Един честен човек

40

Когато Лаймън се върна от Салвейшън Пойнт с покупките, завари Секира все така седнала на канапето.

— Донесох — каза шепнешком той, докато наместваше листа шперплат върху касата на вратата. — Истински лекарства, антибиотик.

Когато ѝ показа оранжевото флаконче с таблетките, тя го погледна неуверено, едва ли не недоверчиво. Взе го от ръката му и го огледа, сякаш беше пълно с лоши спомени. Раздруса го, отвори капачката и надникна вътре.

— На кого са? — попита тя.

— На Дар — отвърна Лаймън; по неразбиращото ѝ изражение се сети, че името не ѝ говори нищо, и добави: — Тя държи бакалията на острова. Добър човек е, истински добър.

А днес той бе излъгал Дар, гледайки я в очите.

Остави торбата на масата, извади различните шишенца и превръзки и подреди всичко срещу Секира. Тъмните ѝ очи регистрираха появяването на всеки предмет. Когато той сложи на масата и рестото, тя бутна банкнотите обратно към него.

— Задръж ги.

— Не, това не са мои пари — каза сопнато Лаймън; тонът му не остана незабелязан.

— Можеш да ги задържиш — каза тя. — Те не ме интересуват. — Потупа възглавницата на канапето, под която бяха скрити останалите банкноти, някои от тях слепени една с друга от засъхнала кръв. — Тези също.

— Не ги искам! — Той се дръпна назад, пъхна ръце в джобовете си и закрачи нервно из стаята. Краката му бяха подгизнали, любимите му маратонки „Саломон“ жвакаха, а той не спираше да си мисли как ли биха се развили нещата, ако се бе забавил още малко. Може би все пак щеше да успее да прегази, но щеше да е трудно и рисковано, особено с торбата в ръце. Ако ли пък приливът се вдигнеше още малко, щеше да остане на острова и или да се моли на някого да го откара с лодката си, или да изчака завръщането на баща си и неизбежния бой след това.

А можеше и някоя вълна да го отнесе от скалите и морето да го погълне — едно изгубено дете, обречено на забрава, сякаш никога не е съществувало.

И защо? Заради нея? Та той дори не я познаваше. Може би наистина беше убийца. Укриваше се, а имаше и адски много скрити пари. Това не беше нещо, което вършеха порядъчните хора. Зад него Секира се размърда на канапето и се залови да почиства стъпалото си мълчаливо и методично.

Чу гласа ѝ:

— Благодаря ти, Лай-мен.

— Лаймън — излая той, спуснал ръце до хълбоците си със стиснати юмруци. — Името ми е Лаймън, не Лай-мен, но ти ме превърна в лъжец. Лъжа всички и винаги, понеже отказваш да ми кажеш истината. Бяха убити хора, една жена се е удавила, видях лицето ѝ, трупа ѝ, а ти знаеш какво се е случило, но не искаш да ми обясниш.

Той не бе имал намерение да каже нищо от това, още по-малко да го извика, но към края на тирадата си почти крещеше, мускулите на тялото му бяха стегнати, всичко в него трепереше — от стиснатите юмруци до шията, а очите му се бяха напълнили със сълзи. Мразеше сълзите и ги изтри с юмрук.

Секира каза:

— Удавена.

Само тази едничка дума.

— Да! Видях я, трябваше да погледна лицето ѝ, беше ужасно. Но останалите хора са били убити, наоколо гъмжи от полиция, а аз ги излъгах, лъгах всички наред, баща ми ме преби, защото се опитвах да му попреча да те открие, отидох за лекарства и наговорих още лъжи, а ти отказваш да ми кажеш дори тъпото си име, по дяволите! Можех сериозно да загазя, можеше да ме арестуват, а ти… ти да умреш!

— Ти си видял жената?

— Само това ли те интересува?

— Кажи ми за нея. Веднага!

Настойчивостта ѝ го ужаси.

— Беше по бански и плаваше във водата точно под нас, ние работехме, аз и други момчета, на верандата на една къща, и едното ме дразнеше и щяхме да се сбием, и…

— Как изглеждаше тя?

Той понечи да отговори, но не можа. Секира го наблюдаваше с поглед, какъвто не бе виждал у никого досега — сякаш той притежаваше някаква огромна, ужасна свръхсила.

— Лай-мен…

— Като теб — успя да каже той. — Приличаше на теб.

И тогава тя заплака.

Плачеше почти без да издава звук, като животинче, свито на топка. Придърпа раненото си стъпало по протритата възглавница на канапето и по нея останаха следи от прясна кръв, но тя не забеляза. Приличаше на малко момиченце, беше му страшно да я гледа.

Приближи се до нея. Не знаеше какво да направи, за да ѝ помогне. Да я прегърне? Не. Тя не обичаше да я докосват. Но плачеше толкова жално, в очите ѝ имаше толкова болка и беше сама в тази стара къща, ако не се броеше Лаймън Ранкин, който току-що ѝ бе крещял и я бе ругал, и се бе държал също като баща си, най-лошия човек на света.

Посегна много предпазливо и я улови за ръката. Отначало Секира не реагира на докосването, но и не дръпна ръката си и след няколко секунди той я стисна в своята и продължи да я стиска все по-силно и по-силно, докато тялото ѝ се разтърсваше от хлипове.

— Съжалявам — прошепна Лаймън, но тя не отговори.

Не можеше да прецени колко време плака тя. Не ѝ каза нищо повече, но остана при нея, до канапето, като държеше ръката ѝ. Никога преди не бе виждал човек да плаче така, толкова горчиво и толкова дълго; само той го бе правил. В първите седмици след като майка му ги напусна, през най-тежките нощи, прекарани е баща му, Лаймън бе плакал по-дълго и безутешно, отколкото бе мислил, че е възможно.

Както Секира сега.

Тогава никой не бе държал ръката му. Той не знаеше дали това ѝ помага, но си каза, че сигурно е по-добре от нищо. В онези нощи така му се искаше да има до себе си някого, който да го улови за ръката.

Когато сълзите най-после престанаха, тя притихна, все още свита на топка; изглеждаше едва ли не по-дребна от него. Тъмните ѝ блестящи очи бяха вперени в стената, но едва ли виждаха нещо. Лаймън се запита какво ли си представя. Или кого. Искаше да я попита, но се възпря. Тя нямаше да му каже. Никога нямаше да му каже дума за каквото и да било, затова той се чувстваше толкова ужасно да лъже заради нея. Беше съучастник в престъпление, което не разбираше.

Тъкмо се канеше да ѝ каже това, да обясни гнева си, когато тя вдигна глава от възглавницата на канапето и каза:

— Това е сестра ми.

41

Тя му разказа всичко, което бе пожелал да знае, и когато свърши, му се искаше да не е чул нищо от разказа ѝ.

Удавилото се момиче било по-малката ѝ сестра, държана от лоши мъже. На Лаймън не му хареса думата държана.

— Като пленница? Заложница?

— Нещо такова, да. — Очите ѝ вече бяха сухи, но погледът ѝ оставаше все така отнесен.

По някаква причина Лаймън беше сигурен, че тя няма да заплаче отново. Поне не пред него.

— Отвлекли ли са я? — попита той.

Забеляза в очите ѝ моментно колебание, сякаш си припомняше, че има насреща си дете. Познаваше този поглед, беше го виждал у хората, когато разпитваше за майка си. Мразеше го, защото означаваше, че няма да му кажат истината.

— Не е честно да искаш помощта ми, а да не ми обясниш какво е станало.

Секира мисли дълго и накрая каза:

— Ще покажа.

— Ще покажеш?

Тя се изправи. Опита се да стъпи на болния си крак, направи гримаса и му подаде ръка. След един кратък миг той я пое. Сигурен беше, че ще я придружи до входа. Вместо това тя го поведе надясно по коридора и дръпна резето на вратата, която водеше към мазето.

Той мразеше мазето в къщата на Дуейн Пърсел. Вонеше на стари мокри камъни и му създаваше усещането, че се спуска в кладенец. Един-два пъти се бе престрашавал да слезе долу, веднъж просто за да огледа, а втория път — в търсене на кофа и парцали, за да почисти горе. Не откри кой знае какво, а вратата се затръшна зад гърба му и го стресна така, че той побягна към светлината като малко дете.

Сега последва Секира през същата тази врата и надолу в тъмното.

Стълбището миришеше на влага и плесен, а шумът на морето извираше някъде отвътре, сякаш къщата щеше да се изплъзне от основите си и да потъне, но този път Лаймън не беше толкова уплашен, понеже не беше сам.

На една лавица в основата на стълбището имаше електрическо фенерче. Тя протегна ръка, сякаш знаеше точно къде ще го напипа. Той се изненада, че изобщо е слизала дотук, камо ли да остане достатъчно дълго в това влажно помещение, за да научи къде има фенерче.

То светеше слабо, батериите му бяха почти напълно изтощени и не можеше да освети отдалечените ъгли на мазето. Не се виждаше нищо освен каменен под и няколко стари тенекии с боя. Доколкото Лаймън знаеше, единственото нещо, направено по поддръжката на четирите изоставени къщи, сега собственост на Стърлинг Пайк, беше листът шперплат, е който той и баща му бяха покрили вратата на тази къща. Останалите се разпадаха, а ако Стърлинг изобщо имаше интерес да ги запази, с нищо не го бе показал. Лаймън се питаше какво ли толкова изчаква да се случи и защо изобщо са му притрябвали тези жалки стари постройки.

Секира го отведе до дъното на помещението. Там нямаше нищо. Мухлясала черга с древни петна от туби с бензин и моторно масло на пода, някакви стари рафтове на отсрещната стена с натрупани по тях вехтории — отдавна неползвани инструменти, повредени домакински уреди и разни такива неща, които отдавна трябваше да са изхвърлени на бунището.

Тя обаче не стигна чак до рафтовете. Заобиколи някаква стара прахосмукачка на колелца, наведе се и повдигна покритата с лекета стара черга.

— Но какво…? — Лаймън не довърши въпроса си, защото изпод чергата се показа стоманен капак, монтиран в пода.

Всичко останало в мазето беше недодялано, каменните плочи на пода бяха поставени неравно, нащърбени по краищата или напукани, само около металния капак ръбовете им бяха идеално прави и пасваха плътно от всички страни. Самият капак беше от небоядисан лист стомана, тежък на вид, с размери половин на един метър и кръгла халка, която лежеше във вдлъбнатина в повърхността му. Той видя как Секира я дръпна и халката се изправи нагоре; служеше за дръжка.

Видя усилието, изписано на лицето ѝ, докато се опитваше да повдигне капака, но не ѝ се притече на помощ. По гръбнака му премина ледена тръпка, представи си как отдолу изскача някакво отвратително чудовище с остри зъби и дълги нокти.

Изпод капака нахлу само чист въздух с миризма на море. Лаймън чу отново характерния грохот, който сякаш се разнасяше от къщата на Пърсел, но този път беше много по-силен и отчетлив. В мъждивата светлина едва различи каменните стъпала, които водеха някъде още по-надолу. Към друго мазе?

— Какво е това? — попита Лаймън. Гласът му отекваше между голите каменни стени, по-силен и висок и по-уплашен, отколкото му бе приятно да го чува.

— Трябва да покажа — каза Секира с такъв умолителен, едва ли не отчаян тон, че Лаймън забрави всичките си възражения.

И когато тя тръгна надолу, той я последва. Слязоха седем стъпала, преди тя да намери ново фенерче. Лаймън броеше наум всяко стъпало. Беше затаил дъх, макар сам да не знаеше защо. Долу миришеше на свежо и чисто. Усещаше се прохладата от разбиващите се вълни. В основата на стълбището проникваше слаба дневна светлина. Къщата беше буквално свързана с морето.

Секира стигна до подножието на стълбището, вдигна високо фенерчето, за да освети пространството наоколо, и затаеният дъх на Лаймън се разтопи в дробовете му като буца лед, стисната в юмрук.

Намираха се в помещение, което беше празно, ако не се брояха походните легла, общо шест, наблъскани плътно едно до друго като в едновремешните казарми от филмите за войната. Върху рамките на леглата беше опънат масленозелен брезент, на някои имаше и одеяла е неизвестен първоначален цвят, отдавна преминал в мръсносиво. В отсрещния край на помещението имаше още някакво стълбище. С железен парапет, закрепен с болтове за каменната стена. В камъка бяха завити и няколко метални халки; от две висяха къси тежки вериги. Подът и леглата бяха покрити е различни петна. Едно от петната беше с цвят на червена блажна боя, с каквато се боядисват хамбари, и покриваше по-голямата част от брезента.

Човек не губи невинността си в един миг, но усещането е такова.

Лаймън каза:

— Двете със сестра ти сте били държани тук.

Това не беше въпрос.

В погледа на Секира се четеше печал.

— Да — кимна тя. — Отдавна. Твоята къща беше празна тогава.

Той се опита да си представи как би се чувствал, държан на такова място.

— Колко време?

— Не много — каза тихо. — Това беше… — Спря се, търсейки подходящата дума; шумът на прибоя не спираше да се чува, глухият тътен на разбиваща се вълна се редуваше с клокоченето на оттичаща се вода.

— Затвор — подсказа Лаймън.

— Не — поклати глава тя, но после кимна: — Да, беше затвор. Но аз не бях дълго тук. Водиха ме и на други места.

Лаймън дъвчеше замислено долната си устна.

— Заедно с нея ли бяхте? — попита тихо той.

— Понякога. Понякога на различни места.

— С едни и същи мъже ли?

— Невинаги. — Тя наклони глава на една страна и лицето ѝ помръкна. — О, да. С едни и същи. Различни лица, но мъжете не бяха различни.

Лаймън разбра какво има предвид. Само като започна да си го представя, усети как стомахът му се свива на топка. Не искаше да си представя твърде много. Баща му не пропускаше ден да не спомене пред него „онази курва, майка ти“. Вчера едва не се бе сбил с Евън Морис заради същата дума. Той разбираше значението ѝ, долавяше омразата и язвителността, в която бе обвита. И страха. В нея винаги се съдържаше известен страх, казваше си, макар да не разбираше това толкова добре, колкото останалото. Знаеше само, че когато баща му наричаше майка му курва, изглеждаше по-дребен и унизен от думата, не майка му. Докато Евън му говореше за нея и го пръскаше с водоструйката, на лицето му се появяваше нещо, което го доближаваше до баща му, нещо ужасяващо. Жестокост — да, определено, но също и страх. Те се подиграваха на една жена, защото се страхуваха от нея — или от нещо в тях самите — и се опитваха да прикрият слабостта си с низост.

Как да обясни на Секира, че я разбира? Нямаше как. Беше дете, а тя не вярваше, че едно дете ще я разбере. Може би и Лаймън не проумяваше всичко, но какво пък, самият той не желаеше да го осъзнае докрай. Искаше само да ѝ покаже, че е разбрал достатъчно.

— Те са ти причинили болка — каза той, подбирайки внимателно думите със съзнанието, че има и други, които биха били подходящи, но те бяха по-лоши и по-опасни думи. В крайна сметка болка стигаше.

— Тук ли намери брадвата? — попита я той.

— Да. На пода.

— Някой я е използвал върху това — каза той. — Острието е нащърбено.

Тя приклекна до него, опипа веригата с върха на пръстите си и той видя ужаса на лицето ѝ, когато проумя случилото се. Веригата беше удряна многократно, с голяма сила, но не беше поддала.

— Безуспешно — каза той.

— Да.

Докосването на веригата му беше противно, изпълваше го с ужас. Пусна я на пода — тя издрънча върху камъка като торбичка с монети — и се дръпна крачка назад. Посочи надолу по стълбите към мокрия чакъл и подмамващата пяна от прибоя.

— Оттук ли мина, за да влезеш?

— Да. При отлив е лесно. При прилив — тя погледна стъпалата си… — не е лесно.

— Дошла си от лодката — каза той. — От онази, голямата.

— Да.

Той трябваше да я погледне в очите, преди да зададе следващия си въпрос.

— Ти ли уби онези мъже?

— Не — каза тя без сянка на колебание. Без да отмести поглед встрани. — Не аз. Но те бяха лоши хора.

Поредната вълна връхлетя брега. Бууум! После се оттегли. Финиш. Лаймън притвори очи и вдиша аромата на чиста океанска вода, който вълната остави след себе си. Тя го докосна по бузата и отметна косата от челото му.

— Съжалявам, Лай-мен.

— И аз.

— Ти само помагаш — каза тя. — Толкова си мил. Ще станеш добър човек.

Последното изречение беше нещото, което Лаймън бе желал да чуе, имаше нужда да го чуе, за да се убеди, че тя не вижда в него нищо от онази душевна проказа, която е видяла в мъжете, водили я на места като това. Много нощи бе лежал буден, питайки се дали онова, което е съсипало баща му, се предава по наследство, дали същата жестокост и егоизъм — присъщата лошотия на баща му — са се предали и на него, дали не изчакват да го превземат изцяло, да го разложат отвътре, да го направят пленник на собствената му кръв, безпомощен срещу злото.

Ще станеш добър човек.

Той стисна по-силно ръката ѝ.

Когато се върнаха горе, и двамата сякаш не знаеха какво да кажат. Усилието от изкачването по стълбите я бе изтощило и тя се отпусна на канапето. Той я погледа малко, после отиде до старата, разнебитена салонна масичка в другия край на стаята и извади двете бутилки оранжада от торбата с покупките. Отвори ги, вслушвайки се в тихото изпукване на уплътнението и изсъскването на газа.

Подаде ѝ едната, а тя потупа с длан захабената възглавница на канапето до себе си.

— Седни.

Лаймън седна и отпи от оранжадата си.

— Помага — каза той. — Донякъде.

Тя не отговори, но също отпи от своята и двамата останаха да седят мълчаливо; Лаймън знаеше, че мислите ѝ са объркани, но поне не беше сама.

Както бе казал за оранжадата, и присъствието му ѝ помагаше донякъде.

42

Всичко можеше да се развие различно, ако не беше бурята.

Тя започна по обед, зададе се откъм континента, прекоси залива и се стовари върху първия остров по пътя си — Салвейшън Пойнт, после продължи към пролива, над вълнолома от каменни плочи, вече напълно погълнат от разгневеното море. Най-напред удари западния бряг на Литъл Херинг, връхлитайки на вълни, като добре пресметната въздушна атака.

Бурята издебна изотзад къщата на Дуейн Пърсел на североизточния бряг, така че Лаймън и Секира не забелязаха светкавиците, възвестяващи прииждащия атмосферен фронт. Бяха видели промяната в небето, в цвета на облаците, който от белезникав стана металносив, после лилаво-черен като синина от удар — цвят, който Лаймън познаваше твърде добре. Почувстваха резкия спад на налягането, начина, по който въздухът започна да се разрежда; усетиха прокрадващия се хлад като подухване изпод недобре уплътнена врата през зимата.

Но не видяха светкавиците. Лаймън не мислеше за бурята. Съзнанието му все още беше заето да смила ужаса, който видя в онова мазе, а и знаеше, че баща му трябва да е на работа до четири часа на Салвейшън Пойнт, после щеше да се отбие при Дар за една-две бири на място и един-два стека за вкъщи, да се натовари на лодката и да подкара през пролива.

С други думи, имаше предостатъчно време.

Освен това бурята беше добър повод за отвличане на вниманието от всичко останало; Секира започна да рисува облаците. Лаймън си държеше скицник и молив в къщата на Пърсел, за да се занимава, докато се крие от баща си, и сега тя ги взе и без да каже дума, се залови да рисува. С един нищо и никакъв молив полагаше светлосенки така, че пред очите на Лаймън оживяваха цяла палитра цветове. Всичките бяха нюанси на сивото, разбира се, но много различни един от друг. Придаваха на облаците толкова реалистична текстура и той си ги представи пухкави и меки на пипане. Искаше да попита кой я е научил да рисува така, но се боеше, че може да е сестра ѝ и отново да я обземе печал. Докато рисуваше, тя изглеждаше изцяло освободена от земното си присъствие, сякаш духът ѝ бе излетял през прозореца и се рееше из облаците като някоя от чайките, чийто полет пресъздаваше с такава лекота.

Той я наблюдаваше прехласнато как уплътнява небето с бързи, но внимателни щрихи, като се успокояваше, че има много време, преди баща му да се прибере.

Светкавиците пристигнаха преди бурята. Зловещи, лимоненожълти езици се извиха над бушуващите вълни. На Салвейшън Пойнт Хари Толанд каза на бригадата си, която поставяше фасадна облицовка на онази вила, да си събира нещата. Никой нямаше повече да се изкачи по алуминиевата стълба и да чака някоя мълния да му изпържи задника, за да вземе жена му застраховката.

Беше време да приключват за деня.

Преждевременно освободен, Кори Ранкин направи онова, което правеше всеки път, когато се видеше с повече свободно време — тръгна към най-близкото питие. Което беше в бакалията на Дар. Когато влезе, вътре беше тихо, а Дар никога не се държеше особено дружелюбно с него, затова той реши да пропусне бирата на бара и направо грабна два стека за вкъщи. Ако побързаше, може би щеше да изпревари дъжда, който идваше след светкавиците. Наоколо нямаше никого, когато постави двата стека на тезгяха до касата, и понеже беше сам, Дар го заговори на тема, която едва ли би повдигнала, ако имаше опасност някой да ги чуе.

— Кори — каза тя, — искам да ти кажа нещо.

Той вдигна поглед от мръсните петдоларови банкноти, които разгъваше.

— Какво?

Очите на Дар бяха като люспи кремък.

— Моя беше тази тъпа идея с чорапите. Глупава шегичка.

— Чорапите ли?

— Ония с идиотския надпис за виното. Аз го насърчих да ги купи, разбираш ли? Лаймън явно не ти го е казал, но е трябвало.

Кори я зяпаше, искрено озадачен.

Дар продължи:

— Но ще ти го кажа само веднъж, така че по-добре си отпуши ушите и ме чуй. Ако това дете отново влезе при мен дори е една-единствена синина, отиваш в затвора. Няма да занимавам Стърлинг Пайк, за да се разберете като двама мухльовци. Звъня направо в щатската полиция. Няма да се измъкнеш с празни обещания или рушвет.

Кори каза:

— Лаймън е бил тук днес?

— Точно така.

Юмрукът му се сви около тънкото руло петдоларови банкноти.

— И ти е разказвал за вкъщи, така ли? Брей, колко мило. Адски мило наистина.

— Не желаеше да каже и една дума, но аз го накарах. Защото го видях колко е потиснат и си казах, че съм виновна заради онези чорапи.

— Заради онези чорапи — повтори Кори.

— Именно.

Кори стоеше и гледаше тъпо съдържателката на бакалията; главата му пулсираше от ярост, срам и объркване.

— Чакай да видим сега, искам да съм сигурен, че съм разбрал всичко. Моят син е бил тук, когато не е трябвало да бъде, ти си си навирала носа в живота му, вместо да си гледаш твоя, а следващия път, когато дойде тук и пак ти надрънка някакви дивотии, ще ме пратиш в затвора.

— Именно — повтори Дар с равен глас.

Отвън една мълния разцепи небето. Мрежата против комари се отвори и затръшна от вятъра. Провесените от тавана лампи примигнаха, но не угаснаха.

— Нагла дърта кучка — прошепна Кори. — Залагаш ми стръв, подмамваш ме да ти обърша един през мръсната уста и тогава наистина да ида в затвора, точно както ти се иска, нали? Гледаш ме като престъпник всеки път, когато вляза тук, за да ти оставя кирливите си пари. И ги вземаш, не отказваш. Да, ти, която ме гледаш, все едно съм престъпник.

Дар мълчеше.

— Опитваш се да ме впримчиш — продължи Кори. — Знаеш какво ще стане, ако ударя жена.

Дар постави длани върху тезгяха и се наведе напред.

— Знам какво става, когато мъж удари мен — каза тя. — Повече не повтаря.

Кори изпръхтя. Дар мушна дясната си ръка под тезгяха, после я извади. Кори погледна надолу и видя револвера с къса цев, който тя стискаше.

— Хайде де, здравеняко — каза Дар. — Налапай стръвта.

— Ти си една мръсна кучка.

— Напълно съм съгласна.

— Моят род няма нищо общо с теб. Хората на тоя остров сме и съдията, и съдебните заседатели, и не се отчитаме пред никого.

— Това ли те тревожи, Кори? Че няма да намериш съдия и съдебен състав, които да ти играят по свирката? Аз пък си мисля, че тъкмо това е причината да се криеш на Литъл Херинг. Греша ли? Ако се разровя из заповедите за арест в Масачузетс или Роуд Айланд, дали няма да открия…

— Млъквай, дяволите да те вземат, кълна се, че не бих ударил жена, но…

— Но си удрял — Дар вдигна револвера и го насочи с твърда ръка срещу Кори, като го гледаше в упор. — Хайде, пробвай се, пияно лайно. Да те видим колко си сръчен в ръцете, когато не посягаш към бирата.

Мрежата против комари изплющя отново. Двама мъже нахълтаха в магазина, за да се скрият от вятъра.

Кори прибра банкнотите в джоба си, вдигна двата стека бира, после разтвори ръце и ги остави да паднат с трясък върху старото, захабено дюшеме. От смачканите кенове бликна съскаща пяна.

— Опа! Май загуби и парите ми, и пиенето си, Дар. Случват се такива кофти работи понякога.

— Виж се, здравеняко. Хвърляш неща из магазина ми като дете. Не смееш да раздаваш удари обаче, защото тук няма деца, които да биеш, а сега влязоха и хора. Ще те видят как удряш жена, ако не ти отвея преди това малката пишка с някой куршум. Дори не си и помисляй да си го изкараш на детето, като се прибереш, негоднико. Не си го и помисляй!

Гласът ѝ набираше сила, револверът беше в ръката ѝ, а двамата новодошли я гледаха изумено. Кори Ранкин си тръгна, без да каже дума повече, прекрачи купчината още пръскащи пяна кенове, бутна вратата и я затръшна след себе си.

Беше казал на сина си да не ходи на острова. Беше му го казал от ясно по-ясно. Единственото, което нареди на онова малко лайно днес, беше да не показва сополивата си физиономия при Дар. Да не кара баща си да изглежда като идиот, давайки повод на някаква кучка да го клюкари и заплашва. А той беше дошъл право тук.

Кори имаше време да размисли, докато управляваше малката си лодка през вълните на пролива под първите капки дъжд. Тогава в съзнанието му изплува една мъдра приказка, която бе чул от баща си навремето, стара шега, която не беше никаква шега всъщност: Какво казваш на жена с две насинени очи? Нищо. Вече си ѝ го казал на два пъти.

Той го бе казал веднъж на онзи хлапак.

Сега щеше да му го каже втори път.

43

Изриъл Пайк остави бейзболната си шапка на масата, изчегърта с нож чипа от ботуша си и го пъхна при другия в подплатата на шапката. Не знаеше дали така няма да прецака нещата и да покаже на Карузо, че ги е намерил, но нямаше друг избор, понеже това бяха единствените му ботуши. Взе мобилния телефон, който Салазар му бе оставила, този път без предишната увереност. Една част от него все още имаше доверие на Салазар. Друга част си спомняше измислената ѝ работна група.

Ако се задаваха неприятности обаче…

Той пъхна телефона в джоба си. През прозореца просветна мълния като предупредителен сигнал.

Преди да излезе от къщи, събра всичките дребни пари, които имаше, общо девет монети по 25 цента, и ги уви в изолирбанд. На двора намери стар маркуч под отдавна пресъхнал кран. Гумата се беше разпаднала с времето, но откри здраво парче от трийсетина сантиметра. Отряза го в двата края, напълни го с пясък и дребни камъчета и запечата краищата с изолирбанд. Пробва го върху дланта си. Беше достатъчно тежко и задоволително гъвкаво. Пъхна го в десния страничен джоб на панталона си, а в левия пусна завитите на фишек монети. После нахлузи чифт тънки памучни ръкавици от онези, които не затрудняваха движенията на ръцете. Тръгна към шосето, но се спря, поколеба се, после се върна в къщата. Взе си бейзболната шапка с двата чипа за проследяване.

— Я да те видим, Карузо — каза на глас той, сложи си шапката, отново излезе навън и пое по шосето към работилницата.

Бурята, предизвестена от спарения въздух, нахлуваше с пълна сила; заплющяха едри капки дъжд и тъмни облаци захлупиха посивялото море. Добре. Колкото по-лошо време, толкова по-малко зяпачи. Хеликоптерите, вездесъщи след откриването на труповете на „Мерео“, ги нямаше вече; всички репортери, изпратени да гонят сензации, сега ги гонеха някъде другаде. Островът добавяше само местен колорит, и то в ограничени количества. От един момент нататък не си струваше нито усилието, нито горивото. Яхтата беше откарана в Рокланд, или може би в Бостън — кой би могъл да каже? Семействата на убитите бяха разпръснати из цялата страна. Петнайсетте минути слава на Салвейшън Пойнт избледняваха бързо.

Вятърът развяваше жълтата полицейска лента по оградата около работилницата. От нея нямаше никакъв смисъл, освен да привлича внимание и да подхранва мелницата за клюки, но Стърлинг не бе пропуснал възможността да загради всичко в жълто. Изриъл заобиколи оградата и отиде до главния кей, навел глава срещу вятъра, като се оглеждаше за лодката на Кори Ранкин. Спасителна лодка за яхта — това беше официалното ѝ наименование. Доста иронично, ако човек си падаше по черния хумор.

От лодката нямаше и следа. От моторницата на Стърлинг с емблемата на шерифството — също.

Той претича под дъжда до оградата и отключи портата. Полицейската лента се изпъна докрай, за да го пропусне да мине, без да се скъса.

Дъждът се бе усилил, носен от вятъра; пронизващи като игли капки се забиваха във врата му. Той стигна по кея до лодката на баща си, качи се на борда и влезе в кабината. Дали старата моторница щеше да има сили за още един курс?

Изриъл постави ключа в запалването и го завъртя.

Двигателят се закашля, изхвърли облак дим и забоботи. Магията на древния „Катерпилар“, задвижващ единствения гребен винт. След толкова години тази моторница все още ставаше за нещо.

Как обичаше навремето да наблюдава дядо си, докато спускаше на вода нова лодка! Целият остров се събираше да гледа. Беше празник, всяка нова лодка превръщаше рибарското селище в място с шумни мечти и тихи молитви.

Той отиде до кърмата и погледна надолу към винта; корпусът вибрираше под краката му. Спомни си как Салазар го разпитваше за какво му е нужна „голяма, бърза моторница“, когато я купи. Голяма и бърза. Да бе. При благоприятен вятър и спокойно море можеше да развие скорост от петнайсет възела. И най-бавните полицейски катери щяха да го настигнат, без да насилват двигателите си. Спомни си как му бе изглеждала кърмата на „Мерео“ в деня, когато се качи на борда да преброи жертвите. Не се виждаха нито мотор, нито двигатели. Всичко по тази яхта беше толкова гладко, а важните неща — скрити дълбоко.

Най-голямата мощност винаги се постигаше от невидими двигатели.

Той се върна в кабината. Беше затворена отвсякъде, пригодена за лошо време, а под нея имаше тясна клинообразна каюта с две койки.

Едва четиринайсетгодишна, Салазар се бе събудила в лодката на баща му.

Той не бе слизал в каютата, откакто научи този факт; нямаше намерение да го прави и днес.

Уникалното в лодката на баща му беше вместимостта на резервоарите за гориво и разстоянието, което можеше да измине. Беше проектирана с една-единствена цел: с нея да може да се лови риба по границите на Ничията зона. Имаше пробег от приблизително хиляда морски мили. Човек трябваше да се движи, да лови риба, да гребе пари. Без право да спира. Спреш ли, хм…

Изриъл вдигна поглед към порутените запустели сгради по брега, в които някога бе кипял очарователен хаос. Към пристана се приближаваше моторница, оставяйки бразда след себе си. Изриъл вдигна ръка за поздрав на човека в кабината. Той не отговори на жеста му.

Салвейшън Пойнт. Добре дошъл у дома.

Беше казал на Карузо, че иска да изчезне на някое топло място, което не е заобиколено от вода. Това беше блъф. Или почти? Нещо като мятането насам-натам на уловена в капан животинка.

От което не следваше, че идеята е лоша.

Погледна датчиците за нивото на горивото и налягането на водата в охладителната система. Всичко изглеждаше наред, резервоарите бяха пълни, моторницата беше готова за път. Трябваше му само посока. Той угаси двигателя, остави ключа в запалването, свали бейзболната си шапка с чиповете на Карузо в подплатата и я закачи върху лоста за газта.

Телефонът му иззвъня.

Звънът беше толкова силен и рязък, че звучеше агресивно като звуково оръжие. Той не бе притежавал мобилен телефон след влизането си в затвора и не си бе дал труда да провери силата на звука на този, който му бе дала Салазар. Не очакваше никакви обаждания. Сега го изрови от джоба си и погледна дисплея: Неизвестен номер.

Поколеба се. В крайна сметка взе решението, към което го подтикна силата на звука: по-добре да отговори, за да престане да звъни, после да изключи телефона, за да не звънне отново.

— Ало?

— Аз съм — каза Джен Салазар.

— Добре.

Пауза, после:

— В движение ли си?

Той веднага се сети, че телефонът е капан. Дали го бе изчакала да се качи на лодката, за да му позвъни? Тя го следеше, също като Карузо.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Чувам силен вятър. На вода ли си?

— Не, застанал съм на брега. Не ме ли чуваш?

— Едва-едва. Сигналът там бездруго е скапан. Това време не ми харесва.

— Какво има? — попита Изриъл.

— Балистичната експертиза.

— Получила си доклада?

— Да. — Тя говореше приглушено. — Двама от седемте са убити с дългоцевен колт двайсет и втори калибър. И един с трийсет и осемкалибров пистолет.

Въздухът напусна дробовете му, сякаш някой го бе изсмукал. Неговите пистолети.

— Там ли си още? — попита Салазар.

— Да — успя да каже той. — Значи са били те. Отишли са там и са опукали цялата…

— Възниква един голям въпрос обаче. Останалите четирима са застреляни с деветмилиметрови куршуми. Ти не си давал на някоя от двете деветмилиметров пистолет, нали?

— Не — той беше по-скоро объркан, отколкото облекчен.

— Е, добре — каза Салазар. — Значи са имали помощник, което ни изправя пред нови проблеми.

— Да.

— Теб още не съм те споменавала. Не е имало нужда. Просто им казах, че ми е нужна минимум информация, разсмърдях се, че съм изключена от разследването, и това е, което си изпросих: минимум информация. Нямам пълния доклад, само калибъра на оръжията, с които са застреляни.

Изриъл се извърна с лице срещу косо биещия дъжд. Не беше кой знае колко силен, истинската буря идваше след него.

— Чий, по дяволите, е бил деветмилиметровият? — попита той.

— Представа нямам.

— Открили са го на яхтата, така ли?

— Не. Казват, че на яхтата нямало пистолети.

— Според теб мога ли да убедя някого, че един от трите не е бил мой?

Мълчание. После тя каза:

— Ще измислим нещо. — Звучеше колебливо.

— Разбира се.

— Май открихме твоя приятел с частния самолет.

Изриъл изправи гръб.

— Кой е той?

— Джеймс Робърт Найт. Негов дядо по майчина линия се е казвал Карузо.

Нищо чудно, че Карузо го бе лъгал с такава лекота. Семейната му история сигурно беше правдиво предадена. Доктрината — положително.

— Как се добра до него?

— Спомних си, че ти ми разправи как специализирал в „Смитсониън“ и как това ти направило впечатление сред останалите подробности, с които те затрупал. Затова отделих доста време да проуча завършилите програмата по съдебна антропология. — Тя се изсмя. — Можех да си спестя това време и да започна с нещо по-лесно: той е съдружник в същата фирма като Джей Наш, охранителя, застрелян на „Мерео“. Ако съм открила верния човек, разбира се. Трябва да ти покажа снимката му.

— Дядо по майчина линия на име Карузо, завършил „Смитсониън“ и работил с Наш? Трябва да е той. Не си е дал труд да си измисли убедителен псевдоним и не вярвам да му пука особено, че може да го разкрия. Въобразява си, че действа на различно ниво и че аз нямам значение.

— Съгласна съм, но въпреки това ми трябва потвърждение. Какво правиш сега, къде си?

Той вдигна поглед над носа на бащината си лодка.

— Навън, стоя на открито.

— Влез си у дома. Днес се покрий, аз ще намеря начин да дойда. Бъди готов за снимачни екипи обаче. За следобед има свикана пресконференция. Достатъчно хора са наясно с вчерашния обиск на имота ти, така че може да бъдеш посочен като лице, представляващо оперативен интерес. Не заподозрян. Не биха използвали тази дума.

— Сякаш има значение.

— Има.

— В съдебната зала може би. Но за общественото мнение? Не. За този остров? Категорично не.

— Просто ти казвам да бъдеш подготвен.

— Разбира се. Подготвен. Ясно.

— Затова трябва да поговорим. Не можем да изчакваме всичко да приключи. Вече не. Твърде голямо е и се развива бързо. Готова съм да поема отговорност.

— Готова си?

— Доколкото мога.

Хайде пак, помисли си Изриъл. И понеже имаш алиби за нощта на убийствата, и понеже не си давала на никого пистолет, за какво по-точно можеш да поемеш отговорност, Салазар?

— Изриъл?

— Да?

— Трябва да прекъсвам. Ще държим връзка. Пази се, мълчи си, бъде умен. Скоро ще се видим.

— Добре. И… благодаря ти, Салазар, за проверката.

— Ще измисля начин да не те накисна, Изриъл. Обещавам ти.

— До скоро — каза той.

Телефонът в ръката му занемя. Той го свали надолу и се загледа в дисплея, покрит с пръски дъжд, като се питаше какво ли би означавало да е посочен като оперативно интересно лице в разследване на масово убийство. И си мислеше, че с пистолетите на баща му са убити поне трима души. Откъде ли имаше баща му тези пистолети? Може би ченгетата изобщо нямаше да успеят да проследят чии са. Никой не знаеше за него освен мъртвите жени.

А сега и Салазар.

„В движение ли си?“, бе го попитала минути след като той стъпи на лодката на баща си.

Но освен това бе отделила цял ден, за да събира информация, както я бе помолил: за балистичната експертиза и за Карузо. Дали това беше доказателство, че може да ѝ има доверие, или поредният трик от торбата ѝ с трикове?

Той погледна към някогашната работилница за лодки и видя прогнилата пейка, на която бе седял вечер дядо му; в този момент повече от всичко на света му се искаше да познава едно-единствено човешко същество, на което да се довери изцяло, без колебание.

Само че светът не беше това, което му се искаше. Вече не, поне за него. Той изключи телефона, остави го в кабината заедно с бейзболната си шапка, после слезе от моторницата и тръгна към бакалията на Дар.

Хората излизаха от нея тичешком, за да изпреварят бурята. Твърде късно. Той влезе подгизнал и зачака Дар да маркира покупките на жената пред касата. Задържа ѝ вратата, за да излезе, видя я как наведе глава и вдигна качулката на якето си. Забеляза, че му хвърли познатия подозрителен поглед.

В магазина останаха само той и Дар.

Тя го погледна, оцени пораженията от побоя и каза:

— По-зле е, когато те предупреждавам, нали? Може би, ако си бях мълчала, щеше да идеш някъде другаде. Но щом ти казах, че те чакат, това реши нещата.

— Не беше така.

— Хайде бе.

— Имаш от онези телефони за временно ползване, нали?

— Еднократните?

— Викай им, както искаш. Може ли да си купя такъв?

Тя свали един телефон от лавицата зад тезгяха. На вид беше същият като онзи, който му бе дала Салазар.

— Виждала ли си днес Стърлинг на острова? — попита Изриъл, докато Дар маркираше покупката му и той ѝ подаваше картата си.

— Не съм.

— А Кори Ранкин? Знаеш ли къде работи сега?

Тя се спря и го изгледа с любопитство.

— За какво ти е притрябвал Кори?

— Искам да говоря с него.

— И той ли беше с онези в къщата ти?

— Не. Не се тревожи за това.

Тя постави телефона в найлонова торбичка.

— Прекалено зает е да бие детето си, за да посегне на мъж, предполагам.

— Какво каза?

— Беше тук преди по-малко от двайсет минути и аз едва не го застрелях. Лаймън е добро дете, докато баща му е абсолютен негодник. Лаймън дойде тук целият насинен, за да си купи лекарства, и аз трябваше да повикам някого. Но кого да повикам? Стърлинг? — Тя изсумтя презрително. — Кори е в малкия джоб на Стърлинг, както и половината остров. Нещата тук не са същите като едно време, Изриъл. Понякога си мисля, че трябва да се махна.

— И къде ще отидеш?

— Там е работата, че не знам. А има и нещо друго… — Тя му се усмихна мрачно. — Нямам намерение да се оставя на когото и да било да ме прогони от моя остров.

— Познато чувство.

— А гледай сега какво стана. Аз поне нямам твоя сприхав характер. Търпя повече. Но да пукна, ако ми е приятно. Стърлинг се отнася към това място, сякаш е негово, купува имоти само за да ги гледа как се рушат. Не познавам друг човек, на когото му доставя удоволствие да живее в гробище.

Ако Карузо — тоест Джеймс Робърт Найт — беше прав, мястото едва ли щеше да остане гробище още дълго време.

— Къде мога да открия Кори? — попита Изриъл.

Дар въздъхна и му подаде телефона.

— Отиваше си вкъщи, предполагам. Навалял го дъждът на работа и мина оттук да си вземе бирата.

— Благодаря. — Изриъл пое телефона от ръката ѝ. — Това нещо заредено ли е, или ще трябва да го заредя, преди да мога да го ползвам?

— Има все някакъв заряд, предполагам. Но не знам колко. — Тя го огледа преценяващо. — Какво общо имаш ти с едно краставо куче като Кори Ранкин?

— Само да разменим няколко думи.

— Хм. Имай предвид, че няколко разменени думи с такъв като него може да го накарат да удря надолу, не нагоре.

— Как да разбирам това?

— Не създавай неприятности на момчето. Аз имам слабост към децата на мерзавците на този остров. И ти го знаеш.

Да, знаеше го.

— Давам на Кори възможност да се спаси — каза Изриъл. — Ако е умен, ще се възползва.

Но докато го казваше, усещаше тежестта на завитите в изолирбанд монети в единия си джоб и на пълния с чакъл маркуч в другия.

— И аз ти дадох възможност вчера, но ти не се възползва — сопна се Дар.

Той кимна, за да ѝ покаже, че я е разбрал, и каза:

— Искам да те помоля за една услуга.

Тя зачака.

— Би ли ми заела лодката си за следобеда?

Дар имаше шестметрова лодка с покрита кабина и извънбордов двигател — малък, но надежден съд, който ползваше, за да стигне до континента. Беше боядисана в кървавочервено с бели акценти. Всички на острова познаваха тази лодка.

— Предполагам, че няма да ми кажеш за какво ти е.

— Ще ти кажа. Трябва ми, защото хората на този остров мислят за мен неща, които не са верни, и използват юмруци, ритници и бейзболни бухалки, за да ми го кажат. Времето е лошо, морето е бурно, а след вчера няма да е много забавно да греба с моята лодчица. Всичко ме боли, Дар. Иначе нямаше да те моля.

Тя погледна към стената над рамото му. Мина доста време и тъкмо когато той реши, че ще му откаже, Дар бръкна под тезгяха и извади ключ, вързан за гумен ключодържател с формата на шамандура. Подхвърли му го.

— Благодаря ти — каза той със задавен глас.

Дар беше единствената, от която можеше да поиска услуга и да знае, че ще откликне. Единственото останало на острова човешко същество, което изобщо би чуло молбата му.

— Ти беше добро дете — каза тя. — Това беше отдавна, но човек винаги може да се надява да ти е останало нещичко оттогава, нали разбираш? Доброто в едно добро дете никога не се губи напълно. Или поне не може да му бъде отнето със сила. Защото децата нямат власт на този свят, а това е едно от най-жестоките неща, които съм констатирала за него.

— Благодаря ти — повтори той, защото не се сещаше какво друго да каже.

— Няма проблем. Гледай само да не ми сцепиш лодката.

Вратата на бакалията се отвори и вътре влязоха трима старци, които тътреха крака и мърмореха нещо за времето. Дар хвърли към Изриъл предупредителен поглед, после тръгна към бара, за да обслужи клиентите си.

Той вдигна качулката на якето си и излезе навън, под дъжда.

44

Лятната буря бе връхлетяла с леден вятър и водата в тесния пролив между Салвейшън Пойнт и Литъл Херинг клокочеше гневно. Това забави завръщането на Кори у дома и усили яростта му.

Лаймън беше отишъл на острова. Беше извършил единственото нещо, което му бе казано да не върши.

Сякаш Кори си нямаше достатъчно други грижи. А какво ли означаваше онази тъпотия с чорапите, на които пишело нещо за вино? Кори щеше да разбере какво му е било толкова смешно на малкото тарикатче. Как ли прекарваше дните си това нахакано копеленце? Къде ли скитосваше?

Дано, за негово добро, да го завареше вкъщи. Със задник, залепнал за кухненския стол.

Но Лаймън го нямаше в кухнята. И изобщо в къщата.

Кори бръкна в хладилника за бира, намери само три кена и се сети за двата стека, които бе пуснал на пода при Дар. Мамка му. Лаймън беше виновен. Сега имаше само три бири, с които да запълни дългата нощ след тежък работен ден, и всичко това заради един хлапак, който не знаеше какво е уважение, точно както и майка му.

Ще му го кажа два пъти. О, и как само ще му го кажа!

Но къде, по дяволите, се беше дянал? Нощ след нощ се измъкваше и запрашваше нанякъде, а Кори обикновено не беше в настроение да го търси. Сега обаче се задаваше буря. Плющеше дъжд, надигаше се ураганен вятър, къде ли щеше да се скрие това лайно? На острова имаше само четири къщи, две от които щяха да се превърнат в купчина трески при един силен вятър. Къщата на Дуейн Пърсел се държеше, но тя беше добре уплътнена.

Кори излезе на верандата и огледа двора, вдигнал бирата до устата си.

Но нямаше нищо освен скали и вода, както винаги на това прокълнато от Бог място. И чайки, разбира се. Дори в бурята тези проклети чайки си бяха там, крещяха, рееха се в небето, спускаха се надолу и пак се издигаха, и пак крещяха. На Кори му се искаше да ги запука с ловната пушка, да прочисти небето от тези твари. Проследи с поглед ятото, прицелвайки се мислено, видя го как се издига, после се спуска…

И видя отворения прозорец на къщата на Дуейн Пърсел. Беше открехнат навън, така че крилото изпъкваше леко от фасадата, едва забележимо през горните клони на една изсъхнала ела. Ако не бяха чайките и вятърът, който разлюля клоните, може би нямаше да го види.

Но го видя.

45

Лаймън притваряше крилото на прозореца, за да не навява вятърът дъжд в стаята, когато баща му откърти с един ритник листа шперплат. Лаймън беше с гръб към вратата и за момент, за една блажена част от секундата, си помисли, че вятърът е съборил шперплата. После чу гласа на баща си:

— Ах ти, подлец мръсен…

Извърна се светкавично от прозореца и погледна първо към баща си, после към Секира… не, огледа се за нея, но я нямаше.

Тя бе побягнала със скорост, на която той не вярваше, че е способна, а когато я зърна, разбра, че това ѝ е струвало значителна болка. Пълзеше като огромно насекомо по пода и стъпалата ѝ бяха последното, което видя, преди да се скрие в мрака на коридора. И да го изостави. Сам с гнева на баща му. Също като майка му навремето.

За момент го заболя от предателството ѝ, но после вдигна поглед към баща си, видя присвитите му жестоки очи, потънали дълбоко в орбитите над провисналите от бирата подпухнали бузи, и си каза: Браво, Секира. Скрий се, не се показвай.

Защото той много пъти бе виждал баща си, обзет от ярост, но този път не беше като другите. Този път нямаше да се размине само с шамари. Лаймън вече го знаеше.

— Откога влизаш с взлом в чужди къщи? — Кори говореше тихо, без да заваля думите, и това подплаши Лаймън повече от всичко друго. Той с ужас осъзна, че баща му е трезвен.

Това беше много лошо. Пиян, той беше зъл и противен, но трезвен? Лаймън не го бе виждал често толкова гневен. За разлика от майка му. Той си спомняше онези нощи, когато тя бе отваряла вратата и му бе казвала да бяга.

— Попитах те нещо.

Зад гърба му небето бе станало черно, а до залеза имаше още много време; беше като насинено око, първо сиво, после лилаво-черно, сякаш беше паднала нощ. Къщата се тресеше от поривите на вятъра. Дъждът плющеше по керемидите и нахлуваше вътре, защото Кори бе отпрал шперплата като лейкопласт от рана.

— От няколко седмици — отвърна шепнешком Лаймън.

Нямаше да спечели нищо, ако излъжеше. Единственото, за което си струваше да лъже, беше жената, изчезнала като на магия от канапето. С усилие на волята се застави да не поглежда вдясно, към коридора, в който се криеше тя.

— От няколко седмици — повтори като ехо Кори и направи крачка навътре. — Бягаш от дома ми, криеш се в къщата на умрял и имаш наглостта да ходиш при Дар да ѝ дрънкаш небивалици. Чувам, че с дъртата вещица яко сте се забавлявали за моя сметка. Шегички за вино, а? Купил си някакви смешни чорапи даже. За теб аз съм посмешище, така ли? Къде ти отидоха шегичките, синко? Кажи ми една, целият съм слух.

Докато говореше, Кори се огледа наоколо и забеляза храната върху кухненския плот и торбата с покупките. Замръзна, когато видя и пластмасовия леген с женски дрехи.

— Изгорил си го, викаш. Мръсен лъжец!

Когато се извърна отново към Лаймън, на лицето му бе изписано изражение на вълк, готов да се нахвърли върху плячката си. Тръгна към него с бавна, отмерена крачка и с налудничав блясък в очите.

— Значи идваш тук да се обличаш като жена, а? Толкова ти липсва мама, че не намираш добра дума за баща си, дето ти е дал живот. Онази кучка ни напусна, или си забравил? Но ти си я искаш, а за теб аз съм само посмешище.

Лаймън направи крачка вляво, към кухнята, и баща му тръгна натам, за да му прегради пътя. Бяха на метър един от друг и Кори се движеше уверено, защото беше трезвен. Лаймън беше бърз, но бе успявал да надбяга баща си само когато той беше пиян. А сега той идваше към него, преграждаше му пътя за бягство към кухнята, докато старата салонна масичка беше преграда към входната врата, което означаваше само една възможна посока — вдясно. Но той не искаше да бяга натам, където беше Секира.

Кори Ранкин направи още една крачка напред, вече с вдигнати юмруци. През зейналата дупка проблесна мълния, която приличаше на ярък знак за авариен изход. Лаймън трябваше да действа бързо. По-бързо откогато и да било през живота си.

— Ела тук! — каза баща му.

Лаймън побягна.

Знаеше, че не може да прескочи масичката, беше твърде дълга за един скок, затова се метна върху нея, за да я използва като трамплин, от който да се хвърли към дупката. Озовеше ли се навън, щеше лесно да надбяга баща си. Просто трябваше да мине през тази зееща дупка.

Стъпи върху масичката, оттласна се с крак, чу как едно от старите дървени крачета изпука под тежестта му и полетя напред като отчаян състезател по бягане с препятствия.

Кори го улови във въздуха, като го сграбчи с едната ръка за тениската, а с другата — за дъното на панталона. Набраната от Лаймън скорост го накара да залитне, но той не го изтърва. Завъртя се на място и за един странно блажен миг на Лаймън му се стори, че отново е мъничък и с баща му си играят на самолет. Кори никога не го бе изпускал в тези игри, докато беше малко дете.

Но днес го хвърли.

Лаймън прелетя във въздуха над строшената салонна масичка и канапето и се блъсна в стената. От удара на тялото му в гипсокартона зейна дупка, от която се посипаха гипс и прахоляк; въздухът излезе със свистене от дробовете му и от главата до петите го прониза остра болка. Той падна на пода в сгърчена, задавена купчина.

— Ти ме накара да го направя — каза баща му. — Защо, дяволите да те вземат? Реши, че всичко е на майтап, така ли? Ама май сега вече не мислиш така, а?

Пристъпи към Лаймън, чу се звук от кожен колан, изнизван от памучни гайки, и дрънчене на метална тока. Лаймън се сви на кълбо и закри главата си с ръце. Позната поза. После токата на колана дрънна по пода. Той изпита временно облекчение: Май ще ми се размине. Съвестно му е, че ме запрати в стената, затова приключи за днес, няма да ме бие повече.

Когато надникна между пръстите си, видя, че баща му е коленичил до строшената салонна масичка и се мъчи да откърти един от краката ѝ. Не беше пуснал колана, защото е приключил с боя; беше се отказал от него, защото не бе достатъчно жестоко като оръжие.

Лаймън затвори очи, закри ги с ръце, като се опитваше да се свие на малка, корава топчица, да се подготви за болката, и тогава в съзнанието му за пръв път се прокрадна парализиращата мисъл: Той може да ме убие, наистина може да ме убие. Чу изпращяването на дървото, когато баща му откърти крака на масичката, чу трите тежки стъпки, докато той прекосяваше стаята, и трясъка на гръмотевицата, която разцепи небесата.

При първия удар извика от болка, примесена с облекчение. Облекчение, защото ударът не беше от дърво върху кост, а по-скоро тежък, несръчен опит за ритник в краката му. Не, не беше ритник. Нещо тежко бе паднало върху краката му и остана там неподвижно.

Той свали длан от лицето си, надигна глава и видя баща си, легнал безжизнено отгоре му, а над него се беше надвесила тя с брадвата в ръка.

46

Лаймън се оттласна назад, към ъгъла на стаята, за да се измъкне изпод баща си, който не помръдваше. Когато блесна поредната светкавица, видя кръвта, която капеше от скалпа му; едри червени капки падаха тежко по протритите дъски на пода. Първата му мисъл, кристално ясна в безумието си, бе: А толкова труд положих да почистя.

После погледна към Секира.

Тя стоеше втренчена в Кори и на лицето ѝ беше изписана смесица от ужас и омраза.

— Той е лош човек — каза тя. Ръката ѝ с брадвата беше отпусната до крака ѝ.

Кори Ранкин беше на пода и нямаше да се изправи скоро. Ако се съдеше по струята кръв, която шуртеше от тила му, може би никога.

Секира за пръв път погледна Лаймън; безумното изражение на лицето ѝ контрастираше с неподвижността на тялото ѝ.

— Баща ти? — попита невярващо тя. — Това е баща ти?

— Да.

— Той е много лош човек. Трябва да го знаеш.

— Знам го — прошепна Лаймън, но погледът му беше напрегнат; отново извърна глава към баща си и видя кръвта. Откъде се бе взела толкова много кръв за толкова кратко време? Зави му се свят и той залитна напред, като си мислеше, че ще повърне. Задави се, тялото му се сгърчи в спазъм и нова силна болка прониза рамото му. Видя още кръв, този път на пода пред себе си, и си даде сметка, че капе от носа му.

Секира каза с глас, който беше тих, но някак по-зловещ от бушуващата буря:

— Не мърдай. Дай да видя.

Тя прекрачи тялото на Кори Ранкин, сякаш изобщо го нямаше, пусна брадвата на пода и пристъпи към Лаймън. Коленичи, косата ѝ бръсна бузата му и се обагри в червено от кръвта му. Докосна лицето му, после тила, прекара ръка по гръбнака и раменете му, като опипваше навсякъде с нежни, но силни, уверени пръсти.

— Нищо счупено. Голям късмет — каза накрая тя, стана и се дръпна встрани.

Той отново можеше да вижда баща си, рухнал на пода, дясната му буза притисната към дъските, устните му издадени напред, сякаш за да подсвирне. Кръвта вече бе образувала голяма локва около главата му. Дъждът нахлуваше на талази и заливаше дюшемето, а къщата се тресеше от вятъра. От лятната жега нямаше и следа. Бурята беше донесла леден въздух.

Лаймън се надигна, извърна глава и замръзна — този път не от болка, а от вида на стената. Гипсокартонът беше хлътнал навътре и вдлъбнатината беше с формата на тялото му — глава, рамо и един крак. Приличаше на картинка от комикс.

Баща му бе извършил това. Беше го грабнал и запратил към стената с такава сила, че Лаймън за малко не я бе пробил.

Секира се върна с две навлажнени от дъжда хавлиени кърпи. Притисна едната към лицето му и постави ръката му върху нея да я задържи, после се обърна към безжизнения му баща и го огледа преценяващо, преди да покрие главата му с другата кърпа и да я увие плътно около черепа му. Направи го доста по-грубо.

— Използвах гърба — каза тя.

Минаха няколко секунди, преди Лаймън да се досети, че е имала предвид тъпото на брадвата.

— Благодаря ти — каза той.

— Не трябваше с гърба — каза тя. — Той е много лош човек.

— Знам — каза Лаймън.

— Помислих си, че може да те убие.

— Аз също.

И тогава той най-после заплака.

Тя дойде при него, накуцвайки, приседна на пода и го взе в прегръдките си.

— Той е твой баща — прошепна и по тона ѝ Лаймън си каза, че го напомня на себе си, а не на него. Самата идея баща да запрати сина си в стена ѝ се виждаше невъобразима. Тя го повтори още веднъж, четири прости думи, съдържащи в себе си едновременно смайване и ужас: — Той е твой баща.

— Мъртъв ли е? — попита Лаймън.

Тя го погали по косата, после погледна неподвижния мъж на пода с увита в окървавена кърпа глава и прошепна:

— Не знам.

— Той щеше да ме убие — каза Лаймън.

— Боя се, че да. Трябваше да ти помогна.

— Щеше — каза Лаймън. — И ще ме убие. Ако не днес, скоро. Той ме мрази. Не знам защо, но ме мрази.

— Мрази себе си — каза тя. — Повярвай ми.

— Ти откъде знаеш?

— Защото го познавам.

— Познаваш лоши хора — каза Лаймън. — Това имаш предвид. Познаваш други лоши хора.

— Не. Познавам него.

Той я погледна стъписан.

— Познаваш баща ми?

Секира кимна.

— Откъде?

Тя не отговори. Не помръдна.

— Откъде? — повтори Лаймън и се изправи, почти забравил болката. — Откъде познаваш баща ми?

Никога не я бе виждал толкова смутена. Тя затвори очи, прехапа долната си устна, после той получи отговор на въпроса си не от нея, а от мъжки глас през вратата:

— Държал я е в плен. Оттам го познава.

Лаймън и Секира извърнаха едновременно глави към вратата, а мъжът, застанал там с гръб към бурята, вдигна двете си ръце с дланите нагоре:

— Аз съм, Жаклин. Изриъл Пайк. Дошъл съм да ви помогна.

47

Като чу собствените си думи, на Изриъл му идваше да се изсмее. Прозвучаха му като онзи стар виц, в който най-ужасното нещо, което човек можел да чуе, било: „Аз представлявам държавата и съм дошъл да ви помогна“. Изриъл Пайк дошъл да помогне? Отдавна за никого на Салвейшън Пойнт не беше от помощ да си има вземане-даване с него.

Той пристъпи навътре в къщата. Жаклин вдигна брадвата от пода, където я бе пуснала до тялото на Кори Ранкин.

— Навремето поставих пистолет в ръката ти — каза той. — Сега не ме е страх от твоята брадва.

Тя се надигна бавно от мястото си, без да го изпуска от поглед, и протегна ръка към момчето, което се притисна към нея, наблюдавайки Изриъл със страх и недоверие.

Така се беше подредил животът на Изриъл Пайк, откакто се бе върнал на острова. Страх и недоверие. Беше дошъл да помогне, но никой не му вярваше. Убиеш ли някого, плащаш за това, докато си жив, помисли си той и отново му се прииска да се изсмее. Почувства някакво опиянение, зави му се свят, докато гледаше трупа на мъжа, когото бе дошъл да спре, да реши проблема, както си въобразяваше. Очите на Кори Ранкин гледаха безжизнено, свитите му устни бяха притиснати между пода и зъбите. Приличаше на препарирано бясно куче.

Изриъл можеше да му причини същото, ако нещата се бяха развили другояче. Беше хранил някакви илюзии за план, който му харесваше, но в действителност бе дошъл тук с парче маркуч, пълно с чакъл, и завити в изолирбанд монети с намерението да удря кучия син, докато научи нещо за съдбата на Жаклин и Мари. А сега Кори беше мъртъв — убит от Жаклин.

Изриъл заобиколи внимателно локвата кръв, коленичи и постави върховете на облечените си в ръкавица пръсти върху шията на Кори. Нямаше пулс. Вдигна глава и видя, че момчето го гледа въпросително.

Изриъл поклати глава.

— Трябваше да го направя — каза Жаклин.

Това бяха първите думи, които някой от двамата бе казал след появяването на Изриъл. Той бе минал през къщата на Ранкин, откъдето бе чул гласове откъм съседния имот, за който си бе мислил, че е изоставен. Тръгнал бе по посока на звуците, без да знае какво ще завари там, но със сигурност не очакваше това.

— Тя трябваше да го направи — потвърди Лаймън. — Той ме нападна. Мисля, че щеше да ме убие.

Момчето изрече последните думи със сърцераздирателно спокойствие и примирение. Изриъл си каза, че на това дете не за пръв път му минава мисълта, че баща му ще го убие, но за пръв път е било убедено в това.

Докато го гледаше, изпита странно чувство на неизбежност. Вятърът и дъждът го блъскаха в гърба и на него му се струваше, че едва ли не бурята се е извила над студеното море с едничката цел да го доведе в тази стая, при тези хора. Това усещане не му харесваше. Би предпочел да е сам, да има контрол върху насилието, което би могло да се случи, а не да бъде довян от вятъра, за да види последиците.

Когато човек е сам, практически няма от какво да се бои.

Но той вече не беше сам.

Те го наблюдаваха мълчаливо и чакаха. Жаклин стискаше в едната си ръка брадвата, а в другата — ръката на момчето. Изриъл огледа стаята — счупената масичка, чийто крак се търкаляше по пода до безжизнените пръсти на Кори, засъхващата кръв върху насиненото лице на момчето, вдлъбнатия гипсокартон на стената над канапето.

— Това е от мен — каза Лаймън, проследил погледа му. — Той ме хвърли.

Изриъл погледна праха върху насиненото му подпухнало лице, досети се, че е от стената, и усети как кръвта във вените му се сгъсти и започна да тече по-бавно. Не поглеждаше към трупа на Кори Ранкин, защото не беше сигурен дали няма да вдигне крак, за да зарита мъртвец.

— Тя ли го спря? — попита той, докато оглеждаше вдлъбнатата стена, очертанията на сина, хвърлен от бащата, като негатив на снимка.

— Да — отвърна Лаймън.

Изриъл въздъхна, отдръпна се от трупа и се опита да мисли. Да смели колко бързо са се променили нещата. Зад него вятърът продължаваше да навява дъжд в стаята и на пода се бе образувала локва, розовееща от кръвта на Кори.

Неизбежно, каза си той. Моето присъствие в тази стая е неизбежно, както и тяхното. Досега са ни носили различни бури, но в един момент е трябвало да се сблъскат. И ето ни сега.

Реши да възпре вятъра и дъжда, доколкото бе възможно. Да вижда само стаята и хората в нея, нищо друго. Да забрави за големия див свят навън, където би могъл да изчезне сам.

Когато тръгна към вратата, Жаклин пристъпи напред с брадвата в ръка.

— Ще затворя — каза той, обърнат с гръб към нея. — Ако ще използваш това нещо, сега е моментът.

Намести пропукания лист шперплат в касата на вратата, с което донякъде спря дъжда. Чувстваше се странно спокоен, едва ли не приповдигнат, както веднага след като понесеше първия удар при сбиване. Беше време за отговор, това бе всичко и опростеността на ситуацията му носеше облекчение независимо от залога. След проливането на първата кръв светът ставаше по-малък. За момент поне човек имаше усещането, че може би е в състояние да контролира нещо.

Изриъл отново се обърна към тях. Жаклин го гледаше тревожно. Беше облечена с широко долнище на анцуг и суичър; стъпалата ѝ бяха бинтовани. Лицето ѝ беше бледо и изпито, сякаш от много време насам не се бе показвала на слънце. Тя не му се бе доверила преди убийствата на „Мерео“, отношението ѝ сега едва ли беше по-различно, но динамиката се бе променила. Сега той можеше да излезе навън и да повика полиция и не на него, а на нея щеше да се наложи да отговаря на въпроси.

Да повика полиция.

Такъв очевиден избор.

Защо бе затворил вратата, след като простото решение бе да я остави отворена и да излезе през нея? Вместо това той стоеше при тях, за да го премаже същата каменна лавина.

Ами тръгвай, хайде. Махай се оттук.

Изриъл погледна трупа на Кори Ранкин, после детето, после отпечатъка с формата на дете върху стената. Повдигна ръце с извърнати към тях длани — универсалният жест за Не ви мисля злото.

— Жаклин — каза той, — дойдох тук с надеждата, че мъжът, който сега лежи мъртъв на пода, може да бъде… убеден да ми каже какво знае за теб и Мари. Никога не съм го харесвал, нито него, нито приятелите му, така че сегашното му състояние не ме засяга ни най-малко. Много скоро то ще се превърне в голям проблем за всички нас, но засега не ме тревожи. Разбираш ли?

— Да — каза тя и свали брадвата, без да я пусне.

— Тя трябваше да го направи — повтори момчето, сякаш в мозъка му се въртеше лента, чийто край е залепен за началото.

Изриъл го погледна.

— Колко тежко си ранен, малкият?

— Нищо ми няма. Тя го спря, преди да стане по-зле.

— Разбирам — каза Изриъл, опитвайки се да покаже на това момче, че знае какво е да си в ситуация на живот и смърт.

— Не, не разбираш — каза Лаймън.

Изриъл приклекна, за да го погледне в очите, и попита:

— Знаеш ли кой съм аз?

Избягвайки погледа му, Лаймън кимна.

— Е, добре. Тогава вероятно знаеш, че съм бил в затвора за убийство, нали?

Той отново кимна.

— Убих баща си — каза Изриъл. — Това чувал ли си го?

Лаймън не отговори, но най-после го погледна в очите.

— Можеш да ми вярваш — продължи Изриъл. — Разбирам.

Очакваше в един момент момчето да се поддаде на чувствата си, да избухне в плач, да изпадне в истерия — шокът е нетрайна превръзка за душевни рани — но дотогава щеше да мине време. Освен това то му се струваше закоравяло по начин, неподхождащ на едно дете. И явно имаше доверие на Жаклин.

— Откога си тук? — попита Изриъл, обръщайки се към нея.

— От няколко дни.

— Идваш от „Мерео“?

Мълчание.

— Чу ли за сестра ти?

Тя преглътна и промълви:

— Да, чух.

— Съжалявам.

Жаклин отново понечи да придаде хладно безразличие на погледа си, но после омекна и кимна. За момент му се стори, че вижда момичето, което е била в началото на ужасното ѝ пътуване дотук. После си помисли, че това пътуване е било прекалено дълго, за да си спомня самата тя някогашното момиче.

— Кой те е бил? — попита Лаймън и трябваше да минат две-три секунди, преди Изриъл да се сети, че въпросът е отправен към него. След като видя какво се бе случило в тази стая, не бе трудно да забрави боя, който сам бе отнесъл.

— Едни приятели на баща ти — отвърна той.

Лаймън не изглеждаше изненадан. Кимна, сякаш бе очаквал да чуе точно това и то бе увеличило доверието му към него.

Изриъл поглеждаше ту Жаклин, ту момчето, ту трупа на пода.

— Разкажете ми точно как се случи и ще видя мога ли да помогна.

— Не можеш — каза Жаклин.

— Е, добре. Тогава си тръгвам, а вие останете да чакате Стърлинг да ви дойде на помощ.

Тя беше чувала за Стърлинг. Изриъл го видя по лицето ѝ и по ръката, която се стегна около дръжката на брадвата.

— Имаме избор между две възможности — каза той. — Не съм сигурен дали някоя от тях изобщо ми харесва, затова няма да ви карам да ги харесате и вие. Но може да са по-добри от това, което имате сега. На яхтата са били убити седем мъже, някои от които с пистолетите, които дадох на теб и сестра ти. Тук, на пода, лежи още един убит с оръжието, което държиш в ръката си. Може би си струва да обсъдим възможностите пред нас, докато тук сме само тримата, Жаклин.

Жаклин разтвори пръсти и остави брадвата да падне на пода. Тя изтрака и полегна на една страна сред локвата кръв. Жаклин обви ръка около момчето и каза:

— Трябва да седна.

Отидоха заедно до канапето. Тя продължаваше да притиска Лаймън до себе си. Той я погледна и каза тихо:

— Жаклин?

— Това е истинското ми име, да. Жаклин Пикар. Ти избери как да ме наричаш, Лай-мен.

На него сякаш му бе нужно време да помисли.

— Кой друг стреля на яхтата? — попита Изриъл. — И други пистолети ли имахте?

Жаклин поклати глава.

— Един от мъжете, които бяха там.

— Кой?

— Не му знам името. Дойде с онзи, на когото имахме снимки.

— Снимки ли?

Тя срещна погледа му.

— Имахме снимки на онези мъже. Това бяха билетите за мен и Мари.

Изриъл прекрачи трупа и седна на един от кухненските столове. Извади парчето маркуч и завитите в изолирбанд монети от джобовете си и ги постави на масата. Подпря лакти на коленете си и попита:

— Защо не ми кажеш какво се случи, след като ти дадох пистолетите? И ще преценим какво да правим.

— Нищо няма да преценим. — Гласът ѝ звучеше немощно и примирено. — Нещата отидоха твърде далече, за да поправим станалото.

— Покажи му — каза внезапно Лаймън. Гласът му стресна еднакво и двамата. — Покажи му стаята. Това ще окаже влияние.

Жаклин се извърна към него, сякаш се готвеше да спори и да отхвърли идеята, но видя на лицето му нещо, което я накара да размисли. Двамата се спогледаха мълчаливо.

— Да — кимна тя. — Ще окаже.

48

Изриъл Пайк никога не бе вярвал в духове, преди да влезе в затвора. Всъщност до деня, в който го преместиха в друго крило. Един надзирател го придружаваше по дългия, застлан с плочи коридор, докато неговото съзнание беше изцяло погълнато от книгата, която четеше в момента. Беше трилър от Лори Рой, който му предоставяше възможност за бягство от неговия свят в друг, по-хубав. Но нещо привлече вниманието му към празната килия, край която минаваха, може би самият факт, че е празна — затворите в Мейн бяха пренаселени, както и навсякъде другаде в Америка. Когато погледна вътре, долови нечие присъствие. Нещо мина през решетките и се отърка в него; беше някакво физическо усещане — ненатрапчиво, но достатъчно силно, за да го накара да обърка крачките си. Беше като случайно мимолетно докосване на непознат, с когото се е разминал твърде близо по тротоара, само дето почувства внезапен студ, като от допир до сух лед.

Надзирателят — казваше се Брайън Фриймън — беше добър човек, един от малкото такива, и не му се скара за препъването. Просто проследи погледа му в празната килия и попита:

— Познаваше ли го?

— Кого?

— Чизмър. Умря тук тази нощ. Приятел ли ти беше?

Изриъл никога не бе разговарял с Чизмър, но се улови, че кима.

— Да, приятел — каза той и продължи да усеща студа дълго след като бяха отминали килията.

Беше случка, която искаше да забрави; не я бе споделял с никого, но си я спомни, когато влезе в стаята под мазето в къщата на Литъл Херинг. Докато оглеждаше наоколо, той беше убеден, че някой е умрял тук. Или поне част от някого.

Вътре имаше стари, захабени походни легла, разпръснати безразборно по неравния под. Метални халки, закрепени в каменната зидария на стените над леглата и в плочите на пода; парче верига, захвърлено небрежно в единия ъгъл. Тясното, прихлупено помещение изглеждаше като част от морето, но не притежаваше неговата свежест, неговата откритост. Човек можеше да чуе водата, да я помирише, но не и да я види — стените я спираха като неизпълнено обещание.

Изриъл погледна Жаклин — тази дребна, мълчалива жена с тъмни очи; тя отвърна дръзко на погледа му с някакъв тъжен стоицизъм, сякаш казваше: Да, толкова беше зле, но и Не, не ме пречупи.

— Беше прав, Лай-мен — каза тя. — Оказа влияние.

После седна на едно от походните легла. Момчето като че ли се шокира и Изриъл се досети защо: самото действие изглеждаше светотатствено, като танц върху надгробна плоча.

Жаклин видя изражението му и каза:

— Няма страшно. Това сега е моята стая.

Тя протегна ръка и Лаймън, когото брадвата ѝ бе оставила сирак, прекоси каменния под и седна до нея. Във въздуха около тях се виеше прах, вдигнат от движенията им. Долу между камъните течеше вода. Жаклин гледаше към стъпалата, водещи нанякъде — накъде? Към някое място, изложено на вълните. Изриъл не можеше да каже със сигурност. Тя обаче знаеше. Очите ѝ го казваха. Сякаш очакваше някой да се появи оттам.

— Тук — каза, сочейки приличното на затворническа килия помещение — за мен беше междинна спирка. От една яхта на друга. След като ме взеха от дома ми, не бях стъпвала на твърда земя, докато не стигнахме до Ню Йорк. Или може би до Ню Джърси. Знам само, че бяхме близо до голям град.

— А къде е домът ти?

Тя като че ли не искаше да му каже.

— Най-общо? — настоя той.

— В Канада.

Доста широко понятие, но на Изриъл му беше все едно.

— На остров — добави тя. — По-хубав от този.

— Добре.

— Баба ми още живее там. Когато майка ми почина, вторият ѝ мъж ни отведе от острова. Това беше… началото на лошите неща.

Тя се спря, за да събере мислите си.

— Двете със сестра ми бяхме превеждани през това ужасно място към други. Разрешаваха ми да я виждам толкова, колкото да се страхувам за нея. Също и на нея. Така беше по-лесно да ни държат под контрол. Разбираш ли?

— Ако едната от вас побегне, другата ще си изпати.

— Да. Така продължи известно време.

Тя погледна към момчето.

— Лаймън — каза Изриъл, — би ли отишъл…

— Не ме е страх да чуя историята — каза Лаймън. — Няма да ме заболи. Разбирам повече, отколкото си мислите. А предпочитам да не разбирах. Освен това няма да се отделя от нея.

Изриъл видя истината, изписана на лицето му.

— Е, добре — каза той. — Да я чуем заедно.

Той се обърна отново към Жаклин:

— Ти си очаквала тази яхта. Наблюдавах те, наблюдавах и нея. Направих ѝ снимка. Гледаше към залеза. Дори не беше вдигнала ръка да закрие очи от слънцето.

Сам не знаеше защо каза това, но то явно оказа въздействие върху Жаклин и на лицето ѝ се появи нещо като усмивка, сякаш споменът бе пробил скръбта ѝ.

— Да — каза тя. — Очаквахме я. Когато всичко свършеше, щяхме да се приберем у дома. Така ни беше обещано. — Тя се спря, после добави: — Но те никога нямаше да го допуснат, нали?

— Какво, по дяволите, се случи там?

Изриъл имаше чувството, че отново вижда салона на яхтата, полирания махагон и снежнобелия килим, и масата с всичките онези кристални чаши за вино. Труповете по пода, кръвта по килима, по стените, в душкабината.

— Някой ден ще го разкажа — промълви тя, сякаш на себе си.

49

Мъжът, задействал плана за убийствата, бе установил контакт с Жаклин пет месеца преди това във Форт Лодърдейл. От една година тя живееше във Флорида и все по-рядко виждаше сестра си. Бяха минали близо четири години, откакто ги бяха отвели от дома им. Всеки път, щом останеше сама, Жаклин рисуваше пейзажи от родния си остров, онова чисто място.

Щом приключеше с някоя картина, я изгаряше или накъсваше на парченца. Това бяха нейните спомени и тя не искаше да се изцапат. Миналото ѝ беше чисто, настоящето — ад, а след неуспешните опити за бягство с Мари не виждаше изход, при който сестра ѝ да остане жива.

На няколко пъти бе обмисляла самоубийство. Спираше я само мисълта за Мари.

— Ако бях сама — каза тя на Изриъл, — щеше да е лесно.

Във Флорида беше зима и Жаклин не бе виждала Мари от седмици — откакто им бяха отпуснали няколко часа заедно на Коледа в един скапан мотел в Маями — когато в живота ѝ се появи мъжът с плана.

Идваше с пари и въпроси и отначало тя го помисли за ченге. Нямаше доверие на ченгетата. Мъжът я увери, че няма нищо общо с полицията. Представи се като частен детектив. Жаклин Пикар не му повярва, но беше свикнала да я лъжат. Този мъж обаче беше различен от другите. Държеше се така, сякаш не се бои от нищо, а когато ѝ даде обещание, тя прецени, че то ѝ звучи правдоподобно, защото повечето лъжци бяха страхливци.

Казваше се Карузо.

Карузо ѝ предложи повече пари, отколкото бе виждала през живота си, за да му каже всичко, което знаеше за един мъж. Показа ѝ снимки на мъжа. Името му било Пол Гарднър.

Това име не ѝ говореше нищо. Не и тогава. По-късно, разбира се, щеше да узнае историята и амбициите му. За момента той беше просто едно познато и омразно лице.

В един момент, не много отдавна, но след толкова много преживени травми, че сякаш се бяха случили другиму, Жаклин и Мари се бяха озовали на борда на яхта, собственост на брата на Пол Гарднър. Тя не знаеше имената на двамата мъже и бе останала с впечатление, че са псевдоними, но помнеше името на яхтата.

„Мерео“.

Беше се зачудила какво ли означава то, също както и Изриъл Пайк щеше да се пита след време, докато седеше в стаята за разпити и обясняваше как се е качил на яхтата, за да преброи труповете.

Тя си спомняше, че е прекарала на яхтата почти цялото лято, без да знае от кое пристанище са тръгнали, нито на кое се връщат. Спомняше си лицата, телата, дъха на мъжете, миришещ на алкохол и пури. Болката и синините. Смеховете. Кървенето под душа. Розовите хапчета, белите хапчета. Безспирното люлеене на света под палубата.

Можеше да разкаже всичко това на Карузо. Но не го направи. Онова, което ѝ бе предложил в замяна, не я интересуваше. Не, тя не искаше пари. Искаше сестра си.

И да се върне благополучно у дома.

Каза това на Карузо, той я изслуша и си тръгна. Тя щеше да си помисли, че няма да го види повече, ако не бяха странната му самоувереност и безстрашието му. Жаклин имаше за него стойност, каквато не бе имала за никого преди. Ужасна по вид стойност, но тя я усещаше — имаше нещо като власт. Не защото той я уважаваше или се интересуваше от нея, а защото тя притежаваше нещо, което Карузо не можеше просто така да получи.

Беше очаквала да я удари, когато отказа да му каже каквото и да било; беше се подготвила за насилие и заплахи. Той обаче не беше от мъжете, които бият. Вероятно си мислеше, че такива действия са под достойнството му и не вършат работа. Беше си тръгнал, без да каже дума.

На следващия ден шофьор откара Жаклин до един хотел на плажа, в един свят, напълно различен от мотелите, които познаваше от другата страна на магистралата. Тя и преди бе идвала в този хотел, но никога сама. Този път бе придружена до един от познатите ѝ апартаменти, където откри не поредния насилник, а сестра си.

Бяха сами, бяха заедно за пръв път от толкова време. Без мъже, които да ги заплашват. Да ги удрят. Да ги насилват.

Така минаха пет дни. Пет дни на изискано бездействие. Нищо лошо не се случваше. Бяха свободни да се движат наоколо, а персоналът на хотела им сервираше превъзходни ястия.

На шестия ден дойде Карузо.

Поиска да знае дали си е заслужил разговор. Не използва думата доверие — тя за пореден път си каза, че той смята подобни тактики за глупави и под достойнството му — и в известен смисъл Жаклин оценяваше това. Карузо беше човек, който виждаше, и то ясно, тъмната страна на света. И не намираше смисъл да се преструва. Тя го бе помолила да прекара известно време със сестра си и той бе изпълнил молбата ѝ. Бе му поискала да се прибере благополучно у дома и се надяваше да изпълни и това.

Дори само защото тя значеше толкова малко за него.

Не, не беше само това — Жаклин подозираше, че той иска да я отпрати възможно по-далече от всичко, което знаеше във Флорида, защото я беше открил там. Колкото по-далече беше Жаклин Пикар от Карузо, толкова по-сигурен щеше да се чувства той, след като изпълнеше възложената му задача.

Тя все още не разбираше каква е задачата.

Същия ден, седнали на терасата на хотела в Маями, Жаклин и Мари разказаха на Карузо какво си спомнят за мъжа на снимките — Пол Гарднър. Карузо записа разговора, задавайки тук-там по някой въпрос, след което отново си тръгна. Когато се върна на следващата сутрин, странното усещане за власт на Жаклин се засили.

— Казах му, че не искаме пари. Искахме да се приберем — обясни тя на Изриъл и Лаймън. — Заявих го твърдо. Това бяха моите условия. Не очаквах да се съгласи; никога досега не бях успявала да наложа на някого условията си. Но нещо в него ми казваше, че мога да опитам. Не защото беше толкова мил, а защото онзи политик, Гарднър, значеше много за него. Затова му казах да си задържи парите, но да се погрижи да си идем у дома, при нашата баба, на нашия остров. Той ми отговори, че за да стане това, трябва да му дам нещо повече от думи, и ни показа някаква камера, толкова малка, че ми се струваше невероятно да работи.

Тя вдигна ръка с палец и показалец, доближени на няколко милиметра един от друг, за да покаже миниатюрния размер на камерата, и Изриъл си спомни за чиповете, които бе открил в ботушите и шапката си.

Двете ще отидат на север, бе казал Карузо. Пак на онзи ужасен остров, който помнеха, но нямаше да бъдат настанени в онова прокълнато от Бога мазе, където морето се блъскаше в каменните основи. Това им обеща. Щяха да са заедно и в безопасност. И да изчакат завръщането на една яхта на име „Мерео“.

След което да бъдат отведени на нея.

— Трябвало да носим камерите в себе си и после, когато изпълним задачата, сме щели да си идем у дома. Помислих си, че разбирам какво се иска от нас да запишем. Мисля, че и ти го разбираш, виждам го по лицето ти.

Изриъл Пайк изпита остър пристъп на срам, сякаш разпознаването на злото у други означаваше, че то живее по някакъв начин и у него. Може би беше така. Човек идваше на този свят с душа, която може да бъде покварена. Важното беше дали се бори с покварата, колко дълго се бори и колко упорито.

Жаклин бе разбрала погрешно какво иска Карузо. Той ѝ беше обещал никой на борда да не ги докосва, дори им бе казал, че ще имат бодигард. Когато Мари настоя да знае какво точно ще става на яхтата, какво се иска от тях да записват на тези микроскопични камери, Карузо ѝ отвърна, че предназначението им било да опреснят нечия памет.

— Вечно ще помня тази фраза — каза Жаклин. — Той ни каза, че ще познаваме някои от мъжете на яхтата, и беше любопитен да знае дали ще преглътнем това. Дали ще запазим самообладание, това бе думата, която използва. Да запазим самообладание в присъствието на тези мъже.

По лицето ѝ премина безрадостна усмивка.

— Аз го уверих, че ще се справим.

По-малко от двайсет и четири часа след споразумението, постигнато в онази хотелска стая във Флорида, Жаклин и Мари били откарани на север със самолет. Никога преди не били пътували със самолет и понеже нямали документи за самоличност, никоя авиокомпания нямало да ги допусне на борда си. Това не било проблем за Карузо, който ги качил на частен самолет. Кацнали на писта, заобиколена от скали и бурно море. Наоколо не се виждали никакви следи от човешко присъствие освен една кола. Тя ги откарала до малко пристанище в залив, миришещ като родния им остров — на студено и чисто.

Там ги чакали двама мъже. Единият управлявал лодката, другият бил полицейски служител с униформа, наперен и безразличен към възможността някой да ги наблюдава.

Казвал се Стърлинг Пайк.

50

— Той ни обясни, че това е неговият остров — каза Жаклин Пикар. — И ако изобщо ни мине през ума да бягаме, да търсим помощ или да му навлечем неприятности, той ще научи веднага, ще ни спре и ще си платим. Беше много различен от Карузо. Някак по-запознат с онова, което бях преживяла преди.

При новината, че Карузо е имал за съюзник Стърлинг, Изриъл изпита дълбоко разочарование. Той винаги бе имал подозрения относно този мъж, но се бе надявал, че поне е искрен в презрението си към помощник-шерифа. Спомни си как се бе усъмнил в Салазар и се бе доверил на Карузо и едва не му прилоша.

„Това е моят остров“, беше им казал Стърлинг.

Натъртените от боя ръце на Изриъл го заболяха от свиване и разпускане на юмруците.

— Кой беше другият мъж? — попита той.

Жаклин се поколеба и погледна към Лаймън.

— Баща ми ли? — попита той и Изриъл изпита чувството, че в гръдния му кош се е провряла змия и е забила в сърцето му отровните си зъби. Това дете знаеше твърде много за света.

— Да — каза Жаклин.

Лаймън прие новината почти без да реагира, но Изриъл знаеше, че мислено сгъва ужаса като носна кърпичка, за да го мушне някъде в гънките на душата си. Той щеше да вижда лицето на Жаклин каквото беше в този момент, и в безсънните си нощи да се пита какво ли съдържа кръвта, течаща в жилите му, и дали един ден то няма да излезе наяве против волята му. Щеше да се бои едновременно от бащините си гени и от преживяното с него. Такова беше наследството на един зъл баща.

Стърлинг Пайк и Кори Ранкин откарали сестрите Пикар от онова задрямало градче на залива до острова, който и двете помнели, макар да научили името му едва при повторното си идване на него. Салвейшън Пойнт.

— Този път на острова ни беше по-леко в сравнение с онова, което помнехме отпреди — Жаклин посочи помещението, в което се намираха. — Не видяхме повече това място. Спомняш си къде бяхме, в онзи апартамент. Там се чувствахме едва ли не като на хотел. Бяхме сами, но те ни наблюдаваха, разбира се. Когато ти дойде първия път, отначало си помислихме, че си един от тях.

— Не съм.

— И Мари смяташе така. Каза, че си ѝ се сторил различен.

— Какъв по-точно съм ѝ се сторил? — Беше абсурден въпрос за момент като този, но Изриъл държеше да знае, искаше да се убеди в разликата между себе си и такива като Стърлинг и Карузо. Искаше да чуе „добър“ или „честен“.

— Опасен — отвърна без колебание тя. — Затова реши да ти поиска оръжие. Да се пробва, пък каквото стане. Кой би дал оръжие на непознати? Ти, който живееше на този ужасен остров и ни увещаваше да се доверим на полицията? Беше толкова глупаво да ти иска пистолети.

Изриъл се засмя горчиво.

— И въпреки това ви ги донесох.

— Да — каза Жаклин. — Направо не беше за вярване. На мен ми беше все едно. Пистолетите ми изглеждаха прекалено малки, за да могат да променят нещо. Но Мари каза, че сега имаме шанс, какъвто не сме имали преди.

Изриъл не знаеше какво да си мисли, след като бе видял резултата. Пистолетите може би им се бяха сторили малки, но бяха донесли голяма промяна.

— Как ги внесохте на яхтата?

Жаклин Пикар срещна погледа му; устните ѝ бяха стиснати в тънка линия.

— Мъжете, които ни чакаха на яхтата — каза тя, — обичали момичета с определен външен вид. С дълги шлифери, отдолу по бански. Без шлиферите щеше да е трудно да внесем пистолетите на яхтата. Но те ни искаха така.

Радвам се, че сте ги убили, каза си Изриъл; тази мисъл му мина толкова внезапно, че за малко не я изрече на глас. Тя го наблюдаваше, сякаш бе чула неизреченото. Той отмести поглед встрани.

— И никой не ви провери за оръжие?

— Не. Ние бяхме тяхна собственост. Мислеха си, че в нас няма нищо, което да не са разбрали.

Ние бяхме тяхна собственост.

Изриъл усети, че ръцете му отново са се свили в юмруци. Разтвори ги и постави длани върху коленете си.

— Кори ли ви откара на „Мерео“? — попита той.

Тялото на Лаймън се стегна при споменаването на баща му.

— Да — каза Жаклин.

Тя безпогрешно улови реакцията на момчето. С цялото си поведение Лаймън показваше, че може би по-добре от всеки друг си дава сметка какъв е бил баща му. Несъмнено беше така, но на нея не ѝ ставаше по-леко от това.

— Стърлинг беше ли с него? — попита Изриъл.

— Не. Кори беше сам.

Изриъл си представи дългото пътуване през студените води до чакащата яхта с всичките властни мъже на нея.

— Защо не застреляхте него? Защо изчакахте да стигнете до яхтата?

— Лодката му не ставаше за нищо. Трябваше ни истински плавателен съд. Бяхме на двеста мили от нашия остров. Освен това смятах, че най-вероятно Карузо не очаква да го измамим.

Покварен, но прагматичен. Нейните инстинкти ѝ бяха подсказали същото за Карузо, каквото и неговите собствени.

— Как се развиха нещата на яхтата? — попита той. — Видях резултата, но… как се случи всичко?

Бързо, каза му тя. Много по-бързо, отколкото очаквала. Кори Ранкин ги откарал до „Мерео“ и си тръгнал. Те нямало да го видят повече. Щели да слязат от яхтата на друго пристанище — Бар Харбър, Рокланд, някъде по на юг. Карузо ясно им го обяснил. Когато всичко приключело, уверил ги той, неговият екип щял изцяло да контролира ситуацията.

Неговият екип, както бе разбрала междувременно Жаклин, работел за другия политик — бившия съдия, съперника на Гарднър за сенатското място. Хосмър. Политическата власт в Съединените щати според Карузо зависела от появяването на борда на „Мерео“ на две жени с „определен външен вид“, отвлечени от дома си като деца и подмятани от трафиканти нагоре-надолу по Източното крайбрежие.

— Чакай малко — каза Изриъл. — Моят чичо е работил за Карузо. Това означава ли, че е работил и за Хосмър?

Жаклин сви рамене. Това нямаше никакво значение за нея. Но за него беше огромно откритие. Стърлинг беше свързан с Гарднър, не с Хосмър. Гарднър, а не Хосмър, се беше заклел да отвори отново Ничията зона.

— Стърлинг се е отрекъл от него — каза Изриъл. — Хем бил негов човек, негов съюзник, а се отрича от него. Колко ли са му платили?

Разбира се, Жаклин Пикар нямаше отговор на този въпрос.

— Какво стана, когато се качихте на яхтата? — попита Изриъл.

Според плановете на Карузо сестрите Пикар трябвало да играят на „Мерео“ единствено ролята на нагледно пособие. Живо доказателство за заплахата, надвиснала над Гарднър, напомняне, че тайните му са разкрити.

Жаклин и Мари били застанали в салона, където шампанското се охлаждало в шампаниерите, и чули как Хосмър обяснява на останалите кои са те и какво са готови да кажат в съда. Казал също, че са заснели преживяното с Гарднър. Това е лъжа, помислила си Жаклин, блъф. Или може би не. Тя не знаела за никакви снимки или видео, което не означавало, че няма такива.

Хосмър казал на Гарднър да приеме тази среща като подарък. Щял да му предостави възможност да прекрати кампанията си, да обяви това като свой личен избор и тогава Хосмър нямало да извади сестрите на светло. Двете с Мари стояли прави, докато останалите разговаряли за тях и около тях, сякаш не ги забелязвали. Жаклин усещала гнева на сестра си като живо присъствие в салона на яхтата. Но Пол Гарднър ги погледнал и видял в тях две непознати.

— Никакъв признак, че ни помнеше — каза тя. — Мисля, че това беше моментът, в който Мари започна да се променя. Той ѝ бе причинил болка, а дори не си спомняше коя е.

Тя погледна изпитателно Изриъл.

— Гарднър да ти е бил приятел случайно? Имам чувството, че всички на този остров са негови приятели.

— Не бяхме особено близки. Той ме съдеше за убийство, но дори не си даде труда да влезе в залата, за да го направи лично.

Тя кимна едва забележимо, сякаш това ново разкритие, че е бил съден за убийство, ни най-малко не я изненадваше и изцяло се вписваше в представите ѝ за него, както би реагирала, ако мъж с овехтяла каубойска шапка ѝ бе казал, че е израсъл в ранчо.

Известно време единственият звук беше плисъкът на вълните под каменното мазе, докато Изриъл чакаше Жаклин да събере мислите си и да доразкаже историята. Пое си дъх и кръстоса глезените си. Размърда предпазливо стъпала, направи гримаса.

— Гарднър посрещаше всичко със смях — продължи тя. — Смееше се и размахваше ръце, ето така. — Направи презрителен жест като човек, който пропъжда досадна муха. — Каза: „Пусни курвите си да говорят пред медиите. Никой няма да им повярва“.

Ръцете на Изриъл го заболяха и за пореден път трябваше да разтвори стиснатите си юмруци.

— Това бяха последните му думи — добави Жаклин Пикар. — Още щом ги каза, Мари го простреля в гърдите. Когато той падна на пода и я погледна, май я позна. Мисля, че най-после си спомни коя е.

Каза го с равен тон, но Изриъл си помисли, че това има голямо значение за нея.

— След това — каза Жаклин — настана хаос.

Изриъл си спомни какво бе видял на яхтата.

— Но тя не ги е застреляла всичките — каза той.

— Не. Мъжът, който беше с Хосмър, уби повечето.

— Джей Наш.

— Беше му бодигард. Човекът, който трябваше да ни пази. Но престрелката я започна друг. Може би той беше бодигардът на Гарднър. Носеше униформа на член на екипажа. Когато сестра ми застреля Пол Гарднър, мъжът с униформата дойде изотзад и стреля по нея. Не я улучи. Мисля, че улучи друг от мъжете. А може да се е целил в Наш. Не знам, трудно беше да се каже. Изведнъж всички извадиха пистолети и почнаха да стрелят, а аз исках само да се махна оттам. Да оживея. Помня шума, помня стрелбата, кръвта, помня как си мислех, че от много време не сме били толкова близо до дома.

— Сестра ти е стреляла само веднъж? — попита Изриъл.

Тя не отговори веднага.

— Братът на Гарднър побягна и се скри. — Изглеждаше невероятно тъжна, когато каза: — Мари тръгна след него. Той също я беше наранявал. Тя нямаше да го остави да се измъкне.

Изриъл си припомни как изглеждаше мъжът в душкабината, когато го откри. Беше застрелян от близко разстояние в главата. Не, Мари Пикар не го бе оставила да се измъкне.

— Знаеш ли кой уби капитана? — попита той. — Онзи в кабината до мостика. Когато го открих, държеше радиостанция в ръката си, сякаш беше викал помощ. Или поне се беше опитал.

— Нашият бодигард. Джей Наш. Той изтича там. Не искаше никакви обаждания по радиото, докато не обмисли какво да прави по-нататък. Това ни каза, след като всичко приключи и останалите мъже бяха мъртви: че му трябва време да обмисли.

Печелел е време. Имал е часове за размисъл, докато нещата се поуталожат.

— Той слезе обратно долу, Мари се качи при нас и отново стана тихо. В един момент огледа убитите в салона, много от тях застреляни от него, и го виждах, че си мисли какво обяснение да даде за всичко това. Толкова много смърт. Каза, че трябва да съчини някаква история.

Наш през цялото време е бил човекът на Карузо, помисли си Изриъл. От играта с пистолети до обяснението без запъване.

— Затова ли някои бяха съблечени? — попита той. — Заради историята, която е съчинил?

— Да.

— Какво се е надявал да си помислят хората?

— Не знам. Убедих се само, че и ние сме част от измислицата. — Гласът ѝ беше равен и мрачен като спокойно море през нощта. — Виждах го как подрежда нещата в главата си. Не знам какви точно, разбира се, но ми стана ясно, че обмисля следващите си действия. Сложи си ръкавици и започна да съблича дрехите им. Премести някои от труповете. В една от каютите намери пари. Бяха много… поне за мен. Но може би не толкова много за когото и да било от тях. Сложи ги в една чанта, даде я на сестра ми и ѝ поиска пистолета. Мари беше в шок. До момента не бе казала дума. Тя взе парите и му подаде пистолета. Това беше грешка. В този миг вече знаех. Бях разбрала плана му.

Изриъл си каза, че и той го е разбрал. Като ученик на Карузо, Джей Наш бе решил, че убийствата трябва да се припишат на сестрите Пикар. И че трябва да убеди света в това.

— Щял е да ви убие — каза той. — И да хвърли вината върху вас.

— Има една стара поговорка: трима могат да опазят тайна само ако двама от тях са мъртви.

— Така е.

— Не поиска моя пистолет — каза Жаклин, — защото не го беше видял. Не знаеше, че и аз имам оръжие. Беше в джоба ми, но нито за миг не го бях извадила дори когато беше най-страшно. Дали от шок? От страх? Не знам. Но го видях как се оглежда в това ужасно, кърваво помещение, после поглежда към мен и сестра ми и… — Тя си пое дъх. — И го убих. — Някакво мускулче на шията ѝ потрепери. — Искахме само да си отидем у дома.

Дълго време никой не проговори. Накрая Жаклин наруши мълчанието:

— Останахме сами с онези мъртви мъже. Тогава нямахме избор.

Разбира се, помисли си Изриъл. Какъв избор имаш, когато си застанал над трупа на човек, когото си убил, на яхта, носеща се без управление някъде из Северния Атлантик?

— Виждахме острова — каза тихо тя. — Този ужасен остров. Знаехме, че водата е студена, но това беше единствената суша наблизо. Изглеждаше просто ей там. На яхтата сигурно е имало спасителни жилетки. Едва по-късно се сетих за това. За момента просто… така ми се искаше да се махна оттам, а островът беше толкова близо.

Изриъл си спомни къде видя яхтата „Мерео“ на дрейф, огряна от изгряващото слънце. Сушата е била наблизо наистина, но водата е била студена, а скалите — безмилостни.

— Били сте заедно във водата? — попита той.

— Да. За малко. После Мари дръпна напред. Помислих си: това е добре, ще успее. Аз щях да се удавя. Сигурна бях. Океанът беше леден и твърде силен. Радвах се, че е дръпнала напред.

— Ти как успя? — попита Изриъл.

Усмивката ѝ беше толкова тъжна, че той извърна глава.

— Чантата с онези ужасни пари — каза тя. — Беше направена така, че да плава. Представяш ли си?

Той кимна.

— Водонепромокаема. Да, разбира се.

— Мари не искаше да я остави на яхтата. Беше твърдо решена да си тръгне оттам с… нещо. Мислех си, че ще се удави заради нея. Затова ѝ я взех. — Тя се поспря, избърса с длан челюстта си и извърна поглед встрани. — Но чантата плаваше. Парите останаха над водата и се оказаха в мои ръце.

— Дълго време ли стоя тук? — попита Изриъл. — Или започна отнякъде другаде, преди да се добереш до тази къща?

— Бях тук. Повечето време в тази стая. Не съм сигурна колко време е изминало, преди да се появи Лай-мен. Часове или дни. Стори ми се цяла вечност… или един миг. Сестра ми я нямаше. Беше изчезнала.

Тя замлъкна, очевидно изтощена. Беше приключила с разказа си.

Изриъл отиде до старите каменни стъпала, по които се излизаше от стаята. Водата се отдръпваше с отлива и разкриваше още стъпала. Той си даде сметка, че те водят към подковообразното заливче зад Литъл Херинг. При подходяща дълбочина оттук можеха да се внасят и изнасят неща.

Или хора.

При прилив вратата просто изчезваше. Той си спомни историите за контрабандисти от отдавна отминали времена, които бе чувал от дядо си в онази ухаеща на дървени стърготини работилница за лодки. Когато стигнеше до страшната част от историята, старецът драматично понижаваше глас, после се подсмихваше с шеговито блеснали очи, за да му покаже, че всичко това е останало далече назад. И че малкият Изриъл е в безопасност.

Беше по времето, когато баща му си изкарваше хляба като рибар, а не като трафикант на хора.

Той се извърна с лице към Жаклин.

— Още преди да се случи всичко това, аз ти предложих да те свържа с една полицайка, на която можеш да се довериш.

Забеляза колебанието ѝ.

— Дали ще има някакво значение за теб, ако ти кажа, че въпросната полицайка е била тук, в тази стая? Искам да кажа, че е преживяла всичко това.

Това я накара да се сепне.

— И ти го вярваш?

— Да — отвърна той. — Тя ме е лъгала за други неща, но не смятам, че има нещо фатално в лъжите ѝ. Вярвам ѝ, че е била в тази стая. Също като теб.

Жаклин не отговори веднага и това му хареса. Беше свикнал да прави грешни избори и знаеше риска от поемане на първата ръка, протегнала се за помощ.

— И най-добрият сценарий — каза той — включва да си признаеш, че си убила двама души. Един на яхтата, с пистолет, даден ти от мен, и един тук. Мога да ти свидетелствам за обстоятелствата, при които е убит вторият, да обясня, че си защитавала дете, но аз не съм човек, на когото полицията би имала доверие.

Тя кимна едва забележимо.

— Но от начина, по който са се развили нещата на яхтата — продължи той, — за теб произтичат повече неприятности. Ти няма да си единствената със своя версия за това как си се озовала там и какво си правила. Няма значение, че си единствената оцеляла, това няма да попречи на други да имат своя версия по въпроса. Особено Стърлинг и Карузо. Единствената причина да се стремят изобщо да научат твоята истина е да подкопаят доверието в нея по най-ефикасния възможен начин.

Тя все още мълчеше. Седеше насреща му и го гледаше. Момчето също го наблюдаваше. Всички очакваха Изриъл да предложи някакъв хитър план. Докато неговият собствен план по-рано същия ден бе да избяга и да се укрие… с помощта на Карузо. Да изчезне.

Той отново се замисли за неизбежността. За съдбата. Защо изобщо се беше съгласил да се върне отново на това парче скала в Северния Атлантик?

Заради тази жена и това момче, каза си той.

Заради невинните.

Разтърка с длан челюстта си, погледна към водата долу и каза:

— Останалият свят те смята за мъртва. Откриха сестра ти и решиха, че си ти. Не мисля, че изобщо някой те търси. Освен на дъното на океана.

Погледът ѝ беше по-скоро заинтригуван, отколкото уплашен.

— Казваш, че домът ти е на около двеста мили оттук. Сигурна ли си в това?

— Да.

— Имам моторница, която може да ги измине — каза той, като се питаше що за глупак би могъл да изрече на глас тези думи. — Ако можем да те откараме дотам, а останалият свят да си мисли, че си мъртва… това не би било твърде лош вариант.

Тя не искаше очите ѝ да излъчват надежда, но не можеше да им попречи.

— Би могло и да се получи — продължи той. — По-вероятно е да не стане, но би могло… ако бяхме само двамата и си говорехме само за „Мерео“. Но не сме.

Лаймън веднага схвана намека. Изправи се и изгледа Изриъл.

— Аз я опазих в тайна. Ти току-що се включи.

Изриъл едва не се изсмя. Спря го само сериозното до свирепост изражение на детето.

— Вярвам ти — каза той. — Но все пак трябва да обясняваме кой уби баща ти.

Видя как раменете на Жаклин се прегърбиха леко, усети колко жестоко е постъпил, споменавайки моторницата, с което ѝ бе създал илюзия за спасение. Къде, по дяволите, му беше умът? Понечи да се извини, но в този момент Лаймън посочи някъде покрай него, към стъпалата, водещи надолу към водата.

— Не е нужно — каза той. — Не и ако се отървем от него.

Изриъл Пайк, убил собствения си баща на остров Салвейшън Пойнт, погледна към Лаймън, чийто баща лежеше мъртъв над главите им, и си помисли: За нищо на света не мога да го направя.

По някаква причина обаче не успя да изрече тези думи на глас.

— Ела, момче — каза той. — Искам да поговоря насаме с теб.

51

Лаймън хареса Изриъл Пайк. Което беше странно предвид факта, че той е убиец, но на Лаймън му се струваше такъв, какъвто винаги бе искал да е баща му — способен да изслушва, да усеща чувствата на другите, да обмисля нещата от различни страни. И най-вече честен човек.

Хм.

Честен по определен начин във всеки случай. И то по правилния начин, мислеше си Лаймън. Той дълго не бе вярвал, че съществуват степени на честност — за него всичко беше черно или бяло, топло или студено, лъжа или истина. Но вече не мислеше така. Беше почти убеден, че и Изриъл Пайк не мисли така.

Пайк го накара да седне до него на стъпалата, където Секира да не ги вижда и чува. Лаймън пет пари не даваше дали истинското ѝ име е Жаклин, за него тя си оставаше Секира. Неговата приятелка. Неговата съюзница.

— На колко си години? — попита Пайк.

— На дванайсет.

— Ти би трябвало да си още дете.

Лаймън не знаеше какво да отговори на това.

— Но не си — продължи Пайк. — Ти не си детето, което би желал да бъдеш. Вече не. Значи няма да ти говоря като на дете. Това са важни решения. Искам да чуя мнението ти. Следиш ли ми мисълта?

— Да.

Очите на Пайк бяха приковани в неговите.

— Трупът на баща ти е горе — каза той. — И двамата знаем недостатъците му. Няма да се опитам да го оневинявам само защото е мъртъв. Но трябва да знам… тя имаше ли избор?

— Какво?

— Когато го уби — каза тихо Пайк, — налагаше ли се да го направи?

Лаймън отново видя стаята по време на бурята, видя как баща му нахълта вътре, видя изражението му, когато откърти крака на преобърнатата салонна масичка и пристъпи към него. Затова отговори:

— Да. Трябваше да го спре със сила. Понеже той нямаше да се спре сам.

Пайк се взря в него и каза:

— Ти ѝ вярваш.

— Да.

— Защо?

— Защото тя просто иска да си иде у дома — отвърна Лаймън. После добави със свито гърло: — И защото се бореше за мен. Не побягна. Аз се опитах да понеса всичко, за да му попреча да я открие, но тя… тя не ми позволи. Не го остави да… — Той не довърши изречението. Избърса лицето си с длан и повтори: — Тя просто иска да си иде у дома.

— Знам.

— Ще я пуснеш ли?

— Това не го решаваме ние. За момента да, но не и изобщо. Полицията няма да се спре. Ако беше само това тук с баща ти, сигурно щяха да се откажат. Неприятно ми е да го кажа, но нямаше да се престарават. Обаче хората, които са умрели на онази яхта? — Пайк поклати глава. — Такова нещо не се спира лесно. Полицията ще я търси и ще я намери.

— Може би — каза Лаймън. — Но и така да е, не бива да става тук.

— Какво искаш да кажеш?

Лаймън посочи надолу, където бяха плесенясалите легла в каменната стая.

— Ако полицията я открие сега, след всичко случило се, поне да не е в тази стая.

Пайк въздъхна и прекара ръка по лицето си. Кокалчетата на пръстите му бяха нашарени от белези.

— Знам — каза той. — Прав си за това.

Лаймън си мислеше, че Секира би могла да се справи. Да изчезне. Той желаеше това да се случи, понеже тя го желаеше, но наред с това си представяше и света извън остров Литъл Херинг. Света без Секира и баща му, двете сили, които го бяха приклещили между себе си.

— А аз къде ще отида? — попита.

Прост въпрос, който заслужаваше прост отговор, но такъв не последва.

— Не съм сигурен — каза накрая Пайк.

Поне беше откровен. Лаймън кимна. И двамата замълчаха.

— Дори сега тя да изчезне — каза след известна пауза Пайк, произнасяйки бавно думите, сякаш се спираше да обмисли всяка възможност, — дори и трупът да изчезне, остава сцената горе. Тотално опустошение. На едно ченге няма да му трябва много време, за да се сети, че в тази стая са се случили много неща, и то преди да са дошли криминалистите, за да търсят ДНК. И кръв. Там има много и от нейната.

Лаймън си представи кървавите ѝ стъпки из цялата къща, вдлъбнатината с неговата форма в картонената стена, кръвта по канапето, дрехите, които ѝ бе донесъл от къщи, и си даде сметка, че не може да почисти всичко, не и достатъчно добре. Просто нямаше как да стане.

— Можем да запалим къщата — предложи той.

— От години тук няма електричество. Изключено е да стане случаен пожар.

— От силната буря например — каза Лаймън. — От някоя мълния.

За миг му се стори, че Пайк ще се изсмее на думите му, макар и не подигравателно.

— Мълниите престанаха, а дъждът още не е спрял. Иначе оценявам… находчивостта ти. — После добави с по-тих глас: — Оценявам доводите ти, искам да кажа. И това, че имаш сърце.

Лаймън извърна глава; искаше му се да предложи на Пайк нещо повече от сърце, нещо като добра идея. Не желаеше нищо по-силно от това да види Секира в безопасност.

— Беше лоша идея от моя страна — каза Пайк. — Не трябваше да го казвам. Съжалявам.

Лаймън отново се извърна към него.

— Мога аз да я запаля — каза той. — И да си призная.

Пайк зяпна смаяно.

— Наистина мога — настоя Лаймън. — Това е единствената лъжа, на която баща ми някога е повярвал. Казах му, че съм бесен на майка ми, задето си е тръгнала, и на него, задето е останал, затова съм изгорил разни неща. И той ми повярва, защото повечето беше истина. Във всеки важен смисъл беше истина.

Изриъл Пайк си пое дълбоко дъх.

— Аз съм просто един глупак — каза той. — Седем мъже са убити, някои с моите пистолети, наоколо обикалят като акули хора с повече власт, отколкото мога да си представя, а съм седнал да слушам едно дете.

Да слушам. Това бе единствената дума, която имаше значение за Лаймън.

Той не се сдържа и попита:

— Защо си ми направил снимка?

Изриъл Пайк изглеждаше толкова смутен, че Лаймън веднага съжали за въпроса и се канеше да се извини, когато Пайк му отговори:

— Няма нищо нередно в нея. Жалко, ако Стърлинг ти е внушил, че има. Май вече съжалявам, че я направих. Но не съм искал да ти навредя.

— Не съм казал такова нещо. Исках да попитам… ами аз вече те питах. Защо си ме снимал?

Последва дълго мълчание.

— Защото тичаше по ония скали, сякаш беше в безтегловност — каза накрая Изриъл Пайк. — Защото тичаше, сякаш знаеше, че ще стигнеш, и нямаше съмнение, а само кураж. Не бях виждал друг да тича така. Или поне отдавна не. — Той млъкна и след малко добави: — Няма смисъл в това, което ти говоря, знам.

— Има — каза Лаймън. — Струва ми се, че има.

Пайк го погледна и се усмихна. За убиец имаше най-милата усмивка.

— Хайде — каза той. — Тя те чака.

После стана и поведе Лаймън обратно към стаята, където ги очакваше Секира. В очите ѝ имаше безмълвен въпрос.

— Имаш болки — каза Пайк. — Много ли е зле?

— Не толкова. Лай-мен ми донесе едни хапчета. Помагат.

— Не достатъчно. Не си в добра форма.

— И ти също. И той. Всички изпитваме мозъчна болка.

Лаймън се усмихна, а Пайк го погледна озадачено.

— Можеш ли да се движиш достатъчно, за да се качиш на моторна лодка? — попита той Жаклин. — Да стоиш права и да се бориш с вълните, ако се наложи?

— Да.

— Лесно е да се каже. По дяволите, знаеш ли изобщо как се управлява лодка?

— И аз съм израснала на остров — каза тя. — Мислиш ли, че едно момиче от остров не знае как се кара лодка? Може би знам по-добре и от теб.

Изриъл Пайк се усмихна дяволито.

— Като нищо.

Гръдният му кош се изду и спадна от дълбока въздишка. Той вдигна покритата си с белези ръка, прекара я по тила си и потърка късо подстриганата си коса, сякаш това движение го успокояваше.

— Това е най-глупавият план, който е измислян някога в цялата история на този шибан остров — каза Пайк. — Но знаеш ли какво? Не е от най-лошите. Има разлика между глупав план и лош план. Както и разлика между мъдър избор и правилен избор.

Лаймън слушаше със свито сърце. Усети ръката на Секира върху своята и я стисна.

— Има две неща, по които трябва да сме наясно — продължи Пайк. — Първо, планът е глупав, а глупавите планове обикновено не работят. — Той погледна строго Секира. — Аз съм бил в затвора. Не умирам от желание пак да попадна там, но вероятно ще попадна. Ти също. Ти си по-умна от мен. Затова не забравяй, че е възможно да си намериш адвокати по твой избор, хора, които да ти вярват, които да накарат и други да ти повярват, и…

Секира го накара да млъкне с най-тъжната усмивка, която Лаймън бе виждал.

— Представи си, ако това стане — каза тя. — Представи си живота ми след това. Като жената, убила един от тези мъже. Можеш ли да си го представиш? Можеш ли да го видиш този живот?

Пайк кимна.

— Да — каза тихо той. — Мисля, че мога.

— Те сега си мислят, че съм на дъното на морето — каза Секира. — Ако има дори най-малък шанс да се измъкна, аз бих рискувала.

Известно време Пайк остана мълчалив. После каза:

— Проблемът, който не дооценяваме в момента, както сме разгорещени, адреналинът ни кипи и тъй нататък, е, че те ще трябва да съчинят някаква история. Ще го направят и някой ще трябва да опере пешкира. Карузо не лъже в това отношение.

Секира извади изпод суичъра си малко колие — проста верижка с висулка на нея. Сложи висулката в шепата си.

— Аз знам историята — каза тя. — Истинската.

Изриъл Пайк я разбра преди Лаймън.

— Това ли е камерата, която Карузо ти е дал?

Тя кимна.

— Работи ли?

— Не знам. Трябва да я свържа с компютър. Но преди работеше. Той ни накара да ги пробваме.

Пайк гледаше висулката като нещо твърде хубаво, за да е истинско, фалшиво злато за глупаци.

— Ти си била във водата — каза той. — Камерата сигурно е повредена.

— Преди работеше и във вода — каза тя. — Той ни накара и това да проверим.

Мълчание. Изриъл Пайк не отделяше поглед от миниатюрната висулка в шепата ѝ.

— Ако има едно нещо, за което мога да се доверя на Карузо — каза той, — това е техниката, с която разполага. Не би тръгнал да залага капан на сенатор с някой стар „Кодак“.

Секира пусна ръката на Лаймън и разкопча верижката. Подаде я на Пайк, който я пое от ръката ѝ, сякаш беше някакъв тежък предмет.

— Ако тази камера наистина е записала всичко…

Той не довърши мисълта си. Не беше нужно. Това беше въпросът на въпросите, а отговорът щеше да промени живота на много хора.

При вида на колието Лаймън се досети къде е виждал друго като него.

— И сестра ти имаше такова — каза той. — Видях го. Помислих го за водорасло, залепнало за шията ѝ, но е било колие като твоето.

Веднага съжали за думите си; каза си, че последното нещо, от което имаше нужда Секира сега, бе този образ да се загнезди в съзнанието ѝ, но тя само кимна.

— И Мари имаше такова, да.

Пайк погледна Лаймън:

— Кой дойде да я прибере? — попита го. — Кое беше първото ченге, което пристигна на мястото?

— Стърлинг.

Сякаш някой изкара въздуха от дробовете на Пайк. Той подхвърли колието в дланта си.

— Е, добре. Значи едната камера е у него. Това ще му придаде самонадеяност. Но ако другата е у нас…

Той вдигна поглед и по лицето му пробяга хладна усмивка.

— Представете си — каза той, — ако бях откраднал нещо от онази яхта. Само кръгъл идиот може да направи това. Човек, който се поддава на импулси и е склонен да взема грешни решения. Всички познаваме този типаж. Всеки на острова го познава.

Хладната му усмивка се затопли като реотан на стара печка.

— Е, добре — каза Изриъл Пайк. — Да вървим да те обзаведем с лодка.