Един честен човек

24

Първия път, когато Джен Салазар посети Изриъл Пайк в затвора, тя му каза, че идва във връзка с моторницата на баща му.

— Защо не я продадете? — попита го тогава. — Тя няма стойност за вас като инвестиция. Като семейна реликва ли я пазите?

Бяха сами в залата за свиждания. Салазар беше със синя униформа, Изриъл — с оранжева.

— Не виждам какво значение има наследството ми за следовател от отдел „Тежки престъпления“ — отвърна той.

— Не виждате? — попита го тя с най-ледено предизвикателния глас, който някога бе чувал.

В този миг Изриъл за пръв път изпита страх от нея. Не защото го заплашваше с нещо по линия на закона, а заради начина, по който изстреля въпроса си — с мрачен поглед, стегната челюст и равен, нетрепващ глас.

Не виждате?

— Откъде сте? — попита я той.

— От Рокланд.

— Искам да кажа, къде сте родена? Акцентът ви не е местен.

— Сигурно имате предвид липсата на акцент.

— Ще отговорите ли на въпроса ми?

— От Флорида съм. Сега живея в Мейн. Значката и пистолетът ми са зачислени от този щат. Това отговаря ли на въпроса ви?

Той я наблюдаваше, питайки се как, за бога, е стигнала до Салвейшън Пойнт и някаква отдавна неупотребявана лодка.

— Търсите да си купите моторна лодка? Да оставите полицейския живот, да си намерите някакво тихо местенце и да се отдадете на риболов?

— Увъртате, господин Пайк. Защо?

Тогава Изриъл замълча. Не спря напълно да реагира на въпросите ѝ, но отговаряше лаконично. „Нямам какво да ти кажа. Парите са си мои“ — такива неща. Тя дълго го гледа втренчено, после стана и си тръгна, без да каже дума повече. А той се върна в килията си и седна на студения под, облегнат с гръб на леглото, като се питаше кой ли е разговарял с нея и какво ли ѝ е наговорил.

Тази нощ Изриъл не можа да заспи.

Минаха три седмици и тя дойде отново. Той си помисли дали да не откаже да се вижда с нея, или да поиска обяснение за посещението ѝ, но вече му се струваше, че разбира причината. Беше нещо в начина, по който го погледна, преди да каже: „Не виждате?“. Езикът на тялото ѝ му бе казал истината в този момент. Разкрил бе силата на яростта ѝ, личния ѝ интерес да задава тези въпроси. Опитала се бе да скрие това от него и почти бе успяла. Почти. Той си спомняше мрачната искра в очите ѝ, потрепването на стегнатия мускул на челюстта, затова се върна в стаята за свиждания и отново седна насреща ѝ. Този път тя не беше с униформа. Облечена беше с тениска и износено кожено яке, без грим, недоспала.

— Харчиш много пари — каза му, — за да поддържаш една лодка, която бездейства.

— Какво те е прихванало, по дяволите, та идваш тук да ми досаждаш отново? Няма ли навън хора, които се нуждаят от помощта на полицията?

Беше грешка, че зададе този въпрос. Лицето ѝ се промени и Изриъл видя това, а тя разбра, че го е видял. За пръв път между тях протичаше комуникация. Започнаха да се разбират — не с думи, а с един-единствен разменен миг на действие и реакция, на безмълвен призив и отклик, при които всеки научи по нещо за другия.

— Намерението ми е да помагам — каза тя. — Не се безпокой за това.

— Радвам се да го чуя. Не съм сигурен обаче как с идването си дотук ще постигнеш това.

— Аз съм любознателна жена. Ничията зона е затворена. Там няма повече нужда от голяма, бърза моторница. Защо я пазиш?

— Ами тук не ме притискат срокове.

— Глупости. Имаш подробни планове какво да правиш с тази лодка.

— Все някога ще изляза. Ще е добре да я имам подръка.

— Още пет години.

— Както казах, все някога.

— Не я ли искаш по-скоро?

Той не отговори. Усещаше погледа ѝ върху себе си.

— Защо го уби? — попита тя.

— Кого?

И сам не разбра защо избра този идиотски отговор освен като израз на фалшива закоравялост, каквато се придобива в затвора: никога не отговаряй откровено на зададен въпрос, нямай доверие никому. Сякаш недоверчивостта беше определяща черта на коравия мъж, докато истината беше диаметрално противоположна.

— Защо? — попита отново тя.

— Имах кофти ден.

— Това ли е причината? Кофти ден?

— Ами да.

— Не мисля, че е това.

— Какво знаеш ти по въпроса?

Очите ѝ, два обсидиана, бяха приковани в неговите, когато каза:

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че съм била на тази лодка?

И тогава той вече знаеше. Тогава я разбра. Изведнъж се почувства носен по течението и уловен в капан, неспособен да извърне очи от нейните. Не беше сигурен колко време продължи мълчанието помежду им. Стори му се колкото цял човешки живот.

— Свършил си едно добро дело — каза накрая тя. — Но не си решил проблема. Следиш ли ми мисълта?

— Нищо не мога да направя по въпроса — каза той. — Не и оттук.

— Може би не — каза Салазар. — Но не е речено, че трябва да останеш още дълго тук.

Ръцете му бяха свити в юмруци и ноктите му оставяха отпечатъци с формата на полумесец върху дланите.

„Свършил си едно добро дело“, каза жената, която се бе качвала на лодката на баща му.

— Бях на четиринайсет — каза му тогава.

Той усети ледена тръпка да преминава от черепа му надолу по гръбнака, сякаш го бяха налазили паяци, а в мозъка му се мятаха змийски езици. Кожата му изстина, докато кръвта му кипеше; кокалчетата на ръцете го заболяха от стискане на юмруци.

— Какво искаш от мен? — попита той.

Какво друго би могла да иска от него освен това, което вече бе извършил? Бе отнел живота на баща си; бе жертвал собствения си живот, за да се озове на това ужасно място. Нищо повече не бе в състояние да даде.

— Да ми помогнеш да го изгоря.

— Какво да изгориш?

— Острова. Всички тях.

— Кои всички?

— Хората, с които работеше. Не го вършеше сам. Би трябвало да го знаеш. Със сигурност познаваш чичо си.

Това разкритие, изречено с категоричен тон, го обърка, накара го да се чувства, сякаш нищо не е направил. Не беше справедливо. Той бе пожертвал себе си.

— Не мога да ги избия до крак, за да ти направя услуга — каза той.

Тогава тя му се усмихна. Беше ужасна усмивка, устните ѝ се разтвориха като врата към ада. За пръв път от години Изриъл Пайк не се чувстваше сам. Някой бе споделил тайните му.

— Няма да тръгнем по този път — каза му тя. — Вече не.

Той не отговори. Думите ѝ още кънтяха в съзнанието му: „Свършил си едно добро дело“, както и „Бях на четиринайсет“. Не смееше да си поеме дъх. Чувстваше се притиснат по начин, който не бе изпитвал от първия си ден в килията.

Джен Салазар се наведе към него. Косата ѝ падаше над лицето и тя изрече с нисък глас:

— Ако ми кажеш да си тръгна веднага, ще си тръгна и няма да ме видиш повече. Обещавам ти.

Той ѝ вярваше. От него се искаше само да ѝ каже да си ходи. Да остави миналото в миналото. Навлажни устни, но не каза нищо.

Тя го наблюдаваше с онзи страничен поглед, който вече му бе познат, поглед на ястреб или орел. На някаква хищна птица, която, носена от въздушните течения, чака сгодния момент да се спусне отгоре с шеметна скорост и настървеност.

— Салвейшън Пойнт — каза тя. — Що за име на място като това? Какво спасение предлага то?

— Не обвинявай мястото. Островът е бил там и преди злото да го превземе.

— Откъде знаеш?

Той си помисли за нещата, които би могъл да ѝ разкаже — че дядо му е бил добър човек, че баща му не бе извършил нищо нередно, докато не затвориха Ничията зона и не превърнаха в пустош хиляда квадратни мили, идеални за риболов; че първото престъпление не е било толкова страшно, колкото второто, а второто — колкото третото. Баща му искрено бе вярвал, че ако се отърве от втората ипотека и плаща здравна осигуровка, всичко в семейната динамика би се развило по много различен начин. Искаше да ѝ обясни всичко това.

Но…

„Бях на четиринайсет“, беше му казала Джен Салазар.

— Сега е лошо място — призна накрая той и това ѝ бе достатъчно. Беше доволна от него. За пръв път ѝ бе доставил удоволствие и знаеше, че би искал да си заслужи същата реакция още веднъж.

— Ще го кажа още веднъж, за последно. Може би ще успея да те изкарам предсрочно оттук.

Свободата беше страхотна стръв, но Изриъл си помисли, че би било добре да я подмине, за да не се закачи на куката, скрита в нея.

Още пет години, мислеше си той. Повече от хиляда и осемстотин сутрини ще се събуждам в килия.

— Чувам, че си се записал в курс по фотография — каза Салазар. — И си бил доста талантлив.

Изриъл кимна.

— Мога да използвам това твое умение. Някой, който е живял на острова и е познат на местните, с фотоапарат в ръка. Мисля, че това може много да ми помогне.

Той вече клатеше глава.

— Ако ти трябва информатор, върви да търсиш другаде.

— Не ми трябва информатор. Трябва ми честен човек, който живее на острова.

— Значи просто си живея там и съм честен. Само това?

— Може би и още нещо.

— Ето на.

— Става дума да се върши добро. Мисля, че то има значение за теб. Мисля също, че това е една от причините да си тук сега.

— Знаеш ли какво? — каза ѝ той. — Защо не ме използваш за нещо друго? Избери място, което да не е Салвейшън Пойнт, и ми направи същата оферта да ме изкараш предсрочно оттук.

Тя поклати глава.

— В такъв случай не съм навит.

— Защо?

— Защото нямам доверие на хората на този остров.

Салазар отново се усмихна. Вратата към ада.

— Чудесна новина — каза тя. — Аз също им нямам.

25

Комисията по предсрочното освобождаване придвижи случая му по ускорената процедура.

Разпределиха го в магазина към щатския затвор на Мейн в Саут Томастън. Там се продаваха стоки, произведени в дърводелската работилница на затвора — от прости дъски за рязане през богато орнаментирани дървени корабчета в бутилки, та до мебели. Изриъл обичаше дърводелската работилница, защото звуците и миризмите му напомняха за работилницата на дядо му. Липсваха му само димът от пури и историите за мореплаватели.

Магазинът, в който се продаваха дърводелските стоки, се намираше на главната улица в градчето, която беше част от шосе №1. Самият магазин се падаше от източната ѝ страна, а складът и товарната рампа — от западната. Туристите обичаха това място с неговите подложки за чаши, стенни часовници, дървени шезлонги — всичко това издялано от истински затворници, колко романтично! Магазинът беше само на десет минути пеша от дома на Салазар и тя идваше често, за да си побъбри със затворниците. Всички те я познаваха по име. Никой не се изненада, когато един ден тя дойде и каза на надзирателя, който беше и управител на магазина, че иска да заведе Изриъл Пайк на обяд, за да обсъдят бъдещето му. Тя провеждаше беседи с всички преди освобождаването им.

С Изриъл разговорът премина различно.

— Трябва да ми се довериш — каза тя. — Това означава, че трябва да разбереш историята ми. Не са много хората, които я знаят. Нито в участъка, нито на улицата. Това ми е важно, нали разбираш?

— Разбирам.

Беше родена във Флорида, някъде около Маями; самата тя не знаеше точно къде, освен че не е било в болница и че от всички, присъствали на раждането ѝ, не е останал нито един. Баща ѝ напуснал майка ѝ, когато му съобщила, че е бременна. През повечето време я гледала някаква баба, макар Салазар да не можеше да каже със сигурност дали са били кръвни роднини. Майка ѝ избягала, бабата починала и я поела една нейна леля. В дома се говорело главно на испански. Понякога Салазар ходела на училище, понякога не. После и лелята починала и останали само тя и съпругът, когото тя наричаше свой чичо, за да не усложнява нещата. Чичото работел на доковете в Маями и започнал да си кани повече приятели вкъщи, да се заседяват до късно и да пият бира. Тя си мислела да избяга. Не го направила. Къде щяла да отиде?

Била на четиринайсет, когато един от приятелите на чичо ѝ я почерпил с коктейл, в който имало нещо, и тя загубила съзнание. Била все още на четиринайсет, когато се събудила сама в заключен фургон насред снега. Била все още на четиринайсет, когато непознат забил игла в ръката ѝ на паркинга до един товарен кей, който вонял на дизелов дим и мъртва риба. Била все още на четиринайсет, когато се събудила върху нар в каменно мазе, с ръка, прикована към желязна халка в стената. В мазето влязъл мъж, измъкнал спринцовка и я инжектирал с още наркотици. След това я отвел на някаква моторница и я натъпкал в тясната клинообразна каюта на носа. Тя се преструвала, че е в безсъзнание, и го наблюдавала през притворените си клепачи.

— Не смятам — щеше да каже тя на Изриъл Пайк двайсет години по-късно, — че баща ти разбираше кой знае колко от наука. Винаги объркваше дозировките.

Баща ти.

Това беше първият път, когато тя го спомена. Никога, докато беше жив, нямаше да забрави тези нейни думи.

Мъжът слязъл от лодката, сигурен, че тя е в безсъзнание. След като изчакала достатъчно, за да се убеди, че го няма, тя излязла на палубата. Лодката била на котва, а малката надуваема лодчица, с която я докарал от къщи, я нямало. На около двеста-триста метра се виждал остров от сиви, избелени от слънцето скали. Сериозно разстояние, но каква била алтернативата? Опитала.

— Не бях подготвена за студената вода — каза тя. — Бях живяла във Флорида през целия си живот и нямах представа колко студен може да е океанът.

Добрала се някак до сивия скалист остров, гърлото я смъдяло от солената вода, дробовете ѝ били вледенени. Но успяла.

А там, на брега, я чакал друг мъж. Той се оказал добър и състрадателен. Издърпал я от водата, завел я вкъщи, дал ѝ одеяла и топъл бульон и изслушал историята ѝ, която му разказала на своя развален английски; основният ѝ език бил испанският. Попитал я какво да направи за нея.

— Заведете ме в полицията — казала тя.

Нейният спасител кимнал и я завел.

Полицаят в участъка бил висок, с очи като арктически лед, и ѝ казал да го нарича Стърлинг.

Пръстите на Изриъл се свиха в юмруци.

— Стърлинг.

— Да.

— Сигурна си? — попита той.

— Сигурна съм.

— А тогава защо не е в затвора с мен?

— Защото има разлика между спомени и съдебни доказателства. Чакай да ти доразкажа историята, после ще обсъдим какво смятам да направя.

Високият полицай на име Стърлинг довел някакъв млад мъж с костюм, който ѝ дал безалкохолна напитка и десертно блокче и започнал да ѝ задава въпроси. Не ѝ казал името си. Въпросите му не били за това какво се е случило с нея, нито къде се е случило.

— Пита ме дали вземам наркотици — каза Салазар на Изриъл със студен, равен глас. — Продавам ли наркотици? Работя ли за мъже, които продават наркотици? Ако ми направят кръвен тест, ще открият ли наркотици в кръвта ми? Беше комбинация от сплашване и подвеждане. Опитваха се да ме накарат да се съмнявам в спомените си.

Накрая Стърлинг и мъжът с костюма ѝ дали някакви таблетки: лекарство, за да не се разболее, след като е прекарала толкова време в студената вода, обяснили те, после я заключили в стаята с празната бутилка от спрайт и обвивката от десертното блокче, а когато се върнали, мъжът от моторницата бил с тях. Същият, който забол иглата в ръката ѝ.

— Викаха му Чарли — каза Салазар на Изриъл същия ден на товарната рампа. — Без фамилно име, но съм запомнила Чарли. Каза, че е мой чичо и че аз съм избягала от къщи. Носеше някакви книжа. Не знам какво пишеше в тях. Тогава не ми се стори важно. Сега се питам обаче: какви бяха тези документи, с които той дойде?

Беше разказала тази история на Изриъл в един слънчев пролетен ден; въздухът беше чист, сух и хладен, но той имаше усещането, че се задушава във все по-гъст дим. От магазина бяха излезли семейство туристи от Южна Каролина; на главите си имаха сувенирни диадеми с рачешки щипки на пружинки, които се поклащаха във въздуха и ги караха да се смеят, докато крачеха към аудито си. Салазар ги изчака да отминат, а през това време Изриъл свиваше и отпускаше юмруците си в ритъм, синхронизиран с дишането му. Беше научил този номер в затвора, за да овладява гнева си.

— Вече бях в нещо като мъгла — каза Салазар. — От шока, разбира се, но и таблетките почваха да действат. Лекарството, което ми бяха дали. Сякаш ги виждах през стъкло. Последното нещо, което ми каза мъжът с костюма, бе да стоя далече от наркотиците. После помня, че излизах от полицейския участък, а баща ти ми казваше, че ще ме заведе в къщата си, ако не му създавам проблеми. Ако се държа прилично, ще ме отведе у дома. Просто да се държа прилично. Аз се опитах.

Изриъл затвори очи и обърса устата си с длан.

— И после какво стана? — попита той, без да отваря очи.

Чарли Пайк я бе завел на лодката си и оттам я бе закарал на друг плавателен съд — нещо като товарен кораб без екипаж, кораб призрак с работещ двигател, от който палубата се тресяла, а въздухът бил изпълнен с отровен дим. На кораба ги чакали още трима мъже, може би четирима. Салазар не можеше да каже със сигурност, понеже през по-голямата част от пътуването била в безсъзнание.

Следващата им спирка бил някакъв товарен кей в Канада. Там я качили на камион и вече не била сама. В каросерията имало още момичета.

Била на четиринайсет, когато избягала от похитителите си, и на четиринайсет, когато им била върната.

При второто си бягство била вече на шестнайсет. Това се случило в Калгари, където непознат мъж на име Бернардо Томас я хранел в устата с овесена каша и избил с дулото на ловната си пушка зъбите на мъжа, който дошъл да я търси, представяйки се за неин пастрок.

Бернардо Томас я отвел в приют, стопанисван от йезуитски свещеници. На няколко пъти при нея идвали полицаи и се опитвали да я разпитат. Тя не им казала нищо. Което не ги изненадало — вече познавали и други като нея.

— Чудиш се защо не им разправих цялата си история? — попита тя, докато стояха облегнати на товарната рампа в Саут Томастън, а италианските сандвичи от пазарчето на същата улица лежаха недокоснати между тях. Обедна почивка.

Изриъл поклати глава.

— Не? Защо? — изненада се Салазар.

— Защото разбирам. Вече веднъж си опитала. И те са те предали. Направила си оценка на риска, основана на личен опит.

— Оценка на риска, основана на личен опит. Това беше добро. Да, направих оценка на риска. Не бях виждала от близо две години място, което да ми прилича на дом, а единственият мъж, който се бе отнасял към мен като към човешко същество, беше същият, който ми напомняше всеки ден, че ще ме убие, ако си тръгна или му причиня неприятности. В единствения случай, в който бях казала истината преди, не бях постигнала нищо. И знаеш ли какво им казах? Че съм вземала прекалено много наркотици. Защото си спомних за онзи тип с костюма в деня, когато бях плувала до брега в ледената вода, онзи, който ми каза да стоя далече от наркотиците, докато баща ти ме извеждаше през вратата. Следващия път, когато разговарях с ченге, му казах, че оттам идват всичките ми беди. От наркотиците. И ми се получи по-добре.

Тя останала известно време в приюта, после била дадена в приемно семейство. Приемната ѝ майка била учителка, приемният ѝ баща — каменоделец. Собствената им дъщеря била убита от пиян шофьор, когато била на четиринайсет. Фамилното им име било Рос, но те ѝ казали, че може да ползва каквото име си хареса. Тя запазила своето. Не искала да се прави на друга. Само леко изменила собственото си име, от Дженифър станала Джен. Харесвала как звучи.

— Звънко и уверено — каза му тя. — Пък и вече не се чувствах като Дженифър. Струваше ми се мекушаво име.

А тя вече притежавала онази твърдост, която се развива след години на ужасни травми; искала да запази онова, което ще ѝ върши работа, и да унищожи останалото. Защото имала цел. Да бъде закрилник — някой, когото самата тя никога не била имала.

Приемните ѝ родители се преместили да живеят в Пенсилвания. Водили я известно време на психолог. Завършила колеж, после полицейската академия, после си намерила работа във Флорида. Искала отново да види палмите, да усети топлия вятър по лицето си. Възнамерявала да се задържи там, но когато оставала насаме със себе си, си спомняла за плуването в ледената вода някъде край брега на Мейн. Спомняла си за острова.

— Готов ли си да чуеш кое е най-смахнатото в цялата история? — попита тя, докато ронеше трохи от неначенатия си сандвич. — Запазила бях много хубав спомен от самия остров. Защото за един миг, когато стигнах до него, ми се стори като убежище. Като спасение.

— Салвейшън — каза той. — Спасение. Оправдал е името си. Поне за момент.

— Когато, трепереща от студ, излязох от водата на скалите, които раздираха кожата ми… спомням си, че си помислих: това е най-красивото място, което някога съм виждала.

— Кое те накара да се върнеш?

— Една снимка в календар.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Една пробационна служителка, която познавах, бе идвала в Бар Харбър. Върна се, влюбена в това място, закачи календара на стената и аз си казах: Това тук ми е познато. Тя се шегуваше с мейнските акценти. Спомних си акцента на баща ти. Как не можеше да произнесе името си. Кой, по дяволите, дава на детето си име с „р“ в него, ако никой не може да каже „р“?

— Чарли Пайк — каза Изриъл и Джен Салазар се изсмя мрачно.

— Ето, виждаш ли!

— И ти се върна да го търсиш?

Тя поклати глава.

— Върнах се, колкото и странно да ти прозвучи, заради онзи хубав спомен, не заради лошите. Върнах се, понеже във Флорида се измъчвах. Борех се със себе си, нали разбираш, и по някаква тъжна, изкривена причина си спомнях усещането при излизането от водата на онази скала. Всичко на онова място беше гадно, направено да причинява болка, ледената вода и острите камъни бяха болка в най-чист вид, и въпреки това то ме караше да се чувствам толкова добре. Защото бях успяла да избягам. Да оцелея. Спомням си вкуса на въздуха. Спомням си допира на одеялото до кожата ми, когато един добър човек, един честен човек ме уви с него. Беше грубо като конски чул, но това беше най-приятното усещане, което бях изпитвала в живота си.

Тя отчупи залъче хляб и го хвърли в канавката; и двамата видяха как една чайка се спусна да го вземе. Почивката на Изриъл беше изтекла, но шефовете нямаше да му кажат нищо, защото беше с полицай. Тя му прави инструктаж, мислеха си те. Подготвя го за живота като предсрочно освободен.

— Първата ми работа тук беше в Брънзуик. Хареса ми. Симпатични хора. В свободното си време ходех по островите. Бяха толкова много! В Мейн имало над сто населени острова, това ме изуми. Продължавах да търся верния остров. Бях на Салвейшън Пойнт пет-шест пъти, без да го позная, без да съм сигурна, че е той. Тези острови си приличат много. Салвейшън Пойнт ми хареса. Там се запознах с добри хора.

— Как откри баща ми? — попита той.

Последната дума се откъсна от устните му като жертвен дар, като нещо, което Салазар имаше нужда да чуе. Тя обаче не реагира.

— Чрез вестника. На остров Вайнълхейвън бе станало убийство и репортерката каза, че това бил първият такъв случай, откакто Чарли Паркър бил убит от сина си на Салвейшън Пойнт; имаше и снимка на баща ти. Веднага го познах.

— Но не предположи, че може да съм като него. Защо?

— Защото си го мразил — каза Джен Салазар, без да отделя очи от неговите.

— Как го разбра?

— Всички така разправяха. Те харесваха баща ти, разбира се.

Той кимна.

— Освен онази жена в бакалията.

— Дар.

— Същата. Увери ме, че няма да предизвикваш проблеми, ако се върнеш. Каза, че местните хора не изпитвали никакво уважение към теб, но много уважавали баща ти. Стана ми любопитно какво има предвид.

— Тя го познаваше — каза Изриъл. — Познаваше и мен. Ние сме роднини. Нашите баби са сестри, което я прави моя братовчедка.

— От нея разбрах, че си се отклонил от правия път и си се отдал на пиене и дрога.

Той кимна.

— Всичко това е вярно.

— А кое не е вярно? — каза Салазар. — Защото ти пазиш тайни, приятелю. Видях го още първия път, когато те посетих.

Той замълча.

— Помисли си само какво ти доверих досега — каза тя. — Сериозно си помисли за това, Пайк.

Той си помисли и тогава за пръв път през живота си каза истината за убийството на баща си.

26

Нещата, които се разправяха за проблемите му с алкохола и дрогата, не бяха лъжи и клевети. Бяха самата истина, увери той Салазар.

— Онова, което не беше истина или което останалият свят не разбираше, беше историята около последното ми лято на острова. Всички си мислеха, че баща ми иска да използва това време, за да ме вкара в пътя. Да ме спаси. И бяха прави донякъде.

— Ти му даваше последен шанс, така ли?

— Опитвах се. Мислех си, че ако му припомня как се е научил да лови риба… ако му припомня за дядо ми, може би ще открие нещо, което е носил в себе си и то не е било напълно покварено, и…

Млъкна, понеже не намери думите, за да поясни онова, което според него всички трябваше да разбират: че не бива нито да погребваш миналото, нито да го идеализираш, защото всеки от двата подхода отравя душата ти. Нужно бе да се обръщаш към миналото с ясен поглед и спокойно сърце. Да се надяваш, че човекът, когото си мразил, може да се доближи до някого, когото си обичал.

— Искал си да го „рестартираш“ — каза Салазар. — Да го прочистиш от греховете и да го направиш нов човек.

Толкова ли наивни и глупави бяха подбудите му?

— Предполагам, че е било нещо в този дух — отговори той.

— Но вместо това си го убил.

Покрай тях мина стар додж дизел, оставяйки след себе си облак лютив дим. Салазар изчакваше Изриъл да продължи. Той виждаше баща си, седнал в гребната лодка до кея, и усещаше презрението в погледа му. Всички присъстващи на брега в този ден бяха видели това презрение, но никой не го бе разбрал. Чарли Пайк не беше разочарован от сина си, защото е кривнал от правия път; беше отвратен от него, задето смята, че доброто и злото имат значение; задето мисли толкова на дребно.

„Трогателно“ беше думата, която баща му използва тогава. Изриъл имал трогателно наивна представа за човешките дела.

— Ако си се опитвал да го спасиш — каза Салазар, — тогава си разбрал, че е затънал дълбоко.

— Именно. Знаех откъде идва дрогата за мен. Той не беше наркоман и очевидно е трябвало аз да съм впечатлен от това. Но контрабандист, пласьор? Ами грижил се е за семейството си. Любимият му израз беше: „Човек трябва да се грижи за семейството си“. За всички онези богаташи, които строяха имения, събаряха рибарски къщи, за да издигнат на тяхно място вили, той ми казваше, че не издържали семейства. Готованци, харчещи наследствата си, така им викаше. Каквито и професии да имаха, каквато и работа да вършеха. Всичко това той отричаше с обяснението, че е наследено, незаслужено богатство. Предполагам, че някои от хората с вилите са били добри бащи. Просто съм убеден в това. Парите и моралът може да не са близки роднини, но не се изключват взаимно. Но баща ми отказваше да го повярва. Всичко добро на този остров или вече си било отишло, или бързо отмирало. Човек трябвало да направи всичко по силите си, за да запази добрите хора на острова. За него запазването на „добрите хора“ беше нещо много важно. Хората като него. Ако трябваше да нарушиш закона, за да ги запазиш, това се наричаше „грижа за семейството“.

— Той ли ти каза това?

— Няколко пъти, включително в деня, когато го убих.

Тя го наблюдаваше мълчаливо.

— Въпросния ден се изправих лице в лице срещу него, предизвиках го, дадох му ултиматум. Той беше… — Споменът накара Изриъл да се изсмее мрачно, но смехът заседна в гърлото му. — Беше в шок. Първо, защото заплаших да го предам на полицията, но на едно по-дълбоко равнище, на онова, което за него беше моралното равнище, той беше искрено шокиран, защото аз не разбирах. Не разбирах, че животът ти дава две възможности и трябва да избереш едната: или да изкарваш пари, за да опазиш начина си на живот, или да се откажеш от него. В съзнанието му всички, замесени в престъпна дейност, бяха покварени мръсници, само той беше изключение. Логиката на гангстера: всички са омърсени, защо да не им взема парите?

— Ти си знаел, че пласира дрога, когато си идвал тук през лятото — каза тя.

— Дрога и оръжие.

— Но не си знаел за…

— За момичета? За децата?

Тя го гледаше изпитателно.

— Не. Той ми каза за тях същия ден, не повече от три часа преди да го убия. Като още един пример, че аз нищо не разбирам.

— Обясни ми.

— Семействата не полагали достатъчно грижи, за да опазят дъщерите си. Такива семейства, каза той, никога не се грижели достатъчно. Хора, които оставят дъщеря им да бъде отведена от дома им, които са готови да я разменят за пари или дрога? Майната им. Те вече са съсипали живота ѝ.

— Той ли ти наговори тези неща? — Гласът ѝ беше лишен от емоция, насечено стакато.

— Да. — Изриъл обърса уста с опакото на ръката си. — И тогава аз му казах, че ще го предам в полицията. Той се изсмя: „Друг път“. А аз отвърнах: „Ще видим“.

Изриъл се поспря, загледан в тротоара, но виждаше безкрайния океан около своя любим остров и ноздрите му долавяха миризмата на солена вода и пот, а тялото му си припомняше полюляването на лодката от всяка следваща вълна.

— Върнахме се на кея и той остана седнал в лодката, отказваше да слезе на брега, защото тогава вече беше сигурен, че ще отида в полицията. Започна да ми натяква какво би казал дядо за това, как предишните поколения, свикнали да се грижат за семействата си, биха гледали на мен. Околните поглеждаха ту към мен и виждаха едно, ту към него и виждаха друго.

Думите го напуснаха. Яростта драпаше в него като лапите на куче, което сънува кошмар. Той отново затвори очи.

— Не бях чак такъв глупак, че да го убия пред всички тези хора. Исках просто да му затворя устата.

Мълчание. Чайката отново се бе спуснала ниско и кръжеше наоколо, вперила поглед в хляба. Любопитна, но и предпазлива. Изриъл се дръпна встрани, за да ѝ направи път. Тя се стрелна напред, грабна един залък и отлетя.

— Онова, което ме изуми през този ден — каза той, — беше колко много хора видяха и чуха всичко, но не разбраха нищо. Някои си умряха с убеждението, че съм убил невинен човек, само защото ме е порицал публично за моята безотговорност.

— Ти си допуснал това обаче. Предпочел си да стане така, вместо да кажеш истината. Излъгал си.

— Не съм излъгал. Предпочетох да не говоря. Има разлика.

— Наистина ли?

Той погледна към магазина, където влизаха и излизаха туристи, за да си купят разни неща, ръчно изработени от затворници.

— Това беше моят избор — каза той.

Салазар седеше и изглеждаше по-скоро замислена, отколкото осъждаща.

— Островът е транзитен пункт за трафик на момичета — каза накрая тя. — Знам го. Опитвам се да помогна на всяка една от тях, но това е, кажи-речи, същото, което си направил и ти. За да има някаква полза, системата трябва да бъде срината. Затова трябва да знам всички, които са замесени.

— Тогава защо не докараш още полицаи?

На лицето ѝ се изписа разочарование. Погледът ѝ казваше: Не се ли сещаш, и му напомни за дядо му.

— Да не мислиш, че чичо ти е единственият в правоохранителните органи, който си е затварял очите пред случващото се тук? Или очакваш местните да се разприказват пред някакви непознати със значки? Вие, тукашните, имате един израз за всеки, който не е живял на правилната скала през последния един век: „Идва отдалече“. Е, аз идвам отдалече, Пайк. И не ми е лесно да започна тук.

— Удари Стърлинг най-напред. Започни от него и полека-лека събаряй плочките на доминото.

Тя поклати глава.

— Да ударя един и да си тръгна? Или може би десет? Двайсет? Не, искам ги всичките.

— Не можеш да ги надвиеш.

— Разбира се, че мога. Островът не е чак толкова голям.

Хареса му начинът, по който го каза.

— Не е само островът — каза той. — Системата, която описа, е много по-голяма от този остров.

— Прав си. Обхваща Флорида, Ню Йорк, Ню Джърси, Квебек, Калгари. Откарваш момичето далече от дома му, привеждаш го в безпомощно състояние, а после най-добре да го заведеш на място, където има и езикова бариера.

— Така че Салвейшън Пойнт няма значение. Той е само една брънка от веригата.

— Сърцето е брънка от веригата. Какво става, когато го накараш да спре?

Изриъл помисли върху думите ѝ.

— Спомняш си Стърлинг — каза той, — а също и баща ми. Но не посочи кой е бил мъжът с костюма, онзи, който влязъл в стаята и почнал да те разпитва за дрога. Знаеш ли кой е?

— Още не.

— Някакви идеи?

Салазар не отговори веднага.

— Работя по тях — каза накрая тя. — Няколко от тях са местни хора. Един има амбиции за по-големи неща.

— Какво ще рече това?

Тя го погледна, сякаш преценяваше дали да направи залог, който не можеше да си позволи да загуби.

— Един от тях е кандидат за Сената — каза тя. — Казва се Пол Гарднър.

— Мамка му. — Изриъл се опитваше да не изглежда уплашен. — Според теб колко души от Салвейшън Пойнт са замесени до момента?

— Може да са трима, може да са тринайсет. Още не знам със сигурност. И тук ми трябва помощ.

Беше сигурен, че тя го наблюдава, когато ѝ каза:

— Те следят своите на този остров. Ако някой научи, че шпионирам Стърлинг…

— Няма да научи.

— Заподозре ли ме някой — продължи с твърд тон Изриъл, — с мен е свършено. Разбираш ли това?

— Да.

Той си пое дъх и попита:

— Какво се иска от мен?

Тя се изправи и изтупа с длан панталона на униформата си. Сложи си слънчевите очила.

— Искам да видя всяко момиче, което минава през острова, без да има работа тук. Ти я откриваш, а аз ще разбера коя е и откъде е. Ще я освободя от този, с когото е, и ще открия кой я е довел тук.

Сама?, искаше да попита той. Смяташ да вършиш всичко това сама, лейтенант Салазар? Но не каза нищо, защото тя вече беше дошла дотук и го беше открила сама. Като преди това бе скочила от лодката на баща му и бе преплувала през ледената вода до острите скали, а след като онези я бяха качили на кораб, бе преживяла всичко останало, което ѝ бяха причинили, и накрая се бе върнала на острова с пистолет и значка.

Сама.

— Колко души ще знаят, че работя за теб?

— Нито един.

— Глупости.

— Заклевам се. Това е работна група за вътрешни разследвания, защото полицията и върховната прокуратура са обекти на оперативен интерес. Какво означава това? Че никой няма доверие на никого. Ако открия информатор, който да доставя качествена информация, никой няма да ми задава въпроси.

Изриъл вече мислеше за методите на комуникация, за рисковете.

— Няма да използвам телефон — каза той. — Нито компютър. Ако се заема, ще говоря само с теб и с никого друг. Лично.

— Става.

27

При следващата им среща той беше свободен човек, а тя се бе заела с чичо му.

— Ти го мислиш за дребна риба — каза Салазар, — но грешиш. Може да е започнал с вземане на подкупи и взаимни намигвания с престъпниците, за да си затваря очите пред един, докато слага белезници на друг, но това е било много отдавна.

Този разговор се водеше в Камдън, на външна маса пред един бар на име „Щастливата Бети“ — забавно, леко ексцентрично заведение в бивша бензиностанция на главната улица на градчето, на склона над затревения градски площад и залива по-нататък; изгледът приличаше на типична пощенска картичка от Нова Англия. Салазар винаги избираше места, гъмжащи от туристи, където двама непознати не биха изпъквали сред тълпата.

— Като гледам справката за арестите му през годините, все едно проследявам ходовете на партия шах — каза тя. — Повечето време е на Салвейшън Пойнт, но полицейските му правомощия не се ограничават до острова. Има половин дузина юрисдикции, сериозно бреме, което в друга епоха би било поделено между няколко ченгета. Но не достига персонал, а и повечето полицаи отказват да работят на такова място, да навъртат извънредни часове без заплащане, да се оправят с местните общности, които са си наложили някакъв свой вътрешен ред, и нашият Стърлинг великодушно предлага да поеме още един остров. Всяка година извършва по няколко сензационни ареста, но както изглежда, до прокуратурата стигат само половината от случаите, годни за повдигане на обвинения. Останалите биват заметени под килима. През годините си е създал интересни отношения с прокурорите и съдиите. Никой от тях не го харесва особено, но всички работят с него. Усетили са, предполагам, че нямат кой знае какъв избор.

— Защо да нямат?

— Защото той е много добър в трупането на муниции. Ето ти пример: преди десет години арестувал пияна жена, която управлявала яхта край брега на Салвейшън Пойнт. Двайсет и три годишна, секретарка на петдесетгодишен съдия от окръг Нокс. Яхтата била регистрирана на името на съдията, който бил открит по бельо в каютата под палубата, а жена му си била вкъщи, без да подозира нищо за тази романтична екскурзийка. Половин дузина свидетели видели съдията на яхтата, но неговото присъствие било пропуснато в рапорта. Впоследствие Стърлинг казал, че дрегерът му не бил надлежно калиброван, и обвиненията срещу секретарката били тихомълком свалени. Познай дали си има приятел в съда сега! Това е единият лагер от обектите му на интерес: хората с власт. Знаеш ли кои са в другия лагер? Садистите.

— Какво искаш да кажеш?

— Стърлинг има набито око за склонните към жестокост. Той с радост би изправил пред съда някого за невинно сбиване — човекът си изпуснал нервите и замахнал. Но всеки с по-тъмно минало, който изпитва удоволствие от насилието? Той ще го култивира.

— С каква цел?

— Контрол — каза простичко тя. — Ако живееш на остров и се боиш едновременно от полицията и от самоуправството на местните, какъв избор имаш, освен да си траеш и да се съобразяваш?

И ти искаш от мен да се върна на това място, помисли си той.

— Твоят чичо разбира как действа властта — каза Салазар. — Разбира кога да си трае. Защо според теб се задържа на този остров? Да не мислиш, че от искрена привързаност към него?

Изриъл поклати глава.

— Не. Няма семейство, местната общност се топи пред очите му, а към онова, което е останало, изпитва само злоба. Но очевидно има власт. Това го устройва. Не би се отказал лесно от трона. Твърде много обича да тормози хората.

— Говориш ли изобщо някога с братовчедите си? — попита Салазар.

— Не съм разговарял с тях, откакто бях може би на осем. Едва си спомням майките им. На мен ми изглеждаха еднакви. Хубави, но студени. И двете бяха руси и синеоки, и двете мразеха зимата, което си е проблем, ако живееш в Мейн. Не мисля, че баба ми се разбираше с която и да е от тях. И двата му брака се разпаднаха бързо, а децата отидоха да живеят при майките си. Докато Стърлинг остана тук. Момчетата си идваха през летата да му погостуват за кратко. Нищо чудно, че никой от тях не ми написа един ред, докато бях в затвора.

Салазар кимна.

— Единият му син е завършил Правния факултет на „Нотър Дам“, а другият бизнес администрация в Щатския университет на Пенсилвания. Едната от бившите му жени живее в Савана, другата в Охай.

— Какво е Охай?

— Град, в който калифорнийците се правят, че живеят сред природата. Там има повече постелки за йога, отколкото ловни пушки.

— Ясно.

— Смята се за прекрасно и здравословно място за живеене. И никак не е евтино.

Изриъл кимна и отпи от газираната си вода. Салазар си беше поръчала светла мексиканска бира.

— Едната от бившите му се е омъжила повторно, другата не — каза Салазар. — И двете не работят. И двете живеят в красиви къщи без ипотеки. Никой от синовете му не е теглил студентски заем, макар че и двамата са учили в скъпи частни училища.

— Не е за вярване, че Стърлинг е изкарвал толкова много пари, прекарвайки жени през острова.

— Казах ти, че така е започнал. Това е било отдавна, а сега държи повече карти в ръката си. Я ми кажи, могат ли да се изкарват пари с пласиране на дрога? Ти си бил потребител.

Стана му неприятно да го чуе, но си беше самата истина.

— Могат, да — призна той. — Особено на изток, в онези отдалечени райони. Хората плащат четири-пет пъти повече за грам, отколкото биха платили в града. Търсене и предлагане, просто е.

— Ето, виждаш ли? Ами трафикът на оръжие? Ами на хора? След като си създадеш канал, колко време, мислиш, ти е нужно, за да забогатееш?

Изриъл въздъхна и се облегна на стола си, загледан в идиличния залив.

— И Стърлинг е навлязъл във всичко това?

— Да — каза тя. — На практика притежава част от мрежата. От източниците, през мулетата до местната полиция. Той осигурява достъп и закрила, а това има сериозна стойност за големите играчи във всеки от синдикатите, които споменах, а вероятно има и още.

— Тогава защо още не си го ударила? Ако знаеш всичко това, би трябвало да е…

— Има различни видове доказателства — каза тя. — Такива, с които да ти навредя, и такива, с които да те ликвидирам. Знам ли достатъчно, за да му навредя? Да. Бих ли могла да го разгромя в съдебна зала тук, на негова територия? Не, едва ли. Мога да му издействам уволнение, може би кратък срок затвор, но нищо повече от това. Ще стигна обаче и дотам. Аз не съм като теб, Пайк. Не съм обсебена от идеята да унищожа един човек. Искам ги всичките, всеки, който има някаква роля, цялата им мрежа, нагоре и надолу по крайбрежието.

— Не съм обсебен да унищожавам когото и да било. За мен това е лична кауза.

— За мен всеки от тях е лична кауза — каза Салазар.

Изриъл си мислеше за острова, който бе познавал като момче, после за престъпленията, които Стърлинг бе извършил, за самия им обем, за парите.

— Защо не си тръгва оттук? — попита той.

— Защото е практически невидим. Кога за последен път федерален агент е стъпвал на Салвейшън Пойнт?

— Не знам изобщо да е стъпвал.

— Смяташ ли, че би могъл да пристигне такъв, без да бъде забелязан?

— Изключено.

— Ето, видя ли? — Тя допи бирата си и бутна бутилката встрани. — Стърлинг е невидим и защитен, той е законът. Човек като него се опива от такава власт. Единственото, което не разбирам, е защо продължава да изкупува острова.

Изриъл наклони глава на една страна.

— Какво изкупува?

— Земя. Къщи. Бизнеси. В момента чичо ти притежава половината остров и дава част от имотите си под наем, но не много. Останалото се разпада. Не инвестира нищо в поддръжка, явно не му пука какво ще се случи със собствеността му, но въпреки това продължава да придобива имоти. Защо?

Тя не очакваше отговор, нито пък Изриъл имаше такъв. Барманът се приближи към масата им с нова студена бира, като със същото движение прибра празната бутилка на Салазар. Изриъл замълча, докато отново останаха сами.

— Искаш да го наблюдавам ли? — каза той. — Това ли е моята роля?

— Това — каза тя. — Ще приема всичко, до което се добереш, но основно ме интересуват жените. Момичетата. Защото ще забележиш такива. Сигурна съм в това.

— Той те е виждал като тийнейджърка — каза Изриъл. — Минало е доста време, но защо си толкова уверена, че няма да те познае? Че няма в даден момент да си спомни коя си?

— Защото за него аз бях маловажна — каза Салазар. — С нищо незабележима, без стойност. Много момичета като мен бяха минали тук през годините и той не виждаше в нас човешки същества, а стока.

Изриъл стисна челюсти и извърна глава встрани; известно време и двамата мълчаха.

— Е, добре — каза накрая той. — Прибирам се у дома и ще направя каквото мога.

На следващия ден се върна на острова. Оттогава живееше незабележимо, гребеше с лодката си, правеше снимки, наблюдаваше всички, заслушваше се във всеки звук. Търсеше жени, отговарящи на профила, който му бе очертала Салазар.

Откри само две.

Бяха се появили тук в началото на лятото и се бяха нанесли в един от многото имоти, които Стърлинг даваше под наем — безлично студио с кухненски бокс в сграда с малка околовръстна тераска на покрива. Под жилището имаше изоставена от години заваръчна работилница. Двете жени живееха затворено, не общуваха с никого. Ако Изриъл ги попиташе нещо, отговаряха лаконично и троснато. Успя да изкопчи само малките им имена: Жаклин и Мари. Имали работни визи и били на острова за през лятото да си търсят сезонна работа. Проблемът беше, че за да си извадиш работна виза, трябваше да имаш работа; доколкото той знаеше, държавата не ги раздаваше предварително. Сезонните работници от чужбина бяха нещо обичайно за Мейн; обикновено работеха на безбожно дълги смени в ресторантите и по сергиите за омари, като си тръгваха през септември. Във всеки случай не прекарваха дните си в квартира над изоставена заваръчна работилница с изглед към морето.

Уговорката му със Салазар беше да се срещат лично в Рокланд всеки понеделник. На различни места, избрани предварително — един график за срещи, замислени да изглеждат като случайни. В понеделника след пристигането на Жаклин и Мари той се срещна с нея на дългия вълнолом към фара на Рокландския залив, предаде ѝ снимките на жените и ѝ обясни какво са му разказали за себе си.

— Помоли ги да говорят с мен — каза тя. — Само не им казвай името ми. Поне засега. Кажи им, че познаваш една полицайка, на която могат да имат доверие, ако са в беда. Попритисни ги малко. Виж как ще реагират.

И той ги попритисна. Жаклин и Мари се затвориха в себе си. Започнаха да го избягват. Повечето време прекарваха в апартамента си или на покривната тераска. Наблюдаваха морето, сякаш очакваха нещо да се зададе оттам. Не си търсеха работа, не вземаха ферибота за континента, не общуваха с когото и да било освен със Стърлинг, който се отби веднъж при тях, остана точно девет минути и си тръгна, и с Кори Ранкин — класически непрокопсаник, който живееше на Литъл Херинг. Ранкин им донесе покупки. Задържа се при тях по-малко и от Стърлинг. Жените очевидно го мразеха.

Изриъл отиде при тях малко след като Ранкин си бе тръгнал. Попита ги дали всичко е наред, дали имат проблеми, дали някой не им досажда.

— Само ти — отвърна Мари, но тя като че ли нямаше нищо против него. Усмихваше се с устни, но никога и с очи. Другата — Жаклин — не се усмихваше изобщо. Бяха приблизително на една възраст и си приличаха — и двете дребни, и двете тъмнокоси и чернооки. Мари беше може би с два пръста по-висока от Жаклин и с няколко години по-млада. Имаше татуирана от вътрешната страна на лявата си китка една-единствена дума, Respirer, което му каза, че на френски означавало „дишам“.

— Защо си написала това на ръката си? — попита я той.

— За да ми напомня, че още съм в състояние да го правя — отвърна тя.

— Какво ви води в Салвейшън Пойнт? — беше попитал Изриъл тогава; това беше петият или шестият му опит да ѝ зададе този въпрос, но тя само завъртя очи, разочарована, че не я оставя на мира.

— Не е моя работа — започна Изриъл и Мари се засмя.

— Прав си — каза тя с акцента, който и двете имаха.

Трябваше да се откаже още тогава, но Салазар му бе казала да ги попритисне.

— Не е моя работа какво търсите тук, но ако имате неприятности, познавам една полицайка, на която можете да се доверите.

Сега смехът на Мари не беше толкова топъл, колкото предишния път.

— Разкарай се оттук, върви на майната си — каза тя. — Качи се в лодката и греби, греби, греби.

Другата, която му бе представила като Жаклин, го наблюдаваше с нещо средно между страх и любопитство.

Той си тръгна.

Същата вечер Стърлинг отново мина да ги нагледа. Този път остана четиринайсет минути. Изриъл зачака да се отбие и при него, подозирайки, че те са му казали за подпитванията му. Но нещата останаха спокойни. През следващите два дни Жаклин и Мари продължиха да гледат към морето. Той не посмя да се пробва отново. Достатъчно бе рискувал.

Но беше убеден, че двете се страхуват. Достатъчно време бе наблюдавал какво прави страхът с човешкото тяло, за да разпознава признаците. Това беше част от живота в затвора — да се оглеждаш за чуждия страх, докато прикриваш своя, и да стоиш далече от истински безстрашните, които обикновено бяха абсолютно побъркани. Жаклин и Мари изчакваха да се случи нещо, от което се бояха. И той го знаеше.

Затова, против собствената си преценка, отиде отново при тях. Опита още веднъж, за последно. Мари отново му каза да си гребе с лодката, Жаклин отново мълчеше и той се отказа, рече си дотук бях, и тръгна да си ходи, когато чу зад гърба си гласа на Мари:

— Ако наистина те е грижа за нашата безопасност, достави ни оръжие, не полиция.

Грешката, която той направи, бе, че се обърна. Колкото да хвърли един поглед.

Тя не се шегуваше. Трябваше ѝ оръжие и беше уплашена. Погледна към нея, после към Жаклин и си тръгна, без да каже дума повече. Прибра се и седна в сгъстяващия се здрач, а после, когато се стъмни напълно, се върна с два пистолета в раницата си.

— Какво е това? — попита Мари.

— Доказателство, че можете да ми се доверите.

— Така ли ни го показваш?

— Да. Та като ви кажа, че можете да имате доверие на полицайката, с която искам да ви запозная, да си спомните, че аз пръв ви се доверих.

Той ги остави с двата пистолета. Видя ги отново на следващия ден следобед. Беше излязъл в морето, а те бяха на малката си тераска. Махна им и те му махнаха в отговор. Същата вечер отиде в апартамента им. Вратата беше отключена, жилището беше празно, сякаш двете никога не бяха съществували. Бяха изчезнали.

Заедно с пистолетите му.

На следващата сутрин той забеляза дрейфуващата яхта.

И отиде да разузнае.

Това беше в общи линии историята му като информатор на Джен Салазар. Две безследно изчезнали жени, седем мъртви мъже и пистолетите на баща му, изгубени завинаги.

Ама че тъпа работа.

Днес на ферибота към Салвейшън Пойнт, съзнавайки, че Салазар е застрашена да изгуби контрол върху тайната на собственото си разследване, той се запита: Би ли променил нещо, ако можеше?

Дори сега не беше сигурен.

Понякога си струваше човек да си сложи главата в торбата. Салазар била на четиринайсет години, когато я довели на моторницата на баща му. Тя не бе имала право на избор.

Защо тогава единственият син на Чарли Пайк да има това право?