Елитът на Дерините

Глава петнадесета

— Нареди на хората си да се предадат, Уорън. Аз поемам властта — каза Келсън.

— Не мога да допусна това, Ваше Величество — кафявите очи на Уорън срещнаха тези на краля без никакъв страх. — Пол, повикай стражата.

— Не се приближавай до вратата, Пол — изрева Келсън преди онзи да е направил и крачка.

Лейтенантът се закова като чу името си произнесено от самия крал и погледна към Уорън въпросително. Зад вратата, където стоеше Дънкан, още мъждукаше зеленикаво сияние. Едно леко помръдване с меча и колебанията на Пол бяха окончателно разсеяни.

Уорън не пропусна да забележи страха изписан върху лицето на подчинения му. Морган го следеше с безизразен поглед. Най-сетне въздъхна и сведе очи.

— Е, загубихме, приятели — изрече уморено Уорън. — Хвърлете оръжията и отстъпете. Не можем да противостоим на деринското магьосничество само със стомана.

— Но, командире — възрази един от мъжете.

— Достатъчно, Джеймс — Уорън отново срещна погледа на Келсън — Знаем каква е участта на онези, които тръгват срещу краля си и се провалят. Поне ти и аз, и останалите ще знаем, че сме се били за Господа. А ти, кралю, скъпо ще платиш за кръвта ни в идещия свят.

Четиримата, скупчени зад гърба му, явно не бяха във възторг от идеята, но се подчиниха и разкопчаха коланите и ножниците си. Единствено дрънченето на стомана се смесваше с пукота на огъня в камината, но макар и невъоръжени, бунтовниците гледаха краля си предизвикателно.

Келсън си отбеляза мислено това, преди да направи знак на Дънкан да събере оръжието. Морган кимна леко към ниското кресло до камината и кралят се отпусна в него като прибра краищата на наметалото си с привичен жест. Дънкан отстъпи назад, а Морган застана непосредствено зад креслото. Наблюдателят оставаше с впечатлението, че присъства на официална аудиенция при монарха. Само Кардиъл остана полускрит в сенките в срещуположния край на помещението. Очевидно и хората на Уорън усетиха промяната в ситуацията и нервно очакваха какво ще каже младия крал.

— Ние не искаме живота ти, Уорън, нито този на хората ти — рече Келсън, подчертавайки множественото число в обръщението си. — Желаем само верността ви към короната от този момент нататък, или ако не верността, то поне вашата добра воля да изслушате онова, което имаме да ви кажем в следващите минути.

— Не дължа вярност на дерински крал — изсъска Уорън — Нито пък признавам вече кралския ви произход. Вие, дерините, сте много смели, когато сте обградени от магиите си.

— Така ли? — повдигна учудено вежда Келсън. — Ние пък случайно си спомнихме как веднъж хванахте по подобен начин нашия генерал Морган, като дори не му предоставихте човешкото право да се защити. Явно и човеците имат склонността да налагат насила волята си, а не само дерините, не мислите ли?

— Не ще общувам с онези, които са предали душите си на магията — процеди Уорън и вирна брадичка.

Морган с мъка се въздържа да не се усмихне.

— Не ли? Чудно тогава как успяваш да общуваш със себе си, Уорън? Дарът на изцелението също е вид магия.

— Магия? — Уорън се наежи и се извърна към Морган — Богохулстваш! Как се осмеляваш да сравняваш дара на Божието милосърдие с гнусните си, еретически сили?! Господ, да, нашият Бог е изцелител. А вие не сте достойни дори да дишате въздуха, който Той е сътворил!

— Не ще дам присъда за това кой е достоен да диша — отвърна Морган. — Все пак кажи ми, как разбираш ти дара на изцелението?

— Изцелението? — Уорън премигна и хвърли бърз поглед към съратниците си, за да разбере дали усещат накъде бие Морган. — Та нали в Светото Писание се казва, че Господ е лекувал болните и недъгавите, както и апостолите му след Него. Дори и ти би трябвало да го знаеш.

Морган кимна.

— Ами какво ще кажете за това, Ваше Преосвещенство, епископ Кардиъл, прав ли е Уорън?

Кардиъл, който до момента предпочиташе да не се показва, пристъпи стреснато напред като чу името си. Пламъците играеха върху епископския му пръстен и той докосна разсеяно дървеното си разпятие, преди да се обърне към водача на бунтовниците.

— Винаги съм вярвал в това, че Господ и учениците му са лекували болните и сакатите — съгласи се без колебание той.

— Отлично — кимна Морган и се обърна към Уорън — Значи и двамата сте съгласни, че изцелението иде право от Господа, и е Негов дар?

— Да — рече Кардиъл.

— Несъмнено — потвърди и Уорън.

— Значи и твоята сила да лекуваш, Уорън, и тя също е дар от Бога, нали?

— Моята сила…

Келсън кръстоса отегчено крака и въздъхна.

— Хайде, Уорън, не увъртай. Знаем, че можеш да изцеряваш. С очите си видяхме преди малко. И със сигурност знаем, че тази пролет в Кингслейк си излекувал друг човек. Ще отречеш ли?

— Аз разбира се, че не — отвърна Уорън и почервеня леко. — Щом Бог ме е избрал за свое оръдие, кой съм аз, та да се противя на святата Му воля?

— Така е — рече Морган и вдигна ръка, за да му обърнат внимание — И ти твърдиш, че изцелението е дар от Бога.

— Да.

— И че само онези, които са с Божията милост, могат да лекуват?

— Да.

— Нека допуснем тогава, че и дерините могат да носят изцерение? — попита тихо Морган.

— Дерините?!

— И аз съм лекувал, Уорън. А ти разбира се няма да отречеш, че съм дерини. Можем ли тогава да твърдим, че дарът на изцелението също е в силите на дерините?

— В силите на дерините?

Хората на Уорън стояха като зашеметени, а самият той бе по-бял от сняг, само втораченият му поглед загатваше, че в него е останала частица живот. Войниците взеха боязливо да си шушукат като избягваха да гледат застиналото лице на водача си. Внезапно Уорън се олюля и се подпря на ръката на един от мъжете зад него. Сетне успя да възстанови равновесието си и погледна невярващо Морган, но всички усетиха, че във водача на бунта не е останало нищо бунтовно.

— Ти си луд! — прошепна той, когато възвърна способността си да говори — Злото на дерините е размътило ума ти. Вие не можете да изцерявате!

— Със собствените си ръце излекувах Шон лорд Дери миналата есен, когато получи смъртоносна рана от ножа на един наемен убиец в Ретмут — каза тихо Морган. — По-късно в катедралата изцерих собствените си рани. Истината казвам, Уорън, макар и да не мога да обясня как го направих. И хора, и дерини са били лекувани от мен.

— Невъзможно е — измърмори Уорън по-скоро на себе си. — Не може да бъде. Дерините са дяволска семка, тъй са ни учили винаги.

Морган замислено погледна ноктите си, преди да заговори:

— Зная. Понякога и на мен самия така ми се е струвало, особено като си спомням гоненията срещу расата ми. Но и мен са ме учили, че изцерението идва от Бога. А щом мога да лекувам с ръцете си, значи може би… — Бог си служи и с мен, колкото и да съм Му безполезен за друго.

— Не, лъжеш — поклати глава Уорън. — Лъжеш, и се опитваш и мен да оплетеш с лъжите си!

Морган въздъхна и погледна към Келсън, Кардиъл и Дънкан, който върна меча в ножницата и се усмихна странно. После пристъпи напред и освободи вратата. Уорън и хората му се дръпнаха подозрително назад хвърляйки погледи към отворената врата.

— Аларик не лъже — рече Дънкан. — И ако бъдете така любезни да ме изслушате, вместо да мислите как да избягате, може би ще успея да ви го докажа.

Думите му очевидно привлякоха вниманието им, а Уорън го изгледа с подозрение.

— Да не би да искаш да ни демонстрираш как ще излекува някой пред очите ни? — попита Уорън.

— Точно това ви предлагам — отвърна Дънкан със същата странна усмивка.

Морган трепна, а Кардиъл стисна здраво разпятието. Келсън с нищо не издаде тревогата си, но и той никога не бе наблюдавал Морган да изцерява. Бунтовниците обаче го гледаха с нескрито любопитство.

— Е, Уорън?

— Но — кого ще изцери?

Дънкан се усмихна.

— Ето какво предлагам. Уорън, ти не искаш да говориш с нас, докато Морган не те убеди, че казва истината. А ти, Аларик, от своя страна не можеш да го убедиш, без да има кого да излекуваш. Поради това, един от нас трябва да се остави да го наранят леко, за да можеш да покажеш целителната си сила върху него. И тъй като предложението е мое, аз ще бъда доброволец за демонстрацията.

— Какво? — сащиса се Келсън.

— И дума не може да става — заяви Морган.

— Дънкан, не бива да правиш това! — додаде едновременно с него Кардиъл.

Уорън и хората му само ги слушаха с израз на пълно недоверие.

— Защо не? — попита ги Дънкан. — Да не би да имате по-добра идея? Не мисля, че имаме друг избор. Оставаме в задънена улица, ако не успеем да ги убедим. А и не е необходимо да се изкормите за показно. Една драскотина е достатъчно доказателство. Какво ще кажеш, Уорън? Това ще те убеди ли?

— Аз… — Уорън не намери думи да завърши.

— И кой предлагаш да те „одраска“ при това положение — попита Морган с явно неодобрение в сивите си очи.

— Ти, или Келсън, все тая — отвърна Дънкан като се стремеше да не издава притеснението си.

Кардиъл поклати глава непоколебимо.

— Не мога да позволя това. Ти си свещеник, Дънкан. Един свещеник не може да…

— Знаете, че в момента съм лишен от сан, Ваше Преосвещенство. И съм длъжен да сторя това, което трябва да сторя.

След кратко колебание изтегли камата и я подаде с дръжката към тримата.

— Хайде. Един от вас да го направи и да приключваме по-бързо, докато не съм се отказал.

— Не! — прекъсна го Уорън. Направи крачка напред и впери гневен поглед в тях.

— Някакви възражения ли имаш? — попита спокойно Келсън.

Уорън махна нервно с ръка и закрачи из стаята, като клатеше ядно глава.

— Измяна, измяна! Не мога да ви вярвам! Как да съм сигурен, че не сте измислили всичко само, за да ме заблудите, да нараните този човек само привидно, и само привидно да го изцерите. Това не е доказателство. Дяволът е изкусен в лъжите и илюзиите.

Дънкан погледна приятелите си, после рязко се обърна към Уорън и му подаде камата.

— Тогава ти ще ме клъцнеш, Уорън. Ти ще нанесеш раната, чието изцеление ще ти бъде за свидетелство, че говорим истината.

— Аз? — Уорън се дръпна назад — Но аз никога…

— Никога не си нанасял някому рана ли, Уорън? — присмя му се Морган. — Съмнявам се. Но ако е вярно, то толкова по-важно е ти да го порежеш сега. Искаш доказателства, добре, ще ги имаш. Но и ти ще вземеш участие в доказването.

Уорън се втренчи в тях сякаш се чудеше дали не му готвят нещо, после отстъпи назад и отблъсна камата.

— Добре, ще направя, каквото предлагате. Но не с неговата кама. Искам една от нашите, за които зная, че са чисти от деринските магии.

— Както ти харесва — съгласи се Дънкан и прибра камата в калъфа й.

Същевременно Уорън се наведе край купчината мечове, събрани преди малко и се спря на къс боен нож с дръжка от слонова кост и кръст инкрустиран върху предпазителя му. Пламъците играеха по бляскавата стомана. Уорън целуна кръста и се обърна мълчаливо.

— Ще те помоля — обади се Дънкан — да се ограничиш до рана, която ти самият би могъл да излекуваш.

Ленената му риза бе наполовина разкопчана и той я изхлузи през врата си.

— Също така, ако решиш да ми нанесеш смъртоносен удар, то нека той бъде такъв, че да не умра мигновено, за да има Аларик възможност да използва лечебните си сили.

Уорън се огледа притеснено и стисна здраво дръжката на ножа.

— Няма да ти нанеса рана, която сам да не мога да изцеля.

— Благодаря — каза Дънкан. Бе пребледнял, но не даваше признаци, че се страхува, когато се изправи пред Уорън.

Бунтовникът се приближи бавно. Бе предпазлив и някак си скован, но в същото време изпитваше вътрешно задоволство от предоставената му възможност да нарани врага си. През ума му мина мисълта, че ако реши може да убие поне този дерини, но имаше и нещо друго, което не го оставяше на спокойствие — може би те все пак казваха истината и не биваше да съди прибързано.

Щом се доближи на една ръка разстояние от Дънкан спря и се насили да го погледне в очите. Те бяха ведри и спокойни. Отклони погледа си надолу към гърдите му. Кожата бе бледа, изглежда, че Дънкан рядко излизаше на слънце. Раменете обаче бяха широки и стегнатите мускули ясно се очертаваха под кожата. За мъж бе доста слабо окосмен. На лявото рамо се забелязваше малък белег, такъв имаше и от дясната страна на гърдите — вероятно бяха следи от стари тренировки с меч.

Уорън бавно вдигна ножа, докато върха му опря в лявото рамо. Дънкан не трепна при докосването на стоманата, но бунтовникът вече не намери сили да го погледне в лицето.

— Не се бави — прошепна Дънкан, готвейки се да посрещне удара.