Елегантността на таралежа

1 Наострени

Същата сутрин в седем часа някой звъни в портиерната.

Нужни са ми няколко минути, за да изплувам от бездната. Два часа сън не предразполагат към голяма любезност спрямо човешкия род и многобройните позвънявания, които се изреждат, докато слагам роклята и пантофите си и оправям с ръка странно меката си коса, не стимулират моя алтруизъм.

Отварям вратата и се оказвам очи в очи с Коломб Жос.

— Ей — казва ми тя, — да не сте попаднали в задръстване?

Не мога да повярвам на ушите си.

— Седем часът е — казвам аз.

Тя ме гледа.

— Знам.

— Портиерната отваря в осем часа — обявявам аз с огромно усилие на волята.

— Как така в осем часа? — пита тя шокирана. — Нима има работно време?

Не, портиерната е защитено светилище, за което не важи нито социалният прогрес, нито трудовото законодателство.

— Да — казвам аз, неспособна да произнеса още една дума.

— Аха — лениво казва тя. — Но след като съм вече тук…

— … ще минете по-късно — отговарям аз, затварям вратата под носа й и се отправям към чайника.

Зад прозореца я чувам да възкликва: „Това пък вече на нищо не прилича!“, после се обръща ядосано и натиска яростно копчето на асансьора.

Коломб Жос е голямата дъщеря на семейство Жос. Коломб Жос е русокоса върлина, която се облича като опърпана циганка. Ако има нещо, което ненавиждам, това е перверзията на богатите да се обличат като бедни с парцали, които висят отвсякъде, да носят сиви плетени вълнени шапки, обувки на клошари и ризи на цветя под изтъркани пуловери. Не само е грозно, но е и обидно: нищо не е по-отвратително от презрението на богатите към желанието на бедните.

За нещастие Коломб Жос получава и блестящо образование. Миналата есен я приеха философия в Екол нормал31.

Приготвям си сухари с конфитюр от сливи, като се опитвам да овладея гневното треперене, обхванало ръцете ми, докато коварното главоболие завладява черепа ми. Нервно взимам душ, обличам се, давам на Леон отвратителна храна (пастет от свинска глава и парченца сланина), излизам в двора, изнасям боклукчийските кофи, изкарвам Нептун от сервизното помещение и в осем часа, уморена от цялото това сноване насам-натам, отново се връщам в кухнята си, без ни най-малко да съм се успокоила.

Семейство Жос има и по-малка дъщеря, Палома, която е толкова дискретна и прозрачна, че ми се струва, че никога не я виждам, макар да ходи всеки ден на училище. Именно нея, точно в осем часа, Коломб ми изпраща като емисар.

Ама че подла постъпка.

Горкото дете (на колко ли е години? Единайсет? Дванайсет?) стои на изтривалката непреклонна като правосъдието. Вдишвам дълбоко — няма защо да изсипвам върху невинния гнева, предизвикан от виновния — и се опитвам да се усмихна естествено.

— Добър ден, Палома.

Тя мачка края на розовата си жилетка в очакване.

— Добър ден — отговаря тя с тънко гласче.

Гледам я внимателно. Как съм могла да пропусна това! Някои деца имат редкия дар да смразяват възрастните. Нищо в поведението им не отговаря на стандартите на възрастта им. Те са твърде сериозни, твърде замислени, прекалено невъзмутими и в същото време ужасно наострени. Точно така. Наострени. Като се вглеждам по-старателно в Палома, откривам някаква режеща острота, ледена мъдрост, която бях взела за резервираност само защото не можех да си представя, че баналната Коломб може да има за сестра един Съдник на Човечеството.

— Сестра ми Коломб ме изпрати да ви предупредя, че ще донесат за нея много важна пратка — казва Палома.

— Ясно — казвам аз, като внимавам да не смекчавам тона както правят възрастните, когато говорят с деца, което в крайна сметка е не по-малко признак на презрение от бедняшките дрехи на богатите.

— Тя пита дали можете да го доставите вкъщи — продължава Палома.

— Да — казвам аз.

— Добре — казва Палома и все така стои пред мен.

Това е много интересно.

Тя стои и ме гледа спокойно, без да помръдне, с ръце отпуснати до тялото и с полуотворена уста. Има тънки плитчици, очила с розови рамки и много големи светли очи.

— Мога ли да ти предложа едно какао? — питам аз по липса на други идеи.

Тя кима с глава все така невъзмутимо.

— Влизай — казвам аз. — Тъкмо пиех чай.

Оставям вратата отворена, за да пресека всички обвинения в отвличане.

— Аз също предпочитам чая, нали няма да ви затрудня?

— Не, разбира се — отговарям аз изненадана, отбелязвайки наум сбора от няколко факта: Съдник на Човечеството, добри обноски, пие чай.

Тя сяда на стола и клати крака във въздуха, наблюдавайки ме, докато сервирам чая. Поставям го пред нея и се настанявам пред чашата си.

— Всеки ден върша неща, които карат сестра ми да ме мисли за малоумна — заявява тя, след като отпива голяма глътка като специалист. — Сестра ми по цели вечери пуши и пие с приятелите си и говори като младежите от предградията, защото си въобразява, че интелектът й не може да бъде поставен под съмнение.

Ето това напълно пасва на клошарската мода.

— Изпрати ме тук, защото е не само подла, но и страхлива — продължава Палома, като ме гледа все така втренчено с големите си прозрачни очи.

— Е, това пък ни даде възможност да се запознаем — учтиво отговарям аз.

— Нали мога да дойда пак? — пита тя и в гласа й има нещо умоляващо.

— Разбира се — отговарям аз, — винаги си добре дошла. Но се боя, че ще ти е скучно, няма какво да правиш тук.

— Искам само да стоя на спокойствие — отговаря тя.

— А не можеш ли да стоиш на спокойствие в твоята стая?

— Не — казва тя, — не съм спокойна, когато всички знаят къде съм. Преди се криех. Но сега всичките ми скришни места са известни.

— Знаеш ли, мен постоянно ме викат по работа. Не знам дали тук ще си на спокойствие.

— Мога да стоя ето там (тя посочва фотьойла пред работещия телевизор с намален звук). Хората ще идват при вас, но няма да ми пречат.

Мануела, която започва работа в осем и половина, надниква през отворената врата. Иска да ми каже нещо, но зърва Палома и димящата чаша чай.

— Влезте — казвам й аз, — ние двете закусваме и си говорим.

Мануела повдига учудено вежда, което означава, поне на португалски: Тази пък какво прави тук? Аз вдигам едва-едва рамене. Тя смаяно свива устни.

— Е? — пита ме все пак, неспособна да изчака.

— Нали ще дойдете след малко? — питам аз с широка усмивка.

— Аха — казва тя, като вижда усмивката ми, — много добре, много добре, ще дойда както обикновено.

После казва, поглеждайки Палома:

— Добре, ще дойда след малко.

И добавя учтиво.

— Довиждане, госпожице…

— Довиждане — казва Палома и за първи път на устните й се появява усмивка, нещастна, невзрачна усмивчица, която пробожда сърцето ми.

— Трябва да си вървиш вкъщи — казвам аз. — Вашите ще се тревожат.

Тя става и тръгва към вратата, като влачи краката си.

— Очевидно е — казва ми тя, — че вие сте много умна.

И тъй като аз не отговарям нищо поради смайването си:

— Намерили сте идеалното скривалище.

2 Невидимото

Пликът, който куриерът оставя в портиерната за Нейно величество Коломб дьо ла Ракай32, е отворен.

Съвсем отворен и никога не е бил запечатван. Предпазната лентичка дори не е отлепена и пликът зее като стара обувка, показвайки куп листа, хванати със спирала.

Защо не са се постарали да го залепят? — питам се аз, отпъждайки хипотезата за доверие в честността на куриерите и портиерите и предполагайки по-скоро убеждението у подателя, че съдържанието на плика няма да ги заинтересува.

Заклевам се във всички богове, че го правя за пръв път, и моля да се вземат предвид фактите (безсънна нощ, летен дъжд, Палома и т.н.).

Изваждам внимателно листата от плика.

Коломб Жос „Аргументация на potentia dei absoluta“, магистърска теза с научен ръководител професор Мариан, Университет Париж I — Сорбона.

На заглавната страница с кламер е прикрепена картичка:

Става дума за средновековна философия, както разбирам от увода на нещото. То дори е дипломна работа за Уилям Окам, францискански монах и философ логик от XIV век. Солшоар пък е библиотека по религиозни и философски науки, която се намира в XIII район и се ръководи от доминиканците. Тя притежава необятни фондове от средновековна литература и, обзалагам се, пълните събрани съчинения на Уилям Окам на латински и в петнайсет тома. Откъде знам ли? Ами ходих там преди няколко години. Защо? За нищо. Бях открила на една карта на Париж тази библиотека, която беше отворена за всички, и отидох там като колекционерка. Разходих се из читалнята с малко на брой посетители, предимно възрастни, много учени господа и студенти с претенциозен вид. Винаги ме смайва себеотрицанието, с което ние, хората, сме способни да изразходваме огромна енергия в търсене на нищото и в боравенето с безполезни и абсурдни идеи. Влязох в спор с един млад аспирант по гръцка патристика и се попитах как е възможно толкова младост да се погубва в служба на нищото. Като размислим върху факта, че приматът преди всичко се интересува от секса, територията и йерархията, рефлексията за смисъла на молитвата у Августин от Ипон изглежда относително несериозна. Несъмнено ще ми възразите, че човек се стреми към някакъв смисъл, който води отвъд инстинктите. Но аз ще ви отговоря, че това е едновременно много вярно (иначе какво да правим с литературата) и съвсем невярно: смисълът също е инстинкт, той дори е инстинкт, реализиран в най-висша степен, тъй като използва най-съвършеното средство — разбирането, за да постигне целите си. Защото търсенето на смисъл и красота не е белег за издигната природа на човека, който, измъквайки се от своя животински статут, ще намери в светлината на ума си оправдание за своето битие: то е наострено оръжие в служба на една материална и тривиална цел. И когато това оръжие взема себе си за обект, това е просто следствие от специфичната невронна мрежа, която ни отличава от другите животни и като ни позволява да оцеляваме посредством съвършеното средство наречено интелект, ни предлага и възможност за усложняване без обосновка, за мислене без полза, за красота без функция. То е като паразит, следствие без последствие от сложността на нашата мозъчна кора, излишно отклонение, използващо напълно безполезно наличните средства.

Но дори когато търсенето не се отклонява по този начин, то пак е закономерност, която не нарушава животинското у нас. Литературата например има прагматична функция. Като всяка форма на изкуството нейната мисия е да направи поносимо изпълняването на нашите жизнени задължения. За едно същество като човека, изграждащо съдбата си чрез рефлексия и рефлективност, познанието, което те му предлагат, има непоносимия характер на чистата прозорливост. Ние знаем, че сме животни, надарени с оръдие за оцеляване, а не богове, създаващи света със собствената си мисъл. Нужно е нещо, което да направи тази мъдрост приемлива, нещо, което да ни спаси от печалната и вечна треска на биологичната ни съдба.

Ето защо ние измисляме изкуството, друг похват на животното у нас, необходим за оцеляването на вида ни.

Истината не обича нищо повече от простотата на истината и това е поуката, която Коломб Жос би трябвало да извлече от своите средновековни четива. Но както изглежда, единствената й полза от цялата работа са куп концептуални превземки в служба на нищото. Това е едно ненужно увъртане и срамно пилеене на ресурси, включващи куриера и мен самата.

Преглеждам едва-едва поправените страници на това, което вероятно е окончателната версия, и съм опечалена. Несъмнено госпожицата има умело, макар и все още младо перо. Но фактът, че средните класи изнемогват от работа, за да финансират с пот на челото и с непосилни данъци толкова безсмислено и претенциозно изследване, направо ме стъписва. Секретарки, занаятчии, служащи, низши чиновници, шофьори на такси и портиери понасят всекидневие от тъжни сиви утрини, за да може каймакът на френската младеж, осигурена с квартира и съответно възнаграждение, да пилее плода от тази сивота върху олтара на смешни проучвания.

Априори сюжетът е много увлекателен: Съществуват ли универсалии или само единични неща е въпросът, на който, както разбирам, Уилям е посветил по-голямата част от живота си. Намирам, че това е главозамайващо питане: Дали всяко нещо е индивидуална даденост — и в такъв случай приликата между две неща е илюзия или ефект на езика, който използва думи и понятия, обобщения, посочващи и включващи няколко единични неща — или наистина съществуват общи форми, с които единичните неща са свързани и които не са обикновени езикови факти? Когато казваме „маса“, когато произнасяме името „маса“, когато създаваме понятието „маса“, винаги ли посочваме само тази конкретна маса, или реално се отнасяме към една универсална маса, която обосновава реалността на всички съществуващи единични маси. Реална ли е идеята за маса, или тя принадлежи само на ума ни? Но в такъв случай защо някои предмети са подобни? Дали езикът ги групира в общи категории изкуствено и за удобство на човешкия разум, или пък съществува една универсална форма, която има общи черти с всяка специфична форма?

За Уилям нещата са единични, а реализмът на универсалиите — погрешен. Има само частни реалности, обобщаването е плод на ума и хипотезата за съществуването на родови реалности само усложнява простото. Но дали това е сигурно? Какво е общото между картина на Вермеер и на Рафаело, се питах аз самата снощи. Окото разпознава една обща форма, формата на Красотата, която и двете притежават. И лично аз смятам, че тази форма е реална, че тя не е само похват на човешкия ум, който класифицира, за да разбира и разграничава, за да долови, защото не може да се класифицира това, което не се поддава на класификация, да се групира негрупируемото и да се събере несъбираемото. Никога масата няма да бъде Изглед от Делфт: човешкият ум не може да създаде тази отлика, така както не е в състояние да сътвори дълбоката връзка между холандския натюрморт и италианската Мадона с младенеца. Така както всяка „маса“ има нещо общо със същността, която й дава форма, всяко произведение на изкуството е свързано с една универсална форма, която единствена може да му даде такъв печат. Разбира се, ние не долавяме директно тази универсалност: именно поради тази причина толкова философи не искат да разглеждат същностите като нещо реално, защото аз винаги виждам конкретната маса, а не универсалната форма „маса“, само тази картина, а не самата същност на Красивото. И все пак… и все пак, то е пред очите ни: всяка картина от холандски майстор е неговото въплъщение, неговото светкавично проявление, което можем да съзерцаваме само през частното, но което ни дава достъп до вечността, до безвремието на една възвишена форма.

Вечността, невидимото, което гледаме.

3 Праведният кръстоносен поход

Как мислите, дали всичко това интересува нашата кандидатка за интелектуална слава?

Ни най-малко.

Коломб Жос, която няма никакво последователно виждане нито за съдбата на масите, нито за Красотата, се заема да изследва теологичната мисъл на Окам, използвайки лишени от интерес семантични превземки. Най-забележително е намерението, което е залегнало в начинанието, философските тези на Окам трябва да се представят като следствие от неговата концепция за Божието могъщество, като по този начин целият му философски труд се свежда до вторичен израстък на неговата теологична мисъл. Втрещяващо е, опива като долнокачествено вино и най-вече разкрива функционирането на Университета: ако искаш да направиш кариера, вземи някакъв неизучен, маргинален и екзотичен текст (Сума на логиката на Уилям Окам), изопачи буквалното му значение, като потърсиш в него някакво намерение, което самият автор не е забелязал (защото е всеизвестно, че в областта на концептите несъзнателното е много по-могъщо от всички съзнателни намерения), деформирай го така, че да заприлича на някаква оригинална теза (абсолютното могъщество на Бога обосновава логическия анализ, чиито философски цели са пренебрегнати), и пътьом изгаряй всичките си икони (атеизма, вярата в рациото срещу рациото на вярата, любовта към мъдростта и други нещица, скъпи на социалистите), посвети една година от живота си на тази жалка недостойна игра за сметка на обществото, което събуждаш в седем часа, и изпрати куриер на научния си ръководител.

За какво служи интелектът, ако не за да служи? И аз не говоря за това фалшиво служене на висшите държавни чиновници, което демонстрират гордо като белег на добродетелта си: това е фасадно смирение, което всъщност е само суета и презрение. Окичен всяка сутрин с показната скромност на голям служител, Етиен дьо Броли отдавна ме е убедил във високомерието на кастата си. Обратно, привилегиите създават истински задължения. Принадлежността към тесния кръг на елита задължава да служиш пропорционално на славата и на материалното доволство, което получаваш от тази принадлежност. Да си представим, че като Коломб Жос аз съм млада възпитаничка на Екол нормал, пред която бъдещето е широко отворено. Трябва да ме занимава прогресът на човечеството, решаването на ключовите проблеми за оцеляването, благоденствието или извисяването на човешкия род, за тържеството на Красотата в света или за справедливия кръстоносен поход в името на философската автентичност. Това не е свещеническо призвание, защото има избор и необятно поле на действие. Човек не влиза във философията като в семинария с верую вместо меч и един-единствен път като съдба. Дали ще работиш върху Платон, Епикур, Декарт, Спиноза, Хегел или дори Хусерл? Върху естетиката, политиката, морала, епистемологията, метафизиката? Дали ще се посветиш на образованието, на създаването на творчество, на научното дирене, на културата? Няма значение. Защото в подобна област единствено значение има намерението: дали да извисиш мисленето, да допринесеш за общото благо, или пък да се включиш в една схоластика, чийто единствен обект е собственото й просъществуване, а единствена функция — самовъзпроизводството на стерилни елити, чрез което Университетът се превръща в секта.

Дълбока мисъл №14

Днес се случи нещо много интересно! Отидох при госпожа Мишел да я помоля да донесе вкъщи една пратка по куриер за Коломб веднага щом я получи. Всъщност става дума за черновата на магистърската й работа за Уилям Окам, която научният й ръководител трябва да прочете и да й върне с бележки. Най-смешното е, че госпожа Мишел изгонила Коломб, защото позвънила в портиерната в седем часа сутринта, за да я помоли да й донесе пратката. Госпожа Мишел вероятно я беше нахокала (портиерната отваря в осем часа), защото Коломб се втурна като фурия в апартамента, крещейки, че портиерката е дърта скапанячка, която се смята за кой знае какво, ама така де! Мама внезапно се сети, че е така, в развитите и цивилизовани страни не безпокоят портиерите, когато им скимне (можеше да си го спомни преди Коломб да слезе), но това не успокои сестра ми и тя продължи да кряка, че като е сбъркала разписанието, това не значи, че тая дъртофелница има право да й тръшка вратата под носа. Мама я остави да си вика. Ако Коломб беше моя дъщеря (да ме пази Дарвин!), щях да й шибна два шамара.

След десет минути Коломб дойде при мен със захаросаната си усмивка. Е това вече не мога да го търпя! Предпочитам да ми крещи. „Палома, пиленце, искаш ли да ми направиш голяма услуга?“, започна да гугука тя. „Не“, отговорих аз. Тя вдъхна дълбоко, съжалявайки, че не съм личната й робиня, тогава можеше да нареди да ме набият с камшици, щеше да се почувства много по-добре — как ме нервира тази сополанка. „При условие че сключим договор“, добавих аз. „Ама ти дори не знаеш за какво ще те помоля“, отговори тя презрително. „Да отида при госпожа Мишел“, рекох аз. Тя зяпна с уста. Понеже постоянно си повтаря, че съм малоумна, вече го вярва. „Окей, ако не пускаш музика в стаята си един месец“. „Една седмица“, каза Коломб. „Тогава няма да ида“, казах аз. „Окей — рече Коломб, — иди при дъртата вещица и й кажи да ми донесе пратката от Мариан, щом я доставят“. И си излезе, като затръшна вратата.

Та значи отидох при госпожа Мишел и тя ме покани да пием чай.

За момента я изучавам. Почти нищо не казах. Тя ме погледна странно, сякаш ме виждаше за първи път. Не ми каза нищо за Коломб. Ако беше истинска портиерка, щеше да каже нещо от рода на: „Добре, ама сестра ви хич да не си мисли, че всичко й е позволено“. Вместо това тя ми предложи чаша чай и говори с мен много учтиво като с възрастна.

В портиерната телевизорът работеше. Тя не го гледаше. Даваха репортаж за младежите, които палят колите в предградията. Като го гледах, си помислих: какво може да накара един младеж да подпали кола? Какво става в главата му? А после ми хрумна следната мисъл: ами аз? Защо искам да подпаля апартамента? Журналистите говорят за безработицата и бедността, а аз за егоизма и лицемерието на семейството ми. Винаги е имало безработица и мизерия и лайняни семейства. Обаче хората все пак не подпалват колите и апартаментите всяка сутрин! Казах си, че в крайна сметка това са лъжливи причини. Защо някой подпалва кола? Защо искам да подпаля апартамента?

Не намерих отговор на въпроса си, докато не отидох на пазар с леля Елен, сестрата на мама, и братовчедка ми Софи. Всъщност трябваше да купим подарък за рождения ден на мама, който ще празнуваме другата седмица. Казахме, че отиваме в музея Дапер33, а всъщност обиколихме мебелните магазини във втори и трети район. Имахме намерение да купим поставка за чадъри, както и моя подарък.

Намирането на поставката беше безкрайно. Отне ни три часа, а според мен всички, които разгледахме, бяха абсолютно подобни — или тъпи цилиндри, или някакви джаджи от ковано желязо, пунтиращи антики. Всичките безумно скъпи. Не ви ли става нещо, като разберете, че една поставка за чадъри струва около двеста и осемдесет евро? Обаче Елен плати точно толкова за нещо претенциозно от „състарена“ кожа (състарена, виж ми окото, изтъркана с телена четка, това да) с груби шевове, тип самар, като че ли живеем в конюшня. От един азиатски магазин аз пък купих на мама малка черна лакирана кутийка за приспивателни. Трийсет евро. И това ми се видя скъпо, но леля Елен ме попита дали не искам да прибавя още нещо, понеже подаръкът ми не бил кой знае какво. Мъжът на леля Елен е гастроентеролог и ви уверявам, че гастроентеролозите не са най-бедните измежду лекарите… Но аз обичам леля Елен и Клод, защото те са… ами не знам точно как да кажа… чистосърдечни. Изглеждат доволни от живота си и не се мъчат да се правят на по-различни от това, което са. И имат Софи. Братовчедка ми Софи има генетично увреждане — тризомизъм. Не съм от онези, дето се прехласват пред тризомичните деца, както изисква добрият тон в нашето семейство (дори Коломб го прави). Клишето е следното: те са с увреждания, но са толкова мили, толкова обичливи, толкова вълнуващи! Лично за мен присъствието на Софи е по-скоро неприятно: лигите й текат, крещи, цупи се, капризничи и нищо не разбира. Но това не означава, че не одобрявам Елен и Клод. Те самите казват, че с нея е трудно, и е истинско мъчение да имаш такова дете, но я обичат и се занимават много добре с нея. Това плюс техният открит характер е причина да ги обичам. Като видите майка ми как се прави на уверена модерна жена или пък Жасент Розен, която го раздава буржоазка-още-от-люлката, Елен, която не се преструва на нищо и е доволна от онова, което има, ще ви се стори по-скоро симпатична.

С една дума, след цирка с поставката за чадъри отидохме да изядем по една паста и да пием какао в „Анжелина“, чайната на улица „Риволи“. Ще ми кажете, че няма нищо по-далечно от темата за младежите от предградията, които палят коли. Грешите! В „Анжелина“ видях нещо, което ми позволи да разбера и други неща. На една маса до нашата имаше двойка с бебе. Двойка бели мъж и жена с бебе азиатче, момченце, което се казваше Тео. Елен и те проявиха взаимна симпатия и поприказваха малко. Симпатизираха си като родители на по-различно дете и започнаха да разговарят. Научихме, че Тео е осиновен и бил на осемнайсет месеца, когато го довели от Тайланд, че родителите му загинали в цунамито, както и братята и сестрите му. Аз се оглеждах наоколо и си казвах: как ще живее? Не бяхме къде да е, а в „Анжелина“ — всички тези добре облечени хора ядяха претенциозно баснословно скъпи сладкиши и бяха тук само заради… ами заради значението на мястото, принадлежността към определен свят със свои вярвания, кодове, проекти, истории и прочее. Нещо символично, искам да кажа. Като пиеш чай в „Анжелина“, това означава, че си във Франция, в един богат, йерархизиран, рационален, картезиански, цивилизован свят. Какво ще прави малкият Тео? Прекарал е първите месеци от живота си в рибарско село в Тайланд, в ориенталски свят с други ценности и емоции, в който символичната принадлежност може би се проявява на празника на селото, когато честват бога на дъжда и децата вярват във вълшебства. И ето го във Франция, в Париж, в „Анжелина“, потопен без преход в друга култура и в съвсем друга ситуация — от Азия в Европа, от света на бедните в света на богатите.

И тогава внезапно си казах: може би по-късно Тео ще има желание да пали коли. Защото това е израз на гняв и фрустрация и вероятно най-големият гняв и най-голямата фрустрация не са безработицата и мизерията, нито липсата на бъдеще, а чувството, че нямаш култура, защото си разпънат между неразбираеми култури и символи. Как да съществуваш, когато не знаеш къде си? Ако трябва едновременно да приемеш културата на тайландските рибари и на големите парижки буржоа? На синове на имигранти и на деца на стара консервативна нация. Тогава подпалваш колите, защото когато нямаш култура, преставаш да си цивилизовано животно и ставаш див звяр. А дивият звяр подпалва, убива, граби.

Знам, че не е много дълбоко, но след това все пак ми хрумна дълбока мисъл, когато се попитах: а какъв е моят културен проблем? И аз ли съм разкъсана между несъвместими вярвания? И аз ли съм див звяр?

Изведнъж нещо ми просветна: спомних си налудничавите грижи на мама за цветята, фобиите на Коломб, притеснението на татко, че баба е в старчески дом, и куп подобни факти. Мама вярва, че може да прогони злата съдба, като пръска с пулверизатора, Коломб, че може да превъзмогне тревогата, като си мие ръцете, а татко вярва, че е лош син и ще бъде наказан, задето е изоставил майка си — в крайна сметка те също имат магически вярвания, вярвания на първобитни хора, но противно на тайландските рибари, не могат да ги поемат, понеже са образовани-богати-французи-картезианци.

А аз съм може би най-голямата жертва на това противоречие, защото по неизвестна причина съм свръхчувствителна към всичко нехармонично, сякаш имам абсолютен слух за дисонанса и фалшивите ноти… И ето че не откривам себе си в нито едно вярване, в нито една от тези непоследователни семейни култури.

Вероятно аз съм симптом на семейното противоречие и следователно трябва да изчезна, за да може семейството да се чувства добре.

4 Базов принцип

Когато Мануела се върна в два часа от семейство Дьо Броли, бях успяла да върна магистърската работа в плика и да го оставя у семейство Жос.

По този повод имах интересен разговор със Соланж Жос. Навярно си спомняте, че за обитателите на дома аз съм ограничена портиерка, разположена в неясната периферия на тяхното възвишено зрение. В това отношение Соланж Жос не е изключение, но тъй като е омъжена за депутат социалист, все пак полага усилия.

— Добър ден — казва ми тя, отваряйки вратата, и взема плика, който й подавам.

Дотук с усилията.

— Знаете ли — продължава тя, — Палома е много ексцентрично дете.

Тя ме поглежда, за да провери дали знам тази дума. Приемам любимото ми неутрално изражение, което оставя свобода на интерпретацията.

Соланж Жос е социалистка, но не вярва в човека.

— Искам да кажа, че е малко странна — отчетливо произнася тя, сякаш говори на човек с увреден слух.

— Много е мила — казвам аз, като поемам отговорността да внеса в разговора частица филантропия.

— Да, така е — казва Соланж Жос с тона на човек, който иска да стигне до края, но предварително трябва да преодолее препятствията, дължащи се на некултурността на събеседника. — Много е мила, но понякога се държи странно. Например страшно обича да се крие, изчезва с часове.

— Знам — казвам аз, — тя ми каза.

Поемам слаб риск, като се има предвид стратегията ми нищо да не казвам, нищо да не правя, нищо да не разбирам. Но мисля, че ще изиграя ролята, без да изменя на природата си.

— А, тя ви го е казала?

Внезапно тонът на Соланж Жос става по-неуверен. Как да узнае какво е разбрала портиерката от думите на Палома — ето въпроса, който, мобилизирайки когнитивните й ресурси, я смущава и й придава унесен вид.

— Да, каза ми го — повтарям, трябва да ми се признае, с известен дар за лаконичност.

Зад Соланж Жос зървам Конституция, която минава бавно с преситена муцунка.

— О, внимавайте, котката — казва тя и излиза на площадката, затваряйки вратата след себе си. Да не пуснеш котката навън и да не пуснеш портиерката вътре е базовият принцип на дамите социалистки.

— С една дума — продължава тя, — Палома ми каза, че иска да идва при вас от време на време. Тя е много мечтателно дете, обича да застане някъде и нищо да не прави. Честно казано, бих предпочела да го прави вкъщи.

— Аха — казвам аз.

— Но от време на време, ако не ви пречи… Така поне ще знам къде е. Направо полудяваме, когато трябва да я търсим навсякъде. Коломб е страшно заета и се нервира, че с часове трябва да тършува из къщата, за да открие сестра си.

Тя открехва вратата и проверява дали Конституция е още там.

— Нали нямате нищо против? — пита тя, вече загрижена за други неща.

— Не, тя не ми пречи.

— Е, прекрасно, прекрасно — казва Соланж Жос, чието внимание определено е заето от нещо неотложно и много по-важно. — Благодаря. Благодаря, много мило от ваша страна.

И затваря вратата.

5 Антипод

След този разговор свършвам работата си на портиерка и за първи път през деня имам време да помечтая. Предишната вечер се връща и има странен привкус — приятен дъх на фъстъци, но и начало на глуха тревога. Опитвам се да не мисля, като старателно поливам зелените растения по всички площадки на дома; т.е. върша нещо, което намирам за антипод на човешкия интелект.

В два часа без една минута Мануела идва и видът й е така заинтригуван, както на Нептун, когато отдалеч забелязва обелка от тиквичка.

— Е? — отново пита тя и ми протяга малка кошничка със сладки.

— Май пак ще имам нужда от вашите услуги.

— Така ли? — възкликва тя, като несъзнателно изговаря провлечено „лиии“-то.

Никога не съм виждала Мануела толкова възбудена.

— Ще пием чай в неделя и аз трябва да занеса сладкишите — казвам аз.

— Ооооо — провиква се тя весело, — сладкиши значи!

Но веднага добавя прагматично:

— Трябва да ви приготвя нещо, което не се разваля.

Мануела работи до събота на обед.

— В петък вечер ще ви направя „глутоф“ — заявява тя след миг размисъл.

„Глутоф“ е доста тежък елзаски сладкиш.

Но глутофът на Мануела е като нектар. В нейните ръце всички засищащи и изсушени продукти на Елзас се превръщат в благоуханен шедьовър.

— Ще имате ли време? — питам аз.

— Разбира се — отговаря тя на върха на блаженството, — винаги имам време, за да приготвя глутоф за вас!

И тогава аз й разказвам всичко: пристигането, натюрморта, сакето, Моцарт, гиозите, залу рамен, Кити, сестрите Мунаката и всичко останало.

— Невероятна сте — казва Мануела, когато приключвам. — Толкова глупаци живеят в тая къща, ама когато за първи път идва един свестен господин, кого кани — вас.

Тя лапва една сладка.

— Ха? — провиква се тя, като натъртва „х“ — то. — Ще ви приготвя и няколко тарталетки с уиски.

— Не — казвам аз, — малко ли работа имате, Мануела… глутофът е предостатъчен.

— Малко? — отговаря тя. — Че вие, Рьоне, от години ми давате толкова много!

Тя се замисля за миг и си спомня нещо:

— Какво правеше Палома тук?

— Ами, почиваше си от семейството.

— О, горката! Като си помисля каква сестра има. — Мануела изпитва еднозначни чувства към Коломб, чиито клошарски дрипи би изгорила на драго сърце, преди да я прати на полето за малка културна революция.

— Малкият Палиер зяпва, когато тя минава покрай него — добавя Мануела. — Но принцесата дори не го забелязва. Май трябва да си сложи найлонова торба за боклук на главата. Ех, ако всички госпожици в къщата бяха като Олимп…

— Така е, Олимп е много мила.

— Да — казва Мануела, — много добро момиче. Вчера Нептун имаше дрисъци и, знаете ли, тя го излекува.

Явно само един дрисък й изглежда твърде нищожен.

— Знам — казвам аз, — трябваше да купим нов килим за входа. Утре ще го доставят. Няма да е лошо, предишният беше ужасен.

— Знаете ли — казва Мануела, — може да задържите роклята. Дъщерята на дамата казала на Мария: „Задръжте всичко“ и Мария ми каза да ви кажа, че ви подарява роклята.

— О, много мило, но не мога да я приема.

— Хайде не започвайте отново — ядосва се Мануела. — Все едно вие ще платите за химическото чистене. Вижте я на какво прилича, все едно сте били на орехи.

Вероятно орехите са добродетелна форма за оргии.

— Добре, благодарете на Мария от мое име, наистина съм трогната.

— Това вече е друго нещо — казва тя. — Добре, ще й благодаря от ваше име.

Някой чука два пъти на вратата.

5 Хабер за кускус

Какуро Озу.

— Добър ден, добър ден — казва той и с подскок влиза в портиерната. — О, добър ден, госпожо Лопес — добавя, като вижда Мануела.

— Добър ден, господин Озу — почти изкрещява тя.

Мануела е много възторжено същество.

— Ние пием чай, искате ли и вие?

— С удоволствие — казва Какуро и взима един стол. После зърва Леон и добавя: — О, колко е красив! Не го разгледах хубаво миналия път. Прилича на сумист.

— Вземете си една сладка, те са с оргии — казва Мануела, която очевидно оплита конците, докато подава на Какуро кошничката.

Оргиите по всяка вероятност са погрешна или по-скоро порочна форма за орехи.

— Благодаря — казва Какуро и си взема една сладка.

— Разкошна е! — възкликва той, след като я поглъща.

Мануела се върти на стола с блажено изражение.

— Дойдох да ви попитам за вашето мнение — казва Какуро след четвъртата сладка. — Водя спор с един приятел по въпроса за превъзходството на европейците в културната област — продължава той и ми намига весело.

Мануела май трябваше да бъде по-снизходителна към малкия Палиер, защото ченето й увисна.

— Той държи на Англия, а аз очевидно на Франция. Казах, че познавам някого, който може да отсъди. Искате ли да ни бъдете арбитър.

— Но аз съм съдия и страна по делото — казвам аз и сядам, — не мога да гласувам.

— Не, не — казва Какуро, — няма да гласувате. Само ще отговорите на въпроса ми: кои са двата най-големи приноса на британската и на френската култура? Госпожо Лопес, днес имам късмет, ако желаете, и вие може да дадете мнението си — добавя той.

— Англичаните… — започва уверено Мануела, но спира. — Първо вие, Рьоне — казва тя, защото внезапно благоразумието й надделява: спомня си, че е португалка.

Мисля известно време.

— За Франция: езикът на XVIII век и мекото сирене.

— А за Англия? — пита Какуро.

— За Англия е лесно — отговарям аз.

— Пуденг? — предлага Мануела, произнасяйки думата точно така.

Какуро се залива от смях.

— Трябва нещо друго.

— Може би рюгби — казва тя все така бритиш.

— Ха-ха-ха — смее се Какуро. — Съгласен съм с вас! Хайде, Рьоне, вие какво предлагате?

— Хабеас корпус34 и моравата — смея се и аз.

И в резултат и тримата прихваме, включително и Мануела — тя е чула „Хабер за кускус“, което нищо не значи, но все пак ни разсмива.

Точно в този момент някой чука на вратата.

Не е за вярване как това помещение, което довчера не интересуваше никого, днес сякаш е в центъра на световното внимание.

— Влезте — казвам аз, без да се замислям, увлечена от разговора.

Соланж Жос подава глава през вратата.

И тримата я гледаме въпросително, сякаш сме поканени на банкет гости, прекъснати от неучтива прислужница.

Тя отваря уста, но размисля.

Аз се овладявам и ставам.

— Мога ли да ви оставя Палома за малко — пита госпожа Жос, която също се е овладяла, но чийто любопитомер всеки момент ще гръмне.

— Добър ден, скъпи господине — казва тя на Какуро, който е станал и се приближава, за да се ръкува.

— Добър ден, драга госпожо — казва той любезно. — Здравей, Палома, радвам се да те видя. Е, скъпа приятелко, тя е в добри ръце, можете да ни я оставите.

Как да изпроводиш някого грациозно и само с един урок.

— Ами… добре… да… мерси — казва Соланж Жос и бавно отстъпва назад все още шашната.

Затварям вратата след нея.

— Искаш ли чаша чай? — осведомявам се аз.

— С удоволствие — отговаря Палома.

Истинска принцеса сред кадрите на партията.

Сервирам й половин чаша жасминов чай, а Мануела я подхранва с няколко оцелели сладки.

— Какво са измислили англичаните според теб? — пита я Какуро, все така зает с културното си състезание.

Палома мисли напрегнато.

— Шапката като емблема на психическата скованост — казва тя.

— Великолепно — казва Какуро.

Отбелязвам, че вероятно много съм подценила Палома и че трябва да я изуча по-подробно. Но тъй като съдбата чука три пъти, а всички конспиратори един ден биват разкрити, някой отново барабани на прозорчето на портиерната, отлагайки за по-нататък моите размисли.

Пол Нгуен е първият, който не изглежда изненадан.

— Добър ден, госпожо Мишел — казва ми той. — Добър ден на всички.

— А, Пол — казва Какуро, — окончателно дискредитирахме Англия.

Пол приветливо се усмихва.

— Прекрасно. Дъщеря ви току-що се обади. Ще позвъни отново след пет минути.

И той му протяга мобилен телефон.

— Ясно — казва Какуро. — Е, госпожи, трябва да вървя. — Той се покланя.

— Довиждане — отговаряме всички в един глас като девически хор.

— Доволна съм — казва Мануела, — свършихме хубава работа.

— Каква? — питам аз.

— Изядохме всичките сладки.

Смеем се.

Тя ме гледа замислено и се усмихва.

— Невероятно е, а?

— Да, невероятно е.

Рьоне, която има двама приятели, вече не е така дива.

Когато Мануела си отива, Палома непринудено се сгушва на котешкия фотьойл пред телевизора и като ме поглежда с големите си очи, пита:

— Мислите ли, че животът има смисъл?

7 Тъмносиньо

В химическото чистене ми се наложи да се преборя с гнева на съответната дама.

— Как може да изцапате толкова хубава рокля — беше се възмутила тя, подавайки ми тъмносиня квитанция.

Но тази сутрин протягам хартиения четириъгълник на друга, по-млада и по-заспала служителка. Тя безконечно рови сред плътно подредените закачалки и ми подава красива ленена рокля с цвят на синя слива, пъхната в прозрачен найлонов калъф.

— Благодаря — казвам аз на въпросната госпожица след кратко колебание.

Трябва да добавя към списъка на моите безчестни постъпки и присвояването на чужда рокля в замяна на дрехата, открадната от една покойница. Всъщност злото се крие в нищожната продължителност на колебанието ми. Ако то беше плод на угризение, свързано с понятието за собственост, все още можех да измоля прошка от Свети Петър; но боя се, че то се дължеше единствено на времето, необходимо, за да установя дали прегрешението е осъществимо.

В един часа Мануела идва при мен да остави своя глутоф.

— Исках да дойда по-рано — казва тя, — ама госпожа Дьо Броли не престана да ме държи под.

За Мануела изразът да ме държи под око е неразбираемо уточнение.

Глутофът, подаващ се от няколко пласта тъмносиня копринена хартия, представлява великолепен елзаски кекс, аранжиран поновому от Мануелиното вдъхновение, гарниран с тарталети, толкова профирни, че да те е страх да ги пипнеш, и с карамелизирани бадемови сладки по края. Веднага ми потичат лигите.

— Мерси, Мануела — казвам аз, — но ние ще бъдем само двама.

— Можете да започнете още сега — казва тя.

— Наистина много благодаря — представям си колко време ви е отнело.

— Как пък не — казва Мануела. — Направих от всичко по два пъти и Фернандо ви е безкрайно благодарен.

Дневник за движението на света №7

Питам се дали не се превръщам в съзерцателна естетка. Със силна дзен тенденция и малко нещо от Ронсар.

Ще обясня. Става дума за по-специално „движение на света“, защото не е движение на тялото. Но тази сутрин, докато пиех чай, видях едно движение. Движението. Съвършеното движение. Вчера (понеделник) госпожа Гремон, чистачката, подари на мама букет от рози. Госпожа Гремон била в неделя при сестра си, която има малка градина в Сюрен, и донесе букет с първите рози за сезона: жълти рози с много красив бледожълт цвят като иглика. Според госпожа Гремон този вид се казва „Пилигрим“. Самото име вече ми хареса. Все пак много по-възвишено, по-поетично и не така еснафско е да наречеш розов храст с подобно име, а не „Мадам Фигаро“ или „Една любов на Пруст“ (не си измислям). Добре, няма да се спирам на факта, че госпожа Гремон подарява рози на мама. Между двете съществува отношението, което всички прогресистки-буржоазки поддържат с чистачките си (макар мама да си въобразява, че е изключение), много старо патерналистично отношение с розов оттенък (предлагат кафе, плащат коректно, никога не ги хокат, дават им стари дрехи и счупени мебели, интересуват се от децата им и в замяна на това имат право на букет рози и на кафяви или бежови кувертюри, плетени на една кука). Но тези рози… бяха върхът.

Та значи аз закусвах и гледах букета, поставен на плота в кухнята. Може би затова видях движението; ако бях погълната от друго нещо, ако в кухнята не беше толкова тихо, ако не бях сама, нямаше да съм достатъчно внимателна. Но аз бях сама, спокойна и незаета. Затова успях да го възприема.

Чу се лек шум, тоест въздухът трепна и много, много тихо направи „шшшшш“; една розова пъпка с парченце стъбло се прекърши и падна на плота. В момента, когато го докосна, се чу нещо като „пуф“ или „паф“, нещо от рода на ултразвука, което долавят само мишките или хората, когато е много, много тихо. Останах с лъжичката във въздуха, напълно смаяна. Беше великолепно. Но всъщност какво точно беше великолепно? Не знаех: чисто и просто една розова пъпка на върха на прекършено стъбло беше паднала на плота. И какво от това?

Разбрах едва когато се приближих и разгледах неподвижната паднала розова пъпка. Става дума за нещо свързано с времето, а не с пространството. Да, очевидно грациозно падналата розова пъпка винаги е хубава гледка. Толкова е живописно: можеш да нарисуваш куп картини! Но не това обяснява Движението. Движението, което всички свързват с пространството…

Като гледах стъблото и пъпката, лично аз за една хилядна от секундата почувствах красотата. Да, аз, една дванайсетгодишна хлапачка, имах този невероятен късмет, защото тази сутрин всички условия бяха налице: празен ум, спокоен дом, хубави рози, падане на пъпка. И точно затова си спомних за Ронсар, без в началото да разбера защо: защото става дума за време и рози. Защото красиво е онова, което улавяме, докато то преминава. Ефимерната конфигурация на нещата в момента, когато едновременно виждаме красотата и смъртта.

Ай, ай, ай, казах си аз, нима това означава, че трябва да живеем по този начин. Да балансираме винаги между красотата и смъртта, между движението и неговото изчезване.

Може би това е да си жив: да улавяш мигове, които умират.

8 На малки блажени глътки

И после идва неделята.

В три часа следобед поемам към четвъртия етаж. Тъмносинята рокля ми е малко голяма — истински късмет в ден, когато ще се яде глутоф, — а сърцето ми се е свило като коте.

Между третия и четвъртия етаж се оказвам лице в лице със Сабин Палиер. От няколко дни, когато ме срещне, тя с явно неодобрение оглежда новата ми прическа. Нали оценявате, че съм се отказала да крия от света новия си външен вид. Но настойчивостта й ме смущава, колкото и да съм освободена. Неделната ни среща не нарушава правилото.

— Добър ден, госпожо — казвам аз и продължавам да изкачвам стълбите.

В отговор тя кимва, строго разглеждайки главата ми, и после, забелязвайки облеклото, спира като закована на стъпалото. Обзема ме паника, която смущава потоотделянето и заплашва роклята ми с позора на петна от пот под мишниците.

— Щом се качвате нагоре, дали ще можете да полеете цветята на площадката? — казва ми тя с отчаяние.

Трябва ли да й напомня, че е неделя?

— Това сладкиши ли са? — пита тя внезапно.

Нося на поднос творенията на Мануела, завити с тъмносиня коприна, и разбирам, че тъй като те прикриват роклята ми, госпожата е възмутена не от моите претенции в областта на облеклото, а от невъздържаната ми лакомия.

— Да, непредвидена доставка — казвам аз.

— Много добре, тъкмо ще полеете цветята — казва тя и продължава гневното си слизане.

Стигам до площадката на четвъртия етаж и звъня с мъка, защото нося и касетата, но Какуро отваря любезно и мигновено взима тежкия поднос.

— Охо! — казва той, — ама вие не се шегувате. Още отсега предчувствам удоволствието.

— Трябва да благодарите на Мануела — казвам аз, следвайки го в кухнята.

— Вярно ли? — пита той, освобождавайки кекса от пищната му синя копринена опаковка. — Тя е истинска перла.

Изведнъж си давам сметка, че се чува музика.

Тя не е силна и идва от невидими тонколони, които изпълват кухнята с приятни звуци.

Това е Смъртта на Дидона от „Дидона и Еней“ от Пърсел. Ако искате моето мнение: най-хубавото певческо произведение на света. Не само е прекрасно, а е върховно поради невероятно плътната последователност на звуците, свързани от невидима сила и сякаш, различавайки се един от друг, преливащи се на границата на човешкия глас, почти в територията на животинското стенание — но с красота, която животинските викове никога не могат да постигнат, красота, родена от премахването на звуковата артикулация и на обичайното старание на човешкия език да разграничи звуковете.

Премахване на стъпките, претопяване на звуковете.

Изкуството е живот, но в друг ритъм.

— Хайде! — казва Какуро, който вече е подредил върху голям поднос чашите, чайника, захарницата и малки книжни салфетки. Следвам го в коридора и по негово указание отварям третата врата вляво.

— Имате ли видео? — бях попитала Какуро Озу.

— Да — беше отговорил той с тайнствена усмивка.

Третата врата вляво води към миниатюрна кинозала. Има голям бял екран, куп блестящи и тайнствени апарати, три реда с по пет истински стола от киносалон, тапицирани с тъмносиньо кадифе, продълговата ниска масичка пред първия ред и стени и таван, облицовани с тъмна коприна.

— Всъщност това ми беше професията — казва Какуро.

— Професията ли?

— Повече от трийсет години внасях в Европа най-новите уредби за луксозни фирми. Много доходоносна търговия — но най-вече ужасно забавна за човек като мене, който се въодушевява от електрониката.

Сядам на едно страшно удобно кресло и прожекцията започва.

Как да опиша огромната радост от този момент. Гледаме сестрите Мунаката на голям екран, в приятен полумрак, хапваме глутоф и пием горещ чай на малки блажени глътки. От време на време Какуро спира филма и коментираме безразборно камелиите върху мъха на храма и съдбата на хората, когато животът е много тежък. На два пъти отивам да поздравя моя приятел Моцарт и се връщам в залата като в топло и меко легло.

Миг извън времето и във времето… Кога за първи път изпитах това приятно отпускане, което е възможно само ако сте двама? Спокойствието, което изпитваме, когато сме сами, нашата самоувереност, родена от ведростта на самотата, няма нищо общо със съпричастието, съзерцанието и съзвучието, което изживяваме с другия, когато ни е съучастник… Кога за първи път изпитах този щастлив покой в присъствието на мъж?

Днес ми беше за първи път.

9 Санае

Когато в седем часа, след като сме разговаряли още много, пиейки чай, аз вече се каня да се сбогувам, ние минаваме през големия салон и аз виждам на ниската масичка до канапето снимката на много красива жена.

— Жена ми — казва тихо Какуро, забелязвайки, че го наблюдавам — Почина преди десет години от рак. Казваше се Санае.

— Съжалявам — казвам аз. — Била е… много красива.

— Да — казва той, — много красива.

Мълчим.

— Имам дъщеря. Живее в Хонконг — добавя той. — И вече двама внуци.

— Сигурно ви липсват — казвам аз.

— Често ходя при тях. Много ги обичам. Внукът ми Джек (баща му е англичанин) е на седем години. Сутринта ми каза по телефона, че вчера уловил първата си риба. Събитието на седмицата, нали разбирате!

Отново мълчим.

— Вие също сте вдовица, струва ми се — казва Какуро, докато ме придружава във вестибюла.

— Да — казвам аз, — вдовица съм от петнайсет години.

Гърлото ми се свива.

— Мъжът ми се казваше Люсиен. Също рак…

Стоим пред вратата и се гледаме печално.

— Лека нощ, Рьоне — казва Какуро.

И допълва малко по-весело:

— Беше фантастичен ден.

Огромна тъга се стоварва върху ми със свръхзвукова скорост.

10 Мрачни облаци

— Ти си нещастна идиотка — казвам си аз, докато свалям роклята и откривам глазура с уиски на един илик. — Какво си въобразяваше? Ти си само една жалка портиерка. Не е възможно приятелство между класите. Какво си въобразяваше, безумна нещастнице?

— Какво си въобразяваше, безумна нещастнице? — повтарям си аз по време на вечерното миене и докато се пъхам в леглото след кратка схватка с Леон, който не иска да освободи терена.

Красивото лице на Санае Озу танцува пред затворените ми очи и аз се чувствам като нещо много старо, внезапно изправено пред безрадостната действителност.

Заспивам с тревожно сърце.

На другата сутрин изпитвам усещане, близко до махмурлук.

Седмицата обаче преминава от добре по-добре. Какуро прави няколко спонтанни посещения, обръщайки се към моите дарби на арбитър (сладолед или сорбе? Атлантика или Средиземно море?) и неговата свежа компания ми доставя удоволствие, въпреки мрачните облаци, носещи се мълчаливо над сърцето ми. Мануела умира от смях, като вижда тъмносинята рокля, а Палома вече не напуска фотьойла на Леон.

— Като порасна, ще стана портиерка — казва тя на майка си, която ме гледа по нов, по-предпазлив начин, когато идва да остави отрочето си.

— Да не дава Бог — любезно се усмихвам на госпожата. — Ти ще станеш принцеса.

Тя е съчетала розова тениска в тон с новите си очила и войнствения вид на момиче, което ще стане портиерка напук на всички и най-вече на майка си.

— Какво мирише така? — пита Палома.

Има повреда на канализацията в банята и смърди като във войнишко спално помещение. Извиках водопроводчика преди една седмица, но май мисълта да дойде не го беше въодушевила.

— Каналът — казвам аз без желание да развия въпроса.

— Провал на либерализма — казва тя, сякаш не бях й отговорила.

— Не — казвам аз. — Запушен канал.

— Ами нали това ви казвам. Защо водопроводчикът още не е дошъл?

— Защото има други клиенти?

— Съвсем не — възразява Палома. — Правилният отговор е: защото никой не го задължава. А защо не го задължават?

— Защото няма достатъчно конкуренция.

— Бинго! — тържествува Палома. — Липсва регулация. Твърде много железничари, твърде малко водопроводчици. Лично аз бих предпочела колхоза.

Уви, някой чука на прозореца и прекъсва увлекателния ни диалог.

Какуро е и изглежда малко нещо тържествен.

Влиза и забелязва Палома.

— О, добър ден, девойко. Рьоне, да мина ли малко по-късно?

— Както искате. Добре ли сте?

— Да, да — отговаря той.

После, взимайки внезапно решение, той скача във водата:

— Искате ли да вечеряте утре с мен?

— Ами — казвам аз, усещайки, че ме обзема паника, — ами аз…

Сякаш смътните предчувствия от последните дни изведнъж се избистриха.

— Бих искал да ви заведа в един ресторант, който много ми харесва — продължава той с вид на куче, очакващо кокала си.

— В ресторант ли? — казвам аз все повече паникьосана.

Вляво от мен Палома шуми като мишка.

— Вижте — казва Какуро, който изглежда смутен, — много ви моля. Имам… рожден ден утре и ще се радвам, ако ми правите компания.

— Да — казвам аз, неспособна да продумам още една дума.

— Заминавам при дъщеря си в понеделник, ще го отпразнуваме там семейно, разбира се, но… утре… ако желаете…

Той прави кратка пауза и ме гледа с надежда.

Дали се заблуждавам? Струва ми се, че Палома се опитва да хърка.

Настъпва тишина.

— Вижте — казвам аз, — наистина съжалявам. Не мисля, че това е добра идея.

— Но защо? — видимо объркан казва Какуро.

— Много мило от ваша страна — казвам аз, втвърдявайки гласа си, който проявява тенденция към размекване, — много съм ви благодарна, но предпочитам да не дойда, мерси. Сигурна съм, че имате приятели, с които можете да отпразнувате празника си.

Какуро ме гледа стъписан.

— Аз… — казва той най-сетне, — аз… да, разбира се, но… ами… наистина много бих желал… не виждам.

Той смръщва вежди.

— Не разбирам.

— Така е по-добре, повярвайте ми.

И като го изблъсквам леко към вратата, приближавайки се към него, добавям:

— Сигурна съм, че ще имаме и други поводи да си поприказваме.

Той върви назад с вид на пешеходец, който е изгубил тротоара си.

— Ами жалко — казва той, — а аз толкова се радвах. Все пак…

— Довиждане — казвам му аз и тихо затварям вратата под носа му.

11 Дъждът

— Най-лошото мина — казвам си аз.

Без да се съобразя със съдбата в розово: обръщам се и се оказвам лице в лице с Палома.

Която никак не е доволна.

— Мога ли да разбера на какво си играете? — пита ме тя с тон, който ми напомня първата ми учителка госпожа Бийо.

— На нищо не играя — казвам аз тихо, осъзнавайки колко детинска е постъпката ми.

— Да нямате предвид нещо специално за утре вечер?

— Не, но не е затова.

— А може ли да ми кажете защо по-точно?

— Просто мисля, че не бива.

— Добре, но защо? — настоява моят малък политкомисар.

Защо?

Знам ли защо.

И тогава, без да предупреди, завалява дъжд.

12 Сестри

Толкова много дъжд…

В моя край през зимата валеше дъжд. Нямам спомен за слънчеви дни: само за дъжд, кал и студ, за влага, която полепваше по дрехите, по косите ни, дори край огъня, не изчезваше никога напълно… Колко пъти оттогава съм си мислила за онази дъждовна вечер, колко пъти за повече от четирийсет години съм се връщала към онова събитие, което днес отново изниква под плющящия дъжд…

Толкова много дъжд…

Бяха дали на сестра ми името на една по-голяма мъртвородена сестра, кръстена на една покойна леля. Лизет беше красива и макар дете, аз го знаех, въпреки че очите ми все още не можеха да определят формата на красотата, а само предусещаха нейните очертания. Тъй като у нас почти не се говореше, никой не го казваше, но съседите не мълчаха и когато сестра ми минаваше, коментираха красотата й. „Толкова красива и толкова бедна, лоша съдба, няма що“, мърмореше продавачката от галантерийния магазин, когато отивахме на училище. Аз, грозна, с тромаво тяло и интелект, държах за ръка сестра си, а Лизет вървеше с вдигната глава, без да обръща внимание на всички пагубни съдби, които всеки се стараеше да й предрече.

На шестнайсет години тя отиде в града да гледа децата на богатите. Не я видяхме цяла година. Върна се да прекара Коледа с нас и ни донесе странни подаръци (сладкиш с мед, яркоцветни панделки, малки торбички с лавандула). Изглеждаше като кралица. Нима можеше да има по-розово, по-живо, по-съвършено лице от нейното? За първи път някой ни разказваше истории и ние я гледахме жадни за тайнственото пробуждане, предизвикано от думите на това селско момиче, станало гувернантка у богаташите, което ни говореше за непознат, пъстър и искрящ свят, където жените караха коли и се връщаха вечер в домове, снабдени с апарати, заместващи хората, или съобщаващи новини само с едно завъртане на копчето…

Като мисля отново за всичко това, си давам сметка в каква мизерия сме живели. Домът ни се намираше на петдесетина километра от града, а на петнайсет имаше по-малко градче, но ние живеехме както по времето на феодалните замъци без удобства, нито надежда, убедени, че винаги ще си останем селяни. Несъмнено и днес все още има в някои затънтени села шепа изоставени старци, които не познават модерния живот, но в нашия случай ставаше дума за цяло семейство, все още младо и активно, което от разказа на Лизет за осветените за Коледа улици на града откриваше, че съществува неподозиран свят.

Лизет си замина. Няколко дни по инерция продължихме да говорим по малко. В продължение на няколко вечери на масата баща ни коментираше историите на дъщеря си. „Ам’че знам ли, ам’че чудна работа“. После мълчанието и крясъците отново ни връхлетяха, както чумата — клетниците.

Като си помисля… Толкова много дъжд, толкова много мъртъвци… Лизет носеше името на две покойници; аз — само на една: баба ми по майчина линия, умряла малко преди да се родя. Братята ми бяха кръстени на убити във войната братовчеди и дори майка ми беше кръстена на някаква братовчедка, умряла при раждане, която не познаваше. Така живеехме в този свят на мъртъвци, когато в една ноемврийска вечер Лизет се върна от града.

Помня онзи дъжд… Чукането на водата по покрива, пътищата, превърнати в потоци, калното море пред вратата на фермата ни, черното небе, вятъра, ужасното усещане за безконечна влага, толкова тягостно, колкото и животът ни: без съзнание, без бунт. Бяхме се сгушили край огъня, когато майка ни стана, като смути цялата група; изненадани видяхме как се отправя към вратата и я отваря, водена от неясно предчувствие.

Толкова много дъжд, о, толкова много дъжд… в рамката на вратата, със залепнали за лицето коси, с мокра рокля, кални обувки и втренчен поглед стоеше Лизет. Как мама беше разбрала? Как тази жена, която без да ни малтретира, никога не беше показала, че ни обича, нито с жест, нито с дума, как тази проста жена, която раждаше деца така, както копаеше земята или хранеше кокошките, как тази неграмотна жена, оскотяла дотолкова, че никога не ни наричаше с имената, които ни беше дала и едва ли помнеше, беше разбрала, че нейната полумъртва дъщеря, безмълвна и с неподвижни очи, беше вперила поглед във вратата под проливния дъжд, очаквайки някой да й отвори и да я покани да влезе на топло?

Дали майчината любов е това предчувствие на сърцето за нещастието, тази искра на обич, която остава дори когато човек е принуден да живее като скот? Така ми беше казал Люсиен: майка, която обича децата си, винаги знае кога страдат. Лично аз не приемам такова тълкуване. Но и не мразя майка си, която не беше майка. Мизерията е като косачка: тя реже до корен способността ни да общуваме с другия и ни оставя празни, без чувства, за да можем да изтърпим цялата мръсотия на настоящето. Но и не вярвам в красиви митове: нямаше майчина любов в интуицията на майка ми, а само предадена с жестове увереност в нещастието. Един вид вродено съзнание, вкоренено дълбоко в сърцето и което напомня, че на нещастни голтаци като нас винаги може да се случи обезчестената им дъщеря да се върне в една дъждовна нощ, за да умре в бащиния дом.

Лизет живя още малко, колкото да роди детето си. Новороденото постъпи както очакваха от него: умря за три часа. От тази трагедия, която за родителите ми беше в естествения ред на нещата, така че те не се трогнаха нито повече, нито по-малко, отколкото ако бяха загубили някоя коза, аз разбрах две неща: силните живеят, а слабите умират в радости и страдания, пропорционални на мястото им в йерархията, и както Лизет беше красива и бедна, така аз бях умна и гола като пушка и обречена на същото наказание, ако пожелаех да се възползвам от ума си, въпреки класата си. И след като не можех да престана да бъда това, което съм, реших, че пътят ми трябва да бъде забулен в тайна: трябваше да премълчавам това, което съм, и никога да не се смесвам с другия свят.

От мълчаливка станах нелегална.

Внезапно осъзнавам, че съм седнала в кухнята си в Париж, в този друг свят, където съм издълбала невидимата си хралупа и с който съм се заклела никога да не се смесвам, че плача неудържимо, докато едно момиченце с невероятно топъл поглед ме държи за ръката и гали нежно пръстите ми — и осъзнавам също така, че всичко съм разказала: Лизет, майка си, дъжда, осквернената красота и в крайна сметка желязната ръка на съдбата, която дава на мъртвородените деца майки, намерили смъртта само защото са искали да се измъкнат от нищетата. Хлипам и роня едри, топли, обилни и добри сълзи и съм смутена, но непонятно щастлива от преобразяването на тъжния и строг поглед на Палома в кладенец от съчувствие, в който стоплям риданията си.

— Господи — казвам аз, като се успокоявам донякъде, — Господи, Палома, колко съм глупава!

— Госпожо Мишел, знаете ли, вие ми връщате надеждата.

— Надежда ли? — казвам аз, подсмърчайки патетично.

— Да — казва тя, — май е възможно да се промени съдбата.

И ние стоим така в продължение на няколко безкрайни минути, хванати за ръце, без да говорим. Аз съм приятелка на една прекрасна дванайсетгодишна душа, към която изпитвам огромна благодарност, и неуместността на тази несиметрична по възраст, положение и обстоятелства привързаност не успява да смути чувството ми. Когато Соланж Жос идва да вземе дъщеря си, ние я гледаме със съучастничеството на неразрушимите приятелства и си казваме довиждане, убедени, че скоро пак ще се видим. Вратата се затваря, аз сядам в креслото пред телевизора с ръка на гърдите и се улавям, че казвам на висок глас: може би да живееш е точно това.

Дълбока мисъл №15

Знаете ли какво? Питам се дали не съм пропуснала нещо. Чувствам се като някой, който общува с кофти хора и когато срещне свестен човек, изведнъж открива друг път. В моя случай кофти хората са мама, Коломб, татко и компания. Но днес наистина срещнах свестен човек. Госпожа Мишел ми разказа за болката си: отбягва Какуро, защото е била наранена от смъртта на сестра си Лизет, прелъстена и изоставена от някакво богаташко синче. Оттогава нейната техника за оцеляване е: никаква близост с богатите, за да не умре и тя.

Като слушах госпожа Мишел, се запитах: кое е по-травматизиращо? Сестрата, която умира, защото е изоставена, или непрекъснатите последствия от това събитие: страхът, че ако не стоиш на мястото си, ще умреш? Госпожа Мишел би успяла да преодолее смъртта на сестра си, но нима можем да преодолеем мизансцена на собственото си наказание?

Освен това почувствах и още нещо, някакво непознато чувство, и докато го пиша, съм развълнувана (впрочем, оставих писалката за две минути и си поплаках). Ето какво почувствах: докато слушах госпожа Мишел и я виждах, че плаче, но най-вече като усетих колко добре й става, че ми разказва всичко, разбрах следното: разбрах, че страдам, защото не мога да сторя добро на никого около себе си. Разбрах, че ме е яд на татко, мама и най-вече на Коломб, защото не съм способна да им бъда от полза, защото не мога да сторя нищо за тях. Болестта им е в много напреднал стадий, а аз съм твърде слаба. Виждам ясно симптомите, но не съм компетентна да ги лекувам и това ме поболява и мен, но аз не го усещам. Ала докато държах ръката на госпожа Мишел, почувствах, че и аз съм болна. Във всеки случай едно нещо е сигурно: няма да се излекувам наказвайки онези, които не мога да изцеля. Може би трябва да помисля отново за историята с пожара и самоубийството. Впрочем, налага се да призная: нямам голямо желание да умра, искам отново да се срещам с госпожа Мишел и с Какуро и с малката му племенница Йоко, толкова непредсказуема, и да ги помоля за помощ. Е, разбира се, няма да се изтъпанча пред тях и да им кажа: плийз хелп ми, аз имам склонност към самоубийство. Но изпитвам желание да позволя на другите да бъдат добри с мен: в края на краищата аз съм само едно нещастно момиченце и макар да съм извънредно интелигентна, това не променя нещата, нали така? Нещастно момиченце, което в най-лошия момент има късмета да срещне читави хора. Имам ли моралното право да пропусна този шанс?

О, нищо не знам. В крайна сметка тази история е трагична. Има стойностни хора, радвай се, исках да кажа, но колко жалко все пак, те свършват под дъжда! Не знам какво да мисля. За момент повярвах, че съм открила призванието си; осъзнах, че за да се излекувам, трябва да лекувам другите, тоест „лечимите“, онези, които могат да бъдат спасени, а не да се тормозя, че не мога да спася останалите. Е какво, да взема да стана лекарка ли? или писателка? То е горе-долу едно и също, нали?

Пък и колко ли много са досадниците като Коломб и Тиберий в сравнение с една-едничка госпожа Мишел?

13 По пътеките на ада

След като Палома си отиде, аз продължавам да седя във фотьойла, разстроена донемайкъде.

После, събирайки цялата си смелост, набирам телефонния номер на Какуро Озу.

Пол Нгуен отговоря след второто позвъняване.

— Добър ден, госпожо Мишел — казва той, — какво мога да направя за вас?

— Бих искала да говоря с Какуро.

— Няма го вкъщи, искате ли да ви позвъни, като се прибере?

— Не, не — казвам аз, облекчена, че мога да действам чрез посредник. — Бихте ли му предали, че ако не е размислил, ще се радвам да вечерям с него утре вечер.

— С удоволствие — казва Пол Нгуен.

След като затварям телефона, аз отново се отпускам във фотьойла и за половин час потъвам в несвързани, но приятни мисли.

— Знаете ли, че у вас мирише лошо? — казва тих мъжки глас зад гърба ми. — Няма ли кой да го оправи?

Той е отворил вратата толкова безшумно, че не съм го чула. Пред мен стои красив млад брюнет с леко разрошени коси, съвсем ново джинсово сако и големи очи на миролюбив кокер.

— Жан? Жан Артенс? — питам аз и не вярвам на очите си.

— Ами да — казва той, навеждайки глава настрани както някога.

Това обаче е единственото нещо, останало от отломката, от изгорялата млада душа с безплътно тяло; Жан Артенс, в миналото толкова близо до падението, очевидно е избрал възраждането.

— Забележително добре изглеждате — казвам аз с най-привлекателната си усмивка.

Той любезно ми я връща.

— Ами добър ден, госпожо Мишел, радвам се да ви видя. Отива ви — добавя той и показва косите ми.

— Мерси — казвам аз. — Какво ви води насам? Ще пиете ли чаша чай?

— Ами… — казва той с частица от някогашното си колебание — добре, с удоволствие.

Приготвям чая, докато той сяда на стола и гледа Леон с ужас.

— Толкова ли дебел беше вашият котарак? — пита той без никаква злоба.

— Да — казвам аз, — не си пада по спорта.

— Да не би той да мирише така? — казва Жан, като души смутено.

— Не, не, има повреда в канализацията.

— Сигурно се чудите защо се изтърсвам току-така — казва той, — особено след като почти не сме разговаряли, хм… не бях много разговорлив по времето… ами по времето на баща ми.

— Радвам се да ви видя и най-вече, че изглеждате толкова добре — казвам аз искрено.

— Ами да — казва той, — връщам се от много далеч.

Едновременно сърбаме на малки глътки горещия чай.

— Излекуван съм, е, мисля, че съм се излекувал — казва той, — ако човек изобщо може да се излекува някой ден. Но вече не взимам никаква дрога, срещнах много свястно момиче, направо фантастично (очите му заблестяват и той леко подсмърча, докато ме гледа) и си намерих много готина работа.

— Каква? — питам аз.

— Работя в магазин за палубно оборудване.

— Нещо за кораби ли?

— Ами да, и е върхът. Като че ли съм във ваканция. Идват клиенти, говорят ми за корабите си, за моретата, където отиват, за моретата, от които се връщат, страшно ми харесва. Знаете ли, доволен съм, че работя.

— А какво точно правите?

— В известна степен съм момче за всичко, склададжия, куриер, но с времето се уча и сега понякога ми поверяват и по-сложни задачи: да поправя платната, вантите, да направя опис на продоволствието.

Чувствате ли поезията на тази дума? Корабът се продоволства — градът също. Към онзи, който не е разбрал, че магията на езика се ражда от подобни тънкости, отправям следната молба: внимавайте със запетайките.

— Но вие също изглеждате в прекрасна форма — поглежда ме той любезно.

— Така ли? Е, има някои благотворни промени.

— Знаете ли — казва той, — не дойдох да видя апартамента или съседите. Не знам дали ще се сетят кой съм, даже си взех личната карта, в случай че не ме познаете. Не, дойдох, защото не успявам да си спомня нещо, което много ми помогна още като бях болен и после, докато се лекувах.

— И аз мога да ви бъда от полза?

— Да, защото вие един ден ми казахте името на тези цветя. Ей в онази леха там (той сочи с пръст в дъното на двора) има бели и червени цветя, вие сте ги засадили, нали? И веднъж ви попитах какво е това, но не успях да запомня името им. А през цялото време мислех за тези цветя, не знам защо. Много са хубави, когато бях толкова зле, мислех за тях и ми ставаше по-добре. Преди малко минавах оттук и си казах: ще отида да питам госпожа Мишел.

Притеснен, той дебне реакцията ми.

— Струва ви се странно, нали? Надявам се, че не ви плаша с моите приказки за цветя.

— Не — казвам аз, — ни най-малко. Ако знаех колко добре ви действат, щях да ги засадя навсякъде.

Той се смее щастливо като малко момче.

— О, госпожо Мишел, знаете ли, всъщност те ми спасиха живота. Истинско чудо! Можете ли да ми кажете как се казват?

Да, ангеле мой, мога. По пътеките на ада, под проливния дъжд, с притаен дъх казвам каквото ми е на душата — една слаба светлинка: това са камелии.

— Да — казвам аз. — Това са камелии.

Той ме гледа втренчено с облещени очи. После малка сълза се търкулва по бузата му на спасено дете.

— Камелии… — казва той отнесен в спомен, който си е само негов. — Да, камелии — повтаря той и отново ме поглежда. — Точно така. Камелии.

Усещам, че и по моята буза протича сълза.

Хващам го за ръката.

— Жан, нямате представа колко съм щастлива, че дойдохте днес — казвам аз.

— Така ли? — учудва се той. — Но защо?

Защо ли?

Защото една камелия може да промени съдбата.

14 От коридора до пътеките

Каква е тази война, която водим при очевидността на поражението? Всяка сутрин, настръхнали от бъдещите битки, ние повтаряме страха от всекидневието — този безкраен коридор, който в последния ни час се превръща в съдба само защото толкова дълго сме вървели по него. Да, ангел мой, такова е всекидневието: намусено, празно и изпълнено със страдания. Пътеките на ада не са му чужди; един ден стигаме до тях, защото твърде дълго сме останали в него. От коридора до пътеките — пропадаме плавно и без изненада. Всеки ден се връщаме към тъгата на коридора и стъпка по стъпка извървяваме пътя на мрачното си проклятие.

Дали е видял пътеките? Как ли се раждаме отново след падението? Какви са новите зеници на овъглените очи? Кога започва войната и кога спира битката?

И тогава една камелия.

15 По разгорещените си изпотени плещи

В осем часа вечерта Пол Нгуен идва в портиерната с няколко пакета в ръцете.

— Господин Озу още не се е прибрал, има проблем с визата си, и ме помоли да ви предам това — усмихва се приятно той.

Оставя пакетите на масата и ми подава малка картичка.

— Благодаря — казвам, — да ви предложа нещо?

— Благодаря — казва той, — но имам още много работа. Ще си запазя правото за друг път. — И той отново ми се усмихва с някаква топлота и радост, които ми действат добре, без да се замислям.

Когато оставам сама в кухнята, сядам пред пакетите и разпечатвам плика.

Летният дъжд по раменете на Левин, който коси… Слагам ръка на сърцето си, трогната както никога. Отварям един по един пакетите.

Сребристосива рокля с малка яка, която се затваря отпред като портфейл с коланче от черен сатен.

Пурпурна копринена наметка, лека и плътна като вятъра.

Обувки с висок ток от толкова фина и мека кожа, че докосвам с тях бузата си.

Чувам Леон, който дращи по външната врата и мяучи.

Заплаквам кротко, бавно, а в гърдите ми трепти камелия.

16 Нещо трябва да свърши

На другия ден в десет часа някой чука на прозореца.

Това е една върлина, облечена в черно, с плетена тъмносиня шапка и обуща от войната във Виетнам. Това е също така и гаджето на Коломб, това е освен всичко и един световен специалист по неупотреба на изрази за учтивост. Казва се Тиберий.

— Търся Коломб — казва Тиберий.

Обърнете внимание, ако обичате, колко смешна е тази фраза. Търся Жулиета, каза Ромео, е далеч по-пищно.

— Търся Коломб — казва значи Тиберий, който явно се бои от шампоана, както е ясно, когато сваля шапката си не от учтивост, а защото е много топло.

Месец май е, по дяволите.

— Палома ми каза, че е тук — добавя той.

И още:

— По дяволите! Това момиче ме вбесява!

Ех, Палома, навярно е много забавно с него.

Набързо го изпровождам и потъвам в странни мисли.

Тиберий… Знаменито име и толкова жалко държане… Спомням си прозата на Коломб Жос, мълчаливите пътеки в Солшоар… и мисълта ми стига до Рим. Тиберий… Споменът за Жан Артенс ме изненадва неподготвена, виждам баща му и неуместната му вратовръзка, стремяща се към смехотворност… Колко стремежи, колко светове… Може ли да сме толкова подобни и да живеем в толкова далечни вселени? Нима споделяме една и съща ярост, макар и да се различаваме по месторождение, кръв или амбиция? Тиберий… Чувствам се уморена, уморена от богатите и от бедните, от целия този фарс… Леон скача от фотьойла и се отърква в крака ми. Този котарак, дебел само от милосърдие, има и благородна душа, чувстваща промените в моята. Уморена съм, да, уморена…

Нещо трябва да свърши, нещо трябва да започне.

17 Трай, моме, за хубост

В осем часа вечерта съм готова.

Роклята и обувките са моят размер (42 и 37).

Наметката е римска (дължина 60 см, широчина 2 м).

Три пъти си измих косата и я изсуших със сешоар „Бейбилис“ 1600 вата, след което я сресах 2 пъти във всички посоки. Резултатът изненадва.

Седнах 4 пъти и станах 4 пъти, поради което сега съм на крак и не знам какво да правя.

Може би да седна.

Извадих от кутийката, скрита зад чаршафите в дъното на гардероба, чифт обеци, наследство от свекърва ми — огромната Ивет — старинни сребърни висулки с 2 граната с крушовидна форма. Направих 6 опита да си ги сложа и отсега нататък трябва да живея с усещането, че две тумбести котета висят на разтегнатите ми ушни миди. 54 години без бижута не ви подготвят за подобни страдания. Трай, моме, за хубост! Намазвам устните си с 1 пласт червило „Наситен кармин“, купено преди 20 години за сватбата на една братовчедка. Дълготрайността на тези безсмислени неща, когато толкова стойностни хора умират всеки ден, никога няма да престане да ме смущава. Аз съм част от онези 8% от населението на света, които успокояват страха си, заравяйки се в цифри.

Какуро Озу чука 2 пъти на вратата ми.

Отварям.

Много е красив. Костюмът му се състои от тъмносиво сако с офицерска яка и ширити в същия тон, сив панталон и мокасини от мека кожа, напомнящи луксозни пантофи. Много е… евразийско.

— О, великолепна сте! — казва ми той.

— Благодаря — отговарям развълнувано, — вие също сте много красив. Честит рожден ден!

Той ми се усмихва и след като затварям грижливо вратата зад себе си и пред Леон, който се опитва да излезе, той ми подава ръка и аз я хващам с разтреперана длан. Дано никой не ни види, умолява вътре в мен някаква инстанция, оказваща съпротива, вероятно тази на нелегалната Рьоне. Макар и да съм захвърлила в огъня много от страховете си, още не съм готова да вляза в клюкарската хроника на улица „Грьонел“.

И така, кого ще изненадам?

Входната врата, към която се отправяме, се отваря още преди да я стигнем.

Влизат Жасент Розен и Ан-Елен Мьорис.

Боже! Какво да направя?

Вече сме пред тях.

— Добър вечер, добър вечер, скъпи дами — чурулика Какуро, като твърдо ме дърпа отляво и бързо ги отминава, — добър вечер, драги приятелки, закъсняваме, дълбок поклон и довиждане!

— А! Добър вечер, господин Озу — превземат се те омаяни и се обръщат едновременно, за да ни проследят с поглед.

— Добър вечер, госпожо — казват ми те (на мен), като се усмихват широко.

Никога не съм виждала толкова зъби наведнъж.

— Приятно прекарване, скъпа госпожо — шепне Ан-Елен Мьорис, като ме гледа със завист, докато излизаме от вратата.

— Благодаря, благодаря! — игриво отговаря Какуро и бута с пета крилото на вратата.

— Ужас — казва той, — ако се бяхме спрели, щяхме да откараме един час.

— Те не ме познаха — казвам аз.

Спирам насред тротоара напълно потресена.

— Те не ме познаха! — повтарям аз.

Той също спира, аз все още държа ръката му.

— Те просто никога не са ви виждали — казва той. — Аз бих ви познал при всички обстоятелства.

18 Течаща вода

Достатъчно е един път да си опитал да бъдеш сляп на светло и зрящ в мрака, за да си поставиш въпроса какво всъщност е зрението. Защо виждаме? Когато се качих в таксито, което Какуро беше поръчал, и мислейки за Жасент Розен и Ан-Елен Мьорис, които бяха видели в мен само онова, което можеха (под ръка с господин Озу в свят на йерархии), фактът, че погледът е като ръка, опитваща се да спре течащата вода, ме стряска с необикновена сила. Да, окото възприема, но не вниква, вярва, но не разпитва, получава, но не търси — изпразнено от желание, преситено и без цел.

И докато таксито се носи в спускащия се здрач, аз мисля.

Мисля за Жан Артенс с изгорените зеници, озарени от камелии.

Мисля за Пиер Артенс, с острия поглед и слепотата на просяк.

Мисля за тези алчни дами, с просещи и толкова нищожно слепи очи.

Мисля за Жежен, с неговите мъртви и безсилни орбити, които вече виждат само пропадането.

Мисля за Люсиен, неспособен да вижда, защото мракът в крайна сметка е много силен.

Мисля дори за Нептун, чиито очи са муцунка, която не умее да се самозалъгва.

И се питам дали аз самата виждам добре.

19 Тя искри

Гдедали ли сте Black Rain?

Защото ако не сте гледали Black Rain — или евентуално Blade Runner, — няма начин да разберете защо, когато влизаме в ресторанта, имам чувството, че съм във филм на Ридли Скот. Има една сцена в Blade Runner в бара на жената-боа, откъдето Декърд се обажда на Рейчъл по стенен видеофон. В Black Rain също има бар с кол гърли с русите коси и голия гръб на Кейт Капшоу. Там са и кадрите с осветлението от витражите и блясъка на катедралата, обкръжени от целия сумрак на Ада.

— Много обичам светлината — казвам аз на Какуро, сядайки.

Завели са ни в малко спокойно сепаре, окъпано в слънчева светлина, обкръжена от искрящи сенки. Може ли сянката да искри? Може, и точка.

— Гледали ли сте Black Rain? — пита ме Какуро.

Никога нямаше да повярвам, че вкусовете и душевните вълнения на две същества могат така да съвпадат.

— Да — казвам аз. — Най-малко дванайсет пъти.

Атмосферата е блестяща, лъчезарна, изискана, уютна, кристална. Великолепна.

— Ще си направим оргия от суши — казва Какуро, разгъвайки въодушевено салфетката. — Нали няма да ми се сърдите, но вече поръчах: държа да ви покажа най-доброто от японската кухня в Париж.

— Не, разбира се — казвам аз и облещвам очи, защото сервитьорите са поставили пред нас бутилки със саке и безброй изискани купички с най-различни дребни зеленчуци, които изглеждат мариновани в нещо, което вероятно е много вкусно.

Започваме. Улавям една маринована краставичка, която прилича на краставица и на марината само външно — толкова необикновен е вкусът й. Какуро внимателно повдига с червеникавите дървени пръчици парченце от нещо като мандарина или домат, или манго и ловко го лапва. Аз веднага бъркам в същата купичка.

Оказва се подсладен морков, предназначен за богове гастрономи.

— Честит рожден ден! — казвам аз и вдигам чашата със саке.

— Благодаря, много ви благодаря — казва той и чашите ни се докосват.

— Това октопод ли е? — питам аз, защото съм открила парченце назъбено пипало в купичка с шафраненожълт сос.

Донасят два дебели дървени подноса със сурова риба.

— Сашими — казва Какуро. — И тук има октопод.

Потъвам в съзерцание на кулинарната творба.

Толкова е красива, че се прехласваш. Хващам неумело с пръчиците парче бяло-сива плът (писия, любезно уточнява Какуро) и, твърдо решена да се възхитя, го опитвам.

Защо ли търсим вечността в ефира на невидимите същности? Това белезникаво малко нещо е напълно осезаема частица от нея.

— Рьоне — казва ми Какуро, — щастлив съм, че празнувам рождения си ден във вашата компания, но имам и по-важен повод да вечерям с вас.

Макар че се познаваме само от три седмици, започвам да схващам поводите на Какуро. Франция или Англия? Вермеер или Караваджо? Война и мир или скъпата ни Ана?

Налапвам още едно въздушно сушими — може би с тон — с внушителен размер, което, Бога ми, се нуждаеше да бъде нарязано на парчета.

— Вярно е, че ви поканих, за да отпразнувам рождения си ден, но междувременно някой ми даде много важни сведения. Ето защо трябва да ви кажа нещо съществено.

Парчето тон поглъща цялото ми внимание и не ме подготвя за това, което ще последва.

— Вие не сте сестра си — казва Какуро и ме гледа право в очите.

20 При гагаузите

Госпожи,

Госпожи, ако някой ден сте поканени на вечеря от богат и симпатичен господин в луксозен ресторант, вършете всичко с еднаква изисканост. Независимо дали ви изненадват, дразнят или смущават, вие трябва да запазите една и съща безстрастна елегантност и когато чуете стряскащи думи, да реагирате изтънчено, както подобава при такива обстоятелства. Вместо това и защото съм си селянка, която лапа сушимито, все едно яде картофи, аз хълцам и усещайки с ужас, че частицата вечност е заседнала в гърлото ми, се опитвам с изискаността на горила да я изхрача. Хората от околните маси млъкват, докато аз след много оригвания и с един последен и особено мелодичен спазъм успявам да изхвърля виновника и грабвайки салфетката да го настаня там в последния момент.

— Нужно ли е да повтарям? — пита Какуро, който видимо — по дяволите — се забавлява.

— Аз… коф… коф… — кашлям аз.

Според мен коф коф е традиционен възглас при гагаузите.

— Аз… ами… коф… коф… — продължавам блестящото си изпълнение.

И завършвам с шик, който се домогва до върховете.

— К’во?

— За втори път ви казвам, за да бъде съвсем ясно — казва той с безкрайното търпение, което проявяваме към децата или по-скоро към нищите духом. — Ръоне, вие не сте сестра си.

И тъй като стоя и го гледам глупаво, той добавя:

— Повтарям ви за последен път с надеждата, че този път няма да се задавите със суши — между другото по трийсет евро парчето, — които изискват по-деликатна консумация: вие не сте сестра си, можем да бъдем приятели. И дори всичко каквото пожелаем.

21 Всички тези чаши чай

Това е от Еминем. Признавам, че в качеството си на предтеча на модерните времена понякога ми се случва да го слушам, особено когато няма как да не знам, че Дидона се е погубила.

Но най-вече съм напълно объркана.

Искате доказателство ли?

Ето го.

Това кънти в главата ми без коментар. Странният начин, по който мелодиите се запечатват в паметта ми, винаги ще ме изненадва (няма защо да споменавам някой си Confutatis, добър приятел на портиерките с малък пикочен мехур) и с маргинален, макар и искрен, интерес отбелязвам, че този път връх взема така нареченото medly.

А после започвам да плача.

В „Бирарията на Приятелите“ в Пюто клиентка, която едва не се задавя и после избухва в сълзи с нос в салфетката, представлява ценно развлечение. Но тук, в този храм на слънцето със сушими, продавани на парче, моята невъздържаност има обратен ефект. Заобикаля ме вълна от мълчаливо неодобрение и ето ме ридаеща, с течащ нос, принудена да използвам вече изцапаната салфетка, за да изтрия следите от емоциите си и да се опитам да скрия онова, което общественото мнение осъжда.

Ридая още по-силно.

Палома ме е издала.

И тогава, понесени от риданията, в душата ми преминават мигове от живота ми, прекаран в уединението на един самотен ум: продължителното и отшелническо четене, зимите на болестта, ноемврийският дъжд по красивото лице на Лизет, камелиите, завърнали се от ада и попаднали върху мъха на Храма, всички чаши чай, изпити в задушевната атмосфера на приятелството, чудесните думи в устата на Госпожицата, натюрмортите толкова уаби, вечните същности, озаряващи единичните си отражения, а също и летните дъждове, настъпващи в изненадата на удоволствието, снежинки, танцуващи мелодията на сърцето, а в кутийката на древната Япония — чистото лице на Палома. И аз плача, плача неудържимо с топли, едри и красиви сълзи на щастие, докато около нас светът изчезва и не усещам нищо друго освен погледа на този мъж, в чиято компания се чувствам някой и който, като улавя мило ръката ми, се усмихва с цялата топлота на земята.

— Благодаря — успявам да прошепна на един дъх.

— Ние можем да бъдем приятели — казва той. — И дори всичко каквото пожелаем.

22 Трева в ливадата

Сега вече знам какво трябва да изживеем, преди да умрем. И ще ви го кажа. Онова, което трябва да изживеем, преди да умрем, е проливен дъжд, който се превръща в светлина.

Цяла нощ не спах. След и въпреки моите душевни и благодатни излияния вечерята беше чудесна: мека, задушевна, с продължителни и сладостни мълчания. Когато Какуро ме изпрати, дълго целува ръката ми и ние се разделихме безмълвно, разменяйки проста и заредена с електричество усмивка.

Цяла нощ не спах.

И знаете ли защо?

Разбира се, че знаете.

Разбира се, вие подозирате, че освен всичко останало, т.е. един земен трус, разтърсващ от горе до долу внезапно размразения ми живот, нещо се върти в жалкия ми мозък на петдесетгодишна въртиопашка. И че това нещо звучи ей така: „И дори всичко каквото пожелаем“.

В седем часа ставам, сякаш са навили пружината ми, и изхвърлям възмутения си котарак в другия край на леглото. Гладна съм. Гладна съм буквално (една огромна филия с хляб, масло и конфитюр от сливи само изостря адския ми апетит) и преносно: ужасно съм нетърпелива да разбера продължението. Въртя се като хищник в клетка в кухнята си, ругая котарака, който не ми обръща никакво внимание, изяждам още една порция хляб-масло-конфитюр, мотая се насам натам и подреждам неща, които изобщо не се нуждаят от подреждане, и се каня да си приготвя трета филия.

И после внезапно към осем часа се успокоявам.

Без предупреждение, някак изненадващо ме изпълва огромно ведро чувство. Какво се е случило? Мутация. Не виждам друго обяснение: на някои им никнат хриле, мене ме осенява мъдрост.

Сядам на стола и животът продължава своя ход.

Между другото ходът не е особено увлекателен: спомням си, че все още съм портиерка и в девет часа трябва да отида на улица „Бак“ да купя препарат за почистване на месинг. „В девет часа“ е своенравно уточнение: нека кажем — сутринта. Но вчера, докато планирах работата си, бях си казала: ще отида към девет часа. Та вземам значи моята пазарска торба и чантата си и потеглям към широкия свят за онази субстанция, от която орнаментите в богаташките къщи заблестяват. Вън е чудесен пролетен ден. Отдалеч забелязвам Жежен, който се измъква от кашоните си; радвам се за него, защото предстоят топли дни. За миг си спомням привързаността на клошаря към арогантния папа на гастрономията и се усмихвам: когато си щастлив, класовата борба изведнъж ти изглежда нещо второстепенно, си казвам аз и се учудвам, че бунтовното ми съзнание се е пречупило.

И после това се случва: внезапно Жежен се олюлява. На петнайсет крачки съм и смръщвам вежди обезпокоена. Той се клати като кораб в бурно море и лицето му изглежда отнесено. Какво става? — питам аз на глас и се затичвам към клетника. Обикновено по това време Жежен не е пиян, пък и освен това той носи на алкохол и може да пие, без да спре, като крава, пусната сред тревата в ливадата. На всичко отгоре улицата е почти пуста; аз единствена съм забелязала как клетникът преплита крака. Той прави няколко неумели крачки към улицата и после, когато съм само на метър от него, хуква да бяга сякаш преследван от хиляди дяволи.

И ето продължението.

Продължението, което аз, както и всеки друг, не бих желала да се случи никога.

23 Моите камелии

Умирам.

Знам със сигурност, граничеща с пророчество, че съм на път да умра, че ще угасна на улица „Бак“ в една красива пролетна утрин, защото клошарят на име Жежен, в пристъп на Свети-Витово хоро, се носеше по празното платно, без да се интересува нито от хората, нито от Бога.

Всъщност платното не беше толкова празно. Втурнах се след Жежен, изпускайки торбата и чантата.

И после ме блъснаха.

Едва докато падах, след миг на стъписване и пълно неразбиране и преди болката да ме смаже, видях какво ме блъсна. Сега лежа по гръб и трудно виждам страничната врата на камионетката на химическото чистене. Тя се бе опитала да ме избегне, като завие надясно, но твърде късно; предната дясна броня ме беше ударила с всичка сила. „Химическо чистене Малавоан“ сочи малкото синьо лого върху бялата товарна кола. Ако можех, щях да се разсмея. Божиите пътища са толкова ясни за онзи, който иска да ги разгадае… Мисля за Мануела, която до края на живота си ще се проклина за тази смърт от химическо чистене, която не е нищо друго освен възмездие за двойната кражба, която извърших по нейна вина… Потъвам в болката; болка на тялото, разпространяваща се, всеобхватна и която успява да не бъде в точно определено място и едновременно да се появи навсякъде, където мога да почувствам нещо; а после и душевна болка, защото помислих за Мануела, която ще оставя сама и повече никога няма да видя, и защото това прониза сърцето ми.

Казват, че в момента на смъртта виждаме отново целия си живот. Но пред моите широко отворени очи, които вече не различаваха нито камионетката, нито шофьорката, младата служителка от химическото чистене, която ми беше дала тъмносинята ленена рокля, а сега плаче и крещи напук на добрия вкус, нито минувачите, които притичаха след сблъсъка и ми говорят нещо безсмислено — пред широко отворените ми очи, невиждащи нищо от този свят, преминават любими лица и за всяко от тях съм запазила разкъсваща мисъл.

Всъщност вместо лице най-напред се появява муцуна. Да, първата ми мисъл е за котарака ми не защото е най-важен, а защото преди истинските терзания и сбогувания имам нужда да се успокоя за съдбата на моя четирикрак другар. Усмихвам се вътрешно, спомняйки си големия дебелак, който ми беше партньор през последните десет години на вдовство и самота, усмихвам се малко тъжно и с нежност, защото, погледната от прага на смъртта, близостта с нашите домашни любимци вече не изглежда дребен факт, който всекидневието банализира: десет години живот са се кристализирали в Леон и си давам сметка до каква степен тези смешни и излишни котки, преминаващи през нашия живот мирно и безстрастно като глупаци, съхраняват неговите добри и лоши моменти и неговата щастлива основа дори и под балдахина на нещастието. Сбогом, Леоне, казах си аз, прощавайки се с един живот, на който не мислех, че толкова държа.

После мислено оставям съдбата на котарака си в ръцете на Олимп Сен Нис, с дълбоко облекчение, защото съм сигурна, че тя ще се грижи добре за него.

Сега вече мога да пристъпя към другите.

Мануела.

Мануела, приятелко.

На прага на смъртта най-сетне ще ти говоря на ти.

Помниш ли чашите чай, изпити в копринената мекота на приятелството? Десет години чай и говорене на „вие“ и в крайна сметка някаква топлина в гърдите ми и безумна признателност към някого или нещо, към живота може би, че ми е било писано да бъда твоя приятелка. Знаеш ли, че редом с тебе съм мислила най-хубавите неща… Толкова часове на чай, толкова продължителни моменти на изтънченост в компанията на тази бедна дама без накити, ни дворец… Но без тях, Мануела, щях да съм само една портиерка, докато под твое влияние — защото благородството на сърцето е заразително — ти ме превърна в жена, способна да има приятели… Щях ли така лесно да превърна моята сиромашка жажда в удоволствие от Изкуството и да се влюбя в синия порцелан, в шумящите корони на дърветата, в уморените камелии и във всички тези вечни скъпоценни камъни, във всички тези бисери в непрекъснатото движение на реката, ако седмица след седмица ти не участваше в свещения ритуал на чая заедно с мен, предлагайки ми сърцето си.

Колко ми липсваш вече… Тази сутрин разбирам какво означава да умреш: в мига, когато изчезваме, другите умират за нас, защото ето ме, лежа върху хладния паваж и не ме е еня, че ще умра; дали вчера или тази сутрин, е еднакво безсмислено. Но никога повече няма да видя хората, които обичам, и ако умирането е това, то наистина е трагедията, за която всички говорят.

Мануела, сестро, дано съдбата не пожелае аз да съм била за теб това, което ти беше за мен: парапет пред нещастието, укрепление срещу вулгарността. Продължавай, живей и мисли за мен с радост.

Но в сърцето ми мисълта, че няма повече да те видя, е безкрайно мъчение.

Ето те, Люсиен, на една пожълтяла фотография в медальон пред очите на паметта ми. Усмихваш се, подсвиркваш. Дали ти също си усетил моята, а не твоята смърт, края на погледите ни много преди ужаса, че потъваш в мрака? Какво точно остава от един живот, когато хората, които са живели заедно, са мъртви от дълго време? Днес изпитвам странно чувство, сякаш те предавам: всъщност като умра, ще те убия наистина. Значи смъртта не е само в това, че другите се отдалечават; трябва да убием и онези, които живеят само чрез нас. Но ти се смееш, подсвиркваш и внезапно и аз се усмихвам, Люсиен… Добре де, обичах те, и може би заради това заслужавам покой. Ще спим мирно в малкото гробище в нашия край. В далечината се чува реката. Ловят оклей и скубар. Децата идват да играят и крещят като обезумели. На залез слънце камбаната бие за вечерна молитва.

А вие, Какуро, скъпи Какуро, който ми вдъхнахте вяра във възможността за камелия… Днес бегло мисля за вас; няколко седмици не са достатъчни, почти не ви познавам извън онова, което бяхте за мене: небесен благодетел, вълшебен цяр срещу очевидностите на съдбата. Можеше ли да бъде другояче? Кой знае… Свива ми се сърцето от тази несигурност. Ами ако? Ами ако вие продължавахте да ме разсмивате, да ме карате да говоря и да плача, за да измия отминалите години от мръсотията на греха и да възвърна на Лизет в сговора на една невероятна любов загубената й чест? Колко жалко… Сега изчезвате в нощта и в мига, когато никога повече няма да ви видя, трябва да се откажа да узная отговора на съдбата…

Това ли значи да умреш? Толкова ли е жалко? И колко ми остава?

Цяла вечност, ако още не го знам.

Палома, дъще.

Обръщам се към теб. Ти си последна.

Палома, дъще.

Нямах деца, защото не се получи. Дали страдах? Не. Но ако бях имала дъщеря, щеше да бъдеш ти. И се моля с всички сили животът ти да бъде на висотата на това, което обещаваш.

И после идва озарението.

Истинско озарение: виждам красивото ти лице, сериозно и чисто, очилата ти с розова рамка и навика ти да мачкаш долния край на жилетката си, да гледаш право в очите и да галиш котката, сякаш може да говори. И се разплаквам. Плача от радостта в душата си. Какво виждат зяпачите, наведени над смазаното ми тяло? Не знам.

Но в мен грее слънце.

Как може де се определи стойността на един живот? Важното, ми каза един ден Палома, не е умирането, а какво правиш в момента на смъртта си. Какво правех в момента на смъртта си, питам се, и отговорът ми вече е готов в топлината на сърцето ми.

Какво правех?

Бях срещнала другия и бях готова да обичам.

След петдесет и четири години емоционална и духовна пустош, едва осветена от нежността на Люсиен, който беше моя примирена сянка, след петдесет и четири години потаен живот и безмълвни победи в убежището и уюта на един самотен дух, след петдесет и четири години омраза към един свят и каста, които бях превърнала в отдушник за моите незначителни фрустрации, след петдесет и четири години нищо, без желание да срещам или да живея с когото и да е:

Мануела винаги.

Но също и Какуро.

И Палома, моята сродна душа.

Моите камелии.

Бих изпила с удоволствие една последна чаша чай с вас.

Ето че един весел кокер с увиснали уши и език преминава през зрителното ми поле. Глупаво е… но все още имам желание да се смея. Сбогом, Нептун. Ти си куче будала, но вероятно смъртта леко ни побърква: май ти ще бъдеш последната ми мисъл. И ако това има някакъв смисъл, то той ми се изплъзва напълно.

А, не. Виж ти.

Последен образ.

Колко странно… вече не виждам лица…

Скоро ще дойде лятото. Седем часът е. Камбаните бият в църквата на село. Виждам отново баща си, с превит гръб, как преобръща юнската пръст. Слънцето залязва. Баща ми се изправя, изтрива чело в навития си ръкав и тръгва към къщи. Край на тежкия труд.

Скоро ще стане девет часът.

Умирам в покой.

Последна дълбока мисъл

Тази сутрин госпожа Мишел умря. Блъснала я камионетката на химическото чистене близо до улица „Бак“. Не мога да повярвам, че пиша тези думи.

Какуро ми съобщи новината. Секретарят му Пол вървял по улицата точно в този момент. Видял злополуката отдалече и когато отишъл, било твърде късно. Госпожа Мишел искала да помогне на клошаря Жежен, който спи на ъгъла на улица „Бак“ и бил пиян като мотика. Тя изтичала след него, но не видяла камионетката. Наложило се да отведат шофьорката в болница, получила нервна криза.

Какуро позвъни у нас към единайсет часа. Поиска да ме види, улови ме за ръката и каза: „Няма как да ти спестя това страдание, Палома, затова ще ти кажа направо: Рьоне е станала жертва на катастрофа преди малко, към девет часа. Много тежка катастрофа. Мъртва е“. Той плачеше. Стискаше силно ръката ми. „Господи, но коя е Рьоне?“ — попита мама ужасена. „Госпожа Мишел“, отговори й Какуро. „О!“ — с облекчение каза мама. Той се отвърна отвратен. „Палома, трябва да извърша куп не особено приятни неща, но ще се видим после, нали?“ — каза ми той. Кимнах с глава и му стиснах силно ръката. Поздравихме се по японски с лек поклон. Разбираме се. Толкова ни е мъчно.

Когато той си отиде, исках само едно: да не виждам мама. Тя отвори уста, но аз й направих знак: вдигнах длан към нея, за да й кажа: „Даже не се опитвай“. Тя хлъцна, но не се приближи и ме остави да си ида в стаята. Свих се на кълбо на леглото. След половин час мама почука тихо на вратата. Казах: „Не“. Тя не настоя.

Оттогава минаха два часа. В къщата също станаха много неща. Ще ги изложа накратко: Олимп Сен Нис се втурнала в портиерната, когато научила новината (един ключар дошъл да отвори), за да вземе Леон, и го прибрала у дома си. Мисля, че госпожа Мишел, че Рьоне щеше да бъде доволна. Отдъхнах си. Госпожа Дьо Броли пое ръководството на операциите под висшето командване на Какуро. Странно, колко симпатична ми изглежда сега тази проклета старица. Казала на мама, новата си приятелка: „Тя беше тук от двайсет и седем години. Ще ни липсва“. Веднага събра пари за цветя и се нае да се свърже с роднините на Рьоне. Дали ги има? Не знам, но госпожа Дьо Броли ще ги потърси.

Най-зле беше с госпожа Лопес. Госпожа Дьо Броли й съобщила новината, когато дошла в десет часа да чисти. Стояла две секунди, без нищо да разбира, с ръка на устата. И после паднала. Когато дошла на себе си след четвърт час, само промълвила: извинете, о, извинете и после си вързала шала и се прибрала вкъщи.

Ужас.

А аз? Какво чувствам аз? Изброявам незначителните случки в дома на улица „Грьонел“ №7, но не съм много смела. Страх ме е да погледна вътре в себе си и да видя какво точно става. А се и срамувам. Мисля си, че исках да умра и да причиня мъка на Коломб, на мама и на татко, защото никога досега не бях страдала истински. Или по-точно: страдах, но без да се измъчвам, и затова всичките ми скапани проекти бяха глезотии на тийнейджърка без проблеми. Измишльотини на богато момиче, което се прави на интересно.

Обаче сега за първи път ме заболя, толкова много ме заболя. Сякаш някой ме удари с юмрук в корема, дъхът ми секна, сърцето ми се сви, стомахът ми се преобърна. Непоносима физическа болка. Попитах се дали някога ще се излекувам от нея. Болеше ме и ми идеше да вия. Но мълчах. Сега чувствам, че болката си остава, но вече не ми пречи да ходя и да говоря, превърнала се е в усещане за пълна безпомощност и абсурд. Значи така ставало? Внезапно угасват всички възможности? Живот, пълен с проекти, с едва започнали разговори, с неизпълнени желания угасва за секунда и няма вече нищо, нищо не може да се направи, не можеш да се върнеш назад?

За пръв път в живота си усетих смисъла на думата „никога“. Ужасно е. Произнасяме я по сто пъти на ден, но не знаем какво точно казваме, преди да се сблъскаме с едно истинско „никога вече“. Въобразяваме си, че контролираме случващото се, нищо не ни се струва окончателно. Макар през последните седмици постоянно да си казвах, че ще се самоубия, нима наистина го вярвах? Нима усещах наистина смисъла на думата „никога“? Съвсем не. Усещах само властта си да решавам. И мисля, че дори няколко секунди преди да се самоубия, изразът „нивга веч“ щеше да бъде празна дума. Но когато умира някой, когото обичаш, уверявам ви, че усещаш какво означава това и много, много, много боли. Като фойерверк, който внезапно угасва и всичко потъва в тъмнина. Чувствам се самотна, болна, боли ме сърцето и всяко движение изисква огромни усилия.

А после се случи нещо. Нямате си представа колко тъжен беше този ден. С Какуро слязохме заедно към пет часа в апартамента на госпожа Мишел (искам да кажа — на Рьоне), защото той искаше да вземе дрехи и да ги отнесе в моргата. Той позвъни и попита мама дали може да говори с мен. Но аз бях отгатнала, че е той: вече бях пред вратата. Разбира се, че исках да го придружа. Качихме се двамата на асансьора, без да говорим. Той изглеждаше много уморен, по-уморен, отколкото тъжен, и аз си казах: така се изписва страданието върху мъдрите лица. Не се афишира, а създава впечатление за голяма умора. Дали и аз изглеждам уморена?

Слязохме в портиерната с Какуро. Но докато пресичахме двора, внезапно и двамата спряхме: някой свиреше на пиано и се чуваше ясно какво свири. Май беше от Сати, така си мисля, но не съм сигурна (във всеки случай беше нещо класическо).

Нямам истински дълбока мисъл по този повод. Впрочем, как да ти хрумне дълбока мисъл, когато сродната ти душа почива в хладилника на болницата? Но знам, че и двамата внезапно спряхме, въздъхнахме дълбоко и застанахме под топлите лъчи на слънцето, заслушани в музиката, идваща отгоре. „Мисля, че Рьоне щеше да хареса този момент“, каза Какуро. И постояхме още няколко минути, погълнати от музиката. Бях съгласна с него. Но защо?

Като си мислех за това тази вечер със смазано сърце и стомах, си казах, че в крайна сметка животът е може би точно това: много отчаяние, но и няколко мига красота, когато времето не е вече същото. Сякаш нотите на музиката са скоба във времето, прекъсване, едно другаде тук, едно винаги в никога. Да, това е. Едно винаги в никога.

Не се бойте, Рьоне, няма да се самоубия и нищо няма да подпаля.

Заради вас отсега нататък ще преследвам всяко винаги в никога.

Красотата в този свят.