Единствен изход

36.

За Мислович чакането беше приключило. От хората, които бяха пристигнали, той подбра двадесет и пет души. Всеки от тях беше въоръжен с АК-47 и пълнител с тридесет патрона. Всички мъже боравеха много добре с това бойно оръжие. В различните си версии то широко се използваше в целия Източен блок. Със своята скорострелност от шестстотин изстрела в минута и с по-малките си, леки куршуми, АК представляваше съвършеното оръжие за близко нападение, каквото Мислович планираше.

Вече бе получил доклад от човека, когото Зенко бе изпратил на разузнаване. Той знаеше разположението и бе съставил план за атака. Заповедите, които издаваше на хората си, бяха прости. Опитът го бе научил, че колкото по-проста е заповедта, толкова по-голяма е вероятността тя да бъде изпълнена по време на битката.

Зенко повтори заповедта на всеки един поотделно:

— Когато получите сигнал, влизате и стреляте по всеки чернокож, докато престанат да мърдат. Не си засичайте огневата линия. Не стреляйте един срещу друг.

Зенко разпредели хората в пет коли, докато той самият и Мислович се качиха в червения сааб, който Оливър щедро им бе подарил.

С тях имаше още двама пътници — идиотът от Беруик стрийт, Боби, и един жилав ирландец, облечен в черен работен комбинезон, когото едва ли някой досега беше забелязвал. Той носеше очила с кръгли метални рамки, косата му бе подстригана късо и имаше вид на механик. Не разговаряше с никого и докато останалите мъже се събираха, той си вършеше работата в сааба. Никой, освен Мислович не му знаеше името, а той знаеше само първото име на човека — Лиам.

Зенко нямаше никаква представа какво щеше да прави ирландецът, камо ли идиотът. Жменко караше сааба. На него изглежда изобщо не му пукаше за тия двамата.

По пътя за Хакни разговорите във всички коли варираха от буйни закачки до нервни коментари.

Вътре в склада Оливър беше накарал хората си да направят подръчна маса от шперплат, дебел сантиметър и половина, поставен върху блокчета от бетон. Върху грубия шперплатов плот беше поставена блестяща алуминиева кутия пълна с нещо, което трябваше да наподобява кокаин. Двама мъже стояха от двете страни на масата и я охраняваха с последните две автоматични пушки МАК-10, които бяха останали на Оливър. Само на една от пушките пълнителят беше напълно зареден. Оливър отстъпи назад и огледа декора. Инсценировката беше съвършена. Точно като във филмите. Очакваше, че югославяните ще останат впечатлени.

Всичко беше пълна фалшификация. Увитият в пластмаса прах беше пудра захар. Пакетите бяха предназначени да привлекат вниманието на югославяните, тъй че да не забележат хората, които Оливър внимателно беше разположил из склада. Десет от тях се намираха горе на мецанина, разположени така, че да могат да стрелят към приземния етаж в смъртоносно кръстосващи се огневи линии.

Още десет имаше на самия приземен етаж, скрити встрани по ъглите и покрай стените. Един мъж пазеше на портала отвън на улицата. Тежката стоманена врата на релси беше плътно затворена.

Отвън, под навеси и в сенките на север и на юг се бяха изпокрили още дузина мъже.

Оливър знаеше, че Мислович ще дойде с въоръжена охрана. Но нямаше начин, който и да било от тях да успее да излезе жив от склада.

А на „Спитълфийлдс“ Уолдрън видя как първите коли на Мислович напускат склада. Във всяка от тях имаше по петима въоръжени мъже. Той се обади на Отдела за специални операции и Крейтън се отзова незабавно. Той каза на Уолдрън, че неговите екипи ще проследят колите на Мислович и че Уолдрън трябва да кара до улицата, минаваща покрай локомотивните депа на западната страна на гара Ливърпул. Там той и Уолдрън ще се срещнат, ще се качат на един от четирите дежурни хеликоптера на Столичната полиция и ще отлетят до склада в Хакни.

Уолдрън бързо подкара по улиците. Железопътните депа се намираха на по-малко от километър разстояние и той пристигна бързо, но големият полицейски хеликоптер вече беше там. Шумът на тътнещия му двигател беше много по-силен, отколкото очакваше. Един полицай от Отдела за специални операции го отведе в участък, встрани от железопътната линия. Крейтън седеше пристегнат с колан на една от седалките с широка усмивка на лицето. Носеше на главата си карирана шапка като онези на Сините барети и натовско яке с означения за ранга му. Под якето се виждаше бяла служебна риза и вратовръзка. Приличаше повече на военен, отколкото на полицейски служител. Имаше вид на човек, който се наслаждава на кризисното положение.

— Джеймс! Качвай се! Искаме да пристигнем там преди тях — успя да надвика той рева на машината.

Когато се качи в тромавия вертолет, Уолдрън разбра защо Крейтън беше толкова въодушевен. Вдигането на частите в бойна готовност беше станало толкова бързо, че не бе останало време останалите полицейски началници да се намесят. Крейтън оглавяваше най-мащабната въоръжена операция в историята на Столичната полиция. Успехът щеше да му осигури място в историята на институцията. Уолдрън не смееше и да си помисли какво можеше да струва за кариерата и на двамата един евентуален провал.

Седалката до Крейтън беше празна. Един полицай с по-нисък ранг бе заел мястото зад Крейтън. Беше млад мъж в цивилно облекло. Неговата карта беше на верижка, овесена на врата. Беше много слаб и толкова нервен, че леко потреперваше, но Уолдрън не бе сигурен дали треперенето му не се дължеше на вибрациите от мощния двигател. Накрая реши, че на младия човек не му харесваше много да е тук.

Крейтън надви рева на мотора:

— В седемнадесет и тридесет ще разполагам с цели двеста души, струпани долу! Подай ми картата, Уилям — обърна се Крейтън към помощника си.

Младият полицай му подаде увеличено фотокопие на карта на улиците, прегъната така, че да показва зоната около склада.

Дебелият показалец на Крейтън обиколи очертания на картата червен кръг.

— Тук е складът, ако адресът ти е верен. Ти си сигурен за него, нали, Джеймс?

— Сигурен съм.

— Оттатък, от другата страна на канала, има някакво игрище. От склада не се вижда. Нашите екипи би трябвало да се намират там в момента. Ще бъдем извън погледа им, но достатъчно близо, за да се придвижим и да обкръжим мястото, когато потрябва.

Уолдрън посочи два участъка на картата и му извика в отговор:

— Хората ще трябва да минат през Ийстуей. Могат ли да го направят достатъчно бързо, за да отцепят тези пресечки?

Крейтън посочи един район на север.

— Ще разполагаме с достатъчно екипи на игрище Вик Фийлд, които да го направят.

— Защо не преместим един контингент тук при Марбли Грийн? Така те ще могат да блокират предния или задния край на склада и да ограничат също така Хомъртън Роуд.

Крейтън огледа внимателно картата.

— Югославяните вероятно ще дойдат по моста Лий — добави Уолдрън. — Те няма да ви забележат, ако сте дислоцирани южно и западно.

Крейтън проследи пръста на Уолдрън и се съгласи.

— Добра идея! След което ще ги затворим тук, тук и тук. Каналът ще им попречи да се оттеглят на изток.

— Имаме ли връзка с екипите, които са след тях?

— Да, сър. Можем всеки миг да ви свържем.

— Тръгнали ли са към Хакни?

— Да, сър.

Крейтън потупа пилота по рамото.

— Окей, да тръгваме — нареди той.

Докато Крейтън обсъждаше оживено операцията с неколцината други офицери от полицията, Уолдрън отново огледа внимателно картата.

Той посочи реката, минаваща зад карето, в което се намираше склада и попита Крейтън:

— Ами канала?

— Какво канала? През него не могат да минат. Ако тръгнат покрай брега, ще ги хванем от единия или от другия край. Можем да ги проследим от въздуха. Точно сега там има наш разузнавателен хеликоптер. Трябва да намерим някой покрив или висока точка над земята. Но което ние не видим, хеликоптерите го виждат. Те ще ни информират за всичко, което става в района.

Уолдрън разбра, че Крейтън не приема повече предложения, затова млъкна.

Помощник-пилотът се извърна и обяви:

— Контролната кула ни разреши излитане. Докладват от Хакни, че първите групи са вече в района на парка.

Уолдрън се обади:

— Имате време да ги придвижите.

Крейтън не му отговори. Вместо това каза на помощник-пилота:

— Свържи ме с Джоунс в Липет Хил.

Уолдрън се отпусна на седалката и се загледа навън през прозорчето. Крейтън започна да издава заповеди, за да придвижи половината от хората си на позиция към Марбли Грийн. Уолдрън разбра, че Крейтън не само му бе повярвал за това, което предстоеше да се случи, но дори бе приел съвета му.

— Джеймс! — извика силно Крейтън.

— Да?

— Ако стане някой гаф с тая работа, ще ми скъсат задника.

— Не се тревожете, сър.

— Няма да ме разочароваш, нали?

— Не, сър. Няма.

— Добре.

Полицейският хеликоптер се издигна бавно над земята, после бързо набра височина и зави наляво. Изведнъж целият Лондон се озова под тях. Вече нямаше връщане назад, помисли си Уолдрън. Освен ако не поискам да скоча.

Студеният дъжд беше попрестанал малко, но перката ореше нощното небе и Уолдрън гледаше струйките влага, които се стичаха по прозореца му. В кабината беше доста студено. Докато хеликоптерът се спусна на тревистото поле в Хакни, Уолдрън вече бе премръзнал. Трябваше да стисне зъби. Дали това беше само от студа?

Крейтън чевръсто скочи от кабината, зареден с енергия. Студеният вечерен въздух и ситният дъжд не бяха му подействали. Той закрачи през полето към групата мъже, които го чакаха. Уолдрън тръгна след него, въпреки че не беше сигурен какво трябва да прави в този момент. Знаеше, че изведнъж беше станал безполезен. Той си бе изиграл ролята — неговата роля, според плана на Девлин. Прищя му се дори да прескочи до близката кръчма и да му удари едно уиски, докато всичко свърши.

Уолдрън погледна часовника си. Беше пет без десет. Пресметна, че не им оставаше много време да се доберат до мястото, преди да пристигне колата на Мислович.

Крейтън беше посрещнат от главния началник-група на участъка в Хакни, от главния тактически съветник по специалните операции и от екип от трима мъже от Сините барети, екипирани с бронебойни жилетки. Двама от сините барети носеха карабини „Х&К“, а третият държеше специално, заплашително на вид оръжие за борба с масови безредици.

След пет минути Крейтън беше издал заповеди на всички, които имаха нужда от тях и се затича към необозначената камионетка, която щеше да закара него, помощника му, главния тактически съветник и тримата телохранители от Сините барети на избрания наблюдателен пункт.

Крейтън премина на бегом покрай Уолдрън и извика:

— Хайде с нас!

Твърде късно е да се скрия в нощта, помисли си Уолдрън.

Крейтън и неговият антураж бяха направили същия избор като Девлин. На тях обаче не се налагаше да се катерят по противопожарната стълба. Те направо влязоха в сградата и се изкачиха по вътрешната стълба, водеща до покрива. На Девлин едва му стигна времето да прескочи парапета и да се спусне малко по противопожарната стълба, преди те да изскочат на покрива.

Девлин тихо се спусна по стълбата и опря гръб плътно в стената на сградата. В тъмните си дрехи, наполовина прикрит от металната конструкция на аварийната стълба трудно щяха да го забележат, дори ако мъжете отгоре гледаха право към него. Всъщност, Девлин се радваше, че бяха решили да кацнат над него. Тъй като вниманието им беше изцяло погълнато от предстоящата битка и тъй като бяха на открито, мъжете на покрива естествено говореха високо. Девлин чуваше почти всяка тяхна дума. Вече бяха забелязали колите на Мислович, навлизащи по улиците, северно от склада. Девлин погледна през бинокъла си и преброи шест коли. Бронирана каравана спря и запълни по-голямата част от улицата едно каре северно от склада. Заприличаха му на карнавален кортеж, който се бе изгубил по пътя.

Горе на покрива Крейтън раздаваше на висок глас заповеди по телефона да започнат придвижването на силите в зоната. Първо трябваше да тръгнат Троянските подразделения, които бяха по-мобилни, за да отцепят ключовите пресечки около склада. След това пеша щяха да настъпят Сините барети. Най-накрая отрядът за борба с безредиците щеше да оформи трети външен пръстен, за да отцепи зоната за външни лица, както и за вътрешни, които биха се опитали да напуснат района.

Долу на улицата Зенко беше първият, който излезе от червения сааб. Той обиколи всички коли, пълни с хора на Мислович. Даде на шофьорите последни указания. Три от колите се оттеглиха. Крейтън, двата наблюдаващи отгоре хеликоптера и Девлин следяха как колите се отдръпват през тихите тесни улички наоколо и заемат позиция откъм южния край на улицата, на която се намираше складът. Саабът и другите две коли останаха на север от склада. Беше очевидно, че Мислович възнамерява да атакува от двете посоки.

Зенко се върна при сааба и го закара до пресечката, точно на ъгъла преди склада на Оливър. Другите две коли го последваха и паркираха плътно зад него.

Единствените останали коли, които се движеха в зоната, бяха Троянските подразделения на Крейтън, карани от първокласни шофьори, които бяха тренирали с месеци. От високия си наблюдателен пункт Девлин хвърли поглед към мощните роувъри, настъпващи по задните улици на Хакни, стичащи се от няколко сборни пункта към пресечките около склада. Позициите, които те заемаха, бяха доста далече от вероятното полесражение, но щяха ефективно да блокират всякакъв изход от зоната.

След като всяко ТВР се озова на определената му позиция, тричленните отделения бързо превърнаха колите си в противокуршумни барикади. Те покриха превозните си средства с покривала „Кевлар“ и подредиха пред тях бронебойни щитове, за да си осигурят допълнителна защита. Най-накрая монтираха мощни прожектори на подходящи места, откъдето щяха да могат добре да осветят улиците в подходящия момент.

Но засега всичко ставаше на тъмно. Девлин не можа да види добре нахлуващите в зоната части на Сините барети. Единствените различими шумове бяха гласът на Крейтън и статичното пращене на персоналните радиостанции.

Зад сцената на бойните действия, в Скотланд Ярд, в щаба на Отдела за специални операции на Олд стрийт и в техния тренировъчен център в Липет Хил, положението беше съвсем различно. От многобройни приемници се изливаше поток от съобщения. Куп старши офицери във всеки един от тези щабове отговаряше на въпросите и наблюдаваше операцията. Едва ли някой си правеше илюзията, че всичко тече безпроблемно. Много лесно всичко можеше да се превърне в пълен хаос. Над двеста тежковъоръжени мъже с изопнати нерви се движеха из тъмните участъци и улици в район, който никой не познаваше достатъчно.

Някъде, далече в тъмната нощ, в продължение на няколко секунди зави полицейска сирена, после замлъкна. Девлин си представи как хората над него са стиснали зъби от безсилие, в очакване дано сирената замлъкне. Той се усмихна. Нечий задник щеше да пострада. Но той остана доволен, че сирената бе прозвучала. В зоната беше станало прекалено тихо. Сякаш някакъв звяр, крачещ из джунглата, беше накарал птичките да замлъкнат. Но много скоро обичайният за един градски пейзаж шум се възстанови. По някакъв странен начин това понижи напрежението и позволи на Девлин да се отпусне и да се съсредоточи. Той се облегна на тъмната, влажна тухлена стена и продължи да наблюдава и да се ослушва.

Чу как Крейтън изброява няколко обекта и реши, че това са местата, блокирани от неговите части. Девлин прецени, че скоро зоната щеше да бъде затворена от север, запад и юг. Така неблокирана оставаше само източната страна на склада, ограничена от канала. Зачуди се дали Столичната полиция разполага с полицейски лодки. Те можеха да се използват за патрулиране по водните пътища и в този случай — за предотвратяване на бягство в източна посока. Всъщност, Столичната полиция наистина разполагаше с плавателни съдове, но за това се бяха сетили прекалено късно. Преди всичко те патрулираха по Темза и в момента две моторници с мъка си пробиваха път през лабиринта от канали, за да се доберат до Хакни.

Девлин забеляза някакво раздвижване в началото на улицата, където беше паркиран червения сааб на Мислович. Той проследи как югославянинът слезе от колата заедно с един дребен човек, облечен в мръсни сини джинси и яке на бели и сини карета. Девлин фокусира бинокъла си и забеляза, че дребният мъж носи светложълта платнена чанта, преметната през рамото му, с името и фирмения знак на Сайкъл Месинджър Сървис. Това беше Боби, идиотът от главната квартира на Мислович.

Боби постоянно кимаше, докато Мислович му говореше нещо. Девлин видя как Мислович нежно го обърна към входния портал на склада откъм улицата, потупа го по гърба и го побутна да върви.

Зенко се обърна към Мислович.

— Не мога да повярвам, че оставяш всичко това в ръцете на един кретен.

— Млъкни. Той е страхотен.

Мислович, Зенко, Крейтън, Уолдрън, ярдитата на Оливър, както и неколцина от бандата на Мислович наблюдаваха как Боби се приближава решително до вратата, отваря я и влиза вътре. Зловещо спокойствие и тишина настанаха, когато момчето изчезна зад притварящата се врата.