Един честен човек

1

Яхтата се появи на деветата седмица, след като Изриъл се завърна в дома на баща си, и дори от разстояние в червеникавата светлина на сплесканото в елипса изгряващо слънце се виждаше, че е изпаднала в беда. Носеше се напосоки, без кормчия — собственост на морето вместо негов партньор.

Като всички, отраснали на островите по крайбрежието на Мейн, и той бе виждал дрейфащи лодки — общо пет пъти, както щеше да си спомни по-късно пред следователите. В четири от тях на борда нямаше никого, а петия път бяха открили дете, което бе прерязало въжетата, придържащи лодката към пристана, и се бе оставило отливът да го отнесе. Целта му била да даде урок на родителите си и според Изриъл бе успяло, защото яхтата бе заседнала сред скалите, преди да се доберат до нея.

Пет пъти той бе наблюдавал апатичното, безжизнено лутане на плавателен съд, лишен от човешка ръка, която да го направлява. Наблюдавал бе пиянското му залитане, но и петте пъти се бе разминало без жертви. Шестият път обаче беше различно.

„Защо? Какво беше различното?“ — попитаха следователите.

И той им каза очевидното — размерите на съда, допускането, че на борда би трябвало да има екипаж, мълчанието, последвало виковете му. Онова, което не им каза, бе как неподвижността на яхтата контрастираше с безспирната енергия на морето, напомняйки му историите, които дядо му някога му бе разправял в старата работилница за лодки „Пайк и синове“, захапал пура и с дяволито пламъче в очите — истории за кораби призраци, за изхвърлени на брега фрегати, чиито трюмове често били пълни със скелети. Вместо това Изриъл разказа как яхтата се е насочила към скалите, заобикалящи остров Салвейшън Пойнт, и как си е помислил, че трябва да побърза, иначе щетите ще бъдат скорошни и тежки.

Той пресече фарватера с малката си гребна лодка. Преди това два месеца се бе упражнявал с греблата, без да пропуска нито ден, и при нужда можеше да накара лодката да полети. Тази сутрин даде всичко от себе си.

Яхтата беше над 30 метра дълга, по-скоро някъде към 40, и не беше лесно да се предвиди накъде ще поеме без управление. Изриъл я доближи откъм левия борд, където бе защитен от вятъра. Тя беше направила почти пълен кръг, сякаш се опитваше отново да насочи носа си на юг, да се върне там, откъдето бе дошла. Той сложи предпазните кранци на бордовете на лодката, изравни се с кърмата на яхтата и после се остави на вълните да го отнесат към нея; ударът в корпуса беше разтърсващ въпреки кранците. Хвана се за един от металните леери и завърза лодката за него. Когато се изправи, надстройките на яхтата се извисяваха над главата му, а заоблените корпуси на радарите ѝ опираха в небето. Името ѝ беше изписано на кърмата със златни букви върху тъмносин фон: „Мерео“.

Не беше хубаво име. Звучеше някак грубо, ръбато.

„Мерео“.

Изриъл изчака поредната вълна, после вдигна крак от лодката и се закатери по стълбата. Беше стигнал до средата, когато се сети, че дори не се е опитал да извика, да привлече по някакъв начин вниманието на хората на борда.

Понякога човек просто усеща.

Тогава той извика: „Ехо!“. Не чу отговор. Докато се изкачваше и прехвърляше крак над парапета на кърмата, се надяваше яхтата просто да е била изоставена, макар да не можеше да си представи защо някой би изоставил такова бижу. Надеждата не го напусна и след като видя, че малката моторна лодка, с която се отиваше до брега, все още е на лодбалката, а в далечината чайките се носят по вятъра. По-късно същия ден разпита разни хора за птиците — предпазливо, защото не искаше още веднъж да му се налага да описва сцената, но настойчиво, защото държеше да знае. Никой не можа да му обясни защо. Миризмата на кръв не отблъскваше чайките, а напротив — привличаше ги.

Но въпросната сутрин, когато се качи на борда на „Мерео“, наоколо нямаше чайки.

Яхтата беше „Ферети 1000“, което не му говореше нищо. Стълба с парапети от стъкло и стомана водеше към кабината и летния мостик, а веднага след тях беше вратата към салона, чийто интериор оставаше скрит зад тъмните стъкла на прозорците. Трябваше първо да отиде до кабината, но вратата на салона беше отворена, затова той постъпи като всеки човек, изправен пред отворена врата — влезе през нея.

Понякога от затворена врата има полза най-вече човекът отвън.

В салона имаше отлично зареден бар, заобиколен от тапицирани с бяла кожа кресла. Махагоновите акценти блестяха. Когато следователите го попитаха какво си е помислил в този момент, той им отговори честно: помислил си е, че е виждал такова скъпо дърво само веднъж през живота си, докато е помагал да се боядиса една вила. Дървото в нея беше череша, а не махагон, но сияеше като булка в сватбения ѝ ден. Никога не бе виждал такова нещо нито преди, нито след това, докато не влезе в салона на „Мерео“.

Първият труп се беше свлякъл на пода до масата за хранене. Беше на мъж по черна риза с къс ръкав и зелен панталон, прострелян в главата. Той би трябвало мигновено да погълне вниманието на Изриъл, но единствената му мисъл през тези няколко секунди беше за съсипания килим. Беше бял, блестящо бял като прясно навалял сняг, ала вече безвъзвратно съсипан. Толкова много кръв. Рубиненочервени капки, примесени с тъмни струи като от машинно масло. Този килим нямаше изпиране. Тук бе убит човек, но в продължение на един безкраен миг въпросът, който вълнуваше Изриъл, бе: кой, по дяволите, слага бял килим в яхта? После реалността го връхлетя като мощна, обагрена в червено приливна вълна и погледът му се фокусира върху убития.

Беше мускулест, с късо подстригана руса коса, може би около четиресетгодишен. Трудно бе да се каже, защото голяма част от лицето му липсваше. Куршумът, причинил смъртта му, беше изстрелян от близко разстояние. Зад него, върху онзи бял килим, около мраморни масички бяха наредени канапета. Конзолните маси до стената имаха дръжки на чекмеджетата във формата на лъвски глави, стиснали в челюстите си хромирани халки. Масата, заредена с чинии от фин порцелан и кристални чаши, беше заобиколена от столове с високи облегалки. Пред всяко място бяха поставени по четири чаши. Изриъл попита и за това впоследствие. Казаха му, че едната била за вода, а останалите три за вино. Бяло, червено и шампанско.

„Чашите бяха с различна форма“, отбеляза недоумяващо той.

„Точно така, различни трябва да са“.

Кой да ти знае?

Той прекрачи трупа. В другия край на пищния салон едно стълбище с полирани парапети водеше към каютите под палубата. Тръгна нататък; стъпваше върху белите части от килима и избягваше кръвта, като дете, твърдо решено да не настъпи нито една фуга между плочите на тротоара.

„Защо продължихте навътре, след като видяхте първия труп?“ — попитаха го следователите.

„За да броя“, отвърна той.

Отговорът му ги изненада. Вероятно бяха очаквали да каже нещо като „за да потърся оцелели“ или „понеже бях в шок“.

Второто може би щеше да е вярно, но първото не. Съзнанието му бавно възприемаше онова, което тялото му вече знаеше. На борда на „Мерео“ нямаше оцелели.

Той бе дошъл, за да преброи труповете.

Откри двама мъже в една от каютите за гости. Поради кървавите следи предположи, че са убити другаде, а после са довлечени тук. Бяха голи и спихнатите им членове се белееха между изцапаните с кръв бедра. И двамата простреляни в корема. Един мъж с бледорозова спортна риза и смъкнат до глезените панталон лежеше в коридора между каютите; прострелян в гърдите. Ивици засъхнала кръв се виеха по пода като следи от парцал на мързелива чистачка.

Изриъл си каза, че по-голямата част от убийствата са извършени между салона и стълбището за долния етаж. Едва си поемаше дъх, камо ли да мисли как е изглеждало това място, когато мъжете са били живи. Въпреки обширното пространство и големите прозорци, през които се виждаше яркосиньото море, той се почувства като в капан; отново го обзе онова клаустрофобично чувство, което не бе изпитвал, откакто излезе от затвора. Може би затова мина известно време, преди да открие трупа в душкабината; трудно му бе да се ориентира сред многото помещения в извитите коридори — и всичко това на една яхта.

Мъжът в душкабината беше прострелян в главата; облицованите с плочки стени бяха облени в кръв. Беше напълно облечен, явно се бе скрил там. Безуспешно.

Петима.

Намери каютите на екипажа — тесни, спартански обзаведени, с двуетажни койки вместо с двойни легла. Бяха празни. Качи се на палубата, където откри друга жертва на не повече от трийсет, тъмнокож, с униформа на член на екипажа, застрелян в гръб. По кървавите следи си личеше, че е побягнал от салона.

Шестима.

Изриъл влезе в кабината. Там намери още един мъж в униформа. През раната на врата му се виждаха белезникави сухожилия. В ръката си още стискаше микрофона на радиостанцията.

Седем мъртъвци.

Обходи още веднъж навсякъде, за да провери. Един, двама, трима, четирима, петима… шестият на палубата, седмият в кабината. Толкова много смърт.

Чайките кръжаха високо в небето, без да крещят и грачат. Първият звук, различен от плисъка на водата, който той долови, беше сирената на патрулния катер на Бреговата охрана. Дори не бе чул боботенето на двигателя му, докато се приближаваше. После го питаха за това: „Как така не си чул да се приближава катер в тиха сутрин?“.

Изриъл Пайк нямаше отговор на този въпрос.

Държаха го цял ден. От катера го свалиха на брега и после го заведоха в местния полицейски участък, после в щатската полиция. Толкова много въпроси, толкова малко отговори. Чакаха пристигането на агента от ФБР, когато Изриъл помоли дежурната сержантка да ползва компютъра ѝ за бърза проверка. Тя отказа да му отстъпи стола си и служебния компютър, но му предложи да провери вместо него онова, което го интересува.

Той ѝ каза, че иска да разбере значението на едно име. Мерео.

Оказа се латинско според Гугъл — означавало нещо, което трябва да се заслужи, да се спечели или завоюва, обикновено от войник. Думата вероятно произлизала от древногръцки, от идеята, че воинът има право на възнаграждение за вярната си служба. Имаше и алтернативно обяснение: че произлиза от хетската дума за подялба на плячка.

Преди да бе пристигнал агентът на ФБР, Изриъл Пайк вече знаеше, че хетите са имали право. Той, разбира се, не каза това на агента. Не му беше работа да предоставя доброволно информация. От него се искаше само да отговаря честно на въпросите. И той го правеше.

Нямаше да им каже нито една лъжа.

Не зависеше от него дали ще му зададат верните въпроси.

2

Пуснаха го да си ходи същата вечер, като на другата сутрин отново отидоха да разговарят с него. Този път Изриъл познаваше ченгето — Стърлинг Пайк, единственият помощник-шериф, отговарящ от двайсет години за реда на остров Салвейшън Пойнт.

Освен това беше брат на покойния му баща. Последният негов жив роднина.

Но не бяха близки.

Стърлинг дойде, придружен от жена с вид на маратонска бегачка. Имаше гарвановочерна коса и беше облечена в джинси и черно кожено яке до кръста, със смайващо бяла риза, без униформа или каквито и да било отличителни знаци. Изглеждаше жилава като камшик, а тъмните ѝ очи се фиксираха в неговите като онези ярки лампи за разпит. Чичо му Стърлинг беше висок мъж, доста над метър и осемдесет, но гръбнакът му беше превит, а главата — наведена, сякаш се бореше със силен насрещен вятър. Нямаше грам тлъстина, само оплетени като въжета мускули, покрити със загрубяла кожа, с посивяла коса и сиви, вечно присвити очи.

— Здрасти, Из — каза Стърлинг. — Това е Джен Салазар. От щатската полиция, отдел „Тежки престъпления“. Лейтенант.

Типично в стила на Стърлинг бе да представи пряката си началничка отзад напред. За него чинът беше на последно място — нямаше никакво значение, не и на острова. Той беше местното ченге и точка. Стърлинг виждаше себе си не като помощник-шериф, призван да служи на своята общност, а като неин върховен повелител. Намираше си приятели и им правеше услуги или си създаваше врагове и им причиняваше неприятности. Или слушаш, или те взема на мушка. Така или иначе, Стърлинг решаваше как да се прилага или да не се прилага законът на тези острови по крайбрежието на Мейн и пет пари не даваше за присъствието на следовател от Огъста.

— Здрасти, лейтенант — каза Изриъл, гледайки Салазар, сякаш никога преди не я бе виждал. Тя го гледаше по същия начин. Още докато си разменяха погледи като двама непознати, той си мислеше за дневниците на свижданията в затвора. Никой нямаше да се сети да проверява там, нали? Положително не. Посетителите на Изриъл Пайк като лишен от свобода не интересуваха никого от работещите по случая.

— Добро утро, господин Пайк.

— Джен се включи да помага — каза Стърлинг. — Съставяме работна група, нали разбираш, за да вървим всички в една посока. Окръжни, щатски, федерални, даже шибаната Брегова охрана е ангажирана. Аз съм нещо като координатор, понеже съм запознат с обстановката.

— Запознат с обстановката — повтори като ехо Изриъл и се усмихна. — Тъй де.

Стърлинг Пайк не се усмихваше.

— Докладвах на Джен за конфликта на интереси.

— Ами тогава защо си тук?

— Като служител за връзка.

— Служител за връзка. Това беше добро, чичо.

— Можеш да ми викаш шерифе или Стърлинг.

— Дадено. — Изриъл погледна към Салазар. — Вие имате ли нещо против тоя стар задник да присъства при наличието на конфликт на интереси? Според мен само ще създава неприятности.

— Нямам нищо против — каза тя. — Но ако държите да си тръгне, само кажете.

Изриъл извърна очи към Стърлинг, който беше вперил в него предизвикателен поглед.

— Нека остане. Отдавна не съм се срещал с роднина. Може ли обаче да попитам защо сте дошли да ме видите? Вчера около шест пъти давах обяснения, всичко е протоколирано. Не е като да съм си припомнил нещо ново от снощи досега.

Стърлинг каза:

— Ти си единственият свидетел, Из.

— За теб съм Изриъл.

— Ти си единственият свидетел, Изриъл.

— Не мисля, че това е вярната дума. Свидетел е някой, който е видял какво става. Аз не съм този някой. Просто открих труповете, това е. Станалото вече беше станало. Ако е имало свидетел, това не съм аз.

— Разбира се. Ти си първият, който се е появил на местопрестъплението, да го кажем така.

— Познавате ли жертвите? — попита Салазар.

Като повечето американци Изриъл вече знаеше състава на групата — не се случваше всеки ден двама кандидати за едно от малкото оспорвани места в Сената да се окажат едновременно на луксозна яхта, а още по-рядко да умрат на нея. Ричард Хосмър — федерален съдия, имал лошия късмет да се качи на „Мерео“ при последното ѝ пътуване — беше популярен навсякъде освен на остров Салвейшън Пойнт. Едно от решенията му, с които се бе записал в историята, се оказа съдбоносно за острова. То потвърждаваше федералната забрана за търговски риболов в един участък от хиляда квадратни мили, известен като Ничията зона — териториални води, оспорвани от Канада и Съединените щати и станали обект на безброй съдебни дела през годините по всевъзможни поводи: от териториални спорове до защита на застрашени видове. В крайна сметка на федералните им бе писнало и бяха обявили Ничията зона за затворена по смисъла на двустранно споразумение с Канада, с което на практика бяха убили икономиката на два малки населени острова, по един от всяка страна на границата. Решението не беше на Хосмър, но той бе един от тримата потвърдили го съдии, а беше родом от Мейн. Последното обстоятелство бе разгневило особено много жителите на Салвейшън Пойнт, за които то си беше чиста измяна. За Изриъл Пайк нямаше много общо между един рибар от острова и един юрист, роден и израсъл в Кенебъкпорт, но никой не го бе попитал за мнението му.

Хосмър бе убит заедно с Джей Наш — служител на частна охранителна фирма. Защо на яхтата бе присъствал и частен охранител, така и не стана ясно. Предвид факта, че всички на борда бяха убити, ако единствено охранителят бе оцелял, това нямаше да се вписва добре в трудовата му биография.

Вторият кандидат-сенатор, застрелян на яхтата, беше Пол Гарднър — главният прокурор на щата Мейн. С него бе пътувал и Морган Уест — завеждащ отдел в щатската прокуратура, по това време един от основните му сътрудници и негов състудент от Правния факултет.

Собственик на яхтата беше Дрю Гарднър, по-големият брат на Пол. Той управляваше рискови капитали, но имаше интереси и към киното, изживяваше се като продуцент и макар повечето му опити да завършваха катастрофално, бе финансирал един комедиен сериал за двама братя каубои от Монтана, патентовали безмесен бургер, който буквално бе станал печатница за пари.

В касапницата бяха загинали още капитанът на яхтата и един член на екипажа, но почти никой не се сещаше за тях на фона на всичките високопоставени политици, финансисти и юристи, замесени в историята.

— Знам имената им — каза Изриъл — и с какво са се занимавали. Поне в общи линии, предполагам.

— И как се сдоби с тази информация? — попита Стърлинг, сякаш тя не се лееше от всички медии в страната, а самоличността на жертвите беше държавна тайна.

— Чух я от Стив Инскийп тази сутрин.

Стърлинг се намръщи.

— Инскийп. Онзи със склада за дървен материал западно от Рокланд?

— Той води и радиопредаване — обади се Салазар, на която видимо започваше да ѝ писва. — По общественото радио на Мейн.

Стърлинг изръмжа нещо неодобрително.

— Стив ми обясни почти всичко — каза Изриъл. — А Рейчъл Мартин попълни празнотите.

Стърлинг погледна Салазар. Тя кимна.

— Негова колежка от същото предаване.

Стърлинг се извърна към Изриъл.

— Значи ти се опитваш да ни кажеш, че не си познавал лично жертвите?

— Не се опитвам да кажа нищо. Просто отговарям на въпроса ти.

— Хм. Виж, Из… риъл, може ли да влезем на завет?

На завет. Всъщност повяваше летен ветрец.

— Разбира се — каза Изриъл. — На завет.

Влязоха, той затвори вратата, отиде в кухнята и седна на масата. Стърлинг и Салазар заеха двата стола срещу него, като Стърлинг измъкна диктофон и го постави на масата, а Салазар — бележник и химикалка. Изриъл погледна към диктофона и бележника, като си напомняше, че не е направил нищо лошо — във всеки случай не и на яхтата. Това беше единственото, което имаше значение. На света нямаше човек, който би повярвал, че Изриъл Пайк се е качил на някаква луксозна яхта и е изпозастрелял седем богати знаменитости. Е, да речем, петима богати знаменитости и двама души обслужващ персонал.

Не, никой не би повярвал на такова нещо. Но въпреки това сърцето му биеше като чук.

— Не искаме да ви караме да повтаряте като папагал едно и също нещо, както вчера — каза Салазар.

— Мисля, че всичко вече го имате записано на видео, но ако трябва, ще го кажа пак.

— Той е професионалист в отношенията си с полицията — каза Стърлинг на Салазар.

Изриъл не откъсваше поглед от него.

— Вероятно има предвид, че съм лежал петнайсет години в щатския затвор в Саут Томастън. По обвинение в убийство, признах се за виновен в непредумишлено. Но подозирам, че вие сте в течение на всичко това.

— Петнайсет години са много за непредумишлено.

— И на мен ми се сториха много.

— Петнайсет излежани ще рече, че присъдата е била трийсет. Не ми звучи справедливо.

— Присъдата беше двайсет.

— Защо ви добавиха години?

— Заради няколко сбивания — каза Изриъл. — В затвора се случват такива неща.

— Особено на хора, които не могат да контролират гнева си — обади се Стърлинг. — Чувам, че си счупил на три места крака на някакъв мъж. Яко сбиване ще да е било.

Изриъл не си даде труда да го погледне, не поясни, че въпросната вечер са му се нахвърлили трима мъже, единият въоръжен с нож, другите двама с парчета от алуминиева дръжка на метла, подострени като копия.

— Кого сте убили? — попита Салазар, като го фиксираше с поглед, сякаш не знаеше отговора.

— Баща ми. Брата на Стърлинг. Този конфликт на интереси имаше предвид той. Нека запишем това на диктофончето ви, след като нямате нищо против да ползвате моя чичо като служител за връзка.

Салазар не реагира.

— Тук ли сте израснали?

— Да. Майка ми е умряла в годината на раждането ми. Баба ми и дядо ми свършиха голямата част от работата по отглеждането ми, понеже баща ми повечето време беше на вода. Аз на практика израснах в работилницата за лодки. Това навремето беше голям бизнес за острова. Сградата още си стои. Празна, както повечето неща тук, но се вижда.

— Кога напуснахте?

— Когато навърших осемнайсет, се преместих да живея на континента.

— Защо?

— Бяха затворили Ничията зона, онези оспорвани води между Щатите и Канада, което означаваше, че риболовът отмира като поминък. Тогава дядо ми умря буквално, след което, предполагам, съм искал да заживея по нов начин.

— И как ти се развиха нещата? — попита Стърлинг.

Изриъл го погледна.

— Какво целиш с този въпрос?

— Отговори и ще ти кажа.

Изриъл отново се обърна към Салазар:

— Борех се с моите си проблеми. Алкохол, дрога. Не желаех да живея на острова, но не знаех как да живея където и да било другаде. Бях израснал в различна култура, та…

— Културата, значи — прекъсна го Стърлинг. — Това бил проблемът. Досега не знаех чия е вината. Оказа се, че била на културата.

Изриъл нито за миг не отмести погледа си от Салазар.

— Върнах се, за да прекараме едно лято с баща ми, но се скарахме, аз го ударих и той умря. Стърлинг ме арестува и ме вкараха в затвора. Предполагам, че му е забавно да ме кара да преживявам всичко отначало, но не виждам как това ще ви помогне да разкриете какво се е случило с онези хора на яхтата.

Салазар почука с химикалката си по бележника, като го гледаше изучаващо.

— Имате ли нещо против да запаля лампата? — попита тя.

Прозорците на кухнята гледаха на запад и утринното слънце не влизаше през тях; лъчите му проникваха само през прозореца на дневната, но не достигаха до кухнята.

— Нямам лампи — каза Изриъл.

— Не си си пуснал електричеството? — попита невярващо Стърлинг.

— Още не.

— Ти се върна преди… колко? Три месеца?

— Почти.

— Не каза ли, че тази сутрин си слушал радио? — Стърлинг имаше вид на котка, която се готви да скочи върху жертвата си; ако имаше и котешки уши, щеше да ги е изпънал назад.

— Съществуват едни неща, които съхраняват електричество в себе си — каза Изриъл, като очерта неголям правоъгълник с пръстите си. — Викат им батерии. Оглеждай се, ослушвай се, може скоро да стигнат и до теб.

— Много остроумно.

Изриъл стана, свали абажура от газената лампа, запали фитила с клечка кибрит и върна стъкления глобус на мястото му. Лампата разпръсна ярка, но колеблива светлина.

— И отопление ли нямаш? — попита Стърлинг.

— Юли сме. Студено ли ти е?

Стърлинг огледа къщата, сякаш я виждаше за пръв път, запознавайки се с бита му. В погледа му имаше нещо от наперения надзирател, който претърсваше килията му, и Изриъл трябваше да поеме дълбоко въздух и да отмести поглед встрани, за да не повали с един удар чичо си от стола му.

— Благодаря за осветлението — каза Салазар. — Не си давах сметка, че не сте включен в мрежата.

Каза го с неутрален тон, сякаш това нямаше особено значение за нея. Беше много добра и Изриъл си каза, че трябва да бъде поне толкова добър. Помисли си, че щеше да е по-лесно, ако бе дошла с някой друг вместо със Стърлинг. Но изборът едва ли беше неин, разбира се.

— Не че изобщо не съм включен — каза той. — В работилницата имам електричество, там има душ, кухненски бокс. Тук също не възнамерявам да стоя без ток. Но през лятото не ми трябва особено, това е. Обаче си мисля, че сте дошли тук да ме питате за „Мерео“, а не за режийните ми разноски.

— Точно така — каза Салазар. — И ще съм ви благодарна, ако ми кажете как ги открихте.

— Не чухте ли вече?

Тя дори не мигна.

— Чух, да.

— Само чухте или изгледахте видеото?

— И двете.

Изриъл кимна.

— Един от полицаите, който е говорил с теб, спомена, че вчера сутринта си излязъл да правиш снимки — каза Стърлинг. — Така ли е?

— Точно така.

— Често ли снимаш?

— Да, аз съм фотограф. Любител, но… — Той вдигна рамене.

— Няма лошо — каза Стърлинг, сякаш беше истински впечатлен. — Това си е умение. Къде го придоби?

— В затвора.

— Я, така ли? Там да не преподават фотография?

— Да. Имам шест завършени нива.

— Това е страхотно. Възможностите, които предоставя съвременният затвор, действително са неизчерпаеми. Стига да умееш да се възползваш от тях.

— Неизчерпаеми — повтори като ехо Изриъл. — Абсолютно. Целият затвор си е една неизчерпаема възможност, само че заобиколена с ограда и бодлива тел.

— Исках да кажа, че…

— Включи диктофона. Искам да ви разкажа всичко още веднъж и после да си изкарам деня на спокойствие.

Стърлинг се поколеба, сякаш търсеше повод за спречкване, но накрая натисна едно копче на диктофона. Изриъл изчака да се включи червеният индикатор, че устройството записва, и каза:

— Не трябва ли да присъства адвокат?

Настана кратко мълчание. После Стърлинг отговори:

— Разбира се, че имаш право на защита, но смяташ ли, че ти е необходима такава? Както ни описа обстоятелствата, при които си открил труповете?

Смяташ ли, че ти е необходима такава? Нямаше печеливш отговор на този въпрос. Имаше правилен отговор: Да, необходима ми е, но това не беше печелившият отговор. Който и отговор да избереше, можеше да загази.

— Всичко е наред — каза той. — Да започваме.

Без да откъсва поглед от малкия червен индикатор на диктофона, той започна да обяснява как се е озовал на яхтата и е преброил труповете.

3

Изриъл разказа всичко отначало, точно както го бе разказал и преди.

Те го оставиха да говори, като го наблюдаваха с присвити очи. Салазар току почукваше с химикалката по бележника си. Нито веднъж не си записа нищо в него.

Червеният индикатор на диктофона светеше през цялото време.

Когато той приключи — едва тогава — тя зададе първия си въпрос:

— Стигнахте до яхтата с гребане, така ли?

— Да.

— Но имате и моторна лодка, нали?

— С гребната е по-лесно.

Салазар погледна Стърлинг, после се наведе напред, като се подпря с тънките си ръце върху кухненската маса на Изриъл. Носеше семпла сребърна гривна, която блестеше върху маслинената ѝ кожа. Когато се наведе напред, гривната се плъзна надолу по ръката ѝ и се чукна в масата. Звукът напомни на Изриъл издрънчаването на белезници.

— Колко често използвате моторницата, господин Пайк?

Очите ѝ блестяха в светлината на газената лампа.

— Не много често — отвърна той. — Но е в движение. Можех да ползвам и нея, ако това е смисълът на въпроса ви.

— Не — каза Салазар, — не питам това. Просто ми стана любопитно. Вие сте ловец на омари, имате моторница, а не я ползвате. Защо не ползвате лодка с двигател?

— Не обичам шума на двигателите.

— Откога това?

— Не бих казал, че някога съм харесвал този шум — каза Изриъл. — Харесвам шума на океана, а единият пречи на другия.

Стърлинг се намеси:

— Няма ли да отговориш на въпроса ѝ? Откога започна това? Не мисля, че тя имаше предвид кое ти допада повече — шумът на океана или на мотора. Мисля, че искаше да каже: откога започна да ловиш омари с гребна лодка вместо с моторна. Така ли е, Джен?

— Точно така.

Изриъл го изгледа с безизразни очи и каза:

— Започнах още с баща ми.

— Чарли почти винаги използваше моторницата.

— Да, тогава имаше смисъл. Все още можеше да се лови риба в Ничията зона.

Очите на Стърлинг проблеснаха.

— Това имаше ли значение за теб? Промяната в закона?

— Не.

— Защо? В нашата общност тя се отрази на всички.

— Питаш ли ме, или ми го съобщаваш?

— Питам те.

— Същият отговор: за мен нямаше значение.

— Същият въпрос: защо?

— Защото усещах, че е нещо неизбежно.

— Не за всички.

— Мислех, че питаш конкретно мен.

— Каква е целта ви да ползвате гребната лодка? — намеси се Салазар.

Изриъл се извърна към нея.

— Целта ми?

— Наистина ли се опитвате да избегнете шума на двигателя?

Той си пое въздух, като се мъчеше да съсредоточи вниманието си изцяло върху нея и да забрави за присъствието на Стърлинг.

— Целта ми е да се върна към един начин на живот, съществувал някога по тези места. Да живея така, както е живял дядо ми. Знам, че това е трудният начин, но е и най-чистият. Само ти и морето, ти и Вселената. А ние убиваме този свят… — Той се спря, стори му се, че убиваме не е вярната дума. — Изобретяваме всевъзможни отрови и наричаме това прогрес. Някои от тях са полезни наистина, но за всяка се плаща цена, нали така? Може би най-лошата от всички тези отрови е просто за отвличане на вниманието от важните неща. Когато излязох от затвора, потърсих спокойствие тук.

— Спокойствие — повтори Стърлинг, като клатеше глава. — Нужен ти е бил вътрешен мир, душевна тишина. Ама разбира се.

Потърсих спокойствие. Нима на Изриъл то му липсваше през повечето време? Какво беше обратното на спокойствието? Буйство, суматоха, ярост. Лудост.

Състоянието, в което се бе намирал застрелялият седемте мъже на онази яхта.

Той наблюдаваше Салазар. Опитваше се да вдишва нейното спокойствие, увереността ѝ. Как го постигаше? Как изглеждаше толкова невъзмутима, когато седем души бяха мъртви?

— Но сте запазили моторницата — каза Салазар. — Защо не я продадете?

— Отговорът на този въпрос ще ви помогне ли да откриете убиеца?

Последва мълчание. Стърлинг го гледаше смръщено, докато Салазар се беше облегнала назад. Сребърната ѝ гривна, напомняща халка на белезници, се беше свлякла от китката към лакътя ѝ, а бележникът лежеше празен на масата. Червеният индикатор на диктофона светеше немигащо.

— Дядо ми я е построил — каза Изриъл. — Тя е една от последните, изработени лично от него в работилницата му, която навремето е била доста известна. Трябваше да остане в семейството.

Чичо му стисна челюсти при тези думи.

— Заради спомените ли? — попита Салазар.

— Заради тях, разбира се.

— И така, излязохте от затвора, върнахте се на острова, търсехте тишина — каза Салазар. — И спокойствие.

Изриъл погледна към червения индикатор.

— Нямате кой знае за какво да се хванете, нали?

— Какво искате да кажете?

— Седем души, убити на една яхта, сякаш семейство Менсън са минали оттам, дявол да го вземе. — Изриъл разпери ръце. — А вие се занимавате с един ловец на омари.

— Разговаряме с теб просто защото… — започна Стърлинг.

— Защото съм първият, озовал се на местопрестъплението — каза Изриъл.

— Именно. — Чичо му запретна колосаните ръкави на ризата си върху жилестите си ръце. Направи го бавно, с отмерени движения. После каза: — Първите няколко пъти, когато разказа случилото се вчера, спомена, че един от мъртвите ти се е сторил познат, но не си могъл да определиш откъде.

— Един от ония кандидат-сенатори.

— Хосмър и Гарднър?

— Не разпознах Хосмър, а Гарднър.

— И откъде познаваш Пол Гарднър?

— Откъдето и всички останали, предполагам. От вестниците и телевизията.

— Имаш и телевизор на батерии?

— Не.

— Но си го виждал…

— На света има и други телевизори — каза Изриъл. — Влез в някое кафене или ресторант, за да се убедиш.

— Добре, Из. Няма нужда да…

— За теб съм Изриъл.

Устните на Стърлинг се издадоха напред и той пое шумно въздух, сякаш се опитваше да издуха някакво семенце, попаднало между зъбите му.

— Значи там си виждал Пол Гарднър? Във вестниците и по телевизията?

— Точно така.

— И никога лице в лице?

— Не. — Изриъл отново погледна към Салазар, забеляза въпроса в очите ѝ и в основата на шията му премина студена тръпка. Тя не знаеше накъде бие Стърлинг с въпросите си. А на Изриъл това никак не му харесваше.

— И нямаш представа с какво се е занимавал, преди да се кандидатира за главен прокурор на щата?

— Никаква.

— Наистина ли? — попита с престорена изненада Стърлинг.

— Предполагам, че е завършил добър правен факултет. В Харвард или Йейл например. Не знам с какво, по дяволите, се е занимавал после.

Стърлинг приглади с длани прилежно навитите си колосани ръкави.

— Беше прокурор.

— Е, и?

Стърлинг повдигна глава и го погледна.

— Беше твоят прокурор. Пол Гарднър беше този, който те вкара в затвора. Не си ли спомняш?

4

Студената тръпка се спусна надолу от шията на Изриъл към корема му.

— Бил е, ама друг път! — каза той. — Моят се казваше Хамънд. Как му беше малкото име? Джон или Джим.

Изриъл още го виждаше — плешив мъж е шкембе и козя брадичка. Доста възпитан, държеше се учтиво дори с онези, които се опитваше да вкара зад решетките.

Хамънд, определено беше той. Джон Хамънд.

— Той му беше заместник. Но делото беше на Гарднър.

— Не знаех това. Помня онзи от съдебната зала.

— Гарднър също влизаше в залата.

— Дрън-дрън.

— Дрън-дрън, ама истина.

Мотив. Кучият син си въобразява, че е открил мотив.

Студената тръпка се превърна в токов удар. В червен пламък, ярък като индикатора на диктофона. Изриъл вече не смееше да погледне към Салазар.

— Мисля, че приключих с вас — каза той.

— И кое те кара да мислиш така? — попита Стърлинг. — Ти беше този, който си предложи помощта.

— И ви съдействах повече от достатъчно. Онова, което си спомням или не си спомням за Пол Гарднър, не ви помага, а положително не помага и на семействата им, дявол да го вземе.

— Доста служители на закона загинаха там — каза Стърлинг. — Главен прокурор, един от най-близките му сътрудници, федерален съдия…

— Знам. Подозирам, че роднините им ще настояват за някакъв напредък по случая. В момента не постигате никакъв.

— Притежаваш ли огнестрелно оръжие, Из?

— Престани да ми викаш Из. Не съм онзи единайсетгодишен хлапак, седнал под шибаната ти коледна елха, чичо.

— Аз ли не знам! И не ми викай чичо. Брат на баща ти съм, но след онова, което ти извърши, двете не са едно и също.

— Съгласен съм — каза Изриъл.

Настана тишина. Салазар ги наблюдаваше. Запази ледено спокойствие и беше готова да им даде време, да остави нещата да заврят, ако не и да изкипят.

— Притежаваш ли огнестрелно оръжие? — повтори Стърлинг.

— Не, защото като осъждан престъпник ми е забранено да притежавам такова.

— Добре е да го знам. Разбира се, и при първото си убийство не притежаваше оръжие, нали?

— Време е да си ходите — каза Изриъл. — Крайно време всъщност.

Салазар стана от стола. Стърлинг не изглеждаше доволен, явно предпочиташе да разпалва конфликта.

— Тя е твоя началничка, нали? — каза Изриъл. — Последвай я, Стърлинг.

Чичо му се изсмя глухо и мрачно; смехът му беше като тътен на надигаща се буря, но и той стана.

— Благодарим ти за отделеното време.

— Хм.

— Може би ще се наложи да ни отделяш време и занапред — добави Стърлинг. — Нали разбираш?

Изриъл не отговори. Остана седнал на стола си, докато двамата си тръгваха от дома му, но когато пристъпи към вратата с намерение да я затвори, видя Салазар на малката веранда. Стърлинг крачеше надолу към полицейския катер, който бе привързан до гребната лодка на Изриъл, но Салазар се беше спряла пред вратата и се мъчеше да си запали цигара въпреки вятъра.

Той излезе навън.

— Не си знаел, че Гарднър е прокурорът по делото ти? — попита тя, без да поглежда към него. — Как така не си знаел?

— И аз се питам същото, само че се чудя как и двамата не сме знаели?

Тя запали цигарата, вдиша дима и го изпусна театрално през издадените си устни. Не ѝ се удаваше особено да се преструва на пушачка, не го правеше естествено. Колкото и да се беше владяла по време на разпита, сега имаше стреснат вид. Не биваше да допуснат Стърлинг да види това. Той беше стигнал до пристана, без да се обръща назад. Засега.

— Кофти работа — каза Изриъл.

— Всичко ще е наред.

— Това е мотив. Имате повод да ме подозирате.

— Никой в нищо не те подозира. Стърлинг просто искаше да те поизпоти.

— Този човек иска да ме погребе. А ти знаеш по-добре от когото и да било, че може да го направи. Онова, което започва на острова, не приключва тук, поне доколкото зависи от него. Той може да стигне и по-далече. Ако види възможност, ще се възползва. А ако се почувства застрашен? Ами тогава с мен е свършено.

Забол нос в телефона си на пристана, Стърлинг пращаше съобщение на някого. Салазар дръпна още веднъж от цигарата и се закашля. Звукът привлече вниманието на Стърлинг, който вдигна поглед от дисплея. На Изриъл му се прищя да вземе цигарата на Салазар и да я стъпче. Извърна глава настрани, заразтрива с длан слепоочието си, за да скрие лицето си, и попита шепнешком:

— Какво се е случило на онази яхта?

Салазар се извърна към него, стиснала несръчно цигарата между пръстите си.

— Ти май наистина не знаеш — каза тя.

— Категорично не. Мислех, че ти…

Но тя вече клатеше глава. Двамата стояха един срещу друг и между тях се виеше цигарен дим, примесен с тайни, а Стърлинг Пайк ги наблюдаваше от пристана.

— Всичко ще е наред — повтори тя. — Няма да пострадаш.

— Разбира се — отвърна той с пресъхнала уста. — Къде са жените, Джен? Знаеш ли?

Очите ѝ му отговориха, че няма представа.

Изриъл се хвана за парапета на верандата, за да скрие треперенето на ръцете си.

— Яхтата наблюдаваше ли се от оперативната група?

— Не мога да говоря за…

— Нужно ми е да разбера дали има останал жив, който да потвърди, че не съм бил на борда, когато тези хора са били убити!

— Не знам.

Две тихо изречени думи, които го улучиха в главата като крошета от професионален боксьор — шат! шат! Той усети как краката му омекват, зави му се свят.

Винаги бе вярвал, че Салазар разбира повече, отколкото е склонна да каже. А сега твърдеше, че не знае? Когато приемеш да станеш информатор на някое ченге, му имаш доверие, че владее нещата.

— Никой ли не е наблюдавал яхтата? — прошепна той.

Тя поклати глава. Не откъсваше очи от Стърлинг, който бе прибрал телефона в джоба си и ги гледаше.

— Какво се е случило там? — попита Изриъл.

— Ще разбера.

— Ако някой научи, че работя за теб, ще ме убият. Разбираш ли това? Не става дума да ме вкарат обратно в затвора, не и тук, а направо…

— Ще те опазим чист.

— Салазар…

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Ти просто говори истината. Нищо друго не се иска от теб.

— Това и правя.

— В такъв случай всичко ще е наред — заяви Салазар за трети път, смачка цигарата в парапета на верандата, хвърли фаса в тревата и тръгна към Стърлинг, опитвайки се да прилича на ченге, обзето от съмнения. Изриъл остана на място, като си придаваше уплашен вид.

Което не беше никак трудно.

5

За петте месеца, откакто Лаймън Ранкин и баща му бяха станали единствените жители на Литъл Херинг, Лаймън бе чувал шума на хеликоптер общо три пъти. Всеки път машината беше на Бреговата охрана и той излизаше от къщата си, за да погледне към небето и да помаха. И всеки път се надяваше това да помогне.

Но не помагаше, разбира се. Никой никога не се отбиваше на този малък остров. Докато онази яхта не се разби край него. Поне Лаймън предполагаше, че е станало така. Иначе защо се бяха появили всички онези хеликоптери. Два от тях имаха червено-белите обозначителни знаци на Бреговата охрана. Трети беше тъмнозелен, приличаше на полицейски; скоро към тях се присъединиха и тези на новинарските канали. Това несъмнено беше най-интересното събитие, на което Лаймън бе ставал свидетел, откакто живееха тук, но въпреки това — или може би тъкмо поради това — баща му побесня от гняв.

— Стой вътре и не се показвай, дяволите да те вземат! — излая Кори Ранкин по него.

— Чудя се какво е това — каза Лаймън.

— Богаташи — отвърна Кори, като едва си направи труда да отлепи еднолитровата бутилка бира от устата си. — Нещо около оная идиотска яхта и мога да ти кажа точно колко ми дреме за всичко, свързано с тях. Така че стой вътре и си върши работата.

Върши си работата. Странно нареждане предвид факта, че Лаймън беше в лятна ваканция, тоест нямаше домашни от училище, а пък думите идваха от устата на безработен. На Литъл Херинг нямаше никаква работа за вършене, това беше просто една вдадена в морето скала, привличала досега обитатели единствено в това си качество. Първо, за да построят отгоре фар, който да предупреждава моряците, а впоследствие — за да дълбаят каменни кариери. Самите кариери бяха затворени преди години, а междувременно фарът беше автоматизиран. На островчето нямаше нужда от човешко присъствие, нито пък имаше нещо за правене. За Лаймън не бе останала дори домакинска работа — ако се опиташе да почисти, баща му почваше да вика, че това е задължение на майка му. Нищо че майката на Лаймън я нямаше от години — чистенето на къщата беше нейна отговорност.

И така, докато хеликоптерите се стрелкаха във въздуха, а моторниците пореха водата, Лаймън си седеше у дома и четеше книга — „Куджо“ на Стивън Кинг — докато баща му пиеше и хвърляше стрелички по мишената на стената. Кори Ранкин владееше играта на дартс като малцина други. Не пропускаше десетката с дясната си ръка дори след като бе изпил дванайсет бири, а в повечето случаи и с лявата някъде докъм шестата. Беше почти еднакво добър и с двете ръце, което представляваше огромно предимство за първокласен играч на дартс, но и сериозна заплаха за сина му, когото шамаросваше и с двете, щом беше на градус и ядосан за нещо.

Понякога играеха заедно. Ала настроението на Кори се влошаваше със засилващата се активност в крайбрежната зона, така че Лаймън предпочиташе да си кротува, забол нос в книгата. „Куджо“ едва ли фигурираше в списъка с препоръчителни четива на един шестокласник, но Кори не се интересуваше от интелектуалните занимания на сина си, а четенето на книги беше единственото, което Лаймън можеше да прави тук. Нямаше нито мобилен сигнал, нито интернет — никакъв помен от света, който бе познавал преди във Фрамингъм, Глостър или Портланд, или на която и да било от останалите спирки по пътя през единайсетте му години на този свят, преди да се потопи обратно в блатото на Литъл Херинг. Телевизорът им ловеше три канала, и то когато нямаше буря. Те бяха изцяло владение на баща му.

На втория ден Кори се отнесе в небитието малко след залез, както се беше излегнал в креслото си с кенче бира в едната ръка и стреличка в другата. Лаймън изчака минута, заслушан в гърленото му похъркване, после стана и запристъпва крадешком към входната врата.

Не се наложи да чака дълго. Изскърцването на дъските под краката му точно пред вратата събуди Кори, който скочи от мястото си като акула, подгонила тюлен.

— Проклет да съм, ако те пусна да избягаш отново! Не стига, че майка ти избяга, та ако си мислиш и ти да я последваш, си сбъркал адреса, мамицата ти!

Но той се забави със ставането от креслото, а и кенчето, което запрати по него, беше почти празно и вместо да го улучи, се сплеска в стената, обливайки го с острата миризма на „Пабст“ светло. Бирата беше още студена и лепкава, вонеше противно, но не му причини болка и след миг той вече се беше промушил през вратата — беше навън! — и тичаше през острата трева срещу морския бриз.

Докато бягаше, мислеше за майка си и за онази нощ във Фрамингъм, когато баща му изля яростта си върху него, а тя бутна навън решетката против комари и му извика да бяга. И Лаймън я послуша. Избяга и остана известно време далече от къщи, а когато се върна, носът на майка му беше счупен, а очите ѝ насинени. Тя го прегърна, избърса сълзите му и му каза, че е постъпил правилно, но истината беше, че я остави сама да понесе възмездието си за стореното. Баща му беше жесток с него, но никога така брутално жесток, както с майка му. Онази вечер, когато Лаймън избяга от къщи, а тя остана, той се върна невредим и я завари пребита. Беше я запомнил как гледа след него към отворената врата, към пътя за бягство, далече от болката и се пита дали не е направила погрешния избор.

Не беше сигурен дали спомените му са верни. Тя толкова отдавна липсваше от живота му, че му беше трудно да прецени кое е истина и кое си е измислил, за да придаде някаква логика на преживяното, сякаш пишеше разказ и се залъгваше, че описва други хора, докато всъщност описваше себе си.

Така или иначе, не след дълго и тя побягна през тази врата, само че никога повече не се върна.

Оттогава двамата с баща му живееха сами, скитаха се от град на град, от мизерен апартамент в разнебитен фургон, оттам в къща с найлони вместо стъкла на прозорците, докато накрая се върнаха на Литъл Херинг. Лаймън постоянно бягаше, но за разлика от майка си, всеки път се връщаше. Нямаше избор. Проблемът с бягството на остров бе, че не можеш да стигнеш далече. Във Фрамингъм поне имаше къде да отиде — при приятел, в парка, в библиотеката. Тук обаче беше пленник на приливите; не можеше да слезе от тази скала освен при пълен отлив, и то когато вълноломът през пролива се откриеше достатъчно, за да се ходи по него. Но дори да отидеше на Салвейшън Пойнт, и той беше просто един остров.

Дуейн Пърсел беше хазяинът им, когато Лаймън беше малък и майка му все още живееше с тях при първия им престой на Литъл Херинг, преди баща му да ги помъкне на юг. Кори Ранкин беше роден и израсъл на Салвейшън Пойнт и се бе озовал на по-малкия остров за втори път, защото хич не го биваше да изкарва пари, а ги харчеше с лека ръка.

Лаймън имаше съвсем смътен спомен за господин Пърсел. На почти безлюдния остров имаше само четири къщи и той живееше в една от тях. След като почина, никой не прояви интерес към имота му, тъй като никой не желаеше да живее на Литъл Херинг. В крайна сметка един местен полицай на име Стърлинг Пайк го купи на безценица.

Междувременно къщата на Дуейн Пърсел беше започнала да се руши. Когато Лаймън и баща му се върнаха тук през март, Кори забеляза изметнатата каса на вратата и каза, че това не е редно и че в къщата не бива да навява сняг — нищо че старецът отдавна не беше между живите. Той грабна лист шперплат и електрическа отвертка. Беше благодатна нощ. Работеха заедно, Лаймън придържаше шперплата, а баща му завиваше дългите винтове един по един — жжжът! жжжът! жжжът! — докато му обясняваше, че понеже касата е започнала да гние, късите винтове няма да хванат здраво.

— Какво значи да хванат? — попита Лаймън.

Стиснал между зъбите си поредния винт, Кори отговори:

— Значи да държат дъската на мястото ѝ. За да не се разпадне всичко.

Изразът беше харесал на Лаймън и той си го припомни в момента, когато за пръв път разви винтовете в шперплата, за да се вмъкне в къщата на покойника и да се скрие от баща си. Това беше през април. Развиването на винтовете с отвертката на джобно ножче не беше лесна работа. Но той я свърши, така или иначе, а когато ги върна на местата им, не ги зави докрай. След третата вечер завиваше само по един винт в четирите краища на шперплата. Към средата на лятото се задоволяваше само с този до дръжката, който използваше като резе. Нещо, което да се отваря бързо при нужда.

На острова имаше още три изоставени имота и Лаймън се бе крил и в трите, карайки Кори да гадае къде може да е. Напоследък баща му не си даваше труд да го гони. Тази вечер не беше различна от другите. Лаймън не чу зад гърба си затръшването на мрежата против комари, нито виковете на баща си. И знаеше защо — той бе запокитил по него бирата си и беше зает да си отваря нова. Представи си го, застанал на четири крака в кухнята, как брои скъпоценните останали кенчета в хладилника. Ако не облизваше разлятата бира направо от мръсния под.

Лаймън изпълзя от камънаците и безшумно пресече обраслия в трева и бурени двор. Извади комбинираното ножче от джоба си и разгъна кръстатата отвертка. Обичаше това ножче. Беше коледен подарък от майка му, преди да избяга. Имаше нещо символично в това, че сега му служеше за ключ към единственото безопасно място, което знаеше.

Къщата на Пърсел предлагаше истинско усамотение и дори известен уют — беше нещо като клуб. Повечето мебели си бяха по местата и макар Лаймън да не се чувстваше удобно да спи в леглото на мъртвец — не че вярваше в призраци или нещо такова, просто мисълта, че там е умрял човек, го смущаваше — той си беше занесъл спалния чувал и го бе постлал на пода, до телескопа. Самият телескоп беше насочен на запад и в ясен ден през него се виждаше сушата. Къщата на Пърсел миришеше по-приятно от тяхната. Не бе нужно кой знае какво усилие да измие пода с някакъв препарат. Беше му приятно да чисти и подрежда. Дотам се бе докарал, че домът на един мъртвец да му предлага повече уют от неговия.

Изкачи се внимателно от двора на малката веранда, после пристъпи по дъските до шперплатовата врата, която бе помагал на баща си да монтира. Опипа с върховете на пръстите си за единствения винт, който бе оставил в шперплата, за да служи като резе.

Винта го нямаше.

Напипа дупката, през която го бе завил в дървото, но той не беше там. Намръщи се, като си мислеше колко старателно го е завил, с десет завъртания, за да хване. Беше затегнат докрай, а сега го нямаше.

Понечи да светне челника, който носеше в джоба си, но не искаше да рискува баща му да види светлината. Тази къща му беше твърде важна, за да привлича внимание към нея. Утре щеше да потърси винта. Повдигна шперплата и се провря през пролуката, после го остави да падне от собствената си тежест, затваряйки плътно входа.

Подуши бедата още преди да я бе видял.

Нова миризма се бе примесила с боровия аромат на препарата, който така старателно бе ползвал. Миризма на морска вода и бакър. Напипа челника в джоба си, извади го и натисна копчето за включване. С първото натискане фенерчето светна в убито червено, за да пести батерията и да предпазва нощното зрение. Тази вечер червеният му лъч освети жена по бански костюм. Беше застанала на не повече от метър и половина и от дългата ѝ тъмна коса се стичаше вода, а в ръцете ѝ блестеше малка брадва.

Тя каза:

— Издадеш ли звук, си мъртъв.

И Лаймън ѝ повярва.

6

Минаха пет секунди, може би десет. Трудно беше да се прецени, понеже сърцето и дробовете на Лаймън вече не работеха в синхрон. Не можеше да забави пулса си, нито да си поеме въздух. Жената стоеше насреща му с брадвата в ръка, окъпана в червена светлина. Беше тънка като вейка и не много по-висока от него, но мускулите изпъваха кожата ѝ и той си каза, че може да го надвие и с голи ръце.

А и едва ли бе намерила тази брадва в къщата на Дуейн Пърсел. Лаймън не би пропуснал такова нещо.

Значи бе дошла с нея.

Откъде?

От морето, помисли си той като дете, чуло приказка за чудовища. Жената изглеждаше така, сякаш е изплувала от дъното на океана. Беше по бански костюм и макар да не изглеждаше мокра, миришеше на морска вода. На морска вода и на бакър.

Не, не на бакър. На кръв. Миришеше на морска вода и на кръв.

Без да издава звук, тя започна да трепери. Минаха няколко мига, преди Лаймън да си даде сметка, че е напълно неподвижна. За разлика от фенерчето в ръката му. Защото не жената, а ръката му трепереше.

— Сядай — изкомандва тя.

Сядай. Като на куче. И той се подчини като куче. Седна на пода едва ли не с благодарност. Рано или късно треперенето на ръката му щеше да се предаде и на коленете. Жената обаче изглеждаше разочарована от него, сякаш бе направил нещо нередно. Лаймън понечи да стане, но тя повдигна леко брадвата и той реши да си остане там, където беше — залепил задник за пода.

— Светлината. Надолу — каза му.

Имаше тежък, смътно познат акцент. Лаймън се плашеше от всяка нейна дума, но още повече се боеше от мълчанието ѝ, докато стоеше насреща му и го гледаше.

Той постави челника на пода. Червената светлина вече не беше насочена към лицето ѝ, а към острието на брадвата. Преди бе успял да я огледа само от лицето до кръста, но сега я виждаше от кръста до стъпалата. Беше боса и за един миг на надежда той си каза, че тъмните ивици по краката ѝ са полепнали треви или може би водорасли. После разбра, че са порезни рани.

Много рани, някои по-тъмни — значи по-дълбоки — но бяха толкова нагъсто, че беше трудно да се каже къде свършва кожата и започва кръвта. Сега, когато светлината сочеше надолу, той виждаше, че стъпалата ѝ са оставили кървави следи по пода.

Ако не му бе казала да седне, може би в този миг щеше вече да е припаднал. Но сега нямаше накъде да пада, така че просто вдигна колене към гърдите си и извърна лице встрани.

Тя каза:

— Никакъв звук. Никакъв звук.

— Добре — отвърна Лаймън, което беше груба грешка. Оплеска всичко в желанието си да ѝ угоди.

Тя изсъска тихо, а той кимна и вдигна ръка, за да покаже, че се разкайва. Седеше на пода, извърнал глава настрани, с плътно опрени до гърдите колене и затаил дъх, макар да усещаше, че вече се задушава. Когато жената най-после се размърда, Лаймън очакваше да пристъпи към него, да вдигне брадвата и да я стовари върху черепа му.

Но тя се отдалечи. Излезе от стаята и тръгна по коридора.

Бягай, крещеше мозъкът му, но той не можеше да си наложи дори да помръдне. Погледна към шперплата на мястото на вратата. Достатъчно беше да го блъсне тичешком и да продължи да бяга, да се гмурне в океана, ако се наложи.

Но тя самата идва от океана, помисли си и изведнъж идеята не му се стори толкова добра.

Беше все така седнал на пода, когато тя се върна. Престраши се да погледне към нея и видя голите ѝ крака и окървавените стъпала. С всяка стъпка бе оставила още кръв след себе си. Той погледна нагоре, уплашен от брадвата, и видя, че носи одеяла.

И спалния му чувал.

Тя пусна едно от одеялата на пода и каза:

— Вземи.

Когато той се поколеба, жената добави още една дума, която не беше на английски. Лаймън не знаеше какво означава, но му прозвуча като ругатня и тогава се сети откъде му е познат акцентът ѝ. Беше френски. Той знаеше отделни думи на френски. Майка му беше израснала в Канада, където все още говореха този език тук-там. Не му беше студено, но жената му бе казала да вземе одеялото и той щеше да се подчини.

Тя влезе в кухнята на Дуейн Пърсел и се върна с един от дървените столове с високи облегалки, за да го сложи срещу Лаймън. В едната си ръка държеше брадвата, в другата стола, а спалният чувал беше преметнат през лакътя ѝ. Седна на стола и го разстла в скута си. Затъкна го под мишниците си, уви се в него и заприлича на пашкул. Подпря брадвата върху коляното си, здраво стиснала дръжката.

— По-силна светлина — каза жената.

Лаймън поклати глава.

— Увеличи… светлината — нареди му тя.

— Не — отвърна Лаймън, после бързо добави: — Не бива баща ми да ме види.

Мълчание. Тя се наведе към него. Той се дръпна панически назад, оттласквайки се с крака от пода, докато гърбът му се удари в стената, а жената се пресегна и вдигна челника.

— Стой долу.

И Лаймън остана долу.

Тя огледа челника в ръцете си и на по-силната светлина той забеляза тъмна линия по шията ѝ, която тръгваше от дупка над ключицата, и за миг беше сигурен, че някой се е опитал да ѝ пререже гърлото. После тя се размърда, тъмната линия се размърда с нея и той се досети, че е колие, малка висулка върху обикновена тъмна верижка. Жената насочи червения лъч към него. Лаймън вдигна ръка, за да закрие очите си. Тя раздвижи лъча да го огледа от глава до пети, после угаси челника.

Двамата останаха да седят един срещу друг в мрака. Лаймън чуваше ударите на сърцето си. Каза си, че и жената би трябвало да ги чува.

— Как се казваш? — попита го.

— Лаймън. Лаймън Ранкин.

— Откъде идваш?

— От съседната къща. Не се вижда оттук, но е зад тези борове…

На бледата лунна светлина Лаймън видя, че жената направи жест с длан, обърната надолу, казвайки му да говори тихо. Той опита отново, този път шепнешком:

— Трябва да се скрия тук. Баща ми не бива да ме намери. Може ли? Моля ви. Това е мястото, където се крия.

— Ти се криеш.

— Трябва да се крия!

— Ти трябва да се криеш?

— Да.

И тогава тя се разсмя. Смехът ѝ беше тих, но определено беше смях и наред с това беше най-ужасяващият звук, който Лаймън бе чувал.

— Е, добре — каза жената с кървавите стъпала и брадвата. — Тогава ще се крием, Лаймън Ранкин. Ще се крием.

7

Изриъл Пайк спа зле — сънува яркочервена кръв върху снежнобял килим и се събуди с главоболие, каквото не бе изпитвал от дните, когато пиеше. Дори устата му беше суха, както винаги след препиване с уиски. Намери бутилката си с вода, изпи я, но все още се чувстваше обезводнен и езикът му беше подут. Пусна радиото, като си мислеше, че международните новини ще му помогнат да избяга от този остров и от себе си. Дядо му и баба му винаги го бяха карали да слуша международните новини, които да му напомнят, че някъде там се намира широкият свят и че е важно да се замисли за гледните точки на хора от други места. За Джозая и Мириам Пайк от новините по телевизията нямаше голяма полза. Двамата им синове — Чарли и Стърлинг — признаваха само новини, които им се съобщаваха лично. На острова си имаме достатъчно драми, казваше Чарли, когато родителите му включваха радиото, защо трябва да се интересуваме и от Бангладеш? Това беше неизменният му пример. Едва ли можеше да покаже Бангладеш на глобуса, дори някой да го ориентираше на кой континент се намира.

Радиото върху кухненския плот беше почти на годините на Изриъл, работеше с дебели кръгли батерии, които бързо се изхабяваха, и имаше червен индикатор, който му напомняше за диктофона на Стърлинг. Той включи на щатското обществено радио с надеждата да избяга от действителността, но вместо това чу познатия глас на Рейчъл Мартин да споменава името му.

„Труповете са били открити от Изриъл Пайк, жител на остров Салвейшън Пойнт“, каза гласът.

Името му прозвуча някак лично, едва ли не фамилиарно, понеже Изриъл беше прекарал много сутрини, заслушан в обясненията ѝ за външния свят. Сега той отново се заслуша, докато Рейчъл Мартин разказваше историята на живота му. Беше я разбрала правилно. И той оценяваше това. Без излишна назидателност, без интригантски намеци, просто, стегнато, точно обобщени с неутрален тон, включително в частта, където обясняваше как е убил баща си. След това тя премина към описание на хората, които се бяха намирали на яхтата. Той бе видял лицата им на полицейските снимки и сега не можеше да не си представи точните им местонахождения, вече като трупове, докато Рейчъл разказваше кой какъв е бил.

Пол Гарднър, на 49 години, главен прокурор на щата Мейн, току-що обявил кандидатурата си за сенатор, женен, с две деца.

Дрю Гарднър, 56-годишен, основател на хедж фонд, телевизионен експерт по финанси. Собственик на „Мерео“. Два пъти развеждан, без деца.

Ричард Хосмър, на 62, федерален областен съдия и пряк съперник на Гарднър за сенатското място. Непопулярен на Салвейшън Пойнт заради решаващия си глас, потвърдил забраната за лов на омари в яростно оспорваната Ничия зона между Мейн и Канада.

Морган Уест, 52-годишен, завеждащ Следствения отдел към Главната прокуратура на щата Мейн. Женен, с три деца.

Джей Наш, на 49, от щата Индиана, ветеран от Афганистан, основател на частна охранителна фирма. Работил за съдия Хосмър като шеф на охраната на кампанията му.

Тони Уинслоу, 45-годишен, капитан на яхта „Мерео“ през всичките шест години, откакто Дрю Гарднър я бе купил. Две десетилетия бе обикалял света по линия на яхтения бизнес. Разведен, с едно дете. Когато не бил на път, живеел в Сейнт Огъстин.

Мануел Кореа, на 33, член на екипажа на „Мерео“, от Маями, ерген, без деца.

Рейчъл Мартин обясни, че от полицията още нямали теория защо двама съперници за Сената са се срещнали на яхта на това отдалечено място. Кампанията била толкова оспорвана, че Хосмър и Гарднър още не се били договорили за дебат, така че изглежда твърде неправдоподобно да са били заедно на екскурзия.

— Очевидно — каза тя — в момента историята поражда много повече въпроси, отколкото дава отговори.

После гласът ѝ замлъкна, заменен от местен диктор, който увещаваше Изриъл да подкрепи общественото радио със седмична сума, равна на цената на чаша кафе.

Не се споменаваше нищо за жени на яхтата.

Къде, по дяволите, са се дянали те? — запита се Изриъл с разтуптяно от вълнение сърце. Защото знаеше, че на борда е имало и жени. Сигурен беше. Или пък не?

Трябваше да говори с Джен Салазар. Насаме. Затвори очи, видя още веднъж кръвта по плочките в душкабината, по килима, по стъклото и неръждаемата стомана, по тиковото покритие на палубата. Толкова много кръв, толкова много рани, дупки в плът, кости и сухожилия. Дупки от куршуми. Чии куршуми?

В къщата беше студено, но той не желаеше да пали огън. Знаеше, че е нужно да се храни, но нямаше апетит. Искаше да проясни съзнанието си. Дали да не излезе в морето за риба? Дали така щеше да изглежда като невинен човек, опитващ се да се върне към нормалността, или като хладнокръвен убиец, безчувствен към трагедията?

Та той не беше убил никого, по дяволите.

Не и този път.

Радиото се върна от призивите за слушателска подкрепа към редовната новинарска емисия, но вместо да премине на следващата новина, Рейчъл Мартин отново произнесе името му.

— Според „Портланд Прес Хералд“ дядото на Изриъл Пайк, Джозая Пайк, споменал Ричард Хосмър в свое писмо до редакцията отпреди много години. Свързахме се по телефона с отговорния редактор на „Хералд“ Катрин Скелтън. Добро утро, Катрин.

— Добро утро.

— Би ли обяснила пред нашите слушатели историята с това писмо?

— Да. Джозая коментираше гласуването на Хосмър в подкрепа на забраната за търговски риболов на акватория от близо хиляда квадратни мили в Залива на Мейн. Ставаше дума за федерално наложена забрана, целяща опазване на застрашени морски видове и прекратяване на правните спорове с канадските рибари; беше твърде спорно решение, тъй като засягаше една област от огромно стопанско значение за риболовната промишленост на щата Мейн. Джозая Пайк бе написал следното: „Решението на Хосмър не отчита неизбежното: китовете ще продължат да измират, омарите ще продължат да мигрират към по-студени води; рибарските общности също ще отмрат. Въпросът е: какво ще се върне на мястото на рибарските общности. Вече знаем какво. Междувременно Хосмър беше изправен пред избор: да подпише незабавна смъртна присъда на островните жители или да остави нещата да следват естествения си ход. Съдия Хосмър е от онези, които обичат да си дават вид, че човечеството е в състояние да направлява катаклизмите. Не е. То може единствено да влияе на скоростта на протичането им“.

— Изриъл Пайк коментирал ли е писмото на дядо си? — попита Рейчъл Мартин.

Изриъл изключи радиото, преди да чуе какво казва отговорната редакторка.

Не знаеше нищо за това писмо, но съществуването му не го изненада. За баба му и дядо му застъпването за политически каузи беше по-скоро въпрос на дълг, отколкото на личен избор. Писмото бе написано години преди Ричард Хосмър да бъде убит на борда на „Мерео“. То нямаше никакво значение.

Но той имаше чувството, че останалият свят не би приел тази преценка. Странно беше това чувство, сякаш те по някакъв начин го бяха приобщили към групата си. Братята Гарднър, Хосмър, Наш, Уест, Уинслоу, Кореа и Изриъл Пайк — всички жертви на „Мерео“.

Трябваше да намери начин да говори със Салазар. Нищо не можеше да започне, преди двамата да обсъдят нещата насаме, без диктофон на масата.

Когато чу стъпките на верандата си, той си каза, че може да е тя, сякаш я бе повикал със силата на мисълта си.

Не беше Салазар.

Беше репортерка с микрофон, а зад гърба ѝ надничаше обектив на камера.

8

Една руса жена, на чието яке се виждаше емблемата на „ПенБей Нюз“, се усмихна на Изриъл, когато той отвори вратата. Беше почти с неговия ръст, младолика, със слънчев загар, блеснали сини очи и перфектни зъби. Зад нея беше застанал младеж с камуфлажен костюм, ниски ботуши и широкопола шапка, сякаш бе тръгнал на сафари. Той държеше камерата.

— Господин Пайк? — каза блондинката. — Здравейте. Аз съм Мадисън Купър от екипа на „ПенБей Нюз“. Местна телевизионна станция сме, но днес предаваме за националните мрежи. Сериозна работа, а?

Каза го сякаш на шега, широко усмихната; зъбите ѝ бяха бели като килима на „Мерео“, а устните ѝ — алени като кръвта по него.

Камерата записваше. Личеше си по червената лампичка.

Защо всички записващи устройства бяха с червени лампички? Нещо като последно предупреждение за глупаците, решили да говорят пред тях. Спри, предупреждаваше лампичката, но точно тогава повечето хора започваха да говорят.

— Не бихме желали да ви се натрапваме, нито да ви отнемаме повече време, отколкото е необходимо, уверявам ви — каза Мадисън Купър. — Но разбирам, че вие сте човекът, открил онази ужасна сцена на…

— Не мога да говоря за това — каза Изриъл, като се опитваше да гледа в нея, а не в камерата.

— Напълно ви разбирам. Бихте ли ми направили услуга да кажете поне едно „без коментар“, за да ви заснемем? Доста път сме били дотук.

Широката усмивка не слизаше от лицето ѝ.

— Това ли искате само? — каза той. — Да кажа „без коментар“?

— Ще ви бъда благодарна, ако кажете и повече.

— Не мога. Отнесете въпросите си към полицията.

— Разбира се. Но кажете все пак нещо в кадър, колкото да си запазя работното място.

Той вече беше в кадър. Погледна към океана и се опита да си представи, че се носи по вълните. Остани спокоен. Не ѝ казвай нищо, не я провокирай. Не привличай внимание. Имаше чувството, че се е върнал в затвора. Плавай под радара. Дръж главата си наведена надолу. Оцелей.

— Ще ви дам исканото едно изречение — каза той. — Но не повече.

— Благодаря ви. — Тя го докосна леко по ръката с върховете на пръстите си, извърна се към камерата, разтърси косите си, изправи рамене и обля оператора с професионалната си усмивка. Може би затова той се беше облякъл като за сафари — за да се пази от палещите лъчи на усмивката на Мадисън Купър.

— Днес се намираме на остров Салвейшън Пойнт заедно с Изриъл Пайк, човека, открил зловещата сцена.

Докато казваше „зловещата сцена“, тя успя все пак да потисне усмивката си. После, с подходящо мрачно изражение, се обърна към Изриъл.

— Господин Пайк, мога само да си представя колко мъчително е било за вас това преживяване. Как прекарахте нощта, успяхте ли изобщо да заспите, или всичко продължи да е един непрестанен кошмар?

Беше я подценил. Очаквал бе да го разпитва за местопрестъплението и тогава щеше да я насочи към полицията. Но от полицията не можеха да ѝ отговорят как е спал, а да каже „без коментар“ на такъв добронамерен въпрос би прозвучало грубо и гневно.

— Това е истинска трагедия — каза той.

— Ужасна трагедия — съгласи се с печален тон тя. — А ние знаем, разбира се, че вие държите всякакви описания на онова, което сте видели на борда на „Мерео“, да дойдат от полицията, но все пак се питам, в чисто човешки план, дали преживяното ви се е отразило по-силно с оглед на болезнената цена, която сте платили за подобно престъпление в собствения си живот.

Той отвори уста, готов да я попита що за подвеждащ въпрос е това, но се сети за проклетата червена лампичка на камерата. Срещна погледа ѝ и прочете в очите ѝ искрица на наслада. Очите ѝ казваха: Видя руса коса, слънчев загар и бели зъби и ме подцени, нали? Е, сега се усмихни на камерата, приятел, защото съм те стиснала за топките и целият свят ни гледа.

— Господин Пайк? — подкани го тя.

Той премести поглед от нея към камерата. Навлажни устните си с език и каза:

— Моята история няма никакво значение днес. Надявам се мислите ви да са със семействата на жертвите. Там им е мястото.

Доста добре изпълнено. Не се хвана на въдицата ѝ, не показа гняв.

— Вие също сте изпитали онова, през което преминават тези семейства в момента. Работилницата за лодки на дядо ви е била емблематична местна забележителност, а баща ви е бил почитан член на риболовната гилдия на острова. Аз…

— Не — каза, или по-скоро се сопна, Изриъл. Достатъчно рязко, за да даде повод на Мадисън да погледне с разширени от престорена изненада очи към камерата. Точно каквото искаше тя.

— Моля, господин Пайк?

Той вдигна ръце с дланите напред — жест, замислен да изрази безпомощност, да ѝ покаже, че се предава. Мадисън Купър обаче рязко отстъпи назад, сякаш я беше нападнал.

— Господин Пайк, успокойте се, ако обичате. Аз просто си върша работата. Вашата присъда няма нищо общо в случая.

Изриъл пъхна ръце в джобовете си и впери поглед в камерата.

— Съчувствам на семействата на жертвите — каза той.

— Не се съмнявам. И така, полицейското присъствие на този остров е минимално, а разбирам, че вашият чичо е помощник-шерифът, отговарящ за него. Той беше достатъчно любезен да даде интервю и спомена, че…

— С чичо ми не си говорим, а с вас приключих.

Изриъл се обърна и си тръгна. Не чу остатъка от думите ѝ, защото приливът на ярост, който изпита при мисълта, че чичо му го е обсъждал пред камерата ѝ, накара кръвта да забучи в ушите му, а пред очите му да затанцуват червени петна. „Достатъчно любезен да даде интервю“. Типично за Стърлинг. Господ да поживи черната му отзивчива душа.

Той прекоси двора и тръгна надолу към пристана. Едва когато стигна там, се обърна да погледне назад. Те го следваха и продължаваха да снимат.

Отвърза лодката и я оттласна от пристана, докато го снимаха отвисоко. Мадисън Купър му извика някакъв въпрос. Изриъл изобщо не погледна към нея. Потопи веслата във водата и загреба с въртеливо движение, напред-назад, нагоре-надолу, в равномерен ритъм, толкова упражняван, че отдавна вече не си даваше сметка как го прави, разчитайки единствено на мускулната си памет. Беше тежък труд, но важен — самото усилие и повторяемостта на движенията му помагаха да проясни съзнанието си, да прочисти душата си.

Така поне се чувстваше той в повечето случаи.

Но не и днес.

Той продължи да гребе и да гребе, излезе от фарватера и зави на север, а вълните го подхвърляха и тялото му променяше позата си с онази неосъзната ловкост, която идва от много практика.

Слънцето се изкачи нависоко, докато той измъкваше капаните, които бе заложил предишния ден, и оглеждаше улова. Повечето омари бяха малки, толкова дребни, че не си даваше труд да ги премери. В последния капан се бяха хванали няколко прилични седем-осемстотинграмови, с още меки черупки. Като улов не беше нищо особено, но щеше да изкара малко пари. Може би колкото един добър адвокат би изкарал за петнайсет минути. Или за пет.

Не би трябвало да му е нужен адвокат обаче. Изриъл Пайк беше убиец, но беше и честен човек. Двете не се изключваха взаимно. Дори пред чичо си, когото мразеше повече от когото и да било на света, той не бе излъгал. Не беше неблагонадежден разказвач. Просто спестяваше някои факти.

Което беше различно, нали?

Един информатор не беше нищо друго освен разказвач на истории. Един добър информатор казваше истината. Един умен информатор казваше истината, доколкото бе нужно.

В затворническите килии и гробищата имаше мнозина глупави информатори. А може би и някои умни.

Улисан в тежък труд, той се опитваше да не мисли за „Мерео“, но отблясъците от слънцето по водата му напомниха за сутринта, когато бе изкарал гребната лодка и се бе качил на яхтата. Още виждаше белия килим и червените петна.

Моят прокурор.

Каза си, че може би е трябвало да разпознае лицето му, но всъщност Гарднър не беше основният прокурор по делото му. Водеше го един от заместниците му, а на Изриъл му бяха назначили служебен защитник и дори не се стигна до процес. Не беше прекарал кой знае колко време лице в лице с никой прокурор. Това беше лесно за доказване. Никой не би повярвал, че е могъл да изпадне в такава ярост след десет минути личен контакт с обвинителя си, та след петнайсет години в затвора да го издири и да го застреля на една яхта заедно с още шестима невинни мъже.

Нали така?

В този момент една вълна го връхлетя изневиделица и го повали; коляното му се удари в корпуса на лодката.

Взе да брои замахванията с веслата, пренасяйки в сферата на съзнателното движенията, които до момента бе правил несъзнателно — припомняше си ритъма, онова, което бе приемал за даденост, докато то не започна да му се изплъзва — вместо да дърпа напред, се носеше по течението.

Изриъл продължаваше да гребе и през болките си спомни деня, когато бе извършил убийство.

9

Изриъл и баща му бяха на Салвейшън Пойнт от пет седмици. Островът му се струваше много различен от онзи, който бе запомнил като дете, когато баща му изкарваше добри пари от риболов, а дядо му управляваше работилницата „Пайк и синове“, където бяха построени повечето лодки в пристанището. През лятото населението се увеличаваше — все пак това беше Мейн, но през останалото време на острова оставаха само постоянно живеещите. Те бяха корави хора, свикнали да оцеляват в сурова среда. Това наследство означаваше много за обитателите му, особено за големите, съставени от по няколко поколения родове, каквито имаше много по онова време.

Или бе имало някога.

Населението се бе стопило, откакто Ничията зона беше затворена за търговски риболов. Водите в близост до острова можеха да осигурят поминък на неколцина рибари, но не и на цяло селище. Къщите бяха опустели, семействата бяха напуснали. На тяхно място се бяха появили няколко частни имения, но не толкова много, колкото бяха предвиждали всички. Салвейшън Пойнт беше твърде отдалечен, труднодостъпен и див. Туристите и парите им се ориентираха по̀ на юг — към Бар Харбър, Камдън, Бутбей, Огънкуит, Кенебъкпорт. Дори любителите на островния живот можеха да избират между Айлсбъро, Вайнълхейвън и Монхигън. Салвейшън Пойнт беше просто твърде далече на североизток и макар никой да не си го признаваше — твърде депресиращ. Откакто рибарите се бяха разпръснали в различни посоки или бяха избрали нови поприща след затварянето на Ничията зона, къщите стояха празни и всякаква стопанска дейност бе замряла. Без план за възраждане някога идиличното рибарско селище все повече приличаше на призрачно място — умалена, по-изолирана версия на толкова много промишлени градове в Североизтока и Средния запад, по-скоро паметник, отколкото човешка общност.

Изриъл обаче бе пожелал да се върне тук. По много причини. Някои от тях бяха свързани с баща му, други бяха лично негови. Изпитваше това, което изпитват всички алкохолно зависими, оставени насаме със себе си — отчаяна нужда от помощ, от изход. Лятото на острова му се струваше по-приемливо от всякакви други идеи, които му хрумваха. Все пак като момче той бе обичал това място. Щеше да помага на баща си, а баща му — на него.

Онова, което Изриъл не отчете, бе начинът, по който баща му възприемаше миналото. За него островът беше една възможност да обсъди с баща си какво все още може да бъде спасено. За Чарли — да обсъжда със сина си безвъзвратно изгубеното, онова, което не подлежеше на възстановяване или изкупление.

Баща му говореше безспир за тъжната гибел не само на семейство Пайк или дори на острова, а на цялата страна — съвкупната загуба на американската нравственост, трудова етика и състрадание. За него някогашният Салвейшън Пойнт беше символ, място на възможности и кураж, пълно с грижовни съседи и строги, но доброжелателни местни авторитети, място на търпеливо преподадени уроци и колективна мъдрост. Колкото повече говореше за миналото, толкова по-идеализирано си го представяше Чарли, а усилията на Изриъл му се струваха оскърбителни за самото място.

Конфликтът на пристана беше резултат от тези търкания помежду им. Унищожаването на бъдещето бе резултат от миналото.

Баща и син бяха прекарали десет часа в бурното море и бяха подгизнали от ледения дъжд, характерен повече за ноември, отколкото за юни, и когато най-после се върнаха на кея, Изриъл беше толкова зажаднял, че бе готов да даде целия си портфейл за една бутилка студена бира. Привърза лодката за пристана и понесе капаните с оскъдния улов по стълбата на кея. Чарли остана да наблюдава приятелите си, докато разтоварваха със скрипци богатия си улов. Собствената му моторница беше привързана за кея до тях. Ненужна и безжизнена. Заради сина му.

— Твоят дядо… — започна той, както започваше много от изреченията си това лято. Понякога тези думи водеха към приятен спомен, към забавна история или практичен съвет. Но в този момент, в това лошо време, в този ден те доведоха до друго.

— Твоят дядо — каза Чарли, загърнат в оранжева мушама и загледан в неподвижната си безжизнена моторница — е работил така като дете. Бил е на шестнайсет години, когато е построил първата си истинска лодка. Ще ти кажа точно колко работни дни е пропуснал заради пиенето.

Изриъл сновеше между кея и лодката, за да разтовари жалката купчинка капани, давайки си сметка за другите мъже наоколо, които чуваха всичко, всеки от тях готов да предаде на съпругата и децата си казаното от Чарли Пайк на тоя алкохолик и непрокопсаник, сина му. Чарли седеше на кърмата на лодката под кея, докато Изриъл разтоварваше капаните в дъжда. Баща му говореше на висок глас, за да е сигурен, че той не може да избяга от укорите му.

— Твоят дядо беше човек от друга порода. Вече не се раждат такива и адски съжалявам, че трябва да ти го кажа. Наистина съжалявам. Но никой от вас, младите, не разбира така света, както го разбираха дедите ви. Двамата с чичо ти знаем това. Виждали сме го. Обаче твоето поколение? Вие не можете да го оцените. Не можете да го осъзнаете.

До ден-днешен Изриъл не можеше да каже със сигурност дали би направил същото, което направи тогава, ако двамата бяха сами, а не пред рибарите, които ги наблюдаваха като съдебни заседатели, вече готови с присъдата. Беше застанал на кея с гръб към лодката, стиснал в ръцете си един повреден телен капан; по лицето му се стичаха водни струи, докато се мъчеше да не слуша, да се съсредоточи изцяло върху дъжда и вятъра, когато видя сред зяпачите чичо си. Беше сам — той винаги беше сам въпреки двата си брака и двете си деца. Браковете му бяха завършили с развод, двете му съпруги бяха напуснали острова, двамата му синове си тръгнаха с майките си и никой не се върна повече. Синовете му бяха с няколко години по-големи от Изриъл, но той имаше само най-смътни спомени за братовчедите си. Семейните събирания не бяха част от детството му. В течение на много години братята Пайк бяха скарани. Стърлинг гледаше на шерифската значка като на инструмент за влияние и натиск, а не като на знак за лидерство; приемането на подкупи беше за него просто източник на доходи. Бащата на Изриъл странеше от него; Джозая и Мириам Пайк нямаха нищо общо с по-малкия си син. На един остров такова мълчание звучеше оглушително.

Също и помиряванията. В деня, когато Чарли Пайк отново зае страната на брат си, всички знаеха какво означава това — просто беше изгубил. Беше разменил честта си за пари. Едва след като Ничията зона бе затворена и парите станаха кът, братята Пайк се помириха. Местните схващаха за какво става въпрос, но очакваха тази сделка с дявола да е заради нещо повече от една ипотека.

Тя беше заради сина му.

Дотогава той на три пъти бе вадил Изриъл от затвора под гаранция и го бе пращал в клиника за лечение на алкохолици и наркомани. Все скъпоструващи начинания.

Когато към неудачния му син се прибави и забраната за риболова, от който Чарли се бе издържал през всичките тези години, беше лесно да се разбере защо един ден цъфна на прага на брат си с молба за помощ. Какво друго би могъл да направи? Хората обвиняваха сина за греховете на бащата.

Същото правеше и синът. Това бе една от причините Изриъл да се върне на острова, твърдо решен да промени всичко.

Беше се върнал, за да оправи нещата не само за себе си, но и за баща си.

И това щеше да е възможно, ако не беше присъствието на чичо му — поне така смяташе. В деня на убийството Изриъл току-що бе забелязал помощник-шерифа Стърлинг Пайк, когато баща му изригна с пореден залп обиди срещу него.

— Добре, че дядо ти не е между живите — кресна той. — Защото, ако беше видял собствения си внук наркоман, това щеше да го унищожи. Ако трябваше да те гледа как затъваш на същия този кей, където той се скъсваше от работа, за да издържа семейството си, това щеше да го съсипе! Да си мисли, че оставя това имущество в твои ръце, че ти е възлагал такива надежди. Господи, колко нелепо! Само това мога да ти кажа. Добре, че го няма, за да ти бере срама.

Това се чуваше по целия кей и Изриъл видя насладата по лицето на чичо му. Гневът го прониза като игла, думите на баща му натискаха буталото на спринцовката, което изпълваше вените му с ярост. Той се извърна и запокити повредения капан, който стискаше в ръце, към лодката с баща си, като очакваше взрив от крясъци — яростни, но все пак безобидни.

Изблик на гняв, нищо повече.

Проблемът бе, че Изриъл не чу баща му да се движи.

В плющящия дъжд, сред какофонията от скърцане на скрипци и дрънчене на капани, той бе чувал само думите; нямаше как да знае, че, крещейки, баща му е скочил от лодката и се е изкатерил по стълбата до кея. Когато се извърна с капана в ръце, от който стърчаха парчета тел като пирони от разкована дъска, Изриъл очакваше баща му да е още някъде там, долу, а капанът да профучи над главата му и да се стовари в лодката или да цамбурне в морето — запратен в пристъп на ярост, но безвреден.

Вместо това видя намръщеното лице на баща си над горното стъпало на стълбата — от козирката на шапката му с емблемата на фирма за морски дарове се стичаха струи дъжд, а очите му блестяха от гняв.

Толкова много неща се объркаха ужасно бързо. Изриъл прекара безброй безсънни нощи в затвора, питайки се какво е можел да промени един дребен детайл: ако бе чул баща си да се изкачва по стълбата; ако в ръцете си бе държал изправен капан вместо повреден, със стърчащи остри телове; ако времето беше сухо вместо дъждовно; ако приливът беше по-висок. Неща без значение за страничния наблюдател, станал неволен свидетел как той запраща счупения капан за омари в лицето на баща си, но ключови за крайния резултат.

Беше време на отлив, което означаваше по-голяма разлика във височината между кея и лодката, в която падна баща му; дървото беше хлъзгаво от дъжда и отчаяният му опит да се хване за стълбата беше напразен. Капанът беше повреден, което означаваше, че тези стърчащи парчета тел се забиха в лицето му и разкъсаха плътта, предизвиквайки остра, заслепяваща болка вместо зашеметяващ удар. Освен това Изриъл си бе мислил, че баща му е още там, долу, докато той беше точно зад него — цел, която нямаше как да бъде пропусната.

Чарли Пайк падна от горното стъпало на стълбата обратно в лодката, черепът му се разби във вилката на веслото със сух, пращящ звук, усилен от резонаторния ефект на корпуса.

Сега, петнайсет години по-късно, Изриъл бе излежал присъдата си и слънцето грееше на небето. Започваше нов ден в един променен свят. Защо обаче му се струваше, че отново е пропуснал нещо важно, докато беше обърнат с гръб?

„Казвай истината — беше го предупредила Салазар. — Само това се иска от теб“.

Онова, което тя не знаеше — или не бе признала пред себе си — бе, че светът не се интересува дали той казва истината, или не. Американската публика се интересуваше по-малко от справедливостта, отколкото от благочестивото удовлетворение при незабавно отправените обвинения. Хората не желаеха истината; истината беше сложна, объркваща, изискваща нещо от тях, може би признание за собствената им погрешимост. Тя изискваше задаване на въпроси, изслушване на отговори, мислене — а кой имаше време за такива неща?

Нужен им бе някой, когото да обесят.

10

Преди първите отблясъци на зората да бяха осветили най-източния бряг на Съединените щати, Лаймън вече спеше в къщата на покойник, докато някаква непозната жена седеше до него с брадва в ръка.

Той не вярваше, че е възможно, но в крайна сметка усети умора. Освен това си каза, че ако тя е възнамерявала да го удари с брадвата, вероятно вече щеше да го е направила. Жената седеше, загледана в шперплата, и се ослушваше по начин, разбираем за Лаймън, различен от начина на слушане на повечето хора и по-сходен с този на животните. Ослушваше се, сякаш отвън имаше хищник. Сякаш животът ѝ зависеше от това.

По някакъв странен начин присъствието ѝ започваше да му действа успокояващо, защото тя беше нащрек. Никой нямаше да ги издебне изневиделица, това беше сигурно.

И той заспа. Когато се събуди, отвън се беше развиделило напълно, а тя седеше все така на стола. На дневна светлина беше много красива. С тъмна коса, маслинена кожа, черни очи и тънки като на птица кости; китките ѝ бяха колкото неговите. Но ако беше в класа му, щеше да е най-силната. Мускулите на ръцете ѝ бяха изопнати като въжета.

А синините! Те бяха покрили краката ѝ, които все пак изглеждаха по-добре от стъпалата. Стъпалата ѝ сякаш бяха удряни с чук, после минати отгоре с шкурка. При вида им той извърна поглед встрани и по това тя разбра, че отново е буден.

Фиксира го с черните си очи.

— Лай-мен.1

Името му бе разделено на две внимателно артикулирани думи.

Трябваше ли да отговори? Защо не?

— Здрасти. — После, след кратка пауза: — Как се казваш? Трябва да знам.

Жената поклати глава.

Лаймън се изправи бавно. Тя го наблюдаваше, но не понечи да го спре. Той отиде до прозореца, като я следеше с крайчеца на окото си, очаквайки светкавичното ѝ движение, каквото не последва. Но ако се опиташе да си тръгне…

Може би тогава.

Червата му изкуркаха. И двамата чуха звука, отчетлив в празната стая. Той се поколеба, после отиде до бюфета, където бе скрил запасите си от храна. Ако още не ги беше намерила, скоро щеше да го направи.

— Имам мюсли, но нямам мляко — каза Лаймън. — И две десертни блокчета. От гранола, с фъстъчено масло и шоколадови люспи.

Тя не отговори. Той извади десертните блокчета от бюфета, прекоси стаята, подаде ѝ едното и разкъса със зъби обвивката на другото. Досега не се бе приближавал толкова до нея. Усети отново миризмата на море. И на кръв.

Жената протегна ръка нагоре, спалният чувал падна от тънката ѝ силна ръка и тя пое блокчето. Отвори го като него, разкъсвайки със зъби обвивката, но го направи единствено защото не искаше да пуска брадвата. На дневната светлина се виждаше, че острието е нащърбено в центъра — от метала се бе отчупило клиновидно парче. Сигурно брадвата се бе ударила в нещо много кораво, с голяма сила, за да бъде нащърбена така.

Докато дъвчеха, двамата не откъсваха очи един от друг и Лаймън усещаше, че тя е не по-малко озадачена от него, отколкото той от нея, че се пита защо е скрил храна на това място и защо още никой не е дошъл да го търси.

— Търси ме само когато е ядосан — каза Лаймън, сякаш му бе задала въпроса.

Жената наклони глава на една страна.

— Баща ми — каза той. — През деня обикновено е добре. Или спи, или работи нещо, ако успее да намери работа, нали разбираш, за джобни.

Тя се намръщи.

— Пари — каза той. — Само в брой.

Тя кимна.

— Сега си е намерил нещо — каза Лаймън. — За няколко дни, но както и да е. Мисля, че боядисва. От мен се иска само да му се покажа. Ако ме види сутрин, не е много ядосан. Само ако ме няма дълго време вкъщи, се ядосва достатъчно, за да тръгне да ме търси.

— Не можеш да си тръгнеш — каза тя.

Лаймън дояде десертното блокче, облиза обвивката, после я смачка и я пусна в найлоновата торбичка, където си държеше отпадъците.

— Трябва да си тръгна. Иначе ще дойде да ме търси.

— Ще се крием — каза жената, като се потупа с длан по гърдите. — Аз трябва да се крия. Значи — тя го посочи, сякаш не я разбираше — и ти трябва.

Лаймън осъзна проблема ѝ — не искаше да рискува да загуби едно добро скривалище.

— Чукаш на отворена врата — каза той.

Поредно намръщване. Той опита отново:

— Ние сме като гърнето и похлупака. Не, ние сме в една лодка, това исках да кажа. Не ги ли знаеш тия изрази?

Тя не отговори. Лаймън усещаше, че го разбира прекрасно.

— Схващаш идеята — каза ѝ той. — За момента баща ми не ме търси, така че няма да те открие. Но ако остана? Ще дойде да ме търси и ще те завари тук.

Тя погледна брадвата в ръката си. На Лаймън не му харесваше спокойствието в очите ѝ.

— И ти ли беше на яхтата? — попита той. — Онази, голямата, заради която дойдоха всичките тия хеликоптери и полицията, и Бреговата охрана?

Когато тя отново насочи вниманието си към него, на Лаймън му се искаше да не я бе питал.

— Без въпроси, Лай-мен.

— Отвлечен ли съм? — каза той, като си мислеше, че това всъщност не би било толкова лошо. Все пак тя изглеждаше по-малко склонна към насилие от баща му, а самата идея да бъде отвлечен от някого, който не му мислеше злото, му се струваше като примамливо приключение.

— Не — отвърна тя. — Трябва да се крия. Това е всичко.

— Разбирам — каза той, и наистина разбираше. — Но за да се скриеш добре, аз трябва да се прибера. Само така ще стане работата. Ако си тръгна, ще се върна и ще ти донеса още храна. И нещо за краката. Лед поне.

Изражението на лицето ѝ, когато чу думата „лед“, беше почти като на човек, на когото е била предложена вода в пустинята.

— Адски те болят, нали?

Тя го изгледа. Пръстите ѝ се свиха около дръжката на брадвата.

— Сигурно — каза по-тихо той. — Мога да ти донеса лед и анацин. Баща ми винаги си държи запаси от анацин вкъщи. Иначе не може да отлепи сутрин.

Тя премести преценяващ поглед от него към вратата.

— Виж — продължи Лаймън. — Ти си в моето скривалище. Имай ми доверие, не искам други да го открият. На мен то ми трябва повече, отколкото на теб.

Тя се изсмя; звукът накара космите по тила му да се изправят. Но поне го слушаше какво ѝ говори.

— Ако открият мен, ще открият и теб — каза той. — Но аз ще се върна. Няма да кажа на никого.

Черните безизразни очи не го изпускаха. Тя навлажни устни. Погледна към вратата. Мислеше.

— Един час — каза Лаймън. — След един час ще се върна и ще нося лед за краката ти.

Все още нямаше отговор.

— Виж — каза той, — ще те крия. Аз съм честен. Обещавам ти.

Но дали тя щеше да му повярва? Всеки можеше да каже, че е честен. Лаймън бръкна в джоба си и извади комбинираното ножче, най-ценната си вещ. Когато го видя, тя се надигна на стола, жилавите като въжета мускули се стегнаха под кожата на ръката, с която стискаше брадвата. Той ѝ подаде ножчето. Тя го гледаше неразбиращо.

— Много ми е скъпо — каза той. — Така че го вземи, а аз ще се върна да си го прибера. Това е доказателството ми.

Погледът ѝ в този момент го изплаши едва ли не повече от брадвата. В очите ѝ имаше някаква особена благост, която му напомни как го гледаше майка му преди толкова години. За Лаймън всяко благо лице беше спомен от далечното минало. Жената сложи длан върху ръката му и отблъсна ножчето. Допирът на дланта ѝ беше нежен, сякаш в другата си ръка не държеше брадва.

— Един час — каза тя.

Лаймън издиша от дълбините на диафрагмата си.

— Един час — обеща той.

Когато се промуши иззад шперплата, покриващ входа, и вдиша чистия въздух, трябваше да изпита прилив на въодушевление, че се е измъкнал оттам. Защо изобщо да мисли за връщане на това място?

Стъпалата ѝ, припомни си той, докато подтичваше към къщи.

Стъпалата ѝ го караха да се чувства ужасно. Знаеше какво е да се криеш, знаеше и какво е да изпитваш болка. Най-малкото, което можеше да направи за нея, бе да ѝ донесе лед.

Завари баща си на кухненската маса пред кен с енергийна напитка „Монстър“ за изтрезняване. Той го погледна със светлосините си очи, приличащи на люспи оцелял до пролетта лед. Лицето му беше слабо и изпито, но докато от пиенето костите около очите и скулите му се бяха изострили, под гушата му се бе натрупала лой, сякаш плътта му се топеше. По същия начин широките му рамене се бяха прегърбили, някога стегнатите мускули на гръдния кош висяха отпуснато, а над колана му преливаше бирен корем. Жестокостта беше като земното притегляне, дърпаше човека надолу.

— Къде си бил цяла нощ, дяволите да те вземат? — Това прозвуча така, сякаш гласните струни на баща му бяха прегорели. Сутрин беше зъл, но не чак дотам, че да налита на бой. В много редки случаи изглеждаше едва ли не обзет от разкаяние и изпод проклетията му прозираше тъга. Лаймън си казваше, че това се дължи по-скоро на главоболието и киселините в стомаха му, отколкото на страха му и синините, които бе оставил в душата и по тялото на сина си.

— Горе. Бях в стаята си.

— Глупости. Снощи избяга и не се върна. Къде беше?

— В стаята си — повтори Лаймън, като го гледаше в очите. — Останах вън, на двора, чаках да изпаднеш… — той се спря, когато Кори понечи да се надигне на стола си — … да заспиш. После влязох и се качих горе.

— А, така ли? И къде бях заспал, умнико?

— На пода — отвърна Лаймън без колебание и без да отмества поглед встрани.

Баща му изръмжа и пръв отмести поглед от него и Лаймън установи със смесица от отвращение и облекчение, че е повярвал на лъжата му.

— Като се върна, искам да те заваря тук, в кухнята — каза баща му. — Днес ще работя за оня дърт перко Лари Толанд, ще фугираме къщата на някакъв богат задник и проклет да съм, ако почна аз да приготвям вечеря на кучи син като теб, когато съм се убил от работа. Трябва и ти да вършиш нещо в тоя дом.

Лаймън гледаше към петното на стената, където запратеното предишната вечер кенче с бира за малко се бе разминало с главата му. Помисли си за къщата на Дуейн Пърсел, където старата, износена дограма блестеше от чистота, а стъклата бяха толкова прозрачни, че почти не се виждаха.

— Ще направя сандвичи — каза той.

Кори изръмжа.

— Ще видиш. Ще станат хубави — увери го Лаймън, прибавяйки достатъчно умолителен хленч в тона си, за да прозвучи убедително. Както бе звучал навремето, когато още се надяваше, че има шанс да надделее, да намери подходящия подход или аргумент, изражение или звук, за да измъкне баща си от черупката му и да го съживи, нещо като лекарството срещу алкохолизъм на Доктор Франкенщайн. — Ще направя сандвичи и като се върнеш, ще са готови, за да можеш да си починеш, след като цял ден си работил.

Позната реч. Не беше ли чувал и майка си да произнася тези или подобни думи? Може би.

Баща му отново изръмжа и Лаймън се досети защо: беше вече гладен, но и достатъчно много го болеше главата, за да си направи труда да приготвя храна. Освен това в къщата нямаше кой знае какво за ядене. Което водеше към следващата стъпка.

— Ще ми трябват само малко пари, за да ида до магазина да купя хляб и месо.

— Да бе, трябвали му пари. Същият си като майка си, курвата.

Да, искаше да каже Лаймън, точно така. Искам да купя хляб и месо, за да те нахраня, от което следва, че съм същият като майка ми, курвата.

Той си пое дъх.

— Не мога да направя сандвичи без хляб и месо.

Произнесена по вечерно време, тази забележка щеше да изстреля Кори от стола му със свити юмруци, но сутрин, докато слънцето блестеше в очите му, той просто не можеше да събере сили за това. Извади една петарка и четири банкноти по един долар от задния джоб на джинсите си, хвърли им последен печален поглед и ги пусна на масата.

— И да оставиш рестото тук, на същото място, като се върнеш. До цент.

— Ще го оставя — каза Лаймън; щеше да го направи както винаги. Поне досега. За днес не беше толкова сигурен.

— Няма ли да кажеш едно благодаря?

Провисналата мека плът под брадата на Кори се сби на топка, когато наведе глава — като куче, което се готви за бой.

— Благодаря — каза Лаймън, после се качи по стълбите, влезе в стаята си и затвори вратата.

Седна на леглото и погледна часовника на микровълновата фурна, поставена на пода до матрака му. Фурната не работеше, но часовникът ѝ показваше часа и можеше да се използва като будилник, стига да пресметнеше колко часа да си остави за сън и да натисне „старт“. Нищо вътре нямаше да загрее и поставката нямаше да се завърти, но часовникът щеше да започне да тиктака и в един момент да запищи. Това беше единственият начин да бъде навреме в училище, откакто баща му бе занесъл телефона му в заложната къща.

Лаймън нагласи фурната на двайсет минути, натисна „старт“, излегна се на матрака, поставен на пода, затвори очи и заспа.

11

Когато часовникът на фурната писна, Лаймън се събуди бавно, разтърка очи и натисна бутона, за да го спре. Половината от срока, който си беше поставил, беше изтекъл, но това означаваше, че и баща му вече не е вкъщи. Само това го вълнуваше в момента.

Стана, изми си зъбите, наплиска лицето си със студена вода и слезе долу. Деветте долара си лежаха на масата. Той ги пъхна в джоба си, но нямаше намерение да ходи до магазина. Поне засега. Вместо това взе флакона с анацин от кухненския плот и изсипа осем таблетки в шепата си. Поколеба се, но си спомни за стъпалата на онази жена и изсипа още шест. Намери чиста торба за боклук, отиде до фризера и я напълни с лед — единственото нещо в къщата, от което Кори Ранкин поддържаше солидни запаси.

В банята Лаймън откри шишенце с кислородна вода, флакон бактин с изтекъл срок и ролка бинт. Напълни обемистите джобове на късите си панталони с нещата за първа помощ, после грабна торбата с лед и излезе от къщи.

Денят беше слънчев, с високо безоблачно небе; океанът изглеждаше като поръсен със счукано стъкло. Нямаше вълни, повърхността беше равна, синя и блестяща. Лаймън се запита дали баща му наистина работи при Лари Толанд, или е взел ферибота за Рокланд. Правил го бе и преди. Не очакваше синът му да научи, но на остров като този трудно се опазваха тайни. Каквото и да намираше Кори в Рокланд, то му вредеше повече от алкохола. Прибираше се не бесен и налитащ на бой, а някак спихнат, като зомби, и в погледа му се четеше объркване. Понякога това беше по-лошо от ярост.

Лаймън претича през двора, заобиколи няколкото бора и стигна до къщата на Пърсел. Имаше вид на най-съсипаната от трите изоставени къщи на Литъл Херинг, но отвътре беше най-чиста и запазена. Човек никога не биваше да се доверява на външния вид.

Жената с брадвата му отвори още преди да бе стигнал до вратата. По-точно бутна навън шперплатовата дъска, но ефектът беше същият. Беше се върнал десет минути предсрочно.

— Лай-мен — каза тя. Все още произнасяше името му някак дървено, сякаш беше от две отделни думи.

— Ето ме. — Той вдигна торбата за боклук. Ледът вътре изтрака. — Нося лед.

Тя погледна първо него, после торбата, избута докрай дъската от касата на вратата и го пусна да влезе. Взе от ръката му леда. Лаймън извади флакона бактин и бинта, загреба от джоба си таблетките анацин и постави всичко на кухненския плот.

— Това за начало — каза той. — Имам и пари. Мога да купя храна. Не са много, но ще ти взема нещо по-добро от десертно блокче.

— Пари — повтори като ехо тя. — Трябват ти пари.

По лицето ѝ отново премина нещо като усмивка, някакво мимолетно свиване на мускулите, което не изразяваше враждебност, после закуцука към старото канапе и повдигна една от възглавниците. Той видя, че в дамаската, върху която бяха поставени възглавниците, има изрязана дупка. Беше с правилна квадратна форма и достатъчно малка, за да не пропадне възглавницата през нея. Тази жена боравеше доста умело с брадвата.

Тя я остави върху средната възглавница. После се наведе, при което одеялото, което бе увила около кръста си, се разтвори и той видя голите ѝ крака и извивката на хълбока ѝ и засрамено погледна встрани. Изпита някакъв странен прилив на чувства, едновременно приятни и не. Сякаш беше колкото естествено, толкова и отвратително да иска да види това.

Извърна се към прозореца и се загледа в морето.

Чу гласа ѝ:

— Пари, Лай-мен.

— Имам девет долара — каза той, все така с гръб към нея.

— Пари — повтори тя и тогава Лаймън се обърна.

Беше с лице към него, одеялото отново покриваше краката ѝ, а в ръцете си държеше дебели пачки банкноти. Само в едната ѝ ръка имаше повече пари, отколкото Лаймън бе виждал на едно място през целия си живот.

— Мамка му — възкликна той. Не можа да се сдържи.

Тя прекоси стаята и му подаде пачките. Той не знаеше какво да прави с всичките тези пари. Притесни се и когато ги пое и започна да ги тъпче в джобовете на панталона си, ръцете му затрепериха, няколко банкноти се изплъзнаха и паднаха на пода.

— Извинявай!

Той коленичи, посегна да ги вдигне и замръзна. По някои от тях имаше ръждивокафяви петна. Плътни и тъмни.

Кръв.

Погледна към жената, която гледаше надолу към него и мълчеше. Устните му се разтвориха, но не знаеше какво да каже. Накрая отново се наведе и натъпка кървавите пари в джобовете си колкото се може по-бързо.

12

Изриъл гребеше назад към кея, когато видя атевето, паркирано в двора на къщата му.

Беше кавасаки с балонни гуми и тръбна броня пред решетката на двигателя. Седалката му беше празна. Мъжът, пристигнал с него, беше застанал на пристана; слънцето го огряваше в гръб и сянката му падаше върху водата. Беше облечен с джинси и бежово сако върху бледосиня риза и носеше скъпи лъснати ботуши, които определено не бяха подходящи за каране на атеве.

Мъжът се наведе безмълвно, сграбчи носовия кнехт на лодката, издърпа я до пристана и я завърза с ловки, отработени движения. Имаше издадена долна челюст, плътен тен и тъмна коса, късо подстригана и сресана назад от оплешивяващото чело. Слънчевите му очила отразяваха околността, скривайки очите му.

— Здравейте, господин Пайк. Аз съм Джей Ар Карузо.

— От коя телевизия сте? Отговорът ми ще бъде същият: „Без коментар“.

— Не съм от телевизия.

— Нахлувате в чужд имот заради тръпката, а?

Изриъл излезе от лодката, качи се на пристана и застана срещу мъжа. Карузо беше точно колкото него на ръст, малко над метър и осемдесет, със същите широки рамене, същата конструкция и същото тегло, около 85 килограма — сякаш беше боксьор, специално подбран, за да се впише в неговата категория.

— Надявах се да поговорим. За ваше добро — каза Карузо.

— Я виж ти.

— Приветствам скептицизма ви. Човек във вашето положение не бива да се заблуждава, че има приятели.

Изриъл погледна към дъските на кея. Лъснатите ботуши на Карузо бяха с цвят на кафе.

— Колко дадохте за тия ботуши? — попита той.

— Не си спомням — Карузо изглеждаше донякъде развеселен от въпроса.

— Каква марка са?

— „Вайбърг“.

— Не съм я чувал.

— Канадска фирма.

— Това са най-хубавите ботуши, които съм виждал някога — каза Изриъл. — Значи не сте ченге.

Карузо се ухили. Имаше блестящи бели зъби. Всичко в този човек сякаш излъчваше блясък, но Изриъл забеляза и езика на тялото му, начина, по който успяваше да остане абсолютно неподвижен върху поклащащия се кей, с изпънати назад рамене и стъпили здраво крака, и разбра, че не бива да го подценява. Беше красив, но не женствен.

— Вече не съм — каза Карузо. — Някога бях обаче.

— А какъв сте сега?

— Частен детектив.

— Тоест нямате официални правомощия. С което опираме до незаконното нахлуване в имота ми.

— Четири години съм служил в щатската полиция на Северна Каролина.

— Жалко, че не сме в Северна Каролина.

— После постъпих в армията, станах военен полицай — каза Карузо, сякаш Изриъл не се бе обадил. — Служих шест години, уволних се и продължих да уча.

— Не си спомням да съм ви питал…

— Имам магистърска степен по криминалистика и съдебна медицина от университета „Джордж Уошингтън“, завършил съм специализации във ФБР, Сикрет Сървис, Института по патоанатомия към въоръжените сили, Медицинския факултет на Северозападния университет, „Смитсониън“, клиниката „Кливланд“ и Скотланд Ярд.

— В „Смитсониън“? — попита Изриъл.

— Точно така.

— В музея?

— Те се занимават и с други неща.

— Не знаех.

— Със съдебна антропология — каза Карузо. — В тази дисциплина са най-добрите в света.

— Какво ли не сте учили! — каза Изриъл, докато си мислеше: Ченге, войник, криминалист — тази смес не звучи много окуражаващо. — Предполагам, че има причина да ме запознавате с биографията си?

— Има, да. Моята специалност е възстановяване на местопрестъпления.

— Звучи интересно. Само дето нямам местопрестъпление, което да се нуждае от възстановяване.

— Мисля, че имате — каза Карузо, който още не беше помръднал от мястото си. Стоеше изправен върху поклащащия се кей, с лице срещу вятъра, плашещ в спокойствието си. — Предлагам ви да се повозим заедно, колкото да ме изслушате.

— Да се повозя с вас?

— Да. Защото полицията скоро ще е тук, а вие няма да имате време да изслушате други варианти.

Изриъл погледна към къщата. Дворът беше пуст. Не му хареса увереността, с която Карузо бе предвидил пристигането на полицията.

— Ще дойдат със заповед — каза той. — Ще трябва да се съобразите с нея. Съветвам ви да чуете какво имам да ви кажа, преди тук да настане хаос.

— Заповед за какво?

— За обиск на дома ви. Имате две възможности: първо, да изтичате до къщата си и да свършите каквото има за вършене, преди да са дошли. И второ: да се повозите с мен и да ме изслушате.

— Или трето: да ви кажа да се пръждосвате, после да отида да дремна, защото нямам причина да се притеснявам от полицията.

Карузо чакаше.

Изриъл неистово желаеше да му каже да се разкара. И още по-неистово желаеше да се изкачи по склона до дома си с безгрижната походка на човек, който няма от какво да се бои.

Но не можеше.

— Петнайсет минути от времето ви — каза Карузо. — Ще поседим в самолета и ще си поприказваме, после ще ви докарам обратно дотук, за да се оправяте с всичко, което ще се струпа на прага ви.

— В самолета?

— Точно така.

Салвейшън Пойнт нямаше гражданско летище, единствено писта за малки машини. Там не можеше да кацне нищо по-голямо, само частни самолети и медицински хеликоптери, обслужващи летуващите богаташи и умиращите местни хора.

— Ако сте частен детектив, кой е клиентът ви?

— Семейството на една от жертвите.

— Коя?

— Не мога да разкривам кое е семейството. Въпрос на поверителност. Сигурно разбирате.

— Естествено.

Карузо погледна часовника си. По дизайн приличаше на пилотски, но блестеше като бижу.

— Петнайсет минути — каза той. — Или предпочитате да изчакате полицията?

— Доста отдавна не съм се качвал на самолет — каза Изриъл.

Карузо отново му показа белите си зъби.

Отидоха до атевето, Изриъл се настани на седалката за пътника, а Карузо запали мотора и потегли. Шофираше бързо, с една ръка, докато другата плуваше във въздуха около десния му хълбок. Не носеше пистолет под сакото, но ръката му все се насочваше натам. По навик.

Пистата беше в средата на острова — ивица асфалт, заобиколена от висока трева и метална ограда. Изриъл още помнеше врявата, която бяха вдигнали целогодишните островни обитатели при последното ѝ разширяване. Ако хората престанели да идват с лодки, това щяло да промени местната култура, твърдяха те. От възмущението им не последва нищо. Пистата бе завършена и през летните месеци на нея кацаха и излитаха самолети. Някои и през есента. Но не и през зимата. Днес до единствения хангар бяха паркирани четири самолета — три витлови и един малък елегантен бизнес джет.

Карузо се насочи към него.

Спря в сянката на спуснатата стълба, скочи от атевето и посочи към вратата на самолета. Изриъл се изкачи по стълбата, наведе се, за да влезе вътре, и за пръв път през живота си се озова в частен реактивен самолет. Усещането по странен начин напомняше влизането му в затворническата килия. Студената тръпка по гръбнака му бе предупреждение да бяга, докато още можеше.

— Сядай — каза Карузо. — Нещо за пиене?

Отиде до минибара в предната част на салона. Там имаше бутилки вино, гарафа уиски и кофичка с лед.

— Не, благодаря.

Вратата на пилотската кабина беше затворена. Салонът не беше точно пищен, а по-скоро стилен. В задната част, към тоалетната, имаше две кожени канапета едно срещу друго, а по-напред, към пилотската кабина — шест кожени кресла със свалящи се назад облегалки. Дървените части блестяха като ботушите на Карузо. Тук-там имаше златни акценти. Всичко напомняше на Изриъл за „Мерео“. И това не му харесваше.

Той седна на едно от канапетата, а Карузо се настани на другото, разпери ръце върху облегалката и кръстоса крака, като така и не свали слънчевите си очила.

— Знаеш ли кой е бил най-полезен за конспиративната теория около убийството на Кенеди? — каза той.

— Моля?

— Помисли за авторите на тази конспиративна теория. Кой им е помогнал най-много?

— Осуалд, предполагам.

Карузо поклати глава.

— Джак Руби. Ако не е бил той, Осуалд е щял да бъде изправен пред съда, да проговори и после всеки да си прави изводите, нали така? Но се появява Руби, гръмва го и оттогава шейсет години слушаме разни налудничави теории и ще ги слушаме поне още сто. Благодарение на Руби конспиративистите не звучат напълно откачено. Прокуратурата повдига обвинения на мъртвец, но авторите на конспиративни теории ще останат вечно неудовлетворени.

Изриъл го гледаше неразбиращо. Вече съжаляваше, че не си поиска питие.

— Това, което ти е нужно — каза Карузо, — е убедителна история. Нещо, на което да повярват и медиите, и прокуратурата, и полицията. Не казвам, че историята ни трябва да е изцяло без въпросителни. Само детските приказки обясняват всичко докрай. Не ни е нужно да разправяме приказки за начина, по който са били убити онези хора на „Мерео“.

Докато гледаше загорялото лице на мъжа, Изриъл си мислеше: В „Смитсониън“ преподават криминалистика. От всичко, което му се бе струпало на главата, тази мисъл беше заседнала в съзнанието му.

— И тук аз ти идвам на помощ — каза Карузо. — Мога да бъда от полза за каузата ти.

— Аз нямам кауза.

— Каузата си ти. Не искаш да умреш заради престъпление, което не си извършил. Или поне не си извършил сам.

— В Мейн няма смъртно наказание — каза Изриъл. — Добра новина за мен, нали?

— Още веднъж се сещам за Джак Руби.

— Тази забележка не е предназначена да ме предразположи към успокоение.

Карузо отлепи гърба си от седалката и се наведе напред, имитирайки позата на Изриъл; двамата приличаха на треньори, обсъждащи стратегията на предстоящ мач.

— Представянето на приемлива история за престъплението, извършено на борда на „Мерео“, би била от полза за моя клиент. А и за теб.

— Аз вече представих моята история. Нарича се истина.

— Чичо ти може да е на друго мнение, а не съм убеден, че Стърлинг е добър човек. Ще разберем. На твое място не бих искал да го разбера по трудния начин.

От всички хора, които би могъл да посочи като заплаха, Карузо бе избрал помощник-шерифа на острова — сам по себе си толкова незначителна брънка в командната верига, че не би трябвало изобщо да го е забелязал.

— Стърлинг? — каза Изриъл, опитвайки се да звучи максимално пренебрежително. — Ако ще ме плашиш, пробвай с нещо друго, човече. Моят чичо няма никаква власт.

— Може да му бъде дадена.

— Дадена?

— Не е невъзможно, нали? Конкуриращи се сили, конкуриращи се цели, картината е сложна.

— Говори по-ясно.

Карузо въздъхна.

— Ти разбираш кои са умрели на онази яхта, какви са били, с какво са се занимавали, в какви кръгове са се движили. Но разбираш ли също, че тяхната смърт може да има много тежки последици и за останалите живи след тях?

Изриъл го изгледа недоумяващо.

— Престъплението трябва да се разследва — каза Карузо. — Но не и семействата на жертвите. Следиш ли ми мисълта?

Изриъл я следеше. Някой се опитваше да избегне скандал.

— Кой ще нанесе изпреварващия удар? — попита той.

— Когато имаш сблъсък на интереси — продължи Карузо, сякаш не бе чул въпроса — и сблъсък на сили, ще искаш да обясниш какво се е случило на „Мерео“. Ще бъдеш звездата в тези истории. Аз мога да ти помогна да разкажеш една такава история, или може някой друг да те използва в неговата. В единия случай контролираш положението. В другия си понасяш последиците.

— Или пък отивам да разправя на полицията какво ми каза току-що и гледам как ти щракват белезниците.

Карузо се ухили. Усмивката му излъчваше такова спокойствие, такава липса на страх, че стомахът на Изриъл се сви. Как ли се чувства човек, запита се той, който не се бои от нищо?

— После на медиите — каза. — Ще им е драго да го чуят от мен.

Карузо извърна ръце с дланите нагоре: Действай, приятелю, като през цялото време остана усмихнат. Изриъл замълча, изчерпал безплодните си заплахи.

— Искам да помислиш за правдоподобността — каза Карузо. — Да помислиш за Осуалд и Руби и как тихо да приключим тази история.

— Убийството на Кенеди е приключило тихо? Та за него все още се пишат книги, снимат се филми!

— Но не се повдигат нови обвинения, нали?

— Обърках се — каза Изриъл. — Ти смяташ ли, че Осуалд е убил Кенеди?

— Не ме интересува — каза Карузо. — Историята беше разказана и светът в голямата си част я прие и забрави. Случаят е приключен. Това искам да запомниш.

— Мамка му. Помислих си, че вече си го разкрил и аз пръв ще науча истината.

Карузо престана да се усмихва и Изриъл видя онази корава сърцевина, онази стаена заплаха, която никакви колосани ризи и хилядадоларови ботуши не можеха да прикрият.

— Ти си бил съден от Пол Гарднър — каза Карузо. — Дядо ти е написал враждебно писмо за Ричард Хосмър.

— Враждебно? — изпръхтя презрително Изриъл. — Беше твърде учтиво, ако знаеш какво говореха за него повечето хора на острова след затварянето на Ничията зона. Ако Хосмър се беше появил тук по онова време, щеше да…

Той се спря, а Карузо се усмихна.

— Да бъде убит? Това ли щеше да кажеш?

— Щях да кажа, че си глупак, ако отдаваш някакво значение на това писмо.

— Чакай, чакай, не съм приключил с теорията си — каза Карузо. — Ти водиш лична вендета и срещу въпросния Хосмър, който се кандидатира за сенатор, и срещу Гарднър, който също е кандидат-сенатор. На мен ми е достатъчен само единият от тях, за да докажа умисъл, а имам и двамата. Ти изпитваш ирационална омраза, имал си достатъчно време през всичките тези години в затвора, за да отлежи в теб жаждата за мъст. Определено имаш проблем с избухливостта, след като си убил баща си пред дузина свидетели, а после са ти удължили присъдата, понеже в затвора не си спрял да се биеш.

— Не аз започвах сбиванията.

— Това, което те очаква сега, не е някаква надрусана отрепка с дръжка от метла, Пайк. Играта е много различна. — Карузо въздъхна и разтърка с два пръста челото си, явно губейки търпение. — Поне имаш ли доверие на щатското ченге?

Дъхът на Изриъл спря. Опита се да си придаде учудено изражение.

— На Салзасар ли? — Съзнателно произнесе грешно името ѝ.

Карузо наклони глава на една страна и се намръщи.

— Тя дойде в къщата ми заедно със Стърлинг — каза Изриъл. — Как мислиш?

Карузо кимна бавно, но не каза нищо. Изриъл не желаеше разговорът да тръгне натам.

— Трябва ли да ѝ имам доверие? — попита той, надявайки се това да прозвучи като въпрос, който току-що му е хрумнал, а не го е измъчвал с месеци.

— На никого не бива да имаш доверие, Пайк. Но с мен имаш повече шанс, отколкото с останалите.

— Ще го взема предвид.

— Надявам се. Знам, че не си съвсем безпомощен обаче. Имаш влиятелни приятели.

Изриъл се изсмя.

— Да — продължи със сериозно изражение Карузо. — Наистина имаш. Комисията за предсрочното освобождаване е разгледала случая ти по-рано от нормалното. Според моя опит за това е нужен адвокат с влияние. Кой беше твоят?

Изриъл стана.

— Не ги мисли моите влиятелни приятели, Карузо. Трябва да тръгвам.

— Седни.

— Не, приключих.

— Ето, вземи това — Карузо му подаде визитка. — Звънни ми. Може да ни дойдат идеи.

— Седем души са убити, а ти искаш да си подхвърляме идеи как да лъжем по въпроса?

Карузо мушна визитката в ръката му. Изриъл я хвана за двата края и я скъса.

Карузо обаче не видя това. Беше го заобиколил и чукаше на вратата на пилотската кабина. Тя се отвори и Изриъл видя двамата пилоти. Бяха с военни униформи.

— Излитаме след минута — каза им Карузо. Вратата се затвори. Той отново се обърна към Изриъл. — Размисли хубаво, Пайк. Надявам се да се чуем.

Изриъл искаше да пусне парчетата от скъсаната визитка на пода. Наистина го желаеше. Вместо това мушна двете половинки в джоба си и слезе от самолета. Карузо не извика след него. Слънцето светеше нереално ярко върху асфалтовата писта. Изриъл стигна до края ѝ, промуши се през оградата и навлезе във високата трева. Зад него двигателите на самолета вече работеха и мощният им тътен караше въздуха да вибрира. Той не се обърна. Навел глава, вървеше напред, като се опитваше да не мисли за онази прочута снимка на Джак Руби, който стреля в корема на Лий Харви Осуалд, докато отвсякъде са заобиколени от полицаи.

Карузо бе изнесъл впечатляващо представление. Всичките тези приказки за Руби, хвалбите за собствените му експертни познания, за специализацията в шибания „Смитсониън“. Биваше го за актьор този Джей Ар Карузо.

Видях пилотите, помисли си той. Униформите им не бяха театрални костюми.

А може и да са били. Откъде би могъл да знае? Един от убитите мъже на „Мерео“ се оказа филмов продуцент все пак. Изриъл не смяташе да остави Карузо да влезе под кожата му. Той нямаше власт над него. Беше просто поредният мръсник, който се опитваше да го притиска.

Изкачи се до билото на ниския хълм над къщата си, погледна надолу и видя единствения човек на този свят, когото би желал да види.

Джен Салазар.

Но тя не беше сама. С нея бяха Стърлинг и още двама униформени; всички те чакаха Изриъл пред вратата на къщата му.

13

— Здрасти, Из! — извика Стърлинг, докато Изриъл слизаше по склона.

— Изриъл.

— Прощавай, грешка.

Той не познаваше двамата униформени — и двамата мъже, и двамата от щатската полиция на Мейн, застанали до Стърлинг. Джен Салазар стоеше зад тях, мушнала ръце в джобовете на полицейското си яке. Избягваше погледа му, но изглеждаше неспокойна.

— Какво става, Стърлинг? — каза Изриъл.

— Помощник-шерифе.

— Моля?

— Можеш да ми викаш помощник-шерифе или сър.

— Защо сте тук? — попита Изриъл.

Стърлинг вдигна пред лицето му лист хартия, навит на руло.

— Заповед за обиск.

Карузо се бе оказал прав.

— Ти сигурно се шегуваш.

— Съжалявам.

— Не се и съмнявам. — Изриъл прекара длан по наболата си брада.

Погледна към двамата полицаи зад Стърлинг, после към Салазар. Задържа погледа ѝ за миг, търсейки знак за нещо, което не би могла да му каже, докато останалите бяха наблизо.

— От яхтата липсват някои неща — каза тя. — Ти си бил на борда. Трябва да проверим.

— От „Мерео“ се качих на полицейския катер — каза Изриъл. — Не съм имал възможност да задигна никоя от чашите за вино.

— На яхтата няма охранителни камери — каза Салазар.

— Значи разполагате само с моята версия.

Тя кимна. Опитваше се да си придава строг и недоверчив вид, но Изриъл забеляза страха в очите ѝ. Налагаше се скоро да поговорят насаме и майната им на рисковете. Твърде много неща се бяха променили твърде бързо.

— И ти вярваме — каза лицемерно Стърлинг. — На твоя страна сме. Как ли не! Затова искаме да изясним и забравим това. Просто ще влезем и ще огледаме, няма да се бавим.

Изриъл се обърна към него:

— Имаш списък, нали?

— Списък ли?

Стърлинг тръгна към къщата, принуждавайки Изриъл да го последва или да остане назад.

— Заповедта за обиск не подлежи на свободно тълкуване — каза Изриъл. — Ако от яхтата липсват разни неща или ако някой твърди, че липсват, трябва да търсите въпросните неща. Не може да ровичкате навсякъде, докато си харесате нещо. Обискът трябва да бъде конкретен, ограничен до това, което е посочено в заповедта.

— Виждам, че си говорил с адвокати.

— Четях романите на Майкъл Конъли в затвора. Но държа на думите си. Обискът трябва да бъде ограничен по обхват.

Стърлинг се усмихна и му подаде навития на руло документ.

— Ето ти всичко необходимо, черно на бяло. И да, имаме списък. Няма да отнеме много време.

— Какво липсва от яхтата?

— Ами на първо време седем човешки живота.

— Какво липсва от…

— Пари — каза Стърлинг. — Долари.

— Имам четиресет в портфейла си. Чувствай се свободен да ги изземеш. Но ще искам разписка.

— И снимки — обади се Салазар зад тях.

Стърлинг я погледна намръщено, сякаш му бе откраднала най-важната реплика. Тя не му обърна внимание, наблюдаваше Изриъл. Стоеше с изпънати назад рамене и повдигната брадичка, като самонадеян боксьор, който знае, че никой на ринга няма да посмее да замахне срещу него. Изриъл обаче знаеше какво изпитва тя в този момент. Нещо подобно на онази студена хватка, която вледеняваше дробовете му.

— Снимки на какво? — попита той, като в същото време се чудеше как Карузо е научил за тази заповед за обиск още преди да му бе връчена, и мислеше за онази култова снимка на убийството на Осуалд пред очите на полицията.

Стърлинг го плесна по рамото.

— Дай да не си създаваме проблеми. Не бих си губил времето да хвърлям въдици, където знам, че няма риба, нали разбираш? Също и ти.

— Също и аз — повтори Изриъл, като махна ръката му от рамото си. Сърцето му блъскаше бясно в гърдите, сякаш искаше да изскочи.

— Да. Ще огледаме къщата, ще огледаме работилницата и ще ти се махнем от главата.

Сърцето на Изриъл внезапно спря да бие.

— Работилницата.

— Точно така. — В погледа на чичо му се четеше наслада. — Длъжни сме да претърсим всички имоти, които са твоя собственост.

Работилницата за лодки беше наследство на Изриъл от дядо му, който не бе пожелал да я остави на синовете си. Когато навремето разбра за завещанието, Стърлинг позеленя от злоба. В „Пайк и синове“ някога се бе помещавала душата на островната общност. Извисяваше се над кея и беше първата сграда, която се виждаше от ферибота — продълговата, червена като хамбар, тя бе обезсмъртена в снимки и в платната на някои от най-добрите пейзажисти в щата. Сега беше празна и щеше да си остане така — дните ѝ като печатница за пари и център на влияние бяха отдавна отминали, но нямаше да принадлежи на Стърлинг Пайк. Никога.

— Това са глупости — каза Изриъл. — И ти го знаеш. Какво, по дяволите, се опитваш да докажеш?

— Винаги има риск от рецидивизъм, племеннико. Искаш да приема на доверие думите ти, че си станал нов човек, че петнайсетте години в килията са те подготвили да се върнеш в обществото, излекуван от избухливостта, която те вкара в нея. Статистиките сочат, че това е малко вероятно.

— Знаеш много добре, че не съм убил никого на онази яхта.

— Не мога да знам какви убийства още си извършил освен онова, което видях с очите си.

Ехидната му усмивка накара ръцете на Изриъл да се свият в юмруци.

— Леко, Изриъл — обади се предупредително Салазар.

— Нищо му няма — каза Стърлинг. — Нали, Из? Затворът е докоснал душата му, Салазар, превърнал го е в кротко котенце. Нито следа от някогашната войнственост. Виждаш по очите му, нали? Това не е ли поглед на реформиран човек?

Провокираше го. Опитваше се да предизвика реакция, търсеше повод да му сложи белезниците. Изриъл отпусна юмруци, загледан в океана, и си припомни лицето на дядо си — бялата брада, сините очи, извитото в дяволита усмивка ъгълче на устата. Беше добър човек. Разбран. Затова всички на острова го обичаха. Кротък и благ, той нямаше нищо общо със синовете си. Така и недоумяваше откъде са се извъдили такива. Това недоумение щеше да го преследва до края на живота му. Изриъл си мислеше, че то е предизвикало смъртта му. Съдебният лекар я бе определил като причинена от сърдечен удар, но по-вероятно беше да е от разбито сърце. Джозая Пайк така и не осъзна как е отгледал двама мъже, които са се покварили толкова лесно. Едва ли щеше да понесе съзнанието за това.

А той дори не проумя пълния размер на покварата им, помисли си Изриъл. Представа нямаше колко дълбоко е проникнала.

Погледна чичо си и каза:

— Търси където смяташ за нужно, помощник-шерифе. Това не ме засяга.

Стърлинг изглеждаше разочарован. Надявал се бе да събуди в него познатата ярост.

— Отключи — нареди той.

Изриъл пристъпи към вратата на бащината си къща с усещането за неизбежна беда. Всичко старо се повтаряше. Миналото преследваше настоящето.

— Върви да търсиш липсващите пари — каза той и отвори вратата. — Не е нужно да вися над главата ти и да те гледам как тършуваш. Ще остана тук да изпуша една цигара.

14

Изриъл отиде до парапета на верандата. Чу Салазар да казва тихо на чичо му:

— Ще го наблюдавам да не укрива нещо и да не се отлъчва от имота.

Ще го наблюдавам да не укрива нещо. Точно Салазар да каже това.

Тя излезе навън, затвори вратата след себе си и застана до него, с лице към океана, в сянката на високите смърчове от двете страни на къщата.

— Как се озовах сам на бесилото, Салазар?

— Шшшт.

— Майната ти с това шшшт. Дай ми цигара. Трябва да правя това, което казах, че ще правя, нали идеята е такава? Продължаваме с театъра дори когато онзи кучи син вътре не си прави труда да се преструва.

Тя извади пакет цигари, подаде му го и постави запалката си върху парапета. Изриъл запали цигара, пое дима и остана заслушан в шума, който вдигаха полицаите, докато претърсваха бащината му къща.

— Трябва да говорим — каза тихо той, закривайки устата си с ръка.

— Знам. Не тук. Но скоро.

— Ако не е скоро, ще е в стаята за свиждане в затвора, този път с включена камера. Защо Стърлинг ръководи тази акция, между другото? Можеше да му покажеш старшинство.

— Това би било рисковано.

— А може би си струва да рискуваш. — Шепотът му прозвуча като съскане.

Тя се наведе към него, за да вземе запалката от ръката му. Той усети аромата на шампоана ѝ, или може би беше лосион за тяло, нещо с дъх на хвойна.

— Работилницата чиста ли е? — попита едва чуто Салазар.

Прост въпрос, на който той нямаше прост отговор.

— Не може да открие нищо, за което има причина да се боиш.

Тя се намръщи, не схващаше мисълта му. Много скоро щеше да разбере.

— Имам нужда от истински разговор — каза той. — Не шепнешком. Всичко се… разпада, и то бързо.

Тя погледна към къщата, за да се убеди, че Стърлинг не ги наблюдава. Откакто се познаваха с Изриъл, винаги бе идвала при него с готови следващи ходове и мисълта, че е много добра в планирането, го успокояваше.

— Когато приключим с обиска, вземи ферибота за Рокланд — каза тя.

— За Рокланд? Защо, по дяволите, да ходя толкова далече?

Очите ѝ казаха, че въпросът му е глупав. На което и да било по-близко място може би щяха да ги разпознаят.

Той кимна с неохота.

— Ще ме пуснат ли да се кача на ферибота?

— Мисля, че да.

— Мислиш?

— Да. Заповедта е за обиск, не за арест. Преструвай се, че си търсиш адвокат в Рокланд. Разходи се, почукай на някоя и друга врата, събери малко визитки, каквото се сетиш. След това иди в тамошния бар, как му беше името, „Еклипс“? Не, по-добре в бирарията към пивоварната, „Рок Харбър“. Там е по-безопасно.

— Не ми е разрешено да пия. Ще наруша условията на предсрочното освобождаване.

Тя срещна погледа му.

— Именно. Затова, като вляза вътре да те закопчая, ще изглежда естествено. Ще свърши работа.

Ще свърши работа. Бе чул същите думи от устата ѝ, преди да бъдат убити седем души, когато бе размахвала пред лицето му свободата като примамка за неговите услуги.

Входната врата се отвори с трясък, сякаш някой я бе ритнал отвътре. Салазар се дръпна от него в момента, в който Стърлинг и двамата униформени изскочиха навън.

— Чисто е — каза Стърлинг. — А сега да идем до работилницата, става ли?

Обискирането на къщата бе приключило дяволски бързо. Явно истинската цел на Стърлинг беше работилницата. Устата на Изриъл пресъхна при мисълта какво ще заварят там. Не бяха улики за престъпление, но не беше и нещо, което би могъл да обясни лесно.

— Не е необходимо да я претърсвате и ти го знаеш. И тук нямахте работа. Ние с теб сме роднини. Има конфликт на интереси.

— Не сме роднини. Имаме обща кръв, това е всичко. Можеш да подадеш колкото си искаш жалби за конфликт на интереси, но няма да ме спреш да претърся работилницата. Ще дойдеш ли с нас, или ще ми дадеш ключа? Я по-добре остани тук. Там ще те зяпа целият остров. Не искам да създавам погрешно впечатление, че те развеждам из него като подсъдим.

Каза го усмихнато. Кучият му син се усмихваше открито.

— Ще дойда с теб — каза Изриъл. — Да си мислят каквото щат.

15

Стана точно както бе предвидил Стърлинг. Изриъл мина по главния път на острова, придружаван от униформени полицаи, и всички минувачи се спираха да го гледат. Още не бяха стигнали до пристанището, а зад тях вече се бе събрала публика. Хората ги следваха на групички, оглеждаха ги с любопитство и подозрение. На кея имаше снимачен екип. По всичко личеше, че са очаквали това да се случи. Изриъл предполагаше, че чичо му ги е повикал, както и репортерката, появила се на вратата му тази сутрин.

Иска да види как ще се пречупя. Както тогава, на същото това място.

Но това нямаше да се случи. Не и този път.

Минаха покрай бакалията на Дар Тренчард, пресякоха паркинга и стигнаха до високата телена ограда, заобикаляща работилницата. Изриъл бе платил за оградата от затвора, самият той заобиколен от телени мрежи, добавяйки още една отвън, в свободния свят, след като Дар му беше казала, че няколко прозореца на сградата са счупени. Оттогава не бе чувал за нови случаи на вандализъм, но и вътре нямаше нищо интересно за вандалите. Обширното старо хале беше празно, от магията не бе останало нищо освен спомените.

„Ще дам показания в твоя полза — бе му казал веднъж Стърлинг, седнал срещу него в стаята за свиждания на предварителния арест. — Ще те уредя с добри адвокати, с благосклонен съдия. Ще го пишат причиняване на смърт по непредпазливост, две години максимум, ще ги излежиш, без да усетиш. От теб се иска само да ми припишеш работилницата, Из“.

Изриъл бе излежал петнайсет години и ги бе усетил доста осезателно. Чичо му се бе погрижил за това.

Но работилницата си остана негова.

През решетките на портата беше провряна стоманена верига, заключена с масивен катинар. Изриъл отключи катинара и отвори. Пред тях беше празният паркинг и после празната канцелария, а за нея се извисяваше цехът. Моторницата на баща му се полюляваше самотно, привързана за кея. Беше последният плавателен съд, произведен от „Пайк и синове“. Дядо му я беше кръстил „Нед’вършена“, заменяйки една от буквите с апостроф, за да имитира произношението на жена си — простичка, но звучна дума, намек, че работата е като лятна буря, която трябва да се приеме и понесе, че никога не свършва, и това е една даденост като североизточните ветрове, част от самото съществуване на това място.

„Нед’вършена“ беше единствената лодка на пристана. За някогашната работилница напомняше само една асфалтова площадка с дупки като кратери, заобиколена от телена ограда; машините и оборудването бяха изнесени, а от сградите, осигурявали прехрана на дузина работници, бяха останали изтърбушени халета; Изриъл си казваше, че да осигуряваш прехрана на дузина работници не е повод за хвалба в един свят, където хората си играят с милиарди, но все е било нещо навремето.

Беше готов да се закълне, че още долавя миризмата на дървени стърготини във въздуха.

— Тук е пълно с хубави спомени — каза шеговито Стърлинг. — Спомням си първия ти Ден на капана. Ти може би си го забравил, но аз го помня.

Денят на капана беше островна традиция — излизането на лодките в морето за откриването на новия риболовен сезон. Вместо да остави всеки от ловците на омари да товари сам капаните си на лодката, цялата местна общност се скупчваше да помага и образуваше жива верига, подавайки си ги от ръка на ръка сред смях, шеги и празнично оживление, подхранвано от надежди за успешен сезон. И от страх, разбира се. Винаги имаше и нотка на страх. На всеки няколко години се случваше някоя лодка да излезе в открито море и да не се върне повече. Водите около Салвейшън Пойнт бяха безпощадни.

Като момче Изриъл обичаше Деня на капана. Баща му го вдигаше на раменете си и пускаше шегички с гръмкия си глас, а дядо му заемаше почетното място на пейката пред работилницата с пура в ръка и разправяше стари истории с нисък напевен глас.

В онези времена Салвейшън Пойнт му изглеждаше добро място за живеене, а и той беше прекалено малък, за да разбере, че дните му на острова са преброени.

Стърлинг каза:

— Мислех си, че от теб ще излезе рибар, разбира се. Като Чарли. Или майстор на лодки. Предполагам, че по онова време не съм бил толкова добър в преценките, както сега, а?

— Някои неща не се променят.

Стърлинг гледаше нагоре към избелялата от дъждовете и вятъра червена стена, върху която с плътни бели букви беше изписано името на компанията: Работилница за лодки „Пайк“. Нужно бе набито око, за да различиш пряспата червена боя, с която Изриъл бе премахнал „и синове“. Щеше да се усмихне, докато наблюдаваше как Стърлинг регистрира промяната, ако не беше онази заповед за обиск.

— Идваш ли често тук? — попита го Салазар.

Очевидно бе, че тя се опитва да измисли начин да пренасочи претърсването, но нищо не ѝ идваше на ум.

— Не — отвърна той. — Не много често.

Идваше всеки ден. Електричеството не беше прекъснато, така че ползваше душа и малката кухничка и проявяваше снимките си в любителската тъмна стая, която си бе обзавел в цеха. Повечето от снимките бяха за Салазар. Тях вече ги нямаше. Някои бе направил за себе си. Те бяха тук.

— Отключи! — каза Стърлинг.

Изриъл се насочи към спретнатата канцелария пред голямото производствено хале. По стените още висяха табелките за дизел, бензин и лед, макар помпите да бяха демонтирани преди години, а съдовете за лед да бяха празни и сухи. До вратата беше поставена пейка от ковано желязо, от която се виждаше кеят. Дядото и бабата на Изриъл бяха прекарвали на нея почти всяка хубава лятна вечер, загледани в залеза. В ясна нощ от това място се виждаха девет морски фара.

Изриъл беше мушнал ключа в бравата, когато Стърлинг каза:

— Знаеш ли какво, я да почнем от цеха.

В този момент Изриъл разбра, че чичо му знае какво има там. Той отмести поглед от него към Салазар с надеждата, че тя ще му се притече на помощ. Лицето ѝ му каза, че това е невъзможно.

— Там има снимки — каза със свито гърло той. — Но нито една от тях не е от „Мерео“ и ти го знаеш.

— Страхотно — каза Стърлинг. — Значи обискът едва ли ще отнеме много време.

Нямаше как да го избегне.

Изриъл поведе Стърлинг към цеха. Отключи една от огромните врати и я плъзна по релсите ѝ. Не се чу възмутено скърцане на ръждиво желязо; той бе смазал механизма, след като се върна. Искаше да идва и да си тръгва от това място в тишина и самота. Не му се бе получило.

Стърлинг се пресегна зад него и щракна електрическия ключ. Старите флуоресцентни лампи забръмчаха, примигнаха и светнаха.

Един от униформените каза:

— Какво, по дяволите, е това?

Никой друг не продумваше. Дори Салазар се оглеждаше наоколо с безумен поглед.

Помещението беше празно, ако не се смяташе купчината очукани капани за омари в средата, подредени стъпаловидно и издигащи се на около 6 метра от пода в нещо като монументална скулптура. Бяха общо стотина, а от половината от тях висяха снимки 35x30 см. Всичките черно-бели.

И всичките на деца.

В центъра на кулата от капани беше подпряна кърмата на рибарска лодка — прясно боядисана в бяло, а върху нея с черен шрифт беше написано: „Невинните“.

Устата на Изриъл беше така пресъхнала, че той не знаеше дали ще може да проговори. И тогава чичо му тръгна напред през помещението с наклонена встрани глава, едната му ръка посягаше към телефона. Обяснението на Изриъл го застигна още преди да бе задал въпроса.

— Всичко е едно цяло — каза той. — Като художествен експонат.

Тогава Салазар погледна към него. В очите ѝ видя уплаха, въпроси, дълбоко объркване. Би ѝ обяснил всичко, ако бяха само двамата.

Но не бяха.

Стърлинг извади телефона си и направи няколко снимки. После се приближи и се наведе напред. Изриъл виждаше над рамото му. Снимката, която гледаше, беше на дете, тичащо по оголените от отлива скали между Салвейшън Пойнт и Литъл Херинг. Беше заснето по време на скок, във въздуха, краката му не се допираха до земята, слънцето го осветяваше ярко, но откъм хоризонта бяха надвиснали тъмни буреносни облаци. Изриъл си харесваше тази снимка.

Стърлинг я подмина, загледа се в друга и изведнъж цялото му тяло замръзна. Посочи я; на нея се виждаше усмихнато момиче с плътно прилепнал потник.

— Какво е това тук?

Върхът на показалеца му сочеше браздата между гърдите на момичето, а това беше лошо, много лошо. Стърлинг не забелязваше усмивката ѝ. А тя беше всичко в тази снимка. Беше истинска, усмивка на дете, което още не знае какво е да си с разбито сърце. Само че Стърлинг не можеше да види това. Виждаше само, че потникът ѝ е дълбоко изрязан, а тя се е подпряла върху парапета на кея, който избутваше гърдите ѝ нагоре. Там беше проблемът. Не, не беше там проблемът, по дяволите. Тя имаше право да се облича, както намери за добре. Проблемът беше в мисленето на Стърлинг, в мирогледа му. Той не можеше да остави нещата така, не можеше да види в нея едно усмихнато човешко същество.

— Изриъл? Кое е това момиче?

— Не го познавам — каза тихо Изриъл.

Униформените го гледаха вторачено. Салазар бе извърнала поглед встрани.

Стърлинг пристъпи към следващия капан. Спря се пред друго момиче, различно от първото.

— Не ги питаш за имената им, а? Просто така ги снимаш? А искаш ли позволение от тях?

— Те не ми позират — каза Изриъл. — Там е работата. Те са истински, живи хора.

Какъв лош подбор на думи.

— Това ли научи в затвора? — каза Стърлинг. — Как да снимаш деца?

— Това не е порнография, по дяволите.

Стърлинг не го слушаше. Направи още една крачка вдясно и се загледа в следващата снимка, на друго момиче. Висеше с главата надолу от ябълково дърво, краката му бяха увити около клона и беше протегнало ръце към земята, но не я стигаше. Имаше вид, сякаш много иска да я пипне, но не успява. Това беше смисълът на снимката.

— Това е Мелъди Озгуд — каза той. — На шестнайсет. Току-що си беше изкарала шофьорска книжка.

Изриъл не отговори.

— Знаеше ли, че я снимаш? — попита Стърлинг.

Мълчание.

— Оз знае ли? — продължи Стърлинг, имайки предвид баща ѝ, Мат Озгуд, когото всички на острова наричаха Оз. Беше пето поколение жител на острова, един от малцината, отказали да го напуснат в търсене на по-добри възможности след затварянето на Ничията зона. Оз беше невероятно сприхав.

— Отговори! — каза Стърлинг.

— Смисълът на една снимка е…

— Чух те, смисълът е в това, че не ти позират. С други думи, те дори не подозират, че ги снимаш.

Изрече последните думи с тон, подсказващ, че той вече му е напълно ясен и всички парчета на мозайката са се подредили.

— Намери снимка от „Мерео“ — каза Изриъл. — Затова си пратен тук. Върви и търси нещо от яхтата, а ако не намериш, се пръждосвай.

Стърлинг вдигна показалец, сякаш се готвеше да го насочи към него и да му отправи предупреждение, но се спря. По лицето му пробяга сянката на някаква приятна идея, която му бе дошла в този момент, и той кимна.

— Разбира се — каза той. — Само това имам право да върша. Да претърсвам и изземвам.

— Нямаш право да пипаш нищо, което не е било на яхтата.

— Нямам, така е. Но мога да съпоставя тези снимки с изчезнали деца. Има и други полицейски служби. Ще им трябва време да се запознаят с… твоята колекция.

— И защо тези служби не са тук сега?

— Защото това е моят остров — каза Стърлинг. — Но ако искаш още полиция, можеш да я получиш. — Той огледа кулата от капани за раци. — Никакъв проблем нямам да ти я доставя.

— Може би някой, когото не познаваш, ще свърши работа. Като стана дума, ти си познавал Пол Гарднър, нали? Разпитваше ме надълго и нашироко какво си спомням за този човек, но през годините сигурно си работил с него.

Изриъл видя как Салазар пребледня и усети погледа ѝ, с който го умоляваше да си затваря устата.

— Питаш ме дали познавам един от прокурорите в моя окръг? — Гласът на Стърлинг беше нисък и заплашителен. — Или се опитваш да намекнеш нещо още по-глупаво?

Изриъл погледна към Салазар, после отмести очи встрани.

— Искам да кажа, че това е малка общност, всички се срещаме помежду си, а аз съм единственият, който е обект на тормоз.

— Тормоз. Вечната жертва.

Салазар се покашля и каза:

— От името на щатската полиция, чиято юрисдикция се простира далече извън пределите на този остров, мога да ви уверя, господин Пайк, че или ще изземем всички тези снимки още сега, или ще запечатаме имота за дълго време. Това са единствените два начина, по които може да приключи тази история.

Каза го с пресилена твърдост, за да направи удоволствие на Стърлинг, но Изриъл чу подтекста: Ти избираш. Или това място минава под негово владение, или изземва снимките.

— Тази вечер заключвам вратата — каза Изриъл. — Тук няма доказателства за вас и да пукна, ако ви оставя да си влизате и излизате, когато пожелаете.

— Е, добре — каза доволно Стърлинг. — В такъв случай ще изземем снимките. Салазар, искаш ли да съставиш опис?

— Нито една от тези снимки не е от яхтата — каза Изриъл. — Губиш си времето, а на мен изобщо не ми пука. Дори не се опитваш да се преструваш на истински полицай.

— Защо правиш толкова много снимки на деца, Из?

Изриъл извърна поглед встрани.

— Искам адвокат. Веднага.

— Защо?

— Защото това е мое право.

— Ама разбира се. А когато си намериш, кажи му, че тези снимки са у нас — това пък е наше право. Освен това ще трябва да уведомя родителите, разбира се. Тези деца са непълнолетни, а аз съм попаднал на снимките им, докато съм разследвал убийство.

Изриъл го изгледа гневно.

— Искаш да бъда прогонен от дома си, така ли? Да изпратиш местните при мен с вили и факли?

— Домът не е твой — каза с удебелен глас Стърлинг. — Никой не те е канил да се връщаш тук.

След което му обърна гръб и започна да дава указания на униформените как да изнесат снимките от цеха.

С облечени в ръкавици ръце те си подаваха един по един капаните и започнаха да ги струпват извън сградата, където вече се беше събрала тълпа от зяпачи, и по някакъв ужасен начин това напомни на Изриъл за Деня на капана. Само че, вместо да качват капаните на лодките, тези хора строяха стени около него, високи и плътни стени, от които нямаше измъкване.

16

Лаймън трябваше да изчака още час, докато водата спаднеше достатъчно, за да стигне от Литъл Херинг до Салвейшън Пойнт. Премина тичешком разстоянието от близо километър, скачайки умело от мокър камък на мокър камък; тренираните му стъпала уцелваха безпогрешно равните места, където можеха да намерят опора. Макар в голямата си част провлакът между двата острова да беше от естествени скали, отгоре беше добавен слой камъни от времето, когато Литъл Херинг бе служил за каменна кариера. Огромните плочи, откъртени от кариерата, образуваха вълнолом.

Бягане по плочите — така наричаха местните този начин да се стигне пеша до острова. А Лаймън можеше да бяга по плочите по-добре от всеки друг. Което не беше толкова лесно, защото те бяха неравни и хлъзгави. Той бе виждал туристи да се пробват в това начинание и им се присмиваше мълчаливо, когато се хлъзгаха, драпаха на четири крака или се държаха уплашено за ръце.

Когато при отлив водата спаднеше, наклонените каменни плочи се показваха на повърхността. Обикновено той изчакваше да се подаде и долният слой скали, а в това време плочите да изсъхнат, но днес бързаше, така че още щом във водата се очерта пътека, тръгна по нея. Този ден нямаше нужда да бяга; правеше го, за да се упражнява.

И за удоволствие. Лаймън обожаваше бягането по плочите.

Първите крачки бяха лесни, тогава все още имаше възможност да се върне назад. Навлезеше ли на трийсетина метра навътре обаче, каменните плочи ставаха по-наклонени и човек внезапно си даваше сметка колко са хлъзгави. Дълги, оплетени стебла на водорасли дебнеха като пипала на октопод да го препънат, сякаш ходеше през минно поле; една погрешна стъпка щеше да го запрати по гръб във водата. След петдесетата крачка сушата изчезваше от периферното зрение и океанът ставаше някак по-голям. От този момент нататък Лаймън вече виждаше туристите да се обръщат и да поемат бързо назад, сякаш внезапно припомнили си за важна среща. Той ги разбираше. Океанът не изглежда толкова страховит, докато имаш възможност да избягаш. Но когато те обкръжи отвсякъде, в мозъка ти се прокрадва някаква първично усещане за мощ дори при леко вълнение; припомняш си за всички удавници, останали завинаги под водата, и си даваш сметка, че ти може да си следващият.

В този момент той ускоряваше крачка. Беше обут с маратонки „Саломон“, дарени от някого почти нови на благотворителния фонд в Рокланд. Имаха страхотни плътно прилепващи грайфери, идеални за мокра скала, далеч по-добри от старите „Найки“, които бе носил още откакто живееха във Фрамингъм, така че отдолу бяха станали гладки като галоши. Още при първото си бягане по плочите с дарените маратонки той се почувства нов човек — по-силен, по-бърз, по-уверен в движенията си. По-добър и точка. Даваше си сметка, че повечето хора не разбират с какво една обувка е по-различна от друга, защото не им се налагаше да бягат. Или, ако бягаха, можеха да избират къде и кога. Но ако Кори Ранкин хукнеше по петите им, бързо щяха да оценят предимствата на хубавата подметка е грайфер.

Опита се да си спомни с какви обувки беше майка му при бягството си. Не успя да си ги представи. Едва ли бяха прилични.

През пролетта учениците в класа на Лаймън бяха получили задача да напишат есе за нещо, което обичат. Учителката не им бе казала, че ще трябва да четат на глас части от него. Обзет от срам, след като изслуша съученик след съученик да четат за своите родители, за бабите и дядовците си и за коледните сутрини, Лаймън стана и прочете първите изречения от своето есе: Обичам доброто сцепление. На здрава гума, която се залавя за мократа скала и позволява ходенето да премине в бягане, а бягането — в летене.

Децата избухнаха в смях, а Лаймън продължи да чете с пресилено комична интонация, сякаш го бе написал на шега. Беше нов в това училище и механизмът му на оцеляване бе да се прави на клоун — само така можеше да се впише тук и евентуално да си намери един-двама приятели. Дори импровизира как е обувките си прескачал тъпите домашни задания, рискувайки да си навлече гнева на госпожа Робинсън, само и само да не се изложи пред съучениците си. Госпожа Робинсън обаче не го наказа с допълнителна домашна работа или с временно отстраняване от клас, а му подари една книга. Книгата се казваше „Магий Маниака“ и в нея се разказваше за бездомно хлапе, което искало да се сприятелява с всички и невинаги успявало. Можело да тича по релсата на железопътна линия. Беше най-хубавата книга, която Лаймън бе чел, и единствената, която описваше вярно света.

Обикновено той завършваше бягането си с драматичен финал, мятайки се върху най-високата скала от страната на Салвейшън Пойнт, за да може да скочи отвисоко на брега, с вдигнати до гърдите колене и разперени встрани ръце като скейтбордист. Днес обаче просто продължи да бяга напред. Нямаше време за изпълнения. Пазаруването от бакалията никога не го бе изпълвало с такова вълнение.

На острова имаше само един целогодишно работещ магазин — „Бакалията на Дар“, точно над кея. През лятото отваряха още няколко, но те обслужваха главно туристи, предлагайки сладолед и безбожен брой сувенири с формата на омар. Но „Бакалията на Дар“ беше мястото, откъдето можеха да се купят важните неща. На Лаймън му харесваше, че в такова малко пространство могат да се съберат толкова разнообразни стоки; харесваше му и самата Дар — миловидна жена с прошарена коса, но с усмивка на момиче, която можеше да погледне Лаймън и баща му и да види две различни човешки същества. Повечето възрастни смятаха, че лош баща означава лошо дете. Дар не беше като тях.

— Добро утро, капитане — каза тя, щом той влезе в магазина. Дар винаги го наричаше така. Първия път, когато я чу да го казва — малко след пристигането си на Литъл Херинг — Лаймън промърмори, че за да е капитан, му трябва кораб. Тогава Дар го дръпна настрани, за да не чуват любопитни уши, и му каза, че е достатъчно да иде до библиотеката и да прочете няколко книги за морето. — Направи го, прочети за който си искаш мореплавател от която си искаш епоха и ела пак да ми кажеш кой от тях никога не е губил кораб. Ако намериш такъв, ще ти викам, както искаш, а ти можеш да ми викаш „конски задник“. Но дотогава… ти за мен си капитан.

При мисълта да я погледне в очите и да я нарече „конски задник“, той се усмихна. И така, прякорът му остана, а Лаймън прочете няколко книги за моряци. Не за да опровергае Дар, а за да се убеди, че е права. И наистина не откри знаменит мореплавател, който да не е губил кораб. Случваше се и на най-добрите.

— Добро утро — каза той, като се мъчеше да избегне погледа на Дар, което само по себе си беше невъзможно. Освен това се боеше да не привлече вниманието на неизменната групичка шумни старци, които прекарваха половината от живота си около бара, но днес се бяха скупчили до витрината и наблюдаваха някакво оживление на кея. При нормални обстоятелства Лаймън би отишъл при тях, воден от любопитство, но в този момент беше благодарен, че вниманието им е насочено другаде. Той грабна една от металните кошници, натрупани една в друга до вратата, и отиде до хладилната витрина. Беше малка, не много по-голяма от два домашни хладилника един до друг, но съдържаше всичко необходимо за приличен обяд. Той взе пуешка шунка, сух салам и нарязано сирене чедър плюс един хляб за сандвичите, които бе обещал на баща си. След кратко колебание добави и буркан горчица. Това вдигна леко цената на покупките му, но баща му обичаше горчица, а днес Лаймън можеше да си позволи лукса и пак да остави достатъчно ресто на масата.

След като приключи с храната за дома на семейство Ранкин, той се зае с нуждите на дома на Пърсел. Взе мъфини и фъстъчено масло. Добави още сирене. Кутия крекери беше добра идея, тя можеше да ги комбинира с нарязаното сирене. Ами ако не обичаше сирене? В хладилната витрина имаше пастет от пушена сьомга. Той никога не бе опитвал сьомга — беше скъпа — но я добави в кошницата, която бе започнала да натежава. Жената в къщата на Пърсел не пращеше от здраве, затова прибави и два кена джинджифилова бира и флакон адвил. Когато се разболяваше като дете, майка му купуваше оранжада — имаше вкус на портокалов сок, но беше леко газирана. Шампанско за младия мозък, казваше тя, докато докосваше лицето му с опакото на ръката си, за да му провери температурата.

Много отдавна никой не бе докосвал лицето на Лаймън с добро чувство. Той се върна при хладилната витрина, взе две бутилки оранжада и ги постави в кошницата.

— Няма три месеца, откакто кучият син се е върнал, а полицията вече му диша във врата — каза някой от застаналите до витрината и Лаймън любопитно вдигна глава. Дар също гледаше натам и в очите ѝ се четеше тъга.

— Роден е да върши поразии непрокопсаникът. Какво изнасят навън? — попита друг от мъжете.

— Стари капани.

— Ама погледни ги тия капани бе! Има нещо на тях.

Старците присвиха очи да виждат по-добре.

— Ей, я да идем да хвърлим отблизо едно око!

Те минаха покрай Лаймън, без да го погледнат. Той се премести до стелажа с тениските с надписи „Остров Салвейшън Пойнт“. Това беше единственото отстъпление на Дар пред вкуса на масовия турист, а Лаймън си спомняше, че сред асортимента бе виждал и хавлиени чорапи. Сигурно бяха по-удобни от бинта.

Не намери чорапите, но имаше суичъри на промоция. Памукът беше мек на пипане и като си представи жената по бански и завита в одеяло, той добави и суичъра в кошницата. След което се насочи към касата.

И тогава видя чорапите. Плътни и пухкави, както ги беше запомнил. Грабна ги в движение и продължи към касата, защото кошницата му тежеше, а и искаше да плати, без никой да вижда какво е накупил и как ще извади пари за него. Когато натрупа всичко на гишето, Дар го изгледа с любопитство.

— Сериозен пазар.

— Да — кимна Лаймън.

Не искаше да се впуска в излишни приказки, не искаше Дар да запомни с нещо този ден. После видя как веждите ѝ се повдигнаха и си каза: Олеле. Тя вдигна пухкавите чорапи, завъртя ги във въздуха и му ги подаде, без да каже дума. Лаймън ги грабна толкова бързо от рафта, че пропусна да види избродираното на стъпалата им: АКО ЧЕТЕШ ТОВА на десния и ДОНЕСИ ОЩЕ ВИНО на левия.

— Амиии… — замънка той.

Дар чакаше мълчаливо, докато той отчаяно се мъчеше да измисли някакво обяснение.

— По-добре е да се смее — каза накрая Лаймън.

Погледът ѝ омекна.

— Това ще го разсмее?

— Може би.

— А ако не…?

— Ами то си е за негова сметка — отвърна той.

Тя издаде пръхтящ звук, вероятно с мъка потиснат смях; поглеждаше ту него, ту чорапите, сякаш се чудеше как да постъпи. Накрая ги маркира със скенера и ги пусна в хартиена торба, после се огледа, за да се убеди, че са сами, преди да му направи знак да се приближи. Той пристъпи напред и тя приклекна, за да може лицата им да се изравнят.

— Всичко наред ли е, капитане? Нямаш ли нужда да… да поговориш с някого може би?

Лаймън поклати глава.

— Баща ми сега ходи на работа. Така че сме окей. Той е добре.

Дар го наблюдаваше като чайка, видяла отвисоко пикник и готова да се спусне от небето.

— Днес ще си каже, че са смешни — каза Лаймън. — Утре може би не.

— Това е добре, капитане. Исках просто да съм сигурна. А и се радвам, че баща ти работи. Лари Толанд не е много забавен като работодател, но ще даде честна препоръка на всеки, който му е свършил добра работа.

Лаймън не се сети да я попита откъде знае, че баща му работи за Лари Толанд. Дар очевидно знаеше всичко, случващо се на острова. Когато му каза общата сума, която дължеше — 68,74 долара — той ѝ подаде четири двайсетачки. Бяха най-чистите от пачката, с минимален брой ръждиви петна; нямаше напоени с кръв. Затаи дъх, но Дар не ги погледна, отброи рестото и го пусна в шепата му, после му подаде покупките.

— Нали ще се пазиш, капитане?

— Да.

Дар кимна и го изпрати с поглед, в който се четеше нещо познато на Лаймън — съжаление. Той отново усети познатата болка; нещо не беше наред в душата му, макар да постъпваше правилно. Но я игнорира, бутна вратата и излезе навън в слънчевия ден, понесъл торбата с покупки. Някакъв турист по шорти, небесносиня риза с къси ръкави и лъскав часовник на ръката, с когото се разминаха на вратата, се дръпна да му направи път.

— Ето един мъж с мисия — каза туристът.

— Да — промълви Лаймън. — Благодаря.

Крачейки напред, той си каза, че днес е точно това — мъж с мисия.

Беше приятно усещане да си има някого, който да приеме помощта му.

17

Лаймън не я видя, когато бутна шперплатовата дъска и влезе вътре. Дневната беше празна, стола, от който тя го бе наблюдавала през нощта, го нямаше, а кървавите следи бяха почистени.

За момент той се зачуди дали всичко не му се е привидяло. Може би това беше цената на едно лято, изпълнено с побои, бягства и игра на криеница. Може би от един момент нататък човек просто полудяваше.

После от тъмния коридор се чу глас:

— Лай-мен се е върнал.

Лай-мен. Сякаш всеки път се учеше да произнася името му.

— Върнах се — обяви той и тя се появи бавно от коридора. Накуцваше, но се опитваше да не го показва. Стъпалата ѝ бяха бинтовани. Не държеше брадва. Освен това той забеляза, че къщата вече не мирише на нея, а на хвойна. Сигурно бе използвала почистващия препарат, за да отстрани кървавите следи по пода. Още беше наметната с одеялото, но държеше главата си изправена, с вдигната брадичка. Беше му ясно, че ѝ е писнало да няма нищо върху себе си освен банския костюм и това одеяло.

— Ето — каза той, като постави торбата с покупките на пода и измъкна суичъра. — Да се стоплиш.

Тя го пое от ръцете му с благодарност и по-голямо задоволство, отколкото бе приела храната или бинта за стъпалата си. Нещо в ситуацията го караше да се чувства неудобно по начин, който не можеше напълно да определи. Но жената изглеждаше доволна, което беше добре. Облече суичъра върху банския, закопча ципа и прекара няколко пъти ръце през косата си, преди да вдигне качулката. После уви одеялото около кръста си и го върза ловко; сега то вече ѝ стоеше като дълга пола.

— Благодаря ти, Лай-мен — каза му.

— Няма проблем. Има още.

Той порови в торбата, напипа чорапите и ѝ ги подаде. Тя ги взе, видя написаното отдолу и повдигна вежда, после го изгледа е изражение, което можеше да бъде описано само като Какво, по дяволите?

— Това имаше само — каза той. — Би трябвало да е шега.

Тя го погледна изпитателно, после кимна и седна на старото канапе. Той я видя как освободи чорапите от пластмасовата щипка, после ги обу предпазливо на бинтованите си крака. Когато приключи, затвори очи. Беше само за един кратък миг, но си личеше колко я болят стъпалата. Очите ѝ се отвориха и той си каза, че го е уловила как я зяпа, затова стана бързо, грабна торбата и я отнесе в кухнята.

— Мога да купя още неща, но не прекалено много. Не веднага. Защото трябва да се криеш.

Той не беше сигурен каква част от казаното стига до нея, но тя вероятно разбираше английски по-добре, отколкото го говореше. После се сети за реакцията ѝ на чорапите, как го бе погледнала, сякаш е побъркан, и отново се обърна към нея.

— Ти четеш английски — каза Лаймън.

Лицето ѝ беше полузакрито от качулката, но той забеляза как по него премина сянка. Не искаше той да знае, че може да чете. Но бе погледнала към чорапите, реагирала бе мигновено, без да се запъва, както когато се опитваше да го заговори.

— Какво? — попита тя, сякаш не го бе разбрала, но по лицето ѝ личеше, че разбира всичко.

Лаймън подреди по-голямата част от продуктите в хладилника, без крекерите, и се обърна да я погледне. Тя все така седеше на канапето, изопнала крака напред. АКО ЧЕТЕШ ТОВА, ДОНЕСИ ОЩЕ ВИНО.

— Не нося вино — каза Лаймън, — но нося това.

Занесе ѝ двете бутилки оранжада. Отвори едната и чу приятното изсъскване на газираната напитка при разхерметизирането на капачката.

— Шампанско за младия мозък — каза той с усмивка, като ѝ подаде бутилката.

Тя отново повдигна вежди.

— Това е нещо, което майка ми обичаше да казва — обясни Лаймън. — Ти не си млада обаче… искам да кажа, не си и възрастна, не и истински възрастна.

Почти се усмихна, каза си той. Във всеки случай очите ѝ се усмихнаха.

— Нямам млад мозък. Би трябвало, но нямам.

Той си каза, че това е първото лично нещо, което споделя с него.

— Знам — отвърна той. — И аз нямам. Вече не.

Тя отпи глътка оранжада, после се дръпна назад, сякаш учудена от вкуса ѝ или от факта, че е газирана, и я огледа преценяващо, но не и неодобрително.

— Готино, а? — каза Лаймън. Отвори другата бутилка и я надигна. Комбинацията от сладост и ефервесценция (каква сложна дума за боцкане по езика) беше перфектна. Абсолютно перфектна. За миг му се прищя да затвори очи и да си представи как майка му, надвесена над него, докосва лицето му. Забеляза обаче, че жената го гледа с интерес, затова само се усмихна и отпи по-голяма глътка. — За мозъчна болка — каза той. — За теб и мен това е шампанско за мозъчна болка.

Настана дълго мълчание и Лаймън вече си мислеше, че жената няма да реагира. Не беше от приказливите. Накрая тя се наведе напред и протегна към него бутилката си. Лаймън познаваше добре този жест — баща му често вдигаше чашата си, за да се чукне, без да имаше с кого. Или с някого, когото само той виждаше.

Лаймън протегна своята оранжада, двамата се чукнаха и отпиха мълчаливо. Той я наблюдаваше, като в същото време си мислеше за огромното количество кървави пари в канапето. Мислеше си, че жената би трябвало да го плаши, но не го плашеше. Беше му приятно с нея. Можеше да го удари — да го убие — но не го бе направила. Парите не бяха негова работа, не искаше да ги знае. Беше му писнало всички на острова да знаят всичко един за друг.

— Уважавам правото ти на лично пространство — каза той.

Тя отново го изгледа с повдигане на вежди, явно това беше дежурното ѝ изражение. Имаше много тънки вежди, артистични, сякаш изрисувани с молив. Беше хубава, ако не се брояха синините и разранените стъпала. И брадвата, разбира се. Беше трудно тази жена да остане незабелязана от повечето хора.

— Няма да те издам, това искам да кажа — обясни той.

— Благодаря ти.

— Но на остров е трудно да се скриеш — продължи той. — Това тук е най-доброто място за криене, но е нужно да го правиш добре. Крий се умно.

— Ще се крия умно, Лай-мен.

В начина, по който произнасяше името му, имаше нещо смешно, звучеше като прякор, като шега за посветени. Като обръщение между близки приятели.

Той вече не ѝ се сърдеше, че е нахлула в убежището му. Беше му приятно да има компания. А каквото и да пишеше на чорапите ѝ, тя не беше пияница. За него това беше приятна промяна.

— Трябва и аз да те наричам някак — каза той.

Мълчание.

— Не непременно с истинското ти име. Измисли си как да ти викам.

Мълчание.

— Ами добре. Тогава нека аз да избера. Ще ти викам Брадва. Не, по-добре Секира.

Тя свали качулката и лицето ѝ отново бе огряно от светлина. После се усмихна. Истинска, непресторена усмивка.

— Секира — каза тя. — Става.

— Откъде си?

Пауза.

— От Канада.

— Знаех си! — Той се наведе напред, като за малко не разля бутилката си. — Говориш френски, нали?

Тя го погледна тревожно, сякаш беше изненадана, че е разбрал.

— Не се бой, аз не знам френски — каза той. — Просто така, по звука. Майка ми говореше френски. — Усети как го обзема вълнение. Тя също беше от Канада. — От някакъв малък град северно от Квебек Сити.

Той всъщност не беше сигурен точно откъде е, Канада беше огромна, стряскащо голяма. Лаймън се бе взирал в картата, търсейки следи от нещо познато — имена на места, които майка му бе споменавала, а той бе забравил. Нещо, което да му намекне накъде е поела след бягството си.

— Казваше се Ана Лафортюн — продължи той. — Така и не смени името си на Ранкин. Ти познаваш ли някого на име Лафортюн?

Тя внезапно придоби неспокоен вид.

— Не е важно — каза той, макар, разбира се, това да беше най-важното нещо на света.

— Мисля, че съм срещала някого на име Лафортюн — призна тя. — Но не беше Ана.

— Голям род са — каза Лаймън. — С много братовчеди.

Откакто майка му ги бе оставила, той не бе срещал никого от френската част на Канада и шансът това да се случи го вълнуваше повече, отколкото бе здравословно за него. Той съзнаваше, че е малко вероятно пътищата на майка му и на тази жена да са се кръстосали някога, но надеждата беше велика сила.

— Не искаш да ми кажеш фамилното си име, нали?

Тя поклати глава.

— А би трябвало. Може би майка ми те е познавала. Може да се окажем роднини, кой знае?

Тя продължаваше да клати глава.

— Не е невъзможно — отсече Лаймън, който внезапно се почувства уязвим и беззащитен. Тази жена идваше от огромна страна с милиони жители, изключено беше да познава майка му. А и него не го засягаше дали се познават. Майка му си беше тръгнала. Нямаше я, никога нямаше да се върне и беше безполезно той да се държи като малко дете заради нея.

— Забрави — каза ѝ и отпи от оранжадата си. Още имаше мехурчета, но вече не щипеха така приятно. Беше забол поглед в пода, когато чу гласа ѝ:

— Няма нищо невъзможно — каза тя с най-мекия тон, който бе чул досега от нея; гласът ѝ звучеше толкова успокоително, че той я погледна против волята си. Тя го наблюдаваше с благи и проницателни очи.

— Точно — каза той. — Това имах предвид и аз. Не е истина, но би могло да бъде.

Жената кимна.

Лаймън вдигна бутилката за наздравица.

— Няма нищо невъзможно, нали, Секира?

По лицето ѝ отново пробяга усмивка и Лаймън се почувства по-добре, не толкова засрамен. Когато тя се усмихваше и му говореше с такъв тих, благ глас, му беше много лесно да забрави, че под нея има купчина кървави пари.

18

Фериботът пристигна, докато полицаите струпваха снимките на Изриъл пред работилницата. Беше се събрала неголяма тълпа, снимаха с телефони, а на Стърлинг всичко това му доставяше видимо удоволствие. Изриъл наблюдаваше отстрани. Можеше да прикрива гнева си, но не и да го потуши.

Чичо му го заговори едва когато той си тръгна от работилницата и се насочи към кея.

— Къде, по дяволите, отиваш?

— Качвам се на ферибота.

— Ти майтап ли си правиш с мен?

Изриъл се обърна и го изгледа.

— Това не беше ли заповед за обиск? Откога стана и за арест?

Последва кратко мълчание.

— Ще направиш груба грешка, ако избягаш — каза накрая Стърлинг. — Върхът на глупостта.

— Аз никога не бягам.

— Мисля, че помня това. Остана доста спокоен в деня, когато уби брат ми. — Стърлинг погледна към струпаните капани. — Дълъг престой в затвора може да размъти мозъка на човек. А твоят бездруго не беше много бистър. Какво се случи вътре? По-добре ми кажи сега. Както е известно, някои издевателства могат да променят човека. Кажи си, ще те разберем.

Желанието да го прекърши беше като татуирано на лицето му.

Изриъл каза:

— Не забравяй да заключиш, като привършите тук. Това е моето предприятие.

— Това е моят остров, по дяволите.

— Не. Не е — отвърна Изриъл и си тръгна, а Стърлинг не го спря.

Докато минаваше покрай Салазар, тя не вдигна очи да го погледне. Той продължи напред през паркинга и към кея, а тълпата от негови съседи му правеше път като на прокажен. Бяха едновременно любопитни и изпълнени с подозрение. След като Стърлинг проговореше, отношението им щеше да се превърне в нещо много по-отвратително. Островното правосъдие.

Той не се реши да погледне назад, но не от страх, че може да срещне нечий поглед. Нямаше да понесе да види как отнасят снимките му. Сред тях имаше някои много хубави. Най-добрите му творби, които никой не разбираше.

Невинните.

В празната черупка на затвореното предприятие на този умиращ остров той бе започнал да създава нещо красиво. Не можеше да го обясни, дори да се опиташе, а и си мислеше, че е по-добре да не опитва, но веднъж го направи. Със Салазар и с никой друг. Спомни си как тя поглеждаше ту към снимките, ту към него и в очите ѝ се четеше тревога.

Нищо лошо не съм направил, каза си той, и това беше самата истина.

Но човек и правилно да постъпва, винаги може да сгреши. Както бе направил той. Твърде много внимание бе обръщал на изкуството си. То му беше нужно, този ярък лъч светлина в душата му, докато вършеше тъмните дела, които Салазар искаше от него.

Поне не бе убил никого. Хората се интересуваха единствено от убийствата на яхтата. Той беше чист и те не можеха да докажат обратното.

Ами върви като невинен тогава, каза си той и нарочно срещаше погледите на всеки, докато крачеше към бакалията, която продаваше всички важни неща на острова, гарнирани с безплатни клюки. Нека ме огледат хубаво; нека слушат; нека си отидат при семействата и им кажат, че не се страхувам.

На касата беше Дар Тренчард и той изпита облекчение. На острова имаше и други дружелюбни лица, но никой не можеше да се сравнява с Дар. Със сигурност никой, който го познаваше. Всички знаеха за него, но малцина го познаваха. Разликата беше голяма. Дар, от друга страна, го познаваше. Бяха братовчеди, макар да не се чувстваха такива заради разликата във възрастта и липсата на контакти между семействата им. Тя всяка година му бе идвала на свиждане в затвора на рождения му ден. Носеше му сладкиш с боровинки и му говореше само за баба му и дядо му.

Такова нещо не се забравяше.

Дар беше на около петдесет и пет — или може би вече на шейсет години — но никой не можеше да ѝ даде повече от четиресет. Винаги готова да се усмихне, тя излъчваше онзи искрен ентусиазъм, който е отреден само за галениците на съдбата. Никой, който не я познаваше, не би допуснал, че е погребала и двамата си родители още преди двайсетата си година, наследила е бизнеса им и оттогава го управлява съвсем сама, като се е научила на всичко — от счетоводство до ремонт на парни котли и до изхвърляне на пияници от заведението си.

Изриъл мина по пътеките, задръстени от клиенти, отиде до хладилната витрина, бръкна и извади кен диетично „Мокси“ — онази уникална напитка, разпространена в цял Мейн, но практически непозната в останалия свят — като се опитваше да не поглежда към бирите до нея. Имаше всякакви — светли, крафт, сезонни. Толкова много видове се произвеждаха в днешно време, че на човек му се завиваше свят. Как можеше да зърне кен „Пабст“ и с пълното съзнание за всички беди, които му е докарала в живота тази бира, да не я пожелае на минутата? Когато отиде на касата. Дар го погледна въпросително.

— Какво става там? — попита тя и в гласа ѝ се долавяше искрена загриженост, не си търсеше материал за клюки.

— Полицаите си дават вид, че са открили сериозни улики.

Той се подготви мислено за следващия въпрос.

— Всичко наред ли е? — каза тя.

Не беше въпросът, който бе очаквал, но ѝ беше благодарен, че го зададе с висок и ясен глас, за да я чуят всички в помещението.

— Държа се. Както ти казах, губят си времето. Не ми пука, просто ме е яд, че това не ги доближава до истината, нали разбираш?

— Казват, че на онази яхта имало много трупове.

Известно време той не знаеше как да постъпи, усещаше погледите на зяпачите върху себе си. От затвора бе научил, че периферното зрение е решаващо за оцеляването. Така му се искаше да приспи това свое умение и да съсредоточава вниманието си единствено върху човека насреща. На бара седяха трима мъже и две жени, като всички те го наблюдаваха с нескрит интерес. Откакто се бе върнал, никой от тях не бе направил опит да го заговори, но сега бяха наострили уши да чуят какво има да каже.

— Седем — каза Изриъл високо. — Бяха седем.

— И ти ги видя всичките?

Той дръпна езичето на кена и отпи глътка „Мокси“. Мехурчетата обляха засъхналия му език, устата му се изпълни с познатия странен вкус на леко горчиви билки.

— Съжалявам — каза Дар. — Само това ти липсва, да ти проведа и аз разпит.

Искаше му се да бе подбрала друга дума.

— Да, видях ги всичките — каза той. — Ей, не те ли бях помолил да ми намериш филм?

— Да бе. Много ме зарадва. Първия път, когато ме попита, си казах, че имаш предвид някои от тия модни продукти, дето съм твърде стара да ги знам, като разните шантави електронни цигари или нещо такова. Ама не, ти си искал филм за фотоапарат. Не е толкова лесно да се намери, колкото си мислиш. Но вие, професионалистите, си държите на старите фотоапарати. Айфоните са за нас, аматьорите.

Той бе чувал това от нея и преди и имаше чувството, че го повтаря заради аудиторията, колкото да подчертае интереса му към фотографията, преди машината за клюки да го е превърнала в нещо по-зловещо. Оценяваше усилията ѝ, макар да не знаеше доколко ще му бъдат от полза.

— Обичам да снимам това място и хората му — каза той, което си беше самата истина.

Тя се наведе и затърси филма; русолявата ѝ коса падна върху лицето, разкривайки белезите от изгаряне по врата. Изриъл бе чувал историята как баща ѝ веднъж се напил до такава степен, че предизвикал пожар на верандата им. Дар изтичала отвътре и почнала да шиба обхваналите го пламъци с една от смешните палмови клонки, които бил окачил над скарата си с дървени въглища. Всеки път, когато бащата на Изриъл разказваше тази история, я правеше да звучи като виц. Дядото на Изриъл му бе казал под сурдинка, че белезите по врата ѝ още се виждат след всичките тези години.

Дар се изправи и размаха насреща му металната кутийка с филма.

— Защо Стърлинг претърсва работилницата? — попита тя.

Изриъл сви рамене.

— Бас държа, че федералните са го оставили на острова да се прави на зает.

Смехът му беше насилен, както и усмивката ѝ. Откъм залива се чу сирената на ферибота.

— Свирят моята песен — каза той. — Благодаря ти отново, Дар.

— Няма проблем. Пази се, Изриъл.

— И ти.

Той плати за филма и напитката си и понечи да си тръгне.

— Виж, Изриъл… — Тя го изчака да се обърне отново към нея и каза: — Съжалявам, че ти си ги открил.

Имаше сини очи, които би могъл да възпроизведе само цветен филм. Което беше жалко, защото той не работеше в цвят. Обичаше черно-бялото, светлината и сенките, никакви филтри и глупости. Ако трябва да лъснеш едно нещо, за да се продаде, значи не си го разбрал изобщо.

— Благодаря ти — каза той, после кимна на зяпачите около бара, излезе от магазина и тръгна към ферибота, като се укоряваше, че е позволил на Салазар да се възползва от фотографските му умения. Това беше единственото чисто нещо, което бе донесъл със себе си на острова, а сега и то бе омърсено. Прииска му се да изтича обратно в бакалията и да обясни, да им каже, че е честен човек и че се е върнал на това място, за да върши нещо добро за всички тях.

Картината на червената кръв върху белия килим отново изпълни съзнанието му.

Доброто се бе превърнало в зло.

Когато подаде билета си за ферибота, ръката му трепереше. Отиде на носа, пъхнал ръцете си в джобовете, за да не се вижда как треперят. Остана там през целия път, загледан в бялата морска пяна, която кипеше под ръчно изрисувания надпис „АВАРИЕН ИЗХОД“.

Едва когато навлязоха в дълбоки води, извади от джоба си кутийката с филма и я изхвърли през борда.

19

Рокланд беше на значително разстояние, по море и именно това бе причината за избора на Салазар. На кея нямаше снимачни екипи от телевизиите. Нямаше полицаи в пълна готовност. Изриъл слезе от ферибота и навел глава, пое с бърза крачка по склона към града. Навремето Франклин Делано Рузвелт бе стоял на същия този кей. Улиците били претъпкани със зяпачи, всички аплодирали и викали ура, но никой не си давал сметка, че президентът е посетил Мейн за тайна среща с Уинстън Чърчил. В Рокланд Рузвелт свалил шапката си, махал на тълпата и се усмихвал широко, като през цялото време съзнавал, че страната му върви към война.

Днес Изриъл Пайк се чувстваше по подобен начин — убеден, че войната е неизбежна и че той е единственият на тази улица, който го знае.

Преструвай се, че си търсиш адвокат, бе го посъветвала Салазар. Не беше ли време да спре да се преструва? Не, още не. В момента на яхтата работеха може би петдесет криминалисти, които събираха косми и власинки, оглеждаха подовете и вършеха всичко останало, което върши един криминалист. Търсеха улики, които щяха да покажат как са умрели хората на борда и че не са загинали от ръката на Изриъл Пайк.

Не точно във всеки случай.

Не съвсем.

Или…

Изведнъж той усети, че му се зави свят, и едва не седна на тротоара. Имаше чувството, че краката му се огъват. Спря се, разтри основата на носа си с два пръста и зачака зрението му да се избистри. Днес слънцето беше прекалено ярко. Напомняше му за стъклото и стоманата на „Мерео“, за белите килими. И за кръвта.

Седем…

Убити…

Мъже.

Стана с усилие и продължи напред. Едно от нещата, които човек научава в затвора, е, че времето си върви със или без теб.

Познаваше по име един адвокат в Рокланд. Пит Гибънс. Той бе изпълнител на завещанието на баба му и дядо му след смъртта им, той бе купил от негово име старата им моторница. И то без да пита за какво му е нужна на човек в затворническа килия. По-късно му бе помогнал да похарчи последните си пари за нова ограда около работилницата. И за това не бе задавал въпроси. Навремето бе познавал дядото на Изриъл и това му стигаше.

Кантората на Гибънс беше на девет преки от фериботния терминал. Когато Изриъл влезе, жената зад бюрото вдигна поглед към него, усмихна се и попита дали има насрочен час.

— Не, нещо възникна в последния момент.

— Ами тогава съжалявам, но господин Гибънс няма да може да ви приеме. Мога да проверя в календара му и да видя къде мога да ви вместя. Четвъртък как е?

— Случаят е спешен.

— О? — Тя го гледаше очаквателно.

— Проблем с полицията, имам предвид. — Той не искаше да ѝ разкрива нищо повече, но човек не можеше да се види с адвокат, преди да е говорил със секретарката му.

Тя попита:

— Заповед за арест ли имате? — Зададе въпроса невъзмутимо, сякаш това беше най-естественото нещо на света, и той почувства внезапно облекчение.

— Не. За обиск.

— Кога ще бъде изпълнена?

— Вече беше.

Тя си водеше бележки на компютъра, все така невъзмутимо.

— Днес?

— Да.

— У вас ли са документите?

— Не. Искам да кажа, дадоха ми някои неща, но ги оставих вкъщи. — Чак сега си даде сметка колко идиотски е постъпил. Къде изобщо ги беше сложил? Не знаеше. Спомняше си, че ги видя в ръката на Стърлинг. Това беше всичко.

— Знаете ли какво са търсили?

— Ъм… казаха, че търсят доказателства.

— Така, господине. Искам да кажа, дали са търсили наркотици, или прибори за приемането им, или…

— Снимки. И пари.

Тя продължаваше да пише, но лицето ѝ сякаш се изопна. Беше свикнала да се разправя със закононарушители, но не ѝ хареса думата снимки.

— Е, добре. И вашето име е?

— Изриъл Пайк.

Клавишите изтракаха още няколко пъти, после звукът секна и секретарката отново вдигна глава; в погледа ѝ се четеше смътен спомен.

— Вие ли бяхте този, който…

— Намери труповете на яхтата? Да.

Тя срещна погледа му и известно време го гледаше преценяващо, сякаш се опитваше да установи вината му, преди да го допусне до шефа си.

— Господин Гибънс е в съда днес — каза накрая, — така че ще му предам за вас, но ще ви се обади най-рано след няколко часа.

Върнах се на онзи остров само защото исках да помагам на хора в нужда, искаше да изкрещи той в лицето ѝ. Защо не предадеше това на господин Гибънс? Фактът, че не мога да кажа истината, не ме прави лъжец! Така му кажете!

Излезе на тротоара. Погледна нагоре по улицата, видя надписа „Пивоварна Рок Харбър“ и се зачуди дали Джен Салазар вече не идва насам. Тя искаше от него да се появи и да бъде видян, но какво точно имаше предвид? Просто да седи и да чака? Да си поръча бира?

Нямаше да му навреди да се смеси малко с хора.

20

Секира се страхуваше да излиза от къщата, но Лаймън успя да я убеди с напредването на деня.

— Виж — каза той, — ако стане беля, трябва да знаеш накъде да вървиш. Дошла си тук по тъмно. Не съм сигурен откъде, но не си могла да огледаш добре мястото, нали така?

Тя поклати глава.

— Е — каза той, — би било разумно да се ориентираш в обстановката.

Секира погледна стъпалата си и той отгатна какво си мисли. Бинтът и чорапите помагаха, но не чак дотам, че да тръгне по камъните.

— Чакай малко — каза Лаймън, — имам точно това, което ти трябва. — Щом тръгна към вратата, тялото ѝ се стегна. — Веднага се връщам — увери я той и когато тя го погледна подозрително, добави: — Секира, нали се разбрахме да ми имаш доверие?

Усмивката, толкова несъответстваща на изпълнените ѝ с тъга очи, отново пробяга по лицето ѝ, тя кимна и му направи знак с пръстите надолу: Хайде, заминавай. Лаймън бутна навън шперплатовата дъска и надникна през пролуката, без да бърза. Огледа се внимателно във всички посоки, не толкова защото се боеше да не бъде видян, колкото да я убеди, че е надежден съучастник. После се измъкна навън, тичешком прекоси двора, изкачи се по скалистия склон и се провря през боровете, закриващи къщата на Пърсел от неговата.

— Тате? — извика предпазливо той от верандата.

Беше обяд и баща му едва ли си беше у дома, но и преди се бе случвало да го изгонят от работа още сутринта, така че Лаймън беше нащрек, докато влизаше. Къщата беше празна. Качи се на горния етаж и за пръв път от месеци влезе в стаята на баща си. Тя вонеше на прокиснала бира и пот, тъжна миризма. Пластмасовият леген, в който държаха стари дрехи, беше под леглото и той го издърпа навън. Знаеше, че някои от нещата на майка му са още там, но му трябваха само ботушите ѝ за кал. Бяха гумени, до прасците, с дебели грайферни подметки. Повечето хора по крайбрежието на Мейн имаха такива. Преди да избяга, майката на Лаймън ги обуваше, когато го водеше да събират миди. Бяха хубави времена.

Докато вадеше ботушите от легена, намери шишенца с лекарства. Бяха като онези, които даваха в аптеките, само че нямаха етикети. В едното имаше кръгли сини таблетки, в другото — продълговати бели. Лаймън не помнеше да ги е виждал преди, но не беше и търсил. Нещата на майка му предизвикваха у него спомени, без които можеше да мине. Той грабна ботушите, но се спря. Сети се как Секира покриваше краката си с одеялото, как не обичаше да показва части от тялото си, доколкото бе възможно. Избута шишенцата с таблетки встрани и започна да рови из дрехите за нещо подходящо. Майка му беше по-висока от Секира, но не много. В известен смисъл двете си приличаха. Извади долнище на анцуг от мека синтетична материя и го натъпка в единия от ботушите, после бутна легена обратно под леглото. Не му беше приятно да рови из него. Дрехите миришеха на майка му, което му се струваше невъзможно, но беше истина, а там имаше и такива, които не искаше да си представя как е носила — бельо, сутиени. Гадост.

Беше почти до вратата, когато си даде сметка, че онова, което за него е гадост, би свършило работа на Секира. Лаймън ѝ бе купил чорапи, но за нищо на света не би пазарувал бельо за нея.

Въздъхна, върна се, измъкна легена изпод леглото и пъхна вътре ботушите. После го помъкна надолу по стълбите.

Отвън се спря и огледа двора. Неокосена трева; по-нататък море, пусто; повърхността му беше изпъстрена с шамандурите на капани за омари. Никакви следи от човешко присъствие. Секира бе избрала добро място за скривалище. Но от какво се криеше?

Кървави пари. Ти знаеш това. Знаеш също, че тя трябва да си тръгне, преди и двамата да сте загазили.

— Утре — прошепна той на себе си. Щеше да ѝ каже утре да си тръгне. Поне щеше да ѝ е дал ботуши, с които да ходи.

Пренесе пластмасовия леген през двора до къщата на Пърсел. Изкачи се на верандата и прошепна през шперплатовата дъска:

— Лаймън е.

Тя я отмести леко, погледна го изпод качулката на суичъра и се дръпна встрани. Отново беше стиснала брадвата. Лаймън си помисли, че вероятно не я пуска от ръката си, докато него го няма.

Той се шмугна през отвора и пусна пластмасовия леген на пода.

— Ето. Неща, които можеш да ползваш. Ботушите ще ти вършат работа да ходиш навън.

Тя се отпусна на коляно и бутна назад качулката, за да вижда добре. Тъмната ѝ коса падаше върху рамото, докато оглеждаше съдържанието на легена. Видя оранжевите шишенца с таблетки, но не им обърна особено внимание. Прерови дрехите, пръстите ѝ отначало се движеха бързо, после по-бавно, докато накрая се спря и вдигна глава към него; в очите ѝ се четеше въпрос.

— На майка ми са. — Тя изглеждаше загрижена, затова той добави бързо: — Нея я няма. Тръгна си преди много време. Никой няма да научи, че тези неща липсват.

Лицето ѝ се промени, но промяната беше дискретна, неуловима, както океанът променя цвета си в зависимост от слънчевата светлина — загрижеността остана, но вече от различен вид. Беше виждал този вид загриженост и по лицата на други хора. Учители, съседи, Дар в бакалията. Хора, които го съжаляваха.

— Не ме интересува дали ги искаш, или не — каза Лаймън. — Просто си помислих, че си напълно… — Махна към нея. — Както и да е — добави той, после се обърна, пристъпи към телескопа и насочи цялото си внимание към океанската шир.

Тя отиде в дъното на коридора и след няколко минути се върна, сложила ботушите, долнището на анцуга и тениска с емблемата на „Селтикс“ под суичъра. Ботушите ѝ стигаха почти до коленете, а долнището на анцуга, което бе натъпкала в тях, се разширяваше нагоре като старомоден брич. Изглеждаше толкова нелепо, че му идваше да се изсмее, но очите ѝ изразяваха благодарност, която го възпря.

— По-добре ли е така? — попита я той.

— По-добре.

— Е, хубаво. Сега можем ли да излезем навън?

Тя въздъхна.

— Баща ми ще се прибере скоро — каза той, — та няма да съм наблизо да те развеждам.

Когато излязоха, тя взе брадвата със себе си.

Имотът на Пърсел се намираше в подковообразна вдлъбнатина в склона на планината, с високи скали вляво и вдясно и отвесна каменна стена в средата. Само от задната част на парцела, отделен от къщата на Лаймън с редица борове, не се виждаше морето. Тук е като Аламо, помисли си той. Защитено отвсякъде. После си спомни какво се бе случило с обитателите на Аламо и му се прииска да се бе сетил за друг пример.

Тя крачеше зад него, леко накуцвайки, но с прилична скорост и той ѝ посочи местата, откъдето през стръмните зъбери се слизаше по-лесно до морския бряг, до заоблените камъни и огромните плоски скални плочи.

— Никой няма да те види тук, долу — каза той, сочейки полукръглата падинка околовръст. — Освен ако не слезе докъдето сме сега. — Помисли малко, после добави: — Или ако не дойде по вода, но точно тук не е удобно място за спиране с лодка.

Секира наблюдаваше големите плавни вълни, които се разбиваха в залива.

— При буря — каза Лаймън — тук става страшно. Водата се блъска в тези скали и изригва като гейзер.

— Има ли лодки?

— Не. Баща ми има малка надуваема „Зодиак“, но това е всичко. Днес е с нея.

Тя кимна и погледът ѝ беше тревожен, разбираше, че е попаднала в капан. Лаймън знаеше как се чувства. Той изпитваше същото всеки ден от живота си на Литъл Херинг.

— Обичаш ли да ловиш риба? — попита той.

Тя поклати глава.

— А да я ядеш?

Тя кимна.

Той се спусна с подскоци до една цепнатина в скалата, където беше скрил стара въдица, завита в найлон; беше я открил в друга изоставена къща на Литъл Херинг. Баща му го бе заварил в нея. Последва една твърде неприятна нощ.

Лаймън разви найлона и извади въдицата. Макарата беше стара, заяждаше и стържеше, но прътът беше добър и той бе сменил влакното с ново. На края на влакното беше вързана единична сребриста блесна. Понякога слагаше за стръв миди или пиявици, но в слънчев ден блесната беше достатъчна, за да подмами рибата. В ден като този.

— Ще ти уловя първите няколко.

Лаймън се извърна и я видя как пристъпва предпазливо по камъните, като на всеки няколко крачки се обръщаше, за да се убеди, че никой не я вижда отгоре.

— Гледай сега — каза той.

Заметна с въдицата и блесната описа висока лъскава дъга във въздуха; запрати я по-далече, отколкото бе необходимо, сякаш се опитваше да се отърси от притесненията си за тази жена.

Блесната беше потънала около три метра, когато усети първото изопване на влакното. Рязко и делово, а не закачливо като на сладководна риба. В океана всичко беше делово. Той повдигна върха на пръта и започна да навива влакното. Съпротивата му показваше, че се е хванала голяма риба, но какво пък, с всяка риба беше забавно.

Тя изскочи над водата сред взрив от проблясващи пръски и люспи, но после увисна безжизнено на кордата, сякаш примирена със съдбата си, и не оказа никаква съпротива, докато той не я издърпа на брега. Секира беше застанала на метър и половина от него на по-нисък камък. Сякаш се боеше от рибата, което се стори смешно на Лаймън.

Не я дразни, предупреди го добрият му ангел, но бързо загуби дебата с дяволчето в него. Той замахна с мятащата се риба към лицето ѝ.

Тя се наведе, закри главата си с ръце и му кресна нещо на френски — почти сигурно беше някоя ругатня. Лаймън се засмя, залюля рибата към себе си, улови я с лявата си ръка и с отработено движение откачи кукичката от устата ѝ. Секира го погледна от долу нагоре, все още вдигнала ръце над главата си, и видя, че той се смее.

— Не е забавно.

Но устата ѝ вече се бе извила в едва забележима усмивка. Ухилен, Лаймън замахна, сякаш за да запрати рибата по нея. Тя му се закани с юмрук, но усмивката остана на лицето ѝ и той си каза: Невъзможно е да е сторила зло някому. Просто няма как. Пусна рибата обратно във водата и ѝ подаде въдицата.

— Опитай ти.

— Не.

— Хайде де!

Секира въздъхна и пое въдицата от ръката му. Той скочи на нейния камък, за да ѝ покаже как се ползва макарата. При първия опит тя не отпусна правилно влакното, блесната изплющя като камшик във въздуха и се изстреля обратно към тях заедно с кукичката; те се наведоха едновременно, за да я избегнат. При втория опит се справи успешно, запрати блесната в морето, после го погледна въпросително.

— Остави я да потъне. Тя блести във водата. А те обичат блясъка.

Още щом завъртя ръчката на макарата, за да обърне водача, влакното се изпъна и върхът на пръта затанцува над водата. Този път тя не го погледна за напътствия; инстинктите ѝ заработиха и тя подръпна пръта, за да захване рибата.

— Супер! — извика Лаймън. — Хвана я! Сега навий влакното, за да я изтеглиш.

Тя докара рибата почти до скалата; прътът се бе прегънал надве. Лаймън се пресегна, хвана влакното и издърпа рибата на брега; мокрото ѝ тяло лъщеше на слънцето. Имаше ясно очертана странична линия от устата до опашката; беше зеленикавочерна на гърба и опушено кафява на корема. Не беше красива като пъстървата, но за Лаймън всяка риба на слънце беше красива посвоему.

— Знаеш ли какъв вид е? — попита я.

— Да. Казва се По-голяма-от-твоята-риба.

Той толкова се изненада, че извърна глава към нея и видя смеха в очите ѝ. Тя го дразнеше.

— Не много по-голяма.

— И все пак…

Лаймън кимна с неохота.

— Е, може би е малко по-хубава от моята. Искаш ли да я подържиш?

Тя стисна гнусливо устни и поклати глава; Лаймън се усмихна, коленичи и се залови да откача кукичката. Беше дълбоко забита в челюстта на рибата. Откачи я с лекота, но по камъка пръснаха капки кръв и той видя промяната в очите на жената. Вече не ѝ беше забавно, на лицето ѝ беше изписана тъга.

— Всичко е наред — каза Лаймън. — Ще се оправи.

Хвърли рибата в морето и пусна влакното с блесната, която иззвънтя по камъните. Беше готова за поредното замятане.

— Добро начало — каза той. — Опитай пак.

Усети зад гърба си движение, видя с периферното си зрение сянка и когато се извърна да я погледне, тя седеше на скалата, сякаш краката ѝ се бяха подкосили.

— Не се тревожи — каза ѝ той. — Не си я наранила много.

Тя гледаше нещо зад него; проследи погледа ѝ и видя рубинените капки прясна кръв, опръскали бледия камък.

— Ще се оправи, гарантирам — започна пак Лаймън, но тогава разбра, че тя не мисли за рибата. Видът на кръвта бе събудил у нея спомени или страх, или и двете. — Откъде си дошла? — попита я той против волята си.

Тя извърна поглед от него към морето. Качулката ѝ се беше смъкнала назад и вятърът развяваше косата ѝ. Изобщо не е възрастна, помисли си Лаймън. Беше между момиче и жена, може би на деветнайсет, на двайсет? Той не можеше да каже.

— Секира? Какво се е случило с теб? Как си дошла тук? Защо си…

Тя отново обърна лице към него.

— Не, Лай-мен, не ме питай. Моля те.

— На никого няма да кажа. Заклевам се.

Тя постави показалец на устните си и поклати глава.

Отново го обзе усещане за безсилие, подхранвано от любопитство и страх.

— Нямаш ми доверие? Това са глупости! Донесох ти храна, купих ти чорапи!

Последните му думи, изречени на висок тон, я накараха да вдигне за миг поглед към скалния корниз над тях, за да провери дали не е привлякъл нечие внимание.

— Няма кой да чуе — каза намусено той. — Тук не идва никой. Освен баща ми.

— Той гаден ли е? — попита тя; гласът ѝ със силен акцент беше нежен по начин, който Лаймън обичаше и мразеше едновременно. Напомняше му за гласа на майка му, или поне за тона ѝ.

— Да — каза тихо. — Гаден е. Но не ходи много из острова. Няма да го видиш. — После внезапно я попита: — Колко време ще останеш тук?

Тя не отговори. Стоеше, загледана в безкрайната морска шир, сякаш въпросът ѝ тежеше. Лаймън нямаше представа как се е озовала тук, но беше сигурен, че не планира да си тръгне скоро.

— Не е нужно да бързаш — каза той. — Аз няма да кажа на никого, а тук не се появяват хора.

— Може да се появят — каза предпазливо тя. Погледна го и отметна с длан косата от очите си; лицето ѝ беше мрачно. — Ако някой дойде, ти се скрий.

— Казах ти, можеш да ми имаш доверие.

— Не! Ще се скриеш! Може да те наранят.

Изведнъж вятърът му се стори леден, макар слънцето да беше още високо и да грееше ярко.

— Защо? — попита той. — Защо да ме наранят?

— Това са лоши хора — каза Секира.

— Защо те търсят?

Известно време тя мълча. Накрая му отговори:

— Ако ме намерят, ще ме убият. Видиш ли ги да идват, веднага се скрий.

— Добре. Но първо ще ти кажа, че са тук. Ще те предупредя.

Тя решително поклати глава.

— Не! Ще се скриеш, Лай-мен. Бързо.

В този момент той се изплаши за себе си, но най-вече за нея. Не беше толкова по-голяма от него, освен това беше ранена и бягаше от лоши хора. Това бяха нещата, които Лаймън разбираше прекрасно. Откъдето и да бе дошла, каквото и да бе сторила, той беше сигурен, че Секира има нужда от приятел.

В този момент гласът на баща му разцепи въздуха:

— Лаймън! Къде си? Качи се веднага тук!

21

Секира приклекна, озъртайки се във всички посоки с обезумял поглед. Нямаше накъде да бягат, но бяха под нивото на двора, невидими за когото и за било, освен ако не застанеше директно над тях.

— Не може да те види — прошепна Лаймън. — Стой неподвижно.

Какво правеше баща му вкъщи? Отново ли го бяха изгонили от работа? От временна работа срещу пари в брой? Но това нямаше значение. Важното беше, че се е върнал.

— Лаймън! Хей, приятел! Къде си се скрил?

Хей, приятел? Той никога не го бе наричал приятел. Тази фалшива дружелюбност го уплаши повече, отколкото ако баща му беше гневен.

— Покажи се, драги! Един полицай е дошъл да те види.

Лаймън и Секира се спогледаха и той видя как мускулите на тялото ѝ се стегнаха, как извърна очи към морето, сякаш обмисляше дали да не скочи. Тук дъното беше коварно, с назъбени скали и опасността да си строши краката или дори гръбнака далеч надвишаваше шанса да остане жива в ледената вода. И въпреки това тя си го бе помислила. Той съзнаваше, че Секира е в беда, но до този момент не бе оценил пълния размер на отчаянието ѝ.

— Ако останеш тук, ще ги накарам да се махнат — прошепна той. — Не скачай! Ще загинеш. Ще ги подмамя да влезем у нас. Когато всички сме вътре, ти изтичай обратно към къщата. Чу ли? Тичай.

Един безкраен миг тя се взираше изпитателно в очите му, преценявайки до каква степен може да му се довери. Лаймън знаеше, че претегля възможностите си: да направи един практически самоубийствен скок или да повярва, че той ще изпълни обещанието си.

— Не мърдай оттук — каза ѝ и се закатери нагоре, за да не ѝ остави избор.

— Лаймън!

— Идвам! — провикна се той, изкатери се до ръба на скалата и се издърпа с ръце върху нея.

Още щом стъпи на земята, видя през двора тяхната къща и баща си, застанал на стъпалата към верандата до един по-дребен, но жилав мъж с черно яке. Помощник-шериф Стърлинг Пайк. Хазяинът им. Това го изпълни с нов ужас, защото Пайк притежаваше и къщата на стария Пърсел. Притежаваше целия остров, и точка. С всичките четири къщи на него. Всичките бяха празни, докато не даде едната под наем на Кори същата пролет. Никога не идваше насам, но ето че днес беше тук. Дали не искаше да огледа имотите си?

Лаймън прекоси тичешком двора, провря се между боровете и стигна до верандата.

— Къде ходиш, за бога? — попита баща му, лишавайки се не без усилие от обичайната ругатня.

— Ловях риба на скалите. Дойдох веднага щом те чух. Мислех, че си на работа.

Кори се ухили насилено, после се извърна към Стърлинг Пайк и въздъхна, сякаш казваше: „Деца, какво да ги правиш“, като някой татко от сапунен сериал.

— Трябва да се връщам на работа, но шерифът иска да говори с теб.

С мен? Лаймън усети стомашния сок да се качва в гърлото му. Полицай искаше да говори с него. Това можеше да значи само едно: Дар го бе издала за кървавите пари. Беше забелязала петната и беше позвънила в полицията.

— Как си, синко? — попита го Стърлинг Пайк. Гласът му беше топъл, но очите му издаваха ледената дистанцираност на човек, очакващ да чуе лъжа.

— Добре.

— Добре, господине — поправи го баща му.

Лаймън се опита да си припомни кога баща му се е обръщал към някого с господине. Сети се за три случая, като и трите бяха при разговор с полицай.

— Можеш да ми викаш Стърлинг. Щом живееш на моя остров, си мой приятел.

Лаймън си помисли: ако се налага да казваш на някого, че си негов приятел, най-вероятно не си.

— Работя по едно разследване, за което съм сигурен, че си чувал. — Стърлинг погледна Лаймън с ледените си очи. — Убийствата на яхтата. В течение ли си, синко?

Убийствата на яхтата. Думите рикошираха като топки за билярд в черепната кутия на Лаймън. Беше попитал Секира какво е направила и знаеше, че може да е било нещо лошо, но да убие някого? Не. Не го вярваше.

Наистина ли?

— Отговори на човека, Лаймън! — каза троснато баща му.

— Ъъъ, не. Искам да кажа, не съм в течение… Видях всички ония хеликоптери, но нямах представа какво правят.

— По дяволите, момче, с никого ли не приказваш? — каза баща му. — Хората само за това говорят. Къде си бил през цялото време?

Криех се от теб, помисли си Лаймън. Както винаги.

— Не знаех, че е имало… убити.

— Има, мамка му, и още как! — извика Кори и тъмните му очи проблеснаха. — Петнайсет човека. Трупове навсякъде.

— Не е точно така — каза Стърлинг Пайк, едва сдържайки презрението си. — Убитите са седем. Това е трагедия, но ми се струва, че се е раздула, което не ни е нужно.

— Седем ли? — каза Кори. — Лари Толанд разправя, че били петнайсет. Такъв си е Лари. Също като цените му, всичко умножено по две.

Той се изсмя гръмогласно. Стърлинг се поусмихна. Лаймън използва възможността да погледне крадешком към скалния ръб над скривалището на Секира. Не я видя.

— Убитите — каза той… — заклани ли са били? Накълцани на парчета?

Баща му и Стърлинг се облещиха едновременно насреща му.

— Накълцани? — повтори като ехо баща му. — Мамка му, я по-добре си стой вкъщи и не говори с хора. Накълцани… — Той поклати глава.

Лаймън навлажни устни. Опита отново:

— Е, добре, как…

— Били са застреляни, естествено — сопна се Кори, сякаш това се подразбираше. — На някого му е причерняло и е опаткал някакви богаташи, всичко било в кръв. — Обърна се към Стърлинг: — Аз така и не разбрах какво правиш в дома ми и защо питаш за сина ми. Нищо не сме чули. Да ме вземеш от работа ми струва пари. Не мога да ти плащам наема, ако на мен не ми платят.

— Имам няколко прости въпроса. Може ли?

Докато Стърлинг Пайк казваше това, гледаше към Лаймън. Беше висок мъж, който през цялото време изглеждаше леко наведен напред, сякаш надвесен над събеседника си.

— Може ли да си налея чаша вода? — попита Лаймън.

— Не ти трябва никаква вода, по дяволите — каза баща му.

— Нека си налее — каза Стърлинг.

— Благодаря. — Лаймън отвори входната врата, като се молеше двамата мъже да го последват в къщата.

Както и стана.

Той отиде до мивката, наля си чаша вода и бързо я изпи до половината, което не беше лесно, защото сърцето му блъскаше като чук, а стомахът му се бе свил на топка. Избърса устата си с опакото на ръката и се обърна към помощник-шерифа.

— Познаваш ли човек на име Изриъл Пайк? — попита Стърлинг. — Същата фамилия като моята, но не си мисли, че съм тук от семеен интерес. Той не ми е никакъв.

— Не ти ли беше племенник? — каза Кори и Стърлинг му хвърли такъв смразяващ поглед, че той вдигна извинително ръка.

Лаймън разбра, че баща му се бои истински от този човек, и то не само защото беше ченге.

— Познаваш ли Изриъл Пайк, синко? — повтори Стърлинг.

— Това е онзи с гребната лодка.

— Именно. Разговарял ли си с него?

Лаймън поклати глава. Стърлинг погледна към Кори, който също поклати глава.

— Дума не съм му продумвал. Знам обаче, че е убиец.

Стърлинг не отговори на това. Отново насочи вниманието си към Лаймън.

— Бил ли е някога в имота ми?

— Имах предвид, че лодките се виждат оттук.

— Разбира се. Но той приближавал ли се е до теб?

Лаймън се намръщи, а баща му се стегна.

— Накъде биеш? — попита Кори.

— Приближавал ли се е до теб, синко? — повтори Стърлинг, без да откъсва очи от Лаймън.

— Не. Знам кой е от хорските разговори. Имал истинска лодка, но не я ползвал, освен това мисля, че е убил някого. Вярно ли е?

— Вярно е — каза Стърлинг. — Уби брат ми, между другото. Пред очите ми.

Никой от двамата не знаеше как да реагира на това.

— Защо разпитваш момчето ми за Изриъл Пайк? — попита най-после Кори.

— Днес претърсихме имота му със заповед — каза Стърлинг. — И открихме някои снимки. Лаймън, виждал ли си някога Изриъл Пайк с фотоапарат?

— Много пъти. Той е фотограф. Дар, от магазина, ми каза, че още ползвал филм.

Веднага му се дощя да не бе споменавал Дар. Тя го бе видяла да купува чорапи с кървави пари. Не искаше полицаят да разговаря с Дар.

— Теб някога снимал ли те е? — попита Стърлинг.

— Какво, по дяволите, ще рече това? — изрева Кори и погледна Лаймън. — Ти давал ли си му да те снима? Какво, по…

— Не! — каза решително Лаймън, забравил за Секира. Вниманието му беше изцяло насочено към двамата мъже в стаята. — Никога не съм му давал да ми прави снимки. Какви ги говорите?

Стърлинг отвори папката в ръцете си, извади една снимка и я вдигна пред очите му. Беше черно-бяла и на нея Лаймън тичаше по плочите. Приливът беше настъпил, скалите едва се виждаха и той сякаш бягаше по вълните. Първата му мисъл бе, че иска да има тази снимка.

— Той я е направил? — каза Кори. — Снимал е момчето ми?

Гласът му прозвуча зловещо — в тона му имаше предупреждение, че скоро ще се лее кръв.

— Да. Има сериозна колекция, синът ти фигурира само на една от снимките, но ще говоря с всички семейства. Исках да съм сигурен, че сте в течение на ситуацията.

Лаймън гледаше вторачено снимката. Един убиец го беше снимал, него?

— Сериозна колекция, а? — Баща му повтори като ехо думите на Стърлинг. — Какво ще рече това? Че тоя е някакъв извратен педофил?

— Не съм казал това. Просто се опитвам да установя кои са знаели, че ги снима, и кои не.

— Е, моето момче определено не е знаело — каза Кори. — Ти арестува ли кучия син?

— Още не — каза Стърлинг, като мушна снимката обратно в папката си. Лаймън беше доволен, че няма да я вижда повече, но и леко разочарован. Макар да му стана гадно, че го е снимал някакъв убиец, снимката беше наистина хубава.

— Защо? — попита Кори и в този момент Лаймън отмести поглед от папката в ръцете на Стърлинг и видя Секира да се подава над скалния корниз.

Дробовете му блокираха. Беше единственият от тримата с лице към прозореца, единствено той я виждаше, но в този момент му изглеждаше толкова уязвима, че той не се съмняваше: щяха да я видят. Тя се затича с мъка към къщата на Пърсел. Усилието очевидно ѝ причиняваше болка; цялото ѝ тяло се разтърсваше, когато се оттласкваше с левия си крак.

И тогава падна.

Падна като покосена, едва успя да протегне ръце напред, за да смекчи удара, и щом се озова на земята, тялото ѝ се изви и ръцете ѝ посегнаха към лявото стъпало; очевидно изпитваше жестока болка.

Лаймън направи единственото, което му дойде на ума, за да задържи вниманието на двамата мъже далече от прозореца. Изпусна чашата с вода. Тя се пръсна върху мръсния линолеум и парчетата се посипаха със звън наоколо.

— Какво ти става бе, дявол да те вземе! — кресна баща му, а Стърлинг каза:

— Ей, по-полека.

Лаймън коленичи и започна да събира парчетата стъкло. Ръцете му трепереха.

— Няма нищо — каза Стърлинг и приклекна до него да му помогне. Кори не си даде труда да се присъедини към тях.

— Аз ли те уплаших? — каза Стърлинг. — Съжалявам. Няма от какво да се боиш. Изриъл няма да ти направи нищо лошо.

Лаймън имаше от какво да се бои, разбира се, а Изриъл Пайк беше най-малката причина за това. Той не можеше да мисли за друго освен за падането на Секира. Беше ѝ казал да тича бързо към къщата. Не трябваше да го прави. Беше обута с неудобни ботуши, а стъпалата я боляха.

Той се изправи, загребал с шепи парчета стъкло, и погледна навън през прозореца. Виждаха се само празният двор и морето зад него. Тя бе успяла да стигне до къщата. Стърлинг сложи голямата си кокалеста ръка върху рамото му. В силата, с която го стисна, нямаше нищо успокояващо.

— Не съм дошъл да те плаша. Исках просто да ти дам шанс да споделиш всичко, което може би те е разтревожило. Има ли нещо такова?

Лаймън се взря в очите му, ледени като зимен ден, преглътна и поклати глава.

— Е, добре — каза Стърлинг, като се дръпна назад. — Няма нужда от страх. Но независимо от това може би ще е по-разумно, докато се изяснят нещата, да следиш сина си изкъсо, Ранкин.

Тонът му се бе променил, в него отново се прокрадваше отчетлива нотка на презрение.

— Трудно ми е да работя и да го наблюдавам едновременно. Щеше да е по-лесно, ако майка му не беше избягала.

Лаймън видя как Стърлинг присви очи и стисна устни. Помощник-шерифът не харесваше баща му. Никак даже.

— Тази седмица работиш за Лари Толанд, нали? Познавам го от много години. Има няколко момчета, които идват да му помагат през лятото. По-големи са от сина ти, но не с много. Мога да поговоря с Лари за Лаймън. Защо не идем заедно при него?

Лаймън си представи Секира сама в къщата на Пърсел и заяви:

— Не искам.

— Ще правиш каквото ти се каже, не каквото искаш, по дяволите! — каза баща му.

— Това не е наказание, синко — каза Стърлинг Пайк. — Изобщо не, искам семействата на островите да не оставят сами децата си, докато всичко отмине. Може пък Изриъл изобщо да не е проблем. Ще разбера. Но докато случаят не се изясни, трябва да сме нащрек. Предполагам, че ще можем да намерим място за Лаймън, където да не е толкова самотен.

И така, Лаймън бе принуден да изостави Секира без предупреждение.

22

Барманката в „Рок Харбър“ препоръча на Изриъл светла бира, наречена „Сторм Сърдж“. Тя му наля една висока чаша, после втора; вече беше преполовил третата, когато Салазар най-после влезе в заведението.

Той забеляза как при вида на бирата в ръката му очите ѝ проблеснаха гневно. Този път не ѝ се налагаше да се преструва. Да се прави, че е пушачка, да се дави с дима и да кашля като тийнейджърка, докато ченгетата обискират къщата на Изриъл.

— Здравейте, господин Пайк. — Гласът ѝ беше хладен.

— Госпожо лейтенант.

Тя седна до него. Барманката се приближи към тях с ленива стъпка.

— Какво да ви предложа?

— Сметката му — каза Салазар. — Моят приятел закъснява за среща.

Барманката погледна единия, после другия, кимна и отиде до касовия апарат. Изриъл пресуши остатъка от бирата си на една дълга глътка. Вече усещаше познатото замайване, както и онази приятна дистанцираност от случващото се около него. И всичко това от три чаши бира, помисли си изумен той. Навремето му бяха нужни дванайсет кена, за да постигне същия ефект.

— Едни хора, дето не са от този щат — каза на висок глас Салазар, обръщайки се към него, но така, че да я чуе целият бар. — Дошли са да говорят с теб. Във форма ли си?

— В перфектна форма.

— А, да? — Очите ѝ още пламтяха от неподправен гняв. Добре. Нека се гневи. Тя не бе седяла сама на онзи остров без телефон и без осветление в очакване какво ще ѝ донесе следващият ден. Не ѝ се бе налагало да се изправя срещу телевизионна камера, да чува как Рейчъл Мартин казва нейното име по щатското обществено радио. Не бе стигала с гребна лодка до „Мерео“.

И определено, по дяволите, не бе броила трупове.

— Сто процента — каза внимателно той, без да заваля думите.

— Да вървим тогава. — Тя пусна една двайсетачка на бара. — Това стига ли?

Той вдигна ръка с почти долепени палец и показалец. Салазар хвърли още една петдоларова банкнота, като го изгледа с престорено отвращение. Или може би не беше престорено. Трудно бе да се каже.

Колата ѝ беше отвън — форд експлорър с характерния за полицейски автомобил прожектор над страничното огледало от страната на шофьора. Тя отвори дясната предна врата, като му направи знак да се приближи. В този момент той я мразеше. Всичко това беше нейна идея. Салазар бе отишла при него, не той при нея. А сега се готвеше да го развежда като панаирджийска мечка пред хората, както бе направил Стърлинг.

— Ще ида пеша — каза той. — Къде е важната среща?

Тя каза с нисък глас:

— Не се бъзикай с мен.

Той се качи в колата.

Салазар мълча през цялото време, докато излизаха от центъра на града. Проговори едва след като взе устремно левия завой по Мавърик Стрийт и подмина книжарницата на Шърман.

— Къде ти беше умът? Нарушаваш условията за предсрочното си освобождаване, по дяволите!

— Чувала ли си някой да е бил върнат в затвора, понеже е изпил една бира, Салазар?

— Да.

— Наистина ли?

— Да.

— О… — Той не беше чувал.

Спомняше си документите по делото, разбира се, и условията, при които му бе върната свободата след петнайсет години зад решетките, но не си бе представял, че няма да може да изпие три бири. Не си бе представял, че човек, изтърпял присъдата си и пуснат от затвора, уж свободен, може да бъде върнат в килията, защото е пил бира. Колкото повече научаваше за американската правораздавателна система, толкова по-малко му харесваше тя. И това, разбира се, бе начинът, по който Салазар го бе привлякла в началото. Откри неговата слабост, сложи пръст в раната му, обработи я с електрически ток.

— Не можеш да правиш глупости — каза тя, стиснала волана. — Не можеш да си позволиш да…

— Претърсват моята къща, казват моето име по новините, Джен! Мислиш ли, че нямам усещане до каква степен съм изложен на риск?

Тя погледна в огледалото.

— Ще пазите ли тишина в полицейския ми автомобил, господин Пайк?

Каза го, сякаш някъде имаше включен микрофон. Сякаш самата тя се боеше да го вози в колата си. Като че ли се боеше от всичко. Взе още един ляв завой, така че се насочиха обратно към центъра, и спря пред Съдебната палата на окръг Нокс.

— Да се поразходим.

Той слезе от колата.

— Това ли е представата ти за място за разговор? Срещу шибания съд?

— Като предупреждение за риска при нарушаване на условията за освобождаване? Да, мисля, че ще свърши…

— Престани! — каза той. Внезапно бе почувствал такава умора, че не знаеше дали ще може да направи още една крачка. — Трябва да говорим. Разбираш ли? Моля те.

Това, изглежда, я притесни. Тя продължи да крачи мълчаливо. Сложи си слънчевите очила.

— Разбирам — каза накрая.

— Не мисля, че разбираш. Ти държиш всички карти в ръцете си, а на мен полицията ми претърсва дома и на вратата ми чукат телевизионни репортерки. — Той вече почти крещеше, но успя да се овладее. Усещаше, че залита; защо беше изпил тези бири? За да намаля силата на звука. Защото в момента силата му ме плаши. Изпълва ме с ужас.

— Трябва да гледаш на нещата от по-широк ъгъл — каза тихо Салазар. — Знам, представям си поне, как се чувстваш. Но пак ти казвам, не Стърлинг води разследването. Нищо подобно.

— Твоята работна група ли го води? В такъв случай Отделът за вътрешни разследвания определено е станал невидим.

Тя се поколеба, после каза:

— В града има агенти на ФБР, които не са чували името му и той изобщо не ги интересува. Избутват го в глуха линия, разбираш ли? Заяжда се с теб, защото реално няма какво да прави.

— Заповедта за обиск беше напълно реална. Снимките, които ми взеха, и те бяха реални.

Подминаха Съдебната палата и продължиха да крачат напред. Тротоарът беше пуст. Туристи, репортери, агенти на ФБР — всички се бяха скупчили на брега и гледаха към остров Салвейшън Пойнт, защото там се развиваше действието. Изриъл обаче помнеше тази Съдебна палата. Тук го бяха осъдили на затвор.

— Каква е тази история със снимките? — попита тихо Салазар.

— Единствената част от мен, която не е лъжа.

Тя го погледна, очаквайки още.

— Ти ми създаде легенда — каза той, — която работи само защото в лъжата има и малко истина. Казвай им, че си фотограф — това бяха думите ти. Ами аз съм фотограф, да. Искам да кажа, стремя се да бъда. Прекарах много време в затвора със спомените си за този остров и…

Изриъл млъкна, търсейки думи.

— Някога Салвейшън Пойнт беше в добро здраве — продължи той. — А тези деца, те не знаят, че сега вече не е, че едно друго поколение им е оставило изпълнено с омраза, покварено, себично място. Но ако някой може да го спаси, да го прочисти, това няма да сме ти и аз. Ще са те. Ние можем да се опитваме да им помогнем. Но нищо повече.

Даваше си сметка, че не обяснява добре и думите му не звучат смислено, и му се искаше да не беше изпил три бири.

— Нито миналото е изцяло лъжа, нито бъдещето е изцяло безнадеждно — продължи той. — Така се чувстват хората на острова в момента, сякаш са или в единия лагер, или в другия. Сякаш или всичко е било лошо, или всичко ще бъде лошо. Някаква идиотска история от типа „избери си сам отчаянието“. Никой не забелязва красотата. Надеждата. А аз исках да превърна всичко това в изкуство, защото, ако щеш вярвай, но съм нещо повече от бивш затворник, който има зъб на света.

— Знам.

— Наистина ли?

Тя го погледна; в очите ѝ се четеше обида, която не остана незабелязана.

— Искам да бъда добър фотограф — каза той. — И мисля, че мога да бъда.

— Защо снимаш само деца? — попита тя.

— Не само. Но тази инсталация я направих само със снимки на деца. Там е проблемът. Направих глупав избор. Ако Стърлинг беше влязъл и беше намерил петдесет портрета на стари рибари, загледани в залеза, нямаше пет пари да дава. Вместо това, като последен глупак, аз му дадох мунициите, с които да ме убие. Направих тези снимки, защото, от една страна, ги намирам пълни с надежда, а от друга, защото ми беше нужно да подхранвам легендата, която ти ми измисли. За снимките, които ме караше да правя. Това не беше най-лесната задача.

Извървяха мълчаливо цяла пряка.

— Не трябваше да те карам да ги копираш на хартия — каза тя. — Трябваше да ми ги пращаш в електронен формат и да унищожим…

— За електронен формат ти трябва електричество, рискуваш да те подслушват и да те засекат, че си пишеш с едно ченге. Ти знаеш какво върша и защо го върша. Докато аз не знам нищо освен нарежданията, които си ми дала. Не те моля да ми разкриеш цялата игра, но това ми го дължиш. Мои ли бяха снимките, които липсват от яхтата? — Гласът му беше станал дрезгав.

— Не — отвърна тя. — Не бяха твои. Не мисля, че изобщо имат някакво значение. Били са рамкирани снимки, свалени от стената, вероятно от собственика, вероятно преди месеци. Те са нещо като бележка под линия в полицейския рапорт, но не и повод Стърлинг да ти диша във врата.

Той усети как дробовете му се поразтвориха.

— Казвала ли си на някого за мен?

— Не.

— На никого? Дори на работната си група?

Тя извърна лице встрани.

— Не, Изриъл. Но не съм сигурна още колко време мога да го запазя в тайна.

Дробовете му отново се запечатаха херметично.

— Не си сигурна?! Салазар, ако хората на онзи остров научат, че сътруднича на полицията, ще ме убият.

— Правя каквото мога.

— Каквото можеш…

Тя се извърна рязко към него.

— Седем души са убити! Нещата се изплъзват от моя контрол, не го ли виждаш?

Той имаше нужда от нейната увереност. Вместо това беше ужасно да види страха в очите ѝ.

— Когато ти казах, че ще помагам… — започна той, но тя вече клатеше глава.

— Нямам нужда от опреснителен курс по условията на сътрудничеството ни. Казвам ти, че светът се е променил.

— Знаеш ли какво е станало с жените? — попита той.

Единственият отговор беше тракането на токчетата ѝ по тротоара. Изриъл не беше изненадан, а вбесен. Знаеше, че тя не би могла да споделя всичко със своя информатор, но точно сега той имаше нужда да сподели някаква информация с него. Не притежаваше нищо от влиянието ѝ, а носеше целия риск.

„Ще бъдеш звездата в тези истории“, беше му казал Карузо.

— Познаваш ли човек на име Джей Ар Карузо? — попита Изриъл.

— Не. Кой е той?

— Твърди, че е частен детектив. Появи се на острова с реактивен самолет, пилотиран от мъже с военни униформи, и каза, че работи за семейството на една от жертвите, не уточни коя, после ме предупреди да чакам заповед за претърсване на имота ми и предложи да ми помогне.

Бяха стигнали до кръстовище и чакаха светофарът да светне зелено.

— Как да ти помогне? — попита Салазар.

— Да ми измисли история.

— Каква история?

— Такава, която да сложи бърз край на разследването. Изнесе ми цяла лекция за Джак Руби и Лий Харви Осуалд.

Тя се облещи насреща му.

— И аз реагирах по същия начин — каза той. — Човекът ми предлага помощ, като сравнява това тук с убийството на Кенеди, хич не се шегувам. Разпитва ме за Стърлинг, за теб и за предсрочното ми освобождаване.

— По дяволите! И ти какво му каза?

— Нищо. Слязох от самолета, отидох вкъщи и заварих теб със заповедта в ръка. — Той погледна към кръстовището и видя, че са изтървали зеления светофар. Пресегна се и натисна бутона за пешеходци, докато колите се точеха пред тях. — Военни пилоти. Кой, по дяволите, ги е пратил тук?

— Откъде знаеш, че са били военни?

— Видях униформите им.

— От Военновъздушните сили ли бяха?

— Мисля, че да.

— Но не си сигурен. Може да са били от Националната гвардия или нещо такова.

— Да, това много ме успокоява. Аз съм или Джак Руби, или Лий Харви Осуалд, а разни хора се опитват да ме сплашат, като ми пращат ту Военновъздушните сили, ту Националната гвардия.

Пред тях шосе №1 беше задръстено от коли, туристите пътуваха към крайбрежието, а местните хора се прибираха от работа. Вляво се виждаше пристанището. Изриъл разполагаше само с двайсет минути, за да хване единствения ферибот, с който да се върне на острова. Сам. Самотата вече не му се струваше привлекателна.

— Кой има полза? — попита той.

— От какво?

— Там са загинали двама кандидат-сенатори. Съперници. Кой ще извлече полза от смъртта им?

— Не знам. Това е извън моята компетентност.

Изриъл не можеше да не се сети отново за Карузо, който изглеждаше така дълбоко замесен.

— Салазар — каза той, — открий кои са били онези жени. Истинските им имена, кой ги е довел, кой ги е извел.

— Те бяха твои контакти. Никога не съм имала възможност да разменя и дума с тях.

— Остави това! — каза сопнато той. — Те трябваше да са твои източници. Разговарях с тях в услуга на твоето разследване.

— Ако ти трябва помощ, за да ги откриеш, можем да започнем още сега, но това означава да се довериш и на други полицаи освен на мен. Защото аз нямам представа какво, по дяволите, се е случило там.

— Някои от другите ти информатори знаят ли нещо повече?

— Нямам други информатори.

Стори му се, че тротоарът под него се залюля. Сложи ръка на стълба с бутона за пешеходния светофар, като се опитваше да се съсредоточи върху хладния допир на метала, да попие тази хладина в мозъка си. По шосе №1 боботеха коли. Салазар мълчеше.

— Това, с което разполагаш — каза накрая той, — съм аз. И толкова? Това ли е общият сбор на всичко, което можеш да извадиш.

— Ще намеря още.

— Какво имаш сега?

Салазар стоеше неподвижно, вперила поглед в хоризонта, сякаш очакваше нещо да се появи в далечината.

— Имам теб — каза тя. — Това е.

23

Изриъл усещаше вътрешностите си изтръпнали и тази странна безчувственост се предаваше отвътре навън, сякаш беше напомпан с райски газ. Най-после светофарът светна зелено. Не беше сигурен, че ще успее да пресече улицата, но когато Салазар тръгна напред, той влезе в крачка с нея.

— Не ме изоставяй точно сега — каза тя. — Не изпадай в паника, по дяволите.

— Да не изпадам в паника? Та аз съм съвсем сам, работя с ченге срещу други ченгета и съм единственият човек на света, който…

— Говори по-тихо.

Когато беше ядосана, Салазар умееше да държи главата си извита на една страна, като ястреб, и да гледа събеседника си странично и някак отгоре. Притежаваше удивителна и плашеща увереност. Той си спомни как се бе почувствал първия път, когато видя това — тогава беше в затвора и тя го намери там. Спомни си онези мигове, спомни си, че му бе казала повече от необходимото, и до момента той ѝ бе вярвал. Навлажни устни и зададе въпроса, който щеше да го спаси или погуби:

— Имаш ли доклад от балистичната експертиза?

Тя се намръщи.

— Какво?

— От балистична експертиза. Какви огнестрелни оръжия са използвани.

— Защо ме питаш?

Бяха стигнали до участък от железопътна линия, който стигаше до самия морски бряг. Изриъл се спря до разпръснатата отстрани сгурия и се обърна с лице към нея.

— Защото оръжията може да ни създадат проблеми. — Ето че го изрече: онова, което не ѝ бе казал досега, понеже не бе имал тази възможност. Онова, за което се бе опитвал да не мисли от мига, в който видя първия труп.

И седмия.

— Какви проблеми? — попита Салазар.

— Може би знам откъде идват тези оръжия.

— Какво?!

С усилие на волята той не измести поглед от лицето ѝ.

— Безпокоях се за жените. Отказваха да говорят с мен, но бяха загазили, това се виждаше ясно, и аз…

— Изриъл… — Тя се наведе към него, сключила длани на гърдите си, сякаш казваше молитва. Може би наистина се молеше.

— Не виждах как това може да им навреди — каза той.

Думите му едва се чуваха, но цялото ѝ тяло се люшна назад, сякаш я бе зашлевил. Тя се извърна в бавен полупирует, докато едната ѝ ръка се вдигаше към козирката на полицейската шапка. Постоя известно време така, загледана по протежение на релсите, с гръб към него. Когато заговори, гласът ѝ беше тих.

— Откъде взе тези пистолети?

— Бяха на баща ми.

Тя наведе глава. Изриъл видя как раменете и гърбът ѝ се надигнаха и смъкнаха надолу, чу я как изпусна въздух. Страхът, който издиша заедно с въздуха, се просмука в него и изпълни корема му с лед.

— Притесних се за тях — каза той. — Бяха само двете, а не знаех в каква ситуация ще се озоват. Бяха уплашени, бяха сами и…

— И ти си ги въоръжил.

Изриъл я гледаше, опитвайки се да измисли обяснение. Да ѝ опише какво е усетил, докато им говореше, виждаше страха им и се сблъскваше с мълчанието им. Уверенията му, че познава едно добро ченге, ги бяха накарали да се изсмеят на глас, сякаш е безнадежден глупак. Искаше да ѝ опише как се е почувствал, когато онази, представила се като Мари, му каза, че ако наистина го е грижа за тяхната безопасност, ще им даде оръжия.

— Ти си ги въоръжил — повтори Салазар, сякаш самите думи бяха неразбираеми за нея.

— Казах си… за самозащита. Не съм очаквал да ги използват. Никога не съм си представял такова нещо.

— Дал си им пистолети и не си ми казал.

— Кога да ти кажа? В полицейския участък ли? Когато дойде в дома ми със Стърлинг? Нямам телефон, нямам как да ти съобщя каквото и да било, ако не се срещнем лично, а когато се качих на яхтата онази сутрин… беше вече късно.

— Да. Било е късно.

Салазар свали слънчевите си очила. В очите ѝ не бе останало нищо от ястребовия поглед. Бяха очи на сърна, застанала на осевата линия на шосе между бясно движещи се коли.

— Ако тези пистолети бяха попаднали в ръцете на полицията, сега щеше да си в затвора.

— Досетих се.

— Когато отиде на яхтата онази сутрин, не ги ли видя?

— Видях много трупове, но не и пистолети.

Тя прекара длани по очите си, после захапа върховете на пръстите си като дете, което се насилва да запази спокойствие или мълчание, или и двете.

— Дали са го направили те? — попита тя. — Дали са били в състояние да убият седем мъже?

Изриъл беше вперил поглед в релсите, водещи към морето.

— Някой го е направил.

— Може да е имало свидетели. Ние не знаем.

— Аз не съм свидетел, нито убиец. Но ти не можеш да докажеш това. И аз не мога да го докажа.

Тя поклати глава и Изриъл имаше усещането, че се намира в центъра на мерника на снайперска пушка.

— Можеш ли да ме опазиш чист? — попита той.

— Не знам. — Тя срещна погледа му. — Ще се опитам. Но при тази ситуация не знам.

Беше негов ред да кимне. Двамата бяха споделяли тайни и мълчание от самото начало и той бе осъзнал и рисковете, и наградата. И двамата ги бяха осъзнали. Той знаеше, че ако го хванат, че ѝ помага, ще го убият. Но ѝ беше повярвал. И още ѝ вярваше. Само че, както сама му бе казала в началото на разходката им, светът се беше променил.