябва да умре.

Влезе Докторът, погледна дъската, разсипаните остъклени парчета, тях двамата.

— Какво става тук? — попита той. — Какво значи това?! — гневно повиши глас.

— Нищо особено. Вече имаш двама пациента — равнодушно каза Физикът, а когато Докторът го погледна учудено, взе от стола брояча и насочи отвора му към тялото си. Радиоактивният прах беше проникнал в материята на комбинезона — Гайгерът пронизително затрака.

Лицето на Доктора почервеня. За миг той замря неподвижно, изглеждаше сякаш ще забие в пода спринцовката, която държеше в ръка. Постепенно кръвта се изтегли от лицето му.

— Така ли? — каза той. — Много добре. Идвай.

Едва бяха излезли, Кибернетикът наметна защитния халат и започна припряно да събира радиоактивните парченца. Изведе от стенния шкаф полуавтоматичния чистач и го пусна върху останалото петно. Двутелът лежеше, без да мръдне, наблюдаваше неговото шетане, няколко пъти слабо закашля. След около десетина минути Физикът се върна заедно с Доктора — беше в бели платнени дрехи, шията и ръцете му бяха дебело бинтовани.

— Оправи се — обърна се той почти весело към Кибернетика. — Нищо особено, първа степен, а може и по-малко.

Докторът и Кибернетикът се заеха с привдигането на двутела, като разбра какво искат, той стана и излезе послушно от лабораторията.

— И защо беше всичко това? — попита Кибернетикът. Той крачеше нервно из залата, навирайки във всички пролуки и кьошета черната муцуна на Гайгера. Отвреме-навреме щракането малко се усилваше.

— Ще видиш — отвърна спокойно Физикът. — Ако главата му си е на мястото — ще видиш.

— Защо не сложи защитен костюм? Жал ти беше за едната минута?

— Трябваше да го покажа по-просто — каза Физикът. — Колкото може по-естествено, без всякакви „примеси“, разбра ли?

Млъкнаха. Стрелката на стенния часовник бавно се преместваше. Най-сетне на Кибернетика му се доспа. Като манипулираше с подаващите се от бинта пръсти, Физикът несръчно запали цигара. Появи се Докторът в изцапан халат, яростно се нахвърли върху Физика.

— Ти, нали! Защо?! Какво му направи?!

— Какво има? — вдигна глава Физикът.

— Не иска да лежи! Едва успях Да го превържа, стана и напъва към вратата, а, ето ти го… — добави по-тихо.

Двутелът влезе. Куцукаше несръчно. По пода след него се точеше развитият край на бинта.

— Не можеш да го лекуваш против волята му — хладно каза Физикът. Хвърли цигарата на пода, стана и я настъпи. — Да вземем онзи калкулатор от навигационната, а? Има максимален обхват на екстраполиране — каза той на Кибернетика.

Онзи трепна, събуди се, скочи, огледа ги с мътен поглед и бързо излезе. Остави вратата отворена. Докторът с юмруци в джобовете на престилката стоеше в средата на лабораторията. Дочул шляпане, той се обърна. Погледна гиганта, който бавно се приближаваше, въздъхна.

— Вече знаеш? — каза той. — Вече знаеш, а?

Двутелът се закашля.

Останалите трима спаха целия ден. Когато станаха, вече се смрачаваше. Отидоха направо в библиотеката. Гледката беше кошмарна. Масите, подът, всички свободни кресла бяха отрупани с купища книги, атласи, разтворени албуми, стотици надраскани листове се валяха под краката, размесени с книгите лежаха части от прибори, цветни гравюри, консервни кутии, чинии, оптически стъкла, аритмометри, бобини, до стената беше опряна черна дъска, от която течеше вода., смесена с тебеширена каша, дебел пласт от изсъхнал варовиков прах покриваше като черупка пръстите, ръкавите, дори коленете на тримата. Седяха срещу двутела, небръснати, с кръвясали очи и пиеха кафе от големи чаши. В средата, където преди имаше маса, се издигаше корпусът на голям електронен калкулатор.

— Как върви? — попита Координаторът, застанал на прага.

— Чудесно. Уточнихме вече хиляда и шестстотин понятия — отвърна Кибернетикът. Докторът стана. Беше още с бялата престилка.

— Принудиха ме — каза Докторът. — Той е облъчен. — Посочи двутела.

— Облъчен!? — Координаторът прекрачи навътре. — Какво искаш да кажеш?

— Минал е през радиоактивното петно в отвора — обясни Физикът. Беше оставил кафето си недопито и бе коленичил при апарата.

— Вече има десет процента бели кръвни телца по-малко, отколкото преди седем часа — каза Докторът. — Хиалинова дегенерация, съвсем като при човека. Исках да го изолирам, трябва му спокойствие, но не дава да го лекувам, защото Физикът му е казал, че все едно нищо няма да му помогне!

— Наистина ли? — обърна се Координаторът към Физика. Онзи кимна, без да се откъсва от бръмчащия апарат.

— И какво — не може ли да бъде спасен?… — попита Инженерът.

Докторът вдигна рамене.

— Не знам! Ако беше човек, щях да кажа, че има шанс трийсет на сто. Но не е човек. Става малко апатичен. Но то може да е от умора и безсъние. Ако можех да го изолирам…

— За какво ти е? И така правиш с него всичко, каквото искаш — каза Физикът. Дори не си обърна главата. Още ровеше в апарата със забинтованите си ръце.

— Ас тебе какво е станало? — попита Координаторът.

— Обясних му по какъв начин е получил облъчване.

— Чак толкова подробно ли му обясни?! — възкликна Инженерът.

— Налагаше се.

Замълчаха.

— Станало, каквото станало — бавно каза Координаторът. — Добро или лошо, станало е. А сега? Какво знаете вече?

— Доста.

Заговори Кибернетикът:

— Той вече овладя маса наши символи — особено математически. Теорията на информацията горе-долу минахме… Най-зле е с електрическото му писане, без специален апарат не можем да го научим, а нямаме нито апарат, нито време, за да го направим. Помните ли онези парчета от тръбичка в тялото им? Това е просто устройство за писане! Когато двутелът се появи на бял свят, веднага му присаждат такава тръбичка — както у нас някога са пробивали ушите на момичетата… От двете страни на тялото, онова голямото, имат електрически органи. Затова корпусът им е толкова голям. Това е сякаш мозък и едновременно плазмена батерия, която предава зарядите непосредствено на „пишещия канал“. У него той завършва с тези проводници на „яката“, но при всеки било различно. Естествено на писане трябвало да се учат. Тази начална операция, практикувана от хиляди години, е само подготвителен акт.

— Значи той наистина не говори? — запита Химикът.

— Говори. Кашлицата, която чувате, е тъкмо речта му. Едно кашляне е цяло изречение, произнесено с голяма скорост. Записахме го на лента — разпада се на честотен спектър.

— О! Значи това е реч на принципа на честотна модулация на звукови трептения?

— По-скоро на шумове. Тя е беззвучна. Със звуци се изразяват изключително чувства, емоционални състояния…

— А тези електрически органи — дали се използват като оръжие?

— Не знам. Но можем да го запитаме.

Наведе се, измъкна измежду книжата голям чертеж, на който се виждаше схематичен вертикален разрез на двутел, посочи две продълговати, сегментирани образувания в него и като приближи уста към микрофона, попита:

— Оръжие?

Репродукторът, поместен от другата страна до лежащия двутел, изквака. Двутелът, който беше привдигнал малкия си торс, когато влязоха новите хора, остана известно време неподвижен, после се закашля.

— Оръжие — не — заскриптя репродукторът. — Много завъртания на планетата — някога — оръжие.

Двутелът закашля.

— Орган — рудимент — биологична еволюция — вторична — адаптация — цивилизация — изскриптя мъртво, без каквато и да е интонация репродукторът.

— Е-хе — измърмори Инженерът. Химикът стоеше, заслушан с премрежени очи.

— Значи наистина! — изтръгна се от Координатора. Той се овладя и попита:

— А какво представлява тяхната наука?

— От наша гледна точка — странна — каза Физикът. Изправи се. — Не мога да отстраня това проклето скриптене — подметна на Кибернетика. — Големи знания в областта на класическата физика — започна той. — Оптика, електричество, механика в специфична връзка с химията — нещо като механохимия. Там имат интересни постижения.

— Какво?! — втурна се напред Химикът.

— Подробности после. Всичко е записано, не бой се. От тези изходни позиции, но в друга посока са стигнали до теория на информацията. Но нейното изучаване у тях, извън специални институции, е забранено. Най-зле изглежда тяхната атомистика, особено ядрената химия.

— Я чакай, как така забранено? — учуди се Инженерът.

— Много просто, не може да се провеждат такива изследвания.

— Кой ги забранява?

— Това е сложен въпрос и още малко разбираме — намеси се Докторът. — За сега най-зле се ориентираме в тяхната социална динамика.

— Изглежда, че за ядрени изследвания са им липсвали стимули — каза Физикът. — Не усещат енергиен глад.

— Хайде да свършим най-напред с едно! Как е с тези забранени изследвания?

— Сядайте — ще питаме още — каза Кибернетикът. Координаторът приближи лице към микрофона, Кибернетикът го спря.

— Чакай. Трудността е в това, че колкото по-сложна е конструкцията на изречението, толкова повече у Калкулатора се разсипва граматиката. Освен това, изглежда, звуковият анализатор е недостатъчно селективен. Често получаваме просто ребус, впрочем сами ще видите.

— На планетата вие — много — бавно и изразително каза Физикът. — Каква е динамичната структура — вие много — на планетата?

Репродукторът щракна два пъти и прекъсна. Двутелът дълго не се обаждаше. После хрипливо закашля.

— Динамична структура — двойна. Връзка — двойна — започна да мънка репродукторът. — Общество — управление — централно — цяла планета.

— Отлично! — възкликна Инженерът. Както и останалите двама нови участника в беседата, той беше много възбуден. Другите, може би поради умората, седяха неподвижно и с равнодушни лица.

— Кой управлява обществото? Кой е на върха, един Индивид или група? — запита Координаторът, като приближи уста към микрофона. Репродукторът затрещя, разнесе се протяжно бучене, на пулта на апарата примига червена светлинка.

— Така не може да се пита — побърза да обясни Кибернетикът. — Ти казваш „на върха“, в случая то е метафора и няма съответствие в речника на Калкулатора. Чакай, ще опитам.

Наведе се надолу.

— Колко у вас управляват обществото? Един? Няколко? Голямо число?

— А да не би „управлявам“ да не е метафора? — попита Координаторът. Кибернетикът поклати глава.

— Все пак е термин от теория на информацията — успя да отговори в момента, когато двутелът се обади и репродукторът преведе, равномерно изхвърляйки: — Един — няколко — много — управление — неизвестно. Неизвестно — повтори.

— Как така неизвестно? Какво означава това? — запита сепнато Координаторът…

— Веднага ще изясним. — Неизвестно на тебе или — неизвестно никому — на планетата? — каза в микрофона. Двутелът отговори и Калкулаторът, превеждайки, изхвърли през репродуктора:

— Връзка — динамична — двойна. Известно — едно — има. Известно — второ — няма.

— Нищо не разбирам! — Координаторът изгледа останалите. — А вие?

— Почакай — каза Кибернетикът, вгледан в двутела, който още веднъж бавно приближи лице към своя микрофон и се изкашля два пъти.

Калкулаторът започна:

— Много завъртания на планетата — някога — управление централно — разпределено. Пауза. Един двутел — едно управление. Пауза. Сто и тринадесет обиколки на планетата — така. Пауза. Сто и единадесетата обиколка на планетата — един двутел — управление — смърт. Пауза. Един друг — управление — смърт. Пауза. Един — един — смърт. Пауза. После — един двутел управление — неизвестно — кой. Неизвестно — кой — управление. Известно — централно — управление. Пауза. Неизвестно — кой — управление. Пауза.

— Да, наистина ребус — каза Координаторът. — И какво правите в такива случаи?

— Никакъв ребус не е — отвърна Кибернетикът. — Каза, че до сто и тринайсета година, броено от днес, са имали централно управление от няколко души. „Управление централно разпределено.“ После е настъпило управление на единици — предполагам, че нещо от типа на монархия или тирания. В сто и дванайсета и сто и единайсета година — те броят от настоящия момент, сега е нулева година — са станали някакви бурни дворцови преврати. Четири владетеля са се сменили за две години, завършвайки царуването си със смърт, разбира се, не естествена смърт. После се появил нов владетел, кой е бил е неизвестно. Било е известно, че съществува, но не са знаели кой е той.

— И как — анонимен владетел? — изуми се Инженерът.

— Вероятно. Ще се постараем да научим повече. Обърна се към микрофона.

— Сега е известно, че един индивид управлява обществото, но не е известно кой е той? Така ли? — запита той. Калкулаторът неясно изхриптя, двутелът се закашля, сякаш се поколеба, отново се изкашля няколко пъти и репродукторът отговори:

— Не. Не така. Пауза. Шестдесет оборота на планетата — известно, един двутел — централно управление. Пауза. После известно — никой. Пауза. Никой. Никой — централно управление. Така известно. Никой — управление. Пауза.

— Сега вече и аз не разбирам — призна си Физикът. Кибернетикът седеше наведен над апарата, сгърби се, прехапа устни.

— Чакайте.

— Всеобщата информация е, че няма централна власт? Така ли? — каза в микрофона. — А в действителност централна власт има. Така ли?

Калкулаторът се обясняваше с двутела, разменяйки квакащи звуци. Чакаха, навели глави към репродуктора.

— Такава истина. Да. Пауза. Който информация — има централно управление — той — е, не е. Който информация — такава — той е, не е. Този, някога, после не е.

Мълчаливо се спогледаха.

— Който каже, че съществува власт, сам престава да съществува. Така ли каза? — полугласно се обади Инженерът. Кибернетикът бавно поклати глава.

— Но това е невъзможно! — възкликна Инженерът. — Та нали властта има някакво седалище, трябва да издава разпоредби, закони, трябва да има изпълнителни органи, йерархически по-ниско поставени, войска — нали срещнахме техните въоръжени… — Физикът сложи ръка на рамото му. Инженерът млъкна. Двутелът се кашля доста дълго. Зеленото око на Калкулатора бързо трептеше. Бръмчеше. Мърмореше. Репродукторът се обади:

— Информация — двойна. Пауза. Една информация — кой — той е. Пауза. Втора информация — кой — той някога е, после няма. Пауза.

— Съществува информация, която е блокирана? — запита в микрофона Физикът. — Така ли? Който поставя въпроси от областта на тази информация, Него го заплашва смърт, така ли?

Отново от другата страна на апарата се разнесе скриптенето на репродуктора и кашлянето на двутела.

— Не. Не така. Пауза — отговори Калкулаторът със своя равнодушен глас. Отмерено отделяше думите помежду им: — Който някога е, после няма — той не смърт. Пауза.

Всички отдъхнаха.

— Значи не е смъртно наказание! — възкликна Инженерът. — Запитай го какво става с такива — обърна се той към Кибернетика.

— Боя се, че няма да се разберем — каза Кибернетикът, но Координаторът и Инженерът настояваха за този въпрос, затова отстъпи — Както искате. Добре, но не отговарям за резултата.

— Какво е бъдещето на този, който разпространява блокирана информация? — запита в микрофона.

Хрипливият диалог на Калкулатора с неподвижно лежащия двутел продължи доста дълго. Накрая репродукторът се обади:

— Този, който такава информация инкорпориран самоуправляема група неизвестна степен вероятност дегенерация предел пауза. Кумулативен ефект липсва термин адаптация такава необходимост борба забавени сили потенциал липсва термин пауза. Неголямо число планетни обороти смърт пауза.

— Какво каза? — към Кибернетика едновременно се обърнаха Химикът, Координаторът и Инженерът. Той вдигна рамене.

— Нямам понятие. Казах ви, че това няма да стане. Проблемът е твърде сложен. Трябва да се придвижваме постепенно. Досещам се, че съдбата на такъв индивид не е за завиждане. Чака го, преждевременна смърт, последното изречение беше съвсем ясно, но какъв е механизмът на целия процес — не зная. Някакви самоуправляеми групи — естествено върху това могат да се строят хипотези, но стига вече произволни комбинации.

— Добре — каза Инженерът, — тогава го попитай за онази фабрика на север.

— Вече питахме — отвърна Физикът. — Също много объркана работа. По този въпрос имаме такава хипотеза…

— Защо хипотеза?! Не ви ли отговори ясно? — намеси се Координаторът.

— Не, защото отново засяга явления от по-висш порядък… Колкото до самата фабрика, била е изоставена в периода, когато е трябвало да започне производство. Това знаем съвсем точно. По-трудно е с причините, поради които са го направили. Преди около петдесет години у тях е бил въведен план за биологична реконструкция. Преустройството на телесните функции, а може би и форми — е тъмна история. Почти цялото население на планетата в течение на доста години е било подложено на серия операции. Ставало е въпрос, доколкото разбирам, за преустройство не толкова на живото поколение, колкото на следващите, чрез насочени мутации на наследствените клетки. Така си го обясняваме. В областта на биологията разбирането е много трудно.

— Що за преустройство е трябвало да бъде? В каква насока? — попита Координаторът.

— Това не успяхме да установим — отговори Физикът.

— Е, все пак нещо знаем — не се съгласи с него Кибернетикът. — Биологията, особено изучаването на жизнените процеси, има у тях особен, като че ли нормативен характер, по-различен от другите области на науката.

— Може би религиозен — вметна Докторът. — Само че техните вярвания са по-скоро система от директиви и правила, засягащи тукашния живот, лишени от трансцендентни елементи.

— Никога ли не са вярвали в никакъв Създател? — запита Координаторът.

— Неизвестно. Разбери, че такива абстрактни понятия, като вяра, бог, морал, душа, въобще не могат да се направят еднозначни в обсега на Калкулатора. Принудени сме да задаваме множество конкретни въпроси и от цялата маса отговори, недоразумения, частично покриващи се значения се мъчим сами да изведем смислена и обобщена екстраполация… Струва ми се, че това, което Докторът нарича религия, е просто традиция, исторически наслоени обичаи, ритуали.

— Но какво общо може да има религията или традицията с биологическите изследвания? — попита Инженерът.

— Тъкмо това не успяхме да установим. Във всеки случай съществува връзка, и то съвсем пряка.

— Може би са искали да нагодят някои биологически факти към своите вярвания или суеверия?

— Не, това е някаква значително по-сложна история.

— Да се върнем на въпроса — каза Координаторът. — Какви са били резултатите от провеждането на онзи биологичен план в живота?

— Такива, че на бял свят са започнали да се появяват индивиди без очи или с различен брой очи, неспособни за живот, изродени, безноси, а също и голямо количество психически недоразвити.

— А! Нашият двутел и онези другите!

— Да. Изглежда теорията, на която са се опирали, е била фалшива. В течение на двайсетина години се появили десетки хиляди осакатени, деформирани мутанти — трагичните плодове на този експеримент те берат до днес.

— Планът вероятно е бил изоставен?

— Дори не сме питали — призна Кибернетикът. Обърна се към микрофона.

— Планът за биологична реконструкция — съществува ли сега? Какво е неговото бъдеще?

Известно време Калкулаторът сякаш се препираше с двутела, който слабо кашляше.

— Да не би да му е лошо? — попита Координаторът тихо Доктора.

— Не, по-добре е, отколкото очаквах. Изтощен е, но не искаше да излезе оттук. Дори кръвопреливане не мога да му направя, защото кръвта на нашия двутел, изглежда, не съвпада…

— Шшт! — изсъска Физикът. Репродукторът захриптя.

— План — има, няма. Пауза. Сега, план някога, не е бил. Пауза. Сега, мутация, болест. Пауза. Истинска информация, план бил, сега няма.

— Не разбрах — призна Инженерът.

— Казва, че сега се отрича съществуването на този план, сякаш никога не е съществувал, а мутациите са уж вид болест. В действителност планът е бил въведен, а после са го изоставили, без да признаят пред всички поражението си.

— Кой?

— Тази тяхна уж несъществуваща власт.

— Чакайте — каза Инженерът, — как така? От момента, когато последният анонимен владетел е престанал да съществува, се е възцарила някаква „епоха на анархия“ — така ли? Тогава кой е провеждал този план?

— Нали чу. Никой не го е провеждал — никакъв план не е имало. Така твърдят сега.

— Е, добре, но тогава, преди петдесет или колко там години?

— Тогава са твърдели нещо друго.

— Не, това не може да се разбере!

— Защо? Сам знаеш, че и на Земята съществуват известни явления, за които не се говори публично — макар и всички да ги знаят. Например в областта на светския живот, който би бил невъзможен без известна доза притворство. Това, което у нас е малък сектор, нещо второстепенно, тук е главен фактор.

— Всичко това е объркано и неправдоподобно — каза Инженерът. — А каква връзка има то с онази фабрика на север?

— Трябвало е да произвежда нещо, което е било свързано с реализирането на плана — може би операционна апаратура или предмети, които са им били непотребни, но са щели уж да бъдат потребни за бъдещото „реконструирано“ поколение. Но това са мои предположения — подчерта Кибернетикът, — какво са се готвили да произвеждат там — не знаем.

— Сигурно е имало много такива фабрики?

— Фабрики, свързани с биологическия план, голямо число или малко? Колко? — запита Кибернетикът. Двутелът се изкашля и Калкулаторът почти веднага отговори:

— Неизвестно. Фабрики, правдоподобно, много. Пауза. Информация, никакви фабрики.

— Ама и това е едно общество — ужасно! — възкликна Инженерът.

— Защо? Никога ли не си чувал за военна тайна или нещо подобно?

— Каква енергия движи тези фабрики? — обърна се Инженерът към Кибернетика, но го каза толкова близо до микрофона, че Калкулаторът веднага преведе въпроса. Репродукторът бръмча минута и изрецитира:

— Инорган липсва термин био био пауза ентропия константа био система — останалото потъна в усилено бръмчене. На пулта светна червена светлина.

— Празнини в речника — обясни Кибернетикът.

— Слушай, защо не го включим поливалентно — каза му Физикът.

— Защо? За да започне да дрънка като шизофреник!

— Може би ще успеем да разберем повече.

— За какво говорите? — намеси се Докторът.

— Той иска да намали селективността на Калкулатора — обясни Кибернетикът. — Когато семантичният спектър на някаква дума не е достатъчно ясен, Калкулаторът отговаря, че липсва термин. Ако го включа поливалентно, ще започне да контаминира — ще произвежда словесни хибриди, каквито няма в никой човешки език…

— По този начин ще се приближим към неговия език — настояваше Физикът.

— Моля те. Можем да опитаме.

Кибернетикът превключи щепселите. Координаторът погледна двутела, който лежеше сега със затворени очи. Докторът отиде при него, известно време го гледа и без да каже дума, се върна на мястото си.

Координаторът каза в микрофона:

— На юг от това място — тук — има долина. Там — големи постройки, в постройките — скелети, в земята — гробове. Какво е това?

— Чакай, гробове нищо не означава. — Кибернетикът придърпа към себе си гъвкавата стойка на микрофона.

— На юг — архитектурна конструкция, до нея — отвори в земята, в тях — мъртви тела. Мъртви двутели. Какво означава?

Този път Калкулаторът по-дълго разменя скърцащи звуци с двутела. Забелязаха, че за пръв път машината сякаш от себе си питаше още веднъж за нещо, накрая обърнатият към тях репродуктор монотонно произнесе:

— Двутел физическа работа не. Пауза. Електрически орган работа да, но акселероинволюция дегенерация злоупотреба. Пауза. Юг това е екземплификация на самоуправляема прокрустика. Пауза. Биосоциозатваряне антисмърт пауза. Обществена изолация не сила, не принуда пауза. Доброволно пауза. Микроадаптация на групата центросамотяга продукция да не пауза.

— На ти сега — Кибернетикът изгледа гневно Физика. — „Центросамотяга“, „биосоциозатваряне“, „антисмърт“. Казах ти. Хайде, разшифровай го сега.

— Спокойно — каза Физикът. — Това има нещо общо с принудителната работа.

— Нищо подобно. Каза „не сила, не принуда“. „Доброволно“.

— Е, ще попитаме още веднъж. — Физикът придърпа микрофона.

— Неразбираемо — каза той. — Кажи — съвсем просто — какво е това на юг в долината? Колония? Каторжна група? Изолация? Производство? Какво производство? Кой произвежда? Какво? И защо? С каква цел?

Калкулаторът отново се заобяснява с двутела — това продължи поне пет минути, после се обади:

— Изоломикрогрупа доброволно интерсцепление принуда не. Пауза. Всеки двутел противигра изоломикрогрупа. Пауза. Главна връзка центростремителна самотяга пауза. Спойка гневист пауза. Който вина той наказание. Пауза. Който наказание той изоломикрогрупа доброволно пауза. Какво е изоломикрогрупа? Пауза. Интервръзки обратни полиндивидуални сцепление гневист самоцел гневист самоцел пауза. Вътрешна социопсихоциркулация антисмърт пауза.

— Чакайте! — викна Кибернетикът, като видя, че останалите неспокойно се размърдаха. — Какво означава „самоцел“? Каква цел?

— Самооцеля… ване — изпелтечи Калкулаторът, който този път изобщо не се обърна към двутела.

— А! Инстинкт за самосъхранение! — възкликна Физикът, а Калкулаторът припряно обясни:

— Инстинкт за самосъхранение. Да. Да.

— Да не искаш да кажеш, че разбираш какво говори? — надигна се от мястото си Инженерът.

— Не зная дали разбирам, но се досещам — става въпрос за някаква разновидност на тяхната наказателна система. Изглежда, това са някакви микрообщества, автономни групи, които, така да се каже, взаимно се натискат в казана.

— Как така? Без охрана? Без надзиратели?

— Да, Каза ясно, че няма никаква принуда.

— Това е невъзможно!

— Защо не. Представи си двама души, единият има кибритени клечки, а другият кутийка. Може да се ненавиждат, Но огън могат да запалят само заедно. Гневист, това е гняв и ненавист или нещо подобно. Затова кооперацията възниква в групата благодарение на обратните връзки, също както и моя пример, само че естествено не толкова просто. Принудата се ражда някак от само себе си — създава я вътрешната ситуация на групата.

— Е, добре, добре, но какво правят там? Какво правят там? Кой лежи в онези гробове? Защо?

— Нали чу какво каза Калкулаторът? „Прокрустика“. Очевидно от прокрустовото ложе.

— Глупости! Откъде двутелът ще знае за Прокруст?!

— Калкулаторът, не двутелът! Търси най-близките понятия според резонанса в семантическия спектър! Там, в тези групи, се върши изнурителна работа. Възможно е тази работа да няма никаква цел или смисъл — той каза „продукция да не“ — значи, че произвеждат, че са длъжни да го правят, защото такова е наказанието.

— Защо длъжни? Кой ги принуждава, щом няма никаква охрана?,

— Ей че си упорит! За производството може и да греша, но принудата се създава от ситуацията: Какво, не си ли чувал за принудителни ситуации? Да речем, на потъващ кораб имаш много малко възможности за избор — а те може цял живот да имат под краката си палубата на такъв кораб… Понеже физическата работа, особено изтощителната, им вреди, възниква някакво късо „биосъединение“, може би в онзи електрически орган.

— Той каза „биосоциозатваряне“. Това сигурно е нещо друго.

— Но нещо от този род. В групата съществува сцепление — взаимно притегляне, тоест групата е някак си изоставена сама на себе си, изолирана от обществото.

— Това е ужасно мъгляво. Какво правят те там в края на краищата?

— Но какво искаш да ти кажа? Знам толкова, колкото и ти. Нали се получават двойни недоразумения и премествания на значения — не само от наша страна, но и между Калкулатора и двутела!! Може би имат специална научна дисциплина — „прокрустика“, теория на динамиката на такива групи. Може би предварително планират типа на действия, конфликти и взаимни привличания в нейната сфера, функциите са така разпределени и запланувани, че да възникне своеобразно равновесие, обмен, циркулация на гнева, страха, ненавистта, за да могат тези чувства да ги сплотяват и същевременно да не могат да намерят общ език с когото и да е извън групата…

— Това са твои лични вариации върху шизофреничното бръщолевене на Калкулатора, а не някакво обяснение! — кресна Химикът.

— Той е много изтощен — каза Докторът. — Най-много още един-два въпроса. Кой иска да ги зададе?

— Нека заеме моето място. Може да има по-голям късмет.

Стана тихо.

— Аз — каза Координаторът. — Откъде научи за нас? — подхвърли той в микрофона.

— Информация — метеорит — кораб — отговори след малко Калкулаторът, разменяйки няколко кратки хрипливи звуци с двутела. — Кораб — друга планета — космическо излъчване — дегенерация на същества. Пауза. Носят смърт. Пауза. Стъклена изолация с цел ликвидация. Пауза. Обсерватория. Пауза. Гръм. Извърших — изчисления — посока на звука — източник на гърма — фокус на попадения — ракета. Пауза. Тръгнах, когато нощ. Пауза. Чаках — Защитник откри изолация. Влязох. Тук съм. Пауза.

— Обявили са, че е паднал кораб с някакви чудовища, а? — запита Инженерът.

— Да. Че сме дегенерирали под въздействие на космическото излъчване. И че възнамеряват да ни затворят, да ни заградят с тази стъклена маса. Той по слух е засякъл направлението на бомбардировката, определил е целта й и по този начин ни е намерил.

— Не се ли страхуваше от чудовищата? — подхвърли Координаторът в микрофона.

— Не се ли страхуваше — това нищо не означава. Чакай, каква беше думата? Аха, гневист. Може да преведем, така.

Кибернетикът повтори въпроса на чудатия жаргон на Калкулатора.

— Да — отговори почти веднага репродукторът. — Да. Но — шанс — един на милион планетни оборота.

— Това е ясно. Всеки от нас би тръгнал — разбиращо кимна с глава Физикът.

— Искаш ли да останеш с нас? Ние ще те излекуваме. Смърт няма да има — каза бавно Докторът. — Ще останеш ли при нас?

— Не — отговори репродукторът.

— Искаш да си отидеш? Искаш да се върнеш? При своите?

— Връщане — не — отвърна репродукторът. Спогледаха се.

— Наистина няма да умреш! Ние наистина ще те излекуваме! — възкликна Докторът. — Кажи какво искаш да правиш, когато бъдеш здрав?

Калкулаторът заскриптя, двутелът отговори с един звук, толкова кратък, че едва се чу.

— Нула — каза репродукторът с леко колебание. И след миг добави, сякаш несигурен дали са го разбрали добре:

— Нула. Нула.

— Не иска да остане — да се върне също — измърмори Химикът. — Може би… бълнува?

Погледнаха двутела. Бледосините му очи бяха втренчени в тях неподвижно. В тишината се разнасяше бавното му глухо дишане.

— Стига вече — каза Докторът и стана. — Излезте всички.

— А ти?

— Ще дойда след малко. Два пъти гълтах психедрин, мога да поседя при него още малко.

Когато хората станаха и тръгнаха към вратата, малкият торс на двутела, в този миг придържан като че ли от невидима опора, изведнъж се пречупи — очите му се затвориха, главата безсилно падна назад.

— Слушайте, само ние го разпитвахме, а той защо не запита нищо? — сети се в коридора Инженерът.

— Питаше, преди това питаше — отговори Кибернетикът. — За отношенията, царуващи на Земята, за нашата история, за развитието на астронавтиката — половин час преди да дойдете, говореше значително повече.

— Може би е много отслабнал?

— Сигурно. Получил е голяма доза облъчване, пътешествието през пустинята също доста го е изморило, пък е и твърде стар.

— Колко дълго живеят?

— Около шейсет оборота на планетата, значи малко по-малко от шейсет наши години. Едем се върти по-бързо около слънцето си, отколкото Земята.

— С какво се хранят?

— Много специално. Изглежда, тук еволюцията е протекла по-иначе, отколкото на Земята. Те могат непосредствено да усвояват някои неорганични субстанции.

— Наистина специално — каза Инженерът.

— Аха, пръстта, която изнесе онзи, първият! — изведнъж съобрази Химикът.

Спряха се.

— Да, но по този начин са се хранили преди хиляди години. Сега в нормални условия не постъпват така. Тези тънки чаши в равнината са нещо като техни „продоволствени акумулатори“.

— Те живи същества ли са?

— Това не знам. Във всеки случай избирателно извличат от почвата и натрупват в „чашата“ вещества, които служат за храна на двутелите. Имало най-различни видове.

— Да, естествено би трябвало да ги отглеждат — каза Химикът. — На юг видяхме цели плантации от тези чаши. Но защо онзи, който попадна в ракетата, се ровеше в глината?

— Защото чашите се вмъкват под земята след залез слънце…

— Но наоколо имаше достатъчно глина, а той избра точно тази в ракетата.

— Може би защото е била раздробена, а той — гладен. Не сме говорили за това с нашия астроном. Възможно е онзи двутел да е избягал наистина от долината на юг…

— Уважаеми, вървете вече да спите — обърна се Координаторът към Физика и Кибернетика, — а ние ще поемем работата. Наближава дванайсет.

— Да не е полунощ??…

— Ами как. Явно съвсем си изгубил представа за времето…

— Е, в тези условия…

Чуха зад себе си стъпки. От библиотеката излезе Докторът. Всички го погледнаха въпросително.

— Спи — каза той. — Зле е. Когато излязохте, вече ми се струваше, че… — не довърши.

— Не говори ли с него?

— Говорих. Тоест помислих си, че… това е краят, разбирате ли — запитах го дали бихме могли да направим нещо за тях. За всички.

— И какво ти каза?

— Нула — повтори бавно Докторът и на всички се стори, че чуват мъртвия глас на Калкулатора.

— Сега вървете и лягайте — каза след кратко мълчание Координаторът, — но ще се възползвам от това, че сме заедно, за да ви попитам — стартираме ли?

— Да — каза Инженерът.

— Да — обадиха се Физикът и Химикът почти едновременно.

— Да — добави Кибернетикът.

— А ти? Мълчиш? И то сега?… — запита Координаторът Доктора.

— Мисля си… Знаете ли, никога не съм бил така любопитен…

— Знам, вълнуваше те как можем да им помогнем. Но сега поне знаеш, че…

— Не. Не знам — тихо каза Докторът.