Единствен изход

31.

Клиниката „Чартър“ изобщо не приличаше на психиатрична клиника, в което всъщност се състоеше номерът. Дори постоянният жител на Лондон можеше да мине по луксозния булевард Кинг Роуд, да заобиколи по Раднор Уолк и изобщо да не я забележи. Клиниката, със своята неизмазана бетонна основа на лицевата фасада, надстроена с два етажа със спретнати кафяви тухли, по-скоро приличаше на невзрачна жилищна кооперация. Но всъщност тя представляваше световноизвестен център, в който се лекуваха от широк кръг психични проблеми и пристрастяване към стимуланти и дрога представители на обществения елит.

Девлин я беше избрал, защото мерките за сигурност тук бяха строги, персоналът беше достатъчно компетентен да се справи с психичните травми, които Ани и Елизабет бяха преживели, и при това беше на близко разстояние пеша от „Дрейкът“.

Ани седеше до леглото на Елизабет. Детето беше потънало в дълбок и благодатен сън, предизвикан от подходящото за нейното тегло и възраст количество транквилант.

Ани беше отказала каквито и да е медикаменти. Тя си бе позволила да подремне малко в креслото си, но знаеше, че моментът не беше подходящ да я омаломощават с дрога. Дори с безвредна дрога. Животът й беше на ръба, както и животът на Елизабет. Ужасната нощ в тресавището я бе направила твърда като стомана. Тя не знаеше какво точно трябва да предприемат първо, но беше твърдо решена да не бяга от хората, които стреляха по нея, а да им даде отпор по някакъв начин.

Въпреки това беше трудно да не се наслади на тишината и покоя, царящи в клиниката. Тя приличаше на защитен оазис, толкова далече от тъмното блато, където се бе наложило да чакат завръщането на Девлин. В един миг те бяха на път към селската къща, а в следващия навсякъде около тях бе оплискано с кръв и тя се бе стаила в студената и лепкава тиня, стиснала пистолет, насочен към омаломощеното тяло на онзи звяр, изпаднал в безсъзнание. Хинтън се бе превърнал за нея в самия дявол, дявол, който се появяваше навсякъде, по всяко време, готов да й пререже гърлото. Беше й коствало огромно усилие да не изпразни пистолета в прокълнатата му плът. Но Девлин й бе заповядал да не го прави, освен в краен случай, и тя бе длъжна да изпълни заповедта му. Беше започнала да трепери толкова силно сред студения нощен въздух, върху влажната мочурлива почва, че се изплаши да не би неволно да натисне спусъка. А след това я бе обзело съжаление, че трепери толкова много и не може да прецени със сигурност дали демонът мърда.

За малко да загуби съзнание, но две неща я бяха спасили. Елизабет здраво се бе вкопчила в нея. Добре че Девлин се появи отново. Той се бе върнал до къщата, тичайки през ливадите. Беше си сменил разкъсаната от ножа на Хинтън риза, бе взел чисти дрехи за Ани и Елизабет, и бе изкарал старото волво, паркирано в гаража на къщата. След това се бе върнал до мястото, където ги бе оставил в блатото, и ги бе отвел в колата.

Беше ги настанил на задната седалка и ги бе завил с одеяло, което бе взел от едно от леглата. Полицейските сирени виеха около тях и Ани имаше чувството, че някъде, не много далече от тях, те се стичат към един и същ район. Но засега, седнала в топлата кола, увита във вълненото одеяло, Ани се чувстваше невидима, скрита и напълно отделена от това, което ставаше на не повече от километър разстояние на пътя. Чувстваше се отделена от досегашния си живот, от мъртвия си съпруг, от семейството си. Единствената привързаност, която изпитваше, беше към Елизабет.

Девлин беше изчезнал още веднъж в блатото. Беше намерил Хинтън, беше го вдигнал на рамо и го бе донесъл до задницата на колата.

Беше го напъхал в багажника под погледа на Ани от задната седалка. Тя не знаеше дали нейният екзекутор е мъртъв или жив, но искрено се надяваше да е мъртъв.

Девлин бе седнал зад волана и едва тогава Ани му бе върнала оръжието и бе склопила очи.

Девлин бързо напусна района, без да включва фаровете, докато не излязоха на главния път, водещ към магистралата, която щеше да ги отведе към Лондон. Минаха покрай две полицейски коли, летящи към мястото на престрелката, но никой не ги спря.

Девлин шофираше, без да промълви и дума. Никой от двамата не проговори за Бен.

Веднага щом излязоха на пътя, Девлин каза на Ани, че ще ги вкара в болница. Скоро след това той спря на една отбивка и проведе няколко телефонни разговора. Когато пристигнаха в „Чартър“, една медицинска сестра вече бе готова да ги посрещне. Тя се обади на дежурния детски психиатър, лекарка, която говореше с мек немски акцент. Беше спретната жена, малко над петдесетте, с късо подрязана кафява коса.

Тя прегледа Елизабет внимателно и я прие в отделението. Ани бе прегледана от един млад доктор, който почисти и обработи раните й от ножа, които не се оказаха сериозни. Девлин дори не влезе в клиниката. Ани бе прекалено изтощена, за да му се противопоставя или да му задава въпроси. Тя се остави на персонала. Когато я отведоха в стаята на Елизабет, детето вече бе заспало в чисто бяло легло.

Ани седна до нея в едно широко, покрито със зелена тъкан кресло с висока облегалка. Някой загърна Ани с одеяло и за миг тя забрави кошмара.

В един момент, някъде в ранните часове преди зазоряване, Ани се събуди и видя някаква жена да седи до нея в стаята. Беше с прибрана на кок коса, облечена в тъмен панталон и семпла бяла блуза. На кръста на жената имаше калъф с удебелена палка и уоки-токи.

Непознатата се представи:

— Аз съм от охраняващия екип, който ще пази детето. Подчиняваме се на заповедите на господин Девлин. Той специално ме помоли да ви предам, че е добре, и че няма за какво да се тревожите.

Повече обяснения не последваха. Жената наблегна на това, че Ани трябва да остане в болницата до следващи указания.

Ани отново потъна в дрямка, докато звънящият телефон не наруши тишината, царяща в стаята.

Тя погледна как жената от охраната веднага се отзова и след няколко реплики подаде телефона на Ани.

— Обажда се господин Девлин.

Ани се помъчи да се отърси от дрямката, докато поемаше слушалката.

— Ало?

— Ани, аз съм, Джак. Добре ли си?

— Да.

— Радвам се. Сега искам да слезеш долу и да ме чакаш на входа. Просто ме изчакай във фоайето. Като ме видиш, че спирам, влизаш в колата. Ще бъда при теб след петнадесет минути. Тоест в осем часа. Трябваш ми. Ще можеш ли?

Ани нямаше време да помисли.

— Да — отговори тя.

— Идвам. След петнадесет минути.

Девлин прекъсна линията. Първото, което Ани си помисли, бе, че няма да е зле бързо да отиде до банята. Тя изплакна лицето си с вода и си пое дълбоко въздух. Шокът от изминалата нощ, страхът и безсънието й тежаха, но тя се помъчи да се стегне.

Точно в осем часа Девлин пристигна пред клиниката в същата кола, която беше взел от гаража на селската къща, старо синьо волво седан.

Три каменни стъпала, оградени с големи саксии с растения под зелената тента, водеха към остъклените врати на входа на клиниката. Девлин свали страничното стъкло така, че Ани да може да го види. Тя стоеше при вратата и веднага го забеляза. Бързо се пъхна в колата и Девлин подкара, без да я поглежда или да я заговаря.

Ани забеляза, че беше започнал да действа по начин, различен от досегашния. Беше по-напрегнат. Липсваха маловажните реплики, разсеяността, излишните движения.

Девлин подкара през тихия квартал Челси, намери някакво празно пространство до малка градинка и спря колата до бордюра. Изключи мотора и се обърна към Ани. Отвори бял хартиен плик и извади две чашки кафе. Подаде й едната и каза:

— Трябва да поговорим.

Ани направи гримаса, докато разкъсваше пликчето с кафето.

— Боже мой, звучи като „Приготви се, щото лошо ти се пише, момиче“.

— Да. Приготви се.

— Какво има, Джак? Сега пък какво?

— Сега ще изтупаме всичкия боклук, Ани. Въпрос на живот и смърт. Имам нужда от помощта ти. Трябва да знам истината. Иначе няма да се справим. Силните карти, с които можем да играем в тази игра, са много малко.

Ани изгълта горещото кафе, вдишвайки аромата му. Веднага усети как кофеинът прочиства главата й и я изпълва с енергия. Тя отмахна с ръка косата от лицето си, облегна се на вратата на колата, за да застане с лице към Девлин и го погледна в очите.

— Е, предполагам, че наистина му е време. През по-голямата част от времето бях обезумяла от страх, но ролята на изплашена девица никога не ми е харесвала особено. И какво си разбрал ти досега?

— Преди всичко, че Иван Мислович е твой чичо, а не на съпруга ти. Това, разбира се, води до серия от предположения. Не искам да боравя с предположения.

— Как го разбра? Искам да кажа, че не си се досетил просто така, нали?

— Можех лесно да го подмина. Познавах те като Ан Турино. Бях стигнал също така до заключението, че майка ти е италианка. Но ако Мислович беше чичо на твоя съпруг, не изглеждаше съвсем нормално твоя мъж да мами член на своята фамилия още от самото начало.

— Тук си прав. Джони започна да го лъже още при първите поръчки.

— Така че се обадих на няколко места. Оказа се малко по-трудно, отколкото очаквах, но така или иначе потвърдиха, че моминското фамилно име на майка ти е Мислович.

— Трудно, но си се добрал до истината.

— Такава ми е работата.

— И сега какво?

— Сега искам да знам цялата истина.

— Цялата истина?

— Да.

— Окей. Какво искаш да знаеш?

— Вярно ли е, че твоят мъж е бил свръзката между Мислович и бандата на ярдитата? Или ти си стояла зад това нещо?

— Не. Джони познаваше Кинг Оливър, не аз. Познаваше го отпреди много време.

— Какъв е случаят?

— Живели са в един и същ квартал. Нотинг Хил, преди да стане шик. Много семейства от Карибите са се преселили там през 50-те. Оливър май се е задържал на това място по-дълго от повечето имигранти. Мисля, че са се запознали с Джони в някакъв бар или нещо такова. Били са просто познати. Джони си купувал от него разни дреболии, нищо особено.

— И така, Джони е станал посредник. Ти не си била свързана с ямайците.

— Да. Джони беше посредникът. Аз никога не съм се занимавала с ямайците.

— Но си знаела за връзката на съпруга си с ярдитата и си го използвала да доставя дрога за твоя чичо.

— Така е. Повярвай ми, изобщо не се наложи Джони да бъде убеждаван дълго. Провалилите се художници не печелят много пари, Джак, но Джони искаше да живее живота на преуспяващ артист. Чичо ми се свърза с мен скоро след като пристигна в Лондон. Обичайната семейна история. Нали знаеш, бездомният далечен роднина, който се озовава на Запад, и моли за помощ.

— Каква помощ?

— Преди всичко информация. Когато за пръв път го чух по телефона, се опасявах, че този стар закъсал тип ще ми се появи на вратата и ще ми поиска или пари, или да му намеря работа. Оказа се, че греша. Чичо Франк, както сам се нарече, се оказа хитър, дискретен и настъпателен. Поддържаше връзка само по телефона. Никога не съм го виждала. Отначало ме разпита за Лондон. Подходящи места за живеене. Такива неща. После пусна пробно няколко въпроса за пазара на дрога. Нали се сещаш, покрай въпросите за магазините за дрехи и баровете. Стори ми се, че става дума за лична употреба. Дотогава бяхме разговаряли вече няколко пъти, така че му предложих да му намеря това, което търсеше. Джони трябваше да му купи няколко грама кока. — Ани изглеждаше сякаш потънала в спомените си, докато премисляше думите си. — Странно, но си спомням, че се изненадах, че иска такова голямо количество. Нали знаеш, цели няколко грама. Представих си, че снабдява някаква малка група авангардни югославски интелектуалци имигранти.

— Това е било само началото, предполагам?

— Да. Мисля, че добрият стар чичо Франк сега има намерение да снабдява цяла Източна Европа.

— И после поръчките са започнали да нарастват?

— Да, и то доста бързо. Джони беше такава свиня. Той свиваше по малко дори от онези първи дребни поръчки. Но чичо Франк, или Иван, явно бе решил да развива бизнеса и напредваше бързо. Станах негово доверено лице. Каза ми, че иска да разшири нещата. В Източна Европа, в Русия, а може би и в САЩ. Сякаш ме интересуваше. Говореше за кокаин. На първо време това ми изглеждаше далечно. Всичко, което трябваше да правя, бе да кажа: „Джони, можеш ли да вземеш толкова и толкова и да го занесеш на чичо Франк?“. Следващото нещо, което разбрах, беше, че Джони започна да разполага с повече пари в джоба си. Не с много. Но виждах, че в това има потенциал.

— Защо?

— Оставих Франк да си мисли, че той води шоуто. Но разбирах към какво се стреми много преди Джони. Беше въпрос на време да премине към по-сериозни операции.

— И това не те ли разтревожи?

— Макар и да ме тревожеше, не ме спря. Изглеждаше толкова лесно. Просто продължавах да окуражавам Джони и да си говоря с чичо Франк. Прозрях какво бъдеще има този бизнес. И знаех какво правеше Джони. Но не ме интересуваше. Прецених, че всички са наясно. Ако Франк имаше проблем с кражбите на Джони, той просто можеше да му каже да престане. Аз само продължавах да го подтиквам, да взимам пари от него и да се надявам, че ще мога да се измъкна от всичко това, преди да се е случило нещо.

— В този бизнес не става така.

— Не. Не става.

— Ярдитата не са погледнали благосклонно на това, че Джони щипе по малко за себе си.

— Но те са накълцали главата му с мачете, за бога!

— Защото е мамил другата страна?

— Не те лъжа, Джак. Доколкото знам, точно така беше. Предполагам, че някой някъде по веригата, моят чичо например, се е оплакал за теглото или за чистотата на това, което достига до него, но на мен никога не ми е споменавал нищо за това.

— Защо тогава се втурнаха да те преследват?

— Защото са сметнали, че това, което Джони е взимал за себе си, са крадени от тях пари. Мислович им плащаше, но за тях това е било без значение. Някой си е позволил да печели допълнително пари от тяхната дрога и репутация. И предполагам са решили, че парите са у мен. Мисля, че искаха не толкова да ме убият, колкото да ме сплашат, за да им дам парите.

— Колко беше сумата?

— Не знам точно. Успявах да разбера от Джони колко е щипнал, но не знаех колко е продал. И макар да не беше парвеню, изхарчваше всичко, което имаше. Измъквах от него толкова, колкото можех. И спестявах всичко до последното пени, Дев, защото никога не бях сигурна кога ще се издъним. Исках Елизабет да ходи в престижно училище, дори ако източникът на допълнителни средства пресъхнеше.

— Колко успя да събереш?

— Успях да спестя може би около три хиляди. Там някъде. Прибрани са в една кутия от обувки в килера ми. Трагикомедия, нали? Три хиляди лири за всичко това!

— Защо ме излъга?

— Излъга. Колко от тези неща бяха явна лъжа и колко от тях просто не бях ги споделила с теб?

— Престани, Ани! Вече ти казах, че нямаме никакво време за увъртания.

— И какво трябваше да ти кажа? „О, Джак, знам, че не сме се виждали от години, но аз тук взех, че завъртях малко бизнес с кокаин заедно с мъжа ми и с онзи гангстер, чичо ми, който наскоро се измъкна от някаква си военна зона в Югославия. Но нещата нещо взеха да ми се изплъзват от ръцете. Взеха, че убиха мъжа ми, сега пък искат да убият и мен. Не би ли могъл да прескочиш до Англия, и да ми помогнеш?“

— А така по-лесно ли е?

— Не. Не е. Ти си прав. Трябваше да бъда откровена с теб. Но наистина не съм си представяла, че ще се стигне дотук.

— Тогава не прави нещата по-трудни. И двамата вече допуснахме достатъчно грешки.

— А ти какви грешки си направил?

— Това, че отидох при чичо ти, без да знам какви са истинските му връзки с теб, камо ли с ярдитата. Това, че не те изведох извън страната. Това, че позволих на полицията да се намеси, вместо сам да свърша мръсната работа. Това, че взаимодействах с тях. И че ти вярвах безпрекословно.

— Добре, добре. Съжалявам. Какво друго искаш да ти кажа?

— Знаеш ли как мога да се добера до Мислович?

— Ами, мисля, че знам, имам един телефонен номер, на който получава съобщенията си. Имам и друг негов номер на клетъчен телефон.

— Окей. Сега знаем, че той работи с ярдитата. Сигурен съм, че купува директно от тях. Имаш ли някаква представа какво количество смята да купи?

— Според мен той се кани да купи толкова, колкото ярдитата са в състояние да му осигурят.

— Някаква идея колко може да е това?

— Килограми. Не знам дали ще са десет или сто. Не знам до какви количества е достигнала търговията с дрога сега.

— Окей. Сега следва най-важният въпрос. Смяташ ли, че можеш да се обадиш на Мислович и да блъфираш, като го заплашиш, че ще провалиш сделката му с ярдитата?

— Какво имаш предвид?

— Ти трябваше да си мъртва. Но не си. Обаждаш му се. Казваш му, че ти е писнало вече да бягаш. Заплашваш го, че ще отидеш в полицията и ще кажеш каквото знаеш за него. Заявяваш му, че искаш своя дял от сделката с ярдитата, иначе ще го натопиш яко. Казваш му, че вече действаш на своя глава. Че аз съм мъртъв. Че искаш своя дял, иначе той е мъртъв.

— Какво получава той, ако се съгласи?

— Мълчанието ти. Освен това, ти ще се съгласиш да напуснеш страната и да изчезнеш. Казваш му, че затова ти трябват парите. Казваш му, че ямайците ще те убият, ако не заминеш някъде, където ще бъдеш в безопасност и ще можеш да започнеш живота си отначало.

— Това не би било никак зле.

— Накарай го да повярва.

— Мога да се опитам. Макар че не съм сигурна как ще реагира на една заплаха.

— Тогава го направи така, че да реагира в твоя полза. И евентуално да разберем колко време остава до следващата му покупка от ярдитата.

— Може би трябва да действам, като му дам да разбере, че знам за предстоящата му голяма сделка.

— Ще изчакаш да видиш дали ще отрече?

— Да, точно така.

Девлин помисли за миг и каза:

— Окей. Опитай по този начин. Това е заключение, което не ти е било трудно да направиш.

— Нещо друго?

— Да. Накарай го да намрази ярдитата. Кажи му, че те са се издънили в опитите си да те убият и че ти си жива и смяташ да си го върнеш тъпкано на всяка цена, освен ако не се откупи.

— И ще му кажа да побърза. Щом имам парите, ще се махна.

— Правилно. Много добре.

— Какъв хитрец си!

— Какво?

— Искаш да ти казвам истината, а него да излъжа.

— Да. Лъжи го както искаш, но го накарай да повярва на всяка дума, която му казваш.

— Разбирам, че имаш много високо мнение за мен, Джак.

— Сега това няма значение.

— Караш ме да се чувствам като…

— Като какво?

— Като някаква измамница.

Девлин не отговори. А и тя не настоя.

— И докъде ще ни доведе това?

Девлин я погледна.

— Ще имаш шанс да оживееш, стига да успееш.

— Не за това те попитах.

— Не те разбирам.

— Не? Или сега само ти имаш право да задаваш въпроси?

— И какво по-точно искаше да ме попиташ?

— Дали все още се интересуваш от мен. Дали все още…

— Те обичам?

— Да. Кажи ми.

— Да ти кажа какво?

— Все още ли ме обичаш?

Девлин извърна поглед и запали мотора. После отново се обърна към Ани.

— Точно сега това няма значение. Не и ако умреш или свършиш в затвора.

— Надявам се да не стане нито едното, нито другото.

— Така че нека сега да си проведеш разговора.

Девлин подкара назад през Кингс Роуд и се насочи към „Дрейкът“. Погледна часовника си. Все още разполагаше с достатъчно време преди срещата му с Уолдрън. Той забеляза няколко будки с улични телефони веднага след площад Кадоган. Спря колата и се обърна към Ани:

— Хайде, скъпа. Ти си на ред.

Тя излезе от колата и тръгна към най-близкия телефон. Изглеждаше ядосана, точно каквато на Девлин му се искаше да бъде. Той я проследи как влиза в будката и набира номера. Тя почака малко, остави слушалката, и набра друг номер. Докато чакаше да се получи връзката, той виждаше как къса разлепените из будката обяви, рекламиращи услуги на проститутки: „Блондинка с едри бомби“, „Красива масажистка от Таити“, „Мъничка индийска красавица“, „Робиня“, „Дисциплина“, „Водни спортове“, „Уроци по рисуване“, „Свиря на флейта“, „Услуги всякакви“, „Уроци по гръцки“. Една по една тя ги мачкаше и ги пускаше на пода. Беше ядосана. Направо бясна. Добре, помисли си Девлин. Добре. Точно тази емоция, той знаеше това, щеше да й помогне да звучи убедително. Тя заговори в слушалката. Девлин виждаше ясно, че е изпълнена с решимост. През повечето време говореше тя. Ето, сега сочеше с показалеца си. Размахваше го във въздуха пред себе си. Някой я прекъсна и тя се заслуша. После Девлин я чу да крещи и се уплаши да не би да отиде твърде далеч. Опасяваше се, единственият й избор да не се окаже да затвори. Но тя продължаваше. Започна полека да успокоява топката. Да снижава темпото. Да умилостивява Мислович.

Тя поговори още една минута, но Девлин вече знаеше, че е победила. Още половин минута и се свърши. Когато излезе от будката, тя се усмихваше. Влезе в колата, все още възбудена от положеното усилие.

— Утре. Ще е подготвил за мен пет хиляди лири утре. Аз трябва да му се обадя и да разбера къде да ги получа.

— Добре, Ани! Много добре.

— Щом е съгласен да ми даде толкова много, сделката му с ярдитата трябва да е доста голяма.

— Така изглежда.

— Колко жалко, че никога няма да видя тези пари.

— Няма. Освен ако не искаш да те застрелят.

След като Ани затвори телефона Мислович седна угрижен. Обаждането й го бе сварило неподготвен в апартамента му на площад Дорсет. Току-що беше излязъл от банята след сутрешния си душ и бръсненето. Денят му още не беше започнал, а вече му го бяха съсипали. Долу издрънча входният звънец. Мислович отиде до интеркома и пусна Зенко.

Когато Зенко влезе в дневната, Мислович все още седеше по бельо и се чудеше какво да предприеме.

Зенко му хвърли неспокоен поглед и попита:

— Какво има?

— Тия тъпи животни, ярдитата, не могат да убият една шибана жена.

— Какво е станало?

— Няма значение.

— Оправили ли са американеца?

— Да, но тя все още е жива. И истинският проблем е тя. Отвориха ни се прекалено много проблеми, с които да се оправяме. Писна ми от тия черни копелета! Заемаме се сами.

Мислович вече беше взел решение. Зенко виждаше как го обзема решимост. Ето това беше командирът, когото той боготвореше. Мислович поемаше нещата в свои ръце. Зенко седна и зачака заповеди.

Мислович се изправи и закрачи напред-назад из стаята. Беше облечен само по чорапи, шорти с кантове и старомоден потник.

— Зенко, слушай ме сега. Имаме да свършим много работа.

— Окей.

— Това ченге, дето го използваш. Той е изгорял.

— Сигурен ли си?

— Ако още не е, скоро ще изгори. Сега те ще намерят кой ни е бил ухо. Трябва да бъде отстранен. Но можем да го използваме още веднъж, преди да се отървем от него.

— Как?

— Трябва да изтеглим пари за покупката довечера. А ни трябват и малко пари, за да укротим тази жена. Ще използваме ченгето. Допълнителните мерки за сигурност в банката ще ни помогнат. И ще го използваме да я подмами за парите, които иска. Това, че ще ги получи от едно ченге, ще я накара да се почувства по-сигурна. Появява се и тогава убиваме и двамата. Можеш ли да се свържеш с него?

— Да, мисля, че мога.

— Добре. Свържи се по телефона с твоите хора. Разбери къде е той и му се обади. Кажи му, че ще го чакаме при банката. Кажи му, че ни трябва за тегленето и предаването на едни пари. Ще му платим уж за услугите от тях. Предупреди го още, че ще ни трябва и за друга работа.

— По кое време?

— По обяд.

— Окей. Друго?

— Прати ли Джейк да огледа склада на ярдитата?

— Да. Ще се върне с информацията днес следобед.

— Добре. Чудесно. Хайде, да тръгваме. Трябва да се облека. Намери твоето ченге и да е на линия.

Сержант Патрик Рейли също седеше по долни дрехи до маса, залепена до стената на малка кухня. Беше си у дома, в Баркинг, в мизерния си едностаен апартамент, забит в една редица неприветливи, небоядисани къщи на мрачна улица. Точно там, където се полагаше на Патрик Рейли.

Той пушеше първата си цигара без филтър за деня и отпиваше от чаша слабо, подсладено кафе, което беше престояло прекалено дълго в автоматичната кафеварка.

Кафето имаше отвратителен вкус, но жена му отказваше да го прави по друг начин. То представляваше единственият лукс в техния горчив живот. Тя можеше да се излежава в леглото и да знае, че има поне едно нещо, което можеше да стане, без тя да го направи сама. Рейли се бе сдобил с кафеварката от едно десетгодишно момче от Карибите, което ги продаваше на Електрик авеню в Брикстън. Не беше платил за нея, като в замяна на това не бе арестувал момчето за търговия с крадени стоки. Кафеварката завърши пътя си като подарък за госпожа Рейли, а тя не желаеше да се отказва от каквито и да е придобивки, които Рейли можеше да й предложи.

Нито цигарата, нито кафето помогнаха на Рейли да преодолее ужасния си махмурлук. Беше обиколил кръчмите, които посещаваше често, като се правеше на голяма работа, черпейки тайфа алкохолизирани познати. Бяха му останали осемдесет и седем фунта от двестате, която Зенко му беше напъхал в джоба.

Тютюнджийската кашлица разтърси мършавата му гръд и устата му се изпълни с жълтеникава храчка. Тъкмо когато се изправи, за да се изхрачи в кухненската мивка, телефонът иззвъня.

Продължи да звъни, докато Рейли изплюваше храчката. Той не се постара да я отмие, преди да сграбчи дрънчащия телефон. Не можеше да си отмести погледа от гадостта в умивалника, и не можеше да спре досадното звънене, без да отговори.

— Да.

— Рейли, Зенко е.

— Как си се добрал до този номер?

— От твоя приятел в съда.

— Той не трябваше да ви го дава.

— Защо не? Сега работим заедно, нали така?

— Това аз го решавам.

— Окей, искаш ли днес да ти платим за информацията и да изкараш още?

— Първо ми кажи погрижихте ли се за нашия приятел?

— Да. До този момент случаят трябва да е приключил.

— Добре. Добре.

— Сега обаче имаме друга работа. Включваш ли се? Искаш ли да работиш с нас?

— Какво трябва да направя?

— Просто да си ченге. Да ни осигуриш малко безопасност.

— И по-точно какво трябва да направя?

— Ще изтеглим и доставим едни пари.

— Кога?

— По обяд. Банка „Барклис“. Мургейт стрийт.

Рейли дръпна от фаса и се замисли. Повече от половината пари, които му бяха дали снощи, вече бяха изчезнали. Изпитваше силно желание да ги възстанови бързо и този път нямаше да ги харчи за ирландско уиски и бира за разни приятели, които дори не бяха в състояние да му върнат жеста.

— Добре. Ако не ме вържат с нещо в службата, ще бъда там.

— Отложи си обяда. Ще ни отнеме не повече от час.

— За каква сума говорим?

— Не се притеснявай. Ще останеш доволен. Окей?

— Е, добре тогава.

Зенко затвори телефона, преди Рейли да си е измислил някакви извинения.

Навъсеното ченге се извърна към мивката и се опита да отмие храчката. Беше се залепила за порцелана. Насочи водната струя върху нея с ръката си, фасът му се намокри и той изруга. Накрая избута лепкавата флегма с вмирисания си на никотин пръст. Не искаше благоверната да му крещи, когато влезе в кухнята.

Помисли си дали да не се обади в участъка да каже, че има главоболие, за да остане на разположение на Зенко, но реши, че не желае да пропусне да види физиономията на Уолдрън, когато до него стигне вестта за смъртта на главната му свидетелка.

Ако ги бяха спипали миналата нощ, инцидентът щеше да бъде отразен в сутрешния бюлетин. Рейли реши да отиде на работа навреме.

Дванадесет часа преди това, докато даваше газ с разнебитеното БМВ, далеч от сцената на кръвопролитието, Оливър кипеше от гняв. Каза си, че повече няма да чака и ще пречука Мислович. Каквато и игра да му играеше тоя шибаняк, край! По дяволите югославяните, нищо че смяташе да ги използва, за да разшири бизнеса си. Каза си, че засега си има достатъчно широко поле за дейност. Ша земе мангизите на югославянина, ша пречука копелето и ша шитка коката на редовните си клиенти. Тази голяма пратка щеше да му стигне за доста дълго време.

Но къде, по дяволите, беше побърканият Хинтън? Беше се върнал да пречука жената и нейния телохранител. Сбъркан шибаняк. Тръгнал като пес след онази разгонена кучка. Хитро, обаче. Що да си губи времето да гърми по онова яко копеле? Работата беше да пречука американеца и жената. Оливър беше сигурен, че Хинтън е успял. Надяваше се да се добере някак си до склада, защото щеше да му трябва да се справят с Мислович.

Той си помисли със задоволство, че с убийството на Мислович целият бизнес щеше да приключи на чисто. А десетте автомата, заедно със стоте хиляди лири за десетте кила, щяха да бъдат добра цена за всичките неприятности напоследък.

Той подкара раздрънканото БМВ на север към магистралата, водеща обратно към Лондон. В далечината все още свиреха сирени. Оливър се засмя и си каза, че тез провинциални ченгета нига не са виждали таквиз говна и нига не ша видат.

Опита се да преброи мъртвите. Мамка му, помисли си, всички ги изпозастреляха там, освен него и Хинтън. Плюс оня големия. Де да можеше да има един такъв при себе си. Тоя си го биваше.

Междувременно моторът на БМВ-то започна да се дави. От радиатора задимя пара. Колата бе прегряла. А на всичкото отгоре, Оливър не беше сигурен къде се намира.

Май първото, което трябваше да направи, бе да се отърве от потрошеното БМВ и да намери друга кола.

В предградията на Кеймбридж той спря срещу един магазин за вестници и малка бакалия, и изключи двигателя на немощното БМВ.

След пет минути се появи някакъв мъж, паркира роувъра си последен модел пред бакалията и влезе. Беше човек на средна възраст, оплешивяващ, с леко коремче. Беше облечен в панталони цвят каки и с грейка. Професор по физика в местния университет.

Оливър рязко отвори вратата на БМВ-то, прегъна с усилие раненото си бедро и седна на задната седалка на роувъра. Веднага щом влезе, прилегна. Загледа се през задното стъкло и се опита да види някакви звезди в черната нощ. Лявата му страна гореше от сачмите на пушката. Беше изтощен след убийственото сражение и бягството. За миг просто му се дощя да заспи. Седалката беше много удобна. Притокът на адреналин от горещата битка беше секнал.

Тъкмо когато щеше да откърти, мъжът се върна с малък плик хранителни продукти. Звукът на отварящата се врата изненада Оливър и той за малко да натисне спусъка на своя МАК-10. Прецени, че са му останали пет или шест патрона в тридесетпатронния пълнител.

Собственикът на колата постави плика на седалката до него, запали двигателя и потегли.

Оливър изчака, докато спре на един светофар, изправи се и опря дулото на МАК-а под дясното ухо на мъжа.

Мъжът се сепна, обърна се и изруга:

— По дяволите!

— Не мърдай, че шта гръмна. Карай към магистралата, дет отива за Лондон. Прави, квот ти казвам, и няма да пострадаш. Трябва само да стигна до магистралата.

— За какво ми говорите?

Оливър нямаше настроение да се повтаря. Или да му задават въпроси с гневен тон. Той удари с цевта на МАК-а мъжа и се изплю в лицето му.

— Не ма ядосвай, стар мон! — изръмжа той. — Тръгвай или ша та гръмна.

Чувството на гняв и пренебрежение у мъжа изведнъж изчезнаха. Този път не ставаше дума за някаква шегичка на негов студент от университета. Той изгуби контрол над пикочния си мехур и се подмокри хубаво, а урината се просмука в седалката.

Успя някак си да насочи роувъра към магистралата, но беше толкова изплашен, че загуби дар слово. Оливър не каза нищо повече, но задържа дулото на автоматичното оръжие опряно в тила на мъжа. Дулото беше все още неприятно горещо.

Оливър следеше пътя, докато се ориентира. Районът, през който се движеха, му беше познат. След като се увери, че се бяха насочили към магистралата, която щеше да го отведе до Лондон, той се заоглежда за подходящо място, където да се отърве от водача.

Малко преди да излязат на магистралата, забеляза голяма постройка, която приличаше на хамбар или на склад. Зданието беше оградено с чакълеста настилка. Единствената светлина струеше от лампата, монтирана над широката двойна врата на входа на зданието.

Той отново натисна дулото на пистолета в тила на мъжа.

— Спирай тука! Мини от онази страна.

Човекът направи, каквото му казаха, но междувременно се беше съвзел и започна да се моли:

— Слушайте, сигурен съм, че имате сериозна причина да правите всичко това, но няма нужда от оръжие. Ако ви трябват парите ми, чудесно. Вземете ги. Просто не правете нещо, за което ще съжалявате.

— Млъкни, стар тъпако! Аз нига не съжалявам.

Грубият карибски акцент обърка мъжа. Човек като Оливър просто не принадлежеше към неговия кръг. Но който и да беше той, професорът беше слушал, че единственото нещо, което трябва да направи в подобни случаи, е просто да даде на похитителите парите, които има. Той погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че Оливър просто си седи. Не разбираше какво чака този човек. Посегна към задния си джоб и извади портфейла си.

Това беше грешка. Трябваше да седи неподвижно. Оливър тъкмо се опитваше да реши дали да не принуди този човек да го закара до Хакни. Тогава щеше да си легне отзад и да се отпусне. Освен това не беше сигурен как точно да стигне дотам.

Професорът подаде портфейла си на Оливър.

— Хайде, вземете го.

Официалността, с която направи този жест, разгневи Оливър. Никой не можеше да му нарежда.

Той изрева „Млък!“ и дръпна спусъка на МАК-10. Автоматичният пистолет можеше да изстреля над хиляда куршума в минута. В следващата секунда той изгърмя и в главата на човека проникнаха достатъчно куршуми, които разпръснаха кости и мозъчна тъкан, изпоцапвайки цялата предна част на колата.

Оливър беше обезумял от гняв. Той се смъкна от задната седалка, без да престава да сипе ругатни. Внезапното движение предизвика пристъп на изгаряща болка в лявото му бедро. Дръпна шофьорската врата, извлече трупа иззад кормилото и го хвърли на чакълестата настилка.

Предната част на колата беше оплискана с мозък и кръв. Той разкъса грейката на мъжа и се опита да изтрие с парцалите предното стъкло. Но якето само размаза мръсотията по стъклото и то стана почти непрогледно.

Яростта на Оливър избухна. Той изрита тялото и се изплю върху него. Беше го ядосало това, че мъжът бе размахал портфейла си пред лицето му и се бе опитал да му казва какво да прави. Сега беше още по-ядосан, че мръсотията от убития го заставяше да се потруди.

Сграбчи плика с хранителни продукти и го дръпна към себе си, надявайки се да намери нещо, което може да го улесни. Вътре имаше бутилка газирана вода. Оливър измъкна бутилката и я отвори. Постави палеца си върху гърлото й и я разтърси, като насочи пенещата се струя към предното стъкло и контролното табло.

Струята свърши добра работа, почиствайки стъклото. Оливър почувства гордост от своята изобретателност и част от яда му се отми заедно с раздробената човешка плът.

След като вече можеше да вижда през стъклото, Оливър се помъчи да седне зад кормилото и да приведе колата в движение. Шофьорската врата все още беше отворена. Той се пресегна надолу и хвана мъжа за панталона. Стиснал крачола му, той подкара бавно колата напред в тъмнината, отзад покрай хангара, влачейки тялото по чакъла, докато стигна до края на настилката. Там пусна тялото в края на образувалата се влажна, кървава локва.

Едва тогава усети, че седалката, на която седеше, е влажна. Отначало помисли, че е капнала сода. Но после разбра какво беше причинило влагата. Хвърли поглед между краката на мъжа, за да се увери и когато видя мокрото петно, гневът у него отново се надигна. Яростта на Оливър беше безпределна. Той подкара на известно разстояние от тялото, зави и нацели лявото предно колело точно в чатала на мъжа. После наду двигателя и подкара право през тялото. Дясното колело подскочи в празното пространство между краката на мъжа. Той продължи и предното колело премина през гърдите на трупа и счупи това, което беше останало от черепа.

Оливър се усмихна, когато задното колело подскочи от тялото и падна върху настилката.

Докато караше обратно към Хакни, той се отдаде на планове как да организира засада на Мислович. Тази нощ всичко трябваше да бъде наред. Можеше да събере поне дузина от хората си, плюс още толкова въоръжени гаднярчета, ярдита, ако времето му позволеше. Щеше да ги пазари срещу прах, да приложи заплахи и да им плати в брой, за да ги накара да убиват. Виж, това щеше да бъде касапница. Точно каквато му се искаше в момента.

Оливър погледна часовника си. Щеше да се върне преди зазоряване. Достатъчно време да си подреди нещата, Момма Сиентро да му оправи крака, да намери Хинтън и може би дори да подремне малко. Когато Мислович се появеше да си купи дрогата, това щеше да бъде последният бизнес в живота му.