Единствен изход

22.

Докато Девлин и Ани спяха, Уолдрън работеше.

Два часа му отне да попълни съответните формуляри със задължителните данни и информация, къде преувеличена, къде непълна. Според неговия доклад, Девлин най-после се бе явил за разпит, по време на който е посочил, че госпожа Ан Печек би свидетелствала, стига да получи уверения, че ще бъде включена в програмата за защита на свидетелите. Посочено беше, че нейните показания ще бъдат полезни за разследването на редица престъпления и престъпни лица. Сериозността на престъпленията се изразяваше в това и това. Вероятността за успешен ход на разследването беше такава и такава. И пр. и пр.

Уолдрън беше много вещ в служебните формалности. Той приключи с доклада, знаейки, че поне засега щеше да задържи Фентън настрана.

След това се зае с телефоните. Трябваше да подбере група мъже, които да осигурят наблюдението, необходимо за залавянето на Мислович. Това трябваше да се направи в извънработно време, за да не разбере Фентън. Което означаваше, че вместо да се разпореди, той трябваше да похаби цял час в подкупващи обещания по телефона, пазарлъци за услуги, уговаряне на часовете и уреждане на въпроси като болнични, извънработно време и двойно заплащане. Но най-накрая успя да осигури хората, които му трябваха: шестима души на смени по двама, по осем часа всеки ден в продължение на две денонощия.

Надяваше се, че това време ще му стигне да спипа Мислович. Първата му цел бяха югославяните. Уолдрън ги смяташе за много по-опасни от ярдитата. Нямаше да му е лесно да заведе дело срещу Мислович, но това щеше да означава да спре един от потенциалните инициатори на престрелки с автоматично оръжие по улиците на Лондон. Каквото и да станеше, каквито и лъжи да се наложеше да се кажат или правила да се заобиколят, Уолдрън знаеше, че ако хване Мислович, още в края на деня неговите вишестоящи началници щяха да са разбрали, че е свършена сериозна работа. И знаеше, че никой няма да разпитва надълго и нашироко как е била свършена.

Следващата му грижа беше да включи Ани в програмата за защита на свидетелите. Той започна, като се обади по телефона на един свой колега от Службата на Прокуратурата на Нейно Величество, Милт Райзъл. Райзъл тъкмо се беше прибрал у дома след футболен мач. След мача беше ударил няколко чаши скоч и няколко халби силна тъмна бира. Освен гласа на Райзъл, Уолдрън чуваше и оплакванията на жена му, че пак се е натряскал и настояванията й да каже кой е този идиот, който му звъни в единадесет часа вечерта.

Нито пиянството му, нито тирадите на жена му попречиха на Райзъл да говори с Уолдрън. Райзъл харесваше Уолдрън. Бяха израснали заедно недалеч от Лондон. Бяха учили в едно и също училище преди колежа. А и Райзъл беше от онези мъже, които се забавляват, когато жените им вдигат врява.

След известно настояване Райзъл се съгласи да му уговори среща с някакъв негов човек от прокуратурата, който можеше да включи Ани в програма за защита на свидетелите.

— Слушай — каза му Уолдрън, — ти си поркан, Милт, тъй че гледай да не забравиш за този разговор.

— Не се притеснявай, старче. Речено — сторено. Обади ми се, ако имаш някакви проблеми.

— Кой спечели мача?

— Свършиха наравно. Пък и ми е все едно на оная работа. Ха!

И най-накрая Уолдрън трябваше да постегне мрежата, която беше опънал, за да не позволи на Девлин да се промуши. Беше му ясно, че Девлин въпреки всичко можеше да реши да се измъкне и да избяга заедно с жената.

Той се свърза с всички дежурни командири в Британската транспортна полиция и подчерта, че продължава да издирва Девлин и Ани. Потвърди предупреждението до всички изходни пунктове на страната и изпрати още един бюлетин по системата за компютърно оповестяване на националната полиция.

И на последно място го очакваше цял куп документация, предназначена да го улесни в хода на разследването. Графици. Междинни доклади. Програми за действие. Анализи. Уолдрън често намираше утеха в тази допълнителна дейност. Всъщност, му доставяше удоволствие да попълва формулярите с грижливо изписани, внимателно подбрани думи. Уолдрън знаеше, че думите имат много малко общо с действителността. Докладите не бяха верни. Те съществуваха, за да защитят полицията и за да изпратят престъпниците в съда. А Уолдрън беше прекарал години в усвояването на това умение, да подчини бюрократичната им форма на своята воля.

Когато най-накрая приключи, той погледна часовника си. Показваше 5:22 заранта. Ухото му беше подпухнало и възпалено от телефона. Краката му бяха изтръпнали. Гърбът го болеше. И той едва сега усети умората, която нервната му енергичност беше прикривала в продължение на часове. Знаеше, че скоро ще се почувства изтощен.

Уолдрън също така знаеше, че трябва да походи малко пеша. Да стане, да се раздвижи и да отпусне схванатите си крака и ръце. Знаеше накъде ще тръгне. Ще излезе на Тули стрийт, ще завие надясно и ще продължи по моста. Ще повърви, докато стигне до средата. После ще постои на студения утринен въздух, надвиснал над сивото, мудно течение на Темза. Ще помирише соления въздух и ще обгърне с поглед покривите на стария център. Неговият район. Погледът му стигаше до старинните стени на лондонския Тауър, стария затвор, където толкова много членове на кралски фамилии са били затваряни и екзекутирани, над търговския център, с неговата невъобразима смесица от старинно, модерно и вечно. Нямаше да мисли за злите и опасни хора, които се опитваха да погубят онзи Лондон, който той познаваше. Щеше да остави очите си да починат и нервите си да се отпуснат. Щеше да наблюдава реката и да се любува на панорамата. После щеше да се върне в малкия си офис и да продължи работата си.

Уолдрън беше планирал разходката си предварително, така както планираше всяка своя следваща стъпка. Беше я замислил така, че да може да й се наслади и да позволи на мозъка си да работи над следващия ход, който трябваше да предприеме, и по-следващия, и по-следващия, докато не арестува Мислович, не задържи Девлин, жената и детето под охрана, не унищожи Рейли, и не постигне всичко това, преди Фентън и останалите висши началници да се намесят и да го спрат.

Той стана и излезе през входната врата на участъка Тауър. Пое дълбоко дъх да напълни дробовете си с утринния въздух, който щеше да се задържи свеж още може би около час и тръгна.

Мислович също бе започнал с обичайните си сутрешни занимания. Днес той нямаше да се облече в някой от стилните си костюми „Савил Роу“, с които рангът му го обвързваше. Щеше да сложи нещо по-обикновено. И нямаше да си достави дежурното удоволствие с прелистването на „Лондон Таймс“ и пиенето на капучино на Беруик стрийт.

Зенко се беше обадил на Мислович веднага след срещата си с Рейли и го бе предупредил, че ченгетата се канят да го арестуват в щаба му на Беруик стрийт.

Първият екип наблюдатели на Уолдрън пристигна там в осем часа, но Мислович не дойде.

Мислович излезе от апартамента си, недалеч от площад Дорсет, и видя, че Зенко го чака в червения сааб, който им даде Оливър.

Погледна колата и се намръщи. Всичко, което тази кола внушаваше, му лазеше по нервите. Дощя му се да влезе отзад и да повярва, че саабът е собственост на някоя агенция за коли под наем и е изпратена, за да го вземе. А и тази сутрин Мислович имаше вид на човек, който може да наеме кола. Доста приличаше на изпълнителен директор, работещ в някой от законните видове бизнес, чиито приемни с модерен дизайн заемаха лицевите фасади из улиците на Сохо, вместо на бивш военен убиец, превърнал се в гангстер, въртящ търговия с дрога и действащ от някакъв сумрачен офис.

В своите сиви вълнени панталони, черен кашмирен пуловер и кафяво кожено яке, Мислович можеше да мине и за изобретателен рекламен агент или дори за продуцент на някоя филмова компания. А не просто за нелегално подвизаващ се имигрант. Мислович спокойно можеше да бъде взет за улегнал, натрупал опит изпълнителен директор. Със своята сива коса, загрубели с възрастта черти на лицето и скъпи дрехи, направо имаше вид на тузар бизнесмен, каквито той често бе виждал из по-луксозните барове и ресторанти на Сохо. На ония посредници в пробивните, престижни, динамични форми на бизнес, които някак си трупаха още повече тежест от факта, че се вписваха в лековатото порно на Сохо, сред баровете с мацки, заведенията с пийпшоу и вонящите единични стаички из сумрачните коридори, където овехтели курви, едва държащи се на краката си от болестите и възрастта, биваха отблъсквани от мъже, които се изкачваха по мръсни стълбища, за да си наемат някой „модел“ за половин час. Но нали и това беше бизнес.

Зенко се протегна и отвори вратата на своя великолепно изглеждащ бос.

— Какво правиш тук с тая негърска кола, Зенко?

— Ще я използвам, докато не се скапе или не я приберат на буксир.

Мислович влезе и затвори вратата. Той огледа вътрешността на колата.

— Колко километра е навъртяла тази бракма?

Зенко хвърли поглед към ходометъра.

— Малко над пет хиляди.

— Тоя черен педал ми е дал кола, която дори не е нова. Сигурно е крадена. Да тръгваме.

Зенко потегли и пое на север, после зави на изток.

— Къде отиваме?

— В „Марла’с“.

— Окей.

Мислович се отпусна. „Марла’с“ беше малко кафене близо до булевард Портобело. Държеше го един румънец на име Исак Жменко, който беше част от рехавата мрежа източноевропейски криминални тирове, с които Мислович поддържаше контакти. Марла беше името на дъщеря му. Жменко притежаваше няколко евтини ресторанта, бар със стриптийз близо до Кингс Крос, парк за употребявани автомобили, сметище и три къщи с мебелирани стаи под наем, които беше напълнил с жени, докарани от Румъния, Русия и Източна Германия, и ги държеше заключени да проституират. Някои от тях бяха дошли по свой избор, но повечето бяха докарани тук насила. На жените им беше обещана работа на Запад, но Жменко и неговите сутеньори знаеха как да ги принудят да правят секс срещу пари, като съчетаваха привикването към дрога с чисто физическите заплахи. Жменко беше един от клиентите на Мислович. Той използваше праха, за да държи жените в робство. Мислович замисляше да снабдява много други като Жменко.

Отиването до „Марла’с“ му позволи да си повярва, че не се крие от полицията. Че все още обикаля свободно. Че е тук, в града, а не просто на Беруик стрийт.

И Мислович се наслаждаваше на пътуването. Чувстваше се удобно, докато разговаряше в колата. Не му се налагаше да се тревожи, че полицията или конкурентите му подслушват телефонните разговори. Особено разговорите по проклетите клетъчни телефони. Дори принцеса Даяна беше открила, че всеки с подходящо техническо оборудване би могъл да ги подслушва.

Мислович неочаквано попита Зенко:

— Ти тук провери ли за микрофони?

— Аха. Накарах Джейк да го претърси. Нищо.

— Добре. Е, и кога твоят полицай ще научи нещо за американеца?

— Скоро, надявам се.

— Може ли да се разчита на него?

Зенко повдигна рамене.

— Кой знае? Нямаме много избор. Въпрос на пари. Той вика, ченгето направи сделка с американец. Той казва полиция да арестува някой, дето твоя племенница може свидетелства срещу него, после тя дойде като свидетел. Те ще я пазят, ако тя свидетелства.

Мислович се ухили самодоволно.

— Няма да могат да я опазят, ако разберем къде е.

— Знам.

— Значи, ти си намерил този негодник, дето работи в полицията. Кой друг?

— Жменко вика, че познава един, дето работи в съдебната система. Прокурорската служба. Той казва, че може би ще видят документите, които трябва попълнят, за да я вземат под защита.

— Наистина ли?

— Аха.

— И какво ще ни кажат те?

— Всичко, което ни трябва. Така мисля.

— Добре. Но аз искам да се добера до нея, преди да попадне в ръцете на полицията. Иначе изтърваваме американеца. А преди всичко трябва да хванем него. Щом тя веднъж се предаде на полицията, ще трябва да се избият прекалено много хора.

— Не ми пука колко трябва да избием.

— Не, Зенко, слушай. Налага се да те образовам малко. Трябва да разсъждаваме като бизнесмени. Не искаме война с властите. Убиваме само онези, които се опитват да спрат бизнеса ни. Иначе стоим кротко и правим пари. Затова искам тази жена, преди те да са я хванали. Трябва да я спипаме, когато се предава. Или преди това.

— Окей. Снощи пуснах приказката. Обадих се на много места. Хора, които познаваме, работещи по хотели, ресторанти и гари, по кръчми, навсякъде. Вложил съм малко пари в това нещо. Така обещах.

— Добре. Може да имаме късмет.

— Може и ямайците да намерят такива хора.

— Предполагам. Нещо друго?

— Какво друго? Какво друго искаш да чуеш?

— Искам да чуя всичко, което може да се направи. Какво става с оня бивш полицай, дето го използваме да ни наема мускули? Той сигурно може да подуши тук-там и да разбере кой беше другият стрелец във фургона. Девлин не беше сам. Той си е наел помощник. Някой местен. Някой, дето му стиска да стои прав и да стреля с шибаната си пушка, докато отвсякъде гърмят по него. Такива типове едва ли са много в тоя град.

— Аха, добра идея. Ще му се обадя от „Марла’с“. Нещо друго?

Тъкмо отбиваха от А40 по малка улица, за да излязат на булевард Портобело.

— Ще измисля още нещо — отвърна Мислович. — Не се безпокой. Между другото, Драган иска да се видим с него днес следобед. Би желал да разбере докъде сме напреднали, тъй че ще трябва да придвижа тази сделка с ярдито, дори и все още да не сме научили къде се намира Девлин.

— Ще се обаждаш на Драган? Знаеш ли къде се е настанил?

— Ще го намеря. Сигурно ще е в някой от големите хотели. Той си пада по лукса.

Оливър също придвижваше своята част от сделката. Той очакваше баржата с кокаина да пристигне най-късно до обяд.

Беше се обадил на Момма Сиентро Хинтън да се яви в склада. Искаше Хинтън да е там, когато товарът пристигне.

Убиецът беше прекарал цялата нощ в параклиса на Сантерия-Вуду. През цялата нощ беше пушил марихуана, смесена с тютюн, докато не потъна в дълбока омая под въздействието на ганджата. Първите часове Хинтън беше прекарал, проклинайки своя гняв и безсилието през последните няколко дни. Преживя отново престрелките с Девлин, обсебен от дълбоката си омраза към този човек. Фактът, че арогантният бял американец си бе позволил да лиши Хинтън и неговия бог Чанго от онова, което по право им се полагаше, го изпълваше с ярост.

Посред нощ той до такава степен се бе омаял, след като беше погълнал толкова много от опияняващия дим, че бе загубил всякаква представа къде се намира. Хинтън проявяваше твърде слабо чувство за реалност дори и при нормални обстоятелства. Но тук, в параклиса на Вуду, сред червените светлини, статуите и другите изображения, след часовете, прекарани в пушене, Хинтън сякаш се бе озовал някъде другаде. Той се бе отдал до такава степен на стремежа си да се свърже с андрогенната същност на своето божество, че вярваше, че може да види онова, което Чанго виждаше и да почувства онова, което Чанго чувстваше. Кълнеше му се в преданост, кълнеше се, че ръката му никога няма да се поколебае, кълнеше се, че ще засити с кръв Чанго. Изпитваше толкова извратена привързаност към своя бог, че по едно време почувства, че се слива със самата статуя. Усети да го завладява кървав гняв, почувства властта на смъртта. Изгуби се в продължение на часове, редувайки обещания с молби, искания с очаквания.

Когато над града се развидели, Хинтън усети, че се връща отново в собственото си тяло. Той изпуши един фас с лека смес, за да се съвземе и да прочисти главата си. После изпи чаша черно кафе. Почувства, че нишката на мисълта му стана по-рационална и логична. Умът му престана да прескача от една налудничава идея към друга. По лицето му се четеше злорадо лукавство. Беше убеден, че враговете сами ще му паднат в ръцете. Всичко, което той трябваше да направи, бе да засвидетелства на Чанго вярност и да му предложи в жертва жената и мъжагата. Те щяха да бъдат негови.

В десет часа Момма Сиентро прекъсна Хинтън и му напомни, че искат да е в склада при пристигането на товара.

Хинтън прекъсна своето бдение и погледна жрицата. Тя забеляза блуждаещия поглед на плувналите му в кръв очи и разбра, че тази нощ бе пребивавал в друг свят. Сега той се беше върнал, но не със съзнанието на нормален човек. Тя инстинктивно отстъпи назад. В този миг не желаеше Хинтън да я докосва. Лидия Сиентро се боеше, че той може да й предаде нещо сатанинско, което можеше да обладае дори самата нея. Тя се отдръпна и само му каза:

— Върви.

Тридесет минути по-късно Хинтън прекрачи през входната врата на склада, тъкмо в момента, когато кормчията привързваше тясната си баржа на кея откъм задната фасада на сградата.

Един от хората на Оливър, който беше наблюдавал пристигането на баржата, влезе в офиса и му съобщи, че товарът е пристигнал. Оливър щеше да получи най-големия товар кокаин, който досега беше договарял.

Кокаинът бе прекаран по въздуха от Колумбия до Централно Мексико. Оттам бе превозен до един склад в Южен Тексас. Оттам, разпределен на по-малки пакети, бе раздаден на куриери, които го бяха прекарали по въздуха до Брюксел, Мадрид и Антверпен. Други куриери бяха донесли стоката в Англия, където тя бе разпределена на различни съдове, един от който бе докарал дванадесетте килограма до склада на Оливър.

Водачът на баржата, млад белгиец на име Морис Трек, бе преминал сам по каналите, маневрирайки с продълговатия съд в продължение на двадесет и четири часа. Беше се хранил и ходил по нужда в един и същ ъгъл, на кърмата на лодката. Знаеше какъв товар превозва и искаше да го достави колкото се може по-бързо. Затова беше плавал, без да спира.

Трек приближи баржата към един от старите пилони зад склада и хвърли въжето на него, като остави инерцията на лодката да го изпъне. Ловко скочи на обраслия с трънак бряг на канала и затегна възела.

Оливър стоеше на брега и го чакаше, а Хинтън бе застанал вдясно зад него.

Трек беше скочил на брега, преди да се бе подготвил за стъпване на сушата. Мускулите му се бяха вкочанясали от дългото седене и направляване на гемията по мудното речно течение. Той се наведе и се протегна, за да привикнат отново краката му към твърда земя.

Оливър и Хинтън го наблюдаваха в очакване. Трек не желаеше да поглежда към Хинтън. Той знаеше много добре кой е Хинтън и какви са му задълженията.

Оливър попита:

— Е, как беше пътуването, мон?

— Без проблеми, шефе. Но измъкването от оня шибан залив беше гадно.

— Що? Къв залив? Ти н’зе ли лодката на Канарите?

— Не. Прецакаха ме. Трябваше да отида на север и да я взема при Кингс Лин.

— Що?

— Йоханес се разболя.

— Тръгнал си от Кингс Лин?

— Аха.

Оливър и Хинтън си размениха погледи, но коментар не последва.

— И къде е материалът?

Трек посочи към баржата.

— Карам чували с тор и растения за Малка Венеция.

— Къде?

— За Малка Венеция. Оттам ще разтоварят и ще откарат растенията в Риджънтс Парк. После стоварвам строителен материал за станция Падингтън.

— А мойто?

— Кажи на момчетата си да преброят шестнайсет чувала откъм кърмата. Твоето е в седемнайсти и осемнайсти чувал. Скрито в торта.

Оливър погледна към двамата мъже, които се приближиха до баржата. Те не изглеждаха много зарадвани от перспективата да я разтоварват и после отново да я товарят.

— Разтоварете прилежно товара. Вземете нашите чували и ги приберете вътре. Качете му товара обратно така, както беше подреден.

Оливър се обърна към Трек.

— Да влезем вътре, братко. Да уредим сметките.

Трек последва Оливър до склада. Хинтън вървеше плътно зад тях. На Трек му мина мисълта, че е заклещен между двамата, но не си позволи да мисли за това. Зад него Хинтън се усмихваше. Всичко му беше поднесено и показано на длан, мислеше си той. Властта на неговия бог на земята.

— И кво ша праиш кат свършиш курса? — попита Оливър.

— Ще спра някъде под магистралата край Малка Венеция. Оттам ще отида до гарата и ще се прибера вкъщи.

— Някой друг дойде и вземе лодката?

— Да, сър.

— И къде кара?

— Обратно на Канарите, предполагам. Аз съм дотук.

Оливър кимна.

— И тогаз ще си починеш добре, а?

— Да, сър.

Те продължиха без повече приказки до склада, и после горе до офиса на Оливър на мецанина.

Оливър се отпусна на стола зад бюрото и отвори едно от чекмеджетата долу. Измъкна оттам голяма метална кутия и вдигна капака, след което започна да хвърля пачки банкноти върху бюрото. Трек гледаше в пачките. Трябваше да получи две хиляди лири.

— И кой ти каза да идеш на Кингс Лин и оттам да вземеш лодката?

— Уилкинс ми предаде да тръгна оттам.

— Срещна ли се с него на лодката?

— Не. Срещнахме се в оня гараж извън града и после отидох с колата до дока.

— Там ли натовари?

— Аха. Лодката беше готова, с изключение на вашия товар.

Трек не обръщаше внимание на въпросите на Оливър. Той следеше трупащите се пачки на бюрото. Оливър не отброи сумата. Просто седеше, отпуснал гръб на облегалката на стола. На Трек му се дощя да си поиска парите, но знаеше, че не бива. Трябваше да чака, докато Оливър му ги даде. Остана така, загледан в банкнотите. Беше изморен. Искаше му се да се махне, по дяволите, оттук, но знаеше, че на хората на Оливър им трябва известно време, докато разтоварят, приберат стоката и после натоварят всичко обратно. Дощя му се да седне. Но стол за него нямаше. Огледа се и забеляза, че Хинтън също стои прав. Точно зад него.

Изведнъж въздухът в стаята сякаш замря. Трек погледна Оливър. Изражението му го накара да обърне поглед назад към Хинтън. Убиецът стърчеше зад него. Трек не можеше да повярва.

— Ей, какво има, човече?

Оливър вдигна рамене и изгледа Хилтън. Трек също се обърна да го погледне и за част от секундата ножът на Хинтън проникна в гърлото му. Не му остана никакво време да мисли, да се моли, да крещи. Единственият звук, който Трек успя да издаде, беше задавено, хрипливо къркорене. И тогава Хинтън отстъпи встрани, докато Трек избълва струя кръв. Опита се да си поеме въздух, но не успя. Наклони се назад и посегна към дръжката на ножа на Хинтън. Успя да я стисне, но не намери сили да измъкне ножа.

Хинтън остана неподвижен, вторачил поглед в Трек, очакващ конвулсията на смъртта. Дощя му се да измъкне ножа и да го забие отново и отново, но се въздържа, изчаквайки Чанго да изпрати смъртта в най-подходящия момент.

И тогава Трек рухна. Той се извърна към Оливър, като дясната му ръка продължаваше да стиска ножа. Онзи го гледаше как умира.

— Уилкинс те е преебал, мон — промълви, почти на себе си. — Ней трявало да те води на север. Тва значи, че знаеш цялата ни верига от там дотук. Не мож да знаеш толкоз много връзки по веригата, братко.

Ушите на Трек писнаха. Болката в гърлото и в гърдите му беше толкова ужасна, че пожела да умре на мига. Но не можеше да умре за няколко минути. Хинтън знаеше това и приклекна до умиращия, за да види как смъртта го отнася. Кръвта, която бликаше от устата му, бе смесена с пенеста течност, изригнала от белите му дробове. Съзнанието на Трек потъваше в мрак. Болката се стопяваше. Нямаше да продължи дълго. Кислородът в мозъка му рязко намаляваше, но в тялото му все още имаше живи органи. Сърцето биеше в последни конвулсии. Хинтън наблюдаваше.

За Оливър смъртта означаваше усложнения. Шибаната кръв се плискаше из целия офис и се лееше по пода. Сега трябваше да намери нов кормчия, който да откара баржата. Пак проблем. Хинтън бе изпаднал в обичайното си състояние при убийство.

Телефонът изведнъж иззвъня.

Той грабна слушалката от вилката.

— Мда?

Беше Мислович.

— Как върви сделката, колега?

Гневът на Оливър направи гласът му да прозвучи не много учтиво.

— Върви. Както трябва. Утре вечер съм готов. Цената — както се разбрахме. Не забравяй за оборудването. Помниш всички условия, мон?

— Разбира се.

— Добре. Ша обадя и ша ти кажа къде в шест часа. Дай ми телефон.

Мислович използваше телефонния автомат в „Марла’с“. Той продиктува телефонния номер и трябваше да стисне зъби, за да не каже на Оливър да вземе най-после да се научи на маниери.

— Кво става с жената и нейния приятел? — нетърпеливо попита Оливър.

— Работим по това.

— Тогаз работете здраво. Нали ти каза, че трябва да се приключи. Ще съм готов утре в шест. Щом искаш стоката, кажи къде да ти реша проблема.

— Добре.

Оливър тресна слушалката върху вилката.

— Задник!

Той скочи от стола си и изфуча през офиса надолу по стълбите до склада. Искаше да види чувалите. Искаше да усети килограмите дрога в ръцете си. Те бяха камъните, по които щеше да премине през брода. Достатъчни, за да купи Мислович и да получи оръжията, от които имаше нужда. Достатъчни, за да придобие силата и парите, които му трябваха, за да каже на някои да вървят по дяволите и да избие останалите. Неговото време беше дошло. Всичко, което стоеше все още на пътя му, бяха Девлин и жената. Време беше да умрат. Сега!