Елегантността на таралежа

1 Една аристократка

Всеки вторник и четвъртък единствената ми приятелка Мануела идва да пием чай в моята портиерна. Мануела е обикновена жена, която двайсет години, пропилени в преследване на праха у другите, не са лишили от изисканост. Впрочем, преследването на праха е доста целомъдрен евфемизъм. Но у богатите нещата не се наричат с имената им.

— Изхвърлям кошчета, пълни с дамски превръзки — казва ми тя с приятния си и шъшкащ акцент, — бърша повръщока на кучето, чистя кафезите на птиците, нямаш представа колко акат тия животинки, нищо че са толкова малки, чистя клозетите. Прах ли? Де да беше така.

Трябва да знаете, че когато слиза при мен в два часа, във вторник от семейство Артенс и в четвъртък от семейство Дьо Броли, Мануела е излъскала едва ли не с клечки за уши луксозните кенефи, които, макар и позлатени, са мръсни и вонящи като всички нужници по света, защото ако има нещо, което богаташите споделят пряко воля с бедните, това са смърдящите черва, а те в края на краищата се освобождават някъде от онова, дето ги е осмърдяло.

Ето защо Мануела заслужава дълбок поклон. Макар и пожертвана на олтара на свят, в който неприятните дейности са запазени само за някои, докато други мръщят нос, без нищо да правят, тя не се е отказала от вкуса си към изискаността, който е много по-ценен от всички позлати и най-вече от санитарните.

— Дори когато ядеш орех, трябва да сложиш покривка — казва Мануела и вади от вехтата си пазарска чанта малка кошничка, застлана с красиво изрязана червена хартия, върху която са се сгушили сладкиши с бадеми. Правя кафе, което няма да изпием, но чийто аромат и двете обожаваме, и ето че сърбаме мълчаливо зелен чай, похапвайки сладкиши.

Така както аз съм постоянно опровержение на архетипа на портиерка, Мануела е неосъзнато отрицание на португалска чистачка. Защото момичето от Фаро, родено под смокиново дърво след седем други и преди още шест деца, изпратено съвсем малко на полето и също така бързо омъжено за един зидар, който скоро след това емигрира, майката на четири деца, французи по месторождение, но португалци по отношението на обществото, момичето от Фаро, макар и с черни страстоубийствени чорапи и кърпа на главата, е аристократка, истинска, голяма аристократка, надарена с онзи вид благородство, което не подлежи на критика, защото се носи в сърцето и не го е еня за етикети и благороднически частици. Какво значи аристократка? Жена, която остава недосегаема за простащината, макар и тя да я обгражда от всички страни.

Простащината на роднините й по мъжова линия, която всяка неделя притъпява с дебелашки шеги болката, че си роден слаб и без бъдеще. Простащината на съседите, белязани със същата болезнена нищета, невзрачна като неоновите светлини на завода, където мъжете отиват всяка сутрин както се слиза в ада; простащината на работодателките й, лошотията им, която всичките им пари не могат да прикрият и които я третират като краставо куче. Но достатъчно е само да видите как Мануела ми поднася като на кралица сладкишите, които е приготвила, за да доловите цялата прелест на тази жена. Да, като на кралица. Когато Мануела влиза, портиерската ми стая се превръща в дворец, а нашата бедняшка закуска — в кралско угощение. Както разказвачът превръща живота в пъстроцветна река, поглъщаща мъката и досадата, Мануела преобразува живота ни в сърдечна и весела епопея.

— Малкият Палиер ме поздрави на стълбището — казва тя, внезапно прекъсвайки мълчанието.

Пренебрежително измърморвам.

— Чете Маркс — вдигам аз рамене.

— Марш ли? — пита тя, произнасяйки „ш“ вместо „кс“, едно меко ш, очарователно като ясно небе.

— Бащата на комунизма — отговарям аз.

Мануела изсумтява презрително.

— Политика, значи — казва ми тя. — Играчка за богати мамини синчета, която не отстъпват на никого.

За миг се замисля с навъсени вежди.

— Май че преди не четеше такива неща — казва тя.

Списанията, които младежите крият под леглата си, не убягват от проницателния поглед на Мануела и, изглежда, малкият Палиер също ги беше използвал известно време, и то доста старателно, макар и подбирайки, за което е доказателство изтърканата страница с недвусмисленото заглавие: палавите маркизи. Смеем се и разговаряме още малко за това и онова спокойно като стари приятелки. Тези мигове са ценни за мен и сърцето ми се свива при мисълта за деня, когато мечтата на Мануела ще се сбъдне и тя ще се върне завинаги в своята страна, оставяйки ме тук, сама и грохнала, без приятелка, която два пъти седмично да ме превръща в нелегална кралица. Питам се също с известно опасение какво ще стане, когато единствената ми дружка, единствената, която знае всичко без някога да ме е питала за нещо, ще изостави една непозната никому жена и по този начин ще я погребе под покрова на забравата.

Във входа се чуват стъпки и после ясно различаваме загадъчния шум от човешка ръка върху копчето на асансьора, стар асансьор с черна решетка и двукрила врата, облицован с кожа и дърво и който, ако е имало място, е щял да бъде управляван навремето от пиколо. Познавам стъпките: те са на Пиер Артенс, кулинарния критик от четвъртия етаж, възможно най-гадния олигарх, който така присвива очи, когато застава на прага на дома ми, сякаш живея в тъмна пещера, макар че онова, което вижда, му подсказва точно обратното.

Чела съм ги прословутите му критики.

— Нищо не им разбирам — каза ми Мануела, за която вкусното печено си е вкусно печено и толкоз.

Няма нищо за разбиране. Жалко е такова перо да се съсипва поради слепота. Да посветиш страници наред блестящо повествование на домата — защото Пиер Артенс пише критиката си сякаш разказва история и само това е достатъчно, за да бъде гений — без никога да си видял, нито разбрал домата, е само оскърбителна виртуозност. Възможно ли е човек да е едновременно толкова надарен и толкова сляп за нещата? — се питах често, когато той минаваше край мен, навирил арогантния си нос. Изглежда е възможно. Някои хора са неспособни да доловят неповторимия живец и дух в онова, което наблюдават, и прекарват цялото си съществувание в разсъждения върху околните, сякаш са някакви автомати, както и върху нещата, сякаш нямат душа и могат да се сведат единствено до казаното за тях, което всеки път зависи от чисто субективни вдъхновения. Като че ли нарочно стъпките се приближават и Артенс звъни в портиерската стая.

Ставам, като внимавам да тътря краката си, обути в толкова съответстващи пантофи, че само коалицията на франзелата и баретата би могла да ги конкурира като общоприети клишета. Като правя това, знам, че дразня Маестрото, който олицетворява нетърпението на големите хищници, и точно по същата причина се старая много бавно да открехна вратата, подавайки недоверчив и, надявам се, зачервен и лъщящ нос.

— Очаквам да получа пакет по куриер — казва той присвил очи и стиснал ноздри. — Бихте ли ми го донесли веднага щом пристигне?

Днес следобед господин Артенс носи голяма лавалиера6 на точки, която се вее около патрицианския му врат и никак не му отива, защото гъстите му като лъвска грива коси и ефирната бухналост на копринения плат оформят въздушна балетна пачка, скриваща мъжествеността, която обикновено господинът излага на показ. А освен това, по дяволите, тази лавалиера ми напомня нещо. Едва не се засмивам, когато се сещам. Такава носи Льогранден. Творбата на някой си Марсел „По следите на изгубеното време“, описва друг известен портиер — Льогранден — сноб, разкъсван между два свята: този, в който се движи, и онзи, в който би искал да проникне; патетичен сноб, чиито най-дълбоки душевни колебания — от надежда до горчивина и от сервилност до презрение — се изразяват от лавалиерата му. Така например на площада в Комбре, не желаейки да поздрави родителите на разказвача, но длъжен все пак да ги срещне, той оставя лавалиерата да се вее на вятъра, което трябва да означава меланхолично настроение и му спестява обичайните поздрави.

Пиер Артенс, който е чел Пруст, но не е възприел от него никаква особена снизходителност към портиерите, нетърпеливо се изкашля.

Припомням въпроса му.

— Бихте ли ми го донесли веднага (пакета, изпратен по куриер — явно пратките на богатите не поемат по обичайните пощенски пътища?)?

— Да — казвам аз, като бия рекорда по краткост, насърчена от неговия собствен сбит стил и от отсъствието на „ако обичате“, което според мен въпросителната и условна форма не извиняват напълно.

— Крехко е — добавя той, — много ви моля да внимавате.

Съчетанието на заповедната форма с израза „моля“ също няма шанс да ми хареса, още повече че Артенс ме смята за неспособна на такива синтактични тънкости и ги използва само защото му харесват, без да бъде така любезен да допусне, че бих могла да се почувствам засегната. Достигнал си дъното на социалното блато, когато доловиш в гласа на богатия, че се обръща към себе си и че макар и думите, които изговаря, да са по същество предназначени за тебе, той дори и не си представя, че би могъл да ги разбереш.

— Крехко в какъв смисъл? — питам аз с безразличен тон.

Той въздъхва демонстративно и в дъха му долавям лек мирис на джинджифил.

— Става дума за инкунабил7 — казва ми той и вперва в очите ми, които се опитвам да лиша от изражение, доволния си поглед на собственик.

— Ами, дано ви свърши работа — казвам аз с лека погнуса. — Ще ви го донеса, щом куриерът дойде.

И му тръшвам вратата под носа.

Перспективата тази вечер Пиер Артенс да разказва на масата като виц как портиерката му се е възмутила, след като е споменал пред нея думата инкунабил, която тя несъмнено е помислила за нещо неприлично, страшно ме радва.

Бог ще реши кой от двама ни е по-унижен.

Дневник за движението на света №1

Добре е редовно да ти идват дълбоки мисли, но мисля, че не е достатъчно. Искам да кажа следното: след няколко месеца ще се самоубия и ще подпаля апартамента и следователно нямам много време, трябва да извърша нещо съществено в краткия срок, който ми остава. Освен това си отправих малко предизвикателство: ако човек се самоубива, трябва да е сигурен в това, което върши, и не може да подпали апартамента „за оня, дето духа“. Тоест ако има на света нещо, заради което си струва да се живее, не трябва да го пропусна, защото веднъж умреш ли, много е късно за съжаления, а да умреш, защото си се объркал, е адски тъпо.

Тъй че и аз си имам своите дълбоки мисли. Но когато потъна в тях, се правя на това, което съм, на интелектуалка (подиграваща се на останалите интелектуалци). Невинаги е много блестящо, но отморява. Ето защо си помислих, че трябва да компенсирам тази „възхвала на ума“ с друг дневник, който ще говори за телата и нещата. Не за дълбоките мисли на духа, а за шедьоврите на материята. За нещо въплътено и осезателно, но същевременно красиво и естетично. Освен любовта, приятелството и красотата на изкуството, не виждам какво друго може да подхранва човешкия живот. Още съм твърде млада, за да познавам любовта и приятелството. Но изкуството… ако трябваше да живея, то щеше да бъде целият ми живот. Е, когато казвам изкуство, трябва да сте наясно: не говоря за шедьоврите на големите майстори. Дори Вермеер не може да ме накара да продължа да живея. Той е върховен, но е мъртъв. Не, мисля за красотата в света, за всичко в движението на света, което може да ни извиси. Дневникът на движението на света ще бъде посветен на движенията на хората, на телата и дори, ако наистина няма какво да се каже за тях, на нещата. Ще се постарая да открия нещо достатъчно естетично, че да даде цена на живота. Грация, красота, хармония, сила. Ако го намеря, може и да преразгледам избора си: ако срещна красиво движение на телата по липса на красива идея за ума, може би ще реша, че животът има някакъв смисъл.

Тази идея за два дневника (един за ума, друг за тялото) ми хрумна вчера, защото татко гледаше ръгби по телевизията. Досега в подобни случаи гледах по-скоро татко. Обичам да го наблюдавам, когато си е навил ръкавите на ризата, събул си е обувките и се е настанил удобно на канапето с бира и суджук и гледа мача и иска с това да ни каже: „Ето, мога да бъда и такъв!“. Очевидно не му идва на ум, че един стереотип („сериозният господин министър на Републиката“) плюс още един стереотип („симпатяга все пак, а и си пада по студената бира“) прави стереотип на квадрат. И така в събота татко се върна по-рано от обикновено, захвърли си чантата където завари, събу си обувките, нави си ръкавите, взе една бира от кухнята и се настани пред телевизора, казвайки ми: „Скъпа, донеси ми суджука, ако обичаш, не искам да пропусна хаката“. Никаква хака нямаше да пропусне, защото след като нарязах суджука и му го занесох, още даваха рекламите. Мама беше седнала, едва пазейки равновесие на страничната облегалка на канапето, с което демонстрираше неодобрение (в стереотипното семейство тя представляваше интелектуалка с леви убеждения) и досаждаше на татко с някаква сложна история за вечеря, на която щели да поканят две скарани двойки, за да ги сдобрят. Познавайки душевната изтънченост на майка ми, този план беше наистина смехотворен. С една дума, дадох суджука на татко и тъй като знаех, че Коломб е в стаята си и слуша музика от типа „просветен авангард от Латинския квартал“, си казах: ами защо не, нека пък я видя тази хака. Доколкото си спомням, хаката е доста смешен танц, изпълняван от новозеландския отбор преди мача. Нещо като сплашването при човекоподобните маймуни. Също така помня, че ръгбито е тежка игра с типове, които непрекъснато се тръшкат по тревата, след което стават само за да паднат отново и, вкопчени един в друг, да се търкалят по земята.

Рекламите най-после свършиха и след началните кадри със здравеняци, налягали по тревата, ни показаха стадиона с обясненията зад кадър, после едър план на коментаторите (бивши ръгбисти и отявлени любители на касуле8), после отново стадиона. Играчите излязоха на терена и в този миг усетих, че се увличам. Отначало не разбирах много добре, бяха обичайните картини, но ми действаха някак различно, усетих тръпка, очакване, нещо като „дъхът ми спря“. До мен татко вече беше обърнал първата бира и се канеше да продължи в галски дух, като помоли мама, която се беше вече надигнала от страничната облегалка на канапето, да му донесе друга. Не смеех да дишам. Какво става, питах се втренчена в екрана и не успявах да разбера какво виждам и от какво изтръпвам.

Разбрах, когато новозеландците започнаха своята хака. Сред тях имаше един много висок играч маори, съвсем млад. Именно него бях забелязала още от самото начало несъмнено заради високия му ръст, но впоследствие и заради начина, по който се движеше. Адски любопитно движение, плавно и същевременно много съсредоточено, искам да кажа, съсредоточено в себе си. Повечето хора се движат в зависимост от онова, което се намира около тях. Точно сега, в момента, в който пиша, Конституция минава покрай мен и коремът й се влачи по земята. Тази котка няма ясни житейски планове, но винаги се насочва към нещо, вероятно фотьойл. И това се вижда от начина, по който се движи: тя отива към. Мама току-що тръгна към входната врата, излиза на пазар и фактически вече е вън, движението й я изпреварва. Не зная как точно да обясня това, но когато се движим, в известна степен сме разградени от това движение към, едновременно сме тук и не сме тук, защото вече сме на път да отидем другаде, ако разбирате какво искам да кажа. За да престанеш да се разграждаш, трябва изобщо да не помръдваш. Ако мърдаш, не си цялостен, ако си цялостен, не можеш да мърдаш. Но в този играч, още когато го видях да излиза на терена, почувствах нещо различно. Впечатлението, че се движи пред очите ми и същевременно остава на едно място. Побъркана работа, а? Когато хаката започна, гледах само него. Явно не беше като другите. Впрочем, Касуле №1 каза: „Ето го и Саму, страховитият новозеландски бек, който винаги ще ни поразява с гигантските си размери и постижения: два метра и седем сантиметра, сто и осемнайсет кила, единайсет секунди бягане на сто метра, страхотно хлапе, мили дами!“. Всички бяха хипнотизирани от него, но май никой не знаеше защо. Обаче при хаката всичко стана ясно: той се движеше, изпълняваше същите жестове като останалите (удряше се с длани по хълбоците, ритмично тропаше по земята, докосваше си лактите и през цялото време гледаше противника право в очите като раздразнен воин), но докато жестовете на другите бяха предназначени колкото за противниците им, толкова и за целия стадион, който ги наблюдаваше, жестовете на този играч бяха сякаш изцяло насочени навътре, към самия него, и това му придаваше невероятно присъствие и мощ. Чрез него хаката, която е бойна песен, придобиваше истинската си сила. Силата на воина не е в енергията, която изразходва, за да сплаши противника, изпращайки му куп сигнали, а силата, която е способен да съсредоточи в себе си, оставайки самовглъбен. Играчът маори се превръщаше в дърво, в огромен непоклатим дъб с дълбоки корени, с могъщо излъчване и всички го усещаха. Същевременно всички бяха убедени, че могъщият дъб може и да лети, че ще бъде също толкова бърз и във въздуха, въпреки или може би именно благодарение на дълбоките си корени.

Загледах се внимателно в мача, като продължавах да търся все същото: интензивните моменти, в които някой от играчите се превръщаше в своето собствено движение, без да се разпадне, насочвайки се към. И ги видях! Видях ги във всички фази на играта: при меллетата с очевидната точка на равновесие, когато съответният играч си възвръщаше корените и се превръщаше в здрава котва, вдъхвайки силата си на отбора; при разгръщането на играта, когато ръгбистът набираше точната скорост, без да мисли за гола, съсредоточен върху собственото си движение, и тичаше като озарен с прилепнала до тялото топка; в транса на голмайсторите, които се откъсваха от останалия свят, за да постигнат майсторското движение на крака. Но никой не можеше да съперничи на съвършенството на високия играч маори. Когато той отбеляза първия гол за Нова Зеландия, татко се шашна, зяпна и забрави за бирата. Би трябвало да се ядоса, защото поддържаше френския отбор, но вместо това каза: „Какъв играч!“ и прекара ръка по челото си. Коментаторите бяха като пияни, но не успяваха да скрият факта, че наистина бяхме видели нещо красиво: играч, който тича, без да мърда, и изпреварва всички. А те правеха несръчни и яростни движения, без да са способни да го настигнат. Тогава си казах: ето на, успях да открия в света неподвижните движения: дали това е достатъчно, за да продължа да живея? В този момент един френски играч загуби шортите си в поредното мелле и аз се почувствах изведнъж страшно кофти, защото това разсмя всички до сълзи, включително и татко, който обърна още една биричка, въпреки двата века семейно протестантство. Имах усещането за светотатство.

Щом е така, не е достатъчно. За да се убедя, са необходими други движения. Поне знаех какво да търся.

2 За войните и колониите

В уводните си слова споменах, че не съм учила. Не е съвсем така. Но прилежната ми младост приключи с диплома за основно образование; като още тогава внимавах да не ме забележат — бях изплашена от подозренията на учителя ми господин Серван, когато откри, че още ненавършила десет години жадно чета вестника му, в който се разказваше само за войни и колонии.

Защо? Не знам. Мислите ли наистина, че бих могла да успея? Това е въпрос за дребните пророци. Да кажем, че самата мисъл за борба в света на богатите мен, момичето, дошло отникъде, без красота или чар, без минало и без амбиции, не особено общително и доста невзрачно, ме изтощи още преди да опитам. Желаех едно-единствено нещо — да ме оставят на мира, да не изискват много от мен и да имам малко време всеки ден, за да засищам свободно и волно глада си.

За онзи, който не познава апетита, първото ухапване на глада е едновременно болка и озарение. Бях апатично и почти сакато дете с превит гръб сякаш имах гърбица. Единствено незнанието, че може да има и друга възможност, ме крепеше в живота. Липсата на предпочитания у мен беше като бездна: нищо не ме интересуваше, нищо не ме вълнуваше — и като безпомощна отломка, носена от загадъчни вълни, не познавах дори желанието да умра.

Вкъщи почти не си говорехме. Децата крещяха, възрастните си вършеха работата, както биха го правили и ако са сами. Ядяхме до насита, макар и бедно, не ни тормозеха и бедняшките ни дрехи бяха чисти и здраво закърпени, така че можехме да се срамуваме, но не и да ни бъде студено. Но не си говорехме.

Откровението дойде, когато бях на пет години: отивайки на училище за първи път, бях изненадана и уплашена от някакъв глас, който се обръщаше към мен и произнасяше името ми.

— Рьоне? — попита гласът и аз усетих, че някой ме докосна дружелюбно по ръката.

Това се случи в коридора, където бяха събрали децата за първия учебен ден, защото валеше дъжд.

— Рьоне? — повтори гласът, който идваше отгоре, а приятелската ръка не преставаше да притиска моята — леко и нежно.

Вдигнах глава, като от това дръзко движение едва не ми се зави свят, и срещнах един поглед.

Рьоне. Това бях аз. За първи път някой се обръщаше към мен по име. В такива случаи моите родители използваха жест или сумтене, а ето че една жена, чиито светли очи и усмивка разглеждах, си проправяше път към сърцето ми и произнасяйки името ми, създаваше между нас неподозирана близост. Виждах около себе си свят, който внезапно се изпълни с багри. В едно болезнено просветление внезапно чух, видях и усетих дъжда, падащ навън, капките, стичащи се по стъклата, мириса на мокри дрехи, теснотата на коридора, в който шумяха скупчените деца, патината на закачалките с медни топки, където висяха пелерините от грубо сукно — и таваните, които за детския ми поглед бяха високи като небето.

И в този момент, вперила тъжните си очи в нейните, аз се вкопчих в жената, която току-що ме бе родила.

— Рьоне — повтори гласът, — нали ще си съблечеш палтото?

И като ме държеше здраво, за да не падна, тя ме съблече с бързината на дългия опит.

Погрешно се смята, че пробуждането на съзнанието съвпада с момента на първото ни раждане, може би защото не можем да си представим друго състояние на пробуждане към живота. Струва ни се, че винаги сме виждали и усещали и, въоръжени с това убеждение, отъждествяваме идването си на този свят с решаващия миг на зараждането на съзнанието. Фактът, че цели пет години едно момиченце на име Рьоне, един възприемащ механизъм в действие, надарен със зрение, слух, мирис, вкус и осезание, е живяло в пълно неосъзнаване на собствената си личност и на света, опровергава тази прибързана теория. Защото, за да дойде съзнанието, е нужно име.

А по нещастно стечение на обстоятелствата досега никой не се беше сетил да ме назове с името ми.

— Очите ти са много хубави — добави учителката и интуицията ми подсказа, че не лъже, че очите ми в този миг блестят от цялата красота наоколо и отразявайки чудото на раждането ми, искрят като хиляди светлини.

Разтреперих се и потърсих в нейния поглед съучастието, породено от всяка споделена радост.

В кроткия и добронамерен поглед на учителката си прочетох само състрадание.

В мига, когато най-сетне се бях родила, вдъхвах единствено съжаление.

Бях обладана от дявола.

След като гладът ми не можеше да се задоволи с играта на обществени взаимоотношения, която в моето положение беше немислима — това разбрах по-късно, както и състраданието в очите на спасителката ми, нима една беднячка може да разбере опиянението от езика и да си служи с него наравно с другите? — той щеше да се задоволи с книгите. За първи път докосвах книга. Бях видяла как по-големите ученици съзират в нея невидими следи и сякаш движени от някаква сила, потъват в мълчание и черпят от мъртвата хартия нещо, което, изглежда, е живо.

Научих се да чета, без никой да разбере. Учителката още повтаряше буквите на другите деца, а аз вече отдавна познавах свързаността на писмените знаци, безкрайните им комбинации и вълшебните звуци, които ме бяха покорили в онзи първи ден на същото това място, когато тя произнесе името ми. Никой не разбра. Четях като луда, отначало тайно, после, когато дойде времето да съм се научила — пред всички, като се стараех да прикривам удоволствието и интереса, които четеното ми доставяше.

Дебилното дете се бе превърнало в изгладняла душа.

На дванайсет години напуснах училище и работех вкъщи и на полето заедно с родителите си, братята и сестрите си. На седемнайсет се омъжих.

3 Пуделът като тотем

В колективното въображение неразделната двойка портиери, съставена от части толкова незначителни, че единствено съюзът им ги прави забележими, почти със сигурност има пудел. Общоизвестно е, че пуделите са вид къдрави кучета, отглеждани от пенсионери пужадисти9, от много самотни дами, които прехвърлят чувствата си върху тях, или от портиери, стаени в мрачните си портиерски стаи. Биват черни или кафяви. Кафявите са по-проклети от черните, които миришат по-лошо. Всички пудели лаят злобно при най-малкия повод, но особено когато такъв няма. Следват господарите си, ситнейки на четири лапи, без да мърдат останалата част на дребното си, наподобяващо суджук тяло. Имат най-вече малки очички, черни и злобни, потънали в невзрачни орбити. Пуделите са грозни и глупави, покорни и надменни. Те са си пудели.

Ето защо и двойката портиери, превърната в метафора от своето куче тотем, сякаш също е лишена от страсти като любов и желание и като тотема си е обречена да си остане грозна, глупава и надменна. Макар и в някои романи принцовете да се влюбват в работнички, а принцесите в лодкари, между двама портиери, дори и от противоположен пол, никога не се случват романтични истории като при другите, истории, които си заслужава да бъдат разказани някъде.

Ние не само че никога не сме имали пудел, но мога да заявя, че бракът ни беше успешен. С мъжа ми бях това, което съм. Спомням си с носталгия за ранните неделни утрини, благословените утрини на покой, когато в тихата кухня той пиеше кафето си, а аз четях.

Бях се омъжила за него на седемнайсет години след кратко, но благовъзпитано ухажване. Той работеше в завода с по-големите ми братя и понякога идваше вечер с тях да пие кафе или чаша вино. Уви, аз бях грозна. Това нямаше да има значение, ако бях грозна като другите. Грозотата ми обаче беше жестока, защото си беше само моя, беше ме лишила от свежест — само на петнайсет години, преди да съм още жена, вече приличах на онази, която щях да стана на петдесет. Превитият гръб, дебелата талия, късите крака, раздалечените ходила, обилната окосменост, размазаните черти на лицето, лишено от контури и чар, можеха да ми бъдат простени заради младостта, прелестна дори когато е грозновата, но вместо това на двайсет години аз вече напомнях бабишкера.

Ето защо, когато намеренията на бъдещия ми мъж станаха ясни и вече не ми беше възможно да ги пренебрегвам, аз му се разкрих и говорейки за първи път откровено с друг човек, а не със себе си, му признах колко съм учудена от мисълта, че той иска да се ожени за мен.

Бях искрена. От дълго време бях свикнала с перспективата за самотен живот. Да си бедна, грозна, а на всичкото отгоре и умна, в нашите общества ви осъжда на мрачни и разочароващи премеждия, с които е по-добре да свикнеш отрано. На красотата прощават всичко, дори и простотията. Интелектът не се възприема вече като справедлива компенсация, един вид равновесие, което природата дарява на по-онеправданите си чеда, а по-скоро като излишна играчка, която може само да увеличи стойността на украшението. Затова пък грозотата е поначало виновна и тази трагична съдба беше моята орис, толкова по-мъчителна, защото не бях глупава.

— Рьоне — отговори ми той с цялата сериозност, на която беше способен, и влагайки в дългата си тирада цялото красноречие, което впоследствие никога нямаше да използва. — Рьоне, не искам за жена една от онези наивни глупачки, които се превръщат в най-големите пачаври и под хубавичката си муцунка крият мозък на врабче. Искам вярна жена, добра съпруга, майка и домакиня. Искам спокойна и сигурна спътница, която ще стои до мен и ще ме поддържа. В замяна на това можеш да очакваш от мен сериозна работа, спокойствие вкъщи и обич, когато е нужно. Не съм лош човек и ще направя всичко, което мога.

И го направи.

Дребен и сух като стъбло на бряст, той имаше приятно и засмяно лице. Не пиеше, не пушеше, не дъвчеше тютюн, не обичаше хазарта. След работа гледаше телевизия, четеше списания за риболов или играеше на карти с приятели от завода. Беше много общителен и често канеше гости. В неделя ходеше за риба. Аз се занимавах с домакинството, защото той не разрешаваше да слугувам у хората.

Не беше глупав, макар че умът му не беше от онзи тип, който обществото цени. Въпреки че способностите му се ограничаваха до ръчна работа, той проявяваше в нея талант, който не се дължеше само на двигателни умения, и макар и необразован, правеше всичко с онази изобретателност, която при домашното майсторене отличава трудолюбивите от артистите, а в разговора показва, че знанието не е всичко. Примирена отрано с живот на монахиня, това, че небесата ми бяха изпратили като съпруг този приятен спътник, макар и не интелектуалец, но все пак посвоему умен, ми се струваше доста милосърдно. Можех да попадна на някой като Грьолие.

Бернар Грьолие е едно от редките същества, живеещи на улица „Грьонел“ №7, пред когото не се боя, че ще се издам. Ако му кажа: „война и мир представя детерминистичен възглед за историята“ или „Що не смажете пантите в отделението за боклукчийски кофи“, той няма да разбере нищо и в двата случая. Дори се питам поради какво необяснимо чудо втората фраза успява да го накара да действа. Как можеш да направиш нещо, което не разбираш? Несъмнено този вид изречения не изискват рационална обработка и като стимулите, които, обикаляйки в гръбначния ни мозък, възбуждат рефлекси, без да прибягват до намесата на главния мозък, предложението да смаже нещо е може би механична заповед, която задвижва крайниците без помощта на ума.

Бернар Грьолие е мъж на Виолет Грьолие, „гувернантката“ на Артенс. Постъпила преди трийсет години при тях като обикновена слугиня, със забогатяването им тя беше израснала нагоре и вече в качеството си на гувернантка, управляваща смешно кралство в лицето на прислужницата (Мануела), временно наемания майордом (англичанин) и момчето за всичко (съпругът й), тя се отнасяше към обикновените хора със същото презрение, както и към едробуржоазните си стопани. По цял ден крякаше като сврака, суетеше се насам-натам с важен вид, мъмреше прислугата като в най-хубавите години на Версай и досаждаше на Мануела с поучителни слова за любовта към добре свършената работа и упадъка на добрите маниери.

— Тая не е чела Маркс — каза ми един ден Мануела.

Точността на тази констатация, направена от една португалска чистачка, не особено запозната с философските трудове, ме изненада. Не, Виолет Грьолие със сигурност не беше чела Маркс, защото името му не се намираше в нито един списък от почистващи препарати за тузарски сребърни прибори. Като награда за това незнание тя получаваше вестник, ошарен с безкрайни реклами за колосващи средства и ленени кухненски кърпи.

С други думи, случих на мъж.

На всичкото отгоре веднага му признах огромната си вина.

Дълбока мисъл №2

Във всеки случай у дома е така. Искате ли да разберете нашето семейство, достатъчно е да наблюдавате котките ни. И двете са дебели мехове за луксозна суха котешка храна и нямат никакво интересно взаимодействие с хората. Влачат се от канапе на канапе, ръсят косми навсякъде и никой още не е разбрал, че не обичат никого. Единствената полза от котките е, че са подвижни декоративни предмети, понятие, което намирам за любопитно от интелектуална гледна точка, но нашите имат твърде увиснали кореми, за да мога да го приложа към тях.

Майка ми, която е прочела целия Балзак и цитира Флобер на всяка вечеря, всекидневно доказва какво страхотно мошеничество е образованието. Достатъчно е да я видите с котките. Тя осъзнава донякъде декоративния им потенциал, но упорито продължава да им говори като на хора, което не би направила с лампа или етруска статуетка. Както изглежда, децата до късна възраст вярват, че всичко, което се движи, има душа и е надарено с воля. Майка ми вече не е дете, но очевидно не успява да разбере, че Конституция и Парламент имат толкова ум, колкото и прахосмукачката. Съгласна съм, че разликата между прахосмукачката и тях идва от това, че котката може да изпитва удоволствие и болка. Но нима това означава, че тя има по-голяма способност да общува с човека? Съвсем не. Това би трябвало само да ни накара да бъдем особено предпазливи с тях като с чуплив предмет. Когато чуя майка ми да казва: „Конституция е гордо и чувствително котенце“, а всъщност оная се е свила на дивана, защото е преяла, си падам от смях. Но ако приемем хипотезата, че котката изпълнява функцията на модерен тотем, един вид емблематично и предпазващо дома превъплъщение, добронамерен образ на членовете на семейството, всичко става ясно. Майка ми превръща котките в това, което иска ние да бъдем и в никакъв случай не сме. Няма нищо по-малко гордо и чувствително от долуспоменатите членове на семейство Жос: мама, татко и Коломб. Те са абсолютно малодушни и безразлични, лишени от каквито и да е чувства.

С една дума, аз мисля, че котката е модерен тотем. Могат да се превъзнасят колкото искат за еволюция, цивилизация и куп други думи, завършващи на „ция“, човек не е напреднал кой знае колко от появата си: той все още вярва, че е дошъл тук неслучайно и че някакви богове, повечето добронамерени, бдят над съдбата му.

4 Отказвайки се от борбата

Прочела съм толкова книги…

И все пак като всички самоуки никога не съм сигурна в това, което съм разбрала. Понякога ми се струва, че с един поглед съм обхванала цялото знание, като че ли невидими нишки внезапно се появяват и свързват всичките ми разпилени четива — а после внезапно смисълът ми убягва, същественото се изплъзва и колкото и да чета едни и същи редове, не успявам да вникна в тях и заприличвам на дърта откачалка, която си мисли, че стомахът й е пълен само защото внимателно е прочела менюто. Изглежда, че съчетанието между такъв вид умение и такъв вид слепота е запазена марка на самообразованието. Лишавайки субекта от сигурните юзди, които дава всяко добро обучение, то все пак го дарява с известна свобода и способност за обобщение там, където общоприетият начин на говорене поставя прегради и забранява приключението.

Тази сутрин например стоя стъписана в кухнята с малка книжка пред себе си. Намирам се в един от онези моменти, когато ме овладява безумието на самотното ми начинание и, готова да се откажа, се боя, че най-сетне съм си намерила майстора.

Той се нарича Хусерл, име, с което никога не назовават домашни любимци или шоколадови изделия поради факта, че то отпраща към нещо сериозно, отблъскващо и донякъде пруско. Но това не ме утешава. Смятам, че животът ме е научил, по-добре от всекиго другиго, да се съпротивлявам на негативните внушения на световната мисъл. Ще ви кажа: ако досега си мислите, че грозотата в старостта и вдовството в портиерската стая са ме превърнали във вехта дрипа, примирена с низостта на съдбата си, значи ви липсва въображение. Вярно е, че отстъпих и се отказах от борбата. Но насаме с моя ум, където съм в безопасност, не съществува предизвикателство, което да не мога да приема. Бедна поради името, положението и външния си вид, в обителта на съждението аз съм непобедима богиня.

Ето защо Едмунд Хусерл, чието име може да служи за название на прахосмукачки без торбичка, заплашва сигурността на личния ми Олимп.

— Добре, добре, добре, добре — казвам аз, издишвайки дълбоко, — всеки проблем има решение, нали? — И поглеждам котарака, очаквайки неговото насърчение.

Неблагодарникът не отговаря. Току-що е излапал огромна порция пастет и, обзет от огромно благоволение, заема целия фотьойл.

— Добре, добре, добре, добре — повтарям глупаво и слисана отново наблюдавам смешната книжка.

Картезиански размишления — въведение във феноменологията. От заглавието на произведението и прочита на първите страници веднага се разбира, че не може да пристъпиш към философа феноменолог Хусерл, ако не си чел Декарт и Кант. Но също така става ясно, че дори и да познаваш Декарт и Кант, това няма да ти разтвори веднага вратите на трансценденталната феноменология.

Жалко. Аз питая към Кант непоклатимо възхищение, защото неговата мисъл е невероятен концентрат от гениалност, логичност и лудост, и още защото колкото и спартански да е стилът му, почти не ми беше трудно да вникна в смисъла му. Текстовете на Кант са велики текстове и мога да го докажа със способността им да изкарат успешно теста с джанката.

Тестът с джанката изненадва с обезоръжаващата си очевидност. Той извлича силата си от една универсална констатация: захапвайки плода, човек най-сетне разбира. Какво разбира? Всичко. Разбира бавното съзряване на човешкия вид, създаден за оцеляване, но достигнал една прекрасна вечер до интуицията за удоволствието, проумял суетата на всички измислени желания, които отклоняват от първичния стремеж към добродетелите на простите и възвишени неща, безполезността на речта, бавния и ужасен упадък на световете, който никой не може да избегне и въпреки всичко това — прекрасната наслада на сетивата, когато те тайно се съюзяват, за да разкрият на хората удоволствието и страховитата красота на Изкуството.

Тестът с джанката се извършва в кухнята ми. Върху масата от гетинакс поставям плода и книгата и, захапвайки го, започвам да чета. Ако те взаимно устоят на мощните си атаки, ако джанката не успее да ме накара да се усъмня в текста, а текстът не е в състояние да ми развали усещането от плода, знам, че пред мен се намира важна и, да си го кажем честно, изключителна творба, защото малко са произведенията, които не изглеждат разводнени, смешни и надути пред необикновената сочност на малките златисти топчета.

Ама че съм самонадеяна, казвам на Леон, защото моите познания в областта на кантианството са незначителни в сравнение с бездната на феноменологията.

Почти нямам алтернатива. Трябва да отида до библиотеката и да се опитам да открия някакво въведение в материята. Обикновено не се доверявам на разни пояснения или резюмета, които слагат на читателя оковите на схоластичното мислене. Но ситуацията е много сериозна, за да си позволя да шикалкавя. Феноменологията ми убягва и това е непоносимо.

Дълбока мисъл №3

Това е моя дълбока мисъл, родена от друга дълбока мисъл. Един от гостите на татко я изрече миналата вечер: „Онези, които умеят да правят — правят, онези, които не умеят да правят — преподават, онези, които не умеят да преподават — преподават на преподавателите, а онези, които не умеят да преподават на преподавателите — се занимават с политика“. Всички намериха това за много умно, но по погрешни причини. „Толкова е вярно“, каза Коломб, която е специалист по фалшивата самокритика. Тя е от хората, за които знанието означава власт и прошка. Ако знам, че принадлежа към самодоволен елит, който разпродава общото благо поради излишна арогантност, не подлежа на критика и спечелвам двойно по-голям престиж. И татко е склонен да мисли така, макар че не е такъв кретен като сестра ми. Все още вярва, че съществува нещо, което се нарича дълг, и въпреки че според мен това е химера, то го предпазва от слабоумието на цинизма. Ще обясня: няма по-сантиментално и лекомислено същество от циника. Това е така, защото той все още е дълбоко убеден, че светът има смисъл, и тъй като не може да се откаже от тъпотиите на детството, възприема обратното поведение. „Животът е курва, вече не вярвам в нищо и ще му се наслаждавам, докато ми се доповръща“ — ето философията на недоволния наивник. Точно такава е сестра ми. Може да е завършила висшето педагогическо училище, но все още вярва в Дядо Коледа, и то не защото има добро сърце, а защото е напълно инфантилна. Тя глупаво се хилеше, когато колегата на татко изрече прекрасната си фраза, сякаш за да каже: „Аз владея огледалната композиция и тези думи са потвърждение на онова, което отдавна мисля: Коломб е невероятно тъпа“.

Според мен обаче тази фраза е истинска дълбока мисъл именно защото не е вярна, във всеки случай не е напълно вярна. Тя не означава онова, което си мислим отначало. Ако се издигаме в обществената йерархия пропорционално на некомпетентността си, гарантирам ви, че светът нямаше да бъде същият. Тази фраза не иска да каже, че некомпетентните заемат най-високите места, а че нищо не е по-сурово и по-несправедливо от човешката действителност: хората живеят в свят, където думите, а не делата имат власт, където върховната компетентност е умението да боравиш с езика. И това е ужасно, защото всъщност ние сме примати, програмирани сме да ядем, да спим, да се възпроизвеждаме, да завладяваме и пазим територията си и защото най-надарените от нас винаги са измамени от другите, от онези, които говорят добре, макар че са неспособни да защитят градината си, да донесат заек за вечеря или да правят деца както трябва. Хората живеят в свят, където доминират слабите. Това е страшно обидно за животинската ни природа, един вид извращение и дълбоко противоречие.

5 Печален жребий

След един месец неистово четене решавам с дълбоко облекчение, че феноменологията е чиста измама. Така както катедралите са събуждали винаги у мен чувство, близко до припадък, същото като онова, което хората изпитват при вида на сътвореното във възхвала на нещо несъществуващо, така и феноменологията подхранва моето недоумение, че е възможно толкова много ум да се впрегне в служба на толкова безсмислено начинание. Тъй като сега е ноември, уви, нямам джанки подръка. В подобни случаи, честно казано — единайсет месеца в годината, се примирявам с черен шоколад (70%). Но предварително знам резултата от теста. Дори да имах време да изям пет кила шоколад, пак щях шумно да се тупам по хълбоците, докато чета и прекрасна глава като „Разкриване на крайния смисъл на знанието в усилието да бъде «изживяно» като ноематичен феномен“ или пък „Конститутивните проблеми на трансценденталното его“ щеше да ме накара да умра от смях, щеше направо да ми пръсне сърцето, така както си седя потънала сред възглавнички в креслото, със сок от джанки и шоколад, стичащ се по брадичката ми. Когато решите да се захванете с феноменологията, трябва да сте наясно с факта, че тя се свежда до един двоен въпрос: каква е природата на човешкото съзнание? Какво познаваме от света?

Да вземем първия.

Хилядолетия наред от „опознай себе си“ до „мисля, следователно съществувам“ непрекъснато се говори за онова смешно предимство на човека, наречено съзнание, и най-вече за способността на това съзнание да превърне самото себе си в обект. Когато някъде го сърби, човек се чеше и осъзнава, че се чеше. Ако го попитат: „Какво правиш“, той отговаря: „Чеша се“. Ако продължим с изследването (осъзнаваш ли, че осъзнаваш факта, че се чешеш?), той пак отговаря: „Да“, както и на всички останали допълнителни „осъзнаваш ли“. Дали като знае, че се чеше, човек го сърби по-малко? Дали рефлексивното съзнание влияе благотворно на реда на сърбежите? Ни най-малко. Да знаеш, че те сърби, и да осъзнаваш, че осъзнаваш факта, че го знаеш, не променя по никакъв начин факта, че те сърби. Допълнително затруднение — трябва да изтърпиш прозорливостта, произтичаща от този печален жребий, и се обзалагам на пет кила джанки, че това засилва неприятното усещане за сърбеж, което котаракът ми отстранява с просто движение на предната лапа. Обаче на хората им се струва толкова необикновено — защото никое друго животно не е способно да го прави и по този начин ние се откъсваме от животинското, — че едно същество може да знае, че знае, че се чеше, това предимство на човешкото съзнание за мнозина изглежда като проява на нещо божествено, което вътре в нас убягва на хладния детерминизъм, подчиняващ всички физически неща.

Цялата феноменология почива на следната увереност: нашето рефлексивно съзнание, белег на онтологичното ни достойнство, е единственото нещо у нас, което си струва да бъде изучавано, защото ни спасява от биологичния детерминизъм.

Изглежда, никой не осъзнава факта, че след като сме животни, подчинени на хладния детерминизъм на физическите неща, всичко предшестващо е невалидно.

6 Монашески власеници

А ето и втория въпрос: какво знаем за света?

На този въпрос идеалистите като Кант отговарят.

Какво отговарят?

Те отговарят: не много.

Идеализмът е гледната точка, според която ние можем да опознаваме само онова, което се явява на съзнанието ни — полубожествена даденост, спасяваща ни от животинското. Знаем за света това, което съзнанието ни казва за него, защото то му се явява, и нищо повече.

Да вземем случайно избран пример — един симпатичен котарак на име Леон. Защо той? Защото смятам, че с котарак е по-лесно. Питам ви: как може да сте сигурни, че става дума за котарак и че знаете какво е котарак? Логичният отговор би бил да изтъкнете факта, че вашето възприятие на животното, допълнено с няколко концептуални и езикови механизми, ви позволява да придобиете подобно познание. Но отговорът на идеалистите отчита неспособността ни да знаем дали онова, което възприемаме и мислим за котка и се явява на съзнанието ни, съответства на дълбоката същност на котката. Може би моят котарак, който за мен е тлъсто четириного с трепкащи мустаци и което аз поставям в съзнанието си в чекмедже с етикет „котарак“, в действителност и сам по себе си е лепкава топка, която не мяука. Но сетивата ми са изградени така, че не виждам това и че отвратителният куп зелен клей, измамвайки отвращението и наивното ми доверие, се явява на съзнанието ми под формата на лаком домашен любимец с мека като коприна козина.

Ето това е кантовият идеализъм. От света познаваме само идеята, която нашето съзнание има за него. Съществува обаче още по-потискаща теория, разкриваща още по-ужасяващи перспективи от тази да галиш, без да си даваш сметка, парче зелена лига или сутрин да пъхаш във воняща пещера филийките, които, вярваш, са предназначени за тостера.

Съществува идеализмът на Едмунд Хусерл, който от днес нататък ми напомня марка власеници за свещеници, стремящи се към неясна схизма на баптистката църква.

Според тази теория съществува само възприемането на котарака. А котаракът? Можем и без него? Няма нужда от котарак? За какво ни е? Какъв котарак? Отсега нататък философията си позволява да се отдаде на разгула на чистия разум. Светът е непостижима реалност и е безсмислено да се опитваме да я опознаем. Какво знаем за света? Нищо. Тъй като всяко познание е самоизучаване на рефлексивното съзнание от самото него, следователно можем да изпратим света по дяволите.

Такава е феноменологията: наука за онова, което се явява на съзнанието. Как преминава денят на един феноменолог? Става, осъзнава, че сапунисва под душа тяло, чието съществуване е необосновано, че яде несъществуващи филийки, че облича дрехи, които са като празни скоби, че отива на работа, че хваща котка.

Малко го е еня дали котаракът съществува, или не и каква е същността му. Нерешимото не го интересува в замяна на това не може да се отрече, че на съзнанието му се е явила котка и именно тази поява мъчи нашия човек.

Впрочем, въпросната поява е доста сложна. Фактът, че е възможно до такава степен да се детайлизира как съзнанието възприема нещо, чието съществуване само по себе си е безразлично, е особено забележителен. Знаете ли, че съзнанието ни не възприема веднага, а извършва сложни поредици от синтези, които посредством последователни профилирания успяват да предоставят на сетивата ни различни предмети като например котка, метла или мухоловка и само Бог знае колко полезно е всичко това? Гледайте котката си и се попитайте как става така, че вие знаете каква е тя отпред, отзад, отдолу и отгоре, макар че в момента я виждате само отпред. Трябвало е вашето съзнание, синтезирайки, без дори да усетите, множеството възприятия на котката ви от всички възможни ъгли, да ви създаде в края на краищата пълния образ на котката, който моментното зрение никога не ви предоставя. Същото е и за мухоловката, която винаги възприемате само от едната страна, макар че в ума си можете да я визуализирате цялата и която — какво чудо! — знаете как изглежда и от другата страна, без дори да сте я обърнали.

Ще се съгласите, че такова знание е много полезно. Не мога да си представя, че Мануела си служи с мухоловка, без незабавно да мобилизира знанието си за различните профилирания, необходими за нейното схващане. Впрочем, не си представям как Мануела си служи с мухоловка по простата причина, че в апартаментите на богатите никога няма мухи. Нито мухи, нито сифилис, нито лоши миризми, нито семейни тайни. При богатите всичко е чисто, гладко, здраво и следователно предпазено от тиранията на мухоловките и публичния позор.

Ето това е феноменологията: безкраен и самотен монолог на съзнанието със самото себе си, чист и тежък аутизъм, никога несмущаван от една истинска котка.

7 В Конфедерацията на Южните щати

— Какво четете? — пита ме Мануела, която слиза задъхана от дома на една дама на име Дьо Броли, приготовленията за чиято вечеря са причината за тази охтика. След като беше получила от доставчика седем кутии хайвер „Петросян“, тя дишаше като Дарк Вейдър10.

— Антология на фолклорни стихотворения — казвам аз и затварям завинаги Хусерл.

Виждам, че днес Мануела е в добро настроение. Тя енергично вади от кошничката целувките, все още увити в белите листчета хартия, в които ги е пекла, сяда, приглажда грижливо покривката с опакото на ръката си, прелюдия към вълнуващо изявление.

Нареждам чашите, сядам на свой ред и чакам.

— Госпожа Дьо Броли не е доволна от трюфелите — започва тя.

— Така ли? — казвам аз учтиво.

— Не миришели на нищо — продължава тя, сякаш този техен недостатък е огромна лична обида.

Наслаждаваме се на тази информация както подобава и за мен е истинско удоволствие да си представя Бернадет дьо Броли в кухнята й, обезумяла и разчорлена, мъчеща се да залее престъпните гъби със сос от манатарки и пачи крак, обзета от смешната, но безумна надежда, че те в края на краищата ще започнат да миришат на нещо наподобяващо гора.

— А пък Нептун се изпика в краката на господин Сен Нис — продължава Мануела. — Горкото животинче сигурно се е стискало от часове и когато господинът извади каишката му, то не можа да изчака и си свърши работата в антрето върху крачола на панталона му.

Нептун е кокерът на собствениците от третия етаж вдясно. Вторият и третият са единствените етажи, разделени на два апартамента (по двеста квадратни метра всеки). На първия живеят Дьо Броли, на петия Жос, а на седмия Палиер. На втория Мьорис и Розен, а на третия Сен Нис и Бадоаз. Нептун е кучето на семейство Бадоаз или по-точно на госпожица Бадоаз, която следва право в Асас11 и организира купони с други собственици на кокери, които следват право в Асас.

Изпитвам голяма симпатия към Нептун. Да, ние взаимно се ценим, несъмнено поради съучастничеството, родено от това, че чувствата на единия веднага се възприемат от другия. Нептун усеща, че го обичам; различните му желания са ми ясни. Най-забавното в цялата работа е, че докато той упорито иска да си бъде куче, стопанката му би желала да го направи джентълмен. Когато излиза на двора, на края, ама съвсем на края на жълтеникавата си кожена каишка, той гледа жадно калните локви пред себе си. Ако стопанката му дръпне рязко повода, той веднага кляка и, без да се церемони, започва да си лиже туй-онуй. Атина, смешният уипет на Мьорисови, го кара да плези език като похотлив сатир и да пъхти предварително с глава, натъпкана с фантазми. Най-смешна у кокерите е люлеещата се като ладия походка, когато са в закачливо настроение. Сякаш завинтени под лапите им пружини ги изтласкват нагоре, но спокойно, без друсане. Това раздвижва лапите и ушите им както вълнението — кораба, и кокерът, малко параходче, плаващо по твърдата земя, внася в градската среда някакъв морски привкус, който много обичам.

И накрая, Нептун е голям лакомник, готов на всичко за парче ряпа или кора корав хляб. Когато стопанката му минава край помещението за боклука, той тегли каишката като обезумял с изплезен език и побесняла опашка. За Диан Бадоаз това е истинска катастрофа. Тази изискана душа мисли, че кучето й трябва да бъде като девойките от висшето общество в Савана по време на Конфедерацията на Южните щати — те можели да си намерят мъж само ако се престрували, че никога не им се яде.

Вместо това Нептун се държи като гладен янки.

Движение на света №2

В кооперацията има две кучета: уипетът на Мьорисови, който прилича на скелет, обвит в бежова кожа, и червеникавият кокер на Диан Бадоаз, дъщерята на надутия адвокат, анорексична блондинка, която носи шлифери „Бърбъри“. Уипетът се нарича Атина, а кокерът — Нептун. Надявам се, че вече сте разбрали в какъв дом живея. При нас няма кучешки имена като Кики или Рекс. Та значи вчера, във входа, двете кучета се срещнаха и имах възможността да наблюдавам много интересен танц. Няма да говоря за кучетата, които взаимно си подушиха дупетата. Не знам дали Нептуновото мирише лошо, но Атина отскочи назад, докато той сякаш беше заврял муцуна в букет от рози, в който е скрит голям кървав бекон.

Не, интересни бяха двете човешки същества, увиснали на края на каишките. Несъмнено в града кучетата водят стопаните си на каишка, въпреки че никой не разбира, че да се нагърбиш доброволно с гледане на куче, което трябва да разхождаш два пъти дневно в дъжд или сняг, е все едно сам да си сложиш каишка на врата. С една дума, Диан Бадоаз и Ан-Елен Мьорис (един и същи модел с двайсет и пет години разлика) се срещнаха във входа, всяка на края на своята каишка. В такива случаи всичко се обърква! Те са толкова непохватни, сякаш имат плавници на ръцете и краката, защото не могат да направят единственото ефикасно в подобна ситуация нещо: да признаят какво става и да се помъчат да му попречат. Но тъй като се преструват, че разхождат изискани плюшени играчки без никакви неуместни нагони, не могат да изкрещят на песовете си да престанат да си душат задниците или да си ближат оная работа.

И ето какво се случи: Диан Бадоаз излезе от асансьора с Нептун, а Ан-Елен чакаше отпред с Атина. Те, така да се каже, хвърлиха двете си кучета едно върху друго и стана, каквато стана. Нептун обезумя. Да си излизаш с кеф от асансьора и изведнъж муцуната ти да се окаже в дупето на Атина — такива неща не се случват всеки ден. От години Коломб ни тропа по нервите със своя кайрос, гръцко понятие, което означавало „подходящия момент“, нещо, което Наполеон умеел да уцели, защото, естествено, моята сестра е специалист и по военна стратегия. Та кайросът — това е интуиция за момента. Мога да ви кажа, че Нептун намери своя кайрос право в носа си и не се отметна, изигра ролята си на хусар от миналите векове: просто й се качи отгоре. „О, Господи!“, каза Ан-Елен, сякаш лично тя бе жертва на насилие. „О, не!“, провикна се Диан Бадоаз, като че ли цялата вина беше нейна, макар и да се обзалагам на един Мишоко, че никога не би й минало през ум да се качи върху задните части на Атина. И те започнаха едновременно да дърпат каишките на кучетата, но възникна проблем, който предизвика интересно движение.

Всъщност Диан би трябвало да тегли нагоре, а другата надолу, за да разделят двете кучета, но вместо това те тръгнаха настрани и тъй като пред асансьора е много тясно, много бързо срещнаха препятствие: едната — решетката на асансьора, а другата — стената вляво. Изведнъж Нептун, дестабилизиран от първото теглене, успя да си поеме дъх и още по-силно натисна Атина, която ужасена въртеше очи и виеше. В този момент човешките същества смениха стратегията, опитвайки се да изтеглят кучетата към по-широки пространства и да повторят маневрата в по-удобни условия. Ала работата беше спешна — всички знаят, че идва момент, когато кучетата се заклещват. Те закрещяха едновременно „О, Господи, о, Господи!“ и дърпаха каишките сякаш собствената им непорочност зависеше от това. В устрема си Диан Бадоаз се подхлъзна и си изкълчи глезена. И ето го интересното движение — докато глезенът й се отметна навън, цялото й тяло се измести в същата посока, освен конската й опашка, която тръгна в обратната.

Кълна се, че беше великолепно: сякаш беше Бейкън. От години в тоалетната на родителите ми виси една картина на Бейкън с някакъв тип, който седи на клозетната чиния и съвсем а ла Бейкън има измъчен и отблъскващ вид. Винаги съм мислила, че това смущава спокойствието при извършване на съответната дейност, но както и да е, у нас всеки си има своя тоалетна и няма защо да се оплаквам. Ала когато Диан Бадоаз напълно се разкриви, изкълчвайки глезена си и чертаейки с колена, ръце и глава странни ъгли — като връх на всичко това беше застаналата й хоризонтално конска опашка, — веднага си спомних Бейкън. За миг тя заприлича на разглобена кукла, тялото й направи „храс“ и за няколко хилядни от секундата (защото всичко стана много бързо, но тъй като вече следя внимателно движенията на тялото, го видях като на забавен кадър) Диан Бадоаз заприлича на персонаж на Бейкън. Само една крачка ме делеше от мисълта, че оная картина виси в тоалетната от години единствено за да мога по-добре да оценя това движение. После Диан падна върху кучетата и това реши проблема, защото Атина, притисната на пода, успя да се измъкне от Нептун. Последва сложна сцена. Ан-Елен искаше да помогне на Диан, но държейки кучката си далеч от похотливото чудовище, а Нептун, напълно безразличен към виковете и болката на стопанката си, продължаваше да се дърпа към своя бекон с рози. В този момент госпожа Мишел, портиерката, излезе от стаята си, а аз улових каишката на Нептун и го отведох по-далеч.

Горкият, беше много разочарован. Затова клекна и започна да се лиже шумно, което засили отчаянието на клетата Диан. Госпожа Мишел извика „Бърза помощ“, защото глезенът беше заприличал на диня, и после отведе Нептун вкъщи, а Ан-Елен остана с Диан. Прибрах се у дома, като си казах: Дали един истински Бейкън (бекон) си заслужава цялото това усилие?

Реших, че не си заслужава — Нептун не само че не задоволи прищявката си, но и бе лишен от разходка.

8 Предтеча на модерните елити

Тази сутрин, докато слушах радио Франс Интер, с изненада открих, че не съм това, което си мисля. До този момент приписвах на моето пролетарско самообразование причините за културния ми еклектизъм. Както вече споменах, прекарвах всяка свободна от работа минута от съществуването си в четене, гледане на филми и слушане на музика. Но в този луд стремеж към консумиране на културни предмети имаше, струва ми се, един важен недостатък по отношение на вкуса, а именно грубото смесване на достойни произведения с доста по-малко достойни такива.

Няма съмнение, че подобен еклектизъм се проявява в най-малка степен в областта на четенето, въпреки че разнообразието на интересите ми достига до крайност. Чела съм книги по история, философия, политическа икономия, социология, психология, педагогика, психоанализа и, разбира се, най-вече художествена литература. Първите са ми интересни, но вторите съставляват целият ми живот. Котаракът ми Леон е кръстен на Толстой. Предишният се казваше Донго заради Фабрис дел Донго. Първият беше Каренин заради Ана, но му виках Каре от страх да не ме разкрият. Освен верността ми към Стендал, предпочитанията ми определено се разполагат в Русия отпреди 1910 година, но с гордост мога да кажа, че съм изчела голяма част от съвременната световна литература, като се има предвид, че съм селско момиче, чиито амбиции стигнаха до портиерска служба в кооперацията на улица „Грьонел“ №7, и че обикновено такава съдба ви обрича на вечен култ към Барбара Картланд. Имам осъдителна слабост към криминалните романи — но смятам онези, които чета, за висока литература. Понякога ми е изключително трудно да изоставя четенето на някои книги на Конъли или на Манкел, за да отида да разбера защо ми звъни Бернар Грьолие или Сабин Палиер, чиито занимания са несъвместими с разсъжденията на Хари Бош, ченгето любител на джаз от полицейския отдел в Лос Анджелис, особено когато ме питат:

— Не можеме да разберем защо миризмата на боклука се усеща чак в двора…

Това, че Бернар Грьолие и наследницата на стара банкова фамилия могат да се интересуват от едни и същи банални неща и същевременно да не знаят, че окончанието за първо лице множествено число на някои глаголи не е ме, а м, хвърля нова светлина върху човешкия род.

В областта на киното обаче еклектизмът ми разцъфтява. Обичам американските блокбъстъри и авторското кино. Всъщност дълго време консумирах най-вече развлекателни американски и английски филми, с изключение на някои сериозни творби, които възприемах чисто естетически, тъй като емоцията и възторгът ми са свързани единствено с развлечението. Питър Грийнауей буди у мен възхищение, интерес и прозявки, затова пък плача всеки път, когато Мели и Мами изкачват стълбището на Бътлърови след смъртта на Бони Блу, и считам Blade Runner13 за шедьовър на високото развлекателно изкуство. Дълго време приемах като нещо фатално, че седмото изкуство е красиво, могъщо и приспивателно, докато развлекателното кино е повърхностно, забавно и разтърсващо.

Например днес тръпна от нетърпение при мисълта за подаръка, който си направих. Той е плод на образцово изчакване, на дълго отлаганото изпълнение на желанието да видя отново един филм, който гледах за първи път на Коледа 1989-а.

9 Червения октомври

На Коледа 1989-а Люсиен беше много болен. Макар да не знаехме още кога ще настъпи смъртта, бяхме свързани с нейната неизбежност, това беше невидимата нишка, която стягаше душите ни и ни свързваше един с друг. Когато болестта влезе в нечий дом, тя не само овладява нечие тяло, но изтъкава между сърцата мрачен покров, който погребва надеждата. Подобно на паяжина, зазиждаща нашите планове и дъх, болестта ден след ден поглъщаше живота ни. Когато идвах отвън, имах чувството, че прониквам в гробница, и през цялото време ми беше студено. Нищо не можеше да прогони този студ и през последните дни, когато спях до Люсиен, ми се струваше, че тялото му всмуква цялата топлина, която моето беше поело от другаде.

Болестта, диагностицирана през пролетта на 1988-а, го разяждаше в продължение на деветнайсет месеца, докато го отнесе на Бъдни вечер. Старата госпожа Мьорис организира събирането на пари от обитателите на дома и един красив венец с панделка без надпис бе доставен в портиерната. Тя единствена дойде на погребението. Беше набожна жена, студена и надменна, но в суровите й и резки обноски имаше нещо искрено и когато една година след Люсиен тя също умря, си помислих, че беше добра жена и ще ми липсва, въпреки че за петнайсет години бяхме разменили само няколко думи.

— До последно тровеше живота на снаха си. Лека й пръст, беше свята жена — добави вместо надгробно слово Мануела, която питаеше към госпожа Мьорис омраза, достойна за перото на Расин.

Освен Корнелия Мьорис с нейните воалетки и броеници, никой не възприе болестта на Люсиен като нещо важно. Богатите си мислят, че бедните — може би защото животът им е лишен от кислорода на парите и връзките — изпитват човешките чувства с по-малка сила и с по-голямо равнодушие. След като бяхме портиери, изглеждаше като нещо общоприето, че смъртта за нас е в реда на нещата, докато за богатите тя навлича одеянията на несправедливостта и драмата. Портиер, който умира, е само малка празнота в хода на всекидневието, биологична даденост, несвързана с никаква трагедия, а за собствениците, които всекидневно го срещаха по стълбите или пред портиерната, Люсиен беше небитие, завърнало се в нищото, от което никога не беше излизал. Скот, който поради това че водеше полуживот без блясък и показност, несъмнено изпитваше в часа на смъртта си полубунт. Мисълта, че като всеки човек и ние можем да изпитваме адска болка и че със сковано от ярост сърце, докато страданието опустошава живота ни, се разпадаме вътрешно от страха и ужаса, които смъртта събужда у всекиго, не минаваше през ума на обитателите.

Една сутрин, три седмици преди Коледа, когато се върнах от пазар с чанта препълнена с ряпа и бял дроб за котката, заварих Люсиен облечен за излизане. Дори си беше сложил шала и ме очакваше. След немощните движения на един мъж, когото преходът от стаята до кухнята лишаваше от сили и покриваше с ужасяваща бледност, след седмици, през които той никога не сваляше пижамата си, превърнала се в моите очи в костюм на смъртта, аз едва не припаднах, като го видях на крака с блеснали очи и закачливо изражение, с вдигната яка на зимното палто, достигаща до необичайно розовите му бузи.

— Люсиен — извиках аз и понечих да се приближа, да го придържа, да го сложа да седне, да го съблека, знам ли какво още — всички непознати жестове, на които болестта ме беше научила и които в последно време бяха единствените, които умеех да правя. Щях да оставя чантата си, да го прегърна, да го притисна до себе си, да го нося и кой знае какво още, но със затаен дъх и със странното усещане, че сърцето ми се разширява, не го сторих.

— Нямаме време — каза ми Люсиен, — прожекцията е от един часа.

В топлината на залата, готова да се разплача и щастлива както никога в живота ми, аз държах топлата му ръка за първи път от месеци насам. Знаех, че някакъв неочакван прилив на енергия го беше извадил от леглото и му беше дал силата да се облече, желанието да излезе и да сподели с мен още веднъж това съпружеско удоволствие, но знаех също така, че това беше знак, че му остава малко време, Божията милост, предшестваща смъртта, но това не ме интересуваше, исках само да се възползвам, да се насладя на тези спасени от игото на болестта мигове, на топлата му ръка в моята и на сладостните тръпки, които чувствахме и двамата, защото, слава Богу, и двамата можехме да споделим възторга си от филма.

Мисля, че умря веднага след това. Тялото му се бори още три седмици, но духът му си беше отишъл след края на прожекцията, защото знаеше, че така е по-добре, защото ми беше казал сбогом в тъмната зала без болезнени съжаления, защото така бе намерил покой, доверявайки се на онова, което си бяхме казали безмълвно, гледайки заедно светлия екран, където се случваше една история.

Приех го.

На лов за Червения октомври беше филмът на последната ни прегръдка. Ако искате да разберете изкуството на разказа, вижте го: питам се защо Университетът упорито преподава повествователните принципи с помощта на Проп, Гремас и други светила, вместо да инвестира в кинозала. Завръзка, интрига, актанти, перипетии, търсене, герой и други допълнителни персонажи. Нужен ви е само един Шон Конъри в униформа на руски подводничар и няколко добре разположени самолетоносача.

Та както вече казах, тази сутрин научих от Франс Интер, че контаминацията на моите стремежи към легитимна култура от интереса към нелегитимната култура не била стигмат за моя низш произход и за самотния ми подстъп към духовното просвещение, а съвременна характеристика на господстващите интелектуални класи. Как го научих ли? От устата на един социолог, за когото много бих искала да разбера дали той самият би искал да узнае, че една портиерка с чехли „Шол“ току-що го е превърнала в свещена икона. Изучавайки културните практики на интелектуалците, които в миналото са плували във водите на висшето образование от изгрев до заник слънце, а понастоящем са се превърнали в полюси на синкретизма и безвъзвратно са размили границата между истинската и псевдокултурата, той описваше някакъв притежател на научна степен по класически езици, който някога щял да слуша Бах, да чете Мориак и да гледа студийни филми, а днес слуша Хендел и МС Солаар14, чете Флобер и Джон Льо Каре и отива да види последния филм на Висконти и последното хард порно, като яде хамбургери на обед и сашими на вечеря.

Винаги е много смущаващо да откриеш, че нещо, което смяташ за белег на своята собствена неповторимост, е всъщност характеристика на цяла социална група. Смущаващо и даже обидно. Откритието, че аз, Рьоне, на петдесет и четири години, самоука портиерка, въпреки затвора на съответната портиерна, въпреки изолацията, която би трябвало да ме предпази от недъзите на масата, въпреки тази срамна карантина, непознаваща еволюцията на широкия свят, която съм си самоналожила, та значи аз, Рьоне, съм пример за същата трансформация, вълнуваща съвременните елити, съставени от малки Палиеровци, завършващи подготвителните класове за големите училища, четящи Маркс и групово гледащи с тайфите си Терминатор, или от малки Бадоазки, следващи право в Асас и подсмърчащи пред Любов от пръв поглед в Нотинг Хил, е истински шок, от който едва ли ще се възстановя. Защото за онзи, който следи хронологията, е напълно ясно, че не подражавам в еклектичните си упражнения на тези младоци, а отдавна съм ги изпреварила.

Рьоне, предтеча на съвременните елити.

— Добре де, защо пък не — си казвам аз и вадя от кошницата парчето телешки дроб за котката, след което измъквам най-отдолу, увити в безличен найлонов плик, две малки филета от барбун, които имам намерение да мариновам и после да опека в лимонов сос, подправен с кориандър.

И именно тогава се случва нещото.

Дълбока мисъл №4

Имаме чистачка, която идва всеки ден за три часа, но за цветята се грижи мама. Страшен цирк! Тя има две лейки, една за вода с тор и друга — за неваровита вода, както и една пръскачка с различни позиции за „целенасочен“, „дъждовен“ и „пулверизиращ“ режим на пръскане. Всяка сутрин тя преглежда двайсетте зелени растения в апартамента и им прилага обработката, която се налага за момента. Мърмори си куп неща, напълно безразлична към останалия свят. Може да кажете и най-голямата глупост на мама, докато се занимава с растенията си, тя все едно няма да ви обърне никакво внимание. Например фразата: „Днес смятам да се надрусам и да си прасна една свръхдоза“ получава следния отговор: „Листата на кенцията са пожълтели, много вода съм й сложила, това не е никак хубаво“.

Ето че вече се очертава началото на парадигмата: ако искаш да си пропилееш живота, като не слушаш какво ти казват другите, отглеждай зелени растения. Но това не е всичко. Когато мама пръска с вода листата на растенията, виждам каква надежда я изпълва. Мисли си, че това е един вид балсам, който ще проникне в растението и ще му даде всичко нужно за неговия растеж. Същото се отнася и за торовете, които тя поставя под форма на малки пръчици в пръстта (всъщност в сместа пръст-пясък-торф, която поръчва специално за всяко растение в разсадника край Порт д’Отьой). Мама храни растенията както е хранила децата си: вода и тор за кенцията, зелен фасул и витамин С за нас. И ето същността на парадигмата: съсредоточете се върху предмета, дайте му хранителни елементи, които идват отвън, проникват вътре и, вече влезли, го карат да расте и му действат благотворно. „Пшит“ по листата и ето че растението е готово да се изправи срещу живота. Гледате го с безпокойство и надежда, осъзнавате крехкостта на живота, тревожите се за възможните инциденти, но същевременно изпитвате задоволство, че сте направили всичко необходимо, че сте изиграли ролята си на хранител: чувствате се успокоени и за известно време — на сигурно място. Така вижда живота мама: поредица заклинателни действия, неефикасни, колкото и нейното „пшит“, които създават кратка илюзия за сигурност.

А би било толкова по-добре, ако споделяхме заедно нашата несигурност, ако се бяхме събрали не привидно, а истински, за да си кажем, че зеленият фасул и витамините С, макар и да подхранват животинчето, не спасяват живота му и не са храна за душата.

10 Котарак на име Гревис15

Шабро звъни в портиерната.

Шабро е личният лекар на Пиер Артенс. Застаряващ красавец с постоянен загар, който се гърчи пред Господаря като дъждовен червей, какъвто е всъщност, и за двайсет години никога не ме е поздравил, нито дори е показал, че ме вижда. Интересен феноменологичен експеримент би представлявал въпросът защо в съзнанието на някои не се появява това, което се явява в съзнанието на други. Проблемът как става така, че образът ми се запечатва в мозъка на Нептун и в същото време не влиза в този на Шабро, е наистина много занимателен.

Но тази сутрин Шабро напълно е изгубил загара си. Бузите му висят, ръцете му треперят, а носът му е… влажен. Да, влажен. Носът на Шабро, лекаря на силните на деня, тече. На всичко отгоре произнася името ми.

— Госпожо Мишел.

Може би това не е Шабро, а някакво извънземно, приело неговия образ, чиято разузнавателна служба явно е калпава, защото истинският Шабро не натоварва ума си с информация, която засяга подчинените, анонимни по дефиниция.

— Госпожо Мишел — повтаря несполучливата имитация на Шабро, — госпожо Мишел.

Добре де, ясно. Казвам се госпожа Мишел.

— Случи се ужасно нещастие — казва Течащият нос, който, да го вземат мътните, вместо да се обърше, тече.

Ама че работа. Той подсмърча шумно, връщайки назалния секрет дори там, откъдето той не е дошъл, и бързината на реакцията му ме принуждава да присъствам на трескавите движения на адамовата му ябълка, целящи по-лесното преглъщане на гореспоменатата течност. Отвратително, но най-вече объркващо.

Поглеждам наляво, после надясно. Входът е празен. Ако моето Е.Т.16 има враждебни намерения, загубена съм.

Той се овладява и повтаря:

— Ужасно нещастие, ужасно нещастие. Господин Артенс умира.

— Как така умира — казвам аз, — наистина ли?

— Наистина, госпожо Мишел, наистина. Остават му четирийсет и осем часа.

— Ами че аз го видях вчера сутринта, изглеждаше съвсем здрав! — учудих се аз.

— Уви, госпожо, уви. Когато сърцето се предаде, край. Сутринта подскачате като козле, вечерта сте в гроба.

— Вкъщи ли ще умре, няма ли да отиде в болница?

— Оооо, госпожо Мишел — казва ми Шабро, гледайки ме като Нептун, когато е вързан на каишката си, — нима някой иска да умре в болница?

За първи път от двайсет години изпитвам смътна симпатия към Шабро. Какво пък, казвам си, и той е човек като другите и в крайна сметка всички сме еднакви.

— Госпожо Мишел — продължава Шабро и аз съм напълно зашеметена от това изобилие на „госпожо Мишел“ след двайсет години нищо. — Несъмнено много хора ще искат да се видят с Маестрото преди… преди. Но той не желае да приема никого. Желае да види само Пол. Ще можете ли да отпратите натрапниците?

Двоумя се. По навик отбелязвам, че ме забелязват само за да ми възложат някаква работа. Но пък, казвам си, нали затова съм тук. Отбелязвам също, че Шабро се изразява по начин, който обожавам — ще можете ли да отпратите натрапниците — и това ме смущава. Тази старомодна учтивост ми харесва. Аз робувам на граматиката, трябваше да нарека котарака си Гревис. Човекът пред мен ми е неприятен, но се наслаждавам на речта му. „Нима някой иска да умре в болница?“, попита застаряващият красавец. Никой. Нито Пиер Артенс, нито Шабро, нито Люсиен, нито аз. Задавайки този безобиден въпрос, Шабро ни превърна в хора.

— Ще направя каквото мога казах аз, — но съгласете се, че едва ли бих могла да ги преследвам по стълбите.

— Така е — отвърна той, — но можете да ги накарате да се откажат. Кажете им, че Маестрото не приема никого.

Гледа ме странно.

Трябва да внимавам. Трябва много да внимавам. В последно време се изпускам. Първо, инцидентът с малкия Палиер, неуместното цитиране на Немска идеология, което, ако той беше малко по-интелигентен от стрида, можеше да му подшушне в ухото смущаващи неща. И ето че сега, само защото някакво старче, препечено на ултравиолетови лъчи, използва демодирани изрази, аз се прехласвам и забравям всякаква предпазливост.

Угасявам искрата, блеснала в погледа ми, и очите ми приемат стъкленото изражение на всяка истинска портиерка, която е готова да направи всичко, но не и да преследва хората по стълбите.

Шабро вече не ме гледа странно.

За да излича всяка следа от гафовете си, си позволявам една малка ерес.

— Инфаркта ли има? — питам аз.

— Да — казва ми Шабро, — получил е инфаркт.

Пауза.

— Благодаря — казва той.

— Няма защо — отговарям аз и затварям вратата.

Дълбока мисъл №5

Много се гордея с тази дълбока мисъл. Дължа я на Коломб. Поне веднъж е направила нещо полезно в моя живот. Не мислех, че ще мога да кажа подобно нещо за нея, преди да умра.

От самото начало Коломб и аз воюваме, защото за Коломб животът е постоянна битка, която трябва да спечелиш, унищожавайки другия. Тя се чувства сигурна само ако е смазала противника и му е оставила съвсем малко територия, колкото да преживява. Според нейните критерии на тъпа военнолюбка свят, в който има място и за другите, е опасен. В същото време те са й нужни, за да изпълнят една съществена мисия: някой трябва да признае силата й. Следователно тя не само постоянно се опитва да ме смаже с всички възможни средства, но иска да й кажа с опрян под брадичката меч, че е най-добрата и че я обичам. Има дни, когато направо полудявам. Черешката на тортата е, че по неясни причини Коломб, която няма и капка разум, е разбрала, че ако има нещо, от което се боя, това е шумът. Мисля, че случайно е направила това откритие. Няма начин да се е сетила сама, че някой може да се нуждае от тишина, фактът, че тишината служи да проникнеш във вътрешността, че тя е необходима на хората, които не се интересуват само от живота отвън, е неразбираем за нея, защото нейният вътрешен мир е толкова хаотичен и шумен, както и улицата отвън. Във всеки случай тя е разбрала, че ми е нужна тишина, а за жалост стаята ми е до нейната. Ето защо от сутрин до вечер тя вдига шум. Крещи по телефона, пуска музиката много силно (а това наистина ме убива), тръшка вратите, коментира на висок глас всичко, което върши, включително и такива супер увлекателни неща като ресане на косата или търсене на молив в чекмеджето. С една дума, след като не може да завладее другия — като човек аз съм тотално недостъпна за нея, — тя превзема звуковото ми пространство и ми трови живота от сутрин до вечер. Трябва да имаш много бедна представа за територия, за да стигнеш дотам; на мен изобщо не ми пука къде се намирам, стига да мога безпрепятствено да бродя в главата си. Но Коломб не се задоволява само с незнаенето на този факт; тя го превръща във философия. „Досадната ми сестричка е нетолерантна истеричка, която ненавижда другите и би искала да живее на гробище, където всички са мъртви, докато аз съм отворена, весела и жизнерадостна“. Ако има нещо, което мразя, то е, когато хората превръщат безсилието или отчуждението си във верую. С Коломб съм улучила право в десетката.

Но от няколко месеца на Коломб вече не й стига да бъде най-кошмарната сестра на света. Придобила е противната склонност да се държи странно. Наистина, нямам нужда от това: агресивна клизма вместо сестра и като капак — гледката на нейните дребни тревоги. От няколко месеца Коломб е превъртяла на тема ред и чистота. Резултатът е супер приятен: преди бях зомби, а сега станах мърла; тя постоянно ми крещи, че съм оставила трохи в кухнята или че сутринта намерила в банята косъм. При това не се заяжда само с мен. От сутрин до вечер преследва всички заради безпорядъка и трохите. Стаята й, която преди напомняше арабски сук, се превърна в клиника: всичко е подредено, никаква прашинка, всяко нещо е на мястото си и пази Боже, ако госпожа Гремон не го е поставила точно там, когато е чистила. Все едно си в болница. Мен лично малко ми дреме, че Коломб се е вманиачила. Но това, което не мога да понасям, е, че тя продължава да се прави, че не й пука. Явно има проблем, но всички се преструват, че не го виждат, и Коломб не спира да твърди, че от нас двете само тя се отнасяла към живота „епикурейски“. Аз пък твърдя, че няма нищо епикурейско в това да се къпеш три пъти дневно и да крещиш като побъркана, защото нощната лампа е изместена с три сантиметра.

Какъв е проблемът на Коломб? Не знам. Може би в желанието си да смаже всички тя се е превърнала във войник в буквалния смисъл на думата. И ето че подрежда всичко, търка, чисти — все едно е в армията. Известно е, че военните са маниаци на тема ред и чистота. Те са им нужни, за да се борят с хаоса на битката, с мръсотията на войната и всички накълцани хора, които тя оставя след себе си. Но аз се питам дали Коломб не е един краен случай, който разкрива нормата. Нима всички ние не живеем като в казарма? Нима не правим каквото можем в очакване на уволнението или боя? Някои търкат помещението, други стрелят, трети играят на карти, въртят търговия, плетат интриги. Офицерите командват, кашиците се подчиняват, но никой не вярва в тази комедия при закрити врати: някоя сутрин ще трябва да отидат на смърт и офицерите, и войниците, и баламите, и ловките дяволи, които продават на черно цигари или тоалетна хартия.

Между другото предлагам ви базова психохипотеза: Коломб е толкова хаотична, празна и същевременно задръстена отвътре, че се мъчи да сложи ред в себе си, като подрежда и чисти дома си. Смешно, а? Отдавна съм разбрала, че психоаналитиците са смешници, убедени, че метафората е за големите мъдреци. Всъщност може да я разбере всеки шестокласник. Трябва обаче да чуете как приятелите психоаналитици на мама си правят гаргара с най-малката игра на думи и идиотщините, които мама разказва, защото тя описва на всички своите сеанси с психоаналитика си, като че ли е ходила в Дисниленд: има атракция „семеен живот“, зала с криви огледала „животът с майка ми“, полудяла железница „животът без майка ми“, влакче на ужасите „сексуалният ми живот“(тук снишава гласа си, за да не чуя) и накрая тунел на смъртта „животът ми на жена в предменопаузата“.

Но това, което често ме плаши у Коломб, е, че според мен тя не изпитва нищо. Всички чувства, които показва, са толкова престорени, толкова фалшиви, че се питам дали изобщо чувства нещо. И понякога ме е страх. Може би е съвсем болна, може би се мъчи на всяка цена да изпита нещо автентично и някой ден ще извърши нещо необмислено. Отсега виждам заглавията във вестниците. „Нерон от улица «Грьонел»: млада жена подпалва семейното жилище. Запитана за причините за това деяние, тя отговаря: исках да разбера какво е емоция“.

Добре де, преувеличавам малко. Пък и не съм аз човекът, който ще вземе да разобличава пироманията. Но като я слушам тази сутрин да крещи, защото имало котешки косми по зеленото й манто, си казвам: клета сестро, битката е предварително загубена. Щеше да си по-добре, ако го знаеше.

11 Отчаяние от монголските бунтове

Тихо се чука на вратата на портиерската стая. Мануела е, освободили са я по-рано.

— Маестрото умира — казва ми тя, без да успея да разбера дали влага някаква ирония, повтаряйки тъжните думи на Шабро. — Не сте заета, бихме ли пили чая сега?

Тази волност в съгласуването на времената, тази свобода, с която Мануела се отнася към синтаксиса, защото е само една нещастна португалка, принудена да говори езика на изгнанието, имат същия старомоден привкус, както и контролираните изрази на Шабро.

— Срещнах Лора на стълбите — казва тя и сяда с навъсени вежди. — Държеше се за перилата, сякаш й се пишкаше. Щом ме видя, си тръгна.

Лора е по-малката дъщеря на Артенс, мила девойка, която рядко някой посещава. По-голямата, Клеманс, е болезнено олицетворение на фрустрацията, ревностна католичка, която ще досажда на мъжа си и на децата си до края на унилите си дни, изпълнени с литургии, енорийски празници и бродерия с кръстат бод. А най-малкият, Жан, е наркоман, който бавно се превръща в отрепка. Беше сладко дете с възхитени очи и ситнеше постоянно зад баща си, като че ли животът му зависеше от него, но когато започна да се боцка, промяната беше очевидна: той престана да мърда. След като беше пропилял детството си да тича след Бога, движенията му сякаш се забавиха и занапред се придвижваше на етапи, като правеше все по-продължителни престои пред асансьора или на стълбите и дори спеше понякога на моята изтривалка или пред помещението за боклука. Един ден, когато стърчеше като вкаменен пред лехата с чайни рози и камелии-джуджета, го попитах дали има нужда от помощ и си помислих, че все повече заприличва на Нептун с къдравите си и невчесани коси, които закриваха слепоочията и насълзените му очи и стигаха до влажния и помръдващ нос.

— Е-е не… — беше ми отговорил той, насичайки думите със същите паузи, които прекъсваха движенията му.

— Не искате ли да седнете?

— Да седнете? — повтори той учуден. — Е-е не, защо?

— За да си починете.

— А-а-а — отговори той. — Ами… е-е не.

Оставих го в компанията на камелиите и го наблюдавах през прозореца. След доста време той прекъсна съзерцанието на цветята и бавно се запъти към стаята ми. Отворих му преди да звънне.

— Ще походя малко — каза ми той, без да ме вижда, защото къдравите му кичури закриваха очите му. После с явно усилие добави: — Онези цветя… как се казват?

— Камелиите ли? — изненадах се аз.

— Камелии… — повтори той бавно, — камелии… Ами благодаря ви, госпожо Мишел — каза накрая и гласът му стана учудващо по-твърд.

И ми обърна гръб. Не го бях виждала седмици наред до тази ноемврийска сутрин, когато мина покрай портиерната, и почти не го познах — толкова изпаднал изглеждаше. Да… падението… То ни очаква всички. Но когато един младеж достига без време границата, след която няма да се изправи, падението е толкова видимо и жестоко, че сърцето ти се свива от жалост. Жан Артенс се беше превърнал в изтерзано тяло, което се влачеше в живота едва-едва. Ужасена се попитах как ще успее да се справи с асансьора, но внезапната поява на Бернар Грьолие, който го сграбчи и вдигна като перо, ми спести да се намеся. За миг видях този зрял и слабоумен мъж понесъл в ръцете си тялото на едно погубено дете, после те изчезнаха в стълбищната бездна.

— Но Клеманс ще дойде — казва Мануела, която невероятно как винаги следва нишката на безмълвните ми мисли.

— Шабро ме помоли да й кажа да си върви — отговорих аз замислено. — Искал да види само Пол.

— От мъка баронесата се изсекна в кухненския парцал — добавя Мануела, говорейки за Виолет Грьолие.

Това не ме учудва. Когато дойде краят, истината трябва да излезе наяве. Виолет Грьоние си е парцал, както Артенс е коприна. Всеки затворен в собствената си съдба трябва да я изтърпи без увъртания и в епилога да бъде това, което винаги е бил, въпреки илюзиите, които може да е хранел. Носенето на фино бельо не променя същността ти, както и общуването със здрави хора не изцелява болния.

Сервирам чая и го пием мълчаливо. Никога не сме го правили сутрин и това нарушение на ритуала ни има странен привкус.

— Приятно е — прошепва Мануела.

Да, приятно е, защото се наслаждаваме на двоен дар, това нарушаване на реда на нещата е освещение на един неотменен ритуал, който сме изградили заедно, така че следобед след следобед той се е капсулирал в действителността и й е придал смисъл и съдържание и който, нарушен тази сутрин, придобива внезапно всичката си сила — а наред с това вкусваме, сякаш е чудотворен нектар, прекрасния дар на това неочаквано утро, в което машиналните жестове добиват нов устрем, в който да вдъхнеш мириса, да отпиеш, да поставиш обратно чашата върху масата, да сипеш отново, да посръбваш е истинско прераждане. Миговете, когато откриваме същността на живота поради някакъв ритуал, който ще продължим с още по-голяма наслада, след като сме го нарушили, са вълшебни скоби, в които сърцето докосва душата, защото макар и за миг, но със страшна сила частица вечност внезапно е оплодила времето. Навън светът ръмжи или заспива, войните се ожесточават, хората живеят и умират, загиват цели народи, но се появяват други, които скоро също ще бъдат погълнати, и в цялата тази врява и безумство, в тези изригвания и урагани, докато светът върви, пламти, страда и се възражда, пулсира човешкият живот.

Тогава, да пийнем чаша чай.

Както Какузо Окакура, авторът на Книга за чая, който изпаднал в отчаяние от бунта на монголските племена през XIII век не защото е причинил смърт и опустошения, а защото е разрушил един от най-ценните плодове на културата Сонг, чаената церемония, аз също знам, че чаят не е обикновена напитка. Когато се превърне в ритуал, той става център на способността да виждаш величието на дребните неща. Къде е красотата? Дали в големите неща, които като всичко останало са обречени на смърт, или в малките, които, без да искат нищо, умеят да вградят в мига камъче вечност?

Чаената церемония, това точно повторение на едни и същи жестове и на една и съща наслада, този прозорец към простите, истински и изтънчени усещания, тази волност, дадена на всекиго от нас с малко средства да стане аристократ на вкуса — защото чаят е напитка както на богатите, така и на бедните, — или с една дума, чаената церемония има необикновеното свойство да вмъкне в абсурда на нашия живот малко ведра хармония. Вярно е, че вселената е в съзаклятие с празнотата, че загубените души оплакват красотата и че безличието ни обсажда. Тогава да пийнем чаша чай. И настъпва тишина, навън духа вятър, есенните листа шумолят и отлитат, котката спи в меката светлина. И всяка глътка е пречистено време.

Дълбока мисъл №6

Всяка сутрин на закуска татко пие кафе и чете вестник. Всъщност няколко вестника: „Льо Монд“, „Фигаро“, „Либерасион“ и един път седмично „Експрес“, „Лез еко“, „Тайм магазин“ и „Курие Интернасионал“. Но аз много добре виждам, че най-голямо удоволствие му доставя първата чаша кафе с „Льо Монд“ пред него. Потъва в четене за половин час. За да се наслади на този половин час, той наистина трябва да стане много рано, защото дните му са запълнени. Но всяка сутрин, дори ако е имал нощна сесия и е спал само два часа, той става в шест часа и чете вестника си, пиейки силно кафе. По този начин татко се изгражда всеки ден. Казвам „изгражда“, защото мисля, че става дума за ново изграждане, като че ли през нощта всичко е било изпепелено и трябва да се започне от нулата. Ето така живее човек в нашия свят: трябва непрекъснато да изграждаш отново своята идентичност на възрастен, тази нестабилна, крехка и ефимерна конструкция, която прикрива отчаянието и която, когато си сам пред огледалото, ти разказва лъжата. Лъжата, в която имаш нужда да вярваш. За татко вестникът и кафето са вълшебните пръчици, които го превръщат във важен човек. Както тиквата става колесница. Отбележете, че това му доставя голямо удоволствие: никога не е толкова спокоен и отпуснат както с кафето си в шест часа. Но на каква цена! Каква цена се плаща, когато животът ти е фалшив! Когато маските падат, защото настъпва криза — а при смъртните тя настъпва винаги — истината е ужасна! Например господин Артенс, кулинарният критик от шестия етаж, който е на смъртно легло. Тази сутрин мама се върна от пазар, влезе като торнадо и от антрето извика на аудиторията: Пиер Артенс умира! Аудиторията бяхме Конституция и аз. Излишно е да ви казвам, че ефектът беше нулев. Леко разрошената мама имаше разочарован вид. Затова пък когато татко се прибра вечерта, тя скочи отгоре му, за да съобщи новината. Татко се изненада: Сърцето ли? Ама как така бързо? — попита той.

Трябва да кажа, че господин Артенс е истински лош човек. Татко например е само хлапак, който се прави на досаден възрастен. Но Артенс е първокласен злобар. Като казвам „лош“, не подразбирам злонамерен, жесток или деспотичен, макар че донякъде е и това. Не, когато казвам наистина лош човек, имам предвид, че той до такава степен е унищожил всичко хубаво в себе си, че е като труп, макар и още жив. Защото истински лошите хора ненавиждат всички, но най-вече себе си. Не усещате ли, когато някой се ненавижда? Това го кара да изглежда мъртъв, въпреки че е жив, кара го да притъпява лошите, но и добрите чувства, за да не изпитва погнуса от това, което е.

Безспорно, Пиер Артенс беше истински лош човек. Казват, че бил папата на кулинарната критика и шампион в света на френската кухня. Това не ме учудва. Според мен френската кухня е жалка работа. Толкова талант, средства, ресурси за такъв задръстващ резултат… Сосове, пълнежи, сладкиши — може да ти се пръсне коремът! И ако това не е лош вкус… А когато не е тежко, е префърцунено донемайкъде: умираш от глад с три стилизирани репички и две миди Сен Жак в желе от водорасли в псевдо дзен чинии с келнери, които изглеждат весели като гробари. В събота отидохме в подобен много луксозен ресторант „Napoleon’s bar“. Беше семейна вечеря по случай рождения ден на Коломб. Която избра ястията с обичайното й изящество: претенциозни тъпотии с кестени, агнешко с подправки, дето не можеш да произнесеш имената, сабайон с Гран Марние (върхът на ужаса). Сабайонът е емблема на френската кухня: нещо, което изглежда уж леко, но те задушава. Лично аз не си поръчах ордьовър (ще ви спестя забележките на Коломб за противната ми анорексия) и после ядох за шейсет и три евро филета от барбун с къри (и пържени кубчета от тиквички и моркови под рибата), след това за трийсет и четири евро най-приличното, което открих в менюто — фондан от горчив шоколад. Ще ви кажа честно — на тази цена бих предпочела годишен абонамент в Макдоналдс. Кофти е, но поне не е претенциозно. Няма да ви занимавам с декорацията на залата и масата. Когато французите искат да се разграничат от любимия си ампир с вишневи завеси и куп позлати, избират стил болница. Седиш на столове „Льо Корбюзие“ („Корбю“, казва мама), ядеш в бели съдове с геометрична форма от времето на съветската бюрокрация, а в клозета си бършеш ръцете с кърпи, които са толкова фини, че нищо не попиват.

Не, това не е рафинираната простота. „Ама какво искаш да ядеш?“, попита Коломб с отчаяние, защото не успях да доям първия барбун. Не отговорих. Защото не знаех. Все пак съм още малко момиче. Обаче в мангите героите ядат по друг начин. Всичко изглежда просто, изискано, умерено, вкусно. Ядат както се гледа красива картина или както се пее в хор. Нито твърде много, нито недостатъчно умерено в добрия смисъл на думата. Може би се лъжа, но френската кухня ми изглежда стара и претенциозна, докато японската кухня не е… нито млада, нито стара. Вечна и божествена.

Та значи господин Артенс умира. Питам се какво е правел сутрин, за да влезе в ролята си на лош човек. Може би е пиел късо кафе, четейки конкуренцията, или пък е закусвал по американски с наденици и картофи соте. Какво правим сутрин? Татко чете вестник и пие кафе, мама пие кафе и разлиства каталози, Коломб пие кафе и слуша Франс Интер, а аз пия какао и чета манги. В този момент чета манги от Танигучи, гений, от когото научавам много неща за хората.

Вчера обаче попитах мама дали мога да пия чай. Баба пие черен чай на закуска, чай с бергамот. Макар и да не го намирам за кой знае какво, го предпочитам пред кафето, което е напитката на лошите. Но снощи в ресторанта мама поръча чай с жасмин и ми даде да опитам. Стори ми се толкова вкусен, толкова „мой“, че тази сутрин заявих, че вече ще пия само чай на закуска. Мама ме изгледа странно (с вида си „зле-смляно-сънотворно“) и каза — да, пиленце, вече си достатъчно голяма.

Чай и манги срещу кафе и вестник: изящество и очарование срещу жалката агресивност на играта на власт при възрастните.

12 Призрачна комедия

След като Мануела си отива, аз се занимавам с всякакви увлекателни неща: подреждам, измивам входа, изнасям кофите за боклук, поливам цветята, приготвям храната на котарака (парче шунка с много тлъстина), готвя си обеда — китайска юфка с доматен сос, босилек и пармезан — прелиствам вестника, оттеглям се за малко в скривалището си, за да чета много хубав датски роман, справям се с кризата във входа, защото Лот, внучката на Артенс, най-голямата дъщеря на Клеманс, плаче пред портиерната, че дядо й не искал да я види.

В девет часа вечерта приключвам и внезапно се чувствам стара и много потисната. Смъртта не ме плаши, а още по-малко тази на Пиер Артенс, но очакването е непоносимо. Непоносима е тази висяща празнота на все още нестаналото, която ни посочва безполезността на битките. Седя в кухнята, в тишината, на тъмно и изпитвам горчиво чувство за абсурдност. Умът ми блуждае… Пиер Артенс. Брутален деспот, жаден за слава и почести, който обаче до края на живота си преследваше една неуловима химера, разкъсван между стремежа към Изкуство и ламтежа за власт… Къде е истината всъщност? И къде е илюзията? Във властта или в изкуството. Нали именно поради добре заучените слова ние превъзнасяме човешките творения, а изобличаваме като илюзорна суета жаждата за власт, която таим всички — да, всички, включително една нещастна портиерка в бедната й стая, която, макар и отрекла се от видимата власт, продължава в ума си да мечтае за надмощие?

И как преминава животът? Ден след ден храбро се опитваме да играем ролята си в тази призрачна комедия. Тъй като сме си примати, основната ни дейност се състои в поддържане и съхраняване на територията ни така, че тя да ни пази и задоволява. Стараем се да се изкачим в йерархичната стълбица на племето или поне да не слезем по-надолу. Сношаваме се по всякакви начини — дори и във въображението си — както за удоволствие, така и заради обещаното потомство. И ето че изразходваме голяма част от нашата енергия, за да плашим и прелъстяваме — две стратегии, достатъчни, за да осигурят териториалното, йерархично и сексуално търсене, което движи нашия конатус17. Но не осъзнаваме всичко това. Говорим за любов, за добро и зло, за философия и цивилизация и се вкопчваме в тези достопочтени икони както жадният за кръв кърлеж в кожата на голямото топло куче.

Понякога обаче животът ни изглежда призрачна комедия. Като извадени от сън се вглеждаме в действията си и, стъписани от това колко жизнена енергия е нужна за поддържането на примитивните ни изисквания, се питаме ужасени какво е Изкуството. Изстъплението, с което гримасничим и намигаме на този и онзи, внезапно ни се струват върхът на незначителността, уютното ни гнезденце — плод на двайсетгодишно задлъжняване — безсмислен варварски обичай, а толкова трудно постигнатото и вечно несигурно положение в социалната стълбица — просташка суета. Дори потомството разглеждаме с нов и ужасен поглед, защото без обвивката на алтруизма актът на възпроизвеждането изглежда дълбоко неуместен. Остават само сексуалните удоволствия; но повлечени от реката на всеобщото ни нещастие, те също съответно престават да бъдат сигурни, а гимнастиката без любов не се помества в рамките на добре усвоените от нас уроци.

Вечността ни убягва.

В такива дни, когато на олтара на нашата дълбока природа се погубват всичките ни романтични, политически, философски и етични вярвания, които години образование и възпитание са опитали да ни втълпят, обществото — територия, набраздена от големите йерархични вълни — потъва в липсата на Смисъл. Изчезват богатите и бедните, мислителите, изследователите, ръководителите, робите, добрите и лошите, творците и съвестните изпълнители, синдикалистите и индивидуалистите, прогресистите и консерваторите; те вече са само примитивни човекоподобни, чиито гримаси и усмивки, постъпки и накити, език и кодове, вписани в генетичната карта на средностатистическия примат, означават само едно: да запазиш ранга си или да умреш.

В такива дни отчаяно се нуждаете от Изкуство. Страстно желаете да си върнете духовната илюзия, пламенно копнеете нещо да ви спаси от биологичната съдба и светът да не загуби поезията и величието си.

Тогава пиете чаша чай или гледате някой филм на Озу, за да излезете от сблъсъците и битките, които са характерни за нашия тираничен вид, и да бележите този патетичен театър със знака на Изкуството и на неговите най-големи творби.

13 Вечност

В девет часа вечерта слагам във видеото касета с един филм на Озу, Сестрите Мунаката. Това е вторият ми филм на Озу за този месец. Защо? Защото Озу е гений, който ме спасява от биологичната съдба.

Причината е, че един ден споделих с библиотекарката Адел, че обичам първите филми на Вим Вендерс, и тя ми каза: така ли, а гледали ли сте Токио-Га. А когато си видял Токио-Га, необикновен документален филм за Озу, моментално имаш желание да се запознаеш с Озу. Така открих Озу и за първи път в живота ми кинематографичното Изкуство ме накара да се смея и да плача, както въздейства всяко истинско развлечение.

Пускам касетата и сърбам чая с жасмин. От време на време се връщам назад благодарение на дистанционното — броеницата на лаиците.

И ето една необикновена сцена.

Бащата, игран от Чишу Рию, актьорът фетиш на Озу, нишката на Ариадна в неговото творчество, е прекрасен човек, озарен от топлина и човечност, та бащата, който скоро ще умре, разговаря с дъщеря си Сецуко за неотдавнашната им разходка в Киото. Пият саке.

После филмът продължава и съвсем накрая има една сцена в парка, когато Сецуко разговаря с по-малката си сестра, странната Марико.

Във филма се разказва за нещастна любов, за уговорени бракове, за родство, за братя и сестри, за смъртта на бащата, за древната и новата Япония, а също за алкохол и човешко насилие.

Но най-вече става дума за нещо, което убягва на нас, западняците, и само японската култура може да поясни. Защо тези две кратки сцени, които нищо в интригата не оправдава, предизвикват толкова силна емоция и поставят целия филм в неизразимите си скоби?

Ето го ключа към филма.

Камелията върху мъха на храма, виолетовият цвят на планините край Киото, чашата син порцелан, разцъфтяването на чистата красота в сърцето на преходните страсти — нима всички не се стремим към това? Нима не е именно това, което ние, Цивилизациите на Запада, не умеем да постигнем?

Съзерцанието на вечността в самото движение на живота.

Дневник за движението на света №3

Като си помисля, че има хора, които нямат телевизор! Как живеят? Аз мога да го гледам с часове. Изключвам звука и гледам. Имам чувството, че виждам нещата през рентген. Ако махнете звука, всъщност махате амбалажа, красивата копринена хартия, която забива някаква свинщина за две евро. Ако гледате новините по този начин, ще се убедите: образите нямат никаква връзка помежду си, единствено ги свърза коментарът, който пробутва хронологична поредица от образи за реална поредица от факти.

С една дума, обожавам телевизията. И днес следобед видях едно интересно движение на света: състезание по скокове във вода. Всъщност няколко състезания. Предаваха запис на световното по тази дисциплина. Имаше индивидуални скокове със задължителни и свободни фигури, скокове за мъже и за жени, но това, което най-много ме заинтересува, бяха скоковете по двойки. Освен индивидуалната ловкост с куп завъртвания, салта и преобръщания, скачачите трябва да действат синхронно. Не почти заедно, а съвсем заедно до хилядна от секундата.

Най-смешно е, когато скачачите имат съвсем различно телосложение, например трътлест дребосък и кльощава върлина. Казваш си: няма да стане, физически е невъзможно да тръгнат и да пристигнат едновременно, но представете си, успяват. Поуката: в живота всичко е компенсация. Когато вървиш по-бавно, правиш по-голямо усилие. Но материал за дневника си намерих, когато две млади китайки застанаха на трамплина. Две издължени богини с блестящи черни плитки, които си приличаха като близначки, но коментаторът подчерта, че те дори не са сестри. С една дума, те застанаха на трамплина и тогава, мисля, че всички са сторили като мен: притаих дъх.

След няколко грациозни засилвания те скочиха. През първите микросекунди беше съвършено. Почувствах съвършенството с тялото си; май това са случва заради „огледалните неврони“: когато гледаме как някой извършва някакво действие, същите неврони, които той активира, за да го направи, се активират и у нас, без да правим нищо. Правиш акробатичен скок, без да ставаш от канапето и докато си ядеш чипс: точно затова хората обичат да гледат спорт по телевизията. Та значи двете грации скачат и съвсем в началото направо се прехласваш. И след това, ужас! Изведнъж ти се струва, че има леко несъответствие между двете. Вглеждаш се в екрана със свит стомах: няма съмнение, има несъответствие. Знам, че изглежда откачено, задето го разказвам така, понеже скокът трае само три секунди, но именно защото продължава три секунди, гледаш всичките му фази като че ли продължава един век. Но фактът си е факт, не можеш да си затвориш очите: те не скачат едновременно. Едната ще се потопи във водата преди другата. Ужас!

Закрещях на телевизора: настигни я, настигни я де! Изпитах невероятен гняв към изоставащата. Отвратена се зарових в канапето. И какво? Това ли е движението на света? Минимално несъответствие, което ти разваля завинаги възможността за съвършенство? В продължение на половин час настроението ми беше отвратително. И после внезапно се попитах: а защо толкова искаме тя да я настигне? Защо ни е толкова кофти, когато движенията не са синхронизирани? Не е много трудно да се отгатне: заради всички неща, които отминават, които пропускаме за малко и са загубени завинаги… всички думи, които не е трябвало да кажем, жестовете, които не е трябвало да направим, тези светкавични кайроси, появили се за миг, които не сме успели да уловим и са се загубили завинаги в нищото… Провал за една бройка… Но най-вече ми хрумна нещо друго поради „огледалните неврони“. Смущаваща мисъл и несъмнено донякъде Прустова (а това ме нервира). Ами ако литературата е телевизия, която гледаме, за да активираме огледалните си неврони и да изпитаме с малко средства тръпката на действието! Ами ако, още по-лошо, литературата е телевизия, която ни показва всичко, което пропускаме.

Здравей, движение на света! Можеше да бъде съвършенство, а е катастрофа. Трябвало е да се изживее в действителност, а насладата се добива чрез посредник. В такъв случай ви питам: защо да остана на този свят?

14 Древната Япония

На другата сутрин Шабро звъни на вратата на портиерната. Изглежда по-бодър, гласът му не трепери, носът му е сух, загарът е на мястото си. Но прилича на призрак.

— Пиер умря — казва ми той с метален глас.

— Съжалявам — отговарям аз.

И наистина го съжалявам, защото ако Пиер Артенс вече не страда, то Шабро ще трябва да се научи да живее, въпреки че е мъртвец.

— Хората от погребалната агенция ще дойдат — продължава Шабро с призрачния си тон. — Ще ви бъда много признателен, ако ги отведете до апартамента.

— Разбира се — казвам аз.

— Ще дойда след два часа, за да се погрижа за Ана.

За момент ме гледа мълчаливо.

— Благодаря — казва той втори път за двайсет години.

Изкушавам се да отговоря както изисква вековната портиерска традиция, но не знам защо, думите не излизат от устата ми. Може би защото Шабро вече няма да се върне, защото пред смъртта крепостите се рушат, защото мисля за Люсиен и защото приличието забранява недоверие, което би обидило мъртвия.

Ето защо аз не казвам:

— Няма за какво.

Вместо това:

— Знаете ли… всяко нещо с времето си.

Звучи като пословица, макар че това са думите, с които във „война и мир“ маршал Кутузов се обръща към княз Андрей. Да, не малко ме упрекваха — и за войната, и за мира… а всичко дойде навреме. Tout vient à point à celui qui sait attendre!19

Много бих дала да ги прочета в оригинал. В този пасаж винаги съм харесвала цезурата, балансирането на войната и мира, прилива и отлива, които донасят и отнасят плодовете на океана. Дали е прищявка на преводача, който разхубавява мъдрия руски стил — Упрекваха ме не малко и за войната, и за мира — и с тази плавност на фразата, непрекъсвана от никаква запетайка, нарежда моите морски сравнения при необоснованите измишльотини, или е същността на този великолепен текст, който и днес ме просълзява?

Шабро поклаща леко глава и си отива.

Останалата част от сутринта преминава в униние. Нямам никаква посмъртна симпатия към Артенс, но се влача като грешна душа и дори не успявам да чета. Щастливата скоба, отворена в суровия свят от камелията върху мъха на храма, се затвори безнадеждно и тъгата от всички тези падения разяжда печалното ми сърце.

И тогава се намесва древната Япония. От един апартамент се чува ясна и отчетлива музика. Някой свири на пиано класическо парче. О, сладък неочакван час, разкъсващ булото на меланхолията. За частица от вечността всичко се променя и преобразява. Малко музика, изплъзнала се от неизвестна стая, малко съвършенство в потока на човешките неща — свеждам леко глава, мисля за камелията върху мъха на храма, за чаша чай, докато вятърът отвън гали листата на дърветата, отминаващият живот застива и се превръща в скъпоценен камък без бъдеще, без планове, съдбата на хората, спасена от безцветното преминаване на дните, най-сетне се озарява от светлина и преодолявайки времето, стопля моето успокоено сърце.

15 Дълг на богатите

Цивилизацията е овладяно насилие, все още незавършената победа над агресивността на примата. Защото примати сме били и примати си оставаме, независимо от камелията върху мъха, на която се учим да се наслаждаваме. В това се състои цялата функция на възпитанието. Какво означава да възпитаваш? Да предлагаш постоянно като отдушник камелии върху мъх на нагона на вида, защото той никога не се спира и застрашава постоянно крехкото равновесие на оцеляването.

До голяма степен аз съм камелия върху мъх. Като си помисля, нищо друго не обяснява моето затваряне в тази мрачна стая. Убедена още от зората на съществуването си в неговата празнота, можех да избера бунта и призовавайки небесата за свидетели на несправедливата ми съдба, да черпя в запасите от насилие, скрити в нашия човешки жребий. Но училището ме превърна в душа, която нищожеството на съдбата принуди да се откаже и да се затвори. Възторгът от второто ми раждане беше подготвил у мен почвата за контролиране на нагоните; след като училището ме роди, аз му дължах подчинение и следователно се съобразявах с намеренията на възпитателите си, като покорно станах цивилизовано същество, всъщност, когато борбата срещу агресивността на примата прибягва до такива оръжия като книгите и думите, начинанието е лесно и именно по този начин аз станах образована душа, черпеща от писмените знаци силата да се съпротивлявам срещу собствената си природа.

Ето защо бях много изненадана от реакцията си, когато Антоан Палиер, след като позвъни настойчиво три пъти и без дори да ме поздрави, започна с отмъстително многословие да ми разказва как е изчезнала хромираната му тротинетка, аз му тръшнах вратата под носа, като за малко не отсякох опашката на котарака си, който се промъкваше през процепа.

Е, не съм съвсем камелия върху мъх, казах си аз.

И тъй като трябваше да дам възможност на Леон да се прибере, аз отворих вратата, след като я бях тръшнала.

— Извинявайте — казах, — стана течение.

Антоан Палиер ме погледна като човек, който се пита дали наистина е видял онова, което е видял. Но тъй като е склонен да смята, че се случва само онова, което трябва да се случи, така както богатите са убедени, че животът им върви по небесна пътека, която властта и парите естествено са проправили за тях, той реши да ми повярва. Способността ни да се самоманипулираме, за да не се разклати фундаментът на нашите убеждения, е стъписващо явление.

— Да, добре — каза той, — всъщност дойдох да ви дам това от името на мама.

И ми подаде бял плик.

— Благодаря — казах аз и за втори път му затръшнах вратата под носа.

И ето ме в кухнята с плика в ръка.

— Ама какво ми става тази сутрин? — попитах Леон.

Смъртта на Пиер Артенс е причина камелиите ми да вехнат.

Отварям плика и прочитам следната бележка, написана на гърба на толкова гланцирана визитна картичка, че мастилото, взимайки връх над безпомощната попивателна, се беше размазало под всяка буква.

Нечетлив подпис.

Не очаквах толкова коварна атака. От недоумение седнах на най-близкия стол. Впрочем, питам се дали не съм полудяла. Дали и вие се чувствате така, когато това ви се случва?

Вижте:

Котката спи.

Прочитът на тази безобидна фраза не събужда у вас никаква болка и никакво парещо страдание. Така и трябва да бъде.

А сега:

Котката, спи.

Повтарям, за да няма никаква двусмислица.

Котката, запетайка, спи.

Котката, спи.

Ще можете ли, да вземете.

От една страна, имаме чудноватата употреба на запетайката, която отнасяйки се своеволно с езика, защото обикновено не се пише запетайка пред съюза „да“, възвеличава формата му.

Да, не малко ме упрекваха — и за войната, и за мира…

От друга страна, имаме лигавщините върху гланцова хартия на Сабин Палиер, пронизващи фразата с камата на една запетайка.

Ще можете ли, да вземете пакетите от химическото чистене?

Ако Сабин Палиер беше португалка, родена под смокиново дърво във Фаго, новопристигнала портиерка от Пюто или умствено изостанала прислужница в търпеливо и милостиво семейство, бих могла чистосърдечно да простя тази престъпна небрежност. Но Сабин Палиер е богата. Сабин Палиер е съпруга на един олигарх на военната индустрия. Сабин Палиер е майка на кретен с тъмнозелен дъфелкот, който след двата подготвителни класа и Университета за политически науки вероятно ще отиде да разпространява посредствените си мисли в някой десен министерски кабинет. А на всичко отгоре Сабин Палиер е и дъщеря на една мръсница с кожено палто, която работи в редакцията на голяма издателска къща и е така отрупана с бижута, че понякога очаквам да се задуши.

По всички тези причини Сабин Палиер няма извинение. Привилегиите на съдбата си имат цена. Който се ползва от благосклонността на живота, е длъжен стриктно да пази Красотата. Езикът, това човешко богатство и неговото използване, това творение на обществото, са свещени неща. Това, че могат да се развиват, да се променят, да се забравят и да се възраждат и че понякога злоупотребата с тях се превръща в източник на по-голяма плодовитост, не се променя с нищо от факта, че за да си позволиш волността на игра с тях или на промяна, трябва преди това да си им бил безпрекословно подчинен. Избраниците на обществото, онези, които съдбата е освободила от робския труд — съдба на бедния човек, имат двойната мисия да обожават и уважават великолепието на езика. Фактът, че Сабин Палиер не знае пунктуацията, е още по-сериозно светотатство, като се има предвид, че по същото време превъзходни поети, родени в смрадливи фургони или в квартали, напомнящи сметища, се отнасят към нея със свещеното страхопочитание, което дължим на Красотата.

Богатите имат дълг към Красотата. Иначе заслужават да умрат.

Точно в този момент от моите размишления някой позвънява.

Дълбока мисъл №7

Колкото повече минава времето, толкова по-решена съм да подпаля всичко тук. Да не говоря за самоубийството. Ще обясня: татко ме скастри, защото поправих един от гостите му, който каза нещо невярно. Всъщност става дума за бащата на Тиберий. Тиберий е гадже на сестра ми. И той учи във висшето педагогическо училище като нея, само че математика. Като си помисля, че това се нарича „елит“… Единствената разлика между Коломб, Тиберий, състудентите им и някоя тайфа „младежи от народа“ е, че сестра ми и нейните приятели са по-тъпи. Пият, пушат, говорят на жаргон и разменят изречения от типа на: „Оланд прееба Фабиус20 със своя референдум, видяхте ли го, тоя пич е истински килър“ (автентично). Или пък: „Всички НР (научни ръководители), назначени през последните две години, са фашаги, десницата пречи, не трябва да се офлянкваш с научния си ръководител“ (датирано от вчера). Едно стъпало по-долу и имаме следното: „Блондинката, дето я кьори Ж.В., следва английски. Какво искаш от блондинка“ (също от вчера)? И още едно ниво по-ниско: „Лекцията на Мариан беше гола вода, когато каза, че съществуването не е първичен атрибут на Бога“ (пак вчера, след приключването на досието с блондинката от английска филология). Какво да си мисля за всичко това? Но ето и върха (почти дословно): „Като сме атеисти, да не би да не разбираме силата на метафизичната онтология. Ами да, важна е силата на концепциите, а не истината. А Мариан, това гадно кюре, се справя доста добре, копелето, хм, това успокоява“.

Сложих си от жълтите тапи за уши на мама и четох хайку в Антология на класическата японска поезия на татко, за да не слушам идиотските им разговори. После Тиберий и Коломб останаха сами и нарочно издаваха отвратителни звуци, макар да знаеха, че ги чувам. Като капак на всичко Тиберий остана за вечеря, защото мама беше поканила родителите му. Бащата на Тиберий е кинопродуцент, майка му има художествена галерия на брега на Сена. Коломб е направо луда по родителите на Тиберий, ще ходи с тях във Венеция следващия уикенд и, слава Богу, ще си остана на спокойствие три дни.

Та на вечеря бащата на Тиберий каза: „Как така, нима не знаете «го», тази фантастична японска игра? В момента снимаме една адаптация на романа на Са Шан Момичето, което играеше «го», това е стра-х-отна игра, японски вариант на шаха. Още едно откритие, което дължим на японците, стра-х-отно е, уверявам ви!“. И започна да обяснява правилата на го. Говореше врели-некипели. Първо на първо, китайците са измислили го. Знам го, защото четох култовата манга за го. Нарича се Хикару Но Го. И второ на второ, го не е японски вариант на шаха. Като изключим факта, че се играе на дъска и че двама противници се противопоставят с черни и бели фигури, двете игри се различават като кучето от котката. В шаха трябва да убиеш, за да спечелиш. В го трябва да изградиш, за да живееш. И трето на трето, някои от правилата, които „господин бащата на кретена“ изложи, бяха неверни. Целта на играта не е да унищожиш другия, а да изградиш по-голяма територия. Според правилото за взимане на плочките имаш право да се „самоубиеш“, ако се наложи да вземеш камъчетата на противника, но никъде не се казва, че ти се забранява да отидеш в територия, където ще вземат камъчетата ти. И така нататък.

И когато „господин родих форункул“ каза: „Класирането на играчите започва с едно кю и после се стига до 30 кю, след което се преминава в данове: 1 дан, после втори и т.н.“, аз не можах да се сдържа и заявих: „Не е така, а обратно, започва се с 30 кю и се стига до 1“.

Но „господин извинете ме не знаех какво правя“ се заинати със злобно изражение: „Не, скъпа госпожице, убеден съм, че съм прав“. Кимнах отрицателно с глава, докато татко бърчеше вежди и ме гледаше. Най-лошото е, че ме спаси Тиберий. „Така е, татко, тя е права, най-силно е 1 кю“. Тиберий е математик, играе на шах и на го. Ненавиждам този факт. Красивите неща трябва да принадлежат на красиви хора. Но важното е, че бащата на Тиберий беше в грешка и след вечеря татко ядосано ми каза. „Ако си отваряш устата само за да правиш гостите ми за посмешище, по-добре си мълчи“. Какво трябваше да направя? Да си отварям устата като Коломб, за да кажа: „Програмата на театър «Амандие» ме стъписва“, макар че не е способна да изрецитира един стих от Расин, а какво остава да види красотата му. Да си отворя устата, за да кажа като мама: „Изглежда, миналогодишното биенале е разочаровало посетителите“, макар че би умряла за цветята си и би оставила целия Вермеер да изгори. Да си отворя устата, за да кажа като татко „Френското културно изключение е тънък парадокс“, което повтаря почти дословно казаното от него на предишните шестнайсет вечери. Да отворя уста, за да кажа като майката на Тиберий: „В Париж вече не можете да намерите добри магазини за сирене“, изказване, което не е в противоречие с нейната дълбока същност на търговка от Оверн. Като си помисля за го… Игра, чиято цел е да изградиш територия, не може да не бъде красива. Да, има етапи на двубой, но те са само средства за постигане на целта, за оцеляване на териториите ти. Най-голямото постижение на го е, че е доказано: за да спечелиш, трябва да живееш, но и да оставиш другия да живее. Много алчният губи партията — това е фина игра на равновесие, в която трябва да спечелиш предимство, без да смажеш другия. В крайна сметка животът и смъртта в нея са само следствие от едно добро или лошо изграждане. Така казва един от героите на Танигу-чи: живееш, умираш, това са само следствия. Това е поговорка за го и поговорка за живота.

Живееш, умираш — това са само следствия от това, което си изградил. Важното е да си градил добре. Именно затова си наложих ново ограничение. Ще престана да развалям, да разграждам, ще започна да градя. Дори от Коломб ще направя нещо положително. Важно е какво правиш в момента, в който умираш, а на 16 юни аз искам да умра, градейки.

16 Сплинът на Конституция

Беше позвънила очарователната Олимп Сен Нис, дъщерята на дипломата от втория етаж. Харесвам Олимп Сен Нис. Намирам, че е нужна значителна сила на характера, за да оцелееш с такова смешно име, особено като знаеш, че през пубертета, който изглежда безкраен, то обрича нещастницата на подигравки от рода на: „Ей, Олимп, мога ли да те изкача!“. На всичко отгоре Олимп Сен Нис явно не желае да стане това, което й предлага родословието. Не се стреми нито към богат брак, нито към коридорите на властта, нито към дипломацията, а още по-малко към шоубизнеса. Олимп Сен Нис иска да стане ветеринарен лекар.

— В провинцията — довери ми тя един ден, докато разговаряхме за котки пред вратата ми. — В Париж има само дребни животни. Аз искам да лекувам крави и прасета.

Също така Олимп не се превзема като някои обитатели на кооперацията, за да покаже, че разговаря с портиерката, защото е добре възпитана, с леви разбирания и без предразсъдъци. Олимп говори с мен, защото имам котарак, което обединява и двете ни в общност на интереси, и аз справедливо оценявам способността й да загърби бариерите, поставяни постоянно от обществото по нашите жалки пътища.

— Трябва да ви разправя какво се случи с Конституция — казва ми тя, след като й отварям вратата.

— Заповядайте, влезте — отвръщам аз, — нали имате пет минути?

Тя не само има пет минути, но е толкова щастлива да намери някого, с когото да говори за котките и дребните им болежки, че остава цял час и изпива пет чаши чай една след друга.

Да, наистина много харесвам Олимп Сен Нис.

Конституция е очарователна котка с бежова козина, розово носле, бели мустаци и лилави възглавнички на лапите, която принадлежи на семейство Жос и като всички животни в сградата отива на преглед при Олимп при най-малкото заболяване. Та това безполезно, но възхитително тригодишно същество неотдавна мяукало цяла нощ, нарушавайки съня на собствениците си.

— Защо? — питам аз в подходящия момент, тъй като и двете сме погълнати от съпричастието на един разказ, в който всяка от нас иска да играе съвършено ролята си.

— Има цистит! — казва Олимп. — Цистит!

Олимп е само на деветнайсет години и очаква с безумно нетърпение да влезе във ветеринарното училище. Междувременно тя работи здравата, като преживява мъчително, но и с известна радост всички болести, спохождащи фауната в блока, единствената, върху която може да експериментира.

Ето защо тя ми обявява цистита на Конституция, сякаш е открила диамантено находище.

— Цистит! — възкликвам аз възторжено.

— Да, цистит — повтаря тя с блеснали очи. — Горкичкото маценце, пишкаше навсякъде и — тя поема дъх, преди да стигне до най-забележителното — урината й беше леко хеморагична!

Господи, колко е хубаво. Ако беше казала: в пикнята й имаше кръв, всичко щеше да се изясни много бързо. Но Олимп, надявайки с вълнение одеждите на котешки доктор, е възприела и съответната терминология. Подобен начин на говорене ми причинява винаги огромно удоволствие. „Урината й е леко хеморагична“ за мен е забавна фраза, която звучи добре и ме препраща в необичайни светове, където си отдъхвам от литературата. По същата причина обичам да чета упътванията към лекарствата заради мига покой, дължащ се на точността на техническия термин, той създава илюзия за логичност, тръпка на простота, въвежда онова измерение в пространството и времето, където не съществува напънът за красота, творческото страдание, безкрайният и безнадежден стремеж към възвишени хоризонти.

— Има две възможни етиологии на циститите — продължава Олимп. — Или инфекциозен причинител, или бъбречна дисфункция. Най-напред опипах пикочния мехур, за да проверя дали не се е образувало топче.

— Топче ли? — учудвам се аз.

— При бъбречна дисфункция, когато котката не може да уринира, пикочният й мехур се пълни и образува един вид везикално топче, което може да се напипа при палпация на корема — обяснява Олимп. — Но не беше това. Нямаше вид да я боли, докато я преглеждах. Обаче продължаваше да пишка навсякъде.

Представих си хола на Соланж Жос, превърнат в гигантска котешка тоалетна. Но за Олимп това са само съпътстващи щети.

— Тогава Соланж изпрати урината й за анализ.

Но Конституция нямала нищо. Нито камък в бъбреците, нито коварен вирус в малкия й като фъстък пикочен мехур, нито бактериологичен агент. При все това, въпреки противовъзпалителните, антиспазмолитиците и антибиотиците, Конституция продължавала упорито да пишка.

— Но какво й е? — питам аз.

— Няма да ми повярвате — казва Олимп. — Тя има интерстициален идиопатичен цистит.

— Господи, това пък какво е? — казвам аз заинтригувано.

— Ами чисто и просто това означава, че Конституция е голяма истеричка — отговаря весело Олимп. — Интерстициален посочва, че има възпаление на везикалната стена, а идиопатичен — че няма конкретна медицинска причина. С една дума, когато е стресирана, тя прави цистити. Също като жените.

— Но защо ще се стресира? — питам се аз на висок глас, защото ако Конституция, чието всекидневие на дебела декоративна лентяйка е смутено само от добронамерени ветеринарни прегледи, състоящи се от опипване на пикочния й мехур, има поводи за стрес, то останалият животински род трябва да е в непрекъснат пристъп на паника.

— Ветеринарят каза: само котката си знае.

Олимп прави недоволна гримаса.

— Наскоро Пол (Жос) й бил казал, че е дебела. Не се знае. Всичко може да е причина.

— А как се лекува?

— Както при хората — смее се Олимп. — Дава се прозак21.

— Без майтап? — казвам аз.

— Без майтап — отговаря ми тя.

Нали ви казах. Животни сме били и животни ще си останем, фактът, че една тузарска котка страда от същите болести, които измъчват цивилизованите жени, съвсем не бива да се възприема като лошо отношение към котешкия род или като умишлено заразяване от човека на един невинен род домашни животни, напротив, това е чисто и просто дълбока солидарност между животни с еднаква съдба. Желанията ни са едни и същи, страданията ни си приличат.

— Във всеки случай — казва ми Олимп — вече ще си помисля, преди да лекувам непознати животни.

Тя става и любезно се сбогува.

— Благодаря ви, госпожо Мишел, само с вас мога да говоря за всичко това.

— Няма защо, Олимп — казвам аз, — за мен беше удоволствие.

И вече се каня да затворя вратата, когато тя ми казва:

— О, знаете ли, Ана Артенс ще продава апартамента си. Надявам се новите също да имат котки.

17 Яребича трътка

Ана Артенс продава!

— Ана Артенс продава! — казвам на Леон.

— Не може да бъде — отговаря ми той, — или поне така ми се струва.

Живея тук от двайсет и седем години и никога досега нито един апартамент не е сменял семейството. Старата госпожа Мьорис отстъпи мястото на младата госпожа Мьорис и почти същото стана и с Бадоаз, Жос и Розен. Артенс дойдоха заедно с нас: в известен смисъл остаряхме заедно. Що се отнася до семейство Дьо Броли, те бяха тук от много отдавна и продължаваха да живеят в същия апартамент. Не знам на колко години е господин съветникът, но още като млад изглеждаше стар, поради което сега, макар и много стар, изглежда все още млад.

Значи, откакто съм портиерка, Ана Артенс ще бъде първата, която ще продаде имот, който ще смени собственика и името си. Странно защо, тази перспектива ме плаши. Нима толкова съм свикнала с това вечно повторение на същото, че перспективата за една все още хипотетична промяна, потапяйки ме в реката на времето, ми напомня неговото отминаване. Всеки ден живеем сякаш утре трябва да се родим и приятното статукво на дома на улица „Грьонел“ №7, повтаряйки всяка сутрин очевидността на непреходното, внезапно ми изглежда като островче, нападнато от бури.

Доста разстроена взимам пазарската количка и изоставяйки Леон, който леко похърква, се понасям с несигурна крачка към пазара. На ъгъла на улица „Грьонел“ и улица „Бак“ Жежен, невъзмутимият обитател на стари кашони, ме наблюдава както паяк — плячката си.

— Ей, лельо Мишел, пак ли сте си загубили котката? — подхвърля ми той и се смее.

Това поне не се променя. Жежен е клошар, който от години прекарва зимата тук, върху смачканите кашони. Напомня руски търговец от края на миналия век, облечен с вехт редингот, който, както и притежателят му, е преминал учудващо добре през годините.

— Трябва да отидете в общежитието — казвам му аз както винаги, — тази нощ ще бъде много студено.

— А, не — скимти той, — защо вие не отидете в общежитие? Тук ми е по-добре.

Аз отминавам, но обхваната от угризения, се връщам обратно при него.

— Исках да ви кажа… Господин Артенс почина тази сутрин.

— Критикът ли? — пита ме Жежен с внезапен блясък в очите и вдигайки глава като ловджийско куче, подушило яребича трътка.

— Да, критикът. Сърцето му не издържало.

— Брей, я виж ти, брей — повтаря Жежен, видимо развълнуван.

— Познавахте ли го? — питам аз, за да кажа нещо.

— Брей, я виж ти, я виж ти — продължава клошарят, — защо най-читавите първи си отиват!

— Добре си поживя — осмелявам се да кажа аз, изненадана от обрата в разговора.

— Лельо Мишел — отговаря ми Жежен, — няма вече такива като него. Я виж ти, ще ми липсва, честна дума.

— Даваше ли ви нещо, може би пари за Коледа?

Жежен ме гледа, подсмърча, изхрачва се в краката си.

— Нищо, за десет години не ми е дал пукната пара, какво си мислите? Е, така си е, беше човек с характер. Няма вече такива, няма.

Този кратък разговор ме смущава и докато обикалям из пазара, Жежен изпълва мислите ми. Никога не съм вярвала, че бедните са великодушни само защото са бедни и познават несправедливостите на живота. Но смятах, че ги свързва обща омраза към богатите. Жежен ме опровергава и ми съобщава следното: ако има нещо, което бедните презират, това са другите бедни.

Което всъщност не е никак безсмислено.

Бродя разсеяно из пазара, стигам до продавачите на сирене, купувам нарязан пармезан и едно хубаво парче сументрен.

18 Рябинин

Когато съм тревожна, се скривам в убежището си. Няма нужда да пътувам: достатъчно е да се оттегля в литературната си памет. Защото нима има по-благородно развлечение, по-приятна компания и по-сладко вълнение от литературата?

И ето, че стоя пред една сергия с маслини и мисля за Рябинин. Защо Рябинин? Защото Жежен носи старомоден редингот, с дълги пешове и два реда копчета отзад, който ми напомня сюртука на Рябинин. В „Ана Каренина“ Рябинин, търговец на дървен материал, идва у селския дворянин Левин да сключи сделка заедно с московския дворянин Степан Облонски. Търговецът се кълне, че Облонски ще спечели от сделката, но Левин го обвинява, че купува от приятеля му гора, която струва три пъти повече. Сцената се предшества от диалог, при който Левин пита Облонски дали е преброил дърветата в гората си.

— Как така да броя дърветата? — възкликва дворянинът. — Че то все едно да броя морските песъчинки.

— Бъди сигурен, че Рябинин ги е преброил — отговаря Левин.

Този сцена ми харесва особено много, първо, защото се развива в Покровское, в руско село. Ах, руското село… То се отличава с характерното за пустите краища на света очарование, където човекът е свързан изконно със земята, от която произлиза… Най-хубавата сцена от „Ана Каренина“ е в Покровское. Мрачен и тъжен, Левин се опитва да забрави Кити. Пролет е и той отива на полето да коси със селяните. Отначало задачата му се струва много трудна. Склонен е да се откаже, но възрастният селянин, който ръководи редицата косачи, обявява почивка. После коситбата се възобновява. Левин отново пада от изтощение, но за втори път старецът вдига косата. Почивка. После редицата продължава работата си, четирийсетима здравеняци стелят откос след откос и напредват към реката, докато слънцето се изкачва на хоризонта. Става все по-топло, ръцете и раменете на Левин са плувнали в пот, но в ритъма на почивките и косенето жестовете му, отначало непохватни и мъчителни, стават все по-плавни. Внезапно приятна прохлада обгръща гърба му. Летен дъжд. Постепенно той освобождава движенията си от спънките на волята, наблиза в лекия транс, придаващ на жестовете съвършенството на механичните и съзнателни действия, без разсъждение и пресметливост, и косата сякаш сама се движи, а Левин се наслаждава на това потъване в движението, при което удоволствието, че вършиш нещо, някак по чудо се оказва чуждо на усилията на волята.

Така става в щастливите моменти от живота ни. Освободени от бремето на решението и намерението, плаващи по вътрешните си морета, ние наблюдаваме като действия на друг движенията си, възхищавайки се от тяхното неволно превъзходство. Каква друга причина може да имам, за да пиша този смешен дневник на застаряваща портиерка, ако писането не приличаше на коситбата. Когато редиците стават свои собствени демиурзи, когато присъствам, като по неволно чудо, на пораждането върху хартията на фрази, които не се подчиняват на волята ми и написвайки се, въпреки мен, на листа, ми съобщават това, което нито съм знаела, нито съм вярвала, че искам, аз се наслаждавам на това безболезнено раждане, на несъгласуваната очевидност, че следвам без мъка и без увереност, с щастието от искрените изненади, едно перо, което ме напътства и носи.

И тогава, опознала същността си, аз навлизам в самозабравата, която граничи с екстаза, и вкусвам блаженото спокойствие на едно наблюдаващо съзнание.

Накрая, качвайки се в талигата, Рябинин се оплаква на управителя си от превземките на господата.

— А с покупчицата какво стана, Михаил Игнатич?

— Де, де…22

Колко бързо правим заключения за външния вид и положението, за интелекта на хората… Рябинин, брояч на морските песъчинки, сръчен комедиант и блестящ манипулатор, не се грижи за предразсъдъците относно собствената му особа. Интелигентен и парий по рождение, той не е привлечен от славата: движи го само възможността за печалба и перспективата да ограби учтиво господарите на една глупава система, която го презира, но не умее да го спре. Аз също съм бедна портиерка, примирена с невзрачния си живот — но съм и аномалия в гротеската на система, на която се подигравам тихо, всекидневно и дълбоко в себе си — там, където никой не прониква.

Дълбока мисъл №8

Днес отидохме в Шату да видим баба Жос, майката на татко, която от две седмици е в старчески дом. Татко я придружи, когато се настани, а сега отидохме всички заедно. Баба вече не може да живее съвсем сама в големия си дом в Шату: тя е почти сляпа, има артроза и не може нито да ходи, нито да държи каквото и да е и се страхува, щом остане сама. Децата й (татко, чичо Франсоа и леля Лор) опитаха да се справят с помощта на частна болногледачка, но тя не можеше да седи с баба през цялото време. Пък и всички приятелки на баба вече бяха в старчески дом и това изглеждаше добро решение.

Старческия дом на баба си го бива. Питам се колко ли струва на месец една луксозна умиралня? Стаята на баба е голяма и светла, с красиви мебели и завеси, с малък салон и баня с мраморна вана. Мама и Коломб се прехласнаха пред мраморната вана, като че ли на баба й пукаше дали ваната е от мрамор, след като пръстите й бяха от бетон… Освен това мраморът е кофти. Татко обаче почти нищо не каза. Знам, че се чувства виновен, че майка му е в старчески дом. „Ама да не искаш да я вземем у нас?“, каза мама, когато и двамата мислеха, че не чувам (обаче аз чувам всичко и особено онова, което не е за мен). „Не, Соланж, разбира се, че не…“, отговори татко с тон, който иска да каже: „Мисля точно обратното, като казвам «не, не» с уморен и примирен вид на добър и послушен съпруг, но го правя, за да има мир“. Познавам този татков тон. Той означава: „Знам, че съм страхливец, но никой няма право да ми го каже“. Естествено, стана точно така: „Ти си истински страхливец“, каза мама, захвърляйки гневно кърпата в мивката. Странно, щом се ядоса, трябва да хвърли нещо. Веднъж дори хвърли Конституция. „Ти също не го искаш“, продължи тя, прибра парцала и го размаха под носа на баща ми. „Все едно стореното — сторено“, каза татко, а това са думи на страхливец на десета степен.

Ала аз съм доволна, че баба няма да живее у нас. Макар че на четиристотин квадратни метра няма да има проблем. Смятам, че старците трябва все пак да се уважават. А да те изпратят в старчески дом, безспорно е липса на уважение. Когато отиваш там, това означава: Аз съм свършен(а), вече не съм нищо, всички, включително и аз, очакваме само едно нещо: смъртта, този печален край на отегчението. Не, причината, поради която не искам баба да живее вкъщи, е, че не обичам баба. Тя е стара гаднярка, след като е била млада злобарка. Това също според мен е дълбока несправедливост: например да вземем някой много стар симпатичен парнаджия, който е правел само добро и цял живот е създавал човечни и емоционални връзки. Жена му умира, децата му нямат пукнат грош, но имат куп свои деца, които трябва да хранят и възпитават. Освен това живеят на другия край на Франция. Изпращат го значи в старчески дом близо до родния му град, където децата му могат да идват да го видят само два пъти в годината. Това е старчески дом за бедни, където не си сам в стая, яденето е отврат, а персоналът преодолява увереността си, че един ден ще има същата съдба, като малтретира там пребиваващите. Вземете сега баба ми, чийто живот е бил поредица от приеми, гримаси, интриги, безразсъдни и лицемерни разходи, и разгледайте факта, че тя има право на тази кокетна стая, частен салон и миди Сен Жак за обяд. Нима за любовта се плаща с безнадежден край на живота в смрадливо общежитие? Нима възнаграждението за афективната анорексия е мраморна баня в супер скъпа бонбониера?

И така, аз не обичам баба, която също не ме обича много. В замяна на това тя обожава Коломб, която й отвръща както трябва, т.е. като чака наследството с напълно автентичната безкористност на „момичето, което не чака наследство“. Ето защо очаквах, че това посещение в Шату ще бъде супер досадно и изведнъж — бинго: Коломб и мама, прехласващи се пред ваната, татко, който изглежда сякаш си е глътнал чадъра, лежащи съсухрени старци, които се разхождат в коридора с всичките им тръбички и системи, една луда („Алцхаймер“, каза Коломб с вид на знаеща — няма майтап!), която ми казва „скъпа Клара“ и след две секунди крещи, че иска кучето си, и едва не ми изважда окото с големия си пръстен с диаманти, и дори опит за бягство! Пансионерите, които все още могат да се движат, имат електронна гривна на китката: когато искат да излязат вън от оградата, в рецепцията се получава сигнал и персоналът се втурва навън, за да хванат беглеца, който, естествено, е заловен, след като мъчително е преминал стотина метра, и протестира, че това не е Гулаг, че иска да говори с директора, и жестикулира странно, докато не го сложат в инвалидната количка. Госпожата, която искаше да избяга, се беше преоблякла след обяда: беше си сложила подходящо облекло, рокля на точки с воланчета — много удобна да се катериш по стената. С една дума, в два часа следобед, след ваната, мидите Сен Жак и зрелищното бягство на Едмон Дантес, отчаянието не ми мърдаше.

Изведнъж обаче си спомних, че бях решила да изграждам, а не да руша. Огледах се, търсейки нещо положително и избягвайки Коломб. Нищо не открих. Хора, които очакват смъртта и не знаят какво да правят… И после като по чудо именно Коломб ми предложи решението, да, Коломб. Когато си тръгнахме, след като целунахме баба и й обещахме да се върнем скоро, сестра ми каза: „Ами, баба изглежда добре настанена. А за другото… Ще побързаме да го забравим бързо“. Няма да се възмущавам от „ще побързаме бързо“, би било дребнаво, и ще се спра на „да забравим бързо“.

Според мен е точно обратното: не трябва да забравяме. Не трябва да забравяме старците с грохнали тела, старците, запътили се към смъртта, за която младите не искат да мислят (и поверяват на старческия дом грижата да изпратят родителите им без скандали и неприятности), несъществуващата радост от тези последни часове, които те би трябвало да изживеят пълноценно, но преминават в скука, огорчение и повтаряне на едни и същи спомени. Не трябва да забравяме, че тялото се изтощава, че приятелите умират, че всички ви забравят, че краят е самота. Не трябва да забравяме също така, че тези старци са били млади, че животът продължава смешно малко, че един ден си на двайсет години, а на следващия — на осемдесет. Коломб мисли, че можем да побързаме да забравим, защото старостта е все още много далеч от нея и сякаш никога няма да я споходи. Но аз твърде рано разбрах, че животът преминава за миг, гледайки възрастните около мене, толкова забързани, толкова потиснати от края, толкова лакоми за настояще, за да не мислят за бъдещето… Но ако се боиш от бъдещето, то е, защото не умееш да градиш настоящето, казваш си, че утре ще започнеш, но не се получава, защото утре в крайна сметка винаги става днес, нали разбирате?

Изобщо не трябва да забравяме всичко това. Трябва да живеем с увереността, че ще остареем и че няма да бъде нито хубаво, нито приятно, нито весело. И да си кажем, че е важен настоящият момент: сега трябва да създадем нещо на всяка цена и с всички сили. Винаги трябва да мислим за старческия дом, за да надминаваме себе си всеки ден, който по този начин ще остане безсмъртен. Да изкачваме стъпка по стъпка нашия Еверест и да го правим така, че всяка крачка да съдържа частица вечност.

Такава е ползата от бъдещето: да градим настоящето с истински осъществими проекти.