Един честен човек

52

Изриъл знаеше прекрасно, че не бива да предприема нещо такова, но все пак го направи. Стари престъпления, нови престъпления, всичко на този проклет остров го тласкаше обратно към затвора. Комуто е писано да умре на бесилката, никога няма да се удави, викаше някога дядо му, цитирайки по свой си начин един стих от „Бурята“ на Шекспир.

Не, каза си той, поглеждайки към напрегнатото, изпълнено с надежда лице на малкия Лаймън и предпазливото, несмеещо да се надява лице на Жаклин Пикар. Тук не ставаше въпрос за съдба. Само за взети решения.

— Никога не съм знаел за това мазе — каза той, — нито пък съм влизал в къщата. Но ви гарантирам, че тези стъпала водят до малко заливче, което може да се ползва като безопасно пристанище при отлив.

— Да — каза Жаклин.

— Е, добре. В момента отливът е наш приятел, но само ако побързаме. — Той погледна към Лаймън. — Не бива да те оставям тук.

Детето се притисна към Жаклин.

— Защо?

— Защото…

Защото какво всъщност? Защото е убийца? Ами самият ти?

— Добре, стой при нея — каза той. — Като се върна, ще съм сам и с лодка. Тя ще си тръгне с нея. Ще ѝ дадем възможност да се отдалечи, после ще потърсим помощ.

— И кой ще ни помогне? — попита Лаймън.

— На теб Дар, а на мен онази полицайка, Салазар.

Изриъл повдигна малката висулка, с която Жаклин Пикар вярваше, че е записала истината за случилото се на „Мерео“.

— Това е силен коз — каза той. — Последният ни шанс да променим нещата.

Жаклин кимна.

— Искаш ли да я задържиш, докато се върна?

Тя помисли и поклати глава.

— Имам ти доверие.

— Добре, така трябва. — После мушна висулката в ръката ѝ. — Но не се отказвай толкова лесно от коза си. Ако се върна, можеш да ми го дадеш. Дотогава обаче не се разделяй с него.

Тя го погледна с изненада… и може би с нови очи.

— Когато вече си в лодката, ще се обадя на Салазар — каза той. — И ще ѝ дам записа. Няма да ѝ кажа закъде пътуваш, но местните скоро ще забележат, че моторницата ми е изчезнала. Дай ѝ газ, изцеди я докрай. Ако стигнеш, си избери закътано място, където да слезеш. После я потопи.

Тя не каза нищо.

— Като се върна, ще нося инструменти — добави той. — Ще ти обясня всичко. Не е толкова лесно да потопиш лодка, особено ако е построена от дядо ми. Но се налага.

Искаше му се да може да си представи мястото, което тя си бе намислила — усамотеността му, морските течения. Но не искаше да я притиска. По-добре да не знаеше. Помисли си колко часа труд е вложил дядо му за направата на тази моторница и после колко часа са прекарали онези момичета, приковани на нея, с баща му на руля, и се надяваше тя да успее да я потопи. Беше построена с любов, усет за красота и надежда, но сега беше прокълната. Нейно право беше да я унищожи. Би било идеално. Твърде идеално, за да се получи.

Жаклин и Лаймън го наблюдаваха неспокойно. Изриъл изпитваше нужда да им каже нещо окуражаващо или поне авторитетно, но не се сети какво.

— Е, до скоро — каза им и се изкачи по каменните стъпала, повдигна капака и влезе в стаята, където трупът на Кори Ранкин лежеше на пода. Той дори не благоволи да го погледне.

Дъждът продължаваше да вали, но вече не е предишната сила. Беше станал студен и ситен като мъгла, навявана от неспирния североизточен вятър. Той прекоси скалите и излезе на брега, където го чакаше лодката на Дар, привързана за изгнилите останки от пристана на Дуейн Пърсел. Навремето Пърсел и бащата на Изриъл бяха приятели по чашка; Пърсел беше един от онези старчоци, които обичаха да седят и да говорят как са били нещата едно време. Но не с чувство за хумор или носталгия, а с омраза. Сякаш минаването на времето беше за него обида и всеки нов ден — поредно оскърбление, а не дар от Бог. Що за живот бе това.

Лодката на Дар запали от първото завъртане на стартера. Морето зад него беше празно. Никакви полицейски катери, никакви хеликоптери на новинарските канали. В тази огромна пустош Изриъл повярва, че никой не го вижда и наистина може да се върне при двамата, които го чакаха в мазето.

Трябваше да го повярва, колкото и да беше налудничаво.

Той включи муфата и пое към Салвейшън Пойнт.

53

Дъждът се носеше на талази и водната повърхност приличаше на кована ламарина. Тъмните облаци висяха неподвижно, презрително безразлични към вятъра. Изриъл се беше затворил на сухо в кабината на моторницата и гледаше втренчено телефона за еднократна употреба в очакване да се появи безценната чертичка за наличието на сигнал. Беше прекосил половината пролив, когато търпението му бе възнаградено.

Салазар не отговори. Той опита отново. Пак се включи гласова поща. Плащаше си за липсата на доверие. За егоизма. Беше захвърлил телефона ѝ, докато чертаеше планове за собственото си спасение. Тя не знаеше новия му номер и нямаше да отговори. Така му се падаше.

Опита още веднъж, като си мислеше, че ще се наложи да остави съобщение. Но този път Салазар отговори.

— Да? — Гласът ѝ звучеше глухо и недоверчиво, но той никога преди не се бе чувствал толкова щастлив да го чуе.

— Изриъл е.

— Откъде се обаждаш? — попита тя, моментално застанала нащрек.

— От водата.

— Чий е този телефон? Звънях ти на онзи, който ти дадох.

— Мой е. — Не му се обясняваше, затова само каза: — Реших да си взема резервен за всеки случай.

— За в случай че не ми вярваш.

Той остави на вятъра да ѝ отговори.

Минаха няколко секунди, преди Салазар да каже:

— Е, добре. Но аз не съм ти най-голямата грижа.

— Знам. Съжалявам. Това, от което имам нужда…

— Чакай малко, по дяволите, остави ме да довърша, това е адски важно.

Той изобщо не се бе сетил, че може и тя да има новини.

— Издадена е заповед за ареста ти — каза тя. — Прочетох клетвената декларация за законово основание, подписана от чичо ти.

Той отпусна газта и остави лодката да се носи по вълните между Салвейшън Пойнт пред него и Литъл Херинг зад гърба му.

— И какво е основанието? Да не ми е подхвърлил нещо?

— Не. Не е било нужно, защото ти сам си му дал всички основания, когато си се сбил с онези типове пред къщата ти. Стърлинг е притиснал Озгуд и сега той твърди, че си го нападнал. Полицията разполага с показания на трима свидетели. Не се споменава нищо за разследване на убийствата. Което е умно. Стърлинг знае, че това само би забавило нещата. Ето защо пробутва единствено физическо нападение и побой. Чиста работа.

— Оз ми устрои засада с още двама и аз…

— И сега ще трябва да даваш обяснения пред съда, защото се хвана на въдицата. Между другото, тези нови обвинения ще задействат и производство по нарушение на условията за предсрочно освобождаване. Или ще ти бъде отказана гаранция, или ще е толкова висока, че да не можеш да си я позволиш. В най-добрия случай ще се намери къде да заложиш работилницата. Не смятам обаче, че това ще е достатъчно.

Той не се сещаше какво да каже в отговор.

— Няма да допусна това да се случи — каза Салазар. — Ще подам рапорт, в който ще разкрия всичко. Иначе не си в безопасност. Ако те заключат за банално физическо нападение и нарушение по предсрочното освобождаване, няма причина да те слагат в изолатор. Затова съм обезпокоена, че Стърлинг не те посочи като лице, представляващо оперативен интерес във връзка с убийствата на „Мерео“. Ще намери някого да те очисти в ареста. Време е да сложим картите на масата.

— Да — каза той. — Така е. Но са ми нужни няколко часа.

— Нямаш няколко часа. Стърлинг се е ангажирал лично да те арестува като помощник-шериф, отговарящ за острова. Чух, че съдията е подписал заповедта. Времето ти изтича.

— Спечели ми час-два. Тогава ще ти дам цялата история, всичко, което искат от теб, буквално ще ти го пусна в ръката.

— Какви ги приказваш?

Налагаше се отново да се довери на Салазар и би могъл да го направи, смяташе да го направи, след като Жаклин Пикар се качеше на лодката му, поемеше курс на север и изчезнеше завинаги. Но не преди това.

Защо толкова много държеше да ѝ помогне да избяга?

Защото знаеш, че говори истината, помисли си той. Всичко, което ти каза за живота след това, е поне толкова лошо, колкото можеш да си представиш, ако не и повече. В случай че изобщо я оставят жива.

След като чу за ареста, който го очакваше, Изриъл си каза, че не биха я оставили жива. Жаклин и преди бе изчезвала, но тогава изчезването ѝ не беше разследвано и личната ѝ трагедия бе игнорирана. Защо някой би ѝ помогнал сега? Спомни си как Мари бе поела пистолета от ръката му с хладен блясък в очите, с поглед, който казваше, че е видяла достатъчно от правосъдието, за да реши, че шансът ѝ е изцяло в нейни ръце.

— Имам всичко — каза той. — Кой го е направил, кога и как. Имам цялата информация и мога да я докажа.

— Как?

От работилницата го деляха десет минути и двайсет обратно до Литъл Херинг. Ако заобиколеше северния бряг, по-далече от трафика, бурята щеше да му е съюзник. Щеше да пусне котва в заливчето, да мине през онова проклето мазе и да изведе Жаклин. Общо час. Само толкова му трябваше. След един час щеше да позволи на Салазар да го постави под каквато си иска институционална закрила, колкото да остане жив, докато тя рови в онази малка камера, скрита във висулката, и осмисля записаното на нея.

Ако изобщо има нещо записано. А ако всичко е изтрито от водата, няма да имаш с какво да се защитиш.

Освен момчето, разбира се. То може да ти бъде свидетел.

Изриъл не беше сигурен, че ще допусне да стовари всичко върху едно дете.

По-добре ли беше да умре в затворническата баня? Може би.

— Изриъл? — чу той гласа на Салазар.

— Тук съм. Виж, трябваш ми. Ела на Литъл Херинг сама. Но най-рано след час. Тогава ще ти дам всичко.

— На Литъл Херинг? — попита озадачено тя.

— Сама. Обещай ми. Твърде далече сме стигнали без ничия подкрепа, за да посвещаваме други тъкмо сега.

— И виж само докъде сме стигнали…

— До много важни разкрития. Представа си нямаш. Ще ти дам всичко, което ти е нужно, за да приключиш случая. Убийствата на „Мерео“, трафикът на хора през Салвейшън Пойнт, Стърлинг и Пол Гарднър, Джей Ар Карузо, или както там се казва в действителност, цялото скапано шоу.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно.

— Откъде…

— Важното е, че знам. Само това трябва да те интересува в момента. Имам всичко. И ще ти го дам. Ела на Литъл Херинг сама. Оттам нататък… ти си шефът. Ще изпълнявам всичките ти заповеди, без да ти възразя. И няма да има нужда, защото ще сме победили.

Мълчание.

— След час — каза накрая тя.

— До скоро, Джен.

54

Бурята беше негов съюзник.

Докато останалите търсеха убежище от нея, тя беше неговото убежище. Пристанището беше притихнало, нямаше никакви зяпачи, още по-малко снимачни екипи. Виждаха се неколцина рибари, но и те работеха с наведени глави, за да се пазят от дъжда. Той избегна главния кей, докара малката лодчица успоредно до моторницата си, която го скриваше от погледите на рибарите, и я привърза за пристана. Угаси двигателя. Ослуша се.

Тишина, ако не се смяташе свиренето на вятъра и тракането на разхлабена телена ограда.

Той прехвърли крак от лодката към стълбата на пристана. Старите дървени стъпала издържаха тежестта му, защото дядо му ги беше подсилил отдолу с арматурно желязо. Старецът беше педантичен във всеки детайл.

Приливът настъпваше и до кея водеха само няколко открити стъпала. Той ги изкачи бързо, знаейки, че времето е всичко за него; беше близо до победата, победа за всички тях: за него, за Салазар, за Жаклин, за всяка жена, преминала през онази ужасна къща на Литъл Херинг. Оставаше само да потегли с моторницата.

Вече беше на борда, когато видя бейзболната си шапка, закачена на лоста за газта, и се сети за чиповете на Карузо. Само преди няколко часа Изриъл бе искал да насочи вниманието му към това място, докато самият той отиде на Литъл Херинг. Дали неволно не си бе заложил капан?

Дъждът потропваше по кабината и образуваше локви по стария пристан. Той вдигна предпазливо шапката, сякаш щеше да го ухапе.

А може би вече го бе ухапала.

Ако някой дойдеше тук и видеше, че моторницата му я няма, а тази на Дар е завързана на нейното място, въпросите нямаше да закъснеят. Щом Стърлинг имаше издадена заповед за ареста му, Дар щеше да каже истината: доколкото е чула последно, Изриъл е тръгнал за Литъл Херинг.

Трябваше му още време. Всяка минута имаше значение.

Той си сложи шапката, затича се по пристана, прецапа локвите и прекоси осеяния с дупки асфалт пред работилницата на дядо си. Ръждясалото резе на вратата беше заключено с катинар. За комбинация беше зададена географската ширина на първата къща, построена на Салвейшън Пойнт от член на фамилията Пайк преди близо два века. Старият заключващ механизъм беше добре смазан и се превъртя плавно. Изриъл отвори вратата и познатите миризми го удариха в лицето като мощна вълна — на дървени стърготини и лак, на дизелово гориво и моторно масло, на боя и разредител. Милиони спомени.

Прекоси канцеларията и бутна летящата врата към огромното хале, където някога се строяха повечето рибарски лодки за нуждите на острова. Сега цялото пространство беше празно, старите крикове и хидравлични колички бяха избутани покрай стените, където бяха облегнати и големи листове шперплат. В дъното една самотна рибарска лодка все още стоеше на подпорите си под спускащия се от тавана верижен телфер. Предназначението на телфера беше да изважда вътрешностите на бракуваните съдове. Големият двигател отиваше за претопяване, дървените части се оставяха да изгният. Изкорменият корпус на лодката беше надвесен над дълбок канал, каквито използваха механиците в автосервизите.

Изриъл притича до нея, намери лесно стълбата в тъмното, осланяйки се на мускулната си памет, и се спусна в канала. Студеният бетон беше пропит с миризма на машинно масло. Лодката се издигаше неподвижно над него, закривайки го като саван. Беше нелошо място, от което един уловен в капан мъж да окаже последна съпротива. Достатъчно добро, за да отнеме известно време на преследвачите му, докато накрая разберат, че не се крие там.

Той свали шапката си с чиповете на Карузо и я пусна на пода в далечния край на канала, закрита от корпуса на лодката, на място, където приближаващият се нападател би бил изложен на огън от защитена позиция.

Един час.

Времето, което му бе нужно, за да доведе всичко докрай и да си тръгне завинаги оттук.

Извървя обратно дължината на канала и вече усещаше с ръцете си студенината на металната стълба, когато ярък лъч на фенерче освети вратата на канцеларията и се чу гласът на чичо му:

— Из, я ела тук!

55

Изриъл замръзна на място, стиснал най-горното стъпало на стълбата; главата му все още беше под равнището на пода. Помисли си да слезе обратно долу, но не искаше да рискува да произведе звук. Гласът на чичо му се разнесе отново, по-силен отпреди:

— Из, не се бъзикай с мен. Време е да поговорим, стари приятелю.

„Стари приятелю“. Така го бе наричал неизменно дядо му с обич дори когато беше ужасно раздразнен от пакостите му. Нищо общо със студената самонадеяност в гласа на Стърлинг, който отекваше в халето.

Той се мисли за победител. Държи заповедта в ръката си и смята, че си е свършил работата.

Всеки друг ден Изриъл щеше да се изкатери по стълбата и да отиде при него. Салазар все още беше някъде там, готова да се притече на помощ — едно асо в ръката му, за което Стърлинг не подозираше. Ако Изриъл беше единственият, изложен на риск, щеше да се предаде без колебание.

Но не беше единствен, уви. Една жена и едно дете го чакаха от другата страна на тъмната вода.

Той се смъкна по стълбата с безкрайна предпазливост, абсолютно безшумно. Пропълзя до близкия край на канала и се долепи до бетонната стена.

Лъчът на фенерчето в ръката на Стърлинг подскачаше с всяка негова стъпка. Той го насочваше във всички посоки, което беше единственото успокоително нещо. Чипът за проследяване беше ефективен, но не толкова прецизен, че да го отведе право към канала. Стърлинг знаеше само, че Изриъл се намира в сградата.

Изчакай, докато мине зад лодката. Докато е там, трябва да издрапаш по стълбата, бърз като мълния, защото надникне ли отдолу, ще те спипа като омар в капан.

Лъчът се приближаваше. Стърлинг бе спрял да говори. Стъпките му бяха тихи и уверени. Изриъл не чуваше дори дишането му. Лъчът мина близо до него и едва не го освети, но той се бе снишил и остана скрит в сянката на лодката.

Пръстите го сърбяха, жадни за тежестта на пистолет. Би било толкова лесно. Да изчака чичо му да приклекне, за да надникне под старата лодка, и тогава да забие един куршум в победоносно ухиленото му лице.

Но нямаше пистолет. А Стърлинг имаше.

Лъчът се премести от ляво надясно, към другия край на канала и по-нататък, към най-далечните ъгли на халето. Изриъл напрягаше слух да чуе стъпки.

Ето… или не?

А това не беше ли шум от стъпки?

Той следеше светлината, ослушваше се и накрая се върна при стълбата. Стисна студените метални пречки и бавно се издърпа нагоре. Едно стъпало, две, три. Главата му почти се изравни с пода. Спря се, пое безшумно въздух, задържа го в дробовете си.

Лъчът на фенерчето изцяло бе подминал канала и той знаеше, че Стърлинг е стигнал до задната част на халето, щателно описвайки пълен кръг в затвореното пространство.

Изриъл се измъкна изпод лодката и запълзя по бетонния под.

В славните години на работилницата наоколо имаше много места за криене. Но вече не. Той заобиколи крика и застана от другата му страна, придържайки се към сенките на изгнилата лодка, докато лъчът на фенерчето пробиваше мрака. Само един източник на светлина, само един глас. Това беше единствената добра новина — чичо му бе дошъл сам.

Изриъл огледа помещението, обмисляйки варианти за бягство. Нямаше много. Самотна купчина стари палети, плътно опряна в стената, запълваше единия ъгъл на халето. Не беше идеално прикритие, но най-добро от лошото. Той запълзя натам, а в това време лъчът се прехвърли от канцеларията към халето и отново зашари из него. Стърлинг бе преполовил обиколката си и се връщаше назад. Изриъл се шмугна зад единственото укритие — лист шперплат два на три метра, облегнат на стената. Един от многото, използвани за закриване на избитите прозорци. Някой го бе подпрял небрежно там и бе забравил за него, но тази небрежност му идваше добре дошла сега, защото между стената и дървото имаше място, където да се вмъкне.

— Хайде, Из! — извика Стърлинг и силният му глас отекна в празното помещение с висок таван. — Имам заповед, стари приятелю. Ако искаш да добавим към списъка и съпротива при арест, с радост ще откликна.

Отвън бурята отново набираше сила. Дъждът тропаше като градушка по ламаринения покрив на продълговатото хале.

Лъчът на фенерчето намери листа шперплат, задържа се върху него достатъчно дълго, за да накара космите по врата на Изриъл да се изправят, после се отмести встрани. Светлото петно се фокусира върху лодката над най-доброто скривалище в цялото помещение — канала под нея.

Откъдето Изриъл се беше измъкнал само преди трийсетина секунди.

Той се подаде иззад шперплата и за пръв път видя чичо си. Стърлинг беше застанал пред лодката, повдигната върху криковете, и я оглеждаше внимателно. Фенерчето беше в лявата му ръка, защото в дясната държеше пистолет. Вдигна го и Изриъл видя върху стената на канала червената точка, която го търсеше.

Нима Стърлинг бе дошъл, за да го убие?

Това беше нова идея, но не и невъзможна. Бяха сами тук; чичо му можеше да си съчини каквато поиска история за случилото се.

Единственото оръжие на Изриъл беше джобното му ножче. Той го измъкна от джоба си и опипа с палец тъпия ръб на острието. С това ножче щеше най-много да даде на чичо си повод да го застреля.

Дъждът плющеше толкова силно по ламаринения покрив, че той можеше да направи поне няколко крачки, преди Стърлинг да го чуе. Трудно се улучваше бягаща цел с пистолет. Той се съмняваше, че чичо му прекарва много време на стрелбището. Може би щеше да успее да се добере до вратата и да избяга.

И после?

Под пристана.

Като дете той си бе играл върху забитите в дъното носещи стълбове на пристана, скачайки от един на друг, като си мислеше за разказите на дядо му как някога моряци са се катерили по мачтите на корабите, за да изпъват платната.

Ако можеше да се скрие под пристана, все още имаше шанс. Едно кратко ледено плуване към скалите. Докато Стърлинг беше сам, Изриъл си мислеше, че ще може да избяга във водата.

Стига да се добереше дотам.

Струваше му се недостижима мечта да стигне до пристана, без да отнесе някой куршум, докато не видя как Стърлинг се наведе и се провря под корпуса на лодката, а лъчът на фенерчето се насочи към тавана, което означаваше, че се спуска по стълбата в канала, под нивото на пода.

Действай, заповяда Изриъл на тялото си, което се подчини, но с няколко мига закъснение. Като че ли то се страхуваше повече от куршума, отколкото мозъка му.

Когато най-после излезе иззад шперплата, се почувства толкова оголен и уязвим, колкото никога преди. Празното хале пред него се простираше до безкрая, като „Янки Стейдиъм“.

Прекоси го с бързи, тихи стъпки. Мускулите му бръмчаха като наелектризирани, по хълбоците му преминаваха спазми, всеки нерв от тялото му крещеше да се затича, но тичането му щеше да привлече внимание. Стигна до вратата на канцеларията, вмъкна се вътре и видя, че Стърлинг е оставил входната врата отворена.

Свобода.

Измъкна се навън, под дъжда, и едва тогава си позволи да се затича. Беше тъмно и шумът на дъжда го бранеше от света, а лодката беше право напред. Можеше да стигне до нея, трябваше да стигне.

И стигна.

Беше на борда, обзет от дивата радост на победата, когато Джей Ар Карузо каза:

— Здрасти, Пайк.

56

Карузо беше застанал в кабината, скрит в сенките неясен силует; виждаше се само пистолетът в ръката му, насочен в гърдите на Изриъл.

— Десет точки, че разкара шапката и ботушите — каза той. — Повечето хора не биха открили нито един от чиповете за проследяване, а ти ги откри и двата.

Изриъл стоеше неподвижен и онемял, хванат в капан.

— Знаеш ли, аз ти стисках палци — каза Карузо. — Ти предлагаше интересни възможности. Но нещата се развиват по-бързо, отколкото би било по вкуса и на двама ни в този момент.

— Мислех, че имаме сделка — каза Изриъл. И двете му ръце бяха спуснати отстрани до хълбоците и едната стискаше джобното ножче.

— Стърлинг имаше по-добра оферта. По-правдоподобна.

— Няма да успееш да ме пробуташ като виновника за случилото се на яхтата — каза Изриъл. — Или поне не задълго.

— Ще разберем това, нали? Аз поне ще разбера. И знаеш ли в какво съм сигурен, Пайк? Че е време да се махам от тоя гаден остров. Мразя това място.

— Правиш голяма грешка — каза Изриъл.

— Докажи го. — Карузо гледаше над рамото му, към работилницата, и очакваше Стърлинг да се появи. Отекна гръм, дъждът заплющя още по-силно, сякаш черпеше енергия от мълнията.

— Ще оставя на Жаклин да го докаже — каза Изриъл.

Ножът беше все така скрит в дясната му ръка. Беше сгънат, но палецът му опираше в бутона за отваряне на острието. Искаше да задържи вниманието на Карузо далече от ръцете си.

— Вдигни ръце! — каза Карузо, сякаш отгатнал мислите му.

Изриъл пренебрегна нареждането и каза:

— Как изобщо ги откри във Флорида? Как намери Жаклин и Мари?

Това привлече вниманието на Карузо. Когато се наведе напред, очите му се взираха в лицето на Изриъл, не в ръцете му. Но пръстът му остана върху спусъка на пистолета.

— Разговарял си с тях, преди да се качат на яхтата — каза той. — Не ми съобщаваш новина.

— Разговарях с Жаклин днес.

— Няма да се хвана на това.

— В случая нямаш право на грешка — каза Изриъл.

Лъч светлина проряза мрака. Стърлинг излизаше от сградата. Врата се отвори и затвори с трясък. Нито Изриъл, нито Карузо погледнаха натам. Двамата бяха изцяло погълнати един от друг.

— Ако е жива, къде е? — попита Карузо.

— Избери мен пред Стърлинг и ще разбереш.

— Твърде късно е за блъфове. Имаше повече от един шанс.

— И двамата имаме. Ще съжаляваш, че си пропуснал своя.

— Големи думи от ходещ мъртвец.

— Стреляй тогава.

— И дотам ще стигнем.

— Той ще стигне, искаш да кажеш. Ти нямаш намерение да го направиш собственоръчно, но и Джей Наш е нямал на „Мерео“, пък накрая е убил няколко души.

Карузо замълча. Беше заинтригуван.

— Наш избързал и умрял — каза Изриъл. — Ти правиш същото. Не ми даде достатъчно време. Аз ти обещах свидетели, а вместо това ти си се уловил за Стърлинг, при положение че той е идеалният кандидат да опере пешкира, много по-подходящ от мен, и ти го знаеш, защото си обмислил всичко.

Джобното ножче беше влажно в дланта му, пръстите на ръката му бяха подгизнали от дъжда. Трябваше да е бърз и точен. Помисли си, че Карузо вероятно е много по-добър стрелец от Стърлинг. Трябваше да му предложи нещо, да му подхвърли някаква стръв, да спечели време. Единствената стръв, за която се сещаше обаче, го очакваше да се върне в тъмницата под къщата на Дуейн Пърсел. И той нямаше да ги предаде.

„Врагът трябва да повярва, че разполагаш както с капацитета, така и с волята да изпълниш всяка своя заплаха, срещу която той няма противодействие“, беше му казал Карузо онази сутрин.

Изриъл трябваше бързо да се превърне в заплаха, срещу която врагът да няма противодействие.

Чу се хрущене на чакъл и плисък на локви под нечии стъпки. Стърлинг тичаше към тях. Беше угасил фенерчето, пистолетът му вече не изпращаше червена точка. Стърлинг получаваше заповедите си от Карузо. Това беше важно да се знае. И двамата бяха готови за стрелба, но Изриъл трябваше да научи чий пръст пръв би дръпнал спусъка.

— Пропиляваш шанса си — каза Изриъл, когато ботушите на Стърлинг изтропаха по пристана. — Аз искам само да изчезна. А ти си готов да пропилееш всичко, защото си заложил на Стърлинг, глупав негоднико!

Карузо направи крачка напред, подаде се от кабината с напрегнат поглед, без да усеща дъжда, който обливаше лицето му.

— Нямаш нищо — каза той. — Само догадки.

— Залогът е твърде голям, за да сбъркаш — каза Изриъл, като си мислеше, че ще действа в мига, когато Стърлинг стъпи на лодката. Карузо щеше да погледне към него. Да отклони вниманието си за момент. Това му беше достатъчно.

Трябваше да е достатъчно.

Стърлинг беше стигнал до края на пристана. Стоеше, наведен над тях, и дишаше тежко.

— Здрасти, Из — каза той. — Арестуван си.

В центъра на гръдния кош на Изриъл цъфна червена точка — трепкащата светлина от лазерния мерник на Стърлинг.

— Дай на Карузо малко време, да видим дали е съгласен с теб — каза Изриъл. — Още мисли. Засега този остров не е твой.

— О, мой е!

— Това място загива — каза Изриъл, поглеждайки против волята си към Стърлинг. — Толкова ли държиш да го имаш? Струваха ли си всички злини, които си извършил тук, за да се сдобиеш с един пуст остров?

Чичо му го наблюдаваше през дъжда с изписано на лицето искрено разочарование.

— Обичам го повече от когото и да било — каза той. — Всички останали приеха смъртта му. Аз не. Повечето си тръгнаха. Аз останах. Този остров е подсигурил бъдещето на внуците ми, Изриъл. Както би трябвало да бъде. Аз просто намерих алтернативен начин да си изкарвам прехраната от това място.

— С кървави пари, побъркан кучи сине.

— Всички пари са кървави. Винаги някой печели, друг губи. Аз не приех да съм от губещите, това е всичко.

— Колко пари получи, за да натопиш Гарднър?

— Никого не съм топил. Казах истината за него. Той сам се натопи.

— Гарднър беше човекът, който обещаваше да отвори наново любимата ти Ничия зона. Ти изкупи половината остров, залагайки на него, само за да го предадеш накрая. Защо?

— Много просто — каза Стърлинг. — Защото щеше да загуби. Всеки можеше да види това.

На Изриъл му идеше да се изсмее, както беше застанал под дъжда с червената точка от лазерния мерник на гърдите си.

— Адаптираш се или умираш, Из — каза Стърлинг. — Как не го виждаш? Баща ти го виждаше. Чарли искаше да бъде прост рибар, мамка му, с чисто сърце, чисти ръце, такива благочестиви глупости. Но дойдоха трудни времена и знаеш ли какво стана? Прозря истината.

— Каква е истината?

— Че никой, дошъл отдалече, не дава пет пари за това място, нито какво ще се случи с него. Светът винаги е готов да ни прецака и за да оцелееш тук, се иска сила. На много хора от този остров им трябва сила, а те я нямат. Аз им я давам.

Корумпиран до мозъка на костите си, този човек още се смяташе за герой.

— Ти май си вярваш, а? — каза Изриъл.

— Можеш да заложиш задника си, че си вярвам. — Пистолетът в ръката на Стърлинг не трепваше. — Никой няма да ти даде втори шанс да запазиш къщата си. Сега тя е моя. А освен това имам и работа. Време е да караме нататък.

Това бе адресирано към Карузо, не към Изриъл. В тона му се долавяше намек за въпрос, за очакване на окончателна присъда. Той щеше да натисне спусъка, но Карузо трябваше да вземе решението.

Изриъл погледна Карузо, който го наблюдаваше през дъжда с безразличен поглед.

— Камерите бяха в едни малки висулки — каза Изриъл. — Едната ти липсва. Защото е у мен.

Настъпи мълчание. После Стърлинг каза:

— Дрън-дрън.

Карузо още гледаше Изриъл, който мълчеше. Без да отмества поглед, той само кимна веднъж.

После стреля толкова бързо, че Изриъл не разбра какво става, докато не проехтя и вторият изстрел. Двата се сляха в един общ трясък и той нямаше време да се наведе, нито да се сети за ножа в ръката си, камо ли да го използва.

Пистолетът на Стърлинг, с всички патрони в него, се удари в пристана преди трупа му. Оръжието отскочи от дъските, описа дъга и падна на дъното на лодката, а той издаде пронизителен звук на изненада и болка, преди също да падне. Но не стигна до лодката. Лицето му се удари в перилото, чу се хрущящ звук, като от удряне с плоска дъска по водна повърхност, тялото му се превъртя във въздуха и падна в океана. Плясъкът бе почти заглушен от плющенето на дъжда.

— Дай ми го — каза Карузо с тих, равен глас, сякаш нищо не се бе случило. Погледът му отново беше прикован в него.

Отначало Изриъл си помисли, че има предвид пистолета на Стърлинг, който се беше спрял до краката му. Но Карузо не се интересуваше от оръжието.

— Колието ли? — попита Изриъл, давайки си сметка, че е успял, превърнал се е в заплаха, срещу която Карузо няма противодействие. Поне засега.

— Да. Дай ми го.

— Добър избор, Карузо. Знаех, че няма да ме разочароваш.

Той пристъпи напред и бръкна в левия си джоб — залагаше на неистовото желание на този човек да се сдобие с онова, което търсеше, разчитайки да проследи с поглед ръката му в джоба.

И той го направи. Гледаше лявата ръка на Изриъл, когато дясната се стрелна напред, острието на ножа се разгъна и след миг беше в гърлото на Карузо.

В един безкраен миг, след като той залитна към него, Изриъл беше сигурен, че кръвта, чийто вкус усещаше в устата си, беше на Карузо. Докато Карузо, паднал на колене, се опитваше да затисне с едната ръка кървящото си гърло, а с другата да вдигне пистолета, чак докато Изриъл стъпи върху ръката му, с която държеше оръжието, и чу костите да изпукват като платно, плющящо на вятъра, той беше сигурен, че не е ранен. Едва когато разоръжи Карузо и се дръпна назад, си даде сметка за кръвта, изтичаща от корема му.

Карузо го бе прострелял под ребрата.

Бързо.

Беше ужасно, адски бърз.

Притиснал с длан раната си, Изриъл го наблюдаваше, докато умира на дъното на лодката му. Видя как последната светлинка живот угасна в очите му. Едва когато беше сигурен, че е мъртъв, той пусна пистолета му, коленичи с нестабилните си крака и се подготви да огледа раната си. Натискът на дланта му върху горещата влага изглеждаше жизненоважен, единственото нещо, което го отделяше от смъртта. Но трябваше да я види.

Дръпна ръката си от раната. Болката нахлу в тялото му, сякаш за да замени изтичащата кръв. Куршумът бе проникнал под ребрата му и излязъл през гърба. Но раната беше чиста. Значеше ли това нещо? Като че ли да. Навремето го бяха наръгали със самоделен нож приблизително на същото място. Кога беше това, през втората му година в затвора? Тъй или иначе, беше достатъчно нов, за да си помисли, че ще умре.

Само че не умря. Оживя, а онази рана изглеждаше по-зле от тази тук.

Разбира се, получи медицинска помощ след минути.

Той свали колана си и започна да разкопчава ризата си, но после размисли и се отказа. Нямаше смисъл да прави излишни движения. Отметна якето на Карузо, намери ножа, с който го бе убил, и го използва, за да нареже на ивици ленената му риза. Беше хубава, чиста риза, поне когато я бе облякъл. Сега беше подгизнала от дъждовна вода и кръв и от мръсотията на дъното на лодката. Сега не беше чиста. Което беше лошо. Но той нямаше избор. Останал без дъх от болка, натъпка ленения парцал в раната си, после загърна якето на Карузо около корема си, уви колана около него и изчака да си поеме дъх и да се приготви. Пристегна колана с всичката сила, която успя да събере, пристегна го толкова здраво, че хладната тъмна нощ му се стори светла и гореща и за миг имаше чувството, че ще загуби съзнание.

Светлината помръкна и нощта се върна. Той закопча колана. Ивиците плат от ризата, коженото яке и коланът го притискаха здраво от всички страни. Чиста рана и силен натиск. Много мъже бяха преживявали и по-лошо.

Той влезе със залитане в кабината. Запали двигателя и едва тогава се сети, че лодката още е привързана към пристана. По дяволите. Завлече се с мъка до носа и после до кърмата, за да освободи въжетата. Коланът придържаше превръзката към раната му. Ако потърсеше помощ сега, със сигурност щеше да оживее. Карузо и Стърлинг бяха мъртви, Жаклин Пикар нямаше от какво толкова да се бои. Тя разполагаше с повече време от него.

Той се изправи и си я представи, нея и момчето, Лаймън Ранкин — как го очакваха долу в онова каменно мазе, после се сети за Наш и Карузо и колко много непознати стояха зад тях, върна се в кабината и включи на скорост. Понечи да седне, но се отказа. Нещо смътно му подсказваше, че трябва да не прекъсва кръвоснабдяването на краката си. При нараняване на гърдите или корема краката не биваше да се повдигат. Къде бе научил това? Далечен спомен от нещо, което му бе изкрещял някакъв парамедик, докато той лежеше на бетонния под в затвора.

Управляваше лодката с лявата ръка, като се държеше изправен с дясната, докато постепенно се отдалечи от Салвейшън Пойнт и потъна в нощта.

57

Лаймън седеше в ледения мрак до Секира и единственото нещо, което го стопляше в тази стая, беше ръката ѝ върху неговата. По някое време чуха мотор на лодка, но шумът заглъхна толкова бързо, колкото се бе появил. Някой бе минал покрай Литъл Херинг, без да спира. Лаймън беше свикнал с този звук.

— Ще се оправиш — каза му Секира.

Той кимна.

— Ще си в безопасност — добави тя.

Той отново кимна. Трудно му беше да поглежда към нея. Седеше, вперил поглед в пода, който му изглеждаше сух, докато беше прав; след като седна, някаква невидима влага започна да се просмуква през него. Това не можеше да е добре за една къща. Спомни си как вратата беше паднала от снега и двамата с баща му бяха дошли, за да запушат входа с шперплат, и как винтът се бе врязал като моторен трион в изгнилата каса.

Нямаше за какво да се захване.

Всичко се разпадаше.

— Лай-мен? — прошепна Секира и стисна ръката му, докато накрая той я погледна в очите. — Благодаря ти. За… всичката помощ.

— Няма проблем — каза той, като примигваше бързо и преглъщаше на сухо, а сълзите заплашваха да бликнат. Къде щеше да отиде сега? Никой нямаше да го приюти в дома си. Може би щяха да му позволят да остане при Дар, но ако не му позволяха?

Ами ако ми позволят, помисли си той тогава и това му прозвуча още по-зле, не заради Дар, а защото означаваше да остане на острова. Представи си как отново тръгва на училище есента. Дотогава всички щяха да знаят за баща му. Но какво щяха да знаят? Част от опазването на тайната беше премълчаването на истината. И така, какво щяха да знаят хората за Кори Ранкин?

Той не желаеше да живее нито на Литър Херинг, нито на Салвейшън Пойнт. Всичко тук беше взривено като фойерверк на Четвърти юли, отначало с предупредително загряване, последвано от бързи, мощни експлозии. Нищо от останалото не можеше да се запази цяло, Лаймън нямаше за какво да се захване в този свят, в този живот.

— Трябва да вземеш парите — каза той.

Тя го погледна намръщено, учудено и объркано.

— Онези пари горе.

— Не ги искам.

— Трябва да ги вземеш обаче. Те са доказателство, че си била тук.

Тя не изглеждаше доволна от идеята, но не възрази.

— Ще ти ги донеса — каза той. — Чакай тук.

— Лай-мен, недей…

Но той вече отиваше горе.

Изкачи се по познатите каменни стъпала и през металния капак влезе в истинското мазе, а оттам в къщата. Отвори вратата, мина по коридора и видя баща си на пода.

И се спря. Баща му беше мъртъв и Лаймън го знаеше, но още се страхуваше от него. Ако мъртвец можеше да възкръсне за един последен безжалостен удар с юмрук, това беше Кори Ранкин.

Трябва да го направиш, каза си той. Трябва да го заобиколиш. Той вече не може да те нарани. Докажи го.

Лаймън мина покрай трупа на баща си, като внимателно избягваше тъмната локва кръв, и влезе в кухнята. В един от шкафовете имаше скрита стара раница. Той я бе ползвал, за да пренася храна и вода от дома си тук. Намери я, изсипа каквото имаше в нея, и се върна при канапето. В стаята беше тъмно и кожата на баща му изглеждаше белезникавосинкава, а очите му бяха вдлъбнати навътре сенки, сякаш вече се бе превърнал в скелет, в призрак.

Обърнат с гръб към него, Лаймън повдигна провисналата възглавница на канапето и бръкна отдолу за парите. Ръката му напипа коравите, подравнени ръбове на нови банкноти. Измъкна първите две пачки и ги мушна в раницата, после посегна за следващите.

Той повтори това петнайсет пъти, докато накрая всички пари бяха наместени в раницата. Най-отдолу откри чантата, в която Секира бе пренесла парите от яхтата. Беше по-добра от неговата, непромокаема, направена така, че да плава, ако човек попадне в беда, и веднъж бе извършила морско плаване, затова той натъпка собствената си раница в нея и затвори плътно ципа.

Изправи се и хвърли последен поглед към баща си. Кръвта се беше разляла в широко петно около него; струйка от нея сякаш се опитваше да стигне до Лаймън, да го докосне. Но тази кръв бездруго течеше и в неговите жили.

Приглушен шум на двигател проникна като едва доловима вибрация в стаята и отдолу се чу гласът на Секира, слаб и далечен:

— Лай-мен?

Той прекрачи за последно трупа на баща си и се затича надолу, за да бъде при нея.

Когато стигна до най-ниското ниво на подземието, шумът вече се чуваше ясно. Двамата заедно се заслушаха как се приближава, променяйки формата си, отначало като бръмчене на стаен вентилатор, после на градинска косачка, докато накрая се превърна в гърления, уверен рев на извънбордов двигател.

Ревът престана внезапно, заменен от острото хрущене на дървен корпус по натрошени мидени черупки и камъчета, последвано от отчетливия плисък на вълните от браздата на лодката. Лаймън си помисли, че последният шум на водата, след като лодката се е врязала в брега, винаги звучи сърдито, сякаш морето се гневи, че е загубило нещо, което му принадлежи по право.

Секира го хвана за ръката.

Чу се тежко цопване във вода, после стъпки, после мъжки глас, толкова продран, че отначало не можаха да го познаят:

— Аз съм. Изриъл.

Нечия сянка се появи в основата на стъпалата и Лаймън се дръпна назад, по-близо до Секира, а Пайк се изкачи при тях, залитайки. Беше облян в пот и дъжд и притискаше с ръка корема си, сякаш бе получил мускулна крампа. Секира се изправи и отиде при него да го подкрепи, докато той се отпусна полека върху едно от походните легла.

Беше ранен.

И то тежко. Коланът пристягаше свитото на топка черно кожено яке към корема му, но всичко наоколо беше подгизнало от кръв. Секира посегна към колана, но Пайк отблъсна ръката ѝ. Не рязко. Не му бяха останали много сили.

— Лодката ти е отвън — каза той. — Не ми казвай, че всичко е било напразно.

Тя не отговори, остана на колене пред него, като го гледаше в очите.

— Стърлинг е мъртъв — каза той. — Също и Карузо. Спечелих ти малко време да изпълниш каквото бяхме намислили. Не го пропилявай, Жаклин.

Той погледна надолу, към себе си, сякаш споменаването на фактора време му бе напомнило за собствените му неприятности.

— Нека ти помогна — каза Секира.

— Повикал съм помощ — отвърна той. Закашля се и изплю алена струя на каменния под. — Но теб трябва да те няма, когато пристигне. И ти го знаеш.

Секира погледна към Лаймън, после отново към Пайк. Изглеждаше неуверена.

Лаймън каза:

— Тихо.

Тя го изгледа учудено, но Лаймън видя разбиране по лицето на Пайк. Разбиране и поражение.

Още една лодка се приближаваше.

После поражението изчезна от лицето му и се замени от нещо като усмивка.

— Салазар — каза той. — Точна е.

Опита се да стане, не успя и отново се отпусна тежко на леглото. Погледна към Лаймън.

— Излез отвън на скалите, момче. Махай да я упътиш. Тя ще види лодката ми. — После помисли и добави: — Ако с нея има още някой, викни силно и бягай далече оттук, колкото те държат краката.

58

С периферното си зрение Изриъл виждаше танцуващи размазани бели петна, които той вече не можеше да прогони с мигане. Беше се отказал още когато изкара лодката на брега. Ударил я бе твърде силно в камъните и леко бе повредил корпуса, но не чак дотам, че лодката да не може да се движи. Нямаше как другояче да го направи. Знаеше, че не може да гази в дълбокото, а също и че няма време да заобиколи до пристана пред къщата на Ранкин и после да слезе чак дотук по стълбите.

— Лодката вървеше добре — каза той на Жаклин, докато чакаха Салазар. — Бързо и стабилно. Това ми достави радост. Има стара навигационна система „Лоран“, ако знаеш как се ползва.

Искаше отново да прочисти устата си от кръвта, но изплютото на пода не му харесваше — беше едновременно тъмно и някак ярко, затова преглътна, облиза устните си и каза:

— Наистина ли знаеш къде отиваш?

Тъмните ѝ очи бяха приковани в колана, който придържаше якето на Карузо към ребрата му.

— Да — каза тя. — Знам.

— Океанът е широк…

Очите ѝ проблеснаха, когато срещна погледа му.

— Ще се справя.

Изриъл си каза, че това скоро ще стане ясно.

— Като стигнеш там — продължи той, — я пусни да плава. Но най-напред гледай да я повредиш. Може да ти изглежда лесно да потопиш лодка, най-лесното нещо на света, но не е.

Говореше твърде много и беше започнал да заваля думите. Спря се, пое дъх и каза:

— Сещаш ли се как да го направиш?

— Мога да я потопя, да.

Звучеше толкова уверена в себе си, дявол да го вземе. Интересно. Много неща около нея му се струваха интересни, но времето му за задаване на въпроси бързо отиваше към края си. Той се задоволи с още един:

— Харесваш ли твоя остров?

Мислеше си, че Жаклин няма да реагира на въпроса му, но тя отговори.

— Обичам го — каза без колебание. — Никога не съм искала да го напусна.

Той кимна. Помисли си дали да не ѝ сподели, че същото можеше някога да се каже и за неговите чувства към това място тук, каквото беше навремето и каквото се бе надявал да стане отново, но му се стори неподходящо да го изрича пред нея, още по-малко в тази стая. Тя беше свидетел на ерата на Стърлинг Пайк. На Чарли Пайк. А не на Джозая Пайк. Това бяха различни светове.

Наистина ли различни? Той знаеше само онова, което му бе казано. Човек не може да се върне назад във времето, каквото и да прави. Трябва да мисли как да върви напред. Стърлинг не беше прав да твърди, че човек не бива да получава втори шанс, за да задържи дома си, че или го има, или го губи, че всичко е игра с нулев резултат.

Самото естество на времето показваше, че човек не може да задържи нищо. Той е посетител, и толкова. Как тогава да съхраниш онова от дома си, което си обичал? Като разказваш верните истории и помагаш на хората да запазят опора под краката си, доколкото е възможно. Да разбираш, че си временно на този свят. И че това не е трагедия.

Изриъл не очакваше, че е казал всичко това на глас, че то не е само мисъл, затворена в главата му, но Жаклин се наведе към него и попита:

— Какво?

— Няма значение — отвърна той и в този момент бял лъч светлина избликна нагоре от стълбището и прикова сенките им към стената. Той вдигна пистолета на Джей Ар Карузо. За малко не натисна спусъка, защото лъчът му напомни за Стърлинг в работилницата, само дето не беше той.

Беше Джен Салазар, а Лаймън я следваше по петите.

— Боже мой, Изриъл — възкликна тя, като го видя. Пристъпи към него, сякаш пистолетът в ръката му не беше истински. Трябваше да го вдигне към нея, за да я спре. — Какво правиш?

— Каквото ти обещах. На теб и на нея. Тя си тръгва оттук и после ти получаваш каквото искаш.

Салазар погледна към Жаклин Пикар. Жаклин не помръдваше. Двете се изучаваха внимателно, сякаш се бяха виждали и преди. Но не бяха. Нали? Той бе почти сигурен в това, но ставаше все по-трудно да бъде сигурен в каквото и да било. Примигна, опитвайки се да прогони белите петна, които виждаше с периферното си зрение. Отново не успя.

— Ти си била тук — каза Жаклин. — Така ми каза той. Че си била в тази стая, както и аз. И сестра ми.

— Да.

Гласът на Салазар беше тих, а морето — шумно. Или може би морето отговори с „да“? Трудно бе да се каже. Всички фонови шумове бяха силни, а гласовете на хората — слаби. Изриъл прочисти гърлото си и се изхрачи. Салазар погледна пръските кръв на пода и отново понечи да се приближи до него. Той пак насочи пистолета към нея. Искаше му се да престане да го предизвиква. Проклетият пистолет тежеше в ръката му.

— Тя взема моята лодка — каза той. — И си тръгва. Никой няма да я спре. Дори ти.

— Няма да вземе твоята лодка.

— Хайде бе! Не ме пробвай, Салазар. Не ме…

— Твоята скоро ще я издирват, може би с хеликоптери. Моята няма да я търсят. Затова да вземе нея. Поне ще има шанс.

За момент Изриъл онемя. После погледна Жаклин и видя колко спокойно наблюдава Салазар. Той огледа каменната стая, в която всяка от тях бе престояла известно време, и разбра.

— Даваш ѝ възможност да опита.

— Да — каза Салазар, — но трябва да побързаме.

Изриъл понечи да се изправи, а Жаклин посегна към свободната му ръка. Той си помисли, че иска да му помогне. Едва когато усети мекия допир на верижката, си спомни за камерата. Онази камера, която щеше да каже истината, ако изобщо бе записала нещо и ако водата не го беше изтрила.

Погледна от колието към Жаклин.

— Надявам се да е работила — каза тя.

— Аз също.

Той стана. Залюля се и Салазар го улови, преди да падне.

— Сядай долу!

— Не тук — каза той. — Няма да остана на това място.

Тя не възрази. Помогна му да слезе по каменните стъпала навън, в чистата нощ. Дъждът бе спрял и двете лодки ги чакаха.

59

Лаймън видя как полицайката на име Салазар помогна на Секира да се качи в лодката ѝ. Беше моторница на щатската полиция. Каза си, че това е хитро. Малко хора биха дръзнали да спрат полицейска моторница. С нея определено имаше по-голям шанс да се измъкне оттук, отколкото с рибарската лодка на Пайк. Той я бе забил твърде грубо в брега. Настъпваше приливът, което помагаше да я освободят. Още не беше достигнал максимума, но беше близо. Плочите сигурно бяха вече под вода и Салвейшън Пойнт отново беше недостъпен, както всяка нощ.

Изриъл седна до Лаймън на един плосък камък, докато Салазар показваше на Секира бордното табло и ѝ обясняваше кое за какво служи. Секира бе стигнала с накуцване до лодката, но сега стоеше уверено на краката си, пазейки равновесие с естествена лекота. Кимаше енергично, като от време на време накланяше глава вляво и вдясно, подобно на чайка.

Лаймън понечи да се усмихне, но заплака.

Изриъл го чу и се извърна към него.

— Ела тук, малкият.

Лаймън избърса лицето си с длани и поклати глава.

— Хайде, момчето ми. Всичко ще се нареди. Ние с теб ще… — Той или загуби мисълта си, или нямаше план. И как би могъл да има? Планът на Секира имаше смисъл, защото тя имаше цел: отиваше си у дома. А Лаймън нямаше дом.

Без цел и посока беше трудно човек да си състави добър план.

— Ще измислим нещо — каза Изриъл.

Секира ги чу да си говорят и се извърна с гръб към Салазар, търсейки ги с поглед.

— Лай-мен! — извика тя.

— Добре съм! — извика в отговор той, но гласът му беше задавен от сълзи.

— Ела насам — каза тя, — където да те виждам.

Лаймън поклати глава.

— Кажи ѝ довиждане, момчето ми — каза Изриъл Пайк; гласът му беше тъжен и топъл. — Ти направи страшно много за тази жена. Тя вече е близо до целта. Сбогувай се с нея. Ще съжаляваш, ако не го направиш.

Лаймън не издържаше повече. Не можеше да остане тук и да се сбогува.

Побягна.

Това беше единственото, което се сети да направи.

Побягна от къщата на Пърсел нагоре по склона към собствения си дом, докато Изриъл Пайк и Секира го викаха по име. Провря се между дърветата и продължи да тича нататък, докато внезапно не спря задъхан. Защо тичаше към дома си? Какво имаше там за него?

Някъде назад чу извънбордовите двигатели на полицейската моторница да се събуждат за живот.

Тя си тръгваше.

Той отново хукна да бяга надалече от къщата на Пърсел и от собствения си дом, през дъжда и вятъра, към плочите, към онзи дълъг вълнолом, служещ за мост между двата острова. Обикновено на това място, докато скачаше от плоча на плоча срещу вятъра, го обземаше опияняващо усещане за свобода. Но не и тази вечер.

Виждаше очертанията на лодката, която отнасяше Секира далече оттук. Беше само силует, понеже светлините на бордното табло бяха угасени. Лодката беше излязла от малкото заливче и се движеше успоредно на вълнолома. Щеше да стигне до средата на пролива, до най-дълбоката му точка, и после да поеме курс към открито море, за да я откара на север, някъде надалече, където да изчезне.

Тогава той разбра, че Изриъл Пайк е прав. Щеше да съжалява, че не се е сбогувал с нея. Секира трябваше да си отиде, тя нямаше друг избор, и да ѝ каже „довиждане“ — да го направи, както е редно — беше единственото нещо, което зависеше от него. А той бе побягнал. И сега щеше да съжалява.

Може би никога повече нямаше да я види. Няма нищо невъзможно, бе му казала тя, когато я попита дали не познава майка му, дали случайно не са роднини, дали има най-малък шанс да не е съвсем сам на този свят. Може би щеше да я види отново, някак си, някъде.

Но ако не…

Той се провираше между боровете, търсейки с поглед светлините на лодката, докато чантата му не се закачи за един клон. Едва сега той се сети за нея. Все още носеше чантата с всички онези пари. Нейните пари от онези ужасни мъже на онази ужасна яхта.

Лаймън откачи чантата от клона и се изкатери по една полегата канара, от която морето се виждаше по-добре. Полицейската моторница се движеше успоредно на вълнолома. Приливът настъпваше, но водата не беше достигнала максималното си равнище. Ако беше достатъчно бърз, може би щеше да успее да ѝ хвърли парите.

Той се затича.

Хукна към плочите с леки, плавни крачки, достатъчно бързо, но не с всички сили. Тичайки, се оглеждаше за нея, като се питаше дали ще го забележи, или ще гледа само пред себе си. Секира управляваше лодката и беше с гръб към него, една сянка сред останалите сенки наоколо.

Лаймън беше достатъчно бърз, за да се приближи дотолкова, че тя да го чуе, но проблемът идваше от прилива. Водата се бе вдигнала почти докрай и вече покриваше големи участъци от вълнолома. Знаеше от опит, че скалните плочи са потопени само на около педя под повърхността, но той няма да ги вижда отгоре. Трябваше да разчита на усета на стъпалата си, за да ги открие, и да е готов да се измокри, да се подхлъзне. А ако се подхлъзнеше по тези скали по време на прилив, спокойно можеше да се сбогува с този свят.

Полицейската моторница се беше наклонила на една страна близо до вълнолома, завивайки към открито море. След петнайсетина метра щеше да започне да се отдалечава от сушата и да поеме курс към онзи безименен остров. Към нейния дом. Тя може би щеше да го чуе, ако ѝ извикаше, но това въобще не беше сигурно сред вятъра и плющящия дъжд.

Той погледна напред, към плочите, от които бяха останали няколко островчета негостоприемна, мрачна скала, едва-едва подаващи се над водата. Някъде под нея обаче равната им повърхност очакваше стъпките му. Той знаеше това. Стъпалата му го знаеха.

Премина в спринт.

Очакваше да стъпи на пет сухи камъка, преди да нагази във водата. Стъпи на шест и последният неочакван подарък му даде допълнителна увереност да се забърза още повече, когато левият му крак джапна във водата и улучи седмия камък. Ребрата и рамото го боляха, но мускулите на краката му бяха достатъчно силни, а стъпалата го държаха здраво. Осем камъка, девет, десет, единайсет. Водата вече беше достатъчно дълбока, за да оказва съпротивление, теглеше краката му надолу, карайки глезените му да пулсират. Той продължаваше да джапа напред. Дванайсет камъка, тринайсет, четиринайсет, петнайсет. Водата стигаше до над глезените му, принуждаваше го да напряга цялото си тяло, за да вади стъпалата си над повърхността, а морето се мъчеше да ги засмуче обратно, сякаш вбесено, че изобщо се опитва да се отскубне от него.

Двайсет. Той вече газеше надълбоко и хвърляше пръски встрани, но продължаваше да напредва. Вдигаше високо колене и пореше водата. Двайсет и пет. Трийсет.

Хвърли поглед вдясно и видя лодката, която приближаваше до високата купчина камъни, която оставаше над водата дори при пълен прилив. Най-високата точка на вълнолома. Беше идеалното място за сбогуване, но той бе изчакал твърде дълго. Щяха да му трябват крила, за да стигне до тази купчина сега. Невъзможно.

Без малко не спря да тича, когато тази дума — невъзможно — изпълни съзнанието и душата му. Не беше честно, като си помислеше за всички неща, които бяха невъзможни, и за онези, които не бяха. Майка му го бе изоставила с един жесток баща, което само по себе си би трябвало да е невъзможно, но се бе случило. Баща му го бе запратил в стената, после бе пристъпил към него, за да го убие, което също би трябвало да е невъзможно, но и то се бе случило. Не биваше само лошите неща да са възможни в този живот. След като всички тези невъзможни неща се бяха случили, защо да е невъзможно едно момче да лети?

Лаймън се затича към високите сухи скали.

Една вълна от следата на лодката го плесна отстрани през бедрата, като едва не го събори във водата, но стъпалата му запазиха сцепление с камъка, сякаш се бяха сраснали с него. Вълната отмина и той се почувства още по-лек, по-бърз и въпреки това напълно стабилен. Плочите бяха писта, а Лаймън беше излитащ реактивен самолет.

Погледна още веднъж надясно. Лодката беше непосредствено под него, обърнала нос на север към океана. Сенките на нея се раздвижиха. Стори му се, че Секира се е обърнала и гледа към него, но не беше сигурен.

И тогава гласът ѝ го намери в тъмното, една-единствена дума, която прозвуча като две:

— Лай-мен!

Тя го бе потърсила с поглед. И го бе открила в нощта.

Той гледаше надолу към нея, докато лодката се полюляваше на вълните.

— Сбогом — извика към вятъра и дъжда.

И скочи.

60

Изриъл видя момчето да скача и чу как Салазар си пое шумно въздух, очаквайки катастрофа.

Тя обаче не бе виждала преди Лаймън да тича. Не го бе наблюдавала как преодолява земното притегляне.

Имаше един миг, в най-високата точка на скока му, когато лодката едновременно изглеждаше твърде далече и сякаш се движеше в грешната посока. Един кратък миг, в който изглеждаше несъмнено, че момчето в най-добрия случай ще падне във водата, а в най-лошия ще се удари в парапета, както Стърлинг, преди да потъне.

Той обаче прескочи парапета. Приземи се на петите си върху кърмата, хлъзна се напред и щеше да падне по гръб и да се пребие, но Жаклин Пикар го улови като танцьорка, изпълняваща заучен номер с познат партньор — обгърна го с едната си ръка и се завъртя настрани, за да поеме инерцията на тялото му, като едновременно го притисна до себе си.

Салазар изпусна въздуха от дробовете си.

— По дяволите — каза тя. — Сега ще трябва да ни го върне.

Изриъл не каза нищо. На полицейската моторница двете сенки — на жената и на момчето — се сляха в една. Моторницата отново се обърна с носа на север. Двигателите изреваха.

— Но какво прави тя? — каза Салазар. — Не може да го отведе! Това не е… Не мога да си затворя очите! Трябва да докладвам за това проклето хлапе!

— Можеш да си затвориш очите — каза Изриъл, който отново усещаше вкуса на кръв, но устата му не беше толкова пълна, колкото преди. Това добър знак ли беше, или лош?

— Не, не мога. Той е дете.

— Ти също си била дете. Била си на четиринайсет, когато са те качили на онази лодка. — Той посочи към своята моторница, чийто корпус стържеше в скалите.

Салазар се поколеба.

— Решението не е наше. Баща му може да е боклук, но ще тръгне да го търси.

— Не, няма. Той е мъртъв.

Тя се извърна и го зяпна.

— Той е горе, в къщата на Пърсел — каза Изриъл. — Мъртъв е от няколко часа. Имах други грижи, та не се сетих да ти кажа.

Вятърът обърна косата ѝ върху лицето, тя я отметна с длан и се взря в очите му, сякаш така думите му щяха да имат повече смисъл.

— Господи, видя ли как тичаше това дете? — каза Изриъл. — Видя ли го?

— Да. — Тя се приближи до него и коленичи. — Трябва да те отведем колкото се може по-бързо оттук.

— Добре съм.

— Пайк, ти си всичко друго освен добре.

— Прибра ли колието?

— Не. Тя го даде на теб.

О, да, наистина. Той бръкна в джоба си да го търси, но Салазар разтвори полека ръката му и го взе оттам. През цялото време го бе стискал в дланта си.

— Пази го — каза той. — На него е всичко, което ти трябва, стига да се е запазило.

— Какво имаш предвид?

— Това е камера — каза той. — Била е с нея на борда на „Мерео“.

Салазар го изгледа смаяно, после внимателно пусна колието в джоба на якето си и затвори ципа.

— Имаме много да наваксваме — каза тя, — но ще оставим това за болницата.

— Не.

— Пайк, въпрос е на…

Той я сграбчи за ръката с всичката сила, която успя да събере. Не беше много. Тя млъкна и срещна погледа му. Изриъл винаги се бе възхищавал на очите ѝ. Ако се оставеше, щеше да потъне в тях. Но тази вечер не можеше да си го позволи. Не и преди да ѝ бе казал всичко.

— Имаш ли нещо, с което да записваш? — попита той.

— Разбира се, в болницата.

— Престани. Нямам сили да споря, а този запис ще ти трябва.

— Ще имаме много възможности да го направим — каза тя, но вече отмествайки поглед встрани.

— Разбира се. Не пропускай тази обаче. Джен? — той изчака, докато отново не погледна към него. — Не пропускай този шанс.

Салазар го изгледа продължително, после извади телефона от джоба си и извика приложението за диктофон. Обърна дисплея към него, за да му докаже, че записва.

— Е, добре — каза той. — Благодаря ти. Ще ти го разправя точно както беше. Ако имаш въпроси, изчакай, първо ме изслушай.

Тя се поколеба, но кимна.

Изриъл Пайк, убиец и честен мъж, вдигна поглед от телефона към небето, където звездите се опитваха да пробият надвисналите облаци, и каза:

— Аз убих Кори Ранкин на Литъл Херинг. Поисках му сметка за престъпленията, които бе извършил заедно с моя чичо, Стърлинг Пайк, и се сбихме. Той загуби.

Пое си дъх. Гърдите и гърбът го боляха. Вече не усещаше раната. Болката се беше преместила, сякаш ѝ бе писнало да стои на едно място и бе решила да си потърси нови свърталища.

— Притеснявах се и за това дете. Да живее само на такова място с човек като него. Попитай Дар Тренчард какво представляваше Кори Ранкин като баща. Тя ще ти каже.

— Къде беше момчето, когато ти уби баща му? — попита Салазар.

Изриъл сведе поглед от небето и отново се фокусира върху нея.

— Не го видях — каза той. — Надявам се, че е побягнало. Това е единственото нещо, което би могло да направи с баща като този. Да бяга бързо, да бяга надалече и да не се обръща назад.

Салазар го наблюдаваше на слабата светлина от телефона. Косата ѝ беше влажна и лъскава, очите ѝ блестяха. Той зачака тя да изключи диктофона и да го нарече негодник. Да му каже да не я заблуждава, а да говори истината.

Но тя не го направи.

— У Кори Ранкин имаше колие — продължи Изриъл. — Каза ми, че го свалил от шията на мъртва жена. Която се удавила. Казвала се Жаклин. Нейната сестра, Мари, също се удавила с нея. Мари била намерена от други, не от него. Стърлинг свалил колието от трупа ѝ. Според Кори в тези колиета има камери, които ще покажат какво се е случило на „Мерео“ в нощта на убийствата.

Толкова добре се чувстваше, изговаряйки последните лъжи в живота си. Това не бяха лоши лъжи. Беше му приятно да ги изрича под чистото нощно небе, край морето, на вятъра и под отслабващия дъжд. Беше едва ли не някакво свещенодействие. Щеше да остави лъжите да излязат от него и тогава всичко щеше да приключи.

Навътре в Северния Атлантик микроскопичните светлини на полицейската моторница почти се бяха разтворили в мрака.

Карай бързо и действай умно, пожела мислено Изриъл — колкото на Жаклин, толкова и на себе си.

— Знам само онова — каза на глас той, — което чух от тези тримата: Стърлинг Пайк, Кори Ранкин и Джей Ар Карузо. Ще ти разкажа какво ми казаха те.

И той ѝ разказа. Разказа ѝ историята на Жаклин Пикар, така както си представяше, че я чува от устата на трима от многото мъже, толкова дълго гаврили се с нея и сестра ѝ. Отдели малко повече време на Карузо. Искаше да се убеди, че е разбрала правилно доктрината му. Нито едно оправдание нямаше смисъл без доктрината.

Искаше да ѝ обясни логиката на тези мъже. На онова, което бяха вършили, на онова, в което бяха вярвали.

Докато говореше, вятърът се затопли, което му се стори странно на фона на сгъстяващия се мрак. Звездите в небето се умножаваха и светеха по-ярко. Съзнанието му беше все така бистро. Не спря да говори, докато не ѝ разказа всичко, или поне достатъчно, за да има някакво значение. Достатъчно, за да може да го провери и потвърди за себе си по някакъв смислен начин.

— Е, добре — каза Салазар. — Стига толкова, Изриъл. Време е да спрем.

Той бе спорил с нея преди, но този път не понечи да спори. Видя я как спря записа и запамети файла, после отвори клавиатурата на телефона и набра деветка и единица.

— Тук няма сигнал — каза той. — Ще ти трябва радиостанция.

Когато Салазар посегна към радиостанцията на колана си, той протегна ръка и я спря.

— Хей — каза той.

— Какво?

— Видя ли го как скача това хлапе?

— Да, разбира се.

Тя откачи радиостанцията от колана и я прехвърли в другата си ръка, за да държи неговата. Беше мил жест. Той си помисли да ѝ го каже, но не се реши. Искаше най-напред да ѝ каже важното.

— Това беше красиво — каза той. — Когато детето скочи…

Тя не му отвърна. Говореше по радиото. Изриъл усещаше морето под себе си, което трябваше да му се види смущаващо, защото беше на сушата, но вместо това му действаше успокоително, напомняше му за първата лодка, която бе притежавал като момче. Чувстваше докосването на водата и аромата на дървени стърготини от работилницата на дядо си. Стърготините изместиха миризмата на кръв и той беше благодарен за това. Затвори очи, вдиша уханието на кедрово дърво и усети движението на морето под себе си. То го носеше без усилие и едва ли не нежно, интимно, което беше изумително, защото Изриъл беше толкова малък, а морето толкова огромно и въпреки това то се отнасяше с него като със стар познайник.

Той се полюляваше на вълните, вдишваше миризмата на стърготини и когато чу гласа на Салазар да го вика по име, се усмихна, припомняйки си как Лаймън Ранкин бе тичал по скалите и как бе скочил, как бе отказал да се подчини на земното притегляне.

— Това беше красиво — каза отново той. — Когато то скочи, Джен… беше красиво.

Знаеше, че тя е съгласна с него, макар да не чу отговора ѝ. Вече не чуваше нищо, защото топлите вълни го обгръщаха отвсякъде, разлюлени от вятъра с дъх на кедър. Но какво от това? Той не се нуждаеше от нейния отговор. Не се нуждаеше от ничий отговор.

Неговата история беше разказана.

61

Денят се раждаше от черната нощ, обвит в сива мъгла, когато Лаймън и Секира потопиха полицейската моторница в червеникавата светлина на зората.

Тя не бе подгънала крак цяла нощ. Остана права зад руля, взряна в морето, в навигационната система, в Лаймън. Той стоеше до нея, докато ритмичното полюляване на лодката и приглушеното боботене на двигателите го унесоха, и тогава заспа, облегнат на нея, поклащайки глава в такт е лодката. Когато се събуди, беше още пълен мрак и наоколо нямаше нищо освен море.

Индикаторът за горивото на бордното табло показваше 1/8 резервоар.

Паднаха на 1/16 — той знаеше, защото беше преброил чертичките на циферблата — когато първите отблясъци на зората ги посрещаха в мъгла. Секира не бе докоснала лоста за газта. Движеха се може би с три четвърти от максималната скорост. Не е пълна мощност, за да не хабят гориво, но достатъчно бързо.

Тя разбираше от лодки.

Мъглата се беше изпълнила с отсенки на розово и златно, когато стрелката на индикатора падна на нула. Двигателите продължаваха да бръмчат.

— Свършва ни горивото — каза Лаймън.

Тя не отговори. Просто докосна ръката му и отново стисна руля с две ръце.

Изминаха няколко минути. А мили? Трудно бе да се каже със сигурност, дори да се предположи. В мъглата се чуваха чайки, но Лаймън не можеше да ги види. Индикаторът показваше ниво на горивото под 0, но продължаваха да се движат. Как бе възможно това? Как работеха двигателите при празен резервоар? Може би индикаторът не отчиташе точно или пък в маркучите от резервоара до двигателите имаше повече гориво, отколкото той можеше да предположи.

Тъй или иначе, продължаваха да порят водата.

Но едва ли задълго. Всеки момент щяха да спрат. И тогава какво?

Той наблюдаваше стрелката толкова вторачено, че си даде сметка за появата на острова не със зрението, а със слуха си, усети онази деликатна промяна в звука, която се дължеше на далечния грохот на прибоя, на морските вълни, разбиващи се в скали. Лаймън цяла нощ не бе чувал този звук, защото бяха толкова сами в мрака, че нищо не нарушаваше водната шир.

Изправи се на седалката, напълно забравил за индикатора, и погледна напред.

Мъглата още висеше във въздуха, но сред нея се виждаше остров. Високи скални стени, водещи към полегати тревисти склонове. И няколко дървета. Хамбар. Още един, може би два, или това май беше къща? Той не можеше да различи очертанията в разреждащата се мъгла, но сред сградите като че ли имаше и нещо като дом.

Моторницата продължаваше да се движи напред с празен резервоар, когато слънцето изгря и мъглата се отдръпна като завеса, откриваща сцена.

Къща с два хамбара. Той вече беше сигурен. Поизтрити от времето дървени стъпала водеха от двора надолу към каменистия бряг, а между скалния хребет и първия хамбар имаше градина, защитена със зид. Всичко вече се виждаше напълно ясно, което означаваше, че и лодката се вижда от острова. Той се страхуваше да бъде видян след толкова време, прекарано в самота, и се извърна към Секира, за да ѝ го каже.

Но тя се усмихваше. Усмивката ѝ беше толкова слаба, едва загатната, че човек трябваше да я познава добре, за да долови надеждата, изписана на лицето ѝ, но Лаймън вече я познаваше достатъчно добре.

Той се изправи и застана до нея и в този момент двигателите се закашляха, задавиха и най-после спряха. Вълните свършиха останалото, избутвайки ги към скалите, докато слънцето стопляше гърбовете им. Още щом навлязоха между крайбрежните скали и водата продължаваше да ги подхвърля, но вече не можеше да ги отклони от курса им, нито да ги издърпа назад, Секира пусна руля и накуцвайки, отиде до кърмата. Коленичи и разви тапата за водата, после отиде до тапата на десния борд, отвори я и я издърпа. След това направи същото с тапата на левия борд. Хвърли всичките части в морето. Лодката започна да се пълни с вода.

Секира посочи една стърчаща плоска скала, до която бяха спрели.

— Помогни ми, Лаймън! — каза тя и той ѝ помогна, като се изкатери на скалата и я издърпа от лодката.

— Сега бутаме — каза тя.

Опряха ръце в носа на лодката, извъртяха я настрани и я освободиха от скалите, насочвайки я към малко заливче с по-дълбока вода. Тя вече се накланяше, сякаш загледана в небето; кърмата ѝ беше потънала, а носът — навирен нагоре. Секира я наблюдаваше внимателно, докато Лаймън поглеждаше към фермата на хълма.

Някой пресичаше двора.

Беше жена. Ходеше с наклонена настрани глава, гледайки любопитно към тях. Имаше посивяла коса, завързана на опашка на тила, и носеше фланелена риза с навити до лактите ръкави. Без връхна дреха. Утрото беше студено, но човек се сгряваше бързо, като работи на слънце. Лаймън видя как жената отвори портичката и тръгна към тях в златистата светлина и се зачуди дали Секира я познава, дали тя би могла да е баба ѝ — онази, при която толкова бе копняла да се завърне. Понечи да попита, но се спря.

Времето щеше да покаже.

Секира протегна ръка, Лаймън я хвана и, помагайки си един на друг, двамата тръгнаха по скалите към брега.