Елегантността на таралежа

1 В нелегалност

Та значи слагам си очилата и чета заглавието.

Лев Толстой. Ана Каренина.

И картичка:

Винаги е успокояващо да разкрият собствената ти параноя.

Бях права. Разкрита съм.

Ставам механично. Отново сядам. Препрочитам картичката.

Нещо се изнася от мен — да, не мога да го кажа по друг начин, имам странното усещане, че някаква вътрешна мебел отива да заеме мястото на друга. Никога ли не ви се е случвало? Чувствате вътрешни размествания, чиято същност не сте способен да опишете, но умствено и пространствено това прилича на пренасяне в друго жилище.

В чест на котарака Ви.

С непресторена недоверчивост чувам някакъв смях, някакво кудкудякане, излизащо от гърлото ми.

Тревожно е, но е смешно.

Водена от опасния импулс — всички импулси са опасни у онзи, който води нелегален живот, — отивам за лист хартия, плик и химикалка (оранжева) и пиша.

Излизам във входа с предпазливостта на индианец Сиукс — няма никого — и пъхам посланието в пощенската кутия на господин Озу.

Връщам се вкъщи крадешком — тъй като няма жива душа — и изтощена се отпускам във фотьойла с чувството за изпълнен дълг.

Силно усещане, че съм написала глупост, ме изпълва.

Глупост.

Този глупав импулс не само няма да сложи край на преследването, но ще го засили стократно. Огромна стратегическа грешка. Проклетото несъзнателно започва да ми тропа по нервите.

А едно обикновено: Не разбирам, портиерката, щеше да бъде по-смислено.

Или пък: Сгрешили сте, връщам пакета Ви.

Директно, кратко и точно: Погрешен адрес на получателя.

Находчиво и окончателно: Не мога да чета.

Малко по-извъртяно: Котаракът ми не може да чете.

Фино: Благодаря, коледните подаръци се правят през януари.

Или пък административно: Моля, потвърдете връщането на предмета.

А вместо това аз се превземам, като че ли сме в литературен салон.

Благодаря, нямаше защо.

Скачам от фотьойла и се втурвам към вратата.

Уви, трижди уви.

През стъклото забелязвам как Пол Нгуен с пощата в ръка се отправя към асансьора.

Загубена съм.

Има само един изход: да се правя на умряла.

Каквото и да става, не съм тук, не знам нищо, не отговарям, не пиша, не поемам никаква инициатива.

Изминават три дни. Убеждавам се, че това, което съм решила да не мисля, не съществува, но не преставам да мисля за него до такава степен, че забравям да нахраня Леон, който се е превърнал в ням упрек, приел котешка форма.

Към десет часа някой звъни на вратата ми.

2 Великото дело на смисъла

Отварям.

Пред мен стои господин Озу.

— Скъпа госпожо — казва ми той, — радвам се, че пратката ми не ви е притеснила.

От смайване не разбирам нищо.

— Да, да — отговарям аз и усещам, че се потя като вол. — Ами… не, не — овладявам се аз ужасно бавно. — Благодаря, много благодаря.

Той се усмихва мило.

— Госпожо Мишел, не съм дошъл да ми благодарите.

— Така ли? — казвам аз, изпълнявайки блестящо репликата „Трептят на устните ми неизказани слова“ също толкова майсторски, както Федра, Береника и клетата Дидона.

— Дойдох да ви помоля да вечеряте с мене утре вечер — казва той. — Така ще имаме възможност да поговорим за общите ни вкусове.

— Ами — казвам аз, което е относително кратко.

— Съвсем проста вечеря между съседи — продължава той.

— Между съседи ли? Но аз съм портиерка — възразявам, макар и доста смутена.

— Възможно е да имаш едновременно две качества.

Света Богородице, какво да правя?

Винаги съществува лесен път, макар че ненавиждам да тръгвам по него. Нямам деца, не гледам телевизия и не вярвам в Бога: трите пътеки, по които вървят хората, за да бъде животът им по-лесен. Децата, а по-късно и внуците помагат да отложиш болезнената задача да останеш насаме със себе си. Телевизията развлича от уморителната нужда да градиш проекти от нищото на нашия лекомислен живот: като подвежда окото, тя разтоварва ума от великото дело на смисъла. И най-сетне Бог успокоява страховете ни на бозайници и непоносимата перспектива, че удоволствията ни ще свършат някой ден. Ето защо без бъдеще, без потомство, без пиксели, които да притъпят космическото съзнание за абсурд, уверена в края и предвиждаща пустотата, мисля, че мога да твърдя, че не съм избрала лесния път.

Но съм доста изкушена.

— Не, благодаря, вече съм заета — би бил най-подходящият отговор.

Съществуват няколко учтиви варианта.

— Много любезно от ваша страна, но времето ми е заето като на министър (малко вероятно).

— Колко жалко, утре заминавам за Мьожев (фантастично).

— Съжалявам, но имам семейни задължения (опашата лъжа).

— Котката ми е болна, не мога да я оставя сама (сантиментално).

— Болна съм, предпочитам да си остана в стаята (срамно).

В крайна сметка се каня да кажа: благодаря, но тази седмица имам гости, когато внезапно ведрата учтивост, с която господин Озу стои пред мен, светкавично пробива отвор във времето.

3 Извън времето

В стъклената топка падат снежинки.

Пред очите на паметта ми, на бюрото на Госпожицата, моята начална учителка до постъпването ми в класа на големите на господин Серван, се материализира малката стъклена топка. Когато бяхме много послушни, имахме право да я обърнем и да я държим в дланта си, докато и последната снежинка падне в подножието на хромираната Айфелова кула. Нямах още седем години и вече знаех, че бавното спускане на малките пухкави частички изобразява онова, което сърцето изпитва при голяма радост. Времето се забавя и се разширява при отсъствието на препятствия, танцът трае вечно и когато и последната снежинка падне, ние знаем, че сме живели извън времето, а това е белегът на великите озарения. Като дете често се питах дали ще ми бъде дадено да преживея подобни мигове и да стоя вътре в бавния и величествен танц на снежинките, поне веднъж изтръгната от унилата ярост на времето.

Това ли е да се чувстваш гол? След като свалим всички дрехи от тялото, умът ни остава задръстен с накити. Но поканата на господин Озу беше събудила у мен чувството за тази тотална голота, голотата на душата, която, обиколена със снежинки, в момента сладостно пареше сърцето ми.

Гледам го. И се хвърлям в тъмната, дълбока, ледена и прелестна вода на безвремието.

4 Като паяжина

— Защо, защо, за Бога? — питам още същия следобед Мануела.

— Как защо? — казва ми тя, подреждайки чаения сервиз. — Ами че това е много хубаво.

— Шегувате се — простенвам аз.

— Сега трябва да помислите за по-практични неща — казва тя. — Не може да отидете в този вид. Прическата ви не е в ред — продължава тя и ме разглежда с опитен поглед.

Имате ли представа за идеите на Мануела в областта на прическите? Тази аристократка по сърце е пролетарка, когато става дума за коса. Тупирана, бухнала и после напръскана с вещества невидими като паяжина, косата според Мануела трябва да бъде архитектурна или да не съществува.

— Ще отида на фризьор — казвам аз, прилагайки доктрината на неучастието.

Мануела ме гледа подозрително.

— А какво ще облечете? — пита тя.

Извън всекидневните ми рокли, истински рокли на портиерка, имам само една бяла като целувка булчинска рокля, погребана в нафталин, и един зловещ черен сукман, който използвам за малкото погребения, на които ме канят.

— Ще си сложа черната рокля — казвам аз.

— Роклята за погребения ли? — пита ужасена Мануела.

— Нямам друга.

— Тогава ще си купите.

— Но това е само една вечеря.

— И аз така мисля — отговаря дуенята, скрита в Мануела. — Но нима не се обличате официално, когато ходите на гости?

5 За дантелите и финтифлюшките

Трудността започва с въпроса: откъде да си купя рокля? Обикновено поръчвам дрехите си по каталог, включително чорапите, гащите и фланелите. Мисълта да пробвам пред очите на някоя анорексична госпожица дрехи, които върху мен ще приличат на чувал, винаги ме е отблъсквала от бутиците. За нещастие, много е късно да ми доставят нещо навреме.

Имайте само една приятелка, но я изберете добре.

На другия ден Мануела се втурва в стаята ми.

Тя носи калъф за дрехи и ми го подава с победоносна усмивка.

Мануела е с около петнайсет сантиметра по-висока от мен и тежи с десет килограма по-малко. Виждам само една жена в семейството й, чието телосложение прилича на моето: свекърва й, опасната Амалия, която учудващо си пада по дантелите и финтифлюшките, въпреки че по душа не обича прищевките. Но пасмантерията по португалски напомня стила рококо: никакво въображение, нито лекота, а само безумно струпване, от което роклите приличат на дантелени нощници, а най-обикновената риза — на конкурс за фестони.

Разбирате колко съм притеснена. Вечерята, която се очертава като мъчение, може да се превърне във фарс.

— Ще приличате на кинозвезда — казва много точно Мануела. После, обзета от жалост, добавя: — Шегувам се — и вади от калъфа бежова рокля без никакви украшения.

На вид размерът изглежда подходящ. Също на вид роклята е скъпа, от вълнен габардин, стил шемизета с копчета отпред. Много скромна и много шик. Прилича на роклите, които носи госпожа Дьо Броли.

— Вчера отидох при Мария — казва Мануела сякаш е на седмото небе.

Мария е португалка, шивачка и живее точно до моята спасителка. Мария и Мануела са израснали заедно във Фаро, омъжили са се за двама от седемте братя Лопес и заедно са ги последвали във Франция, където са извършили подвига да родят децата си почти едновременно, с две седмици разлика. Те дори имат обща котка и обща страст към фините сладкарски изделия.

— Искате да кажете, че това е чужда рокля? — питам аз.

— Да — отговаря Мануела и прави гримаса. — Но, знаете ли, никой няма да я потърси. Госпожата умряла миналата седмица. А докато разберат, че е оставила рокля у шивачката… може да вечеряте поне десет пъти у господин Озу.

— Това е рокля на покойница? — питам аз с ужас. — Не мога да я приема.

— А защо? — бърчи вежди Мануела. — По-добре е, отколкото ако беше на жив човек. Представете си, че я изцапате. Трябва да я давате на химическо чистене, да намерите извинение и тем подобни.

В прагматизма на Мануела има нещо галактическо. Може би той трябва да ме вдъхнови, за да приема, че смъртта е едно нищо.

— Не е морално да направя това — протестирам аз.

— Не е морално ли? — отговаря Мануела, като произнася думата с отвращение. — Какво общо има моралът? Да не сте я откраднали? Да не правите нещо лошо?

— Но тя е собственост на друга жена. Не мога да я присвоя.

— Но жената е мъртва! — възкликва тя. — Вие не крадете, а я заемате за една вечер.

Когато Мануела започва да се задълбочава в семантичните разлики, най-добре е да се откажеш от битката.

— Мария ми каза, че госпожата била много мила. Дала й рокли и едно палто от палпага. Не можела вече да ги носи, защото напълняла, и казала на Мария: „Може би ще ви свършат работа?“. Просто дамата била много мила, разбирате ли?

Палпагата е вид лама, чиято вълна много се цени и има на главата си папая.

— Не знам… — казвам аз вяло. — Имам чувството, че ограбвам мъртвец.

Мануела ме гледа отчаяно.

— Вземате назаем, не крадете. И какво искате да прави с тази рокля горката жена?

На това няма какво да отговоря.

— Дойде времето на госпожа Палиер — казва възторжено Мануела, сменяйки темата на разговора.

— Ще се насладя на този момент задно с вас — казвам аз.

— Отивам — заявява тя и се насочва към вратата. — А вие изпробвайте роклята, идете на фризьор. Ще се върна след малко да ви видя.

Разглеждам роклята, изпълнена със съмнение. Освен нежеланието да облека роклята на покойница, изпитвам и страх, че тя няма да ми отива. Виолет Грьолие е кухненски парцал, както Пиер Артенс е коприна, а аз — безформена домашна роба с тъмносини или виолетови шарки.

Отлагам изпитанието за после.

Сещам се, че дори не благодарих на Мануела.

Дневник за движението на света №4

Вчера следобед имаше концерт на хора на колежа. В моя баровски колеж има хор; никой не го смята за отживелица, всички се натискат да участват, но той е за избрани: господин Трианон, учителят по музика, си подбира старателно хористите. Причината за успеха на хора е самият господин Трианон. Той е млад, красив и умее да накара хористите да изпълняват както стари джазови парчета, така и последните хитове, оркестрирани много сполучливо. Всички се изтупват и хорът пее пред учениците от колежа. Поканени са само родителите на хористите, защото иначе ще има много народ. Само с тях физкултурният салон е претъпкан, а атмосферата е страшна.

Вчера потеглихме към салона в тръс, водени от госпожа Мегр, защото обикновено във вторник следобед имаме френски. Водени от госпожа Мегр е силно казано: тя се опитва да ни следва, задъхвайки се като стар кашалот. Най-сетне пристигнахме в салона и всички горе-долу се настанихме, аз трябваше да понасям отпред, отзад, встрани и отгоре, на скамейките тъпи разговори (мобилен, мода, мобилен, мода, кой с кого, мобилен, даскалите са гола вода, мобилен, купонът у Канел) и после хористите влязоха, посрещнати с аплодисменти и облечени в бяло и червено, момчетата с папийонки, а момичетата с дълги рокли с презрамки. Господин Трианон застана на пулта с гръб към присъстващите, вдигна палка с мигаща лампичка на върха, настъпи тишина и всичко започна.

Всеки път чудото се повтаря. Всички тези хора, всички тези грижи, омрази, желания, разочарования, цялата година в колежа, с нейните простотии, важни и незначителни събития, даскали, пъстри ученици, целият този живот, в който се влачим, изпълнен с викове, сълзи и смехове, борби, раздели, прекършени надежди и неочаквани шансове: всичко внезапно изчезва, когато хористите запяват. Ходът на живота се влива в песента, изведнъж се появява някакво усещане за братство, за дълбока солидарност и дори за любов и то разтваря грозотата на ежедневието в пълно общение. Дори лицата на певците се преобразяват: вече не виждам Ашил Гран-Ферне (който има много красив тенор), Нито Дебора Льомьор, нито Сеголен Раше, нито Шарл Сен Совьор. Виждам човешки същества, които отдават себе си в пеенето.

Всеки път е така, иде ми да заплача, гърлото ми е свито и се старая да се овладея, но понякога едва успявам: едва удържам риданията си. Когато пеят канон, гледам в земята, защото съм прекалено развълнувана: прекалена красота, прекалена солидарност, прекалено и прекрасно общение. Вече не съм аз, а част от едно възвишено цяло, на което и другите принадлежат, и в този момент винаги се питам защо не е така всеки ден, а само когато пее хорът.

Когато хорът спре, всички ръкопляскат с грейнали лица, хористите сияят. Толкова е хубаво.

В крайна сметка се питам дали истинското движение на света не е песента.

6 Освежаване

Представяте ли си, никога не съм ходила на фризьор. Когато напуснах селото заради града, открих, че има два занаята, които ми се струваха еднакво налудничави, защото вършеха нещо, което всеки би трябвало да прави сам. И днес още ми е трудно да не смятам фризьорите и цветарите за паразити, които живеят от експлоатацията на природата, принадлежаща на всички ни, и извършват с много превземки и миризливи продукти нещо, което правя сама в банята си с помощта на остри ножици.

— Кой ви е подстригал така? — пита възмутено фризьорката, на която с цената на адско усилие отидох да поверя грижата да опитоми косата ми.

Тя дърпа и размахва от двете страни на ушите ми два кичура с различна дължина.

— Добре, няма да ви питам — продължава тя с отвращение, като ми спестява срама да се самоизобличавам. — Хората вече не уважават нищо, виждам го всеки ден.

— Може ли едно освежаване — казвам аз.

Не знам точно какво значи това, но е класическа реплика от телевизионните сериали, излъчвани в ранните следобедни часове и населени с млади, силно гримирани жени, които винаги са или във фризьорския салон, или във фитнес клуба.

— Освежаване ли? Няма нищо за освежаване! Всичко трябва да се ремонтира, госпожо.

Тя гледа критично черепа ми и леко изсвирва.

— Имате хубава коса и това не е малко. Можем да направим нещо от нея.

Всъщност фризьорката се оказва много добро момиче. След гневното избухване, оправдано, защото потвърждава легитимността на занаята й, и тъй като е хубаво да се възстанови социалната норма, на която дължим подчинение — тя се занимава с мен приветливо и весело.

Какво може да се направи с гъста коса, освен да се подреже отвсякъде, за да й се придаде обем — беше моето предишно кредо в областта на прическата. Да скулптираш в космената маса, за да я оформиш, стана моята водеща коафьорска концепция.

— Наистина имате хубава коса — казва тя накрая, наблюдавайки произведението си видимо доволна. — Гъста и мека. Не бива да я поверявате на когото и да е.

Може ли една прическа да ни преобрази до такава степен? Аз самата не вярвам на отражението си в огледалото. Черната каска, нахлупена на физиономия, за която вече казах, че е лишена от чар, се бе превърнала в лека вълна, пенеща се около лице, което вече не е толкова грозно. Изглеждам… достойна за уважение. Дори намирам, че донякъде приличам на римска матрона.

— Фантастично… — казвам аз, питайки се как да скрия това необмислено безумие от погледите на съкооператорите.

Немислимо е толкова години, прекарани в преследване на невидимост, да заседнат в пясъците на една прическа на матрона.

Прибирам се вкъщи, вървейки плътно до стените. Имам нечувания късмет да не срещна никого. Но ми се струва, че Леон ме гледа странно. Приближавам, той свежда уши назад, което е знак за гняв или смайване.

— Добре де — казвам му, — не ти ли харесва?

Шампоанът. Мириша на авокадо и бадем.

Слагам си шалче на главата и върша куп увлекателни дейности, чийто апогей е съвестното почистване на месинговите копчета на асансьора.

После става един и половина.

След няколко минути Мануела ще се появи от стълбищната бездна, за да провери какво съм постигнала.

Почти нямам време да мисля. Свалям шалчето, събличам се набързо, обличам бежовата габардинена рокля, която принадлежи на покойница, и някой чука на вратата ми.

7 Пременена като селска мома

— Уауу, вие сте супер — казва Мануела.

Една ономатопея и подобна фамилиарност в устата на Мануела, която никога не съм чула да произнесе нито една просташка дума, е все едно папата, забравяйки сана си, да каже на кардиналите: а бе къде е скапаната ми тиара?

— Не ми се подигравайте — казвам аз.

— Да се подигравам ли? — казва тя. — Рьоне, изглеждате прекрасно.

И от вълнение сяда.

— Истинска дама — добавя тя.

Именно това ме тревожи.

— Ще изглеждам смешно, ако отида на вечеря, пременена като селска мома на сгледа — казвам аз, приготвяйки чая.

— Нищо подобно, естествено е, когато човек отива на вечеря, да се облече официално. Всички го смятат за нормално.

— Ами това — опипвам черепа си и пак усещам шок от допира с нещо въздушно.

— Сложили сте нещо после, отзад косата ви съвсем се е сплескала — казва Мануела, бърчейки вежди, и вади от чантата си малко пакетче, увито с червена коприна.

— Скалички.

Да, време е да минем на друга тема.

— Е? — питам аз.

— Ах, ако бяхте там! — въздъхва тя. — Помислих си, че ще получи сърдечна криза. Казах: „Госпожо Палиер, съжалявам, но повече няма да идвам“. Тя ме погледна, не разбра. Трябваше да й го повторя два пъти! Тогава тя седна и ми каза: „А аз какво ще правя?“.

Мануела замълча с огорчение.

— Ако поне ми беше казала: А какво ще правя без вас? Има късмет, че трябва да намеря работа на Рози. Иначе щях да й кажа: Госпожо Палиер, можете да правите какво си искате, да си…

Шибана тиара, казва папата.

Рози е една от многото племенници на Мануела. Знам какво означава това. Мануела мисли за връщане, но една златна жила като дома на улица „Грьонел“ №7 трябва да остане в семейството — затова тя настанява Рози на своето място, очаквайки големия ден.

Господи, а какво ще правя аз без Мануела?

— Какво ще правя без вас? — питам аз, усмихвайки се.

Внезапно и на двете очите ни се насълзяват.

— Знаете ли какво си мисля? — казва Мануела, като си бърше бузите с голяма червена кърпа стил тореадор. — Напуснах госпожа Палиер — това е знак. Нещо ще се промени за добро.

— Тя попита ли ви защо?

— Е, това е най-хубавото — отговаря Мануела. — Не посмя. Понякога доброто възпитание е проблем.

— Но тя ще го научи много бързо — казвам аз.

— Така е — ликува Мануела. — Обаче знаете ли какво? Само след месец ще ми каже: вашата Рози е истинска перла. Добре, че напуснахте. О, тези богаташи… фъшкии!

Лайняната тиара, нервира се папата.

— Каквато и да става — казвам аз, — ние сме приятелки.

Споглеждаме се усмихнати.

— Да — казва Мануела. — Каквото и да става.

Дълбока мисъл №12

Много съм затруднена: ако подпаля апартамента, съществува риск да нанеса щети и у Какуро. Да усложня живота на единствения възрастен човек, който досега ми изглежда достоен за уважение, не е много умно. Но подпалването е проект на който държа. Днес имах забележителна среща. Отидох у Какуро да пия чай. Там беше Пол, секретарят му. Какуро ни покани — Маргарита и мене, — когато ни срещна във входа с мама. Маргарита е най-добрата ми приятелка. От две години сме в един и същи клас и още от самото начало се влюбихме една в друга от пръв поглед. Не знам дали имате и най-малката идея какво представлява в наше време един колеж в Париж в богатите квартали, но честна дума, той с нищо не се отличава от северните квартали на Марсилия. Може би е и по-лошо, защото където има пари, има и наркотици, и то много и от всякакъв вид. Приятелите на мама, участвали в събитията от 68-а година, направо ме убиват с техните палави спомени за джойнти и чеченски лули. В колежа (държавен, все пак баща ми е бил министър на Републиката) може да се купи всичко: LSD, екстази, кокаин, спийд и т.н. Като си помисля за времето, когато тийнейджърите дишали лепило в кенефите, ми замирисва на нафталин. Моите съученици се друсат с екстази сякаш нагъват Мишоко и лошото е, че където има дрога, има и секс. Не се учудвайте, днес се чукат отрано. Има ученици от шести клас (е, не много, но няколко), които вече са извършвали полови сношения. Гадно е. Първо, мисля, че сексът, както и любовта, е нещо свято. Не се казвам Дьо Броли, но ако съм жива след пубертета, ще ми се да я изживея като чудесно тайнство. Второ, тийнейджърът, който се прави на възрастен, все пак си остава тийнейджър. Ако си мислите, че като се надрусате на купон и легнете с някого, това ще ви направи пълноценна личност, е все едно да вярвате, че като се маскирате, ще станете индианец. И трето, много странно схващане за живота е да искаш да станеш възрастен, имитирайки всичко най-катастрофално у възрастните. Аз, която съм видяла как мама се дрогира с антидепресанти и сънотворни, съм ваксинирана доживотно срещу този вид вещества. В крайна сметка тийнейджърите мислят, че стават възрастни, подражавайки на възрастните, които са си останали дечурлига и бягат от живота. Ужас! Но ако бях Канел Мартен, секс бомбата на класа, питам се какво щях да правя по цял ден, освен да се друсам. Съдбата й вече е изписана на челото. След петнайсет години, омъжена за богаташ, само за да се омъжи за богаташ, ще бъде мамена от мъжа си, защото той ще търси у други жени онова, което неговата студена и лекомислена съпруга никога няма да може да му даде, — малко човешка и сексуална топлина. Тя ще прехвърли цялата си енергия върху къщите и децата си, които, водена от несъзнателно отмъщение, ще превърне в свои клонинги. Ще гримира и облича дъщеря си като луксозна куртизанка, ще я хвърли в обятията на първия финансист и ще иска от синовете си да завладеят света като баща си и да изневеряват на жените си с нищо и никакви мацки. Мислите, че откачам ли? Като гледам Канел Мартен, дългите й пухкави руси коси, големите й сини очи, шотландските й миниполички, прилепналите тениски и съвършения й пъп, уверявам ви, че виждам нещата толкова ясно, сякаш вече са се случили. За момента всички момчета от класа си падат по нея и тя си въобразява, че това преклонение на мъжкия пубертет пред женския консумативен идеал, който тя представлява, е признание на личния й чар. Мислите, че съм злобна, нали? Съвсем не, дори ми е мъчно, като гледам всичко това, мъчно ми е за нея, наистина ме боли за нея. Ето защо, когато видях Маргарита за първи път… Маргарита е по произход от Африка и се казва Маргарита не защото живее в Отьой, а защото това е име на цвете. Майка й е французойка, баща й е от Нигер. Той работи в Ке д’Орсе, но изобщо не прилича на познатите ни дипломати. Той е обикновен. Има вид, че обича работата си. Изобщо не е циничен. И дъщеря му е красива като майско утро: Маргарита е самата красота, тенът, усмивката, косите й са приказни. И се усмихва постоянно. Когато Ашил Гран-Ферне (свалячът на класа) още първия път й изпя „Мелиса, хубава метиска, колко ми се иска с теб да се натискам“, тя незабавно му отговори с широка усмивка: „Мамо, мамо, я кажи що съм грозен, не лъжи“. Страшно се възхищавам от тази черта на Маргарита: не е някакво концептуално и логическо светило, но има необикновено чувство за бърз и находчив отговор. Това си е дарба. Аз може да съм свръхнадарена умствено, но Маргарита е много над мен в умението да ви затапи. Страшно бих искала да съм като нея: винаги се сещам за подходящия отговор с пет минути закъснение и преповтарям диалога наум. Когато Маргарита за първи път дойде вкъщи, Коломб й каза: „Маргарита е хубаво име, но бабешко“. Тя й отговори незабавно: „Е, поне не е птичешко27“. Коломб направо зяпна, беше чудесно! Сигурно часове наред е предъвквала остроумния отговор на Маргарита, казвайки си, че сигурно е бил случаен — но се е смутила, и още как! Същото стана и когато Жасент Розен, първата приятелка на мама, й каза: „Сигурно е трудно да вчесваш коса като твоята“ (Маргарита има грива на лъвица от саваната), а тя и отговори: „Аз не разбира какво бяла жена иска каже“.

Любимата ни тема за разговор на мен и Маргарита е любовта. Какво е това? Как ще обичаме? Кого? Кога? Защо? Мненията ни са противоположни. Странно, Маргарита има интелектуално виждане за любовта, аз съм непоправима романтичка. Тя вижда любовта като резултат от рационален избор (от типа www.nosgo ts.com), а за мен тя е плод на възхитителен порив. Но сме единодушни, че любовта не трябва да бъде средство, а цел.

Другата любима тема на разговор са предположенията за съдбата на познатите ни. Канел Мартен: изоставена и измамена от съпруга си, омъжва дъщеря си за финансист и завършва живота си в Шату в стая за осем хиляди евро на месец. Ашил Гран-Ферне: пристрастява се към хероина, на двайсет години постъпва за лечение, после поема бащиното си предприятие за найлонови торбички, жени се за изрусена блондинка, прави син шизофреник и анорексична дъщеря, става алкохолик и умира от рак на черния дроб на четирийсет и пет години. И т.н. и да ви кажа право, най-ужасното не е, че играем на такава игра, а че това не е игра.

Та когато се срещнахме във входа, Маргарита, мама и аз, Какуро каза: „внучката на сестра ми ще ми гостува днес следобед. Искате ли и вие да дойдете?“. Мама каза: „Да, да разбира се“, преди да успеем да въздъхнем, предчувствайки, че е наближил часът и тя да слезе на долния етаж. Отидохме. Малката гостенка на Какуро се казва Йоко и е дъщеря на племенницата му Елиза, която пък е дъщеря на сестра му Марико. На пет годинки е. Тя е най-хубавото момиченце на света! И толкова сладко. Чурулика, писука, бърбори и гледа хората със същата доброта и чистосърдечност като дядо си. Играхме на криеница и когато Маргарита я откри в кухненския шкаф, тя толкова много се смя, че се напишка в гащичките си. После ядохме шоколадова торта и разговаряхме с Какуро, а тя ни слушаше, гледайки приветливо с големите си очи (изцапана с шоколад до веждите).

Като я гледах, се попитах „Дали и тя ще стане като другите?“. Опитах се да си я представя след десет години, презадоволена, с високи ботуши и цигара в устата и след още десет години, седнала в напълно стерилен интериор, очаквайки децата си и изпълнявайки ролята на добра майка и японска съпруга. Но не се получаваше.

Тогава се почувствах много щастлива. За първи път в живота си срещам някого, чиято съдба не мога да предвидя, човек, пред когото пътищата на живота са отворени, човек изпълнен със свежест и възможности. Казах си: „О, да, имам желание да видя как расте Йоко“. И знаех, че това не беше само илюзия, свързана с младостта й, защото никое от децата на приятелите на нашите не ме е карало да се чувствам така. Казах си също, че навярно и Какуро е бил такъв като малък, и се запитах дали някой навремето го е гледал така, както аз гледам Йоко: с удоволствие и любопитство, очаквайки да види как какавидата ще се превърне в пеперуда, без да познава шарките на нейните крила, но убеден в красотата им.

Тогава си зададох следния въпрос: Защо? Защо те, а не други?

И още един: Ами аз? Дали съдбата ми вече е написана на челото ми? Ако искам да умра, то е, защото вярвам, че е така.

Но ако в нашия свят съществува възможност да станеш това, което още не си… дали ще мога да се възползвам от нея и да превърна живота си в градина, различна от тази на предците си.

8 По дяволите

В седем часа ни жива, ни умряла се запътвам към четвъртия етаж, като се моля с всичка сила да не срещна никого.

Входът е пуст.

Стълбището е пусто.

Площадката пред апартамента на господин Озу е пуста.

Тази мълчалива пустош, която би трябвало да ме зарадва, изпълва сърцето ми с мрачно предчувствие и ме обхваща неудържимо желание да бягам. Тъмното ми портиерско жилище изведнъж ми се струва като уютно и светло убежище и ме пробожда носталгия при мисълта за легналия пред телевизора Леон, който вече не ми изглежда толкова несправедлив. В края на краищата какво ще загубя? Мога да се обърна, да сляза по стълбите и да се върна в жилището си. Нищо не е по-лесно. Нищо не изглежда по-смислено, обратно на вечерята, която е почти абсурдна.

Някакъв шум на петия етаж, точно над главата ми, прекъсва мислите ми. От страх моментално започвам да се потя — колко мило — и без дори да разбера жеста си, натискам с всичка сила копчето на звънеца.

Сърцето ми няма време да се разтупти: вратата се отваря.

Господин Озу ме посреща с широка усмивка.

— Добър вечер, госпожо! — поздравява ме той с непресторена, както изглежда, радост.

По дяволите, шумът от петия етаж се изяснява: някой затваря вратата.

— Добър вечер — казвам аз и на практика избутвам домакина, за да вляза.

— Нека ви помогна — казва господин Озу, продължавайки да се усмихва.

Подавам му ръчната си чанта и оглеждам огромния вестибюл.

Погледът ми среща нещо.

9 Старо злато

Точно срещу вратата, осветена от сноп светлина, има картина.

Само величието на изкуството може да обясни внезапното изчезване на съзнанието за моята недостойност за сметка на естетическия шок. Не мога да се позная. Заобикалям господин Озу, привлечена от гледката.

Картината е натюрморт, който изобразява маса, приготвена за лека закуска със стриди и хляб. На преден план в сребърна чиния има полуобелен лимон и нож с украсена дръжка. На заден план — две затворени стриди, парче черупка, чийто седеф се вижда, и калаена чиния, която несъмнено съдържа черен пипер. Между двете чинии лежи една чаша, до нея хлебче с бяла среда, а отляво стърчи голяма чаша, пълна до половина с бледа, златиста течност. Чашата е тумбеста като обърнат купол и има широко и цилиндрично столче, украсено със стъклени кръгчета. Цветовата гама се разполага между жълтото и черното. Фонът е с цвят на позацапано старо злато.

Обожавам натюрмортите. Взела съм от библиотеката всички книги за изобразителното изкуство и съм издирвала жанровите картини. Посетила съм Лувъра, Орсе, Музея на модерното изкуство и успях да видя, о, какво откровение и възторг! изложбата на Шарден през 1979-а в Пти Пале. Цялото творчество на Шарден обаче не може да се мери и с една от големите картини на холандските майстори от XVII век. Натюрмортите на Питер Клаас, Вилем Клаас-Хеда, Вилем Калф и Осиа Беерт са шедьоври в този жанр и изобщо шедьоври, за които, без да се колебая, ще дам цялото италианско кватроченто.

А тази картина без никакво съмнение е от Питер Клаас.

— Това е копие — казва зад мен господин Озу, когото напълно съм забравила.

Защо този мъж отново ме кара да трепна.

Трепвам.

Овладявайки се, понечвам да кажа нещо от рода на:

— Много е хубаво — което би имало същия ефект за изкуството, какъвто би имал изразът изнапредвид по отношение на красотата на езика.

Каня се, тъй като вече съм възвърнала контрола над себе си, да възобновя ролята си на тъпа портиерка, продължавайки със:

— Какво ли не правят в наши дни (в отговор на „това е копие“).

И се каня също така да нанеса окончателен удар на подозренията на господин Озу, който ще ги довърши и веднъж завинаги ще покаже колко очевидно е моето недостойнство.

— Какви странни чаши.

Обръщам се.

Думите:

— Копие на какво? — които смятам за най-подходящи, се заклещват в гърлото ми.

Вместо това казвам:

— Колко е красиво.

10 Какво съответствие?

Откъде идва възторгът ни от някои произведения на изкуството? Възхищението се поражда от пръв поглед и ако впоследствие чрез търпеливата упоритост да разберем причините откриваме, че тази красота е плод на виртуозност, която се разкрива само когато вникнем в работата на една четка, съумяла да укроти сянката и светлината и да възстанови, възвеличавайки ги, формите и материите — блестящата като скъпоценен камък прозрачност на стъклото, шумната повърхност на черупките на стридите, светлото кадифе на лимона, — то това не отстранява, нито обяснява загадката на първоначалното ни прехласване.

Тази загадка постоянно се повтаря: великите творби са визуални форми, които ни убеждават в неподвластната на времето адекватност. Фактът, че някои форми, предадени по особен начин от създателите си, прекосяват историята на изкуството и, проявяващи се филигранно в индивидуалния гений, съставят безбройните лица на универсалния гений, има нещо дълбоко вълнуващо. Какво съответствие може да има между една картина на Клаас, на Рафаело, на Рубенс или на Хопър? Въпреки разнообразието на сюжетите, на материалните носители и техниките, въпреки нищожеството и ефимерността на съществувания, принадлежащи на едно-единствено време и на една-единствена култура, въпреки единичността на всеки поглед, който винаги вижда само онова, което възможностите му позволяват, и страда от бедната си индивидуалност, геният на великите художници е проникнал до сърцето на тайната и е извадил наяве под различен външен вид една и съща възвишена форма, която търсим във всяко художествено произведение. Какво общо има между картините на Клаас, Рафаело, Рубенс и Хопър? Окото намира в тях, без да я търси, форма, която събужда усещане за адекватност, защото всеки я вижда като самата същност на красивото, без вариации, резерви, контекст, усилие. А в натюрморта с лимона, без да се свежда до майсторството на изпълнението, събуждайки чувство за адекватност, чувството, че това трябва да бъде точно така, позволяващо да усетим мощта на предметите и техните взаимодействия, да задържим в погледа си тяхната взаимна връзка и магнетичните полета, които ги привличат или отблъскват, неизразимата връзка, която ги обединява и създава сила — тайната и необяснима вълна, родена от напрежението и равновесието на конфигурацията — събуждайки следователно чувството за адекватност, разположението на предметите и ястията достигаше до всеобщност в частното: до вечността на адекватната форма.

11 Съществуване без времетраене

За какво служи изкуството? За да ни даде кратка, но блестяща илюзия за камелия, отваряйки във времето емоционална пукнатина, която не може да се сведе до животинската логика. Как се ражда изкуството? От способността на ума да извайва областта на чувствата. Какво прави изкуството за нас? То оформя и придава видимост на емоциите ни и заедно с това им поставя печата на вечността, който носят всички творби, съумели чрез особена форма да въплътят всеобщността на човешките афекти.

Печатът на вечността… Какъв отсъстващ живот внушават на сърцето ни тези ястия, тези чаши, тези килими и бокали? Несъмнено отвъд картината протича шумният и скучен живот, този безкраен и безсмислен бяг, настръхнал от проекти — но вътре в нея се разполага пълнотата на един застинал момент, изтръгнат от времето на човешката алчност. Човешката алчност! Не можем да спрем да желаем и това ни възвеличава и убива. Алчността! Тя ни носи и ни разпъва на кръст, като всеки ден ни отвежда на бойното поле, където предишната вечер сме били победени. Но огряно от слънцето, то отново ни се струва терен за завоевания и ни подтиква, макар че утре ще умрем, да изграждаме империи, обречени да станат на прах, сякаш знанието ни за бъдещото им рухване няма значение за жаждата ни да ги построим сега, а ни дава сили да искаме още и още това, което не можем да притежаваме, и призори ни захвърля на тревата, покрита с трупове, затрупвайки ни до деня на смъртта с проекти, които завършваме и започваме безспир. Но толкова е уморително да желаеш постоянно… Скоро у нас се появява стремеж към удоволствие без търсене, мечта за блажено състояние без начало и без край, в което красотата няма вече да бъде нито проект, нито цел, а ще стане очевидната реалност на нашата природа. Това състояние е изкуството. Нима е трябвало аз да подредя тази маса? Нужно ли е да желая тези ястия, за да ги видя? Някъде другаде някой е пожелал тази закуска, стремил се е към тази минерална прозрачност и е предвкусвал насладата да погали с език солената мекота на стрида с лимон. Бил е нужен този проект, затворен в стотици подобни и създаващ хиляди други, това намерение да се приготви и вкуси закуска с морски дарове — този проект на друг човек, за да се оформи платното.

Но когато гледаме натюрморт, когато се наслаждаваме, без да сме я преследвали, на тази красота, която отнася със себе си възвеличеното и неподвижно изобразяване на нещата, ние се радваме на това, че не ние сме го поискали, съзерцаваме това, което не е трябвало да искаме, ценим това, което не е трябвало да желаем. Натюрмортът изобразява красота, която говори на желанието ни, но е родена от чуждо желание, съответства на удоволствието ни, без да е част от нашите планове, отдава ни се без усилието да я желаем. Ето защо той олицетворява квинтесенцията на изкуството, увереността във вечното. Нямата сцена, лишена от живот и движение, въплъщава време без проекти, съвършенство, откъснато от времетраенето, и неговата уморена алчност — удоволствие без желание, съществуване без времетраене, красота без воля.

Защото изкуството е емоция вън от желанието.

Дневник на движението в света №5

Днес мама ме заведе при своя психоаналитик. Предлог: криела съм се. Ето какво ми каза: „Миличка, знаеш, че направо полудяваме, когато се криеш така. Мисля, че няма да бъде лошо да поговориш с доктор Тед, особено след онова, което каза онзи ден“. Първо на първо, доктор Тед е доктор само в сбъркания мозък на майка ми. Той е лекар и доктор на науките, колкото и аз, но очевидно мама е доволна да го нарича „доктор“ заради явното му желание да я лекува, но без да си дава много зор (десет години). Той е само бивш левичар, преминал към психоанализата след няколко години безхаберно следване в Нантер и една съдбовна среща с някакво светило на фройдистката кауза. И второ на второ, не виждам какъв е проблемът. Впрочем, не е вярно, че се крия: усамотявам се там, където не могат да ме намерят. Искам само да пиша на спокойствие моите Дълбоки мисли и моя Дневник за движението 8 света, а преди исках чисто и просто да си мисля спокойно, без да ме смущават идиотщините, които сестра ми казва или слуша по радиото или по уредбата си, и без мама да ме прекъсва, шепнейки ми: „Баба е тук, миличка, ела да я целунеш“ — възможно най-тъпата фраза, която съм чувала.

Когато татко с ядосаната си за случая физиономия ме пита: „Кажи най-после защо се криеш?“, обикновено не отговарям. Какво да му кажа? „Защото ми играете по нервите, а аз трябва да завърша мащабното си творчество, преди да умра“? Очевидно не мога. Ето защо последния път опитах да се пошегувам само за да разведря атмосферата. Приех малко объркан вид и казах с глас на умирающа: „Ами заради всички тези гласове в главата ми“. Ужас: настъпи бойна тревога! Татко ококори очи, мама и Коломб моментално се домъкнаха, извикани от него, и всички ми заговориха едновременно. „Скъпа, няма нищо, ще ти помогнем“ (татко), „веднага ще се обадя на доктор Тед“ (мама), „Колко гласа чуваш?“ (Коломб) и т.н. Изражението на мама беше тържествено, явно се разкъсваше между тревогата и възбудата: ами ако дъщеря ми е особен научен Случай? Какъв ужас, но пък каква слава! Е, като видях как са се паникьосали, им казах: „Нищо ми няма, пошегувах се!“, но се наложи да го повторя няколко пъти преди те да ме чуят и още повече преди да ми повярват. Пък и не съм сигурна, че ги убедих. С една дума, мама ме записа за преглед при доктор Т., където отидохме тази сутрин.

Отначало седяхме в много луксозна чакалня със списания от различни времена: „Гео“ от преди десет години, последното „Ел“, поставено на видно място най-отгоре. После доктор Т. дойде. Също като на снимката си (в едно списание, което мама показа на всички), но реален, т.е. с цвят и мирис: кафяв и на лула. Около петдесетгодишен, много грижливо облечен и най-вече косите, брадата, тенът (опция Сейшелите), полото, панталонът, обувките, каишката на часовника: всичко беше кафяво, в един и същ кестеняв нюанс, т.е. като същински кестен. Или като увехнали листа. И на всичко отгоре с миризма на луксозен тютюн за лула (мек тютюн: мед и сухи плодове). Дадено, казах си аз, защо да не спретнем един сеанс, нещо като есенен разговор край огъня между хора от добро семейство, изискан, конструктивен и може би дори задушевен (много си падам по това прилагателно).

Мама влезе с мен, седнахме на два стола пред бюрото му, а той се настани зад него в голям въртящ се фотьойл със странни уши (малко в стил Стар Трек). Кръстоса ръце на корема си, погледна ни и каза: „Радвам се да ви видя двете заедно“.

Като начало не беше никак обещаващо. Ушите ми моментално пламнаха. Това бяха думи на продавач в супермаркет, който се опитва да пробута четка за зъби с две страни на Госпожата и дъщеря й, застанали зад количката си. Все пак от един психоаналитик се очаква нещо друго. Но гневът ми утихна внезапно, когато си дадох сметка за един факт, достоен да влезе в моя Дневник за движението в света. Взрях се внимателно, съсредоточавайки се с всички сили, и си казах — не, не е възможно. Не, ама да! Беше възможно! Невероятно! Бях шашната до такава степен, че почти не чух как мама описва всичките си дребни нещастия (дъщеря ми се крие, дъщеря ми ни плаши, че чувала гласове, дъщеря ми не говори с нас, тревожим се за дъщеря ми), като повтори „дъщеря ми“ поне двеста пъти, макар че аз бях там на разстояние петнайсет сантиметра. Когато той ме заговори, аз едва не подскочих.

Трябва да ви обясня. Знаех, че доктор Т. е жив, защото пред очите ми беше ходил, седнал и говорил. Но спокойно можеше и да е мъртъв: той не мърдаше. След като се намести в своя фотьойл, той не направи нито едно движение: само устните му потрепваха, но много пестеливо. А останалото беше неподвижно, напълно неподвижно. Обикновено, когато човек говори, не си мърда само устните, а прави и други движения: с мускулите на лицето, леки жестове с ръцете, шията, рамената; а когато не говори, все пак е трудно да остане абсолютно неподвижен: все нещо някъде потрепва, клепачите мигат, кракът леко се отмества и т.н.

Но тук нищо! Нада! Нотинг! Жива статуя! Ега си! „Е, девойко — рече ми той, стресвайки ме, — какво ще кажеш за всичко това?“. Едва успях да събера мислите си, защото бях напълно омагьосана от неговата неподвижност, и се забавих с отговора. Мама се въртеше на стола като че ли имаше хемороиди, но докторът ме погледна, без да мигне. Казах си: „Трябва да го накарам да помръдне“. И му отвърнах: „Ще говоря само в присъствие на адвоката си“, надявайки се, че той ще реагира. Пълен провал: никакво движение. Мама въздъхна като мъченица, но оня остана напълно неподвижен. „Адвоката ти… хм…“ каза той, без да помръдне. И тук предизвикателството стана супер яко. Ще помръдне или няма да помръдне? Реших да хвърля всичките си сили в битката. „Тук не е съд — добави той — и ти го знаеш много добре, хм“. Казах си: ако успея да го накарам да помръдне, значи си струва и не съм си изгубила напразно деня! „Добре — каза статуята, — скъпа Соланж, ще си поговоря насаме с тази девойка“. Скъпата Соланж стана, отправяйки му поглед на разплакан кокер, и напусна кабинета с много ненужни движения (несъмнено за компенсация).

„Майка ти много се тревожи за теб“, започна той атаката, като извърши подвига дори да не помръдне долната си устна. Помислих за миг и реших, че провокационната тактика нямаше шанс да успее. Искате ли да убедите психоаналитика си в неговото майсторство? Предизвиквайте го както децата родителите си. Реших да му кажа много сериозно: „Смятате ли, че това е свързано с изключването на Името на Бащата?“. Мислите, че помръдна ли? Ни най-малко. Остана си неподвижен и спокоен. Но ми се стори, че нещо потрепна в очите му. Реших да разработя находката. „Хм! — каза той, — мисля, че не разбираш какво казваш“. „Напротив, казах аз, но има нещо у Лакан, което наистина не разбирам, и то е връзката му със структурализма“. Той полуотвори уста и понечи да каже нещо, но аз бях по-бърза. „Ами да, и матемите също. Всички тези възли не са много ясни. Вие разбирате ли нещо от топологията? Много отдавна всички знаят, че това е мошеничество, нали?“. Тук отбелязах известен напредък. Той не успя да затвори уста и в крайна сметка тя си остана отворена. После се овладя и върху неподвижното му лице се появи каменно изражение от рода на „Значи искаш да си играеш с мен на тази игра, кукличке?“. „Ами да, точно тази игричка ще играем с теб, голямото ми захаросано кестенче“. И изчаках. „Знам, че си много умно момиче — каза той (цена на информацията, предоставена от скъпата Соланж — 60 евро за половин час). — Но знаеш ли, човек може да бъде много умен и същевременно много слаб, много проницателен и много нещастен“. Без майтап. „Прочел си го в Пиф Гаджет?“, едва не го попитах аз. И изведнъж ме обхвана желание да го попритисна. Все пак пред мен стоеше тип, който струваше повече от 600 евро месечно на семейството ми от десет години и с резултат, които всички знаят: три часа на ден, прекарани в пръскане на цветята, и впечатляваща консумация на субстанции, които също не са евтини. Почувствах, че се озлобявам. Наведох се към бюрото и много тихо му казах. „Слушай добре, господин замразен на място, дай да сключим една сделка. Ти ще ме оставиш на мира, а в замяна на това аз няма да унищожа дребната ти търговийка с нещастието, като пусна слухове по твой адрес сред политическия и бизнес елит на Париж. И повярвай ми, ако можеш да загрееш колко съм умна, че това е напълно по силите ми“. Според мен това не можеше да мине. Не го вярвах. Трябва наистина да си тъп, за да повярваш на подобни щуротии. Не е за вярване, но по лицето на добрия доктор Тед премина сянка на безпокойство. Мисля, че ми повярва. Нямам думи: ако има нещо, което никога не бих направила, е да пусна лъжлив слух, за да навредя на някого. Моят баща републиканец ми е лепнал вируса на деонтологията и въпреки че я намирам толкова абсурдна, колкото и всичко останало, стриктно я спазвам. Но добрият доктор, който е оценил семейството само по мама, видимо реши, че заплахата е реална. И тогава, о, чудо: движение. Той цъкна с език, разтвори ръце, протегна ръка към бюрото и удари с длан подложката от шевро. Жест на отчаяние, но и на сплашване. После стана, от любезността и добронамереността му вече нямаше и помен, отиде до вратата, повика мама, издърдори й нещо за моето умствено здраве и че всичко ще бъде наред, и за нула време ни изхвърли от своя есенен кът край огъня.

Отначало бях по-скоро доволна от себе си. Бях успяла да го накарам да помръдне. Но с напредването на деня се чувствах все по-потисната. Защото това, което се случи, когато той помръдна, не беше много хубаво, не беше почтено. Може и да знам, че някои възрастни носят маски и отвън изглеждат готини и разумни, а всъщност са грозни и жестоки, може и да знам, че е достатъчно да проникнеш в тях, за да паднат маските им, но когато това се случва така, внезапно ми става болно. Когато той удари по подложката, всъщност искаше да каже: „Много добре, виждаш ме такъв, какъвто съм, безполезно е да продължаваме комедията, съгласен съм с жалкия ти план и бързо се омитай от кабинета ми“. Да, но това ми причинява болка, да, причинява ми болка. Защото макар и да знам, че светът е грозен, нямам никакво желание да го виждам такъв.

Дааа, налага се да се махаме от този свят, в който всичко що мърда, мърда, за да разкрие грозотата му.

12 Прилив на надежда

Макар и да упреквам феноменолозите за техния аутизъм без котка, аз прекарах живота си в търсене на безвременното.

Но който преследва вечността, жъне самота.

— Да — каза той и взе чантата ми, — и аз така мисля. Тази е една от най-изчистените и същевременно е много хармонична.

Апартаментът на господин Озу е просторен и много красив. Разказите на Мануела ме бяха подготвили за японски интериор, но въпреки плъзгащите се врати, бонзаите, дебелия черен килим със сив бордюр и разни предмети, идващи от Азия — ниска масичка с тъмен лак или впечатляващата редица от прозорци с бамбукови щори, които, дръпнати на различна височина, придават на помещението ориенталска атмосфера — има канапе, фотьойли, масички, библиотеки и лампи с европейска направа. Много е… елегантно. Както бяха забелязали Мануела и Жасент Розен, нямаше нищо излишно. Не беше и прекалено изчистено и празно, както си го представях, пренасяйки интериорите от филмите на Озу на по-луксозно ниво, но със същата простота, характерна за тази странна цивилизация.

— Елате — каза ми господин Озу, — няма да стоим тук, много е церемониално. Ще вечеряме в кухнята. Освен това готвачът съм аз.

Забелязвам, че носи яркозелена престилка върху кафяво поло и бежов платнен панталон. На краката си има черни кожени чехли.

Ситнейки, вървя зад него до кухнята. Какво да кажа? В такива условия съм готова да готвя всеки ден, включително и за Леон. Нищо в нея не е обикновено и дори отварянето на кутия с храна за котки вероятно е удоволствие.

— Много се гордея с кухнята си — просто казва господин Озу.

— Имате право — казвам аз без сянка от сарказъм.

Всичко е в бяло и от светло дърво, с дълги долни шкафове и големи бюфети, пълни с чинии и купички от син, черен и бял порцелан. В средата печка, фурна, мивка с три части и нещо като бар. Сядам на една от приветливите табуретки точно срещу господин Озу, който се суети около фурната. Той е сложил пред мене малка бутилка с топло саке и две очарователни чашки от син напукан порцелан.

— Не знам дали познавате японската кухня — казва ми той.

— Не много добре — отговарям аз.

Обзема ме прилив на надежда. Всъщност навярно сте забелязали, че досега не сме разменили и двайсет думи, а аз седя като стара позната пред господин Озу, който готви с яркозелена престилка след един холандски и хипнотичен епизод, който нито той, нито аз коментираме и вече е отпратен в раздела на забравените неща.

Вечерта би могла да бъде само запознаване с японската кухня. Далеч от Толстой и всички подозрения: господин Озу, новодомец, несведущ по отношение на йерархията, кани портиерката си на екзотична вечеря. Те говорят за сашими и макарони със соя.

Може ли да има по-безобидно обстоятелство?

И точно тогава настъпва катастрофата.

13 Малък пикочен мехур

Трябва предварително да призная, че имам малък пикочен мехур. Как иначе мога да обясня факта, че и най-малката чаша чай моментално ме изпраща до онова място и че един чайник ме принуждава да повтарям това действие в съответна зависимост от обема му? Мануела е истинска камила: задържа с часове това, което пие, и гризе сладкишите си без да мръдне от стола, докато аз извършвам многобройни и патетични посещения на тоалетната. Но в такива случаи съм си вкъщи, а в моите шейсет квадратни метра тоалетната никога не е много далеч и се намира на място, което отдавна ми е известно.

Сега обаче малкият ми пикочен мехур се обажда и осъзнавайки колко литра чай съм погълнала този следобед, трябва да чуя посланието му: автономията ми е намалена.

Как се пита за това в светското общество?

— Къде е кенефът? — странно защо, това не ми изглежда подходящо.

Обратно:

— Бихте ли ми посочили онова място? — макар и деликатен заради усилието да не се назове самото нещо, въпросът крие опасност от неразбиране и поради това от десеторно смущение.

— Пишка ми се — е трезво и информативно, но не се казва на маса, и то на непознат.

— Къде е тоалетната? — ми поставя проблеми. Хладен въпрос, който намирисва на провинциален ресторант.

Доста харесвам следното:

— Къде е нужникът? — защото в това название нещо напомня детството и къщичката в дъното на градината. Но съдържа и неизразима конотация за лоша миризма.

И в този момент ме пронизва гениално хрумване.

— Рамените се приготвят от юфка и бульон по китайски, който японците обикновено ядат на обяд — казва господин Озу и вдига във въздуха впечатляващо количество макарони, които малко преди това е потопил в студена вода.

— Къде е клозетът, ако обичате? — е единственият отговор, който успявам да формулирам.

Съгласна съм, че е малко рязък.

— О, съжалявам, не ви го посочих — казва съвсем естествено господин Озу. — Вратата зад вас и после втората вдясно по коридора.

Дали всичко може да бъде толкова просто?

Вероятно не.

Дневник за движението в света №6

Днес с мама отидохме на разпродажбите по улица „Сент Оноре“. Истински ад. Пред някои магазини имаше опашка. Мисля, че сте наясно какъв тип магазини има по улица „Сент Оноре“: да проявиш такава настойчивост само за да купиш с намаление шалчета или ръкавици, които въпреки това струват колкото един ван Гог, е направо стъписващо. Но съответните дами го вършат с яростна страст. И дори понякога с известна липса на елегантност.

Аз все пак не мога изцяло да се оплача от деня си, защото успях да видя едно много интересно макар и, уви, съвсем неестетично движение. Но в замяна на това много силно, уверявам ви. И забавно. Или трагично, не знам точно. Откакто започнах този дневник, всъщност доста написах. Бях тръгнала от мисълта да открия хармонията на движението в света и стигнах до изискани дами, които се бият за дантелени гащи. Вярно, че поначало не вярвах много-много на хармонията, та реших поне малко да се позабавлявам…

Ето и историята: с мама влязохме в бутик за фино бельо, фино бельо звучи интересно. Ако не е фино, то какво е? Грубо бельо? Всъщност това означава секси бельо: в такъв бутик няма да намерите хубавите стари памучни кюлоти на бабите ви. Но тъй като става дума за улица „Сент Оноре“, очевидно става дума за луксозно секси бельо, украсено с ръчно плетена дантела, копринени прашки и кашмирени нощнички. Не чакахме на опашка, за да влезем, затова пък вътре беше страшна тъпканица. Стори ми се, че влизам в центрофуга. Като капак на всичко мама веднага се прехласна, докато ровеше в бельо със съмнителен цвят (черно и червено или петроленосиньо). Чудех се къде да се скатая, докато тя си намери (минимална надежда) пижама от полар, и се промъкнах зад пробните. Не бях сама: имаше един мъж, единственият мъж, с нещастното изражение на Нептун, неуспял да нацели задника на Атина. Това е гадният план: „Обичам те, скъпа“. Клетникът е замъкнат на закачлив сеанс за проба на луксозно бельо и се оказва на вражеска територия с трийсет женски, изпаднали в транс, които го настъпват и гледат убийствено, където и да опита да паркира неудобната си мъжка каросерия. А през това време нежната му приятелка се превръща в отмъстителна фурия, готова да убие заради едни пембени боксерки.

Поглеждам го със симпатия и той ми отвръща с поглед на преследвано животно. От моето място виждам целия магазин и мама, която е зяпнала някакъв много, много малък сутиен с бяла дантела (това как да е), но и с много големи морави цветя. Майка ми е на четирийсет и пет години и има няколко кила в повече, но голямото мораво цвете не я плаши; обратно, простотата и шикът на гладкото бежово я парализират от ужас. Та значи мама издърпва с мъка от стойката мъничкия сутиен на цветя, който й изглежда по мярка, и сграбчва съответните гащи, закачени на третия ред отдолу. Тя дърпа старателно, но изведнъж бърчи вежди, защото от другия край на гащите друга дама също дърпа и бърчи вежди. Те се гледат, гледат стойката, установяват, че гащите са последните, останали от дългата утринна разпродажба, и се готвят за битката, като си изпращат взаимно сатанински усмивки.

И ето началото на интересното движение: гащи за сто и трийсет евро, които представляват няколко сантиметра много фина дантела. Следователно дамите трябва да се усмихват една на друга, но да държат здраво гащите и да ги дърпат, без да ги скъсат. Казвам ви направо: ако в нашия свят законите на физиката са постоянни, то това не е възможно. След няколко секунди безполезни опити дамите казват „амин“ на Нютон, но не се отказват. Трябва да продължат борбата с други средства, т.е. с дипломация (един от любимите цитати на татко). И ето следващото интересно движение: трябва да се преструваш, че уж не знаеш, че дърпаш силно гащите, и да се правиш, че ги искаш любезно с думи. И ето, че мама и другата дама внезапно остават без дясна ръка, тази, която държи гащите. Тя сякаш не съществува, сякаш мама и дамата спокойно говорят за някакви гащи, които продължават да висят на стойката и никой не иска да си присвои насилствено. Къде е дясната ми ръка? Фърр. Изчезнала е! Няма я! Дайте път на дипломацията!

Както всички знаят, дипломацията пропада винаги, когато съотношението на силите е уравновесено. Никога по-силният няма да приеме дипломатичните предложения на другия. Ето защо преговорите, които са започнали в унисон с фразата „О, мисля, че бях по-бърза от вас“, не водят доникъде. Когато стигам до мама, те са на „Няма да ги пусна“, като и двете воюващи страни са еднакво убедителни.

Очевидно мама загуби: когато застанах до нея, тя си спомни, че е почтена майка на семейство и че няма как да забие лявата си ръка в лицето на другата, без да загуби достойнството си пред мен. Възвърна подвижността на дясната си ръка и пусна гащите. Резултат от покупките: едната дама си тръгна със сутиена, другата с гащите. На вечеря настроението на мама беше убийствено. Когато татко я попита какво има, тя отговори: „Като депутат трябва да бъдеш по-внимателен към упадъка на възпитанието и липсата на учтивост“.

Но да се върнем на интересното движение: две дами, напълно здрави психически, изведнъж забравят за една част от тялото си. Странна гледка, сякаш има разрив в реалността, черна дупка, която се отваря в пространството и времето като в истински научно-фантастичен роман. Негативно движение, един вид антижест.

И си казах: след като човек може да се преструва, че не знае за съществуването на дясната си ръка, може ли да се преструва, че не познава и нещо друго? Може ли да има негативно сърце, антидуша?

14 Само едно от тези рула

Първата фаза на операцията преминава добре.

Намирам втората врата вдясно в коридора, без да се изкуся да отворя другите седем, толкова малък е пикочният ми мехур и си свършвам работата с облекчение, което смущението ми не може да помрачи. Би било нахално да говоря с господин Озу за клозета му. Един клозет не може да бъде така снежнобял, като се почне от стените и се свърши с тоалетната чиния, минавайки през безупречно чистата дъска, на която човек почти не смее да седне от страх да не я изцапа. Цялата белота обаче е смекчена — така че действието да не изглежда прекалено болнично — от дебел, мек, копринен, лъскав и галещ мокет в слънчево яркожълто, което спасява мястото от атмосферата на операционна. Тези наблюдения събуждат у мене дълбоко уважение към господин Озу. Изчистената простота на бялото, без мрамор и претрупани орнаменти — често срещана слабост у богатите, които държат да придадат пищност на всичко тривиално — и нежната мекота на един слънчев мокет са най-сигурните условия за адекватност в областта на клозетите. Какво търсим, когато ходим в тях? Светлина, за да не мислим за тъмните дълбочини, които се съюзяват, и нещо на пода, за да извършим задължението си, без да се наказваме с измръзване на краката, особено когато ги посещаваме през нощта.

Тоалетната хартия също се стреми към съвършенство. Намирам този белег на богатство за много по-убедителен, отколкото притежанието на една Мазерати или на един Ягуар. Защото онова, което тоалетната хартия прави със задника на хората, издълбава много по-дълбока пропаст между социалните слоеве, отколкото множество външни белези. Хартията у господин Озу, плътна, мека, приятна и с прелестен аромат, има за цел да отдаде почит на тази част от нашето тяло, която най-много се нуждае от нея. Колко ли струва само едно от тези рула, питам се аз, натискайки средното копче на казанчето, отбелязано с два лотосови цвята, защото малкият ми пикочен мехур, въпреки липсата на автономност, има голяма вместимост. Един цвят ми изглежда малко, три клонят към самонадеяност.

И тогава се случва онова нещо…

Чудовищен трясък нахлува в ушите ми и едва не ме убива на място. Ужасното е, че не успявам да разбера откъде идва. Не е от казанчето, което почти не чувам, нещото идва отгоре и пада върху ми. Сърцето ми бие като лудо. Известен ви е тройният избор при опасност: fight, flee, freeze28. Аз избирам freeze. Бих искала да е flee, но внезапно не мога да отворя вратата. Дали в ума ми се появяват хипотези? Може би, но не особено ясни. Дали не натиснах неправилното копче, преценявайки зле произведеното количество — каква самонадеяност, Рьоне, каква горделивост, два лотоса за толкова жалък принос — дали не съм наказана от Божията справедливост, чиято оглушителна мълния е отекнала в ушите ми? Дали не съм се насладила твърде много — сладострастие — на удоволствието от акта в място, което предразполага към това, въпреки че трябва да го считаме за нечисто? Дали не съм се отдала на завистта, пожелавайки тази кралска тоалетна хартия, и съм била недвусмислено уведомена за този смъртен грях. Може би под въздействието на неосъзнат гняв грубите ми пръсти на прислужница са повредили фината механика на копчето и са предизвикали катастрофа във водопровода, която заплашва четвъртия етаж със срутване.

Продължавам да се опитвам с всички сили да избягам, но ръцете ми отказват да се подчинят на заповедите ми. Въртя медната топка, която би трябвало да ме освободи, ако се манипулира правилно, но нищо не се получава.

В този момент се убеждавам, че съм полудяла или пристигнала на небето, защото неясният досега звук става по-точен и немислимо прилича на Моцарт.

Или по-точно на Confutatis от Реквиема на Моцарт.

Confutatis maledictis, Flammis acribus addictis! изпълняват прекрасни лирични гласове.

Полудяла съм.

— Госпожо Мишел, всичко наред ли е? — пита глас зад вратата, гласът на господин Озу или по-вероятно на Свети Петър пред вратите на чистилището.

— Ами… — казвам аз — не успявам да отворя вратата!

Нали исках на всяка цена да убедя господин Озу, че съм малоумна.

Е, вече го направих.

— Може би въртите топката в погрешна посока — учтиво ме съветва гласът на Свети Петър.

За миг се съсредоточавам върху тази информация, тя си пробива мъчително път до центровете, които трябва да я обработят.

Завъртвам топката в другата посока.

Вратата се отваря.

Confutatis спира моментално. Приятни струи тишина обливат признателното ми тяло.

— Аз… — казвам на господин Озу, защото това е той — аз… Ами… Знаете ли… Реквиемът?

Трябваше да кръстя котарака си Безсинтаксис.

— О, обзалагам се, че сте се уплашили! Трябваше да ви предупредя. Това е японска мода, която дъщеря ми пожела да въведе тук. Когато пускате водата в казанчето, зазвучава музика, така е по-… хубаво, разбирате ли!

Разбирам най-вече, че сме в коридора пред тоалетната и се намираме в ситуация, пред която бледнеят всички канони на комичното.

— Аха… — казвам аз. — Е, да, изненадах се (и премълчавам всичките си грехове, които излязоха наяве).

— Не сте първата — казва господин Озу любезно и — дали? — със сянка на насмешка върху горната си устна.

— Реквием… в тоалетната… е изненадващ… избор — отговарям аз, за да си възвърна самообладанието, незабавно ужасена от насоката, която давам на разговора, докато все още не сме излезли от коридора и стоим един срещу друг с отпуснати ръце и несигурни от изхода му.

Господин Озу ме гледа.

Аз го гледам.

Нещо се пречупва в гърдите ми, траква нахално като човка, която бързо се отваря и затваря. После безсилна присъствам на лекото треперене, което разтърсва торса ми. Сякаш нарочно същото потрепване раздвижва и рамената на моя събеседник.

Гледаме се с колебание.

После някакво леко и съвсем слабо ха-ха-ха излиза от устата на господин Озу.

Усещам, че същото приглушено, но неудържимо ха ха ха се надига в собственото ми гърло.

И двамата правим ха-ха-ха тихо, като се гледаме недоверчиво.

После ха-ха-ха-то на господин Озу се засилва.

Моето ха ха ха заприличва на сигнал за тревога.

Продължаваме да се гледаме, изтласквайки от дробовете си все по-мощни ха-ха-ха. Всеки път, когато те затихват, ние се споглеждаме и се впускаме в нова серия. Коремът ми е изтръпнал, господин Озу се залива в сълзи.

Колко време сме се смели така пред вратата на клозета? Не знам. Но достатъчно дълго, за да изчерпаме силите си. Пускаме още няколко изтощени ха-ха и след това по-скоро от умора, отколкото от насита, възвръщаме сериозността си.

— Да се върнем в салона — казва господин Озу, който пръв е преминал финалната линия на поемането на дъх.

15 Една много цивилизована дивачка

— С вас човек не може да скучае — е първото нещо, което господин Озу ми казва, след като се връщаме в кухнята и докато аз, седнала на табуретката, сърбам топлото саке, което не намирам за нещо особено. — Вие сте необикновена личност — добавя той, като плъзва към мен купичка, пълна с равиоли, които не изглеждат нито пържени, нито варени на пара, а по малко и от двете.

— Това са гиози29 — уточнява той.

— Не е вярно — отговарям аз. — Мисля, че съм съвсем обикновена. Портиерка съм и животът ми е образец за баналност.

— Портиерка, която чете Толстой и слуша Моцарт — казва той. — Не знаех, че това е характерно за вашата гилдия.

И той ми намига. Седнал е, без много да се церемони, от дясната ми страна и с пръчиците е наченал своята порция гиози.

Никога през живота си не съм се чувствала толкова добре. Как да ви кажа? За първи път усещам пълно доверие, въпреки че не съм сама. Дори с Мануела, на която бих поверила живота си, не изпитвам това усещане за абсолютна сигурност, родено от увереността, че се разбираме. Да повериш живота си не е като да разкриеш душата си и макар да обичам Мануела като сестра, не мога да споделя с нея малкото смисъл и вълнение, което моят неуместен живот успява да открадне от света.

Ям с пръчици гиози, пълнени с кориандър и ароматично месо и отдавайки се на едно стъписващо спокойствие, бърборя с господин Озу, сякаш винаги сме се познавали.

— Човек има нужда от развлечение — казвам аз, — ходя в градската библиотека и заемам всякакви книги.

— Обичате холандската живопис, нали? — пита той и, без да изчака отговора, добавя: — Ако ви дадат възможност да избирате между холандската и италианската живопис, коя ще спасите?

Спорим в рамките на фалшива словесна схватка, при която аз с удоволствие се възхищавам от четката на Вермеер, но много бързо се оказва, че сме на едно мнение.

— Мислите ли, че това е светотатство? — питам аз.

— Съвсем не, скъпа госпожо — отговаря ми той, размахвайки дръзко една нещастна равиола над купичката си, — съвсем не, мислите ли, че бих поръчал копие на Микеланджело, за да го окача във вестибюла си?

— Трябва да топите макароните в този сос — добавя той и слага плетена чиния, пълна с въпросните макарони, и великолепна синьо-зелена купа, от която се носи аромат на… фъстъци. Това е „залу рамен“, студени макарони с леко подсладен сос. Кажете ми дали ви харесва?

И той ми подава голяма ленена салфетка.

— Има опасност от странични ефекти, пазете си роклята.

— Благодаря — казвам аз.

И кой знае защо, добавям.

— Тя не е моя.

Поемам дълбоко дъх:

— Знаете ли, живея сама от много отдавна, никога не излизам. Мисля, че съм малко… дива.

— Една много цивилизована дивачка — усмихва се той.

Вкусът на макароните, потопени във фъстъчен сос, е божествен. В замяна на това не мога да се закълна дали роклята на Мария е в добро състояние. Не е много лесно да потопиш един метър макарони в полутечен сос и да ги глътнеш без никакви щети. Но тъй като господин Озу лапа своите много умело, но и доста шумно, аз се отпускам и всмуквам радостно дългите лентички.

— Наистина — казва ми господин Озу. — Не е ли фантастично? Котаракът ви се казва Леон, моите котки Кити и Левин, и двамата обичаме Толстой и холандската живопис и живеем на едно и също място. Каква е вероятността това да се случи?

— Не трябваше да ми подарявате онова великолепно издание, нямаше нужда.

— Скъпа госпожо — казва той, — зарадвахте ли се?

— Да — казвам аз, — много се зарадвах, но и малко се уплаших. Знаете ли, държа да бъда дискретна, не искам хората в кооперацията да разберат…

— … каква сте? — допълва той. — Но защо?

— Не обичам неприятностите. Никой не иска портиерка с претенции.

— Претенции ли? Но вие нямате претенции, а вкусове, познания, качества!

— Обаче съм портиерка! Освен това нямам образование, не съм от същия свят.

— Хубава работа! — казва господин Озу точно като Мануела, повярвайте ми, и това ме разсмива.

Той повдига въпросително вежда.

— Това е любимият израз на най-добрата ми приятелка — обяснявам аз.

— И какво казва най-добрата ви приятелка за вашата… дискретност?

Бога ми, не знам.

— Вие я познавате, казва се Мануела.

— А, госпожа Лопес ли? — казва той. — Тя ли е приятелката ви?

— Тя е единствената ми приятелка.

— Тя е голяма дама — казва господин Озу, — истинска аристократка. Виждате ли, не само вие опровергавате социалните норми. Какво лошо има? Та ние живеем в XXI век, по дяволите!

— Какви бяха родителите ви? — питам аз, леко ядосана от толкова малко съобразителност.

Може би господин Озу си въобразява, че привилегиите са изчезнали със Зола.

— Баща ми беше дипломат. Не познавам майка ми, починала е малко след раждането ми.

— Съжалявам.

Той прави жест с ръка, който означава: било е толкова отдавна.

Продължавам мисълта си.

— Вие сте син на дипломат, аз съм дъщеря на бедни селяни. Дори е немислимо, че вечерям у вас.

— Все пак — казва той — сега вие вечеряте тук.

И добавя с много мила усмивка:

— И ми оказвате голяма чест.

После разговорът продължава все така добродушно и естествено. Говорим последователно: за Ясуджиро Озу (далечен роднина), за Толстой и Левин, които косят ливадата със селяните, за изгнанието и несломимостта на културите и много други теми, които въодушевено и в безпорядък обсъждаме, наслаждавайки се на последните аршини макарони и най-вече на невероятната еднаквост на нашия начин на мислене.

Идва момент, когато господин Озу казва:

— Бих желал да ме наричате Какуро, все пак това е само мое име. Ще се разсърдите ли, ако ви казвам Рьоне?

— Ни най-малко — казвам аз и наистина го мисля.

Откъде у мен тази внезапна лекота в общуването?

Сакето, което приятно размеква мозъка ми, прави този въпрос ужасно неналожителен.

— Знаете ли какво е азуки? — пита Какуро.

— Хълмовете на Киото — усмихвам се аз на този далечен спомен.

— Какво — пита той.

— Хълмовете на Киото имат цвета на азуки — казвам аз, опитвайки се все пак да говоря ясно.

— Това е от някакъв филм, нали?

— Да, от Сестрите Мунаката, съвсем накрая.

— О, гледал съм го много отдавна, но не си спомням добре.

— Не помните ли камелията върху мъха на храма?

— Не, нищо не помня. Но вие ме накарахте да пожелая пак да го видя. Имате ли нещо против да го гледаме някой ден?

— Имам касетата и още не съм я върнала.

— Може би този уикенд.

— Имате ли видео?

— Да — усмихва се той.

— В такъв случай може. Но ще ви предложа следното: ще гледаме филма в неделя следобед и аз ще донеса сладкиши за чая.

— Съгласен — отговаря Какуро.

И вечерта напредва, докато ние продължаваме да говорим, без да се интересуваме от логиката и времето, като сърбаме безконечно билков чай със странен вкус на водорасли. Нищо чудно, че трябва отново да се срещна със снежнобялата тоалетна чиния и слънчевия мокет. Избирам копчето с един лотос — вече съм наясно — и понасям атаката на Comfutatis със спокойствието на великите посветени. Стъписващото и великолепното с Какуро Озу е, че той съчетава младежки възторг и наивност с вниманието и добронамереността на голям мъдрец. Не съм срещала такова отношение към света; струва ми се, че той го разглежда със снизхождение и любопитство, докато хората, които познавам, го възприемат с недоверие и любезност (Мануела), наивност и добродушие (Олимп) или арогантност и жестокост (останалият свят). Смесицата от желание, прозорливост и великодушие представлява необичаен и превъзходен коктейл.

И после погледът ми се спира на часовника ми.

Часът е три.

Скачам.

— Господи, видяхте ли колко е часът?

Той поглежда часовника си, после ме поглежда тревожно.

— Забравих, че утре сте на работа. Аз съм пенсионер, вече нямам такива грижи. Ще се справите ли?

— Да, разбира се, но все пак трябва да поспя малко.

Премълчавам факта, че въпреки напредналата си възраст и макар да е известно, че възрастните хора спят малко, ми е нужен най-малко осемчасов сън, за да мога да възприемам света с разсъдъка си.

— До неделя — казва ми Какуро на вратата на апартамента си.

— Сърдечно благодаря — казвам аз, — прекарах една много хубава вечер, за което съм ви признателна.

— Аз трябва да ви благодаря — казва той, — отдавна не съм се смял така, нито съм разговарял толкова приятно. Да ви изпратя ли до вкъщи?

— Не — казвам аз. — Няма нужда.

Винаги има някой потенциален Палиер, който броди по стълбището.

— Тогава до неделя — казвам аз, — а може би ще се срещнем и преди това.

— Мерси, Рьоне — казва той още един път с широка младежка усмивка.

Когато затварям собствената си врата и се облягам на нея, виждам Леон, който хърка като сапьор във фотьойла пред телевизора, и установявам немислимото: за първи път в живота си имам приятел.

16 И тогава…

И тогава… летен дъжд.

17 Ново сърце

Помня онзи летен дъжд.

Ден след ден вървим в живота си като в коридор.

Да не забравя белия дроб за котката… да сте виждали тротинетката ми, за трети път ми я крадат… вали толкова силно, сякаш е нощ… ще си свалиш ли шапката… чаша горчив чай… следобедна тишина… може би сме болни, защото много… всички бонзи, които трябва да се полеят… От най-наивните девойки стават най-големите развратници… я виж вали сняг… как се казват тези цветя… горкичката пишкаше навсякъде… денят сега е толкова къс… защо миризмата на кофите се усеща чак в двора… знаете ли, всяко нещо идва с времето си… не ги познавах много добре… семейство като всички други… изглежда като флан от азуки… синът ми казва, че с кишайците не можеш да се разбереш… как се казват котките му… ще можете ли да вземете торбите от химическото чистене… всички тези Коледи, песни покупки каква умора… за да изядеш един орех трябва покривка… носът му тече, хубава работа… още няма десет, а вече е топло… режа гъбите на тънко и ядем бульона с гъбите в него… тя хвърля мръсните си гащи под леглото… би трябвало да сменя тапицерията…

И после летен дъжд…

Знаете ли какво представлява летният дъжд?

Отначало е чиста красота, разкъсваща лятното небе, почтителен страх в сърцето, защото се чувстваш толкова смешен в центъра на възвишеното, толкова крехък и изпълнен с величието на нещата, смаян, стъписан, очарован от щедростта на света.

После вървиш по коридор и внезапно влизаш в светла стая. Друго измерение, новородена вяра. Тялото вече не е обвивка, умът витае в облаците, водната сила е негова, идват щастливи дни, ще се роди нещо ново.

След това, както понякога сълзите, когато са искрени, обилни и съчувстващи, измиват дългия плаж на раздора, летният дъжд отнася неподвижния прах и дарява душата на хората с безкраен дъх.

Някои летни дъждове остават завинаги в нас като ново сърце, което бие в унисон с другото.

18 Приятна безсъница

След два часа приятна безсъница кротко заспивам.

Дълбока мисъл №13

Всеки ден си казвам, че сестра ми не може да затъне по-дълбоко в блатото на позора, и всеки ден се учудвам, че го върши.

Днес следобед след училище вкъщи нямаше никого. Взех от кухнята един шоколад с лешници и отидох да го изям в хола. Бях се настанила удобно на канапето и си хрусках шоколада, разсъждавайки върху следващата дълбока мисъл. Според мен тя ще се отнася за шоколада или по-точно за начина, по който го ядем, като централният въпрос ще бъде: какво е хубавото на шоколада? Самата субстанция или техниката на зъбите, които го дъвчат?

Но колкото и това да беше интересно, не бях предвидила сестра ми, която си дойде по-рано от обикновено и веднага започна да ми трови живота с разказите си за Италия. Откак ходи във Венеция с родителите на Тиберий (в „Даниели“30), Коломб говори само за това. Като капак на всичко в събота отидоха да вечерят у някакви приятели на семейство Гренпар, които имат голямо имение в Тоскана. Само като казва Тоска-ана Коломб, изпада в захлас, и мама също. Запомнете, Тоскана не е хилядолетна земя. Тя съществува само за да даде на хора като Коломб, мама и Гренпар тръпката на притежанието. Тоска-ана им принадлежи също както Културата, Изкуството и всичко, което се пише с Главна буква.

Та по повод на Тоскана вече бях чула за магаретата, зехтина, светлината на залеза, долче вита и тем подобни. Но тъй като всеки път дискретно се бях измъквала, Коломб още не беше изпробвала върху мен любимата си история. Направи го, като ме видя на канапето, и унищожи дегустацията ми и бъдещата дълбока мисъл.

В имението на родителите на Тиберий имало кошери, от които събирали по един квинтал мед годишно. Тосканците наели пчелар, който върши цялата работа, за да пуснат на пазара мед с марката „имение Флибоджи“. Очевидно не го правели за пари. Но медът от имението Флибоджи се счита за най-добрия в света и това допринася за престижа на собствениците (рентиери), защото се използва в големите ресторанти от големите готвачи, които го превъзнасят… Коломб, Тиберий и родителите на Тиберий участвали в дегустация на мед, подобна на тази на вино, и Коломб не престава да говори за разликата между меда от мащерка и меда от розмарин. Много важно. До този момент я слушах разсеяно, мислейки за хрускането на шоколада, и си казвах, че ако спре дотук, значи леко съм се отървала.

Никога не можеш да очакваш такова нещо от Коломб. Изведнъж тя ме погледна злобно и започна да ми разказва за нравите на пчелите. Явно са им изнесли пълен курс и сбърканият мозък на Коломб е бил особено смутен от пасажа за брачните ритуали на цариците и търтеите. В замяна на това невероятната организация на кошера не й беше направила впечатление, докато аз я намирам за адски интересна, особено като се има предвид, че тези насекоми притежават кодиран език, който превръща в относителни дефинициите на словесния език, характерен за човека. Но това изобщо не интересува Коломб, макар и да би трябвало, защото все пак не е избрала диплома за тенекеджия, а подготвя магистратура по философия. Онова, което дълбоко я вълнува, е сексуалността на малките животинки.

Ще резюмирам цялата работа: когато пчелната царица е готова, тя започва своя брачен полет, следвана от рояк търтеи. Първият, който я настига, се сношава с нея и после умира, защото след акта половият му орган остава заклещен в пчелата, откъсва се и търтеят загива. Вторият търтей, достигнал царицата с цел сношение, трябва да извади с крачета половия орган на предишния и, разбира се, го постига същата съдба, и така нататък се изреждат до десет-дванайсет търтея, докато спермалната торбичка на царицата се запълни, което ще й позволи в продължение на четири-пет години да снася по двеста хиляди яйца годишно.

Ето какво ми разказва Коломб, гледайки ме злъчно и изпъстряйки разказа си с цинизми от рода на „Полага й се само веднъж и затова потрошава петнайсет!“. Ако бях Тиберий, нямаше да ми харесва гаджето ми да разказва тази история наляво и надясно. Защото веднага ти се иска да си поиграеш на евтина психология: когато едно момиче разказва, че на една женска са й нужни петнайсет мъжки, за да се задоволи, и че за да им се отблагодари, тя ги кастрира и убива, няма начин да не си зададеш някои въпроси.

Коломб е убедена, че това я прави „свободно-момиче-без-комплекси-което-приема-секса-естествено“. Но тя забравя, че ми разказва тази история само за да ме шокира и че съдържанието и не е безвредно. Първо на първо, за някой като мен, който мисли, че човекът е животно, сексът не е пикантен сюжет, а научен проблем. Намирам го за крайно увлекателен. И второ на второ, ще припомня на всички, че Коломб си мие ръцете по три пъти на ден и крещи при най-малкото съмнение за някой невидим косъм в банята (видимите косми са почти невероятни). Не знам защо, но мисля, че това много пасва на сексуалността на пчелните царици.

Но най-вече ме смайва как хората тълкуват природата и вярват, че могат да избягат от нея. Ако Коломб разказва точно тази история по точно този начин, то е, защото си мисли, че тя не я засяга. Ако се присмива на патетичната любовна игра на търтеите, то е, защото е убедена, че няма да сподели съдбата им. Но аз не виждам нищо шокиращо или пикантно в брачния полет на цариците и в съдбата на търтеите, защото се чувствам съвсем подобна на всички тези животинки, макар и нравите ми да са различни. Да живееш, да се храниш, да се възпроизвеждаш, да вършиш задачата, за която си роден, и да умреш — това наистина няма никакъв смисъл, но така стоят нещата. Колко арогантни са хората, като мислят, че могат да насилят природата, да избягат от съдбата си на малки биологични дадености… и колко са заслепени по отношение на жестокостта и насилието, на собствения им начин на живот, любов, възпроизвеждане и война с ближните си…

Лично аз мисля, че трябва да направим едно-единствено нещо — да открием задачата, за която сме родени, и да я вършим възможно най-добре с всички сили, без да търсим под вола теле и без да вярваме, че в нашата животинска природа има нещо божествено. Само така ще имаме чувството, че правим нещо съзидателно в момента, когато смъртта ни стигне. Свободата, решението, волята — всичко това са химери. Вярваме, че можем да правим мед, без да споделим съдбата на пчелите, но ние също сме нещастни пчели, обречени да изпълнят задачата си и после да умрат.