Елегантността на таралежа

1 Безкрайно малък

Тази сутрин Жасент Розен ми представи новия собственик на апартамента на Артенс.

Нарича се Какуро Нещо си. Не чух много добре, защото госпожа Розен винаги говори сякаш има хлебарка в устата, а пък и вратата на асансьора се отвори точно в този момент, за да пропусне господин Палиер-баща с цялото му високомерие. Той сухо ни поздрави и се отдалечи с припряната си крачка на забързан индустриалец.

Новият е господин на около шейсет години, доста представителен и доста японец. Той е по-скоро дребен, с набръчкано, но добре очертано лице. От него се излъчва добронамереност, но аз долавям и голяма решителност, весел нрав и силна воля.

За момента, без да мигне, той търпи неразбираемото кудкудякане на Жасент Розен. Все едно кокошка пред огромна купчина зърно.

— Добър ден, госпожо — бяха първите му и единствени думи, произнесени без никакъв акцент.

Аз веднага се вмъкнах в костюма на малоумна портиерка. Става дума за нов обитател, когото силата на навика все още не е убедила в моята умствена некадърност. Следователно трябва да положа специални педагогически усилия. Ограничавам се с вяло повтаряне на „да“, „да“ в отговор на истеричните залпове на Жасент Розен.

— Ще покажете на господин Нещо си (Шу?) общите помещения.

— Ще можете ли да обясните на господин Нещо си (Пшу?) как се разпределя пощата?

— В петък ще дойдат дизайнери. Ще можете ли да ги приемете вместо господин Нещо си (Опшу?) между десет и десет и половина?

И т.н.

Господин Нещо си не проявява никакво нетърпение и учтиво чака, като ме гледа с мила усмивка. Смятам, че всичко преминава много добре. Трябва само да изчакам госпожа Розен да се умори и да се прибера в леговището си.

И изведнъж:

— Изтривалката пред вратата на Артенс не е почистена. Нали ще го имате на предвид?

Защо винаги комедията трябва да стане трагедия? Разбира се, случва се и аз да кажа нещо погрешно, въпреки че го използвам като оръжие.

— Инфаркта ли е? — бях попитала Шабро, за да отвлека вниманието му от необичайните ми обноски.

Не съм толкова чувствителна, че една малка грешка да ме накара да си загубя ума. Трябва да приемаме у другите това, което си позволяваме сами; освен това Жасент Розен и хлебарката й са родени в Бонди в панелен комплекс, където асансьорите не са особено чисти, и спрямо нея се отнасям със снизхождение, което не изпитвам към „госпожа ще можете ли запетайка да приберете“.

При все това ето я трагедията: аз трепнах, чувайки на предвид, точно когато и господин Нещо си трепна, и ние се спогледахме. След тази безкрайно малка частица от времето, когато, сигурна съм, ние бяхме братя по език в общото ни страдание, което чрез потрепването на телата показа смущението ни, господин Нещо си ме гледа по съвсем друг начин.

Погледът му е нащрек.

И ето, че ме заговаря.

— Познавахте ли Артенс? Казаха ми, че били необикновено семейство?

— Не — отговарям аз, внимавайки, — не ги познавах добре, приличаха на останалите семейства.

— О, те бяха щастливо семейство — казва госпожа Розен, която видимо се отегчава.

— Знаете ли, всички щастливи семейства си приличат — казвам аз, за да се измъкна, — няма какво да се каже за тях.

— Но всяко нещастно семейство е нещастно посвоему — казва той и ме гледа странно и изведнъж, макар за втори път, аз трепвам.

Тъй като нещастието никога не идва само̀, Леон избира точно този момент, за да се промуши между краката ни, като приятелски докосва крачолите на господин Нещо си.

— Имам две котки — казва ми той. — Ще ми кажете ли как се казва вашата?

— Леон — отговаря вместо мен Жасент, като прекратява по този начин разговора, улавя господина под ръка и като ми благодари, без да ме погледне, го повежда към асансьора. Безкрайно внимателно той поставя длан върху ръката й и я задържа за миг.

— Благодаря, госпожо — казва ми той и се оставя да бъде отнесен от своето властно пернато.

2 Момент на просветление

Знаете ли какво значи неволно? За психоаналитиците то е плод на подмолните деяния на скритото несъзнателно. Каква безсмислена теория! Неволното е най-яркият белег на силата на осъзнатата ни воля, която използва всичките си хитрости, за да постигне целите си, когато емоцията й се противопоставя.

— Може би аз самата желая да бъда разкрита — казвам на Леон, който се е прибрал и, кълна се, вероятно е влязъл в заговор с вселената, за да изпълни желанието ми.

Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему е първото изречение от „Ана Каренина“, роман, който аз в качеството си на добра портиерка не би трябвало да съм чела. Не ми е разрешено и да трепна случайно при втората част на тази фраза в един момент на просветление, без да знам, че тя е от Толстой, защото ако неуките бяха чувствителни към голямата литература, без да я познават, тя не би могла да претендира за висотата, на която образованите хора я издигат.

Прекарвам деня в опити да се убедя, че се притеснявам за нищо и че господин Нещо си, който има достатъчно дебел портфейл, за да купи целия четвърти етаж, има други грижи освен паркинсоновите потрепвания на една умствено изостанала портиерка.

Към деветнайсет часа един младеж звъни в портиерната.

— Добър ден, госпожо — казва ми той с перфектно произношение, — казвам се Пол Нгуен и съм частен секретар на господин Озу.

Подава ми визитна картичка.

— Ето номера на мобилния ми телефон. При господин Озу ще дойдат майстори и не желаем това да ви задължи да вършите допълнителна работа. Ето защо при най-малкия проблем можете да ме повикате и аз веднага ще дойда.

Вероятно сте забелязали в този момент от интригата, че пиеската е лишена от диалози, които обикновено се познават по редуването на тиретата пред различните реплики.

Би трябвало да има нещо като:

— Много ми е приятно, господине.

После:

— Разбира се, ще ви се обадя на всяка цена.

Но очевидно няма такива.

Причината е, че без да се насилвам, аз съм онемяла. Съзнавам, че устата ми е отворена, но от нея не излиза никакъв звук и ми е жал за красивия младеж, принуден да гледа седемдесеткилограмовата жаба на име Рьоне.

Обикновено в този момент героят казва:

— Говорите ли френски?

Но господин Пол Нгуен ми се усмихва и чака.

С херкулесово усилие успявам да кажа нещо.

Всъщност отначало се чува само:

— Грмблл.

Но той продължава да чака със същото великолепно себеотрицание.

— Господин Озу ли? — казвам аз мъчително с глас, напомнящ гласа на Юл Бринър:

— Да, господин Озу. Не знаехте ли името му?

— Не — отговорих с мъка. — Не го чух добре. Как се пише?

— О, з, у — и се произнася както се пише.

— Аха — казвам аз. — Японско име, нали?

— Да, госпожо. Господин Озу е японец.

Той любезно се сбогува, аз измърморвам едно охтичаво „приятна вечер“ и се стоварвам на стола, изблъсквайки Леон.

Господин Озу. Питам се дали не сънувам нещо безумно със съспенс, макиавелично преплитане на действията, дъжд от съвпадения, развръзка по нощница с дебела котка в краката ми и прегракнал будилник, сверен с радио Франс Интер.

Но всъщност ние знаем, че сънното и будното състояние имат различна структура и вслушвайки се в своите сетивни възприятия, знам със сигурност, че съм будна.

Господин Озу! Синът на кинорежисьора? Племенникът му? Или някой далечен братовчед.

Ама че работа!

Дълбока мисъл №9

Господинът, който е купил апартамента на Артенс, е японец! Казва се Какуро Озу! Ама че късмет, защо това се случи точно преди да умра! Дванайсет и половина години, прекарани в културна нищета, и точно когато идва един японец, аз трябва да си отида от този свят… Наистина е много несправедливо.

Но поне виждам положителната страна на нещата: той е тук и на всичко отгоре вчера водихме много интересен разговор. Първо, трябва да кажа, че всички в нашия дом са абсолютно луди по господин Озу. Мама говори само за това, татко като никога я слуша, а обикновено мисли за други неща, докато тя плещи за дребните случки в кооперацията. Коломб ми сви учебника по японски, а госпожа Дьо Броли дойде да пие чай вкъщи — нещо невписано в аналите на улица „Грьонел“ №7. Ние живеем на петия етаж точно над бившия апартамент на Артенс, където напоследък имаше ремонт — ама направо гигантски ремонт! Ясно беше, че господин Озу е решил да смени всичко, и всички умираха от желание да видят промените. В света на изкопаемите и най-малкото хлъзване на камъче по скалата може да предизвика серийни сърдечни кризи — а какво да кажем, когато някой взривява планината! С една дума, госпожа Дьо Броли умираше от желание да хвърли едно око на четвъртия етаж и успя да накара мама да я покани, когато я срещна миналата седмица във входа. И знаете ли под какъв претекст? Наистина е смешно. Госпожа Дьо Броли е жена на господин Дьо Броли, държавният съветник, който живее на първия етаж и влезе в Държавния съвет при Жискар. Той е такъв консерватор, че не поздравява разведените. Коломб го нарича дърт фашага, защото никога нищо не е прочела за френската десница, а татко го смята за съвършен образец на склероза на политическите идеи. Жена му е като него: костюм, перлена огърлица, стиснати устни и сюрия внуци, всички на име Грегоар или Мари. До този момент тя едва-едва поздравяваше мама (която е социалистка, боядисва си косата и носи остри обувки). Но миналата седмица скочи върху нас, като че ли животът й зависеше от това. Бяхме във входа, връщахме се от пазар и мама беше в много хубаво настроение, защото беше намерила ленена покривка за двеста и четирийсет евро. Помислих си, че имам слухови халюцинации. След обичайните „добър ден, госпожо“ госпожа Дьо Броли каза на мама: „Искам да ви попитам нещо“. Предполагам, че само от тези думи устата я беше заболяла. „Моля ви“, каза мама с усмивка (заради покривката и антидепресантите). „Моята снаха, жената на Етиен, не е много добре и мисля, че трябва да се подложи на терапия“. „Така ли?“, каза мама и се усмихна още по-широко. „Ами да, знаете ли, нещо като психоанализа“. Госпожа Дьо Броли приличаше на охлюв, загубен в пясъците на Сахара, но все пак се държеше. „Да, разбирам“, каза мама. „И с какво мога да ви помогна, скъпа госпожо?“. „Ами подразбрах, че вие добре познавате този вид… как да кажа… този вид подход… и бих искала да го обсъдя с вас, това е“. Мама не можеше да се нарадва на късмета си: ленена покривка, перспективата да изложи всичките си познания по психоанализа и госпожа Дьо Броли, която я прелъстяваше като Саломе със седемте воала, — о, какъв прекрасен ден! Тя знаеше много добре, че в деня, когато семейство Дьо Броли проявят действително интерес към психоанализата, голистите ще запеят „Интернационала“ и че внезапният й успех означаваше единствено „площадката на петия е непосредствено над четвъртия“. Но реши да прояви великодушие и да покаже на госпожа Дьо Броли колко е добра и колко широки са възгледите на социалистите — ала като предварително я подложи на лек тормоз. „Разбира се, на драго сърце, скъпа госпожо. Искате ли да мина някоя вечер у вас, за да поговорим“. Госпожа Дьо Броли я погледна, сякаш имаше запек, не беше предвидила тоя номер, но много бързо се съвзе и като светска дама каза: „Не, не, не искам да ви карам да слизате, аз ще се кача при вас“. Мама беше напълно задоволена и не настоя. „Добре тогава, днес следобед съм вкъщи, елате на чаша чай към седемнайсет часа“.

Следобедният чай беше върхът. Мама направи всичко както трябва: извади чаения сервиз, подарък от баба, с позлата и зелени и розови пеперуди, поднесе сладкиши от Ладюре, но все пак захарта беше от тръстика (предпочитана от левицата). Госпожа Дьо Броли, която беше прекарала половин час на долната площадка, имаше леко смутен, но доволен вид. И учуден. Мисля, че тя си представяше апартамента ни другояче. Мама й изсвири цялата партитура на добрите обноски и светски разговор, включвайки експертен коментар върху добрите марки кафе. После сведе леко и съчувствено глава и каза: „Значи, скъпа госпожо, вие се тревожите за снаха си?“. „Хм, да, да…“, отговори госпожата, която почти беше забравила повода и се чудеше какво да каже. „Депримирана е“, беше единственото нещо, което й дойде на ум. Тогава мама премина на по-горна скорост. След всички щедрости сега трябваше да представи сметката. Госпожа Дьо Броли трябваше да изслуша пълен курс за фройдизма, включващ няколко пикантни анекдота за сексуалните нрави на Месията и на апостолите му (с един пасаж бомба за Мелани Клайн) и изпъстрен с препратки към ДОЖ и лаичността на френското образование. Всичко от край до край. Госпожа Дьо Броли реагира като добра християнка. Понесе атаката с възхитителен стоицизъм, убеждавайки се, че по този начин евтино изкупва своя грях — любопитството. И двете се разделиха доволни, но по различни причини и вечерта на масата мама каза: „Госпожа Дьо Броли е фанатичка, но може да бъде очарователна“.

С една дума, господин Озу възбужда всички. Олимп Сен Нис казала на Коломб (която я ненавижда и я нарича свинска вода ненапита), че той има две котки и че тя умира от желание да ги види. Жасент Розен постоянно коментира какво става на четвъртия етаж и всеки път изпада в транс. Аз също съм заинтригувана, но не по същите причини. Ето какво се случи.

Качих се с господин Озу в асансьора и той остана блокиран между втория и третия етаж за десетина минути, защото някой тъпак лошо беше затворил решетката, преди да се откаже да пътува с него и да слезе по стълбите. В такива случаи трябва да чакаш някой да види, че асансьорът е блокирал, или ако продължава дълго време, трябва да извикаш съседите, но като спазваш приличието, което никак не е лесно. Ние не викахме. Имахме време да се запознаем. Всички дами биха продали душите си на дявола, за да бъдат на моето място. Бях доволна, защото японското у мен е винаги доволно, когато разговаря с истински японски господин. Но най-много ми хареса съдържанието на разговора. Отначало той ми каза: „Майка ти ми спомена, че учиш японски. На какво ниво си?“. Отбелязах между другото, че мама пак беше се раздрънкала, за да се прави на интересна, след което отговорих на японски. „Да, господине, знам малко японски, но не много добре“. Той ми каза на японски: „Искаш ли да поправям произношението ти?“ и веднага го преведе на френски. Оцених това. Мнозина биха казали „О, колко добре говориш, браво, супер е!“, макар че вероятно произнасям с акцент на крава от Ландите. Отговорих на японски „Моля, господине“, той поправи една интонация и ми каза пак на японски „Наричай ме Какуро“. Отговорих на японски „Да, Какуро сан“ и двамата се разсмяхме. И след това разговорът (на френски) стана невероятен. Той веднага ми каза: „Много се интересувам от нашата портиерка госпожа Мишел. Интересува ме мнението ти“. Познавам мнозина, които биха се помъчили да измъкнат нещо от мен, ей така, без да го показват. А той си го заяви направо. „Убеден съм, че тя не е онова, за което я мислим“.

От известно време и аз имам подозрения. Отдалече тя си е портиерка. Отблизо… ами отблизо има нещо странно. Коломб я ненавижда и мисли, че е отрепка. Но за Коломб е отрепка всеки, който не отговаря на нейната културна норма, а културната норма на Коломб е власт в обществото и блузи от Агнес Б. Госпожа Мишел… Как да кажа? От нея се излъчва интелект. При това тя се старае, хм, явно е, че прави всичко възможно да се прави на портиерка и да изглежда слабоумна. Но аз съм я наблюдавала, когато говори с Жан Артенс, когато говори на Нептун зад гърба на Диан, когато гледа дамите от блока, които минават край нея, без да я поздравят. Госпожа Мишел притежава изяществото на таралежа: отвън тя е бронирана с бодли, прилича на истинска крепост, но имам чувството, че отвътре е изискана като таралежите, които са на пръв поглед лениви, яростно самотни и ужасно изящни животинчета.

Но пък признавам, че не съм екстрасенс. Ако не беше онази случка, и аз щях да виждам онова, което виждат другите — една портиерка, която обикновено е в лошо настроение. Ала неотдавна се случи нещо и е странно, че въпросът на господин Озу бе зададен точно сега. Преди две седмици Антоан Палиер бутна количката на госпожа Мишел, докато тя отваряше вратата си. Антоан Палиер е син на господин Палиер, индустриалецът от шестия етаж, който поучава татко как трябва да се управлява Франция и продава оръжие на международни престъпници. Синът не е толкова опасен, защото е истински кретен, но човек никога не знае: способността да вредиш е често семеен капитал. Та значи Антоан Палиер обърна количката на госпожа Мишел. Цвеклото, юфката, кубчетата бульон и марсилският сапун се изсипаха и от падналата на пода количка за миг се показа книга. Казвам за миг, защото госпожа Мишел се втурна да прибира всичко, гледайки Антоан с гняв (той явно не мислеше да мръдне и малкия си пръст), но и с известно безпокойство. Той нищо не забеляза, но аз нямах нужда от повече време, за да разбера каква книга или по-точно какъв вид книга имаше в чантата на госпожа Мишел, защото има куп подобни на бюрото на Коломб, откак тя учи философия. Това е книга на издателство „Врин“, супер специализиран издател на философска литература. Какво търси подобна книга в чантата на една портиерка? — беше въпросът, който си зададох за разлика от Антоан Палиер.

И аз така мисля, казах аз на господин Озу и от съседски отношенията ни станаха по-интимни — заговорнически. Разменихме впечатленията си за госпожа Мишел, господин Озу каза, че се обзалага, че тя е образована принцеса в нелегалност, и се разделихме, като си обещахме да започнем разследване.

Та ето каква е дълбоката ми мисъл за днешния ден: за първи път срещам някого, който търси хората и вижда отвъд тях. Може да изглежда банално, но все пак мисля, че е дълбоко. Никога не прозираме отвъд нашите убеждения и, нещо по-лошо, отказали сме се от срещата с другия, срещаме само себе си, без да се познаем в тези постоянни огледала. Ако го разберем, ако осъзнаем, че винаги гледаме само себе си в другия, че сме сами в пустинята, ще полудеем. Когато мама поднася сладкиши от Ладюре на госпожа Дьо Броли, тя разказва на себе си историята на своя живот и вкусва само своята сладост. Когато татко си пие кафето и чете вестника, той се съзерцава в огледало по метода на Куе23. Когато Коломб говори за лекциите на Мариан, тя плещи за собственото си отражение, и когато хората минават покрай портиерката, не виждат нищо, защото тя не са те.

Моля съдбата да ми предостави шанса да виждам отвъд себе си и да срещна някого.

3 Под кората на дървото

После минават няколко дни.

Както всеки вторник Мануела идва в портиерната. Докато затваря вратата, успявам да чуя Жасент Розен, която разговаря с младата госпожа Мьорис пред асансьора, който все не идва.

— Синът ми каза, че с кутайците не можеш да се разбереш.

Заради хлебарката в устата госпожа Розен не казва китайци, а кутайци.

Винаги съм мечтала да посетя Кутай. Много по-интересно е, отколкото да отидеш в Китай.

— Той уволни баронесата — съобщава Мануела с порозовели бузи и блестящи очи — и всички останали.

Правя невинна физиономия и питам:

— Кой?

— Ами господин Озу! — възкликва Мануела и ме гледа с укор.

Трябва да кажа, че от две седмици кооперацията се занимава само с нанасянето на господин Озу в апартамента на покойния Пол Артенс. В това закостеняло място, сковано от ледовете на властта и безделието, пристигането на нов обитател и безумните начинания, които по негово нареждане извършиха майстори, толкова много на брой, че дори Нептун отказа да души всичките — идването му предизвика буря от възбуда и паника. Защото общоприетият стремеж за запазване на традициите и съответното неодобрение на всичко, което от близо и далеч напомня новопридобито богатство — показността в ремонта и обзавеждането, покупката на техника и злоупотребата с ястия по поръчка — си съперничеше с една по-дълбока жажда, залегнала в червата на всички тези ослепели от скука души: жаждата за нещо ново. Ето защо домът на улица „Грьонел“ №7 две седмици следеше с трепет сноването на бояджии, дърводелци, водопроводчици, доставчици на кухни, мебели, килими, електронни уреди и най-сетне на преносвачи, наети от господин Озу, за да преобразят изцяло четвъртия етаж, който всички умираха от желание да посетят. Жос и Палиер вече не ползваха асансьора и откривайки нови физически сили, по всяко време се разхождаха на площадката на четвъртия етаж, откъдето трябваше непременно да минат, за да излязат от вкъщи и съответно да влязат. Те бяха обект на всеобща завист. Бернадет дьо Броли направи всичко възможно да бъде поканена на чай у Соланж Жос, макар че тя беше социалистка, а Жосент Розен доброволно предложи услугите си да занесе на Сабин Палиер пакет, оставен в портиерната, който аз лично, доволна, че няма да се качвам до шестия етаж, й връчих с лицемерни преструвки.

Защото само аз старателно отбягвах господин Озу. Срещнахме се два пъти, но той не беше сам и учтиво ме поздрави, а аз му отвърнах със същото. У него нищо не издаваше други чувства освен любезност и добронамерено безразличие. Но както децата надушват под кората на условностите истинската същност на хората, моят вътрешен радар, обзет от внезапна паника, ми казваше, че господин Озу ме наблюдава с търпеливо внимание.

Неговият секретар изпълняваше всички задачи, изискващи контакт с мен. Обзалагам се, че Пол Нгуен също бе причина за магическото въздействие на идването на господин Озу върху автохтонното население. Не бях виждала по-красив младеж. От Азия и баща си виетнамец той беше взел изискаността и тайнственото спокойствие. На Европа и майка си (руска емигрантка) дължеше високия си ръст и славянските скули, както и светлите си, леко дръпнати очи. У него се съчетаваха мъжествеността и изяществото, той беше синтез на мъжка красота и ориенталска кротост.

Бях научила произхода му в края на един изпълнен със суматоха следобед, когато видях, че е много зает, и тъй като позвъни в портиерната, за да ме предупреди, че на другия ден сутринта ще дойде нова армия доставчици, аз го поканих на чаша чай, която той прие съвсем просто. Разговаряхме в атмосфера на прелестна отпуснатост. Кой би казал, че един млад, хубав и компетентен младеж — защото той беше такъв, както се уверихме от начина, по който организира ремонтните работи, и без никога да изглежда уморен или претоварен, ги доведе спокойно до край — може да бъде толкова лишен от снобизъм? Когато си тръгна, благодарейки ми сърдечно, аз разбрах, че с него съм забравила дори мисълта да се преструвам.

Но да се върнем на последната новина.

— Той уволни баронесата и всички останали.

Мануела не крие възторга си. Напускайки Париж, Ана Артенс се заклела на Виолет Грьолие, че ще я препоръча на новия собственик. Господин Озу, отнасящ се с респект към желанията на вдовицата, на която купуваше имота и разбиваше сърцето, се съгласил да се срещне с протежетата й и да разговаря с тях. Двамата Грьолие, с препоръките на Ана Артенс, можеха да намерят прекрасно място в добър дом. Но Виолет лудо се надявала, че ще остане там, където според собствените й думи прекарала най-хубавите си години.

— Да замина е все едно да умра — казала тя на Мануела. — Не говоря за вас, мила. Вие ще трябва да се примирите.

— Ще се примиря друг път — казва Мануела, която откак по мой съвет прочете „Отнесени от вихъра“, се изживява като Скарлет от Аржантьой. — Тя си отива, а аз оставам!

— Господин Озу ви е взел на работа?

— Представяте ли си, той ме взима на работа за дванайсет часа и ще ми плаща като на принцеса.

— Дванайсет часа! — казвам аз. — И какво ще правите?

— Ще напусна госпожа Палиер — отговаря тя въодушевено, — ще напусна госпожа Палиер.

И тъй като с истински хубавите неща може да се прекалява, тя казва за трети път:

— Ще напусна госпожа Палиер.

Няколко минути мълчаливо се наслаждаваме на този водопад от добри дела.

— Ще направя чай — казвам, прекъсвайки блаженството ни. — Бял чай, за да отпразнуваме събитието.

— О, забравих — казва Мануела, — донесох ви това.

И тя изважда от чантата си торбичка от кремава коприна.

Развързвам синята кадифена панделка. Вътре като мрачни диаманти блестят бонбони от черен шоколад.

— Ще ми плаща двайсет и две евро на час — казва Мануела, докато подрежда чашите, и сяда отново, след като любезно е помолила Леон да отиде да се поразходи. — Двайсет и две евро! Представяте ли си? Другите ми плащаха осем, десет, единайсет! Оная фукня Палиер ми плаща по осем евро и хвърля мръсните си гащи под леглото.

— Той също може би забравя гащите си под леглото — казвам аз усмихната.

— О, той не е такъв — казва Мануела и внезапно се замисля. — Надявам се, че ще се справя във всеки случай. Защото горе има много странни неща, знаете ли. Всички тези бонзи, дето трябва да се поливат и пръскат.

Мануела говори за бонзаите на господин Озу. Доста високи, с източени форми и без измъчения вид, който обикновено създава неприятно впечатление, те ми се сториха, докато ги пренасяха във входа, сякаш идваха от друг век, а шумолящите им листа създаваха беглото видение на далечна гора.

— Никога не съм си мислела, че дизайнерите правят така. Всичко чупят и всичко преправят.

За Мануела дизайнерът е призрачно същество, което подрежда възглавнички по скъпи канапета и отстъпва две крачки назад, за да види ефекта.

— Къртят стени с чук — беше ми казала преди една седмица задъхана, преди да се втурне по стълбите с огромна метла в ръка. — Много е хубаво сега. Бих искала да го видите.

— Как се казват котките му? — питам, за да я отвлека и да избия от ума й тази опасна идея.

— О, те са великолепни! — казва тя, гледайки Леон със съжаление. — Слаби са и вървят безшумно, ей така.

Ръката й прави странен вълнообразен жест.

— Знаете ли им имената? — питам отново.

— Женската се казва Кити, но не запомних името на мъжкия.

Капка студена пот се спуска по гръбначния ми стълб с рекордна скорост.

— Да не е Левин? — подсказвам аз.

— Да — казва ми тя. — Точно така. Левин. Откъде знаете?

Тя смръщва вежди.

— Нали не е оня революционер?

— Не — казвам аз. — Революционерът е Ленин. Левин е герой от един велик руски роман. Кити е жената, която обича.

— Той смени всички врати — казва Мануела, която великите руски романи интересуват умерено. — Сега се плъзгат. И да ви кажа право, така е много по-практично. Питам се защо не ги правят така. Печели се място и не е толкова шумно.

Колко е вярно. Още един път Мануела прави онзи умел синтез, от който винаги се възхищавам. Но тази безобидна забележка буди у мен и едно прелестно усещане, дължащо се на други причини.

4 Разрив и непрекъснатост

Две причини, също свързани с филмите на Озу.

Първата е в самите плъзгащи се врати. Още в първия филм, Вкусът на ориза със зелен чай, бях омаяна от японското жизнено пространство и от плъзгащите се врати, които отказват да прогонват пространството и леко се плъзгат по невидими релси. Защото когато отворим врата, ние преобразуваме помещенията по много еснафски начин. Нарушаваме целостта на простора и създаваме пукнатина, неуместна поради лошите си пропорции. Ако размислим, няма нищо по-грозно от отворената врата: в стаята, където се намира, тя представлява разрив, провинциално и паразитно допълнение, нарушава единството на пространството. В съседното помещение тя предизвиква хлътване, зейнала пукнатина, при това безсмислена, залутана насред част от стена, която би предпочела да остане цяла. И в двата случая тя нарушава простора без никаква полза освен свободата да се движим, която обаче може да се получи и по много други начини. Плъзгащата врата избягва препятствията и увеличава пространството. Без да промени равновесието му, тя позволява то да се преобрази. Когато се отвори, двете помещения общуват, без да си пречат. Когато се затвори, тя връща на всяко от тях неговата цялост. Разделянето и събирането се извършват без насилие. Животът е спокойна разходка, докато при нас тя прилича на продължителна поредица от взломове.

— Истина е — казвам аз на Мануела. — По-практично е и не е толкова брутално.

Втората причина идва от една мисловна асоциация, която от плъзгащите се врати ме доведе до краката на жените. Във филмите на Озу не могат да се преброят кадрите, в които някой актьор дръпва вратата, влиза вкъщи и се събува. Жените имат особен талант за тези последователни действия. Те влизат, плъзват вратата покрай стената, правят няколко ситни стъпки, които ги отвеждат до по-издигнатото пространство, където са разположени стаите за живеене, като събуват, без да се навеждат, обувки без връзки, и с плавно и грациозно движение на краката се завъртат и изкачват на подиума заднишком. Полите им леко се издуват, сгъването на коляното, необходимо, за да се изкачат, е енергично и точно, тялото с лекота следва това полузавъртане на стъпалата, което продължава със странно спънато ходене, сякаш глезените им са вързани. Но докато обикновено възпрепятстваните жестове създават чувство за принуда, малките стъпки, раздвижени от необясним ритъм, превръщат стъпалата на вървящите жени в произведения на изкуството.

Когато ние, западняците, крачим, се опитваме — защото културата ни го изисква — да възстановим чрез продължителността на едно движение, което възприемаме за непрекъснато, онова, което според нас е същността на живота: ефикасността без препятствия, плавното изпълнение, изобразяващо поради липсата на разрив жизнения порив, чрез който всичко се постига. Ловуващият гепард е нашата западна норма: всичките му жестове се сливат хармонично, не можеш да ги различиш един от друг и бягането на голямата дива котка ни се струва едно-единствено и продължително движение, символизиращо дълбокото съвършенство на живота. Но когато японските жени нарушават със ситните си насечени стъпки мощното разгръщане на естественото движение, макар че би трябвало да изпитаме онова мъчително чувство, което овладява душата при гледката на насилената природа, то обратно, у нас се поражда странно блаженство, сякаш разривът предизвиква възторга, а песъчинката — красотата. Чрез това нарушение на свещения ритъм на живота, чрез този възпрепятстван ход, чрез съвършенството, родено от принудата, ние достигаме до парадигмата на Изкуството.

И тогава, изхвърлено вън от природата, която би искала то да е непрекъснато, и превърнало се поради прекъснатостта си в отрицание и забележителност, движението става естетическа творба.

Защото Изкуството е животът, но с друг ритъм.

Дълбока мисъл №10

Обикновено сутрин винаги си оставям малко време, за да послушам музика в стаята си. Музиката играе голяма роля в живота ми. Тя ми позволява да понасям… ами… онова, което трябва да понасям: сестра ми, мама, колежа, Ашил Гран-Ферне и т.н. Музиката не е само удоволствие за ухото, както кулинарното изкуство за небцето или живописта за очите. Ако си пусна някое музикално парче сутрин, то това не е много оригинално, но пък дава тон на целия ми ден. Много е просто и същевременно е малко сложно за обяснение: мисля, че можем да избираме настроенията си, защото имаме многопластово съзнание и начин да проникнем в тези пластове. Например, за да напиша дълбока мисъл, трябва да се разположа в много специален пласт, в противен случай идеите и думите не идват. Трябва да забравя за себе си и същевременно да бъда супер съсредоточена. Но това не е въпрос на „воля“, а механизъм, който можеш да задействаш или не, както когато си почесваш носа или правиш кълбо назад. А най-добрият начин да задействаш този механизъм е някое кратко музикално парче. Например, когато искам да се отпусна, слагам нещо, което да ми внуши резервирано настроение, сякаш нещата не ме засягат наистина, а ги гледам все едно гледам филм, някакво „отдалечено“ съзнание. Обикновено за този пласт използвам джаз или Дайър Стрейтс (да живее mp3) — въздействието е по-продължително, но трябва да изчакаш началото му.

Та тази сутрин си слушах Глен Милър, преди да тръгна за колежа. Вероятно не беше минало достатъчно време, защото когато се случи оня инцидент, имах час по френски с госпожа Мегр24 (която е жив антоним, толкова е шишкава). Освен това се облича в розово. Обожавам розовото, според мен с този цвят се отнасят несправедливо, смятат, че е за бебета или за силно гримирани жени, а всъщност розовото е много изискан и нежен цвят и често се среща в японската поезия. Но розовото на госпожа Мегр напомня конфитюр и прасета. С една дума, тази сутрин имах, час по френски с нея. Само по себе си това е кошмар, френският с госпожа Мегр се свежда до дълга поредица от технически упражнения, независимо дали се занимаваме с граматика, или четем текстове. За нея текстът като че ли е бил написан, за да можем да установим героите, повествователя, топосите, перипетиите, времето на разказа и т.н. Мисля, че на нея никога не й е дошло на ум, че текстът е написан преди всичко за да бъде прочетен и да предизвика чувства у читателя. Можете ли да си представите, че тя никога не ни е задавала въпроса „харесвате ли този текст/тази книга“, а всъщност това е единственият въпрос, който може да даде някакъв смисъл на изучаването на повествователните гледни точки или на конструкцията на разказа… Да не говорим за факта, че учениците от средния курс са по-отворени към литературата, отколкото тези в горния курс или студентите. Обяснявам: на нашата възраст, стига само да ни говори за нещо със страст и като докосне подходящите струни (тези на любовта, бунта, жаждата за нещо ново и т.н.), човек има всички шансове да успее. Нашият учител по история господин Лермит за два часа успя да ни увлече, като ни показа снимки на хора с отрязани ръце и устни, защото са нарушили закона на Корана, понеже са извършили кражба или са пушили. Но той не го направи в стила на филмите на ужасите. Бяхме потресени и слушахме внимателно следващия урок, който ни предупреждаваше за безумието на хората и по-специално на исляма. И ако госпожа Мегр си беше направила труда да ни прочете развълнувано някои стихове на Расин (Нима е възможно да мръкне и съмне,/ без Тит Береника отново да зърне?25), тя щеше да види, че обикновеният тийнейджър е напълно узрял за любовната трагедия. В горния курс е по-трудно: вече се усеща наближаването на зрялата възраст, вече всички са наясно с нравите на възрастните и се питат каква роля и какво място ще заемат в пиесата и освен това нещо вече се е изкофтило, аквариумът не е много далеч.

И когато тази сутрин към обичайната тъпотия на урок по литература без литература и на урок по езика без разбиране на езика се добави и чувството ми за врели-некипели, аз не можах да се въздържа. Госпожа Мегр правеше обобщение за качественото прилагателно епитет под претекст, че в съчиненията ни то изобщо липсвало „а бе, макар че вие би трябвало да умеете да го употребявате, след като сте изкарали трети клас“. „А бе не съм виждала толкова невежи ученици“, добави тя, като специално гледаше Ашил Гран-Ферне. Не обичам Ашил, но този път бях съгласна с него, когато зададе въпроса си. Мисля, че трябваше да го направи. Освен това учител по език не може да бека. Все едно метач да не събере добре боклука. „И за какво служи граматиката?“, попита той. „Би трябвало да знаете, отговори госпожа Платена-да-ни-обяснява — именно-това“. „Де да знам — каза Ашил както никога искрено, — никой не си е направил труда да ни го обясни“. Госпожа Мегр въздъхна дълбоко, сякаш искаше да каже: „Няма ли да престанете с тъпите си въпроси“, и отговори: „Служи, за да говорим и пишем добре“.

Та тогава направо получих сърдечна криза. Не съм чувала нещо по-абсурдно. Не искам да кажа, че не е вярно, а че наистина е абсурдно. Да кажеш на тийнейджъри, които вече знаят да говорят и да пишат, че граматиката служи именно за това, е като да кажеш на някого, че трябва да прочете историята на клозета през вековете, за да знае да пишка и ака. Ами че това е безсмислено! Ако поне ни беше показала с примери, че трябва да знаем известен брой неща за езика, за да го използваме добре, съгласна съм, защо не, това е предварително условие. Например, че трябва да умееш да спрягаш глаголите във всички времена, за да избегнеш груби грешки, които ще те изложат на някоя светска вечеря („Щял съм да дойда по-рано, но вземах грешен път“). Или че за да напишеш покана на някого, за да дойде на купон във Версай, трябва да знаеш как се съгласува прилагателното епитет — така ще си спестиш неща от рода на „Драги приятелко, можете ли да дойдете във Версай тази вечер. Ще ви бъда признателен. Маркиза Гран-Верне“. Но ако госпожа Мегр си мисли, че граматиката служи само за това… Че ние умеем да спрягаме глагола, преди да разберем какво е това глагол. Знанието може да ни помогне, но не смятам, че това е най-важното.

Аз мисля, че граматиката е един от пътищата към красотата. Когато говорим, четем или пишем, винаги знаем кога сме казали красива фраза или кога четем красива фраза. Способни сме да различим красивия израз или красивия стил. Но когато се занимаваме с граматика, имаме достъп до друго измерение на красотата на езика. Граматиката ни помага да го разчупим, да видим как е направен, да го видим гол, така да се каже. И точно това е прекрасно — казваме си: „Колко хубаво е направен, колко е готин! Колко е устойчив, остроумен, богат, нюансиран“. Лично аз само като си помисля колко вида думи има и че трябва да ги познавам, за да разбера употребата им и възможните им комбинации, направо се прехласвам. Смятам, че няма нищо по-красиво например от това, че в езика има съществителни и глаголи. Знаете ли това, и вече се стигнали до сърцевината на всеки изказ. Великолепно е, нали? Съществителни, глаголи…

Може би, за да достигнеш до тази красота на езика, която граматиката разкрива, трябва да изпаднеш в някакво особено състояние на съзнанието? Лично аз мисля, че го достигам без усилие. Когато бях на две години и слушах как говорят възрастните, изведнъж разбрах как е направен езикът. Уроците по граматика за мен винаги са били по-късни синтези и може би терминологични уточнения. Дали могат да се научат добре да говорят и пишат децата, като се занимават с граматика, ако не са имали онова просветление, което имах аз? Не знам. Междувременно всички госпожи Мегр на земята би трябвало по-скоро да се запитат кое музикално парче да пуснат на учениците си, за да изпаднат в граматичен възторг.

Та значи казах на госпожа Мегр: „Изобщо не е така, това, което казвате, е ограничено“. В класа настъпи пълна тишина, защото обикновено аз не си отварям устата и защото възразих на даскалицата. Тя ме погледна с изненада, после се намуси като всички даскали, когато усетят, че задухва северен вятър и че кроткият им урок за прилагателното епитет може да се превърне в съд над педагогическите им методи. „А вие какво ще кажете, госпожице Жос?“, попита тя кисело. Всички стаиха дъха си. Ако отличничката на класа не е доволна, това е лошо за преподавателското тяло, най-вече когато то е шишкаво. Следователно сутринта предлагаше трилър и гладиаторски игри на една и съща цена: всички чакаха изхода от двубоя, който, надяваха се, щеше да бъде кръвопролитен.

„Ами — казах аз — когато четем Якобсон, става ясно, че граматиката е цел, а не обикновен учебен предмет: тя е достъп до красотата на езика, а не някаква цака, която служи да се справяш добре в обществото“. „Цака! Цака — повтаряше тя с облещени очи. — За госпожица Жос граматиката е цака!“.

Ако добре беше чула фразата ми, тя щеше да разбере, че за мен, точно обратно, граматиката не е цака. Но мисля, че името на Якобсон окончателно я извади от релсите, да не говорим, че всички се хилеха, включително Канел Мартен, без да са разбрали нищо от това, което казах, но чувствайки, че даскалицата се е издънила. Всъщност не съм чела нищо от Якобсон. Може да съм вундеркинд, но предпочитам комикси или литература. Обаче една приятелка на мама (която е професор в Университета) вчера говореше за Якобсон (докато нагъваха в пет часа камамбер и червено вино). И изведнъж си спомних за него тази сутрин.

В този момент, чувствайки как се зъби глутницата, съжалих. Съжалих госпожа Мегр. Пък и не обичам линчуването. То не прави чест на никого. Да не говорим, че не желая някой да почне да рови доколко познавам Якобсон и да започне да се съмнява в реалността на моя коефициент за интелигентност.

Ето защо дадох заден ход и повече нищо не казах, спечелих си два часа допълнителна работа, а госпожа Мегр спаси даскалската си кожа. Но докато излизах от клас, усетих как тревожните й очички ме проследиха до вратата.

На път за вкъщи си казах: нещастни са бедните духом, които не познават нито красотата на езика, нито възторга от него.

5 Приятно впечатление

Но Мануела, безразлична към краката на японските жени, вече се е понесла към други страни.

— Госпожа Розен ще се пукне от яд, ако няма две еднакви лампи.

— Така ли? — питам слисана.

— Точно така — отговаря тя. — Какво толкова? У Розен всички неща са по две, защото ги е страх, че нещо ще им липсва. Знаете ли любимата история на госпожата?

— Не — казвам аз, очарована от върховете, към които ни води разговорът.

— През войната дядо й — той трупал какво ли не в мазето — спасил семейството си, защото услужил на някакъв германец, който търсел макара да си зашие копчето на униформата. Ако не му бил дал макарата, край, всички щели да си заминат по реда. Та ако щете вярвайте, но в шкафовете и в мазето тя има от всичко по две бройки. А дали е по-щастлива? Дали виждаме по-добре в стаята, защото има две еднакви лампи?

— Никога не съм мислила за това — казвам аз. — Вярно е, че украсяваме интериора си с голяма редундантност26.

— С какво? — пита Мануела.

— С повторения, както у Артенс. По две еднакви лампи и вази на камината, по два идентични фотьойла от двете страни на канапето, две нощни масички, ред еднакви буркани в кухнята…

— Сега, като ми го казахте, не става дума само за лампите. У господин Озу няма две еднакви неща. И трябва да ви кажа, че впечатлението е приятно.

— Приятно в какъв смисъл? — питам аз.

Тя се замисля за миг, като бърчи чело.

— Приятно като след празник, когато си преял. Мисля за момента, когато всички са си отишли… Мъжът ми и аз отиваме в кухнята, аз правя супа от пресни зеленчуци, нарязвам на ситно пресни гъби и си ядем супата с гъбите в нея. Все едно бурята е преминала и всичко се е успокоило.

— Вече не се боим, че нещо ще ни липсва. Щастливи сме от настоящия момент.

— Чувстваме, че е естествено, че така трябва да бъде.

— Можем да се възползваме от това, което имаме, нищо не ни пречи. Усещанията следват едно след друго.

— Имаме по-малко, но се наслаждаваме повече.

— Че кой може да яде няколко неща едновременно?

— Дори клетият господин Артенс.

— Аз имам две еднакви лампи върху двете нощни шкафчета — казвам, спомняйки си внезапно този факт.

— Аз също — казва Мануела.

Тя клати глава.

— Може би сме болни, защото имаме много вещи.

Тя става, целува ме и се връща у Палиер да върши работата си на модерна робиня. А аз оставам пред моята празна чаена чаша. Останал е един сладкиш, който от лакомия гриза с предните си зъби като мишка. Да промениш стила на отхапване е като да опитваш ново блюдо.

И размишлявам, наслаждавайки се на ненавременния характер на този разговор. Нима някой някога се е сетил за слугините и портиерките, които, бъбрейки през почивката, изработват културното значение на вътрешното обзавеждане? Думите на обикновените хора ще ви изненадат. Те предпочитат историите пред теориите, вицовете пред понятията, образите пред идеите. Но това не им пречи да философстват. Дали нашите цивилизации не са разядени от пустота, защото живеем само в тревога от липсата? Не се ли възхищаваме от вещите или усещанията си само когато сме сигурни, че насладата ни ще продължава безкрай? Може би японците знаят, че едно удоволствие ни радва, защото е ефемерно и единствено, и са способни да приложат това знание в живота си?

Уви. Унило и вечно повторение, изтръгващо ме още веднъж от моите размисли — скуката се е родила в ден на еднообразие, — някой звъни в портиерната.

6 Уаби

Звъни куриер, който дъвче дъвка като за слон, ако се съди по мандибуларните движения, предизвикани от това дъвчене.

— Госпожа Мишел? — пита той и ми подава пакет.

— Трябва ли да се подпиша някъде? — питам аз, но той вече е изчезнал.

Пакетът е правоъгълен, обвит с дебела хартия и вързан с връв, като онази, която използват, за да вържат чувал с картофи или пък за да влачат из апартамента коркова тапа с цел да забавляват котката и да я принудят да извърши единственото упражнение, което тя е склонна да извърши. Всъщност пакетът с връвта ми напомня копринените опаковки на Мануела, защото макар и в случая хартията да е по-скоро груба, отколкото изискана, в старанието да се придаде автентичност на опаковката има нещо подобно и дълбоко адекватно. Трябва да се отбележи, че изработването на най-благородните понятия се извършва на базата на най-недодяланата тривиалност. Красотата е адекватност е върховна мисъл, излязла от ръцете на преживящ куриер.

Ако размислим по-сериозно, естетическото не е нищо друго освен интуиция за Пътя към адекватността, един вид Път на Самурая, приложен към интуицията за автентични форми. У всички нас е вкоренено познанието за адекватност. Именно то във всеки миг от съществуването ни позволява да доловим какво е нейното качество и в редките случаи, когато всичко е хармонично, да им се насладим с нужната сила. Не говоря за онази красота, която е привилегирована област на изкуството. Хората като мен, вдъхновени от величието на дребните неща, я преследват до дъното на несъщественото, там, където, облечена с всекидневни дрехи, тя избликва от известна подредба на обикновените неща и от увереността, че така трябва да бъде, от убеждението, че така е добре.

Развързвам връвта и разкъсвам хартията. Виждам книга, красиво издание, подвързано с грапава тъмносиня кожа в стил уаби. На японски уаби е „силно въздействаща форма на красивото, един вид изисканост, прикрита с недодялана простота“. Не ми е много ясно какво точно значи това, но тази подвързия безспорно е уаби.

Слагам очилата си и разчитам заглавието.

Дълбока мисъл №11

Снощи на вечеря мама каза, сякаш това е повод да се леят реки от шампанско, че са минали точно десет години откакто е започнала психоанализата си. Нали е чудееесно! Според мен само психоанализата може да съперничи на християнството по любовта към трайните страдания. Но това, което мама премълчава, е, че точно от десет години тя непрекъснато пие антидепресанти. Очевидно не вижда връзката. Аз обаче мисля, че тя гълта антидепресанти не за да облекчи тревогите си, а за да понася анализата. Когато разказва сеансите си, иде ти да си удряш главата в стената. Оня тип прави „хм“ на равни интервали, като повтаря края на изреченията й. („И отидох в магазина на Льонотр с майка ми“. „Хм, майка ви?“. „Много обичам шоколад“. „Хм, шоколад?“.) Мога още от утре да се пиша психоаналитик. Освен това той й пробутва беседи за „фройдистката кауза“, които, противно на общоприетото мнение, не са ребуси и би трябвало да значат нещо. Смайването от интелекта е нещо смайващо. Лично за мен той не е ценност. Има куп интелигентни хора. Има и много кретени, но и наистина забележителни умове. Може да е банално, но интелектът сам по себе си няма никаква стойност, нито е интересен. Хора с блестящ интелект са посветили живота си на пола на ангелите например. Но мнозина интелигентни хора са като заразени с компютърен вирус: приемат ума за самоцел. Имат само едно нещо в главата — трябва да си умен! — което е адски глупаво. А когато умът се възприема като самоцел, той функционира странно: доказателството, че съществува, не е в изобретателността и простотата на онова, което произвежда, а в неяснотата на изразяването си. Само ако видите каква литература мъкне мама от своите „сеанси“… Еди-какво си символизира, разцепва насилственото изключване, субсумира реалността с помощта на куп матеми и съмнителен синтаксис. Дрън-дрън ярина! Дори текстовете, които чете Коломб (тя изучава Вилхелм Окам, францискански монах от XVI век) не са толкова ужасни. Заключение: по-добре да си мислещ монах, отколкото постмодерен мислител.

А на всичко отгоре целият ден беше фройдистки. На обед ядях шоколад. Много обичам шоколад и несъмнено това е единствената ми прилика с майка ми и сестра ми. Та докато хрусках парче шоколад с лешници, усетих, че зъбът ми се счупи. Отидох да го видя в огледалото и констатирах, че наистина пак бях загубила малко парченце от резеца. Това лято в Кемпер на пазара паднах, защото се спънах в едно въже, и си счупих същия този зъб. Оттогава той се рони от време на време. Та с една дума, загубих парченце от резеца си и това ме разсмя, защото си спомних какво разказваше мама за един свой често повтарящ се сън как губи зъбите си — те почерняват и падат един след друг. А ето какво й рекъл психоаналитикът за съня й. „Скъпа госпожо, всеки фройдист ще ви каже, че това означава смърт“. Смешно е, нали? Дори не заради наивността на тълкуването (падащи зъби = смърт, чадър = пенис и т.н.), като че ли културата не е много мощна сила на внушение, която няма нищо общо с реалността на нещата. Това е подходът, който уж предполага интелектуално превъзходство (всеки фройдист ще ви го каже), основаващо се на дистанцирана ерудиция. А всъщност създава единствено впечатление за папагал, който говори.

Добре, че за да се разсея от всичко това, днес отидох при Какуро да пия чай и да ям много вкусни и изискани сладкиши от кокосово брашно. Той дойде у нас да ме покани и каза на мама: „Запознахме се в асансьора и не довършихме интересния си разговор“. „Така ли — изненада се мама, — имате късмет, дъщеря ми почти не разговаря с нас“. „Искаш ли да дойдеш да пиеш чай вкъщи и да ти покажа котките си?“, попита Какуро и, разбира се, мама, примамена от евентуалните последици, побърза да приеме. Вече се виждаше като съвременна гейша, поканена у богат японски господин. Трябва да кажа, че една от причините за всеобщото увлечение по господин Озу се дължи на факта, че той е много богат (както изглежда). С една дума, отидох да пия чай у него и да видя котките. Мнението ми за котките изобщо се основава само на наблюденията ми върху Конституция и Парламент, но котките на Какуро поне са декоративни. Изложих моята гледна точка и Какуро ми отговори, че той вярва в излъчването дори на един дъб, а какво остава за котка. Продължихме с дефиницията на интелекта и той ме попита дали може да си запише мисълта ми: „Той не е свещен дар, а само оръжието на приматите“.

После се върнахме на госпожа Мишел. Той смята, че котаракът й се нарича Леон заради Лев Толстой, и бяхме единодушни, че портиерка, която чете Толстой и книги от „Врин“, е необикновена. Много съществени неща показвали, че тя обича Ана Каренина, и той е решил да й изпрати един екземпляр. „Ще видим как ще реагира“, каза той.

Но дълбоката ми мисъл за днес не е това. Тя идва от една фраза на Какуро. Говорехме за руската литература, която изобщо не познавам. Какуро ми обясни, че обича романите на Толстой, защото са романи-вселени и освен това действието им протича в Русия, където има брези из полето и по време на походите на Наполеон аристократите били принудени да учат руски, защото говорели само на френски. Е, не е лошо да си говорим като възрастни, но хубавото с Какуро е, че той върши всичко учтиво. Много е приятно да го слушаш как говори, дори и да не ти пука какво ти казва, защото наистина ти говори, обръща се към тебе. За първи път срещам човек, който се грижи за мен, докато ми говори: той не следи одобрението или несъгласието ми, а сякаш казва: „Кой си ти? Искаш ли да говориш с мене? Колко ми е приятно да съм с тебе!“. Ето това исках да кажа, като говорех за учтивост, това поведение на човек, който създава у другия впечатлението, че е там. Всъщност малко ми дреме за Русия и руските дворяни. Говорели на френски. Голяма работа. Аз също, но не експлоатирам мужиците. Но затова пък — в началото не разбрах добре защо — бях развълнувана от брезите. Какуро говореше за руското поле, изпъстрено с тези гъвкави и шумолящи брези, и аз се почувствах някак лека, лека…

По-късно, като поразмислих, разбрах отчасти тази внезапна радост, когато Какуро говореше за руските брези. Изпитвам същото, когато говоря за дърветата, за кое да е дърво: липата в двора на фермата, дъба зад стария хамбар, големите брястове, които вече ги няма, боровете, приведени от бурята по ветровитите склонове. Има толкова човещина в способността да обичаш дърветата, толкова носталгия по нашите първи възторзи, толкова ирония, че се чувстваш нищожен сред природата… да, това е. Когато мислим за дърветата, за тяхното равнодушно величие и за любовта ни към тях, разбираме колко ние, гъмжащите по повърхността на земята паразити, сме смешни и заедно с това колко сме достойни да живеем, защото сме способни да видим красотата, която нищо не ни дължи.

Какуро говореше за брезите и забравяйки психоаналитиците и всички интелигентни хора, които не знаят какво да правят с интелекта си, внезапно се почувствах по-голяма, защото мога да доловя изумителната им красота.