Единствен изход

24.

Уолдрън се разписа в приемната на Службата на Прокуратурата на Нейно Величество, седна на един диван в чакалнята, облегна се на стената зад него и тутакси заспа. Гласът на секретарката от протокола го събуди.

— Сър! Сър! Господин Макдермот ще ви приеме веднага.

Уолдрън потърка очи да се разбуди и бързо се изправи на крака. Случаят не позволяваше да изглежда сънен и отпуснат.

Той мина покрай бюрото на приемната и се запъти към двойната остъклена врата, откъдето едно младо черно момиче го придружи.

То му подаде пластмасова табелка за посетители, усмихна се и поведе Уолдрън през лабиринт от коридори. Въведе го в един невзрачен офис. Беше около пет квадратни метра, но имаше прозорец, което Уолдрън възприе като белег за донякъде висок ранг на неговия обитател.

— Господин Макдермот ей сега ще дойде.

Офисът беше почти празен, но бюрото бе отрупано с отчети, формуляри, папки и доклади.

Преди Уолдрън да беше успял да се разположи на един стол, в офиса влезе мъж. Стори му се задъхан. Беше около тридесетгодишен, оплешивяващ, много слаб, и висок малко над метър и осемдесет. Носеше обичайната бяла риза, вратовръзка и тъмни панталони, които му висяха. Уолдрън предположи, че сакото на костюма е закачено зад вратата. Идентификационната карта на мъжа беше закопчана на колана над дясното му бедро. Без съмнение, името му беше Макдермот. Заприлича му на Икабод Крейн.

Макдермот му протегна ръка.

— Вие трябва да сте приятелят на Милт Райзъл.

— Да. Джеймс Уолдрън.

— И сте от Столичната?

— Да, главен инспектор.

— Разбирам. Е, Милтън ме помоли за една услуга, да поставя името ви в началото на списъка си тази сутрин. С какво мога да ви бъда полезен?

Уолдрън никога не беше чувал да наричат Милт Райзъл Милтън, но това сега беше извън темата.

— Имам свидетелка, която трябва да бъде включена във вашата програма.

— Милтън ми каза това. Кога?

— Кога?

— Да, кога искате да я включим в програмата? Тя знае ли какво означава това?

— Да. Знае, разбира се. Искам да я включим още сега. Веднага.

— Това е невъзможно. Ще отнеме поне три седмици, докато придвижим молбата й. А и няма никакви гаранции, че ще бъде одобрена. В момента имаме доста такива молби.

— Можете ли да я настаните някъде временно, докато върви тази процедура?

— Защо толкова бързате?

— Ако не го направим, ще я убият.

— Тя къде е сега?

— В момента се укрива някъде наблизо и чака да й съобщя, че можем да я приберем.

— Знаете ли къде се крие?

— Не точно, но знам как да се свържа с нея.

— Звучи, сякаш не ви се доверява напълно.

— Не.

— Защо?

— Твърде сложно е за обяснение. И така, ще можем ли да я настаним някъде, докато върви процедурата по включването й в програмата?

— Вижте, господине, настоявам да разберете къде се намира тя, преди да се ангажирам с тази работа. Нямам намерение да премествам планини заради нея и най-накрая да разбера, че се крие някъде, където не можете да я намерите.

След двете денонощия непрекъсната работа и след като се бе справил с цялото напрежение около него, Уолдрън се почувства смазан от дребнавостта на Макдермот, но успя да запази хладнокръвие. Беше решен да преговаря, докато не постигне онова, което целеше.

— Добре. Ще разбера къде се крие — отвърна Уолдрън.

— Мога ли да бъда сигурен в това?

— Да. Определено. Е, ще я приберете ли?

— Ще го обсъдим.

— Какво още искате да научите?

— Преди всичко, ние определено няма да сме в състояние да се погрижим за нея, докато процедурата тече. Обикновено го правят вашите хора. Вие от кой участък сте?

— Тауър. Ние сме твърде незначително полицейско подразделение, за да можем да осигурим защита на свидетели.

— Ако е за кратко време, няма да са необходими много хора.

— Освен това ме притесняват някои проблеми по сигурността. От нас изтича информация към престъпниците.

— От ваша страна?

— Да.

— Значи за това не ви се доверява.

— Така е.

— О, добре. Лош късмет, значи.

— Да. Ситуацията е трудна. Милтън не ви ли каза, че случаят не търпи отлагане.

— Да, но на Милтън много не може да се вярва. За него всеки случай е спешен. И за какво може да свидетелства тя? Дали случаят ще приключи в съда?

— Абсолютно. Бих казал, че това ще бъде делото на годината. Може би най-голямото в кариерата ми.

— Звучи ми убедително.

— Аз наистина съм убеден.

Уолдрън отвори служебната си чанта и извади оттам папка. Постави една след друга две страници пред Макдермот.

— Това са резюметата, които съм нахвърлял набързо за двете криминални групировки. Едната е съставена от ямайски ярдита, жестока банда главорези, които изглежда в момента оглавяват търговията с прах. Разговарях тази сутрин с офицера от разузнаването в Хакни. Той продължава да ми изпраща информация за тях. Вече знаем, че те са отговорни за садистичното убийство на съпруга на моята свидетелка.

— Садистично?

— Отсекли са главата му с мачете.

— Красота.

— А разузнаването в Хакни е убедено, че те са замесени в поне още две убийства и няколко улични престрелки. Също така в две нападения. Определено са много опасни.

Уолдрън посочи втория лист.

— Това пък е, което знаем за една югославска група, понастоящем базирана в Лондон — по-точно в Сохо. Срещу тях нямаме много доказателства, но съм събрал някои факти, плюс онова, което знам отпреди. Изглежда имат сериозни намерения да се намесят в търговията с дрога. Също така се занимават с проституция и с продажба на автоматично оръжие. Перат сериозно количество пари в Сити в момента. Няма съмнение, че те имат намерение да изградят тук своя база, от която да предприемат мащабни криминални операции. Както вече казах, не разполагаме с достатъчно информация за тях, но ми се струват много по-опасни от ярдитата. Вчера заранта са изстреляли над двеста патрона с куршуми голям калибър в опита си да убият моята свидетелка и нейния телохранител.

— Значи става дума за същите типове?

— Да.

Интересът на Макдермот видимо се бе повишил. Уолдрън реши да натисне още повече.

— Да, това са хората, с които си имаме работа. Мисля, че случаят вече е стигнал до вътрешния министър. Открива се много добра възможност. Да се направи удар, искам да кажа.

— Да, разбира се. Вчера това е предизвикало голяма бъркотия.

— Това е само началото. Най-лошото е, че в момента тези две групировки действат заедно.

— Гадост.

— Ммм. Опасявам се, че сте прав.

— А не споменахте ли за някакъв телохранител? Тази жена си има телохранител?

— Да. Както казах, нейният мъж е бил убит от ярдитата. След това тя е наела човек, който да я пази. По-точно, един американец. Има доста сериозни акредитиви.

— Сигурно си знае работата, след като са изстреляли по нея двеста патрона и тя е все още жива. Как е успял да се справи?

— Ще ви изпратя доклада, ако се интересувате.

— Как се е замесила във всичко това?

— Дрога. Мъжът й е участвал в сделки с кокаин с ярдитата. Всъщност, той е бил посредникът, който е снабдявал югославяните. Предположението ми е, че сега югославяните ще работят директно с ярдитата. Те разполагат с парите. Подозирам също, че част от заплащането на дрогата ще става в оръжие. Не мисля, че ще бъде добре за когото и да било, ако снабдят ярдитата с АК-47.

— Никак.

— Моята свидетелка ще бъде изключително полезна да осъдим и да тикнем в затвора всички онези, които успеем да заловим.

— Тя ще се яви ли?

— Мисля, че си дава сметка. Та това е единствената й надежда да оцелее.

— Разбирам.

Уолдрън наблюдаваше вглъбения в размисъл Макдермот. Беше пуснал стръвта и чакаше. Накрая Макдермот се реши. Беше захапал въдицата.

— Разбира се, трябва да се срещна с нея. Лице в лице.

— Уверявам ви, тя ще бъде много убедителен свидетел.

Макдермот отново погледна листовете, които Уолдрън беше поставил пред него.

— В какво смятате да ги обвините?

— Убийство, планиране на убийство, търговия с дрога, незаконно притежаване на оръжие, опит за убийство — изборът е доста голям.

— Но само нейните свидетелски показания няма да са достатъчни за всички тези дела.

Уолдрън усети, че Макдермот се опитва да се отскубне от куката.

— Тя е ключът. Започваме с нея и продължаваме нататък. Те са убили мъжа й. Опитаха се да убият и нея. И между другото, тя има шестгодишно дете, което също се опитаха да убият вчера.

— Това е направо върхът. Но какво, по дяволите, им е направила?

— Не знам да им е направила нещо. Мъжът й е измамил ярдитата. За тези типове не е необичайно да нахлуят и да избият цялото семейство. Целта им е също актът на насилие да послужи за назидание, за да сплашат останалите. Предполагам, че югославяните ще дадат рамо на новите си колеги в бизнеса, за да им докажат своята лоялност.

— Какви други сведения притежавате за тези главорези?

Уолдрън постави друга папка върху бюрото на Макдермот.

— Тази сутрин не ми стигна времето да подредя всичко, но в продължение на половин час в компютърната мрежа открих шестнадесет справки, свързани с тези две групировки. Днес ще обобщя цялата налична информация.

— Забърквате се в голяма каша.

— Разбира се. Но искам да изчистя улиците от тези хора.

— Да. Прав сте. Но цялата тази работа е малко хазарт, не мислите ли? С какво смятате да започнете?

— С арестуването на югославянина. Казва се Иван Мислович. Знам къде се намира щабът му. Ще го вкарам за опит за убийство и за всичко, което успея да намеря в бърлогата му. Вече съм осигурил необходимите пълномощия. Тя ще свидетелства срещу него. Както и американският й телохранител.

— Звучи, сякаш сте тръгнал на китоловна експедиция.

— Може би. Но разполагам с яка кука, и това е тази жена. Ще спипам югославянина и всички, които се мотаят около него. А ако имаме късмет, ще хванем и ярдитата.

Макдермот изведнъж изправи снага, с опрени на бюрото длани.

— Добре. Убедихте ме. Ударът си заслужава. Но не преувеличих, като ви казах, че сме се задръстили от молби. Ще трябва да понатисна малко. Все още не ви гарантирам достъп до програмата. Единственото, което мога да направя, е да я включа в Първи етап. Ще трябва да се премести в безопасен дом. Всъщност, не е много по-добро от затвор, на детето ще бъде с нея. И ще трябва да остане там, докато започне процесът. Без ново име. Без документи. Без регистрация за местоживеене до произнасяне на присъдата. Без работа. Без самоличност, опасявам се.

— Чудесно. Стига да го направите. Кога мога да я вкарам?

— Опасявам се, че ще се наложи това да стане едва след като арестувате онзи тип, Мислович.

Уолдрън би предпочел да не се съобразява с това изискване, но и сам си даваше сметка, че ще трябва да арестува Мислович, преди Девлин да му доведе жената, затова не възрази.

— В същия ден, в който извърша ареста?

— Бих казал на следващия, за да бъде по-безопасно.

— Добре. Разбрахме ли се?

Макдермот подаде визитката си на Уолдрън.

— Да. Дръжте ме в течение. Попълвайте документацията грижливо, моля ви, и следвайте процедурите. Не искам делата ми да се объркат заради вас.

— Да, разбира се. Не се притеснявайте за това. Благодаря ви.

Макдермот вече се бе заел със следваща си задача в графика, когато Уолдрън тръгна към вратата. Но тъкмо да напусне, и Макдермот го спря. Уолдрън стисна зъби.

— Главен инспектор Уолдрън… — изскърца гласът на Макдермот.

— Да?

— Кой точно е този телохранител, за когото споменахте?

— Ще ви изпратя информация за професионалната му биография. Бил е нюйоркски полицай, после е служил в армията. Известно време е работил за тайните служби на САЩ.

— Интересно. Професионалист.

— Да, абсолютно.

— Как така една жена, занимаваща се с легитимна дейност, успява да си наеме професионален оперативен сътрудник за лична охрана? Как може да си го позволи? Не ми водете свидетелка, която сама е затънала до уши в търговията с дрога. Нямам нужда от престъпник, който да свидетелства. Хората не са склонни да им вярват.

— Тази жена не е престъпник. Мъжът й се е забъркал. Югославянинът е негов роднина. Тя никога не е била арестувана, никога не е била обвинявана в престъпление. Тя е жертвата. Обикновена гражданка. Вдовица с дете, в началното училище. Съдиите и съдебните заседатели ще я харесат и ще й съчувстват. Та тя е майка, за бога!

— Също както и Ма Бейкър.

— Не се притеснявайте. Американецът случайно е неин стар приятел. Не мисля, че дори му плаща нещо.

— Окей, Уолдрън, само гледайте да не ме подведете по лъжлива следа. Не обичам изненади. Ще дам ход на нещата. Вие ми докарайте престъпника и свидетелката си, и ще свършим работата.

— Разбрано.

Уолдрън побърза да се измъкне през вратата, преди Макдермот да е променил намеренията си.

Мислович тъкмо беше изчел своя „Таймс“, когато телефонът в „Марла’с“ иззвъня. Беше бодигардът на Драган, на име Тешич. Веднъж Мислович беше видял как Тешич удари един човек през лицето за това, че не бе отговорил на въпрос на Драган. Беше ударил човека толкова силно, че му беше счупил долната челюст, костта на брадичката и шийния прешлен. Тешич караше дори Зенко да се разтреперва.

Срещнаха се в бара на хотел „Парк Лейн“. Винаги, когато Драган идваше в Лондон, той отсядаше в някой от хотелите с четири звезди. Този път това беше „Парк Лейн“.

Драган беше седнал в далечния край на помещението. Беше три часа следобед. Барът беше празен, с изключение на бармана и на един сервитьор.

Драган беше едър мъж, който напоследък бе свалил доста от теглото си поради сърдечно заболяване. Страдаше от хронична аритмия. По някакви неизвестни причини сърцето му бе решило да бие по-бързо от обикновеното. Непрекъснато. Докторите му бяха казали, че могат да го контролират, но не и да го излекуват. За съжаление, от лекарствата, които му даваха, непрекъснато му се гадеше. Не можеше да се храни. След седемдесет и три години с наднормено тегло, килограмите от тялото му започваха да се стопяват. Сега имаше вид на човек, комуто е дадена кожа 52 номер, която да покрива тяло 42 номер. Драган беше започнал да носи на врата си шалове, които да скриват част от провисналата му гуша.

Той протегна все още месестата си десница към Мислович и разтърси ръката му без особена сърдечност. Мислович седна срещу него и отказа, когато сервитьорът го попита дали ще си поръча нещо за пиене. Драган разкара сервитьора с махване на ръка и се обърна към Мислович. Двамата мъже заговориха на хърватски.

— Говори, Иване.

Мислович му разказа последните новини. Не преувеличаваше нищо. Не пренебрегваше нищо. И не пропусна нищо.

По време на монолога на Мислович, Драган кимваше от време на време. Най-оживената му реакция към информацията, която му докладваха, се изрази в леко кимане с глава.

Когато Мислович свърши, Драган зададе няколко въпроса, които на пръв поглед нямаха нищо общо с последните събития. Попита за състоянието на финансите им и дали стоката е била разпределена гладко из различните райони на Лондон.

— Докъде си стигнал с издирването на твоята племенница и нейния американец? — попита накрая.

— Смятам, че през следващите два дни тя ще влезе в контакт с полицията. Тогава ще разберем къде се крие.

— Добре, остави чернилките да се погрижат за нея. Предай им информацията. После отстъпи. Съсредоточи се върху сделката. Купи дрогата.

— Да им дадем ли оръжие?

— Дай им два автомата. Останалата част от заплащането трябва да е в пари. Не бива да въоръжаваме тия свини. Намери някакво извинение.

— Хубаво.

— Приключи с първата покупка. Продължи сделките с тези отрепки, докато се придвижим до техните снабдители. После убий шефа им и колкото можеш от хората му.

— Това ли е всичко?

— Това.

— Окей.

Драган седеше, кротко отпуснал ръце върху масата пред него. Мислович изчакваше, знаейки, че срещата вече е приключила. Той си взе няколко фъстъка от купата пред него и ги метна в устата си. Бяха мазни и топли, и много вкусни.

Най-сетне Драган каза:

— Сигурен съм, че той ще поиска да те убие по някое време, Иване. Ти не си един от неговите.

— Знам. Оставил съм го да мисли, че може.

По-старият мъж бавно се извърна и се вгледа в Мислович.

— Много добре. Засега търгувай с тях. Бъди търпелив. После ще ги избием до крак.

— Да, сър.

— Дръж ме в течение. Дай им момичето и прати съболезнования на сестра си.