Един честен човек

28

Започнал зле, денят на Лаймън се очертаваше и да завърши още по-зле.

Единственото нещо, което можеше да бъде по-лошо от това, че остави сама Секира тази сутрин, бе принудата да работи с момчетата, наети от Лари Толанд.

Лаймън се бе преместил на Литъл Херинг през пролетта, което беше най-неподходящото време от годината да си нов ученик. През лятото би могъл да навлезе постепенно в нещата. През есента или зимата все още би имал достатъчно време да си намери поне един-двама приятели. Но през пролетта? Тогава всички деца вече са си оформили приятелски групички и са набелязали общите си проблеми.

На Салвейшън Пойнт проблемът се усложняваше многократно. Не че децата на острова бяха някакви чудовища. Не, в никакъв случай. Но се познаваха помежду си толкова добре. И не че на острова нямаше много нови деца. Нямаше никакви нови, никога не бе имало, и точка. В неговата паралелка бяха слели пети и шести клас, които заедно наброяваха девет деца. Пет момичета и четири момчета. От общо седем семейства. И всички открай време се познаваха помежду си. А което беше по-лошо, родителите им познаваха Кори Ранкин. Каквито и шансове да би имал Лаймън да започне на чисто и да си изгради собствена репутация, както навремето във Фрамингъм, на остров Салвейшън Пойнт те му бяха отнети. Още на втория ден чу да го споменават шепнешком като „сина на оня пияница“. Проблемът се усложняваше и от отдалеченото му съществуване на Литъл Херинг. Не можеше да се включва в спонтанни игри след училище или да прекарва цели следобеди със съучениците си на скалите или във водата, не можеше да върши нищо спонтанно — беше пленник на приливите и отливите. Ако баща му беше трезвен, можеше да го откара до острова с гребната лодка и да го върне след училище. Но това беше едно голямо „ако“. Този учебен срок Лаймън пропусна твърде много дни заради махмурлука на баща си и заради приливите, които не му позволяваха да мръдне от малкия остров.

Прекара една самотна, нещастна пролет. В нормален летен ден би се радвал на възможността да работи с някои от децата на острова и да си създаде приятелства преди началото на следващата учебна година. Този ден обаче единственото му желание бе да отскочи до къщата на Пърсел и да се види със Секира, да я успокои, че от полицията не я търсят и не са я видели, затова се яви на работа последен, когато останалите деца се канеха да си тръгват.

Идеално.

Обектът беше огромна вила на югозападния бряг на острова. Лари Толанд имаше фирма за бояджийски услуги и фасадни облицовки, което означаваше дълги работни дни през краткия сезон, позволяващ външни довършителни работи, затова гледаше да подрежда поръчките си така, че да се застъпват без пауза помежду им. Мъжете монтираха гипсофазерни плоскости и боядисваха, децата почистваха и подготвяха обекта. След като говори със Стърлинг, Толанд прати Лаймън при две момчета — Дани Грейвс и Евън Морис — да почистят с шкурка и да измият с водоструйка задната веранда на къщата.

Лаймън беше най-малкият от тримата, а най-големият — Евън — беше злобен хлапак на четиринайсет. Още щом възрастните се отдалечиха, той обяви, че ще отговаря за водоструйката, като почти веднага я използва, за да изпръска Лаймън в гръб. Струята беше много силна и щеше да му остави синина, но Лаймън не му достави удоволствието да извика от болка. Една от ползите да е син на Кори Ранкин беше способността му да понася физически мъчения, без да реагира.

Просто си върши работата, докато стане време да си ходите, после ще идеш при нея и ще ѝ обясниш всичко.

Беше хубав ден, един от онези, които примамват тълпи туристи от Масачузетс, Ню Йорк и Кънектикът. Този ден по крайбрежието на Мейн щяха да се продадат много омари, супа от миди, сладолед, бира и газирани напитки в ярки цветове. Лаймън не би имал нищо против да е турист за един ден. Да не говорим за обитател на този имот. Кой ли притежаваше тази вила, запита се той, и защо не я обичаше достатъчно, за да си я ремонтира сам? В такъв идеален летен ден да не дойде в идеалния си летен дом. Колко жалко.

Къщата беше построена на висока скала, а верандата се крепеше на дълги, наклонени навътре подпорни греди, създавайки усещането, че се носи над водата. Беше отлив, скалите все повече се оголваха, миришеше на свежо и чисто. Ако Лаймън притежаваше тази къща, никога не би пропуснал изгрев или залез. В хубаво време щеше да спи на тази веранда. Може би и в лошо.

Той прекарваше дървеното трупче, завито в шкурка, по парапета на верандата; във въздуха се носеше облак фин дървесен прах и наслоената сива мръсотия постепенно изчезваше. Процесът му напомни за почистването на пода и дървенията в дома на Дуейн Ръсел, а оттам и за Секира. Какво ли правеше сега? Колко лошо се бе ударила при падането? Часовете минаваха и ако скоро не отидеше да я види, дали тя нямаше да си помисли, че я е предал?

Беше улисан в мисли, когато Евън Морис отново го простреля с водоструйката. Този път я беше поставил на права струя, която остави червена следа по прасеца му.

— Ау! — извика Лаймън. Беше свикнал да понася мъчения, но това му дойде неочаквано и го заболя много.

— Не бъди такъв идиот, Евън — каза Дани Грейвс.

Дани беше кротко червенокосо дете, което четеше със запъване, но можеше да решава всякакви математически задачи. Никога не бе показвал на Лаймън, че може да го смята за приятел, но и никога не се бе държал гадно с него.

— О, съжалявам, Грейвс, може би искаш ти да получиш охлаждащ душ вместо Ранкин? — Евън обърна струйника към Дани и изстреля силна, безмилостна струя в гърба му.

— Ти си капут — сопна се Дани, но не се обърна и Лаймън забеляза, че с мъка сдържа сълзите си. Евън имаше всички предимства на училищния хулиган: ръст, сила и оръжие. По-добре да не му се набива в очите.

— Като стана дума за капути, Ранкин — каза Евън, — чувам, че майка ти е прекарала през леглото си доста такива.

Лаймън завъртя очи нагоре и последва примера на Дани да си върши работата, без да обръща внимание на Евън. Шегите по адрес на майка му бяха значително по-безболезнени от водоструйката.

— Не, сериозно — каза Евън. — Чух го още първия път, когато с баща ти живеехте в оня коптор на Литъл Херинг: бил се събрал с някаква курва.

Лаймън продължаваше да стърже с шкурката, за да се съсредоточи върху работата и да не се пита откъде Евън Морис знае, че майка му някога е живяла в къщата на Литъл Херинг. Беше толкова отдавна и толкова за кратко. Как така на Салвейшън Пойнт знаеха всичко за миналото на всеки?!

— Чух също — продължи Евън, — че баща ти я продавал за пари или по-вероятно за дрога. Вярно ли е, Ранкин? Баща ти продаваше ли майка ти за дрога? За стек бира? Може би не е била много добра в леглото, а? Да не я е продавал за шише ликьор?

Лаймън до такава степен не можеше да се концентрира, че прекара шкурката в дясната си ръка по показалеца на лявата. Прехапа устна и остана с наведена глава, наблюдавайки как розовото охлузване се изпълва с яркочервени мъниста кръв.

— Отговори, Ранкин! Или… — Евън изстреля струя вода покрай ухото му.

Този път струята профуча със свистене във въздуха и когато докосна дървения парапет, от него се отцепиха трески. Беше я пуснал на максимум.

Дани Грейвс се извърна назад.

— Какво правиш? Това нещо смила тухла, Евън! Ще повредиш дървото и заради тебе всички ще загазим!

Пъпчивото лице на Евън Морис се изкриви в подигравателна усмивка; той вдигна струйника и го размаха като картечница.

— Не ме предизвиквай, Дани.

— Едно ченге го доведе тук, глупако! Не видя ли това?

— Видях го. Защо си бил с ченге, Ранкин? Да не би баща ти да те продава и тебе? За секс? Това е насилие над дете. Кажи си, де, сподели с приятел. Слушам те.

Дани Грейвс изруга под носа си и се обърна с гръб. Лаймън продължаваше да търка с шкурката, макар че добрата му работа беше зацапана с капки кръв. Мълчанието му раздразни Евън, който се върна към предишната си тактика: да обижда майка му.

— Чувам, значи, че майката на Ранкин ходи от град на град, нали така, и чака на някой рибар да му се прище свирка.

Той изстреля няколко бързи откоса от водоструйката, като едновременно сумтеше в ритъм: ъъъх, ъъъх, ъъъх.

— И тогава рибарят, който сигурно има пет венерически болести, ама не ползва капут, усеща, че вече е близо… ъъъх, ъъъх, ъъъх!

Ръката на Лаймън стискаше с такава сила дървеното трупче с шкурката, че лакътят го заболя. Знаеше, че няма как да надвие Евън Морис, ако той го нападне, и ще си докара як бой. Трябваше да помни това, а не да захапе стръвта. Да стои с наведена глава пред него, като Дани.

— И тогава майката на Лаймън вече се побърква напълно, нали чаткаш, духа, та ушите ѝ плющят, и в един момент рибарят… ЪЪЪХ!

Евън изви гръб назад, натисна спусъка и във въздуха се изви мощна струя вода, и Лаймън, който знаеше с кого си има работа, който наистина би трябвало да знае какво ще се случи, замахна и запрати дървеното трупче по него и го улучи отстрани по лицето. Ударът попадна косо, без да причини особена вреда, но Евън пусна водоструйката и впери в Лаймън поглед, блеснал от злорада ярост, а ръцете му се свиха в юмруци.

— Ах, ти, тъпо лайно — кресна той и ръцете на Лаймън също се свиха в юмруци.

В този момент се чу гласът на Дани Грейвс:

— Какво е това?

Те не му обърнаха внимание. Евън пристъпваше по верандата с вдигнати пред раменете юмруци, а долната му устна беше изкривена в садистична усмивка. Лаймън не помръдна от мястото си с пълното съзнание, че ще загуби, но и с надеждата, че все ще причини някаква болка на Евън. Да го принуди да си заслужи победата поне. Той никога не бе оказвал съпротива на баща си. Време беше на свой ред да удари някого.

— Какво е това?!

Този път Дани изкрещя въпроса с такава сила, че Евън и Лаймън, неволно извърнаха глави към него. Дани сочеше в посоката, в която Евън бе изстрелял последната струя вода. Лаймън проследи пръста му надолу към брега, където оттеглящата се вода бе оголила още от скалите, докато не го видя.

Във водата имаше труп. С дълга черна коса, която се мяташе, подхвърляна от вълните. Когато поредната вълна се отдръпна, трупът се преобърна; виждаше се протегната ръка, сякаш търсеща помощ.

Нова вълна заля трупа, който се завъртя още малко, и вече се виждаше женско лице, вперило немигащи очи в слънцето, а върху мъртвешки бялата кожа като кичур зелена коса беше полепнало водорасло.

Беше Секира.

Лаймън изпищя и се хвърли към парапета. Погледна надолу към Секира и…

Не беше тя.

Наистина ли? Трудно бе да се каже сред разпенената вода.

Евън Морис, местният хулиган, комуто никой на остров Салвейшън Пойнт не смееше да се опре, се беше привел надве и повръщаше върху верандата, която бе нает да почисти.

Лаймън не му обърна внимание и хукна да търси помощ.

29

Изриъл се прибираше с ферибота от Рокланд, когато видя полицейските катери.

Беше дотолкова унесен в мисли за срещата със Салазар, че отначало не забеляза раздвижването на северния бряг на Салвейшън Пойнт. Едва когато пътниците на кърмата започнаха да прииждат към носа, където беше застанал, той проследи погледите им.

В подковообразното заливче откъм северната страна на острова имаше три моторни лодки с обозначенията на Морската полиция на Мейн. На склона над тях бяха кацнали няколко летни имения, но долу, в ниското, нямаше достъп до брега, само назъбени скали. Бреговата ивица беше негостоприемна и коварна дори по стандартите на Мейн. На кърмата на един от катерите се виждаха трима водолази в неопренови костюми, единият вече излязъл от водата, другите двама готвещи се да скочат.

— Мислиш ли, че са открили още един? — каза някой зад гърба му.

Изриъл се извърна и видя загорялото лице на непознат мъж с бейзболна шапка от Национален парк „Акейдия“ и тениска с реклама на крайбрежен бар.

— Какво да са открили? — попита той, като си мислеше за пистолетите на баща си.

— Още един труп — каза мъжът. После, забелязал изражението на Изриъл, поясни: — Човешки. Намерили са труп на жена. Някакъв рибар го открил, мисля. Видяхме го в Туитър, докато чакахме ферибота.

— Открили са труп на жена тук? — каза Изриъл. — Днес?

— Така мисля. Както казах, пишеше го в Туитър. Знае ли човек?

— По дяволите — каза Изриъл, като се питаше как Салазар не знаеше за това; или може би вече бе научила, но нямаше как да се свърже с него. Стратегическото мълчание, това търсено откъсване един от друг, което му се бе сторило толкова умно в началото, сега му се връщаше като бумеранг.

— Хм — каза мъжът със слънчевия загар. — Вече осем убити.

— Какво ще рече това?

— На яхтата. Поне за тях си чул… или не?

— Тя е била на яхтата?

— Имам предвид, като обща бройка. Седем на яхтата, тази тук влязла да поплува и се удавила, общо осем смъртни случая, откакто сме дошли от Вирджиния. Откачена работа.

— Да — съгласи се Изриъл, вцепенен от шока. — Викаш, влязла да поплува?

— Отдалечила се доста навътре, не се съобразила с течението. Водата е студена дори през лятото. — Туристът се засмя. — Жена ми искаше спокойствие тази ваканция. На мен ми се ходеше във Вегас, но тя си беше навила на пръста: спокойствие, та спокойствие, и накрая дойдохме в Мейн, а виж каква стана тя. Човек предполага, Господ разполага, нали така?

— Аха — каза Изриъл и се дръпна встрани; щеше му се да има цигара или нещо друго в ръцете. Може би това пропускаше, отказвайки да притежава мобилен телефон. Повечето хора имаха нещо, което да използват като преграда между себе си и света.

Той нямаше нищо.

Фериботът зави встрани, сякаш за да спести гледката на пътниците си, и последва фарватера към кея. Хората тръгнаха към кърмата, приготвяйки се да слязат. Дишането на Изриъл беше станало мъчително, накъсано. Постави ръце върху парапета, но това му напомни решетките на килията. Свали ги и ги мушна в джобовете си. Остана на място, докато фериботът се долепи до брега и останалите пътници слязоха. Едва когато се убеди, че е последен, тръгна по мостчето към кея. Там имаше снимачен екип, интервюираха Брайън Уикендън — общителния ловец на омари от Порт Хоуп, който вероятно доставяше цветисти коментари за зрителите, но не знаеше нищо за убийствата на „Мерео“. Изриъл му беше благодарен, че е обсебил цялото внимание на репортера и той може да мине незабелязано.

А сега — у дома. Това беше единственото място, където можеше да отиде, нали?

Но преди това трябваше да се убеди, че казаното от мъжа със слънчевия загар е истина, а от къщи нямаше как да направи това. Не и в подробности. По телевизията сигурно щяха да кажат нещо повече, но в обществената телевизия обикновено бяха предпазливи. Добрите хора от Салвейшън Пойнт не спазваха такива високи журналистически стандарти. В бакалията на Дар беше местната борса за клюки, сред които можеше да се намери и частица истина.

Там, разбира се, щеше да го чака групичка любопитни с въпроси към него.

Той погледна нагоре към прашния път, който щеше да го отведе у дома, после отново към бакалията. Пое си дъх, прекоси застлания с чакъл паркинг и влезе.

Никой не се обърна да го погледне. Очите на всички бяха вперени в единствения телевизор, монтиран малко под тавана; десет лица, извърнати към екрана като слънчогледи. Дар стоеше облегната на тезгяха, с гръб към вратата, и държеше дистанционното в ръка.

— Имаме картина от залива Пенъбскот, където щатската полиция и морските патрули на Мейн продължават да претърсват водите край Салвейшън Пойнт, използвайки комбинация от сонарна техника и водолазни екипи — редеше напевно женски глас. — Претърсва се участъкът, където местни момчета, почиствали верандата на една от вилите на брега, са видели неидентифициран женски труп. Неидентифициран женски труп. Налягането в черепа на Изриъл се повиши, краката му бяха като заковани на пода.

— Последни новини по случая — продължи гласът. — На живо от Рокланд предава Ан Хъчисън.

На екрана се появи привлекателна блондинка, застанала до фериботния терминал в Рокланд с драматично развята от вятъра коса. Въпреки слънчевия ден беше облечена с ярък дъждобран с емблемата на телевизионната станция.

— Благодаря ти, Холи — каза Ан Хъчисън. — Източници от полицията и от щатската криминалистична служба ме информираха, че ще бъде извършена аутопсия, но засега всички признаци сочат удавяне.

Всички признаци? И какви са те, запита се Изриъл, ако не броим, че е била извадена от водата? Това не беше ли само един признак?

— Засега не разполагаме с допълнителна информация, а от полицията запазват мълчание по въпроса, тъй като жената не е идентифицирана. Макар да няма официално потвърдена връзка, важно е да си припомним, че трупът беше открит недалече от мястото, където само преди седмица на борда на луксозна яхта бяха намерени седем жертви на убийство, между които кандидат-сенаторите Ричард Хосмър и Пол Гарднър. За момента никой не е заявил, че има връзка между тези две събития, но може смело да се каже, че много от местните хора обсъждат тази възможност, тъй като става дума за нещо извънредно, случило се в тяхната малка общност.

Изриъл имаше усещането, че бирата, която отдавна бе отделил от кръвоносната си система, се завръща с пълна сила; светът около него беше забавил ход и му се струваше някак далечен. Погледна към хладилната витрина, заредена с кенове бира — здравейте, стари приятели! — и няколко еднолитрови бутилки „Пабст“. Отвори вратата, усети ледения дъх по лицето си и посегна към един „Пабст“.

— Властите молят за помощ при идентифициране на жертвата на удавяне. Била е открита по черен бански от две части, без каквито и да било документи за самоличност.

Започва се. Женското тяло като зрелище. Женски труп? Е, добре, пак ще свърши работа. Може би така е дори по-добре. Приковава вниманието на аудиторията.

Той извади кена, остави вратата на хладилната витрина да се затвори сама, чу тихия звук от допира на силиконовите уплътнения в метала и сякаш собственият му мозък се затвори срещу всяка възможност за трезва преценка. Все едно цялото му същество се оттегли в някакво първично място, където имаше само усещане и реакция, и сетивна памет, която го върна към първата му нощ в затвора, към първото му сбиване.

Не мисли за утре и за вчера. Бъди тук сега.

Мантра на съзнателното действие, така си мислеха редовите граждани, но Бъди тук сега беше и философията на воина. Действие и реакция. Не мисли извън момента, извън пространството, извън опонента насреща ти. Ако мислиш за друго, може сериозно да пострадаш, дори да умреш.

— По информация, предоставена от щатската полиция на Мейн, жертвата е била метър и петдесет и осем, приблизително петдесет килограма, с кестенява коса, кафяви очи и матова кожа. Смята се, че е между осемнайсет и двайсет и пет годишна. Единственият отличителен белег по тялото ѝ е татуировка от вътрешната страна на лявата китка — една-единствена дума, която само добавя към трагедията.

Скрежът по кена с бира сякаш се просмука в кръвта му.

— И каква е била тази дума, Ан? — попита водещата от студиото.

— Думата е respirer — каза тържествено репортерката. — Означава „дишам“ на френски.

— Дишам — повтори Холи. — О, господи! Това беше нашата Ан Хъчисън на живо от Рокланд.

Изриъл отвори вратата на хладилната витрина и върна неотворената бира на мястото ѝ. Още я желаеше, но не толкова, колкото да се махне някъде по-далече от това място, да излезе на въздух. Чувстваше се както през първата си нощ в затвора, убеден, че всеки момент ще получи сърдечна атака или нервен срив, само не знаеше кое от двете по-напред.

По телевизията минаха на прогнозата за времето и Дар изключи звука.

Някаква жена на бара каза:

— Ама и тази татуировка звучи като подигравка. Да си татуираш една дума на тялото, и тя да значи нещо, което накрая не можеш да правиш.

Не е нещо, помисли си Изриъл. А единственото нещо. Единственото сигурно нещо, с което се ражда човек, е, че са му отредени краен брой вдишвания и издишвания. Само дето не знае колко.

Откъм бара се обади и един мъж:

— Била е на яхтата. Може пък онези богаташи да са си правили парти. И да е скочила зад борда като Натали Портман, помниш ли я?

— Ууд — обади се Изриъл.

Всички се обърнаха.

— Изриъл! — каза Дар. — Ти пък кога се вмъкна?

Той изгледа хората, насядали на бара, като се питаше дали виждат паниката му. В затвора човек се научаваше да я крие и колкото по-рано, толкова по-добре, но не беше лесно.

— Името ѝ е Натали Ууд — каза Изриъл.

— Да! — Жената, описала татуировката като подигравка, плесна с длан по бара, после посочи Изриъл, сякаш беше спечелил състезание. — Точно така. Мамка му, каква гадна смърт, а? Да се возиш на яхта за милиони и накрая да цамбурнеш в океана.

Изриъл тръгна към вратата.

— Хей — извика Дар след него. — Ще желаеш ли нещо?

— Не — отвърна той. — Нищо не ми трябва.

Когато стигна до вратата, групичката около бара бе подновила разговорите си. Единствената разлика беше в силата на звука — говореха с приглушени гласове.

— Това не е ли онзи, дето го разпитвала полицията?

— Да, мисля, че е той.

— Чиито бяха всички онези снимки?

— Същият.

Той отвори вратата, излезе навън и примижа срещу слънцето; понечи да вдигне ръка, за да закрие очите си, после я отпусна.

На една от снимките, които бе направил, жената, наричаща себе си Мари, седеше върху висока скала на брега на острова по залез, вдигнала ръка да закрие очите си от слънцето, за да погледне на запад, към сушата. Беше му харесал начинът, по който заслоняваше очите си с длан, вместо да извърне лице от ярката светлина. Така гледа към слънцето човек в ранната пролет, когато отдавна не се е радвал на топъл ден. Така наблюдаваш залеза, когато си много млад или много стар.

Беше дал снимките на Салазар. Полицаите, претърсвали къщата му и работилницата обаче, може би бяха открили негативите. Дали ги беше унищожил? Струваше му се, че да, но много му се искаше да е по-сигурен.

Respirer. Спомни си завъртяния шрифт на татуировката; видя я, когато жената протегна ръка и ръкавът на шлифера ѝ се повдигна леко.

Чакаше го да постави пистолета в дланта ѝ.

За нейна безопасност. Ти го направи за нейна безопасност, това беше идеята; бяха само две и знаеше, че ги заплашва беда, виждаше го в очите им, в езика на тялото, в начина, по който гледаха към водата. Знаеше, че бедата е…

— Изриъл!

Той се обърна рязко, ръцете му сами се вдигнаха, свити в юмруци. Срещна погледа на Дар Тренчард, която също вдигна ръце с дланите напред.

— Спокойно — каза му.

— Съжалявам.

— Не, разбирам те. — Тя се приближи, като се огледа, за да е сигурна, че са сами. — Страничната врата на къщата ми е отключена. Защо не идеш да си починеш, отвори си бира, безалкохолно, каквото искаш.

Предложението ѝ го обърка.

— Няма нужда, Дар, отивам си, това е всичко.

— Аз не бих го направила на твое място.

— Моля?

— Там те очакват.

— Репортери ли? Мога да се оправя с тях.

— Не репортери. — Тя отново погледна назад към магазина си, за да се увери, че никой не ги наблюдава. — Оз и някакви други.

Оз. Мат Озгуд, бащата на Мелъди, която той бе снимал.

Очевидно Стърлинг бе привършил триумфалната си обиколка из острова, за да разпространи сред местните жители новината, че наскоро освободен от затвора убиец е правил снимки на децата им. Бе изпълнил дълга си — да брани и да служи.

— Предполагам, че нямат доверие на Стърлинг да се справи сам — каза Изриъл. — Не ги обвинявай.

Той се изсмя. На Дар не ѝ беше до смях. Тя го наблюдаваше внимателно и сините ѝ очи бяха изпълнени с тъга.

— Ще се оправя — каза той. — Ще ги надприказвам.

— Няма да можеш. Те са надъхани. Островното правосъдие, познаваш го.

Да, познаваше го. Островното правосъдие съществуваше още от времето на първите заселници на Салвейшън Пойнт. Островитяните сами си бяха полиция и съд. Усети дива ярост да се надига в гърдите му, искаше да си отиде вкъщи и да се хвърли в битката. Щеше да му достави удоволствие да удари някого днес. И едва ли не по-голямо удоволствие да бъде ударен.

— Изриъл? — каза Дар; гласът ѝ беше рязък, сякаш бе прочела мислите му. — Върви и изчакай в къщата ми.

— Беше извратено — каза Изриъл. — В начина, по който Стърлинг гледаше онези невинни снимки, имаше нещо извратено, Дар. Всички ченгета ги гледаха така.

— Дори и Салазар?

Не му хареса, че го пита така направо за Салазар. Той повдигна вежда.

— Мислиш, че тя е различна от тях, само защото е жена?

— Не. Мисля, че просто е различна.

Той се опита да изглежда скептичен.

— Една полицайка с голямо сърце няма да ми е много от помощ, Дар.

Дори по гласа вече не приличаше на себе си. Дали тя долавяше тази промяна на тона, дали не го изучаваше внимателно, търсейки лъжата? Не. Параноята постепенно обхващаше мозъка му, това беше.

— Изчакай да отмине всичко — посъветва го Дар. — Кажи истината и изчакай всичко да отмине.

— Точно това правя.

— Не се променяй. — Тя погледна отново назад към магазина си. — След два часа затварям. Влез у дома, окей? Като привърша тук, ще говорим. Допускам, че няма да ти е излишен приятел.

Той въздъхна и кимна.

— Е, добре. Благодаря.

Тя се върна в магазина. Изриъл сви и разпусна юмруци, поглеждайки към голямата къща на капитана, която се нуждаеше от толкова ремонти, а Дар не можеше да си ги позволи, после се обърна и тръгна нагоре към чакащата го тълпа, обладана от праведен гняв. Познаваше островното правосъдие по-добре от когото и да било от посрещачите си. Самият той го бе раздавал навремето и се бе върнал специално за да го раздаде отново.

Как върви, приятел? — прошепна глас, наподобяващ този на баща му.

Аз те убих. Аз сложих край на всичко.

Само едно от двете беше вярно обаче, той вече виждаше ясно това.

Старецът все още имаше шанс да надвие.

Изриъл крачеше напред сам. Къщата се падаше на североизточния път на острова, построена под билото на хълма, за да е на завет от виещия вятър. Трябваше да превали билото, за да види дали още го чакат.

Чакаха го.

Мат Озгуд стоеше в средата, стиснал в ръце алуминиева бухалка, до него Дариън Мицкевич крачеше нервно напред-назад и всичките му мускули бяха стегнати като буци от адреналин и ярост; третия мъж Изриъл знаеше само по име: Хос. Беше кормчия на моторницата на Оз, известен със зависимостта си от оксиконтина, висок близо два метра, около 120 килограма.

Могат да ме убият, помисли си Изриъл. Спря се на билото, вятърът издуваше ватираното яке на гърба му като корабно платно. Дланите му бяха мокри от пот, пулсът отекваше метално в черепната му кутия като приглушен чинел. Помнеше това усещане от много вечери в затвора и то го караше да се чувства по-нормално.

— Здравейте, момчета — каза той. — Съжалявам, че се е наложило да ме чакате.

И заслиза по склона.

30

Тримата мъже чакаха. Оз почукваше по парапета на верандата е алуминиевата бухалка. Беше от малките, за юношески бейзбол. Това не беше добре — колкото по-малка беше една бухалка, толкова по-силно можеше да се размахва с една ръка. Изриъл би се радвал да види оръжие, изискващо засилване. Така щеше да има време за реакция.

Той нямаше оръжие освен юмруците и ботушите си. Първият наркопласьор, от когото се бе снабдявал навремето, го бе убедил във важността на тежкия ботуш, по възможност със стоманено бомбе. „Ако някой ти трови живота, а това рано или късно ще се случи, ще ти е нужен здрав ритник“, беше го посъветвал той.

Изриъл свали якето от раменете си, докато слизаше по склона, и остави на вятъра да го смъкне от гърба му. Не искаше нищо да му пречи. Беше по-висок от двама от тях, без Хос, а също и по-лек и бърз. И тримата обичаха да се бият, но едва ли някой от тях бе участвал в истинско сбиване. Знаеше със сигурност, че никой не е бил нападан в затворническа баня със самоделен нож, направен от метална дръжка на метла.

Но все пак… трима срещу един. Трябваше да действа много бързо. Тежките ботуши си имаха и плюсове, и минуси — забавяха скоростта, но пък ритникът с тях оставяше следи. И то какви.

— Защо ме търсиш, Оз?

Той прекоси ливадата, покрита тук-там с туфи жилава трева, по чудо пуснали корен в бедната почва. Тримата тръгнаха срещу него, като се разпериха във ветрило, за да го пресрещнат. Изриъл се спря с ръце до хълбоците, без да ги свива в юмруци. Оз също се спря срещу него, но Хос и Дариън го заобиколиха в гръб. Усети телесната им миризма, възкисела от клокочещия гняв. Дариън се движеше предпазливо, като човек, минаващ покрай непознато куче. Но Изриъл не му беше непознат. Бащите им бяха ловили риба заедно, семействата им се бяха събирали на празнични обеди. Последното им такова събиране беше за финалния мач на Националната футболна лига — това беше първата победа на Беличик за Нова Англия в края на зимата след падането на кулите близнаци — след времената, когато най-лошото се случваше все някъде далече.

— От полицията ми казаха — отвърна Оз.

— Какво ти казаха? — попита Изриъл. — Че съм фотограф? Защото никой от вас не би се сетил, като ме гледате как влача фотоапарат всеки божи ден, та ви е трябвало детективското прозрение на Стърлинг?

Оз започна да потупва дланта си с малката бейзболна бухалка. Всеки път тя се удряше в брачната му халка и издаваше звън като далечен сигнален буй.

— Ще ти трябва желязно обяснение какво, по дяволите, си вършил, ако изобщо искаш да останеш на този остров — каза Дариън зад гърба му.

Ако искал да остане.

— Аз съм фотограф. На острова няма жив човек, който да не ме е виждал с фотоапарат в ръце. И никой никога не ми е казал дума, защото…

— Защото никой не е знаел, че снимаш децата ни като някакъв педофил! — изрева Оз.

Ето на. Беше обичайното напълно очаквано подозрение и въпреки това, изречено на глас, то преряза Изриъл като нож. Ако тези невежи копелета изобщо знаеха…

— Всеки загрижен родител е добре дошъл да разгледа снимките — каза той. — Ако направите това с чиста съвест, ще ми поискате копия, понеже аз правя красиви снимки.

— Недей да се тревожиш за съвестта на другите — подхвърли Дариън, който продължаваше да го обикаля.

Междувременно Хос се бе спрял точно зад гърба на Изриъл. Трябваше да избере върху кого от двамата да се съсредоточи — върху най-едрия или върху онзи с бухалката в ръка. Изриъл наблюдаваше Оз. Той щеше да даде знак.

— Лъжат ви и вярвате на лъжите — каза Изриъл.

— Значи Стърлинг е излъгал, че снимаш чужди дъщери? — сопна се Оз.

Всяка жена на планетата беше нечия дъщеря, но повечето мъже се сещаха за това, когато искаха, а не когато трябваше.

— Не се срамувам от снимките си — каза Изриъл. — Познавам духа в тях.

Бухалката продължаваше да почуква по брачната халка: зън-зън-зън. Звучеше едва ли не успокоително. Отчетливо и равномерно, четири пъти по-бавно от пулса на Изриъл, който отекваше в ушите му.

— Ако се опитваш да убедиш хората, че в затвора не са ти повредили мозъка — каза Оз, — не е това начинът.

— Не изпитвам нужда да убеждавам когото и да било в нещо такова. Защо да го правя?

— Защото уби човек и отиде в затвора, после се върна да ловиш омари от лодка с гребла като някакъв умопобъркан, а сега разбираме, че си правил снимки на децата ни!

— Добре си ме преценил: убиец, затворник, извратен тип. Това изчерпва ли мнението ти за мен?

Оз погледна встрани и после надолу, сякаш през тревата бе пропълзяла змия. Хос беше застанал толкова близо, че сянката му застъпваше тази на Изриъл, сякаш срещу Оз стоеше един човек. Хос беше най-голямата му грижа, и то не само заради ръста си; имаше вид на някой, на когото не му е мил животът. Изриъл чувстваше същото и то се надигаше в него като пара.

Онова, от което човек най-много се бои, няма как да не го забележи у другите.

Бухалката тупна още веднъж по дланта на Оз — зън! — после той я стисна и я задържа с две ръце, стегнал мускулите на предмишниците си.

— Обясни ми, Пайк, защо си следил дъщеря ми?

— Не съм я следил.

Очите на Оз се разшириха.

— А, така ли? Значи полицията лъже?

— Ако са ти казали, че съм я следил, са те излъгали.

— А снимки правил ли си ѝ?

— Една — каза Изриъл. — Хубава е. Ще ти хареса.

Хос блъсна Изриъл в гърба, за да го избута напред. Не вложи голямо усилие, но Изриъл с радост забеляза, че все пак се наведе напред, за да го бутне, без да смята за нужно да държи раменете и стъпалата си на една линия за равновесие. Това беше добре.

— Ще ти хареса — повтори Изриъл, без да отмества поглед от Оз. — И на жена ти също. Снимката е чудесна. Не позволявай на Стърлинг или на някой друг да те лъже.

— Ще ми хареса, значи? — Смехът на Оз прозвуча като лай; той поглеждаше ту към Хос, ту към Дариън, който бе спрял да се движи и вече беше свил ръце в юмруци. — Нагло копеле!

— Ти видя ли я? — попита Изриъл. — Показаха ли ти я, или само ти казаха, че съм я направил?

— Затваряй си устата — каза Оз.

Ето и отговора: той не бе виждал снимката и не смяташе за нужно да я види. Бяха му казали, че убиец е снимал дъщеря му, какво повече имаше за разбиране?

— Махни тая бухалка — каза Изриъл.

— Ще ти я завра в задника, негоднико извратен!

— Първото място, където се сети да я завреш, е задникът ми, а аз съм бил извратен?!

Очите на Оз се изцъклиха от гняв.

— Не знам дали ще те гепят за онези убийства на яхтата, или не. Явно добра работа си свършил там. Я да видим колко те бива без пистолет срещу подготвени хора.

— Знаеш, че не съм ги убил аз. Знаеш също, че не си виждал снимката. Само си търсиш извинения.

— За какво?

— За да оставиш болестта си да те надвие — каза Изриъл. — Злото в теб.

Очите на Оз потъмняха и тогава Изриъл разбра, че нещата се влошават, така че реши да започне пръв. Когато хората се нахвърлят като глутница, загубата на време обикновено е във вреда на плячката.

Той направи измамно движение с лявата си ръка към лицето на Оз и видя как той реагира по най-глупашкия възможен начин — наведе се, за да избегне удара, като същевременно замахна с бухалката. При навеждането загуби равновесие и замахът му приличаше повече на опит да го наръга с копие. Изриъл сграбчи бухалката с дясната си ръка и я дръпна рязко напред и надолу. Оз задълбочи грешката си, отказвайки да я пусне. Изриъл я извъртя нагоре и заби левия си юмрук в наведеното му лице; усети как носът му се сплеска. Дръпна се назад и остави Оз да падне в краката на Хос, като същевременно издърпа бухалката от ръцете му.

Обърна се точно в мига, когато Хос го атакува. Повдигна главата и раменете си, сякаш се готвеше да замахне с бухалката, и Хос вдигна ръце, за да поеме удара. Което беше идеално, за да успее да го ритне в глезена.

Хос изквича като куче и рухна.

Двама от трима, повалени с голи ръце. Островно правосъдие наистина. Самонадеяни и изкарани от равновесие, и двамата.

Но те бяха трима, не двама. Къде е тр…

Дариън се метна на гърба му, посягайки с две ръце към бухалката. Изриъл се наведе напред и го преметна през гърба си. Трима от трима. Замахна с бухалката от коляно и улучи Дариън в опашната кост, но в този момент получи мощен удар отляво. Оз се беше изправил.

Двама долу, един на крака. Трябваше да ги следи и тримата.

Заби бухалката в слънчевия сплит на Оз, после я завъртя във въздуха и го удари в слепоочието. Можеше и да спечели това сбиване. Трябваше само…

Хос го ритна в главата и небето се завъртя пред очите му, а носът и устата му се напълниха с кръв.

Отново им бе загубил бройката. Трима срещу един беше трудно. Избегна втория ритник на Хос по-скоро случайно, отколкото от добър рефлекс, претърколи се по каменистата земя, изправи се на колене и замахна слепешком с бухалката. Усети удара на метала в кост. Чу го. Далечният звън на сигналния буй се приближаваше, ставаше все по-силен, ехтеше в бурно море. Трябваше да стане, да запази бързината си.

Изправи се и веднага бе повален от Дариън. Или може би от Оз? Протягаха се ръце, за да му изтръгнат бухалката. Той я пусна и се претърколи по гръб. Видя как лицето на Оз дойде на фокус, докато се навеждаше да грабне бухалката, и лицето му слизаше все по-ниско.

Не се учиш май, а?

Изриъл стовари тока на тежкия си ботуш във физиономията на Оз, който изквича и избълва струя кървави пръски. Изриъл посегна към бухалката, напипа я и се порадва на малката си победа около секунда, преди Хос да го ритне в тила.

Със стоманеното бомбе на ботуша си.

Изриъл разбра това мигновено, усети го, когато главата му се люшна на една страна и нажежена до бяло болка прониза бузата и ухото му.

Моля те, ритни ме отново, ритни ме и нека умра тук, в двора на къщата си, под това ярко слънце.

Хос изпълни желанието му и замахна с крак към лицето му — като футболист, изпълняващ наказателен удар. Най-глупавата грешка, която можеше да направи. Нямаше нужда да отлепва крака си от земята, да рискува да изгуби равновесие точно когато Дариън се беше засилил към Изриъл от другата страна. След като така и така Дариън го бе съборил на земята, Хос би могъл да играе руски фолклорен танц по гръбнака му. Вместо това той предпочете да му тегли един шут, див като омразата в очите му, и Изриъл успя да го хване за петата, макар и с цената да понесе ритник в лицето си. Този път буят зазвъня в черепа му — предупреждение за ураган — и той видя червени искри на черен фон, но продължаваше да стиска петата на Хос и я завъртя от дясно наляво, събаряйки го по лице; в следващия миг Хос лежеше до Оз, а бухалката пак беше в ръцете на Изриъл.

Ще спечеля, ще спечеля, ще ги бия и тримата.

Дариън го ритна в корема. Оказа се по-бърз, отколкото бе очаквал Изриъл, а така се губеха битки. Така се умираше. Никога не бива да подценяваш противника, както бе направил той.

Опита се да се претърколи встрани, да се отдалечи, но нямаше достатъчно въздух в дробовете си, а и болката го забавяше, както и бухалката в ръцете му. Повтаряше техните грешки, придавайки прекалено голямо значение на оръжието. Единствено бързината имаше значение, а той вече я бе изгубил като предимство. Дариън го ритна отново, този път в шията. От окървавените му устни избликна слюнка и в този момент видя как Хос се надига с оцъклени от ярост очи и разбра, че този път няма да може да го спре. Беше на земята и пълзеше, Хос се готвеше да се нахвърли върху него, Дариън вдигаше бухалката и дори Оз се опитваше да стане. Трима горе, един долу. Краят му наближаваше, а той бе направил достатъчно, за да им помогне да си заслужат наградата, и знаеше, че няма да проявят милост.

Джен Салазар извика:

— Никой да не мърда.

Изриъл изви глава и я видя, застанала встрани с ръка върху служебното оръжие. То беше в кобура, но тя стискаше дръжката, а с другата си ръка — полицейската значка.

Всички замръзнаха. Известно време се чуваше само задъхано дишане. После Оз каза:

— Счупи ми носа, мамка му! — Гласът му беше толкова писклив, че наподобяваше скимтене.

— Видях това — каза Салазар. — Я ми кажете чия е бухалката?

Оз изплю кръв, като я гледаше с омраза.

— Той е педофил. Убиец и педофил. Разкарайте му мръсния задник от нашия остров.

— Бих предпочела да оставите на полицията да върши полицейската работа.

— Ами вършете си я тогава! Той трябва да се върне в килията.

— Ще подадете ли жалба?

Оз я гледаше и дишаше през устата си, защото носът му беше смазан.

— Бих могла да го арестувам — каза тя с неутрален тон. — Не и за нещата, в които го обвинявате, за тях ще са нужни доказателства, но за нападение и побой. За нарушение на реда. И по единия, и по другия пункт.

Оз се усмихна с окървавените си устни.

— Тикнете го в затвора.

— Разбира се. Само искам от вас да обещаете, че ще обясните в съда какво точно се е случило. Да кажете на прокурора как Пайк ви е нападнал тримата. Може би ви е подмамил в имота си? Но бухалката е негова и той ви е нападнал тримата едновременно, нали?

Това изтри усмивката от лицето на Оз. Салазар извади бележник, отвори го, щракна с химикалката.

— Той наистина ви е смазал от бой. По едно време и тримата бяхте натръшкани на земята. Няма никакъв проблем да потвърдя, че съм го видяла. От вас искам да кажете същото.

Оз отново изплю кръв. С Дариън и Хос се спогледаха. Изриъл още беше по гръб на земята.

— Ако го арестувам — каза Салазар, — трябва да свидетелствате. Става ли?

— Няма да си губя времето в съда заради тоя мухльо. Много скоро ще го пратят обратно там, откъдето е дошъл. Истинските ченгета ще дойдат да го приберат.

— Изпитвам облекчение при тази новина — каза Салазар.

Оз я изгледа презрително, после срещна погледа на Изриъл и каза:

— С теб ще се видим пак.

Обърна се и закуцука нагоре по склона. Другите двама го последваха — влачеха с мъка крака към билото на ниския хълм и оставяха кървави следи по пътя си.

31

Когато се скриха от погледите им, Салазар коленичи в прахта до Изриъл да огледа раните му.

— Мъжете сте такива глупаци — каза тя. — Закъсате нещо и трябва да се нахвърлите върху целия свят, за да не ви боли само вас. С какво, по дяволите, си мислиш, че помагаш на някого, като се сби с тия тримата?

— Имам право да си вляза в къщата, това е всичко.

Вече не му се виеше чак толкова свят. Виждаше на фокус камъните и пръстта, която попиваше кръвта му, сякаш я пиеше.

— Знаел си, че те чакат, Дар ми каза. Бил си предупреден и въпреки това си дошъл.

— Това е моят дом — каза той, сякаш констатацията, че мъжете са глупаци, имаше нужда от още доказателства.

— Можеш ли да се изправиш?

Изриъл кимна и сигналният буй иззвъня. Никакво кимане повече. Салазар мушна ръце под мишниците му и му помогна да стане. Той залитна, увисна в ръцете ѝ и тя едва го задържа изправен. Това беше първият им физически допир, различен от ръкостискане. Тялото ѝ беше топло и силно, а кръвта му капеше по униформената ѝ риза.

— Respirer — каза Изриъл.

— Какво?

— Татуировката ѝ. Означавала „дишам“. — От усилието да говори отново му се зави свят.

— Я да те приберем вътре.

Тя го поведе към къщата. Беше го обгърнала с ръка през кръста, а той нея през раменете и си каза, че отдалече може би приличат на двойка влюбени туристи, залутали се на този идиличен бряг в Мейн. Ако не се смятаха значката, униформата и кръвта.

Краката му укрепнаха с ходенето и когато стигнаха до верандата, той се изкачи без проблеми по няколкото стъпала.

Още щом отвори входната врата, видя, че докато са го чакали, Оз, Дариън и Хос са влизали в къщата му. На пода имаше счупени чинии, стенните шкафове бяха разбити, лампите изпотрошени, а в мазилката имаше вдлъбнатини от удари с бухалка.

— По дяволите! — възкликна Салазар. — Трябва да ги арестувам тия задници. Наистина!

— Не. — Той направи още една крачка навътре. Тя го пусна, но без подкрепата ѝ ходеше по-трудно. Добра се до бара, намери бутилката си с вода, навлажни кърпа за подсушаване на чинии и се зае да почиства кръвта от лицето си. Подпрян на плота, успя да се задържи на крака. Не искаше още да сяда. Държеше да се убеди, че е в състояние да стои прав.

— Тъкмо навреме — каза ѝ той през мократа кърпа. — Благодаря ти.

— Трябва да ги арестувам — каза тя, като оглеждаше пораженията наоколо.

— Ще кажат, че не са били те. За да докажеш вината им, трябва да повикаш експерт криминалист. За днес ми стига полиция в дома ми.

— Могли са да те убият.

— Но не ме убиха. Както казах, благодарен съм ти.

Тя го гледаше мрачно.

— Виж, рискувах да дойда дотук, защото исках да ти кажа, че…

— Те са мъртви. Знам. Видях водолазите, докато се прибирах с ферибота.

Салазар се отпусна на кухненския стол, наведе се напред и подпря лакти на коленете си. Изглеждаше изтощена. Той никога не я бе виждал такава.

— Само за едната е потвърдено — каза тя.

— Ще открият и другата. Или няма да я открият. Така или иначе, и двете са там, долу.

Салазар не възразя.

— Това беше Мари, с татуировката. Спомням си тази татуировка.

Салазар не каза нищо. Седеше с наведена глава, изгърбена, сякаш устояваше на натиск от нечия невидима, но неумолима ръка.

— Знаеш ли причината за смъртта?

— Няма рани. Вероятно удавяне.

Изриъл затвори очи. Представи си лицето на Мари. Толкова, толкова млада. Едва ли не дете. Виждаше тънката ѝ ръка с татуировката, протегната към пистолета. Спомни си как чертите на лицето ѝ станаха сериозни, когато пръстите ѝ се свиха около дръжката на .22-калибровия револвер „Колт“, който стреляше с патрони за пушка и му викаха Съдията. Стори му се прекалено спокойна. Другата — Жаклин — бе взела .38-калибровия „Смит и Уесън“.

— И двете са мъртви, Салазар — каза той. Последната дума накара устните му да се разтегнат и отново да прокървят; той облиза кръвта с език.

— Може би не.

— О, мъртви са. Пристигнали са заедно, заедно са умрели, бяха последните, които можеха да свидетелстват в моя полза, а някак си не мога точно в този момент да мисля и за това.

— Жаклин може да е оцеляла. Може би не търсят точно нея.

Той поклати глава.

— Бяха пратили водолази. Това не се прави всеки път, когато открият удавник, нали? Ти си ченгето, ти ми кажи.

— Така е — каза тя, сякаш бе пречупил духа ѝ, сякаш той беше ченгето, а тя информаторът. — Не се търси втора жертва на удавяне, ако няма причина да се смята, че са били две.

Изриъл докосна устната си с пръсти и кръвта полепна по върховете им, гъста и хлъзгава като масло.

— Смяташ, че Пол Гарднър е бил корумпиран — каза той.

— Опитвам се да го докажа, но не мога. Засега.

— Просто мисля на глас. — Той замълча и разтърка кръвта между палеца и показалеца си. — Чичо ми има ли алиби за нощта на убийствата? — попита накрая.

— Да — отвърна тя. — Доколкото знам.

— Достоверно ли е?

Тя кимна унило.

— Бил е на континента, има поне петдесетина свидетели. Сбирка на полицейския профсъюз.

Изриъл се изсмя; смехът му прозвуча като дрезгав лай. Сбирка на полицейския профсъюз. Не е ли прекрасно! В същото време самият той нямаше нито алиби, нито свидетели, само досие на осъждан.

— Може пък Карузо да знае нещо — каза той. — Може би ако говориш с него…

— Карузо не съществува. Поне като лицензиран частен детектив.

Изриъл свали надолу окървавената си ръка.

— Какво?!

— Проверих. Ако мъжът, с когото си разговарял, е лицензиран в който и да било щат, ако членува в някое сдружение на частни детективи, ако има разрешително за носене на оръжие, ако изобщо е някой, значи ти е казал фалшиво име. В тази страна няма частен детектив, който се казва Джей Ар Карузо.

— Не бих се изненадал, ако няма лиценз — каза бавно Изриъл. — Но беше доста конкретен, докато ми разказваше историята си. Каза, че е бивш полицай, че е служил в армията, че е бил в…

Тя вече клатеше глава.

— Не и под това име. А и самолетът е проблем.

— Какво имаш предвид?

— Проверих регистрационните номера на всички самолети, кацали и излитали днес от летището на Салвейшън Пойнт. Между тях не е имало нито един реактивен. Сигурен ли си, че този не е бил турбовитлов?

— Да, Салазар. Мога да различа реактивен от витлов самолет.

Тя го гледаше с присвити очи, но какво се криеше зад клепачите ѝ? Съмнение? Скептицизъм?

— Беше реактивен — каза натъртено той.

— Значи не е бил на този остров.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?! Не съм халюцинирал. Регистрационните номера на самолетите могат да се скрият, сигурен съм.

— Не — каза тя. — Не могат.

— Ами този беше тук, по дяволите. Седях в него!

Тя вдигна безпомощно ръце.

— Опитай отново — каза той. — Търси по-старателно.

— Не знам дали трябва да ти го казвам, но ако отново срещнеш този тип, стой далече от него.

Въпросният тип бе пристигнал на острова със самолет, който някак си бе останал незабелязан от властите, а пилотите бяха облечени във военни униформи.

— Разбира се — каза той. — Ще стоя далече.

Слънцето залязваше и изведнъж му стана много студено.

32

След като полицаите приключиха с разпита на трите момчета, открили мъртвата жена, Кори Ранкин отведе Лаймън у дома и когато влязоха вътре, беше едва ли не мил — поведение, което му прилягаше колкото чужд костюм и караше и двамата да се чувстват неловко.

Кори продължаваше да моли сина си да му опише мъртвата. Разпитваше го как е изглеждала, на колко години е била, какъв цвят е била косата ѝ — все неща, които Лаймън не желаеше да разказва пред когото и да било, нито пред полицията, нито пред баща си, нито пред никого, никога.

Защото жената му бе заприличала на Секира. Не беше тя, но можеше да бъде.

— Тъмнокожа ли беше? — попита Кори и Лаймън поклати глава.

— Бяла?

— Май да.

— Какво значи „май да“? Или е била бяла, или не!

— Беше сива — каза Лаймън.

Това затвори за кратко устата на баща му. От объркване, не от състрадание. Той остана да барабани с пръсти по масата, а погледът му се рееше някъде в пространството, сякаш се опитваше да си представи мъртвата жена и искаше да види тази ужасна сцена. Лаймън с удоволствие би му я показал. Нека той да я носи в съзнанието си, докато е жив.

— Стърлинг беше ли там? — попита Кори, докато си отваряше кен бира. — Видя ли я отблизо?

— Да.

— Говори ли с него?

— Не много. Той бързо ни дръпна настрани.

— Кой друг беше там?

Баща му за четвърти път му задаваше този въпрос, сякаш ставаше дума за някаква веселба, на която не е бил поканен.

— Господин Толанд и някакви други хора. Бащата на Евън дойде да го прибере. Накараха ме да те чакам на верандата.

— Хм. — Кори отпи от бирата и потропа по масата. — А сега Стърлинг разчита на идиоти като Оз и Дариън да разчистят след него. Не е ли прекрасно? Аз съм вътре с двата крака, докато се разлетят лайната, после ми се казва да си седна на задника.

— Какви ги приказваш? Оз и Дариън не бяха там.

Бащата на Лаймън го погледна, сякаш за момент бе забравил за съществуването му.

— Стърлинг не ме оставя на мира, това е.

— Съжалявам.

— Във всеки град по света има по един мизерник като него. А сега слушай какво ще ти кажа: каквото и да си видял там, долу, не се оставяй да се загнезди в съзнанието ти. Ако се оставиш, ще сънуваш кошмари и полека-лека ще се побъркаш. По-добре го забрави.

Лаймън кимна и обеща да го забрави.

— Вече не я виждам толкова често — излъга той, колкото да сложи край на разговора.

— Хубаво — каза Кори. — Не е добре едно дете да гледа такива гадости. — Допи бирата си и отвори нова. — Ще направя нещо за вечеря.

Докато баща му беше зает да прегаря сандвичите със сирене, да отваря плика с крекери и да допива третата си бира, Лаймън излезе на верандата.

— Да не избягаш! — провикна се Кори след него. — Само сега не!

— Няма! — извика в отговор Лаймън. Стоеше на верандата, загледан в гъсто преплетените тъмни клони на боровете, закриващи къщата на Пърсел, като се надяваше Секира да го чуе и види. Да разбере, че не я е изоставил.

— Вечерята е готова! — изрева след малко Кори и Лаймън се прибра вкъщи за гурме гощавката, която го очакваше. Баща му се хранеше мълчаливо, вперил невиждащ поглед в пространството. Челото му лъщеше от пот. Дъвчеше нервно.

— Стърлинг е един перко — промърмори той. — Държи се, сякаш е господар на острова, а не някакъв тъп помощник-шериф. Може пък да е господар, знае ли човек?

Лаймън не отговори. За Стърлинг Пайк си спомняше само едно: когато ги бяха изхвърлили от последното им жилище във Фрамингъм, баща му направи две неща: напълни резервоара на колата, ползвайки крадена кредитна карта, и се обади по телефона на Стърлинг. На следващия ден, след като прекараха нощта в студената кола, те се върнаха в къщата на Литъл Херинг. Стърлинг с тих глас заразпитва баща му дали за него е имало нещо на хартия в Масачузетс. Лаймън си каза, че това означава дали там го очаква полицията да го арестува, на което Кори отговори, че нещата стоят точно така. Тогава Стърлинг му подаде ключовете от тази малка къща. Не беше нещо, което е редно да върши един полицай, а и когато човек е загазил толкова, колкото Кори Ранкин тогава, последният ход бе да се обади на ченге, но той бе направил точно това.

— Ще прибере всичко, и то за без пари — каза Кори. — Няма да плати един цент.

— Какво ще прибере? — попита Лаймън.

— Забрави. Мисля на глас, това е. — Кори завъртя глава и изпука кокалчетата на пръстите си. — Да метнем по едни стрелички?

— Става.

Кори надигна кена си. Беше вече празен. Той винаги пиеше бързо, но тази вечер направо препускаше. Изправи се и каза:

— Трябва първо да потърся нещо за това гадно главоболие.

И се заизкачва по стълбите.

Лаймън изяде един крекер, като се питаше защо баща му изглежда толкова притеснен. Все пак той бе открил мъртвата жена, не баща му. Лаймън пазеше всички тайни. Излъга полицията.

Последното не му даваше покой. Беше честно дете, като такъв бе израснал. Толкова много беше лъган през живота си, че мисълта да го причини на други му беше непоносима.

Баща му не слезе повече долу. Явно бе забравил за играта на дартс. Лаймън си взе книгата, изяде още един крекер и погледна през прозореца към сгъстяващия се здрач. Взираше се в къщата на Пърсел. Какво ли правеше тя там? Дали вярваше, че той ще се върне при нея колкото може по-скоро?

Лаймън знаеше какво е да останеш сам, да чакаш и да се питаш дали единственият ти съюзник на този свят ще се върне при теб. Той ѝ се закле мълчаливо, че ще го направи. Нямаше да я остави сама.

33

Слънцето се спусна зад хоризонта, но Салазар не си тръгваше от дома на Изриъл. Това го учуди, но и му стана приятно, че тя няма нищо против да постои при него след всичките тези месеци на тайни срещи, изпълнени с продължително мълчание. След последните няколко дни, в които отвсякъде бе усещал нещо да го притиска — полиция, репортери, съседи, някакъв човек на име Карузо, който явно не съществуваше и летеше със самолет без регистрационен номер — самият факт, че споделя пространството си с някого, който познава неговата история и неговата душа, му носеше огромна утеха.

Главата и ребрата му пулсираха. Изпитваше смътно чувство на гадене и усещаше в гърлото си вкус на кръв, но бе свикнал да го боли и можеше да живее с болката.

— Трябва да те прегледат за сътресение на мозъка — каза Салазар. Седеше, облегната назад на един от кухненските столове, вдигнала краката си на друг, и поглеждаше ту към него, ту към вратата, без да вдига ръката си от дръжката на пистолета.

— Нямам сътресение — каза той. — А онези тримата няма да се върнат.

— Не съм сигурна, че мисля като теб.

— Повярвай ми. Разотидоха се да си ближат раните. — Той помисли и продължи: — И да разправят тяхната версия на историята. Може да са на задната веранда в дома на Оз или в бара, пред публика.

Той бе виждал това и преди. Страстите се разгорещяваха, хората се скупчваха в плътна тълпа и после се случваше едно от две неща: или нечий тих, равен глас умиряваше останалите и се възстановяваше крехък мир, или мнозинството от островните жители вземаше страната на пострадалия. Никога не бе виждал колективното възмущение да прерасне в линч, завършващ с убийство, но като дете бе станал свидетел как няколко души бяха изселени от острова. Прокудени беше по-подходящата дума.

— Мога да те отведа на сигурно място.

— Не ми трябва болница.

— Нямах предвид това. Мога да ти осигуря институционална закрила.

— Килия, с други думи. Звучи страхотно.

— Институционалната закрила не е най-лошото, което може да ти се случи, Пайк.

Той попи устните си с навлажнената кърпа за чинии.

— Знаеш ли кой пръв ми дойде на свиждане в затвора? — попита той.

Тя поклати глава.

— Стърлинг. Пристигна да ми пожелае всичко най-добро. С него бяха още двама. Началникът на охраната и затворник с доживотна присъда без право на замяна. От двете му страни стояха двама мъже, единият със значка, другият без, и двамата вътрешни за системата, и двамата работещи за него. Та като ми говориш за институционална закрила, дано да разбираш защо доверието ми в системата не е безгранично.

Тя го изгледа изумена.

— Защо досега не ми беше разказал това?

Той отново попи лицето си с кърпата, свали я и огледа собствената си кръв.

— Защото преди това ти ми разправи как си била на лодката на баща ми. След което посещението на Стърлинг с цел сплашване не ми се струваше чак толкова важно.

Тя повдигна едното си коляно до гърдите и го обгърна с ръка. Това беше най-небрежната поза, в която някога я бе виждал; обикновено стоеше заплашително изправена срещу него, сякаш всеки момент може да му причини болка.

— Тогава за пръв път ли си даде сметка за обсега на влиянието му? — попита тя.

— Това беше една илюстрация. И преди имах смътна представа, всички знаеха, че той урежда това-онова, че взема подкупи, че е злопаметен и е натрупал толкова власт над безпомощните, колкото изобщо е възможно. Корумпирано до мозъка на костите ченге. Мразех го най-вече заради срама и болката, които бе причинил на баба ми и дядо ми. Не бих казал, че ми пукаше толкова дали е изменил на полицейската значка. Не бях отделял време да пресмятам докъде се е простирало влиянието му, просто ми се щеше баба и дядо да могат да спят по-спокойно нощем.

Тя мълчеше, но изглеждаше доста разтревожена. Той отново допря кърпата до лицето си. Искаше му се да покрие очите си с нея, за да прогони спомена за онази женска ръка, която стискаше пистолета на баща му.

Respirer.

— Това е много по-лошо от корупция.

— Сега вече знам. По дяволите, ако не го бях съзнавал преди затвора, там много бързо го научих. Всички сбивания, в които съм участвал вътре, бяха заради някого отвън.

— Мисля, че той се е опитвал да те убие.

— Не. Или може би? Сигурен съм само, че ме изпитваше. Не знаеше точно какво и колко ми е казал баща ми, така че побоите бяха неговият начин за оценка на заплахата. След като мина достатъчно време и аз нито проговорих, нито умрях, мисля, че загуби интерес. Бях престанал да бъда проблем за него. Поне знаеше къде съм. Не бях труден за откриване. Само за убиване.

— Защо не проговори? — попита тя. — Знаел си неща за един корумпиран полицай.

— Не — каза той. — Имах само усещането, че е корумпиран. Това е нещо много различно. А след известно време…

Когато не довърши изречението си, тя повдигна вежди и издаде брадичка, сякаш му задаваше безмълвен въпрос. Кажи го, подканваше лицето ѝ. Хайде, кажи го.

— След известно време сбиванията почнаха да ми харесват — каза той и облиза още кръв от устната си. — Много лоши хора се бяха опитвали да ме убият или поне да ми причинят болка. Вече ми доставяше удоволствие да провалям плановете им.

— Строшил си крака на някакъв мъж на три места — каза тя.

— Точно така.

— Това достави ли ти удоволствие?

— Той имаше доживотна присъда за изнасилване.

— Достави ли ти удоволствие? — повтори въпроса си тя.

Изриъл погледна кръвта си върху кърпата за чинии и си спомни усмивката на мъжа, докато пристъпваше към него с назъбеното парче алуминиева дръжка от метла. И как бе завил от болка, когато Изриъл заклещи крака му и му счупи коляното, как гледаше отчаяно към небето за помощ, когато той стовари пета върху фибулата му — кост, тънка колкото дръжката на метлата.

— Не ми беше неприятно — каза той.

Салазар гледаше в пода. Веднага му се прииска да не бе казал последното. Колкото по-малко говореше, толкова по-добре. Спомни си за жените, които се бяха представили като Жаклин и Мари, и как Мари бе отхвърлила предложението му да ги запознае с полицай, на когото могат да имат доверие, и го накара да им намери пистолет.

Какво ли бе видяла в него, за да си помисли, че си струва да пробва? Дали се изненада, когато той изпълни желанието ѝ, или просто бе отговорил на очакванията ѝ?

Така или иначе, тя беше вече мъртва.

— Виждала ли си доклада от балистичната експертиза? — попита я той. — Вече трябва да са го получили. Поне да знаят калибъра на оръжието, с което са убити.

— Получен е, но не съм го виждала.

— Мислех си, че имаш старшинство.

— Имам над Стърлинг, ако вярваш в традиционната йерархия, в която той, разбира се, не вярва. Но в случай като този? Не се самозаблуждавай. Убити са двама кандидат-сенатори и за щатската полиция е отредена ролята на прислуга на ФБР.

— Можеш ли да поискаш доклада?

— Ще ми трябва основание. И то убедително.

Тя все така не поглеждаше към него.

— Кажи им, че си ме разпитала. Трябва да си честна, онези трима задници сигурно са разтръбили из целия остров как си им попречила да ми дадат възмездието, което според тях заслужавам. И така, появяваш се ти, разтърваваш ни и ме питаш дали имам пистолет. И аз ти отговарям: не, точно както отговорих и на Стърлинг. Но после съм ти казал, или може би ти си ме попитала, не знам, че съм си признал, че баща ми е притежавал пистолети, скрити в къщата, и че аз съм знаел къде се намират. Това е достатъчно, за да събуди подозрението ти, нали така? После си щяла да предадеш тази информация на когото трябва.

Тя отказваше да срещне погледа му и съзерцаваше захабения под, сякаш бе някакво произведение на изкуството.

— Ами ако предам, на когото трябва, и той вземе, че ми отговори: Да, това са пистолетите, благодарим ти, Салазар, ти разреши случая, спипахме го?

Изриъл изстиска кърпата в мивката и проследи с поглед кръвта си, докато изтичаше в канала.

— Ако това е истината — каза той, — рано или късно ще стигнем и до нея. Печелим ли нещо, като изчакваме?

— Не знам. Трябва да държим връзка обаче. Това спотайване, това самоналожено радиомълчание не може да продължава. — Тя извади от джоба си телефон и го сложи на масата. — Онова, което ни се струваше безопасно преди, сега е рисковано. — Остави до телефона пластмасова карта с размерите на шофьорска книжка. — Чист е. Купих го от една бензиностанция на идване. Включен е, но линията не е активирана. Картата ще ти покаже как да го активираш, да го заредиш с минути, всичко. Имаш номера ми. После ми изпрати есемес. Напиши каквото се сетиш, нека звучи, сякаш се опитваш да се свържеш със стар приятел, но си сгрешил номера, нещо такова. Знам, че тук няма как да го зареждаш, но ако го ползваш пестеливо, батерията ще изкара два-три дни.

Той погледна телефона, но не го взе. Салазар прекара пръсти през косата си и отново вдигна коляно до гърдите си. Никога не я бе виждал толкова уязвима. Изглеждаше така, както се чувстваше — притисната от всички страни, опитваща се да не издава и с намек натиска, на който е подложена.

— Дойде дотук, за да ми дадеш телефона ли? — попита той.

— Не. Дойдох, за да ти кажа нещо, което трябваше да чуеш от мен.

— Оценявам това, нищо че онзи тип на ферибота те изпревари.

— Не съм дошла, за да ти съобщя за Мари. — Тя най-после вдигна глава и се извърна с лице към него. — Вече пътувах насам, когато научих.

— Какво научи?

— Не е въпросът какво съм научила, а какво винаги съм знаела.

Той зачака.

Тя седеше в сгънатата си поза, притиснала с ръце коляно към тялото си. Разгъна се, седна изправена, повдигна брадичка и всичко в нея казваше: Бъзикаш ли се с мен, ще си го получиш, както при първите им свиждания в затвора. Всичко освен очите ѝ. Бяха помръкнали, нямаше я онази свръхестествена самоувереност, нямаше го онзи поглед на планински водач, когото си готов да последваш вдън гора.

— Няма работна група — каза Джен Салазар.

34

За момент в стаята не се чуваше никакъв звук освен капенето на крана и стичането на кръвта в канала на старата кухненска мивка.

— Разпуснали са ти работната група? — успя да каже накрая Изриъл. — По чия заповед?

— Никой нищо не е разпускал. Няма работна група. И никога не е имало.

— Какво?

— Исках да съставя такава. — Тя преглътна, без да сваля очи от него.

— Искала си.

— Да.

— Но?

— Когато те открих в затвора, ти казах самата истина. Онова, което ти разказах, беше вярно. Знам какво се случваше на този остров, знам какво все още се случва, знам, че чичо ти е злодей. Дойдох тук, за да го унищожа. Него и всички, свързани с него сега и в миналото. За което ми беше нужна помощ. И избрах твоята.

— Тоест в какво се изразява лъжата? Че няма официално назначена работна група?

Зададе въпроса с някаква надежда, че всичко ще се окаже бюрократична подробност, проблем, който би пречил на Салазар и следователите около нея, но в крайна сметка не би имал реално значение.

— Няма друг.

— Аз съм единственият информатор, това вече ми го каза. Ти… — Изриъл млъкна, внезапно схванал онова, което тя смяташе за очевидно.

— Никой не наднича зад рамото ми — каза тя. — На света не съществува друго ченге, което да има дори най-смътна представа за онова, което се опитвам да върша. И което съм свършила дотук. Аз съм сама. Е, не съвсем — имам теб. Трябваше ми някой, който да живее на острова, да се вписва добре в местната общност, винаги да се е вписвал. Имах намерение да съставя работна група, да я направя такава, каквато се преструвах, че е. Но не можех просто да вляза при капитана и да му кажа, че искам да започна разследване срещу друг полицейски участък. Трябваше да му дам основание, да му представя доказателства за това, което се върши тук, и оттам да формулирам отговора, който то заслужава. И тогава се случи онова на яхтата.

Онова на яхтата. Седем мъртви мъже.

— Значи, ако търсиш институционална закрила за своя информатор — каза бавно Изриъл, — ще се наложи да разкриеш самото разследване. За което не знае никой над теб или около теб.

— Именно.

— Когато връчваха тези заповеди днес, продължавах да си казвам, че поне аз съм защитен. Че Стърлинг не би желал това да излезе извън границите на острова. Че в един момент ще се намеси щатската полиция.

Тя издържа на погледа му, но не каза нищо.

Предателството в самопризнанието ѝ беше твърде огромно, за да може той да го смели наведнъж. Чувстваше се като корабокрушенец, който насред океана е открил, че е останал без гориво, а се задава ураган. Корабът му се носи по вълните без цел, посока и кормило.

— Върнах се на този остров — каза той, — знаейки как ще бъда приет. Бях наясно с рисковете, които поемам… и го направих заради теб. Защото ти вярвах.

— Знам.

Той извърна поглед встрани. Очите ѝ му бяха твърде познати, твърде много им се бе доверил и не искаше да ги вижда повече.

— Ти си ме използвала.

— Надявах се да изпълня всичко, което ти бях обещала. Да го постигнем заедно.

— Не казвай „заедно“. Това означава партньорство, означава, че си работила с мен. Не си работила с мен, а аз съм работил за теб. И сега ще ме окачат на бесилото заради това, по дяволите.

— Ще се оправим, ще поискам помощ. Трябва само да кажа истината. Това трябваше да започне оттук, с теб.

— Да кажеш истината — повтори той и се изсмя горчиво.

— Да. Ще ида при шефа си… при един от тях, на когото имам най-голямо доверие, и ще му кажа истината. Какво съм правила, какво си правил ти, какво знаем и какво не.

Изриъл пое въздух през разранените си устни и усети болка.

— Какво ще стане с теб?

— Ще загубя работата си, разбира се. Макар че отдавна сме минали точката, до която последица от такова естество би имала някакво значение. Може би ще ми повдигнат и обвинения. И преди съм вербувала информатори, но никога не съм ги крила. Мисля, че в едни нормални времена държавата би трябвало да защити своите. Но сега времената не са нормални.

Ако Изриъл не я познаваше добре, нямаше да долови лекото потреперване на челюстта ѝ.

— Да им кажеш какво знаем и какво не — повтори той. — Това е твоят план.

— Това е, което трябва да се направи.

— Та ние не знаем нищо.

— Знаем, че Стърлинг е бил…

— За яхтата говоря — каза той. — Заплахата за мен не е какво е бил Стърлинг, а масовото убийство, в което някак си съм се оказал заподозрян. Не ми говори за Стърлинг. Единственото, което знаем със сигурност за „Мерео“, е обстоятелството, че двама кандидат-сенатори и още петима души са били убити на нея.

Мълчание.

— Да им обясняваш какво съм вършил за теб, не ми помага. Никак даже.

— Но това е, което трябва да направя.

— Вече ми го каза, докато бях още в затвора, помниш ли?

Тя извърна поглед встрани.

— И ме изкара оттам — продължи той. — Каза ми, че можеш да го направиш, и го направи. Сигурно си казала все на някого за мен.

— Знаят, че си мой информатор, само дето им казах, че е по разследване за наркотрафик. През годините сме работили по убийства, свързани с междущатски наркотрафик, та им казах, че ми е нужен информатор, който е бил на топло и който се връща обратно в техния свят.

— Обратно в техния свят? С други думи, ти си им казала, че очакваш да се върна към хероина и хапчетата? Бивш наркозависим, който вероятно ще изпадне в релапс, но би могъл да снася на полицията?

Тя се размърда неловко на стола.

— Това беше най-добрата история, която можех да ти измисля. Най-чистата.

Най-чистата история: Изриъл не се е променил и никога няма да се промени. Спомни си думите на Карузо, че светът съставя неговата история, която той би могъл да дооформи или да наблюдава, докато други я оформят вместо него. Тогава той нямаше представа, че това вече се случва благодарение на единствената жена на земята, в която бе вярвал.

— Възнамерявах да превключа бързо на по-висока скорост — каза Салазар. — Щом съберях доказателства, че тук се върши трафик на хора, щях да доведа докрай всичко, по което се правех, че работя. Без доказателства обаче? Щях да отправя чудовищни обвинения, а после… — Тя си пое дъх и продължи: — Щеше да се наложи да разкрия някои неща за живота си, които гледам да пазя в тайна. Не се боя да ги разкрия, те не са се случили по моя вина, не са мои недостатъци. Но не ми е лесно да ги споделям. Бях си въобразила, че поне ще ги споделя по начин, който да си струва. Разбираш ли това? Въобразявах си как казвам, че имам нужните доказателства, за да унищожа Стърлинг и всички около него. Тогава и само тогава бих разказала и историята на моя живот.

На лицето ѝ беше изписана такава печал, че му се прииска да докосне бузата ѝ с нежна ръка, да повдигне леко брадичката ѝ, за да го погледне в очите и да ѝ каже, че я разбира. Едновременно с това искаше да я зашлеви през устата и да я изгони от дома си. Мислеше си дали би могъл да я намрази; знаеше, че може да я обича.

Пльок, пльок, пльок. Кранът капеше и водата се смесваше с кръвта му.

Той каза:

— Надявала си се да имаш време да сглобиш всичко.

— Да.

— Но не си очаквала няколко души да бъдат убити.

— Не.

— Само че бяха. А сега аз съм на мушката.

— Ще дам показания в твоя защита — каза тя.

— Показания за какво?

— За всичко, което съм направила. За всичко, което съм те карала да правиш.

— Ти не разбираш главното, по дяволите. Какво си правила през нощта, когато са загинали онези на „Мерео“?

— Работех.

— На континента?

— Да.

— В такъв случай не знаеш нищо за станалото онази нощ. Кой е бил на яхтата, кой какво е вършил, къде са отишли после. Не знаеш и аз къде съм бил и какво съм правил.

— Знам, че не си убил никого.

— Но не можеш да свидетелстваш за това. Можеш да кажеш, че не мислиш, че съм убил някого, но не и да докажеш, че не съм.

— Не, не мога.

— Значи не си в състояние да дадеш показания за нищо съществено, по дяволите. Аз още вися гол във въздуха, съвсем сам.

— Ще оправя нещата.

— Махай се.

Тя не помръдна.

— Махай се от къщата ми, дяволите да те вземат — каза той, произнасяйки всяка дума с равен и отчетлив тон. — Искам да помисля, без да чувам гласа ти. Достатъчно съм го слушал и сега си плащам за това.

Салазар направи гримаса и тялото ѝ се сгърчи.

Изриъл остави мълчанието да се проточи, докато накрая тя кимна, стана и бутна стола обратно под масата.

— Дойдох тук, защото нямах друг избор. Това беше единственият начин да ти го кажа.

Извинителният ѝ тон го вбесяваше. Това не беше жената, която познаваше. Жената, на която се бе доверил.

— Какво искаш да направя? — попита го тя.

— Не знам.

— Трябва да вземем решение.

— Не тази вечер — каза той. — Заслужил съм си правото да помисля няколко часа.

— Ще оправя всичко — каза отново тя. — Сериозно. За начало трябваше да ти кажа истината.

Той не отговори. Не вдигна глава. Чу я да отваря и затваря вратата, като през цялото време не отмести поглед от окървавената кърпа и ожулените си ръце.

35

Лаймън седеше на масата, мъчеше се да не мисли за Секира и да съсредоточи вниманието си върху страницата в оръфаното издание на „Куджо“, когато сянката на баща му падна върху книгата. Изобщо не го бе чул да се връща в кухнята. Кори обикновено ходеше из къщата като на състезание по маршова стъпка, така че Лаймън се сепна и изплаши, като внезапно го видя, надвесен над него, да го гледа изпитателно. Беше свалил суичъра си и бе останал по тениска. Мускулите на загорелите му ръце изпъкваха. Погледът му беше празен, студен и смущаващо трезвен.

— Здрасти — каза Лаймън; гласът му прозвуча плахо и пискливо.

— Здрасти — повтори баща му с още по-тънък гласец, като на уплашено момиченце.

Лаймън се огледа наоколо, като се питаше: Какво съм направил? Но в кухнята нямаше нищо нередно. Никакви пропуснати домакински задължения, никакви откраднати пари, никаква вода, налята в бутилката с водка, за да я разреди. Грешки, които бе допускал в миналото, но нямаше да допусне никога вече. Защо тогава баща му го гледаше така?

— Всичко наред ли е?

— Всичко наред ли е? — повтори отново баща му пискливо. После гласът му падна до обичайната си височина, до онзи познат гърлен тембър, до онзи зъл тон, с който той каза: — Не, не всичко е наред. Имам луд извратеняк за син, а това, момчето ми, май не е никак наред.

— За какво говориш?

Баща му извърна глава встрани, после сведе поглед към пода, сякаш там имаше нещо много интересно. Пясъчнорусата му коса беше оредяла на темето и отдолу се виждаше червеникава луничава кожа. Остаряваше, липсваше му живец. Но все още беше силен. И бърз. Силен и бърз.

— Какво, по дяволите, си правил с нещата на майка си? — попита той.

О, не. Пластмасовият леген под леглото. Как ли бе забелязал? Лаймън го гледаше онемял, докато изведнъж се сети: таблетките. Между старите дрехи имаше скрити шишенца с таблетки.

— Ти си едно болно перверзно дете, да ровиш из онези неща — каза баща му с нисък глас. — Гащи и сутиени, на майка ти гащите и сутиените.

— Не! — извика Лаймън. — Няма такова нещо, за бога, престани, моля те, просто престани!

В очите на баща му проблесна нещо като смътна надежда.

— А, така ли! А къде са? Ти си отмъкнал целия шибан леген, къде е той сега?

Легенът беше при Секира. Той нямаше как да му каже това, а не беше и достатъчно добър лъжец, за да измисли своевременно друго обяснение.

— Къде е? — изрева Кори, който вече си сваляше колана и навиваше дебелата ивица говежда кожа около юмрука си.

Лаймън погледна към вратата. Баща му забеляза това.

— О, дори не си и помисляй да бягаш.

Лаймън нямаше нужда да мисли, след като можеше да направи нещо по-добро. От мястото, където се намираше сега, щеше да мине през вратата много преди баща си. Кори беше бърз, но не чак толкова. Ако Лаймън се добереше до двора, щеше да е в безопасност.

Проблемът беше къде да отиде. Баща му беше трезвен, което означаваше, че ще го търси и накрая ще стигне до къщата на Пърсел, където се криеше Секира.

Лаймън престана да поглежда към вратата.

— Ще ми кажеш какво, по дяволите, си направил. — Кори млъкна, за да изплющи с колана по масата; звукът беше като от удар с камшик. — И гледай да е истината. Защото, ако ми кажеш една лъжа, дори само една, ще вадят трупа ти от океана. Ще те убия, без да ми мигне окото. Нищо че си ми син, ще те убия.

— Изгорих го.

Баща му замръзна на място. Наклони глава на една страна, като се взираше в лицето му, за да разбере дали лъже.

— Изгорил си го?

Лаймън кимна.

— Ти се будалкаш с мен.

— Не. Запалих го и го хвърлих в каменната кариера. Сложих вътре един камък, за да потъне и да не го виждам повече. Там е, някъде долу.

Баща му се намръщи, не знаеше дали да му вярва.

— Защо, по дяволите, го направи?

Лаймън се замисли какво да отговори. Какво би желал да чуе баща му. Докато се питаше, Кори пристъпи към него, убеден, че го е хванал в лъжа, и тогава той намери верния отговор:

— Защото само това беше останало от майка ми, а… абе майната ѝ.

Кори се спря. Свали ръката си и коланът увисна във въздуха.

— Така ли?

Лаймън закима яростно и по бузите му потекоха горещи сълзи.

— Остави ме при теб — прошепна той, като гледаше баща си в очите. — Така че да върви по дяволите! Ако открия още нещо нейно в къщата, ще изгоря и него.

Баща му се изсмя. Смехът излезе от гърлото му като лай.

— Я гледай ти! — каза той.

Лаймън видя, че баща му е повярвал на лъжата, и тогава разбра нещо, което му дойде като откровение: не е трудно да пробуташ една лъжа, стига да отговаря на онова, което чувстваш. А то може би е по-важно от истината.

— Дай ми нещо нейно — прошепна с треперещи устни той, — и само гледай как ще го изгоря.

В очите на Кори проблесна отвратителна гордост.

— Май ще излезе човек от теб в крайна сметка — промърмори той. — Виж ти, виж ти…

За момент Лаймън си помисли, че всичко е приключило. Не побягна, а каза лъжа, която мина, всичко беше наред.

И тогава баща му го удари през лицето с колана.

Първият удар беше толкова бърз и неочакван, че той дори не успя да вдигне ръка. Коланът изплющя върху бузата му и ожули носа му. В следващия миг вече беше приклекнал и закрил лицето си с ръце, а баща му отново замахна с колана, този път с токата напред, и го улучи по ухото и тила.

Лаймън падна на пода. Беше на някакви три стъпки от вратата, можеше да сграбчи бравата, да я отвори и да побегне, но… не би ѝ причинил това. Не. За нищо на света. Затова покри главата си с ръце и се сви на топка, като се опитваше да се смали, да се превърне в колкото може по-малка мишена, и остана на място, за да си понесе боя. Ударите се сипеха главно по гърба и по задника му и още един-два по главата, които ръцете му до голяма степен поеха.

Накрая Кори захвърли колана на пода до сина си. Чу се отварянето на вратата на хладилника и изпукването на капачето, последвано от изсъскването на бирата.

— Ще стане човек от теб — каза той като горд баща, с изненада видял как синът му вкарва гол на училищния шампионат. — Но никога повече не ми дръж такъв тон. Ако ще гориш парцалите на оная кучка, аз ще ти подам кибрита. С радост ще го направя. Но внимавай как се обръщаш към баща си, момче. Много внимавай.

Входната врата се отвори и затвори и по дъските на верандата изстъргаха краката на стола, върху който баща му се настани с бирата си, като си мърмореше нещо за таблетките, колко му трябвали точно сега.

С това всичко приключи. Носът на Лаймън кървеше, гърбът го болеше от ударите с колана, ухото му пулсираше, но всичко бе приключило. Той не побягна и Секира щеше да е в безопасност тази нощ.

36

На Изриъл му трябваха около два часа, за да подреди къщата, доколкото изобщо бе възможно. Движеше се вдървено, болки пронизваха тялото му, а съзнанието му беше парализирано от шока.

Нямало работна група.

Никой освен Салазар не знаел нищо за това, което той се опитваше да постигне на този остров.

„Аз ще оправя нещата“, беше му казала тя.

Да бе, какво по-лесно от това.

Главата го цепеше, устните му пулсираха, ребрата и гърбът му протестираха при всяко по-рязко движение. Но той беше оцелявал и след по-тежки побои. Дали това нямаше да разочарова Оз, Дариън и Хос — да научат, че визитата им с цел сплашване трудно може да впечатли човек, преживял затворническото каре?

Да бе, здравеняко, помисли си той. Още усещаш вкуса на собствената си кръв. Продължавай да си повтаряш, че нищо ти няма.

Напълни два чувала за смет с останките от лампи, вази и чинии, с които бе осеян подът, след като посетителите му си тръгнаха. Слънцето беше залязло и единствената светлина идваше от две мъждукащи газени лампи. Това му действаше успокояващо. Интересно как пламъкът сякаш затопля един изстинал дом дори когато човек не усеща топлината му. След всички векове на прогрес хората все още строят къщи с камини и имат печки с дърва, купуват си електрически имитации на камина, инсталират анимации с огън на екраните на лаптопите си. Всяко човешко същество пази в душата си нещо първично и в крайна сметка се стреми към едно: безопасна бърлога и топло огнище.

Той вдигна от масата телефона, който Салазар му бе оставила. Беше го уверила, че е чист. Но пък нима тъкмо доверието му в нея не го бе запратило в това тресавище?

Нямало работна група.

Прочете инструкциите за активиране върху пластмасовата карта и с джобното си ножче изстърга сребристото фолио, закриващо ПИН-а. Духна встрани стърготините, прочете кода и се запита за колко време би могъл да се клонира. Със сигурност не веднага. Но специалността на Салазар беше да работи с информатори. Сигурно в багажника на колата ѝ имаше повече телефони, отколкото в магазин за електроника.

— Не мога да я предам точно сега — изрече на глас той. Каза го решително, с надеждата собственият му глас да го убеди.

Премести тежестта на тялото си върху десния хълбок — движение, от което остра болка прободе ребрата му, и извади двете половини от визитката на Карузо от задния си джоб. Постави ги на масата и ги притисна една към друга. Номерът се четеше ясно.

Както и регистрационният номер на самолета, изписан върху опашната му плоскост, беше абсолютно видим, а Салазар му бе казала, че никъде не могла да открие данни за него. Но тя му бе казала също, че е част от работна група и че полицейските началници възнамеряват да разследват Стърлинг Пайк.

Известно време Изриъл остана взрян във визитката, осветена от трепкащия пламък на газената лампа, после активира мобилния телефон и изпрати есемес до Карузо. Написа го много бързо и натисна копчето за изпращане, без да се спира да помисли, убеден, че иначе ще се откаже. Не можеше повече да се отказва и да остане пасивен. Акулите кръжаха наоколо, а той кървеше.

Аз съм Пайк, написа той. Утре отивам да се разходя с лодката. Ела и ти.

Отговорът дойде почти мигновено.

Ти си умен мъж — ще е страхотен ден за разходка. Но лодката ще я докарам аз. По изгрев как е?

Изриъл подържа телефона в ръка, без да отговаря. Едва ли не се надяваше Салазар да се обади, за да го смъмри, че ѝ няма доверие. Да му обясни всичко и да прогони подозренията му. Но телефонът не издаваше звук. Единственото съобщение беше това от Карузо. Ако Салазар му бе дала клониран телефон, явно бе решила да изчака.

Накрая отговори на есемеса на Карузо.

Не по изгрев — в 7 сутринта. Да се разкарат местните.

Едва бе поставил телефона върху масата, когато той отново бипна.

Става. До утре в 7.

Изриъл го бутна настрани, отиде до прозореца и се загледа в мрака.

Имал бе пълно доверие на Салазар и никакво на Карузо. Второто му се струваше по-естествено. Той знаеше как да разговаря с мъж, който със сигурност ще го излъже, с мъж, пристъпващ към разговора с ясни цели и пълно отсъствие на морал. Карузо просто трябваше да види в Изриъл партньор, а не пионка. Това нямаше да стане без малко убеждаване. Този човек си мислеше, че държи в ръцете си всички лостове. Или може би бе време Изриъл да се примири с ролята си. Да бъде пионка, както на Салазар, но този път съзнавайки, че е такава. Да се тревожи само за себе си. Винаги е по-лесно да се ориентираш в света, когато си сам. Нямаше спасение на това място със сбъркано име и само глупак би се върнал на него с надежда.

Хайде да те няма сега.

Това беше една мантра, в която бе готов да повярва.

37

На следващата сутрин бащата на Лаймън отиде на работа. Преди да тръгне, се качи горе и застана на прага на стаята му, като го гледаше вторачено.

— Днес си стой вкъщи. Хич не си и помисляй да излизаш, ясно ли е? Имаш синина на лицето и рана на ухото, ще вземе някой да си помисли нещо, дето не е истина.

Дето не е истина. На Лаймън му се прииска да попита баща си как така истината може да не е истина, но се сдържа. Истината обикновено носеше на баща му само неприятности.

Той кимна, изчака го да тръгне на работа, после се измъкна изпод завивките, облече се, хукна надолу по стълбите и излезе навън. Въпреки ранния час беше горещо. Твърде горещо. Във въздуха се усещаше онази гадна лепкавост, която идва при пълно безветрие, макар че на един остров вятърът никога не спираше напълно. Предвещаваше скорошна гръмотевична буря.

Той мина между дърветата и слезе по камъните към къщата на Пърсел. Шперплатът си беше на мястото, къщата беше притихнала и неподвижна, чуваше се само шумът от прибоя, глухите удари на вълните в брега и клокоченето на оттичащата се вода.

Лаймън почука.

— Секира?

Нищо.

— Секира? — повтори по-силно той.

— Да, Лай-мен. — Гласът ѝ звучеше немощно.

Той отмести листа шперплат от касата на вратата, очаквайки да я завари права, с брадва в ръка, но тя беше на канапето.

— Съжалявам, че не можах да дойда снощи да те видя — каза той. — Баща ми си беше вкъщи и се боях…

Млъкна, когато се приближи достатъчно, за да вижда лицето ѝ. Едното ѝ око го гледаше изпод къдрицата тъмна коса, другото беше скрито, притиснато към възглавницата на канапето. По челото ѝ имаше едри капки пот, маслинената ѝ кожа беше с цвета на мръсен сняг.

— Какво ти е? — попита той. — Болна ли си?

— Кракът ми е зле — каза тя.

Тогава той видя, че е свалила бинта от лявото си стъпало и раната отново зее отворена, ако изобщо някога се бе затваряла, а месото от двете страни беше със сивкав цвят, преливащ в синьо-зеленикаво. Мъртва тъкан. И то мъртва надълбоко, не само на повърхността. От раната изтичаше кръв, примесена с нещо жълто.

— Инфекция — каза простичко тя. — Скоро ще стане лошо.

— И сега изглежда ужасно.

Секира вдигна поглед към него.

— Да — каза. — Но ще стане още по-ужасно. — Едва тогава забеляза неговите рани. — Ела насам — заповяда му.

Той пристъпи към нея. Тя докосна лицето му и плъзна пръсти по него с деликатността на човек, познаващ болката.

— Кой ти причини това? — попита го.

— Не е страшно. Не като крака ти.

— Кой? — попита настойчиво тя.

Той извърна глава.

— Баща ми.

Върховете на пръстите ѝ проследиха белега по бузата, после се прехвърлиха на ухото, напипаха цицината на главата му, оставена от токата на колана. Той я чу как въздъхна. Не драматично, а по-скоро примирено.

— Защо? — попита го.

Лаймън вдигна рамене, после направи жест като човек, вдигащ бутилка към устата си.

— Полицаят, който дойде вчера — каза тя, — какво ви пита?

— Нищо, свързано с теб. Разпитваше за някакъв човек на име Изриъл Пайк.

Лицето ѝ се промени — името явно ѝ беше познато, но не изглеждаше уплашена, а по-скоро любопитна.

— Познаваш ли го? — попита Лаймън.

— Не много добре.

— Но го познаваш, нали? Познаваш някого на Салвейшън Пойнт.

Това го разтревожи, защото по някакъв начин я правеше в по-малка степен негова тайна.

— Трябва ми помощ за крака, Лай-мен — каза Секира, без да отговори на въпроса му.

Той посегна към шишенцето с кислородна вода, но тя поклати глава.

— Нещо по-силно. Или по-добро.

Лаймън не знаеше кое е по-добро, а само, че не разполага с нищо друго. Беше изразходвал аптечката за първа помощ у тях.

— Ще трябва да купя нещо — каза той.

Тя изтълкува погрешно колебанието в гласа му.

— Ще ти дам още пари.

Сякаш това решаваше проблема. Само че проблемът не беше в парите, а в това как да стигне до магазина на Дар, нарушавайки заповедта на баща си.

Но като погледна крака ѝ, видя още по-големия проблем. Раната изглеждаше ужасно и той долови леката, но противна миризма на развалено, както мирише рачешка черупка, оставена на слънце върху скалите.

— Сега е отлив — каза той. — Мога да пресека.

Тя не го разбра.

— Ще отида за лекарство.

Докосна отеклото си ухо и си каза, че собствените му рани са дар от Бог. Те бяха обяснението, което щеше да даде в бакалията на Дар.

38

Водата беше още ниска и той можеше да стигне до Салвейшън Пойнт, без да се намокри, но трябваше да побърза, защото приливът наближаваше. При Дар беше пълно с хора, няколко души бяха насядали около бара, още двама-трима купуваха провизии. Той се шмугна в задната част на магазина, спря се пред хладилната витрина за бутилка вода и две оранжади, после отиде при щанда със средствата за първа помощ.

Постави в кошницата си две шишенца кислородна вода, после огледа останалото — малки джобни опаковки бенадрил, адвил и пептобисмол. Пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си, и тръгна към касата.

Дар беше в далечния край на бара и зяпаше телевизора над главите на насядалите клиенти, но като видя Лаймън, веднага отиде при него.

— Добро утро, капитане, днес ще задуха яко, а, какво ще кажеш? Нищо по-хубаво от една лятна буря. — Тя понечи да се усмихне, но тогава видя лицето му и усмивката ѝ замръзна. — Какво е станало, момчето ми?

Лаймън попипа разсеяно бузата си.

— Играех си на скалите — каза той. — Много съм тромав.

Благите очи на Дар се натъжиха. Не каза нищо, но явно разбираше прекрасно, че я лъже, и бе разочарована от него.

— Не е толкова зле — продължи Лаймън, — но имам кофти рана на ухото. — Погледът на Дар се прехвърли на ухото му и той съжали, че е привлякъл вниманието ѝ към спечената кръв, затова добави: — Но най-зле е положението със стъпалото ми. Там е големият проблем.

— Стъпалото ти.

— Да. Тъй че, викам си, дали знаеш какво мога да си сложа на стъпалото, за да спра инфекцията? Имаш ли нещо? Доста е зле положението.

— Може ли да го видя? — попита Дар и Лаймън се вцепени; стомахът му се сви на топка.

— Не… не е за показване.

— Би било добре да хвърля един поглед, за да преценя дали е толкова сериозно, че да идеш на доктор.

— Не е, просто трябва да сложа нещо на раната.

Дар наклони глава на една страна, огледа белега на бузата му и хваналата коричка рана на ухото. Гласът ѝ беше нисък и тих, когато го попита:

— Капитане, това има ли връзка с чорапите?

Отначало Лаймън не разбра въпроса ѝ.

— Не трябваше да го правиш — каза Дар. — И аз бях длъжна да те спра. С такива шегички дърпаш лъва за опашката.

Тогава Лаймън си припомни историята, която бе съчинил на място за чорапите с надписи АКО ЧЕТЕШ ТОВА и ДОНЕСИ ОЩЕ ВИНО на стъпалата. Беше ѝ казал, че ще ги подари на баща си като шега. Трябваше да помни лъжите си. Не обичаше да лъже и никога нямаше да стане изпечен лъжец.

— Чорапите нямат нищо общо — каза той. — Аз дори не му ги дадох.

Дар не изглеждаше убедена.

— Лаймън, виждала съм много деца, паднали на скалите. Аз самата съм падала там. Тези белези не са от игра на скалите, нали? Кажи ми истината.

Лаймън мразеше да лъже, особено жена с такова мило лице.

— Нищо ми няма — каза той. — Честно. Просто искам нещо за раната, за да не се инфектира.

Дар го погледна още веднъж, въздъхна, изправи се и посегна към лавицата с медицински консумативи зад тезгяха. Свали шишенце с антибиотична паста, превръзки и още нещо, което се наричаше „физиологичен разтвор за промиване на рани“. Постави всичко на тезгяха, без да каже дума.

Лаймън си мислеше: по-силно или по-добро.

— Нямаш ли нещо по-силно? — каза той.

Дар не отговори веднага. После попита:

— Толкова ли е зле?

Лаймън кимна. Беше твърдо решен да не заплаче пред нея, но тя виждаше, че с мъка сдържа сълзите си, и това сигурно помогна, защото му каза:

— Изчакай тук.

Остави го на касата, мина през летящата врата и продължи към кухнята и склада. Докато чакаше, Лаймън си пое дъх и избърса очи с опакото на ръката си.

Дар се върна и със сериозно изражение постави на тезгяха малко оранжево флаконче.

— Ако положението е наистина зле, вземаш едно хапче от тези, после идваш отново при мен и заедно отиваме на доктор. Това е стар антибиотик, няма да ти навреди, но аз не съм доктор, дявол да го вземе. Не би трябвало да правя това.

— Не ми трябва доктор. Благодаря ти, Дар, благодаря ти. — Лаймън стисна флакончето в шепа.

— Най-напред направи промивка с физиологичния разтвор — каза тя, докато му слагаше нещата в хартиена торба. — Няма да мине от само себе си, Лаймън. И не говоря за раната или за инфекцията, а за по-големия проблем. Разбираш ли ме?

— Да — каза той, докато ѝ подаваше няколко банкноти.

— Е, добре. — Дар маркира сумата на касовия апарат и му върна рестото. — Щом разбираш, че няма да мине от само себе си, значи разбираш също, че ще ти трябва помощ. Винаги съм насреща, ако имаш нужда от мен.

Лаймън пое хартиената торба от ръката ѝ и мушна вътре флакончето с таблетките.

— Благодаря ти.

Дар му кимна с умислено, тъжно изражение и го изпрати с поглед до вратата.

По обратния път към къщата на Пърсел той се спря на два пъти, за да се убеди, че не го следят. Не видя никого, но имаше чувството, че е предизвикал съдбата, като акробат, ходещ по въже, който е направил грешно движение.

Всичко беше в лъжите, помисли си той. Не само за собствените му рани, а и за Секира. Вчера един полицай му каза, че са загинали седем души, че са били убити на яхта. Лаймън Ранкин може и да не знаеше как това има нещо общо със Секира и с жената, чийто труп бе открит на скалите, но определено знаеше неща, които не бе казал на полицията. И това не беше добре. Едно порядъчно дете казва на полицията всичко, което знае. То не си измисля истории, докато гледа в очите мила жена като Дар. Кажеш си, че няма проблем да запазиш една тайна, после тя става на много тайни и ти не само ги пазиш, ами и лъжеш, за да ги запазиш.

Можеше да се върне да говори с Дар и да я помоли да повика полиция, само не Стърлинг, и може би полицаите щяха да помогнат на Секира. Поне щяха да се справят по-добре от него, едно дванайсетгодишно дете, което взема изцапани с кръв пари и говори лъжи.

Щом си го представи обаче, единствената му мисъл бе за усещането за измяна, което щеше да изпита Секира, когато на вратата вместо Лаймън Ранкин се появеше ченге. Моментално щеше да разбере какво се е случило. При мисълта за това, при спомена как му бе казала „Ще ме убият“, той се затича.

Продължителният разговор с Дар го бе забавил и приливът беше започнал. Водата се надигаше и вече закриваше част от плочите, свързващи двата острова. Откъм югозапад се задаваха тъмни облаци, предвещаващи буря. Лаймън трябваше да внимава, но щеше да се справи, трябваше да се справи. Не можеше да остане на Салвейшън Пойнт с тази торба, пълна с лекарства.

Стигна до Литъл Херинг, но обувките му подгизнаха; в един момент дори се подхлъзна и едва не цопна във водата. Успя да запази равновесие, но усети страх, сякаш беше въпрос на време да падне, и то жестоко.

39

Карузо пристигна навреме в открита моторница с два мощни извънбордови двигателя „Мъркюри 200“.

— Добро утро, Пайк.

— Да тръгваме — каза Изриъл. — До петнайсет минути тук ще има снимачен екип от телевизията.

Карузо го огледа.

— Това по лицето ти едва ли е дело на снимачен екип. Кой те подреди така?

— Все едно не знаеш.

Изриъл протегна крак и стъпи в лодката, като се опитваше да не показва каква болка му причинява това движение.

— Ако аз ти бях пратил някого, нямаше да се разминеш с едно натупване като в училищния двор.

Изриъл се обърна и го погледна. Видя, че е абсолютно сериозен.

— Да тръгваме — повтори той и отвърза едно от въжетата, които придържаха лодката към кея.

Карузо запали двигателите, даде на заден, после зави срещу вятъра и пое курс на югозапад, където се бяха струпали ниски облаци. Задаваше се атмосферен фронт, който носеше със себе си ураганен вятър и пороен дъжд. Изриъл седеше на кърмата, преметнал ръка върху една от хромираните вилки за риболовни прътове. Моторницата беше много добра, с регистрация в Мейн, и той се запита как Карузо е успял да си я набави толкова бързо. Но за човек, разполагащ с частен самолет, едва ли беше особено трудно да си намери лодка за риболовни излети.

Беше със същите скъпи ботуши като предишния път. Изглеждаха неуместно в лодка като тази, но той стоеше уверено на краката си и я управляваше със заучена лекота. Чувстваше се добре на вода. Освен това явно имаше пари, но не приличаше на човек, за когото те са смисълът на живота. Беше в играта заради тръпката. Това трябваше да се има предвид.

— Откъде си, Карузо? — попита Изриъл, като се надвикваше с рева на извънбордовите двигатели.

— Откъде ли не. Военен изтърсак.

— А баща ти откъде е?

— Баща ми ли те интересува, Пайк?

— Разбира се. Човек научава много за сина, ако разбере кой е бащата. Ти знаеш, че аз убих моя.

— Знам. — Карузо отново му хвърли онзи леко развеселен поглед.

— И предполагам, си мислиш, че си научил нещо за мен от този факт. Хайде, разкажи ми нещо за твоя старец тогава. Нали трябва да обменяме информация?

— Не си спомням ключовата дума да е била обменяме. — Карузо прекара ловко лодката между боядисаните в ярки цветове буйове, които превръщаха морето в лабиринт, и накрая зави на североизток. — Не крия нищо, затова ще ти кажа следното, преди да научиш останалото от Гугъл: моят старец, както го нарече, беше войник и учен. Получава повиквателна за Виетнам, губи крака си под коляното, после се връща у дома, слага си протеза, завършва два университета и отива да работи в мозъчен тръст.

— И с какво е упражнявал мозъка си в този конкретен тръст?

— Планирал е как да се избягват излишни военни конфликти. Доктрината „Стимсън“, такива едни работи.

Изриъл не знаеше нищо за доктрината „Стимсън“.

— И какво е извлякъл от това?

Карузо отново му хвърли онзи поглед, който казваше: забавен си, затова те търпя.

— Доктрината „Карузо“, ако трябва да ти я предам сбито, се свежда до това: успешното възпиране опира изцяло до съзнанието на възпирания, не на възпиращия.

— Поясни се.

— Врагът трябва да повярва, че разполагаш както с капацитета, така и с волята да изпълниш всяка своя заплаха, срещу която той няма противодействие.

— Мислиш ли, че е бил прав?

— О, знам, че е бил.

— Интересна житейска философия за човек, дошъл с частен самолет до отдалечен остров, за да убеждава… или заплашва — каза Изриъл.

Корпусът на лодката отскачаше с плющене от ниските вълни. Вече бяха излезли извън участъка на цветните буйове и се намираха в Ничията зона, където не би посмял да навлезе никой рибар. Карузо продължаваше да държи курс на североизток. Във всички посоки се виждаше само сиво-синкава вода, а на далечния хоризонт очертанията на товарен кораб, пътуващ за Европа. Моторницата, толкова впечатляващо голяма на пристана, сега изглеждаше като малка точка насред океана. Най-после Карузо отпусна газта, грохотът на двигателите отслабна и той ги остави да работят на бавни обороти, колкото да може да насочва носа перпендикулярно на вълните.

— Тук достатъчно насаме ли сме? — попита Изриъл.

— Много повече от предишния път. Имаш ли нещо против да те обискирам?

— Да.

— Без това няма разговор.

Изриъл въздъхна, изправи се и разпери ръце. Карузо пристъпи към кърмата и бързо, но ефикасно прекара длани по тялото му. Беше професионално претърсване, но събуди у Изриъл спомени от затвора и той насочи цялото си внимание към линията на хоризонта, за да не покаже колко му е неприятно. Не беше опипван от надзирател вече три месеца и в известен смисъл предпочиташе свитите юмруци и ритащите крака от вчера. Поне островитяните бяха показали разбиране, че се налага да го постигнат със сила.

— Обърни се — каза Карузо.

Изриъл се обърна. Методично, както и преди, Карузо започна от главата, като свали бейзболната му шапка, плъзна ръце по гръбнака и по бедрата му, после издърпа крачолите на джинсите от ботушите му и бръкна с показалци в тях. Накрая се изправи доволен.

— Всичко е наред.

— А сега аз теб може ли? — попита Изриъл.

— Не. Но ще ти кажа, че имам пистолет в кобур отзад на кръста, сгъваем нож в джоба си и никакви камери или други записващи устройства. — Карузо седна зад руля и обърна седалката назад, за да е с лице към кърмата. — Не очаквах да се обадиш снощи. Предполагам, че побоят, който си понесъл, е отворил съзнанието ти, но те уверявам, че нямам нищо общо с това.

Беше искрен и Изриъл кимна.

— Знам. Знам също, че няма да ми кажеш за кого работиш.

— Не, няма да го направя.

Лодката се повдигаше и спускаше от плавното движение на вълните. Морето беше спокойно, но във въздуха имаше стаена заплаха — беше горещ и неподвижен. Следобед щеше да падне хубав дъжд, да се извие буря.

Изриъл си пое дъх и попита:

— Стърлинг ползва ли се с протекция?

— Не и от мен.

— Вчера го спомена.

— Точно така. Казах, че може да ти създаде неприятности.

— Учудих се, че изобщо знаеш за него. Той не е в устата на хората извън Салвейшън Пойнт.

Лодката се надигна и спусна, пак се надигна и пак се спусна. Мълчание.

— Твоят чичо ти създава неприятности, но аз играя на съвсем друг терен — каза накрая Карузо. — Освен това той никога не е стъпвал на онази яхта. Така че, ако си се наточил за скалпа на Стърлинг, няма да успееш по тази линия. Бих могъл много по-лесно да си представя теб като заподозрян в убийствата, отколкото него.

Това беше първият случай, в който Карузо намекваше, че знае нещо за случилото се на „Мерео“.

— Пет пари не давам на кого осигуряваш протекция и защо — каза Изриъл. — Интересува ме само да не бъда намесван в това.

— Мъдри думи.

— Но ми е интересно за кого не ти пука дали е с протекция и кой може да бъде пожертван.

— Защо?

— Защото, ако застраша погрешното семейство — каза Изриъл, — това ще е добър повод да умра.

Карузо го посочи, после със същия пръст се потупа по слепоочието.

— Нали ти казвам, Пайк, ти си по-интелигентен, отколкото изглеждаш.

— Сега ми отговори.

— Мисля, че се надценяваш.

— Хареса ми онова, което обясни за доктрината на баща си — каза Изриъл. — Как работи възпирането и как не работи. Не съм достатъчно интелигентен, за да ти го цитирам буквално, но доколкото схванах, нещата се свеждат до риска да не прецениш вярно опонента си.

Този път усмивката на Карузо беше искрена.

— Ти наистина си умен, Пайк, сериозно ти говоря.

Изриъл не отговори.

— Знаеш ли малко латински?

— Не.

— Пробвай това: Ex injuria jus non oritur и Ex factis jus oritur.

— Като скоропоговорка звучи. Кажи го сега на английски.

— Първото означава в общи линии, че от незаконно действие не може да произтече правен иск. Ако си придобил нещо с незаконни средства, то няма да бъде признато от съда. Втората мисъл, Ex factis jus oritur, означава, че законът се позовава на факти. Ако от дадено незаконно действие са произтекли факти — Карузо разпери ръце — то законът трябва да се нагласи спрямо тях. Ако една държава завземе чужда територия, трябва да приемем реалностите, а именно че тя вече ѝ принадлежи.

— Твоето образование е струвало повече от ботушите ти, предполагам.

— Ти попадаш във втората категория — каза Карузо.

— Защо?

— Защото този остров отдавна е изгубил върховенството на закона и ти го знаеш.

— Имаме Стърлинг — каза Изриъл. — Какво повече ни е нужно?

Очакваше поредна усмивка, но лицето на Карузо изразяваше мрачна деловитост.

— Той отдавна е трябвало да напусне острова, да бъде повишен, уволнен или принуден да се пенсионира. А си стои тук. Защо? Защото използва властта си, за да придобива недвижими имоти. Хората гледат да се махнат от тая клоака, продават му имота си на безценица. Това обаче си е нормална корупция, мафията на Роуд Айланд дори би се прозинала от скука. Нищо особено. Само дето Стърлинг не препродава тези имоти. Това ми се струва любопитно. Вижда стойността им в нещо, за което никой не подозира. Защо?

Една вълна удари странично лодката и Карузо завъртя руля, за да я стабилизира. Докато правеше това, посочи със свободната си ръка морето.

— Знаеш ли къде сме?

— В Ничията зона.

— Някога ценно място за риболов. Може отново да стане такова.

— Само временно — каза Изриъл. — Още няколко градуса затопляне на океана и вече няма да бъде ценно.

— Прав си, разбира се, но ти мислиш в дългосрочен план. В краткосрочен оттук все още могат да се изкарат много пари.

Изриъл кимна в знак на съгласие.

— Смяташ ли — започна Карузо, — че кандидат-сенатор, който обещае да отвори отново Ничията зона за риболов, би могъл да спечели?

Този въпрос беше последното нещо, което Изриъл бе очаквал да чуе.

— То не зависи от един сенатор.

— Така е — съгласи се Карузо. — Ще са нужни повече. За да подадат обжалване до един сговорчиво настроен Върховен съд. Ако кандидатът обещае това, би ли спечелил?

— Може би. Но какво значение има един риболовен остров в Мейн?

— Това може да се окаже единственото оспорвано сенатско място на предстоящите избори. На него ще се крепи балансът на властите в Съединените щати през следващите две години.

Балансът на властите в Съединените щати? Салвейшън Пойнт беше остров със средногодишно население от 153 души — е, вече бяха 154, откакто Изриъл се беше завърнал — а Ничията зона представляваше обширно пространство от студена вода без ярко боядисани шамандури, които да изпъстрят повърхността ѝ, и без риболовни мрежи, които да изгребват дълбините. Едва ли имаше чак такова значение.

Но тогава Изриъл си спомни как се чувстваше на острова като момче. Спомни си, че дядо му бе притежавал работилница за лодки, защото те се търсеха. Спомни си също, че тогава тук бе имало гимназия, ресторанти и осем ферибота дневно. Ако обещаеш на избирателя възстановяването на Салвейшън Пойнт и на други общности като него — дори това да е лъжа — би ли спечелил изборите? Дали имаше достатъчно хора, копнеещи да се върнат към този мит? Може би.

„В момента чичо ти притежава половината остров, дава част от имотите си под наем, но не много — беше му казала Салазар онзи следобед в «Щастливата Вети». — Останалото се разпада. Не инвестира нищо в поддръжка, явно не му пука какво ще се случи със собствеността му, но въпреки това продължава да придобива имоти. Защо?“.

Защото с избирането на Пол Гарднър за сенатор и с повторното отваряне на Ничията зона Стърлинг би могъл да натрупа огромно състояние, ето защо.

Изриъл свали бейзболната си шапка, прегъна козирката и остави вятъра да охлади челото му. Беше противна жега. Искаше облаците да дойдат по-скоро, за да закрият слънцето. Беше толкова ярко, че петната от пот по шапката му блестяха като метал.

— Погледни ме, Пайк — каза Карузо. Тонът му внезапно бе станал рязък.

Изриъл го погледна, учуден от промяната.

— Ти си лежал години в пандиза, после си излязъл и си се върнал на това място, което мразиш, за да се самонакажеш за престъпление, за което не съжаляваш. Странен избор. И знаеш ли какво ми говори той?

— Не.

— Че ти си човек без семейство и приятели. Без дом. Скитник. И така, какво друго рискуваш освен себе си?

Изриъл си нахлузи шапката и изгледа изпитателно Карузо, който се ухили насреща му.

— Не се опитвам да бъда груб, човече. Просто ти казвам какво мисля. Ако можеш да се махнеш от това място с достатъчно пари, за да се излежаваш под някоя палма до края на дните си, и някой ти окаже професионална помощ да изчезнеш от медиите и от всички други навлеци, които искат да те разкъсат, какво би оставил след себе си? Какво би пожертвал?

Всички неща, които интересуваха Карузо, бяха различни от онези, които интересуваха Салазар. Тя дебнеше, наблюдаваше и изчакваше, докато Карузо действаше.

— Познавах жената, която вчера бе открита мъртва между скалите — каза Изриъл.

Карузо се поизправи на седалката си, после завъртя глава, сякаш се опитваше да се отърси от реакцията.

— Тя има ли някакво значение за мен? — попита той.

— И двамата знаем, че има.

Горещ порив на вятъра опърли лицата им, после утихна. Карузо седеше неподвижно и мълчеше.

— Само искаш, а не даваш, Карузо.

— Урок по надмощие. Води си бележки.

— Ето ти една бележка: Аз съм единственият човек на твое разположение, който е в състояние да ти обясни всичко.

— Не залагай много на това.

— Залагам — каза Изриъл. — И то всичко.

— Разкажи ми още за тази жена. Май смяташ, че тя има значение. Обясни ми защо.

— О, аз знам, че тя има значение. Не става въпрос какво смятам, самодоволен кучи сине. Ако тя нямаше значение, щях да съм вече мъртъв.

Карузо изглеждаше толкова невъзмутим, че беше чак плашещо — като църковна кула сред руини.

— Ex factis jus oritur, нали това ми каза преди малко? — попита Изриъл. — Запомних го. Може да не го произнасям правилно, но разбрах какво означава. И ето как го тълкувам аз: властта си е власт. Ако някой разполага с нещо важно, не те интересува как се е сдобил с него. Същественият момент е, че е негово. Близо ли съм?

— Абсолютно. Само че ти не разполагаш с нищо.

Изриъл трябваше да покаже капацитет за причиняване на вреда. Беше толкова просто. Затова и Карузо беше тук сега — защото някакви хора с власт не бяха сигурни дали трябва да се страхуват от Изриъл Пайк. За тях той беше нещо като насекомо, затиснато под буркан, държано живо, защото някой не го знаеше точно какво е и имаше нужда друг да му каже дали сега трябва да опушва дома си, да гори чаршафите, да отпаря мокетите от пода.

Колко опасна е тази гадинка? Колко бързо се размножава?

Какво рече? Че е малка и сама?

Ами удряй с обувката тогава.

Хряс.

— Ето с какво разполагам аз — каза той. — Със сведения, че жени — по-скоро момичета, деца — са били обект на трафик през остров Салвейшън Пойнт в течение на години, а хората на твоята яхта са знаели за това. Това започва след затварянето на Ничията зона. Не ме интересува дали смяташ, че затварянето ѝ е най-доброто решение, вземано някога, или най-лошото. Няма значение. Това, което е важно за семейството на всеки, който е бил на онази яхта, е, че аз мога да докажа какво се е вършило и че те са знаели за него. Мога да им разкажа и за Мари и Жаклин.

Той наблюдаваше Карузо, докато сърцето му препускаше като задъхан състезателен кон. Всичко това бяха глупости, разбира се, защото не можеше да докаже нищо.

— Умно замислено — каза тихо Карузо.

Изриъл се опитваше да не издиша шумно, да не показва облекчението си. Мрачните тайни на Салвейшън Пойнт имаха значение. Сенатори и съдии, и синове на войници, работили в мозъчни тръстове, всички те се интересуваха от неговия малък остров. Това беше хубаво.

Но също и ужасяващо.

— Благодаря — каза той. — Знаех си, че ще ти хареса. Сега трябва и ти да удържиш на думата си. Единственото нещо, излязло от устата ти, на което повярвах, беше, че не ти пукало кой е убил мъжете на онази яхта, просто си искал да съчиниш правдоподобна история за случилото се. Аз ще направя това вместо теб. В замяна искам да изчезна.

— Да изчезнеш — повтори Карузо.

— Да. Не ме интересува как ще изглежда това пред света — че съм нагълтал свръхдоза, че съм изпаднал от лодката си, че съм бил убит, пет пари не давам. Искам да изчезна и твоят клиент да плати това да стане.

— Аз мога да те накарам да изчезнеш безплатно още сега, океанът е голям.

— Ще ти доведа свидетели — каза Изриъл.

— Свидетели.

— Да. Ще ми е нужен един ден, може би по-малко. Но ще ти дам история със свидетели и всичко, а в замяна ти трябва да си готов да направиш така, че Изриъл Пайк да изчезне.

— Къде искаш да идеш?

— Някъде на топло място — каза Изриъл. — И да не е заобиколено от вода.

Карузо гледаше втренчено към задаващите се тъмни облаци.

— Мога да го уредя.

— Ето как ще го направиш. Аз получавам пари, достъп до тази лодка, до самолета ти и до чисти коли, които да ме чакат в пет града, които ще ти дам по-късно днес.

— Защо пет?

— Защото ти нямам доверие.

По лицето на Карузо премина бегла усмивка.

— Колко пари?

— Не толкова, че да изпотя клиента ти. Обещавам ти. Аз съм човек с прости нужди.

— Ще трябва да обсъдя с него това. Не мога да ти дам дума незабавно.

— Става. Откарай ме у дома и се свържи с клиента си. Покажи ми как мога да се измъкна оттук и аз ще ти напиша сценария за всяка история, която ти върши работа. Изкарай мен злодея, все ми е тая. Изкарай ме мъртъв злодей, това може да е от помощ за всички. Просто бъди готов да ми покажеш как да изчезна и ми донеси малко пари за из път.

Изриъл протегна крака, кръстоса глезени и се опита да си придаде самоуверен вид. Карузо го наблюдаваше с подозрение, но и донякъде заинтригуван.

— Откарай ме у дома — повтори Изриъл.

Карузо се извъртя към руля.

По обратния път и двамата мълчаха. Когато стигнаха до пристана на Изриъл, в имота не се виждаше никой. Нямаше чакащи полицаи. Поне засега.

Изриъл слезе от лодката, докато Карузо се суетеше с въжето за привързване към кея.

— Няма нужда да я връзваш — каза Изриъл. — Тръгвай. Ще ти се обадя. Бъди готов.

— Добре, Пайк. Вземай правилни решения.

— Само такива.

Изриъл се изкачи до двора на къщата си и остана под жаркото слънце, за да изпрати с поглед моторницата. После седна на избелелите дъски на верандата, свали бейзболната си шапка и сгъна козирката, както бе направил на лодката, докато се опитваше да събере мислите си — в единствения момент, когато Карузо му бе повишил тон, изисквайки цялото му внимание.

Вдигни поглед, бе казал тонът му, дай да ти видя очите. Изриъл познаваше този тон от десетки сбивания, които бе преживял в затвора, и от стотици, на които бе станал свидетел; това беше тон, който нареждаше: Погледни ме, защото говорещият не иска да се огледаш наоколо и да си дадеш сметка, че опасността всъщност идва от другаде, че някакви хора се приближават да те ударят в гръб. Винаги изпращаха някого за отвличане на вниманието, докато страхливците се скупчваха зад гърба ти.

Той наклони шапката си на една страна и затърси. Откри металния блясък, после с нокът изчовърка тънкия чип изпод страничната обшивка. Беше не по-голям от десетцентова монета, плосък и почти безтегловен, с лепкаво покритие от едната страна.

Бръмбар, чип за проследяване? И двете? По дяволите, колко беше малък! Впечатляващо наистина.

Върна чипа под хастара на шапката си, влезе вътре, постави я върху кухненската маса, съблече дрехите си и ги прегледа. Не откри нищо върху ризата и джинсите си. Но това с шапката беше майсторско изпълнение, нямаше две мнения по въпроса. После си спомни как Карузо провери ботушите му, като бръкна с пръсти в тях, сякаш търсеше подслушвателно устройство или нож.

Намери още един чип, залепен за подплатата на единия му ботуш. Беше тънък като станиол.

На никого не бива да имаш доверие, Пайк, беше му казал Карузо. Но с мен имаш повече шанс, отколкото с останалите.

Колко успокоително.